С ухо на земята

Четвърта глава

Хари беше прекарал тежък ден в офиса. Нищо не вървеше както трябва. Съзнаваше, че ако е по-напорист продавач, то богатият клиент от Тексас щеше да му е вързан в кърпа. Но в последния момент високият и сух джентълмен поклати глава и каза, че трябва да размисли още малко. Сделката, която се изплъзна на Хари, беше за триста хиляди долара.

Недоволен от себе си, Хари се прибра вкъщи и излезе на терасата, където Лайза седеше в инвалидната си количка. Беше се загледала към великолепната градина, където тримата градинари китайци изглеждаха много заети с работа, но всъщност не вършеха нищо особено. Щом Хари забеляза мрачното й изражение, сърцето му се сви. Очевидно беше в лошо настроение.

Като се наведе да я целуне, тя махна с ръка.

— Не ме докосвай!

Хари въздъхна и седна близо до нея.

— Лош ден ли имаше, мила?

— Кой ли ден не е лош за мене. Тази Селби е глупачка. Мисля да се отърва от нея.

Хари си спомни ледената усмивка на мис Селби и тази новина ни най-малко не го разстрои, напротив.

— Ти най-добре знаеш. Не мисля, че е незаменима.

Точно това не трябваше да казва.

— По ум ти не си и на малкия й пръст — отсече злобно Лайза.

Тото, дребничкият японец излезе на терасата, сервира едно сухо мартини на масичката до Хари, поклони се и изчезна.

— Пиеш много. — Лайза погледна завистливо пълната с лед чаша. Доктор Горли не и разрешаваше да пие никакъв алкохол, а тя обичаше да си попийва.

— Извини ме! — каза Хари. — Това е първото ми питие за деня. Ако ти е неприятно, няма да го пия.

— О, пий си го! — Лайза прехапа тънката си долна устна. — Искам да излезем тази вечер.

— Защо не. Къде да отидем? В Яхтклуба? Бернини? Алфредо?

— Писна ми от тях. Ще отидем в ресторант „Сайгон“.

Хари се изненада. По крайбрежната ивица имаше доста малки кокетни ресторанти и барчета. Често ги посещаваше, когато беше на работа в магазина. Познаваше и ресторант „Сайгон“, но никога не беше сядал там. Долнопробно място, винаги претъпкано с туристи, заради евтината храна. Хрумването на Лайза да вечерят там му се стори чиста глупост.

— Мислиш ли, че ще ти хареса? Винаги е пълно с туристи.

— Отиваме там. Казах вече!

— Ами добре тогава. Ще се обадя да запазят маса.

Прехвърлянето на Лайза от инвалидната количка в астона винаги беше свързано с неприятни преживявания. Хари я повдигаше на ръце и я поставяше на специалната седалка в колата, което й причиняваше болка и тя хленчеше през цялото време. После сгъваше инвалидния стол и го слагаше в багажника.

Потеглиха към оживеното крайбрежие на града и пристигнаха в ресторанта около девет часа. Хари избута инвалидната количка с Лайза в доста задимената основна зала на ресторанта. Собственикът Донг То се приближи припряно. Хари го беше информирал по телефона коя е Лайза. Донг То беше дребничко, тантуресто човече със сбръчкана жълта кожа и блестящи черни очи. Носеше традиционната черна виетнамска дреха. Той се поклони до земята и с усмивка на уста ги въведе в едно уединено помещение, отделено от основната зала и с гледка към пристанището.

От карамфилите, снежнобялата покривка и всичко останало личеше, че Донг То беше се постарал специално за случая, но не успя да направи на Лайза никакво впечатление.

— Очаквам да ни отровят тук — каза тя, докато Хари приближаваше количката до масата.

Донг То изхихика притеснено и поднесе две менюта, дълги по един фут. Хари се загледа в листа с ястията, които не му говореха нищо, и се обърна към Лайза:

— Да го оставим ли да ни избере нещо?

— Ами да — каза Лайза с безразличие. Хари разбра, че тя вече съжалява, че са дошли, но понеже идеята беше нейна, нямаше как да си го изкара на него.

— Не трябваше да идваме.

На Хари му се прииска да я зашлеви. Беше му неудобно от дребното човече, суетящо се около тях. Поръча една обикновена виетнамска вечеря по негов избор.

Докато чакаха, Лайза гледаше през прозореца хората, суетящи се около току-що акостиралите рибарски лодки. Тя явно не беше в настроение за леки разговори и Хари си мълчеше. Вратата се отвори и влезе момиче, носещо първото ястие. Тя беше облечена в национален виетнамски костюм: бели копринени панталони и дълга, тясна, цикламена туника. Косата й беше сплетена на дебела черна плитка, спускаща се по крехкия й гръб — знак за девственост. Омъжените виетнамки носят косите си вдигнати нагоре.

Тя влезе в стаята откъм гърба на Лайза и с лице към Хари. Щом я видя, сърцето му подскочи. Това беше най-красивата жена, която някога беше виждал. Деликатните черти на лицето, големите бадемови очи и приказното феерично тяло го разтърсиха дълбоко. Той бързо погледна в друга посока, щом момичето започна да сервира чиниите пред тях.

Лайза й хвърли бегъл поглед, но щом забеляза красотата й, веднага погледна остро Хари, но той бе успял някак да издокара отегчено изражение и гледаше към съдовете с храна.

— Това изглежда приемливо — каза той. — Какво ще кажеш?

— Дано.

Момичето беше излязло. Хари имаше чувството, че едно бяло, пламтящо, размекващо костите слънце го е огряло само за няколко мига и сега е попаднал отново в тъмнина.

Тя беше дъщерята на Донг То и беше на осемнадесет години. Майка й, американка, някога работила в американското посолство в Сайгон. Беше се омъжила за Донг То и имаха едно дете: Таня. Напуснали Сайгон, когато Таня била на 5 години, и се заселили в Парадайз Сити. Донг То беше отворил този ресторант с парите на жена си. Когато Таня навърши 16 години, майка й почина след неколкогодишно боледуване от рак.

