Роза за Емили

IV

На другия ден всички си казахме „Ще се отрови“ и решихме, че така ще е най-добре. Когато за първи път я видяхме с Хоумър Барън, помислихме: „Ще се омъжи за него.“ След това си рекохме: „Ще има да го гони!“ Сам Хоумър бе отбелязал веднъж — той обичаше мъжките компании и всички знаеха, че пие с младите в клуба „Северен елен“, — че не е от тия, дето лесно се женят. По-късно, когато в неделя следобед минаваха с лъскавия кабриолет — мис Емили вдигнала високо глава, а Хоумър Барън с килната шапка и пура между зъбите, стиснал поводите и камшика в жълтата си ръкавица, — ние заговорихме зад спуснатите щори: „Бедната Емили!“

Тогава жените заприказваха, че това било срам за града, лош пример за младите. Мъжете не искаха да се намесват, ала най-сетне жените принудиха баптисткия пастор да я посети. Той никога не разправи какво се бе случило при това посещение, отказа да я посети повторно. Следващата неделя двамата отново се разхождаха по улиците, а в понеделника жената на пастора писа писмо до роднините на мис Емили в Алабама.

И така, под нейния покрив пак живееха кръвни роднини — братовчедките й, — а ние седнахме и зачакахме какво ще стане. В началото нищо не стана. После със сигурност решихме, че ще се съберат. Научихме, че мис Емили ходила при ювелира и поръчала сребърен мъжки несесер с инициали „Х. Б.“ върху всеки предмет. Два дни по-късно разбрахме, че купила комплект мъжко облекло, в това число и нощница, и си казахме: „Те са се венчали.“ Истински се зарадвахме. Радвахме се, защото двете братовчедки, които се оказаха още по-големи Грирсъновки и от самата Емили, явно не успяха да й попречат.

Затова не се изненадахме, когато Хоумър Барън — улиците бяха вече застлани — си замина. Бяхме малко разочаровани, че всичко мина без шум, но вярвахме, че е заминал или да подготви пристигането на мис Емили в своя дом, или да й даде възможност да се отърве от братовчедките. (Изпъждането им стана всеобщ заговор и всички взехме страната на мис Емили — искахме да й помогнем по-скоро да ги изгони.) Естествено, след седмица те си отидоха. И както очаквахме през всичкото време, три дни по-късно Хоумър Барън бе отново в града. Един съсед видял как надвечер по здрач негърът го въвел през задния вход.

Оттогава повече не видяхме Хоумър Барън. За известно време се изгуби и мис Емили. Негърът влизаше и излизаше с пазарската кошница, но предната врата си остана затворена. Сегиз-тогиз ще зърнем мис Емили на прозореца, за миг само — както в оная нощ, когато мъжете ходиха да ръсят с вар, — но кажи-речи половин година тя не стъпи на улицата. Тогаз ни стана ясно, че и това е трябвало да очакваме; изглежда онзи, свойствен на баща й нрав, който й бе пречил толкоз много в живота преди неговата смърт, е бил твърде силно и упорито вкоренен, за да умре заедно с него.

Когато отново видяхме мис Емили, тя беше напълняла, а косите й вече сивееха. През следващите години косата й ставаше все по-сива, додето най-после доби равния сив цвят на стоманата. До деня на смъртта й — тя умря на седемдесет и четири — косата й си остана все тъй ярко стоманеносива, като коса на мъж в разцвета на силите си.

От този ден нататък предната врата не се отвори, ако не смятаме промеждутъка от шест-седем години — тогава тя прехвърляше вече четирийсетте, — когато даваше уроци по рисуване върху порцелан. В една от стаите на долния етаж подреди ателие, в което връстниците на полковник Сарторис провеждаха дъщерите и внучките си със същото постоянство, в същия дух, с който ги пращаха неделен ден на църква с двайсет и пет центова монета за дискоса. По това време опростиха данъците й.

След това гръбнак и душа на градчето стана по-младото поколение. Ученичките по рисуване пораснаха, напуснаха я и не рачиха да изпратят при нея децата си с кутии бои, досадни четки и изрезки от женските списания. Предната врата се затвори след последната ученичка и си остана завинаги затворена. Когато в града ни се въведе безплатното разнасяне на писмата, единствена мис Емили не разреши да заковат металически номер на вратата й, нито да й сложат пощенска кутия. Отказа да ги изслуша.

Минаваха дни, месеци, години. Виждахме как негърът побелява и все повече се прегърбва. Той все тъй излизаше и влизаше с пазарската кошница. Всеки декември й пращахме известие за данъците, което след седмица се връщаше по пощата без нито дума. От време на време я съзирахме в един от прозорците на долния етаж — очевидно бе запечатала горния. Напомняше ни издяланата фигура на божество, изправено в храмова ниша. Дали изобщо ни забелязваше? В това никой не бе сигурен. Поколенията минаваха покрай нея едно подир друго, а тя си оставаше — чудновата, неизбежна, непроницаема, спокойна и своенравна.

И ето, че умря. Разболя се в изпълнената с прах и сенки къща, където за нея нямаше кой да се грижи, освен треперящия негър. Дори не разбрахме, че е болна. Отдавна се бяхме отказали от намерението да изтръгнем нещо от негъра. Той с никого не разговаряше, дори и с нея, и сякаш от неупотреба гласът му бе станал дрезгав и гъгнив.

Тя умря в една от стаите на долния етаж, в масивно орехово легло със завеси. Сивата й глава се подпираше на пожълтялата, скапана от старост и липсата на слънце възглавница.