Самодива

Действие трето

Късна есен полъхва над посърнали дворища и градини, пред прозорците на някогашната бабина Петканина стая. Тук-там по колове на плетищата се жълтее тиква, свесла мисири висят някъде под дълга стряха, по стените съхнат върви червени петелки. Вътре, в къщи, всичко е отново прередено. Пречките на прозорците изрязани, нови хубави постелки красят навред, стените добре измазани и тънки первази се вият наоколо. В прибраното огнище гори слаб огън, под стария иконостас е изправена шарена ракла, а над нея е провесена от тавана цедилка — люлка за детето.

Още отрано захваща да се смръква и през прозорците се забелязва как един след друг комините по покривите задимяват с гъстия си чер дим. Отдолу под чардака се чува проточеният блей на овце, който от време на време пресичат дрезгави кукуригания на петлите из махалата. Морна дрямка е налегнала над всичко околовръст.

Стилян, с вехти и поизтрити дрехи, по антерия, се е претегнал лениво на миндеря, дреме мълчаливо. Гюрга Самодива, празнично стъкмена — причесана, със свързана на чело забрадка със злата огърлица на шия, е приседнала на шарената ракла, зела в ръце рожбата си и я бави.

Гюрга Самодива (срещайки с показалец пръстчето на детето) — Хай, мамино мило чедо, хай — бо-о-о-т, бо-о-о-т! Няма да плаче мойта рожба попана — не е хубаво, като плаче! Хай пак — бо-о бо-о-т… Ха, тъй! Не обичам аз детето ми, като плаче. Разкриви уста, набръчка веждички, разцили се… Виж, личицето му — слънце светва, като се усмихне! Хайде сега в люлката да наня… (Не го сложила още в люлката и детето пак се разплаква. Тя скача и го носи насам-нататък из стаята. Като че й е додеяло.) Е-е-е, хайде пак!

Стилян (лениво подига глава, сякаш вече всичко му се е отщяло от света) — А? Какво го гълчиш?

Гюрга Самодива — Ще го гълча ами! Цял ден не ме остави да излезя от къщи.

Стилян — Къде ще вървиш? (Като се понадига да надзърне през прозореца.) Я виж какво е облачно навън — тази сутрин беше захванало и да ръми. — Таквози време не е ни за ходене, ни за работа. (Клюмва отново на миндеря.)

Гюрга Самодива — Хайде, пак! От сутрин до вечер ти само дреми тук и аз да стоя да бавя този немирник…

Стилян (надига се, протяга ръце и се прозява) — А-а-а!

Гюрга Самодива — Той плаче, не млъква, ти се прозяваш и не продумваш дума.

Стилян — Женени хора — какво искаш да приказваме. Всичко, дето е било за приказка помежду ни — изприказвали сме го.

Гюрга Самодива — Други път бари Пенка идеше да го земе от ръцете ми надвечер, сега — отишла е да гледа хорото — и нея я няма… Пък тези овци какво са се разблеяли, да са зажалили отзарана.

Стилян — Каза ми съседа, ще доде да помогне днес да изринем кошарата. — Не ги изкарах, блеят.

Гюрга Самодива — И вий ще ринете кошарата днес…

Стилян — Петковден ли, ще кажеш. Този празник ний повече сме го вардили за майка ми. (Изведнъж се сеща сам.) Ами? — Тя днес тряба да посреща оттатък — ний не отидохме да я видим бари.

Гюрга Самодива — Едвам по тъмна вечеря ти дойде на ум. — Тъй ли ще отидеш оттатък?

Стилян — Врече ми се съседа, ще доде да ме вика, ти казвам.

Гюрга Самодива — На какво приличаш в тези дрипи и как се търпиш!

Стилян — Е, на кого приличам — на себе си ще приличам…

Гюрга Самодива — Като погледна през прозореца към хорото: всеки се запършил — пременил, драго му е, че живее — пък ти…

Стилян — Защото е на хорото — стъкнал се, пременил се — ще ти напълни очите. Я да го видиш у тях! — Ама ти мене само виждаш… тъй поотпуснал съм се; е, то се разбира, като ме гледаш ката ден все тъй, людските хора по ще ги смяташ за нещо…

Гюрга Самодива — И на хоро, и в къщи — по премяната си личи всеки.

Стилян — Ами… По нас има една приказка — знаеш ли я — хубавия кон и под съдран чул…

Гюрга Самодива — Ти всичките мъдрини на бабите из махалата чуваш и идеш да ми ги повтаряш — на ум да ме учиш.

Стилян (свива рамена) — Тъй си е приказката, ти казвам.

