Самодива

Действие второ

Ирин-Пирин планина — овчарска колиба, от която се слушат надолу към Самодивското хорище падала, обрасли в пъстри миризливи цветя. От една страна на хорището високи почернели скали, между тях пролом, през който се синее в далнини ведро небе и през пролома малка пътека към извора Жива вода, що се разлива под скалите. От другата страна гора; стволести дървеса, обрасли с мъх и самодивски коси, се разперили грани.

После зноен летен ден мудно се отеква проточеният блей и хлопот от звънци на стадото, което бавно се прибира зад рида. Над рида из вечерния здрач се подйема блед месец и леките му багри пробягват над водите на извора. Няколко самодиви, изкъпали снаги, облекли бели ризи, решат и плетат дългите си коси край извора на брега. Други седнали върху жилави клоне се люлеят; а две още по-чевръсти, набрали цветя, лихом се втурнали по падалата надолу.

Първа Самодива (тичешком още) — Що ми е мило, най-мило, сестро, китки да кича!

Втора Самодива — Зарумени ли се месечко и дебом задебне звездни седенки, ний тръгваме низ злачни ливади.

Първа Самодива — Чия момина градинка има толкоз миризливи цветя! Да ги вплета само в свилена коса — овчар или хайдутин погледна, три годин болен ще легне.

Трета Самодива (провиква се от един клон, както се люлее) — Пак ли пъстри цветя — не набрахте се вече, не ви додея.

Първа Самодива — Росна роса разкравила едностръка тинтява, чемерика, божури, лалета — каквито щеш! Ела и ти бери.

Трета Самодива — Ката вечер все венец вия. — Сито ми е сърце на всичко!

Втора Самодива (хвърля китката си) — Нека по Неврокопски пазари моми се труфят с бабки и менгуши! Наши треперушки модри теменужки, наши ремъци — бръшлян, трендафил.

Първа Самодива — Всичко приляга на самодивска хубост. Да бере всяка какво й най-допада!

Трета Самодива (Скача от клона и припва към втората да я хване за ръка) — Мощне ми са мили, сестро, модри теменужки! Ела, от тях двете венче ще си свием тази вечер.

Втора Самодива (хванати за ръце с другата берат теменужки) — Венче от теменужки само — край бяло чело да се завият едва да личи в коси ни.

Трета Самодива — Стига. Що ти са повече! Със стрък здравец Гюрга най-личен овчар примами, оброк да се хване с нея.

Първа Самодива — Памет загуби, клетника, сякаш татул да бе ял. Ни чемери, ни магии го хванаха — само тя на оброка не изтрая.

Трета Самодива — Оброк от клетва по-страшен! Ако я надсвири, булка на коляно да му падне — ако го надиграй, вакли му очи да изпие! Наду меден кавал: три дни и три нощи — рудо му стадо из дебри се прокуди, под Гюрга злачен стрък не остана.

Втора Самодива — Пък сега гледай! Обвесил врат по цял ден, сякаш гроба по земята си търси.

Трета Самодива — И като вечер, щом завърне стадо край къшлата, облегне гръб на буката и надуе кавала. Сила и младост изсвирил през него, иска и поплака си пак през него да изкара!

Първа Самодива — Какво се тази вечер забави? Не го е чут. Я, разшетаха се сенки околовръст, копраля е вече месец над вършини и откога звънци преплитат гласове оттатък!

Тихо зад рида се подйема тъжовният напев на кавала, препълнен със звъна от стадото.

Втора Самодива (ослушва се) — С-с-с-т! Ето! Зареди пак

Самодивите се заслушват в кавала. След малко мълчание.

Първа Самодива — Ой, махни-махни, сестро мила. Не е туй песен — жива жалба подйема пак овчаря. Елате при извора, цветя да натопим. Ето наши посестрими, изкъпали кръшни рамни снаги, доплитат коси… (Повежда ги към извора.)

Четвърта Самодива (с тия до нея, като им струва място) — Натопете цветя, сестрици. Дълга пътя от Добруджа сме бъхтали и двете, морни снаги в извор да изкъпем.

Първа Самодива (натопява с другите цветята си, сядат всички край извора и почват да вият венци) — Пристегнете ризи златокрайки — завийте венци, че горе вече закършат със сури елени нашите посестрими. Жив смок шиба — елен не чака!

