С ухо на земята

Втора глава

Алан Фрисби остави върху бюрото папката, в която се беше задълбочил, и погледна въпросително току-що влязлата в кабинета му секретарка.

— Полковник Шели и съпругата му са тук — каза тя. — Имат уговорена среща.

— Да, покани ги веднага. — Фрисби избута настрани папката си и се облегна във въртящия се стол. Този слаб и висок мъж не помнеше откога е в застраховането. Вече на 55 години ръководеше първокласен бизнес. Надяваше се, че скоро синът му, който учеше в Университета, ще се квалифицира достатъчно и ще поеме по-голямата част от работата.

Малко се стресна, когато Марта влезе в кабинета му, който до нейното появяване му изглеждаше доста просторен. Но когато тя приближи към бюрото, стаята като че ли се сви под огромните й размери. Високият мъж, приличащ на щъркел, който я следваше, явно беше Полковник Шели, съпругът й.

Фрисби стана, ръкува се и предложи столове. Марта седна, а Хари отиде до прозореца и започна да подръпва мустаците си. На Фрисби му се стори, че Полковника като че ли е притеснен от нещо.

— Не обръщайте внимание на Полковника, мистър Фрисби — каза тя. — Нямате представа какво ми струваше да го накарам да дойдем тук. Той просто не вярва в застраховките.

— Има, който пази… — промърмори Хари, ходейки насам-натам из кабинета. — Само излишни харчове. Като изгубиш нещо, вината си е само твоя. Важното е нищо да не се губи.

Фрисби си беше имал работа с всякакви особняци. Демонстрира им своята професионално съчувствена усмивка, на което Полковника отвърна с хладен поглед. Фрисби се концентрира върху Марта.

— Не е кой знае какво, мистър Фрисби — каза тя.

— Скъпият Полковник току-що ми купи подарък за годишнината от сватбата ни и аз искам да го застраховам.

— Глупости — каза Хари иззад гърба на Фрисби.

— Ако я изгубиш, значи си го заслужаваш.

— Не му обръщайте никакво внимание! — Марта се усмихна. — Полковника си има свои схващания, аз си имам свои. Смятам, че трябва да застраховам подаръка си. — Тя постави със замах кутийката за бижута върху бюрото на Фрисби. — Все пак платил е за него осемнадесет хиляди долара. Всичко се случва… Може да я откраднат.

Щом Фрисби взе кутийката, Хари светкавично извади парче маджун и го притисна върху ключалката на големия шкаф за папки, зад гърба на домакина. Всичко беше извършено за момент. Хари веднага заобиколи бюрото на Фрисби и отиде до прозореца. Постави отпечатъка в малка тенекиена кутийка, която носеше, и я пусна в джоба си.

— Много е красива — възхити се Фрисби на гривната. — Ще се погрижа за нея. Непременно трябва да я застраховате.

— Обикновено застраховам в Лос Анджелис & Калифорния — каза Марта. Те се грижат за другите ми бижута.

— Чудесно, мисис Шели. Аз работя с Л.А. & Калифорния и мога да го уредя. Нали искате застраховка за една година.

Марта кимна.

— Да, ако обичате.

Фрисби погледна списъка с тарифите.

— Трийсет долара, мисис Шели. Това ви дава пълна осигуровка.

— Ще платим веднага. Хари имаш ли в себе си 30 долара?

— Да, имам трийсет долара. Пари на вятъра са това — каза Хари намръщен, но извади дебела пачка от джоба на панталона, отброи три банкноти по десет и ги пусна върху бюрото.

— Къде сте отседнали, мисис Шели? — попита Фрисби, попълвайки разписката.

— Вила „Белевю“ на Лендсдайн Авеню.

Фрисби изглеждаше впечатлен.

— Собственикът е Джак Карсън, нали?

— Точно така. Наех я за 3 месеца.

— Ще ми дадете ли номера на застрахователната си полица — попита Фрисби.

— Не, но сам ще го вземете. Данните са: Полковник Хари Шели, 1247 Хил Кресцент, Лос Анджелис.

Фрисби си записа и вдигна глава. Забелязвайки, че Хари се е загледал във фотокопирната машина, сложена на поставка до прозореца, попита:

— Интересувате ли се от такива машини, Полковник?

Хари се обърна.

— Не им разбирам. Доволен съм, че вече се оттеглих от бизнеса. Много съм стар да се оправям с тия нови машинарии.

— Сега вече всичко е наред — каза Марта и пусна кутийката с гривната в чантата си. — Е, не си чак толкова стар. — Тя стана с мъка от стола си.

След като си отидоха, Фрисби телефонира на Лос Анджелис & Калифорния Иншуърънс Корпорейшън. Той винаги проверяваше непознатите клиенти и Марта добре знаеше това. Казаха му, че Полковник Хари Шели им е клиент отскоро и че бижутата на съпругата му са застраховани за 150 000 долара. Нито той, нито застрахователната компания можеха да знаят, че скъпоценностите бяха заети на Марта от Аби само за да ги застрахова. Нито пък можеха да знаят, че 1247 Хил Кресцент беше адрес на квартира, притежавана от Аби и използвана от много крадци на бижута, в случай на нужда от подобаваща фасада.

Марта тежко се натовари на кадилака, паркиран пред офиса на Фрисби. Хари влезе след нея.

Джони запали колата и потегли.

— Е, и?

— Изглежда, няма да е трудно — докладва Хари. — Няма сигнализация. Вратите към кабинета не са сложни. Единственото коварно място е ключалката на шкафа за папки, но аз взех отпечатък, който може да ти послужи.

— А портиера?

— Струва ми се, че е от тия, дето не се престарават много в работата.

Джони изсумтя.

— Може да ни се наложи да останем вътре няколко часа. Най-добре ще е да влезем около осем часа, защото на тъмно няма да можем да работим.

— Да. — Хари загриза мустаците си. — В осем вече всички служители са си тръгнали. Ще разполагате с час и половина, докато се стъмни.

Щом пристигнаха във вилата, се събраха на съвещание.

Марта разясни цялата операция.

— Получих тази информация от една жена, която е работила за Фрисби. — Тя каза това, надзъртайки във вече опустошената кутия от шоколадови бонбони. — Трябва да намерим в кабинета на Фрисби документите за застраховки на бижута. Тази жена ми каза, че той ги пазел в специална папка в шкафа. Няма да е трудно да я намерим, защото има лепенка с надпис „Застраховки на бижута“. На първа страница в папката е списъкът с имената и адресите, цената и указания къде се съхраняват бижутата — било то в сейфове по домовете на собствениците, било в банка или някъде другаде. Това е, което ми трябва. От този списък ще знаем към кое си заслужава да се насочим и доколко ще ни е трудно да се доберем до него. Без списъка само ще губим време и няма да стигнем доникъде. В кабинета има даже фотокопирна машина за удобство. За вас остава само да преснимате документите, да заключите обратно оригиналите в шкафа и сме в играта.

