Самотникът от ледената пустиня

1

Нищо друго. Само тая тясна дупка. Тя беше целият свят. От едната страна — твърда непробиваема скала, от другата — навян, сбит сняг. А вътре — топло, задушно… И хубаво, толкова хубаво!

Бялото мече не виждаше нищо в непрогледния мрак, нищо не съзнаваше. Усещаше само блаженство и сигурност. В малкия свят до него ръмжеше гальовно онова голямо и добро нещо, което го топлеше, което го хранеше с мляко — което, с една дума, му даваше всичко.

От време на време мечето се събуждаше от безгрижния си унес, навираше нетърпеливо муцунка в доброто нещо и почваше да бозае, като мъркаше доволно. После отново се свиваше в косматата прегръдка за сън.

Тъй, час след час. Не ден след ден. Защото в тъмната меча бърлога нямаше ден и нощ. Тук, в това тихо кътче на майчина любов, в такова ненаказано блаженство времето сякаш не течеше.

Имаше само обич и покой.

Понякога до самото му ухо от каменните стени долитаха резки трясъци като близки изстрели. Набъбващият лед разпукваше скалите. Отначало мечето се стряскаше насън от тези оглушителни залпове, ала напоследък съвсем свикна с тях. Те се сляха в едно с целия му свят. И даже когато случайно навън студът поотпуснеше и пукотът на скалите престанеше, то почваше да се върти тревожно. Тогава ухото му долавяше други звуци — далечно кънтене, като музика, леки въздишки, тъжни стонове. Стенеха снежните кристалчета на наветите преспи.

Животът течеше — все тъй безгрижен и несмутим. Все тъй приятно топлеше голямото космато нещо, все тъй нежно го облизваше с език, все тъй сладнеше в устата му ухаещото мляко.

Напоследък трясъците от скалите зачестиха, уплътниха се, наближиха. Мечето не ги забелязваше, отдавна привикнало към тях, ала майката почна да се върти тревожно. Тя не съзнаваше какво означава това. Само някакво смътно чувство, див усет й подсказваше, че нещо не е в ред, че наоколо се надигаше невидима заплаха — застрашителна и зла, готова да разруши майчиното й щастие. А беше тъй доволна тук с това пухкаво кълбенце до гърдите. Тя може би вече не помнеше кога се бе вмъкнала в тая пещера над морския бряг, кога снегът бе задръстил изхода й с тежките си преспи. За нея нямаше минало, не знаеше, че има бъдеще. Съществуваше само днес. И това днес, безгрижно и доволно, сега бе помрачено от неизказана угроза.

Мечката се понадигна и изръмжа. Кой е този враг, който дебне в засада, дебне подло, изневиделица да разруши щастието й? Кой? Нека се покаже!

Събуди се и мечето. Смутено от майчиното ръмжене, то заскимтя провлечено и тъжно.

Изведнъж пукотът в скалата се усили, превърна се в грохот и в следния миг малкият щастлив свят се сгромоляса. Здравата базалтова скала, устояла хилядолетия срещу бурите и студа, най-сетне бе рухнала, сразена от времето. Векове наред набъбващият от мразовете лед я бе разпуквал все повече и повече, докато я откърти и запрати надолу.

Мечето усети, че се свлича стремглаво в празното, сред гърмящия хаос от лед и каменни отломъци. После го обгърна нещо меко и студено, вледени тялото му, навлезе в устата му. Студено и солено. Мечето стисна устни и водата го изнесе на повърхността. То опита да поеме въздух, но отново потъна, притеглено към дъното от жестокото мокро нещо.

Водата вече навлизаше в дробовете му, когато една грижлива уста го улови за врата и го измъкна нагоре. Уплашеното малко животно се разкашля, задиша учестено, а в гърдите сърчицето му биеше до спукване. Майката го отнесе на брега с тежко пъшкане. От козината им ручаха потоци вода. Стичаха се, замръзваха мигновено на звънливи висулки.

Ледените масиви, които сковаваха морето, трещяха в нестихваща канонада под дружния напор на вихъра и вълните. В продънения отвор сред ледената покривка се плискаше черната вода, дишаше, пухтеше, заканваше се.

Инстинктът подсказваше на старата мечка опасността от застояването на едно място, смъртната опасност от неподвижността сред беснеещата полярна зима. Тя побутна с лапа детето си.

Хайде, по-бързо! По-далече оттук! На завет!

То се подчини неохотно, премръзнало и унило, слисано от страшното, което ги бе слетяло — не разбрало още, че бе изгубило безвъзвратно своя малък и топъл свят.