Гюрга Самодива — Няма от людски приказки ум да земам аз, ами ела да ти извадя дрехи да се облечеш.

Стилян (Става и тръгва да излязва) — По-напред да видя съседа няма ли да доде. Чакай!

Гюрга Самодива — Премени се, стегни — сам да се познаеш, като се погледнеш. В премени да сетиш — и сила, и радост…

Стилян — Подире ще се върна да се преоблека. — Като ме искаш пременен, да се пременя.

Гюрга Самодива — Ако видиш Пенка навън, кажи й да доде да побави този размирник — няма да ме остави на хорото да отида!

Стилян — Ще я проводя. — Приготви ми дрехи, ще се преоблека — двама ще идем.

Гюрга Самодива — Никого не чакам! Аз ще отида. Само тя да го вземе от ръцете ми.

Стилян излиза. Отвън писва гайда.

Гюрга Самодива (става още по-нетърпелива. Ту снове нагоре-надолу да замирява детето, ту пък се спира и занича през прозореца нататък към хорото) — Ей писна гайдата, хороводника пак разпери ръце. — На, залюшнаха се по него и моми, и момци. Хорото никого не чака! Който се е уморил овреме или съвсем не е смогнал да се хване — няма да се спре за него. Да стои настрана и ай тъй като мене да гледа от прозореца. Ама аз не съм се още уморила! Нито като овчаря ми се е отщял света. Този пакостник не ме пуща! Иска от хорото да ме откъсне! — Ха, горе на нашите хора всяка отде се подаде, тича да се хване — коя отстрана ще остане да гледа!

Влиза Пенка, но сега причесана и окичена, с огърлица рубета на врата, в ново сукманче и с нови папуци — едвам се познава.

Пенка — Како Гюрго, батю Стилян ме проводи при тебе.

Гюрга Самодива (която занича през прозореца и не вижда, кога влиза Пенка) — Цял ден не се вести, Пенке!

Пенка — А-а, батю Стилян ме срещна на вратата! Аз идех с буля Дойновица. Тя отиде при баба Петкана оттатък.

Гюрга Самодива (като забелязва пременената Пенка) — Ама ти — я какво си се пременила. Сукманя ти нов, огърлица рубета на врата — мома за хорото!

Пенка (навежда очи) — Цяло лято износвах с овцете какиния вехтия. Сега овцете ги закараха на къшлата. Мама ми скрои нов. Да имам за в празник.

Гюрга Самодива — Няма вече да рачиш да стоиш да залъгваш тоя плачливко — аз да прескоча на хорото, да обиколя.

Пенка — Иди, како Гюрго. Ще остана да го залъгвам. Кака е на хорото — аз съм коритана.

Гюрга Самодива (подава й детето, изправя се пред огледалото и бързо си оправя косите) — На, тури го в люлката. Да го приспиш. — Ти на премените си и на хорото не искаш ли да се радваш!

Пенка — Нали тъй, како Гюрго — че като съм коритана! — Редяхме се напред у дома, пък кака ми се присмива: за кого се стягаш — ще доде ли някой да се хване до мене.

Гюрга Самодива — Ти й кажи — аз за мен си се редя, аз да съм хубава!

Пенка — Аз тъй й казах. Никой да не ме види и никой да не се хване до мен… Аз да си поиграя, да си се понарадвам пременена… Като е пременен човек тъй… на него самичък му е драго…

Гюрга Самодива — Радваш ли се сама на себе си, всичко ще ти се радва наоколо, Пенке. (Отваря раклата, изважда няколко нови дрехи и ги слага върху миндеря.) Тъй и на батя си Стиляна да кажеш. Като доде, да му дадеш тези дрехи да се премени и той.

Пенка — Ще му ги дам.

Гюрга Самодива тръгва да излиза, но детето писва подире й и тя се повръща пак.

Гюрга Самодива — Щом тръгнах, писна пак!

Пенка (мъчи се да замири детето, което продължава да плаче) — Той е хрисим… Той ще мълчи… С-с-ст… Аз ще му изпея най-хубавата песен, дето зная…

Гюрга Самодива (вижда, детето не млъква, и отново го поема) — Песни му пей, залъгвай го както щеш — той на майка си врата иска да превие… Отсега още и той!

Пенка — Да отида пак от ос-крушата на таласъмената къща да донеса горилки, како Гюрго. Както онзи ден — да изгорим плача.

Гюрга Самодива — Тичай, Пенке. Той няма да млъкне. Все с крушови горилки трябва да му горим плача.

Пенка (припва навън) — Ай сега!

Пенка изскача навън и преди да притвори вратата, влиза от чардака Старата жена, пак стегната и пременена като пролетес.

