Садал и Орфей ((Опитите на Садал))

1

(В двореца на Садал. Парадинастите Севт, Ронак, Пердикас, Терес, Корсиблепа и други придворни са събрани около високия трон на Садал. В центъра е главният жрец Марон. Пред него е коленичил Трак. До трона е поставена малка стенобитна машина. Всички парадинасти имат в ръцете си камбанки, различни по звън. Влиза Садал.)

МАРОН. Слава на Садил!

ВСИЧКИ. Слава, слава, слава!

Садал натиска лоста на стенобитната машинка и го пуска светкавично. Отвън се чува звън на строшено стъкло.

ТРАК. Царю, огледалото пак се счупи.

САДАЛ. Пак ли само̀?

ТРАК. Пак.

САДАЛ. Ако откриеш кой строши огледалото, ще му отсека главата.

ТРАК. Така трябва, царю.

САДАЛ. Кой ти каза, че така трябва?

ТРАК, Ти, царю, току-що.

САДАЛ. Казах, че ще я отсека, а не, че така трябва.

ТРАК. Аз не знам какво говоря, царю.

Садал прави знак с ръка. Парадинастите и придворните разлюляват камбанките.

САДАЛ. Това какво е?

ТРАК. Не знам, царю.

Парадинастите разлюляват още по-силно камбанките.

САДАЛ. Какво е това, Трак?

ТРАК. Не знам, царю.

(Парадинастите отново разлюляват камбанките — още по-силно. През това време Трак вика отчаяно: „Не знам, царю, не знам, царю, не знам, царю!“… Садал прави знак за тишина.)

САДАЛ. Това е звън от камбани, Трак!

ТРАК. Звън е, царю.

САДАЛ. Но ти го знаеше, че е звън, нали?

ТРАК. Не знаех, царю!

(Садал се смее силно.)

Това го знам, царю. Когато се смееш така, значи, че ти се сече нечия глава.

САДАЛ. Само че не знаеш чия, нали, Трак?

ТРАК. Знам, че няма да бъде моята.

САДАЛ. Защо?

ТРАК. Защото няма кой да ти каже кой троши огледалото.

(Всички се смеят.)

САДАЛ. Вървете.

(Всички излизат. Появява се Пердикас.)

(Садал се смее.)

ПЕРДИКАС. Никак не е смешно, царю!

САДАЛ. А ти отде знаеш, че не е смешно?

ПЕРДИКАС. Аз знам всичко, царю.

САДАЛ. Оня нищо не знае, тоя всичко знае.

ПЕРДИКАС. Царю, чуй! (Затананиква фалшиво.)

Докато ти се смееш, царю, Орфей пее срещу тебе на площада.

САДАЛ. За това, че си запомнил песента, те дарявам със сто монети.

ПЕРДИКАС. Благодаря, царю!

САДАЛ. За това, че си ходил да слушаш певеца Орфей, те осъждам да заплатиш на царската хазна двеста златни монети. Колко ми дължиш?

ПЕРДИКАС. Сто, царю.

САДАЛ. Забравих да те питам… Кое ти дава основание да смяташ, че песента на Орфей се отнася за мен?

ПЕРДИКАС. Ами ето:

САДАЛ. Първо — аз съм цар Садал. Второ — имам две уши. Едно, две… Трето — там се казва, че е живял, тоест някога — тоест преди три месеца. За това, че един царски служител си е помислил така за своя цар, иди кажи да ти отсекат главата.

(Пердикас излиза. Вливат Севт и Ронак.)

СЕВТ И РОНАК. Слава на Садал, най-прекрасния!

Дарзалас да му даде сто години!

А на нас по-малко!

Слава на Садал, най-прекрасния!

(Започват да подсмърчат и да се гледат враждебно.)

САДАЛ. Какво има пак, мои славни певци?

СЕВТ. Той краде моите мисли, царю!

РОНАК. Той краде моите, царю!

САДАЛ. Аз съм ви отдалечил толкова много един от друг, за да не чувате мислите си.

СЕВТ. Аз имам силен глас, царю!

РОНАК. Царю, моят глас не е толкова силен, но той се приближава до вратата и ме подслушва.

СЕВТ И РОНАК. Слава на Садал, най-прекрасния!

САДАЛ. „Слава на Садал, най-прекрасния“… Това съм го чувал някъде. Миналата година не се ли карахте за същото?

СЕВТ. Миналата година той го измисли, царю, но то се отнасяше за цар Буши.

РОНАК. Не е вярно! Миналата година ти го измисли. Помня като сега как пееше: „Слава на Буши, най-прекрасния“, и го приспа под ябълката.

СЕВТ. Царю, това, че аз го приспах, е вярно.

САДАЛ. Имаш заслуга за това, Севт. Сега Ронак ще приспи мене.

РОНАК. Царю, аз съм творец, а не приспивач. Аз това го измислих за прослава.

САДАЛ. За прослава или за приспиване — все едно. Царете трудно разпознават това. Вървете, съчинявайте… И се подключвайте добре!

СЕВТ И РОНАК. Слава на Садал…

САДАЛ. Стига!… Само при влизането!

(Севт и Ронак излизат, влизат младите парадинасти Терес и Корсиблепа.)

Защо сте тъжни, пиленца мои, ти, Терес, и ти, Корсиблепа?

ТЕРЕС. Мъчно ни е.

САДАЛ. Защо, бедни мои восъчета?

КОРСИБЛЕПА. Чичо Марон казва: „Ето вече три месеца, откак умря цар Буши…“

САДАЛ. Той не умря, него го убиха.

ТЕРЕС. Чичо Марон казва „умря“.

КОРСИБЛЕПА. Дрехите ви вече са стари — казва чичо Марон. Корсиблепа има нужда от нова атинска огърлица.

ТЕРЕС. Аз искам да отида в Епидавъра на театър. (Шепнешком на Садал.) Там има хубави жени. Аз много обичам жените, чичо!

САДАЛ. И аз!

КОРСИБЛЕПА. Искам и аз да отида в Атина. (Шепне на ухото на Садал.) Ах, какви мъже има в Атина! Аз много обичам мъжете, чичо!

САДАЛ. И аз!

КОРСИБЛЕПА. Значи, ще ни изпратиш в Атина?

САДАЛ. (Подава им по една кесия.) Тия пари бях приготвил да се докара вода в долната част на града. Но понеже ви обичам, вземете ги. Идете в Атина.

(Терес целува Садал и излиза.)

КОРСИБЛЕПА. Чичо! (Сяда на коленете на Садал.) Защо, когато ме пипа някой мъж, винаги ми се киха? (Киха.) Видя ли?

САДАЛ. Иди сега оттатък и издухай хубаво носа си!

КОРСИБЛЕПА. Чичо Марон каза, че знаел един начин да ми издуха носа веднъж завинаги. Това бил атинянски начин.

САДАЛ. Марон е вече стар. Той само знае начина.

(Корсиблепа излиза. Влиза Марон.)