Наоколо зимната буря се мяташе настървено и шибаше в очите им ревящи лавини от ледени кристалчета, сякаш дереше очите им с огнени нокти. На две крачки не се виждаше нищо. Тъмнина, но особена тъмнина — белеещ се мрак — и може би затова още по-непрогледна. И такъв студ! Такъв кошмарно суров студ, какъвто дори в тази ледена пустиня се случва рядко. Грозен, боботещ хаос от сняг — и горе, и долу, навред.

Подканено от нетърпеливата си майка, мечето опита да тръгне, но не можа да мръдне. Оцедената от козината му вода беше замръзнала и слепила лапичките му с оголения лед. То заскимтя уплашено, спънато в тази коварна примка. Мечката се подвоуми само секунда-две, после то грабна с уста и го откърти от леда. Носи го тъй, с увиснали лапички, стотина крачки. Когато го пусна, мечето припна пред нея, но внезапният порив на бурята го събори на снега. Всъщност това вече не беше само буря, а нещо по-страховито — грохотещ водопад от сняг, понесъл цели преспи със себе си, помитайки всичко по своя път. Злочестото животно запълзя по корем, обезумяло от уплаха. Добрият доскоро свят се бе превърнал по чудо в бясна настръхнала стихия, която връхлиташе да го засипе със сняг, да го замрази, да го задуши. При всяко вдишване виелицата запълваше настървено дробовете му, разпъваше ги и то нямаше сила да изтласка навън нахлулия въздух. Несъзнателно, без да разбира, без да чува ръмженето на майка си, мечето се обърна гърбом, но сега стана още по-лошо — сега пък никакъв въздух не можеше да проникне в дробовете му, увлечен от порива на урагана.

Старата мечка може би се досети какво трябва да прави, а може би съвсем случайно го поведе вляво, към скалите. Една скала сега означаваше завет, поне малко отдих сред вилнеещата стихия.

Мечето усети, че така, с обърната страна към вятъра, може да се диша, и това малко откритие изпълни сърцето му с радост. Спасило се от задушаването, добило първото знание в суровата борба за живот, то почувствува, че не е само̀ и беззащитно. До него пак вървеше голямото добро нещо, огромна белезникава сянка сред измамливия сумрак на бурята.

Мечето подтичваше все още вдървено от студа, а ледените висулки по козината му прозвънтяваха напевно при всяко затихване на вятъра.

2

В същото време малко по̀ на юг полярната нощ бе свършила. Зад размазаните металносиви облаци бликаше виолетова дрезгавина. Макар и съвсем къс, тъмен, начумерен — това беше ден. Отдолу се блъскаше, попило здрача на начумереното небе, оловнозеленото море. Гребените на вълните нарастваха мигновено, изтъняваха, заостряха се и внезапно се пукваха, изплисквайки навън бялата си пяна. Прелитаха редки облаци от снежинки, последни пристъпи на отминалата буря. В далечината, към кръгозора, безредните тръпки на океана се сливаха в плътна синева като грапава акулска кожа. Там почваше безкрайното ледено поле, бледа сянка, сред която се извишаваше чудновато нарязаният силует на огромен айсберг, скован в царствения си ход от ледената прегръдка на замръзналото море.

Внезапно сред разлудуваните вълни се мярнаха някакви пъргави тела — стадо косатки. Те сякаш не плуваха, а летяха и гръбните им плавници разсичаха като черни мечове прозрачните гребени. Водачът им, едър деветметров самец, се провикваше с кратки пискливи звуци и се носеше напред. А на километър-два встрани плуваше друг самец, следваше го отдалече, чакаше случай да го издебне, да го срази, да заеме мястото му. Ала водачът не се даваше лесно. Беше стар наистина, но още силен, въоръжен с опита на много битки.

Той пак дочу нетърпеливия вик на съперника си, който опитваше да подмами стадото му. Само че сега не връхлетя отгоре му, както друг път. Тънкият му слух бе доловил смущаващ шум. Старият изпляска с плавници и се стрелна нататък. Насреща му над пенливите гребени изникна корпусът на малък кораб, облепен от върха на мачтата до ватерлинията1 с блестящи гирлянди от ледени висулки.

С усета на дивото животно самецът разбра, че това е враг, срещу чиято желязна кожа са безсилни и най-яките челюсти — опасен враг, който бълва огън и смърт. Длъжен беше да го подмами, да го отвлече настрана, по-далече от стадото. Инстинктът на водача, неписаният закон на косаткиния род, изискваше безусловно тази саможертва.

Моряците го забелязаха. В очите им блесна вековната омраза на всички рибари по света към най-жестоките хищници на морето, пред които дори акулата изглежда добродушна рибка. Затрещя безредна стрелба. Куршумите зашибаха водата. Няколко оловни къса парнаха кожата му, но той, сякаш не усетил нищо, продължаваше да се подхвърля над вълните и да увлича след себе си кораба.