Сплели вече коси, едните самодиви се защурват нагоре по хорището и из гората, а други остават да плетат венци. В същото време песента на кавала наяква и все по-широко оглася с тъжния си напев.

Втора Самодива (унесена в кавала) — Дума по дума несретна орис нарежда.

Трета Самодива — Слушайте да го слушаме Марварска песен — на песен на радост и воля. Сал жалби в таз земя в песни припяват.

Първа Самодива — Турци ил яничери, угри ли ил татари кръстом я не изрътиха с гробища! От тиха бяла Дунава, пряко Балкана, равни Румански полета, че до килиите на черника в Атон — всички все тая песен пеят.

Втора Самодива — Своя песен свири овчаря. Слушай. Своя жалба разправя. Из сърце му право извира.

Трета Самодива (заслушана заедно с другите в песента, след малко мълчание) — И тия звънци и тюмбеллеци. На неврокопски звънчар ходил да ги поръча, самичък сребро му занесъл: от сребно да ги излее. — Дума по дума от кавала поемат, един я на друг предават — песен на жалба далеч отпяват.

Втора Самодива — Дума ще и до Гюрга занесат — може да бленува, клетника! — Да чуе, що му е наболяло на сърце за нея.

Първа Самодива — Гюрга в горен пруст е прибрала свекърва още в залез-слънце… Ако доземе някой от песента му: — само моми и момци по седенки. Като рано осланени цветя ще наведат глави от нея; ще прокълнат и младост, и венчило.

Кавалът оттатък дигва глас; самодивите пак се смълчават и отведнъж — писва, прекършва песента, та всички, като са насядали край извора, трепват.

Втора Самодива (сепната) — Как прекърши песен изведнъж!

Трета Самодива (плахо) — Душа след песента из кавал излезе!

Втора Самодива — Млъкна всичко. Само тюмбеллеците се обаждат изпод земя, сякаш в село на умряло клепат.

Първа Самодива — Той и тъй ни жив — ни мъртъв се влачи след стадото. — Ний ли грижа ще берем по людски несрети!

Втора Самодива (като се подйема) — Ще ида: душа му на устни да сваря — с чемерни билки болест да прокудя.

Първа Самодива — Не е болест. — Остави го, сестро. Стадо е станал в кошари да притвори. В залиси и грижи — всички са таквизи — и радост хабят, и тъги забравят. (Към трета Самодива.) Ти, сестро, изви вече венец — хубост една!

Трета Самодива (която слага венче теменужки над чело) — Такъвзи исках — сама да го не сещам в руса коса… (Към втора Самодива, която, хванала два стръка в ръце, се е унесла в мисълта си и спряла да плете.) Дай и твоя да довием, сестрице — злакове вече между пръсти, ще ти повехнат, ти все овчаря вайкаш и мислиш.

Втора Самодива въздъхва тихо, навожда глава и пак захваща да вие венеца си мълчаливо.

Първа Самодива (след малко) — Кое младо на радост не се е нарадвало, невяста след година кому не додейва! — По сбори и панаири, по друмье и раздрумье, цял живот кярове по гурбет гонят, а невяста крее край свекър и свекърва и из ден в ден чака да се върне… Чака и гълта сама сълзи — някак жалба й други да не догади… Кога чак коса забелей и млада сила изцеди, ще отседне от коня и ще захлопа на порти той — със злато тежки кемери донесъл, тепърва живот да живей, на чест да се радва…

Трета Самодива — Дали и Гюрга вече си е отзела от Пирин, от хора нощем тъдява. Свряла се е като мърварка в село: ни очи смее да дигне, ни свекърва да прекърши воля.

Първа Самодива — Самодива само китки кичи и хора вий, поврага жалби и несрети, поврага залис и грижи! Ще си похабим радост за хоро тази вечер. — Отскубнете му два стръка кошута, венец по-здраво да вържа, че люшне ли се веднъж хорото — хоро не оставям накити да прибирам по коси!

Трета Самодива (като отскубва няколко стръка от обраслата брега кошута) — Островърха кошута извор Жива вода обрастя — На.

В това време на пътеката през пролома се явява, наметнал долама, Стилян, държи дълга гега в ръце. Той върви с наведена глава и без да погледне някого, иска да замине по падалата нагоре.

Първа Самодива (сегнала да земе стърковете кошута, щом забелязва овчаря, провиква се от мястото си) — Овчарьо, ти ли си оборил глава?