Нареди ли да ми доведат Орфей? Искам да чуя песните му.

МАРОН. Царю, три пъти ходя лично. Не иска.

САДАЛ. Слушай, атинянино! Някога моят предшественик, жестокият Буши, те взе като платен съветник, за да уредиш младата и слаба държава на траките по атински образец. Искам да те предупредя, че държавата вече е силна.

МАРОН. Страхувам се от думите ти, царю.

САДАЛ. Страхуваш се… Това е добре! Страх! Върху тая дума ти изгради държавата на Буши. Сега ти самият се страхуваш. Защо?

МАРОН. Заради тебе.

(Зад гърба на Садал предпазливо се появяват две въоръжени лица с маски на главите.)

САДАЛ. Твърде рано е да се боиш за мене, атинянино. Тия, които убиха Буши, бяха мои приятели и ти знаеш това.

(Въоръжените насочват късите си копия към Садал.)

МАРОН. Царю! (Застава пред тялото на Садал.)

САДАЛ. Чакай, Мароне! Свалете маските си!

(Ония свалят маските си.)

Не ви познавам. (Към единия.) Ти как се казваш?

АНТИБ. Антиб.

САДАЛ. А ти?

КОТ. Кот.

САДАЛ. Нареди, Мароне, да им донесат от царското ядене там, на моята трапеза. Ти им бъди домакин! И приеми моя дълбок поклон заради несправедливите ми думи към тебе! (Излиза.)

МАРОН. (Към двамата нападатели.) Уплашихте ли се? Такива като вас Садал ги хвърля на двата си лъва. Но, както виждате, всичко свърши добре.

(Втурва се Крезия и прекосява сцената, мърморейки гневно.)

КРЕЗИЯ. Коя е тук царицата? Аз съм царицата! Щом аз съм царицата, ще слушате царицата. Царицата трябва да бъде царица! Коя е тук царицата?! Аз съм царицата! (Излиза.)

МАРОН. Това е царицата. Тя пие много.

2

(Кръчма — публичен дом. Ксантипа, съдържателката на заведението, Евредика, Йо и други проститутки. Орфей и Терес пият.)

ТЕРЕС. Вещице. Ксантипо, донеси вино! (Хвърля монети.)

ОРФЕЙ. Ксантипа не е вещица, малко глезено парадинастче! Ксантипа е царица. Само че на главата й вместо корона стоят тия бели коси, изковани косъм по косъм от среброто на времето.

ТЕРЕС. Да, но Ксантипа е вещица… Ксантипо, ти нали си вещица?

КСАНТИПА. Вещица съм, господарю млад.

ТЕРЕС. Защо си вещица?

КСАНТИПА. Защото ти плащаш, господарю.

ТЕРЕС. А защо Орфей не е вещица, щом като аз плащам?

ОРФЕЙ. Парадинасте, ти не плащаш за мене, а за това, че пиеш с мене. Тоест ти плащаш заради себе си.

ТЕРЕС. Да, но аз, ако искам, мога да убия Садал… Аз знам как стават тия работи…

КСАНТИПА. Забранявам такива думи в моя почтен дом!

ТЕРЕС. Кое му е почтеното на твоя дом?

(Орфей удря с длан по масата.)

Защо удряш масата?

ОРФЕЙ. Защото си още момче.

ТЕРЕС. Удряй тогава! Хайде, щом съм момче… Хайде, избийте момчетата! Къде е Йо? Малката Йо…

ЙО. Тук съм, господарю!

ТЕРЕС. Кажи, Йо, на този чичо, ще отидем ли с тебе оттатък… Там, където шумоли сламата под нас?

ЙО. Ще отидем, господарю!

ТЕРЕС. Защо ще отидем, малка Йо? Защото сламата шумоли много хубаво, нали?

ЙО. Затова, господарю.

ТЕРЕС. (Показва кесията си.) И защото после ще хвърляме тия колелца и ще ги търсим из сламата…

ЙО. И за това, господарю.

ТЕРЕС. Голи, нали, Йо?

ЙО. Голи, господарю.

ТЕРЕС. (На Орфей.) Само ти мислиш, че можеш да задаваш въпроси, нали? Да вървим, Йо! (Излизат.)

ОРФЕЙ. Ти все мълчиш, Евредика. Или те дразни моята сприхавост?

ЕВРЕДИКА. На мене това ми харесва.

ОРФЕЙ. Или не обичаш моите песни?

ЕВРЕДИКА. Аз обичам твоите песни.

ОРФЕЙ. А мене обичаш ли ме?

ЕВРЕДИКА. Обичам те, Орфей!

КСАНТИПА. Много пиеш, певецо!

ОРФЕЙ. Песента трябва да кипи, както виното кипи. Само че виното опива всеки човек поотделно, а песента целия площад наведнъж. Като моите бъчви няма от Истрос до устието на Стримон. Да направиш бъчва не е по-лесно, отколкото да направиш песен. Аз варя дървото в медовина и тасоското вино мирише на момиче, което е брало грозде.

КСАНТИПА. Ти пиеш всеки ден, певецо, кога работиш?

ОРФЕЙ. Аз и сега работя, Ксантипо, само че ти не виждаш. Ето например току-що казах, че тасоското вино мирише на момиче, което е брало грозде.

КСАНТИПА. Умен си ти, певецо, и умът е твоята гибел.

ОРФЕЙ. Евредика, аз умен ли съм?

КСАНТИПА. (Гледа навън.) Народът се събира вече на площада.

ОРФЕЙ. Защо се събира народът всяка вечер на площада, Ксантипо?

КСАНТИПА. За да слуша песните ти.

ОРФЕЙ. Не, за да слуша твоя глас, Ксантипо.

КСАНТИПА. Какво може да направи една песен? Хората слушат и си отиват.

ОРФЕЙ. Дарзалас е дарил траките с най-божествения дар — песента. Моят брат Лин, също славен певец, учи синовете на Пизистрат в Атина. Синовете на тиранина Пизистрат няма да бъдат като баща си, защото песента е свободна и учи човека да обича свободата. А който обича свободата, той може да даде свобода на другите.

(Влиза Садал. Всички стават на крака освен Орфей.)

КСАНТИПА. Царю, Ксантипа — стопанката на тоя почтен дом — целува нозете ти.

САДАЛ. Стани, Ксантипо, има кой да целува нозете ми. Поостаряла си, но си все така хубава.

КСАНТИПА. Аз бях съвсем млада тогава.

САДАЛ. Аз съвсем не бях цар тогава. Хубави момичета имаш, но царят не е свободен да им се радва.

ОРФЕЙ. Да ти дам ли свобода, царю?

САДАЛ. Три пъти пращах Марон да те доведе при мене, три пъти си го връщал с ругатни и обиди.

КСАНТИПА. (Към момичетата.) Хайде, момичета, да идем оттатък… Ще позволиш ли, царю, да те оставим?

САДАЛ. Дай на момичетата бадеми и сухо грозде. (Дава кесия с монети.) От това кожата става нежна.

