Ръка над водата

II

— Следствие ли казвате? — попита Стивънс.

— Лони Гринъп. — Следователят беше един стар околийски лекар. — Тази сутрин двама души са го намерили удавен на собствените му въдици.

— Невъзможно! — възкликна Стивънс. — Клетият чешит! Идвам веднага.

Като областен прокурор той нямаше работа там, дори да не бе нещастен случай. Знаеше това. В същност искаше да види лицето на покойника от сантиментални подбуди. Околията, известна днес като Йокнапатофа, е била основана не от един, а от трима заселници едновременно. Дошли заедно на коне от Каролинас през прохода Къмбърланд, когато град Джеферсън бил все още пост на племето чикасо, купили земя в индианските владения, създали семейства, процъфтели и изчезнали, тъй че сега, сто години по-късно, в цялата област, основана от тях, бе останал само един представител на трите фамилии.

Това беше Стивънс, защото последният от Холстъновия род бе умрял преди края на миналия век, а Луис Грениър, заради когото Стивънс шофира осем мили в жегата на юлския следобед, та да погледне мъртвия му лик, тъй и не разбра, че е Луис Грениър. Не можеше дори да напише името Лони Гринъп, както сам се наричаше — сирак, също като Стивънс, малко под среден ръст, някъде в средата на трийсетте, познат на цялата околия, с лице почти нежно, ако човек се вгледа по-добре, винаги бодро, спокойно и ведро, с неизменна мъхеста златиста брада, която никога не бе виждала бръснач, и светли кротки очи — „нещо му липсва“, говореха хората, но каквото и да бе това, то беше нещо дребно, нещо и без това излишно, — живееше година след година там, в коптора, построен собственоръчно от една вехта палатка, няколко изкорубени дъски и сплескани тенекиени кутии, заедно с глухонемия сирак, когото бе прибрал преди десет години, в продължение на които го бе обличал, хранил и възпитавал, без питомникът му да израсне умствено поне колкото него.

В действителност колибата и въдиците му се намираха почти в самия център на хилядите декари земя, притежавана някога от дедите му. Но той никога не узна това.

Стивънс бе уверен, че дори и да знаеше, Лони би останал равнодушен: той би отказал да възприеме идеята, че един човек може или трябва да притежава толкова много земя, когато тя принадлежи на всички хора, на всеки човек, за да го храни и радва — в неговия случай това бяха ония десетина квадратни метра, където бе струпана колибата му, и участъкът от реката, където хвърляше въдиците си; там всеки бе добре дошъл по всяко време, без значение дали той си е в къщи или не, и за да ползва вещите му и да яде от храната му дотогава, докато има.

Понякога залостваше вратата на колибата си, та да не влизат скитащи животни, и заедно с глухонемия си спътник се озоваваше без предизвестие или покана в някоя къща или колиба, отдалечена на десет, че и петнайсет мили, гдето оставаше със седмици: приятен и спокоен, без да иска нищо и без да раболепничи, при което спеше там, където е удобно за домакините — в плевнята, в спалнята на семейството или в гостната, докато глухонемият лягаше на верандата или направо на земята отвън, за да чува дишането на онзи, който му бе и брат, и баща. За него това бе единственият звук в целия безгласен свят. И той безпогрешно го разпознаваше.

Беше рано следобед. Далечината синееше от горещината. Сетне отвъд дългата равнина, където шосето върви успоредно с речното корито, Стивънс съзря магазина. Обикновено в този час той бе пуст, ала сега Стивънс забеляза, че около него е задръстено от очукани открити коли, оседлани коне, каруци и мулета, шофьорите и ездачите на които познаваше по име. Нещо повече, те също го познаваха: гласуваха за него години наред и се обръщаха към своя избраник на прякор, макар че не винаги го разбираха, както не можеха да разберат Харвардската емблема „Фи Бета Капа“, закачена за верижката на часовника му. Паркира до автомобила на следователя.

Очевидно трупът не беше в магазина, а в мелницата до него, пред чиято отворена врата чистите празнични панталони и главите без шапки със загорели вратове, прорязани от бяла линия, оставена от бръснача след прясното съботно подстригване, бяха най-многобройни и най-смълчани. Отвориха му път да мине. Вътре имаше маса и три стола, заети от следователя и двамата свидетели.