— Машината е „Зенокс“ — каза Хари на Джилда. — Указанията са написани върху капака. Заредена е с хартия. Само трябва да сложиш оригиналите върху машината и да натиснеш бутона.

Джилда кимна.

Хари извади тенекиената кутийка от джоба си и я подаде на Джони.

— Това е отпечатъкът на ключалката. Говори ли ти нещо?

Джони отвори кутийката, разгледа отпечатъка и направи гримаса.

— Говори ми, даже много. Това е ключалка „Херман“ и е дяволски коварна. Той се облегна и се загледа към морето, за да помисли малко.

Марта държеше между пръстите си голям бонбон с пълнеж. Гледайки напрегнато Джони, тя изведнъж се разтревожи.

— Не можеш ли да се справиш с нея? — попита тя с леко писклив глас. — Аби каза, че можеш да се справиш с всякакви ключалки?

Джони бавно обърна глава и я погледна с ледените си очи.

— Не се паникьосвай, Плюска — каза той. — Мога да се справя и с тази ключалка, но искам малко да помисля.

Джилда се изкикоти.

— Не ме наричай Плюска — изръмжа Марта вбесена. — Виж какво ще ти кажа…

— Я стига — отсече Джони. — Не ми пречи да мисля.

Хари поглади мустак и погледна Джилда. Намигна й лекичко с тежкия си, сбръчкан клепач. Марта беше толкова шокирана, че дори върна бонбона в кутията, но си замълча.

Най-сетне Джони кимна.

— Ще стане. Ще трябва да прескоча до Маями за няколко модела ключове. Ще е много рисковано да ги взема оттук. Да, о’кей, ще стане.

Марта въздъхна дълбоко, повдигайки огромния си бюст.

— Малко ме поуплаши за момент. Всичко зависи от това дали ще вземем тези документи.

Джони отмести поглед от нея. Не направи дори и най-малък опит да скрие нетърпението и апатията си.

— Ще ми трябва още една кола — каза той. — Кадилакът е представителен, но много се набива на очи. Ще наема един „Херц“. — Той се изправи и отиде във всекидневната.

Тримата го чуха как се уговаря по телефона за „Херца“.

— Как си, Плюска! — каза Джилда и избухна в смях. — Трябваше да си видиш физиономията. Как само ти го каза, а?

— Млъкни, малка мръснице! — изръмжа Марта. — Виждам как му се натискаш. Ти…

— Уважаеми дами! — Хари се намеси рязко. — Стига толкова. Не забравяйте, че работим заедно и имаме общи интереси.

Джилда стана от стола, наду бузи, кръстосаха с Марта още по един поглед. После напусна терасата, поклащайки бедра.

Джони се върна.

— Всичко е уредено. Ще взема колата от офиса. Ами тръгвам. Ще се върна към осем часа.

— Почакай за момент, Джони — каза Хари. — Щом отиваш до Маями, би ли върнал гривната на Аби? Обзалагам се, че вече го е снесъл от страх да не й се случи нещо. Дай му я, Марта.

Марта се поколеба за миг, но подаде кутийката с гривната на Джони.

— Да не я изгубиш.

Джони й се ухили.

— Представи си, че духна с нея?

— Казах „да не я изгубиш“ — обясни Марта.

След като Джони замина, Хари запали пура и опъна дългите си крака в знак на задоволство.

— Аби ни намери подходящо момче — каза той. — Професионалист е.

— Плюска! — промърмори Марта. — Няма да забравя това никога.

Тя понечи да си вземе още един бонбон, но изведнъж бутна рязко кутията настрана и се загледа към морето.

Хари тайничко се усмихна.

Джони се върна около осем и половина. Беше върнал на Аби гривната и носеше обратно разписката на Хари. Чрез един приятел на Аби се беше сдобил с матриците за ключа и с някои други инструменти, които му бяха нужни. Каза, че на другата сутрин ще работи върху ключа.

Фло им поднесе за вечеря термидор от стриди. Хранейки се по обичайния си начин, Марта изяде две големи стриди и купичка сладолед. След вечерята се заеха да убиват времето си всеки посвоему.

Като типичен почитател на телевизията, Джилда включи апарата и се залости пред него за цялата вечер. Марта и Хари излязоха на терасата. Той с тефтерче и молив се задълбочи върху въображаемите си печалби и загуби в колонката „Покупко-продажби“, а тя забоцка ръкоделието си. Джони седна на разстояние от тях и се загледа в осветеното пристанище, яхтите и фаровете на колите, които образуваха дълги панделки светлина, пълзейки покрай брега. В единайсет и половина Марта стана и съобщи:

— Аз си лягам.

Никой не си направи труда да й каже каквото и да било. С тромавата си походка тя мина покрай Джилда, която се взираше като хипнотизирана в синия екран. Леля й изпуфтя с досада и се запъти към кухнята. Фло винаги й оставяше в хладилника набор от студени ястия. Марта се поколеба между пилешките гърди и филето от писия. Спря се на пилешкото. Сложи го в една картонена чиния, винаги имаше няколко върху хладилника, и отиде да си легне.

След двадесет минути Хари приключи с баланса си. Беше много доволен, че има печалба. Сгъна си вестника и каза: „Лека нощ на всички“ и си легна.

Щом чу да се затваря вратата на спалнята на Хари, Джилда почувства, че кръвта й потича по-бързо по тялото. По телевизията вървеше някаква скучна сапунена опера. Джилда погледна през отворените врати към терасата. Джони седеше там, с крака на железния парапет, невъзмутимо загледан надолу. Тя се изправи, изключи телевизора и се запъти към терасата. Беше облечена в бял клин и червена блуза без гръб. Кестенявата й коса се спускаше свободно върху раменете. Съзнаваше, че изглежда много привлекателна и това й даваше увереност. Спря недалече от Джони, сложи ръце върху парапета и се загледа към пристанището. Джони с нищо не показа, че я е забелязал. Тя почака малко и каза:

— Какво ще правиш с парите, като ги вземеш?

— Още не съм ги взел.

— Представи си, че си. Какво ще правиш с тях?

Той я погледна.

— Защо искаш да знаеш?

Тя се обърна към него.

— Защото ми е интересно.