Втора Самодива — Като сянка се мярка и отминава.

Стилян (едва се извръща и като че пак иска да отмине) — Прибирам се на къшлата. И вятъра в гората утихна. Време е.

Трета Самодива — Не се спираш, ни продумваш. — Само песента ти слушаме зад рида.

Стилян (отчужден от тях, не може да се сприказва) — При кого да се спра?… Сам свиря, сам си паса стадото.

Първа Самодива — Забрави ни. — Забрави, що хора по нашите хорища си въртял с меден кавал, докато от хоро ни най-мила дружка откъсна!

Стилян (повръща се, пристъпва към самодивите няколко крачки и несетно завързва разговор) — Като възвие ума на човека въз друга страна — и него ще забравят, и той забравя… Ката вечер аз оттатък свиря и вий китки кичите отсам, пък ни аз вас чувам, ни вий мене.

Втора Самодива — Всички бяхме напред дъх притаили да те слушаме! Дума по дума как нареждаше кавала ти аз слушах.

Стилян — И да сте слушали… Ех, не са вече ония песни, що съм свирил в потайна доба из тези пусти тилилейски усои!

Втора Самодива — Кога прекърши песен изведнъж, като лист сърце ми трепна…

Стилян — Прекърших… уморих се вече блянове да бленувам и песни да пея самичък. В песен блянове да препявам… Днес пак бях запладнил стадо край дъба, под дъба седнах да отпочина. Заспал съм и засънувал — Гюрга ми иде да ме споходи — и жълъд падна да ме събуди! Не навял се пусти беломорец… Цял ден в ума си сън приповтарях, в късна вечер рекох с кавала и в песен да го препея… Ала ми вече додея! И станах оттатък, от Бистрица, пак надолу към село да погледна… Не се мярва сянка отнейде!… Ясен месец грее като слънце, стихнало е дол и бърдо в далнини, ама де ще по туй време друмник из друма!…

Втора Самодива — Сън ще скоро наяве да стане, овчарьо — не викай!

Първа Самодива — Земи пак кавал само, ела на хоро ни засвири!

Трета Самодива — Сън и по-мил отново наяве ще видиш — кога с Гюрга оброк си струвал и очи като извори самичък си й обричал да изпие.

Стилян — Де оброк тя да бе спечелила тогава! Сляп да тръгна по света — само тя пред мене да стои. Да я гледам както хоро повежда и мене с поглед прострелва! Камо тъй да бях ослепял, сал нея да гледам, с кавал песен за нея да пея… Сега в самост по цял ден затварям очи — веднъж да я хвана само, да я видя — както аз я знам — и не мога! (Махва отчаяно ръка и отминава нагоре по падалата към колибата си.) Не мога вече и песента й засвири…

Мълчаливо самодивите го изпращат с погледи. Втора Самодива пристъпва няколко стъпки след него.

Трета Самодива — Не бях го виждала такъвзи.

Втора Самодива — Сърце да ти се откъсне. (Като се повръща пак на мястото си.) Сама не зная какво да му продумам.

Първа Самодива — Каквото щеш хортувай! Коя дума у него сърце ще пробуди. — Кога се радвал на всички околовръст — всяко листо с ромона си му шептяло, всеки стрък се надигал пред очи му да го види — един сал блян спастрил у себе.

Трета Самодива — Слязва в село, един го дръпнал отсам — друг оттатък — самичък не вижда кога му обрали душата…

Още докато трите Самодиви вият край извора венци, горе на хорището други три захващат да свирят с уста, залавят се една други за ръка и вихром се завиват. В същото време младо Овчарче с крака, обвързани от нестригана козя кожа, се изправя горе на скалата да гледа хорото на самодивите.

Първа Самодива става и налага венец на глава. Подире й стават другите.

Трета Самодива — Какъв венец сви!

Първа Самодива — Стрък от всяко цвете преплетох в него — момина сълза и теменужки най-много! (Показва към самодивите, що са се завъртели на хорището.) Ха, тези завъртяха вече! Като подевки на мегданя. Гайда неписнала, моми и момци се не сбрали — те си тананикат сами и хепат.

Трета Самодива (показва нагоре към Овчарчето) — Над скалата и Малешината вече — и той да ги дебне и да ги подзема.