Таня трябваше да я замести в ресторанта. Но тази работа не й харесваше. Бидейки наполовина американка, наполовина виетнамка, й се налагаше внимателно да балансира между двете страни в живота си.

Когато влезе да разтреби чиниите и да донесе още чинии, Хари отново я разгледа светкавично. Постара се наистина да е светкавично, защото беше усетил враждебността на Лайза към момичето.

Видът на приказната й хубост направо го стегна за гърлото. Притежаваше всички преимущества на виетнамската красота и в същото време една типично американска фигура. Имаше дълги крака с тесни, но твърди бедра, а гърдите й образуваха две вълнуващи хълмчета под цикламената туника.

Лайза беше недоволна от всичко, въпреки че похапна доста добре. Хари се зарадва, когато вечерята свърши. Докато чакаха сметката, Лайза каза:

— Това момиче е мелез, нали?

— Така ли? Не забелязах. — Хари погледна през прозореца. — Всъщност не се интересувам от ориенталците.

— А от какво въобще се интересуваш, Хари?

Хари се насили да се усмихне.

— Ще ти кажа. — И излъга: — Интересувам се от тебе. Спомням си първата ни среща и незабравимото преживяване, как се любихме и ни беше по-хубаво от всеки друг път. Аз живея с този спомен, мила…

Суровото лице на Лайза се посмекчи малко. Тя сложи ръката си върху неговата.

— Това е най-хубавото, най-милото нещо, което някога си ми казвал.

През следващите три дни Хари мислеше само за Таня. На четвъртата сутрин седеше в кабинета си и мис Бърнстейн влезе, за да му съобщи, че клиентът, с когото трябваше да обядва, е отложил срещата.

Това беше шанс, който не трябваше да се изпуска.

— Много лошо… Обади се в Яхтклуба, че няма да отида!

Мис Бърнстейн го погледна подозрително.

— Къде ще обядвате, мистър Луис?

— Не знам… Ще хапна някъде един сандвич.

Хари се запъти направо към ресторант „Сайгон“.

Щом го видя, Донг То му се поклони до земята и го отведе в уединеното салонче.

След минута Таня донесе менюто. Срещнаха погледите си. Хари знаеше, че не може да си позволи губене на никакво време. Усмихна се с чаровната си усмивка и каза:

— Вие сте най-красивата жена, която някога съм виждал.

Това неясно, ориенталско изражение на лицето й щеше да притеснява Хари месеци наред.

— Благодаря — каза тя и му подаде менюто.

Нейната близост, ефирната й елегантност, съвършената кожа с цвят на слонова кост запалиха пожар в тялото на Хари.

— Как се казваш — попита той.

— Таня.

— Аз съм Хари Луис.

— Да.

Таня знаеше всичко за Хари Луис и по-точно за мисис Хари Луис, за която се говореше, че е най-богатата жена в Парадайз Сити.

Хари се колебаеше. Знаеше, че седмици наред може да не му се удаде възможност да дойде в ресторанта отново. Трябваше да съкрати част от ритуалите. Имаше нещо окуражително в начина, по който тя го гледаше.

— Заета ли си в неделя сутринта? — попита той, рискувайки да загуби или спечели всичко. Разбираше, че подходът е грубичък, но нямаше време за друго.

Лицето й не се промени. Продължи да го гледа със загадъчното ориенталско изражение.

— Трябва да бъда тук по обяд.

— Но преди това… Можеш да се измъкнеш, нали.

— Да.

Хари въздъхна облекчено и каза:

— Можем ли да се срещнем някъде? Искам да поговорим… Да те опозная по-добре.

Тя снижи поглед. Изглеждаше толкова мила, че Хари едва се сдържаше да не блъсне масата и да я стисне силно в прегръдките си.

— Трябва да попитам баща си — каза тя тихо, без да го поглежда.

Хари си помисли: „Божичко! Ами сега?“

— Трябва ли непременно да го питаш? — попита тревожно той.

Тя го погледна и му се усмихна.

— Баща ми много уважава американците и разбира нещата. Какво ще желаете за ядене.

— О, за ядене ли? — Хари се отпусна. — Каквото и да е. Не съм гладен.

Тя кимна и излезе.

Хари запали цигара и се загледа през прозореца. Не се ли забъркваше в голяма каша. Да се разправяш с ориенталци беше коварна работа, но като си помислеше за онова изящно ефирно тяло…

Таня намери Донг То да се разпорежда в кухнята.

— Папа — тя му кимна и той я последва в коридора. — Мистър Луис иска да говори с мене в неделя сутрин. Къде да го заведа?

Радостни пламъчета лумнаха в малките черни очи на Донг То.

— Покани го тука, разбира се. Винаги можем да му осигурим уединения салон.

Таня погледна продължително баща си и поклати глава.

— Но трябва да има и легло, татко.

Донг То се сепна за момент, но той беше реалист все пак. Мозъкът му винаги работеше бързо. Ако дъщеря му станеше любовница на съпруга на най-богатата жена в града, това безспорно щеше да е от полза както за Таня, така и за него самия.

— Какво ще кажеш за хотел „Уонгхо“? — предложи гой. — Там са много дискретни.

Таня отново поклати глава.

— О, не. Не е подходящо за мистър Луис. Той е голям джентълмен. Стаите се много малки и в тях има само едно легло. Няма да стане. — Тя помълча малко и погледна решително баща си. — Струва ми се, че той се е влюбил в мене.

Донг То грейна. Това беше от добре по-добре. Той помисли известно време, избирайки и отхвърляйки варианти, и накрая каза:

— Ще поговоря с Анна Уо. Тя би могла да ти заеме апартамента си за една сутрин.

Анна Уо беше най-скъпата проститутка в Китайския квартал. Тя имаше луксозен едностаен апартамент в приземния етаж на един блок, населен с богати китайци, които си гледаха тяхната работа и не любопитстваха.

— Това ще е много добре — каза Таня.

— Но Анна е голяма обирджийка — намръщи се Донг То. — Ще ми струва доста пари. Сигурна ли си, че е сериозен, а не е само за един път и толкоз.

