Саблено море

Двадесета глава Пропъдени

Обитателите на Севера мислеха, че познават добре свирепия нрав на зимата, ала в действителност само онзи, който бе бродил из тундрата в Долината на мразовития вятър, или пък бе навлизал в проходите на Гръбнака на света по време на някоя снежна буря, наистина бе в състояние да оцени по достойнство страховитата сила на природата.

Точно такава буря връхлетя четиримата приятели, докато прекосяваха един проход югоизточно от Окни.

Мощни, ледени вихри ги брулеха и ги караха да се привеждат почти одве, за да не бъдат съборени, снегът ги връхлиташе с яростен напор. Вятърът непрекъснато менеше посоката си из тесните урви и не само, че не им позволяваше да си изберат път, който поне малко да ги предпази, ами и виелицата винаги се обръщаше срещу тях и хвърляше сняг в лицата им. Те неведнъж се опитаха да измислят някакъв план и всеки път трябваше да крещят с пълно гърло, долепили уста до ухото на онзи, с когото решаваха да го споделят.

Най-сетне се отказаха, разбрали, че ще си отдъхнат от бурята единствено ако щастието им се усмихне — трябваше им пещера или поне някакво подобие на подслон, което поне малко да ги предпази от свирепите вихри.

Дризт се приведе ниско и постави ониксовата статуетка на затрупаната със сняг пътека. Повика Гуенивар със същата настойчивост, с която би го сторил, ако им предстоеше люта битка. След това отстъпи назад (но не прекалено далеч) и загледа как сивата мъгла постепенно се завихря във формата на огромна котка. Когато миг по-късно пантерата се материализира пред него, той се наведе, за да й обясни какво иска, и тя се хвърли напред, претърсвайки скалните стени и многобройните странични проходи, които тръгваха от главния път.

Дризт също не остана на мястото си, а пое след нея, за да види дали пък той няма да открие нещо. Останалите трима се скупчиха един до друг, за да се предпазят както от бурята, така и от всяка друга опасност, която можеше да се спотайва наоколо. Именно това ги спаси от сигурна катастрофа малко по-късно, когато поредният порив на вятъра набра особено голяма мощ и събори Кати-Бри на едно коляно, а горкия полуръст направо отвя назад. Той тупна по гръб и се затъркаля, борейки се да се изправи или поне да намери нещо, за което да се залови.

Бруенор, който не можеше да бъде съборен толкова лесно, сграбчи Кати-Бри за лакътя и й помогна да стане, а след това я побутна към Риджис. Младата жена реагира инстинктивно и се хвърли по корем, като в същото време откачи Таулмарил от рамото си и го протегна към хлъзгащия се все по-надалеч полуръст.

Риджис успя да улови крайчеца на лъка миг преди да се претърколи през ръба на пътеката, падане, което щеше да го запрати стотици метри надолу и най-вероятно щеше да предизвика мощна лавина. На Кати-Бри й трябваха само няколко минути, докато го изтегли обратно при тях, ала дори и за толкова кратко време Риджис се покри със сняг и цял затрепери.

— Не можем да останем тук! — викна тя на Бруенор. — Бурята ще ни довърши!

— Елфът ще открие нещичко! — изкрещя джуджето в отговор. — Или той, или оназ’ негова котка!

Кати-Бри кимна. Риджис се опита да стори същото, но вместо това само се разтрепери още по-силно. И тримата знаеха, че времето им изтича. И тримата знаеха, че единственото, което им остава, е надеждата Дризт и Гуенивар да открият място, където да се подслонят.

И то възможно най-скоро.

Ревът на Гуенивар бе най-прекрасният звук, който Дризт бе чувал от дълго време насам. Той се взря през гъстата бяла пелена и видя пантерата да стои върху един оголен от вятъра зъбер, с присвити уши и муцуна, побеляла от сняг.

Къде подскачайки, къде пързаляйки се, той пое към нея, като гледаше да върви така, че силният вятър да е зад него.

— Какво откри? — попита той, когато стигна до зъбера.

Гуенивар изрева повторно и пое по една странична пътека, полузатрупана от сняг. Дризт я последва и само след стотина метра забеляза сравнително голям заслон, образуван от една от скалните стени. Той кимна одобрително — тук наистина щяха да успеят да се предпазят донякъде от вятъра. Ала Гуенивар го побутна и като изръмжа гърлено, продължи напред, към тънещото в мрак дъно на заслона. Дризт направи няколко крачки натам и видя, че пантерата не откъсва очи от сравнително голяма пукнатина в каменната стена.

Елфът се приближи с обичайната си мека стъпка, коленичи пред пукнатината и надзърна вътре. За негова радост, от другата страна имаше нещо подобно на пещера или проход в скалата. Без да губи нито миг (в този момент приятелите му бяха навън, изоставени на милостта на виелицата!), той провря първо главата, а после и останалата част от тялото си през отвора в стената и се приземи върху неголяма каменна площадка.

Намираше се в просторна пещера, пълна с издатини по стените и големи скални блокове. Подът бе предимно глинен и когато настрои зрението си към онази част на спектъра, която обитателите на Подземния мрак използваха, той забеляза малка купчинка пепел — останки от наскоро угасен огън.

Пещерата беше обитавана, което не бе никак чудно, не по тези места и в това време.

Миг по-късно видя и самите обитатели да се придвижват из сенките край отсрещната стена — благодарение на топлината, която телата им излъчваха, Дризт можеше да ги различи съвсем ясно. Веднага разбра, че са гоблини, а не му бе никак трудно да се досети, че няма да са малко, не и в такава удобна бърлога.

Поколеба се дали да не се върне обратно, да доведе приятелите си и заедно да завземат пещерата. С техния опит и умения, четиримата не би трябвало да срещнат особени затруднения с малобройния гоблинов отряд.

Нещо обаче го спираше и то съвсем не беше страх за приятелите му. Можеше ли с чиста съвест да постъпи по този начин? Можеше ли заедно с другарите си да нахлуе в нечий дом и най-безцеремонно да пропъди обитателите му в лютата буря? Спомни си за един друг гоблин, когото бе срещнал преди много години в една далечна земя. Онзи гоблин не беше зъл. Не беше ли възможно обитателите на тази пещера, толкова нависоко в почти непроходимата планина, никога да не са се натъквали на хора, елфи, джуджета, или която и да било от добрите раси? И в такъв случай, имаха ли Дризт и останалите право да ги нападат и то само за да им отнемат дома?

— Добра среща! — обади се той на езика на гоблините, който бе научил в Мензоберанзан.

Диалектът, който се говореше в Подземния мрак, беше много различен от този, който гоблините от Повърхността използваха, но не дотам, че Дризт да не може да се разбере с тях.

Един от гоблините направи крачка към него, ала миг по-късно жълтеникавите му очи се разшириха от ужас и той отскочи назад, видял, че натрапникът не е какъв да е елф, а елф на мрака.

— Аз и моите приятели търсим къде да се скрием от бурята — уверено и спокойно обясни Дризт, опитвайки се да не звучи нито враждебно, нито уплашено. — Може ли да се присъединим към вас?

— Колко сте? — изграчи гоблинът.

Дризт го погледна изпитателно и забеляза, че дрехите му са по-хубави от тези на останалите, на главата си носеше висока шапка, а от ушите му висяха златни халки.

— Петима — отвърна елфът.

— Плаща злато?

— Ще ви платим, да.

Едрият гоблин се изсмя дрезгаво и Дризт, който го прие за съгласие, остави Гуенивар да пази на прага и отиде да доведе останалите.

Никак не му бе трудно да се досети каква ще бъде реакцията на Бруенор, когато научи за уговорката му с новите им „хазяи“.

— Ха! — изпуфтя джуджето. — Ако си мислиш, че смятам да дам и кюлче от златото си на банда смрадливи гоблини, значи нямаш мозък в главата си! Или още по-зле — започнал си да мислиш като един от тях!

— Те нищо не разбират от пари — успокои го Дризт, докато ги водеше към пещерата, тъй като не искаше да остават нито миг повече на открито в това отвратително време — Риджис изглеждаше особено зле, трепереше като лист, а зъбите му не спираха да тракат. — Една-две монети ще стигнат.

— Можеш да им сложиш медни монети върху очите, когато ги съсека! — изрева Бруенор. — Чувал съм, че някои правели така.

Дризт спря и го изгледа твърдо:

— Вече се уговорих с тях — отсече той. — Дали съм постъпил правилно, или не, не знам, но вярвам, че няма да нарушите дадената от мен дума. Не сме сигурни дали тези гоблини заслужават нашия гняв, а каквито и да са, нахлуем ли там, за да ги прогоним от собствения им дом, значи с нищо не сме по-добри от тях!

Бруенор се разсмя с глас:

— Пак ли си пил от светената вода, а, елфе?

Теменужените очи на Дризт се присвиха.

— Добре де — отстъпи джуджето. — Нека бъде на твойта. Ама имай предвид, че брадвата през цялото време ще бъде в десницата ми. А някое от гнусните изчадия направи погрешна стъпка или рече нещо глупаво, а цялото място се е сдобило с нова окраска — яркочервена!

Дризт погледна към Кати-Бри, очаквайки поне тя да го подкрепи, ала по изражението й разбра немалка изненада), че тя е на страната на Бруенор. Запита се дали не бе сгрешил — може би наистина трябваше просто да нахълтат в пещерата и да прогонят гоблините.

Малко по-късно той бе първият, който влезе в пещерата, следван плътно от Гуенивар. Появата на огромната пантера стресна мнозина от гоблините, ала при вида на рижобрадото джудже те до един се разкрещяха възмутено, започнаха да подскачат нагоре-надолу, да го сочат с пръст и да размахват юмруци.

— Само мрачен елф — заяви предводителят им. — Джудже — не!

— Дуергар — отвърна Дризт. — Сиво джудже.

И като сръга Бруенор в ребрата, прошепна с крайчеца на устата си:

— Опитай да се държиш като дуергар.

Бруенор го изгледа скептично.

— Джудже! — сърдито повтори главатарят на гоблините.

— Дуергар — настоя Дризт. — Не сте ли чували за дуергарите? Сиви джуджета, съюзници на мрачните елфи и на гоблините от Подземния мрак?

Думите му съдържаха достатъчно истина, за да успокоят едрия гоблин. Сивите джуджета често търгуваха и понякога се съюзяваха с мрачните елфи. В Подземния мрак отношенията между дуергари и гоблини бяха почти същите като тези между мрачни елфи и гоблини — между двете раси имаше не толкова дружба, колкото търпимост. В Мензоберанзан живееха немалко гоблини — нали все някой трябваше да чисти, а и младите матрони имаха нужда от някого, върху когото да упражняват уменията си с камшика.

Следващият, който влезе в пещерата, бе Риджис й водачът на гоблините отново изпищя.

— И той е дуергар — побърза да „поясни“ Дризт преди гоблинът да успее да каже каквото и да било. — Но е още момче. Използваме ги, за да проникват в поселищата на полуръстовете и да се смесват незабелязани с тях.

— А! — бе единственото, което гоблинът можа да отговори.

Последна в пещерата влезе Кати-Бри. Естествено, нейната поява предизвика нов взрив от крясъци, тропане с крака, сочене с пръст и размахване на юмруци.

— А, пленничка! — похотливо рече предводителят на гоблините.

Очите на Дризт неволно се разшириха при тези думи и недвусмисления тон, с който бяха изречени. Намеренията на гнусното същество бяха съвсем очевидни и едва сега елфът разбра грешката си. Той просто бе отказал да приеме простичката истина, че Нойхайм, когото бе срещнал преди много години, е едно огромно и уникално изключение.

— Какво рече? — попита Бруенор, който не разбираше езика на гоблините много добре.

— Каза, че сделката се разваля — отвърна Дризт. — Каза да си вървим.

Преди джуджето да успее да го попита какво смята да прави, елфът вече отиваше към другия край на пещерата, извадил двата си ятагана.

— Дризт? — повика го Кати-Бри и се обърна към Бруенор, макар че едва го виждаше в сумрака.

— Те първи започнаха! — изрева джуджето, ала после се поколеба. — Нали така? — извика той към Дризт.

— О, да! — долетя отговорът на елфа.

— Направи факла за момичето, Къркорещ корем! — щастливо викна Бруенор, а после се втурна напред. — Стреляй наляво, докат’ Къркорещия корем не запали факлата! Аз ще се държа вдясно.

Двама гоблини се нахвърлиха върху Дризт, по един от всяка страна. Елфът отскочи надясно, завъртя се и рязко се наведе, замахвайки с двата ятагана. Единият гоблин вдигна късото си копие и почти успя да отбие едно от остриетата.

Дризт начаса придърпа оръжията си и като се обърна на другата страна, замахна с дясната ръка. Раненото му рамо запулсира, ала похотливата забележка на гоблина, очевидният намек, че не би имал нищо против да се позабавлява с Кати-Бри, му даваше сили да пренебрегне болката.

Противникът му се приведе, за да избегне един от ятаганите, и инстинктивно вдигна копието си, в случай че елфът реши да му нанесе нисък удар с другото си оръжие.

Вторият ятаган на Дризт му преряза гърлото.

Трети гоблин рухна на земята, а върху него се сгромоляса един от другарите му, пронизан в сърцето от първото оръжие на елфа, който бе направил бърза крачка встрани и миг по-късно вече се бе заел с четвърти противник.

— Мътните го взели, елфе! — изрева Бруенор. — Отнемаш ни цялата веселба!

И той се втурна към Дризт с намерението да забие секирата си в главата на неговия противник, ала в този миг огромна, черна сянка профуча покрай него и гоблинът беше затрупан под планина от черна козина и остри нокти.

Изведнъж тетивата на Таулмарил изсвистя и пещерата беше озарена от синьо сияние. Първите стрели на Кати-Бри се забиха в каменната стена, ала докато летяха, хвърлиха достатъчно светлина, та тя да си набележи няколко жертви.

Още на третия път успя да улучи един гоблин, а всеки от следващите й изстрели или попадаше право в целта, или изсвистяваше на милиметри от скверните същества, така че те бяха принудени да се хвърлят на пода.

Тримата приятели засилиха натиска си, посичайки всеки гоблин, изпречил се на пътя им. Мнозина от страхливите създания се разбягаха пред тях.

Кати-Бри продължаваше да стреля и макар че улучваше по-рядко, по този начин пречеше на гоблините в тази част на пещерата да се притекат на помощ на другарите си.

Междувременно Риджис си беше проправил път покрай отсрещната стена, прокрадвайки се покрай огромни скални късове, сталагмити и приведени надве гоблини. Много скоро забеляза, че от време на време някое от гнусните същества (включително и предводителят им) изчезва в една пукнатина в дъното на пещерата.

Полуръстът почака редиците на гоблините в тази част на каменната зала да пооредеят и се шмугна в гъстия мрак на вътрешните тунели.

Битката свърши за броени минути. В действителност, освен тримата гоблини, които се бяха нахвърлили върху Дризт в началото, трудно можеше да се каже, че страхливите същества бяха оказали кой знае каква съпротива. Вместо да се отбраняват срещу могъщите натрапници, бяха предпочели да избягат. Някои дори бяха стигнали дотам, че за да се спасят, хвърляха телата на другарите си на пътя на джуджето и пантерата.

Всичко свърши, когато Дризт и Бруенор едновременно пронизаха и посякоха един гоблин, който се опитваше да се измъкне през пукнатината в задната част на пещерата.

Бруенор дръпна секирата си, ала острието се бе заклещило и преди да се усети, той преметна и оръжието, и мъртвото тяло на гоблина, през рамо.

— Големият офейка! — недоволно изсумтя джуджето, без да забележи, че на гърба си има гоблинов труп. — Ще тръгнеш ли след него?

— Къде е Риджис? — долетя гласът на Кати-Бри откъм входа на пещерата.

Двамата приятели се обърнаха и видяха, че тя се мъчи да запали една факла.

— Къркорещия корем хич не го бива да изпълнява заповеди — изръмжа Бруенор. — Нали му рекох той да го стори!

— Не ми трябваше светлина, нали имам Таулмарил — обясни Кати-Бри. — Но той хукна нанякъде.

И като повиши глас, тя извика:

— Риджис!

— Избягал е — прошепна Бруенор на Дризт, макар че и сам не си вярваше, не и след проявената от полуръста смелост на идване от Десетте града, както и изненадващо доброто му представяне в битката край Окни. — Мен ако питаш, след онез’ людоеди е решил, че му стига толкоз.

Дризт поклати глава и бавно се огледа — повече се боеше, че Риджис може да е бил посечен, отколкото, че е избягал.

Няколко секунди по-късно чуха доволно свирукане и видяха полуръста да изниква от дупката в стената. Без да каже нищо, той огледа двамата си другари и подхвърли някакъв предмет на Дризт.

Елфът го улови и не можа да сдържи усмивката си, когато видя какво държи.

Гоблиново ухо, на което висеше златна халка.

И Дризт, и Бруенор спряха изумени погледи върху дребния си приятел.

— Чух го какво каза — отговори на неизречения им въпрос Риджис. — Аз също разбирам езика им.

И като щракна с пръсти пред лицата на слисаните си другари, той се насочи към Кати-Бри. Малко преди да стигне до нея обаче спря, обърна се и подхвърли и второто ухо на Дризт.

— Какво му става? — тихичко попита Бруенор, когато Риджис се отдалечи.

— Приключенски дух? — също толкова недоумяващо отвърна Дризт.

— Може би — рече джуджето и се изплю на пода. — Всички ни ще убият зарад него, или аз съм брадат гном.

Петимата (Гуенивар остана с тях през цялата нощ) изчакаха в пещерата отминаването на бурята. В единия ъгъл откриха купчина дърва (както и гранясало месо, което не посмяха да сготвят) и Бруенор напали буен огън близо до входа. Гуенивар пазеше, докато Дризт, Кати-Бри и Риджис изхвърлиха телата в тунела. После се настаниха около огъня и хапнаха. Редуваха се да стоят на пост през цялата нощ и спяха по двама, въпреки че не очакваха страхливите гоблини да се върнат толкова скоро.

Далеч на югоизток друг уморен пътник нямаше приятели, които да стоят на пост, докато той спи. Въпреки това, тъй като не очакваше, че в подобна бурна нощ може да се навъртат врагове, Уолфгар се облегна на скалата зад себе си и затвори очи.

Сам бе пригодил това място за подслон, така че сега от двете му страни се издигаха високи снежни стени, а зад гърба си имаше твърда скала. Снегът бързо се трупаше пред него и той знаеше, че трябва да спи на пресекулки — малко вероятно бе да го открият диви животни или чудовища, но ако не почистваше постоянно снега пред себе си, рискуваше да бъде погребан жив, а ако не хвърляше по някое и друго дърво в огъня, най-вероятно щеше да измръзне до смърт.

Разбира се, подобни дребни неудобства не можеха да притеснят варварина, отраснал в откритата тундра на Долината на мразовития вятър, с песента на ледените й вихри в ушите си.

И закален в огнените недра на пъкления дом на Ерту.

Вятърът печално свиреше протяжна, скръбна мелодия в ушите му, която жегна изстрадалия мъж право в сърцето. Там, в снежния заслон, сам в бурната нощ, той неволно се върна назад.

Спомни си детството, прекарано в племето на Лоса, когато тичаше на воля из необятната тундра и досущ като своите предци, които го бяха правили столетия наред, ловуваше и изпълняваше все същите ритуали.

Спомни си битката, отвела го в Десетте града, свирепо нападение, което войнствените му сънародници бяха предприели срещу жителите на десетте поселища. Не особено добре нанесен удар по главата на едно особено твърдоглаво джудже бе станал причина за поражението му и ето че се бе озовал в ръцете на някой си Бруенор Бойния чук — сприхаво, грубовато джудже със златно сърце, което Уолфгар много скоро бе обикнал като роден баща. Претърпяното поражение на бойното поле го бе събрало с Дризт и Кати-Бри и го бе тласнало към пътя, по който щеше да върви оттам насетне. Същия път, който го бе захвърлил в онова пъклено място, бърлогата на демона Ерту.

Вятърът все така пееше скръбната си песен, сякаш го молеше да не продължава напред, да спре и да захвърли спомените за Ерту и ужасите, преживени в скверния му дом.

Песента на вятъра се превърна в настойчиво предупреждение, ала Уолфгар, когото мисълта за онова, в което смяташе, че се е превърнал, измъчваше по-силно и от спомена за преживяното в лапите на Ерту, не го послуша. Не и този път. Той жадно се хвърли в прегръдката на спомените, извика ги в съзнанието си и се вгледа в тях, хладнокръвно и безпристрастно. Това беше истината, такава, каквато бе, а не каквото би трябвало да бъде. Истина, която щеше да бъде с него до края на живота му.

Истина, от която трябваше да извлече полза, а не, от която да се крие.

Вятърът продължаваше да напява мрачното си предупреждение, нашепваше му да не поглежда в бездната от ужас, да не поема по пътища, които щяха да го отведат там, където бе по-добре никога да не стъпва, ала Уолфгар издържа докрай, наново преживя всичко, чак до победата над Ерту насред Морето на неспирния лед.

Победата, която той и приятелите му бяха удържали.

Там се коренеше същинският проблем, осъзна варваринът. Той и приятелите му! Беше си тръгнал от някогашните си спътници, защото вярваше, че така трябва. Избягал бе от тях и най-вече от Кати-Бри, защото не можеше да понесе да видят в какво се бе превърнал — напълно сломен, бледа сянка на онзи, който някога беше.

Уолфгар се откъсна за малко от мислите си и хвърли в огъня последните дърва, които беше събрал. След това намести камъните, с които беше обградил импровизираното си огнище, за да могат да се нагреят и да запазят топлината за по-дълго. Накрая изтърколи един от тях под завивките си и го намести така, че да може да легне върху него.

Топлината се разля по тялото му, ала не можа да пропъди напиращите спомени и въпросите, които те водеха след себе си.

