Садал и Орфей ((Опитите на Садал))

7

(В затвора. Пердикас пази Орфей и пее с невъзможния си глас: „Живял някога цар Буши, той имал четири уши…“)

ПЕРДИКАС. Аз съм бедна душа с две уши, но ги отварям на четири… Как си? Чувствуваш ли се велик? Не искаш да отговаряш? Обидно ти е да разговаряш с тази дървеница Пердикас? Хайде да спорим като гърците! Аз уж съм Платон, а пък ти някой друг. Казват, че имало един, дето живее в бъчва и ходел да се надвиква с морето. Бил много умен. Може ли умен човек да живее в бъчва? Кажи де, нали си бъчвар? Ти спал ли си в бъчва? Не искаш да отговориш. Обидно ти е… Как ще спи в бъчва? Как ще влезе вътре? Как ще диша?

ОРФЕЙ. Едното дъно е отворено, Пердикас.

ПЕРДИКАС. Че тогава как ще спи прав?

ОРФЕЙ. Бъчвата е легнала, Пердикас.

ПЕРДИКАС. Това пък съвсем не може, нали ще се излее.

ОРФЕЙ. Бъчвата е празна, Пердикас.

ПЕРДИКАС. Ами ако е пълна?

ОРФЕЙ. Няма да живее вътре тогава.

ПЕРДИКАС А къде ще живее?

ОРФЕЙ. В друга бъчва.

ПЕРДИКАС. Че ние така можем да си говорим до утре… Ами ако и тя е пълна? Ами ако всички бъчви са пълни?

ОРФЕЙ. Тогава ще си направи една празна.

ПЕРДИКАС. Ами ако не може да прави бъчви?… Кажи де! Нямаш повече отговори. А аз имам още много въпроси. Значи съм по-умен от тебе.

ОРФЕЙ. Въпросите винаги са повече от отговорите. Искаш ли и аз да те питам?

ПЕРДИКАС. Че как ще ме питаш, когато ти си в затвора? Кажи де? Кажи, къде ще живее оня, умният, философът, който не може нито бъчва да направи, нито къща? Кажи де!

ОРФЕЙ. Тогава ще си направи един Пердикас.

ПЕРДИКАС. Какъв Пердикас?

ОРФЕЙ. Такъв като тебе празен Пердикас и ще си живее вътре.

ПЕРДИКАС. Празен Пердикас няма. Орфейчо! Ние, пердикасите, не седим празни и никой не може да влезе в нас. На мене Садал всеки ден ми сече главата и пак съм жив. Ако нас ни няма, няма да има нито царе, нито затворници. Защото един цар без затворници не е цар, а човек. А един затворник без цар не е затворник, а цар. Тоя свят, умни певецо, се състои от царе и затворници. А по средата седим ние, пердикасите. Запомни го хубаво. Това ти го казва Пердикас, и то не някой празен Пердикас, дето оня ще влезе вътре и ще си живее свободно, че на всичкото отгоре да го пуснем да се надвиква с морето. Вътре в пердикасите ще си живеят само пердикаси и мънички пердикасчета, които утре ще станат големи пердикаси, за да дават ум на държавата. Ясно ли ти е? Нищо не ти е ясно на тебе, велико нищо!… Честен искал да бъде! От къде на къде ще бъдеш честен?! С какво право? С какво сме заслужили ние такова отмъщение? Кой си ти? Кажи де? Отговори!

(Влиза Садал.)

САДАЛ. Защо викаш, Пердикас?

ПЕРДИКАС. Говорим като Платон и някой друг.

САДАЛ. Какво искаше да ти отговори Орфей?

ПЕРДИКАС. Из областта на философията… Царю, умря ми най-хубавият заек…

САДАЛ. Добре, върви!… Днеска палачът сече ли ти главата?

ПЕРДИКАС. Аз ходя следобед по тая работа, царю!

САДАЛ. Иди и му кажи да не я сече повече.

(Пердикас излиза. Орфей и Садал.)

САДАЛ. Зайците умират, хората се мъчат.

ОРФЕЙ. Доволен ли е царят на Тракия?

САДАЛ. От какво да бъде доволен?

ОРФЕЙ. От това, че неговият певец и войник гние в затвора?

САДАЛ. Тук е най-сигурното място. В затвора не те заплашва нищо.

ОРФЕЙ. Значи, това е в интерес на моята сигурност? Тогава ти си твърде несправедлив към парадинастите, които са заплашени със свобода.

САДАЛ. Лошо се шегуваш, но е точно така. Тях именно свободата ги заплашва. В затвора те ще се превърнат в герои. А за една малка и все още бедна страна като Тракия ще струват скъпо толкова герои.

ОРФЕЙ. Марон ли те научи на това?

САДАЛ. Марон избяга в Атина заедно с Корсиблепа. Сега се уча сам.

ОРФЕЙ. Не е ли по-добре да ме убиеш?

САДАЛ. За да станеш легенда? Това е повече от свобода!

ОРФЕЙ. Тогава дай ми по-малкото — свободата!

САДАЛ. Но тогава ти пак ще дойдеш тук.

ОРФЕЙ. Ако ти не пожелаеш, няма да дойда.

САДАЛ. Но тогава парадинастите ще те убият. У нас това става лесно.

ОРФЕЙ. Не се ли страхуваш, царю?

САДАЛ. От какво?

ОРФЕЙ. От единството на парадинастите.

САДАЛ. Не, защото те са единни, но в замяна на това са свободни. Аз съм ги наказал със свобода.

ОРФЕЙ. А какво ще стане с държавата?

САДАЛ. … И когато той се обърнал да я види, тя потънала в облак от прах.

ОРФЕЙ. Държавата ли?

САДАЛ. Не, не… Аз говоря за друго. Върти ми се нещо в главата.

ОРФЕЙ. Не само в главата ти, царю. Нещо неясно се върти в държавата и тебе те измъчва това, че не можеш да го откриеш.

САДАЛ. (Вика.) Кажи ми го ти, певецо!

ОРФЕЙ. Аз не съм свободен.

САДАЛ. А нима аз съм?… Ти избяга от двореца и хукна отново по площадите, защото е по-лесно, нали?

ОРФЕЙ. Някога парадинастите бяха враждебни един към друг и ти ги държеше в своята власт. С цената на собственото си унижение, падайки на колене пред тях, в името на сплотена и силна Тракия, готова да посрещне Мегабаз, ти им даде единство. Те го приеха с инстинкта на животното. Единството на парадинастите, което трябваше да се превърне в оръжие срещу Мегабаз, се обърна в оръжие срещу тебе. Може би именно това чака Мегабаз — да се изтощи Тракия от единство и конниците му да бъдат бодри, когато спре пред вратите на Атина.

САДАЛ. (Изкрещява.) Мегабаз ще намери своя гроб в Тракия.

ОРФЕЙ. Защо извика толкова силно, царю?