— Не. Сигурна съм, че е много сериозен.

— Тогава ще й се обадя още сега.

Таня отиде в кухнята и напълни една паничка с китайска супа. Напълни друга с пържени скариди и ориз и занесе всичко на Хари.

— Какво стана? — попита той трескаво. — Говори ли с баща си?

— Още не — каза Таня, докато поставяше паничките пред него. — Приятен апетит.

Преди да напусне стаята, тя се обърна и го погледна.

— Не се тревожете — каза и затвори вратата.

— Ето как започна всичко — каза Ал Барни и си взе една от поднесените му цигари.

— Щеше да свърши зле, разбира се, но повечето романи от този род свършват именно така. Но следващата неделна сутрин без съмнение беше най-щастливата в живота на Хари. След толкова месеци монашески живот Таня го завладя напълно.

За късмет тази неделя беше един от лошите дни на Лайза. От време на време тя имаше силни болки и тази сутрин, когато Хари се насочи към стаята й, Хелгар го посрещна на вратата и му каза, че мадам не желае да я безпокоят. Това беше голямо облекчение за Хари, който толкова се вълнуваше от бъдещата си среща с Таня, че не беше сигурен дали няма да се издаде, ако Лайза го види. Каза на Хелгар, че ще се прибере след няколко часа, а тя му отвърна със студен и враждебен поглед, без да каже нищо. Хари вече беше предупредил Джек Инглиш по телефона, че трябва да бъде в клуба. Инглиш каза, че няма проблем за това, защото неговото момиче е в неразположение тази неделя и той ще играе голф.

— Да не си намерил нещо интересно, Хари?

— Да. И ще трябва да се редуваме отсега нататък.

— Късмет, какво да се прави. Ти постъпи като приятел и аз ще ти отвърна със същото.

На Хари му хареса апартамента на Анна Уо. Имаше подземен паркинг за астона, а когато Таня му отвори, луксозното обзавеждане го очарова. Ана Уо знаеше как да живее. Голяма, просторна стая, зелени завеси, орнаментирани мебели, кървавочервен дебел килим, огромен диван — изобщо идеално любовно гнездо.

Таня беше облечена в светлосиня туника над белите панталони. Косата й не беше сплетена и падаше свободно до кръста. Беше толкова красива, че Хари просто стоеше и я гледаше онемял.

— Искаш ли първо нещо за пиене, Хари? — попита тя и му се усмихна. — Или искаш първо да се любим?

Те се любиха първо страстно и безжалостно, а после нежно и бавно. Чак след третия път Хари осъзна, че е в апартамента от три часа.

— Боже мой! Трябва да тръгвам!

Докато той се обличаше, Таня лежеше на дивана гола, като божество от слонова кост, и го наблюдаваше. Усмихна се леко, въпреки че сърцето и биеше силно. Питаше се направила ли е грешка или не? Щеше ли този американец, веднъж задоволил страстта си, да я изостави. Но нямаше място за съмнение:

— Какво ще се уговорим за следващата неделя? — попита Хари, намъквайки спортната риза.

Тя се вдигна от леглото. Сърцето й се беше поуспокоило.

— Приятелката ми няма да може да ми заеме апартамента отново. Това беше изключителна услуга.

Хари я гледаше объркан как се облича.

— Но ние трябва непременно… Няма ли някое друго място, където бихме могли да отидем.

През последните два дни и тя и Донг То усилено търсеха такова място. Анна Уо беше поискала ужасяваща сума за своето жилище.

— Има един малък обзаведен апартамент — не чак толкова хубав, но съвсем подходящ, точно срещу този — каза Таня. Всъщност Анна Уо й беше казала за него. — Струва сто долара на месец, с предплата за три месеца?

Хари не се поколеба и миг.

— Наеми го — каза той. — Аз ще ти дам парите. — Мрачно се замисли за отъняващата си банкова сметка и реши да ограничи решително личните си разходи. Даде й три стодоларови банкноти.

— Трябва да тръгвам.

Той я прегърна нежно, погали я и я целуна. А после, като си припомни колко много закъснява, се сбогува набързо.

— Следващата неделя, в девет часа, точно отсреща, нали.

Тя му се усмихна щастливо.

— Да.

Хари срещна Джек Инглиш в Яхтклуба. И двамата щяха да обядват с клиенти.

— Няма да мога да дойда в Голфклуба следващата неделя — каза Хари.

— Но, моля те! — Инглиш изглеждаше объркан. — Уговорихме се да се редуваме. Следващата неделя е мой ред.

— Съжалявам.

Инглиш присви очи.

— Наистина ще съжаляваш. Защото, ако ти не ме прикриваш, и аз няма да те прикривам.

Хари очакваше такава реакция и беше обмислил нещата предварително.

— Как мислиш, дали не можем да уредим нещо с Джо Гейтс?

Джо Гейтс беше барманът в Голфклуба, който предаваше телефонните обаждания.

Инглиш грейна.

— Това е страхотна идея. Но как?

— Ако му бутнем двадесет долара на седмица, дали няма да се съгласи, при евентуално обаждане на някоя от съпругите ни, да казва, че сме някъде по игрището. Преди да си тръгнем от нашите приятелки, ще му телефонираме и той ще ни предава съобщенията.

Инглиш погледна Хари с възхищение.

— Ти си гений! Това е страхотно! За двадесет долара Джо ще продаде и майка си. Остави го на мене. Аз ще говоря с него. Едната седмица ще му плащаш ти, другата — аз. Съгласен?

По-късно Инглиш телефонира на Хари в офиса и му каза, че всичко е уредено. Хари го беше предупредил, че мис Бърнстейн подслушва, затова Инглиш каза само: „Джо е уредил нашата игра за неделя. Всичко е наред“.

Хари избута някак дните до неделя. Не спираше да мисли единствено за Таня. Няколко пъти отнесеното му изражение предизвикваше Лайза рязко да го попита за какво мисли. Стреснат, Хари отговаряше, че се чудел как да убеди тексасеца, който се казваше Хол Герард, Да купи участъка земя, за който преговаряха.