— И докъде стигнах накрая? — попита той, ала вятърът не отвърна и продължи да свири жалостиво.

И той, както и Уолфгар, не знаеше отговора.

Утрото дойде, ясно и светло, слънцето се заизкачва по безоблачното небе и започна да топи преспите, които виелицата беше натрупала през нощта.

Дризт посрещна яркия изгрев със смесени чувства — и той, и останалите бяха щастливи, че отново усещат ръцете и краката си, но също така добре разбираха какви опасности крие подобно време след буря като вчерашната. Щеше да им се наложи да се движат крайно предпазливо, за да избегнат заплашващите ги на всяка крачка лавини.

Елфът погледна назад, към пещерата, в която приятелите му още спяха. Ако имаха късмет, може би още днес щяха да достигнат брега и да започнат търсенето на клисурата и Шийла Крий.

Дризт се огледа наоколо и си каза, че наистина ще им трябва доста късмет. Дори оттук съвсем ясно чуваше далечния тътен на свличащ се сняг.

Заслонът на Уолфгар се бе превърнал в истинска пещера, същинска снежна гробница, и той беше принуден да си проправя път с юмруци и ритници. Когато най-сетне изпълзя навън, той се изправи и се протегна, оставяйки лъчите на слънцето да стоплят измръзналото му тяло.

Намираше се в подножието на планината на юг, към Лускан, теренът се спускаше надолу, а на северния хоризонт не се виждаше нищо друго, освен високи, заснежени върхове. Уолфгар се изсмя примирено, когато забеляза, че бе нощувал на самата граница на бурята — по възвишенията на юг явно бе валял предимно дъжд, докато земята на север беше покрита с дебел сняг.

Сякаш самите богове му казваха да се върне обратно.

Уолфгар кимна. Може би. А може би бурята не бе нищо повече от въплъщение на избора, който стоеше пред него. Лесният път, който отиваше на юг, към Лускан и отвъд, го викаше, показваше му съвсем ясно откъде да мине, за да избегне трудностите.

Сърцатият варварин се разсмя на символичния начин, по който самата природа сякаш го тласкаше обратно към сигурния, спокоен живот в Града на бездънните води. Той нарами раницата си, взе грубоватата алебарда, която носеше вместо Щитозъб и пое на север.

Двадесет и първа Прахосано обаяние

— Имам работа в Лускан, за която трябва да се погрижа! — негодуваше Морик. — Задействал съм толкова много неща — връзки и сделки, и какво ли не! — а сега, заради теб и твоите приятели всичко ще иде нахалост!

— Но пък дългите, зимни нощи ще ти донесат много наслада — усмихна се Белани и се протегна изкусително върху купчината меки кожи.

— Това няма… е, да, така е — съгласи се Морик и поклати глава. — Аз не се оплаквам от теб, знаеш го, нали?

— Твърде много говориш — рече Белани и протегна ръка към него.

— Аз… аз… Не, така не може! Не сега! Имам работа…

— По-късно.

— Сега!

Белани се усмихна широко, претърколи се и се протегна. Възмущението на Морик трябваше да почака. Все пак, по-късно същия ден, той отново подхвана оплакванията си и продължи да натяква на Белани, че уж краткото пътуване, на което го бе взела, ще му струва прескъпо.

— Нямаше как да го избегна — обясни магьосницата. — Трябваше да те доведа тук, а после зимата ни изненада.

— И не ми е позволено да си тръгна?

— О, върви си, ако искаш. Но пътят дотам е дълъг и труден… мислиш ли, че ще стигнеш до Лускан в разгара на зимата?

— Ти ме доведе тук, значи ти трябва да ме върнеш обратно!

— Невъзможно — спокойно отвърна Белани. — Не съм в състояние да те телепортирам толкова надалеч. Навярно бих могла да отворя няколко магически портала, но не достатъчно, за да стигнем чак до Лускан. Освен това изобщо не обичам студа, Морик. Ама никак.

— Значи Шийла Крий ще трябва да измисли друг начин да ме върне вкъщи — заяви Морик и си обу панталоните…

… или поне се опита, тъй като едва бе успял да ги вдигне до глезените си, когато Белани махна с ръка и той бе връхлетян от силен вятър, който го събори по гръб.

Морик се надигна на колене и с мъка се изправи.

— Много смешно — мрачно рече той и я изгледа сърдито, ала още преди да довърши, видя, че Белани изобщо не се усмихва.

— Значи смяташ да отидеш при Шийла Крий и да поискаш да те върне у дома? — попита тя.

— Защо не?

— Защото тя ще те убие. Шийла не те харесва особено и иска да се махнеш оттук точно толкова, колкото и ти самият, но въпреки това няма да си мръдне и малкия пръст, за да ти помогне да си отидеш. Най-много да позволи на някоя от човекоядките си да изхвърли мъртвото ти тяло в морето. Не, Морик, единственото, което можеш да сториш, е да не й се пречкаш много-много. Вдигаме платна веднага щом се запролети и най-вероятно ще се държим до брега, така че ще можем да те оставим близо до Лускан или дори в самия Лускан, стига да сме сигурни, че Дюдермонт не ни е заложил капан.

— Дотогава ще съм се превърнал в просяк!

— Е, ако предпочиташ да си умреш богат, върви при Шийла и й кажи какво искаш — разсмя се Белани и като се претърколи, се загърна в дебелите кожи знак, че за нея разговорът е приключил.

Морик дълго остана на мястото си, без да сваля поглед от нея. Харесваше я, наистина я харесваше и бе сигурен, че да прекара зимата с нея би било чудесно. Пък и тук имаше още няколко жени, включително една-две доста привлекателни. Джул Пепър, например. Ами да, зимата май щеше да се окаже още по-приятна, отколкото той си мислеше.

Морик прогони тази идея от главата си почти мигновено. Трябваше много да внимава, при положение че се намира в подобна опасна компания. Горко му, ако разгневеше Белани с опитите да се позабавлява с Джул. Потръпна само при мисълта за онова, което Белани бе в състояние да му причини. Открай време мразеше да си има вземане-даване с каквито и да било магьосници, тъй като не можеше да ги заблуди, както правеше с обикновените хора, а пък те можеха да го взривят на хиляди късчета, преди той да успее да ги доближи. Според Морик, магьосниците просто не играеха честно.

Да, трябваше много да внимава да не събужда излишна ревност.

А може би точно там беше проблемът, каза си той, мислейки за очевидната неприязън на Шийла. Може би огнената главатарка на пиратите не одобряваше приятеля на Белани именно защото тя самата си нямаше никого, който да я сгрее в дългите зимни нощи.

Лукава усмивка плъзна по лицето на Разбойника, докато гледаше спящата Белани.

— Ех, Шийла! — прошепна той и се зачуди дали изобщо ще иска да се върне у дома, след като прекара известно време с Шийла.

Може би тук го чакаха много по-големи богатства, отколкото някога щеше да има в Лускан.

Чогуруга гневно кръстосваше огромната стая, замеряйки всеки, който не успееше да се дръпне навреме, с каквото й попадне.

— Батунк! — не спираше да вие тя. — Батунк, къде си!

Скъпоценното й синче беше излязло начело на грабителски отряд — поход, който трябваше да трае не повече от няколко дни. Оттогава бяха минали почти десет дена, а от Батунк нямаше и следа.

— Сняг много дълбок — спокойно се обади Блуг, който се бе излегнал в огромен хамак (подарък от Шийла Крий), така че масивните му крака висяха от двете страни на плетената люлка.

Чогуруга се втурна към него и с един замах го изтърси от хамака:

— Ако научи, че ти наранил…

— Батунк излязъл — все така спокойно й напомни Блуг, било защото не искаше да се нахвърля върху красивата си жена, било защото не искаше да се присмива на очевидната й истерия. — Той или се върне, или не. Блуг няма излезе търси го.

Простичката логика (достатъчно проста, за да може дори Чогуруга да я разбере) не успя да успокои човекоядката, но поне я накара да отклони вниманието си от Блуг.

Виейки отчаяно, тя се обърна и отново започна да кръстосва стаята.

В действителност синът й не за първи път закъсняваше след подобни мисии, ала този път беше различно и то не само заради свирепата буря, извила се най-неочаквано. Този път, Чогуруга го усещаше с цялото си същество, се бе случило нещо ужасно. Гибел беше сполетяла скъпия й Батунк.

Този път той нямаше да се завърне.

Човекоядката бе напълно сигурна.

Морик се ухили широко и като извади от малката кожена кесийка на пояса си още един бокал — красив предмет, изработен от сребро и фино стъкло, го постави на масичката пред Шийла Крий.

Шийла го погледна развеселено и му кимна да продължи.

Този път от кесийката излезе бутилка елфическо вино, прекалено голяма да се побере в кесийката дори сама, камо ли пък заедно с двата бокала.

— Какво друго криеш в магическата си кесия, лусканецо? — подозрително попита Шийла. — Белани знае ли, че притежаваш подобен предмет?

— И защо това трябва да я интересува, прекрасна Шийла? — отвърна Морик и щедро напълни чашата пред Шийла със скъпата течност, след което сипа малко и в своята. — Аз не съм заплаха за никого тук. Аз съм приятел, не враг.

Шийла се подсмихна и надигна чашата си с такъв замах, че виното се разплиска. Все така невъзмутимо, тя отпи огромна глътка, тресна бокала на масата и обърса зачервеното си лице.

— Да не мислиш, че някой враг би казал нещо друго? — направо заяви Шийла. — Малцина се признават за зложелатели, след като вече са заловени.

Морик се изкиска:

— Не одобряваш решението на Белани да ме доведе тук — отбеляза той.

— Никога не съм твърдяла друго.

— Не одобряваш и интереса, който тя проявява към мен — осмели се да добави Морик.

Шийла не можа да скрие сянката, която пробяга по лицето й, и неспокойно се размърда в стола си. Окуражен от мисълта, че рязкото й държание към него се дължи всъщност на ревност (а в очите на самоуверения лусканец подобна възможност изглеждаше напълно правдоподобна), Морик поднесе чашата си към Шийла.

— Да пием за деня, когато и двамата ще оценим по достойнство качествата на другия! — рече той.

— Както и за деня, когато всеки от нас ще прозре истинските желания на другия! — добави Шийла с широка усмивка.

Морик се ухили доволно, мислейки си какви ли пламенни удоволствия може да му достави огненият темперамент на пиратската главатарка.

Онова, което получи, бе последното, което очакваше.

Малко по-късно Морик излезе от стаята на Шийла със залитане. Главата му още пулсираше от крошето, което Шийла му бе нанесла, без дори да свали усмивката от лицето си. Недоумявайки защо Шийла беше посрещнала толкова остро опита му за сближаване (та той само се бе доближил до нея и я бе погалил по бузата с опакото на ръката си!), лусканецът се отправи към стаята на Белани, сипейки проклятие след проклятие. Не беше свикнал на подобно отношение от жените и сега му бе трудно да скрие възмущението си от Белани, която се показа на вратата и му препречи пътя.

— Да не си ухажвал някой разярен язовец? — подсмихна се тя.

— Дори това би било за предпочитане! — отвърна Морик и се опита да я заобиколи, за да влезе; тя обаче протегна ръка и го спря.

Лусканецът я изгледа въпросително:

— Да не би да ревнуваш?

— Мисля, че достатъчно добре знаеш колко струваш, за да можеш и сам да си отговориш на този въпрос.

Морик се накани да каже нещо, ала после осъзна скритата обида в думите на магьосницата и кимна одобрително.

— Да ревнувам? — скептично повтори Белани. — Не бих казала. Очаквах досега да си преспал най-малкото с Джул Пепър. Но не мога да отрека, че ме изненадваш — не мислех, че Шийла е твоят тип. А и ти не си нейният.

— Е, била си права — отбеляза Морик и като потърка слепоочието, което все още го болеше, влезе в стаята, този път, без да бъде спиран от Белани. — Подозирам, че ти би имала повече късмет, ако решиш да я ухажваш.

— Чак сега ли го разбра! — засмя се Белани и го последва, затваряйки вратата след себе си.

Морик се отпусна върху меките кожи и я погледна.

— Е, не можа ли да ме предупредиш? — попита той. — Или поне да ми намекнеш?

— И да се лиша от възможността да се позабавлявам?

— Не си пропуснала кой знае какво — увери я Разбойника и протегна ръце към нея.

— Искаш ли да се погрижа за нараненото ти слепоочие? — подхвърли Белани. — Или за наранената ти гордост?

Морик се замисли за миг.

— И двете — призна той и магьосницата се приближи с широка усмивка на лице.

— Това е последният път, когато те предупреждавам — рече тя, докато се мушкаше в леглото до него. — Забъркаш ли се с Шийла Крий, тя ще те убие. И то ако извадиш късмет. Много е вероятно вместо това да каже на Чогуруга, че я харесваш.

— Човекоядката? — ахна Морик ужасено.

— И ако това не те убие, то Блуг със сигурност ще го стори.

Белани пропълзя до него и понечи да го целуне, ала лусканецът се отдръпна — желанието му внезапно се бе изпарило напълно.

— Чогуруга — прошепна той и по гърба му пробягаха ледени тръпки.

Двадесет и втора глава Стъпка по стъпка

Брулен безмилостно от ледения вятър, който го връхлиташе отдясно, Уолфгар бавно напредваше, навел глава, за да се предпази поне малко от свирепите, смразяващи талази. Прекосяваше един особено висок планински проход и макар че мястото беше прекалено открито, никъде другаде снегът не бе толкова малко, именно благодарение на неспирния вятър. Вярно, че всеки враг можеше да го забележи от цяла миля — черно петно на фона на бялата планина — ала Уолфгар беше сигурен, че никое живо същество (освен ако нямаше крила и не бе достатъчно силно, за да се пребори с мразовитите вихри) не би могло да го доближи.

Вместо да се бои от врагове, варваринът се надяваше, че старите му приятели ще го забележат. Как иначе би могъл да ги открие в тази необятна пустош, където единственото, върху което очите на пътника можеха да се спрат, бяха безкрайни върхове, и където всяка представа за разстояние беше напълно изкривена? Понякога поредното било, върху което дърветата ясно се различаваха, изглеждаше съвсем близо, ала в действителност се намираше на десетки мили и нерядко бе отделено от дълбоки пропасти, които Уолфгар нямаше как да преодолее, освен ако не изгубеше цели дни, за да ги заобиколи.

Как изобщо очакваше да ги открие, за кой ли път се запита варваринът и за кой ли път поклати глава, чудейки се как бе могъл да избере северната порта на Лускан и защо не се бе отказал дори след онази страховита буря в подножието на планината, когато съвсем ясно бе видял колко лесен е пътят на юг и колко непреодолим — този на север.

— Какъв глупак само ще се окажа, ако Дризт и останалите са си намерили подслон — някое градче, в което да прекарат зимата! — каза си той и се разсмя с глас.

Да, надали имаше по-безнадеждно положение от това да търси приятелите си в безбрежната, негостоприемна пустош и то в толкова лошо време, че те можеха да минат само на няколко метра край него, без той да разбере. Въпреки това, Уолфгар знаеше, че не е глупак, знаеше, че постъпва правилно и прави точно това, което трябва.

Поспря за малко и обходи с поглед долините под себе си, върха, който се издигаше насреща му, малката борова горичка, която се зеленееше нейде вдясно, самотно цветно петно на фона на бялата планина.

Уолфгар реши да се насочи натам и под прикритието на дърветата да поеме на запад, докато не достигне прохода, който щеше да го отведе в Долината на мразовития вятър. Ако по пътя се натъкнеше на старите си приятели, толкова по-добре. Ако ли не, щеше да отиде в Десетте града и да ги чака там. Не дойдеха ли до настъпването на пролетта, щеше да се присъедини към някой керван, отиващ към Града на бездънните води.

Вдигна ръка, за да предпази очите си от ярката светлина и от снега, който вятърът навяваше в лицето му, и пое напред. Трябваше да прекоси откритата местност, която водеше до следващия връх, а после да се спусне по стръмния западен склон. Поне склонът беше покрит с дървета, на които той можеше да се обляга и да използва, за да забави слизането си. Опиташе ли да се спусне сега, при най-лекото подхлъзване можеше да политне надолу, премятайки се презглава в продължение на няколко мили.

Уолфгар отново наведе глава и продължи напред, облягайки се на вятъра.

Това му струва скъпо, когато малко по-късно стъпи върху някакъв камък, който се оказа прекалено полегат. Мъхестият ботуш не можа да му помогне особено върху гладката, заледена повърхност и той, приведен на една страна заради вятъра, не успя да си възвърне равновесието навреме, тупна на земята и се понесе надолу, размахал ръце в напразен опит да се залови за каквото и да било.

Почти веднага захвърли на една страна тежката, неудобна алебарда, така че тя да не се стовари върху главата му. Не след дълго вече не се пързаляше, а се премяташе презглава, удряйки се в камъни и скални издатини. Една от тях го блъсна толкова силно, че го завъртя настрани. Презрамките на раницата му се скъсаха и тя се затъркаля след него, а припасите му се сипеха по пътя.

Уолфгар продължи да се носи надолу, дълго след като и оръжието, и всичките му вещи бяха останали далеч над него.

— Ранен е! — уплашено възкликна капитан Дюдермонт, докато гледаше как Уолфгар се търкаля по склона.

Той и Робилард бяха в неговата каюта и заедно се взираха в дъното на една купа, пълна с омагьосана вода, която магьосникът използваше, за да следи какво става с варварина. Робилард не обичаше подобни магии (а и не беше безкрайно добър в тях), но въпреки това бе успял тайничко да закачи една вълшебна карфица в гънките на дебелите кожени дрехи на Уолфгар. Благодарение на тази карфица, настроена към купата с вода, дори Робилард, чиито умения бяха в съвсем друга област, лесно можеше да държи варварина под око.

— Идиот! — тихо отбеляза сега магьосникът.

Двамата с Дюдермонт (който нервно хапеше долната си устна) ясно видяха как Уолфгар най-сетне се изправя на крака, леко приведен на една страна, очевидно, за да щади раненото си рамо. Докато той обикаляше наоколо, оглеждайки се за път, който да го отведе до вещите му, двамата мъже на кораба съвсем ясно забелязаха, че куца.

— Няма да успее да се изкачи обратно без чужда помощ — рече Дюдермонт.

— Идиот — повтори Робилард.

— Погледни го! — извика капитанът. — Можеше да поеме на юг, както ти бе сигурен, че ще стори, но не го направи. Не, той тръгна на север и навлезе в мразовитите планини, които малцина се осмеляват да прекосят дори през лятото и то с придружители, да не говорим пък да отидат сами!

— Това се казва естествен подбор — насмешливо подхвърли Робилард. — Онези, които биха се осмелили да идат сами, най-вероятно са го сторили и вече са мъртви. Глупаците винаги намират начин да не предадат тъпоумието си на поколенията.

— Ти сам искаше да поеме на север! — напомни му Дюдермонт. — Неведнъж си го казвал. Но не за да загине толкова нелепо. Откога повтаряш, че ако Уолфгар заслужава приятели като Дризт и Кати-Бри, трябва да тръгне да ги търси, колкото и невъзможно да изглежда подобно начинание! Е, виж го сега, сприхави ми приятелю!

При тези думи капитанът махна към дъното на купата, където съвсем ясно се виждаше как Уолфгар бавно и мъчително се катери нагоре по склона, сантиметър по сантиметър, напук на болката, изписана по лицето му. Той не сведе отчаяно глава, не закрещя ядосано, не размаха юмрук в пристъп на безсилна ярост, а упорито се заизкачва обратно по билото на планината.

Дюдермонт спря изпитателен поглед върху лицето на Робилард, който се взираше в образа на варварина. Най-сетне магьосникът вдигна очи:

— Може би у него се крие повече, отколкото предполагах — призна той.

— Нима трябва да го оставим да умре по този начин?

Робилард въздъхна, после изръмжа и потърка лицето си толкова яростно, че мършавите му бузи се зачервиха:

— Само ядове ни създава, още откакто се появи в Града на бездънните води и поиска да говори с теб! — озъби се той и поклати глава. — Къде ти! Даже преди това, в Лускан, когато се опита да те убие…

— Не го е направил! — отсече Дюдермонт, сърдит на Робилард, задето беше отворил старата рана. — Заговорът не беше дело нито на Уолфгар, нито на дребния му приятел, онзи Морик.

— Ти си мислиш така.

— Той понася трудностите, без да се оплаква — продължи капитанът и кимна към магическата купа. — Не че за него подобна буря изобщо може да се нарече изпитание, не и след онова, което трябва да е преживял в ръцете на демона Ерту.

— Тогава защо въобще се тревожим?

— Никога няма да намери приятелите си, докато се скита безцелно из зимната планина.

Робилард въздъхна тежко и Дюдермонт разбра, че магьосникът се е видял принуден да се съгласи с него.

— Ама нали вчера забелязахме пирати на хоризонта! — направи последен отчаян опит да се измъкне Робилард. — Нищо чудно още утре да ни се наложи да влезем в бой. Не можеш да си позволиш…

— Ако отново ги забележим, а ти не си се върнал или още не си готов за битка, просто ще ги следваме тайно. Нали знаеш, че както можем да догоним всеки кораб, така можем и да избягаме от всеки кораб, ако се наложи.

— Не обичам да се телепортирам в непознати места — продължи да мърмори Робилард. — Може да се озова прекалено високо и да падна.

— Ами тогава си направи магия за летене, преди да тръгнеш.

— Или пък твърде ниско — мрачно рече Робилард, което бе напълно реална опасност, а всеки магьосник, който се появеше от другата страна на подобна магия прекалено ниско, рискуваше да остави части от себе си из скалите и пръстта.

Дюдермонт нямаше какво да отговори и само сви рамене, но Робилард и без това се оплакваше просто ей така — в действителност вече бе решил да отиде при ранения варварин.

