Роня, дъщерята на разбойника

2.

И така, Роня тръгна. Скоро разбра колко глупава е била — как е могла да мисли, че голямата каменна зала е целият свят? Дори огромният Матисов замък не бе целият свят. Дори високата Матисова скала беше целият свят, не, светът бе далеч по-голям. Тъй голям, че да ти секне дъхът! Разбира се, слушала беше Матис и Ловис да разправят какво има извън Матисовия замък. Чувала беше за потока. Но едва сега, когато видя как буйно бликат и шумтят струите дълбоко под Матисовата скала, тя разбра какво е поток. Бяха й разправяли за гората. Но едва сега, когато я видя — тъй тъмна и чудновата с всичките си шумолящи дървета, разбра какво е гора и тихичко се засмя, само затуй, че има гори и потоци. Виж ти, просто не й се вярваше — да има такива грамадни дървета и толкова буйни води, при това истински, как да не се засмееш!

Пътеката я отведе право в най-гъстата гора, чак до горското езерце. Матис й беше заръчал да не отива по-нататък. А езерцето се чернееше сред тъмни ели, само водните лилии плаваха по водата, блестящо бели. Роня не знаеше, че това са водни лилии, но дълго ги гледа й тихичко се засмя за туй, че ги има.

Целия ден тя остана край езерцето и прави там много неща, които никога преди не беше опитвала. Мята елхови шишарки във водата и се смя, когато откри как отплават, поклащайки се само щом запляска с крака във водата. Никога не беше правила нещо по-весело. Крачетата й се усещаха тъй радостни и свободни, когато пляскаха, и още по-радостни, когато се катереха. Покрай езерцето имаше големи, обрасли с мъх камъни за катерене и борове и ели за изкачване. Роня се катери и се изкачва чак докато слънцето започна да потъва зад горските върхари. Тогава изяде хляба й изпи млякото, които носеше в кожената си торбичка. Сетне полегна върху мъхестата горска покривка, за да поотдъхне, а високо над нея шумоляха дърветата. Лежеше там и ги гледаше, и тихичко се смееше за туй, че ги има. После заспа.

Събуди се по мръкнало и видя звезди, блеснали високо над елите. Тогава разбра, че светът е още по-голям, отколкото си мислеше. И това, че звездите съществуват, но не можеш да ги достигнеш, колкото и да се протягаш, я натъжи.

Останала бе в гората по-дълго, отколкото й беше разрешено. Сега трябваше да се прибере, инак Матис щеше да си загуби ума, знаеше си го.

Звездите се отразяваха в езерцето, всичко останало тънеше в най-гъст мрак, от черен по-черен. Но Роня беше свикнала с тъмнината. Тя не я плашеше. Нима не беше съвсем тъмно в Матисовия замък през зимните нощи, когато огънят угаснеше, по-тъмно, отколкото в най-гъстата гора, не, тя не се страхуваше от тъмнината.

Тъкмо се приготви да тръгва и си спомни, че кожената торбичка остана върху камъка, където яде, и се покатери в тъмнината, за да я прибере. Стори й се, че тук, на високия камък, е по-близо до звездите и протегна ръце, за да се опита да си откъсне няколко и да ги отнесе у дома в кожената си торбичка. Но тъй като не й се удаде, взе торбичката и се накани да слезе.

В този миг видя нещо, което я уплаши. Отвсякъде между дърветата блестяха очи, да, очите образуваха цял пръстен около камъка и я дебнеха, а тя не беше забелязала. Никога преди не беше виждала очи, които да светят в тъмното, и не й се харесаха.

— Какво искате? — викна тя. Но не получи отговор. Наместо туй очите дойдоха по-близо. Бавно, малко по малко, те настъпваха все повече и повече и до нея достигнаха гласове, причудливи, прастари, безцветни гласове, които мърмореха и брътвеха:

— Всички сиви джуджета, тук има човек, тук има човек, в Гората на сивите джуджета, всички сиви джуджета, хапете и трепете, всички сиви джуджета, хапете и трепете!

И отведнъж те се появиха под самия камък, странни сиви същества, които искаха да й сторят зло. Тя не ги виждаше, но потрепера, защото усещаше, че са там. И чак сега разбра колко опасни са те, сивите джуджета, от които Матис я предупреди да се пази. Но вече беше много късно.