Старата жена (с влизането си и бърза да се ръкува) — Добър ден, невясто. За много години. Да е жива свекърва ти… (Като се огледва.) Ами сватята Пенка къде е? Де ви са гостите?

Гюрга Самодива — Оттатък. Тя там се нареди и там трябва да посреща.

Старата жена — Слязох с нашите моми за хорото, отбих се при Дойновица — тя дошла тук. И аз тръгнах направо, без да питам — нали имате ден. Рекох, наредила си се, за Сватята посрещаш.

Гюрга Самодива — А-а, сега никого не посрещам. Бързам за хорото.

Старата жена — Върви, върви. Аз няма да те бавя. Няма да сядам биля. — Че оттатък при брашнянката проводихте сватята Петкана, а?

Гюрга Самодива — Не сме я провождали. Тя се пречисти оттатък, измете и се пренесе.

Старата жена — Ех, да ви остави вас на по-широчко. — Я, какви си постлала-наредила; пролетес не беше тъй, като идвах.

Гюрга Самодива — Пролетес майка всички губерчета и постилки в диплуза държеше — сякаш за в диплуза да стоят са тъкани.

Старата жена (прихва да се смее) — Пък ти, като отиде тя оттатък, извади целия диплуз и го постла.

Гюрга Самодива — Не мога аз да търпя в пуста къща горница пълна с дрехи.

Старата жена (смее се още по-силно) — Ха-ха-ха! Че и пречките на прозорците си ги изрязала. — И не те е страх от нищо.

Гюрга Самодива — Тук на всички е оживял страх на сърце. Всеки се затворил, свил — да се не покаже, да го не видят… Има ли по-страшна неволя — тъй цял живот в къщи като в затвор?

Старата жена — Ха-ха-ха! Когато дода у вас, все ще чуя някоя нова от тебе, невясто… На толкози години жена станах, таквази приказка не бях чувала… Чакай-чакай, аз сватята Петкана да видя; тя как е, какво ще каже на туй!…

Пенка се повръща с крушови горилки в ръка. Старата жена тръгва да си отива.

Гюрга Самодива (към Пенка) — Тури на огъня да запалиш горилките.

Пенка (слага горилките в огнището) — Те са сухи, сега ще пламнат!

Старата жена (като се повръща от вратата) — Ами какво чуваме, невясто — Истина ли е? — Дойновица щяла да повтаря. Искал я някой вдовец — хем заможен и само едно дете имал. Като й е излязъл пък късметя — да се омъжи. Млада жена защо ще чака!

Гюрга Самодива — Не зная. Нищо не съм чувала.

Старата жена — Един плет ви дели — бива ли тъй да не се чувате! Ний горе чак на колибите се научихме… Тя нали е оттатък, аз сега ще я видя. — Хай да те не бавя за хорото! — Млада булка беше сватята Петкана, на днешний ден й съм ходила за много години оттатък до брашнянката и сега на старини пак.

Старата жена излиза. Пенка дигва запалените горилки от огъня.

Пенка — Хай сега, како Гюрго, бягай да гоня плача.

Гюрга Самодива — Да го гониш и жив да го изгориш, дето разплаква мойто попано момче! (Хуква наоколо из къщи, по нея с горилката тича Пенка. След като обикалят веднъж, спират се сред къщи). — Що си погнала да гониш, Пенка?

Пенка — Плач гоня да изгоря — твойто момче да не разплаква!

Гюрга Самодива — Гони, гони, в огъня да го загониш чак!

Пенка обикаля още веднъж тичешком наоколо и хвърля гранките в камината.

Гюрга Самодива (подава детето на Пенка) — На, земи го сега — плача му изгорихме.

Гюрга Самодива бързешком изскача из къщи. Пенка носи из стаята детето, което се е комахай замирило.

Пенка — Той сега ще спи — да порасте… Като майка си голям. (Спира се до прозореца и занича навън.) Ей, кака Гюрга отиде на хорото и право до батя Бойка… (Слага детето в люлката, люлее го и пак занича през прозореца. Отвън изведнъж дига глас гайдата.) Щом се хвана — и гайдаря тропнатата! Задруса се цялото хоро!… (Тя затананиква да приглаша на гайдата, после захваща край люлката излеком да потропва, докато се увлича в свирнята на гайдата и почва да тананика и сама да се хепа из къщи).

След малко се повръща Стилян и Пенка се смирява мълчаливо настрана. Още щом отваря вратата той, от чардака се зачува викът на Дойновица, която сега иде с черна салтамарка, препасана с чиста престилка и малко по-прибрана.

Дойновица — Стиляне, Стиляне! Чуй да ти кажа нещо!