— Изчакайте да се върна, преди да нападате, когото и да било! — изръмжа той, докато ровеше из джобовете си, за да намери всички съставки, от които имаше нужда, за да се пренесе безопасно (доколкото беше възможно!) при Уолфгар. — Ако се върна, разбира се.

— Убеден съм, че ще се върнеш.

— Естествено, че си.

Дюдермонт отстъпи назад и Робилард отвори един скрин и извади дебело, вълнено одеяло. Без да престава да мърмори, той се залови за работа — първо направи магия, благодарение на която се издигна на няколко сантиметра над пода, както и една, която сякаш разкъса въздуха и го изпълни с безброй пъстроцветни мехурчета. Те бързо го обгърнаха и само след миг той вече беше изчезнал, а мехурчетата постепенно се пукнаха и въздухът отново стана цял.

Дюдермонт се втурна към купата с вълшебна течност и успя да зърне Уолфгар частици от секундата преди магията на Робилард да престане да действа.

Достатъчно, за да види как до варварина изниква нечий силует.

Още щом усети, че се подхлъзва, Уолфгар се хвърли по очи и ръмжейки, протегна ръка. Успя да намери пукнатина в оголената от вятъра скала и като напрегна железните си мускули, се изтегли нагоре.

— Ще откараш тук целия следобед, ако продължаваш в същия дух — разнесе се познат глас нейде над главата му.

Уолфгар вдигна очи и видя Робилард да го наблюдава от прохода, заметнал дебело, кафяво одеяло върху магьосническите си одежди.

— Какво… — понечи да попита варваринът, но това моментно разсейване му струва прекалено скъпо и той полетя надолу.

Приземи се върху една скална издатина пет-шест метра по-надолу, но веднага се изправи и погледна нагоре. Видя Робилард да се спуска към него с алебардата в ръка и без изобщо да докосва земята. Докато се приближаваше, магьосникът вдигна още няколко от вещите, които Уолфгар беше изпуснал, а след като ги остави до него, отново се издигна нагоре. Когато най-сетне събра всичко, той лекичко се приземи до варварина.

— Не очаквах да те видя тук — рече Уолфгар.

— Аз също — отвърна Робилард. — Бях сигурен, че ще избереш южния път. Дори изгубих облога, който бяха направил с Донарк, кормчията.

— Парите ли си искаш? — сухо попита варваринът.

Робилард сви рамене:

— Може би някой друг път. Нямам особено желание да оставам в тази отвратителна пустош повече, отколкото трябва.

— Е, аз си върнах вещите, а и не съм тежко ранен — заяви Уолфгар и като изпъчи масивния си гръден кош, вирна брадичка — магьосникът бе свободен да си върви още сега.

— Но не си открил другарите си — обясни Робилард. — И надали ще успееш без моя помощ. Така че — ето ме тук.

— Защото си ми приятел?

— Защото капитан Дюдермонт е твой приятел поправи го магьосникът и изсумтя, виждайки ироничната усмивка на Уолфгар.

— Имаш ли магии, с които да ги намериш? — попита варваринът.

— Имам магии, с които можем да прелетим на планината — обясни Робилард. — Както и такива, с които можем да се придвижваме от място на място. Така много бързо ще проучим всички живи същества, които се навъртат наоколо. Остава ни единствено да се надяваме, че приятелите ти са сред тях.

— А ако не са?

— Тогава ти предлагам да се върнеш в Града на бездънните води.

— На борда на „Морски дух“?

— В Града на бездънните води — натърти магьосникът.

Уолфгар сви рамене. Не искаше да влиза в спор, който можеше да се окаже безсмислен — смяташе, че Дризт и останалите са тръгнали да търсят Щитозъб, а в такъв случай най-вероятно бяха някъде тук, живи и невредими.

Все още не бе напълно сигурен, че изборът, който бе направил в Лускан, е правилен; все още не бе сигурен, че е готов за това и че наистина го иска. Как ли щеше да реагира, когато отново ги видеше? Какво щеше да каже на Бруенор и какво щеше да стори, ако джуджето, твърдо решено да брани Кати-Бри до смърт, се нахвърлеше отгоре му и се опиташе да го удуши с голи ръце? И какво щеше да каже на Кати-Бри? Как да я погледне в очите след онова, което й беше сторил?

Всички тези въпроси го връхлетяха едновременно сега, когато вероятността да намери някогашните си приятели, внезапно бе нараснала неимоверно.

Въпроси, на които той нямаше отговор. Не, Уолфгар нямаше никаква представа не само как ще го посрещнат те, но и какво ще стори самият той.

Когато най-сетне се откъсна от мислите си, варваринът видя, че Робилард го наблюдава с почти съчувствено изражение, нещо, което не му се беше случвало никога досега.

— Как успя да стигнеш дотук? — попита магьосникът и Уолфгар го изгледа недоумяващо. — Стъпка по стъпка — отвърна си сам Робилард. — И пак така ще продължиш. Стъпка по стъпка — ето как Уолфгар ще смаже демоните, които го измъчват.

При тези думи магьосникът стори нещо, от което исполинът се изненада така, както рядко се бе изненадвал през живота си — протегна ръка и го потупа по рамото.

Двадесет и трета глава И тогава вътре влезе…

— Чини ми се, че май ще трябва да се върнем при онзи глупак, лорд Ферингал — изсумтя Бруенор, докато влизаше обратно в пещерата, в която бяха пренощували.

Наистина, времето се беше оправило, но с това се увеличаваше и рискът от лавини, а дори Бруенор беше изумен от количеството сняг, което беше паднало през нощта.

— Ще стигне до кръста и на някой великан! — съобщи той.

— Ами тогава върви отгоре му — подсмихна се Дризт, ала в действителност на никого от тях не му беше до шеги.

Снегът беше натрупал здравата из цялата планина и точно както елфът беше предвидил, последвалите лавини силно бяха затруднили пътуването им. Навсякъде около тях се свличаха внушителни снежни маси и нерядко им препречваха пътя, така че те трябваше да обикалят часове, ако не и дни наред, за да преодолеят някой проход, който иначе биха прекосили само за час.

— Няма да ги открием, елфе — заяви Бруенор направо. — Скрили са се нейде на топло и бас държа, че цяла зима няма да си покажат мръсните муцуни навън. Няма как да ги открием в тоз’ сняг.

— От самото начало знаехме, че няма да е лесно — напомни му Кати-Бри.

— Пък и нали от онези людоеди в кулата научихме правилната посока — обади се и Риджис. — Вярно, ще ни трябва малко повечко късмет, но ние си го знаем отдавна, нали?

— Ха! — изсумтя Бруенор и така изрита първия камък, който му попадна, че той полетя във въздуха и се блъсна в насрещната стена.

— Какво тогава? — сериозно го попита Дризт. — Да им оставим чука, така ли?

— Или да бъдем живи погребани под планина от сняг, още преди да сме ги открили? — отвърна Бруенор. — Все прекрасни възможности, елфе!

— Или пък да се върнем в Окни и да презимуваме там — допълни Риджис. — И да опитаме отново, когато дойде пролетта.

— Когато „Кървавия кил“ отдавна ще е излязъл в открито море — възрази Кати-Бри. — Когато Шийла Крий и Щитозъб ще са далеч, далеч оттук.

— Да идем на юг, тогаз — предложи Бруенор. — Да намерим Дюдермонт и да тръгнем на лов за пирати заедно с него. А щом открием Крий, ще си вземем чука, а нея ще пратим на дъното на океана, където й е мястото.

След тези думи се възцари мълчание, което дълго време никой не наруши. Може би Бруенор беше прав. Може би търсенето на Щитозъб в планината беше обречено на неуспех и дори на катастрофа. А ако някой имаше право да го прекрати, то това несъмнено беше джуджето — именно то беше изработило бойния чук и пак то го беше подарило на Уолфгар. Ала никой, дори Риджис, когото цялата тази ситуация като че ли засягаше най-малко от четиримата, нямаше желание да се откаже толкова лесно от бойния чук, символ на всичко онова, което Уолфгар някога бе за тях.

Да, може би щеше да бъде по-разумно да изчакат настъпването на пролетта, но Дризт просто не искаше да приеме набиващия се в очите извод, че времето бе направило пътуването им прекалено опасно. Онова, което елфът искаше, бе всичко да приключи веднъж завинаги и колкото се може по-бързо. Искаше най-сетне да открият Уолфгар и да си възвърнат както Щитозъб, така и изгубения символ на онова, което бяха някога, и мисълта да прекара дългите, зимни месеци, без да прави нищо, изобщо не му се нравеше. Когато се огледа наоколо, установи, че тази идея не е по вкуса и на останалите, включително и на Бруенор (или най-вече на Бруенор, въпреки обичайното му мърморене).

Дризт излезе от пещерата, покатервайки се върху снежната стена, която се бе натрупала пред входа през нощта. Изкачи се възможно най-високо и въпреки че яркото слънце пареше чувствителните му очи, се огледа във всички посоки, търсейки път на юг, към морето.

Не след дълго чу някой да се приближава зад него и по звука от стъпките (по-леки от тези на Бруенор, но не така меки, както неговите собствени) позна, че е Кати-Бри.

— И да продължим напред, и да се върнем назад ми се струва еднакво трудно — рече тя, след като се изкачи при него. — Тъй че защо да не продължим напред?

— Мислиш ли, че Бруенор и Риджис ще се съгласят?

— Къркорещия корем тъкмо убеждава Бруенор — обясни младата жена и Дризт я погледна учудено.

Досега Риджис винаги бе първият, готов да свърне от пътя на приключенията и да си потърси някое топло и сигурно местенце, където да се подслони.

— Спомняш ли си как веднъж Артемис Ентрери прие неговия външен вид? — привидно мрачно попита Дризт.

Кати-Бри го погледна сепнато, ала после видя, че се шегува и се усмихна. Въпреки това фактът, че Риджис се е променил, бе доста красноречив — това беше очевидно и за двамата.

— Човек би очаквал след онуй гоблиново копие, дето го улучи в реката, да заобича още повече сигурността и удобствата — отбеляза Кати-Бри.

— Ако не беше получил магическа помощ (и то от най-неочаквания източник), със сигурност щеше да изгуби ръката си и то в най-добрия случай.

Дризт беше прав. Когато гоблиновото копие се заби в рамото на полуръста, приятелите му не можаха да спрат кръвоизлива, въпреки всичките си опити. Всъщност, Дризт и Кати-Бри тъкмо се готвеха да отрежат ръката му — единственият им шанс да спасят живота му, — когато се бе появил един от приближените на Джарлаксъл, преобразен като Кадърли, и им бе предложил да излекува приятеля им с магия.

Риджис бе останал необичайно тих до края на онова приключение, отвело ги в кристалната кула на Джарлаксъл, където Дризт се би с Ентрери. Приятелите бяха преживели много приключения заедно, но никое от тях не бе имало толкова лош край. Не само че не бяха успели да унищожат Креншинибон, ами той попадна в ръцете на опасния водач на Бреган Д’аерте. Това им начинание се бе оказало най-опасното и най-болезненото за Риджис, ала по някаква необяснима причина бе събудило нещо ъ душата на полуръста. Бяха го забелязали почти веднага след завръщането си в Десетте града. Риджис нито веднъж не се бе опитал да се измъкне, докато приятелите му прочистваха пътищата на Долината, а в няколкото случая, когато се бяха натъкнали на врагове, беше отказал да си намери сигурно местенце и да изчака останалите да свършат опасната работа.

А ето че сега се беше заел да убеждава Бруенор да продължат да кръстосват негостоприемната, дори смъртоносна зимна планина, когато замъкът на лорд Ферингал, с топлото си огнище и вкусна храна, бе толкова наблизо.

— Трима срещу един — рече Кати-Бри най-сетне. — Май ще продължим напред.

— И ще трябва да слушаме непрестанното мърморене на Бруенор през целия път.

— Той ще мърмори и ако се върнем назад.

— Да, в това отношение винаги можем да разчитаме на него — съгласи се Дризт.

— Както досега, така и в бъдеще — отвърна Кати-Бри и двамата избухнаха в сърдечен смях, от който наистина имаха нужда.

Когато малко по-късно се върнаха в пещерата, откриха Бруенор да събира вещите им, навивайки дебелите одеяла на стегнати вързопи, докато Риджис разбъркваше яденето, което вреше над бурно пламтящия огън.

— Открихте ли някой път, по който да си струва да тръгнем? — попита ги Бруенор.

— Положението е еднакво както напред, така и назад — отвърна Дризт.

— Само дето ако сега тръгнем напред, после пак ще трябва да се връщаме — рече джуджето.

— Според мен трябва да продължим напред — обади се Кати-Бри. — Няма да открием никакви отговори в заспалия Окни, а аз искам отговори преди настъпването на пролетта.

— А ти какво ще кажеш, елфе? — настоя Бруенор.

— Знаехме, че ни предстои опасен и труден път, още когато тръгнахме от Лускан. Знаехме, че идва зима, така че снегът не бива и не може да ни изненадва.

— Но все пак се надявахме да открием глупавите му пирати преди това — вметна Бруенор.

— Надявахме се, но надали можехме да го очакваме — възрази Дризт и погледна към Кати-Бри. — Аз също нямам никакво желание да прекарам цялата зима, тревожейки се за Уолфгар.

— Много добре! — съгласи се Бруенор най-неочаквано. — Нека снегът ни затрупа и тогаз Уолфгар ще прекара зимата, тревожейки се за нас!

След това се впусна в дълъг, едва доловим низ от ругатни и проклятия, както си му беше навик, което накара останалите трима да се спогледат и да си намигнат, усмихнати многозначително.

Изведнъж роптаенето на Бруенор беше изместено от друг, по-силен шум, който изпълни въздуха и напълно прикова вниманието им.

В средата на пещерата се появи и засия вертикална синя линия, висока повече от два метра. Преди приятелите да успеят да направят или кажат каквото и да било, линиите станаха две и бързо се раздалечиха, свързани от новопоявила се хоризонтална ивица.

— Магически портал! — извика Риджис и като се хвърли настрани, пропълзя в сенките и извади малкия си боздуган.

Дризт пусна ониксовата статуетка на пода, готов да повика Гуенивар, веднага щом се наложи. След това двамата с Бруенор застанаха пред портала с оръжия в ръце, а Кати-Бри отстъпи назад и встрани, постави стрела и опъна тетивата на Таулмарил.

Междувременно порталът се бе оформил напълно — три искрящи, светлосини линии, откъм които се разнасяше слабо жужене.

После от него излезе слаб силует, облечен в тъмносини одежди. Бруенор изрева и вдигна осеяната си с безброй резки секира, а младата жена опъна още малко тетивата на лъка си.

— Робилард! — възкликна Дризт, миг по-късно Кати-Бри също го позна.

— Приятелят на Дюдермонт? — попита Бруенор.

— Какво правиш… — започна Дризт, ала така и не довърши, видял как зад магьосника се появява внушителна фигура, която познаваше твърде добре.

Пръв проговори Риджис, тъй като останалите и най-вече Бруенор, като че ли бяха напълно онемели:

— Уолфгар?

Двадесет и четвърта глава Издайнически следи

Ужасяващ вопъл, първичен и отчаян, отекна между каменните стени и проникна до самото сърце на планината.

Ле’лоринел прекъсна тренировката си, сведе върховете на оръжията към пода и погледна към коридора, из който продължаваше да ечи окаяното стенание.

— Какво става? — попита, видял някой да притичва покрай отворената врата на стаята му.

Джул Пепър, предположи Ле’лоринел и се затича след нея. Последва я чак до просторните пещери, които се намираха точно под покоите на Шийла и най-приближените й помощнички и в които живееха Чогуруга и Блуг.

Ле’лоринел беше принуден да се наведе рязко, докато влизаше, за да избегне стола, който полетя към главата му и се разби в каменната стена зад него. После отново се разнесе потресаващото стенание отпреди малко и когато погледна към Чогуруга, от чиито гърди се бе откъснало то, Ле’лоринел разбра, че човекоядката плаче.

В средата на залата лежеше подпухналото тяло на млад и силен людоед. Шийла Крий и Белани стояха над него, а в краката им, положил грозна глава върху гърдите на мъртвото чудовище, бе коленичил още един людоед. Ле’лоринел предположи, че това трябва да е Блуг, но после зърна огромния звяр да наднича от другия край на стаята, с изражение на болезнена тревога, което, както почувства елфът, не бе нищо друго, освен не особено убедителна преструвка.

В действителност, изведнъж осъзна Ле’лоринел, съвсем не бе изключено именно Блуг да бе сторил това на сина си.

— Батунк! Детето ми! — ридаеше Чогуруга, проявявайки крайно необичайна за расата си скръб. — Батунк! Батунк!

Шийла Крий отвори уста, за да каже нещо, може би да се опита да я утеши, ала в този миг людоедката изпадна в нов пристъп на ярост и като грабна един от огромните камъни в огнището, го запрати към стената (и то застрашително близо до главата на побързалия да приклекне Блуг, както Ле’лоринел не пропусна да забележи).

— Открили тялото на Батунк близо до един военен пост на север — обясни Белани, приближавайки се до новодошлите Джул и Ле’лоринел. — Изглежда, че още няколко от нашите са били убити.

И като кимна към коленичилия людоед, добави:

— А пък онзи там, Покър, решил, че ще е добре да го върне.

— Но ти май не смяташ така — отбеляза Джул.

Магьосницата сви рамене, сякаш всичко това слабо я интересуваше.

— Погледнете я само! — рече тя в отговор и вирна брадичка към Чогуруга. — Нищо чудно да избие половината людоеди в залива. Или пък самата тя да бъде убита от Блуг.

— Или от Шийла — подхвърли Джул, тъй като за всички беше очевидно, че Шийла започва да губи търпение.

— Е, да, съществува и такава опасност — съгласи се безстрастно Белани.

— Как е станало? — намеси се Ле’лоринел.

— Не е чак толкова необичайно — отвърна магьосницата. — Всяка година губим по неколцина людоеди, особено през зимата. Глупаците му с глупаци така и не се научиха да поставят здравия разум пред желанието да мачкат и убиват. Войниците от поселищата край Гръбнака на света са корави и опитни и съвсем не са лесна плячка, дори за чудовища като тези на Чогуруга.

Още докато Белани обясняваше, Ле’лоринел предпазливо пристъпи към подпухналия труп и след като се убеди, че за момента Шийла е успяла да обуздае Чогуруга, се наведе, за да го разгледа.

Миг по-късно усети как дъхът му секва. Тялото беше покрито с многобройни изкусно нанесени рани, голяма част от които бяха дело на закривено острие. Като острието на ятаган. Една синина върху бедрото на убитото чудовище привлече вниманието на елфа и той лекичко помести тялото, така че да вижда по-добре. Белегът несъмнено беше оставен от тъпата страна на деликатно извито оръжие, много подобно на двете остриета, които Ле’лоринел беше измайсторил за Туневек, докато го караше да играе ролята на Дризт До’Урден.

Елфът рязко вдигна глава, опитвайки се да осмисли видяното. Едно беше ясно — страховитият Батунк не бе станал жертва на обикновен войник.

На Ле’лоринел му идваше да се разсмее с глас (порив, който стана още по-силен при вида на Блуг, който подсмърчаше и търкаше очите си, уж да избърше несъществуващите си сълзи). Гръмогласен рев иззад елфа обаче му напомни, че в стаята има и една човекоядка, която няма да допусне някой да се подиграва с трагедията й.

Ле’лоринел пъргаво се изправи, излезе от стаята и се изкачи до горното ниво, където най-сетне избухна в смях, едновременно трепетно развълнуван и уплашен.

Защото елфът беше сигурен, че не друг, а Дризт До’Урден беше убил Батунк. Дризт До’Урден беше по тези земи и то нейде наблизо — Покър не би могъл да донесе трупа на Батунк от твърде далечно разстояние, не и посред зима.

— Хиляди благодарности, Е’Креса! — прошепна Ле’лоринел и инстинктивно посегна към меча и камата си, после докосна пръстена, който носеше на лявата си ръка.

След всички тези години то най-сетне щеше да се случи. Беше планирал и беше изучавал бойния стил на Дризт, беше се упражнявал до безкрай, беше потърсил помощта на някои от най-големите майстори на меча в опит да намери начин да противодейства на движенията на мрачния елф. След всичко, което бе платил, след годините, прекарани в труд, за да откупи магическия пръстен, след търсенето на съюзници и събирането на информация.

Ле’лоринел усети, че не му достига дъх. Дризт беше наблизо. Не бе възможно някой друг да е надвил Батунк.

Елфът се позавъртя из стаята си, след това излезе в коридора, мина покрай покоите на Белани и Шийла и свърна към неголямата стая, в която Джул живееше, откакто се бе завърнала от Долината на мразовития вятър.

Трите жени се появиха малко по-късно, клатейки глави. Разменяха си доста грубички шеги по адрес на Чогуруга, а Шийла дори я изимитира как хленчи и беснее заради убития си син.

— Не трябваше да бързаш толкова — отбеляза Белани. — Изпусна най-забавната част.

— Горката Чогуруга — рече Джул, широко ухилена.

— Горкият Блуг, имаш предвид — поправи я Шийла и трите избухнаха в смях.

Ле’лоринел обаче не се присъедини към тях, не се и усмихна дори, а златистосините му очи заблестяха по-силно отвсякога.

— Така — заяви Шийла направо. — Най-добре ми кажи какво знаеш за цялата тази работа.

— Бях си тук, когато Батунк е бил убит, естествено — напомни й Ле’лоринел.

Белани първа се разсмя.

— Знаеш нещо — рече тя. — Още щом се доближи до трупа…

— Смяташ, че това е дело на проклетия мрачен елф, нали? — попита Шийла без повече заобикалки.

Ле’лоринел не отвърна, а лицето му запази безизразната си маска.

— Така е, нали? — настоя Шийла.