Внезапно случаен куршум, умерил празнината между два прешлена, заседна в гръбнака му.

Косатката самец изпусна кратък стон и замря.

Чудно! Какво бе станало с мощната му опашка? Защо лежеше над вълните схванат и обезсилен?

Той протръби под вода господарския си призив. Самките свърнаха към него, но още по пътя, доловили болезнените нотки в гласа му, разбраха. Това вече не беше той, предишният силен и неумолим водач, а някой друг — уплашен, стенещ нещастник.

Участта му бе решена още преди да се намеси дебнещият съперник.

Старият опита да го срещне смело, забравил болката и немощта си пред дръзкото нападение. Той раззина челюсти да захапе челюстта му, но с ловко обръщане младият отскочи над него и впи зъби в плавника му.

Наоколо самките кръжаха в нетърпеливо очакване да свърши боят, за да поемат с победителя своя път през океана.

Младият успя да му нанесе втора рана, опита да се вгризе със зъби във врата му, да стигне артерията, да свърши с него, с омразния враг, който толкова време го бе гонил и хапал жестоко.

Разбрал своето безсилие, Схванатия изпищя жално и опита да побегне.

А колко мъка таеше този писък, и срам, и отчаяние!

Победителят отслаби хватката на здравите си челюсти, пусна го и с тържествуващ вик поведе след себе си завладяното стадо.

Схванатия остана да се полюшва над вълните, обезсилен от загубената кръв. В дивите му виолетови очи се четеше само болка и пълна безнадеждност. Той беше изгубил всичко — мощта и стадото. Какво друго му оставаше?

С последни сили, ръсейки кървави струйки в помръкналото море, той се повлече подире им, размахал унило предните си плавници и отпуснал вече безполезната, парализирана опашка.

Краткият ден беше отминал.

Над света се утаи сгъстеният мрак на залеза, пронизван от последните огньове на догарящото слънце, които успяваха да проникнат през разкъсаните облаци над хоризонта.

3

Понякога в черната вода преминаваше облак светещи скариди, като някакви полудели съзвездия върху черно безлунно небе, после рязко отскачаха назад и мракът на дълбините затисваше отново подводния свят.

Полегнала с цялото си четириметрово тяло върху морското дъно, Кривата перка, старата моржица, съсредоточено разкъртваше с бивни мидените купчинки.

Тя беше доволна. Рядко намираше такова находище, толкова много миди, едри, охранени, застлали като чакъл скалистата площадка. Тук можеше да засити по-бързо глада си и да се прибере горе, на ледения масив, където я очакваше детето й.

Детето й. В света не съществуваше нищо друго освен това малко, непохватно моржче, което се гушеше мълчаливо сред натрупаните тороси2 — нищо: нито другите моржове, нито враговете, нито морето. Нийде нямаше, немислимо беше да има по-мило същество, нещо по-хубаво от неговата усмивка, нещо по-светло, по-лъчезарно от неговите очички. Нищо друго! Само то! С него почваше — с него свършваше нейната вселена.

Моржицата къртеше припряно цели гроздове миди, примъкваше ги към устата с дългите си рогови мустаци, налапваше ги цели, както бяха облепени с водорасли, начупваше ги със зъби, изплюваше черупките, а месото глътваше набързо.

От време на време тя изплуваше на повърхността, хвърляше бегъл поглед към брега, където се мерджелееше едно тъмно петно, детето й, поемаше шумно въздух и отново потъваше.

До ушите й достигаше непрекъснато стържене — другите моржици, пръснати из плиткия залив, настойчиво разравяха мидената банка3. Цялото море гъмжеше от звуци и сред тези звуци Кривата перка сякаш виждаше всичко, което ставаше наоколо в смолисточерния свят. Ето, това леко басово бръмчене, равно, еднообразно, издаваше преминаващия пасаж сардини. Монотонно скрибуцаха с черупки мидите скалопробивачи. Техните дупки светлееха като тлеещи въгленчета. Морска звезда опитваше да отхлупи мидена черупка и опънатите й лъчи пращяха като сухи клечки. Таралеж шареше насам-натам върху дългите си бодли. Отгоре кръжеше акула и равномерно потракваше със зъби. Върху някакъв леш се бяха струпали рояк раци, които се блъскаха нетърпеливо с хитинените си брони. Многобройните им челюсти шумоляха в предъвкване на обилната плячка.

А това?