Защото сега те заудряха по камъка с тояги и сопи или с каквото там имаха. Тропаха и хлопаха, и бумкаха тъй ужасно в тишината, че Роня изкрещя, уплашена до смърт.

Щом изкрещя, сивите джуджета спряха да думкат, но вместо това се чу нещо още по-страшно. Бяха почнали да се катерят нагоре към нея. Тя чуваше драскането на краката им по камъка и мърморенето им: „Хайде, джуджета сиви, всички хапете и трепете!“

Тогава Роня изкрещя още по-страшно и отчаяно и заудря неистово наоколо с кожената торбичка. Скоро щяха да връхлетят и да я изпохапят до смърт, тя разбра. Нейният първи ден в гората щеше да остане и последен.

Но тъкмо в този миг до ушите й достигна рев, а тъй свирепо можеше да реве само Матис. Да, той идеше, нейният Матис, с всичките си разбойници, факлите им светеха между дърветата и викът му отекна в гората:

— Изчезвайте, сиви джуджета! Пръждосвайте се вдън гори, преди да съм ви изпотрепал!

И тогава Роня чу как малките тела тупват долу под камъка, а в светлината на факлите успя и да ги види — малки сви джуджета, които търтиха да бягат и потънаха в мрака.

Седна върху кожената торбичка и се пързулна по стръмния камък. Матис мигом се озова там, вдигна я в прегръдките си и тя плака в брадата му, докато той я отнасяше у дома в замъка.

— Вече знаеш кои са сивите джуджета — рече Матис, когато седнаха пред огъня да посгреят измръзналите крака на Роня.

— Да, вече знам кои са сивите джуджета — отвърна Роня.

— Но как да се разправяш с тях, това не знаеш — продължи Матис. — Ако се боиш, те го усещат отдалеч и тогава стават опасни.

— Да — обади се Ловис, — така е. Затова най-сигурното е изобщо да не се боиш в Матисовата гора.

— Ще го запомня — обеща Роня.

Тогава Матис въздъхна и силно я притисна до себе си.

— Но не си забравила от какво съм ти казал да се пазиш, нали?

О, тя добре помнеше! И през близките дни Роня не правеше нищо друго, освен да се пази от онова, което беше опасно, и да се упражнява да не се страхува. Внимавай да не паднеш в потока, й беше казал Матис, затуй тя подскачаше до насита по хлъзгавите камъни край брега на потока, където водата клокочеше най-страшно. Как да отиде в гората и да се пази да не падне в потока! За да е от полза, трябваше да се пази само край бързеите и никъде другаде. А за да стигне до тях, трябваше да се смъкне надолу по Матисовата скала, която се спускаше отвесно към потока. Ето как тя едновременно се упражняваше и да не се страхува. Първия път беше трудно, толкова се боеше, че замижа. Но полека-лека ставаше все по-смела и скоро научи къде в скалата има пукнатини, на които да стъпи, и къде трябва да се вкопчи с палците на краката, за да не полети надолу към въртопите.

Какъв късмет, радваше се тя, да си намериш място, където хем се пазиш да не паднеш в потока, хем се упражняваш да не те е страх!

Ето тъй минаваха дните. Роня се пазеше и се упражняваше повече, отколкото Матис и Ловис предполагаха, и накрая стана същинско здраво зверче; гъвкава и силна, тя не се боеше от нищо. Нито от сиви джуджета, нито от диви витри, нито пък се боеше да не се загуби в гората или да не падне в потока. Все още не бе започнала да се пази от хързулване в Дяволското гърло, но скоро смяташе да го направи.

Затова пък разучи Матисовия замък чак горе до крепостната стена. Намираше пътя към всички ония запустели зали, гдето вече не стъпваше никой друг освен нея, не се залута из нито един подземен коридор, нито из тъмните ниши и избени сводове. Вече познаваше всички тайни тунели на замъка и всички скришни горски пътеки и се оправяше навсякъде. Ала най-много от всичко обичаше да бъде в гората и да тича там от сутрин до вечер.