САДАЛ. Защото ти си враг на Тракия!

ОРФЕЙ. Много ли ме ненавиждаш, царю?

САДАЛ. Ненавиждам те и затова няма да те убия.

ОРФЕЙ. Защо ме ненавиждаш?

САДАЛ. Щом аз, царят на Тракия, нямам право да изкажа своите мисли, с какво право ми ги казваш ти?

ОРФЕЙ. Тук сме само ние двамата.

САДАЛ. И ти искаш да минеш за герой пред царя?

ОРФЕЙ. Аз правех това и там, на площада.

САДАЛ. За да станеш герой пред народа. Вижте го Орфей! Великия Орфей!… А аз съм син на Дарзалас и всяка вечер разговарям с един пън. Нима съм луд?… Защо се перчиш с дарбата си, дадена от боговете? Аз наредих бедните да пият вода от кладенците на богатите, орачите да получават повече, парадинастите поддържат добре своите конници, аз намалих робите наполовина.

ОРФЕЙ. Но робството не намаля наполовина.

САДАЛ. А какво искаш ти?

ОРФЕЙ. Ако в държавата има един-единствен роб, радостта на свободните трябва да се наказва. Само свободният човек е велик човек.

САДАЛ. Ти искаш да бъдеш велик? Велик син на Тракия? Добре, ще бъдеш! Аз ще те направя велик! (Вика.) Пердикас!

(Влиза Пердикас.)

Пази го добре! Орфей е нужен на Тракия! (Излиза.)

ПЕРДИКАС. Колко по-приятно е да разговаряш с дървеница като Пердикас. Сега имаш много свободно време, толкова време имаш, че можеш да си направиш един празен Пердикас, да си живееш вътре и да се надвикваш с морето.

8

(Отново в затвора. Орфей и Пердикас.)

ПЕРДИКАС. Искам да те попитам нещо, Орфей! Ти очакваш свободата си. Кажи ми, какво очаквам аз? Мълчиш. Обидно ти е да разговаряш с мене. А аз те питам като човек.

(Влиза Садал.)

САДАЛ. Пердикас, ти прекара в затвора заедно с великия Орфей цели 15 години. Поне половината от неговото величие е и твое величие. Иди си, ти изпълни своя дълг! Свободен си! Или искаш да ми кажеш нещо?

ПЕРДИКАС. Последният ми заек умря, царю!

САДАЛ. Благодаря ти, Пердикас, върви!

ПЕРДИКАС. При палача ли, царю?

САДАЛ. Иди в градината на въздух.

(Пердикас излиза. Садал и Орфей сами.)

САДАЛ. Някога, преди много години, ти ми каза, че имам свободна мисъл, но волята ми не е свободна.

ОРФЕЙ. Аз съм много уморен.

САДАЛ. Аз също.

ОРФЕЙ. Защо не ме оставиш да умра спокойно?

САДАЛ. Защо всички вие искате да живеете и да умрете спокойно?

ОРФЕЙ. Защото спокойствието е единственият белег, който отличава смъртта на човека от смъртта на звяра. И тъй, ти смяташ, че аз нямам свободна воля? А ето че аз дойдох да ти кажа, че по моя воля от днес ти си свободен.

САДАЛ. Ти трябваше да умреш през тези години 70 пъти!

ОРФЕЙ. Толкова много смърти?

САДАЛ. Зайците на Пердикас измряха, а ти си жив.

ОРФЕЙ. Парадинастите зайчари ли станаха?

САДАЛ. Зайците умряха от виното, което ти пращах и което парадинастите подменяха с отровно. Пердикас умъртви всичките си зайци да проверява това!

ОРФЕЙ. Един ден Тракия трябва да издигне паметник на незнайния заек.

САДАЛ. По-скоро Тракия трябва да издигне паметник на великия Орфей върху 70 заешки трупа.

ОРФЕЙ. Бих предпочел върху 7 страхливи трупа на парадинасти.

САДАЛ. Да се страхуваш е човешко.

ОРФЕЙ. Не и заешко!

САДАЛ. Царят на Тракия има предвид своя собствен страх. Той не се бои от това, какво ще напише Херодот за него, а от това, какво ще напише царят на траките за Тракия. Той се бои от това, какво следващите царе ще напишат за другите народи. Единственото, което царят на Тракия иска, е да умре като тракиец, под небето на Тракия и преди да затвори очи, да види един бягащ елен, който носи на рогата си слънцето. Орфей, аз ти дарявам свободата. Пази се сам от свободата.

ОРФЕЙ. Царю, аз не желая да изляза оттук!

САДАЛ. Защо?

ОРФЕЙ. Защото аз те предупреждавам, че ще върша същото, каквото съм вършил досега. Този пън Дарзалас ми е сложил нещо тук, което не мога да махна с никаква сила. Ако остана в затвора, постепенно ще угасна от умора. Ще ме забравят всички, ще ме забравиш и ти и един ден ще видиш бягащия елен, който носи на рогата си слънцето.

САДАЛ. Орфей, от днес ти си свободен!

ОРФЕЙ. Аз не желая свободата, царю!

САДАЛ. Чуваш ли какво ти казвам? Ти си свободен!

ОРФЕЙ. Царю. (Пада на капене.) Някога ти падна на колене и аз разбрах какво значи това. Аз, бъчварят Орфей, твоят войник, аз те моля, не ми давай свобода! Не ми давай свобода!

САДАЛ. (Вика.) Пердикас! Чуваш ли, Пердикас?

(Влиза Пердикас тичешком.)

Изведи затворника! Той е свободен!

(Пердикас стои неразбиращ.)

Чуваш ли какво ти казвам?

ПЕРДИКАС. Чувам, царю… Само че нямам повече зайци!

САДАЛ. Изведи го!

ПЕРДИКАС. (Приближава плахо до Орфей.) Хайде, Орфей… Моля ти се, ти си свободен. Излез, заради мене излез… 70 заека ми струваш. Хайде!

ОРФЕЙ. Благодаря ти за всичко, Пердикас! Аз наистина не струвам повече от 70 заека.

(Излизат заедно с Пердикас.)

САДАЛ. Свобода! Кой е свободен? От какво е свободен? В името на какво? Заради какво? Е, добре! Ето аз, синът на Дарзалас, казвам: От днес всички човеци върху цялата земя са свободни! А кой ще ви освободи от самите вас?… Ти, убиецо, си свободен да убиваш! Ти, жертво, си свободна да се браниш! Но нали жертвата винаги е по-слаба от убиеца? Значи ли това, че тя е напълно свободна да умре?… Ела, Мегабаз, ела със своите конници, Тракия е свободна да се предаде. Ела, унищожи я! Вземи златните рудници, вземи горите, вземи певците й, вземи хубавите жени на Тракия! Вземи и царя на Тракия! Добре! А Пизистрат ще даде ли същата свобода на Гърция? А Персия ще даде ли същата свобода на други? А другите ще дадат ли свобода на другите? Аз не съм свободен дори по отношение на моя нероден син. Колко години горката Крезия гълта магиите на Марон, за да роди утрешния цар на Тракия! А аз се страхувам какъв ще бъде утрешният цар на Тракия! Ами ако това бъде малоумен син, роден от пияна жена? Свободен ли съм аз да дам бъдещия цар на Тракия? О, свобода, велико наказание за несъвършения човек! О, свобода, бягащ елен, който носи на рогата си слънцето!