— Е, добре. Щом ти е толкова интересно, ще ти кажа. — Той извади от джоба си пакет цигари. — Ще запалиш ли?

— Не, благодаря.

— Ще си купя един гараж. — Той си запали една цигара и издуха дима към отрупаното със звезди небе. — Вече съм се уговорил за един. Специализиран е за състезателни коли. Сега не печели много, но то е защото оня, дето го държи, не разбира много от тия коли, а аз разбирам. Мога да направя големи неща там.

Джилда почувства лека тръпка на ревност. Тия мъже, винаги имаха разни планове. За Бога, някакъв си там гараж.

— Къде се намира? — попита Джилда с неискрен интерес.

— В един малък град Кармел на тихоокеанското крайбрежие.

Тя различи мечтателната нотка в гласа му и се подразни.

— Не се вживявай толкова, че парите може и да не ги вземем — каза кисело Джилда.

— Заслужава си да се опита.

Последва дълга пауза. Тя забеляза, че той отново се заглежда към пристанището, и каза рязко:

— Явно не искаш да знаеш какво ще правя с моя дял, нали?

Джони изтръска пепелта от цигарата си през парапета.

— Не чак толкова. Сигурно ще ги похарчиш. Жените винаги си харчат парите.

— Да, така правят обикновено. — На Джилда й се прииска да го докосне, но се въздържа.

Джони изведнъж я погледна в очите. Погледът му се плъзна от главата до петите й и обратно.

Джилда почувства, че зърната на гърдите й настръхват от начина, по който я оглежда. Опита се да издържи на погледа му, но не успя и обърна очи в друга посока.

— Искаш ли да си легнем заедно? — попита той.

Прииска й се да изкрещи: „Разбира се, че искам! Какво си седнал тука като някаква проклета кукла? Защо не ме сграбчиш… Аз съм тук, за да бъда сграбчена!“ Гласът й потрепера от смущение и гняв, когато високо каза:

— Това ли казваш на всяко момиче, което срещнеш?

Той се ухили. Очите му не преставаха да шарят по тялото й.

— Така се пести време. Е, искаш ли, или не искаш?

— Не, не искам — каза Джилда вбесена и тръгна да влиза вътре, но спря, защото го чу да си мърмори нещо. — Какво казваш?

— Казвам, да не ме будалкаш? — повтори Джони и се разсмя.

— О-о! Мразя те.

— Също като в някой глупав сериал. Май че гледаш много телевизия.

Тя избяга в стаята си и затръшна вратата.

На следващата вечер малко след десет и половина напрежението на Марта и Хари се беше нагорещило до червено. Те седяха на терасата и чакаха. Хари пушеше пурата си прекалено бързо и тя гореше накриво. Марта гризеше едно бутче от пуйка. От време на време го оставяше в чинията, за да си изтрие пръстите в една салфетка, и после го грабваше отново.

— Престани да си гледаш часовника! — каза рязко Хари, след като току-що си беше погледнал своя. — Изнервяш ме.

— Ти се изнервяш! А аз какво да кажа?

— Виж какво, Марта, хайде да не се паникьосваме. — Хари правеше отчаян опит да успокои собствените си обтегнати нерви. — Няма ги едва от два часа и половина.

— Мислиш ли, че ченгетата са ги хванали — каза Марта, наведе се напред и размаха бутчето от пуйка. — Този Джони! Може да ни създаде големи проблеми. Много е устат. И се отнася много зле с мене.

Хари погледна с отвращение горящата си накриво пура и я смачка в големия стъклен пепелник.

— Напразно се вълнуваш толкова. — Опитваше се да овладее гласа си. — Може да има проблеми с онази ключалка.

— Но нали Аби каза, че Джони можел да се справи с всяка ключалка.

— Е, нали го познаваш Аби…

Марта захапа сочното и тъмно на цвят пуйче месо и задъвка, взирайки се към светлините на града:

— Аз не мога да отида пак в затвора, Хари — каза най-сетне. — Просто не мога да го направя. Ще взема отрова, ако се наложи.

— Недей да говориш така! — Хари млъкна и се замисли за онези петнайсет години, които беше прекарал зад решетките, едно преживяване, което той също беше твърдо решил да не повтаря отново. Отрова? Всъщност защо пък не? Беше на шестдесет и осем. Понякога мислеше за смъртта с удоволствие. Животът му беше едно постоянно ходене по въже. Ако не беше Марта, един Господ знае какво щеше да прави сега. Със сигурност нямаше да седи на тази тераса, с тази прекрасна гледка, след една отлична вечеря и с чаша хубаво бренди в ръка. Това ще бъде последната му кражба. Всичко е хазарт. Той е здрав за възрастта си. Всичко си му е наред. Ако вземе парите и полицията не го усети, може да си вземе един двустаен апартамент в Ница, Франция. Навремето беше направил няколко умни и много доходни удара във и около Монте Карло. Винаги се е надявал да се оттегли в Ница един ден. Но ако нещата се объркат, а това е съвсем възможно, за него ще е по-добре да сложи край на живота си. С неговото досие и с обвинението, което ще получи, не му мърдат поне десет години затвор. Това значи, че ще умре зад решетките. Марта не е глупава. Права е. Една свръхдоза ще оправи нещата.

— Точно така ще направя — продължи Марта. — Няма да позволя да ме хванат жива.

— Добре, Марта, това все пак е някакъв изход. Много си уморена вече. — На Хари му се искаше да вярва в думите си. Извади от кожената кутийка друга пура и внимателно я запали. — Имаш ли хапче или нещо подобно?

Тя го погледна и кимна.

— Да.

Хари кръстоса крака, поколеба се малко и после попита.

— Имаш ли едно и за мене?

— Да, Хари.

— Няма да стане нужда, но за всеки случай. По-добре е да умреш пронизан от меч, отколкото от тъп кухненски нож.

Джилда и Джони се появиха на терасата. Хари и Марта не ги бяха чули да идват. И двамата се обърнаха припряно и погледнаха с напрегнато очакване.

Джилда се отпусна в един стол. Събра косата си от раменете и я повдигна нагоре с малко треперливо движение. Джони отиде до Марта.

— Ето ти го — каза той и постави върху масата четири листа фотокопирна хартия. — Не беше лесно.

Марта остави наполовина изяденото бутче върху картонената чиния и погледна суровото и безизразно лице на Джони.

— Някакви проблеми?

— Имаше някой и друг, но се справихме. Портиерът не е чак такъв мързел. Без малко да ни хване. Но както и да е, важното е, че успяхме.

— Абсолютно сигурен ли си, че няма да си имаме неприятности? — отново попита Марта.