Стилян (чака я да влезе и притваря вратите) — Какво е то?

Дойновица (с влизането си се огледва наоколо) — Тук няма ли никого? — При Стрина бях оттатък, видях те, че станах да дода да ти кажа. — Аз вече ще се женя, на друга къща ще отида и както казваше моя мъж, бог да го прости — човек да не става на чуждо гърне меродия, — ама… толкози години съм живяла с вас, мъчно ми е за тука. Че най ми е мъчно за Стрина. Рекох, ще се пресрамя да ти кажа една дума, пък ти, ако щеш, чуй!

Стилян — Е, казвай де. Ти каквото отдалеч го засука!…

Дойновица (с повдигнат изведнъж глас) — Бре Стиляне! Очите ти ли тази твоя Гюргя изпи, да ослепя — не виждаш в къщи какво става — пред тебе?

Стилян (поджегнат, изведнъж строго я смерва с очи) — Какво става в къщата ми?

Дойновица — Амчи самичък ако не виждаш, най-подир не чуваш ли барим какво шушукат зад гърба ти?

Стилян (скача и със стиснати пестници ходи из къщи) — Пак ли захванаха да шушукат! Кой шушука? — Ай сега ще им дам да ме разберат!

Дойновица — Кого ще уплашиш? Ти в къщата си виж. Какво ти са криви людските хора, че приказвали. Бог да го прости моя мъж, той тъй викаше: то ако не е за приказка, няма да се приказва! — Хич, ти майки си, дето е треперела прах да не падне върху тебе, да я накараш на старини да си остави къщата, там до брашнянката в един курник да си свий! На Петковден гостите си в него да посреща.

Стилян (като чува името на майка си, лицето му потъмнява и изведнъж се смирява) — Мама ли? — Да не би тя да ти е казала нещо, да додеш да ми кажеш?

Дойновица — Тъкмо. Намерил си. Не други, ами Стрина ще си изтърве от зъбите езика. — Що ми тряба мене тя да ми казва.

Стилян — Аз на майка си в нищо не искам да се вмесвам, нито да й преправям нещо — тряба да знаеш. — Оставил съм я на волята й. Тука с нас ли иска да живей, оттатък ли — тя сама си знай. Не съм й нищо думал. — Като слязох от къшлата, намерих я, замазала си до брашнянката, постлала си — отделила се сама там.

Дойновица — Чакай сега! Знаеш ли как е плакала пред мене Стрина, като се скарахте, да отиде ти горе на къшлата и не искаше да се прибереш? Само когато ровехме чича Костадина, да можеше отнейде да видиш какво й беше. От всяка страна я дърпат и питат за тебе, пък тя преглъща и навожда глава.

Стилян — То то мина. Забравихме туй и ний, и тя.

Дойновица — Ба, тя не го е забравила. Щом не се върна за Петровден ти и тя захвана да си маже оттатък. — Не ща, викаше, да стоя помежду им, да им развалям живота. То най-широка къща за две жени е тясна.

Стилян (дига рамене) — Дето ще й главоболим и да се притеснява при нас. — Тя там ще си бъде по-добре.

Дойновица — Настрана, а? Ами тебе как ти дава сърце? — Хората си довеждат невяста да шета на майка им, пък ти твойта я доведе, да я изпъдихте от къщата й. Сама да си шета, да си готви, кърпите и ризите си на деня си да ги пере сама.

Стилян (отново захваща да се разхожда) — Какви ризи и кърпи — аз нищо не зная!

Дойновица — Отвори, че ги виж: прострени по върлината на чардака отвън.

Стилян — Не зная! Отде се намери да додеш над главата ми и ти — да ми приказваш сега тези!

Дойновица — Стрина като не смее, рекох, аз ще ида!

Стилян — Аз вече нищо не мога в тази къща. Да ме оставят всички на мира! Да прави всеки каквото иска.

Дойновица — Туй я боли и Стрина най-много! — Тя другото ще преглътне и на свойта си как да е надвиа. Ама туй — Гюрга да ти прави къщата за смях пред цялото село, пък ти да се стъписваш пред нея!

Стилян (раздразнено) — Кой е взел връх над мене? Отде знаете вий какво става в къщата ми, че си пъхате гагата тук? Дохождаш и ти, и таквизи като тебе: само майка ми да ядосвате и да я подскоросвате срещу нас!

Дойновица (кръсти се и се вери) — На, езика ми да изсъхне, ако съм продумала дума! — Амчи не сте в гората — нали ви виждат хората. Сватята напред — запътила се горе от колибите чак за много години на Стрина да доде. Върви, както си знае, Гюрга я посреща — ни да покани морната жена, ни добре дошла. — Оттатък свекърва ми се е настанила… Нямам сега време гости да посрещам, аз на хорото съм тръгнала!

