Четиридесет и девета глава

Комисарите, изпратени от Жечпосполита да преговарят с Хмелницки, най-сетне стигнаха със страхотни мъчнотии до Новоселки и спряха там да чакат отговор от победоносния хетман, който в това време се намираше в Чигирин. Комисарите седяха тъжни и угнетени, защото по целия път непрекъснато ги заплашваше смърт, а трудностите растяха с всяка крачка. Денем и нощем ги обграждаха тълпи селяни — подивели от кланетата и войната — и с вой искаха смъртта на комисарите. Час по час ги срещаха независещи от никого банди от разбойници или диви чобани, които нямаха понятие от международно право и ламтяха за кръв и плячка. Наистина, комисарите се съпровождаха от сто конника, командвани от пан Бришовски, освен това самият Хмелницки, като предвиждаше какво може да им се случи, беше изпратил полковник Донец с четиристотин молойци; но тоя ескорт лесно можеше да се окаже недостатъчен, понеже дивите тълпи растяха с всеки изминат час и държането им ставаше все по-заплашително. Щом някой от конвоя или прислугата се отдалечеше дори за малко от групата, изчезваше безследно. Те бяха като шепа пътници, обградени от глутници изгладнели вълци. И така минаваха за тях цели дни и седмици, затова при пристигането в Новоселки на всички вече се струваше, че е дошъл последният им час. Конвоят от драгуни и ескортът на Донец водеха от вечерта формален бой за живота на комисарите, които четяха предсмъртни молитви и бяха поверили душите си на Бога. Свещеник Лентовски им даваше поред опрощение, а в това време заедно с повея на вятъра иззад прозорците долитаха страхотни крясъци, отгласи от гърмежи, адски смехове, звън на коси, викове „Смърт!“ — искаха главата на воеводата Кишел, който беше главният обект на тяхната настървеност.

Това беше страшна нощ, и дълга като всяка зимна нощ. Воеводата Кишел беше подпрял глава с ръката си и от няколко часа стоеше неподвижен. Не от смъртта се боеше той, защото, откакто тръгнаха от Гушча, беше вече толкова изтощен, уморен, капнал за сън, че по-скоро с радост би протегнал ръце към смъртта — но душата му беше препълнена с бездънно отчаяние. Та нали той като русин по кръв и плът пръв пое върху себе си ролята на умиротворител в тая безпримерна война; той се изказваше навсякъде, в сената и в сейма, като най-горещ привърженик на преговорите, той поддържаше политиката на канцлера и примаса, той атакуваше най-силно Йереми и действаше с искрена увереност, че работи за доброто на казачеството и на Жечпосполита — и с цялата си пламенна душа вярваше, че преговорите и отстъпките ще помирят, успокоят и излекуват всичко — но ето че тъкмо сега, когато носеше хетмански жезъл за Хмелницки и отстъпки за казаците, се усъмни във всичко и видя очевидната нищожност на своите усилия, видя под краката си пропаст.

„Нима те не желаят нищо друго освен кръв? Нима искат не друга свобода, а само свободата да грабят и опожаряват?“ — мислеше отчаян воеводата и сподавяше стоновете, които разкъсваха благородната му гръд.

— Главата на Кишел, главата на Кишел! Смърт! — отговаряха му тълпите.

И воеводата с готовност би им поднесъл в дар измъчената си бяла глава, ако не беше тоя остатък от вяра, че на тях и на всички казаци трябва да се даде нещо повече — непременно трябва, за собственото им спасение и за спасението на Жечпосполита. Нека бъдещето ги научи да искат това.

А когато мислеше така, някакъв лъч надежда и вяра разпръскваше за миг мрака, който отчаянието беше натрупало в него, и нещастният старец си внушаваше, че тая тълпа не представлява всичките казаци, че тя не е Хмелницки и неговите полковници, че с тях едва тепърва ще започнат преговори.