— Той беше чудесен! — каза Джилда с дрезгав глас. — Отключи и заключи всички ключалки. Цели осемдесет минути отваря този шкаф за папки. Аз почти полудях. Но не и той! И след като преснимахме папката, още половин час заключва шкафа.

— Стига, стига! — каза Джони. — Просто свърших работата. Сега отивам да поплувам.

Той притича надолу по стълбата към плажа.

— Нали ти казах Марта — обади се Хари, — че е надежден.

— Да знаеш само колко е надежден — каза Джилда. — Беше направо вълшебно. Как само отвори вратите, как беше коленичил пред онази ключалка, шепнейки и, като че ли се люби с жена, толкова нежно, толкова… Никога не съм виждала нещо подобно. И когато ключалката на шкафа поддаде, така както жена би му се отдала, той изпъшка, сякаш… сякаш…

Джилда изведнъж млъкна и стана. Беше се изчервила.

— Ще пиеш ли нещо! — попита нежно Хари. — Да ти налея ли?

Джилда не го чу. Отиде до парапета, наведе се и загледа Джони, който плуваше навътре в морето.

Другите двама се спогледаха. Марта изтри пръстите си в салфетката и взе фотокопията.

Напрежението, докато влязат в сградата, моментът, в който почти налетяха на портиера, разхождащ се по втория етаж, дългото чакане, докато Джони се бори с ключалката, радостта от крайния успех — всичко това беше изморило и изтощило Джилда до краен предел. Тя остави другите двама да разглеждат фотокопията, отиде в стаята си, съблече се и взе студен душ. Беше гореща нощ, с пълна кръгла луна. Прозорците бяха широко отворени, но пак беше задушно. Тя легна гола на леглото с кръстосани крака и ръце под главата. Загледа се в съвършено кръглата луна. Лежа дълго време така, възстановявайки в главата си случилото се. Припомни си ужаса, който изпита, когато Джони я сграбчи и издърпа в тъмното, за да избегнат поклащащата се фигура на портиера.

Светлината на терасата изгасна. Джилда чу как Марта тръгна тежко към хладилника и как вратата на Хари се затвори, но всичко това премина по периферията на съзнанието й. Тя мислеше какво ли прави Джони. Ако сега дойдеше в стаята й, не би му отказала нищо. Желаеше го силно. Така, както не беше пожелавала никой друг мъж.

Но Джони не дойде.

Точно в осем и половина сутринта Фло вкарваше масичката на колелца в спалнята на Марта. Учуди се, че Марта вече беше станала. Седеше на малката си тераса и припряно скрибуцаше с един молив върху лист хартия.

— Добр’утро, мис Марта. Добре ли сте? — попита Фло, въртейки големите си черни очи.

— Разбира се, че съм добре, глупачко! — отсече Марта и остави молива.

Тя огледа масичката с алчни очи. Фло винаги измисляше нещо вълнуващо за закуска и умееше да го сервира добре.

— Кажи на Полковника, че искам да говоря с него след един час. Къде е той?

— Пие си кафето долу на терасата, мис Марта.

— Добре, кажи му.

Половин час по-късно Марта беше изяла четири палачинки със сироп, четири агнешки бъбречета с доматен сос, пет препечени филийки с черешов мармалад и три чаши кафе. Тя бутна настрани масичката на колелца, облегна се назад в стола си и тъкмо въздъхваше доволно, когато някой почука на вратата.

Хари влезе. Приличаше на стар кльощав щъркел, носещ запалена пура.

— Седни! — каза Марта. — Искаш ли кафе? Останало е малко.

— Не, благодаря. Вече пих. — Хари седна и кръстоса крака. — Какво има?

— Направих списък. Хвърли му един поглед! — Марта му подаде листа, върху който беше работила.

Хари го прочете, подръпвайки мустак, и кимна.

— Аз също направих списък. Трябва да ти кажа, че между нас цари пълно единомислие. Но защо не си включила Диамантите на Есмалди! Не мога да разбера.

Марта поклати заплашително глава и изкриви лице така, като че ли беше сдъвкала лимон.

— Хари, да разбирам ли, че ти можеш дотолкова да изглупееш, че да тръгнеш за Диамантите на Есмалди?

— Не разбирам, защо да не тръгна. Те струват 350 000 долара. Аби ще полудее от радост, като ги види. Кажи, защо?

— Аби въобще няма да полудее от радост и аз ще ти кажа защо. Диамантите на Есмалди са застраховани от Нешънъл Фиделити, а това значи Мадокс. Оня кучи син, дето ме вкара за пет години. Той е най-хитрото и най-опасно копеле от цялата застрахователна пасмина. Аз проверих и разбрах, че всичко друго в списъка ми не е застраховано в Нешънъл Фиделити. Другите застрахователни боклуци не са от класата на Мадокс. Веднъж вече съм си имала работа с него — повече не!

Хари кимна.

— Не знаех.

— Е, сега вече знаеш. — Марта придърпа халата си.

— Къде е Джони?

— На терасата.

Тя стана и отиде на балкончето. Наведе се и извика на Джони да се качи.

Като се върна на стола си, огледа празната вече масичка и забеляза, че е останала една филийка от кейка със стафиди. Сложи й дебел слой масло и я захапа.

Джони се качи на терасата.

— Седни — каза Марта. — Сега вече сме в бизнеса.

— Млъкна, за да изтрие устата си със салфетка. — Направихме списъче с хората, които имат повечко бижута и ги държат вкъщи, в сейфове „Райсън“. Цялата плячка ще струва около 1 800 000 долара. Като вземем една трета, толкова ще ни плати оня обирджия Аби Шулман, и получаваме нето 600 000 долара. Твоят дял е 125 000. Какво ще кажеш?

Джони я гледаше с безизразна физиономия. Накрая каза:

— Звучи добре, но ще повярвам чак като ги взема.

— Добре — кимна Марта. — А сега за друго да поговорим. Аби казва, че се оправяш добре със сейфове и ключалки. Подбрала съм хора, които пазят скъпоценностите си в сейфове „Райсън“, защото разбрах, че си работил за Райсън. Така ли е, Джони?

Джони си запали цигара, бавно, без да бърза, гледайки Марта.

— Трябва да ви кажа някои неща за тия сейфове „Райсън“. Те са много специални. Първо, не могат да бъдат разбити или отключени по никакъв начин и второ, за собственика са абсолютно лесни за боравене. Всеки, който реши да разбие такъв сейф, рискува да си изкара един дълъг курорт в затвора.