Стилян — Хъм, че ти тука ли беше? Отде знаеш пък и как е рекла?

Дойновица — Сватята нали доде при Стрина и ни разправи всичко.

Стилян — Какво ви разправи? — Че Гюрга я изпъдила оттук?

Дойновица (мънка) — Амчи-и-и и да не е съвсем тъй — тъй се казва. Бог да го прости моя мъж, той тъй викаше: хората не ще ти рекат ей ти, куме, право в очи, ти самичък трябва да го проумееш!

Стилян (сърдито) — Вий от сламката греда правите! Само с крамоли и раздори да разнебищате тази къща!

Дойновица — Твойта къща невястата ти я разнебища!

Стилян — Заплитате ме и мене във вашите разправии — седнах да ви слушам и да ви разправям — на махлянска клюкарка да замязам!

Дойновица — То на една къща честта стопанката я дига — тъй вика този мъж, дето ще ме земе. Пък бог да го прости моя мъж, той тъй казваше: по къщата си личи честта на човека.

Стилян (кипи, сърдито) — И мъж ти, дето умрял, и този, дето ще те вземе, и ти с твойте приказки, които предъвкваш — махвайте се, пръждома ви главата!

Дойновица — Ха, дано и мене, и мъжа ми, и този, дето ще ме земе, цяло село да ни знае. Аз, като се ожених, имах страха на мъжа си, докато му доведоха коня и ми казаха, че е умрял. Вдовица останах и пак не съм като невястата ти…

Стилян (пресича я) — Какво? Ама ти с мойта невяста ще се равняваш?

Дойновица — Няма да се равня. Като нея аз не съм проумявала нещо — да зарежа мъжа си, на своя глава да тръгна!

Стилян — Че ти имаш ли глава и тя да може да проуми нещо? Досега все: бог да прости моя мъж, той тъй викаше — държеше, сега пък — тоз, дето ще ме земе, тъй вика…

Дойновица — Е, аз не знам друго. Друго не ми влиза в работата. Останах млада вдовица, което бях чула от мъжа си, него държах. И благодаря на бога, не му зачерних името. На и досега коня му не дадох да продадат. Гюрга не рачи да забради чер ръчаник до третините на чича Костадина — аз, чак под венчило като тръгна, ще го снема! — Хората ме виждат каква съм. Затуй ми излезе пак късметя — човека самичък проводи да ме иска.

Стилян (като че на себе си, гневно) — Ще те видят. Всички сте една стока!

Дойновица — Ти гледай невястата си. При жив мъж още не беше годинясала в село и…

Стилян (втренчил широко отворени очи в нея и едвам се владее) — Какво мойта невяста? — Казвай де! — Какво да я гледам?

Дойновица (показва му с ръка към хорото) — Обърни се през прозореца, виж я! — Какво аз ще ти казвам. — Пред цяло село Бойко кехаята си я подвлякъл — де бре, не ще да знай! Като да си е негова!…

Стилян (настръхнал, отива и отваря вратата към чардака) — Оттука! Вън оттука!

Дойновица (разтреперана, се дръпва към вратата) — Аз ще си отида! Нищо вече няма да ти казвам. Няма да ме видиш. (Като излиза на чардака, малко по-смело.) Тя тази ръка, дето на майка се е дигала…

Стилян (вика гневно и я заглушава) — От къщата ми, ти казвам! — Да не си пристъпила още един път този праг! (Тръшва след нея силно вратата, мъчи се да се успокои и се разхожда насам-нататък из стаята.) Добре Гюрга не беше тука да ме види и тя. — На какво се обърнахме…

Пенка (след малко мълчание, тихо) — Батю Стиляне, кака Гюрга ти остави тука чисти дрехи. Каза, като се върнеш, да се преоблечеш.

Стилян (отива при раклата, похваща само дрехите и пак ги оставя на мястото им) — За кога вече ще се обличам и аз! Не се облякох с Гюрга — тя отиде на хорото да играй. Да дойде Дойновица да ми надума каквото си иска!

Пенка — На кака Гюрга буля Дойновица никога не смее тъй.

Стилян — Тя кога Гюрга е тука и не помирисва насам…

Пенка — Хем кака Гюрга нито се кара с нея, нито й е рекла някога…

Стилян — Аз стоя да се карам и да се бия с всички. — Затуй ще остане у мене сърце и за премяната си да мисля, и на хоро да отида!

Пенка — Няма ли да отидеш? — Е, тогази ти варди детето, пък аз да отида на хорото още малко.

Стилян — Хайде върви.