9

(Площад. Чуват се гласове, шумотевица. Прозвучават фанфари. При осветление в центъра се вижда завита фигура с бяло конопено платно. Около нея са парадинастите. Тук е Садал. Радостни викове. Садал дава знак за тишина.)

САДАЛ. Орфей обичал с неземна сила своята красива и любима жена нимфата Евредика. Един ден подземният цар Хадес видял Евредика, влюбил се в нея и изпратил една змия, която клъвнала Евредика по крака. Така Евредика попаднала в подземното му царство. Обезумелият Орфей потънал в скръб. Дълго молил подземния лодкар Харон да го отведе при Хадес. Смилил се Харон над нещастния Орфей и го завел при подземния цар. „Добре, рекъл Хадес, ще ти върна Евредика, но при едно условие. Ти ще я изведеш от моето царство, без да се обръщаш да я видиш, преди да сте стъпили на горния свят.“ Тръгнал Орфей. Пред него вървял Хермес, за да му сочи пътя, а след него — Евредика. Дълго време се лутали в мрака, а Орфей все нямал търпение — след него ли е любимата Евредика? Ето че просветнал отворът към горния свят. Още няколко крачки, и Орфей ще прегърне Евредика. Ами ако тя не е след него? Той не чувал стъпките й. Не се стърпял Орфей и преди да стъпи на горния свят, обърнал се назад. Погледът му зърнал сянката на Евредика, но още преди да я види, тя потънала в облак от мрак. Четири години оплаквал Орфей своята любима жена… Когато запеел, птиците млъквали, сърните спирали своя бяг, а гората преставала да шумоли… Един ден върху него се втурнали ревнивите вакханки, на които той не обръщал никакво внимание, и го разкъсали на парчета. Това е историята на великия певец Орфей… Нека той стои вечно тук, за да напомня на траките, че песента е дар за тях от боговете, че тя ги прави равни помежду им, равни на боговете. Слава на великия Орфей! Слава на Тракия!

(Пердикас смъква платното и се открива паметникът на Орфей. Викове: „Слава на Орфей!“ Тръби. Царят и парадинастите се оттеглят при поздравителните възгласи на народа. Настъпва тишина. Достигат звуци на китара, по-скоро това е някакво дрънкане на струни. Появяват се пияни: Казанджията, Грънчарят, Ножарят, които удрят върху струните на своите китари. Около тях се въртят и други пияни мъже и проститутки. Веселят се около паметника. Влиза Орфей. Никой не го забелязва.)

ОРФЕЙ. Свини! Пияни, пеещи свини!

(Настъпва мълчание.)

КАЗАНДЖИЯТА. Чужденецо, не се перчи, а седни да пиеш вино. Аз плащам.

ГРЪНЧАРЯТ. Слушай, чужденецо…

ОРФЕЙ. Чужденецо?! Слушай ти, пиян казанджийо, вгледай се добре в мене! Толкова ли си пиян?

НОЖАРЯТ. Тоя сигурно е кожар. Хайде да му съблечем кожата!

ОРФЕЙ. Вие наистина ли не ме познавате, или сте толкова пияни, че и себе си не познавате? Аз съм Орфей — бъчварят Орфей.

ГРЪНЧАРЯТ. Орфей ли? (Сочи паметника.) Ето го Орфей, понеже се обърнал да види жена си.

ОРФЕЙ. Дай ми китарата.

КАЗАНДЖИЯТА. Защо да ти я давам?

ОРФЕЙ. За да ти докажа, че наистина съм Орфей!

КАЗАНДЖИЯТА. Значи, който има китара, той е Орфей! Тогава и аз съм Орфей!

КОЖАРЯТ. И аз съм Орфей!

ГРЪНЧАРЯТ. И аз съм Орфей!

ГЛАСОВЕ. И аз съм Орфей!

(Започват да дрънкат с китарите и да припяват: „Ние всички сме Орфей, ние всички сме Орфей!“)

ОРФЕЙ. (Вика.) Ксантипо!

(Орфей захвърля чаша към дъното, където вероятно е кръчмата на Ксантипа, и оттам се чува звънтеж на падащи съдове. Влиза Ксантипа.)

КСАНТИПА. Кой хвърли чашата?

ГРЪНЧАРЯТ. Този тук чужденец. Или е пиян, или е луд.

ОРФЕЙ. (Приближава към Ксантипа.) Ксантипо! Ти кажи, не бой се, не съм луд… Изменил ли съм се много? Гласа ми поне не познаваш ли?… Аз съм Орфей, ти ме познаваш, нали?

КСАНТИПА. Сигурно, чужденецо… Би трябвало да те познавам, щом си Орфей. Само че аз много остарях и очите ми не виждат добре. Петнайсет години минаха, откак видях Орфей за последен път.

ОРФЕЙ. Не си ли спомняш онзи ден, когато дойдох за Евредика?

КСАНТИПА. Времената се менят, виното се мени и хората се менят, чужденецо!

ОРФЕЙ. Защо вие всички ме наричате „чужденецо“? Аз съм Орфей! Дайте ми китарата! (Спуска се към Дърваря и дърпа китарата му.) Дайте ми китара!

КАЗАНДЖИЯТА. (Хваща ръцете на Орфей.) Умири се, чужденецо!

ОРФЕЙ. Пуснете ме, ще ви избия! Всички ще ви избия като кучета!

КСАНТИПА. Орфей никога не правеше скандали при мене. Напротив, той усмиряваше другите. По това се познаваше, че Орфей е в кръчмата… Пуснете го!

(Пускат Орфей.)

Иди си, чужденецо. Иди си в мир! Ние сме мирни хора. Пощади и старата Ксантипа, която не те познава поради слабостта на очите си… А колкото до гласа — у човека има много гласове. Знаеш ли кога и кой глас говори?

(Отново мъжете започват да дрънкат по струните и да пеят: „Ние всички сме Орфей, ние всички сме Орфей!“ Излизат. Орфей се приближава към паметника.)