Марта настръхна и се наведе заплашително напред. Очите й бяха жестоки, а лицето стана каменна маска.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че не можеш да отвориш проклетия сейф „Райсън“? — Тя почти крещеше. Кръвта нахлу в лицето й.

— О, я по-кротко! — каза Джони с отегчено изражение. — Както много ядеш и много се ядосваш, няма да изкараш и година време. Не ми крещи!

— Господи! — извика Марта, удряйки дебелите си длани върху страничните облегалки на стола. — Няма да ти позволя да ми говориш така, проклет…

— Млъкни! — озъби се Джони и се наведе към нея. — Чу ли ме? Затвори си тлъстата уста!

Хари седеше крак връз крак, пушеше пурата си и чакаше да види какво ще стане.

— Ти ли ми казваш да млъкна? Ти? — Марта съвсем отпусна гласа си.

Джони стана от стола.

— Не, не ти казвам да млъкнеш. Грешка. Крещи си колкото си искаш. Не искам да си имам работа с такива като тебе. Намери си друг балама, който може да ти отвори „Райсън“. — Той тръгна да пресича терасата.

Марта извика:

— Джони, върни се! Извинявай!

Джони спря и се обърна ухилен. Върна се и седна.

— Няма нищо. Явно че и двамата сме малко по-темпераментни. Той си запали нова цигара и продължи. — И така, да ви обясня как работят тия сейфове „Райсън“. Да речем, някой има много пари, бижута, акции. Той млъкна и погледна Марта. — Усмири ли се? Слушаш ли?

— Слушам — каза Марта, преборвайки се с гнева си. — Продължавай!

— И така, този някой иска да си скъта някъде ценностите. Отива във фирмата „Райсън“ и им излага проблема си. За тях това не е проблем. Искате напълно надежден сейф, сър — моля, заповядайте. После вероятно очаквате, че правят дупка в стената, за да внесат сейфа вкъщи? Но „Райсън“ не работят така. Те извършват елегантно, без суетене, всички операции по монтирането при ни повече, ни по-малко, а точно сто процента гаранция за ефективност. Всеки техен сейф е обезопасен срещу пожар, лесен за боравене, напълно непробиваем. Има плъзгаща се врата, контролирана от специално електронно приспособление, което отваря и затваря с натискане на бутон. Контролните механизми са два. Скрити са някъде в стаята или извън стаята, в зависимост от желанието на клиента. Само собственикът на сейфа „Райсън“ и този, който го е монтирал, знаят къде са скрити контролните механизми. Човекът, който монтира сейфа, е много стар техен работник и получава голяма заплата. От него нищо не може да се измъкне, тяхно вярно куче е. Бутоните на контролните механизми са големи колкото главичка на топлийка. Могат да се скрият навсякъде. Може би ще запитате защо са нужни два контролни механизма. Първият задейства тревога в полицията. Всеки сейф „Райсън“ е свързан посредством жици с най-близкия полицейски участък. Вторият контролен механизъм отваря сейфа. Така че, за да отвориш, трябва да докоснеш първия контролен механизъм, за да прекъснеш връзката с полицията. После докосваш втория и вратата на сейфа се отваря сама. Изваждаш си бижутата или акциите, или парите, докосваш отново двата механизма и готово — сейфът е затворен и връзката с полицията е задействана. Всичко точно. Направо бонбон.

Марта и Хари бяха отделили гърбове от облегалките на столовете си и слушаха захласнати. Джони дръпна от цигарата и продължи:

— Ако не знаеш къде са контролните механизми и се опиташ да разбиеш сейфа, вътре има лъч, който веднага реагира на всеки натиск. Моментално задейства сигнал в местната полиция и преди да си направил и драскотина върху сейфа, във врата ти дишат три-четири ченгета. Надявам се ви е ясно, че сейфът „Райсън“ е най-добрият и най-сигурният измежду всички модели в света.

Марта се отпусна в стола си. Преобилната закуска изведнъж й натежа и тя съжали, че е яла толкова много.

— Чудничко — каза горчиво тя. — Значи всички тия проклети изчисления и подготовки, които правих, са само едно губене на време.

Джони поклати глава.

— Не, не са. Всичко ще се задейства. Аз по-скоро бих отворил сейф „Райсън“, отколкото какъв да е друг сейф. Не забравяйте, знае ли човек къде са двата контролни механизма, сейфът се отваря сам. Грабваш плячката и за три минути да те няма. Номерът е да знаеш къде са контролните механизми.

Марта наостри уши:

— Продължавай…

— Понеже хората, които си купуват сейфове, са богати и мързеливи, а често направо глупави, всеки клон си държи папка с описание на всеки сейф, къде са поставени контролните механизми. Това се наложи, когато една богата стара дама беше забравила къде са й бутончетата и техникът също не си спомняше. Стана голяма олелия! Много добре си я спомням. Дамата си искаше бижутата. Била поканила на гости някакъв тузар, а не може да си сложи труфилата. Измъкна се от конфузното положение, като даде под съд фирмата „Райсън“. И така — Джони се ухили. — Оттогава „Райсън“ имат описание за всеки продаден сейф. Всеки местен клон държи своите описания. Следващият ни ход е да се доберем до тия описания, както се добрахме до списъка от Фрисби. И така, да обмислим детайлите.

Още същия следобед Марта и Хари посетиха седалището на Райсън Сейфс Корпорейшън в Парадайз Сити. Марта обясни, че възнамерявали да си строят къща в околността и щял да им трябва сейф. Докато директорът на местния клон Дейвид Хакет разясняваше системата на работа с клиентите, Хари отново влезе в ролята си на циничен скептик (Какви ли не глупости измислят жените. Вместо да си спастри дрънкулките в обикновен банков сейф, му създава излишни главоболия) и шарейки из кабинета, огледа ключалките, шкафовете за папки и провери за всякакви жички, които да издават наличието на сигнална инсталация. Видя, че има фотокопирна машина и се информира за начина й на работа.

Когато се увери, че Хари се е сдобил с нужната информация, Марта каза, че ще помисли и ще дойде пак. По-късно във вилата Хари беше унил и мрачен, когато заговори на Джони.

— Трудна работа. Има сигнално устройство. И четирите шкафа са с метални капачета на ключалките. Не можах да видя нищо. Струва ми се почти невъзможно.

Джони се разсмя.