— Планината е огромна и крие не един и двама опасни противници — намеси се Джул. — Мнозина са онези, които на драго сърце биха се разправили с глупавия, млад людоед.

Белани се обади преди Ле’лоринел да успее да каже каквото и да било:

— Х-м-м — проточи тя и сложи пръст върху присвитите си устни. — Ти видя раните.

— Направени с извито острие — потвърди елфът. — Като острието на ятаган.

— И обикновен меч може да остави такива следи, ако ударът е нанесен, докато жертвата пада — възрази Шийла. — Раните съвсем не казват толкоз много, колкото смяташ.

— Казват ми всичко, от което се нуждая — отвърна Ле’лоринел.

— Нанесени са много изкусно — обади се Джул. — Онзи, който е убил Батунк, не е бил обикновен войник. Освен това — обърна се тя към Белани, — знам; че Чогуруга дава на сина си голяма част от отварите, които получава от теб.

Сега вече дори Шийла повдигна учудено вежди. Батунк не бе обикновен людоед. Той беше неимоверно едър, притежаваше страховита сила и беше превъзходно обучен войн, а някои от отварите, за които Джул говореше, бяха наистина мощни.

— Дризт е бил — уверено заяви Ле’лоринел. — Някъде наблизо е и навярно дори в този момент идва насам.

— Така ти е казал и гадателят, заради когото си тук — рече Белани, която добре знаеше историята на елфа.

— Е’Креса. Посъветва ме да открия знака на Щитозъб, защото този знак рано или късно щял да доведе Дризт До’Урден.

Джул и Белани се спогледаха, после се обърнаха към Шийла, която стоеше с наведена глава, потънала в мисли.

— Може да са били войниците от кулата — рече тя най-сетне. — Може да са получили подкрепления от някое от близките селца. Или пък някоя група скитащи се герои или дори чудовища, решили да се докопат до плячката на нашите людоеди.

— А може да е бил и Дризт До’Урден — подхвърли Джул, която единствена от трите се беше изправяла лице в лице с мрачния елф и опасните му приятели.

Шийла й кимна, а после се обърна към Ле’лоринел:

— Ще се справиш ли? — попита тя. — В случай че наистина е бил Дризт и че идва насам?

Елфът изпъчи гърди и гордо вдигна глава:

— Години наред се готвя единствено за това!

— Ако Мрачният е в състояние да надвие някого като Батунк, няма да ти е никак лесно, хич не се и съмнявай! — предупреди Шийла.

— Ние също ще ти помогнем, разбира се — обади се Белани, ала Ле’лоринел не изглеждаше особено възхитен от тази перспектива.

— Познавам го така добре, както се познава той самият — обясни елфът. — Ако Дризт се появи тук, с него е свършено.

— Обречен да загине от върха на меча ти — засмя се Белани.

— Или от върха на собствения си ятаган — загадъчно отвърна Ле’лоринел.

— Да се надяваме тогаз, че наистина е той — съгласи се Шийла. — Но не можем да сме сигурни. Стражевите кули по тези планински земи се охраняват добре. Доста от сродниците на Чогуруга са изгубили живота си в нападения срещу тях или в грабежи по пътищата. Прекалено много войници се навъртат там, пък и други, дето искат да се правят на герои. Не можем да сме сигурни, че е бил Дризт.

Ле’лоринел се отказа да спори — нека Шийла мисли каквото си иска.

В неговите уши обаче съвсем ясно звучаха думите на Е’Креса.

Да, Ле’лоринел бе напълно сигурен и напълно готов. Нищо друго — нито Шийла, нито приятелите на Дризт, нито людоедката — нищо нямаше значение!

Двадесет и пета глава Наближавайки срока

— Уолфгар! — повтори Риджис, тъй като всички останали продължаваха да мълчат.

Той се вгледа в лицата на приятелите си, мъчейки се да разбере какво става в главите им. Изражението на Кати-Бри беше достатъчно красноречиво — младата жена изглеждаше така, сякаш и най-слабият повей на вятъра може да я събори, напълно вкаменена от изненада при неочакваната поява на Уолфгар след толкова много време.

Дризт бе много по-спокоен и на Риджис му се стори, че елфът следи всяко движение на варварина, опитвайки се да прозре кой всъщност стои пред него — онзи Уолфгар, с когото бяха преживели толкова приключения, или мъжът, ударил Кати-Бри.

Що се отнася до Бруенор, Риджис не бе сигурен дали джуджето иска да изтича при своя изгубен син и да го прегърне или се бори с желанието да се нахвърли отгоре му и да го удуши с голи ръце. Цял трепереше, но дали от изумление, или от гняв, полуръстът не знаеше.

От своя страна Уолфгар също бе приковал поглед в джуджето, мъчейки се да разгадае изражението му. Без да сваля очи от лицето на Бруенор, той кимна на Риджис.

— Търсихме те — най-сетне наруши мълчанието Дризт. — До Града на бездънните води и обратно.

Варваринът кимна, полагайки усилие да запази изражението си непроменено.

— Струва ми се, че и Уолфгар търсеше Уолфгар — обади се Робилард и многозначително повдигна едната си вежда, когато Дризт го погледна.

— Е, най-после те намерихме… или ти ни откри — рече Риджис.

— Но дали си открил себе си? — скептично попита Бруенор.

Уолфгар неволно стисна зъби, устните му се присвиха. Искаше му се да изкрещи, че е открил себе си… молеше се да е така. Погледът му се спря върху всеки от тях поотделно, цялото му същество копнееше да се хвърли към тях и да ги притисне до гърдите си.

Ала пред него се издигаше стена — променлива и безплътна като пушеците, тегнещи в Бездната на Ерту, ала в същото време непристъпна, тя стоеше на пътя му и чувствата му напразно търсеха път към повърхността.

— Изглежда, че съм ви задължен — рече той вместо това, сменяйки темата по възможно най-глупавия според него начин. — За кой ли път.

— Дели ни разказа всичко — добави Робилард. — Излишно е да казвам, че всички сме ви искрено благодарни. Никога досега враговете ни не се бяха осмелявали да предприемат толкова дръзко нападение. Уверявам ви, че управниците на Града на бездънния те води строго осъждат както извършителите, така и онези, от чието име са действали.

Тези думи не прозвучаха толкова тържествено; колкото се очакваше, тъй като всички присъстващи отлично знаеха, че управниците на Града на бездънните води надали щяха да дойдат на север в търсене на онези, които стояха зад нападението. Също както управниците на почти всички големи градове, те бяха повече по такива високопарни изявления, отколкото по решителните действия.

— Може би ние ще успеем да отмъстим вместо тях и вместо капитан Дюдермонт — усмихна се Дризт многозначително. — Тръгнали сме по следите на Шийла Крий, а именно тя е отговорна за покушението над дома на капитана.

— Затова ви доведох Уолфгар — да ви помогне в търсенето.

Всички отново погледнаха към варварина и той отново присви устни от напрежение. Дризт го видя съвсем ясно и разбра, че не е дошъл моментът да сринат стената, която засега удържаше чувствата на Уолфгар, а по този начин — и техните собствени. Той се обърна към Кати-Бри и в широко отворените й очи прочете как се чувстваше тя.

— А Робилард? — неочаквано попита той, в опит да спре или поне да забави неизбежния изблик на чувства. — Робилард няма ли да използва уменията си, за да ни помогне?

Думите му искрено изненадаха магьосника:

— Вече го сторих! — възрази той, макар и сам да усещаше колко неубедително звучи.

Дризт кимна:

— Но можеш да сториш още много.

— Мястото ми е на борда на „Морски дух“, който вече е в открито море, на лов за пирати. Всъщност, преди да тръгна насам, тъкмо бяхме по следите на един пиратски кораб — обясни Робилард.

В отговор елфът се усмихна още по-широко.

— Благодарение на магическите си умения можеш да претърсиш надлъж и нашир много по-бързо от нас — каза той. — Ние знаем къде приблизително се намират враговете ни, но в местност като тази е напълно възможно да са зад следващото било на планината, а ние така и да не разберем.

— Уменията ми са основно в областта на морските битки, уважаеми До’Урден — отвърна Робилард.

— Единственото, за което те молим, е да ни помогнеш да открием скривалището им, в случай че предположенията ни са правилни и то е нейде из югозападното подножие на планината. Ако обикновено зимуват на сушата, скривалището им несъмнено е близо до морето. Само помисли колко по-голяма площ можеш да покриеш с помощта на магиите си, особено пък ако направиш заклинание за летене и го сториш от въздуха!

Робилард помисли миг-два, после вдигна ръка и се почеса по тила.

— Планината е огромна — изтъкна той.

— Смятаме, че знаем къде горе-долу се намират.

Робилард помълча малко и накрая кимна:

— Ще претърся местността, която искате. Ще ви отделя целия следобед, но след това ще се върна към задълженията си на „Морски дух“. Нямам никакво намерение да допусна пиратите, които преследваме, да ни се изплъзнат.

— Чудесно — кимна Дризт.

— Ще взема със себе си един от вас — продължи магьосникът и се огледа.

Изборът му падна върху Риджис, най-лекият от петимата.

— Ти — посочи го той. — Ще дойдеш с мен и после ще покажеш пътя на приятелите си.

Риджис се съгласи, без дори да трепне, и Дризт и Кати-Бри отново се спогледаха изненадано.

Бяха готови почти веднага — Робилард взе една от празните раници и каза на Риджис да го последва. Когато излязоха, го предупреди да се облече колкото може по-дебело, за да се предпази от студа и вятъра, който високо във въздуха бе още по-свиреп, след това направи бърза магия на самия себе си.

— Знаеш ли местността, която Дризт спомена? — попита Робилард.

Риджис кимна и той изрече ново заклинание, от което полуръстът се смали толкова, че Робилард с лекота го вдигна и го пъхна в празната раница, след което двамата се издигнаха във въздуха.

— Четвъртръст? — изкиска се Бруенор.

— На мен повече ми приличаше на осморъст — отвърна Кати-Бри и двамата избухнаха в смях.

Дризт и Уолфгар не се присъединиха към веселието им. Сега, когато Робилард го нямаше, беше настъпил моментът да си изяснят нещо много по-важно, което повече не можеха да пренебрегват, не и когато ги очакваха опасности, с които трябваше да се преборят заедно.

Светът се простираше като на длан под него, докато двамата с Робилард се изкачваха все по-нависоко, носени от въздушните течения все на юг.

В началото Риджис мислеше единствено за това колко са уязвими тук горе, черни петънца на фона на синьото небе, ала докато се издигаха, постепенно забрави страховете си и напълно се потопи в невероятното изживяване. Гледаше как земята се разстила под тях, все по-далеч и по-далеч, с бързина, която му отнемаше дъха. Забеляза стадо елени, шепа точици, които едва се различаваха от подобно разстояние, и се успокои — ако едрите животни едва се виждаха, какво оставаше за тях с Робилард, толкова високо в небето! Колко лесно би било за всекиго да ги вземе за самотна птица, особено с развяния зад тях плащ на Робилард.

За съжаление, веднъж осъзнал колко високо всъщност се намират, Риджис веднага бе обзет от нови страхове, които го накараха още по-здраво да се вкопчи в раменете на магьосника.

— Не ме стискай така! — извика Робилард и полуръстът поразхлаби хватката си.

Не след дълго достигнаха морето и Робилард се спусна по-ниско. Водата бучеше под тях и се разбиваше в острите скали, побелели от пяна, вълните яростно се нахвърляха върху каменистия бряг — битка, която се водеше хилядолетия наред. Въпреки че вече не бяха толкова високо, Риджис отново стисна магьосника с все сила.

Тънка ивица дим в далечината им подсказа, че там някъде гори лагерен огън и Робилард начаса свърна обратно към брега, като гледаше да се придържа зад най-близките върхове, в случай че наблизо има стражи. За изненада и облекчение на Риджис, Робилард се приземи върху един оголен от вятъра скален къс.

— Трябва да подновя магията за летене — обясни той. — Както и да направя още едно-две нови заклинания.

С тези думи Робилард извади няколко съставки от кесията на пояса си и се залови за работа. Няколко секунди по-късно изчезна.

Риджис изписка стреснато.

— Тук съм — успокои го гласът на магьосника и отново подхвана заклинание.

Същото заклинание, установи полуръстът и ето че след миг-два и той стана невидим.

— Ще трябва да се покатериш опипом в раницата веднага щом подновя магията за летене — рече Робилард, преди да продължи.

Много скоро двамата отново бяха във въздуха и макар Риджис да разбираше, че така са в по-голяма безопасност, в действителност се чувстваше много по-несигурен, просто защото не виждаше магьосника под себе си. Затова той с все сили се вкопчи в него, докато Робилард се носеше в посоката, откъм която бяха забелязали пушека. Не след дълго го видяха да се вие във въздуха, единствената разлика бе, че този път те идваха не от югозапад, а от северозапад.

Когато се приближиха още малко, установиха, че наистина става въпрос за пазачи. Бяха двамина — едър мъж и някакво чудовище — дребен людоед или пък човек, в чиито вени течеше и людоедска кръв. Бяха се свили около жалък огън, напален върху един висок хребет, час по час потриваха премръзналите си ръце и почти не поглеждаха към ветровития проход в клисурата под тях, който очевидно трябваше да пазят.

— Пленниците, които заловихме, споменаха някаква клисура — рече Риджис, достатъчно високо, за да може Робилард да го чуе.

В отговор магьосникът се понесе на север, чак до края на планинския хребет, след което се спусна в криволичещата клисура. Реката, текла тук преди хилядолетия, беше издълбала тесен пролом между високите, скални стени, които на места достигаха стотина метра. Дъното никъде не бе по-широко от шейсетина метра, ала щом започнеха да се издигат, стените бързо се раздалечаваха, така че на много места разстоянието от връх до връх бе повече от сто метра.

Докато прелитаха над двамата стражи, Робилард и Риджис забелязаха още двамина на отсрещното било, ала магьосникът се движеше прекалено бързо, за; да може Риджис да ги разгледа по-добре.

После Робилард и полуръстът се спуснаха надолу, а стените на клисурата прелитаха покрай тях с такава шеметна бързина, че горкият Риджис не можеше нито да си поеме дъх, нито да си събере мислите. Магьосникът забеляза още един страж, най-вероятно людоед, ала Риджис, прекалено замаян от главоломния полет, дори не можа да вдигне поглед натам.

Клисурата лъкатуши повече от триста метра, докато накрая, след поредния завой, двамата видяха развълнуваното море. Вдясно от тях земята беше покрита с купища остри камъни и назъбени скали. Вляво, на дъното на клисурата, се издигаше огромна, близо сто и петдесетметрова могила, по чиито склонове зееха многобройни отвори, включително и една доста просторна пещера в основата й.

Робилард я заобиколи и полетя към морето, след което рязко свърна наляво, за да мине откъм южната страна на могилата. Морското дъно беше осеяно с остри подводни скали, същински лабиринт, препречващ пътя на всеки кораб, дръзнал да навлезе в тези води. По самия бряг пък имаше още доста възвишения, които допълнително скриваха първата могила от погледа на всеки заблудил се моряк.

А там, върху южния й склон, зееше огромна пещера, достатъчно голяма, за да побере цял кораб.

Робилард мина покрай нея и продължи да обикаля могилата, издигайки се все повече и повече. Сега и двамата с Риджис забелязаха пътеката, която започваше близо до просторната пещера на южния склон и поемаше на изток. Последваха я и не след дълго се натъкнаха на врата, която надали беше единствената по протежение на пътеката, където на доста места имаше разположени стражи.

Робилард се издигна над източния склон и се спусна обратно в клисурата, където, за изненада и ужас на полуръста, се приземи в основата на могилата, близо до вдълбаната там пещера — достатъчно голяма, за да могат две каруци да минат едновременно през входа й.

Без да изпуска невидимия полуръст, Робилард се вмъкна в пещерата. Едва-що бяха влезли, когато до ушите им достигна гърленият брътвеж на трима людоеди.

— Трябва да има по-добър начин да проникнете вътре, когато дойдете с елфа и останалите — прошепна Робилард в ухото на Риджис, който едва не подскочи, но за щастие успя да се овладее, преди да изпищи и да привлече вниманието на пазачите. — Стой тук — добави магьосникът и изчезна нанякъде.

Риджис остана съвсем сам и макар да беше невидим, изведнъж се почувства съвсем малък и ужасно уязвим.

— Едва не ме уби с онова първо хвърляне! — рече Дризт и двамата с Кати-Бри се усмихнаха доволно, когато Уолфгар се засмя.

Бяха се отдали на спомени за отминалите времена, приятен разговор, подхванат от елфа в опит да разчупи ледовете и да накара варварина да излезе о черупката, в която се бе затворил. С появата на Уолфгар, в пещерата се беше възцарила неловкост, очевидна както от смръщеното лице на Бруенор, така и от явно напрегнатото изражение на варварина.

Разказваха историята за първата битка на Дризт и Уолфгар в бърлогата на великан на име Едноустия. Двамата приятели дълго бяха тренирали заедно и добре познаваха бойните си стилове, дотам, че те често се допълваха до съвършенство и все пак, както Дризт току-що бе признал, понякога успехът бе идвал не заради техните усилия, а просто защото късметът им проработваше.

Въпреки че Бруенор все така мълчеше и се мръщеше, елфът продължи със спомени за дните, прекарани в Долината на мразовития вятър, за приключенията, преживени заедно, за изковаването на Щитозъб (тук и Уолфгар, и Бруенор видимо потрепнаха), за пътешествието им до Калимпорт, за да спасят Риджис, за връщането им обратно на североизток в търсене на изгубените Сребърни зали. Дори Дризт остана изненадан от това колко много бяха преживели заедно и от силата на приятелството, свързвало ги някога. Понечи да заговори за идването на Мрачните в Митрал Хол и за трагичния сблъсък, който им бе отнел Уолфгар, ала после размисли и се отказа.

— Как може толкова силна връзка да се окаже така преходна? — попита той вместо това. — Как може намесата на един демон да погуби нещо, което сме градили с години?

— Вината не е на демона Ерту — заяви Уолфгар, изпреварвайки Кати-Бри, която също се канеше да каже нещо.

Тримата приятели го изгледаха изненадано — това бяха първите му думи, откакто Дризт бе започнал разказа си.

— Вината е на демона, който Ерту всели в гърдите ми — продължи варваринът и като се обърна към Кати-Бри, взе ръцете й в своите. — А може би и на демоните, които си бяха там отпреди…

Гласът му се прекърши и той вдигна поглед. Кристалносините му очи се напълниха със сълзи, ала той стисна зъби и се опита да ги преглътне, без да сваля поглед от лицето на младата жена.

— Единственото, което мога да кажа сега, е, че съжалявам — с мъка прошепна той.

Още преди Уолфгар да успее да довърши, Кати-Бри разпери ръце и го прегърна, заравяйки лице в силното му рамо. Той с все сила я притисна до гърдите си и скри лице в гъстата й, червеникавокафява коса.

Кати-Бри погледна към Дризт и го видя да се усмихва, искрено щастлив, че са преодолели това първо от многобройните препятствия, които стояха на пътя към някогашната им дружба.

Миг по-късно Кати-Бри отстъпи назад, избърса очите си и топло се усмихна:

— Намерил си си чудесна жена. И прекрасно дете, макар във вените му да не тече твоята кръв.

Уолфгар кимна на Дризт и Кати-Бри, изпълнен с тихо задоволство, задето най-сетне бе направил огромна крачка в правилната посока.

Звукът, откъснал се от устните му миг по-късно беше колкото от болка, толкова и от изненада, когато нещо с все сила се блъсна в него и го накара да политне назад. Той се обърна и видя, че Бруенор се бе изтъпанчил пред него с ръце на хълбоците и свирепо изражение.

— Ако още веднъж посегнеш на момичето ми, си направя гердан от зъбите ти, тъй да знаеш, момче! Искаш да се наричаш мой син, а удряш сестра си!

Думите му, разбира се, бяха повече от нелепи, ала докато Бруенор профучаваше покрай тях, за да излезе навън, тримата го чуха да подсмърча сподавено и разбраха, че джуджето е реагирало по единствения начин, по който гордостта му позволяваше и че в действителност се радва не по-малко от тях на срещата им.

Кати-Бри отиде при Дризт и небрежно, но многозначително го прегърна през кръста. В началото Уолфгар изглеждаше не по-малко учуден, отколкото когато Бруенор го удари, но постепенно изненадата му отстъпи място на искрено одобрение, а по устните му плъзна леко натъжена усмивка.

— Очаква ни нелек път — рече Дризт. — Има ли смисъл да тръгваме по дирите на Щитозъб, знаейки какви трудности ни очакват, след като вече се събрахме?

Уолфгар го изгледа така, сякаш не можеше да повярва на ушите си, но това трая само миг, после изражението му се смени с нещо, което много приличаше на съгласие.

— Ти си откачил! — отсече Кати-Бри най-безцеремонно и Дризт я зяпна слисано, учуден от разпаления й тон. — И съвсем не съм единствената, която мисли така — увери го младата жена. — Питай него, щом искаш.

При тези думи тя посочи към входа на пещерата, където току-що се беше появил Бруенор.

— Какво? — попита джуджето.

— Дризт смята, че засега е по-добре да се откажем от чука — обясни Кати-Бри.

Очите на Бруенор се разшириха и за момент той изглеждаше така, сякаш ще се нахвърли върху елфа.

— Как смееш… ама че глупак… з-з-защо… к-к-как… — запелтечи той.

Дризт вдигна ръка и се подсмихна, като в същото време му даде едва забележим знак да се обърне към Уолфгар. Бруенор продължи да беснее още няколко секунди, преди най-сетне да проумее какво става, но накрая се овладя и като сложи ръце на хълбоците си, погледна право към варварина.

— Е? — ревна той. — Какво ще речеш, момче?

