Саблено море

Седма глава Неподходяща компания

Стражът пребледня като платно при вида на деликатните елфически черти и абаносовочерната кожа на посетителя, който в едно дъждовно утро спря пред портата на Лускан. С вид, сякаш всеки момент ще се строполи на земята, младият мъж започна да заеква и стисна алебардата с такава сила, че кокалчетата на ръцете му побеляха.

— Спрете! — викна той, когато най-сетне се посъвзе.

— Че ние сме спрели — отвърна Кати-Бри и го погледна любопитно. — Просто си стоим и те гледаме как се потиш.

Стражът издаде нещо средно между ръмжене и уплашено скимтене, след което, събрал най-сетне малко смелост, се провикна за помощ и пристъпи напред, вдигнал алебардата пред себе си.

— Спрете! — повтори той, макар че никой от двамата пътници не бе направил и крачка.

— Предполага, че си мрачен елф — сухо отбеляза Кати-Бри.

— Нима не знае, че дори кожата на един светъл елф може да потъмнее от слънцето — въздъхна престорено Дризт. — Летните лъчи могат да бъдат истинска напаст.

Стражът го изгледа объркано при тази нелепица.

— Какво искате? — настоя той. — Какво дирите тук?

— Искаме да влезем в Лускан — отвърна Кати-Бри. — Не е толкова трудно да се досетиш!

— Достатъчно подигравки! — извика стражът и замахна с алебардата си към младата жена.

Преди лусканецът да успее да разбере какво става, една черна ръка се стрелна напред и сграбчи оръжието му точно под металната глава.

— Няма нужда да се стига дотам — рече Дризт и направи крачка напред, за да засили натиска върху оръжието. — И аз, и моята спътница сме добре познати в Лускан и винаги сме били добре дошли в града.

— И това ако не е Дризт До’Урден! — разнесе се глас зад смаяния страж; глас, който принадлежеше на един от двамата войници, хукнали да се притекат на помощ на своя другар. — И Кати-Бри, която по-малко отвсякога прилича на дъщеря на джудже!

— Я по-добре вземи да прибереш това оръжие, преди тези двамата да го сторят вместо теб и то на място, което нито очакваш, нито ще ти се понрави особено — обърна се вторият войник към стража с алебардата. — Никога ли не си чувал за тях? Ами че те години наред плаваха с „Морски дух“. Довели са на съд повече пирати, отколкото пазачи имаме!

Стражът преглътна с мъка и щом Дризт пусна оръжието му, побърза да се отдръпне.

— Моите извинения — поклони се той неловко. — Не знаех… при вида на…

Той замълча, очевидно крайно засрамен.

— Откъде можеше да знаеш? — успокои го Дризт. — Не сме идвали насам повече от година.

— Аз съм на служба само от три месеца — обясни стражът с облекчение.

— И щеше да бъде наистина жалко, ако се бе наложило да те погребем толкова скоро — подхвърли един от войниците зад него и се разсмя от сърце. — Да заплашваш Дризт и Кати-Бри! Надали има по-сигурен начин да се озовеш два метра под земята и да оставиш жена си вдовица!

При тези ласкателни думи Дризт и Кати-Бри се усмихнаха и кимнаха леко, с надеждата това да е всичко. Комплиментите изпълваха елфа със същото неудобство, с което и обидите. Една от последиците от времето, прекарано с Дюдермонт, беше славата, която съпътстваше името му. Поне в градовете по северната част на Саблен бряг.

— Е, на какво дължим тази чест? — попита един от новодошлите войници, а всичко в държанието му подсказваше на Дризт и Кати-Бри, че би трябвало да го познават.

— Търсим един приятел и имаме причини да вярваме, че е в Лускан — отвърна елфът.

— Доста хора идват в Лускан — рече другият войник.

— Нашият приятел е варварин — обясни Кати-Бри. — Поне трийсетина сантиметра по-висок от мен, с руса коса. Няма как да го забравите, ако сте го виждали поне веднъж.

По-близкият от войниците кимна, но когато се обърна към другаря си, по лицето му пробяга сянка.

— Как се казва? — попита вторият. — Уолфгар?

Въодушевлението на Дризт бързо бе попарено от изражението на двамата лусканци и мрачните им погледи, които веднага го накараха да предположи, че нещо лошо бе сполетяло приятеля му.

— Значи сте го виждали — рече той и протегна ръка, за да успокои Кати-Бри, която също бе забелязала лицата на двамата войници.

— Най-добре елате с мен — предложи по-възрастният от двамата стражи.

— В беда ли е? — попита елфът.

— Мъртъв ли е? — попита Кати-Бри, изричайки на глас онова, което приятелят й си мислеше.

— Беше в беда и изобщо няма да се учудя, ако вече е мъртъв — отвърна лусканецът. — Елате, ще ви отведа при един човек, който ще може да ви каже повече.

Кати-Бри и Дризт последваха войника из лъкатушещите улици, докато не се озоваха пред висока сграда, в която се помещаваха затворът и по-голямата част от градските власти. Стражът, който очевидно се радваше на известен авторитет, ги поведе из коридорите, без някой от многобройните пазачи, разположени на всеки ъгъл, да се опита да го спре. След като изкачиха няколко етажа, стигнаха до коридор, където всички кабинети принадлежаха на различни съдии.

Войникът спря пред табелка, на която пишеше „Магистрат Бардун“, и с последен притеснен поглед към двамата приятели почука на вратата.

— Влез! — се разнесе глас отвътре.

В стаята имаше огромно писалище, цялото отрупано с хартия, от двете страни, на което бяха застанали двама мъже в черни роби. С острото си, ястребово лице и тесни очи, полускрити под рошави, сиви вежди, по-близкият от тях изглеждаше точно както можеше да се очаква от някой от прословутите лускански блюстители на реда и закона. Мъжът зад бюрото, очевидно Бардун, бе доста по-млад от своя колега — надали бе на повече от трийсет години и имаше гъста, кестенява коса, кафяви очи и гладко избръснато, младежко лице.

— Извинявайте, магистрате — проговори войникът, а в гласа му съвсем ясно се долавяха нотки на притеснение, — но водя двама герои, Дризт До’Урден и Кати-Бри, дъщерята на крал Бруенор Бойния чук. Дошли са в Лускан да търсят един свой приятел.

— Заповядайте — покани ги Бардун дружелюбно, ала другият мъж им хвърли мрачен поглед, който се задържа особено дълго върху елфа.

— Дризт и Кати-Бри плаваха с Дюдермонт… — започна войникът, но Бардун вдигна ръка и го прекъсна.

— Подвизите им са ни добре известни — увери го той. — Можеш да си вървиш.

Стражът се поклони, намигна на двамата приятели и излезе, затваряйки вратата след себе си.

— Моят колега, магистрат Каланан — представи Бардун своя събеседник и се изправи, давайки знак на гостите да се приближат. — Разбира се, за нас ще бъде чест да ви помогнем. Въпреки че Дюдермонт изпадна в немилост пред някои от магистратите, мнозина от нас високо оценяват всичко, което той и храбрият му екипаж сториха, за да прочистят водите около красивия ни град от не един и двама опасни пирати.

Дризт хвърли учуден поглед на Кати-Бри. И двамата бяха искрено изненадани, че благороден човек като Дюдермонт, комуто управниците на Града на бездънните води бяха подарили прекрасна тримачтова шхуна, за да му помага в доблестната задача, с която се беше заел, може да изпадне в немилост пред който и да било служител на закона.

— Войникът спомена, че бихте могли да ни помогнете да открием приятеля, когото търсим — рече Дризт. — Името му е Уолфгар. Едър северняк, със светла кожа и руса коса. Имаме причини да вярваме, че…

Елфът спря по средата на изречението, видял сянката, която пробяга по лицето на Бардун, както и навъсеното изражение на Каланан.

— Ако сте негови приятели, по-добре изобщо да не се вясвате насам — презрително изпръхтя Каланан.

Бардун се съвзе от моментната си изненада и седна зад писалището.

— Наистина го познаваме — потвърди той. — Даже прекалено добре.

И като даде знак на Дризт и Кати-Бри да се разположат удобно, той им разказа всичко за неприятностите на Уолфгар с лусканските власти, за това как е бил обвинен и осъден за опит за убийство на капитан Дюдермонт (Кати-Бри не можа да сдържи възмутеното си „Глупости!“) и как бил на косъм от позорната смърт върху Карнавала на затворниците, когато бил помилван лично от Дюдермонт.

— Крайно неразумно от страна на добрия капитан — обади се Каланан. — Именно това му докара неприятности в Лускан. Ние не обичаме, когато някой престъпник си тръгне безнаказано от Карнавала.

— Отлично знам какво обичате — рече Дризт по-рязко, отколкото възнамеряваше.

Той таеше силна неприязън към жестокия Карнавал на затворниците, а и трудно можеше да каже нещо добро за лусканските магистрати. Докато бяха на „Морски дух“, двамата с Кати-Бри винаги молеха капитана да отведат заловените пирати в Града на бездънните води вместо в Лускан и Дюдермонт, който също хранеше лоши чувства към кръвожадния карнавал, обикновено се съгласяваше, дори Лускан да им беше по-близо.

Усетил суровия си тон, Дризт се обърна към очевидно по-човечния Бардун и добави:

— Поне някои от вас.

— Говориш открито — рече Бардун — и това е достойно за уважение, дори и да не съм напълно съгласен. Капитан Дюдермонт спаси приятеля ви от смърт, но не и от изгнание. Уолфгар и дребният му приятел бяха прокудени от Лускан, макар мълвата да твърди, че Морик Разбойника се бил завърнал.

— И, както личи, разполага с достатъчно влияние, за да получим заповед да не го закачаме! — допълни Каланан, без да прикрива негодуванието си.

— Морик Разбойника? — повтори Кати-Бри.

— Дребен уличен престъпник — обясни Бардун и махна пренебрежително с ръка.

— И е пътувал заедно с Уолфгар?

— Бяха приятели, да. Осъдиха ги заради покушението срещу Дюдермонт заедно с двамина пирати, които обаче не бяха помилвани.

Жестоката усмивка, разкривила устните на Каланан при тези думи, не убягна от вниманието на елфа — поредното потвърждение за свирепата бруталност на карнавала.

Дризт и Кати-Бри отново се спогледаха.

— Къде можем да открием този Морик? — решително попита младата жена.

— В някоя канавка — отвърна Каланан. — Или в градската клоака.

— Опитайте на Улицата на полумесеца — предложи Бардун. — Говори се, че често се навъртал там, особено в една кръчма, наречена „Кривата сабя“.

Дризт, който и преди беше чувал това име, кимна. Беше ходил в пивницата — не докато плаваше с „Морски дух“, а много преди това, когато двамата с Уолфгар минаха през Лускан, на път към Митрал Хол. Двамата се бяха отбили в заведението, където заради Уолфгар се развихри страхотен побой.

— Точно там вашият приятел се сдоби с немалка слава — подигравателно подметна Каланан.

Дризт и Кати-Бри кимнаха.

— Благодарим ви за информацията — рече елфът. — Сигурен съм, че ще успеем да открием приятеля си.

И като се поклони, той тръгна към вратата, но беше спрян на прага от гласа на Бардун:

— Ако наистина намерите Уолфгар в Лускан, сторете му добрината да го отведете далеч оттук. Далеч от града ни и далеч от онзи плъх, Морик.

Дризт кимна и излезе от стаята. Двамата с Кати-Бри си наеха стаи в прилична странноприемница, разположена в един от хубавите квартали на Лускан, и излязоха да се разходят, припомняйки си предишното си идване насам. Времето беше хубаво, слънцето огряваше листата на дърветата, които вече бяха започнали да надяват есенните си премени, и градът изглеждаше наистина красив. Докато крачеха един до друг, наслаждавайки се на заобикалящите ги гледки и приятното време, двамата приятели дори не забелязваха, че мнозина ги зяпат с отворени уста, ахкат учудено, а няколко деца дори се разбягаха при вида на мрачния елф.

Подобни неща не можеха да обезпокоят Дризт. Не и когато Кати-Бри бе до него.

Те търпеливо изчакаха падането на нощта, когато бе много по-вероятно да открият човек като Морик Разбойника, а както започваха да разбират и някого като Уолфгар.

„Кривата сабя“ не беше пълна, когато двамата прекрачиха прага й малко след залез-слънце, макар на елфа да му се стори, че поне сто чифта слисани очи се впериха в него. Най-настойчиво като че ли го гледаше дребен, мършав мъж, седнал на бара точно срещу съдържателя, който пък изведнъж спря да бърше чашата в ръката си, напълно погълнат от появата на толкова неочакван посетител. Когато бе минал оттук предишния път, Дризт се бе държал настрани, с наведена глава и ниско спусната качулка, почти незабележим насред шумотевицата на лошо осветената пивница.

Той кимна на ханджията и се запъти право към него. Мършавият човечец изскимтя и препъвайки се, отскочи назад.

— Добра среща, почитаеми господине — рече Дризт. — Не идвам с лоши намерения, уверявам те, въпреки ужаса на твоя гостенин.

— А, само Йоси Локвата — отвърна съдържателят, макар да бе очевидно, че и той е доста стреснат. — Не му обръщай внимание.

При тези думи той протегна ръка, но миг по-късно я върна обратно, за да я избърше в престилката си и отново да я протегне на госта:

— Арумн Гардпек, на твоите услуги.

— Дризт До’Урден — отвърна елфът и стисна десницата му учудващо силно за някой с неговия ръст. — А това е моята спътница, Кати-Бри.

Арумн ги изгледа заинтригувано, а изражението му омекна, сякаш най-сетне ги беше разпознал.

— Тук сме, защото търсим един човек — обясни Дризт.

— Уолфгар — уверено заяви ханджията и се усмихна широко, виждайки учудването, изписало се по лицата им. — Ами да, колко ми е разказвал за вас. И за двама ви.

— Тук ли е? — обади се Кати-Бри.

— Отдавна си тръгна — намеси се мършавият мъж, който най-сетне се престраши да дойде по-наблизо. — Върна се само веднъж, за да отведе Дели.

— Дели?

— Тя работеше тук — обясни Арумн. — От самото начало си падна по Уолфгар. Той се върна за нея и тримата напуснаха Лускан. Предполагам, че са отишли в Града на бездънните води.

— Тримата? — повтори Дризт, предполагайки, че навярно става въпрос за Морик.

— Уолфгар, Дели и детето — отвърна Йоси.

— Детето? — възкликнаха Дризт и Кати-Бри в един глас и се спогледаха недоумяващо.

Когато се обърнаха към ханджията за още подробности, той сви рамене — и сам не знаеше повече.

— Туй беше преди месеци — уточни Йоси. — Оттогаз нищо не сме чували за тях.

Дризт замълча, опитвайки се да проумее чутото. Очевидно бе, че Уолфгар ще има доста за разказване, когато най-сетне го открият… ако все още бе жив.

— Всъщност дойдохме тук, за да потърсим човек, за когото ни казаха, че разполагал с информация за Уолфгар — рече той. — Човек на име Морик.

Зад гърба им се разнесе трополене и когато двамата приятели се обърнаха, видяха дребна фигура, облечена в тъмни дрехи, да излиза забързано от кръчмата.

— Ей ви го Морик! — посочи го Арумн.

Дризт и Кати-Бри изтичаха навън, ала Морик, който очевидно бе свикнал да се движи из сенките, не се виждаше никакъв.

Елфът се наведе, за да разгледа по-добре меката пръст, след което се усмихна и махна наляво — следата бе съвсем очевидна за опитния му поглед.

— Хубав момък си, дума да няма! — провлачи оплесканият стар развратник и като побутна Ле’лоринел към стената, доближи лице на сантиметри от неговото.

Ле’лоринел погледна встрани към останалите четирима пияници, които се захилиха развеселено, когато другарят им посегна към въжето, което използваше вместо колан.

Изведнъж той започна да се свлича, притиснал разтреперани ръце под кръста си, там, където се бе забило коляното на елфа.

Ле’лоринел извади меча си и здравата цапардоса пияницата с тъпата му страна, така че той се просна на пода.

— Зададох ви най-обикновен въпрос — спокойно рече елфът на останалите четирима, които вече не се смееха, а се споглеждаха уплашено.

— Добро момче — обади се умиротворително един от някогашните пирати и се изправи на разкривените си крака. — Туки само се шегуваше, нищо повече.

— Най-обикновен въпрос — повтори Ле’лоринел.

Елфът беше дошъл в тази долнопробна кръчма край лусканското пристанище, носейки символите, които Е’Креса му бе дал, търсейки отговори на въпросите си.

— Може и да не е чак толкоз обикновен — отвърна плешивият пияница, който се бе опитал да го успокои преди малко. — Разпитваш за някакъв белег, а тука мнозина носят таквиз знаци!

— И повечето гледат да не ги показват много-много — намеси се друг.

Ле’лоринел чу шум и се обърна тъкмо навреме, за да види как Туки, онзи, когото беше повалил, се нахвърля отгоре му. Едно бързо завъртане и замах с меча (с тъпата страна надолу — не искаше да убива противника си, макар че той най-вероятно си го заслужаваше) и Туки беше принуден да отскочи настрани. Ле’лоринел приклекна и само с една крачка се озова зад него. Силно блъсване по гърба и Туки се сгромоляса на пода.

Междувременно двама от другарите му също се бяха хвърлили в атака — единият размахваше закривен нож, с какъвто чистеха рибата, а другият — къс харпун.

Ле’лоринел вдигна меча, за да се предпази, като в същото време лявата му ръка се стрелна към дясното му бедро.

Мъжът с харпуна политна назад, хриптейки мъчително, а от гърдите му стърчеше дръжката на тънка кама.

Ле’лоринел се втурна напред. Другият му нападател изпусна ножа и побърза да отскочи, вдигнал ръце в знак, че се предава.

— Най-обикновен въпрос — процеди елфът през зъби, а погледът в златистосините му очи красноречиво говореше, че ако се наложи, ще ги избие до един, без да трепне.

— Не съм го виждал — рече онзи, който допреди малко държеше рибарски нож.

— Но ще откриете кой го носи и ще ми кажете, нали?

— Ама, разбира се, момко, разбира се! — увери го друг от пиратите.

Туки, който още лежеше на пода в другия край на стаята, изведнъж се хвърли към вратата и изскочи навън. Един от пиратите понечи да го последва, но Ле’лоринел беше по-бърз и като издърпа камата си от гърдите на издъхващия мъж, вдигна ръка, готов да я хвърли.

— Най-обикновен въпрос — настоя той за четвърти път. — Открийте отговора и ще ви възнаградя. Провалите ли се…

Вместо да довърши заплахата си, елфът хвърли многозначителен поглед към пирата, който умираше, облегнат на стената.

След това излезе през отворената врата, като поспря само за миг-два, колкото да обърше камата си в туниката на онзи, който го бе нападнал с нож. Когато свърши, допря острието до гърлото на ужасения пират, а после потъна в нощта.

Дребният силует изскочи от една тясна уличка, размахал две сребристи ками.

Нападението му бе почти съвършено — нисък замах с лявата ръка, който целеше само да отвлече вниманието, и малко преди да достигне тялото на елфа, описа широка дъга и се стрелна към врата му.

Почти съвършено.

Дризт нито за миг не се остави да бъде подведен от заблуждаващия удар и насочи цялото си внимание към втория. Ръката му стисна тази на Морик, а пръстите му се сключиха около пръстите на разбойника.

Морик ловко се нагоди към новото положение и реши да довърши първоначалния си удар, ала Дризт беше прекалено умел и отскочи с мълниеносна бързина, подпомагана допълнително от магическите предпазители, които носеше около глезените си. Той се провря под протегнатата ръка на противника си, след това изтича зад него и я изви, избягвайки по този начин другата му кама.