Самодивите се завъртяват няколко пъти. Овчарчето подсвирва весело горе от скалата, те се извръщат към него, разсмиват се и потъват пак в гората.

По пътеката през пролома се задава в празничната си селска премяна Гюрга Самодива. Тя се спира на пътеката, поглежда мълчаливо наоколо, като че си спомня за родните покрайнини, които пак вижда сега.

Гюрга Самодива (към самодивите, които наставали край извора със сдържан глас, като че чужда помежду им) — Венци ли край извора вийте? — Овчаря дали се е прибрал горе?

Втора Самодива — Гюрга!

Първа Самодива (и другите радостно и някак учудено се споглеждат и в един глас) — Гюрго!

Всички се втурват към нея. Тя отначало е сдържана, като че не може да се отпусне пред тях, а те любопитно я гледат и подйемат.

Трета Самодива — Той нея гони, тя него; ненагонили се, няма да се догонят.

Втора Самодива — Овчарьо, аз право думах — сън ще яве да стане!

Първа Самодива — Какви вихри са те погнали в потайна доба — пряко пусто горье, Гюрго, да дойдеш насам?

Гюрга Самодива (усмихната, без да се увлича) — Дойдох след година — година и повече мина — отвратки да ви сторя.

Първа Самодива — Гледай я, да й се ненагледаш, слушай я. — Отвратки! Не бе се чувала и тази дума по самодивско хорище!

Гюрга Самодива — На посестрими отвратки да сторя и своя овчар да видя…

Трета Самодива — Къщни грижи! Ой, Гюрго, как навождаш кротко лице, как тихо приказваш!

Втора Самодива (все още продължава да я оглежда и да й се любува) — И като грижовна стопанка се стъкнала!

Първа Самодива — И като въртокъщница приказва — вижте я!

Гюрга Самодива (разсмяна и отново като своя между свои) — Гледайте ме, нивга не сте ме виждали… Ой, дружки-посестрими, видях аз с грижи как радости вървят и от мъка как воля се ражда!

Първа Самодива — Радост през мъки и грижили ли си гонила да стигнеш, горкана!

Трета Самодива — Под ниска стряха, де денем и нощем черна мъка с неволя се боричкат, разпаса зелен пояс момински — лицето бръчки да набръчкат, ръце слинове да покрият и като съсухрена вейка да съсухрят снага…

Гюрга Самодива — Не знайте — недейте приказва… И в затънена глушина щом слънце надникне, злак побива; в кална локва сред село, сама видях аз — цяло небе се усмихва — по-ведро и по-весело, отколкото във висини!

Първа Самодива (радостно към другите) — Над всичко надсмогнала, волно се сърце под нищо не превило.

Гюрга Самодива — Сред схлупени стрехи хубост и живот подигнах; сред труд и робия хоро завих, мало и голямо повлякох. Младост всяко да отиграе, свойте неволи самичък всеки да стъпче. — Хе, тътнела е земя под моето хоро, дигала съм се до седмото небо!

Втора Самодива (която всичко време с напрегнато внимание слуша Гюрга Самодива. Към другите) — Каквото си беше! Само приказката й не се долавя сякаш…

Първа Самодива (като хваща с две ръце за рамена Гюрга Самодива, жадна да я слуша) — Разправяй, Гюрго — по долна земя по света какво си още видяла — познала. Разправяй, да чуем и ние!

Гюрга Самодива (иска да ги отмине) — Какво ще разправяме, сестрици… За приказка ли съм тръгнала тук! Чакайте, вакла овчаря — искам…

Втора Самодива (спира я) — Потрай, не бързай. Да те видим още.

Гюрга Самодива — Още. — Трудна-неволка съм била, сестрици, от сърце рожба добила. След мъка страшна, радост пламна в сърце ми — радост, що с думи се не изказва!

Трета Самодива (още по-удивена, към другите самодиви) — Трудна-неволка! От сърце?…

Гюрга Самодива — Вчера съм станала от легло — днес отново се родих! — С крила соколови съм литнала право на връх планина да кацна!

Първа Самодива (учудено отстъпва от нея, погледва я и плясва с ръце) — Имат ли вяра думите! — Ти ли си, Гюрго, не си ли?

Четвърта Самодива (която с няколко още заобикаля Гюрга Самодива, докато тя се разправя с другите. Гледа я, пипа я, като че иска да се увери дали наистина е тя) — Сребърен чапраз кръст пристяга.

