Русалката

14

Захванаха се за работа отрано. Патрик не прие възраженията срещу събранието точно в седем.

– Извършителят създава крайно двойствена представа за себе си – каза той, след като обобщи положението. – Изглежда, си имаме работа с човек със сериозни психични отклонения, но който освен това е много внимателен и организиран. Това е опасна комбинация.

– Не знаем дали убиецът на Магнус и този, който е пратил писмата и е влязъл в дома на Кенет, са един и същи човек – възрази Мартин.

– Не, но и не можем да отхвърлим тази възможност. Предлагам засега да изхождаме от предположението, че двата случая са свързани. – Патрик разтри лицето си с ръка. През по-голямата част от нощта се бе въртял в леглото и сега се чувстваше по-изморен от всякога. – Щом приключим тук, ще се обадя на Педерсен, за да проверя дали разполагаме с окончателна информация относно причината за смъртта на Магнус.

– На Педерсен сигурно ще му трябват още няколко дни – каза Паула.

– Да, но няма да навреди да го пришпоря малко. – Патрик посочи таблото на стената. – Изгубихме твърде много време. Минаха три месеца от изчезването на Магнус, а чак сега разбираме за заплахите срещу тези хора.

Всички погледи се впериха в снимките, закачени една до друга на таблото.

– Имаме четирима приятели: Магнус Шелнер, Кристиан Тюдел, Кенет Бенгтсон и Ерик Линд. Един от тях е мъртъв, останалите получават заплашителни писма от неизвестен човек, предполага се – жена. За жалост, не ни е известно дали Магнус също е получавал такива писма. Съпругата му, Сия, изглежда, не знае нищо и вероятно и ние няма да разберем.

– Но защо точно тези четиримата?

Паула се взираше в снимките.

– Ако знаехме, сигурно щяхме да сме наясно и кой стои зад всичко това – каза Патрик. – Аника, успя ли да намериш нещо интересно за тях?

– Не, поне засега. Няма изненади около Кенет Бенгтсон. За сметка на това има цял куп новини за Ерик Линд, но нищо, което да е от значение за нас. Предимно подозрения за съмнителна финансова дейност и други такива.

– Обзалагам се, че този Ерик е замесен по някакъв начин – каза Мелберг. – Хлъзгаво копеле. Носят се какви ли не слухове за бизнес начинанията му. Освен това е женкар. Съвсем ясно е, че трябва да се съсредоточим върху него.

Шефът им почука с пръст по носа си.

– Тогава защо е бил убит Магнус? – възрази Патрик и в отговор получи раздразнен поглед.

– Още не съм приключила с Кристиан – добави Аника, без да им обръща внимание. – Но продължавам да търся и, естествено, ще съобщя веднага, щом намеря нещо, което може да ни е от полза.

– Да не забравяме, че той е първият, който получава заплаха. – Паула продължаваше да гледа към таблото. – Още преди година и половина. Освен това е получил и най-много писма. Но би било странно, че другите са въвлечени, ако той е единствената цел. Имам ясното усещане, че нещо ги свързва.

– Съгласен съм. И това, че Кристиан първи е попаднал в полезрението на извършителя, също трябва да означава нещо. – Патрик избърса чело. В стаята беше задушно и топло и по кожата му започнаха да избиват капки пот. Обърна се към Аника: – Съсредоточи се върху Кристиан.

– Продължавам да мисля, че трябва да се насочим към Ерик – настоя Мелберг и се вторачи в Йоста. – Ти какво ще кажеш, Флюгаре? Все пак ти и аз имаме най-много опит от тук присъстващите. Не трябва ли да обърнем малко повече внимание на Ерик Линд?

Йоста се размърда неловко. Той бе преминал през полицейската си кариера, като се придържаше към правилото да оказва възможно най-малка съпротива. Но след известна вътрешна борба поклати глава.

– Не, разбирам те, но трябва да се съглася с Хедстрьом, че в момента най-голям интерес представлява Кристиан Тюдел.

– Добре, щом искате да губите още време, заповядайте – каза Мелберг с наранено изражение. – Имам и по-важна работа от това, да седя тук и да хвърлям бисери на свинете.