— Знам, че мога да му го продам, но трябва да намеря правилния подход.

— Само за това ли мислиш?

— Ами да, по дяволите. Това е сделка за триста хиляди. — Хари запали цигара, за да не среща погледа й. — Не е малка работа.

Лайза повдигна рамене учудено.

— Какви сте само вие мъжете. Имаме пари колкото си щем. Ти просто си алчен.

Хари си помисли саркастично, че тя имаше пари колкото си ще, но той не.

— Да, мила, за тебе нещата стоят така наистина, но аз имам само двадесет хиляди в сметката и те постоянно се топят от всички тези инцидентни разходи, които ми се налагат.

Тя обърна изпитото си от болка лице и го погледна подозрително.

— Ако ти трябват пари, винаги можеш да ми кажеш. Просто ми дай сметките си и аз ще ги покрия.

Хари трябваше да употреби усилие на волята, за да не избухне.

— Тоест да бъда нещо като жиголо, така ли?

Тя повдигна черните си вежди. Изражението на лицето й говореше красноречиво: „Ти си точно това“.

— Парите са мои, Хари. Знаеш добре това. Би ли пуснал телевизора?

Да, всичко беше ясно. От Лайза нищо не можеше да измъкне. Трябваше да се справи някак само с двайсетте хиляди. Засега поне покупките на дрехи можеше да препраща на нейната сметка. Но трябваше да бъде извънредно внимателен, за да не й даде повод да поиска банковите бордера с разходите. Нещо, което лесно можеше да направи.

В събота вечерта го очакваше голям удар.

След вечеря бяха седнали на терасата. Хари се опитваше да чете едно криминале, но не успяваше да следи сюжета, понеже постоянно мислеше за Таня и за това, че след няколко часа ще лежи в прегръдките й. Лайза решаваше кръстословица. Внезапно каза:

— Забравих да ти кажа, Хари, че утре сутринта ще ходим в Маями. Семейство Джонсън ни поканиха на обяд.

Хари едва не се издаде. С голямо усилие на волята запази безизразна физиономия.

— Съжалявам, мила, но не мога. Обещах на Джек…

— Ще отидем, Хари!

— Знаеш ли какво, защо Тото не те закара. С Джек сме уговорили една игра по двойки…

— Ти ще ме закараш, Хари! — каза Лайза със студен равен глас, който не оставяше повече никакво място за спор. — Ти също си поканен.

— Но… — започна Хари, обаче като видя как лицето на Лайза побледня и в очите й пламна яростно огънче, внезапно спря. Не можеше да си позволи да настоява повече, познавайки добре сцената, която щеше да последва. — Добре… Тогава ще се обадя на Джек.

Стана и отиде във всекидневната. Беше бесен от собственото си малодушие и отчаян от провалянето на всичките му планове. Нямаше да може да се люби с Таня след толкова дълги дни чакане. Идеше му да се върне на терасата и да удуши онази кривоноса саката кучка, но успя да се овладее. Не смееше да се обади на Таня. Хелгар или Тото можеха да подслушват на някой от многото телефонни апарати из къщата. Така че се обади на Инглиш. Каза му, че ще води Лайза в Маями и много се извинява, но играта се проваля. Инглиш веднага разбра какво се е случило и каза, че няма нищо, просто лош късмет, може би другата неделя…

Нямаше начин да се свърже с Таня. По телефона беше много опасно. Най-близката поща беше на 3 мили. Почти не спа тази нощ.

Малко след десет часа на следващата сутрин потеглиха с ролса. Докато шофираше, Хари си представяше как в момента Таня го чака и си мисли, че я е измамил. Трябваше да се овладее на всяка цена.

Лайза проговори с рязък глас.

— Не знам какво ти става тази сутрин. Мълчиш като някое парцалено чучело. Нямаш ли какво да ми кажеш.

Е, какво да се прави, помисли си Хари, има и други недели и те са пред него. Не трябваше да се държи така глупаво, беше прекалено рисковано.

— Извинявай — каза той. — Все тази сделка ми е в главата. — И поде отново същата тема, която така беше омръзнала на Лайза, че тя му каза да престане.

— Ако съм ти толкова безинтересна, че в мое присъствие не можеш да мислиш за нищо друго освен за това, за Бога, моля те, по-добре мълчи.

Върнаха се от Маями доста след 5 часа. По пътя Лайза не спираше да одумва Ван Джонсън, храната им, прислугата им. За да не я ядоса, Хари се съгласяваше с всичко. Когато стигнаха вкъщи, Лайза каза:

— Изморена съм. Ще взема вана, а после ще вечеряме нещо леко на терасата.

— Добре — отговори Хари. — Аз ще закарам колата до сервиза на Джеферсън. Карбураторът трябва да се регулира. Забеляза ли как работеше на връщане?

— Работеше отлично — каза Лайза, поглеждайки го подозрително.

— Аз шофирах — тихо отбеляза Хари. — Гореше прекалено много бензин. Трябва да се погледне.

— Добре, добре.

Щом я пренесе до количката и видя как Хелгар я вкарва в къщата, Хари се качи обратно в ролса и бързо го подкара до най-близкия магазин, около две мили надолу по улицата. Паркира колата и се затвори в една телефонна кабина.

Обади се в ресторант „Сайгон“.

Отговори му Донг То.

— Таня там ли е?

Щом позна гласа на Хари, Донг То въздъхна с облекчение. Двамата с Таня бяха прекарали един ужасен ден, мислейки си, че Хари се е позабавлявал с нея и всичко е свършило. Въпреки кредита от триста долара, все пак бяха вътре с шестмесечен договор за апартамента и огромните разходи с жилището на Анна Уо.

— Един момент, сър.

Донг То извика Таня на телефона. Когато й каза, че Хари се обажда, тя притисна ръце до сочните си гърди и затвори очи. Донг То я пошляпна лекичко.

— Говори с него!

— Таня?

— Да.

— Хари се обажда.

— Да.