Но щом станеше късно и паднеше мрак, а в огнището на голямата каменна зала лумнеше огън, тя се прибираше, уморена да се пази и упражнява по цял ден. По това време си идваше и Матис с разбойниците от техните обиколки и Роня сядаше заедно с тях пред огъня и пееше разбойническите им песни. Но тя не знаеше нищо за живота им на разбойници. Виждаше ги да се връщат вечер, яхнали натоварените със стока коне, напълнили с много, най-различни предмети чували и кожени торби, сандъци и кутии. Но никой не й беше разказал откъде вземат всичко това и тя му се чудеше толкова, колкото се чудеше, откъде се взема дъждът. Нещата просто си ги имаше в света, нали виждаше.

Понякога чуваше да се говори за разбойниците на Бурка, тогава си припомняше, че трябва да се пази и от тях. Но все още не беше срещала никого.

— Да не беше Бурка такъв негодник, щеше едва ли не да ми е жал за него — рече една вечер Матис.

— Стражниците в неговата гора са по петите му, в последно време няма нито миг спокойствие. И сигурно скоро ще го пропъдят от разбойническата му бърлога, да, да, той си е негодник, тъй че какво от туй, но все пак!

— Разбойниците на Бурка са негодници, цялата шайка — обади се Пер Черепа и всички се съгласиха с него.

Какъв късмет, че Матисовите разбойници са толкова добри — мислеше си Роня. Загледа ги, както сърбаха супа, насядали край дългата маса. Бяха брадати и мръсни, свадливи и буйни. Но никой нямаше да дойде и да ги нарече негодници пред нея. Пер Черепа и Чеги, Пелйе и Фюсок, Ютис и Йоен, Лабас и Кнотас, Тюре и Чурм, Стуркас и Малък Клипен — те всички бяха нейни приятели и щяха да минат през огън и вода заради нея, тя знаеше.

— Добре сме си тук, в замъка — рече Матис. — На сигурно място, както лисица в дупката си и орел на върха на планината. Дойдат ли тук ония дървени глави, прище ли им се да се разправят, ще ги натирим вдън гори тилилейски, те си го знаят!

— Право вдън гори тилилейски, само като им духнем под опашките — доволно се обади Пер Черепа.

Всички разбойници се съгласиха и се разсмяха, само като си помислиха какъв пълен глупак трябва да е оня, който би опитал да се вмъкне в Матисовия замък. Непристъпен отвсякъде, той се извисяваше върху своята скала. Единствено в южна посока се проточваше малка и тясна козя пътечка. Тя криволичеше надолу по скалата и се скриваше в гората. Но от три страни Матисовата скала възправяше стръмните си зъбери — кой глупак ще тръгне да се катери там, кикотеха се разбойниците. Защото те и не подозираха къде Роня обикновено се упражнява да не се страхува.

— А изкачат ли се по козята пътека, отведнъж ще се спрат пред Вълчата прегръдка — продължи Матис. — Там можем да им препречим пътя с големи камъни. А и с друго, ако се наложи!

— И с друго, ако се наложи — повтори Пер Черепа и изхихика, като си представи как щяха да спрат стражниците на Вълчата прегръдка. — Много вълци съм утрепал навремето си — добави той, — но вече съм прекалено стар и не мога да утрепя друго освен собствените си бълхи, хо-хо, да, да!

На Роня и дожаля за Пер Черепа, който беше толкова стар, но тя не разбираше какви ще са тия стражници, какви кръгли глупаци щяха да идват и да се разправят при Вълчата прегръдка. Нито пък имаше сили да се тревожи за това, тъй като й се спеше. Ето защо се мушна в постелята, но не затвори очи, докато не чу Ловис да пее Вълчата песен, както всяка вечер, щом дойдеше време разбойниците да напуснат огъня и да се разотидат по спалните си. В каменната зала не спеше никой друг освен те тримата — Роня, Матис и Ловис. Роня обичаше да лежи в леглото и през пролуката между завеските да гледа как огънят мъждука и догаря, докато Ловис пее. Откакто се помнеше, Роня слушаше майка си да пее Вълчата песен за лека нощ. Тогава разбираше, че е време за сън, и преди да затвори очи, си мечтаеше щастливо: „Веднъж утре да се събудя“.

И скачаше още със зората на новия ден. Каквото и да бе времето, тя се отправяше към гората и Ловис слагаше в кожената й торбичка храна за през деня — хляб и мляко.