ОРФЕЙ. Не бой се! Няма да те ударя. Мислиш, че ще взема камък да те цапардосам по великата дървена глава и тя да се търкулне в нозете ми? Бъди спокоен, ще има кой да направи това. Някой ден ще дойде Мегабаз и ще поиска да се изпикае на площада в чест на своята победа. „Махнете това дървено нищо, защото ми пречи!“ — ще извика той на своите перси. И тогава ти ще се проснеш по очи в локвата на победителя. Нищо чудно дори да се опиташ да запееш: „Слава на Мегабаз, най-преславния!“ А от песента ще излязат само солени мехури. Защо ли? Защото, когато победителят пикае, на победения му се струва, че върху него се излива морето. Какво остава за победения? Той трябва да се научи да диша под водата… Ти мислиш, че аз говоря на тебе, дървено нищо? Аз говоря на себе си, защото „ти“ — това съм „аз“. Ти също си роб. Ти си роб, окован завинаги, осъден да не напусне никога този площад, за да могат живите да идват тук, да те гледат и да се радват, че те поне се движат. Аз също мога да застана до тебе, да поставя ръката си ето така и да стоя неподвижен, но не искам, защото ще ме вземат за луд, а те и без това са ме взели… А ти, дървено достойнство, ще имаш ли куража да кажеш: „Не се смейте, това е истинският Орфей.“ Няма да посмееш, защото могат и тебе да те сметнат за луд. А едно лудо достойнство ще погуби твоето дребно достойнство. А без достойнство накъде? Ето защо ти никога няма да посмееш да извикаш: „Не се смейте, това е истинският Орфей!“… Хайде, дървено достойнство, настъпи с достойния си крак очите ми! Или се боиш да се не подхлъзнеш и да разбиеш тук, на площада, дървения си задник?

ТАМИРИД. (Скрит в тъмното зад паметника.) От кого да се боя?

ОРФЕЙ. Кой си ти?

ТАМИРИД. Аз съм Тамирид.

ОРФЕЙ. (Вглежда се в него.) Тамирид! Учителю!

ТАМИРИД. Учителю? Напротив, аз съм твой ученик и дойдох да се поуча от дървената ти слава.

ОРФЕЙ. Тамирид, учителю, ти ме позна, нали? Да вървим! Ти можеш да докажеш, че аз съм Орфей, самият Орфей, истинският Орфей!

ТАМИРИД. Къде ще вървим? Ти не можеш да мръднеш оттук. А аз съм твърде стар, за да понеса на плещите си това тежко дърво.

ОРФЕЙ. Стремежът към славата е човешки.

ТАМИРИД. Тогава ти няма защо да си недоволен. Ти имаш и двете неща — ти си жив и едновременно с това имаш своята дървена слава. Това не е имал още никой от траките.

ОРФЕЙ. Плюя аз на траките! Някога аз пеех за тяхната мъка, разбират ли те сега моята мъка?

ТАМИРИД. Мъка! Каква отвратителна дума. Това не е дума, а жаба. Стига си се перчил с нея.

ОРФЕЙ. Аз не се перча. Как може тялото да се перчи със своята болест?

ТАМИРИД. Духът на слабия винаги се перчи със своята болест, наречена мъка. Разбирате ли вие моята мъка — пита проститутката и продължава своята работа. Само че на мене не ми минават тия.

ОРФЕЙ. Ти трябва да ме разбереш. Ти си длъжен!

ТАМИРИД. Длъжен? Аз? Пипни, има ли нещо тук? Има ли? Това, дето удря, е една стара змия, която се вие и блъска, хапейки опашката си. Двайсет години продължава това. Двайсет години!… Една, две, три, четири, пет, шест, седем…

ОРФЕЙ. Старче, спри!

ТАМИРИД. Да спра? Аз? Ти си ме забравил. Аз съм Тамирид, наречен по-късно от себе си Непрощаващия. Никому не прощавам и няма да простя. Дори на себе си не прощавам. Оставил съм тази змия тук и всяка нощ я насъсквам като куче: „Дръж! Яж! Ръфай!“

ОРФЕЙ. Не ти вярвам, учителю!

ТАМИРИД. Не ми вярваш ли? Че какво от това? Да не мислиш, че аз си вярвам? Твърде рано разбрах, че съм осъден от боговете да загубя вяра в себе си. Да, ученико, защото аз бях пръв, преди мене нямаше никой. Траките още не умееха да си служат със звуковете. Около мене беше тъмнина. Аз се лутах в тъмнината и не знам по силата на какво, може би по божие наказание, започнах да събирам звуковете от листата, от корените на дърветата, от копитата на сърните, от воя на чакалите. Още никой не знаеше, че сухожилието, опънато върху кухо дърво, може да плаче или да се смее. Щеше ли да знаеш ти това, ако мене ме нямаше? И ти като всички нямаше да знаеш кой е Тамирид, защото моят живот беше блъскане в тъмнината, където се вижда само нищото, смесено с тази тъмнина. Пипнешком аз събирах прашинка по прашинка от това нищо, залепвах нищо до нищо и така бавно, незабелязано се получаваше първата песен. Тя беше несъвършена, защото нямаше с какво да я сравня, да видя недостатъка й. Моят живот беше едно мъчение, защото нямах образец или, по-точно, моят образец беше нищото. И така, аз бях осъден от боговете заради дързостта на волята си. „Как може да се прави нещо от нищото?“ — казвали са си тези безсмъртни тулупи, наливайки от единия си край медовина, за да поръсят с другия си край земята на жадните орачи… Всичко, което събрах парче по парче, ден по ден, аз предадох на тебе. Ти имаше веселата, божествена дарба на съвършения. Всичко онова, което у мене беше хаос, ти подреди изкусно, просто, ясно и леко. И сега стоиш пред мене целият от дърво за слава на Тракия, но не и за слава на злото, старче Тамирид Непрощаващия. Нищо не съм искал от тебе. Не съм дори и мечтал да дойдеш и да ми кажеш: „Благодаря ти, учителю.“ Макар че ти сега имаш тази слава, аз не ти завиждам. От самолюбие ти дори и сега не забелязваш хитростта на тоя пияница дърводелец: „От тази протегната ръка и от тази уста вече никога няма да излезе песен“ — искал е да каже той… „Това е вик за помощ“ — искал е да каже той… „Тамирид, ти можеш да докажеш“ — искал е да каже той. Но Тамирид не иска да доказва, тъй като и ти сега не искаш да докажеш никому кой е сложил в сладката медовина на песента отровата на мъката. Аз я сложих, защото това е необходимо. Хайде, иди! Можеш ли сега ти да кажеш: „Ето това е Тамирид, първият мой учител?“

ОРФЕЙ. Мога, старче! Да вървим, аз ще докажа!

ТАМИРИД. Да, но аз не искам да се доказвам чрез тебе! Затова, дървена славо, изгледай за последен път задника на злото старче Тамирид Непрощаващия!

(Тамирид излиза. Орфей остава сам. Появява се Евредика.)

ЕВРЕДИКА. Орфей!

ОРФЕЙ. Евредика, ти ме позна, нали?

ЕВРЕДИКА. Жените познават мъжете по-добре, отколкото сами те се познават.

ОРФЕЙ. Защо Садал ме наказа с мълчание? Защо ме мразеше той толкова много?