Морик също понечи да се завърти, ала елфът така засили натиска върху пръстите му, че Разбойника бе принуден да изпусне камата и се свлече на едно коляно.

Преди още да бе помислил за следващата си атака, Кати-Бри сграбчи другата му ръка в желязна хватка.

— Не ме убивайте! — примоли се той. — Сдобих се със скъпоценните камъни… нали казах на убиеца… не се отделях от Уолфгар… всичко, което ми поръчахте!

Дризт хвърли недоумяващ поглед на Кати-Бри, а след това отслаби натиска върху пръстите на Морик и го дръпна да се изправи.

— Не съм предал Джарлаксъл! — извика Разбойника. — За нищо на света не бих го предал!

— Джарлаксъл? — повтори Кати-Бри, без да може да повярва на ушите си. — Той за кого ни взема?

— Добър въпрос — съгласи се Дризт и се обърна към Морик за отговор.

— Не сте ли пратеници на Джарлаксъл? — попита лусканецът; миг по-късно по лицето му се разля облекчение и той се изкиска смутено. — Но тогава кои…

Той млъкна изведнъж и широко се ухили:

— Вие сте приятелите на Уолфгар!

Дризт го пусна, Кати-Бри стори същото. Морик вдигна падналата си кама, след което прибра двете оръжия в ножниците им и протегна ръка:

— Добра среща! — възторжено рече той. — Уолфгар толкова ми е говорил за вас!

— По всичко личи, че и вие двамата имате доста за разказване — отбеляза Дризт.

Морик отново се изкиска и поклати глава. Когато стана очевидно, че нито елфът, нито младата жена възнамеряват да поемат предложената им ръка, той я прибра и я обърса в бедрото си.

— Даже твърде много! — отвърна той. — Истории за битки и любов оттук, та чак до Окни!

— Откъде познаваш Джарлаксъл? — попита Кати-Бри. — И къде е Уолфгар?

— Двете неща нямат нищо общо, уверявам ви. Или поне така беше, когато за последен път видях варварина. Той си тръгна от Лускан преди доста време, заедно с Дели Кърти и детето, което взе от глупавия лорд Окни.

— Отвлече ли го? — намеси се Дризт.

— Спаси го — уточни Морик. — Незаконното дете на една уплашена млада жена, което със сигурност щеше да бъде убито от мъжа й или от жестоката му сестра — Морик въздъхна дълбоко. — Дълга и оплетена история. Най-добре да я чуете от устата на самия Уолфгар.

— Той жив ли е?

— Доколкото знам — да. Последния път, когато го видях, беше съвсем добре и отиваше към… към Града на бездънните води, предполагам. В търсене на капитан Дюдермонт — надяваше се той да му помогне да си възвърне изгубения боен чук.

Кати-Бри въздъхна с неприкрито облекчение.

— Как го е изгубил? — продължи да разпитва Дризт.

— Глупакът Йоси го открадна и го продаде на Шийла Крий, крайно неприятна личност и капитан на пиратски кораб. Но Уолфгар излезе от калта, в която бе затънал, и аз не бих искал да съм на мястото на тази Крий.

Морик изгледа Дризт, който се взираше в Кати-Бри, а обзелите ги чувства бяха изписани съвсем ясно по лицата им.

— Мислели сте, че е мъртъв, нали? — досети се той.

— Натъкнахме се на един разбойник, на разбойничка по-точно, върху чието рамо имаше знак, който би могъл да бъде оставен единствено от Щитозъб — обясни Дризт. — Знаем колко държи Уолфгар на чука си, а бяхме сигурни, че не е в съюз с шайката на пленената разбойничка.

— Бяхме убедени, че могат да му отнемат Щитозъб само през трупа му — призна Кати-Бри.

— Мисля, че най-малкото, което ти дължим, е една хубава вечеря — рече елфът и Морик грейна.

Тримата се отправиха обратно към „Кривата сабя“ и Разбойника дори не се опитваше да скрие обзелото го задоволство.

— Тъкмо ще можеш да ни разкажеш откъде познаваш Джарлаксъл — подхвърли Дризт, докато прекрачваха прага на кръчмата и лусканецът видимо посърна.

Въпреки това той им разказа за идването на Мрачните в Лускан, за това как бе посетен от пратениците на Джарлаксъл, а по-късно и от самия наемник, за това как бе получил нареждане да не се отделя от Уолфгар. Разказа им и за по-скорошните си преживелици с елфите, след като Уолфгар си бе тръгнал от Лускан и от неговия живот, но пропусна да спомене за наказанието, наложено му след заминаването на варварина. Въпреки това инстинктивно посегна към лицето си, изгорено от отвратителния Рай’ги, един елф, когото Морик ненавиждаше от дъното на душата си.

През цялото време, докато го слушаха, Кати-Бри и Дризт се споглеждаха с искрена загриженост. Ако Джарлаксъл проявяваше интерес към приятеля им, Уолфгар може би все пак не беше в безопасност. Но онова, което ги учудваше най-много, бе причината за този интерес.

Морик ги увери, че от месеци не бе имал вземане-даване с Джарлаксъл и неговите подчинени, нито пък очакваше да ги види отново.

— Не и след като онзи човек, убиецът, дойде и ми каза да бягам — обясни Разбойника. — Което и сторих. Върнах се едва наскоро. Най-малко ги искам по петите си, но вярвам, че убиецът добре е прикрил следите ми. Смятам, че нямаше да се върне при тях, ако те подозираха, че все още съм жив.

— Убиец? — повтори Дризт, който вече се досещаше за кого става дума, макар че нямаше никаква представа какво би накарало Артемис Ентрери да пожали нечий живот, особено ако по този начин рискува да си навлече гнева на Бреган Д’аерте.

Това обаче навярно бе дълга история, предполагаше той, надявайки се, че тя няма нищо общо с Уолфгар.

— Къде можем да открием тази Шийла Крий? — попита той, прекъсвайки Морик, преди съвсем да се бе развихрил със своите разкази за мрачните елфи.

Лусканецът го изгледа продължително.

— Нейде из моретата, най-вероятно — отвърна той. — Но нищо чудно да си има тайно пристанище. Всъщност, неведнъж съм чувал подобни слухове.

— Можеш ли да откриеш къде се намира? — намеси се Кати-Бри.

— Подобна информация струва скъпо… — започна Морик, но изведнъж млъкна и шумно преглътна при вида на издутата кесия, която елфът (приятел на богат джуджешки крал, който искаше да открие Уолфгар не по-малко от самия него) сложи на масата.

— Утре вечер — рече Дризт. — На същото място.

Морик взе кесията, кимна и излезе.

— Мислиш ли, че ще се върне с информацията? — попита Кати-Бри.

— Дружбата му с Уолфгар е била истинска — отвърна Дризт. — А и прекалено го е страх от нас, за да се опита да ни измами.

— По всичко личи, че нашият приятел се е забъркал в доста приключения и си е навлякъл немалко неприятности — отбеляза Кати-Бри.

— По всичко личи, че нашият приятел най-сетне е намерил изход от мрака — поправи я Дризт с усмивка, която огряваше цялото му лице, и очи, в които играеха обнадеждени пламъчета.

Осма глава Душевните терзания на воина

Търговският кораб се беше килнал на една страна, повечето платна бяха раздрани, а онези от екипажа, които все още бяха на борда, лежаха мъртви на палубата. Дюдермонт и опитните му моряци знаеха, че е имало и други — кораб като този не можеше да е плавал с по-малко от дузина души на борда си, а те бяха открили телата едва на седмина. Дюдермонт почти не хранеше надежда, че останалите са живи — водите около каравелата бяха пълни с акули и някои от тях несъмнено си бяха напълнили търбусите с човешко месо.

— Станало е само преди два-три часа — съобщи Робилард на капитана, който стоеше близо до счупения щурвал на търговския кораб.

Пиратите го бяха повредили, бяха се отървали от екипажа му и след като го бяха оплячкосали, го бяха оставили да се върти в кръг. И понеже този ден от сутринта духаше силен вятър, Дюдермонт се бе видял принуден да помоли Робилард да строши руля с една от магическите си мълнии, за да успее „Морски дух“ да се приближи достатъчно.

— Доста трябва да са заграбили — рече капитанът.

Малкото стока, която все още се въргаляше из трюма, говореше, че търговският кораб е идвал от Мемнон и е бил натоварен с голямо количество платове, макар че в корабния дневник не се споменаваше нищо за редки или особено скъпи тъкани.

— Иначе няма да си струва усилието — отвърна Робилард. — Трябва им богата плячка, та жестокостите им да си заслужават времето и риска. Ако са напълнили трюма си, несъмнено са се насочили към брега.

При тези думи магьосникът наплюнчи показалеца си и го вдигна във въздуха.

— А и вятърът е благоприятен за подобен курс.

— Не по-благоприятен, отколкото е за нас — мрачно заяви Дюдермонт. Той повика един от своите лейтенанти, който се намираше наблизо, и му нареди да проверят за последен път дали на търговския кораб няма оцелели, а след това да се върнат възможно най-бързо на борда на „Морски дух“.

Преследването започваше.

Уолфгар, който беше недалеч оттам, чу целия разговор между капитана и Робилард. Той също смяташе, че злодейството е извършено само преди няколко часа — с попътен вятър в платната и празен трюм, „Морски дух“ много скоро щеше да настигне тежко натоварения пиратски съд, дори той да се бе отправил с пълна пара към най-близкото пристанище.

Варваринът затвори очи и се замисли за предстоящата битка — първата, откакто бяха вдигнали котва от Града на бездънните води. Това щеше да бъде миг на откровение за Уолфгар, миг, в който волята и решителността му трябваше да се наложат над залинялата сила на духа му. Той се огледа наоколо, към труповете на търговците, покосени от жестоката ръка на кръвожадни пирати. Тези безпощадни убийци напълно заслужаваха онова, което ги очакваше, заслужаваха да срещнат студената си, жестока смърт в мрачните води или пък да бъдат заловени и изпратени на съд в Града на бездънните води или дори в Лускан.

Уолфгар си повтаряше, че е негов дълг да отмъсти за невинните моряци, че трябва да използва дадената му от боговете сила, за да защитава справедливостта в един безмилостен свят и да даде поне мъничко сигурност на безпомощните, невинни хора.

Застанал на палубата на опустошения търговски кораб, варваринът се обръщаше за подкрепа към всички възвисяващи идеали, в които вярваше; застанал насред грозната сеч, той призоваваше чувството си за дълг, алтруизма на някогашните си приятели, както и Дризт, който без колебание се хвърляше и в най-голямата опасност, за да помогне на другите.

Ала вместо това пред очите му отново и отново изникваха образите на Дели и Колсон, останали сами в този суров свят, потънали в скръб и нищета.

Остро мушване в ребрата го извади от мислите му и той установи, че освен него и лейтенанта, който го беше сръгал, на борда на търговския кораб няма никой друг. Докато отиваше към мостика, хвърлен между двата съда, Уолфгар не пропусна да забележи, че Робилард следи всяка негова стъпка.

Когато се върна на „Морски дух“, варваринът се обърна назад, за да хвърли един последен поглед към опустошението на търговския кораб, та още по-добре да запечата образа на мъртвите моряци в съзнанието си и да го призове, когато удареше часът да се хвърли в бой.

Трябваше да положи немалко усилие, за да прогони лицата на Дели и Колсон от мислите си, напомняйки си кой е и кой трябва да бъде.

Разсъждавайки логично и с малко помощ от страна на Робилард, Дюдермонт и „Морски дух“ видяха пиратския кораб още на следващото утро. Оказа се внушителен тримачтов съд с издадена втора палуба и катапулт. Дори от това разстояние, Дюдермонт забеляза, че на борда на вражеския кораб кипи трескава дейност, мнозина моряци тичаха напред-назад с лъкове в ръка.

— Карлинг Бадийн? — обърна се Робилард към капитана и застана до него на носа на бързата шхуна.

— Възможно е — отвърна Дюдермонт и го погледна.

„Морски дух“ от години преследваше Карлинг Бадийн, един от най-страховитите моряци, кръстосващи водите на Саблено море, и ето че сега като че ли най-после го бяха хванали натясно. Корабът на Бадийн беше голям и бавен, великолепно брониран и също толкова добре въоръжен, а освен това притежаваше отряд превъзходни стрелци и двама забележителни магьосници. Самият Бадийн пък се славеше като един от най-кръвожадните пирати и случилото се на търговския кораб навеждаше на мисълта, че клането наистина е негово дело.

— Ако е той, нямаме право на грешки, в противен случай рискуваме да изгубим мнозина от екипажа — рече Робилард.

Дюдермонт, който отново бе насочил вниманието си към кораба в далечината, не можеше да не се съгласи.

— Една-единствена грешка, като онези, които напоследък често допускаме, и много от нас ще се простят с живота си — продължаваше магьосникът.

Дюдермонт свали далекогледа от окото си и се замисли над думите на Робилард. А за да не остави у капитана никакво съмнение какво има предвид, магьосникът хвърли многозначителен поглед към Уолфгар, който стоеше до бордовата ограда в средната част на кораба.

— Беше му обяснено къде бърка — рече Дюдермонт.

— Той и сам го знае. Ала стигне ли се до бой, нашият едър приятел забравя що е разум и се оставя да го водят чувствата, оставя се на гнева и на страха си. Когато му обясняваш допуснатите грешки, думите ти стигат до съзнанието му и той те разбира. Ала започне ли битката, разумът му сякаш бива изместен от нещо първично и напълно неконтролируемо.

Дюдермонт слушаше внимателно, макар да бе заел отбранителна позиция. Но колкото и да не му се искаше, принуден бе да признае, че Робилард е прав. Освен това не можеше току-така да пренебрегне последиците за останалите моряци, които можеха да последват всяко безразсъдство от страна на Уолфгар. Все пак, Бадийн разполагаше с двама магьосници и голям брой опасни стрелци.

— Можем да победим, ако обикаляме в кръг около врага — той е много по-бавен от нас — обясни плана си Робилард. — Затова ние трябва да бъдем двойно по-бързи и подвижни, особено на завоите.

Дюдермонт кимна. „Морски дух“ бе използвал това свое преимущество и с други по-трудно маневрени кораби — заставаше напряко на противника и го засипваше с порой от стрели. Ето защо предложението на Робилард беше съвсем логично.

— Подвижни на завоите — повтори магьосникът и едва сега Дюдермонт го разбра напълно.

— Искаш да пратя Уолфгар на румпела — рече той.

— Искам да сториш онова, което е най-добро за всички ни — отвърна Робилард. — В състояние сме да се справим с подобен кораб, капитане. Единственото, за което те моля, е да ни дадеш възможност да го сторим както ние си знаем, без сами да си усложняваме положението. Не отричам, че Уолфгар е могъщ войн, но за разлика от приятелите си, той е непредсказуем.

Магьосникът поиска да добави още нещо, но Дюдермонт вдигна ръка и кимна в знак, че се признава за победен. При предишните битки Уолфгар наистина бе действал неразумно и ако стореше същото с противник като Бадийн, „Морски дух“ можеше сериозно да си изпати.

Беше ли капитанът готов да поеме този риск, за да пожали самолюбието на един приятел?

Той се обърна към варварина, който се бе облегнал на бордовата ограда и не сваляше поглед от пиратския съд. Юмруците му бяха здраво стиснати, в сините му очи бушуваше огън.

Уолфгар неохотно слезе в трюма, а нежеланието нарасна още повече, когато осъзна, че всъщност предпочита да е тук долу. Беше видял как Дюдермонт се отправя към него, след като бе разговарял с Робилард, и въпреки това остана изненадан от нареждането да отиде на румпела при кормчиите. Обикновено те стояха до щурвала, но дойдеше ли време за битка, те си оставаха долу и следвайки указанията на навигатора, направляваха кораба много по-бързо и по-сигурно.

Уолфгар никога не бе работил тук и съвсем не смяташе, че това е мястото, където способностите му можеха да се разгърнат най-пълно.

— Ей, сърдитко — подхвърли Гримзли, който ръководеше малкия отряд. — Трябва да се радваш, че си по-далечко от магьосниците и стрелците.

Без да каже нищо, Уолфгар мина покрай него и улови тежкия румпел.

— Сложил те е тук зарад’ силата ти, мен ако питаш — продължи Гримзли, който очевидно искаше да пощади чувствата му.

Уолфгар обаче прекрасно разбираше каква бе истината. Ако Дюдермонт в действителност искаше да използва забележителната му сила в управлението на кораба, щеше да го остави на палубата, при платната. Преди много години, на борда на тогавашния „Морски дух“, варваринът собственоръчно бе сменил посоката на кораба (с такава мощ, че чак носът му бе изскочил високо над водата) и с този впечатляващ и като че ли невъзможен подвиг, бе осигурил победата им над врага.

Ала ето че сега Дюдермонт му нямаше доверие дори за подобна задача, не искаше да му позволи даже да се доближи до битката.

Това изобщо не му се нравеше, но корабът беше на Дюдермонт и той нямаше право да оспорва решенията му, особено когато им предстоеше битка.

Първите викове, които я оповестяваха, се разнесоха няколко минути по-късно, до ушите на Уолфгар достигна грохотът на взривило се наблизо огнено кълбо.

— Наляво до третата! — провикна се Гримзли.

Уолфгар и още един моряк задърпаха с все сила, докато не изравниха върха на повратника с третата резка, вдълбана в стената вляво от центъра.

— Върнете я обратно на първата — долетя следващата заповед на Гримзли.

Двамата я изпълниха и носът на „Морски дух“ се изправи след острия завой.

Отгоре продължаваха да се носят викове, пееха тетиви, катапултът свистеше, а над всичко това се носеше шумът на поредица от магии — все звуци, които се врязваха като нож в сърцето на доблестния варварски войн.

Войн?

Имаше ли право да се нарече така, след като околните му имаха толкова малко доверие, че не го допускаха в битката; имаше ли право да се нарече така, когато не му разрешаваха да прави онова, за което се бе обучавал цял живот? В какво се бе превърнал, не можеше да не се запита Уолфгар, след като неговите другари (мъже, които му отстъпваха както по войнски умения, така и по сила), се хвърляха в битката, докато него използваха като товарно добиче и нищо повече!

Ръмжейки страховито, варваринът изпълни поредното нареждане на Гримзли („Две надясно!“), после яростно дръпна повратника, когато морякът, чул неистовите викове откъм палубата, му каза да направи остър ляв завой.

Гредите и румпелът простенаха, когато варваринът го завъртя докрай. Корабът се наклони на една страна толкова рязко, че другият моряк изгуби равновесие.

— По-полека! По-полека! — развика се Гримзли. — Да не искаш да изсипеш екипажа в морето!

Уолфгар отслаби натиска върху румпела и преглътна хокането, без дори да се опита да се защити. Всъщност, той почти не чуваше какво му говори Гримзли, с изключение, разбира се, на нарежданията му. Не, цялото внимание на варварина беше другаде — на палубата, откъдето се носеха викове и звънтене на тетиви, заклинания и свистенето на катапулта.

Други мъже се излагаха на смъртна опасност вместо него.

— А, не се тревожи толкоз — подхвърли Гримзли, който бе забелязал мрачното му изражение. — Дюдермонт и момчетата ще надвият, хич и не се съмнявай!

В действителност, Уолфгар изобщо не се съмняваше в това — Дюдермонт и хората му печелеха подобни битки вече години наред, много преди той да се бе присъединил към тях. Не, не го измъчваше тревога. Той отлично знаеше къде е неговото място и то със сигурност не бе в трюма, но заради слабостта му това бе единственото място, където Дюдермонт можеше да го сложи с чиста съвест.