Уолфгар си пое дълбоко дъх, когато погледите на тримата му приятели се спряха върху него, сякаш той трябваше да отговаря за всичко. Така си и беше — беше изгубил чука по своя вина и тъй като оръжието беше негово, негова трябваше да бъде и последната дума.

Но как да вземе подобно решение!

В главата му запрепускаха противоречиви мисли, различни възможности започнаха да се разиграват пред очите му, коя от коя по-мрачни. Ами ако тръгнеха срещу Шийла Крий и нейните пирати ги избиеха до един? Още по-ужасяващо — ами ако един или повече от приятелите му загинеха, а той успееше да се спаси? Как би могъл да живее в мир със себе след нещо такова…

Уолфгар се разсмя с глас и тръсна глава, отказвайки да падне в този капан.

— Изгубих Щитозъб по своя вина — заяви той, нещо, което останалите вече знаеха. — Сега разбирам грешката… своята грешка. Затова ще опитам да си го върна, колкото се може по-скоро, напук на снега и лошото време, независимо дали трябва да се боря с пирати и дори с дракони. Но не мога да искам от вас, от никого от вас, да дойде с мен. Няма да ви се разсърдя, ако решите да се приберете в Десетте града или в някое от поселищата, разположени по-наблизо. Аз обаче продължавам напред. Това е мое задължение и моя отговорност.

— Да не мислиш, че ще те пуснем да идеш сам? — възкликна Кати-Бри, ала той я прекъсна.

— На драго сърце ще приема всяка помощ, която решите да ми окажете, макар да знам, че не я заслужавам.

— Пълни глупости! — изсумтя Бруенор. — Разбира се, че идваме, теле такова. Ти се забърка в тая каша и сега трябва да ти помогнем да се измъкнеш от нея!

— Опасностите… — започна варваринът, ала Бруенор не го остави да се доизкаже.

— Людоеди и някакви си пирати! Нищо работа. Ще избием част от тях, останалите ще прогоним, ще си върнем чука и ще сме си у дома, преди да се е запролетило. А ако се окаже, че имат и дракон… — джуджето замълча и се ухили заканително. — Е, тогаз ще го отстъпим на теб.

Шеговитите му думи дойдоха точно навреме и те изведнъж се почувстваха както преди — четирима приятели, поели заедно на приключение.

— Пък ако някога отново си изгубиш чука — изрева Бруенор и размаха пръст в лицето на варварина, — лично ще те погреба, преди да ида да си го взема обратно!

Бруенор сякаш се канеше да продължи още дълго, ала в този миг откъм входа се разнесе глас и всички се обърнаха натам.

Робилард и Риджис влязоха в пещерата.

— Открихме ги — съобщи полуръстът, преди Робилард да успее да каже каквото и да било, и като втъкна палци в реверите на дебелата си, вълнена жилетка, гордо изпъчи гърди. — Влязохме чак вътре, покрай стражите людоеди…

— Не сме сигурни, че наистина става въпрос за Шийла Крий — прекъсна го Робилард, — но по всичко личи, че намерихме откъде е дошла онази група човекоядци — подземен комплекс от тунели и пещери близо до морето.

— С излаз на вода, достатъчно голям, за да побере цял кораб — побърза да добави Риджис.

— Мислиш ли, че е Крий? — обърна се Дризт към магьосника.

— Така изглежда — отвърна Робилард, почти без колебание. — На няколко пъти сме преследвали кораб, за който вярвахме, че е „Кървавия кил“, но винаги то изпускахме от поглед нейде из онези води. Отдавна подозираме, че си има тайно пристанище, може би дори цяла пещера. Онова, което видяхме днес, със сигурност потвърждава предположенията ни.

— Значи там трябва да отидем — рече елфът.

— Не мога да ви пренеса всичките — поклати глава Робилард — Този там определено е прекалено голям, за да го взема на гръб — при тези думи той посочи Уолфгар.

— Знаеш ли пътя? — обърна се Дризт към Риджис и той се изпъна, сякаш се канеше да му изкозирува.

— Мога да го намеря — увери ги той.

Робилард кимна:

— Няма да ви отнеме повече от един ден. Е, вече знаете накъде да поемете. Ако — погледът му ги обходи един по един и се спря върху Уолфгар, — ако решите да не тръгнете след Шийла Крий сега, на драго сърце ще приемем всички ви на борда на „Морски дух“ през пролетта, когато заедно ще се опитаме да си върнем изгубеното.

— Тръгваме сега — рече варваринът.

— През пролетта Крий вече няма да я има, та да я преследваме заедно — засмя се Бруенор и стовари тъпата страна на секирата върху отворената си длан, за да подсили думите си.

Робилард се разсмя и кимна.

— Добри ми Робилард — обади се и Дризт, — ако след време зърнете „Кървавия кил“ на хоризонта, приближете се и го поздравете, преди да го потопите. Нищо чудно да се окаже, че на борда сме ние и го караме към най-близкото пристанище.

Робилард отново се засмя, още по-силно:

— Не се и съмнявам — рече той и потупа елфа по рамото. — И ви моля, ако наистина се срещнем в открито море, гледайте вие да не ни потопите!

Всички се засмяха, ала веселието им не трая дълго. Робилард мина покрай Дризт и застана пред Уолфгар.

— Никога не съм те харесвал особено — заяви той направо.

Варваринът понечи да изсумти презрително, но се овладя навреме и го остави да продължи. Всъщност, Уолфгар смяташе, че напълно си заслужава хокането, което според него щеше да последва. Той се изпъна и вдигна глава, но не каза нищо.

— Ала може би никога не съм те познавал — продължи Робилард. — Може би все още ти предстои да откриеш истинския Уолфгар, син на Беорнегар, и ако някога го сториш, заповядай обратно на борда на „Морски дух“. Дори един свадлив, стар магьосник, видял прекалено много слънце и прекалено много солена вода, може да си промени мнението.

С тези думи Робилард се обърна и махна на останалите, след което хвърли последен лукав поглед на варварина.

— Ако това изобщо има някакво значение за теб; естествено — подхвърли той, уж на шега.

— Има — сериозно заяви Уолфгар, толкова сериозно, че всички го изгледаха учудено, а по лицето на Робилард се разля приятна изненада.

— На добър час, тогава — пожела им той и се поклони ниско, след което подхвана магията за телепортация, от която въздухът около него се изпълни с безброй пъстроцветни мехурчета.

Миг по-късно вълшебникът вече го нямаше и петимата приятели останаха сами.

Точно както някога.

Двадесет и шеста глава Право напред

Небето отново се бе смръщило и заплашваше да запрати насреща им нова вихрушка, ала дори това не можеше да стресне приятелите и те поеха на път, изпълнени с надежда и бодър дух, готови да преодолеят всички препятствия по пътя си. Бяха заедно и за първи път, откакто Уолфгар се бе завърнал от Бездната, между тях не цареше неловкост и напрежение. Чувстваха се добре заедно.

Разбира се, неочакваната поява на Уолфгар в ледената пещера, насред битката им с демона Ерту, ги бе изпълнила с огромна радост, ала също така и с голяма доза изненада. Оказало се бе, че не им е толкова лесно да се приспособят към това непредвидено развитие на събитията. Уолфгар се бе завърнал от отвъдното и цялата болка, с която четиримата му приятели вярваха, че са успели да се справят, изведнъж изплува на повърхността, а твърдостта, която си бяха наложили, за да могат да продължат напред, се стопи.

След първоначалното въодушевление неизбежно бяха настъпили доста промени — трудни, ала необходими. Приятелите трябваше наново да се опознаят и да свикнат един с друг, а това не се бе оказало толкова лесно. Уолфгар ставаше все по-потиснат и по-потиснат, докато накрая мрачното му настроение бе взело връх, превръщайки се в ярост, която му бе трудно да контролира и която бе станала причина за раздялата им. Ала ето че сега отново бяха заедно.

Много скоро закрачиха в ритъм, който бе удобен за всички — Бруенор беше начело и пробиваше път с якото си тяло, веднага след него вървеше Риджис, кой-: то оглеждаше местността и казваше на джуджето накъде да се насочи. Двуметровият варварин беше трета, за да следи какво се случва напред и около тях.

Последна, малко зад тях, идваше Кати-Бри. С Таулмарил в ръка, тя внимаваше да не изпуска от погледа си Дризт, който минаваше ту от едната, ту от другата им страна. Този път Гуенивар не беше с тях (всъщност, ониксовата статуетка беше у Кати-Бри), тъй като колкото по-дълго пантерата останеше в родната си равнина, толкова по-отпочинала щеше да бъде, когато я повикаха. А Дризт имаше силното чувство, че ще се нуждаят от нея, преди всичко да е свършило.

Снегът все още не беше завалял и приятелите поддържаха добро темпо, когато малко след пладне Кати-Бри забеляза, че Дризт им дава някакъв знак.

— Спри! — прошепна тя на Уолфгар и той предаде командата й на останалите.

Предводителят на малката им групичка Бруенор спря, запъхтян от дългата борба със снега, и се облегна на дръжката на секирата си.

— Дризт се връща — съобщи Уолфгар, за когото не бе трудно да види какво се случва отвъд високите преспи.

— Друга пътека — обясни елфът, когато стигна до тях. — Пресича нашата и отива на запад.

— Оттук трябва да поемем право на юг — напомни им Риджис, но Дризт поклати глава.

— Не е обикновена пътека — обясни той.

— Следи? — нетърпеливо попита Бруенор. — Още людоеди?

— Нещо друго — поклати глава елфът и им даде знак да го последват.

Само след стотина метра приятелите се натъкнаха на широка ивица силно отъпкан сняг, която пресичаше тяхната пътека и се спускаше по един стръмен склон на изток. Там, в ниското, където вятърът бе навял високи преспи, видяха малка падина, пълна с киша, над която се вдигаше пара.

— Какво, в името на Деветте пъкъла, оставя такива следи? — възкликна Бруенор.

— Полярен червей — отвърна Дризт.

Бруенор се изплю, Риджис потрепери, а Кати-Бри се изпъна, застанала изведнъж нащрек. Всички те в един или друг момент си бяха имали вземане-даване с отвратителните реморхази, огромните полярни червеи, и то им бе напълно достатъчно, за да са сигурни, че нямат никакво желание отново да се изправят срещу някой от тях.

— Не ми се ще да оставяме никакви врагове зад гърба си — обясни Дризт.

— И какво? Искаш да намерим проклетата твар и да я убием? — изръмжа Бруенор.

Дризт поклати глава:

— Поне трябва да разберем къде е. Дали ще го убием, или не, ще зависи от много неща.

— И най-вече от това докъде стига глупостта ни — промърмори си Риджис под носа.

Единствената, която го чу, бе Кати-Бри, застанала съвсем наблизо. Тя погледна към него и му намигна, а той сви рамене в отговор.

Без да дочака съгласието им, Дризт се отправи напред, следвайки широката пътека, оставена от странното и могъщо създание, което бе в състояние така да нагорещи гръбнака си, че да стопи не само снега под себе си, но и плътта на доближилите го твърде много врагове. Откриха звяра в една плитка долчинка не много далеч оттам. Той тъкмо поглъщаше последната дива коза, която бе заловил, а тялото му все още излъчваше топлина заради възбудата от лова и последвалия пир.

— Няма да ни създава грижи — отбеляза Уолфгар. — Полярните червеи се хранят нарядко и щом задоволят глада си, не търсят нова плячка.

— Така е — съгласи се Дризт и ги поведе обратно към тяхната пътека.

По това време във въздуха вече прехвърчаха снежинки, ала Риджис им каза да не се тревожат, тъй като бе успял да различи в далечината причудливия планински връх, който се издигаше в северния край на една клисура.

Снегът все още беше слаб, когато петимата достигнаха пътеката, тръгваща от подножието на върха, отвъд който се бе ширнала клисурата. Риджис подробно им описа както пътя през нея, така и местата, където най-вероятно бяха разположени стражи, а след това им показа могилата, която се извисяваше далеч на юг и отново им обясни какво представлява тя и откъде минава пътеката, която я опасва. Пътека, по чието протежение имаше поне една врата, напомни им той.

Когато свърши, Риджис погледна към Дризт и кимна.

— Освен това имаше още един, по-таен вход — рече той.

— Мислиш, че ще е най-добре да се разделим ли? — не особено убедено попита Бруенор и се обърна към Дризт. Последната забележка на полуръста беше хвърлила мрачния елф в дълбок размисъл.

Дризт се поколеба. Обикновено се биеха всички заедно, рамо до рамо, и резултатите бяха отлични. Ала онова, което им предстоеше сега, не беше обикновено нападение. Този път тръгваха срещу добре укрепена вражеска твърдина, без съмнение надеждно подсигурена и отлично охранявана. Ако някой от тях успееше да се промъкне вътре и да заеме позиция в тила на врага, несъмнено можеше да нанесе сериозна вреда.

— Всяко нещо с времето си — рече Дризт най-сетне. — Нека първо видим как ще се справим със стражите в клисурата, в случай че има такива.

— Поне неколцина са — отвърна Риджис. — С Робилард ги видяхме, докато прелитахме отгоре. Най-малко по двама от двете страни на пролома. Не ми изглеждаха сякаш се канят да си тръгнат.

— Значи трябва да намерим друг път — обади се Уолфгар. — Ако нападнем пазачите от едната страна онези отсреща несъмнено ще предупредят всички в клисурата много преди да стигнем до тях.

— Освен ако Кати-Бри не използва лъка си… — започна Риджис, ала младата жена измери с поглед разстоянието между двете стени на пролома и поклати глава, още преди той да успее да довърши.

— Не бива да оставяме никакви врагове зад гърба си — реши Дризт. — Аз ще тръгна надясно, а вие вървете наляво.

— Ама че глупост! — изсумтя Бруенор. — Може и да се справиш с двамина полулюдоеди, че даже и с двама истински людоеди, но никога няма да го направиш достатъчно бързо, за да им попречиш да извикат и да предупредят онез’ отсреща.

— Значи трябва да прикрием истината за нападението си — отсече Кати-Бри и погледна на северозапад, а лицето й придоби решително изражение. — Червеят не е гладен, но туй не означава, че не можем да го ядосаме.

— Етинг? — попита един от полулюдоедите, които бранеха източния склон, и се почеса по въшлясалата глава, докато гледаше как двуметровото същество се приближава към него.

Имаше две глави, значи трябва да бе от рода на етингите, въпреки че едната от главите приличаше повече на човешка и имаше руса коса, докато другата, с рошава рижа коса и също толкова гъста рижа брада, изглеждаше точно като главата на някое джудже.

— Хъ? — дойде да види какво става и вторият пазач.

— Наоколо не живеят етинги — обади се третият, докато се грееше на огъня.

— Е, ето че сега идва един — настоя първият.

И наистина, двуглавото създание бързо се приближаваше. То не беше въоръжено и по нищо не личеше, че се кани да ги нападне, но въпреки това стражите вдигнаха своите оръжия и му извикаха да спре.

То се подчини, едва на няколко крачки от тях и зяпна тримата пазачи с неприкрито самодоволна усмивка на двете си глави.

— К’во правиш тука? — попита един от полулюдоедите.

— Тъкмо се канехме да се махнем! — извика рижата глава.

Челюстите на чудовищата увиснаха миг по-късно, когато едрият човек (а той наистина беше човек!) захвърли настрани одеялото, с което се бе заметнал, а рижото джудже скочи от раменете му и се претърколи настрани. Мъжът пък отскочи на другата страна. Кълбо гъста пара изригна там, където допреди малко бе стоял мнимият етинг и се спусна право върху стражите.

Те изкрещяха, ала полярният червей вече бе пробил снегът и заплашително се издигна над тях. — Какъв ти етинг, идиоти такива! — изрева полулюдоедът до огъня и с типична за расата си лоялност хукна на юг, към сигурността на могилата.

Не бе направил и три крачки, когато струйка синя светлина проряза въздуха и в бедрото му се заби стрела. Звярът се олюля, изрева от болка, и така и не видя как рижото джудже се хвърли отгоре му с брадва в ръка. Накрая, просто за всеки случай, то с все сила стовари щита си в лицето на падналото чудовище, оставяйки съвсем ясен отпечатък от халба с пенливо пиво върху бузата му.

Черпейки увереност от шума на битката, който долиташе зад гърба му, Риджис бавно се катереше по насрещната стена на клисурата, точно под ръба, така че пазачите да не го видят. Двамата с Дризт бяха оставили другите трима при западната стена, а после и те се бяха разделили — елфът щеше да заобиколи стражите и да ги нападне откъм гърба, докато той самият предпочете стената.

Усмивката на Дризт, когато се разделяха, красноречиво говореше, че той не очаква особена помощ в предстоящата битка и че според него полуръстът иска само да си намери някое скришно местенце. Ала Риджис имаше напълно готов план и почти бе достигнал мястото, където смяташе да го приведе в действие — солидна маса лед и втвърден сняг, издадена над дъното на клисурата.

Той се промъкна под нея, като много внимаваше да се придържа плътно до каменната стена, и започна да удря основата й с малкия си боздуган.

Хвърли поглед насреща, тъкмо когато полярният червей надигна глава за втори път, захапал един от полулюдоедите в страховитата си паст. Риджис усети как го обзема съчувствие към заловения звяр, когато червеят изви глава назад и отвори уста, така че жертвата му се изтърколи надолу по гигантския, нажежен гръб. Как само се замята обреченото чудовище!

Малко по-надалеч Риджис видя Уолфгар, Бруенор и Кати-Бри да тичат на юг, отдалечавайки се колкото се може повече от червея и тримата смъртоносно ранени полулюдоеди.

В този миг нейде над главата на полуръста се разнесе шум и той разбра, че стражите най-сетне бяха забелязали, че отсреща става нещо лошо.

— Помощ! — извика той.

Изведнъж всичко утихна.

— Помощ! — повтори той.

Над него се чу някакво раздвижване и ледът изпращя, когато един от стражите се приближи, за да провери какво става.

— Ей, жалък дребосък! — изрева полулюдоедът миг по-късно и завря главата си под леда.

Очевидно се беше проснал по корем на земята и сега се взираше невярващо в полуръста, протегнал тежката си лапа към него.

— Хайде! Хайде! — молеше се Риджис, докато отново и отново стоварваше боздугана си в основата на ледената маса.

После обаче трябваше да спре и да се дръпне, за да избегне ръката на чудовището.

Полулюдоедът пропълзя още по-напред. Ледът изпука застрашително.

— Пипнах те!

Тържествуващият вик на чудовището внезапно се превърна в писък на изненада и ужас, когато ледената маса се откъсна и полетя към дъното на клисурата, повличайки го със себе си.

— Пипна ме, значи? — подигравателно повтори Риджис.

— Аха! — разнесе се неочакван отговор над главата му и той бавно вдигна поглед.

Там, с копие в ръка и достатъчно близо, за да го прониже, стоеше вторият пазач. За миг Риджис се поколеба дали да не се пусне и да се надява, че ще успее да забави падането си достатъчно, за да не се пребие, но чудовището изведнъж се вдърви и залитна напред. Поиска да се обърне, но така само даде възможност на нападателя си да посече лицето му и полетя през глава към дъното на клисурата, а на негово място се появи Дризт и протегна ръка.

Риджис я улови и елфът го издърпа до себе си.

— Петима убити! — възторжено рече полуръстът, без да може да сдържи задоволството си от победата, която неговата информация им бе донесла. — Видя ли? Оказах се прав. Четирима, може би петима — така предположих и те се оказаха точно там, където ти казах!

— Шестима — поправи го Дризт и кимна към мъртвото чудовище, което лежеше в локва кръв недалеч оттам. — Пропуснал си един.

Риджис погледа убития звяр в продължение на миг-два и сви рамене, признавайки пропуска си.

Двамата приятели се огледаха наоколо и бързо се увериха, че тези шестимата няма да им създават повече неприятности. Тримата върху отсрещната страна бяха мъртви и червеят вече разкъсваше телата им; съдбата на двамината, които бяха паднали, също не бе за завиждане — единият от тях лежеше на дъното на клисурата, съвършено неподвижен, а другарят му несъмнено бе нейде наблизо, затрупан от тежка купчина лед и сняг.

— Приятелите ни тръгнаха на другата страна — обясни Риджис, — но не съм сигурен къде отидоха.

— При всички случаи са излезли от клисурата — спокойно отвърна Дризт.

Преди да подмамят червея насам, бяха обсъждали вероятността нещата да се развият по този начин. Елфът кимна надолу и Риджис видя цяла група людоеди и полулюдоеди да отива на север. Приятелите се бяха надявали да успеят да се разправят със стражите, без другарите им в могилата да усетят, че се случва нещо нередно, ала от самото начало знаеха, че може и да не стане така и именно затова си бях послужили с червея.

— Да вървим — подкани Дризт. — Все някак ще ги настигнем. Или пък те ще настигнат нас.

Двамата поеха на юг, като гледаха да се държа колкото се може по-близо до ръба на каменната стена и въпреки това да останат незабелязани.

Не след дълго чуха как бандата людоеди се отдалечава и след като се убеди, че чудовищата наистина са отминали, Дризт се приближи до ръба и предпазливо пое надолу.

Риджис здравата се поизпоти и остана почти без дъх, но все пак не изостана и много скоро двамата достигнаха дъното. Групата чудовища вече бе далеч на север, а те съвсем ясно виждаха могилата в южната част на клисурата и зейналия в склона й отвор.

— Готов ли си? — попита Дризт.

Риджис преглътна мъчително. Не бе особено щастлив, че трябва да продължи заедно с опасния елф. Ако зависеше от него, би си избрал да върви след едрите Бруенор и Уолфгар, спокоен, че гърбът му е защитен от Кати-Бри и нейните безпогрешни стрели, ала добре разбираше, че Дризт няма да изпусне тази прекрасна възможност да проникне в леговището на врага.

— Да вървим — чу се Риджис да казва, което изненада дори самия него.