ЕВРЕДИКА. Садал не те мрази. Виж, не прилича ли този малко и на него? Виж, това е ръката на Садал!

ОРФЕЙ. Аз мразя тая ръка. Аз бих я отсякъл заради тебе!

ЕВРЕДИКА. Защо заради мене? Ние сме стари добри приятели! Аз имам добър съпруг. Дъщеря ми Симала е на 16 години. Аз поверих възпитанието на дъщеря си на Йо, защото проститутката най-добре познава падението на жената.

ОРФЕЙ. Ти ме позна, Евредика… Можеш ли да докажеш това на другите?

ЕВРЕДИКА. Аз съм жена, Орфей, боя се.

ОРФЕЙ. Боиш се? Нима се срамуваш от мене? Ти беше почти моя жена.

ЕВРЕДИКА. Ние се разделихме отдавна. Ти поведе войниците на Садал срещу моя дом на Ойскос. Аз също съм трибалка.

ОРФЕЙ. Ще ми простиш ли, Евредика?

ЕВРЕДИКА. При едно условие. Ако престанеш да твърдиш навсякъде, че ти си Орфей, и дойдеш в моя дом като роб.

ОРФЕЙ. Садал ли те праща при мене? Орфей — роб? Ето венеца на славата! И това значи — аз да наливам чашата на Антиб, на този…

ЕВРЕДИКА. Замълчи! Ти трябва да дойдеш!

ОРФЕЙ. Защо?

ЕВРЕДИКА. Заради живота си. Сега всеки парадинаст може да те убие. Нали тебе те няма?

ОРФЕЙ. Значи, и ти като Садал, и ти заради моята сигурност. И ти за мое добро. Вашата доброта вече ме уби.

ЕВРЕДИКА. А ако аз поискам да дойдеш заради мене?

ОРФЕЙ. Обърнал се за миг, зърнал я в тъмнината и преди да осъзнае какво е направил, Евредика потънала в облак от мрак…

(Влизат Йо и Симала. Симала носи кожена топка.)

СИМАЛА. Мамо, защо водата тече винаги надолу?

ЕВРЕДИКА. Ти знаеш това, Симала, ти не си дете!

СИМАЛА. Напротив, дете съм! (Хвърля внезапно топката към Орфей, който я улавя.) Хвърли ми я сега ти!

(Орфей връща топката.)

А защо топката винаги отива нагоре, преди да падне на земята? Дръж! (Хвърля топката на Орфей.)

ОРФЕЙ. Винаги е така, дете! Когато някой изхвърли някого много нависоко, той винаги пада ниско. (Връща топката.)

СИМАЛА. Ти си хитър старец.

ЕВРЕДИКА. Симала, той не е старец. Той е един добър беден човек.

СИМАЛА. Щом е добър и беден, защо не го вземем у нас да помага на Ксантипа в кухнята?… Искаш ли да дойдеш? През свободното бреме ще си играем с това кожено кълбо. Дръж! (Хвърля топката към Орфей.) Ако не заради мене, заради мама кажи, че искаш. Тя също ще те обича. Кажи, че искаш!

ЙО. Кажи, че искаш, добри човече! Ако не можеш да направиш нещо добро за всички, направи го поне за един човек. Кажи, че искаш!

ОРФЕЙ. Ето… аз казвам, че искам.

СИМАЛА. Благодаря ти, бедни човече, че се съгласяваш с добро, защото иначе могат да те накарат насила. Хайде! Дай си ръката и да вървим!

(Тръгват.)

А ти знаеш ли защо Орфей е бил разкъсан от вакханките?

ОРФЕЙ. Не знам, не знам…

СИМАЛА. Защото е бил горд и не им обърнал внимание.

ОРФЕЙ. Така ли?

СИМАЛА. Да вървим, бедни човече, ще ти разкажа всичко за Орфей!

ОРФЕЙ. Да вървим!

(Излизат.)

10

В двореца. От различни страни с китара в ръце, дрънкайки фалшиво, влизат парадинастите: Севт, Ронак, Антиб, Кот, Терес, Пердикас. След малко се появява Крезия.

КРЕЗИЯ. Какво става тук? Тракия се напълни с музиканти.

КОТ. Коя е тук царицата?

ВСИЧКИ. Крезия!

КРЕЗИЯ. Един ден Херодот ще каже, че в Тракия нищо друго не е имало освен музиканти. Винаги, казва той, когато един музикант си отиде, се появяват сто лоши. Защо спряхте? Аз обичам, когато говоря, да има музика. Музиката, това е държавната работа на птиците. Изненадани сте, че говоря умно? Царят днеска ми скри виното. Да ви се намира вино?

КОТ. Аз лично вино не пия, понеже пречи на храбростта. Медец мога да ти дам, царице!

КРЕЗИЯ. Кот, вярно ли е, че пчелите имат царица?

КОТ. Вярно е.

КРЕЗИЯ. А цар имат ли?

КОТ. Цар те нямат.

КРЕЗИЯ. А търтеи имат ли твоите пчелици? Търтеи, които да ядат медеца на пчелиците, има ли?

КОТ. Царице!

КРЕЗИЯ. Ще отида при Марон, той може би ще ми каже, че царицата трябва да снесе едно царско яйце. (Излиза.)

РОНАК. Горката Крезия, от мъка за престолонаследник, изглежда, е полудяла.

КОТ. Луд човек вино не пие.

ТЕРЕС. Свирете, свирете! Който свири, малко мисли.

КОТ. (Хвърля китарата.) Омръзна ми тая музика.

ПЕРДИКАС. Сигурно ти харесва Орфеевата музика.

КОТ. Аз май преди години и на тебе ти бях казвал, че си лайно.

ПЕРДИКАС. (Вдига китарата и му я подава.) Свири, Кот, свири. Иначе Орфеевата болест може да те обхване навсякъде и после ще трябва да те топим целия във врял восък. Дарий много обичал пресен помощник-военачалник във восък. Свирете!

(Влиза Садал.)

САДАЛ. Как върви музиката?

ПЕРДИКАС. Трогателно, царю.

ТЕРЕС. Великият Алкей бил казал, че музиката прави хората братя.

СЕВТ. Ние не сме съгласни с великия Алкей, царю.

РОНАК. Не всяка музика прави хората братя.

СЕВТ. Само братската музика прави хората братя.

САДАЛ. Чух, че развъждаш кози, Антиб?

КОТ. Те са за млечице, царю. Антиб много обича млечице.

САДАЛ. А ти, Кот, нищо ли нямаш?

АНТИБ. Кот има пчелици, царю. Той много обича медец.

САДАЛ. Обичате ли се помежду си, верни мои?

АНТИБ. Всички се обичаме много, царю.

КОТ. А на площада е много хубаво… Има месце, яйчица, млечице, медец… Народът си купува и си яде. И като си яде, си мисли правилно, царю!