Над главата му трещяха огнени кълба, изригваха светкавици, звънтяха стрели, а катапултите запращаха пламтящите си снаряди със силно свистене. Битката продължи близо час и когато отгоре най-сетне долетя указание да прикрепят повратника обратно към кормилото, морякът, който работеше рамо до рамо с Уолфгар, бе първият след Гримзли, изтичал на палубата, за да провери как е свършила битката.

Уолфгар остана сам, прекалено засрамен, за да се покаже, прекалено ужасен, че някой може да е загинал вместо него.

Малко по-късно чу стъпки и с изненада видя Робилард, вдигнал полите на синята си роба нависоко, за да не ги застъпи.

— Управлението вече е при кормилото — започна направо магьосника. — Не смяташ ли, че трябва да помогнеш на останалите с прибирането на пиратския кораб?

Уолфгар го изгледа продължително. Дори седнал, той сякаш се извисяваше над магьосника. Варваринът тежеше поне три пъти повече от Робилард, а дори ръцете му бяха по-яки от кльощавите крака на магьосника. Отстрани изглеждаше така, сякаш варваринът можеше да го смачка без никакво усилие.

Ако у Робилард имаше и капчица страх, то той със сигурност не го показваше.

— Ти ми причини това — заяви Уолфгар.

— Какво съм ти причинил?

— Твоите думи ме тикнаха тук, не тези на капитана. Ти ми причини това.

— Не, скъпи ми Уолфгар — бавно рече Робилард, а от гласа му капеше отрова. — Ти сам си го причини.

Варваринът вирна глава и го изгледа предизвикателно.

— Очертаваше се тежка битка и изправен пред нея, капитан Дюдермонт нямаше друг избор, освен да те изпрати тук долу — Робилард очевидно се наслаждаваше на всяка своя дума. — Твоята арогантност и прекомерна независимост го накараха да постъпи по този начин. Или мислиш, че сме готови да изложим на опасност живота на другарите си само за да можеш да утолиш необуздания си гняв и тщеславието си?

Уолфгар се изправи на крака, с полуприведено тяло, сякаш се канеше да се нахвърли върху магьосника и да го удуши с голи ръце.

— Защото какво друго, ако не чрезмерната ти самонадеяност, би могло да обясни поведението ти по време на последните битки? — невъзмутимо продължи Робилард. — Ние сме едно цяло, в което цари дисциплина и всеки има своята роля. Дори една-единствена брънка да я изпълни не както трябва и силата ни намалява значително, започваме да действаме не заедно, а един през друг. Подобно нещо е недопустимо, независимо кой е причината за него — ти или някой друг. Така че, много те моля, спести си обидите, обвиненията и празните заплахи, ако не искаш да се окъпеш в студените вълни.

Очите на Уолфгар неволно се разшириха, изменяйки на иначе каменното му изражение.

— А имай предвид, че сме доста далеч от сушата — довърши Робилард и се накани да се изкачи обратно на палубата.

Преди да поеме нагоре по стълбата обаче, той спря и отново се обърна към варварина:

— Ако днешната битка не ти хареса, може би ще е най-разумно да си останеш на брега следващия път, когато хвърлим котва. Да, може би така ще е най-добре — продължи магьосникът, след като помълча малко, придавайки си замислен вид. — Върни се на сушата, Уолфгар. Мястото ти не е тук.

С тези думи той си тръгна, ала Уолфгар не го последва. Вместо това бавно се свлече на пода, облегнат на стената, потънал в мисли за човека, който бе някога, и за човека, в когото се бе превърнал. Жестока истина, срещу която се боеше да се изправи.

Да погледне напред, към онзи, в когото искаше да се превърне, просто нямаше сили.

Девета глава Пътищата се пресичат… почти

Ле’лоринел вървеше по улица „Долеманд“, а бързата му крачка издаваше нетърпение, примесено с тревога. Целта му бе една къща, където трябваше да се срещне с представител на Шийла Крий. Всичко започваше да си идва на мястото; пътят на правдата, който щеше да го отведе при Дризт До’Урден, ставаше все по-ясен.

Изведнъж елфът се закова на място и рязко се обърна, когато две фигури, загърнати в пътнически плащове, излязоха от близката уличка. Ле’лоринел посегна към оръжията си, но не ги извади, видял, че никой не го заплашва — двамата дори не го погледнаха, а свърнаха в обратна на неговата посока и продължиха по пътя си.

— По-спокойно! — скара се елфът сам на себе си и свали ръце от оръжията.

С един последен поглед към отдалечаващите се непознати, Ле’лоринел се изсмя и продължи по пътя си.

Пътят, който щеше да го отведе до Дризт До’Урден.

Докато се отдалечаваха в обратната посока, Дризт и Кати-Бри дори не забелязаха елфа, който посегна към оръжията си, сметнал ги за заплаха. Ако Дризт не бе спуснал качулката на плаща си толкова ниско, дългата му, снежнобяла коса навярно щеше да привлече вниманието на отмъстителния елф и да го издаде.

Двамата приятели крачеха също толкова нетърпеливо, колкото и Ле’лоринел. Отиваха при Морик, за да получат още информация за Уолфгар. Както се бяха уговорили, Разбойника ги чакаше в „Кривата сабя“, седнал на една маса в задната част на заведението. Когато ги видя, той се ухили и вдигна халба в дружески поздрав.

— Успя ли да научиш каквото търсеше? — попита Кати-Бри и се настани срещу него.

— Открих всичко, което можеше да се открие — отвърна Морик.

Усмивката му угасна и той побутна към тях кесията, която Дризт му беше дал предишния ден:

— Май ще трябва да си вземете част от парите.

— Ще видим — рече Дризт и бутна кесията обратно към него.

Морик сви рамене, но не посегна да я вземе.

— Малко се знае за Шийла Крий — започна той. — Да си призная, изобщо не ми се искаше да разпитвам за нея. Единствените, които разполагат с информация, са нейните приближени. Всички те са жени и до една не хранят особено топли чувства към мъжете. Онези, които започнат да задават твърде много въпроси за Шийла Крий, обикновено намират смъртта си или биват принудени да се спасяват с бягство, а аз нямам никакво желание нито за едното, нито за другото.

— Но все пак си понаучил нещо, нали? — нетърпеливо настоя Кати-Бри.

Морик кимна и отпи голяма глътка пиво.

— Говори се, че си има тайно пристанище на север от Лускан, най-вероятно разположено в някой от многобройните заливи в подножието на Гръбнака на света. Има логика, защото напоследък рядко се мярка в Лускан, а никога не плава южно оттук. Не мисля, че корабът й някога изобщо се е появявал в Града на бездънните води.

Дризт и Кати-Бри се спогледаха. Морик като че ли беше прав — известно време бяха преследвали пирати с капитан Дюдермонт, главно на юг от Града на бездънните води, а никога досега не бяха чували за Шийла Крий.

— Как се казва корабът й? — попита Кати-Бри.

— „Кървавия кил“. И напълно си заслужава името. Едно от любимите й забавления е да влачи жертвите си под кила на кораба — Морик потръпна и отново отпи от халбата си. — Това е всичко, което успях да науча.

И той отново побутна кесията към Дризт.

— И то е повече, отколкото очаквах — отвърна Дризт и я побутна обратно.

Този път, след кратко колебание и един последен поглед към елфа, Морик я прибра.

— Има и още нещо — добави лусканецът, когато двамата приятели се изправиха, за да си вървят. — Доколкото разбрах, напоследък никой не е виждал Шийла Крий. Нищо чудно, че се крие, щом Дюдермонт е по петите й.

— С репутация като нейната и с оръжие като Щитозъб, не мислиш ли, че може да реши да се изправи срещу „Морски дух“?

Морик избухна в смях още преди Кати-Бри да е довършила въпроса си:

— Крий не е глупачка, а само пълен идиот би се изправил срещу „Морски дух“ в открито море. Корабът на Дюдермонт кръстосва водите само по една-единствена причина и го прави със забележително умение. Чукът може и да е у Крий, но Дюдермонт разполага с Робилард, а той е от най-опасните. Освен това Дюдермонт има и Уолфгар. Не, Крий се спотайва и то с основание. Толкова по-добре за вас, мен ако питате.

Морик замълча, за да е сигурен, че е привлякъл вниманието им, и продължи:

— Крий познава водите на север от Лускан по-добре от всеки друг. Със сигурност по-добре от Дюдермонт, който прекарва по-голямата част от времето си на юг. Ако се крие, на капитана ще му е доста трудно да я открие. О, да, на „Морски дух“ му предстоят още доста плавания, преди да зърне „Кървавия кил“.

Дризт и Кати-Бри отново се спогледаха заинтригувано.

— Може би ще е най-добре да останем тук, ако искаме да намерим Уолфгар — предположи елфът.

— Дюдермонт рядко идва в Лускан — обясни Морик. — Магьосникът му не храни особено топли чувства към Домовата кула на магьосниците.

— А и капитанът не се радва на твърде голяма почит в града, нали? — допълни Кати-Бри.

Морик придоби изненадано изражение:

— Дюдермонт и хората му са най-добрите ловци на пирати, кръстосвали Саблено море от векове насам — възрази той.

— Задето е помилвал Уолфгар и теб — поясни младата жена и неволно се подсмихна. — Подочухме, че постъпката му не се е понравила твърде много на властите.

— Проклети глупаци! — промърмори Морик. — Но иначе — да, доброто му име доста пострада в онзи ден… денят, когато той постъпи както му повеляваше сърцето, а не политическата изгода. За него самия щеше да е много по-добре да ги беше оставил да ни убият, но…

— … но за своя чест, той не го стори — довърши Дризт вместо него.

— Дюдермонт никога не е одобрявал Карнавала — добави Кати-Бри.

— Затова е много вероятно да си е намерил друг пристан — продължи Морик. — Градът на бездънните води, мен ако питате — там се радва на най-голяма слава, а има и прекрасна къща.

Дризт погледна към Кати-Бри:

— Можем да стигнем само за десет дни — рече той и младата жена кимна. — Е, радвам се, че се запознахме, Морик, и ти благодарим за отделеното време.

С тези думи елфът се поклони и понечи да си тръгне.

— За теб говорят като за някой паладин, мрачни елфе — думите на Морик накараха двамата приятели да спрат и да го погледнат. — Благороден и непогрешим. Няма ли да навреди на доброто ти име да си имаш вземане-даване с някой като Морик Разбойника?

Усмивката на Дризт бе едновременно сърдечна и скромна и едновременно с това сякаш казваше на Морик да не говори глупости.

— От всичко, което чух, личи, че си бил истински приятел на Уолфгар — рече той. — А малцина на този свят са ми по-близки от Уолфгар.

— Онзи Уолфгар, когото ти познаваш, или този, когото познавах аз? — попита Морик. — Може би те не са един и същи човек.

— А може би са — отвърна Дризт.

Двамата с Кати-Бри се поклониха още веднъж и излязоха от кръчмата.

С ръце върху дръжките на оръжията си Ле’лоринел предпазливо пристъпи в малката стаичка, сгушена в задната част на пивницата. Насреща му, облегната направо на стената, седеше някаква жена — представителката на Шийла Крий, както предположи елфът. От двете й страни имаше по един страж — огромни създания, в чиито вени, сигурен бе Ле’лоринел, имаше и оркска, а може би дори людоедска кръв.

— Заповядай — дружелюбно го покани жената и вдигна ръце, за да покаже, че не носи оръжие. — Поиска среща и ето ме тук.

Ле’лоринел се поотпусна и свали едната си ръка от дръжката на оръжието. След като се огледа и установи, че в малката, скромно обзаведена стая няма никой друг, той пристъпи напред.

Мощно кроше, дошло изневиделица, го улучи в челюстта и единствено стената, в която ударът го запрати, му попречи да се сгромоляса на пода. Борейки се с обзелото го замайване, той опита да се съвземе и да си възвърне равновесието.

Едва тогава третият страж (който бе по-едър и от другарите си) изникна сякаш от нищото — магията за невидимост си беше отишла, когато той се нахвърли върху елфа. Със злобна усмивка, разкриваща няколкото криви, жълти зъба в устата му, той замахна за нов удар, който изкара и последната глътка въздух от дробовете на замаяния Ле’лоринел.

Елфът посегна към оръжията си, но третият пестник на звяра се заби под брадичката му с такава мощ, че го повдигна от земята. Последното, което Ле’лоринел видя, бе приближаването на другите две чудовища, едно, от които бе омотало тежки вериги около юмруците си.

Жестокият удар се стовари в слепоочието му и в главата на елфа сякаш избухна нещо.

После над него се спусна непрогледен мрак.

— Малко информация не е кой знае колко висока цена — драматично заяви Вал-Дусен (той винаги говореше драматично) и размаха ръце, така че широките му ръкави заприличаха на гарванови крила. — Толкова много ли искам от теб?

Дризт наведе глава и прокара пръсти през гъстата си, бяла коса, хвърляйки кос поглед към Кати-Бри. Двамата бяха дошли в Домовата кула с надеждата да открият някой магьосник, отиващ към Десетте града. Искаха да го помолят да отнесе съобщение на Бруенор — знаеха, че джуджето не може да си намери място от тревога и макар че все още не бяха напълно сигурни, че Уолфгар е жив, онова, което бяха научили, несъмнено навеждаше на подобни успокоителни мисли.

Насочиха ги към някакъв чудак на име Вал-Дусен, който се канел да отиде в Долината на мразовития вятър за няколко седмици. Двамата приятели не смятаха, че искат кой знае какво от него, но въпреки това бяха готови да му платят, ако се наложи. Само че най-неочаквано среброкосият, сивобрад магьосник прояви изключително голям интерес към Дризт и най-вече към мрачно елфическия му произход.

Обеща да предаде съобщението им на Бруенор, но само в замяна на трактат върху обществото на Мрачните в Мензоберанзан.

— Нямам време — за кой ли път повтори Дризт, от когото се очакваше да плати тази „цена“. — Отивам на юг, в Града на бездънните води.

— А може би Вал-Дусен ще се съгласи да ни отведе в Града на бездънните води с някоя магия — внезапно се намеси Кати-Бри, когато Вал-Дусен нервно започна да подръпва брадата си.

В отсрещния край на стаята, другият магьосник, който присъстваше на срещата (един от водачите на гилдията, на име Канабиър), трескаво заразмахва ръце при тези думи, а по лицето му се изписа неподправен ужас.

— Така, така — Вал-Дусен въодушевено се вкопчи в предложението на Кати-Бри. — Няма да е лесно, но може да стане. Срещу съответната цена, разбира се… и тя никак няма да е малка. Нека да помисля… ще ви отведа в Града на бездънните води срещу хиляда жълтици и два дни разкази за Мензоберанзан. Точно така, това ще свърши работа. И, разбира се, след това ще отида в Десетте града, както бях предвидил, и ще говоря с Бруенор — но само в замяна на още един разказ за Мрачните.

И той спря светналия си от нетърпение поглед върху Дризт. Елфът обаче поклати глава:

— Нямам нищо за разказване. Тръгнах си от Мензоберанзан, преди да успея да науча кой знае какво за него. В действителност, сигурен съм, че мнозина знаят за Мензоберанзан повече от мен, навярно дори и самият ти.

Вал-Дусен се нацупи.

— Един ден разкази — не искаше да отстъпи той толкова лесно ще отнеса съобщението на Бруенор.

— Никакви истории за Мензоберанзан — отсече Дризт и извади писмото, което беше написал за Бруенор. — Ще ти платя двайсет жълтици (немалка сума за толкова дребна услуга), за да го предадеш на някой от съветниците в Брин Шандер, където и бездруго възнамеряваш да отидеш, с молба да бъде доставено на Риджис от Самотната кория.

— Дребна услуга? — драматично повтори Вал-Дусен.

— Повече време изгубихме в приказки за това, отколкото би ти отнело да го свършиш — рече Дризт.

— Ще си получа историите! — не се отказваше Вал-Дусен.

— Но не от мен — заяви Дризт и се изправи, за да си върви.

Кати-Бри го последва и те почти бяха стигнали до вратата, когато гласът на Канабиър ги настигна:

— Ще го направи.

Дризт се обърна и погледна първо влиятелния магьосник, а после и ядосания Вал-Дусен. Канабиър също погледна към своя колега и кимна на елфа. Вал-Дусен въздъхна дълбоко и отиде да вземе бележката. Тъкмо протягаше ръка за обещаните двайсет жълтици, когато Канабиър уточни:

— За да услужи на Дризт До’Урден и в знак на нашата благодарност за подвизите му на борда на „Морски дух“.

Вал-Дусен промърмори нещо, но прибра писмото и изхвърча от стаята.

— Може би ще успея да ти поразкажа това-онова следващия път, когато се срещнем — помирително подхвърли Дризт след него.

С един последен поглед към Канабиър, който се поклони учтиво, Кати-Бри и Дризт си тръгнаха — към южната порта на Лускан и Градът на бездънните води.

Дебели въжета се впиваха в китките му, докато седеше изпънат върху коравия, дървен стол с висока облегалка. Здрава кожена лента минаваше около врата му, така силно стегната, че лицето му бе разкривено в неволна гримаса.

Едното му око, подуто и насинено от жестокия удар, не можеше да се отвори докрай, раменете го боляха и целите бяха натъртени, нещо, което се виждаше съвсем ясно, тъй като му бяха взели както туниката, така и по-голямата част от дрехите.

Когато си възвърна зрението, елфът забеляза, че тримата пазачи и жената с кестенявата коса все още се намират в стаята. Стражите стояха настрани, а жената се бе разположила насреща му и не сваляше очи от него.

— Господарката ми не обича да разпитват за нея — отбеляза тя, а погледът й обхождаше мускулестото тяло на Ле’лоринел.

— Господарката ти не може да различи приятел от враг — предизвикателно отвърна елфът.

— Има неща, които са трудни за различаване — многозначително отвърна жената и се подсмихна, като продължи да го оглежда.

Ле’лоринел се изсмя подигравателно и жената кимна на един от пазачите, който само за миг се озова до вързания елф и го зашлеви през лицето.

— Подобно държание може да ти струва живота — преспокойно отбеляза жената.

Сега бе ред на Ле’лоринел да я изгледа сурово.

— Разпитвал си за Шийла Крий навсякъде из Лускан — продължи тя след малко. — Защо? Властите ли те пращат? Или онази отрепка Дюдермонт?

— Никой не ме праща и нямам нито един приятел в земите на запад от Сребърния град — също толкова спокойно отвърна елфът.

— Но това не ти пречи да говориш наляво и надясно за онази, с която уж искаш да се съюзиш.

— Не е вярно — възрази Ле’лоринел. — Говорих за Крий само с няколко души и то единствено защото бях убеден, че те могат да ме отведат при нея.

Жената отново кимна и елфът получи още един удар в лицето.

— Шийла Крий — поправи го жената.

Ле’лоринел не каза нищо, но кимна едва-едва.

— Искам обяснение, тук и сега — заяви жената. — И си мери приказките. Защо търсиш господарката ми?

— Така ме посъветва един гадател — призна Ле’лоринел. — Същият, който ми даде рисунката.

При тези думи жената вдигна пергамента, върху който беше изобразен знакът на Щитозъб, знакът, който от известно време бе тясно свързан с Шийла Крий и нейната шайка.

— Искам да намеря един опасен враг, за когото чух, че ще се опита да открие Кр… Шийла Крий — обясни елфът. — Не знам нито кога, нито къде ще се случи това, но според гадателя ще успея да осъществя целта си и да се изправя срещу омразния злодей само ако се присъединя към Шийла Крий. В случай че оръжието с този знак наистина е у нея — добави той.

— Опасен враг? — лукаво повтори жената. — Капитан Дюдермонт, може би?

