Ръка над водата

III

— Не — каза Стивънс.

Този следобед се намираше в Мотстаун, центъра на околията Окатоба. Макар да бе неделя и макар че щеше да разбере какво точно търси едва след като го намери, той успя да го открие преди мръкване: агента на компанията, която преди единайсет години беше издала на Лони Гринъп полица за застраховка в размер на пет хиляди долара с двойно обезщетение в случай на смърт при злополука и наследник: Тайлър Болънбоу.

Всичко беше напълно валидно. Лекарят, прегледал Лони Гринъп, не го бил виждал никога преди това, ала познавал Тайлър Болънбоу от години — Лони поставил знак от своя палец под документа, а Болънбоу платил първата вноска, както плащал и всички следващи.

В тази работа нямаше кой знае каква тайна, освен че застраховката бе сключена в друг град, но Стивънс съзнаваше, че дори и това не е никак странно.

Околията Окатоба се простираше непосредствено отвъд реката, на три мили от чифлика на Болънбоу, и Стивънс познаваше немалко хора, които като Болънбоу притежаваха земя в една околия, а купуваха автомобили и влагаха парите си в друга, подчинявайки се на присъщото за отраслите извън града, навярно атавистично недоверие не толкова към господата с колосани яки, колкото към павираните улици и електричеството.

— В такъв случай засега да не уведомявам компанията, така ли? — запита агентът.

— Не. Искам да приемете молбата му, като дойде да я подаде, и да му обясните, че за уреждането на въпроса, ще е нужна седмица или повече, после изчакайте три дни и му пратете известие да дойде в кантората ви на другата сутрин към девет десет часа, без да уточнявате защо и за какво. Щом се уверите, че е получил съобщението, телефонирайте ми в Джеферсън.

Призори на другата сутрин горещата вълна се пресече. Стивънс лежеше в леглото си, гледаше блясъка на мълниите, слушаше тътена на гръмотевиците и бесния тропот на дъжда и си представяше барабаненето на дъждовните капки и яростното препускане на глинена вода по неизравнения, самотен гроб на Лони Гринъп, там на голия хълм, до църквата без камбанария. Мислеше още за клокоченето на дъжда над развълнуваната придошла река и по покрива на паянтовата колиба, в която глухонемият сигурно продължава да чака завръщането на Лони, разбрал, че нещо се е случило, но без да знае как се е случило, нито защо. „Не знае как“ — мислеше Стивънс. — „Те са го заблудили някак си. Дори не са си направили труд да го вържат. Просто са го заблудили.“

В сряда вечерта се обади агентът от Мотстаун, за да каже, че Тайлър Болънбоу е подал молбата си.

— Добре — каза Стивънс. — В понеделник му изпратете съобщение да дойде при вас във вторник. И ми се обадете, щом разберете, че го е получил.

Затвори телефона. „Играя покер с човек, който е закоравял комарджия, докато аз не съм — помисли той. — Но поне го накарах пръв да тегли карта. И той знае кой залага срещу него.“

Тъй че когато следващия понеделник застрахователният агент се обади повторно, той знаеше единствено онова, което сам възнамеряваше да направи. В един момент смяташе да помоли шерифа за някой от помощниците му или просто да вземе със себе си приятел. „Но дори и приятел не би повярвал, че играя само на блъф — рече си той, — макар това да е самата истина: сам човек, даже и да е аматьор в убийството, би бил спокоен от старанието си да заличи всички следи след себе си. Ала когато са двама, никой от тях не ще бъде уверен, че другият не е оставил някакви улики.“

И тъй тръгна сам. Имаше пистолет. Хвърли му един поглед и го върна в чекмеджето. „Така поне няма да ме застрелят с него“ — каза си той. Напусна града след залез слънце.

Този път подмина магазина, тъмен силует край шосето. Стигна пътя, по който се отби преди девет дни, но сега зави в обратна посока и кара четвърт миля, преди да влезе в един мръсен двор: фаровете му осветиха тъмна колиба. Не ги угаси. Залян от жълта светлина, тръгна напред и извика:

— Нейт! Ей, Нейт!

След малко негърски глас отговори, макар че светлина не се появи.

— Отивам в колибата на мистър Лони Гринъп. Ако не се върна до зори, идете в магазина и кажете.