Той стана и се изправи. По-важната работа, за която говореше, вероятно бе дрямка, от по-дългите. Но Патрик не възнамеряваше да го спира. Колкото по-дълго стои настрана, толкова по-добре.

– В такъв случай се насочваме към Кристиан – каза Патрик и кимна на Аника. – Кога мислиш, че ще разполагаш с нещо?

– До утре ще съм сглобила по-ясна картина за него.

– Много добре. Мартин и Йоста, вие ще посетите Кенет и ще се опитате да изкопчите повече подробности за вчерашния ден и за писмата. Евентуално ще трябва да говорим повторно и с Ерик Линд. Аз, както казах, ще се обадя на Педерсен веднага щом стане осем часът. – Патрик хвърли поглед на ръчния си часовник. До осем оставаше само половин час. – Паула, мисля след това с теб да посетим Сия.

Паула кимна.

– Кажи ми, когато си готов, и тръгваме.

– Добре. Е, всички знаете какво да правите.

Мартин вдигна ръка.

– Да?

– Не трябва ли да помислим за някаква закрила за Кристиан и останалите?

– Мина ми през ума, разбира се. Но нямаме ресурси за такова нещо, а и в действителност разполагаме с твърде малко информация, така че ще изчакаме. Нещо друго?

Мълчание.

– Окей, тогава да действаме.

Той отново избърса потта от челото си. Въпреки зимния студ следващия път трябваше да отворят някой прозорец, така че вътре да влиза поне малко кислород.

След като другите излязоха, Патрик застана пред таблото, изучавайки го. Четирима мъже, четирима приятели. Един мъртъв.

Какво ги свързваше?

Сана имаше чувството, че вечно ходи на пръсти около него. Бракът им не беше щастлив, дори в началото. Не й се искаше да го признае, но нямаше как да продължава да си затваря очите за истината. Кристиан така и не я бе допуснал в живота си.

Казваше това, което се очаква от него, вършеше, каквото трябва, ухажваше я и й правеше комплименти. Но в действителност тя така и не му повярва, макар и да отказваше да го признае пред себе си. Защото той беше повече от всичко, за което бе мечтала. Професията му може и да създаваше впечатление за скучен книжен плъх, но той беше точно обратното. Недостижим и стилен, с поглед, който виждаше всичко. Но никога не я бе обичал. Сана си даваше сметка, че през цялото време го е знаела. И въпреки това продължаваше да се самозалъгва. Виждаше, каквото искаше да види, и игнорираше всичко, което не се вписваше в представите й.

Не знаеше какво да прави сега. Не искаше да го изгуби. Въпреки че любовта й не бе споделена, тя го обичаше и това беше достатъчно, стига той да останеше при нея. Но същевременно чувстваше празнина и студ при мисълта да живее по този начин, да бъде единствената, която обича.

Изправи се в леглото и погледна съпруга си. Той спеше дълбоко. Сана протегна бавно ръка и докосна косата му. Гъста и тъмна, тук-там посивяла. Един кичур бе паднал над очите му и тя внимателно го приглади.

Миналата вечер нещата се развиха зле и това се случваше все по-често. Никога не знаеше кога Кристиан ще избухне заради някоя дреболия. Снощи децата бяха твърде шумни. После храната не била вкусна, а Сана била казала нещо с грешната интонация. Не можеше да продължава така. Всички трудности, с които бяха изпълнени съвместните им години, изведнъж изцяло превзеха живота им и скоро нямаше да остане нищо хубаво. Като че препускаха със скоростта на светлината към нещо непознато, към мрака, и тя искаше да му изкрещи да спрат. Искаше всичко пак да е както обикновено.

Въпреки всичко сега го разбираше по-добре. Бе й разкрил частица от миналото си. И колкото и ужасяваща да беше историята, тя се чувстваше така, сякаш е получила красиво опакован подарък. Той й разказа за себе си, сподели с нея нещо, което не бе споделял с никого другиго, и тя дълбоко ценеше това.