(Садал пуска стенобитната машина. Звън на строшено огледало. Влиза Трак.)

ТРАК. Царю, огледалото се счупи.

САДАЛ. Не може да бъде.

ТРАК. Повече от петнайсет години никой не беше го чупил.

САДАЛ. Тревожи ли те много това, Трак?

ТРАК. Аз бях много спокоен през тези петнайсет години, царю.

САДАЛ. (Извиква.) С какво право?

ТРАК. Царю, аз нямам право.

САДАЛ. Кажи ми тогава, кой строши огледалото?

ТРАК. Не знам, царю!

САДАЛ. Говори, защото иначе ще заповядам да ти отсекат главата! Кой? Кой? (Насочва копие срещу него.)

ТРАК. Ти счупи огледалото, царю!

САДАЛ. Браво, Трак! Най-после! Отворете моята бъчва и дайте на Трак вино! Вие му свирете вашата братска музика! Чувате ли, музиканти!

(Парадинастите недоволно се оглеждат и сконфузено, с престорена любезност извеждат Трак. Садал се отпуска на трона и като че ли задрямва. След малко влиза Трак.)

ТРАК. Царю, огледалото го няма! (Садал не го чува.) Царю, огледалото го няма!

САДАЛ. (Грабва късото копие до него.) Кой там?

ТРАК. Аз съм, царю!

САДАЛ. Сигурно ми се е сторило, че си влязъл тихо. А ти не влезе тихо, нали, Трак?

ТРАК. Напротив, тихо влязох, царю! Боях се да не си задрямал.

САДАЛ. Царят не бива да задрямва, Трак, защото навремето Буши беше задрямал така като чичо си, когото наследи. А неговият чичо пък беше наследил баща си след една дрямка, след една нищо и никаква дрямка… Според Херодот е така.

ТРАК. Царю, огледалото го няма.

САДАЛ. Какво огледало?

ТРАК. Имаше едно огледало, което пазех, и сега го няма на мястото му.

САДАЛ. Нищо. Ти пази мястото му.

ТРАК. Царю, аз не разбирам защо трябва да пазя мястото на нещо, което го няма.

САДАЛ. А ти отде знаеш какво си пазил досега — мястото или огледалото?

ТРАК. Царю, прости ми! Аз задавам въпроси от глупост, тъй като за отговорите се иска ум.

САДАЛ. Напротив, ти трябва да питаш, Трак. Ти помниш, че Орфей питаше някога — питаше за всичко.

ТРАК. Но от това, че аз не съм питал някога, ти говориш с мене сега, царю!

САДАЛ. А Орфей ще остане завинаги жив за траките.

ТРАК. Царю, това е като с огледалото и мястото му. Щом огледалото го няма, ти не можеш да се огледаш на мястото му.

САДАЛ. Запомни, Трак, аз нямам нужда от огледало, защото в него виждам само себе си. А траките трябва да се научат да се оглеждат един в друг… Трак, искам да издам един закон, един от най-справедливите, които съм издавал. Ето какъв е тоя закон: когато умре човек, той става равен на Дарзалас, понеже е отстъпил мястото си на друг. Затова смъртта трябва да бъде радостен празник за всички и мъртвият да се слави с благодарствени песни, а околните да танцуват цял ден и цяла нощ… Какво ще кажеш, Трак? Ти боиш ли се от смъртта?

ТРАК. Боя се, царю!

САДАЛ. И аз се боя, Трак! Но ние двамата ще си даваме кураж, докато настъпи. Иначе, след като настъпи, аз ти обещавам пълно спокойствие.

ТРАК. Царю, не би ли могъл да ми дадеш спокойствие преди това, а кураж след това?

САДАЛ. Браво, Трак! (Смее се.) Браво! Отдавна не съм се смял така! Ето това и аз — царят — не мога да направя!

(Влиза Крезия. Трак излиза.)

КРЕЗИЯ. Царят на Тракия се смее заедно със слугата си? Никога досега не си се смял така, когато сме били заедно.

САДАЛ. Добре ли се чувствуваш, Крезия?

КРЕЗИЯ. Пипни! (Слага ръката му на корема си.) Чуваш ли?!

САДАЛ. Сърцето на моя син!

КРЕЗИЯ. Сърцето на престолонаследника. След 17 пълноводия на Хеброс ето тук, на това обковано от злато място, където седиш ти…

САДАЛ. Ще седи той…

КРЕЗИЯ. Нали?

САДАЛ. И ще седи сред злато и върху злато, което ще тече от него.

КРЕЗИЯ. И ще го наречем Златословец.

САДАЛ. Аз мисля, че след седемнадесет пълноводия златото ще тече все още не от устата му.

КРЕЗИЯ. Ти пак се заяждаш.

САДАЛ. А може би той ще седне много по-рано? Преди да седне върху гърнето? Защо? Разликата между престола и гърнето е само една дупка, и то при условие, че си свалиш гащите.

КРЕЗИЯ. Престолонаследникът е бъдещето на Тракия.

САДАЛ. Той може да стане недостоен цар!

КРЕЗИЯ. Така… значи, ти вече си решил?

САДАЛ. Аз още нищо не съм решил. Нашият син може да бъде достоен.

КРЕЗИЯ. Нали?

САДАЛ. Но може и да не бъде.

КРЕЗИЯ. Но той е син на Крезия от Абдера, а не някакво какво да е тракийско дете!

САДАЛ. Нали?!… И ще седи сред злато и върху злато. И ще го наречем Златословец. И ще бъде син на Дарзалас. И после пак ще започнем отначало. И всеки ден едно и също! Докога? Ами ако родиш момиче? Ами ако ние имаме дъщеря? Ами ако аз утре задряма за малко от оная кратка и неповторима царска дрямка и ти бъдеш изгонена в Абдера?

КРЕЗИЯ. Замълчи!

САДАЛ. Защо? Всичко това може да се случи. Може да се случи и по-лошо. Ти пиеше много през последните години, разбира се, пиеше от мъка, но Бендида наказва такава мъка…

КРЕЗИЯ. Ти си жесток и отвратителен!

САДАЛ. Искаш ли да ти кажа още колко много неща могат да се случат, преди престолонаследникът да стане цар?

КРЕЗИЯ. Замълчи! Ти си егоист. Ти се боиш да не би синът да засенчи славата на бащата!

САДАЛ. Аз нямам слава! Славата се ражда бързо — от един бой с легендарен противник. А аз управлявам вече 15 години, без да съм видял очите на Мегабаз.

КРЕЗИЯ. Затова пък уби Орфей!

САДАЛ. Аз не съм убил Орфей! Той бързаше и изживя бързо живота си. Ако съм убивал, то аз съм убивал само себе си, бавно, ежедневно.

КРЕЗИЯ. Какво геройство, да умираш всеки ден в продължение на 15 години. Ти така мислиш да умираш още петнайсет.

САДАЛ. Навярно не ти се чака толкова?

