Роза за Емили

III

Мис Емили дълго боледува. Когато я видяхме отново, бе с късо подрязани коси; имаше вид на младо момиче и далечна прилика с ангелите от църковните стъклописи — беше едновременно и печална, и безучастна.

Градът ни току-що бе договорил направата на плочници по улиците и през лятото, след бащината й смърт, работата започна. Строителната компания пристигна с негри, мулета и машинария и с един надзирател на име Хоумър Барън — янки, едър, мургав и подвижен мъж с плътен глас и необикновено светли очи. Хлапетата вървяха на тумби подире му да го слушат как ругае негрите, а негрите пееха и в такт с песента вдигаха и стоварваха търнокопите. За кратко време той опозна всички в града. Чуеше ли се някъде по площада гръмък смях, в центъра на сбралите се винаги ще разпознаете Хоумър Барън. Не мина много и почнахме да го виждаме с мис Емили — возеха се в неделя следобед с жълтоколата бричка и дорестите коне на общинската конюшня.

В началото се зарадвахме — най-после мис Емили ще си има развлечение, само толкова и нищо повече. До една жените казваха: „Че как иначе, една Грирсън не може да помисли сериозно за северняк, при това надничар!“ Намериха се и други, от по-старите, които уверяваха, че и скръбта дори не е в състояние да накара една истинска лейди да забрави своя „noblesse oblige“. Разбира се, те не казваха точно „noblesse oblige“, а просто „Бедната Емили! Роднините й са длъжни да се намесят!“ Тя имаше някакви сродници в Алабама, но преди години баща й се спречкал с тях за имотите на старата лейди Уайът, побърканата, и оттогава двете роднински семейства бяха скъсали всякакви връзки помежду си. От Алабама не дойдоха дори за погребението му.

Още нерекли „Бедната Емили“ и одумките започнаха. „Какво мислите, има ли наистина нещо между тях?“ — питаха се едни други. „Разбира се, как другояче…“ — и туряха ръка на устата си да не се разчува. Зад щорите, които спираха следобедното неделно слънце, шумолеше изопната коприна и сатен, а отвън долиташе далечното и пъргаво троп-троп, троп-троп на дорестите коне. „Бедната Емили!“

Мислехме я за победена, но тя продължаваше да държи високо глава, сякаш повече от всеки друг път настоява да признаем достойнството й на последна Грирсън, като че бе чакала тъкмо този полъх на земното, за да ни докаже своята недостъпност. Така беше и когато купи отровата за плъховете, арсеника. То се случи година след като взеха да я съжаляват и да казват „Бедната Емили“. По това време й гостуваха две братовчедки.

— Искам някаква отрова — рече тя на аптекаря. Беше преминала трийсетте, бе все още стройна, макар и по-слаба от по-рано, със студени високомерни очи и лице, чиято плът се бе опнала по слепоочията и клепачите — такива си представяхме лицата на фаропазачите край морето. — Искам някаква отрова — каза тя.

— Да, мис Емили. Каква? За плъхове? Ще ви препоръчам…

— Искам най-силната, която имате. Все едно за какво ще е.

Аптекарят изброи няколко.

— Всичко умъртвяват, и слон дори — пошегува се той. — Но това, което ви трябва, е…

— Арсеник — каза мис Емили. — Бива ли го?

— Дали го бива?… Арсеника? Да, госпожице. Но вие имате нужда от…

— Имам нужда от арсеник.

Аптекарят я изгледа. Тя устоя на погледа му, изправена, с лице, изпънато като платно.

— Е, добре — отстъпи аптекарят. — Щом настоявате… но законът изисква да ми кажете за какво ви е.

Отметнала глава назад да го погледне право в лицето, мис Емили впи очи в него, а той не издържа, извърна се, отиде, взе арсеника и го загъна в книжка. Негърчето, което му прислужваше, донесе пакетчето на мис Емили; аптекарят не пожела да се покаже втори път. В къщи, като свали опаковката, на кутийката под черепа и кръстосаните кости тя прочете „за плъхове“.