Стивънс забеляза мъж на около четирийсет години с чист чувал в ръце, сгънат и препънат толкова пъти, та чак бе заприличал на книга, и младеж, на чието лице бе изписано уморено, ала все пак неизчерпано удивление. Покрито с юрган, тялото лежеше на ниската платформа, към която бе монтирана замлъкналата мелница. Прекоси помещението, повдигна края на завивката, погледна лицето, зави го наново и се обърна вече на път за града, но не стигна дотам. Застана при мъжете, наредени край стената с шапки в ръце, и заслуша показанията на двамата свидетели — говореше младият с учудения си, изтощен и невярващ глас, — те тъкмо свършваха. Видя как следователят подписа протокола и прибра писалката си в джоба, и разбра, че няма да се върне в града.

— Смятам, че това е всичко — рече следователят и хвърли поглед към вратата. — Готово, Айк. Вече можеш да го вдигаш.

Стивънс се отдръпна заедно с множеството, като наблюдаваше четиримата мъже, които се насочиха към юргана.

— Ти ли ще се погрижиш за него, Айк? — попита той. Най-възрастният от четиримата се обърна и го изгледа.

— Да. Част от парите за погребението той е внесъл при Митчъл в магазина.

— Значи, само ти, Поус, Матю и Джим Блейк… Този път другият го погледна с изненада, почти с отегчение.

— Можем да покрием разликата — рече той.

— Да ви помогна — предложи Стивънс.

— Благодаря — отвърна другият. — Имаме достатъчно.

После приближи следователят и заговори раздразнено:

— Хайде, момчета, по-бързо. Ей, направете им място. Заедно с останалите Стивънс излезе отново навън в задухата на знойния следобед. Отпред се бе появила каруца, която липсваше преди, спряла със задницата към вратата. Капакът беше свален и вътре се виждаше приготвен сламеник; както всички останали, Стивънс стоеше гологлав и следеше с поглед четиримата мъже, които излязоха от мелницата и тръгнаха към каруцата с увития в юргана товар. Трима-четирима души пристъпиха напред, да помогнат. Стивънс също приближи и потупа по рамото хлапака, срещайки отново все същия израз на уморено, невярващо, свирепо недоумение.

— Значи, отиде и докара лодката, без да подозираш, че пешо не е в ред — рече той.

— Точно така — отвърна хлапакът. Отначало говореше доста тихо. — Преплувах отвъд, хванах лодката и загребах назад. Знаех, че на въдиците се е закачило нещо. Виждах го да се мята под…

— Искаш да кажеш, че с плуване си избутал лодката до другия бряг — прекъсна го Стивънс.

— … долу във водата… Моля?

— С плуване си изтикал лодката обратно, така ли? Отишъл си до нея, хванал си я и си заплувал с нея назад.

— Не, сър! Гребах. Загребах право към отсрещния бряг! Не съм подозирал нищо! Виждах рибите…

— С какво? — запита Стивънс. Хлапакът го гледаше ожесточено. — С какво загреба към отсрещния бряг?

— С веслото! Взех го и загребах право назад и през цялото време гледах как рибите гъмжат под водата. Не искаха да го пуснат! Държаха се за него даже като го изтегляхме и продължаваха да го ръфат! Рибите бяха!

Чувал съм за костенурки, но тоя път бяха рибите. Ядяха го! Разбира се, ние мислехме, че някоя едра риба се е закачила там! Така и се оказа! Повече никога няма да вкуся риба! Никога!

Като че не мина много време, а следобедът изчезна някъде и отнесе малко от горещината със себе си. Отново в автомобила с ръка на ключа Стивънс наблюдаваше потеглянето на каруцата. „И все пак не е така — помисли той. — Не се връзва. Има още нещо, което липсва, което не съм видял. Или пък нещо, което още не се е случило.“

Каруцата вече бе в движение — пресичаше прашния банкет към шосето, с двама мъже на капрата и други двама, яхнали оседлани мулета отстрани. Ръката на Стивънс завъртя ключа; колата вече бе на скорост. Набрала ход, тя задмина каруцата.