КРЕЗИЯ. Преди да родя, твоята смърт не ми е нужна.

САДАЛ. Благодаря ти, Крезия! Все пак ти си единственият човек, който заговори искрено с мене.

КРЕЗИЯ. Най-после го разбра. Ти винаги си ме смятал за лекомислена и сприхава. Сигурно и ти си мислил, че мога да полудея от пиене на вино. А аз не пиех. Аз правех това, колкото да ме видят, а тайно изливах чашите. Моето пиянство ми даваше удобната възможност да наблюдавам. Да ти кажа ли какъв си ти? Ти самият се превърна в роб — роб на любовта си към Орфей! Ти не го мразеше, нали? Ти го уби, понеже неговата страст към свободата те превръщаше в роб. За да убиеш в себе си своята човешка слабост, ти уби него с царската си сила.

САДАЛ. Крезия!

КРЕЗИЯ. А Крезия може би за пръв път днес е пила. За пръв път, преди да дойда при тебе, изпих пълна чаша силно тасоско вино. Иначе нямаше да имам кураж да ти го кажа. А в дните, когато пиех, ти беше наистина внимателен с мене: „Крезия е царица на Тракия!“ — казваше ти и това беше искрено, макар и с чувство на съжаление. Но ние, жените, не се боим от съжаление. Съжалението не е милостиня, когато този, който ти го дава, съжалява и себе си. Лека нощ, царю на Тракия!

САДАЛ. Крезия! Крезия! (Шепнешком.) Ела да отидем да изпием по един пълен стакан тасоско вино за престолонаследника на Тракия! В кухнята на Евредика, при Ксантипа и… Орфей!

КРЕЗИЯ. Какъв Орфей!

САДАЛ. Ела, ще видиш!

11

(В двореца. Рожден ден на Симала. Викове: „Честит рожден ден, Симала!“ Музика. Антиб настига бягащата Йо, хваща ръцете и, възбудено се стреми да я прегърне.)

ЙО. Пусни ме, ще дойде някой! Ти си пиян!

АНТИБ. Йо, не се дърпай!

ЙО. Чуваш ли, пусни ме, ще извикам!

(Надделява съпротивата й и я целува.)

АНТИБ. Довечера ще дойда в стаята ти.

ЙО. Преди луната или след луната?

АНТИБ. Преди луната. След луната трябва да бъда при жена си.

ЙО. Господарю, днес е рожден ден на дъщеря ти. Днес е празник на Евредика и твой празник. Царят и царицата са твои гости. Защо искаш да влезеш при мене в тъмното като бездомник? Тая нощ ти трябва да запалиш восък над своето легло, да съблечеш Евредика гола и ще видиш колко по-хубава е тя от мене.

АНТИБ. Йо, аз мога да си донеса восък при тебе.

ЙО. Господарю, помисли за дъщеря си. Помисли, че някой може да дойде при нея и да й каже: „Ела в стаята ми преди луната, защото след луната трябва да бъда при жена си…“ Върви, господарю, и смятай, че Мегабаз те е заловил гол, дал ти е дрехи и те е пуснал да си идеш. (Излиза.)

АНТИБ. Мегабаз? Мене? Гол? (Излиза.)

(Влизат Севт и Ронак, следени от Кот.)

СЕВТ. Царят пие с робите.

РОНАК. С един от тях пие най-много. Лоши дни настъпват.

СЕВТ. А пък Кот ни дебне и не вижда, че него го дебне Пердикас.

КОТ. (Влиза.) Пердикас, излез оттам, видях те!

(Севт и Ронак излизат.)

КОТ. Защо лъжете бе? Много вино изпих. Не мога да разбера: другите ли се разбягват от мене, аз ли се разбягвам от тях?

ТЕРЕС. (Влиза пиян.) Отивам в Епидавъра! Отивам в Епидавъра!

КОТ. Двама отиваме.

ПЕРДИКАС. (Влиза.) Вие да не сте се събрали за нещо, щото мене никой не ме търси за нищо?

КОТ. Ние отиваме в Епидавъра, само че няма да ти кажем, защото аз съм военен… А военният за едната тайна живее.

(Появяват се Садал и Орфей с чаши в ръце. Намират усамотено място.)

САДАЛ. През тия петнайсет години, Орфей, ние не сме изпили нито една чаша вино заедно. За какво да пием?

ОРФЕЙ. За бягащия елен, който носи на рогата си слънцето.

САДАЛ. И за оня, който ловецът донесе вчера в кухнята на Евредика!

ОРФЕЙ. Ловецът убива елена, но убитият елен убива у ловеца чувството за вечност.

САДАЛ. Значи, ти дойде в кухнята на Евредика, за да ме накажеш с чувството за преходност?

ОРФЕЙ. Щом като ти ме наказа с безсмъртие…

САДАЛ. Аз съм смъртен, Орфей, и след мен ще дойде друг. Всички ние сме конници, които падат от конете си. Аз не искам слава. Цял живот спя върху дръвник, за да чувствувам брадвата над главата си.

ОРФЕЙ. А тя падна върху мене.

САДАЛ. Защо? Сега ти си безсмъртен. Утре траките ще имат нужда от тебе.

ОРФЕЙ. Тракия имаше нужда от мене вчера.

САДАЛ. Аз говоря за траките.

ОРФЕЙ. За какво може да им послужи това дърво, което ти постави на площада?

САДАЛ. Това още не искам да съобщя.

ОРФЕЙ. А кога?

САДАЛ. Това е моята голяма тайна.

(В това време Севт и Ронак се приближават и едновременно забиват късите си ножове в гърбовете на Садал и Орфей. Последните се свличат в нозете им. Севт, убиецът на Садал, поставя ножа си в ръката на Орфей.)

СЕВТ. (Вика.) Убиха царя!

РОНАК. Царят на Тракия е убит!

СЕВТ. Насам, насам! Убиха царя!

(Бързо влизат всички от празненството: Антиб, Кот, Пердикас, Евредика, Йо, Крезия, Симала, Ксантипа и други гости.)

КРЕЗИЯ. (Пада пред трупа на Садал.) Господарю!

СЕВТ. Този роб уби царя! Притекохме се на помощ, но беше късно. Ронак едва успя да убие роба.

КРЕЗИЯ. Господарю! Царю мой! Стани и виж този роб! Проклет да бъде той и името му!

(Отвън се чува писък, тропот на коне и кратък звън на оръжие. Нахълтват персийски стражи. Появява се Мегабаз.)

МЕГАБАЗ. Честит рожден ден, Симала! Бендида те е надарила с хубост, дано те надари и с магията на майка ти!

АНТИБ. Замълчи, куче! Царят на Тракия е убит!

(Антиб се спуска към Мегабаз, но стражите хващат здраво ръцете му.)

МЕГАБАЗ. Да се разберем: аз съм жесток, но към покорните снизходителен.