Ясно! Ракът пустинник бе забързал за пиршеството и охлювената му къщурка подрънкваше припряно върху мидените черупки, които се захлупваха една след друга по пътя му. Нейде отдалече долитаха безредните подвиквания на многобройно стадо нарвали. А над всичко, заляло другите звуци на морето, се носеше ритмичното, непреставащо като пулса на живо същество, простенване на ледения покрив, който се повдигаше и отпускаше от дългите мъртви вълни.

Моржицата довършваше обяда си.

Още няколко миди — и щеше да изплува горе, да допълзи към детето си. То щеше да я посрещне с нетърпеливото си скимтене, щеше да потърси млякото й, щеше да се сгуши до тялото й и да засуче.

Щяха пак да бъдат заедно…

От блаженство майката притвори очи.

Заедно, притиснати една до друга, сред хилядите дебнещи опасности, сред ужаса на кървавата битка на живота.

Заедно…

4

Стихващият вятър отвя към север последните облачни парцали, като издърпана завеса пред черното теменужено небе, наръсено със златните песъчинки на звездните рояци. Изплува и луната сред разкошен резедав ореол. Звездите побледняха срамливо, засенчени от нейния блясък. Сега тя беше единствена, неоспорима владетелка на замръзналия свят през дългата полярна нощ. Светлината й бликаше в призрачни струи, заливаше осеяното с ледени грамади поле, свличаше се по лъсналите отломки на струпаните тороси и се изливаше като пламнало масло върху неспокойната морска повърхност. Ту тук, ту там се възземаше воден гребен, издуваше се разискрен и се пукваше. Кипналото бяло гребенче в миг изплиташе дантела от пяна, въздушна, мимолетна, която скоро се разпридаше в смолистото море без следа. Само вълните шумоляха. Те изплуваха нейде от черната неизвестност, нарастваха, плъзваха се край ледените брегове със звучно кънтене и потъваха нататък, в далечината, в другата черна неизвестност.

Внезапно откъм морето долетяха безредни ревове, шумни плясъци — и скоро водната повърхност закипя от доплувалото стадо нарвали.

Толкова много! Стотици неспокойни бели тела: мъжкари с по един източен напред, усукан зъб, беззъби женски и тъмни игриви малки. Размесени безредно, те изплуваха шумно, поемаха въздух и отново се гмурваха в дълбините.

Пред всички се носеше Острозъбия — водачът, въоръжен с най-дългия и най-острия бивен в цялото стадо. Той беше открил пасаж херинги, едно грандиозно рибено преселение. Милиони, милиарди охранени риби — безкрайни облаци неудържим живот — се източваха на юг, за да хвърлят хайвера си там някъде, по скалистото дъно в плитчините, подчинени на непреодолимите природни закони. Никой не можеше да ги отклони от целта им — нито нарвалите, нито белухите, нито акулите, нито рибарските флотилии отвъд кръгозора, които се тъкмяха да препречат пътя им с коварните си мрежи. Инстинктът за продължение на живота, тази невероятна, понякога непонятна власт беше повела милиардите риби по определените им пътища и никаква сила не можеше да ги спре — непреодолима власт, предавана от херинга на херинга през цялата броеница на вековете.

Нарвалите налапваха стотици, хиляди риби, ала на мястото на всяка жертва изплуваха хиляди нови, цели водопади, наводнения, неудържими порои от просветващи люспи.

Нарвалите отдавна бяха заситили глада си — нима можеше да остане някой гладен в тази жива река, — но продължаваха да се реят из рибния пасаж възбудени, опиянени от безподобното изобилие, от мощта си да сеят смърт, и в същото време слисани, объркани от неуязвимостта на кипящия живот, който продължаваше да се стича към юг, към размножението, сякаш не усетил смъртта.

Огряна от лунната светлина, проблясвайки в белезникави сияния, водната повърхност изглеждаше като трептяща седефена ципа. Луната продължаваше да лее хладния си светлик, а въздухът беше тъй прозрачен, че се виждаха понесените от течението ледени блокове, а зад тях, отвъд хоризонта, се белееха острите куполи на заснежените острови.

Най-сетне нарвалите изплувваха, уморени от лова, отпускаха се над вълните, тяло до тяло, заспиваха.

Сити кореми и покой!

Какво повече можеха да желаят?

Само Острозъбия не спеше. Нямаше право. Беше водач, длъжен да бди за цялото стадо. Той се полюшваше върху вълните, които пролазваха по широкия му гръб с тих плисък, и едва помръдваше плавници.

Изведнъж някакъв особен звук докосна слуха му. Острозъбия нямаше време да проверява. Трепна и протръби под вода за спокойствие. Какъвто и да беше врагът, първо щеше да се срещне с него, да изпита острието на бивена му.