Никакъв отговор. После женски глас се обади:

— Махай се от вратата! Мъжкият глас измърмори нещо.

— Как да мълча! — проплака жената. — Влизай вътре и остави белите да се оправят сами!

„Значи, има и други освен мен“ — рече си Стивънс и се замисли колко често, почти винаги, негрите проявяват инстинкт не толкова за самото зло, колкото за мигновеното му установяване, стига да съществува. Върна се в колата, изключи фаровете и взе фенерчето от седалката.

Откри камиона. Освети отблизо номера, който преди девет дни бе зърнал да препуска към хълмовете, и го прочете отново. Угаси фенерчето и го пусна в джоба си.

Двайсет минути по-късно разбра колко напразни са били опасенията му, че светлината може да го издаде. Намираше се на пътеката между черната стена на леса и брега на реката, съзря слаб блясък зад брезента на колибата и вече долавяше двата гласа: единият — студен, равен, твърд, другият — груб и висок. Спъна се първо в купчината дърва, после в нещо друго, намери вратата, отвори я с трясък и влезе в опустошения дом на мъртвия — с натъпканите с плява дюшеци, измъкнати от дървените койки, преобърнатата печка, пръснатите готварски съдове, — където Тайлър Болънбоу стоеше с пистолет в ръка, изправен срещу него, а по-малкият брат се бе навел над една преобърната кутия.

— Пази се, Гейвин! — каза Болънбоу.

— Пази се ти, Тайлър — отвърна Стивънс. — Доста закъсня.

По-младият се надигна. По лицето му Стивънс разбра, че го е познал.

— Хм, да му се… — започна той.

— Безизходно ли е, Гейвин? — попита Болънбоу. — Само не ме лъжи.

— Мисля, че да — рече Стивънс. — Хвърли пистолета.

— Кой друг е с тебе?

— Достатъчно хора — каза Стивънс. — Хвърли пистолета, Тайлър.

— По дяволите — изсумтя по-младият и се раздвижи. Стивънс забеляза как погледът бързо му се отмести от него към вратата зад гърба му. — Лъже. Сам е. Само души наоколо, както оня ден, и си пъха носа в работи, за които скоро ще съжалява, че е любопитствал. Защото този път ще си изпати.

И той вече приближаваше към Стивънс, присвит, с леко разперени ръце.

— Бойд! — каза Тайлър. Другият продължаваше да напредва, без да се усмихва, но с някакво странно озарение на лицето, просто блясък. — Бойд! — повтори Тайлър.

Тогава той също се раздвижи, с удивителна бързина връхлетя върху младия и с един замах го отхвърли назад, на леглото. Спогледаха се: единият — студен, спокоен, безизразен, с пистолет в ръка, неприцелен в нищо, другият превит надве, ръмжащ:

— Какво, по дяволите, мислиш да правиш! Искаш да го оставиш да ни закара в града като две глупави овчици, така ли?

— Това аз ще реша — отвърна Тайлър. Обърна поглед към Стивънс. — Никога не съм искал да стане така, Гейвин. Наистина аз застраховах живота му и плащах всяка вноска. Но сделката беше честна: ако той ме надживееше, нямаше да получа нищо, а ако аз го надживеех, щях да получа каквото ми се пада. Тук няма тайни. Всичко беше направено посред бял ден. Всеки можеше да научи. Сигурно той е споменавал за това пред други. Никога не съм му казвал да мълчи. И кой ли може да е имал нещо против? Винаги съм го приемал, когато е идвал у дома, оставаше, колкото си ще, и идваше, когато пожелае. Но никога не съм искал да стане така.

Изведнъж младият прихна да се смее, както седеше свит надве върху леглото, където го беше хвърлил другият.

— Значи, такава била песента — рече той. — Ето как ще стане работата.

Сетне смехът не бе вече смях — преходът бе толкова тънък или по-скоро бърз, че остана незабелязан. Сега той се поизправи, приведен леко напред, с лице към брат си.

— Не аз съм го застраховал за пет хиляди долара! Аз нямаше да получа…

— Млъкни — прекъсна го Тайлър.

— … пет хиляди долара, след като го намериха мъртъв на ония…

Тайлър чевръсто пристъпи към брат си и го зашлеви с две движения на едната си ръка — с дланта и опакото, — докато в другата държеше пистолета.