Приближените на Шийла Крий побързаха да излязат от стаите си, веднага щом чуха виковете, които се разнасяха както отвън, така и от долните нива на могилата.

— Чогуруга изпрати един отряд да проучи какво става — обясни Белани, чиято стая гледаше на север, откъдето идваше цялата врява, и дори имаше врата, отвеждаща до една външна площадка.

— Върви и ти — нареди й Шийла Крий. — Използвай магиите си, за да видиш какво се задава.

— Чух викове за някакъв полярен червей — отвърна Белани, ала Шийла тръсна глава толкова рязко, че огнената й коса се разхвърча във всички посоки.

— Би било прекалено голямо съвпадение — промърмори тя и се втурна надолу по коридора, водещ до бърлогата на Чогуруга и Блуг. Плътно я следваше Джул Пепър.

Ле’лоринел обаче остана на мястото си, поклащайки многозначително глава.

— Мрачният елф ли е? — попита Белани, ала Ле’лоринел се усмихна безмълвно и се прибра в стаята, затваряйки вратата след себе си.

Останала сама, Белани поклати глава и пое дълбоко дъх, мислейки си какви са техните изгледи, в случай че Дризт До’Урден и приятелите му са в клисурата. Можеше единствено да се надява, че суматохата наистина се дължи на полярен червей, колкото и усилия да би им коствало прогонването му.

Магьосницата се прибра в стаята си и се залови за работа — искаше да поогледа мястото на размириците, а нямаше да е зле тайничко да провери Морик, за да се увери кому в действителност е верен той.

Малко след като Белани се прибра в стаята си Ле’лоринел излезе в коридора и се запъти натам, на, където бяха отишли Шийла и Джул.

В стаята на Чогуруга цареше пълен хаос. Двамата прислужници на людоедката се щураха напред-назад, навличаха здрави доспехи и препасваха тежки оръжия през кръста си. Чогуруга стоеше пред един шкаф, пълен с най-различни стъкленици, и ги преглеждаше една по една — някои слагаше в джоба си, а останалите разделяше на две групички.

В другия край на стаята Блуг лежеше в хамака си, провесил огромните си крака от двете му страни дори да бе разтревожено от цялата бъркотия, мързеливото чудовище с нищо не го показваше.

Ле’лоринел се насочи право към него.

— Той ще те намери — предупреди елфът. — Предсказано бе, че Мрачният ще дойде за чука.

— Мрачният? — повтори людоедът — Никакъв Мрачен. Полярен червей.

— Може би — Ле’лоринел сви рамене, без да се опитва да скрие недоверието си.

— Мрачен елф? — попита Блуг с внезапно поразклатена самоувереност.

— Той ще те открие.

— Блуг смаже го! — изрева звярът и се надигна или поне опита да се надигне, при което замалко не се изтърси на земята — Няма вземе новия чук на Блуг! Блуг смаже!

— Смаже кой? — обади се Чогуруга от другия край на стаята и се смръщи, виждайки елфа толкова близо до Блуг.

— Няма да е лесно, могъщи ми Блуг — обясни Ле’лоринел, без да обръща никакво внимание на отвратителната човекоядка. — Ела, приятелю. Ще ти покажа как най-лесно да се справиш с мрачния елф.

Блуг премести поглед от Ле’лоринел към начумерената си жена, после обратно към деликатния Ле’лоринел. С изражение, което красноречиво говореше, че иска колкото да научи повече за мрачния елф, толкова и да разгневи Чогуруга, Блуг се изправи на крака и вдигна Щитозъб. Толкова огромен бе звярът, че преметнато през масивното му рамо, дори това могъщо оръжие приличаше на обикновен ковашки чук.

С един последен поглед към Чогуруга, за да се увери, че избухливата людоедка не се кани да се нахвърли отгоре им, Ле’лоринел поведе Блуг по коридора, отвеждащ до стаята на Белани.

— Какво прави той тук? — попита магьосницата, когато елфът почука на вратата й. — Шийла няма да одобри.

— Какво успя да научиш?

По лицето на Белани пробяга сянка.

— Не е обикновен полярен червей — потвърди тя. — Видях едно джудже и един огромен мъж да се приближават тичешком.

— Бруенор Бойния чук и Уолфгар, предполагам Ами Мрачният?

Белани сви рамене и поклати глава.

— Ако останалите са тук, значи и той не е далеч — настоя Ле’лоринел. — Битката в северната част на клисурата навярно е била за отвличане на вниманието! Потърси по-наблизо.

Белани се смръщи, ала Ле’лоринел нямаше намерение да отстъпва.

— Нищо чудно Дризт До’Урден вече да е проникнал в могилата — добави елфът.

Това начаса изтри гнева от лицето на магьосницата и тя побърза да се върне в стаята си, затваряйки вратата след себе си. Миг по-късно Ле’лоринел я чу да подхваща заклинание и се усмихна, когато вида как вратата й сякаш се издува, за да може да побере междупространствения портал.

Мъчейки се да не избухне в смях, напрегнат както никога преди, Ле’лоринел даде знак на Блуг да го последва и се запъти към друга стая.

Риджис долепи пълничкото си лице до каменната стена, без да смее да си поеме дъх. Съвсем ясно чу тропота на поредните две чудовища покрай позицията, която двамата с Дризт бяха заели, придружен този път от сърдит човешки глас.

Единствената му утеха бе, че Дризт е зад него… поне докато не се обърна и не видя, че елфът е изчезнал.

В гърдите на полуръста се надигна паника. Ругатните на тримата неприятели се чуваха все по-близо й по-близо.

— Прекалено е студено, за да гоним оня, дето духа! — изръмжа човекът.

— Голям червей — отвърна един от людоедите.

— И според теб това е достатъчна причина? — насмешливо рече човекът. — Оставим ли гнусната твар на мира, рано или късно все ще се пръждоса.

— Голям червей убил Бонко! — възмути се другото чудовище.

Човекът понечи да каже нещо — навярно, че един мъртъв людоед не е кой знае каква загуба, ала очевидно поразмисли и само изруга под носа си.

Тримата минаха толкова близо до Риджис, че ако бяха направили само крачка-две встрани, щяха да се блъснат в него.

Полуръстът си пое дъх едва когато гласовете им се изгубиха в далечината, но дори тогава остана в дебелите сенки, плътно притиснат до стената.

— Риджис — долетя шепот отнякъде и когато вдигна глава, той видя Дризт върху една скална площадка над него.

Събирайки цялата си смелост, полуръстът се покатери по стената с помощта на Дризт и двамата тръгнаха по тясната издатина, докато не стигнаха до ъгъла на просторната пещера.

Използвайки прикритието на каменната стена, Дризт надникна от другата страна и продължи напред, дръпвайки Риджис след себе си.

Не след дълго пещерата се стесни и се превъртя в коридор, който се разклоняваше на няколко места въздухът беше задимен, тъй като на равни интервали по стените бяха окачени запалени факли, чиито пламъци осветяваха цялото място и го изпълваха в причудливи, издължени сенки.

— Насам — рече Риджис и свърна в един страничен тунел, който отиваше наляво.

Опитваше се да си спомни всичко, което Робилард му бе казал за могилата, тъй като магьосника не само бе огледал най-подробно наоколо, но дори бе успял да проникне нагоре в скалния комплекс. Пътят им ту се изкачваше ту отново се спускаше, но като цяло двамата се движеха надолу. Прекосиха помещения без факли, в които цареше мрак, както е такива, в които дебели сталагмити най-неочаквано се изпречваха пред тях, а над главите им заплашително висяха сталактити. На много места имате различни по големина и форма издатини, или пък скални образувания, които времето бе изгладило така, че сякаш се стичаха по стените. От всеки възможен ъгъл тръгваха нови и нови коридори.

Внезапно Риджис долови гърлени гласове нейде пред тях и веднага забави крачка. Обърна се към Дризт с разтревожено изражение и настойчиво посочи напред, където тунелът завиваше наляво, а после отново поемаше надясно и нагоре.

Дризт го разбра и като му даде знак да чака, потъна в сенките пред тях, толкова леко, безшумно и бързо, че Риджис запремигва, чудейки се дали приятелят му не се бе изпарил във въздуха. Няколко секунди по-късно, щом се съвзе от изненадата си, той изведнъж осъзна, че е останал сам и побърза да потъне в близките сенки.

Дризт не се бави дълго, за огромно облекчение на полуръста, и с доволна усмивка му съобщи, че е открил онова, което търсят. След това го поведе зад поредния завой, нагоре по един полегат склон и стъпала, които тръгваха от върха му, издялани донякъде от времето и водата, донякъде с външна намеса. Най-сетне двамата се озоваха в просторна зала, която се разширяваше значително в лявата си част.

Гласовете, които Риджис беше чул по-рано, идваха от много по-близо — нейде пред тях, зад следващия завой на пътеката. Дризт отскочи наляво, дръпвайки полуръста след себе си.

— Много от камъните се държат едва-едва — тихо предупреди елфът. — Бъди предпазлив!

Крайно внимателно, двамата тръгнаха напред, придържайки се плътно до стената, докато не достигнаха място, където нямаше скални отломки. Дризт се наведе и бръкна в една неголяма ниша.

Риджис кимна, когато го видя да изважда ръката си и да потрива пръсти. Пепел. Това беше естествен комин, същият, за който Робилард му бе разказал, докато се връщаха при останалите в пещерата и който Риджис бе описал на Дризт.

Елфът влезе пръв. Преди Риджис да осъзнае какво точно го очаква, преди да успее да събере целия си кураж, зад гърба му се разнесоха гласове.

Без изобщо да се колебае, той се хвърли в мрака и се закатери нагоре след приятеля си.

Дризт изведнъж се почувства така, сякаш се бе завърнал в Подземния мрак, онова безпощадно място, където трябваше винаги да бъде нащрек, с изострена до краен предел сетива, ако искаше да оцелее. До слуха му достигаха най-различни звуци — някъде капеше вода, камъни се триеха един в друг, далеч под тях се носеха викове и си пробиваха път през пукнатините в скалните стени. Елфът не просто чуваше всички тези звуци, той ги усещаше във върховете на пръстите си, докато се катереше нагоре, бавно, за да не остави Риджис сам. Отраснал в Подземния мрак, който изобилстваше от подобни естествени улеи и където дори острото зрение на полуръстовете беше безсилно, Дризт можеше да се изкачи до върха на този комин със същата лекота, с която Риджис би тичал из някоя огряна от звездите поляна.

Елфът се дивеше на камъка под себе си. С цялото си същество усещаше живота на могилата, огласяна някога от екота на течаща вода. Стените бяха достатъчно гладки, за да улеснят изкачването му, но не толкова, че да му пречат.

Той се движеше с лекота, безшумен и с изострени сетива.

— Дризт! — чу шепот под себе си и разбра, че Риджис не може да продължи.

Елфът се върна назад и протегна единия си крак, така че приятелят му да се улови за него.

— Трябваше да си остана с другите! — промърмори Риджис, когато най-сетне успя да преодолее мястото, което го затрудняваше.

— Празни приказки — отвърна Дризт. — Не усещаш ли живота на планината? И тук ще намерим начин да окажем помощ на останалите, навярно — решителна помощ.

— Та ние дори не знаем дали битката изобщо ще стигне дотук!

— Даже да не стигне, враговете ни със сигурност няма да ни очакват зад себе си. Да вървим!

И те продължиха, все по-нависоко и по-нависоко в сърцето на могилата. Не след дълго чуха груби, людоедски гласове, които ставаха толкова по-силни, колкото по-нагоре се изкачваха.

Малко по-късно достигнаха до не особено дълъг страничен тунел, който се спускаше леко надолу. От другия му край, заедно с гласовете на чудовищата, идваше топлина.

Дризт изчака Риджис да се изравни с него и продължи по този тунел, докато не се озова до отвор, през който се виждаше масивно огнище с едва-едва тлееща жарава.

Благодарение на удобния ъгъл, Дризт можа да надникне незабелязано в стаята — огромно помещение, в което трима людоеди (включително и една жена, с виолетова кожа и екзотичен вид) се суетяха напред-назад, препасваха колани и изпробваха оръжия.

В отсрещния край на стаята елфът ясно различи друг коридор, който също се изкачваше нагоре.

— Нагоре — прошепна Дризт, когато се върна при Риджис. След като намокри ризата си с вода от манерката, която носеше на кръста си, той я придърпа, така че да покрие долната част на лицето му.

После помогна на Риджис да стори същото (по някакъв начин трябваше да се предпазят от дима) го поведе напред.

Не бяха изминали повече от десетина метра, когато достигнаха своеобразен кръстопът. Основният комин продължаваше нагоре, ала на това място, и различни височини и под различни ъгли, от него се отделяха пет нови тунела, от които полъхваше топлина и идваше малко пушек. Тези коридори очевидно бяха изкуствено създадени и то не от груби, людоедски ръце.

След като даде знак на Риджис да го последва предпазливо, Дризт пое по коридора, който според него се придържаше най-много на север.

Огънят в долния му край гореше по-силно, отколкото онзи в стаята на людоедите, но за щастие цепениците бяха добре изсъхнали и нямаше много дим. Коминът обаче бе по-стръмен от предишния и Дризт не можеше да види какво става в стаята под тях.

Без да се колебае, той завърза дългата си коса на тила и я намокри, после коленичи и като си пое дълбоко дъх, запълзя с главата напред, досущ като някой паяк, докато най-сетне успя да надникне изпод ръба на комина. Под него огънят пращеше и хвърляше искри, които пареха лицето му.

Стаята се оказа съвършено различна от онази с трите чудовища в нея. Тук имаше меки килими, хубави мебели и огромно легло. Зад открехнатата врата на отсрещната стена се виждаха маси, отрупани със стъкленици и най-различни уреди, каквито можеха да се срещнат в някоя алхимическа работилница. На далечната стена на това второ помещение имаше тежка врата, иззад която се процеждаше дневна светлина.

Дризт беше заинтригуван, ала не можеше да остане в това положение твърде дълго и беше принуден да се отдръпне от огъня.

Върна се при Риджис и му описа какво е видял.

— Трябва да излезем навън и да се опитаме да открием останалите — рече полуръстът.

Дризт тъкмо се канеше да кимне в знак на съгласие, когато откъм един от другите тунели долетя гръмовен рев:

— Блуг смачка! Няма вземе нов чук на Блуг!

Без да губи и миг, Дризт се хвърли натам, следван по петите от Риджис. Този път огънят под улея бе почти угаснал и Дризт начаса подаде глава навън.

Там, стиснал Щитозъб като да бе перце, стоеше огромен, грозен и свиреп людоед, а до него изящен елф с меч в ръка се опитваше да го успокои.

Без дори да дочака Риджис, Дризт скочи в огнището, прекрачи жаравата и безстрашно пристъпи в стаята.

Тримата приятели тичаха по хребета, колкото им държаха краката. Принудени бяха да се отдръпнат от ръба, когато от могилата изскочи цял отряд подкрепления, а не след дълго им се наложи да се отклонят още повече, когато нова група чудовища излязоха от могилата и поеха над нивото на билото, направо през снега.

— Вътре сигурно гъмжи от тях — подхвърли Кати-Бри.

— Още една причина да влезем! — изръмжа Бруенор.

— Дризт и Риджис навярно вече са там — добави и Уолфгар.

С лък в ръка, Кати-Бри кимна решително и даде знак да продължат напред.

— Няма ли да повикаш котката? — попита Бруенор.

Кати-Бри сведе поглед към кесийката с ониксовата статуетка, която висеше на кръста й.

— Когато наближим — отвърна тя и Бруенор, който й имаше пълно доверие, кимна и се втурна след Уолфгар.

Изведнъж варваринът, поотдалечил се напред, рязко се наведе, за да избегне людоеда, който скочи от върха на могилата, прехвърли неголямата пропаст, деляща го от билото, и връхлетя отгоре му със сопа в ръка.

Уолфгар с лекота избегна нападението и с все сила изрита противника си в рамото, като в същото време му нанесе удар с тежката си алебарда. Чудовището понечи да се обърне, ала вместо това се олюля и политна напред, когато брадвата на Бруенор строши капачката на коляното му. Виейки от болка, то се свлече на земята.

— Довърши го, момиче! — извика джуджето и се втурна към могилата.

Наложи му се да спре само след няколко крачки, когато пред него зейна дефилето, което чудовището беше прескочило преди малко — макар и тясно, то пак беше прекалено широко, за да може Бруенор да го преодолее.

Изведнъж откъм могилата към него полетя огромен камък и той бе принуден да скочи встрани. В същото време Уолфгар профуча покрай него и с името на Темпос на уста прехвърли пропастта с един гигантски скок. Блъсна се в някакви скали, но успя да запази равновесие и се втурна нагоре по криволичещата пътека, която се катереше по стръмния склон.

— Да ме беше хвърлил първо! — изръмжа Бруенор и се метна встрани, за да избегне поредния скален къс.

Всъщност не беше невъзможно да стигне до лъкатушещата пътека, ала докато се добереше дотам, Уолфгар отдавна щеше да е далеч.

— Момиче! — изрева той и се обърна, тъкмо когато в черепа на поваления от него людоед се заби още една стрела. — Трябваш ми!

Кати-Бри се хвърли напред и като падна на едно коляно, изпрати дъжд от стрели натам, откъдето долитаха огромните камъни. Чудовището, което ги хвърляше, се изправи за трети път, вдигнало тежък скален къс над главата си, но побърза да отскочи назад, когато една стрела със сребърно перо изсвистя покрай лицето му.

Миг по-късно се разнесе шум от битка и Кати-Бри и Бруенор разбраха, че Уолфгар се бе добрал до людоедът. Джуджето се втурна напред, а Кати-Бри извади ониксовата статуетка и повика Гуенивар, след което отново вдигна Таулмарил.

Защото върху една скална площадка над Уолфгар току-що се бе появила нова заплаха — група стрелци със заредени лъкове в ръце.

— Те ли са? — попита Морик и бутна вратата на стаята.

Тя обаче не помръдна и когато се вгледа по-добре, лусканецът забеляза, че е необичайно издута — явно бе затворена с магия.

— Белани? — повика той.

В отговор вратата сякаш издиша и отново придоби обичайните си размери, така че той можа да се вмъкне вътре.

— Белани?

— Мисля, че приятелят ти и неговите спътници са тук, за да си върнат чука — разнесе се глас точно пред него и Морик едва не изскочи от обувките си, тъй като не виждаше никого.

— Магьосници! — промърмори той, когато се съвзе от изненадата. — Къде е Шийла Крий?

Отговор не последва.

— Да не би току-що да сви рамене? — досети се той и по кискането на Белани разбра, че е познал. — Ами ти? Тук ли ще се криеш или възнамеряваш да се включиш в битката?

— Шийла ми нареди да проуча източника на суматохата и аз го направих.

По лицето на Морик се разля широка усмивка. Отлично разбираше какво означава загадъчният отговор на невидимата магьосница. Тя изчакваше да види коя страна ще надделее, преди да реши как да постъпи. Морик почувства как уважението му към Белани рязко нараства.

— Имаш ли още някоя подобна магия? — попита той. — За мен.

Още преди Разбойника да довърши, Белани подхвана заклинание и само след няколко секунди той също стана невидим.

— Не е много силно — предупреди го Белани. — Няма да трае дълго.

— Все ще е достатъчно, за да си намеря някое местенце, в което да се скрия — рече Морик, ала внезапно млъкна, чул силен шум нейде отвън.

— Бият се на пътеката — обясни Белани.

Миг по-късно нещо изскърца и в стаята нахлу дневна светлина — Морик бе излязъл навън. Белани тръгна натам, ала в този момент се разнесе вик на изненада.

Откъм стаята на Ле’лоринел.

Двадесет и седма глава Сляпа омраза

— Смаже! Смаже! — ревеше огромният звяр, като размахваше Щитозъб.

— Прониже, прониже — подхвърли някой зад гърба му и той рязко се обърна.

— Хъ?

Елфът, на когото чудовището говореше, мина покрай него, и се закова на място, без да може да откъсне поглед от изящната, тъмнокожа фигура, появила се най-неочаквано в стаята.

Много бавно Дризт вдигна ръка и свали мократа риза от лицето си.

Людоедът се олюля, а очите му се разшириха, ала в този миг Дризт виждаше единствено осеяните със златисти пръски сини очи, които го пронизваха иззад тънка, черна маска. Очи, които сякаш го познаваха и в които гореше страховита омраза.

Людоедът изпелтечи още няколко несвързани думи, преди най-сетне да намери онази, която търсеше:

— Мрачен!

— Враг! — добави елфът с маската. — Смажи го!

Дризт дори не посегна към ятаганите си, а продължи да се взира в елфа, мъчейки се да си спомни къде бе виждал тези очи преди. Къде бе срещал този елф и защо той го бе обявил за враг без миг колебание, като че ли го познаваше и го очакваше?

— Дошъл е, за да ти отнеме чука, Блуг — предизвикателно подхвърли елфът и чудовището сякаш изригна.

Ревът му разтърси каменните стени, а Щитозъб, стиснат с две ръце, се стовари върху мрачния елф. Или поне така възнамеряваше людоедът — в действителност, когато той вдигна чука над себе си, оръжието закачи ниския таван и отчупи голямо парче, което удари звяра по главата.

Дризт не помръдна, нито свали настойчив поглед от лицето на непознатия елф, който все още не бе направил и крачка към него.

Блуг отново изрева и като се приведе, замахна за нов удар. Този път над него имаше достатъчно място и Щитозъб мина под тавана.

Дризт, който стоеше малко встрани от чудовището, подскочи и се претърколи през глава, като по този начин хем се озова от вътрешната страна на описваната от чука дъга, хем изведнъж скъси разстоянието между себе си и людоеда. Изправи се с вече извадени ятагани и след като нанесе няколко мълниеносни удара на противника си, се дръпна назад.