Надигнала се коварно от зловещата бездна, от която никой нарвал не се е връщал, полярната акула връхлетя върху едно малко, което случайно се бе отлъчило от майка си. Този път тревогата бе закъсняла. Акулата ги бе измамила. Тя захапа жертвата си и я отвлече в дълбините.

Водачът улови в живия си ехолот4 огромното осемметрово чудовище, спусна се подире му стремглаво, следван от най-буйните самци. Настигна го, стовари се отгоре му и с рязък замах разпра гърба му с острия си зъб. Но акулата, сякаш не усетила нищо, плясна по-силно с кривата си опашка и задълба в бездната.

Острозъбия изостана. Въздухът му се свършваше. Водните маси натискаха непоносимо гърдите му. Той обърна нагоре, подхвърли се над вълните и задиша лакомо. Изплуваха от дълбините и другарите му.

Херинговият пасаж беше отминал отдавна по своя неотменим път, преследван от неизброимите множества гриндове — черни делфини, които пръхтяха и ниреха шумно.

Нарвалското стадо отново задряма. Само една майка продължаваше да се гмурка и да вика с премалял глас рожбата си, която никога вече нямаше да се върне.

5

Бялата мечка и детето й се мъкнеха през ледените полета, неспокойни и забързани. От време на време малкото спираше и с тихо скимтене молеше майка си да се върне. Щом го накърмеше, мечката се надигаше нетърпеливо, избутваше го с глава и пак поемаше напред. Стомахът й се превиваше от глад, празните черва се усукваха в болезнени спазми.

И такъв студ!

Дъхът им замръзваше мигновено, превърнат в ледени иглички, които шумоляха с тихо звънтене.

Наоколо лежеше величествена и безмълвна полярната нощ. Върху бездънното черно небе мъждукаше като златна мъгла Млечният път, сред който грееше луната — далечна, студена и в същото време някак необяснимо близка. Тя лееше спокойно своя седефен блясък, под който целият свят сияеше като вътрешността на огромна раковина — и далечното море, и натрупаните ледове, и наветите къдрави преспи. Тук-там се надигаха единични базалтови грамади, може би върхове на невисоки възвишения, може би самотни островчета сред морето, от чиито неравни стъпала висяха в причудливи дантели снежните навеи. Ледена пустош, мъртва, безконечна! И самотни скали, които хвърлят дълги сини сенки. В тая сурова, угнетяваща тишина се долавяше само триенето на ледения пояс. С настъпващия прилив морето надигаше кристалната си броня, сковано от мощната й прегръдка, и въздишаше с болезнени стонове.

Изведнъж мечката се закова на място, обърна се рязко и даде знак на мечето да замълчи. Носът й се размърда възбудено, надушил наблизо тюлен. После тя запълзя напред, уловила като пътеводна нишка възбуждащия мирис. Прокрадваше се десетина крачки с провлечени дебнещи стъпки, неочаквано леки и безшумни за огромното й, привидно тромаво туловище, спираше се и се взираше напред, като душеше нетърпеливо въздуха. Заразено от нейната възбуда, мечето я следваше настръхнало.

Прибежките на мечката ставаха все по-кратки. Все по-често се изправяше тя и оглеждаше неравното поле, безредно отрупано с гигантски ледени отломъци.

Когато го видя, до тюлена оставаха не повече от двадесет метра. Животното се бе притаило в сянката на една изправена ледена плоча. Беше една млада самка, белязана с три струпясали рани на врата, жесток спомен от зъбите на мечка или косатка. Тюленката още не бе подушила идващия враг, коварният ветрец лъхаше срещу него, не бе го видяла с късогледите си очи, не бе чула и предпазливите му стъпки. И все пак беше неспокойна. Имаше нещо подозрително. Отсреща онова бяло петно, неподвижно като ледена буца, преди малко липсваше. Как изникна тъй внезапно?

Все по-добре е до отвора, по-сигурно! Белязаната тюленка нагъна тромавото си тяло като огромен черен червей и се наведе над своя отдушник. Цяла зима търпеливо, ден след ден, тя бе чупила леда, бе го огризвала със зъби, бе запазила сред дебелата ледена кора едно незамръзнало кладенче, едно свое море, не по-голямо от два квадратни метра, което се надигаше и спадаше ритмично, сякаш дишаше. Този отдушник значеше всичко за нея. Без него беше обречена на гибел — би загинала от глад, биха я разкъсали мечките.

Както стоеше утихнало, притиснато към крака на майка си, мечето усети как някакво косъмче от майчиния кожух погъделичка носа му. То замахна с лапичка да се почеше.