Пета Самодива — И руси коси пак на две разплела…

Гюрга Самодива (иска да тръгне към къшлата вече, но самодивите не й дават път) — Забавихте ме. Чакайте. После ще познайте. После, като ви сама пак хоро поведа…

Трета Самодива (и всички обрадвани от думите й) — Хайде, да ни поведе пак хорото — в хорото да й се порадваме.

Втора Самодива (припва към колибата нагоре) — Аз ще овчарю хабер занеса!

Гюрга Самодива — Викайте всички вили-самовили хоро да извием. С думи, що се не изказва, с очи, що се не довижда — в хоро се всичко открива!…

Първа Самодива (като оставя Гюрга Самодива и се разтичва с другите) — Тичайте по върхове и ливади, викайте дружки-посестрими — вито хоро десетредо пак с Гюрга ще играем!

Всички Самодиви припват из гората и сепнати самодивски свистения се подйемат наоколо.

Гюрга Самодива тръгва нагоре към овчарската колиба, дето вече я е преварила втора Самодива.

Втора Самодива (хлопа на колибата на овчаря) — Я излез, излез, овчарьо, сън се наяве обърна!

Стилян (излиза из колибата си мрачен и замаян, не може изведнъж да разбере) — А? Мен ли викаш?

Втора Самодива (показва му към Гюрга Самодива) — Я погледни, само погледни — кой иде отдолу!

Гюрга Самодива (спряна на едно падало) — И да види сам не ще очи повярва!

Втора Самодива отминава в гората и под лунните лъчи на самодивското хорище остават само Стилян и Гюрга Самодива.

Стилян (когато чува гласа на невястата си, трепва радостно, но изведнъж тръгва към нея) — Аз знаех: нощ на ден се обръща, ден на нощ, стига да речеш да тръгнеш!

Гюрга Самодива — Не дойде ти, аз дойдох!

Стилян навожда мълчаливо глава и заедно с Гюрга Самодива тръгват надолу.

Гюрга Самодива (след малко) — За Петровден, с бяла харкома ракия, чак отвън село излязох — всички кехаи и овчари си дойдоха, само тебе няма. По Илинден — от песни и веселби всяка къща гърмеше, само нашата в глушина остана…

Стилян — Кога е било то за Петровден или Илинден овчари и кехаи — аз да не тръгна да ги поведа! — През колиби ли, села минехме: всички знаеха, Стиляновата дружина върви… Пък в наше село! Войвода, ни цар тъй са те срещали.

Гюрга Самодива — Само откога заведе невяста в къщи, изстина ти сърце от всичко.

Стилян — Недей, Гюрго. Овчар не е оставил невяста — печалби по гурбет да гони. Не съм за иманье аз като други… Питай ме оставила ли ме е мисъл ден и нощ за тебе. Ама как излязох из къщи…

Гюрга Самодива — Скарахте се с майка. — Ни те видях, ни ми се обади.

Стилян — Мен и тъй беше ми се стегнала душата край къщи. Цяла зима все работа и грижи. Запролети се вече, гората шуми, подйема пай свойта песен за воля — пък в къщи — един насам тегли, други нататък: кого да гледам, да слушам? — Едвам ви придобра веднъж — виж, мама казала, ти си й посрещнала приказка…

Гюрга Самодива (която безучастно слуша поплаките му) — Къщни разправии… И тука още ли се вайкаш и мислиш!

Стилян — Те ме от къщи прокудиха.

Гюрга Самодива — Не си товаря аз душа! — Дето станат, там да останат.

Стилян — Нехаеш ти — теб никой те не задява. Всичко на мене вървеше да трие сол на главата.

Гюрга Самодива — Като спреш да ги слушаш — ще вървят.

Стилян — Много пъти все ме налиташе, веднъж ми причерня — ще се върна, радостта и младините си да намеря пак, никой за нищо да не ме закача. Птичка в оставено гнездо се повръща и пак виква от сърце да запей — повърнах се и аз, ала още като погледнах запустялата колиба! — Същия Пирин с тъмни усои, същите тъмни рудини, стадо да разтиряш колко щеш, само сключило се сърце — ни хубост да гледам ще видя, ни лъх да полъхне ще ми разведри тъгата. Свел съм глава, по цял ден мисля за в къщи. Избягах уж, пък мисълта ми не се откъсва оттам. — Няма ли, виках си веднъж Гюрга — да доде да ме споходи! На нея бари да домилея!