Но могат ли тия преговори да дадат нещо трайно, докато половин милион селяни стоят под оръжие? Няма ли да се стопят още с първия повей на пролетта като снеговете, които сега покриват степта?…

Тук воеводата отново си спомняше думите на Йереми: „Милост може да се проявява само към победените“ — и отново мисълта му потъваше в мрака, а под краката му се отваряше пропаст.

Но минаваше полунощ. Крясъците и гърмежите поутихнаха; но пък воят на вихъра се засилваше, навън бушуваше снежна виелица; уморените тълпи изглежда бяха започнали да се разотиват по домовете си; надежда се вля в сърцата на комисарите.

Войчех Мясковски, лвовски дворцов домоуправител, стана от пейката, ослуша се до засипания със сняг прозорец и каза:

— Струва ми се, че по Божия милост ще доживеем до утре.

— Може пък и Хмелницки да изпрати по-многоброен ескорт, че с тоя няма да стигнем — рече пан Шмляровски.

Пан Желински, брацлавски подчаши, се усмихна горчиво:

— Кой би казал, че сме комисари за мир!

— Аз много пъти съм бил пратеник при татарите — каза пан новгородският хоронжи, — но такова пратеничество не съм имал никога през живота си. В наше лице Жечпосполита понася повече унижения, отколкото понесе при Корсун и Пилавци. Затова ви казвам, ваша милост панове: да се връщаме, няма защо изобщо да мислим за преговори.

— Да се връщаме — повтори като ехо пан Бжозовски, киевски кастелан. — Щом не може да има мир, нека бъде война.

Кишел повдигна клепачи и впи стъклен поглед в кастелана.

— Жълти води, Корсун, Пилавци! — каза той глухо.

И млъкна, а след него млъкнаха всички — само пан Кулчински, киевски ковчежник, започна високо да чете молитва, а пан ловчи86 Кшетовски се хвана с две ръце за главата и заповтаря:

— Какви времена! Какви времена! Боже, смили се над нас!

В тоя миг вратата се отвори и Бришовски, капитан на драгуните на познанския епископ, командир на конвоя, влезе в стаята.

— Ясновелможни воеводо — рече той, — някакъв казак желае да се види с комисарите.

— Добре — отговори Кишел, — а тълпата разотиде ли се вече?

— Разотиде се. Заявиха, че утре пак ще дойдат.

— Много ли напираха?

— Страхотно, но казаците на Донец убиха петнайсетина от тях. Заканваха се, че утре ще ни изгорят.

— Добре, нека влезе казакът.

След минутка вратата се отвори и някаква висока чернобрада фигура се изправи на прага.

— Кой си ти? — попита Кишел.

— Ян Скшетуски, хусарски поручик на княза руски воевода.

Кастелан Бжозовски, пан Кулчински и ловчи Кшетовски скочиха от пейките. През последната година всички те бяха воювали заедно с княза при Махновка и Константинов и познаваха отлично пан Ян. Кшетовски му беше и роднина по сватовство.

— Вярно! Вярно! Това е пан Скшетуски! — повтаряха те.

— Какво правиш тук и как стигна до нас? — попита Кшетовски, като го прегръщаше.

— Преоблечен като селянин, както виждате — каза Скшетуски.

— Ваша милост воеводо — извика кастелан Бжозовски, — ами че това е най-изтъкнатият рицар от хоронгвите на руския воевода, славен в цялата войска.

— Приветствам го от сърце — каза Кишел — и виждам, че трябва да е много смел кавалер, щом се е промъкнал до нас.

После се обърна към Скшетуски:

— Какво искаш от нас?

— Да ми позволите, ваша милост панове, да вървя с вас.

— Отиваш на вълка в устата, но щом е такова желанието на ваша милост, ние не можем да възразим.

Скшетуски се поклони мълчаливо. Кишел го гледаше учуден.