Пенка изскача. Когато отваря вратите, на чардака се мярва баба Петкана, събира по върлината прострените си дрехи и занича насам.

Стилян (забелязал изведнъж майка си, отива и се изправя на прага) — Какво, майко! Какво заничаш през прага? И ти ли не рачиш да влезеш тука при мене?

Баба Петкана (още на чардака, помайва се да влезе и мънка) — Бях простряла на върлината, че го събирам. Какво да влизам по вечеря вече…

Баба Петкана с нов чер сукман и хубава подшита салтамарка, влиза и държа няколко прани бели кърпи в ръка.

Стилян — Останал сам-самичък в къщи — само овцете се разблеяли под чердака, на поразия и те сякаш! — Днес празник, пък я ме виж в какви дрипи съм. Че и ти не искаш да додеш при мене.

Баба Петкана — Невястата няма ли я?

Стилян — Отишла на хорото, пък аз останах да стоя при детето. Бавач станах. — Мини, седни де! Захвана да чакаш и ти да те каня като людска ли?

Баба Петкана (сяда на миндеря и почва да гъни кърпите) — аз рекох, вий ще додете при мене оттатък. Нали посрещах днес.

Стилян — Ачи един празник е, дето ще се премени човек, ще се срещне с хора — да познае, и той че живее, — пък ний със залисията си забъркахме вече и делник, и празник. Чак по тъмна вечеря ми дойде на ум, че днес Петковден беше.

Баба Петкана (навела глава и с благ, тих глас) — От отзарана аз все ви се надявах. И съседи, и роднини — никой не ме забрави. Сватята горе от колибите слязла да ме зачете. — Мислех си, бари за Петковден вий няма да ме оставите…

Стилян (присяда до миндеря и заробял пред майка си, мъчително кърши рамена, като че не знае какво да каже) — Ами нали ти казвам, майко… — И ти сега, като че сме людски. — Днес цял ден чаках съседа да ми помогне да очистим кошарата. Той не доде и аз — на!…

Баба Петкана — Станахме людски, Стиляне. По-напред — по пол година се не виждахме и пак ти не мислеше. Пък сега в един двор сме и не ти иде на ум за майка ти.

Стилян — Ама, майко, недей тъй… Аз, като додох да ти целуна ръка да се простим, нали ти казах.

Баба Петкана — Понякога нощем подпрат се клепки, не мога да заспя. Стоя и си мисля. — Добре не е жив баща ти. Да доде той да види къщата си. Един-едничък син да имам и на старини да се отделя от него. На две огнища огън да се кладе, да гледат всички, два комини че димят у дома. — Ще си вземе главата и отново в гроба си ще се повърне.

Стилян — Мене лесно ли ми е да гледам туй, майко? Мислиш, лесно ли е? Какво да правя? Тебе не ти харесва при нас… На, станаха личби, дето и не бях ги помислял някога! — Пък Гюрга не е таквази. Не знаеш ли какъв живот е тя живяла! Аз се превих и аз търпявам всичко, ама тя не може тъй, да се залиса — никога да не помисли за себе. И работа, и шетня, всичко с радост ще захване и на весела игра ще го обърне. Таквази е тя. Тебе пък не ти харесва туй.

Баба Петкана — Стига сме одумвали невястата. Какво е крива тя? Помежду ни тя е людски човек. От людските ли ний с тебе — майка и син — ще искаме да ни нареждат живота.

Стилян — Тогази какво искаш от мене? Да е на ръката ми само. Кажи! Аз тука от ден на ден по се замайвам. Не зная вече — не мога. Не остана у мене ни ум, ни сърце.

Баба Петкана — И аз не зная. Какво ще искам от тебе. (Дълбоко въздъхва.) Какво съм си мислила, на какво се надявах, пък то излезе…

Стилян — Защо не кажеш? Какво си мислила?

Баба Петкана — Доведе ме баща ти в тази къща, ни свекър ми продумва, ни свекърва рачи да ме види. Оттатък превихме се и двама до брашнянката и чак кога свекърва ми се помина, излязохме тук — да шетам на дяда ти.

Стилян — Умря подире и баща ми — доде ме отгледаш да порасна, бял ден не видя. Пък аз порастох да дигна на тебе…

Баба Петкана — И що съм се грижа грижила, що съм сълзи изплакала подире ти…

Стилян — Знам. Всичко знам. Какво ще ми го повтаряш сега туй.

