Русалката

1

– Но вече минаха три месеца! Защо не го намирате?

Патрик Хедстрьом се вгледа в жената пред себе си. Изглеждаше все по-изтощена и занемарена всеки следващ път, когато я видеше. А тя идваше в полицейското управление в Танумсхеде всяка седмица. Всяка сряда. Идваше още откакто мъжът й изчезна в началото на ноември.

– Правим всичко по силите си, Сия. Знаеш го.

Тя кимна, без да продума. Ръцете й трепереха леко, отпуснати в скута. После го погледна с очи, пълни със сълзи. Патрик не срещаше този поглед за пръв път.

– Той няма да се върне, нали?

Вече не трепереха само ръцете, ами и гласът й, и Патрик трябваше да се пребори с желанието да стане, да заобиколи бюрото и да прегърне крехката жена. Налагаше се да се държи професионално, дори и това да противоречеше на инстинкта му да закриля другите. Замисли се как да отговори. Накрая пое дълбоко дъх.

– Не, не мисля.

Тя не зададе повече въпроси. Но той виждаше, че казаното от него просто потвърждава това, което Сия Шелнер вече знаеше. Мъжът й повече нямаше да се прибере у дома. На трети ноември Магнус станал в шест и половина, взел си душ, облякъл се, изпратил двете си деца, а после и съпругата си. Точно след осем бил видян да излиза от дома си, за да отиде на работа в Танумсфьонстер. Никой не знаеше къде е отишъл след това. Така и не се появил при своя колега, който трябвало да го откара до службата. Изчезнал някъде между дома си в близост до стадиона и къщата на колегата до миниголф игрището във Фелбака.

Бяха преровили целия му живот. Обявиха издирване, говориха с над петдесет души както на работното му място, така и сред семейството и приятелите му. Търсиха дългове, от които би могъл да бяга, любовници, злоупотреби в работата, всичко, което би могло да обясни защо уседнал мъж на четирийсет години, с жена и две деца в юношеска възраст един ден просто е изчезнал. И нищо. Нямаше сведения, които да сочат, че е заминал за чужбина, нито пък от общата им сметка със съпругата му бяха теглени пари. Магнус Шелнер се бе превърнал в призрак.

След като изпрати Сия, Патрик почука внимателно на вратата на Паула Моралес. „Влез“, чу се веднага, той влезе и затвори вратата след себе си.

– Отново ли беше жена му?

– Да – отвърна Патрик с въздишка и се настани на стола срещу Паула.

Качи крака на бюрото, но след яден поглед от нейна страна рязко ги свали.

– Мислиш ли, че е мъртъв?

– Да, нещата не изглеждат добре – каза Патрик. За първи път изричаше гласно опасението, което таеше още от първите дни след изчезването на Магнус. – Нали проверихме всичко и не открихме нито една от обичайните причини човекът да изчезне. Сякаш просто е излязъл от дома си и после... пуф!

– Но няма труп.

– Не, няма труп – каза Патрик. – Но къде да гледаме? Не можем да претърсим цялото море, нито пък да прокараме жива верига през всички гори около Фелбака. Остава да стискаме палци и да се надяваме, че някой ще го намери. Жив или мъртъв. Просто вече не знам какво друго да направим. И не знам какво да казвам на Сия всеки път, когато се появява тук и очаква да сме постигнали напредък.

– Това просто е нейният начин да се справи със ситуацията. Така чувства, че върши нещо, вместо само да седи вкъщи и да чака. Знам, че мен това би ме побъркало.

Паула хвърли поглед на снимката, която държеше до компютъра.

– Да, знам – каза Патрик. – Но това не облекчава нещата.

– Не, разбира се.

В малката стая настана тишина и накрая Патрик се изправи.

– Трябва да се надяваме, че ще се появи. По един или друг начин.

– Да, трябва – каза Паула. Но гласът й звучеше също толкова обезсърчен, колкото и неговия.