КСАНТИПА. Благодаря, царю!

(Ксантипа и момичетата излизат.)

САДАЛ. Искам съвет от тебе, Орфей!

ОРФЕЙ. Какво може да посъветва един обикновен майстор на бъчви най-умния в държавата?

САДАЛ. Мене не ми трябват бъчви.

ОРФЕЙ. А песните ли?

САДАЛ. Песните са дар от бог Дарзалас, аз съм безсилен срещу тях.

ОРФЕЙ. Аз имам само тия две неща. С друго не мога да ти бъда полезен.

САДАЛ. Можеш.

ОРФЕЙ. С какво?

САДАЛ. Кажи ми, как да управлявам справедливо?

ОРФЕЙ. За кого да бъде справедливо?

САДАЛ. За всички.

ОРФЕЙ. Това не може, царю.

САДАЛ. Защо?

ОРФЕЙ. Виждаш ли тая чаша, царю? Тя е пълна с вино. Беси, серди, кикони са копали лозата, връзвали са я с коноп срещу вятъра, тракийски жени са брали плода, млади мъже са газили в корабите, майстори винари са слушали нощем бъчвите как лудата течност се укротява и става на вино. Роби са го товарили на тасоските кораби, колари търговци са го возили нощем под звездите, за да бъде хладно на виното… (Изпива чашата.) Сега в чашата няма нищо. Аз изпих труда на толкова хора наведнъж.

САДАЛ. Аз не искам да бъда тиранин като моя предшественик Буши, нито като атинянина Пизистрат.

ОРФЕЙ. Ще станеш, царю!

САДАЛ. В моя власт е да стана или да не стана.

ОРФЕЙ. Това не зависи от тебе. Ти имаш свободна мисъл, но нямаш свободна воля.

САДАЛ. Ако имам теб, волята ми ще бъде свободна.

ОРФЕЙ. Ние никога не можем да бъдем един до друг, царю! Аз съм опитвал да сложа до хвойновото дърво буково. И оттам винаги протича. Букът и хвойната не си пасват… Царю, аз пролежах в затвора на Буши три години. Ти ми даде свобода. Ти ми даде това, което не можеш да дадеш дори на себе си. Но ти го направи, защото аз съм Орфей — иначе не би го направил.

(Влиза запъхтян Марон.)

МАРОН. Царю, нечувана вест нося.

САДАЛ. Говори бързо, Мароне!

МАРОН. Царю, трибали са нападнали миналата нощ в Атина Лин, когато се е прибирал от кръчмата.

САДАЛ. И какво, говор?!

МАРОН. Прерязали са гърлото му.

ОРФЕЙ. Старче!

МАРОН. Вестоносецът е в двореца, царю.

ОРФЕЙ. Трибали прерязали гърлото на моя брат — великия Лин? Сега площадът ще чуе страшната песен за убийството на Лин и подлостта на трибалите! (Излиза.)

САДАЛ. Да вървим и ние да чуем!

(Излизат с Марон.)

3

(В двореца. Садал пуска стенобитната машина.)

ТРАК. Царю, огледалото пак се счупи!

САДАЛ. Пак ли само?

ТРАК. Пак.

САДАЛ. Ако откриеш кой троши огледалото, ще му отсека главата.

ТРАК. Така трябва, царю.

САДАЛ. Кой ти каза, че така трябва?

ТРАК. Ти, царю, току-що.

САДАЛ. Аз казах, че ще я отсека, а не че така трябва.

ТРАК. Аз не знам какво говоря, царю.

(Садал се смее силно.)

Това го знам, царю.

САДАЛ. Само че не знаеш чия, нали, Трак?

ТРАК. Знам, че няма да бъде моята.

САДАЛ. Защо?

ТРАК. Защото няма кой да ти каже кой троши огледалото.

(Влиза Пердикас.)

ПЕРДИКАС. Никак не е смешно, царю!

САДАЛ. А ти откъде знаеш, че не е смешно?

ПЕРДИКАС. Аз знам всичко, царю!

САДАЛ. Единият нищо не знае, другият всичко знае. (Към Пердикас.) Да дойдат парадинастите! И кажи там да ти отсекат главата!

(Пердикас и Трак излизат. И Садал излиза. Влизат парадинастите на групи предпазливо; Марон и Терес.)

ТЕРЕС. Три месеца, откак е свършила войната с трибалите, а царският съвет не се е събирал. Голям бой ядохме…

(Влизат Антиб и Кот във военни униформи. Марон ги оглежда.)

МАРОН. Сложили на магарето лъвска кожа.

АНТИБ. Мароне!

МАРОН. Но то изревало и всички го разбрали.

КОТ. А на бившия лъв му сложили магарешка кожа… (Запъва се.)

МАРОН. И какво станало?

КОТ. Сложили му магарешка кожа с едни големи уши… (Пак се запъва.)

МАРОН. Изкажи се, царски съветнико! И какво станало с магарето?

КОТ. Ти си лайно.

(Влизат Севт и Ронак, надпявайки се.)

СЕВТ. Слава на Садал, най-прекрасния!

РОНАК. Слава на Садал, най-прекрасния!

МАРОН. Стига, стига! Садал го няма още.

СЕВТ. Защо ни събира царят?

МАРОН. Може би Пердикас знае.

РОНАК. Къде е Пердикас?

МАРОН. Зад колоната.

(Пердикас влиза.)

ПЕРДИКАС. Тук съм. Никой не иска да ми отреже главата. Слизам вече три пъти в резачницата. Казвам: „Садал нареди!“ Никой не вярва. Даже онзи тъпак долу, резачът, казва: „Разкарай се!“ Човек не може вече да си отреже главата.

МАРОН. Тая глава ти трябва, Пердикас, защото на нея се крепят ушите ти.

КОТ. (Към Марон.) А ти си лайно!

(Влиза царицата Крезия и сяда на трона.)

КРЕЗИЯ. Аз съм Крезия, царица на Тракия! Ще говорите един по един. Онзи от вас, който каже първата глупост, ще застане там. Ох, уморих се!

МАРОН. Царице, ти трябва да си почиваш, държавните работи уморяват.

(Крезия вече е задрямала върху трона.)

ТЕРЕС. Казват, че от пияния и лудият се бои. А царицата е хем пияна, хем луда.

(Влиза Садал, който води със себе си Орфей. Садал вижда Крезия на престола и дава знак да я махнат. Севт и Ронак я вземат на ръце и я понасят. Минавайки край Пердикас, Крезия отваря очи.)

КРЕЗИЯ. О, Пердикас, здрасти! (Към другите.) Знаете ли откъде е тоя белег върху горната устна на Пердикас?

ПЕРДИКАС. Аз сам ще кажа… Буши имаше голям гъдел. Един ден, като целувах нозете му, нокътят на палеца разряза устната ми. Казвам си го сам, царю. Ако чуеш от някого същото, да знаеш, че аз съм си го казал сам.