— Това ли откри само? Знаеш ли още какво има? Невидим електрически лъч, който дава сигнал в полицията, ако някой мине през него след работното време на кантората. Всяка отворена врата също сигнализира. Ако някой опита да отвори сейфа или шкафовете, се задейства друга алармена инсталация. „Райсън“ са гъчкани с всякакви бъзикни. Много добре ги познавам, нали работих за тях. Но всичко това не струва и пет пари и знаеш ли защо? Защото „Райсън“ не се доверяват на градската електрическа мрежа. Имат си собствен агрегат. Прекъсне ли той, край с цялата обезопасителна система. „Райсън“ са толкова доволни от тая система, че са я инсталирали във всичките си клонове. Ако не я познавах, щях да вляза веднага с двата крака в капана. Но аз я познавам и ще взема документите, които ми трябват.

— Джони, без майтап, нали? — каза Марта с грейнало лице.

— Познавам „Райсън“ като петте си пръста. Много са малко тия, които така добре ги познават. Смятам, че ще се справя.

Марта си отряза дебело парче от шоколадовия кейк, който Фло беше направила предишния ден.

— Бях почнала да се притеснявам — отбеляза тя. — Хари беше толкова разстроен.

— Има за какво да се тревожиш — тихо каза Джони. Извади пакет цигари от джоба на ризата си и запали една.

Марта се вторачи в него с пълна уста. Студените му очи срещнаха нейните и тя почувства тръпка на неловкост. Погълна набързо каквото беше в устата й и попита:

— Какво искаш да кажеш?

Последва продължително мълчание. Хари съсредоточено погледна Джони, а Джилда повдигна глава, както си лежеше върху шезлонга, облечена в белия бански.

Най-сетне Джони заговори:

— Без мене вие тримата сте загубени. Ако смятате, че говоря врели-некипели, кажете и аз ще ви оставя да се оправяте сами, за да видя докъде ще стигнете. Доникъде!

Марта остави недояденото парче кейк. Беше достатъчно умна да разбере накъде бият нещата.

— Продължавай! — отсече сухо. — Кажи, каквото имаш да казваш.

— Ти каза, че моят дял е 125 000 долара — продължи Джони, изпускайки дима през ноздрите си. — Цялата печалба по твоите думи е 600 000 долара. Сега чуй ме добре. Без мене вие дори няма да помиришете тия 600 000, камо ли да ги вземете. Така че… — замълча и погледна първо Марта, после Хари. — Моят дял трябва да бъде 200 000 долара, останалото си го разпределяте, както намерите за добре. Решавайте, това е моето условие.

— Виж какво, копелдак такъв! Ако си мислиш, че… — започна Марта със зачервено от гняв лице, но Хари я прекъсна рязко.

— Марта! Аз ще се оправям!

Тя млъкна и се обърна към Хари, който имаше обичайния спокоен вид: отпуснати клепачи като на костенурка, запалена пура между тънките пръсти.

— Ако този негодник — започна Марта, но Хари отново я спря с мах на ръката си.

— Джони е прав, Марта — каза той. — Без него не бихме могли да направим нищо. Той е техничарят. — Обърна се към Джони с блага усмивка. — Виж какво, Джони, можем да се договорим, да речем, за 150 000 долара. Какво ще кажеш? Все пак идеята е на Марта. Тя стои зад всичко това. Какво ще кажеш за 150 000, а?

Джони стана прав.

— Вие се договорете помежду си — каза той. — Аз искам 200 000 долара, или сами ще си вършите цялата работа. Отивам да поплувам.

— Аз също — каза Джилда и скочи от шезлонга. Джони не й обърна внимание. Тръгна надолу по стълбите за плажа. Джилда го последва.

— Негодник! — Марта беше вбесена.

— Стига, Марта — каза Хари тихо. — Така няма да оправим нещата. Това са неговите условия и толкова. Разбира се, не значи, че ще получи сумата накрая, нали. Няма да подписваме договор, я. Не може да ни задължи.

Марта го гледа напрегнато няколко секунди и после ядът постепенно изчезна от погледа й.

— Мислиш ли, че ще се справиш с него, Хари?

— Защо да не се справя? Навремето с колко луди глави съм се справял. Важното сега е, че не можем без него.

— Щом го зърнах, веднага разбрах, че ще си имаме неприятности с него. — Марта беше толкова ядосана, че не можа да си дояде кейка.

Хари наблюдаваше Джони и Джилда, които плуваха заедно.

— А има и още нещо, Марта. Джилда е влюбена в него — каза той не без тъга в гласа.

— Малко ме интересува!

— Аз харесвам Джилда. Хубаво момиче е. Не бих искал да пострада. — Забеляза, че Марта не е заинтригувана въобще, и смени темата. — Като се върне, ще му кажа, че приемаме условията.

— Стига той да не получи парите, можеш да се съгласяваш с каквото щеш.

— Остави аз да говоря с него.

Марта се вдигна тежко на крака.

— Отивам да дремна. — Тя понечи да каже още нещо, поколеба се, но се отказа и напусна терасата.

Половин час по-късно Джони и Джилда се качиха по стълбите. Джони спря близо до Хари.

— Е, и?

— Добре, Джони. Обсъдихме — каза Хари. — Разбира се, не й харесва, но тя разбира, когато е притисната до стената. Получаваш 200 000 долара.

Джони го погледна продължително. Студените очи притесниха малко Хари, но той съумя да запази спокойното си изражение.

— О’кей — каза Джони. — Само че имай предвид знам всичко за тебе. Аби ми каза, че си един от най-ловките мошеници в бранша. Не се опитвай да ме изпързаляш. Предупреден си. — Прониза Хари с още един дълъг поглед и се насочи към спалнята си.

Хари извади копринената си кърпичка и докосна слепоочията си.

Джилда легна отново на шезлонга.

— Предполагам, че Марта, естествено, смята да го изпързаля — каза тя и си сложи слънчевите очила. — Нали не участваш в това, Хари. Защото мене въобще не ме е грижа, че на нея ще й извият дебелия врат, но ти ми харесваш и не искам да ти се случи нещо лошо.

Хари плъзна поглед по красивото й тяло.

— Благодаря ти, скъпа. Де да бях с двадесет години по-млад.

Джилда се разсмя.

— Ах, мъже, мъже! Какво да ви прави човек?

Един час преди вечерята Марта излезе на терасата, където Джилда хващаше последните слънчеви лъчи, а Хари са занимаваше с мнимите покупко-продажби от вестника.

Последните три часа Джони не беше излизал от стаята си. От време на време Джилда виждаше цигарен дим да се носи през отворения прозорец и се чудеше какво ли прави той вътре. Тя не се разтревожи за своя дял, когато се наложи преразпределението. Имаше доверие на Хари, а той й беше обещал десет процента от печалбата. Това при всички случаи щеше да бъде не по-малко от 60 000 долара. А това й стигаше. С тази сума и с нейната външност никога нищо нямаше да й липсва. Тя се възхищаваше на Джони, че иска по-голям дял. Всеки, който имаше кураж да се противопостави на Марта, печелеше възхищението на Джилда.