Не знаеше само какво да прави с информацията, която Кристиан й довери. Искаше да му помогне, да поговори с него и да научи още неща, които никой друг не знае. Но той мълчеше. Вчера опита да му зададе още въпроси, но в резултат той излезе от къщи и така тресна входната врата, че прозорците се разклатиха. Не знаеше кога се е прибрал. Към единайсет тя се приспа с плач, а когато се събуди преди малко, го завари заспал в леглото. Беше почти седем часът. Ако ще ходи на работа, трябваше да става. Тя погледна будилника. Алармата не беше включена. Да го събуди ли?

Колебаеше се, седнала на ръба на леглото. Очите на Кристиан се движеха бързо под клепачите. Би дала всичко, за да разбере какво сънува, какви образи вижда. Тялото му потрепваше леко, а лицето му имаше измъчено изражение. Тя вдигна бавно ръка и леко докосна рамото му. Той щеше да се ядоса, че не го е събудила, ако закъснееше за работа. Но пък ако имаше почивен ден, щеше да се ядоса, че не го е оставила да спи. Искаше й се да знае какво да направи, за да е доволен, а защо не и щастлив.

Гласът на Нилс откъм детската стая я стресна. Той я извика с изплашен глас. Сана се изправи и се заслуша. За секунда си помисли, че си е въобразила, че гласът е бил ехо от собствените й сънища, в които децата винаги я викаха и имаха нужда от нея. Но после се чу отново:

– Мамо!

Защо звучеше толкова изплашен? Сърцето на Сана заби силно и краката й сами се разбързаха. Тя се наметна с халата си и се втурна към съседната стая, стаята на момчетата. Нилс се беше надигнал в леглото си. Очите му бяха ококорени и той гледаше към вратата, към нея. Беше разперил ръце, като малък Исус на кръста. Шокът я връхлетя като ритник в корема. Видя разперените, треперещи пръсти на Нилс, гърдите му, пижамата с Бамсе, която той обичаше и която бе прала толкова пъти, че ръкавите й се бяха раздърпали в краищата. Видя червеното. Мозъкът й едва успяваше да възприеме случващото се. Тогава погледна нагоре и от гърдите й се надигна писък, който набра сила и изригна от гърлото й.

– Кристиан! КРИСТИАН!

Дробовете му горяха. Чувстваше се странно насред мъглата, в която се намираше. От вчера следобед, когато намери Лисбет мъртва в леглото, над света като че бе паднала гъста пелена. Къщата беше толкова тиха, когато се върна от офиса след разговора с полицията. Бяха отнесли Лисбет, нея вече я нямаше.

Обмисляше да отиде някъде другаде. Беше му почти невъзможно да прекрачи прага на дома им. Но къде да се дене? Нямаше при кого да се приюти. Освен това можеше да я вижда само тук. В картините по стените и щорите на прозорците, в почерка на малките бележки върху кутиите с храна в хладилника. В запаметените програми, когато включеше радиото в кухнята, и във всички странни хранителни продукти, с които бе пълен килерът: олио от трюфели, бисквити с брашно от спелта и необичайни мариновани консерви. Неща, които тя носеше вкъщи с голямо задоволство, но никога не използваше. Той толкова пъти се бе шегувал с грандиозните й готварски планове, които винаги приключваха с нещо значително по-просто. Искаше му се да може да се пошегува с нея още един път.

Кенет тичаше с големи крачки. Ерик му бе казал, че днес не е необходимо да идва на работа. Но имаше нужда да се държи както обикновено. Какво да прави вкъщи? Сутринта се събуди с будилника, навит за обичайния час, и стана от походното легло до нейната вече празна постеля. Приветстваше дори болката в гърба. Болеше го на същите места, както когато тя бе жива.

След един час щеше да е в офиса. Трябваха му четирийсет минути всяка сутрин, за да направи обиколката през гората. Преди няколко минути подмина футболното игрище, което означаваше, че е преполовил разстоянието. Увеличи скоростта още повече. Дробовете му сигнализираха, че приближава границата на възможностите си, но краката му продължаваха да се движат. Това беше добре. Болката в дробовете изместваше малка част от болката в сърцето. Достатъчно, за да не легне на земята, да се свие на малко кълбо и да остави тъгата да го обземе.