— Дризт До’Урден — заяви Ле’лоринел, който не виждаше никаква причина да крие истината, особено като имаше предвид, че всяка грешка сега можеше да провали намеренията му и дори да му струва живота. — Мрачен елф и приятел на онзи, комуто някога е принадлежало оръжието.

— Мрачен елф? — подозрително повтори жената, сякаш никога не беше чувала името на Дризт.

— Точно така — презрително изпухтя Ле’лоринел. — Герой на Севера. Любимец на всички в Долината на мразовития вятър, а и на още доста места.

Жената придоби странно изражение, като че ли името започваше да й се струва познато.

— И той е по следите на Шийла Крий? — попита тя.

Ле’лоринел сви рамене… дотолкова, доколкото въжетата, с които бе овързан, му позволяваха.

— Знам единствено това, което гадателят ми каза. Пропътувах стотици мили, за да изпълня видението му. Но мрачният елф трябва да умре на всяка цена.

— Й какво ще стане тогава с отношенията ти с моята господарка? Или тя е просто пионка в твоята игра?

— Тя… нейният дом, или крепост, или кораб, или където и да живее, е пътят към целта ми — призна елфът. — В момента между нас не съществуват никакви отношения. Дали това ще се промени, зависи най-вече от нея, особено като се има предвид… — при тези думи Ле’лоринел погледна въжетата, които го приковаваха към стола.

Жената го изгледа продължително, размишлявайки върху необикновената история, която й беше разказал, след което кимна на тримата пазачи.

Един от тях извади дълго острие и пристъпи към елфа, който реши, че е ударил сетният му час, ала стражът мина зад стола и сряза въжетата около китките му. Друго от чудовищата излезе от сенките, спотаени в ъглите на стаята, носейки дрехите и вещите на елфа, всичко, с изключение на оръжията и магическия му пръстен.

Опитвайки се да не обръща внимание на разочарованото ръмжене на тримата стражи, Ле’лоринел погледна към жената и видя, че пръстенът е у нея… пръстенът, от който отчаяно се нуждаеше, за да победи Дризт До’Урден.

— И оръжията — нареди жената, при което трите чудовища я изгледаха слисано… или просто тъпо. — Пътят, отвеждащ до Шийла Крий, крие безброй опасности — обясни тя. — Оръжията ще ти трябват. Не ме разочаровай и може би ще оцелееш достатъчно дълго, за да успееш лично да разкажеш историята си на Шийла Крий. А дали тя ще те изслуша или ще реши да те убие, за да се позабавлява, само времето ще покаже.

Ле’лоринел трябваше да бъде доволен и на толкова. Той събра дрехите си и се облече, без да бърза и без да крие възмущението си от грубите пазачи.

Не след дълго петимата вече бяха на път към северната порта на Лускан.

Десета глава Напук на зимата

— От Дризт — рече Касиус, докато подаваше пергамента на Риджис. — Достави го някакъв крайно недружелюбен лусканец. Велик магьосник, по неговите собствени думи.

Риджис пое навитата на руло бележка и махна панделката, с която беше вързана.

— Добри новини — добави Касиус и полуръстът го изгледа учудено.

— Чел си я? — попита той.

— Магьосникът, някой си Вал-Дусен (надарен със забележителен ум, както сам твърди!) беше забравил името на онзи, комуто трябвало да я предаде — сухо поясни Касиус. — Така че, да, прочетох я и от съдържанието й разбрах, че е за теб или за Бруенор.

Риджис кимна, сякаш обяснението го удовлетворяваше, макар в действителност да смяташе, че Касиус би могъл да се досети за кого е писмото и без да го отваря. На кого другиго биха пращали съобщение Дризт и Кати-Бри? Ала полуръстът само махна с ръка — много повече го вълнуваше онова, което Дризт имаше да му каже. Той отвори бележката и я прочете на един дъх.

Когато свърши, по лицето му плъзна широка усмивка.

— Варваринът може би е още жив — отбеляза Касиус.

— Така изглежда — съгласи се Риджис. — Или поне знакът, който открихме върху рамото на жената, не означава онова, от което се страхувахме.

Касиус кимна, ала Риджис не пропусна да забележи сянката, която премина през лицето му.

— Какво има? — попита той.

— Нищо.

— Не, нещо не е наред — настоя полуръстът и се замисли над думите, които бяха накарали Касиус да се смръщи. — Жената?

— Няма я — призна старейшината.

— Мъртва ли е?

— Избяга. Преди десет дни. Кемп й беше намерил таргоски кораб, където да служи… не същия, на който изпратихме останалите, тъй като тя несъмнено е най-опасната в шайката. Малко след като корабът навлязъл в езерото, тя скочила от палубата.

— Значи вече е мъртва, измръзнала до смърт — рече Риджис, който познаваше Маер Дуалдон достатъчно добре, за да знае, че никой не би могъл да оцелее задълго в студените му води дори през лятото, какво оставаше пък за тази част на годината.

— Така сметнали и моряците на кораба. Явно е използвала някаква магия, защото по-късно я видели да излиза от водата на запад от Таргос.

— Значи трупът й е нейде на южния бряг на езерото — държеше на своето Риджис. — А ако все още е жива, навярно се скита полузамръзнала в пустошта.

Касиус поклати глава още преди полуръстът да бе довършил:

— Джул Пепър е прекалено умна. Никъде не можахме да я открием, а по същото време от една ферма наблизо изчезнали дебели дрехи. Мен ако питаш, отдавна не е в Долината и толкова по-добре.

Риджис обаче не беше на същото мнение. Дали Джул не представляваше опасност за приятелите му? Очевидно познаваше Дризт и най-вероятно искаше да си отмъсти. Ако се връщаше при някогашните си съюзници, пътищата й можеха да се пресекат с тези на елфа.

Трябва да се успокоя, каза си Риджис — все пак ставаше въпрос не за кого да е, а за Дризт и Кати-Бри. Ако Джул Пепър се натъкнеше на тях, толкова по-зле за нея!

— Трябва да вървя при Бруенор — обясни той на Касиус и като стисна пергамента, изхвърча от къщата на старейшината и хукна по улиците на Брин Шандер, с надеждата да хване търговския керван, който тази сутрин се канеше да отпътува за джуджешките мини.

Имаше късмет и успя да си уреди местенце в каруца, пълна с чували с жито. Спа почти през целия път.

Когато Риджис най-сетне пристигна късно същата вечер, Бруенор беше в отвратително настроение — нещо обичайно, откакто Дризт и Кати-Бри бяха поели на път.

— Камъкът не струва! — тъкмо крещеше рижото джудже на двама миньори, чиито лица и бради бяха целите почернели от прах и мръсотия.

При тези думи Бруенор вдигна скалния къс, който беше взел от количката на миньорите, и като го стисна здраво, го направи на прах.

— Да не мислите, че в туй има някаква руда! — не можеше да повярва на очите си той.

— Здравата копахме — обади се едно от по-младите джуджета, чиято черна брада не стигаше и до средата на здравия му врат. — Спуснахме се в най-дълбоката дупка, висяхме надолу с главата…

— Ха! Май ме бъркате с някой, дето му се слуша туй мрънкане!

Бруенор стисна зъби, сви юмруци и изръмжа гръмогласно, а цялото му тяло потрепери, сякаш се опитваше да се отърси от гнева, който го бе обзел.

— Кралю! — възкликна чернобрадото джудже. — Още сега ще идем да намерим по-хубава руда!

— Ха! — изсумтя Бруенор и рязко се обърна, толкова рязко, че се блъсна в натоварената количка и я преобърна.

После, сякаш сблъсъкът му бе помогнал да се освободи от натрупаното напрежение, той сложи ръце на хълбоците си и дълго се взира в камъните, разпилени по пода. Най-сетне затвори очи, а когато отново заговори, гласът му беше съвсем спокоен:

— Няма нужда да се връщате в мината. Вървете да се изкъпете и да хапнете нещо. Нищо й няма на рудата, ама виж, на краля ви май няма да му дойде зле едно хубаво закаляване.

— Да, кралю! — отвърнаха двете джуджета в един глас.

В този миг по коридора се зададе Риджис и кимна на двамата работници, които начаса се завъртяха и си тръгнаха, говорейки си нещо.

Полуръстът се приближи и сложи ръка върху рамото на Бруенор. Джуджето, което не го бе забелязало, подскочи високо и се обърна, с разкривено от гняв лице.

— Да не си посмял да го направиш отново! — изрева то, макар че малко се поуспокои, когато видя Риджис. — Не трябваше ли да си на съвещание в Брин Шандер?

— Могат да минат и без мен — подсмихна се полуръстът. — Ти май имаш повече нужда от мен.

Бруенор го изгледа заинтригувано и Риджис многозначително погледна след двамата отдалечаващи се миньори:

— Престъпници? — насмешливо попита той.

Бруенор ритна някакъв камък, който се търкаляше наблизо — отново изглеждаше така, сякаш ще се пръсне от ярост. Раздразнението му бързо премина, отстъпвайки място на мрачно униние. Раменете му увиснаха, той сведе глава и бавно я поклати.

— Не мога да го изгубя за втори път — промълви най-сетне.

Риджис сложи успокоително ръка на рамото му и когато джуджето вдигна поглед към него, се усмихна и му подаде пергамента:

— От Дризт.

Полуръстът едва-що бе довършил, когато Бруенор сграбчи писмото и го отвори.

— Открили са го! — викна той, после обаче притихна и продължи да чете.

— Не, но са разбрали как е изгубил Щитозъб — поясни Риджис — в крайна сметка, именно заради Щитозъб се бяха уплашили, че Уолфгар може да е мъртъв.

— Тръгваме — заяви Бруенор.

— Тръгваме? — повтори Риджис. — Къде?

— Да намерим Дризт и Кати-Бри. Да намерим момчето ми! — изрева джуджето и се втурна по коридора натам, накъдето се бяха изгубили двамата миньори. — Тръгваме още таз’ вечер, Къркорещ корем! Най-добре се приготви за път.

— Но… — започна Риджис; на устата му напираха безброй възражения, най-същественото, от които бе, че е твърде късно за подобно пътуване — есента вече преваляше, а в Долината на мразовития вятър тя никога не траеше особено дълго, бързо пропъждана от хищната зима.

— Все някак ще стигнем до Лускан, Къркорещ корем, не му се тревожи толкоз! — провикна се Бруенор.

— Поне вземи няколко джуджета със себе си — заекна Риджис, докато се мъчеше да го настигне. — Да, корави джуджета, които не се боят да се изправят срещу свирепата зима и които могат да се бият…

— Не ми трябват джуджета — увери го Бруенор. — Нали си имам теб, а ти за нищо на света не би пропуснал възможността да ми помогнеш да открия момчето си.

Не толкова онова, което Бруенор каза, колкото начинът, по който го стори, ясно даде на Риджис да разбере, че нищо не е в състояние да разубеди джуджето.

Полуръстът издаде няколко нечленоразделни звуци, след което въздъхна примирено.

— Всичките ми неща за толкова дълъг път са в Самотната кория — оплака се той все пак.

— А всичко, от което се нуждаеш, е тук, в моите пещери — отвърна Бруенор. — Ще минем през Брин Шандер, за да се извиниш на Касиус… хем ще го помолиш да се грижи за къщата ти.

— Дума да няма! — насмешливо промърмори Риджис под носа си.

Последния път, когато се бе завърнал у дома, след като бе отсъствал от Долината за известно време, бе заварил къщата си напълно разграбена. Жителите на Десетте града не бяха лоши съседи, нищо такова, но се превръщаха в същински лешояди, когато ставаше въпрос за празни къщи, дори когато се предполагаше, че къщите няма да останат празни твърде дълго.

Точно както Бруенор беше казал, двамата приятели потеглиха на път още същата нощ. Небето бе ясно и осеяно със звезди, вятърът довяваше хлад, а светлините на Брин Шандер проблясваха в далечината. Пристигнаха още преди да бе съмнало и макар Риджис да настояваше за малко търпение, Бруенор се насочи право към дома на Касиус. Силното тропане и още по-гръмките му викове бяха достатъчни, за да събудят не само Касиус, но и мнозина от неговите съседи.

— Имаш пет минути! — ревна джуджето, когато полузаспалият старейшина най-сетне отвори вратата и бутна Риджис вътре.

Пет минути по-късно (според самия него), Бруенор нахлу в къщата, сграбчи полуръста за яката и като се извини доста неискрено на Касиус, извлече приятеля си навън. Продължи да го ръчка и докато прекосяваха града, та чак до западната порта.

— Касиус ми каза, че рибарите очакват лоша буря — не спираше да повтаря Риджис, но дори да го бе чул, Бруенор с нищо не го показа. — Вятърът и дъждът са достатъчно лоши, но ако го обърне на сняг…

— Най-обикновена буря! — презрително изсумтя джуджето накрая. — Да не мислиш, че някаква си буря може да ни спре, Къркорещ корем! Ще стигнем там, където сме тръгнали и туйто!

— По това време на годината в тундрата е пълно със снежни човеци — напомни му Риджис.

— Тъкмо брадвата ми няма да изтъпее. Проклетите му добичета!

Бурята връхлетя още същата нощ — студен, бръснещ дъжд, който падаше почти хоризонтално заради силния вятър.

Крайно нещастен и мокър до кости, Риджис не спираше да се оплаква, макар да бе сигурен, че заради воя на вятъра Бруенор дори не го чува. Единственото хубаво в цялата работа, както джуджето често повтаряше с доволна усмивка, бе, че вятърът духаше в гърбовете им и вместо да им пречи, ги тласкаше напред.

Това обаче не бе кой знае какъв повод за радост, както и Риджис, и Бруенор отлично знаеха. Бурята идваше от югоизток, откъм планината, което се случваше най-рядко и обикновено не вещаеше нищо добро. Жителите на Долината наричаха подобни бури (ако се развиеха според очакванията) Северозападняка. Ако бурята успееше да стигне до морето, студеният северозападен вятър я задържаше над ледените късове, понякога в продължение на дни.

Двамата приятели останаха да нощуват в една ферма, където бяха радушно посрещнати, макар да се наложи да преспят в обора, при добитъка. Докато се топлеха на малкия огън, който си бяха наклали, голи, за да могат дрехите им да се изсушат, Риджис отново се примоли на Бруенор да прояви здрав разум.

И установи, че се е заел с непосилна задача.

— Това е Северозападняка — настояваше полуръстът. — Може да върлува десет дни, а след това да докара кучешки студ.

— Още не е Северозападняка — сопна се Бруенор.

— Можем да го изчакаме да отмине. Да останем тук… или пък да отидем в Бремен. Но да прекосим Долината в такова време може да ни струва живота.

— Ха! Само малко дъждец! — не отстъпваше джуджето и отхапа голям залък от печеното овнешко, което техните домакини им бяха дали. — В Митрал Хол като дете съм си играл в къде-къде по-лошо време. Да беше видял снеговете, които падаха в тамошните планини, Къркорещ корем! Два джуджешки боя натрупваше само за ден!

— Завари ли ни на пътя, и една четвърт от това ще ни дойде твърде много — отвърна Риджис. — И ще ни остави измръзнали до смърт в местност, където бродят само снежни човеци.

— Ха! — изсумтя Бруенор. — Никакъв сняг не може да ме спре, когат’ става дума за момчето или аз съм брадат гном! Ти се върни, ако искаш — все някак ще се добереш до Таргос, а там е пълно с кораби, дето ще те прехвърлят през езерото. Аз обаче продължавам, веднага щом поспя малко и хич и не мисля да спирам, докат’ не видя портата на Лускан и не открия кръчмата, дето Дризт пише за нея, оназ’ „Крива сабя“.

Риджис кимна, опитвайки се да прикрие гримасата си.

— Няма да ти се сърдя, каквото и да решиш — увери го Бруенор. — Ако наистина мислиш, че не можеш да го направиш, върни се.

— Ти обаче продължаваш, така ли?

— Абсолютно!

Онова, което Риджис не можеше да направи, въпреки че здравият разум му нашепваше друго, бе да остави приятеля си да се бори сам с опасностите. Когато Бруенор потегли на път рано на другата сутрин, полуръстът бе до него.

Единствената промяна, която настъпи през този ден, бе, че вятърът вече духаше от северозапад и набиваше студения дъжд в лицата им, което затрудняваше придвижването им и ги правеше още по-нещастни. Бруенор обаче не се оплака нито веднъж, само наведе глава и упорито закрачи напред.

Риджис го следваше безропотно, но все пак гледаше да се държи вляво и зад него, за да използва набитото му тяло като поне малка защита срещу дъжда и вятъра.

Бруенор се съгласи да променят малко посоката, в която се движеха, така че да минат през една ферма, за чиито стопани подобни гости бяха нещо обикновено. Когато двамата приятели пристигнаха, установиха, че във фермата има и други пътници. Те бяха дошли преди два дни и не смееха да поемат напред, тъй като се бояха, че каруцата им ще заседне в калта.

— Още е твърде рано — обясни главният колар на джуджето. — Земята не е замръзнала и не можем да продължим.

— Май ще трябва да зимуваме в Бремен! — недоволно подхвърли един от спътниците му.

— Няма да ни е нито за първи, нито за последен път — отвърна главният колар. — Ако искате, можем да ви вземем с нас.

— Не сме тръгнали към Бремен — обясни Бруенор между хапките овнешко месо, с което ги гощаваха домакините им. — Отиваме в Лускан.

Останалите пътници се спогледаха изумено, Риджис и Бруенор на няколко пъти чуха да се споменава за „Северозападняка“.

— Нямаме коли, дето могат да заседнат в калта — рече джуджето.

— Кал, дето на места сигурно ти стига до над коленете, особено пък с твоя ръст — засмя се друг, но веселието му трая само докато Бруенор не го изгледа смразяващо.

Всички, дори коларят, се опитаха да разубедят двамата приятели от намеренията им, но в крайна сметка последната дума беше на Риджис:

— Пак ще се срещнем на пътя — заяви той. — Следващата пролет. Ние ще се връщаме, а вие още няма да сте тръгнали.

Бруенор се разсмя от все сърце. На другата сутрин, много преди някой друг да се беше събудил, джуджето и полуръстът поеха на път, превити надве, за да се борят с бурния вятър. И двамата знаеха, че това бе последната им нощ под покрив и на топло за дълги дни напред, знаеха, че оттук нататък нерядко ще трябва да се задоволяват с подслон, където няма да могат да напалят и най-жалкия огън, знаеха, че ги очаква гъста кал, която на много места сигурно щеше да е покрита от дълбоки преспи.

Ала освен това знаеха, че Дризт и Кати-Бри, а може би и Уолфгар, ги чакат.

Риджис не се оплака нито веднъж — нито на третия, нито на четвъртия, нито дори на петия ден, откакто бяха тръгнали, въпреки че вече нямаха нито един чифт сухи дрехи, а времето бързо се влошаваше и дъждът бе преминал в сняг. Те просто крачеха напред, плътно един зад друг, и само непоколебимостта на Бруенор и неговата сила им проправяха път, макар че калта го дърпаше при всяка стъпка, а снегът често му стигаше до кръста.

На петата нощ си направиха купол от сняг вместо подслон, а Бруенор дори успя да стъкне някакво подобие на огън, но и двамата отдавна вече не си усещаха краката. Ако продължаваше да вали все така обилно, очакваха, когато се събудят, да видят, че снегът е стигнал до върха на бруеноровия шлем.

— Не трябваше да те карам да идваш — мрачно каза джуджето, а от неговите уста това бе равносилно на признание за поражение. — Дризт и Кати-Бри щяха да доведат момчето още с пукването на пролетта.

— Почти оставихме Долината зад гърба си — отвърна Риджис, призовавайки на помощ целия ентусиазъм, който успя да събере.