— Къде е той? — попита Марта и се настани в люлеещия се стол, който изскърца жално.

— В стаята си — каза Хари и остави тетрадката. — Виж какво, Марта, хайде да не нажежаваме атмосферата. Момчето може да свърши работата. Ние не можем и затова трябва да си платим. Тежките клепачи направиха бавно движение надолу и после нагоре. Марта разбра, че тази малка реч е за пред Джилда.

— Добре, съгласих се. Оставям всичко на тебе — каза тя и си взе гергефа. — Ще има мерилендско пиле за вечеря.

— Много добре. — Хари отново си отвори тетрадката. — Фло е най-добрата готвачка, която някога сме имали. Тя… — Той млъкна, защото Джони излезе на терасата. Беше облечен в лек син костюм и носеше малка пътна чанта. Прекоси терасата и застана пред Марта.

— Трябват ми триста долара — каза той.

Марта го гледаше с широко отворени очи. Хари остави тетрадката, а Джилда се повдигна на лакти.

— Би ли повторил? — Гласът на Марта беше с една нота по-висок.

— Триста долара. Ще отида до Маями. Трябва да се снабдя с някои неща.

— Никакви триста долара няма да получиш от мене! — изкрещя Марта и цялата се изчерви.

Джони я гледаше с леденостудени очи.

— Виж какво, глупава свиньо! — гласът му звучеше меко, но безмилостно. — Искаш или не искаш да се върши работа?

Марта се отдръпна рязко назад в облегалката на стола, като че ли той бе замахнал да я удари. Хари стана и отиде между Джони и Марта.

— Това, което каза, никак не беше хубаво, Джони. Няма да ти позволя да говориш такива неща на Марта.

Джони повдигна леко стиснатия си юмрук. Хари го гледаше право в разгорещените и ядосани очи и не помръдваше. Двамата мъже, единият — стар и хилав, а другият — силен и млад, дълго се гледаха един друг, докато най-сетне Джони се усмихна.

— Обичам куражлиите — каза той, — а ти си от тях, Полковник. — Той заобиколи Хари и каза на Марта. — Извинявам се, но все пак ми трябват триста долара. Не мога да прекъсна токовете на „Райсън“ без тия пари.

Хари извади портфейл от джоба на панталона си и даде на Джони три стодоларови банкноти.

— Заповядай, момчето ми! Какво си намислил?

— Ще отида до Маями. Ще остана три дни. В четвъртък ще влезем в офиса на „Райсън“.

— Пак не разбрах какво ще правиш.

— Ще ти кажа, като се върна — отговори Джони и без да поглежда към Джилда и Марта, слезе от терасата.

Никой не продумваше, докато не чуха взетия под наем „Херц“ да пали и заминава. Тогава Марта каза:

— Ще го наредя аз това гадно копеле, ако ще от това да зависи живота ми.

— Гледай първо той да не те нареди — каза Джилда. — Винаги бих го подкрепила срещу тебе.

— Дами! — каза Хари рязко. — Моля ви! — Той си погледна часовника. — След малко ще вечеряме.

През следващите два дни времето течеше много бавно за Джилда. Животът във вилата и в града й се струваше скучен и еднообразен без Джони. Тя правеше слънчеви бани, плуваше в морето. Слушаше старомодното бъбрене на Хари и досадата й се струваше непоносима. Марта ядеше или бродираше, винаги начумерена и в лошо настроение.

Вечерта на третия ден, след вечеря, чуха да приближава кола и замръзнаха в напрегнато очакване. След няколко минути Джони се качи на терасата.

— Добре дошъл! — каза Хари. — Как мина?

Джони седна и погледна направо към Марта. Погледът му само премина през Джилда, която бе облякла бяла ленена рокля специално по случай неговото пристигане. Когато излезе тази вечер на терасата, Хари бе обявил че е много красива, но красотата й като че ли не въздействаше върху Джони.

— Всичко е уредено — каза Джони. — Нали трябва да прекъсна електрическата инсталация на „Райсън“, и то така, че те да не разберат. Затова ми трябваше часовник за автоматично изключване. Говорих с Аби. Той има всякакви връзки. Изпрати ме при един тип, който ме снабди с униформа на електрическата корпорация в Парадайз Сити. Купих си чанта с инструменти и часовник за автоматично изключване. Аби ме изпрати при един гримьор, който сложи петнайсет години върху лицето ми, и мустаци също. Отидох в кантората на „Райсън“. Агрегатът им е в мазето и не се използва през деня. Казах на портиера, че има авария и той ме пусна. Съвсем лесно мина. И така, тази вечер в девет часа електричеството ще спре. От нас се иска само да влезем, да намерим папките и да ги преснимаме, да си приберем часовника и сме готови.

Три дни по-късно Джони вече беше взел документите. Марта излезе на терасата, където другите четяха вестници. Беше в добро разположение на духа. Фло й сервира една от любимите закуски: грейпфрут, три агнешки пържоли върху пържени филийки и кресон за гарнитура. Тя не помнеше да е яла по-хубави агнешки пържоли и беше в толкова хубаво настроение, че дори кимна на Джони, вместо да го погледне накриво, както правеше обикновено. Седна и заговори бодро:

— Слушайте сега! Направих кратък списък. — Развя лист хартия. — Номерът е такъв. Изпразваме сейфа, а собственикът чак след няколко седмици разбира, че е ограбен. По този начин можем да обработим четири, дори пет сейфа и да изчезнем, преди полицията да узнае за обирите. — Останалите я гледаха внимателно. — Няма никакво чудо. Ето списъка на хората с много бижута в сейфовете. Поинтересувах се къде са и какво нравят в момента. Просто погледнах в светската хроника на местния клюкарски вестник. Например мисис Лоуенстейн, собственичка на ценности за 180 000 долара е в някаква клиника и ще остане там три седмици. Имаме описанието на сейфа „Райсън“. Отиваме в дома й, грабваме плячката и мисис Лоуенстейн няма да разбере, че й липсват дрънкулките, докато не се върне от клиниката. Първо нея ще ударим. Вторият удар — мисис Уорън Крейл. Тя притежава 650 000 долара в бижута. В края на седмицата заминава със съпруга си на риболов за пет седмици. Ще се справим с техния сейф. След това е мисис Алекс Джаксън, 400 000 долара в бижута. Тя също заминава някъде с яхта. Има една възможност — да вземе част от бижутата със себе си, но не всичките, разбира се. Тия сноби имат доверие на сейфовете „Райсън“. Така че ще си оставят ценностите. В края на краищата защо да се притесняват. Всичко е застраховано. Чат ли сте. Следва мисис Бърнард Ламрсън, 350 000 в бижута. Тя се гмурка някъде около Бахамите и по всяка вероятност не е взела бижута със себе си. Затова пък ние ще й ги вземем. Какво ще кажете?