Не проумяваше как ще живее без нея. Все едно да трябва да живее без въздух. Също толкова невъзможно, също толкова задушаващо. Краката му се движеха все по-бързо. Пред очите му проблясваха малки светли точици и полезрението му се стесни. Фокусира се в малка дупка между клоните далеч напред, през която се процеждаха първите намеци за сутрешна светлина. Наоколо все още доминираше острият блясък на уличните лампи.

Алеята се стесни до пътека и земята стана неравна, покрита с вдлъбнатини и дупки. Беше и леко заледена, но той знаеше пътя наизуст и не си направи труда да погледне надолу. Взираше се в светлината, съсредоточен в наближаващото утро.

Първоначално не разбра какво се случва. Сякаш някой изведнъж постави пред него невидима стена. Увисна насред въздуха, с крака отделени от земята. После залитна напред. Инстинктивно протегна ръце пред себе си, за да омекоти падането. Болката от удара на дланите му в земята се разпростря нагоре, чак до раменете. След нея се появи друг вид болка, остра и изгаряща, която го накара да се задъха. Погледна ръцете си. И двете му длани бяха покрити с дебел слой стъкълца. Големи и малки прозрачни парчета, които бавно се оцветяваха в червено от кръвта, която потече от местата, където кожата му бе пробита. Кенет не помръдваше. Наоколо цареше съвършена тишина.

Когато най-накрая опита да се изправи, усети как ходилата му се запират в нещо. Погледна към краката си. Стъклата бяха нарязали и тях, пробивайки панталоните. Погледът му продължи нататък. И тогава видя кордата.

– Ама помогни ми малко, де!

Ерика беше плувнала в пот. Мая се съпротивляваше при обличането на всяка дреха, от бельото до гащеризона, а сега седеше с пламнало от гняв лице и пищеше, докато Ерика се опитваше да й сложи чифт ръкавици.

– Навън е студено. Трябва да носиш ръкавици – опитваше се тя да убеди дъщеря си, макар че тази сутрин вербалните аргументи не сработваха.

Ерика усети, че ще се разплаче. Изпитваше угризения на съвестта заради караницата и всъщност искаше да свали връхните дрехи на Мая, да й позволи да не ходи на детска градина и вместо това цял ден да я гушка. Но знаеше, че няма как да стане. Не можеше да се грижи за нея сама, а освен това, ако отстъпеше сега, протестите утре сутрин щяха да бъдат още по-големи. Изглежда, че Патрик минаваше през същото изпитание всеки ден, и тя започваше да разбира защо съпругът й имаше толкова изтерзан вид.

С мъка успя да се изправи и без повече дискусии хвана дъщеря си за ръката и я помъкна със себе си към вратата. Ръкавиците напъха в джоба си. Може би Мая нямаше да се дърпа толкова, когато стигнат до детската градина, или пък лелките щяха да имат по-голям успех.

На път към колата Мая заби пети в земята и се запъна колкото можа.

– Хайде. Не мога да те нося.

Ерика я дръпна малко по-силно, но в резултат Мая се катурна напред и се разрева.

Ерика също се разплака. Ако някой я бе видял, щеше да звънне незабавно на социалните. Тя клекна бавно, опитвайки се да обръща внимание на приклещените си вътрешности. Помогна на Мая да стане и каза с мек глас:

– Извинявай, мама направи глупост. Ще се гушнем ли?

Обикновено Мая никога не подминаваше възможността за прегръдка, но сега просто зяпна Ерика и заплака още по-високо. Звучеше като сирена.

– Няма, няма, миличка – каза Ерика и погали Мая по бузата. След малко дъщеря й се поуспокои и воят премина в хлипане. Ерика направи нов опит. – Няма ли да гушнеш мама?

Мая се поколеба за миг, но после остави ръцете на Ерика да я обгърнат. Зарови лице в прегръдките й и Ерика усети как лицето й подгизва от сълзи и сополи.

– Извинявай, не исках да паднеш. Удари ли се?

– Мм – подсмръкна Мая и я изгледа жално.

– Да духна ли? – попита Ерика.

Това винаги вършеше работа. Мая кимна.

– Къде да духна? Къде се удари?