След като измина около миля по шосето, Стивънс сви в един черен път, водещ назад към хълмовете. Пътят почна да се издига и сега слънцето ту изчезваше, ту пак проблясваше над хребетите, защото на места в падините залезът вече бе настъпил. Скоро пътят се разклони. На самия кръстопът се издигаше църква, белосана и без камбанария, в съседство с неоградено гробище, запълнено с разхвърляни, прости надгробни плочи от мрамор и други гробове, очертани отвсякъде всичко на всичко с ред обърнати буркани, глинени съдове, изпочупени тухли.

Не се поколеба. Спря до църквата, като обърна колата с лице към разклона и пътя, по който току-що бе дошъл, където той правеше завой и, изчезваше надолу. Същият завой бе причина да чуе приближаващата каруца, известно време преди да я види, след това чу и камиона. Слизаше от хълмовете зад него, движеше се с голяма скорост, после се показа, вече намалил ход — една кабина и плитка каросерия, отгоре с брезент.

При кръстопътя камионът отби встрани и спря; едва сега успя отново да чуе каруцата и след малко я съзря да се появява заедно с двамата ездачи иззад завоя в падналия здрач, а на пътя край камиона вече стоеше човек и Стивънс го позна: Тайлър Болънбоу — фермер, женен, със семейство и име на самонадеян грубиян, който бе родом от областта, но по-късно замина на Запад и след време пак се върна, пръскайки подире си подобно на зловоние слухове за спечелени на комар пари; ожени се, купи земя и престана да играе карти, ала през някоя и друга година ипотекираше собствената си реколта, та да купува и препродава памук; застанал внушителен в прахта на пътя до каруцата, той разговаряше с мъжете от капрата, без да повишава глас или да жестикулира. После до него се появи друг мъж с бяла риза, когото Стивънс не позна, и втори път не погледна.

Ръката му хвана ключа; автомобилът наново бе в движение, придружено от шума на мотора. Запали фаровете, бързо напусна църковния двор, подкара по пътя и тъкмо удари спирачки зад каруцата, когато мъжът с бялата риза скочи на стъпалото, извика някаква ругатня и Стивънс го позна: един от по-малките братя на Тайлър, който преди години се бе преселил в Мемфис и там, както после се разбра, бил нает за въоръжена охрана по време на една стачка на текстилните работници, но през последните две-три години се криеше при брат си и казваха, че се пази не толкова от полицията, колкото от мемфиските си приятели и от по-късните си съдружници в бизнеса. От време на време името му попадаше в полицейските рапорти за скандали и побоища на местните танцови забави и увеселения. Веднъж бе задържан и хвърлен в затвора от двама полицаи в Джеферсън, където имаше навик да се напива всяка събота вечер, след което почваше да се хвали със старите си подвизи или пък проклинаше настоящата си съдба и по-големия си брат, задето го карал да работи във фермата.

— Кого шпионираш, дявол да те вземе? — извика той.

— Бойд — обади се другият Болънбоу. Дори не повиши тон. — Върни се в камиона. — Не се помръдна: огромен и мрачен, той се взираше в Стивънс с безцветни, студени, напълно безизразни очи. — Здравей, Гейвин — рече той.

— Здравей, Тайлър — отвърна Стивънс. — Идвате да вдигнете Лони, а?

— Някой да има нещо против?

— Лично аз, не — отговори Стивънс и слезе от колата. — Ще ви помогна да го преместим.

После се върна обратно в колата. Каруцата потегли. Камионът даде заден ход и обърна, вече набрал скорост; двете лица в кабината пробягаха нататък — едното, както съзря Стивънс, вече не бе яростно, а уплашено; върху другото не се забелязваше нищо освен неподвижните, студени, безцветни очи. Пукнатите стопове изчезнаха зад хълма. „Номерът им е от Окатоба“ — помисли си той.

Лони Гринъп бе погребан следващия следобед от семейството на Тайлър Болънбоу. Стивънс не отиде.

— Предполагам и Джо не е бил — рече той. — Храненикът на Лони.

— Не, не беше. Хората, които са ходили в неделя сутринта при колибата на Лони да разгледат въдиците, казват, че той се въртял тъдява и търсел Лони. Но не беше на погребението. Ако сега намери Лони, нищо не му пречи пак да легне до него, но този път няма да чуе дишането му.