КРЕЗИЯ. Благодаря, Пердикас! Не знаех това.

САДАЛ. (Към Крезия.) Иди оттатък да си поиграеш с Птоломеевата котка, Крезия. Това те успокоява. И недей пи повече, вредно е за теб.

(Крезия излиза.)

САДАЛ. Събрах ви, за да ви попитам, защо загубихме боя срещу трибалите?

СЕВТ. Царю, искаме да зададем един въпрос.

РОНАК. В качеството си на какъв присъствува тук Орфей!

САДАЛ. Отговори им, Орфей.

ОРФЕЙ. Трибалите прерязаха гърлото на моя брат — великия Лин. Аз се бих срещу тях като войник. Тук, под лявата ми плешка, има белег от трибалска махайра. Това стана по времето, когато вие двамата (На Севт и Ронак.) бягахте назад и пеехте: „Слава на Садал, най-прекрасния!“

РОНАК. Царю, той не одобрява нашата прослава.

ОРФЕЙ. Прослава се пее, когато се бяга напред.

СЕВТ. Царю, ние не бягахме, искахме да заобиколим трибалите и да ги нападнем в гръб.

ОРФЕЙ. Толкова по-зле — значи, вие сте бягали, без никой да ви гони… Антиб, да ти отговоря ли защо съм тук?

АНТИБ. Аз не съм питал.

КОТ. На тия, които питаха, ти си им отговорил.

МАРОН. Царю, Орфей е тук преди всичко за това, че е мъдрец, а след това, защото е смел войник. Атиняните казват…

САДАЛ. Да видим първо какво казват траките. И тъй, ние бяхме разбити от трибалите. Питам: защо? Говори, Севт!

СЕВТ. Царю, ние бяхме разбити, защото моето племе на киконите даде най-много войници, а Тересовите меди и Пердикасовите серди се присъединиха на края.

АНТИБ. А ние с Кот се бихме, царю!

САДАЛ. Вие се бихте храбро и от мои убийци сега сте мои пълководци.

КОТ. Такива сме, царю! А на лъва му сложи магарешка кожа…

МАРОН. Шшттт!

САДАЛ. Какво ще кажеш ти, Пердикас?

ПЕРДИКАС. Царю, моите серди щяха да се бият, но ние сме бедни. В полето на Скомброс не расте нищо друго освен коноп. Ех, да имах пари! (Заплаква.)

САДАЛ. Терес!

ТЕРЕС. Аз не се надявах, че ще ме пратиш, царю! Буши не ме пращаше. Аз съм още малък.

САДАЛ. Мароне!

МАРОН. Царю, трябваше да прегазим реката и да ги преследваме. Няма по-голям враг на Тракия от трибалите. По улиците, по кръчмите, по изворите говорят съвсем свободно.

САДАЛ. Какво говорят, Мароне?

МАРОН. Търговци идват оттам и разнасят лоши вести. Говорят, че там няма данъци, че няма роби, че няма цар. И колко добре било благодарение на това. А когато един народ слуша нещо, без да го е видял, на него му изглежда още по-добро… Царю, Пизистрат унищожи за една нощ всичко, каквото му пречеше, и сега управлява спокойно. Един ден Херодот ще напише в историята си: „Садал беше суров, но прав. Друг път нямаше.“

САДАЛ. Какво ще кажеш ти, Орфей?

ОРФЕЙ. Мисля си, царю, какво ще стане, ако направиш обратното на това, което казва Марон.

(Пердикас изплаква силно.)

САДАЛ. Защо плачеш, Пердикас?

ПЕРДИКАС. После ще кажа, царю.

ОРФЕЙ. Направи обратното, царю. Освободи робите, дай им земя, разреши им да се женят свободно и те ще ти дават повече, отколкото ти дават сега. Остави всяко селище да си избере съдии измежду най-почтените. Разреши на бедните да пият вода от кладенците на богатите. Намали наполовина имота и парите на парадинастите. Ако ти се противопоставят, изгони ги!

МАРОН. И след това дай властта на певците!

ОРФЕЙ. Слушай, атинянино! И ти, и Пизистрат знаете, че Тракия е нужна на Гърция. Дарий стои зад устието на Теар. Неговият пръв пълководец, страшният Мегабаз, вижда от коня си богатствата на Атина, а след него са 80 000 конници. Утре те ще наскачат в голямата вода на Хеброс и траките ще се вдигнат да бранят земята си. Но един ден, ако Мегабаз стигне пред вратата на Атина, той ще има само 20 000 войници, а ездачите ще бъдат уморени. Ето защо е нужна Тракия на Пизистрат и на тебе, Мароне… Или не, ти така, от любов към нас?

ПЕРДИКАС. (Плаче.) Царю, аз това не мога да понеса. По-добре да ми отсекат главата.

ОРФЕЙ. И това ще стане един ден, недей плака. Ще го понесеш! Видиш ли Севт и Ронак как мъжествено го понасят? Те дори и не се обиждат. Че кой е Орфей? Един майстор на бъчви, и песните му — бъчварски.

МАРОН. Това са вредни слова, царю!

ОРФЕЙ. Вие всички знаете, че аз говоря истината. Ти знаеш най-добре това, Мароне. Дори и сукалчето Терес го знае, само че той сега си мълчи и мисли за Епидавъра, кога ще отиде на театър. Че защо, малко козле, ще ходиш в Епидавъра? Ето, Ксантипа е на двайсет крачки. Вместо да търсиш мъдрост в Епидавъра, не е ли по-добре да търсите с малката Йо из сламата златните колелца на Садал… А? Антиб? И ти си расъл и не си обръщал внимание на тая работа. Можеш ли да хванеш Марон с тая ръка, да го подхвърлиш и после да го хванеш с другата?

АНТИБ. Мога.

ОРФЕЙ. Не сега. Не е хубаво да подхвърляме царските съветници пред очите на царя, нали, Кот?

КОТ. Царю, аз мога да кажа, че Марон е лайно, само че не сега.

ОРФЕЙ. Царю, трибали прерязаха гърлото на моя брат, великия Лин. Аз пях на площада и събирах войници. Самият аз бях войник. Мъката ме водеше на мъст. Пиян бях, сега съм напълно трезвен, мъката се уталожи и мисля добре. Не нападай втори път трибалите. Нека живеят, както си искат. Направи обратното, царю! Дай свобода на своя народ! Направи го за пример на Пизистрат. Нека той се бои от Тракия, а не ти от трибалите. Орфей, твоят войник, те моли: направи обратното, царю!

САДАЛ. Тежки са думите ти, Орфей! Толкова тежки, че не мога отведнъж да преценя дали са справедливи.

ОРФЕЙ. Да си вървя ли, царю?

САДАЛ. Би ли могъл да избягаш от думите си?

КОТ. Царю, то ако е така, да кажем нещо и после да бягаме…

САДАЛ. Ти се би храбро, Кот.

КОТ. Бих се.

САДАЛ. Това е достатъчно.