Суровото лице на младия рицар му направи впечатление със своята сериозност и измъчен израз.

— Кажи ми, ваша милост — рече брацлавският воевода, — какви причини те тикат към оня пъкъл, в който никой не отива доброволно?

— Нещастието, ясновелможни воеводо.

— Не трябваше да питам — каза Кишел. — Навярно си загубил някой близък и отиваш там да го търсиш?

— Тъй вярно.

— Отдавна ли се случи това?

— Миналата пролет.

— Как така?… И ваша милост едва сега си тръгнал да търсиш? Ами че това е близо година! Какво си правил досега, ваша милост?

— Воювах под командването на руския воевода.

— Нима, ваша милост, тоя толкова сърдечен господар не е искал да ти даде пермисия?

— Аз самият не исках.

Кишел отново изгледа младия рицар, после настана мълчание, което бе прекъснато от киевския кастелан:

— Всички, които служихме с княза, знаем нещастията на тоя кавалер и не една солена капка се отрони от очите ни за тях. Това, че той предпочете, докато трае войната, да служи на отечеството, вместо да се грижи за своето добро, е още по-похвално от негова страна. То е рядък пример в днешните времена на поквара.

— Ако се окаже, че моята дума значи нещо пред Хмелницки, повярвай ми, ваша милост, че няма да я поскъпя за вашата работа — каза Кишел.

Скшетуски отново се поклони.

— Сега иди да си починеш — продължи воеводата ласкаво, — сигурно си много уморен, както и всички ние, които нямаме нито миг спокойствие.

— Аз ще го взема в моята квартира, той ми е роднина — каза ловчи Кшетовски.

— И ние всички ще идем да си легнем, кой знае дали ще спим утре вечер! — добави Бжозовски.

— Може би вечен сън — завърши воеводата.

След тия думи той тръгна към стаята си, а пред вратата вече го чакаше слугата му; след него се разотидоха и другите. Ловчи Кшетовски поведе Скшетуски към квартирата си, която се намираше през няколко къщи. Слуга с фенерче вървеше пред тях.

— Колко тъмна нощ, а виелицата се засилва — каза Кшетовски. Ей, пане Ян, да знаеш какво преживяхме преди малко! Мислех, че Страшният съд иде. Тълпата насмалко да ни пререже гърлата. Ръцете на Бришовски премаляваха от умора. Бяхме почнали вече да се сбогуваме.

— Аз бях сред тълпата — отговори Скшетуски. — Утре вечер очакват нова банда разбойници, на която съобщили за вас. Утре ще трябва непременно да тръгнете оттук. Нали в Киев отивате?

— Зависи от отговора на Хмелницки, при когото замина княз Четвертински. Ето моята квартира… заповядай, влез, пан Ян, наредих да сгреят вино, та ще се подкрепим преди лягане.

Влязоха в стаята, където в огнището гореше силен огън. Виното, от което се вдигаше пара, вече бе сложено на масата. Скшетуски грабна жадно чашата.

— От вчера не съм сложил нищо в уста — каза той.

— Страшно си отслабнал. Изглежда, че и болката, и усилията са те изтощили. Но разкажи ми за себе си, защото ми е известна твоята грижа. Значи ти възнамеряваш там, между тях, да дириш княгинята?

— Или нея, или смъртта — отвърна рицарят.

— По-лесно ще намериш смъртта. Откъде знаеш, че княгинята може да е там? — продължаваше да пита Кшетовски.

— Защото другаде вече я търсих.

— Къде?

— Покрай Днестър чак до Ягорлик. Пътувах с арменски търговци, тъй като имаше указания, че е скрита там, бях навсякъде, сега отивам в Киев, защото Богун е смятал да я откара там.

Щом поручикът изрече името на Богун, Кшетовски се хвана за главата.

— За Бога! — викна той. — Та аз не ти казах най-важното. Чух, че Богун бил убит.

Скшетуски побледня.