— Ти си дете, родено в гръмотевична нощ — казваше Ловис, — в нощта на витрите, такива лесно подивяват, знае се. И бъди внимателна — гледай да не те грабнат витрите!

Роня неведнъж беше виждала диви витри да кръжат над гората и бързо пропълзяваше да се скрие. Витрите са най-опасното от всичко опасно в Матисовата гора, човек трябва да се пази от тях, ако му е мил животът, беше казал Матис. И най-вече заради тях той държа тъй дълго Роня в замъка. Красиви, бесни и жестоки бяха витрите. С пронизващия поглед на студените си като камък очи те дебнеха над гората и търсеха чия кръв да пролеят с острите си хищнически нокти.

Ала никакви витри не можеха да изплашат Роня и да я пропъдят от нейните пътечки и скришни места, където водеше самотния си горски живот. Да, тя беше сама, но не й липсваше никой. Кой Можеше да й липсва? Нейните дни бяха изпълнени с живот и щастие, само дето летяха тъй бързо. Лятото отмина, сега беше вече есен.

Към края на есента дивите витри винаги се настървяваха, един ден те преследваха Роня през гората, докато тя усети, че вече става опасно. Наистина тичаше като лисичка и познаваше всички горски прикрития, но витрите упорито я следваха и до нея долитаха пронизителните им крясъци:

— Хо-хо, малко красиво момиче, кръв ще се лее сега, хо-хо!

Тогава се гмурна в горското езерце и преплува под водата до другия бряг. Там изпълзя и се скри под една гъста ела. Чуваше как витрите я търсят и крещят побеснели:

— Къде е малкото момиче, къде е, къде е? Само да ни паднеш, ще те изподерем и разкъсаме, кръв ще се лее, хо-хо!

Роня се притаи в скривалището си, докато не ги видя да изчезват над горските върхари. Повече не й се стоеше в гората. Но до вечерта и Вълчата песен имаше още много време, затова й хрумна да направи сега онова, което тъй отдавна замисляше. Щеше да се качи на покрива и да се пази да не се търколи в Дяволското гърло.

Много пъти беше слушала да разказват как Матисовият замък се разцепил през нощта, в която тя се родила. На Матис никога не му омръзваше да го разправя.

— Ужас и смърт, какъв трясък! Само да беше го чула, ти всъщност го чу, такава една малка, току-що родена страхливка. Бум! — и ето ти — два замъка вместо един, а между тях — пропаст. И никога не забравяй какво съм ти казал, пази се да не се търкулнеш в Дяволското гърло!

И тъкмо това правеше тя сега. Най-доброто, с което можеше да се залови, докато витрите беснееха далеч в гората.

Много пъти беше се качвала на покрива, но никога не пристъпваше близо до опасната пропаст, която зейваше тъй внезапно, без каквато и да е преграда откъм крепостната стена. Сега Роня пропълзя напред по корем и надзърна надолу към бездната, ух, беше по-ужасно, отколкото си представяше!

Взе едно от пръснатите по ръба камъчета, пусна го и когато шумът от падането отекна глухо и отдалече там долу, тя потрепера, да, това беше пропаст, от която наистина трябваше да се пазиш! Но пукнатината, която разделяше двете половини на замъка, не беше чак толкова широка. С един истински скок можеше да се прехвърли! Макар че надали имаше някой толкова луд. Не, но все пак може би това ще се окаже добра възможност да се пазиш и упражняваш по изпитания начин? Надникна отново в пропастта. О, каква бездна! После погледна нагоре, за да види къде е най-подходящото място за скок. И тогава видя нещо, което така я смая, че едва не я събори в Дяволското гърло.

Малко по-нататък, от другата страна на пропастта, седеше някой на височина горе-долу колкото нея самата и си клатеше краката на ръба на Дяволското гърло. Роня знаеше, че не е единственото дете на света. Само в Матисовия замък и в Матисовата гора нямаше други деца. Но Ловис беше и разказала, че по други места има много деца от два различни вида, такива, каквито ще бъдат Матисовци, когато пораснат, и такива, които ще бъдат Ловиси. Самата Роня щеше да стане една Ловис. Но тя почувствува, че оня там, дето седеше и си клатушкаше краката над Дяволското гърло, щеше да стане един Матис.

Той все още не я виждаше. Роня го наблюдаваше как седи и тихичко се засмя за туй, че го има.