В следния миг тюленката се метна в дупката. Разочарована, побесняла от глад, мечката притича, готова да я последва, но спря разколебана. Нямаше смисъл. Не би могла да я открие във водата, в нейната стихия. По-добре да я изчака тук, на брега. Опитът й подсказваше ясно — тюленът все трябваше да излезе, да поеме въздух.

Минутите минаваха бавно, непоносимо бавно. Мечката стоеше на ледения бряг, готова за скок. Тя знаеше, тюленът ще изплува мигновено, колкото да вдъхне въздух, и ще се скрие. В този миг тя трябваше да се стовари отгоре му.

Белязаната тюленка още не се показваше. Мечката заръмжа недоволно, запристъпва от крак на крак. Стомахът, този безпощаден тиранин, я подканяше нетърпеливо с болезнени, мъчителни спазми. Трябваше да го напълни! Трябваше! За да живее тя, за да даде мляко, за да даде живот и на безпомощното рошаво кълбенце, което скимтеше до нея.

А мечето, глупаво и неразбиращо, я питаше с очи какво още чакат тук, при това страшно, мокро нещо, което се надигаше отдолу и му се заканваше, посягаше да го пипне в лепкавата си прегръдка и да напълни дробовете му. Какво чакат тук, защо не се прибират в своя хубав топъл свят?

Мечката най-сетне се надигна. Никой тюлен не би издържал тъй дълго под вода. Тя изръмжа недоволно и подкара мечето пред себе си.

Трябваше да стигнат до незамръзнало море. Там все щеше да намери нещо — я морж, я тюлен, я някой изхвърлен труп на кит. Неведнъж се бе опасявала така от гладна смърт.

Двамата отново поеха на път, тъй самотни, сякаш единствените живи същества в цялата вселена. На път — за храна, за живот — напред, откъдето долиташе шумът на прибоя.

В сухия безмирисен въздух над снеговете почна да се просмуква солената влага на океана, наситена с дъх на водорасли и риба. И ето, сред ледената грамада се мярна брегът, наяден, оглозган от бурите, заливан от водните пръски, които се свличаха обратно към морето и застиваха по пътя си в приказни сталактити, в блестящи ледени водопадчета, в разлети загладени стъпала.

В този миг майката улови миризмата на морж. Козината й настръхна, черната устна оголи пожълтелите зъби в зле сподавено изръмжаване. Наежи се и мечето, спря, изви гръбнак. Мечката пропълзя върху съседния блок и прикрита зад него, надзърна към морето. На двеста-триста метра пред нея лежеше моржче, неподвижно, сгушено в сянката на една ледена могилка, на пръв поглед невидимо. Само острото око на опитната мечка можа да го забележи. Тя се хлъзна надолу и полетя върху му. Моржчето изпищя в ужас.

Кривата перка чу този писък и сърцето й изстина. В някакво невероятно свръхусилие, в див порив на майчина любов, удесеторил пъргавината на всичките й мускули, тя се хвърли на брега и запълзя с болезненото куцукане на сакатата става към детето си. Уви! Излишен опит за саможертва. Тя знаеше. На сухо не би могла да се справи с пъргавото зъбато чудовище. Всичко беше напразно. Страшното беше дошло. Тя нямаше сили да го предотврати. И все пак — трябваше да опита, да се пребори в тази безсмислена самоубийствена схватка. За нея нямаше друг избор — там лежеше детето й, всичко, което имаше, целият свят. За него би се сражавала не с една мечка — а със сто, с хиляда, с всички мечки от ледената пустиня.

Когато Кривата перка най-сетне докуца до леговището, вече беше съвсем късно. С един замах на могъщата си лапа мечката бе смазала черепа на малкото моржче и бе почнала да го разкъсва. Затова идването на моржицата така я разгневи. Мечката се изправи, затиснала с две лапи плячката си. Но Кривата перка не се уплаши, а продължи да пълзи срещу нея с надигната глава, проточила заплашително дългите бивни. Жалкото й мучене внезапно преля в грозен предизвикателен рев, в призив за бой, за жестока разправа, за отмъщение.

За миг мечката и моржицата се изправиха една срещу друга, настръхнали и озверени. Две майки. И двете, уви, еднакво прави. После мечката отстъпи, не устоя пред отчаяната ярост на злочестата моржица и повлече със зъби окървавената жертва. Кривата перка опита да я настигне, но не успя. Къде можеше да се мери с този несравним бегач по ледовете? Изостана, отпусна глава и заскимтя.

Мечката продължаваше да бяга навътре в сушата, помъкнала плячката си, като бележеше пътя си с алени капки. Подире й подтичваше мечето, развеселено, почувствувало радостта на майка си.