— Как така? — извика. — Кой каза това?

— Оня шляхтич, който веднъж вече беше спасил княгинята и при Константинов се отличи толкова много, той ми каза. Срещнах го, като отиваше за Замошч. Разминахме се на пътя. Едва го попитах: „Какво ново?“ — и той ми отговори, че Богун е убит. Питам: „А кой го уби?“ — пък той отговаря: „Аз!“ И с тия думи се разделихме.

Огънят, който бе пламнал върху лицето на Скшетуски, изведнъж угасна.

— Тоя шляхтич — каза той — обича да послъгва. На него не може да се вярва. Не! Не! Той не е в състояние да убие Богун.

— А ти не си ли се видял с него, пане Ян? Спомням си и това: той ми каза, че отивал при тебе в Замошч.

— В Замошч не го дочаках. Сега той трябва да е в Збараж, но аз бързах да догоня комисията, затова не се върнах от Каменец в Збараж и изобщо не съм го виждал. Един Бог знае дали е истина и онова, което той ми разправяше навремето за нея — че като бил в плен при Богун, подслушал, че я бил скрил оттатък Ямпол, а после възнамерявал да я откара в Киев, за да се венчае там с нея. Може и това да не е истина, както и всичко, което говори Заглоба.

— Тогава защо отиваш в Киев?

Скшетуски замълча; известно време се чуваха само фученето и воят на вятъра.

— Защото — продължи Кшетовски, като сложи пръст на челото си, — защото, ако Богун не е убит, лесно можеш да попаднеш в ръцете му.

— Затова и отивам… да го намеря — отвърна глухо Скшетуски.

— Как така?

— Нека бъде съд Божи между нас.

— Но той няма да излезе да се бие с тебе, а просто ще те върже и убие или ще те продаде на татарите.

— Пътувам с комисарите, в ескорта им.

— Дай Боже собствените си кожи да запазим, а ти ми говориш за ескорт.

— На когото му тежи животът, пръстта ще му е лека.

— Не богохулствай, пане Ян. Най-сетне тук въпросът не е за смъртта, понеже тя не ще отмине никого, но те могат да те продадат за турските галери.

— Мислиш ли, пане ловчи, че ще ми бъде по-зле, отколкото сега?

— Виждам, че си съвсем отчаян и не вярваш в Божието милосърдие.

— Лъжеш се, пане ловчи! Казвам, че ми е тежко на тоя свят, и това е вярно, но аз отдавна съм се примирил с Божията воля. Не моля, не охкам, не проклинам, не си блъскам главата о стената, искам само да изпълня дълга си, докато имам сили и живот.

— Но болката те яде като отрова.

— Бог затова е дал болката, да яде, а ще прати и лек, когато пожелае.

— Нищо не мога да възразя срещу такъв аргумент — каза Кшетовски. — В Бога е единственото спасение, в Бога е надеждата за нас и за Жечпосполита. Кралят замина за Ченстохова, може би ще измоли нещо от Пресветата Дева, иначе ще загинем всички.

Настана тишина; само през прозорците долиташе провлеченото werdo87 на драгуните.

— Да, да! — продължи след малко Кшетовски. — Всички ние спадаме повече към умрелите, отколкото към живите. Забравиха вече да се смеят хората в тая Жечпосполита, само стенат като тоя вихър в комина. Преди да дойда тук с другите, и аз вярвах, че ще настъпят по-добри времена, но сега виждам, че това е било празна надежда. Съсипни, война, глад, кланета и нищо повече… нищо повече!

Скшетуски мълчеше; пламъкът на огъня в огнището осветяваше отслабналото му сурово лице.

Най-сетне повдигна глава и рече сериозно:

— Суета е всичко, което тече, преминава — и нищо не остава след него.

— Говориш като монах — забеляза пан ловчи.

Скшетуски не отговори; само вихърът все по-жално стенеше в комина.

Загрузка...