Чудовището с лекота придърпа Щитозъб към себе си само с една ръка, докато с другата се опита да сграбчи Дризт, ала той бе прекалено бърз и докато се отдалечаваше заднишком, на два пъти успя да прониже протегнатата му ръка.

Блуг изрева от болка и побърза да я дръпне, но въпреки това замахна за нов удар с Щитозъб.

Дризт се хвърли на пода, пропълзя напред и като скочи на крака, се претърколи зад масивното туловище на своя противник и заби двата ятагана в задната част на бедрото му. След това побърза да се обърне очаквайки елфа, който сега държеше меч и остра кама, всеки момент да се включи в схватката.

Той обаче само се разсмя и продължи да го гледай — Блуг смаже! — избоботи упоритото чудовище и като се обърна, се нахвърли върху Дризт.

Щитозъб изсвистя отдясно наляво, ала Дризт вече бе в стихията си. Нямаше никакво намерение да подценява противника си, не и когато Щитозъб бе у него и не след като съвсем наскоро той самият едва не беше победен от друг, по-дребен от Блуг, людоед.

Дризт избегна два поредни удара на Щитозъб и на свой ред успя да прониже ръцете на чудовището на няколко места.

Блуг замахна за трети път и Дризт отново се хвърли по очи на пода. Бойният чук се стовари върху огнището и Риджис, който все още се спотайваше в комина, стреснато изписка.

Дризт потръпна уплашено и се впусна в нова атака, ала Блуг не отстъпи, готов да понесе ужилването на двата ятагана, в замяна на разкрилата му се възможност за удар по главата на мрачния елф.

Удар, който едва не строши черепа на Дризт, пропускайки целта на милиметри.

Дризт заби двете си оръжия в тялото на людоеда и побърза да отскочи встрани, ала звярът изобщо не изглеждаше да е пострадал сериозно, макар от многобройните му рани да бликаше кръв.

Дризт не можеше да не се запита колко ли удара ще трябва да нанесе на звяра, за да го повали.

И с колко ли време разполага, преди на помощ на противника му да се притекат още чудовища.

И най-вече — кога ли елфът, който изглеждаше толкова самоуверен и спокоен, ще реши да се включи в схватката.

С името на Темпос на уста, име, което някога бе пътеводната светлина на войнския му живот, синът на Беорнегар тичаше по криволичещата пътека. Понякога от дясната му страна нямаше нищо, понякога се появяваха ниски, каменни стени. Понякога склонът вляво от него бе стръмен, почти отвесен, а после ставаше полегат и му позволяваше да огледа могилата.

Позволяваше и на стрелците, скрити между скалите над него, да се прицелят по-добре.

Ала Уолфгар не спираше. Достигна място, където пътеката престана да се изкачва и иззад завоя, отвъд който тя се разширяваше, чу людоеда, който хвърляше камъни. С безмълвна молитва към Темпос, варваринът се хвърли натам. Изрева, когато звярът го видя, и побърза да приклекне, когато той запрати по него камъка, който държеше в ръце.

Скалният къс не улучи и чудовището посегна към тежката си сопа, ала Уолфгар беше прекалено бърз, за да успее то да я вдигне навреме. В гърдите на варварина бушуваше твърде голяма ярост, твърда силен войнски плам, за да може чудовището да устои на удара му. Алебардата се заби в гърдите му със страховита сила и то политна назад, блъсна се в каменната стена и издъхвайки, се свлече на земята.

Ала още докато отскачаше, Уолфгар разбра, че и неговото положение не е за завиждане — съвсем ясно бе усетил как при удара дръжката на алебардата се пропуква. Все още не се беше разцепила напълно, ала оръжието вече не бе така здраво както преди. На всичко отгоре точно в този миг върху склона на могилата зейна дупка и от скрития дотогава тунел с рев на уста изскочи един полулюдоед, следван от дребен, грозноват мъж и рижа жена с властен вид.

Една стрела иззвънтя и отскочи от камъните до Уолфгар и той разбра, че на това прекалено открито място ще трябва да се придържа плътно до могилата.

Нахвърли се върху полулюдоеда, ала бързо спря, когато го видя да свежда глава и да се извърта на една страна, с явното намерение да се блъсне в него с все сила. В този миг Уолфгар беше безгранично щастлив, че е получил войнската си подготовка от Дризт До’Урден; че елфът го бе научил как да се отбранява с хитрост и пъргавина, вместо да понася всички вражески атаки и да отвръща със същото, с надеждата да се окаже по-издръжлив от нападателя си. Той направи крачка встрани и протегна крак, а когато чудовището мина покрай него олюлявайки се, се обърна, мушна дръжката на оръжието си под едната му ръка и натисна.

Чудовището политна напред и (за искрено облекчение на Уолфгар) падна през ръба и се затъркаля надолу по склона. Варваринът нямаше представа колко далеч ще се приземи звярът, но поне засега бе успял да го извади от битката.

И то тъкмо навреме, защото дребният пират вече бе стигнал до него и той трябваше да полага немалко усилия, за да отбива меча му. И сякаш това не стигаше, ами и рижата жена се включи в схватката — тя заобиколи алебардата и със забележителна ловкост принуди Уолфгар да отстъпи назад, за да избегне оръжието й.

Биваше си я, варваринът веднага разбра това. Ако искаше да има какъвто и да било шанс срещу нея, щеше да му се наложи да вложи всичките си умения и цялата си енергия. Точно затова реши да рискува и неочаквано пристъпи напред. Мечът на мъжа го улучи, ала ударът беше слаб, тъй като в мига, в който пиратът замахна, Уолфгар хвана алебардата само с една ръка и стовари пестника си в лицето на мъжа, тъкмо когато по лицето на злодея плъзваше тържествуваща усмивка. Преди мечът да успее да нанесе каквато и да било вреда, пиратът вече бе отхвръкнал назад и се свличаше върху камъните.

Оставаше единствено Шийла Крий… а че това бе самата тя, варваринът изобщо не се съмняваше. Какво не би дал Шийла да държеше в десницата си неостър меч, а Щитозъб, за да може той да повика магическото оръжие и да го обърне срещу нея!

Щитозъб обаче го нямаше и Уолфгар бе принуден да се отбранява ожесточено срещу несъмнено опитната си противничка. Мечът на Шийла се стрелкаше ту насам, ту натам, тя самата също не спираше нито за миг и след едно рязко завъртане замахна към врата на варварина толкова ловко, че той бе принуден да отстъпи назад. Излязъл от прикритието на могилата, той начаса получи стрела в рамото.

Усмивката на Шийла Крий стана още по-широка.

В този момент от тунела изскочи нов людоед, над главата на Уолфгар се разнесе гръмовен рев, последван от друг, този път нейде под него — поспънатият преди малко людоед очевидно бе тръгнал нагоре.

— Трябвате ми! — извика Уолфгар на приятелите си, ала вятърът удави отчаяния му зов.

Където и да бяха, Бруенор и Кати-Бри нямаше да го чуят, сигурен бе в това. Дръжката на алебардата отново изпука в ръцете му — нищо чудно да станеше на парчета още при следващия удар.

Той пристъпи напред и наляво, опитвайки се поне малко да позабави новодошлия людоед. В този миг обаче зърна на входа още една човешка фигура, най-вероятно — поредния пират, и разбра, че е обречен.

Дризт нанасяше удар след удар, използвайки тясното помещение и ниския таван срещу огромния людоед. Чудовището би било много по-страховит противник на открито, особено когато Щитозъб бе у него. Тук обаче, където движенията на звяра бяха по-бавни от обикновено, Дризт бе твърде бърз и твърде опитен за него.

Върху тялото на Блуг се появяваха нови и нови рани и много скоро той закрещя на елфа да му се притече на помощ.

Елфът наистина се размърда и Дризт начаса си изготви нова тактика, която щеше да държи людоеда между него и този нов противник. Преди обаче да успее да я приложи, чудовището се олюля и политна напред, а върху бедрото му зейна дълбока рана. Елфът с маската се усмихна жестоко.

И Дризт, и Блуг го изгледаха изумено.

Елфът отново заби меча си в тялото на людоеда, който изрева и рязко се обърна. Ятаганът на Дризт потъна в единия му бъбрек.

Блуг се въртеше ту на едната, ту на другата страна, хванат натясно между двамата опитни войни, но така и не успя да се съвземе от първоначалната изненада и грозната рана.

Не след дълго чудовището се сгромоляса на пода и остана да лежи там съвършено неподвижно.

Дризт отмести очи от падналото тяло и впери поглед в елфа с маската. Остриетата на ятаганите му бяха сведени надолу, ала той бе нащрек, все още несигурен какви са намеренията и мотивите на непознатия.

— Може би съм приятел — тонът на елфа беше жлъчен и неискрен. — А може би от години копнея да те убия и жалките усилия на Блуг ми дойдоха до гуша.

Докато елфът говореше и той, и Дризт бавно обикаляха около тялото на людоеда, всеки от тях използвайки го, за да държи другия настрани.

— Изглежда само ти знаеш кое от двете е вярно — отбеляза Дризт и елфът с маската се изсмя подигравателно.

— Прекалено дълго чакам този ден, Дризт До’Урден — бе неочакваният му отговор.

Дризт си пое дълбоко въздух. Това бе открито предизвикателство, изречено от някого, който навярно знаеше много за уменията и славата на мрачния елф и който най-вероятно се бе готвил дълго за тази схватка. Дризт знаеше, че има пред себе си противник, когото не може да си позволи да подцени (та нали с очите си бе видял умелите му, изящни движения срещу Блуг!), но освен това не бе забравил, че залогът е прекалено висок и че приятелите му разчитат на него.

— Сега не е моментът за уреждане на лични сметки — рече той.

— Напротив — отвърна елфът с маската. — Точно както го предвидих.

— Риджис! — извика Дризт и като улови двата си ятагана с една ръка, се втурна напред, сграбчи Щитозъб и го запрати в огнището.

Риджис изскочи от комина, спирайки само за миг, колкото да види как непознатият елф се нахвърля върху Дризт с меч и кама в ръце.

Ала Дризт мълниеносно се отдръпна и като вдигна двата си ятагана, зае безупречна отбранителна позиция.

Риджис разбра, че за него няма място в този титаничен сблъсък, затова побърза да вдигне чука и се върна обратно в комина, насочвайки се към привидно празната стая, покрай която бяха минали на идване.

Вятърът беше на тяхна страна и в крайна сметка отнесе отчаяния зов на Уолфгар до ушите на Кати-Бри. Младата жена веднага разбра, че приятелят й е в беда — съвсем ясно чуваше шума от битката върху могилата, а и с очите си виждаше как полулюдоедът, който бе паднал от пътеката, упорито се катери обратно.

Ала Кати-Бри, която бе прескочила тясното дефиле и бе достигнала криволичещата пътека, не можеше да мръдне от мястото си заради пороя от стрели, които идваха нейде отгоре.

Междувременно Гуенивар най-сетне се бе материализирала напълно, но преди младата жена да успее да изрече каквато и да било команда, в тялото на силното животно се заби стрела и с гръмовен рев на уста то се втурна нанякъде.

Кати-Бри се залови за работа, използвайки всяка възможност да изскочи от прикритието си и да изпрати някоя и друга стрела в редиците на врага Среброперите й стрели минаваха дори през камък и единствено по виковете на изненада и болка, които се разнасяха, тя разбираше, че е улучила. Ала лъконосците бяха твърде много, а тя бе хваната натясно и не можеше да стигне до Уолфгар.

Все пак, при едно от поредните си показвания успя да улучи в бедрото полулюдоеда, който се катереше обратно към варварина, и той отново полетя, надолу по склона.

Това обаче й струва скъпо — самата тя получи стрела в рамото и политна назад с болезнен вик. Предпазливо опипа дръжката на стрелата, после прехапа устни и я стисна по-здраво. Ръмжейки яростно, за да не се предаде на болката, тя натисна, докато стрелата не излезе навън, а след това извади парче плат от раницата си и го стегна около раната.

— Къде си, Бруенор? — прошепна младата жена, борейки се с напиращото отчаяние.

Дали не се бяха събрали след толкова време само за да бъдат разделени отново, този път — завинаги.

— О, отиди при него, Гуен! — тихичко се помоли Кати-Бри и като стисна зъби, постави нова стрела в тетивата.

Биеше се безпогрешно, воден единствено от войнските си инстинкти, без гняв и без страх. Ала отгоре му се сипеха удар след удар и макар че никоя от раните му не бе особено сериозна, той знаеше, че е въпрос на време — на много малко време! — преди те да станат твърде много и да го прекършат. Извиси глас към Темпос, надявайки се, че така е правилно, че е подобаващо да пее възхвали на своя бог, докато умира.

Защото това несъмнено беше краят на сина на Беорнегар — притискан все по-натясно от рижата жена и чудовището, докато собственото му оръжие бързо се трошеше в ръцете му, а поредният враг вече се задаваше зад гърба на другите двама.

Никой не би могъл да му се притече на помощ навреме.

Но поне щеше да умре достойно, в битка, и това го правеше щастлив.

Оръжието на рижата жена за пореден път потъна в тялото му. Той се завъртя, за да отбие следващия удар на людоеда и още докато се обръщаше, разбра, че това е краят — току-що бе оставил пролука в защитата си, напълно достатъчна, за да успее Шийла Крий да го посече.

Той погледна назад, за да види фаталния удар.

Истински доволен за първи път от дълги години насам, Уолфгар се усмихна.

Силни викове на изненада нейде над главата й накараха Кати-Бри да се престраши да излезе от прикритието си.

Огромната пантера се носеше право към редиците на лъконосците и макар в тялото й да се забиваха стрела след стрела, тя нито забави крачка, нито се отклони от пътя си. Кати-Бри начаса се възползва от положението и изпрати стрела в главата на един от мъжете, после стори същото с другиго.

Прицели се за трети изстрел, ала нарочно се забави, тъй като в този миг Гуенивар се вряза в групата мъже и ги разпръсна. Един от тях опита да се изкатери нагоре по склона, ала тежка черна лапа го перна през крака и го смъкна обратно.

Друг от стрелците скочи през ръба и се затъркаля, предпочитайки да падне пред това да свърши в ноктите на страховитата пантера. Отчаяно се мъчеше да овладее падането си и най-сетне успя, спирайки върху една скална площадка.

Право пред погледа на Кати-Бри.

Поне смъртта му беше бърза.

Ударът на Шийла Крий щеше да го довърши, в това нямаше никакво съмнение. Мечът й се спусна към сигурната си цел.

Ала така и не я достигна, тъй като в този миг около кръста на Шийла се обвиха два крака, а във врата й се забиха две остри ками.

Опитната жена рязко се наведе напред, така че нападателят й се преметна над нея и тупна от другата й страна.

— Морик, ти, подло псе! — ревна тя, когато видя лусканеца да се претъркулва през глава и да застава до Уолфгар, стиснал окървавените си ками.

Шийла отстъпи назад с препъване, черпейки надежда от появата на още неколцина от своите бойци в тунела.

— Убийте ги и двамата! — кресна тя и потъна обратно в могилата.

— Също като в доброто старо време, а? — подхвърли Морик.

Прекалено слисан, Уолфгар, който вече се бе заел да отбива атаките на людоеда, само поклати глава.

— Също като в доброто старо време, нали? — повтори Морик и се нахвърли върху двама пирати.

— Тогава рядко печелехме битките си — напомни му Уолфгар и беше напълно прав — дори с неочакваната поява на Морик съвсем не можеше да се каже, че съотношението на силите се е изравнило.

Ятаганите на Дризт описваха светкавични кръгове и отбиваха всички удари на елфа с маската, като в същото време постепенно променяха ъгъла си и от отбранителни ставаха все по-нападателни, принуждавайки елфа да отстъпва назад.

— Много добре — поздрави елфът своя противник и с лекота прескочи краката на падналия Блуг.

— Таиш такава ненавист към мен, а аз дори не знам името ти — отбеляза Дризт.

Елфът се разсмя.

— Наричат ме Ле’лоринел. Това е единственото име, от което се нуждаеш.

Дризт поклати глава, без да сваля поглед от тези пламнали очи, които му бяха така познати.

После Ле’лоринел се хвърли напред и схватката продължи с удвоена ярост.

Мечът му се стрелна към главата на Дризт и той вдигна ятаган, за да го отбие. В отговор Ле’лоринел провря меча си под извитото острие на своя противник и замахна с камата, която държеше в лявата си ръка. Превъзходно изпълнено движение.

Ала Дризт беше по-добър. Вместо да се опита да спре камата с другия ятаган, той се претърколи надясно и замахна с оръжието си, отбивайки меча на Ле’лоринел, принуждавайки го да промени позицията си, а с това — и движението на камата.

Миг по-късно вторият му ятаган описа широка дъга и се спусна към Ле’лоринел…

… само за да отскочи от тялото му. Със същия успех Дризт би могъл да се опита да прониже някой камък.

Той се хвърли настрани, гледайки изпитателно противника си, по чието лице плъзна широка усмивка. Мрачният елф и преди бе виждал тази магия и сега веднага я разпозна. Нима непознатият, освен войн, бе и магьосник?

Дризт прескочи окървавеното тяло на Блуг и отстъпи към огнището.

Без да престава да се усмихва ехидно, Ле’лоринел вдигна ръка и прошепна нещо, което Дризт не можа да чуе. От пръстена изригна струя светлина и движенията на Ле’лоринел изведнъж станаха още по-бързи, допълнително ускорени от новата магия.

О, да, елфът бе отлично подготвен.

Риджис пусна Щитозъб върху горящите цепеници, след това допълзя до ръба на комина, обърна се с главата напред и като се улови за ръба, изскочи навън. Докато прецапваше колкото се може по-бързо през огъня, си помисли какъв късмет има, че носи дебели, зимни ботуши, а не е бос, както обикновено.

Погледът му бързо обходи стаята, която се оказа точно такава, каквато Дризт я беше описал. Риджис извади Щитозъб от огъня и се запъти към открехнатата врата насреща си.

Мина през нея, без да вдига никакъв шум, и се озова в нещо като алхимическа лаборатория. Тук имаше още една врата, през която се процеждаше дневна светлина.

Риджис се втурна към нея, сграбчи бравата и я отвори.

Изведнъж усети как го облива изпепеляващ дъжд от малки взривове. Той изпищя и изтича навън. От другата страна на вратата имаше естествена скална тераса, от която полуръстът нямаше къде да избяга.

За сметка на това съвсем ясно видя битката, която кипеше под нея и то сравнително наблизо. Крещейки с цяло гърло името на Уолфгар, той запрати Щитозъб натам, колкото се може по-силно (което не бе кой знае колко).

После, без дори да види къде ще се приземи чут кът, се втурна обратно в тясната работилничка. Сега вече видя магьосницата, чиято магия за невидимост бе престанала да действа. Тя се взираше в него от другия край на стаята, без да прекъсва следващото заклинание, което беше подхванала.

Риджис изскимтя и изтича в другата стая. Първо: се насочи към комина, ала после размисли и се втурна към входната врата.

Внезапно въздухът около него натежа от безброй дълги, лепкави нишки. Той отново промени посоката си и се насочи към огнището, надявайки се, че пламъците ще разтопят магическите нишки и ще го освободят. Те обаче се затегнаха още повече и той така и не стигна до огъня.

Напълно безпомощен, впримчен така, че не можеше дори да си поеме дъх, Риджис видя как магьосницата тръгва към него с кама в ръка.

Още един от лъконосците падна сразен. Без да обръща внимание на изгарящата болка и тежестта в рамото, Кати-Бри постави нова стрела в тетивата.

Още мъже с лъкове в ръце се появиха над Гуенивар и младата жена се прицели. В този миг обаче забеляза раздвижване върху една площадка високо над мястото, където Уолфгар се биеше със своите противници.

Тази позиция беше много опасна за тях и Кати-Бри веднага се обърна натам и замалко не стреля.

После видя, че това е Риджис, който хвърли Щитозъб и отново изчезна във вътрешността на могилата.

Кати-Бри затаи дъх. За миг се уплаши, че бойният чук ще се изтърколи чак до долу и ще потъне в морето, ала той се задържа върху една скална тераса високо над брега.

— Повикай го! — настойчиво закрещя младата жена. — Повикай го!

С един поглед към площадката, върху която Гуенивар все още се разправяше със стрелците, тя се втурна нагоре по пътеката.

Дризт приклекна на едно коляно до огнището и като пусна ледения си ятаган на пода, бръкна в огъня и извади един пламтящ въглен. Запрати го срещу елфа, после извади още един и още един. Първите два улучиха целта си, третият срещна оръжието на Ле’лоринел, но вместо да го отбие, елфът успя само да го разсече, получавайки нови два удара.

Никой от тях не бе особено сериозен, никой нямаше да му навреди, дори и ако каменната кожа я нямаше, ала всеки от тях отнемаше по малко от силата на защитната магия.

— Много хитро, мрачни елфе! — поздрави Ле’лоринел своя враг и се нахвърли отгоре му с меч в ръка.

Дризт сграбчи ятагана си и уж понечи да се изправи, ала вместо това се хвърли на пода и ритна с все сила.

Кракът му закачи пищяла на Ле’лоринел, ала после Дризт бе принуден да се претърколи настрани и назад. Изправи се плътно до стената и незабавно вдигна двата ятагана. Само след миг силен звън на оръжие отново огласи стаята.

Вкопчен в яростна схватка с людоеда, Уолфгар усещаше как алебардата всеки миг ще се разпадне в ръцете му.

Положението на Морик също не бе за завиждане — той все още се, биеше с двамата пирати, всеки от които стискаше остра закривена сабя в десницата си.

— Обречени сме! — извика лусканецът.

— Защо тогава ми се притече на помощ? — извика в отговор Уолфгар и Морик усети как думите му присядат.

Защо наистина се бе обърнал срещу Шийла Крий? Дори след като отново бе станал видим, някъде върху склона под стаята на Чогуруга, пак нямаше да му е трудно да си намери скришно местенце, където да дочака края на битката. Проклинайки се за безумното, както му се струваше сега, решение, Разбойника се хвърли напред, размахвайки двете си ками. Обърна се рязко, още докато се приземяваше, и тъмният му плащ се развя зад него.