ПЕРДИКАС. Царят иска да ти каже да не говориш глупости.

САДАЛ. Така… И какво казах аз?

КОТ. Когато нещо казваме, после да не бягаме.

САДАЛ. Благодаря, Кот, ти се би храбро!

КОТ. Бих се.

ПЕРДИКАС. Стига де!

САДАЛ. Благодаря на всички. Искам да помисля върху това, което чух. Свободни сте. Орфей, ти остани!

(Другите излизат.)

САДАЛ. Остани още три дни при мене, Орфей! Искам да помисля.

ОРФЕЙ. Царю, аз имам много поръчки за Тасос. Войната прекъсна работата ми. Три месеца вече стоя тук.

САДАЛ. (Внезапно извиква.) Искам да помисля!

4

(В кръчмата на Ксантипа. Няколко мъже пият шумно. Пердикас стои в ъгъла преоблечен.)

КОЖАРЯТ. Къде е Орфей, Ксантипо? Откак е свършила войната с трибалите, никой не го е виждал.

ГРЪНЧАРЯТ. Казват, че Орфей се е бил храбро срещу трибалите и сега бил пръв съветник на царя.

КОЖАРЯТ. Аз съм ходил много пъти при трибалите. Те нямат цар. Всеки има земя и я работи общо с целия си род.

ГРЪНЧАРЯТ. Ти, Ксантипо, напразно се надяваш, че твоят певец ще дойде тук, за да пие киселото ти вино.

КСАНТИПА. Ако не ти харесва виното ми, върви си!

ПЕРДИКАС. Трибалите мислят и говорят свободно, защото нямат цар. Нашата е друга… Отде знаеш например какъв е тоя? (Хваща един от мъжете, който дреме.) А! Гледаш го, дреме. Може пък да не дреме.

ГРЪНЧАРЯТ. Тоя е казанджия, аз го познавам. Пет дена пие, един ден работи.

ПЕРДИКАС. Виждаш ли? А откъде взема пари да пие пет дена, щом като работи само един?

ГРЪНЧАРЯТ. Краде човекът. Остави го, той е добър човек.

КАЗАНДЖИЯТА. (Надига се.) Не бутайте казана! Тоя казан аз ще го напълня с масло, ще запаля огън и ще пусна Орфей в маслото. И когато се изпържи, ще си го изям. Много обичам аз, Ксантипо, пържен певец в зехтин… Като си го изям, и той ще ми пее тука, в корема. (Към Пердикас.) Преди малко ти ли каза, че съм бил крадял?

ПЕРДИКАС. Аз. И какво?

КАЗАНДЖИЯТА. Ти ми приличаш повече на шпионин. Сега ще проверим това. (Изкрещява срещу Пердикас.) Ха!

(Пердикас изхвръква навън.)

(Към Грънчаря.) Пий! И когато кажеш за някого нещо и видиш, че друг ще си изпати, стани и кажи: Аз го казах!

ГРЪНЧАРЯТ. Аз!

КАЗАНДЖИЯТА. Само че това се казва силно. (Вика.) Аз! Хайде сега, така го кажи!

ГРЪНЧАРЯТ. Аз!

КАЗАНДЖИЯТА. Слабичко е. Слушай мене! Аз!

ГРЪНЧАРЯТ. (Вика.) Аз!

КАЗАНДЖИЯТА. Сега е по-добре.

(Влизат Антиб и Кот.)

ГРЪНЧАРЯТ. Аз!

АНТИБ. Кой си ти?

(Пауза. Поклон пред царските военачалници.)

АНТИБ. Кажи, кой си ти, дето викаш: аз!

ГРЪНЧАРЯТ. Никой не съм.

АНТИБ. (Към Казанджията.) А ти кой си?

КАЗАНДЖИЯТА. Казанджия съм, ваша светлост. И аз съм никой.

АНТИБ. Излезте всички!

КАЗАНДЖИЯТА. (Към Грънчаря.) То сега, братче, зависи пред кого викаш.

(Всички излизат.)

АНТИБ. (Към Ксантипа.) Имаше тук една Евредика.

КСАНТИПА. Пак има, ваша светлост.

АНТИБ. Изпрати я при нас, а ти си намери работа по двора!

(Ксантипа излиза.)

КОТ. Ще си намеря някоя женица, ама да е по-голяма отпред и като я стискам, да вряка като коза, защото една жена не вряка ли, значи, че ти се подиграва. (Влиза вътре.)

(Появява се Евредика.)

АНТИБ. Не ме ли познаваш?

ЕВРЕДИКА. Не те познавам, войнико.

АНТИБ. Аз не съм войник, а пръв военачалник на Садал, Евредика,

ЕВРЕДИКА. А откъде знаеш името ми?

(Антиб изважда една глинена пчела, пронизана с конопен конец, и я подава на Евредика.)

(Разглежда пчелата.) Антиб!

АНТИБ. (Сваля кожената си шапка.) Антиб.

ЕВРЕДИКА. (Вглежда се в него.) Ти си Антиб?

АНТИБ. Аз съм Антиб.

ЕВРЕДИКА. Какво искаш от мене?

АНТИБ. Твоят дом на Ойскос изгоря по време на боя. И моят изгоря.

ЕВРЕДИКА. А майка ми?

АНТИБ. Когато пристигнах, майка ти вече я нямаше.

ЕВРЕДИКА. Така… Нищо… Нищо… Аз от години вече нямам сълзи. Как стана военачалник?

АНТИБ. По един много атинянски начин… Помниш ли, Евредика?

ЕВРЕДИКА. Какво да помня, Антиб? Ние бяхме деца, играехме и ловяхме с ръце риба след пролетното пълноводие от Ойскос. Тогава ти подарих тази глинена пчела.

АНТИБ. Играехме на мъж и жена.

ЕВРЕДИКА. Много деца са играли на тая игра.

АНТИБ. Десет пъти оттогава Ойскос разлива и оттегля водите си… Стани моя жена, Евредика!

(Втурва се Орфей.)

ОРФЕЙ. Евредика! Евредика ще се омъжи за Орфей, защото Орфей е Орфей!

ЕВРЕДИКА. Охлади главата си с онова ведро, певецо!

ОРФЕЙ. Евредика, аз съм Орфей!

ЕВРЕДИКА. (На Антиб.) Това е знаменитият певец Орфей, гордостта на Тракия. (Към Орфей.) А това е моят бъдещ мъж — Антиб.

ОРФЕЙ. Евредика, аз дойдох, за да се оженим!

ЕВРЕДИКА. Закъснял си, певецо!

ОРФЕЙ. Антиб ли ме изпревари?

ЕВРЕДИКА. Не, ти го изпревари още преди три месеца там, на площада, когато събираше войници на Садал.

ОРФЕЙ. Трибалите прерязаха гърлото на моя брат, великия Лин.

ЕВРЕДИКА. А колко глави на трибали отрязахте вие?

ОРФЕЙ. Не разбърквай огъня на моя гняв, Евредика! Или, какво? Може би ти се иска да поживееш в двореца?