— Казах ти да млъкнеш, Бойд — рече той. Отново погледна Стивънс. — Никога не съм искал да стане така. Сега вече не искам тези пари, дори да ми ги изплатят, защото нямах намерение да ги получа по тоя начин. Ей богу, така е. И какво смяташ да правиш?

— Нужно ли е да питаш? Ще искам обвинение в убийство.

— Тогава докажи го — изръмжа по-малкият брат. — Опитай се да го докажеш! Не аз съм застраховал живота му за…

— Млъкни — рече Тайлър. Говореше почти нежно, втренчен в Стивънс с безцветните си очи, в които нямаше абсолютно нищо. — Не можеш да направиш това. С едно почтено име. Винаги е било. Може би още никой не го е прославил, но и никой не го е опетнил. Никога не съм бил длъжник никому, не съм присвоявал нищо чуждо. Не бива да правиш това, Гейвин.

— Не бива да не направя това, Тайлър.

Другият го изгледа. Стивънс чу как дълбоко си пое въздух и сетне го изпусна. Ала лицето му изобщо не се промени.

— Значи, искаш око за око, зъб за зъб.

— Справедливостта го иска. Може би и самият Лони Гринъп го иска. Ти на негово място не би ли го искал?

Болънбоу го изгледа още по-продължително. После се обърна, направи беззвучен знак на брат си и друг на Стивънс, ням и повелителен.

След малко бяха навън, застанали в правоъгълника светлина, хвърляна от вратата: лек повей дойде отнякъде, изшумоля в листата над тях и замря прекъснат.

Отначало Стивънс не схвана какво е намислил Болънбоу. Наблюдаваше с растяща изненада как той се обърна към брат си, протегна ръка и заговори, този път наистина сурово:

— Ножът опря до кокал. Страхувах се още от оная нощ, когато дойде в къщи и ми каза. Трябваше да те възпитам по-добре на времето, но не успях. Хайде. Взимай и да свършваме.

— Внимавай, Тайлър! — обади се Стивънс. — Не прави това!

— Не се бъркай, Гейвин. Щом ще е плът за плът, както искаш ти, ще я имаш. — Не сваляше очи от брат си и дори не погледна Стивънс. — Ето, дръж — додаде. — Вземи го и тръгвай.

После вече бе твърде късно. Стивънс видя как по-младият отскочи назад. Забеляза Тайлър да прави крачка напред и сякаш долови в гласа му изненадата и неверието, сетне — осъзнаването на грешката.

— Хвърли пистолета, Бойд — рече той. — Хвърли го.

— Сега си го искаш обратно, нали? — каза младият. — Дойдох при тебе оная нощ и ти казах, че ще получиш пет хиляди долара, стига някой да погледне въдиците там. Поисках да ми дадеш десет долара, а ти ми отказа. Не щя да ми дадеш някакви си десет долара. Разбира се, че можеш да си вземеш пистолета. Ето, вземи го.

Оръжието проблесна ниско, отстрани, после още един оранжев пламък се заби надолу, докато Тайлър Болънбоу се свличаше.

„Сега е моят ред“ — помисли Стивънс.

Застанаха лице в лице; отново долови онзи лек ветрец, който долетя отнякъде, изшумоля в листата над тях и притихна.

— Бягай, додето можеш, Бойд — заговори той. — Достатъчно я забърка. Сега бягай.

— Ще бягам, разбира се. Само свърши с грижите си за мен по-скоро, защото след секунда няма да имаш никакви грижи. Че ще бягам, ще бягам, ала след като кажа няколко думи на умниците, които си пъхат носовете там, където после дяволски желаят да не…

„Сега ще стреля“ — помисли Стивънс и скочи. За миг му се стори, че вижда себе си в скок над главата на Бойд Болънбоу, отразен в слабото сияние откъм реката, в онази светлина, която водата възвръщаше на тъмнината. После разбра, че това не бе видение на собствения му образ — нито пък преди малко бе усетил повей на вятър, — а онова създание, силуетът, който нямаше език, пък и не му беше потребен и който бе чакал девет дни Лони Гринъп да се завърне в къщи, връхлиташе върху гърба на убиеца с протегнати ръце и присвито тяло, сковано в безмълвно смъртоносно намерение.

„Бил е на дървото“ — помисли Стивънс.

Пистолетът блесна. Той съзря изстрела, но не чу никакъв звук.