Всъщност думите му бяха самата истина — бяха се движили със забележителна бързина въпреки лошото време. Планинският проход, който трябваше да прекосят, вече се виждаше в далечината, макар все още да им оставаше около един ден път.

— Пък и заради бурята не срещнахме нито един снежен човек — добави той.

— Само защото проклетите твари са по-умни от нас! — изръмжа Бруенор и само дето не си напъха палците на краката в огъня в отчаян опит да ги стопли поне малко.

Тази нощ не им беше никак лесно да заспят, тъй като през цялото време очакваха импровизираният снежен подслон да се срути отгоре им. Когато се събуди, обгърнат от мрак и пълна тишина, Риджис изведнъж реши, извън всякакво съмнение, че е мъртъв. Знаеше го с цялото си същество — беше мъртъв.

Стори му се, че е лежал така в продължение на дни, когато най-сетне снежният купол над главата му започна да просветлява и да блести под лъчите на изгряващото слънце.

Риджис въздъхна облекчено. Но къде беше Бруенор? Полуръстът се надигна на лакти и се огледа наоколо. Недалеч от себе си зърна завивките на джуджето, но къде беше то? Още преди да осмисли видяното, чу някакво шумолене откъм входа на импровизираното им иглу и рязко си пое дъх.

Оказа се Бруенор, облечен толкова леко, колкото Риджис не го бе виждал, откакто бяха поели на път.

— Слънцето се показа! — заяви джуджето с широка усмивка. — А снегът бързо се топи. Давай да си събираме нещата и да се махаме оттук, преди покривът да е рухнал отгоре ни.

Този ден не изминаха кой знае какво разстояние, понеже с топенето на снега калта бе станала почти непроходима. Но пък вече не умираха от студ, така че дори това забавяне не можа да развали настроението им. Бруенор откри сухо местенце, където похапнаха богато, а след това прекараха неспокойна нощ, изпълнена с далечен вой на вълци и ръмжене на снежни човеци.

Успяха да поспят, но когато се събудиха на сутринта, установиха, че това май е било грешка — някакъв вълк (както разбраха от оставените следи) се бе промъкнал до лагера и по-голямата част от припасите им бяха изчезнали.

Въпреки загубата и умората, двамата приятели поеха на път в добро разположение на духа. По тези места не беше валял сняг и каменистата почва бе съвсем суха. Разположиха се да нощуват в самото начало на прохода, близо до една от високите каменни стени и с изненада установиха, че не са единствените, когато малко по-късно близо до източната стена се появи светлина.

— Иди да провериш с какво си имаме работа — нареди Бруенор и Риджис го изгледа недоверчиво. — Е, нали ти си по промъкването?

Полуръстът се изкиска безпомощно и се надигна от камъка, върху който се бе настанил, докато похапваше, оригна се няколко пъти и поглади пълния си корем.

— Правилно — по-добре сега, отколкото да го направиш, докат’ се прокрадваш уж безшумно! — посъветва го Бруенор.

Риджис се оригна още веднъж, потупа корема си и с примирена въздишка (което му се случваше твърде често, когато бе с Бруенор) се обърна и потъна в нощта, оставяйки джуджето да разчисти след него.

Когато наближи чуждия лагер, усети уханието на еленско месо и си каза, че Бруенор може и да е бил прав, като го е изпратил да разузнае положението. Възможно бе това да са група скиталци, склонни да разделят с тях месото от успешния си лов, или пък търговци, напуснали Долината преди тях, които с радост биха ги наели като стражи, докато стигнат в Лускан.

Унесен в подобни сладки мечти, нетърпелив да усети вкуса на еленско месо в устата си, Риджис едва не се прекатури през скалната тераса, ухилен до уши. Все пак, предпазливостта надделя и толкова по-добре — когато бавно се надигна, колкото да надникне над скалната издатина, с ужас видя, че от другата страна няма нито скиталци, нито търговци, а орки. Огромни, миризливи, грозни орки. Свирепи планински орки, заметнати с кожите на снежни човеци, които ръфаха големи еленови бутове с такова настървение, че наоколо не се чуваше друго, освен звучно мляскане и хрущене на трошащи се кости, както и ругатните, с които чудовищата се караха за всяко по-хубаво парче.

На Риджис му трябваха няколко секунди, за да усети, че ръцете му са омекнали и всеки момент може да се сгромоляса от близо десет метра. Успя да се задържи и се спусна обратно на земята.

Имаше време, когато това би било краят на цялата история — Риджис щеше да се върне при джуджето и да му докладва, че не могат да извлекат никаква полза от ситуацията. Сега обаче самоувереността, която бе придобил през последните няколко месеца, докато участваше в подвизите наравно с другарите си, както и понатрупалата се горчивина от пренебрежението, с което го споменаваха, станеше ли дума за приятелите му, Риджис реши, че още не е дошло време да се връща обратно. Съвсем не.

Щеше да набави вечеря от еленско месо — за себе си и за Бруенор. Но как точно?

Той направи няколко крачки настрани и щом сметна, че е излязъл от обръча светлина, хвърлян от огъня на чудовищата, отново надникна над скалата. Орките продължаваха да се тъпчат, без да обръщат внимание на нищо друго. Веднъж замалко да се стигне до сбиване, когато две от гнусните същества едновременно посегнаха към едно и също парче месо, при което първият орк за малко да отхапе ръката на другаря си.

В последвалата суматоха Риджис се прехвърли през скалата и като се долепи плътно до земята, пропълзя зад един камък. Няколко минути по-късно избухна нова свада и полуръстът се приближи още малко, внимателно избирайки пътя си.

— Е, сега вече добре се подредих — прошепна си той. — Ако не ме убият, пък на! Или още по-лошо може да ме заловят и когато Бруенор се опита да ме намери, ще убият и него!

Тази възможност здравата го стресна. Вярно, че Бруенор беше страховит противник и орките със сигурност щяха да изпитат яростта му върху себе си, но те бяха големи и силни и най-вече — бяха шестима срещу едно-единствено джудже.

Мисълта, че може да стане причина за смъртта на своя приятел, едва не накара Риджис да се върне обратно.

Едва.

Най-сетне той се приближи до оркския лагер дотолкова, че не само усети гнусната им миризма, но и успя да забележи някои интересни подробности… като например, че един от тях носи сравнително скъпа златна гривна, при това със закопчалка, с която полуръстът можеше да се справи без проблем.

В главата му започна да се оформя хитър план.

В ръката с гривната оркът държеше почти цял еленски бут, който час по час поднасяше към устата си.

Риджис търпеливо го изчака да се спречка със съседа си отляво (сигурен бе, че това ще се случи, защото рано или късно всички чудовища се сдърпваха с някого) и когато оркът отмести дясната си ръка, за да опази месото си от своя другар, от сенките се стрелна малка ръка и с едно движение на пухкавите си пръсти откопча гривната му.

Вместо да я прибере, полуръстът я пусна в джоба на орка, който седеше вдясно от собственика й. Безшумно и незабелязано гривната се плъзна в джоба на чудовището, но едното й крайче остана да виси навън.

След това Риджис побърза да се върне обратно зад камъка си.

Миг по-късно жертвата му се сепна.

— Кой го отмъкна? — попита чудовището на грубоватия си език, който Риджис поназнайваше.

— Какво да е отмъкнал? — попита оркът отляво. — Нали ти докопа най-хубавото парче, ненаситник такъв!

— Взел си ми златния синджир! — изрева обраният звяр и го цапардоса по главата с еленския бут.

— И как пък точно Туко го е задигнал? — обади се друг — онзи, от чийто джоб се подаваше открадната верижка. — Нали цяла вечер все се дърпаш от него, та да не ти вземе месото!

За миг нещата като че ли се успокоиха. Риджис затаи дъх.

— Ти най-добре знаеш, нали, Гиник? — рече набеденият крадец и по лукавия му тон полуръстът разбра, че трябва да е забелязал крайчеца на гривната.

Тези думи бяха последвани от най-страховитата караница за тази вечер. Обраният орк скочи на крака и вдигна тежкия бут с намерението да го стовари върху главата на Гиник. Той обаче спря импровизираното оръжие с една ръка, докато с другата стисна нападателя си през кръста и го събори върху горкия Туко. Не след дълго и шестте чудовища се биеха настървено — сипеха се ритници и юмруци, скубеха се коси, остри зъби се впиваха, където сварят.

В това време Риджис се отдалечаваше, понесъл достатъчно еленско месо, за да насити едно гладно джудже и един още по-гладен полуръст.

И надянал на лявата си китка златна гривна, която много удобно за него бе изпаднала от джоба на несправедливо набедения орк.

Единадесета глава По различни пътища

— С магия щяхме да стигнем много по-бързо — подхвърли Кати-Бри.

Не за първи път й се случваше да се закача по този начин с Дризт, задето бе отказал предложението на Вал-Дусен.

— Досега вече да се връщахме и то заедно с Уолфгар — добави тя.

— С всеки изминал ден звучиш все повече и повече като истинско джудже — не й остана длъжен Дризт и стъкна огъня, над който къкреше вкусна яхния. — Все пак, няма повод за тревога, докато не започнеш да проявяваш нетърпимост към открити пространства, като пътя, по който вървим сега, например.

Той замълча за миг, после възкликна, сякаш истината го бе осенила току-що:

— Чакай малко! Ами че ти ей сега не каза ли точно това?

— Продължавай в тоз’ дух, Дризт До’Урден — тихо промърмори Кати-Бри. — Може и да те бива да въртиш ятаганите, но да видим дали можеш да уловиш някоя стрела във въздуха!

— Откъде знаеш, че вече не съм прерязал тетивата на лъка ти? — нехайно подметна елфът и се наведе, за да опита яхнията.

Кати-Бри неволно се обърна към Таулмарил, който лежеше недалеч от нея, после се усети и се засмя.

— Просто си мисля, че може да не стигнем преди „Морски дух“ да тръгне на последното си плаване за този сезон — вече сериозно обясни тя.

И наистина, през последните няколко дни вятърът като че ли бе станал по-лют, есента бързо отминаваше. Тъкмо по това време на годината Дюдермонт обикновено кръстосваше морето около Града на бездънните води за около двайсетина дена, преди да поеме на юг, където топлото време привличаше повече безчинстващи пирати.

Дризт също го знаеше, което пролича по сянката, за миг помрачила красивото му лице. Именно това го тревожеше, откакто с Кати-Бри си бяха тръгнали от Домовата кула и той често се питаше дали не бе постъпил крайно егоистично.

— Всичко, което глупакът искаше, бе да си поговори с теб — продължи младата жена. — Само няколко часа от времето ти можеха да ни спестят десет дни ненужно блъскане по пътищата. И не, не ходенето, нито пътят ме тревожат и ти отлично го знаеш! Знаеш, че няма друго място, което бих предпочела пред открития път, рамо до рамо с теб. Само че трябва да мислим и за другите. И за Бруенор, и за Уолфгар ще бъде по-добре, ако го открием, преди да се е забъркал в твърде голяма каша.

Дризт понечи да й напомни, че ако е с Дюдермонт, варваринът се намира сред съюзници, поне толкова силни, колкото и някогашните му приятели. Не го стори обаче и вместо да се защити, се замисли над думите й.

Права бе, принуден бе да признае той. И за Уолфгар, и за тях самите щеше да бъде много по-добре отново да се съберат. Май трябваше да отстъпи и да прежали няколко часа от времето си.

— Е, ще ми кажеш ли защо отказа? — кротко попита Кати-Бри. — Можехме да стигнем в Града на бездънните води само за миг, а ти не по-зле от мен разбираш, че това би било най-доброто решение. Но ти му отказа. Защо?

— Вал-Дусен не е учен — отвърна Дризт.

Кати-Бри се приведе, взе лъжицата от ръката му и като отметна гъстата си, червеникавокафява коса от лицето, опита от яденето. През цялото време не сваляше поглед от приятеля си — очевидно очакваше по-подробно обяснение.

— Единствено личната изгода го кара да се интересува от Мензоберанзан — продължи Дризт. — Движеше го не желанието да направи света по-добро място, а тайната надежда да научи нещо, което да му е от полза.

Кати-Бри продължи да го гледа изпитателно. Дори да бе прав, какво значение имаше това за него, който отдавна се бе отрекъл от своята раса?

— Надяваше се да му разкрия някоя от тайните на мрачните елфи — довърши Дризт, без да се впечатлява от изражението й.

— От онова, което знам за Мензоберанзан, ако го беше направил, единственото, което Вал-Дусен би могъл да стори с нея, би било да си докара някоя беля — заяви Кати-Бри, която бе посещавала злокобния град на Мрачните и отлично знаеше какво могъщество е скрито там.

Дризт сви рамене и посегна към лъжицата. Младата жена се усмихна широко и се отдръпна, така че той да не може да я стигне.

Дризт се облегна назад, без да се усмихва, опитвайки се да намери начин да обясни съображенията, накарали го да отхвърли предложението на Вал-Дусен.

— Магьосникът искаше да извлече изгода от моите разкази, да ги използва за своите нечисти цели, в ущърб на онези, които те засягат. Независимо дали това ще са Мрачните, или пък джуджетата от Митрал Хол, постъпката ми и в двата случая би била долна.

— Никога не бих сравнила рода Боен чук с… — започна Кати-Бри.

— Аз също не го правя — увери я Дризт. — Тук става въпрос единствено за моите принципи. Ако Вал-Дусен ми поискаше информация за някое гоблиново свърталище, за да поведе изненадващо нападение срещу тях, бих му я дал на драго сърце, уверен, че гоблините несъмнено ще причинят зло на всяко живо същество, намиращо се наблизо.

— Нима Мрачните не нападнаха Митрал Хол?

— Веднъж — призна елфът. — Но доколкото знам, събратята ми не са тръгнали към Повърхността, за да плячкосват и убиват.

— Доколкото знаеш.

— Освен това, каквото и да разкажех на Вал-Дусен, то не би могло да спре едно ново нападение на Мрачните — продължи Дризт, внимателно мерейки думите си, така че Кати-Бри да не може да обърне собствената му логика срещу него. — Не, глупакът най-вероятно щеше да слезе в Мензоберанзан, сам или с още някого, в опит да задигне някой могъщ предмет. Което само би накарало събратята ми да жадуват за разплата.

Младата жена понечи да попита още нещо, но се отказа и се облегна назад, без да сваля поглед от своя приятел. Най-сетне кимна:

— Всичко това са само предположения.

Дризт не възрази.

— Но разбирам защо не искаш да имаш нищо общо с хора, тласкани от непочтени подбуди — допълни Кати-Бри.

— И уважаваш избора ми? — попита елфът.

Кимването на Кати-Бри можеше да мине и за съгласие.

— Тогава ми дай тази лъжица най-накрая! — твърдо заяви Дризт. — Умирам от глад.

В отговор младата жена се приведе напред, загреба пълна лъжица яхния и я поднесе към устните му. В последния миг, когато очите на елфа се затвориха заради топлата пара, тя изведнъж отдръпна лъжицата и я пъхна в собствената си уста.

Дризт рязко отвори очи, но изненадата и раздразнението му се стопиха в мига, в който видя закачливия поглед на Кати-Бри. Бърз като котка, той се хвърли върху нея и я събори от падналия дънер, борейки се да отмъкне лъжицата от ръката й.

И двамата съвсем ясно почувстваха, че няма друго място, където биха предпочели да се намират в този момент.

Високи скални стени се издигаха от двете страни на малкия отряд, смесица от тъмни сиво-кафеникави камъни и зелена трева. Тук-таме се виждаха и дървета, но те бяха ниски и хилави, сякаш едва успяваха да се задържат върху скалистата почва.

Клисурата беше превъзходно място за засада, веднага осъзна Ле’лоринел, но нито той, нито някой от четиримата му спътници се тревожеха от това. Клисурата се наблюдаваше от Шийла Крий и нейните хора. Още щом навлязоха в нея, Ле’лоринел видя как Джени, тяхната водачка, прави няколко едва забележими знака към върховете на високите скали, където несъмнено бяха разположени съгледвачи.

От викове обаче нямаше смисъл — звукът нямаше да стигне толкова надалеч. Някъде зад тях шумеше реката, която в пътя си към морето бе продълбал, а тази клисура, а после се бе изгубила под скалите отляво. Далеч пред тях вълните се разбиваха с грохот в каменистия бряг. Бръснещият вятър свиреше в ушите им. Това бе същият вятър, на който Долината дължеше името си и който напускаше тундрата през този планински проход.

Ле’лоринел се чувстваше странно добре в тази на пръв поглед неприветлива пустош. Изпълваше го усещане за свобода, далеч от глъчката на големите градове, която никога не го бе привличала особено. Кой знае, каза си той, може пък от отношенията му с Шийла Крий да излезе нещо повече. Може би, след като приключеше с Дризт До’Урден, щеше да остане на служба при Крий, защо не и като съгледвач в същата тази клисура?

Разбира се, за тази цел трябваше да оцелее в сблъсъка със смъртоносния мрачен елф, а ако не успееше да си вземе магическия пръстен от Джени, Ле’лоринел силно се съмняваше, че изходът от битката ще е в негова полза.

Щеше ли изобщо да се осмели да се изправи срещу Дризт без пръстена?

Ле’лоринел усети как по гърба му пробягват ледени тръпки, които нямаха нищо общо със студения вятър.

Машата групичка мина покрай няколко неголеми отверстия в скалите, естествени отдушници на разположените над подземната река пещери, които Шийла Крий беше превърнала в свой дом. След един завой на пътеката се озоваха пред широка, естествено образувана ниша, отвъд която започваше просторна пещера. Именно там реката бе пробила варовитата скала и отново излизаше на повърхността.

Полускрити в сенките покрай дясната стена на пещерата, трима стражи хвърляха зарове и гризяха огромни късове полусурово овнешко, а в краката им се търкаляха тежки оръжия. Също както тримата придружители на Джени, и тези пазачи бяха огромни — във вените им очевидно имаше както човешка, така и (при това в доста по-големи количества) людоедска кръв.

Те наостриха уши при шума от приближаващите стъпки, но не личеше да са изненадани и Ле’лоринел се досети, че съгледвачите в клисурата трябва да ги бяха предупредили за пристигането им.

— Къде е господарката? — попита Джени.

— Чогуруга е в стаята си — изгрухтя един от стражите в отговор.

— Не Чогуруга. Шийла Крий. Истинската господарка.

Чудовищата се смръщиха и елфът предположи, че става дума за някаква вътрешна борба за надмощие, най-вероятно между пиратите и людоедите.

Един от пазачите изръмжа, разкривайки острите си, жълтеникави зъби, но все пак кимна към вътрешността на пещерата.

Тримата стражи, които пътуваха с Джени и Ле’лоринел, запалиха факли и новодошлите продължиха напред, през същинска плетеница от забележителни природни форми. В началото елфът мислеше, че навсякъде около тях шурти вода и се излива в безброй изящни водопади, но когато се вгледа по-добре, видя, че това са скални образувания, изваяни от реката, текла тук преди стотици години — варовикът се бе втвърдил във формата на водопади, искрящи и хлъзгави заради влагата, която се процеждаше в пещерите, колчем навън завалеше дъжд.

Тунелът, по който вървяха петимата, имаше многобройни разклонения — някои се изкачваха нагоре, чак до върха на стометровата могила, в която беше разположена своеобразната крепост на Шийла Крий, други оставаха на същото ниво и често прерастваха в просторни зали, пълни с огромни скални блокове. Накъдето и да се обърнеше, елфът виждаше нови и нови форми, всяка — различна от предишната. Животни и оръжия, тела, вплетени в любовна прегръдка, вековни лесове — Ле’лоринел откриваше всичко, което въображението му можеше да си представи. Той бе отрасъл под открито небе, бе рожба на гората и нежната луна, и никога досега не бе слизал под земята. За първи път елфът започна да разбира джуджетата и полуръстовете, гномовете и всички други раси, които избираха този подземен свят пред Повърхността.