Моржицата остана сама… Сама сред целия свят!

Върху снега продължаваха да горят зловещите алени петна — единственият спомен от нещастното моржче.

Внезапно лъхна ветрец, усили се, зафуча, награби снега от наветите преспи и го пое нагоре. Небето се замрежи в гъст снежен прахуляк, през който надничаше луната — чудовищно кърваво око, вторачено от глъбините на безкрая, безразлично към всяко страдание.

А злочестата майка долу, сред нащърбените тороси, продължаваше да скимти тихо върху окървавения сняг, забравила и себе си, и целия свят. От тъмните й очи капеха едри сълзи, които замръзваха мигновено по страните й в тънки заледени струйки.

6

Каам се събуди. Нещо бе станало. Но какво? В ярангата5 беше все тъй тъмно. Под натрупаните кожи се чуваше дишането на децата и на жена му, заглушавано от свирещото похрипване на бащините му дробове.

Той усети, че трепери. Адски студ! Никаква кожа не може да стопли човека, ако стомахът му е празен, ако не го е натъпкал до насита с моржово месо. А семейството му гладуваше вече цяла луна, откак напусна родното заселище, прогонено от злите духове. На брега останаха десет яранги, пълни с мъртъвци. Никой, дори старият шаман, баща му, не бе запомнил такъв мор. Така и не разбраха от какво загина племето. Обичаят забранява да се влиза в яранга, в която се е вселил дух на болест. Никой не влиза, никой не излиза, докато се изсели духът или докато измори хората. Нищо не помогна. По цели часове шаманът биеше моржовото дайре да прогони духовете, мълвеше неразбираеми заклинания — напразно. А когато и последната яранга затихна, баща му каза да се махат оттам. Много беше разгневен Келе. Побягнаха така, сякаш морето бе излязло извън бреговете, си и се бе втурнало по петите им. Пък и какво ли можеха да вземат върху една нарта — кожите на ярангата, сечивата, оръжията и един замразен морж. Вървяха, вървяха и когато помислиха, че злия Келе е загубил дирите им, разпънаха кожите на ярангата.

Не се разболяха. Види се, измамили бяха духовете. Но храната скоро свърши. За зимата им бяха нужни поне три моржа, а те донесоха само един. При това не познаваха новата местност. Не знаеха къде могат да намерят тюленови отдушници. Месото се свърши скоро, свърши и маста за екки — лоения светилник. А екки свети и топли. Без него светът е лош, черен, омразен. Че има ли нещо по-страшно от дом без огън?

Вчера заклаха първото куче. И защо ли? Храна ли е за мръзнещи хора жилавото месо на един мършав пес? Малко месо — голяма загуба! Закъде е ловец без кучешки впряг? Как ще стигне пръснатите тюленови отдушници, моржовите лежбища, как ще докара убития дивеч?

Не! Не биваше така! Трябваше да излезе на лов. Нищо, че още е мразовита зима. С месото на кучетата щяха да издържат малко. А после? Не случайно майка му снощи спомена, че иска да си ходи от тоя свят, че се е изморила да живее, че й се ще да си отдъхне при горните хора, при майка си и при сестрите си. А не беше изморена тя. Яка, издръжлива. Можеше да живее. Друго целеше тя — да се махне, да не яде храната им, да остане за тях, за по-младите.

Каам се ослуша. Защо не чуваше нейното дишане?

Той опипа мястото й с ръка. Празно! Пръстите му докоснаха някакви ледени късчета. Приближи едно до носа си. Моржово месо! Месо. Как бе оцеляло?

Тревожно предчувствие стисна гърлото му. Той облече набързо еленовия кожух, затегна тюленовия пояс. Нахлупи пухкавата гугла от малко тюленче и излезе вън. Сгушени в своите дупки в снега, кучетата го посрещнаха с тихо скимтене. Но не се подадоха. И те вече бяха изгубили надежда.

Каам не ги погледна, а тръгна направо по криволичещата броеница на човешките стъпки върху последния сняг. Намери я недалеч. Дотук бяха стигнали силите й. Беше се свила в снега и гледаше с доволна усмивка към ярангата си.

Със схванато от ужас сърце Каам я побутна по рамото, но тоз час отдръпна ръката си. Все едно, че докосна ледена буца. Старата вече бе отишла там, горе, закъдето се тъкмеше.

Каам стисна устни. Стори му се, че ще извика, ще изкрещи, ще завие от мъка. А не биваше. Според обичая, трябваше да се радва. Майка му се бе отървала от земните мъки, беше щастлива там, при горните хора. Трябваше и той, като добър син, да се радва, а защо скръбта така задавяше дробовете му, защо стягаше гърдите му?