ЕВРЕДИКА. А нима на тебе не ти се искаше? Или Садал те изхвърли, след като не му трябваш вече.

АНТИБ. Не се горещи, певецо! Ти чу какво ти казаха. На твое място аз вече щях да си тръгна.

ОРФЕЙ. Ти наистина си глупак, Антиб! Ти можеш да въртиш меча, но това тук, в главата ти, се върти бавно.

ЕВРЕДИКА. За жената е достатъчно мъжът й да бъде храбър и добър.

АНТИБ. Казаха ти го два пъти, певецо! Ако на глупака Антиб го кажеха само веднъж, той щеше да си иде.

ОРФЕЙ. Аз съм спал с тази жена, глупако, и неведнъж!

АНТИБ. Певецо!

ЕВРЕДИКА. Да, Орфей. (Към Орфей.) Ти си спал с тази жена, и неведнъж. Само че Антиб не се жени за тази жена, а за Евредика. „Тази жена“ ти е наливала вино, а Евредика може да отглежда деца, и при това по-добре от твоята майка. Евредика никога няма да научи сина си да казва „тази жена“. Ти може да си гордостта на Тракия, ти може да си нужен там, на площада, ти можеш да научиш Садал как да избива трибалите, ти можеш да наречеш глупак всекиго, но на една жена толкова много работи не й трябват. На жената й трябва само една дума. Тя иска да й кажат: Евредика! Когато Евредика дойде тук, беше на шестнадесет години. Всемогъщият Дарзалас я надари с тежка бедност и отне баща й. Един ден майка й каза: „Евредика, ти си надарена с хубост. Иди отвъд Хемус, там има богати градове. Ти трябва да станеш царица…“ Виждаш ли колко глупави са майките? А ти ме плашиш с глупостта на Антиб! Единствените царици са майките, певецо, и то именно заради великата си майчина глупост! Запомни това, защото то става за песен, нищо че такава песен не може да поведе войниците на бой. В замяна на това тая песен ще ги научи да обработват земята, да размножават добитъка и да казват „добър ден“ на съседите си. Хиляди песни, които славят победите на тираните, не струват колкото една песен, която слави погрома на майките… Аз съм тракийка. Аз нямам накити, нямам прислуга, нямам златни чаши и масла от бадеми. Бендида ми е дала тия две очи, тия две ръце и кожата, която мирише на бадеми. Затова аз не мечтая като приятелките си да отида в Атина. Ние, евредиките, не можем като пенелопите да чакаме мъжете си двайсет години, ние ги чакаме цял живот. Иди сега и не хули жената, която ти е наливала вино, защото виното го пиеш ти, а наливаш песни за другите… Антиб!

АНТИБ. Сега, Евредика!

ЕВРЕДИКА. Да вървим!

(Антиб и Евредика излизат. Влиза Ксантипа.)

КСАНТИПА. Добре дошъл, певецо! Лошо лице имаш. Очите ти са червени.

ОРФЕЙ. Много нощи не съм спал, Ксантипо.

КСАНТИПА. Да повикам ли Евредика?

ОРФЕЙ. Евредика замина.

КСАНТИПА. Как така замина?

ОРФЕЙ. Евредика ще се омъжи за военачалника на Садал.

КСАНТИПА. Какво говориш, певецо? Никакъв военачалник тя не познава.

ОРФЕЙ. (Вика.) Йо!

(Влиза Йо.)

(Орфей хваща ръцете й.) Йо!

ЙО. Болят ме ръцете, Орфей!

КСАНТИПА. Евредика е избягала с някакъв военачалник.

ЙО. Как така избягала?

ОРФЕЙ. Откъде го познава тя?

ЙО. Откак ти замина, Евредика не е споменавала твоето име.

ОРФЕЙ. Нито веднъж?

ЙО. Нито веднъж.

ОРФЕЙ. Благодаря ти, Йо! Така…

(Бързо излиза.)

5

(В двореца. Марон раздава заплатите на парадинастите. На масата са наредени кесии. При Марон влизат Севт и Ронак.)

МАРОН. Елате, славни певци! Много пъти вие сте идвали тук, за да получите това, което ви се полага като племенни вождове и съветници на царя. За последен път ви посреща Марон на тая маса, която винаги е била щедра към вас. (Подава му една кесия.)

СЕВТ. Защо казваш, че ни посрещаш за последен път?

МАРОН. Моето атинско достойнство не ми позволява да остана повече тук. Аз посветих живота си на Тракия още от времето на Буши. Но вие сами видяхте плесницата, която получих от Садал чрез певеца Орфей.

РОНАК. Видяхме това, Мароне.

МАРОН. Злато и имот в Тракия аз не натрупах. Едничкото скъпо нещо, което имам, това са тия два пръстена. Те са дар на моя баща от великия певец Алкей. Вземете ги! (Дава им пръстените.)

СЕВТ. Ти не бива да си ходиш, Мароне! Твоите съвети винаги са били най-мъдри!

РОНАК. Не прави това, Мароне, ние те молим!

МАРОН. Аз не съм просяк, да се моля за трохи. Оставете ме да изпълня последното си задължение.

(Севт и Ронак излизат. Влиза Кот. Марон му подхвърля една кесия и Кот я хваща ловко.)

КОТ. А другата?

МАРОН. Другата е за Орфей! Свободен си!

КОТ. Ти си…

МАРОН. Можеш да го кажеш, но това ще бъде за последен път. Аз си отивам в Атина. Ако един цареубиец като тебе може да понася оскърбленията на един певец, един атинянин не може.

КОТ. Голяма работа! Една — една! Да не е малко за мирния труд на помощник-военачалника!

МАРОН. Само че това е последната кесия, която получаваш.

КОТ. Кой ти каза, че е последната?

МАРОН. Когато един атинянин пада от своето място, той казва всичко на своя цар, включително и това, как се става царски пълководец.

КОТ. Слушай, хитро старче! Остави своите атински номера. Ти измисли тая работа… Уж ние… а пък ти да го спасиш.

МАРОН. Първо, аз това ще го кажа, защото, второ, и без това си отивам.

КОТ. А кой изпрати ония двамата да режат гърлото на Орфеевия брат?

МАРОН. Аз ги изпратих. Свободен си!

КОТ. Слушай, ти си…

МАРОН. Хубаво си помисли, преди да кажеш тази жълта дума. Свободен си!

(Кот излиза сконфузено. Марон си играе с кесиите весело, размества ги. Влиза Терес, втурва се към масата и прегръща кесиите.)