— Таня, чуй ме… Трябваше да отида до Маями със съпругата си. Нямаше как да ти се обадя. Щях да се побъркам. Страшно съжалявам. Прости ми, моля те!

Таня се усмихна и затвори очи.

— Разбирам. Сигурно ти е много трудно. Аз също много съжалявам.

Хари избърса потта от челото си.

— Нали не ми се сърдиш?

— Да ти се сърдя ли? Аз те обичам.

Тези думи: „Аз те обичам“ държаха Хари на метър от земята цялата седмица. А за Лайза това беше една лоша седмица, прекарана в леглото, със силни болки. Хари рядко я виждаше, но не смееше да излиза от къщата вечер, след като се беше върнал от офиса. Той чакаше неделята с истински копнеж. Казваше си, че ако Лайза му попречи да види Таня следващата неделя, ще й каже да върви по дяволите. Разбира се, знаеше, че няма да го направи.

Но самата Лайза го подсети, че е обещал на Инглиш да играе голф с него в неделя.

Апартаментът, който Таня беше наела, не беше толкова луксозен като любовното гнездо на Анна Уо, но Хари го хареса даже повече. Беше по-обикновен и по-уютен, а също имаше огромно легло, а това беше единственото, което наистина го интересуваше.

— Този път — каза Таня, изплъзвайки се от дрехите си, — аз ще те любя. Ти ще си пасивен, а аз активна. Това е един съвсем източен начин за правене на любов.

Тя го накара да легне по гръб на леглото.

— Не си затваряй очите. Трябва да се гледаме през цялото време.

Следващите пет минути бяха най-вълнуващите, най-екзотичните, най-блажените мигове в живота на Хари.

По-късно, докато лежаха едни до друг, тя каза:

— Мислех си как бихме могли да се виждаме по-често. Нали искаш да се виждаме по-често, Хари?

Хари я придърпа по-близо до себе си.

— Разбира се, че искам, но не виждам как би могло да стане. Напрягах си ума всички тези дни да измисля как, но просто не виждам начин. Трябва да съм страшно внимателен, Таня. Не можеш да си представиш колко трябва да внимавам.

— Представям си. — Тя повдигна изящното си лице и го погледна. — Ами ако тя разбере, какво ще стане?

Хари потръпна при тази мисъл.

— Ще се разведе с мене, това ще стане.

— И какво ще последва?

— Ще трябва де си намеря работа.

— Но ти имаш хубава работа, нали Хари?

— Не съвсем. Тя може да ме изхвърли, когато си поиска. Фирмата е нейна, всичко е нейно. Ако се разведе с мене, ще остана без пукнат цент.

Докато мозъкът на Таня обработваше тази информация, лицето й остана неподвижно.

— Разбирам. Значи трябва да си много внимателен — каза тя накрая. — Но не може ли понякога да се виждаме, след като тя си легне? В колко часа си ляга?

— Винаги в десет и половина, освен ако имаме гости. Но не виждам как бих могъл да го направя. Не мога да изкарам колата, все някой ще ме чуе.

— Но ако аз те чакам с кола? Бих могла да те докарвам дотук и да те връщам обратно.

Хари се изненада. Та това наистина беше идея.

— Можеш ли да шофираш?

— Разбира се.

— Имаш ли кола?

— Не, но можем да купим. Знам една много евтина и хубава кола, която се продава. Струва само 400 долара. На старо, разбира се.

Точно в този момент Хари имаше само осемстотин долара в сметката, с която трябваше да изкара останалите петнадесет дни до следващата вноска от заплатата. Размърда се малко притеснено.

— Трябва да си помисля за това.

Таня отдавна мечтаеше да има кола. Тя забеляза колебанието му. Баща й винаги казваше, че ако нещо си заслужава, трябва да се бориш за него докрай.

— Ако решим да купим тази кола, трябва да побързаме. — Една решителна нотка прозвуча в гласа й. — Собственикът е приятел на татко. Каза ми, че ако не реша до утре, ще я продаде на друг свой приятел.

Хари разсъждаваше. Неговата спалня беше до вътрешния двор. Щеше да е по-лесно и по-сигурно да мине през вратата за вътрешния двор и после по алеята за коли, без да го види никой. Откакто осакатя, Лайза си лягаше винаги в десет и половина, освен когато имаха гости. Той обикновено се прибираше в стаята си и четеше в леглото. Лайза винаги взимаше хапчета за сън и спеше дълбоко до седем часа сутринта. Да, така щеше да е съвсем сигурно. Можеше да излезе към единайсет и половина, да прекара два часа с Таня, да се върне и ни лук ял, ни лук мирисал.

Но четиристотин долара! Откъде да ги вземе. Таня видя, че той все още се колебае, и каза тъжно:

— Но вероятно е прекалено скъпо? Пък и ти сигурно предпочиташ да ме виждаш само в неделя?

Това окончателно срази Хари и той взе решение. Прегърна я силно, прокара ръка по красивия й гръб:

— Купи я. Ще ти дам чек.

Тя се притисна към него.

— Няма ли да е по-сигурно в брой?

— Да, права си. Ще ти пратя парите в препоръчано писмо.

— След това, ако искаш да ме видиш, ще е нужно само да ми се обадиш по телефона.

— Не мога, защото подслушват.

— Можеш. Като набереш ресторанта, ще кажеш, че си сгрешил номера. Папа винаги вдига телефона. Той познава гласа ти. Ще ми каже и аз ще те чакам в колата.

Хари я погледна замислено.

— Ти наистина добре си обмислила всичко.

— Да, защото те обичам и разбирам колко много трябва да внимаваш.

Хари я обърна по гръб и се надвеси над нея.

— Сега ти ще бъдеш пасивна, а аз ще бъда много активен.

Преди да си тръгне, той телефонира в Голфклуба. Джо Гейтс със заекване му съобщи, че не са го търсили.

По пътя към къщи Хари мислеше как да похарчи 400 долара, без да накърни сметката си. Имаше усещането, че се оплита здраво в мрежа от лъжи, но не го беше грижа.