Баба Петкана — Само по-миналата есен, като подкарахте овцете на зимовище. Излязваме отвън село да ви изпроводим — коя туй поръчва на сина си, коя онуй — аз само като погледна до мене Дойновица с черния ръчаник — схващат ми се челюстите, не мога да продумам дума. Разправихме се, тръгнахме си с чича ти Костадина; той ме раздумва, дава ми клонче да си занеса — че съм изпратила син и го чакам, — аз нищо не чувам целия път. Като се върнах в къщи, та ме лъхна оназ пустош, като седнах ай тука до прозореца, да заплаках! Къде те изпроводих? Какво не е ставало по туй Ениджевардарско поле и на колко кехаи и овчари само коня са докарали оттам!

Стилян — Де онуй време! Тогази туй ли бях аз! С чобани-арнаути там по Вардара се разправях, — дигнех ли гега на някого да настръхна: три пъти по-голям ставах!… Беше то вече. Сега като жена — с Дойновица се разправям. (Свива рамене и едвам си сдържа сълзите.) Каква беше тази мойта, как се превъртя всичко и какво стана с мене, майко — не мога самичък нищо да проумея! Не съм вече ни за себе си, ни за тебе — не съм аз!

Баба Петкана (като че унесена в себе си) — Все днес за утре оставях, от таз година за догодина — да се прибереш, да се сберем, че тогава и аз да видя нещо от този свят. Пък то. — Сега вече колко ми остана да живея и колкото ми е останало за какво ли ще го — (След малко мъчително мълчание.) Хайде вече да си вървя — хорото се разваля, ще си доде невястата, ще ме свари тук.

Стилян — Къде, майко? Какво, като те свари Гюрга тук? Защо все като людска?…

Баба Петкана (станала да си ходи) — Като се счупи един път джама, срещай черепите колкото щеш — не се кърпи вече.

Разговора пресичат смехът и веселите викове на Гюрга Самодива и Бойка, които идат запъхтени и с лица, пламнали от игра. Бойко е момък, Стилянова пора, само бодър и стигнат, облечен с нови премени. Забунът му е обшит с ибришим, на червен пояс е запъхнал сребърен дивит, обут в цървули с бели навуща и черни върви.

Отвън вече се е свечерило и се чуват хората, които се разотиват от хорото.

Бойко (от чардака още) — Уруки да не ти е, Гюрго Самодиво, играйш! Насмалко що не ми стори назад от тебе да остана, за присмех по малешини и млади овчари.

Гюрга Самодива — Ела, ела и на овчаря мой кажи: как сме хоро въртели двама… Той цял ден днес в къщи е стоял, че го остави сърце и на хоро да не излезе надвечер! (Като съглежда баба Петкана.) Ха, тя майка била при него — раздумвала го е с блага реч…

Баба Петкана (сякаш иска да се оправя) — Сега що ме повика от чардака Стилян, невясто… И аз бях тръгнала да си вървя.

Гюрга Самодива — Добре бари ти си се спряла при него. На туй хоро другиго и да вържеш — в къщи няма да стои.

Бойко — Ха-а, хоро беше, ти казвам, Стиляне, стар акранин! Въртяхме го, да го сукахме с Гюрга: пукаха сърмени колани, звънтяха момини гердани и не оставихме един да се пусне от него до тъмна вечеря.

Стилян (който се е изправил настрана и всичко време стои мрачен с наведена глава) — Ех, добре сте поиграли.

Гюрга Самодива — Само ти не излезе на обща веселба да се порадваш… Бях му извадила дрехи да се преоблече — че и тях не ги побутнал.

Бойко — Чудом се чудя на него — овчар ли е бил той, не е ли! Да му изстине сърце от всичко — и първом хоро есенно кога залюшнем, да не излезе да го види.

Стилян — Какво ще се чудите!

Бойко — Ами за туй хоро моми нови премени шият, кехаи и кърджии коня не жалят да го сварят — първо хоро е то, след летен пек и умора! Или ти вече всичко забрави, Стиляне! И хора, и веселби, и ергенска вярна дружина.

Стилян — А бе, какво си дошъл сега и ти, да си се заловил за мене? Няма ли друго какво да приказвате, ами мене ще окайваш? Ти тебе си гледай, що ти трябат другите.

Гюрга Самодива — Ами какво ти каза сега Бойко, че се ропаш. Тебе ти станал крив сякаш целия свят.

Стилян (сропнато) — Крив ми е!… Свят! Една глава да има, ще я извия, да я откъсна самичък веднъж!

Баба Петкана свива се, погледва плахо Стиляна и като че не иска да слуша, ни да гледа — тръгва мълчаливо да си излязва.

Стилян (забелязал, че майка му си тръгнала, става му сякаш неловко пред нея, отива да я изправожда) — Отиваш ли си, майко! — Ний с нашите, като ги захванахме — пропъдихме те.