Не, не всички други раси, напомни си Ле’лоринел. Не и мрачните елфи, тези демони с абаносово черна кожа, които изпълваха безкрайната подземна нощ с ужас.

Сега Ле’лоринел бе заобиколен от приказна красота, но онова, което той виждаше, бе само мимолетен отзвук, проблеснал за миг на светлината на факлите.

Глиненият под беше мек и гладък и напълно поглъщаше шума от стъпките им, така че единственият звук, който нарушаваше тишината, бе пращенето на огъня. Известно време слизаха надолу, следвайки пресъхналото речно корито. На няколко пъти минаха покрай караулни постове, обикновено охранявани от полулюдоеди, макар че веднъж видяха двама чистокръвни човекоядци, а на друго място — хора, най-вероятно пирати, ако се съдеше по дрехите им и чудовищата, с които се бяха съюзили.

Ле’лоринел забелязваше всичко това някак мимоходом, прекалено погълнат от мисли за предстоящата среща с Шийла Крий и жизненоважната услуга, която щеше да й поиска. Ако тя се съгласеше, Ле’лоринел може би най-сетне щеше да достигне края на своя дълъг и мъчителен път. Откажеше ли му, това означаваше почти сигурна смърт за него, тук и сега.

Но най-лошото, поне според елфа, бе, че в такъв случай Дризт До’Урден щеше да остане жив.

Внезапно Джени свърна в един страничен коридор, толкова нисък, че и тя, и Ле’лоринел трябваше да пълзят на четири крака, за да се проврат под надвисналия над главите им каменен свод. Тримата им спътници пък бяха принудени да лазят по корем. От другата страна на тунела имаше просторна зала с висок таван, от който далеч над тях висяха многобройни сталактити.

Джени обаче не обърна никакво внимание на впечатляващата пещера и се насочи право към малка дупка в пода и каменната стълба, издялана в скалите под нея. Джени пое надолу, след нея вървеше един от стражите, после идваше Ле’лоринел и накрая — останалите двама пазачи.

След около стотина стъпала достигнаха друг коридор, който ги отведе до поредната пещера — внушително помещение, чиято югозападна част бе открита и гледаше към скалист залив. От многобройните отвори по стената и тавана се процеждаше вода — реката се вливаше в морето.

В пещерата, закотвен до западната стена и наобиколен от моряци, които поправяха такелажа и пробития му корпус, беше корабът на Шийла Крий.

— Сега, след като видя толкова много, по-добре се моли на всички богове, които знаеш, Шийла Крий да те приеме — прошепна Джени на елфа. — Оттук можеш да си тръгнеш само по два начина — като приятел или като труп.

Гледайки хората, които се въртяха около кораба и които до един изглеждаха като истински главорези, Ле’лоринел изобщо не се усъмни в думите й.

Джени ги поведе към друг изход в задната част на пещерата, който се връщаше обратно във вътрешността на планината. В коридорите, които прекосиха, миришеше на дим и навсякъде по стените имаше запалени факли, така че тримата стражи угасиха своите. По пътя си нагоре минаха покрай складове и спални помещения, прекосиха част от планината, която очевидно беше заделена за пиратите и друга, в която тегнеше задушлива воня и която явно се обитаваше от людоедите.

Докато минаваха покрай чудовищата, елфът привлече не един и два хищни погледа, ала никой не си и помисли да се доближи до него — красноречиво доказателство за огромното страхопочитание, което изпитваха към Шийла Крий. Ле’лоринел си бе имал достатъчно вземане-даване с тази раса, за да знае, че човекоядците са непокорни и винаги готови да се нагостят с всяко по-малко от тях същество, изпречило се на пътя им.

Не след дълго достигнаха най-високите нива на могилата и се озоваха в коридор с няколко врати. Като даде знак на останалите да спрат, Джени отиде до една от вратите, почука и влезе. Появи се отново няколко минути по-късно.

— Ела — повика тя Ле’лоринел.

Тримата стражи понечиха да тръгнат след елфа, но тя вдигна ръка:

— Вие вървете да ни донесете нещо за ядене.

Ле’лоринел се загледа след тях, чудейки се дали това бе знак, че Шийла Крий е повярвала на Джени, или че е достатъчно самоуверена (и добре защитена), за да не се тревожи.

Елфът бе почти сигурен, че е второто.

Червенокосата Шийла Крий, облечена с леки панталони и тънка риза без ръкави, стоеше сред купчина меки кожи и се взираше през прозореца, от който се виждаше морето. Обърна се, когато Джени й представи Ле’лоринел и по осеяното й с лунички лице се разля широка усмивка.

— Чух, че си се тревожел за живота ми, елфе — рече тя, а зелените й очи блеснаха. — Трогната съм от твоята загриженост.

Ле’лоринел я изгледа учудено.

— Джени ми каза, че идваш да ме предупредиш за някакъв елф на мрака — поясни Шийла.

— Идвам, за да убия един елф на мрака — поправи я Ле’лоринел. — Това, че действията ми могат да бъдат от полза и за теб, е просто щастливо стечение на обстоятелствата.

При тези думи Шийла избухна в смях, приближи се до крехкия елф и го измери с поглед от глава до пети.

— Щастливо за теб или за мен? — попита тя.

— И за двама ни, предполагам.

— Сигурно наистина ненавиждаш този елф на мрака, за да се осмелиш да дойдеш тук — отбеляза Шийла.

— Повече, отколкото можеш да си представиш.

— А ще ми кажеш ли защо?

— Дълга история — отвърна Ле’лоринел.

— Скоро ще дойде зима, а „Кървавия кил“ още не е поправен, така че имаме предостатъчно време — засмя се Шийла и се разположи върху меките кожи, давайки знак на госта си да стори същото.

Говориха целия следобед. Ле’лоринел им разказа надълго и нашироко за всички престъпления на Дризт До’Урден, така, както той виждаше нещата. Слушаха го с най-голямо внимание — и Шийла, и Джени, и още една жена, на име Белани, която се присъедини към тях малко след като елфът започна историята си. И трите изглеждаха искрено заинтригувани и развеселени и постепенно Ле’лоринел започна да се отпуска.

Когато най-сетне свърши, Джени и Белани изръкопляскаха (но не преди да погледнат за миг към своята главатарка, за да видят нейната реакция).

— Разказът ти си го бива — реши Шийла. — Вярвам ти, но все пак има доста неща, които трябва да проверим, преди да ти се доверим напълно.

— Разбира се — съгласи се Ле’лоринел и лекичко се поклони.

— Ще ни дадеш оръжията си, а след това ще ти покажем стаята, където ще се разположиш. В момента нямам работа за теб, така че ще можеш да си починеш след дългия път.

При тези думи Шийла протегна ръка. Ле’лоринел се поколеба за миг, след това реши, че самото присъствие на Шийла Крий и нейните съюзнички (особено Белани, за която елфът предполагаше, че е магьосница) прави това „доброволно“ предаване на оръжията чиста формалност. Той се усмихна и подаде меча и камата си на пиратската главатарка.

— Предполагам, че това ти се струва много забавно — сухо рече Дризт, като от време на време изхриптяваше, докато се мъчеше да си поеме дъх.

Беше се пльоснал по очи в пръстта, затиснат от тристакилограмовата пантера. Повикал я бе, за да половува, докато двамата с Кати-Бри продължаваха да се боричкат шеговито за лъжицата, но младата жена бе пошушнала нещо в ухото й, при което котката, очевидно вярна на своя пол, го бе повалила на земята с един гигантски скок.

На няколко крачки оттам Кати-Бри преспокойно похапваше.

— Е, не може да се отрече, че изглеждаш доста глупаво — призна тя между хапките.

Дризт напрегна железните си мускули и почти успя да се измъкне изпод Гуенивар, тя обаче стовари тежка лапа върху рамото му и го прикова на място.

— Продължавай да се съпротивляваш и Гуен ще има с какво да се нагости — подхвърли Кати-Бри.

Очите на Дризт се присвиха.

— Забравяш, че ще трябва да си платиш за това — тихо каза Дризт.

Кати-Бри изсумтя насмешливо и като се приближи, коленичи до него. Вдигна пълната лъжица, която държеше в ръка, духна внимателно и бавно я поднесе към лицето му само за да я дръпне обратно в последната секунда и да я пъхне в собствената си уста.

Миг по-късно усмивката й се стопи, точно както и пантерата бързо се превърна в прозрачна мъгла и изчезна въпреки протестите си — господарят й я беше отпратил и тя не можеше да не се подчини.

Кати-Бри се втурна към гората, следвана по петите от елфа.

Той бързо я застигна и я събори на земята, а после ловко я обърна по гръб и я притисна под себе си. Дърветата и гъстите храсти скриваха огъня и единствено нежното сияние на полумесеца осветяваше красивите черти на младата жена.

— На това разплата ли му казваш? — подразни го Кати-Бри, когато той затисна ръцете й.

— То е само началото — закани се той.

Кати-Бри понечи да се разсмее, ала внезапно стана сериозна и дори загрижена.

— Какво има? — попита наблюдателният елф и пусна ръцете й.

— Ако имаме късмет, скоро ще открием Уолфгар — рече тя.

— Така се надяваме — съгласи се Дризт.

— И как се чувстваш при тази мисъл? — попита направо Кати-Бри.

Дризт се поизправи и я погледна изпитателно:

— Какво имаш предвид?

— Ревнуваш ли? Боиш ли се, че завръщането на Уолфгар (в случай, че той поиска да се върне с нас) може да промени някои неща, които би предпочел да си останат същите?

Дризт се засмя безпомощно, обезоръжен от прямотата на младата жена. Между тях се разгаряше нещо много специално, нещо, което се бе зародило отдавна, но което въпреки това си оставаше все така изумително и неочаквано. Някога Кати-Бри обичаше Уолфгар и щеше да се омъжи за него, ако йоклолата не го бе отвлякла и всички не го бяха сметнали за мъртъв. Какво ли щеше да се случи, ако Уолфгар се завърнеше сред тях сега — не онзи Уолфгар, който бе избягал, не Уолфгар, който бе ударил Кати-Бри, а мъжът, когото познаваха някога, мъжът, който бе спечелил сърцето на младата жена?

— Дали се надявам завръщането му да не се отрази на нашите отношения? — попита Дризт. — Разбира се. В такъв случай наистина ли се надявам Уолфгар да се върне? Разбира се. Надявам се и се моля да е успял да излезе от мрака, който го беше погълнал, и отново да се е превърнал в човека, когото някога познавахме и обичахме.

Кати-Бри не го прекъсна, просто си лежеше и го гледаше с искрен интерес, сякаш очакваше още нещо.

Елфът сви рамене:

— Не искам да живея заслепен от ревност. Още по-малко пък искам да гледам по този начин най-близките си приятели. За мен завръщането на Уолфгар е също толкова важно, колкото и за теб. Щастието ми ще бъде неимоверно по-голямо, ако доблестният варварин, с когото някога воювахме рамо до рамо, отново стане част от живота ми.

Дризт помълча малко и продължи по-тихо, ала уверено, със същата решителност, която го бе накарала да напусне злия Мензоберанзан и го бе превела през толкова много трудности впоследствие:

— А що се отнася до нашата дружба и онова, в което тя може да се превърне… — той сви рамене и по устните му пробяга топла усмивка. — Опитвам се да живея живота си по най-добрия възможен начин. Постъпвам честно, воден от най-добри намерения и желание за разбирателство и се надявам на щастлив изход от всяко наше начинание. Не мога да бъда друг, независимо дали Уолфгар ще се завърне, или не. Ако ни е писано да бъдем нещо повече от приятели, ако сърцата ни наистина го искат, така да бъде. Ако не…

Той замълча, сви рамене и отново се усмихна.

— Приказваш ли, приказваш — рече Кати-Бри. — Никога ли не ти хрумва да замълчиш и просто да ме целунеш?

Дванадесета глава Статуята с теменужени очи

— По-тихо, глупаци такива! — тихичко се скара Гейзел, когато светлините на пристанището изникнаха пред малката лодка. — Искам да слезем на брега, без да ни усетят.

Тримата гребци, грамадни полулюдоеди, които просто не можеха да пипат по-леко, замърмориха, но се опитаха да не вдигат толкова шум. Не успяха, разбира се, но Гейзел не каза нищо — знаеше, че правят всичко по силите си. С какво облекчение щеше да се раздели със сегашните си спътници, чиито имена не знаеше, но които за себе си беше кръстила Буцата, Сръдльото и Тъпака.

Седнала на носа, тя се взираше към брега, търсейки пътеводна светлина. Беше идвала в Града на бездънните води безброй пъти и отлично познаваше бреговата линия. Най-важното сега бе да избегне доковете, където акостираха големите кораби. Вместо това смяташе да хвърли котва встрани от тях, където охраната бе много по-слаба и където няколко жълтици можеха да осигурят всекиму временно място за акостиране.

Гейзел с облекчение забеляза, че тази вечер на пристанището почти няма войници. Лодката подмина големите докове и продължи на юг, незабелязана, въпреки плясъка на греблата.

Гейзел се обърна и подаде три стъкленици на едно от чудовищата:

— Изпийте го и ще се преобразите в хора — обясни тя и когато видя похотливата усмивка на чудовището, уточни: — В мъже. Шийла Крий никога няма да допусне да се превърнете в жени, дори за няколко мига!

Полулюдоедите отново замърмориха недоволно, но все пак си взеха по една стъкленичка и я изпразниха. След няколко секунди и тримата заприличаха на обикновени хора.

Гейзел кимна доволно и пое дълбоко дъх, обмисляйки онова, което й предстоеше да свърши. Разбира се, отлично знаеше къде се намира къщата — недалеч от пристанището, на един хълм, извисяващ се над неголям, скалист залив. Трябваше да свършат пъкленото си дело колкото се може по-бързо, защото действието на отварата нямаше да трае дълго, а последното, от което Гейзел имаше нужда, бе да обикаля Градът на бездънните води в компанията на трима полулюдоеди.

В този момент Гейзел реши, че ако отварата престане да действа и спътниците й бъдат разкрити, тя ще ги изостави и ще продължи сама към вътрешността на града, където имаше приятели, които щяха да й помогнат да се върне при Шийла Крий.

Хвърлиха котва на един малък кей, където вълните полюшваха още десетина подобни лодки. Наоколо нямаше никой и Гейзел, заедно с тримата „мъже“, които я придружаваха, забърза на север, към криволичещите улички, които щяха да ги отведат до дома на капитан Дюдермонт.

Не много далеч оттам Кати-Бри и Дризт тъкмо влизаха през северната порта. Елфът почти не забелязваше мрачните погледи на войниците. Двама-трима от стражите го разпознаха и се опитаха да успокоят разтревожените си другари, ала това далеч не бе достатъчно, за да уталожи страховете на повечето обитатели на Повърхността при срещата им с истински елф на мрака.

Дризт, за когото такова отношение не бе нищо ново, не им обръщаше внимание.

— Познаха те, не се безпокой — прошепна Кати-Бри.

— Някои от тях — съгласи се той.

— Достатъчно са. Не можеш да очакваш целият свят да знае кой си.

Дризт се засмя и кимна.

— А и вече съм разбрал, че каквото и да сторя, винаги ще трябва да търпя подобни погледи.

Той се усмихна и поклати глава:

— Не, търпя не е правилната дума. Вече не.

Кати-Бри се накани да каже нещо, но размисли, обезоръжена от усмивката му. Години наред беше водила тази битка заедно с него, борила се бе против постоянното отхвърляне, с което приятелят й се сблъскваше навсякъде — в Долината на мразовития вятър, в Митрал Хол, в Града на сребърната луна. Дори тук, в Града на бездънните води, както и във всички поселища по Саблен бряг, през които бяха минавали, докато служеха при капитан Дюдермонт, В този момент младата жена изведнъж осъзна, че враждебните погледи, насочени към елфа, го наскърбяват далеч по-малко, отколкото нараняват нея самата. Тя стисна зъби и се насили да последва примера му и да не им обръща внимание. А че те наистина не го тревожеха ни най-малко, бе очевидно от напълно искрената му усмивка.

Дризт спря и се обърна, при което най-близките войници уплашено отскочиха назад.

— „Морски дух“ в града ли е? — попита той.

— „М-м-морски дух“? — заекна един от стражите. — Къде? Какво?

Един от другарите му побърза да се намеси:

— Капитан Дюдермонт още не се е върнал от последното си плаване — обясни той. — Но го очакваме да се отбие поне за малко, преди идването на зимата.

Дризт кимна в знак на благодарност, след което се обърна и се отдалечи, следван от Кати-Бри.

Тази вечер Дели Кърти беше в добро настроение. Предчувстваше, че Уолфгар скоро ще се прибере у дома с Щитозъб и те най-сетне ще могат да подредят живота си.

Дели не бе съвсем сигурна какво точно означава това. Дали щяха да отидат в Лускан и отново да се установят в „Кривата сабя“? Не, не мислеше така. В твърдата решимост на Уолфгар да открие Щитозъб имаше нещо повече от обикновено желание да си върне откраднатото оръжие — в противен случай Дели отдавна да го бе разубедила да се присъединява към екипажа на „Морски дух“.

Не, Уолфгар търсеше не само бойния си чук, той търсеше себе си, своето минало и своята същност и когато ги откриеше (така поне предполагаше младата жена), навярно щеше да открие и пътя към дома, към истинския си дом — Долината на мразовития вятър.

— А ние ще отидем с него — рече Дели на момиченцето, което държеше в ръцете си.

Мисълта за Долината на мразовития вятър й харесваше. Вярно, местността не бе от най-гостоприемните — Дели бе чувала за дълбоките й снегове и ледените вихри, за гоблините и снежните човеци, за всички опасности, които дебнеха там. Но за младата жена, отрасла из мръсните улици на Лускан, в Долината имаше нещо чисто, някаква неподправена искреност и липса на поквара. Освен това, нали щеше да бъде с мъжа, когото обичаше, мъжа, когото с всеки изминал ден обикваше все повече. А когато Уолфгар най-сетне откриеше себе си, връзката им щеше да стане още по-здрава.

Младата жена запя тихичко и се впусна в изящен танц, полюлявайки весело Колсон, докато се въртеше из стаята.

— Татко скоро ще си дойде — каза тя и малкото момиченце се засмя, сякаш я беше разбрало.

Дели продължи да танцува безгрижно.

Светът бе толкова красив и пълен с безброй възможности.

Къщата на капитан Дюдермонт бе наистина великолепна, дори за място като Града на бездънните води. Беше на два етажа и имаше повече от дузина стаи. В преддверието имаше широко стълбище, а върху всяко от крилата на двойната дървена врата с красив свод беше изрисувана по една половина от тримачтова шхуна, така че когато вратата беше затворена, върху нея се появяваше образът на „Морски дух“. Друго, по-малко стълбище, отвеждаше до просторна гостна с изглед към скалистия залив и морето.

Това беше Градът на бездънните води, град на чудесата, град на ред и законност. Ала въпреки че войниците от прословутата градска стража кръстосваха улиците неспирно, въпреки почтеността на населението, повечето от по-богатите къщи (в това число и домът на Дюдермонт) си имаха своя лична охрана.