Мая се замисли за малко, след което започна да сочи навсякъде, където й хрумне. Ерика се постара да духне навсякъде и изтупа снега от червения гащеризон на момиченцето.

– Не мислиш ли, че приятелите ти те чакат в детската градина? – каза тя и изигра коза си. – Тюре е там и се чуди кога ще се появиш.

Мая спря да хлипа. Тюре беше голямата й любов. Беше три месеца по-голям от нея, но отвръщаше на чувствата й, а енергията му надхвърляше тази на повечето деца.

Ерика затаи дъх и след малко на лицето на Мая цъфна усмивка.

– При Тюре.

– Точно така – каза Ерика. – Отиваме при Тюре. Най-добре да тръгваме веднага, преди той да почне работа и да го пратят в командировка или нещо такова.

Мая я погледна учудено и Ерика се засмя.

– Не слушай глупавата си майка. Хайде, да тръгваме към Тюре.

Беше на десет, когато всичко се промени. Всъщност до този момент вече се бе нагодил доста добре към живота. Не беше щастлив, не и така, както си представяше, че ще бъде, когато видя красивата си майка за първи път. Не изпитваше щастието, което бе изпитвал, преди Алис да започне да расте в корема на мама. Но не беше и нещастен. Намери мястото си в живота, всеки ден се изгубваше във вълшебния свят на книгите и това му стигаше. А мазнините в тялото му го предпазваха, те бяха броня срещу вътрешното му раздразнение.

Алис го обичаше също колкото преди. Вървеше подире му като сянка, но не говореше много, което го устройваше. Ако имаше нужда от нещо, тя бе там. Ожаднееше ли, тя веднага му носеше вода, искаше ли нещо за ядене, тя се прокрадваше в килера и взимаше от сладките, които мама бе скрила.

Онзи странен поглед все още се появяваше в очите на татко, но той вече не наблюдаваше него и сестра му толкова внимателно. Алис беше голяма, на пет годинки. Най-накрая се научи да ходи и да говори. Но изглеждаше като всички останали само когато не мърдаше и не казваше нищо. Тогава бе толкова сладка, че хората се спираха и й се любуваха, както правеха, когато беше мъничка и още лежеше в количката. Но помръднеше ли, заговореше ли, в очите им се появяваше жалост и те поклащаха глава.

Докторът каза, че никога няма да се оправи. Е, мама и татко не го взимаха с тях, когато ходеха по лекари, всъщност никъде не го взимаха, но той умееше да се промъква като индианец. Движеше се из къщата, без да издава звук, и слушаше. Чуваше разговорите им и знаеше всичко, което казват за Алис. Говореше главно мама. Именно тя разнасяше сестра му по лекарските кабинети в търсене на друго лечение, нов метод или упражнения, които да помогнат на Алис, така че движенията, речта и уменията й да отговарят по-добре на външността й.

Него никой не го споменаваше. Това също го разбираше чрез подслушване. Сякаш не съществуваше, сякаш просто заемаше малко пространство.

Но се научи да живее с това. В редките случаи, когато се чувстваше наранен, се замисляше за миризмата и за миналото, което все повече му се струваше като мрачна приказка. Далечен спомен. Това му стигаше, за да приеме, че е невидим за всички, освен за Алис. Сега, когато я бе направил мила.

Но един телефонен разговор промени всичко. Вещицата бе умряла и сега къщата й принадлежеше на мама. Къщата във Фелбака. Не бяха ходили там, откакто Алис се роди, от онова лято в караваната, когато той изгуби всичко. Сега щяха да се местят там. Мама го реши. Татко се опита да възрази, но, както обикновено, никой не го слушаше.

Алис не хареса промяната. Искаше всичко да си бъде както обикновено, рутинно, едно и също всеки ден. Така че щом опаковаха всичките си вещи и се качиха в колата, тя се обърна и залепи нос за задното стъкло. Гледа къщата, докато тя изчезна от полезрението й. После се обърна напред и се притисна в него. Облегна буза на рамото му и за миг той помисли дали да не я утеши, да я потупа леко по главата или ръката. Но не го направи.

Тя седя облегната на него през целия път до Фелбака.