Когато влизаше в гаража, Хари блъсна астона в колоната, разделяща едната гаражна клетка от другата. Смачка калника и счупи фара.

— Какво ти става? — попита истерично Лайза, когато й съобщи за злополуката. — Да не си пиян?

— Какво да се прави — каза Хари, повдигайки рамене. — Случва се. Съжалявам. Най-добре е да я закарам до сервиза на Джеферсън. Той ще я оправи.

Джеферсън, собственикът на сервиза, харесваше Хари. Двамата си говореха за коли и. Хари знаеше добре, че монтьорът няма приказка с Лайза.

Като прегледа повредата, Джеферсън каза, че поправката ще струва петдесет долара.

— Ще ми направиш ли една услуга? — каза Хари.

— Би ли раздул сметката до четиристотин и петдесет?

— Хари му намигна. — Аз ще взема четиристотин, след като мисис Луис плати. Съгласен?

Джеферсън се ухили.

— Защо не. За мен е удоволствие да направя нещо за вас, мистър Луис. Я да видим сега: калник — изчукан и пребоядисан, нов фар, сменена джанта, свален и поправен преден вал, регулирани спирачки… Така, ще стане.

Когато сметката пристигна, Лайза вдигна врява до небето. Хари заяви с подчертано хрисим тон, че произшествието наистина е било случайно и застрахователната агенция ще покрие щетите, но тъй или иначе Джеферсън би бил по-доволен, ако получи чек веднага. Лайза подписа чека и му го хвърли:

— И бъди по-внимателен в бъдеще!

И така, без да подозира нищо, Лайза плати за колата на Таня.

Планът на малката виетнамка проработи. Щом пожелаеше и преценеше, че има възможност, Хари телефонираше в ресторанта и казваше, че е сгрешил. Около единадесет и половина вечерта, когато Тото си беше легнал, а Хелгар гледаше телевизия в стаята си, Хари се измъкваше от своята спалня, заключваше вратата и тихичко се промъкваше по алеята до мястото, където Таня го чакаше във своята кола на ъгъла на шосето.

Сега животът за Хари стана една агония на обтегнати нерви и екстаз на плътта. Но път назад нямаше. Колкото по-често виждаше Таня, толкова повече я желаеше. Тя рядко му искаше пари, само за някои дребни неотложни нужди, и Хари осъзнаваше, че тази вълнуваща и чувствена любовна връзка му струва твърде малко. Минаха три месеца и Таня му напомни, че трябва да платят наема. Тогава Хари отново започна да мисли как да накара Лайза да плати триста долара.

Тя току-що беше променила обзавеждането в спалнята си. Хари отиде при декоратора, русоляв хомосексуалист, който мразеше Лайза, и го убеди да прибави четиристотин долара към сметката си: триста за Хари и сто за него самия. Имаше един доста коварен момент, в който педито обясняваше на Лайза защо цената е скочила над уговореното, но за щастие тя беше много доволна от стаята, така че само помърмори малко и подписа. Така Хари я измами отново да плати неговите любовни разходи.

Една неделна сутрин, както Таня и Хари си лежаха на дивана, след като се бяха любили, внезапно тя каза:

— Моля те, разкажи ми за Диамантите на Есмалди.

— Откъде знаеш за тях? — попита изненадано Хари. Той беше отпуснат и му се спеше.

— Чела съм за тази огърлица. Много ли е красива?

— Ами… мисля, че… да. Красива е.

— Тя често ли я носи?

— Почти никога. Стои в сейфа. Жалко за огърлицата наистина. Тя няма външност за нея. На някоя красива жена би стояла наистина великолепно.

Таня се присламчи към него.

— На мен би ли ми стояла хубаво?

Хари вдигна глава, огледа голото й тяло и усмихнат, кимна утвърдително.

— Повече от великолепно.

— Ако нещо се случи с нея, ти ще получиш ли огърлицата, Хари?

— Никакъв шанс. Тя я е завещала на някакъв музей. Освен това нищо няма да й се случи.

Бадемовидните очи на Таня се отвориха широко.

— На музей?

— Точно така. Музеят на ювелирното изкуство във Вашингтон.

— Значи никоя друга жена никога вече няма да я носи, след като тя умре?

— Точно така.

Таня въздъхна дълбоко.

— Мисля, че това е много егоистично.

— Да, но тъй или иначе това си е нейна огърлица.

Лайза прекара една дълга седмица, изпълнена с болки и мъки. Настроението й стана нетърпимо. Дори Хелгар попадаше под камшика на гнева й, но най-много страдаше Хари. Доктор Горли беше дошъл за контролен преглед на Лайза и Хари нервно крачеше из хола, докато изчакваше прегледа. Докторът беше висок, слаб мъж с представителна външност и Хари го харесваше.

— Как я намирате, докторе? — го попита Хари, щом д-р Горли влезе в хола.

— Нищо обезпокоително — каза Горли. — Нормално е да има болки от време на време. Смених й лекарствата. Ще почувства облекчение след ден-два.

Той също беше изпитал върху себе си острия език на Лайза, но тъй като беше една от най-доходните му клиентки, търпеше кротко обидите й.

— Няма никаква опасност, нали?

— Опасност? — Горли се усмихна и поклати глава. — Тя ще живее още много години. Има чудесно сърце. Не, не се тревожете за това. Но тя има нужда от промяна. Посъветвах я да отиде за няколко седмици на яхтата. Нищо по-добро няма за нея сега от морския въздух и промяната на обстановката.

Когато докторът си отиде, Хари се качи в стаята на Лайза. Намери я в леглото. Напрегнатото й лице беше изпито и измъчено, а устата й превърнати от болката в тънка чертичка.

— Оня глупак смята, че трябва да направя морско пътешествие — каза тя, щом Хари затвори вратата на спалнята й. — Ще отидем до Бахамите. Кажи на капитан Айнсуорт. Тръгваме в края на седмицата. Вече се обадих на семейство Ван Джонсън. Те ще дойдат с нас.

Хари беше ужасен. Мислеше за Таня. Да бъде разделен от нея за цели шест седмици! Да бъде затворен на проклетата яхта с ония ужасни досадници Ван Джонсън.