Дюдермонт беше наел двама бивши войници, моряци, които някога бяха служили на кораба му. Те не просто работеха за него, те бяха негови приятели — колкото стражи, толкова и негови гости. Въпреки че гледаха напълно сериозно на работата си, с течение на времето бдителността им беше понамаляла. Всеки ден бе еднакъв, напълно спокоен и безметежен и затова те често помагаха на Дели с къщната работа поправяха покрива, когато се случеше силният морски вятър да отнесе част от керемидите, боядисваха дървените стени, готвеха, чистеха. Понякога носеха оръжия, понякога — не. И те, и Дюдермонт отлично разбираха, че присъствието им е най-вече предпазна мярка. Крадците в Града на бездънните води по принцип избягваха къщи, за които се знаеше, че разполагат с охрана.

Затова двамата пазачи се оказаха напълно неподготвени за онова, което се случи в дома на Дюдермонт в тази мрачна нощ.

Гейзел първа се приближи до вратата, заедно с едно от чудовищата, което, благодарение на отварата, доста приличаше на капитан Дюдермонт. Толкова много, че Гейзел не можеше да не се запита дали пък не го бе подценила, като го бе кръстила Тъпака. След като се огледа, за да се увери, че улицата е пуста, тя кимна на Буцата, който се бе спотаил в края на пътеката и се бе скрил в живия плет. Чудовището се ухили злокобно и запристъпва на място, загрявайки за онова, което предстоеше да се случи.

Гейзел почука и миг по-късно едно от крилата на портата се открехна едва-едва (както можеше да се очаква, вратата беше подсигурена с верига) и отвътре надникна гладко избръснат и доста сбръчкан тъмнокос мъж.

— Мога ли да ви помогна… — започна той, но не довърши и зяпна „мъжа“ зад непознатата жена — приликата с капитан Дюдермонт беше забележителна.

— Това е братът на капитан Дюдермонт — отвърна Гейзел. — Идва, за да говори с брат си, с когото отдавна са изгубили връзка.

Очите на пазача се разшириха само за миг, след което той си възвърна обичайното професионално държание.

— Добра среща — рече той. — Боя се обаче, че брат ви не е тук, но ако ми кажете къде смятате да отседнете, ще ви съобщя веднага щом се върне.

— Парите ни са на свършване — побърза да каже Гейзел. — Дълго пътувахме и се надявахме да ни подслоните за тази нощ.

Пазачът се замисли за миг и поклати глава. Нарежданията, които имаше, бяха съвсем недвусмислени и макар че този случай бе малко по-различен, той не можеше да рискува, особено пък сега, когато в къщата имаше жена и малко дете. Отвори уста, за да им обясни, да се извини за неудобното положение и да ги упъти към някоя странноприемница, където можеха да пренощуват съвсем евтино, ала Гейзел изобщо не го слушаше. Вместо това тя хвърли поглед назад и кимна едва забележимо — знак за Буцата да се хвърли в атака.

— А може би ще отвориш за другия ми спътник? — мило попита тя.

Стражът поклати глава.

— Съмнявам се… — започна, ала думите му заглъхнаха, а той самият остана без дъх, когато чудовището връхлетя върху вратата и изкърти веригата.

Пазачът отхвръкна назад и рухна на пода, а звярът се стовари отгоре му.

Без да губят повече време, Гейзел и другият полулюдоед (който междувременно се бе отървал от лъжливия образ) извадиха оръжията си и пристъпиха в къщата.

Стражът се опита да извика, докато се мъчеше да изпълзи изпод затисналото го чудовище, ала Гейзел се озова при него само за миг и с едно мълниеносно движение му преряза гърлото.

Вратата в дъното на преддверието се отвори и вторият пазач се появи, за да провери какво става. По лицето му се изписа неподправен ужас и той хукна към стълбището.

Камата на Гейзел го улучи в крака, но той продължи да тича, крещейки с цяло гърло. Тъпака бързо го застигна и със забележителна сила го дръпна от стълбището и го запрати на пода… където Буцата вече го очакваше.

В този миг на прага застана и третото чудовище, все още в човешки облик, и най-спокойно затвори входната врата след себе си, макар че едното й крило здравата се бе изкривило.

Внезапният шум я накара да се закове на място и да прекъсне песента си. Младата жена бе израснала сред главорези и престъпници и беше видяла достатъчно побоища, за да се досети какво се случва на долния етаж.

— В името на всичко свято! — прошепна тя и прехапа устни тъкмо навреме, за да не позволи на напиращия в гърдите й писък да издаде и нея, и Колсон.

Притиснала малкото момиченце до гърдите си, Дели се втурна към вратата, открехна я едва-едва и надникна навън. Не видя никого и като свали обувките си, за да не я издадат, излезе в коридора и тихичко се запромъква напред, долепена до стената, за да не я видят от преддверието под нея (долитащите отдолу звуци ясно даваха да се разбере, че битката се води именно там). Ако беше сама, щеше да се втурне по стълбите и да помогне на двамата пазачи, но сега единственото, за което бе в състояние да мисли, беше безопасността на Колсон.

Когато подмина стълбите, Дели свърна в един страничен коридор и хукна да бяга с колкото сили имаше. Мина през стаите, обитавани от Дюдермонт, и стигна до задното стълбище. Затаи дъх и предпазливо заслиза — нямаше никаква представа дали натрапниците не бяха проникнали и в някоя друга част на къщата, може би дори в помещението, накъдето се бе запътила. В този миг над главата й се разнесе шум. Нямаше друг избор, затова отвори вратата и влезе в гостната. Един от прозорците беше отворен и хладният ветрец, който подухваше отвън, си играеше с крайчеца на дръпнатата завеса.

Младата жена се замисли. Под този прозорец имаше отвесен склон, който слизаше до скалистия залив. Дели се прокле, задето се бе събула, макар и сама да осъзнаваше, че обувките не биха й помогнали особено. Хълмът беше твърде стръмен и опасен — съмняваше се, че натрапниците са проникнали оттук, а и тя самата нямаше намерение да избяга през прозореца, не и с Колсон на ръце.

Но къде да отиде?

Обърна се към другата врата в стаята. Коридорът, който започваше отвъд нея, отвеждаше до преддверието, но преди това минаваше покрай няколко други стаи, включително и кухнята, където имаше шахта за отпадъци. Ето къде можеха да се скрият, реши Дели и отвори вратата… но веднага я затръшна и панически пусна тежкото резе, видяла как към нея се задават огромни силуети. Миг по-късно чу стъпки от тичащи крака, а след това страховит грохот, когато някой се стовари върху вратата.

Младата жена трескаво се огледа наоколо, без да знае накъде да побегне…

… и в ужаса си дори не видя как някой се прехвърли през прозореца и скочи в стаята.

Разнесе се нов грохот и дървото започна да поддава. Дели чу как някой усилва натиска върху вратата и неволно направи крачка назад.

Отвън се чуха още стъпки, напорът върху вратата стана неудържим и дървото най-сетне не издържа. Едно от огромните същества от другата страна се сгромоляса върху купчината трески. В стаята пристъпи някаква жена, следвана от още едно създание като онова, което беше изкъртило вратата и което тъкмо се надигаше от пода. Това бяха най-грозните и ужасяващи чудовища, които Дели някога бе виждала. Тъй като беше прекарала почти целия си живот в Лускан, тя нямаше никаква представа какви са, но заради зеленикавата им, осеяна с петна кожа и внушителните им размери, тя предположи, че трябва да имат нещо общо с великаните.

— И таз добра, хубавице! — проговори непознатата жена и устата й се изви в зла усмивка. — Да не смяташе да си тръгнеш, преди да е свършила веселбата?

Дели се обърна към стълбите, но бързо се отказа от намерението си, когато видя още едно чудовище да слиза по тях, приковало похотлив поглед в нея.

Прозорецът беше единственият й изход, същият този прозорец, край който с Уолфгар бяха прекарали толкова много часове, съзерцавайки залеза или отражението на звездите в тъмните води. Дели знаеше, че няма да успее да стигне навреме, ала въпреки това сериозно обмисляше да се втурне натам, колкото я държат краката, и да се хвърли върху острите скали заедно с Колсон, та смъртта им да бъде бърза и милостива.

Дели Кърти познаваше този тип злодеи и разбираше, че е обречена.

Натрапниците направиха крачка към нея.

Прозорецът, реши Дели. Обърна се и се завтече натам, с намерението да скочи колкото се може по-високо и по-надалече, та всичко да свърши мигновено.

Ала вече беше късно и самоубийственият й план беше провален — докато тя се колебаеше, третото чудовище беше слязло по стълбите и сега трябваше само да протегне огромна ръка, за да я спре и да я притисне до масивните си гърди в желязна хватка.

То се обърна, ухилено до уши, и двамата му другари зареваха одобрително. Жената обаче не изглеждаше ни най-малко развеселена. Тя пристъпи към Дели и попита, без да сваля поглед от лицето й:

— Ти си жената на Дюдермонт, нали?

— Не — искрено отвърна Дели, но обзелата я паника караше гласа й да трепери и думите й не прозвучаха особено убедително.

Повече се страхуваше за Колсон, отколкото за себе си, макар да се досещаше, че следващите няколко минути (вероятно последните в живота й) ще бъдат по-ужасни от всичко, което бе преживяла до този миг.

Непознатата жена все така се приближаваше към нея, злокобно усмихната:

— Дюдермонт ти е мъж, нали?

— Не — повтори Дели, този път малко по-твърдо.

Другата жена я зашлеви през лицето и Дели политна назад, но чудовището я улови и я върна обратно.

— Бива си я — изкиска се похотливо звярът и стисна двете й ръце. — Добре ще се позабавляваме с нея, преди да похапнем!

Двамата му другари избухнаха в смях, а единият й направи неприличен знак.

Дели усети как краката й се подкосяват, но стисна зъби и събра цялата си смелост — имаше едно задължение, което бе по-важно от собствения й живот, по-важно от онова, което я очакваше съвсем скоро.

— Правете с мен каквото искате — рече тя. — Ще сторя всичко, което поискате, само не наранявайте детето ми!

При тези думи непознатата жена присви очи, очевидно недоволна, че жертвата й се опитва да поеме дори частица от контрола върху случващото се.

— Ще си получите своето по-късно! — сопна се натрапницата на трите чудовища и ги изгледа едно по едно. — Сега вървете да плячкосвате! Или мислехте да се появите пред господарката с празни ръце?

Чудовището, което държеше Дели, настръхна, но не я пусна. Другарите му обаче се защураха напред-назад, препъвайки се едно в друго в желанието си да угодят на жената.

— Моля те! — обърна се Дели към нея. — С нищо не ви застрашавам и обещавам да не ви създавам никакви неприятности. Само недейте да наранявате малкото ми момиченце! Ти си жена, ти трябва да разбираш!

— Затваряй си устата! — грубо я прекъсна непознатата.

— Ще ги изядем и двете! — доволно се провикна звярът, който все още държеше Дели.

Натрапницата направи крачка напред и вдигна ръка. Дели се сви, ала плесницата изплющя върху бузата на изненаданото чудовище. Непознатата отстъпи назад и отново спря поглед върху лицето на Дели.

— Ще видим какво ще правим с детето — спокойно рече тя.

— Моля те! — проплака Дели.

— Твоята песен вече е изпята и ти сама го знаещ; Но ако ни кажеш къде е скрита най-хубавата плячка, току-виж сме пожалили живота на малката. Може лично да я осиновя.

Дели усети как я побиват тръпки при тази мисъл.

Натрапницата се усмихна още по-ехидно и се приведе напред:

— Защото тя не може да ни издаде на стражата, нали така?

Дели знаеше, че сега е моментът да направи някое интригуващо предложение, да превъзмогне ужаса и объркването си и да доведе нещата до най-благоприятния за Колсон завършек. Ала това просто не й беше по силите, не и когато цялата беше скована от мисълта, че всеки миг може да умре, че дъщеря й е в смъртна опасност, а тя е напълно безсилна да стори каквото и да било, за да промени това. Дели на няколко пъти отвори уста, опита се да каже нещо, но не успя и накрая се предаде.

Натрапницата стовари юмрука си в лицето й и когато Дели политна назад, измъкна Колсон от прегръдките й.

Дели отчаяно протегна ръце, в обречен опит да си върне момиченцето, ала чудовището до нея я блъсна с лакът в гърдите и тя рухна на земята. Без да губи и миг, гнусното създание се хвърли отгоре й.

Силен трясък от другия край на стаята забави за малко грозната участ, надвиснала над младата жена. Всички се обърнаха по посока на шума и видяха едно от другите две чудовища да стои насред купчина изпотрошени чинии… красиви и очевидно скъпи чинии.

— Намери нещо, в което да ги носиш, глупако! — кресна непознатата жена и се огледа наоколо.

Погледът й спря върху тежките завеси и тя кимна, след което здравата изрита в ребрата чудовището, притиснало Дели.

— Виж й сметката и стига си се размотавал! — нареди тя.

Скверното същество я погледна предизвикателно и поклати глава — досега никой от тримата не си бе позволявал подобно непокорство.

За ужас на Дели, непознатата махна с ръка и му разреши да прави каквото иска.

Дели затвори очи и се опита да изключи съзнанието си.

Звярът, който беше изпуснал съдовете, се затътри към завесата пред отворения прозорец и я дръпна. Вече се канеше да се обърне, когато забеляза необикновената статуя, скрита до този момент от завесата. Беше фигурата на елф в естествен ръст, с дрехи на пътешественик и изработена от наситеночерен материал — дърво или може би камък. Беше със затворени очи и кръстосани пред гърдите ятагани.

— Ъ? — изгрухтя чудовището и посегна да я докосне. — Ъ?

Изведнъж двете очи се отвориха, пронизващи очи с невероятен теменужен цвят, които се впиха в лицето на звяра и го накараха да замръзне на мястото си. Очи, които не оставяха никакво съмнение — чудовището беше обречено.

Преди звярът да разбере какво става, статуята сякаш изригна. Двата ятагана прорязаха въздуха, а елфът се хвърли напред, набирайки устрем за още по-страховити удари. Два мълниеносни замаха и върху тялото на противника му зейна огромна рана от рамото до бедрото му. Бърза крачка встрани и елфът се озова зад политналото назад чудовище. Острието на магическото му оръжие потъна в гърба на звяра и прекъсна гръбначния му стълб, след което се стрелна надолу и сряза сухожилията в сгъвките на двете му колена.

После Дризт побърза да отскочи настрани, а издъхващият му противник бавно се свлече на земята.

— Мисля, че ще е най-добре да слезеш оттам — нехайно подхвърли елфът на другото чудовище, което все още беше върху Дели и го зяпаше тъпо.

Още преди натрапницата да успее да кресне „Убийте го!“, третият й спътник се завтече към Дризт откъм другия край на стаята. Не бе направил и две крачки покрай отворения прозорец, когато в стаята влетя огромна черна фигура. Триста килограма железни мускули, дълги нокти и остри зъби се стовариха върху него и го запратиха към средата на стаята, далеч от Дризт.

Чудовището панически заразмахва ръце, ала пантерата притежаваше твърде много естествени оръжия и твърде голяма сила — сключила челюсти около рамото на звяра, тя разтърси глава, разкъсвайки плътта и трошейки костите му, като в същото време яростно го дереше по лицето, прекалено бързо, за да може той да се защити с другата ръка. Забила ноктите на задните си лапи в краката му, тя се протегна назад, оставяйки огромни драскотини по тялото му.

Третото чудовище се изправи и се нахвърли върху елфа, с намерението да го посече с един-единствен страховит удар на сабята си.

Тя обаче срещна само въздух, тъй като пъргавият Дризт отскочи с лекота, а след това заби Сиянието в корема му и направи още една крачка встрани.

Звярът притисна ръце до грозната рана, но само за миг, после отново се хвърли в атака.

С ледения ятаган, който бе в лявата му ръка, Дризт отби връхлитащата сабя и с една крачка се озова встрани от противника си. Сиянието отново потъна в плътта на чудовището и не спря, докато не стигна до ребрата му.

Полулюдоедът изрева и рязко се обърна, очаквайки да посече елфа на място, ала и този път оръжието му срещна само въздух.

Слисано, чудовището не знаеше какво да прави неприятелят му сякаш беше изчезнал.

— Силен, но бавен — разнесе се гласът на елфа зад гърба му. — Отвратително съчетание.

Звярът изрева и отскочи, ала Сиянието беше по-бързо и се заби във врата му. Чудовището вдигна ръка към ужасната рана, но не бе направило повече от три крачки, когато се свлече на пода в агония.

Дризт понечи да го последва, за да го довърши, но после промени решението си и се обърна към жената, която междувременно беше отстъпила чак до стената с изкъртената врата. Момиченцето беше в ръцете й, а до врата му беше опряна тънка кама.

— Какво търси един елф на мрака в Града на бездънните води? — попита тя, опитвайки се да звучи спокойно и уверено, макар да бе очевидно, че е потресена. — Ако си имал намерение да ограбиш къщата, на драго сърце ще ти я отстъпя и те уверявам, че нямам никакво намерение да говоря с властите.

Жената замълча и се взря в Дризт, а по лицето й плъзна усмивка — беше го разпознала.

— О, не, ти не си част от грабителски отряд, дошъл от непрогледния мрак на земните недра — рече тя. — Ти си плавал с Дюдермонт.

Дризт се поклони насмешливо и дори не се опита да спре последния звяр, когото бе ранил смъртоносно, когато той запълзя към своята господарка. Насреща му Гуенивар бавно се приближи от другата страна на жената, оставяйки жертвата си мъртва в локва от кръв.

— Какво търсиш в дома на Дюдермонт, неканена и придружавана от крайно неприемливи спътници? — в отговор рече елфът.

— Дай ми Колсон! — примоли се другата жена, която трябва да бе Дели Кърти, и се надигна на лакти. — Моля те! Тя нищо не е сторила!

— Млъквай! — кресна натрапницата и като се обърна към Дризт, предизвикателно завъртя камата над гърлото на момиченцето. — Ще си получи детето обратно — живо! — но чак когато ме пуснете да си тръгна оттук.

— Искаш да се откупиш с нещо, което само си мислиш, че притежаваш — отбеляза Дризт и пристъпи към нея.

Междувременно полулюдоедът беше стигнал до своята господарка и сега с огромно усилие се мъчеше да се изправи на колене.

Гейзел го погледна, камата проблесна и потъна в гърлото му. Давейки се в собствената си кръв, чудовището се свлече на пода и издъхна в краката й.

Само за миг жената, която очевидно имаше опит в битките, отново вдигна оръжието над беззащитното момиченце. Дели изпищя, Дризт и Гуенивар се втурнаха натам, ала бързо се заковаха на място, видели камата да проблясва заплашително над детето — нямаше и капчица съмнение, че ако се наложи, Гейзел ще го убие.

— Не мога да го взема със себе си, а не можех да го оставя жив в ръцете ви — обясни тя, когато Дризт спря въпросителен поглед върху мъртвия й спътник.

— Точно както и аз не мога да те оставя да си тръгнеш с детето — отвърна елфът.

— Само че нямаш друг избор. Ще ме пуснете да си вървя, а аз ще ви изпратя съобщение откъде да си го приберете, живо и невредимо.

— Не — поправи я Дризт. — Ще дадеш детето на майка му още сега, а след това ще се махнеш и никога повече няма да припариш насам.

Гейзел се изсмя:

— Нима очакваш да се доверя на един елф на мрака?

— А нима ти очакваш да се доверя на една убийца? — не й остана длъжен Дризт.

— Нямаш избор, елфе — повтори Гейзел и като доближи момиченцето до лицето си, по което беше изписано ледено безразличие, прокара тъпата страна на камата по вратлето му.

Дели изхлипа и зарови лице в ръцете си.

— Как смяташ да ме спреш, елфе? — подразни го Гейзел.