ТЕРЕС. Ех, чичо Мароне, да ги имах всичките наведнъж! Как мислиш, дали ще ми стигнат в Атина за една година? Много обичам аз тия златни колелца! Нищо не искам от държавата, нищичко! Нито почести искам, нито слава, нито Херодот искам да пише за мене… „И живя славно и преславно Аристарх, и после дойде Солон, и той живя славно и преславно, а после Пизистрат сътвори славни дела за атиняните“, после дойде четвърти и пети, а между тях живя и никому неизвестният Терес, който никога не отиде в Епидавъра, не се подписа нито на един камък, дори един фалос от дърво не издяла, та да се чудят потомките и да го навират в учудените очи на мъжете си… Обичам аз живота, чичо Мароне! И което е най-важното — и животът ме обича. Защото всички хора обичат живота, но животът не обича всеки. А мене знаеш ли защо ме обича? Защото не искам да го разбирам. Оня там, вашият Сократ, искаше да го разбере, и животът му поднесе чашата с отрова. А мене животът ме гледа, смее се и ми вика: „Карай, Терес!“… И аз карам! А, чичо Мароне, как мислиш? Ами че това, дето ти го разправям, аз мога да направя школа като Сократ и да ми викат „учителю“. „Учителю“… Ами чашата?…

(Марон му подава една кесия.)

А другата?

МАРОН. Мъчно ми е за тебе, Терес! Ти си весело и умно момче. Ето, вземи и моя дял. Имам у мене малко пари за път и за една чаша вино.

ТЕРЕС. Къде ще вървиш, чичо Мароне?

МАРОН. В Атина, мойто момче, тук вече няма място за мене.

ТЕРЕС. За нищо на света! Ти знаеш колко те обичам! След смъртта на баща ми ти си ме отгледал като роден син.

(Терес прегръща Марон. Влиза Пердикас и вижда прегръдката.)

ПЕРДИКАС. Така се прегръщаха Марон и Буши навремето. Когато Буши го прегърна гробът, Марон прегърна Садал. Какво ли значи тая прегръдка с Терес сега?

ТЕРЕС. Слушай, вонлива гнидо! (Замахва да го удари.)

МАРОН. Остави го, Терес! Това ще бъде много малко за него.

ТЕРЕС. Гнида! (Излиза.)

МАРОН. (Люлее една кесия за връвчицата като обесена.)

ПЕРДИКАС. Ти какво?

МАРОН. Кой бил пял тая песничка?

ПЕРДИКАС. Ти знаеш кой!

МАРОН. Знам. Тази песен я съчиниха Севт и Ронак. Ти едвам я научи, и каза на Садал, че Орфей я пее на площада.

ПЕРДИКАС. Говориш глупости!

МАРОН. Може. Само че с тебе няма да се прегърна. След няколко дни аз съм в Атина.

(В това време влиза Антиб.)

Мой дълг е поне да предпазя Садал да знае кои са съветниците му… военачалниците му. Нали, Антиб? Навярно Кот ти е казал всичко… Вземи. (Хвърля му кесия, но Антиб нарочно не я улавя.)

АНТИБ. (Към Пердикас.) Ти излез!

(Пердикас излиза.)

(Към Марон.) Иди ми донеси кесията!

МАРОН. Аз все още съм пръв съветник на царя.

АНТИБ. А аз съм пръв военачалник. И Садал е мой кум. Ти чу какво каза царят на сватбата: „От тебе очаквам много, Антиб!“

МАРОН. А някога те очакваха двата лъва на Садал.

АНТИБ. А сега очакват тебе.

МАРОН. Глупав си ти, Антиб! И това ще ти пречи много.

АНТИБ. Глупавият пречи по-малко от умния, старче, особено в държавните работи.

МАРОН. Нима толкова бързаш да направиш Евредика вдовица?

АНТИБ. Аз обичам Евредика, старче!

МАРОН. Тогава вземи кесията си и запази своята храброст за бойното поле!

АНТИБ. (Тръгвайки.) Старче, подъл си ти, но въпреки това аз те обичам. (Взема кесията, излиза и на секундата пак се връща.) Дойде ми на ум, защо… Защото си много подъл! (Излиза.)

6

(В двореца. Срещат се Орфей и Евредика.)

ЕВРЕДИКА. Пусни ме да мина!

ОРФЕЙ. Ти ме пусни!

(Евредика отстъпва настрани и двамата тръгват нерешително. Орфей се обръща.)

ОРФЕЙ. Евредика!

ЕВРЕДИКА. Кажи, съветнико!

ОРФЕЙ. (Приближава се към нея.) Евредика!

ЕВРЕДИКА. Кажи, царски съветнико?

(В това време Севт и Ронак се приближават, носейки голяма мрежа. Внезапно я хвърлят върху Орфей и Евредика и последните се омотават в нея.)

Махнете тая мрежа, лешояди!

СЕВТ. Водата е мътна, не знам какво се е хванало.

ЕВРЕДИКА. Чувате ли, мръсници!

РОНАК. Тази мрежа е благословена от Дарзалас.

ЕВРЕДИКА. (Крещи.) Вие сте лешояди! Махнете мрежата!

(Нахълтват Кот, Антиб, Пердикас, Терес и Марон.)

(Пердикас отново изтичва навън.)

КОТ. Мрежата на позора!

СЕВТ. Антиб, извади рибата!

ЕВРЕДИКА. Антиб, махни тая мрежа!

РОНАК. Хайде, Антиб, докато не се е вмирисала рибата!

(Антиб маха мрежата и хваща болезнено ръцете на Евредика.)

КОТ. Жената трябва да вряка!

СЕВТ. Какво е виновна жената?

ТЕРЕС. Жената никога не е виновна. Жената си е жена.

(Антиб пуска Евредика и приближава Орфей, хващайки дръжката на меча си.)

МАРОН. Прости му, Антиб!

ОРФЕЙ. Не ми прощавай, Антиб! Аз обичам Евредика!

(Влиза Садал и след него Пердикас.)

САДАЛ. Какво става тук?

ПЕРДИКАС. Не знам, царю! Аз помислих, че се събираме за нещо.

МАРОН. Прости му, царю! Нека това бъде последното ми желание, преди да замина за Атина.

ТЕРЕС. (Втурва се към него.) Не си отивай, чичо Мароне!

КОТ. На кого ни оставяш, Мароне?

ПЕРДИКАС. (Спуска се към Марон.) Мароне, братко!

СЕВТ. (Пада на колене.) Царю, не пускай Марон да си ходи!

РОНАК. Ние всички те молим, царю!

ПЕРДИКАС. (Плаче.) Не ни разплаквай, царю!

АНТИБ. Братя, недейте, сили нямам!

(Севт и Ронак запяват през сълзи: „Слава на Садал, най-прекрасния!“ Другите плачат. На фона на тоя плачещ хор Терес и Кот едновременно произнасят своите реплики.)

ТЕРЕС. Царю, не ни отнемай чичо Марон! Той направи толкова много за Тракия. Всички знаем колко скромно живее чичо Марон.

КОТ. Марон не е лайно! Аз съм лайно! Марон не е лайно! Аз съм лайно! Марон не е лайно! Аз съм лайно!

(Нахълтва разгневена, плачейки, Корсиблепа.)