— Но, скъпа, не мога да оставя работата си в офиса за цели шест седмици. — Протестира плахо, опитвайки се да се усмихне.

Тя го погледна продължително с гневен блясък в очи.

— Не говори глупости! Разбира се, че можеш! Мис Бърнстейн се справя с работата много по-добре от тебе. Кажи на капитан Айнсуорт.

Хари прекара по-голямата част от деня в офиса, напрягайки се да намери изход от това ужасно положение. След като обядва в Яхтклуба, се обади в ресторант „Сайгон“ и поиска да говори с Таня.

— Трябва да те видя тази вечер.

— Хари, мили, извини ме, но точно сега съм в обичайното месечно неразположение.

— Няма значение. Трябва да те видя.

Тази нощ, след като Лайза си легна, Хари се срещна с Таня на обичайния ъгъл.

— Не, няма да ходим в апартамента — каза той, сядайки до нея в малката кола. — Само слушай. Много е важно.

Той й каза, че трябва да замине с Лайза за Бахамите и че няма да го има шест седмици. Болезнена тръпка спря дъха на Таня.

— Но ти не се тревожи. Аз няма да остана шест седмици каза Хари и взе ръката й в своята. — Искам от тебе да изпратиш една телеграма до яхтата на трети септември. — Той извади от портфейла си сгънат на четири лист хартия. — Адресът и текстът са написани тук. Аз ще пристигна на четвърти и ще имаме цели три дни и нощи заедно, докато се върна на яхтата отново.

Две седмици по-късно, когато яхтата беше на котва в пристанището на остров Андрус преди прекосяването на Ексума Саунд по пътя за Масоу, телеграмата пристигна.

Хари беше прекарал кошмарни четиринайсет дни. Най-сетне Лайза беше в по-добро настроение, но постоянната компания на семейство Ван Джонсън го беше подлудила напълно. Четиримата тъкмо бяха седнали на слънце и пиеха следобедните си коктейли, когато един човек от екипажа донесе на Хари телеграмата. Докато четеше, Хари много добре знаеше, че Лайза го наблюдава. После й я подаде.

Лайза го погледна подозрително.

— Какво означава това?

— Това е човекът, на когото почти бях продал парцела, тексасецът — обясни Хари. — Това е сделка за триста хиляди, Лайза.

— Откъде е разбрал как да се свърже с тебе.

— Аз постоянно поддържам контакт с него.

— Мис Бърнстейн може да се справи с това.

— Не, няма. Той не може да я понася. Ще трябва да се върна.

Сам Ван Джонсън, едър, пухкав, оплешивяващ мъж, му се яви в помощ.

— За Бога, Хари! Триста хиляди! Човече, това са маса пари! Как смяташ да се придвижиш?

Хари все още гледаше Лайза, а тя ядосано разглеждаше телеграмата.

— Баща ти искаше да продаде тази земя, мила — каза тихо, чувствайки силните удари на сърцето си. — Кажи, трябва ли да отида или не?

— О-о, отивай! Но това не значи, че той ще купи! — Лайза го погледна. — Къде ще отседнеш?

— Ами в някой мотел. Не ми се ходи в „Маджестик“, доста е тъпо.

— Значи аз няма да знам къде си?

— Но, мила, ще бъда на парцела повечето време.

— Не мога да се свържа с тебе там.

— Аз ще държа връзка с вас и ще се срещнем в Масоу.

Хари полетя за Парадайз Сити. Само час след пристигането вече беше с Таня в нейния апартамент. Любиха се дълго, нежно и страстно. Понеже знаеха, че не могат да си позволят да бъдат видени заедно в града, Таня бе уредила да им донасят храната. Вечерята пристигна от ресторант „Сайгон“, донесена от усмихнат виетнамец.

Хари беше доволен. Присъствието на Таня го омайваше и когато не реализираше физически любовта си, не му трябваше нищо друго, освен да лежи на дивана и да я наблюдава как се движи из стаята, сервира храната или сяда на пода, за да му говори.

Сутринта на втория ден, в който бяха заедно, тя внезапно каза:

— Хари, знаеш ли колко много ми се иска да видя твоя дом. Сега имаш възможност да ми го покажеш. Ще го направиш ли?

Къщата беше затворена. Хелгар беше на яхтата, Тото и останалият персонал бяха в полагаемия им се отпуск. Сложната алармена инсталация, разположена из къщата, свързана с полицейския участък, задоволяваше Лайза и тя смяташе, че къщата е в безопасност, макар и безлюдна.

Предложението на Таня стресна Хари.

— Съжалявам, но не бих могъл. Много е рисковано. Боже мой! Ако Лайза само…

— Можем да отидем късно през нощта. Никой няма да разбере. Толкова ми се иска да видя твоя дом.

Но мисълта за това плашеше Хари.

— Прощавай, Таня, но не мога.

Когато искаш нещо, трябва да се бориш за него, беше казвал Донг То толкова много пъти.

— Добре тогава! — За пръв път, откакто я познаваше, красивото й малко лице стана тъжно и студено.

— Аз направих толкова много за тебе. Предоставям ти себе си винаги, когато ме пожелаеш. Надявам се, че и ти би могъл да направиш нещо за мен.

Хари се колебаеше. От изражението й личеше, че ще се цупи цялата вечер, а може би и следващия ден, а времето летеше неумолимо.

— Добре-е, тръгваме.

Тя изписка радостно и се хвърли в обятията му.

Малко след полунощ той я преведе по алеята за коли до вратата откъм вътрешния двор. Тук той врътна копчето за изключване на алармената инсталация.

— Какво правиш, Хари!

— Изключвам инсталацията, защото, ако не го направя, след три минути ще пристигнат куп полицаи. Цялата къща е обхваната от тази система за сигурност и е свързана директно с полицията. Като врътна това копче, системата е изключена.

Той бръкна под една саксия с жълти бегонии и извади ключа за задната врата.

— Винаги го оставям тук — обясняваше, докато отключваше вратата. — Ако се случи да го изгубя и не успея да се прибера в спалнята си, след като съм бил при тебе, край.