— Бягай! — изкрещя той и като захвърли наметката, в която сега зееха няколко дупки, изтича покрай Уолфгар, провря се между два гигантски скални къса и се втурна нагоре по пътеката.

Върна се обратно миг по-късно, следван по петите от един людоед:

— Но не натам!

Уолфгар простена при вида на най-новия враг… който на всичко отгоре не беше и сам.

Ала единият от двамата новодошли изобщо не беше людоед.

Бруенор Бойния чук скочи върху един от камъните, точно когато Морик минаваше покрай него и като стисна брадвата си с две ръце, вдигна оръжието зад гърба си и се прицели. Напълно погълнат от преследването на жертвата си, людоедът дори не видя джуджето край пътеката.

Прас!

Страховит грохот, като от трошаща се скала, отекна надалеч и всички наоколо спряха за миг и погледнаха към джуджето с пламнали очи и яркочервена брада. Секирата му бе потънала дълбоко в черепа на людоеда, който се държеше на крака единствено благодарение на усилията на якото джудже да освободи оръжието си.

— Не е ли туй просто музика за ушите, а, момче? — провикна се Бруенор.

Уолфгар поклати глава и отново се обърна към своя противник, към когото междувременно се бяха присъединили и двамата пирати.

— Да се беше позабавил още малко!

— Стига си мрънкал! — долетя гласът на Бруенор. — Момичето рече, че видяло чука ти, глупако такъв! Повикай го, момче!

Чудовището пред Уолфгар направи няколко крачки назад, за да се засили за следващата атака, вдигна сопата си и с гръмовен рев се втурна към варварина.

Уолфгар запрати алебардата към него, ала той протегна ръка и я спря с лекота. От силния сблъсък с тежката лапа на звяра и масивния му гръден кош, повреденото оръжие стана на парчета.

— Прекрасно, няма що! — простена Морик, който тъкмо се приближаваше, за да се заеме отново с двамата пирати.

Ала Уолфгар не чуваше нито него, нито заплахите на разяреното чудовище. Вместо това извиси глас, доверявайки се напълно на Бруенор.

— Какво ще правиш сега, дребосъко? — ухили се подигравателно людоедът, ала усмивката му бързо се стопи, когато в десницата на варварина се появи превъзходно изработен боен чук.

— Улови това! — рече Уолфгар и запрати великолепното оръжие срещу него.

Людоедът опита тактиката си отпреди малко, поиска да го спре с ръка и с гърди, да поеме удара с грамадното си туловище и да запрати оръжието настрани.

Ала това не бе някаква потрошена алебарда.

Людоедът така и не разбра как се озова седнал до каменната стена, борейки се за глътка въздух.

Уолфгар вдигна ръка и отново повика магическия чук.

И той веднага се отзова на неговия призив, войн и оръжие — едно цяло, също както някога.

В този миг към него се стрелна закривена сабя и Морик нададе предупредителен вик.

Щитозъб се спусна надолу и я отби, а после с такава лекота, сякаш бе продължение на ръката му, Уолфгар го завъртя и замахна с все сила.

Пиратът отхвръкна далеч назад.

Другарят му се обърна и хукна да бяга, ала Морик го настигна и го повали с двете си ками.

От тунела се показа още един людоед и се насочи към Морик, но в този момент нещо изсвистя между Уолфгар и Разбойника и чудовището бе запратено назад.

Приятелите се обърнаха и видяха Кати-Бри с лък в ръка.

— Гуен се погрижи за онези горе — съобщи младата жена.

— Къркорещия корем също е там нейде и вероятно има нужда от помощта ни — рече Бруенор и им даде знак да го последват.

Те всички се втурнаха нагоре по пътеката, докато не достигнаха друга равна и сравнително широка площадка. Тук, в склона на могилата, бе поставена тежка врата.

— Не тази — опита се да обясни Морик. — Огромни людоеди…

Изречението му увисна във въздуха, когато Бруенор и Уолфгар се нахвърлиха върху вратата и бързо я направиха на трески — единият със секирата, другият с чука си.

Двамата приятели нахлуха в стаята.

Където ги очакваха Чогуруга и нейните слуги.

Оръжията, слели се от бързото движение в неясно петно, се удряха едно в друго със силен звън, който не спираше нито за миг. Подпомаган от магията за скорост, Ле’лоринел успяваше да се движи също така мълниеносно, както и Дризт, ала за разлика от мрачния елф, той не бе свикнал да се бие с такава бързина.

Ятаганът на Дризт се стрелна първо надясно, после наляво, а накрая право напред и Ле’лоринел получи силен удар в гърдите, удар, който би го убил, ако я нямаше защитата на каменната кожа.

— Колко още ще издържи? — попита Дризт, който започваше да си възвръща обичайната увереност, сега, когато все по-често успяваше да пробие защитата на противника си. — Няма нужда да го правим.

Ала Ле’лоринел с нищо не показваше, че има намерение да се откаже.

Дризт замахна с дясната ръка, а после, когато Ле’лоринел се завъртя, докато отбиваше удара му, той също описа пълен кръг. Двамата бяха изчислили движенията си с такава прецизност, че четирите оръжия издрънчаха като едно в мига, в който те отново се оказаха лице в лице.

Дризт успя да натисне меча на противника си с един от своите ятагани и когато Ле’лоринел замахна напред, той подскочи високо във въздуха, над оръжието на Ле’лоринел, а щом се приземи, приклекна ниско, оставяйки втория замах на елфа да изсвисти над главата му. В същото време заби ятагана си в бедрото на Ле’лоринел, а после го изрита в коляното, когато той отскочи назад.

Ле’лоринел нададе вик на болка и се олюля.

Каменната кожа бе престанала да действа. При следващия удар на Дризт върху тялото на Ле’лоринел щеше да зейне рана.

— Още не е късно да спрем — благородно предложи мрачният елф, но Ле’лоринел го изгледа с несдържана омраза и отново се усмихна.

Ръката му се стрелна нагоре и след няколко неразбираеми думи, пръстенът проблесна.

Дризт се хвърли в атака с намерението да изпревари поредната изненада от страна на противника…

… ала Ле’лоринел беше изчезнал.

Дризт се закова на място, очите му се разшириха от изненада. Воден от инстинкта си, той се обърна към собствените си магически умения и изпълни стаята с непрогледен мрак. Сега двамата с Ле’лоринел отново бяха равни.

Ле’лоринел, който бе очаквал Дризт да постъпи точно по този начин, бе доволен — така можеше да отключи и последното, най-коварното от четирите заклинания на пръстена. Заклинание, от което тялото му щеше да бъде очертано от ярки пламъци.

Дризт вдигна оръжията си и започна да описва мълниеносни кръгове с тях, като в същото време нито за миг не спираше да се върти — техника, която бе овладял отдавна и която използваше винаги, когато се биеше на сляпо. Ятаганите свистяха далеч от тялото му и всяко тяхно движение бе както нападателно, така и отбранително.

Нито за миг не преставаше да се ослушва и ето че най-сетне чу шум от стъпки.

Озова се там само за миг и със задоволство усети как ятаганът му се удря в неумело вдигнат за защита меч.

Ле’лоринел бе допуснал грешка, помисли си Дризт, позволявайки битката да вземе обрат, който облагодетелстваше толкова много него, отрасналия в Подземния мрак.

Ударите му започваха отдалеч, както отляво, така и отдясно, за да не може противникът му да излезе извън обсега им.

Още два мълниеносни замаха от двете страни, после Дризт рязко се завъртя и изнесе десния си ятаган напред.

Победата му бе сигурна — в това мрачният елф можеше да бъде уверен, веднъж разбрал от положението на меча и камата, че Ле’лоринел не може да се защити.

Ятаганът му потъна в тялото на невидимия елф.

В същия миг Дризт бе прободен дълбоко на съвсем същото място.

Неспособен да спре онова, което бе започнал, Дризт довърши удара си. Ятаганът му отскочи от ребрата на елфа, прониза белия му дроб и остави грозна рана върху гърдите му.

Съвсем същата рана зейна и върху неговите гърди.

Заслепен от изпепеляваща болка, Дризт политна назад и се препъна в крака на Блуг. Още тогава, докато падаше, мрачният елф разбра какво се бе случило, разпозна огнения щит, който противникът му бе използвал — пъклена магия, поразяваща всеки, успял да нанесе удар на онзи, който се осмелеше да я използва.

Дризт се свлече до стената и остана да лежи така, с пронизан бял дроб, а животът бързо го напускаше.

Насреща му Ле’лоринел също издъхваше, точно като него.

Двадесет и осма глава Не без загуби

Еднакво настървени, Бруенор и Уолфгар нахлуха в просторната пещера. Уолфгар свърна настрани, за да пресрещне двама людоеди с тежки доспехи, Бруенор пък се зае с екзотична човекоядка с лилава кожа, с лъскав шлем и огромна коса в ръцете си.

Крайно предпазливо, Морик последва двамата приятели, но с нищо не показа, че възнамерява да се включи в битката.

Далеч по-нетърпелива да помогне бе Кати-Бри, която още с влизането си изпрати стрела в тялото на един от противниците на Уолфгар.

Това бе всичко, от което варваринът се нуждаеше, и той начаса се нахвърли върху другото чудовище и му нанесе три мълниеносни удара. Звярът някак си успя да отбие първите два, ала третият се стовари върху нагръдника му и той политна назад.

Уолфгар го последва, без да спира да размахва могъщия боен чук.

Първият людоед, макар и ранен, опита да се притече на помощ на своя другар, ала Кати-Бри изпрати още две стрели по него. Ревейки от болка и ярост, чудовището се втурна към нея.

— Прекрасно! — простена Морик и неволно извика, когато в устрема си звярът го закачи и го събори на пода.

Людоедът понечи да се нахвърли върху Кати-Бри, ала в този миг огромната пантера връхлетя отгоре му, забивайки зъби и нокти в грозното му лице. Чудовището се олюля и политна назад, обляно в кръв.

— Добро момиче! — благодари Кати-Бри на Гуенивар и като се завъртя, изпрати една стрела по людоедката, която Бруенор бе нападнал.

След това извади меча си. Преди да се втурне към приятелите си, хвърли бърз поглед на Морик, който се бе облегнал на стената и клатеше глава, без да може да повярва на очите си.

— Отлична работа — мърмореше той.

Приятелите на Уолфгар наистина си ги биваше!

Магическият мрак се разпръсна.

Дризт седеше на пода, безсилно облегнат на стената, а насреща му, в същата поза и със същата смъртоносна рана на гърдите, издъхваше Ле’лоринел.

Дризт спря поглед върху своя повален противник и очите му се разшириха от изумление. Малки магически пламъчета все още трепкаха около тялото на Ле’лоринел, ала Дризт не ги забелязваше. Защото жестокият удар бе разкъсал кожената дреха на елфа, разкривайки гръдта му… женска гръд!

Всичко си дойде на мястото в един-единствен миг на кристална яснота. Вече знаеше къде е виждал тези очи, знаеше коя е Ле’лоринел, още преди тя да смъкне маската от лицето си.

Елфическа девойка, дете на лунните елфи, което той бе спасил от своите събратя преди много, много години. Елфическа девойка, която опустошението, предизвикано от мрачните елфи в онзи съдбовен ден, бе изпълнило с ледена ярост. Онзи гибелен ден, когато малкото момиченце бе окъпано с кръвта на мъртвата си майка, за да повярват злите убийци, че тя също е мъртва.

— В името на всичко свято! — откъсна се от гърдите на Дризт.

— Мъртъв си, Дризт До’Урден — рече Ле’лоринел, чийто глас бе също толкова слаб, колкото този на мрачния елф. — Семейството ми е отмъстено.

Дризт искаше да й отговори, ала не намираше думи. Не им оставаше много време, твърде малко, за да може да й обясни, че той не е участвал в онова клане, че е спасил живота й, излагайки самия себе си на огромна опасност и най-вече, че съжалява, съжалява с цялата си същност за онова, което жестоките му събратя бяха причинили на най-скъпите й същества.

Погледът му не се откъсваше от лицето й, ала в него нямаше и капчица зложелателство, нямаше омраза и обвинение, въпреки че сляпата й ненавист и заблуденото желание за разплата щяха да струват живота и на двама им.

Чогуруга се справяше доста добре със съвсем нелекия си противник, страховития Бруенор Бойния чук. Всъщност, благодарение на подсилените си от какви ли не отвари мускули, бързина и защита, тя по нищо не отстъпваше на опитното джудже.

Бруенор ръмжеше и ругаеше, и упорито размахваше брадвата си, макар да получаваше удари, които биха повалили почти всекиго. Той обаче, замесен от яко джуджешко тесто, ги понасяше стоически и продължаваше да върти вярната си секира.

Въпреки това и сам виждаше, че е на път да изгуби. В този момент една от стрелите на Кати-Бри изсвистя покрай главата му и потъна дълбоко в гърдите на людоедката. Тя се олюля и залитна назад.

— Добро момиче! — изрева Бруенор и се хвърли в атака, без да губи нито миг.

Ала само за миг, колкото му трябваше, за да стигне до нея, Чогуруга откачи една стъкленица от колана си и я изгълта на един дъх.

Още докато Бруенор замахваше, раните на людоедката започнаха да зарастват.

Джуджето изръмжа разярено.

— Проклети целителни отвари! — изрева той и заби брадвата си в бедрото на Чогуруга.

Човекоядката начаса откачи нова стъкленица и я поднесе към устните си. Джуджето изруга още по-ядосано.

В този миг огромна, черна фигура прелетя покрай Бруенор и връхлетя върху човекоядката.

Чогуруга размаха ужасено ръце, когато ноктите на Гуенивар се забиха в лицето й, а острите й зъби потънаха в плътта й.

Тя пусна стъкленицата, която издрънча върху каменния под, но не се счупи, пусна и оръжието си и като сграбчи Гуенивар с две ръце, се опита да я откопчи от себе си.

Ала ноктите на пантерата се бяха впили толкова дълбоко, че успееше ли Чогуруга да я отскубне от себе си, щеше да изгуби половината си лице. А и Бруенор също не бездействаше, ами нанасяше удар след удар по краката и долната част на тялото й.

Силен грохот съвсем наблизо накара Бруенор да се обърне, тъкмо навреме, за да види как мечът на Кати-Бри потъва в плътта на Чогуруга, посичайки дори костите й.

Людоедката се свлече на пода.

В същия миг Щитозъб строши черепа на последното чудовище и то се строполи върху мъртвия си другар.

— Насам! — извика Морик откъм вратата и посочи един коридор, който се изкачваше нагоре.

Бруенор се позабави малко, за да изчака Кати-Бри, която се бе навела да вдигне изпуснатата от Чогуруга стъкленица.

— Само да разбера кой продава подобни неща на людоеди, ще го направя на парчета! — гневеше се джуджето.

В другия край на стаята Морик неволно прехапа устни. Отлично знаеше откъде са се взели отварите, тъй като с очите си бе видял алхимическата работилница на Белани.

Приятелите поеха по коридора, в който се намираха покоите на Шийла Крий. Мъчителен стон, долетял иззад една от петте врати, привлече вниманието им и Бруенор, с типичен джуджешки финес, я изкърти, без да му мисли много-много.

Там, смъртно ранени, лежаха Дризт и Ле’лоринел.

Кати-Бри нахлу в стаята веднага след Бруенор и се насочи право към Дризт; той обаче вдигна ръка.

— Спаси я! — немощно помоли той. — Трябва да я спасиш!

После се свлече, в безсъзнание на пода.

Уолфгар спря на прага, изгубил ума и дума от ужас, ала Морик дори не забави крачка, а се втурна право към покоите на Белани, молейки се тя да не е запечатала вратата с някой междупространствен портал.

Нахлу в стаята и се закова на място, когато наблизо някой изписка уплашено. Обърна се и видя един полуръст да се измъква от примката на лепкава, магическа мрежа.

— Кой си ти? — попита Риджис и побърза да извади рубинения медальон. — Виж какво си имам!

— Къде е магьосницата? — нетърпеливо попита Морик, без дори да забележи вълшебния камък.

Риджис посочи вратата, която водеше към скалната тераса, и Морик хукна натам. Полуръстът сведе поглед към медальона и се почеса по главата, чудейки се защо ли този път не бе подействал. Добре поне, че дребният мъж очевидно бързаше твърде много, за да се занимава с него.

Кати-Бри спря, смутена от болезнената настойчивост в гласа на приятеля си и изненадващата му молба. Тя се обърна към падналата девойка, чието дишане бе също толкова мъчително, колкото това на Дризт, сякаш всеки дъх можеше да й е последен.

— Как ли пък не! — изрева Бруенор и грубо изтръгна стъкленицата от ръцете на дъщеря си.

Кълнейки люто, той отиде при приятеля си и изля лековитата отвара в гърлото му.

Дризт се разкашля и дишането му начаса стана по-леко.

— Гоблините го взели! — отчаяно извика Кати-Бри и като изтича до Ле’лоринел, внимателно повдигна главата й от пода и се вгледа в очите й.

Безжизнените й очи.

Ле’лоринел издъхна в мига, в който Дризт До’Урден отвори очи.

— Елате бързо! — повика ги Риджис от вратата, но онемя, виждайки Дризт да лежи на пода, тежко ранен.

— Какво става, Къркорещ корем? — попита Бруенор.

— М-м-магьосница — заекна Риджис, без да може да откъсне поглед от Дризт. — Ъ-ъ-ъ… Морик тръгна след нея.

И той махна с ръка зад себе си, без да отделя очи от елфа.

Уолфгар веднага се втурна натам, а Бруенор повика Кати-Бри, която тъкмо коленичеше край Дризт.

— Вземи си лъка! Ще имаме нужда от него!

Младата жена отправи безпомощен поглед към Дризт, разкъсвана от колебание, ала Бруенор я дръпна.

— Върви! — настоя той. — Не ме бива да убивам магьосници. Лъкът ти ще ни свърши къде-къде по-добра работа.

Кати-Бри се изправи и изтича навън.

— Викай, ако се мерне някой людоед! — догони я гласът на Бруенор.

Белани, която с мъка бе успяла да се спусне по южния склон на могилата, изруга тихо, когато видя „Кървавия кил“ да се отдалечава заедно с отлива. Палубата беше пълна с пирати, сред които ясно се открояваше Шийла Крий — ранена, но не и прекършена, тя раздаваше заповеди на екипажа.

Белани начаса подхвана магия, която щеше да я пренесе до кораба. Почти бе свършила и тъкмо изричаше последните думи от заклинанието, когато някой я сграбчи изотзад.

Ужасена, тя се обърна и видя ухиленото лице на Морик, който я бе хванал през кръста.

— Пусни ме! — нареди Белани.

— Недей! — поклати глава Морик. — Недей. Моля те.

— Глупако! — извика Белани, мъчейки се да се отскубне. — Те ще ме убият! Можех да те довърша, но не го сторих! Можех да довърша и полуръста, но…

Гласът й изведнъж заглъхна, когато на пътеката се появи огромният варварин.

— Какво направи! — съкрушено простена Белани.

— Нима не пожали живота на полуръста? — попита Морик.

— Нещо повече! Сама го освободих от магическата примка! — предизвикателно отвърна Белани, но после млъкна, защото Уолфгар вече беше при тях и я гледаше заплашително.

— Коя е тя? — свирепо попита той.

— Страничен наблюдател и нищо повече — увери го Морик. — Невинна е.

Уолфгар присви очи и изпитателно се взря в лусканеца и непознатата жена, а по лицето му се изписа неприкрито недоверие.

Само че по-рано този ден Морик му бе спасил живота и варваринът не каза нищо.

Внезапно очите му се разшириха — беше забелязал бързо отдалечаващия се кораб. Без да губи и миг, той скочи върху една скала, за да вижда по-добре, и вдигна Щитозъб над главата си с намерението да го хвърли.

Ала „Кървавия кил“ бе твърде далеч.

В този момент се появи Кати-Бри и начаса се прицели.

— Червенокосата — посъветва я Морик, при което Белани го смушка в ребрата и го изгледа намръщено.

В действителност, Кати-Бри вече се беше прицелила в Шийла Крий, която се забелязваше отдалеч, но после се разколеба и вдигна глава, за да се огледа по-добре. По високите вълни, които се разбиваха в кораба, разбра, че заливът е пълен с подводни скали — изискваше се голямо умение, за да се изведе корабът в открито море невредим.

Младата жена отново вдигна лъка си, плъзвайки изпитателен поглед по палубата.

Миг по-късно откри щурвала и кормчията и стреля.

Пиратът се олюля и се свлече на земята, без да пуска щурвала, който се завъртя рязко.

„Кървавия кил“ се люшна на една страна и направи остър завой. От всички страни към щурвала се завтекоха моряци, в отчаян опит да го овладеят.

Изведнъж нещо изскриптя зловещо — корабът бе налетял върху остра подводна скала, и тласкан от вятъра в платната и отлива, не можа да спре. Корпусът се пропука от носа до кърмата.

Мнозина бяха изхвърлени през борда от страховития удар, други сами наскачаха в ледените води, когато корабът започна да се разпада под краката им, трети отчаяно се вкопчиха кой където свари, борейки се за живота си.

Насред целия този хаос Шийла Крий стоеше гордо изправена, без да сваля предизвикателен поглед от Кати-Бри.

После и тя бе погълната от мразовитите вълни и единствено треските, които останаха да се носят по повърхността на морето, говореха, че допреди малко там е имало кораб.

Малцината, които успяха да се спасят от ледената прегръдка на водата, както и онези, които изобщо не се бяха качили на борда — людоеди, полулюдоеди и хора, — нямаха никакво намерение отново да се изправят срещу разгромилия ги враг.

Битката за Златния залив беше спечелена.