КОРСИБЛЕПА. Ограбиха ме! Крадци! Ето го крадеца! (Втурва се към Терес и започва да го бие.) Къде е кесията ми? Къде е златото ми? На хетерите ли го раздаде, развратнико? Искам си парите! Крадци! Всички сте крадци! Всички, всички! Крадци и певци!

(Влиза също така разгневената царица. Древногръцкият плачещ хор поддържа тихо своите вопли. Кот мърмори: „Марон не е лайно! Аз съм лайно!“)

КРЕЗИЯ. Коя е тук царицата? Аз съм царицата! Мене никой не ме слуша. (Към Садал.) Ти си виновен! Ти нарочно ме държиш настрани от държавните работи. Ти не ме уважаваш! Ти ме смяташ за пияна и смахната, понеже съм умна, защото знам всичките ти любовници и къде се срещаш с тях. Коя е тук царицата? Аз съм царицата! Щом аз съм царицата…

САДАЛ. (Изкрещява.) Стига!

(Настъпва тишина.)

Мили мои парадинасти! Скъпи мои! И ти, Крезия, царице на Тракия, обич моя! И ти, Мароне!… Простете ми всички, ако с нещо съм показал студенина и строгост към вас!… Великий и пресветлий Мароне, ти чу воплите на моите най-близки хора. В тежки мигове поех държавата на Буши и ако съм сгрешил, грешил съм честно. Ти сам видя, Мароне, колко много те обичат всички. Нали, Севт? Нали, Ронак? Не пречи, Пердикас! Марон ще остане при нас, защото Марон е Марон!… И ти, Терес, ще отидеш в Епидавъра, непременно ще отидеш! Ти не си взел парите на Корсиблепа. Парите ги взех аз, за да платя на дърварите, но аз ще ти дам две кесии в замяна на това… А Крезия е царица на Тракия! Кой е казал, че не е царица на Тракия? Ако чуеш такова нещо, Антиб, накажи негодника, както ти сметнеш за добре… Мили парадинасти, към вас се обръщам! Какво е царят без вас? Труп без нозе и ръце! А Мегабаз стои в устието на Теар и след него са конниците на Дарий. Мегабаз е опитен в боя, хитър и жесток с противниците си. Очите му гледат към нашите богати равнини, към планините, където се копае мед и злато, към домовете с красиви тракийки. В такъв миг ние трябва да бъдем единни! Забравете крамолите, ежбите помежду си, подайте си ръце и да застанем като стена срещу Дарий, в която той да счупи своята твърда, упоена с леки победи глава! (Изважда кесия със злато.) Това е за вас! Ето! Вземи, Севт! И ти, Ронак!… Кот, ето и за тебе… Антиб… Вземете! Вземи, Терес, царят лично ти ги дава. Корсиблепа, на тебе ти обещах две, ето, вземи! Дръж! Не мисли, че ще те забравя, Пердикас, без тебе накъде? Дръж! Пари имам, парите аз не жаля. Колкото искате, ще ви дам, само ви моля, мислете си за Тракия! Мислете за Тракия, мили парадинасти! Заклевам ви, моля ви с цялата си царска гордост и падам в краката ви!

(Садал е паднал на колене. Всички са около него. Орфей застава срещу коленичилия цар на Тракия. Садал изважда от колана си последната кесия.)

САДАЛ. Вземи и ти, Орфей! Това е моята кесия.

ОРФЕЙ. Царю, пари аз не искам! Аз съм певец и войник на Тракия. Аз нямам нищо, нямам нито майка, нито баща, нито жена. Имам само Тракия!

САДАЛ. Благодаря ти, Орфей! Подай ръка на Марон!

(Орфей подава ръка на Марон и Марон му подава своята.)

МАРОН. За Садал!

ОРФЕЙ. За Тракия!

САДАЛ. Благодаря ви, мои верни парадинасти! Сега съм спокоен. Никога Тракия не е била по-единна.

ОРФЕЙ. Царю!… Аз сгреших, като подадох ръка на Марон преди малко. Да, царю… Направих го, понеже ми стана мъчно за тебе.

САДАЛ. Аз нямам нужда от съжаление.

ОРФЕЙ. Сега мога да ти дам само съжаление, царю! Моето място е на площада.

САДАЛ. Добре ли мислиш какво говориш?

ОРФЕЙ. Царю, те никога няма да забравят това, че ти падна в нозете ми. С парите, които така щедро им раздаде, ти никога няма да заплатиш това коленичене.

САДАЛ. Аз паднах на колене пред Тракия!

СЕВТ И РОНАК. Слава на Садал, най-прекрасния!

ОРФЕЙ. Царю, тях не ги примамва идеята, а идеите, които ги обземат от твоята идея. Сбогом, царю!

САДАЛ. Върви, където щеш, бъчварю! И не забравяй, че в тежък ден си отблъснал ръката на царя! Оставете ме сам!

(Всички излизат. Марон приближава до Садал.)

МАРОН. Царю, запази Орфей с тази ръка, която той отблъсна. Твоите думи могат да бъдат знак за нещо ужасно! Съветниците са оскърбени. Подир Орфей може да тръгне убиец. (Излиза.)

САДАЛ. (Отива към дървената фигура на бог Дарзалас.) Видя ли всичко, всемогъщи Дарзалас? Чу ли всички? Не ме гледай с мъртвите си дървени дупки! Ти нищо не виждаш с тях. Недодяланите ти уши са глухи. И ако искаш да знаеш, аз съвсем не съществувам благодарение на тебе. Обратното, ти си тук, защото преди една година доведох един пияница, който те издяла от някакъв пън, изхвърлен от водите на Хеброс. Нищо няма в тая дървена глава, Дарзалас, създателю мой! Страхът е създал символа и сега символът създава страх. Искаш ли да се засиля от десет крачки и да ударим главите си като овни? Да, но аз не искам, защото знам, че си пън. И именно като пън ми трябваш. Колко откровено те обиждам, всесилни Дарзалас, а ти дори не се засягаш. (Плюе върху него, после изважда кърпа и го бърше.) Твоята сила е единствено в това, че не желаеш да се бършеш сам. И ако някой те заплюе, ще трябва да те бърше самият той, както правя аз сега. Само че тук няма никой. Ние сме само двамата — бог и цар! Ние можем да си правим всякакви номера. Но ако те заплюе някой орач, цяла Тракия ще види това и мечът, който ще отдели главата от тялото, ще се превърне в звезда, която хората ще нарекат зорница. И сутрин, преди да започнат да обработват земята, ще се поклонят на меча, окачен на небето… Защо мълчиш, дървено могъщество? Кажи, защо? Кажи, защо Мегабаз стои в устието на Теар? Накъде ще тръгне? Да тръгна ли аз, за да го изпреваря? Или да отида като Орфей да си попея на площада?… Тоя пияница е направил едното ти ухо по-голямо. Сигурно Пердикас се е въртял пред очите му… Лека нощ, голямо ухо, глухо, сляпо, дървено могъщество! Лека нощ, лека нощ… Лека нощ!