Хари беше чул всичко преди това. Той кимна и погледна към Джони, който блуждаеше нанякъде с поглед.

— Да — каза Джони, — ако фактите ти са точни.

— Е, тук Джилда трябва да свърши малко работа — каза Марта. Обърна се към Джилда. — А сега, какво трябва да направиш ти…

Бейнс работеше като иконом на мисис Лоуенстейн от цели десет лета. Беше дошъл от Англия и през своите шестдесет и осем години беше служил при две от най-известните фамилии на острова. Навремето го изкуши огромната заплата, която мисис Лоуенстейн му предложи и се съгласи да дойде в Парадайз Сити, за да движи домакинството й. Оттогава не беше преставал да съжалява за това.

Все пак си остана почтен човек, а беше и твърде съзнателен, така че се трудеше съвестно за своята заплата, между другото пет пъти по-голяма отколкото би могъл да му дава кой да е английски граф. За да изкарва тази висока надница, трябваше да се жертва и да издържа вулгарността и безвкусицата на мисис Лоуенстейн, пискливия й глас, фриволните й дрехи и ужасните й приятели.

За щастие всяка година мисис Лоуенстейн ходеше в една медицинска клиника, където прочистваха основно тялото й отвън и отвътре. После се връщаше във великолепната си къща и започваше да яде и пие с подновен ентусиазъм. Бейнс чакаше с нетърпение този свой месец, когато оставаше в къщата съвсем сам. Другите от персонала вземаха отпуските си по това време. Всичко беше покрито с бяло платно против праха и Бейнс обитаваше щастлив и спокоен само своето апартаментче на най-горния етаж, състоящо се от спалня, всекидневна, баня и кухненски бокс. Беше заклет телеман. Прекарваше почти цялото си свободно време вторачен в синия екран.

Една сутрин, около единайсет и половина, точно когато с много любов и внимание приготвяше обяда си, на външната врата се звънна.

Бейнс беше по риза, но както винаги безукорно спретната и чиста. Нисък, набит, с розово лице. Рядката му коса имаше снежнобял цвят. Сините очи допълваха съвършения образ на един истински английски иконом. Той сбърчи вежди, спря газта, облече си фрака и слезе с асансьора до входната врата. Тъмнокосо, строго облечено момиче стоеше на парадното стълбище. Носеше синя рокля с бяла якичка и ръкавели и масивни слънчеви очила. Лъскавата й черна коса образуваше прилепнала каска на хубавата й глава.

Перуката и роклята напълно преобразиха Джилда в сериозна, делова жена.

— Аз съм от фирмата „Ефикасно почистване на килими“ — каза тя и подаде на Бейнс визитка, с която естествено Аби ги беше снабдил.

Бейнс прочете визитката с аристократично повдигнати вежди.

— Сигурно нещо грешите — започна той.

— Мисис Лоуенстейн телефонира от клиниката — обясни Джилда. — Мисис Лоуенстейн е пожелала да направим оценка за евентуалното почистване на килимите в главната гостна и в нейната спалня.

Бейнс не се учуди, защото мисис Лоуенстейн постоянно ползваше телефона, докато беше в клиниката. Много пъти се беше случвало, докато се наслаждава на някой телевизионен сериал, телефонът да иззвъни и да му се наложи да слуша хленченето на мисис Лоуенстейн, хвърляйки по едно око към телевизора.

— Да, разбирам — каза той и отвори широко входната врата. — Какво трябва да направите?

— Бих желала да видя двата килима. Трябва и да ги премеря.

На Бейнс му харесваше това момиче. Беше спретната и сериозна, а той обичаше това. Покани я вътре и я наблюдаваше, докато тя мереше килима с ролетка. После я заведе горе в спалнята на мисис Лоуенстейн. Всички мебели в огромната стая бяха покрити с бели чаршафи.

Джилда премери килима, затвори тетрадката си и попита:

— Мисис Лоуенстейн няма да е вкъщи няколко дни, така ли?

— Мадам няма да се върне най-малко още три седмици — каза Бейнс и си допълни наум: „Слава Богу!“

— Значи разполагаме с много време. — Джилда се усмихна лъчезарно. — Ние ще изпратим нашата преценка за почистването на килимите и ако тя се съгласи с нея, ще ви информираме кога ще дойдем да ги вземем. Удобно ли ви е така?

Доволен от добрите й маниери, Бейнс каза, че ще му е съвсем удобно. Докато я съпровождаше с асансьора надолу, тя попита:

— Съвсем сам ли сте тук?

— Да — каза Бейнс с въздишка на облекчение. — Останалите от персонала са във ваканция.

— Сигурно обичате спокойствието — каза Джилда, излизайки от асансьора. — Предполагам, че е много приятно да останеш сам за малко, особено в такава красива къща.

Бейнс изпита топло чувство към нея.

— Истинско удоволствие. — Той отвори външната врата. — Човек никога не се чувства самотен с телевизора си.

— Любител ли сте? — Джилда се обърна и го погледна през слънчевите си очила. — Аз също. Когато се прибера вкъщи, го пускам и съм с него, докато си легна. Довиждане.

Бейнс я наблюдаваше как слиза по стълбите към белия опел. Тогава се сети, че вечерята му е на печката, затвори външната врата, пусна резето и се качи с асансьора до покоите си.

Същата нощ Джони и Джилда проникнаха в къщата. Джилда с лекота достигна първия етаж. Джони стоеше под лунната светлина и гледаше как тя се изкачва по външната стена на къщата като по стълби. Пусна отгоре въже с възли, по което Джони се изкачи при нея на балкона. Вече му беше описала ключалката на прозореца и той си беше взел нужните инструменти, за да я отвори.

С описанието на „Райсън“ само за няколко минути те обезвредиха контролните бутони. Отне им още минута-две да отворят сейфа. И двамата бяха с гумени ръкавици. Джони изтърси блестящите дрънкулки от техните кутийки в малката торбичка, която носеше. Всичко трая не повече от пет минути. Джони заключи отново прозореца отвън, спуснаха се по въжето. После го откачиха и изчезнаха.

Първият удар от големия обир завърши успешно.