Баба Петкана (отива си) — Стой си… Какво ще ме пъдите — то ми е време вече да се прибера.

Гюрга Самодива (между това дига рамена, доближава се до прозореца и занича навън) — Домъчняло му нещо, няма на кого да си изкара…

Бойко — Стоял е цял ден със сгърнати ръце самичък. — Никога не се тъй запуша душата на човека, като в празник.

Стилян (повръща се от прага и все повече и повече раздразнен) — Е, оставете ме де! Все за мене ли ще разправяте… Аз затуй, когато доде празник, най-мразя…

Отвън се чува дрънканието на менците — момите тръгват към извора.

Гюрга Самодива — Момите нарамиха кобилици. Да си дигна менци аз, на извор да ида, а то комуто е причерняло пред очи, той все черно ще вижда наоколо си. (Отива в одаята.)

Бойко (кротко и другарски на Стиляна) — Да беше ти излязъл само! Онез пъстрополи моми, онези момци вакли — отпуснали се, да се залюлели никой грижа не иска да знае!

Стилян (като излиза Гюрга Самодива, става още по-груб, стисва юмруци, но безсилен отива и се тръшва на миндеря) — Не ми трябва никой, ти казах! Аз мойто хоро си го изиграх вече!

Бойко (още не може да разбере дразненето на другаря си) — Ти, ако не се хванеше, бари да ни погледаше с Гюрга отстрани. Невяста имаш! — разтърси шити поли да се зарумени — охридска ябълка ако не си виждал, излез виж! (Смее се и като че иска да разсмее и Стиляна, доближава се до него и го ударя по рамото.) Уруки да не й са: засрамва тя и мене, и тебе.

Стилян (дръпва се изведнъж гневно) — Остави ме!

Бойко (вперя учудени очи в него) — Я, че какво ти е?

Стилян (трепери от яд и едвам цеди през зъби) — Тъй ли! — Ти да въртиш жена ми там на хорото, пък аз да стоя да ви гледам отстрана, а?

Бойко — Гледай какъв си станал!

Стилян — Станах! Не бях, ама станах. От вас!

Бойко — От шега не разбираш. Аз да имам таквази невяста, да я похвали друг, кеф ще ми стане.

Стилян — Зная аз вашите шеги, знам ги! Не ти стига в хорото, ами си се повлякъл подире й и в къщи… И — доде навреме…

Бойко — Т-ю, и такъвзи ли си бил — Аз да те знаех и не пристъпвах тук! (Махва презрително с ръка и тръгва да си върви. Щом отваря вратата и блеят на овцете се чува още по-усилено. Спрян на прага, извръща се към Стиляна.) И Гюрга Самодива на къщата си тебе мъж ще те търпи да й бъдеш… Че те овцете плачат от тебе. — Я ги чувай — докато бе ерген овчаря, все по връх планина росна трева пасяхме, пък откак се ожени, край село по боклуците ни води на паша.

Стилян (скача и със стиснати юмруци срещу Бойко) — Аз да си изкарам овцете на връх планина, пък ти да останеш тук — да се умилкваш…

Бойко (изгледва го със смях и си отива) — Ха-ха-ха!…

Преди още да излезе Бойко, Гюрга Самодива с кобилица на рамо, слисана от думите на мъжа си, застава мълчаливо на прага на одаята.

Стилян дигва очи и като забелязва невястата, навожда глава и мълчаливо заднешком се дръпва пак до стената.

Гюрга Самодива (с горчива насмешка) — Затуй ли ти слезе от Пирин, овчарьо, мене да вардиш! От Бойка, от света да ме вардиш… Туй ли било твойта втора младост! — По нашите самодивски рудини на есен и минзухар цъфти понякога — ама аз все не вярвах моя овчар дотука да стигне.

Стилян (просълзява се немощен) — Стигнах! — На. И ти ме виж. Не исках ти тъй да ме видиш — в един ден струпа се всичко на главата ми. — Ти спечели оброка най-подир… Сама не можа очите ми да изпиеш там, тука отвред ме налегнаха: — да гледам и да виждам, да слушам и да не чувам…

Гюрга Самодива (отминава го със съжаление и излиза) — Тежко ти… Втора младост се върна тука на младуваш…

Стилян (като че се бори още със себе си, не може да се удържи и тръгва настръхнал назад-напред из стаята) — Мене всички вече ме отминаха… Отмини ме и ти…

В къщи се смрачава. В огнището светят два въглена. Стилян крачи с неравни крачки из мрачината, спира се няколко пъти, прецежда мъчителен стон през зъби и най-сетне хваща изправения настрана стол и в яда си го извива и пречупва в ръце.

Липиска, 1903