КРЕЗИЯ. Кой си ти, варварино?!

МЕГАБАЗ. Мегабаз! Вън се трепят. Искам да кажа, моите хора трепят вашите. Сутринта имаше гъста мъгла. Мъглата е много удобно нещо, особено ако имаш ключ от вратата. Ключалката може да се напипа. Нали, Севт?

КРЕЗИЯ. (Към Севт.) Оковете този предател!

МЕГАБАЗ. Не се занасяй, царице!

ЕВРЕДИКА. Пуснете мъжа ми! Той е пръв пълководец! И ако ти стиска, бий се с него тук пред всички!

МЕГАБАЗ. Да се бия? Ами ако аз тръгна да се бия на всяко празненство, ще бъда шут, а не Мегабаз. (Към стражите.) Пуснете ръцете му!

АНТИБ. Аз съм готов да се бия.

МЕГАБАЗ. Аз съм сигурен, че ще те убия. Но я си представи, че съвсем случайно ме изтърбушиш ти? Тогава оня, атинянинът, дето му знае много главата… как се казваше, атинянските имена трудно помня…

СИМАЛА. Херодот!

МЕГАБАЗ. Той… ще вземе да напише: Мегабаз, глупакът, след като залови по бели гащи… как се казваш… няма значение, взе, че се остави да му изтърбушат корема.

(Симала хвърля кожената топка към Мегабаз и той я улавя. Разглежда я и отново я връща.)

Хайде още веднъж!

(Симала му връща топката.)

Какво има вътре?

СИМАЛА. Понтийска трева.

МЕГАБАЗ. Може ли да се отвори?

СИМАЛА. Не. Това отвън е кожа, съшита със сухо черво от котка. Удари я о земята!

МЕГАБАЗ. (Удря топката и тя подскача.) Дай ми я!

СИМАЛА. Защо ти е?

МЕГАБАЗ. Да си я имам.

СИМАЛА. На мене ще ми е мъчно без нея.

МЕГАБАЗ. Вземи си я тогава! (Връща й топката.)

СИМАЛА. Мамо, искам да се омъжа за Мегабаз. Той е много смешен.

ЕВРЕДИКА. Глупости говориш!

МЕГАБАЗ. Ха! Пикла! Искаш да се омъжиш за мене и като ме убият атиняните, да станеш любовница на Дарий.

ЕВРЕДИКА. Замълчи, чужденецо. Симала е дете!

МЕГАБАЗ. Дете, а иска мъж!

(Двама персийски стражи въвеждат съпротивляващия се Терес.)

СТРАЖ. Господарю, този предвождаше бунтовниците. Избихме всички.

МЕГАБАЗ. Ти кой си?

ТЕРЕС. Терес, племенник на царя.

МЕГАБАЗ. Цар няма, значи няма и племенник.

ТЕРЕС. Варварин! (Спуска се към Мегабаз, но стражите го хващат.)

МЕГАБАЗ. Тук всички искат да ме трепят!

ТЕРЕС. Не само тебе ще бием. Меди, серди и беси вече са се дигнали срещу тебе. Ще удавим всичките ви конници в Хеброс и Стримон.

МЕГАБАЗ. Има ли някъде широко място? Искам да пикая!

КРЕЗИЯ. Оковете убиеца и го хвърлете на двата лъва!

МЕГАБАЗ. Защо да го оковат? Ах, да! Да не би Севт да разкъса двата лъва! И защо сам? Те са си компания с Ронак, който пък уби този роб, когото всички вие познавате, че е Орфей — истинският Орфей!

СИМАЛА. Мамо, той непрекъснато говори смешни работи! Орфей са го разкъсали вакханките, понеже не им обърнал внимание. Там, на площада, има паметник за прослава на великия Орфей!

МЕГАБАЗ. А ти, смешно момиченце, откъде знаеш, че е за прослава?

ТЕРЕС. Орфей беше войник и велик певец на Тракия, той е нужен на траките, за да им вдъхва гордост и сила!

МЕГАБАЗ. Гордост и сила!… Ти в Епидавъра ли научи тия велики работи? Чудиш се откъде знам всичко? Ами аз пък имах велики шпиони. Аз също съм велик пълководец, наричам се Мегабаз, и онзи, атинянинът, един ден ще пише за мене… А аз съм също едно нищо, което Дарий изпраща, за да умре някъде в някой славен бой. За кого да умре? За персите! За да им вдъхва гордост и сила? Ами ако те нямат гордост и сила? Садал беше велик цар! Откъде знаете, че той не е искал да каже: ето тук, на площада, за да се вижда от всички, аз поставям това дърво в човешко подобие, за да знаете от какво нямате нужда. Откъде знаете, че той не е искал да каже точно това? Какво си викате: щом персиецът обяснява нашите работи, значи, не е така!… Срещу мене тръгвали меди и серди. Ще се бият срещу мене. И аз ще се бия срещу тях. Ще се бия срещу атиняните и те ще се бият срещу мене. И ако отърва кожата, това ще бъде заслуга на коня ми, а не на Херодот. Сетих се най-после за това име!… Нека пише, нямам нищо против! В края на краищата и аз съм славолюбив! Затова — да вървя! Аз нямам време! Аз съм велик и трябва да бързам да умра славно, да не би да разочаровам атинянина, чисто име пак изхвръкна от главата ми. Аз трябва да вървя, да покрия с трупове полята на Тракия и Елада! И ако не оставя някъде своя, ще го пренеса в Персия като труп-победител!

(Севт и Ронак запяват: „Слава на Мегабаз, най-преславния!“ Мегабаз равнодушно изважда в двете си ръце по един нож и пробожда коремите на убийците. Те падат в краката му.)

Трупове! Трупове! Ето какво създават легендите! Всички ние сме конници, които падат от конете си… Каква е грешката на Садал? Тая, че се роди рано! Сега е моето време! И аз ще избивам дотогава, докато Дарий иска това, защото аз също съм роб, достоен велик роб!… Садал е мъртъв. И Орфей е мъртъв. Цял живот те бързаха един към друг и затова се срещнаха с удар. Срещнаха се на живот и смърт несвободната воля и свободната мисъл и взаимно се задушиха с любов! Кой победи? Краткостта на човешкия живот? Затова Садал издаде най-човешкия и най-радостен закон: с песни и танци да се слави мъртвият, който отстъпва място на следващия. Не легендата — смъртният решава: сложете ги един до друг в обща гробница! Без надпис, без славословия! Къде са музикантите? Свирете! Къде са вакханките и сатирите? Играйте! Отстъпено е място за ония, които ще решат. (Тръгва.)

СИМАЛА. Искаш ли да ти разкажа легендата за Орфей?

МЕГАБАЗ. Знам я тая легенда! (Взема топката от ръцете й. Пак й я връща.) Сбогом!

(Музика. Мегабаз излиза. Траките вдигат на ръце телата на Садал и Орфей.)