Той я въведе в къщата.

Щорите и пердетата бяха спуснати и да се светнат лампите беше съвсем безопасно. Той я развеждаше из стаите. Почти три минути тя оглежда великолепно обзаведената кухня. Бадемовидните й очи се бяха разширили. Баните просто я очароваха. Хари не беше преодолял страха си, но с удоволствие наблюдаваше нейното пълно смайване пред този разкош.

— Но тези кранове са от чисто злато! — възкликна тя в банята на Лайза.

— Да, така е — каза Хари. — Всички метални части тук са златни.

— Но как е възможно някой да е чак толкова богат!

— Лайза просто е.

Тя стоеше на вратата на огромния хол с ръце на гърдите. Хари я гледаше, с белите панталони и бледосинята туника, и си мислеше колко е красива. Тя оглеждаше подробно всичко, но не докосваше нищо. Погледна напълно обзаведения бар, големия цветен телевизор, стереоуредбата, плочите, мебелите, картините, закачалките. Движеше се като насън.

— И всичко това е твое, Хари?

— Нищо не е мое… Аз просто живея тук.

Показа й своята спалня.

— И ти спиш в тази красива стая съвсем самичък?

— Да, но сънувам тебе.

Тя го погледна и се усмихна.

— Дали наистина?

— Разбира се. Хайде да тръгваме.

Черните й очи придобиха умолително изражение.

— Моля те, Хари! Може ли да ми покажеш Огърлицата на Есмалди?

Хари се поколеба, но като видя копнежа в очите й, сърце не му даде да й откаже.

Заведе я в спалнята на Лайза. Когато светна лампата, Таня ахна. Стаята беше връх на разкоша, лукса и вкуса. Красотата и великолепието й все още впечатляваха Хари.

— Но това е направо Страната на чудесата — прошепна Таня, пристъпвайки плахо. — Това е най-красивата стая, която някога съм виждала.

— Нали!

Хари отиде до един от тайните бутони, скътан под тоалетната масичка на Лайза.

— Какво правиш? — попита любопитно Таня, приближавайки към него.

— Отварям сейфа. Има два бутона: тук и в другия край на стаята. Този прекъсва аларменото устройство. Другият отваря сейфа. — Той прекоси стаята и натисна втория бутон, хитро прикрит в орнаментите на дърворезбата, обграждаща радиатора. Щом натисна бутона, една тайна врата в стената се открехна.

— Но това е чудесно. Моля те, Хари, позволи ми да го направя. Моля!

Хари затвори сейфа и й позволи тя да натисне първия, а после и втория бутон. Тя плесна с ръце като развълнувано дете, когато вратата на сейфа се отвори.

— Ах, да можех да живея по този начин! — възкликна тя. — Това е най-великолепната нощ в живота ми.

— Почакай — каза Хари. Като се наслаждаваше на нейното вълнение, той бръкна в сейфа и извади дълга плоска кутия.

— Съблечи си дрехите.

Тя го погледна втренчено.

— Не разбирам.

— Хайде, съблечи ги!

С треперещи пръсти свали дрехите си една след друга и застана пред него. Той отвори кутийката и извади Огърлицата на Есмалди, която грееше като три наниза истински звезди.

— Не мърдай — каза той, когато Таня издаде лек вик на възхищение при вида на диамантите.

Той окачи огърлицата около тънкия й врат, после я избута леко до огромното огледало и се отстрани. Меката като коприна кожа, с цвят на слонова кост, беше идеалният фон за трите реда блестящи диаманти.

Таня стоеше като хипнотизирана пред своето отражение.

— Знаех си, че тя е създадена за тебе — каза Хари с леко дрезгав глас.

Таня нищо не каза. Тя само гледаше, гледаше и гледаше себе си в огледалото. След като цели пет минути бе стояла неподвижно, Хари внимателно разкопча халкичката и постави огърлицата обратно в кутийката.

— И никой друг, освен нея няма да я носи? — каза тихо Таня, докато се обличаше.

— Точно така. Тя ще стои зад непробиваемо стъкло в музея.

Таня беше странно притихнала по обратния път към малкия апартамент. Когато влязоха, тя огледа малката, скромно обзаведена стая и лицето й не изрази нищо.

— Какво значи да има човек пари, Хари — каза тя и се усмихна. — А сега хайде да се любим красиво.

За пръв път, откакто правеха любов заедно, Хари имаше неприятното чувство, че тя не е с него. Усещаше, че мислите й са някъде далече. На следващия ден той трябваше да хване самолета в единадесет и четвърт за Наса. Те се събудиха късно и докато си пиха кафето, Таня внезапно попита:

— Хари, ако нещо се случи с нея, тази прекрасна къща ще бъде ли твоя? Ще наследиш ли всичките й пари?

— Да. Когато се оженихме, тя направи завещание, в което остави всичко на мене. Но Лайза ще живее още дълго, докторът ми каза.

— О-о. — Таня движеше дългите си и тънки пръсти по ръба на масата.

— Но човек никога не знае какво може да се случи, нали? Тя може да умре и ти ще бъдеш свободен. Моля те, кажи ми нещо честно, Хари, ако ти беше свободен, щеше ли да се ожениш за мене?

Хари я погледна рязко. Би ли се оженил за Таня. Никога не беше мислил за това. Но като я гледаше толкова красива и с тези тревожни очи, той се усмихна и кимна.

— Разбира се. Но виж какво, миличка, тя няма да умре в близките години. Може дори да ме надживее. Хайде да забравим за това.

Таня го изгледа проницателно.

— Но ако беше свободен наистина, щеше ли да се ожениш за мене? — На Хари изведнъж му стана неприятно. Почувства в Таня нещо, което му беше непознато.

— Да, Таня, но аз не съм свободен и няма да бъда свободен. Той стана от масата. — Трябва да побързам. Времето лети.

Когато той си тръгна, Таня седна на леглото и се загледа в изящните си ръце.

Тя мислеше за огърлицата, за къщата, мислеше за Лайза.