Думите й още не бяха отзвучали, когато нещо проряза въздуха над Дели Кърти, оставяйки след себе си нишка сребристосиня светлина, изсвистя на сантиметри от нежната кожа на Колсон и като се заби между очите на Гейзел, я прикова за стената.

Тялото й потръпна конвулсивно, ръцете й се разпериха и момиченцето политна към пода…

… и падна в ръцете на Дризт, който още щом чу песента на тетивата, се хвърли напред и се преметна през глава, озовавайки се пред Гейзел тъкмо навреме, за да улови Колсон; След това се изправи и погледна жената пред себе си.

Тя беше мъртва. Тялото й потръпна още няколко пъти, после увисна безжизнено, приковано за стената. Гейзел никога вече нямаше нито да види, нито да чуе каквото и да било.

— Ето така — отвърна й Дризт въпреки това.

Тринадесета глава С настъпването на зимата

— Никога не съм го обичал туй място! — измърмори Бруенор.

Двамата с Риджис вече сума време стояха пред северната порта на Лускан, задържани от един любопитен и подозрителен страж.

— Много скоро ще ни пуснат — успокои го Риджис. — Винаги стават такива, когато наближи зимата — та нали именно тогава цялата сган слиза от планините, а и разбойниците се опитват да влязат в града, уж винаги са си живели там.

Бруенор се изплю.

Най-сетне пазачът, който ги беше спрял, се върна заедно с още един, по-възрастен от него войник.

— Разбрах, че идвате от Долината на мразовития вятър — рече новодошлият. — Какви стоки носите за продан?

— Себе си нося и туй трябва да ти е предостатъчно! — сопна се Бруенор и войникът се навъси.

— Идваме, за да се срещнем с едни хора, които тръгнаха насам — побърза да се намеси Риджис умиротворително и пристъпи между джуджето и лусканеца, за да може да обезвреди ситуацията, в случай че тя вземеше взривоопасен обрат… което напоследък се случваше с всяка ситуация, свързана с Бруенор Бойния чук!

Джуджето нямаше търпение да открие изгубения си син и горко на всекиго, който се изпречеше на пътя му.

— Аз съм представител в Съвета на Десетте града — добави полуръстът. — Риджис от Самотната кория. Може би сте чували за мен?

Войникът, целият настръхнал заради държанието на Бруенор, се изплю в краката му:

— Не съм!

— А спътникът ми е не друг, а самият Бруенор Бойния чук! — тържествено обяви Риджис. — Предводител на клана Боен чук в Десетте града. Освен това — някогашен и бъдещ крал на Митрал Хол!

— И за него не съм чувал!

— Е, сега ще чуеш! — промърмори Бруенор и се опита да заобиколи полуръста, който обаче отново му препречи пътя.

— Кавгаджия, а? — подхвърли войникът.

— Стига глупости, добри ми господине — намеси се Риджис. — Бруенор не е на себе си, защото изгуби сина си, за когото се говори, че плава заедно с капитан Дюдермонт.

При тези думи по-възрастният войник придоби озадачено изражение:

— Не съм чувал на „Морски дух“ да има джуджета — рече той.

— Синът му не е джудже, а войн, силен и доблестен войн — поясни Риджис. — Уолфгар, така се казва.

Вместо напредъка, който полуръстът се надяваше да постигне, при тези думи по лицата и на двамата стражи се изписа гняв и отвращение.

— Ако онзи мерзавец ти е син, значи със сигурност не си добре дошъл в Лускан! — заяви войникът.

Риджис въздъхна — вече се досещаше какво ще последва. Осеяната с безброй резки брадва на джуджето тупна на земята. Е, поне Бруенор не се канеше да посече глупака! Полуръстът се опита да предугади намеренията на приятеля си и да го възпре, ала Бруенор най-безцеремонно го вдигна и го премести зад себе си.

— Тука ще стоиш! — нареди той и размаха пръст в лицето му.

Докато джуджето се обърне към двамата стражи, войникът вече беше извадил меча си.

Бруенор се изсмя.

— Та какво рече за момчето ми? — попита той.

— Казах, че е мерзавец — повтори мъжът, след като се огледа, за да се увери, че наоколо има достатъчно негови другари, които да му се притекат на помощ, ако се наложи. — Мога да ти измисля още куп обиди за онзи, когото наричат Уолфгар, не на последно място — разбойник и убиец!

Лусканецът почти успя да довърши изречението си.

И почти успя да вдигне меча си навреме, за да отблъсне „снаряда“, връхлетял върху него… снаряд, който всъщност не бе нищо друго, освен разяреното джудже.

Дризт се обърна и видя Кати-Бри, раздърпана и омърляна, да се обляга на прозореца с Таулмарил в ръка и мрачно изражение на лицето.

— Да беше почакала още малко — закачи я Дризт, ала на Кати-Бри не й беше до шеги, не и толкова скоро, след като беше убила някого.

Тя се взираше в мъртвата жена и дори не чу думите на приятеля си. Щеше ли някога да спре да се измъчва така след всеки отнет живот?

Голяма част от нея искрено се надяваше това никога да не се повтори отново.

Дели Кърти скочи на крака и се втурна към Дризт и плачещото си дете. Успокои се чак когато стигна до усмихнатия елф и той й подаде невредимата, макар и очевидно уплашена Колсон.

— Щеше да ни е по-лесно, ако ме беше последвала веднага — обърна се Дризт към Кати-Бри. — Можехме да си спестим главоболията.

— Да ти приличат на елфически? — сопна се младата жена и посочи очите си, за които оскъдната светлина по улиците на Града на бездънните води след залез-слънце съвсем не беше достатъчна. — А и изкачването не беше от най-лесните!

Дризт сви рамене, без да спира да се усмихва — той самият се бе изкачил без никакви затруднения.

— Ами слез тогава! — заяви Кати-Бри и внимателно се прехвърли в стаята, без да бърза, тъй като панталонът й беше скъсан на няколко места, а единият й крак кървеше. — А след туй се изкачи обратно със затворени очи, пък после ще те питам колко ти е било лесно да се катериш по мокрите скали!

С тези думи тя пристъпи в стаята, но трябваше да направи няколко крачки, преди да си възвърне равновесието, при което се озова точно пред Дели Кърти и Колсон.

— Кати-Бри — рече Дели и макар тонът й да бе дружелюбен, а благодарността в гласа й — съвсем искрена, тя очевидно се чувстваше доста неловко в присъствието на Кати-Бри.

— А ти трябва да си Дели Кърти — рече Кати-Бри и се поклони лекичко. — С моя приятел идваме направо от Лускан, от пивницата на Арумн Гардпек.

Дели се засмя и за първи път от началото на битката си отдъхна. Тя премести поглед от Кати-Бри към Дризт, разпознала и двамата от разказите на Уолфгар.

— Никога досега не бях виждала мрачен елф — рече тя. — Но мъжът ми много ми е говорил за вас.

При тези думи Кати-Бри се сепна и очите й неволно се разшириха. Тя погледна към Дризт и когато видя, че той я наблюдава с многозначително изражение, се усмихна, поклати глава и отново се обърна към Дели.

— Уолфгар — уточни Дели.

— Вие сте женени? — попита направо Кати-Бри.

— Би могло да се каже — отвърна Дели, прехапвайки долната си устна.

За Кати-Бри не беше трудно да се досети какви мисли се въртят в главата на Дели — тя се страхуваше. Не че някой може да я нарани, а че с повторната си поява в живота на Уолфгар Кати-Бри би могла да застраши отношенията й с варварина. Но пък Дризт и Кати-Бри току-що бяха спасили както нейния, така и живота на Колсон и Дели се чувстваше раздвоена.

— Дойдохме заради него — обясни елфът. — За да видим дали е дошло времето да се завърне в Долината на мразовития вятър.

— Той вече не е сам — каза Дели. — Сега си има… — тя понечи да каже „мен“, но после промени решението си и посочи Колсон. — Сега си има нея.

— Подочухме нещо такова в Лускан — обади се Кати-Бри. — Доста объркана история.

И като се приближи още малко, попита:

— Мога ли да я подържа?

Дели притисна плачещото момиченце до гърдите си:

— Уплашена е. По-добре да е у майка си.

Кати-Бри се усмихна топло.

Радостта им от успешната развръзка на битката бе донякъде помрачена, когато Дризт остави двете жени в гостната и с очите си се убеди колко кръвожадни са били Гейзел и скверните й спътници. След като откри телата на двамата пазачи (единия — до изкъртената врата, а другия — на стълбището), той излезе пред къщата и започна да вика, докато най-сетне един от съседите на Дюдермонт не дойде да провери какво става.

— Доведи стражата! Станало е грозно убийство — рече елфът, след което се върна в гостната.

Откри Дели приседнала с Колсон на ръце, мъчейки се да я успокои, докато Кати-Бри се взираше през отворения прозорец с Гуенивар, свита на кълбо в краката й.

— Има доста да ни разкаже за Уолфгар — рече Кати-Бри, когато Дризт се върна.

— Той често говори за вас — обясни Дели, когато елфът я погледна. — Трябва да знаете какво е преживял.

— И това ще стане — увери я Дризт. — Но не точно сега. Властите ще пристигнат всеки момент.

При тези думи погледът му се спря върху убитите чудовища.

— Имаш ли някаква представа каква може да е причината за това нападение? — попита той Дели.

— Дюдермонт си е създал немалко врагове — напомни му Кати-Бри, продължавайки да се взира през прозореца.

— Но не повече от обикновено — рече Дели. — Вярно, че мнозина биха искали да го видят мъртъв, но не съм чула някой да е побеснял чак дотам.

Дризт помълча малко, чудейки се дали да попита Дели знае ли нещо за онази, у която предполагаха, че се намира Щитозъб. Погледът му се спря върху убитите натрапници и най-вече — върху жената.

Всичко се връзваше отлично със случилото се с Джул Пепър и онова, което бяха научили от Морик. Без да обръща внимание на шума, който току-що пристигналите стражи вдигаха в преддверието, той прекоси стаята и отиде при мъртвата жена, която все още висеше във въздуха, прикована от стрелата на Кати-Бри.

— Какви ги вършиш? — попита Кати-Бри, когато го видя да дръпва яката на окървавената й туника. — Просто извади проклетата стрела и я свали оттам!

Кати-Бри очевидно беше разстроена от гледката на убитата от нея жена. Дризт обаче нямаше никакво намерение да я смъква от стената. Тъкмо напротив — сегашното положение на тялото му предоставяше прекрасна възможност да разгледа онова, което търсеше.

С острието на единия си ятаган той лекичко сряза дрехата, за да оголи рамото на мъртвата жена, и кимна.

Изобщо не беше изненадан.

— Какво има? — попита Дели, която най-сетне бе успяла да успокои Колсон.

Кати-Бри очевидно се канеше да зададе същия въпрос, ала изражението, появило се върху лицето на Дризт, както и ъгъла, под който той разглеждаше тялото, бяха по-красноречиви от какъвто и да било отговор.

— Белязана е — рече младата жена, без да помръдне от мястото си.

— Със знака на Щитозъб — потвърди елфът. — Знака на Шийла Крий.

— Какво означава това? — разтревожено попита Дели и се приближи, притиснала момиченцето до гърдите си, сякаш искаше да почерпи сили от него. — Може би капитан Дюдермонт и Уолфгар са заловили Шийла Крий и нейните приятели си отмъщават? Или пък Шийла е потопила „Морски дух“ и сега идва, за да се разправи с всички, които имат нещо общо с капитана?

В гласа на младата жена се прокраднаха панически нотки и тя премести уплашен поглед от Дризт към Кати-Бри и обратно.

— А може би Шийла е научила, че „Морски дух“ я преследва и е решила да нанесе първия удар — не особено убедително предположи Дризт.

— Или пък не означава абсолютно нищо — добави Кати-Бри. — Просто съвпадение.

И Дризт, и Дели я погледнаха, но беше очевидно, че никой, нито дори самата Кати-Бри, не вярва на думите й.

В този миг в стаята нахлуха група войници. Неколцина изреваха при вида на мрачния елф и понечиха да се нахвърлят отгоре му, ала останалите разпознаха Дризт или най-малкото, познаваха Дели Кърти и по държанието й разбраха, че опасността трябва да е отминала, и ги възпряха.

Кати-Бри и Дели излязоха от стаята, следвани от Гуенивар, а Дризт се зае да разкаже на властите не само какво се бе разиграло тук преди малко, но и за разгарящата се вражда между Шийла Крий и капитан Дюдермонт.

След като се увери, че няколко войници ще останат на пост около къщата, елфът последва двете жени на горния етаж.

Откри ги в добро настроение — Кати-Бри люлееше Колсон в прегръдките си, а Дели си почиваше на леглото с чаша вино в ръка.

Кати-Бри кимна и Дели подхвана разказа си за Уолфгар — за падението му в Лускан, за обвинението и Карнавала на затворниците, за бягството му на север заедно с Морик и за това как в крайна сметка се бе озовал с дете на ръце.

— И представете си изненадата ми, когато Уолфгар се върна в „Кривата сабя“! — завърши тя. — За мен.

В погледа, който Дели хвърли на Кати-Бри при тези думи, имаше както притеснение, така и чувство на превъзходство, ала изражението на Кати-Бри не се промени.

— Дойде, за да се извини — допълни Дели. — А той наистина ни го дължеше. След това поехме на път, мъжът ми, детето й аз, за да открием капитан Дюдермонт, а Уолфгар да намери чука си.

И като погледна към западния прозорец, тя рече:

— Сега е там някъде. Или поне така се надявам.

— Шийла Крий още не е срещнала „Морски дух“ — увери я Дризт. — А ако е, значи корабът й е на дъното на морето, а Уолфгар е на път към Града на бездънните води.

— Не можем да сме сигурни — възрази Дели.

— Но можем да проверим — отсече Кати-Бри категорично.

— Зимата скоро ще дойде — подхвърли капитан Дюдермонт.

Двамата с Уолфгар се бяха облегнали на бордовата ограда и гледаха как „Морски дух“ пори вълните. Вече няколко седмици не се бяха натъквали на пиратски кораби; единствените съдове, които бяха срещнали, бяха няколко търговски кораба, напуснали Лускан, за да поемат на юг.

Уолфгар, който беше отрасъл в Долината на мразовития вятър и отлично знаеше колко бързо се променя времето на север, нямаше как да не се съгласи. Той също бе видял признаците — много по-студен отпреди, вятърът беше сменил посоката си и вече идваше от северозапад, откъм водите на Морето на неспирния лед.

— Няма да спираме в Лускан — обясни Дюдермонт. — Отиваме право в Града на бездънните води, където ще се подготвим за следващото плаване.

— Значи няма да зимувате на сушата?

— Не — потвърди капитанът. — Но от Града на бездънните води ще поемем на юг, не на север. Сигурно ще кръстосваме водите около Портата на Балдур, а може да слезем и още по на юг. Робилард ясно даде да се разбере, че предпочита да работим през зимата и неведнъж спомена Корсарските острови.

Уолфгар кимна мрачно, досетил се какво всъщност иска да му каже Дюдермонт. Много внимателно, капитанът го подканяше да слезе в Града на бездънните води и да прекара зимата там, заедно с Дели и Колсон.

— Значи ще имате нужда от силата ми — доста неубедително отвърна варваринът.

— Малко е вероятно да се натъкнем на Шийла Крий през зимата — недвусмислено заяви Дюдермонт. — Никой никога не е виждал „Кървавия кил“ южно от Града на бездънните води. Говори се, че хвърлял котва за зимата, макар никой да не знае къде точно.

Ето че го бе казал направо, без заобикалки. Уолфгар го погледна, мъчейки се да не се чувства засегнат. Не можеше да отрече, че Дюдермонт има право — и сам разбираше, че напоследък не бе от кой знае каква полза за „Морски дух“ и макар че това още повече засилваше желанието му да се докаже в следващата битка, разбираше, че капитанът е отговорен за много повече от чувствата на един-единствен войн.

Затова, колкото и да му бе трудно да го изрече на глас, варваринът каза:

— Мисля да прекарам зимата със семейството си. Ако ми разрешиш да остана в дома ти, естествено.

— Но, разбира се! — Дюдермонт се усмихна и го потупа по рамото (което, като се има предвид височината на Уолфгар, не беше никак лесно). — Радвай се на всеки миг, в който си с тях — топло рече той. — Давам ти думата си, че дойде ли пролетта, ще открием Шийла Крий и Щитозъб най-сетне ще се завърне при истинския си собственик.

Варваринът се съпротивляваше срещу подобен план с цялото си същество, единственото му желание бе да изкрещи да не го отписват като боец, да му дадат възможност отново да се хвърли в битка, с удвоена ярост и което беше по-важно, с всичкия самоконтрол, необходим, за да бъде част от екипаж като този на „Морски дух“. Искаше му се да обясни на Дюдермонт, че ще открие правилния път; да го увери, че войнът, който Уолфгар, син на Беорнегар, представляваше някога, все още е тук и просто чака да бъде освободен от тъмницата, в която бе затворен.

Въпреки това не каза нищо. В светлината на последните му няколко провала, Уолфгар знаеше, че няма право да спори с капитана и че единственото, което може да стори, е да се възползва от благовидния претекст, предложен му от Дюдермонт, и да слезе от кораба.

След десетина дни щяха да пристигнат в Града на бездънните води и варваринът щеше да остане там.

Когато се събуди рано на следващата сутрин, Дели откри Дризт и Кати-Бри да се стягат за път.

— „Морски дух“ трябва да се върне съвсем скоро — рече тя.

— Сигурно — отвърна елфът. — Боя се, обаче, че слухове за враждата между „Морски дух“ и Шийла Крий може да са стигнали на север. Отиваме в Лускан — наши приятели ще ни чакат там и заедно ще поемем по следа, която ще ни отведе до Шийла Крий или до Уолфгар.

— Изчакайте, докато си събера нещата и приготвя Колсон за път — каза Дели, след като помисли малко.

Кати-Бри обаче поклати глава:

— Само ще ни забавиш.

— Ако отивате при Уолфгар, мястото ми е с вас — не искаше да отстъпи Дели.

— Още не сме сигурни, че отиваме при него — искрено отвърна Кати-Бри. — Нищо чудно Уолфгар да се появи само след няколко дни. В такъв случай е по-добре да си тук, за да му разкажеш всичко, което знаеш.

— Ако тръгнеш с нас, а междувременно „Морски дух“ хвърли котва в Града на бездънните води, Уолфгар няма да може да си намери място от притеснение — намеси се и Дризт. — По-добре остани тук — войниците ще се погрижат ти и момиченцето да сте в безопасност.

Дели ги погледна, а по красивото й лице се изписа неприкрита тревога. За Кати-Бри не беше трудно да се досети какво се върти в главата й:

— Ако ние първи го срещнем, веднага ще се върнем тук — обеща тя, при което Дели видимо си отдъхна и след няколко секунди кимна в знак на съгласие.

Малко по-късно Дризт и Кати-Бри си тръгнаха, но не преди наново да получат уверенията на войниците, че домът на Дюдермонт и най-вече Дели и Колсон ще бъдат охранявани денонощно.

— Само ходим напред-назад — подхвърли Кати-Бри, докато двамата с Дризт излизаха през северната порта на града. — А през цялото време Уолфгар плава някъде там, ту напред, ту назад, точно като нас. Май можем само да се надяваме рано или късно пътищата ни да се пресекат, макар че няма да се учудя, ако приятелят ни слезе в Града на бездънните води в същото време, в което ние влизаме в Лускан.

Въпреки шеговития й тон, Дризт не се усмихна, а я погледна сериозно, давайки й няколко секунди да размисли над нападението от предишната вечер и онова, което то може би означаваше.

— Можем само да се надяваме, че „Морски дух“ не е на дъното и че Уолфгар все още е жив.