Гюрга Самодива — И да ми е милно домилявало, овчарьо… Остави ме трудна-неволка: тебе не се откъсва мисъл от къщи, пък аз бях прикована…

Стилян (учудено я поглежда и смутен) — Трудна-неволка? Че… да бих знал!…

Гюрга Самодива (свенливо) — Да тръгна из село — тъй ли искаш ти — всички да ме чуят…

Стилян (иска да се оправдава) — Ама аз да знаех, Гюрго… Как би те оставил в къщи тъй…

Гюрга Самодива — Ти тръгна да си дириш младините. — Пролетта цяло село плувнало в облаци, разцъфтели дървеса — още няма мъка, ни грижа. — Като захванаха да се наливат и зреят плодове, като клюмнаха натежали класове по нивята — глъхна навред, всичко натегна, зачака часа си…

Стилян — Зачака…

Гюрга Самодива — Сама-саминка до прозореца в къщи и аз, гледах в насрещни градини как по слънцето въртят от сутрин до вечер високо дръжье слънчогледите. В зори като се завият към изгрев — цял ден по него, не остава ни дъх, ни сок у тях — и вечер пак ще сведат чела над корените си в земята.

Стилян — Забиеш ли корени в земята: и слънцето да стигнеш нагоре, пак ще клюмнеш над корените си…

Гюрга Самодива — Чичо ти Костадин издъхнал, дойдоха да кажат веднъж.

Стилян — И чичо Костадин се поминал?

Гюрга Самодива — Заклепа клепалото. Откъсне се един звън, протегне се над село, втори-трети — както бях се превила до прозореца…

Стилян — Горкия чичо Костадин!

Гюрга Самодива — Мъка ме разтърси цяла. Скочих — не мога да си намеря място из къщи. Тръшнах се — една ръка ми хвана сърцето, ще го изскубе сякаш… И подире… подире като утихна всичко, като ми светна пред очи, сред тишината се обади с ясния си гласец моя аждерко… Защо не беше, овчарьо мой, да го чуеш и ти!

Стилян (радостно) — Ой, Гюрго, мойта момчана рожба!

Гюрга Самодива — Тъй леко-леко ми стана на душата — себе си и всичко отново познах в света. Вчера не ме сдържа на постеля, днес ми стана тясно из къщи. — Майка да бави рожбата ми, аз литнах като птичка към тебе!

Стилян (не може да удържи радостта си) — Гюрго! Нов живот с галено чедо. — Отсега вече нов живот на нова радост! — С тебе двама край него — при него, — хайде…

Недовършили още реч, Стилян и Гюрга Самодива, Овчарчето пак се изстъпва на скалата. След малко сепнати свистения се подйемат, зашумяват дървеса и ветви и през рида отгоре от гората се показват припнали към хорището самодивите, препасани с бръшлян и окичени с венци и цветя.

Първа Самодива (припнала към Гюрга Самодива) — Хайде, Гюрго, всички дружки-посестрими идат — с първа сила хоро да ни поведеш! Ти поведи, ний подир тебе — да свием, извием както си знаем!

Гюрга Самодива (готова, разперя ръце и се налавят една до друга) — Ето ме, дружки! Хващайте една за друга — в хоро радост да отиграем! — Овчаря мой пак ще надуй кавала: песен за нов живот и нова младост!

Стилян (трепва и измъква от пояс кавала) — Гюргина песен — дръжте се добре, слушайте — що вели кавал, говори!…

Трета Самодива — Хайдете, дружки-посестрими, Стилян кавала подйема.

Стилян — Подйе го той вече и ще свири — Гюрга Самодива хоро да играе — сам Ирин-Пирин ще му приглаша!

Стилян се обляга настрана до един бряст и надува кавала.

Самодивите подйемат скокливо хоро и запяват тихо:

Всички самодиви се пущат.

Втора Самодива — Свириш, бог убил те, овчарьо, в кавала душа говори!

Стилян (хвърля се да прегърне Гюрга Самодива) — На нова младост песента! От хоро те зех, в хорото те познах пак, Гюрго…

Гюрга Самодива — Мъжка е сила у тебе. Тъй си ми драг, овчарьо!

И двамата се прегръщат и целуват. Самодивите подкачат пак хорото около им и подйемат песента.