Значи тъй, значи отдавна тя бе решила, бе крила месото, което й се полагаше, за да го запази за тях! Оставила им го бе. И сега го гледаше отгоре с майчините си очи. Очи — звезди.

Той вдигна глава.

Изведнъж ей тъй, като с един замах, върху черното небе пламна полярното сияние, от хоризонт до хоризонт се проточи огнена дъга. Над света плисна някакъв прилив от безплътна лава. По ледените натрупи заиграха опалови сияния, навеите заискриха с елмазени купчинки. Цялата арктическа природа оживя, надигна се в своята вълшебна премяна. В следния миг всичко помръкна, сякаш невидим великан заля лумналия пожар с океан от мрак. Звездите засияха по-ярко, по-блестяща се надигна месечината. Високо в зенита, като закована в черното нищо, мигаше Полярната звезда, Побития кол, а наоколо й се въртеше небесният свод. Съзвездие подир съзвездие обикаляха като привързани край нея и отмерваха незабележимите денонощия, отмерваха неизмеримото време. После чудният огън отново избухна и изтъка гигантска завеса от бисерни ресни, по които от край до край пробягваха огнени вълни. Ресните трептяха, меняха багрите си, преливаха една в друга и сякаш шумоляха като истински кристални ресни. Над стихналия свят звучеше чудна музика, звучеше нечутата симфония на светлината.

Там е празник — помисли си Каам. — Горният народ посреща майка му. Затова е запалил кладите си. И колко много пламъци! Толкова ли се радват на нейното идване?

Внезапно светещата драперия се сгърчи, изчезна. Стопи се в бездънната глъбина на небето.

Каам извади ножа и наряза дрехите на покойницата. Остави я там, където я намери. Така неговото племе погребваше мъртъвците си. После се обърна и пое към ярангата. Очите му бяха сухи, но сърцето се късаше от жал. Знаеше, че тя беше щастлива. Знаеше, че се бе отървала от страданията и все пак… Всяка раздяла къса сърцето. Тъй и майката плаче и се радва едновременно, когато праща омъжената си дъщеря в далечно селище.

Няколко падащи звезди раздраха черния небосвод. Каам задържа погледа си в техните светливи дири. Празникът беше свършил. Горните хора изхвърляха изгорелите светилници.

Той се прибра, измъкна байдарката си, взе пушката, харпуна с ремъка и тюленовите мехури и тръгна към морето. Не се обади никому. Сигурен беше, че баща му няма да го пусне. Никой ловец не излиза на лов поне една луна, след като е умрял някой от семейството му. Иначе злият дух Келе ще се разсърди. Старият шаман не би се решил да го дразни. Би предпочел смъртта.

Но Каам не мислеше като него. Ако отидеше на лов, Келе можеше да го накаже. Вярно, можеше и да го погуби, но само него. Ако ли останеше, всички щяха да загинат от глад — децата, жената, баща му. И той с тях.

Келе и без туй беше разгневен. Измори племето им, прогони ги от богатия залив, остави ги без храна посред зима.

Каам се ослуша. Стори му се, че дочу далечен рев на морж. Сърцето му заби ускорено. Морж — толкова месо! Той забърза, прегънат под тежестта на кожената байдарка и на оръжията, обезсилен от глад. Ако намереше месо, щеше да се върне, да даде живот на близките си. Не намереше ли, тогава по-добре да не се прибира! Не би издържал да гледа как децата му предъвкват сухите моржови ремъци, как умират пред очите му, изсмукани от безпощадните духове на глада.

Духовете на глада! Все те!

Каква беше тая орис? Цял живот ли щеше да се бори с тях? Нямаше ли някога да се омилостивят, да се махнат?

7

Черното сукно на небето към юг неусетно избледня в тъмногълъбова омара, като надигаща се сребърна мъгла. Там, отвъд кръгозора, в топлите страни, сега слънцето се бе издигнало на зенита си, а тук едва-едва се отгатваше далечният му забулен отблясък.

Тъмно звездно пладне.

После леката дрезгавина се стопи, изчезна и над света отново легна победилата нощ.

Схванатия се мъкнеше из морето със сковани мъчителни тласъци, изоставен, побеснял от глад. Дни наред не бе хапвал нищо — ни тюлен, ни делфин, нито поне една риба. Всички, дори най-тромавите обитатели на морето, вече му избягваха.

Раната бе заздравяла отвън, обаче куршумът стоеше в гръбнака му, парализирал мускулите, сковал мощната му опашка.

Вятърът се усилваше. Вълните нарастваха, накъдряха се отдалеч и се носеха насам като освирепели чудовища, които налитаха върху ледената окрайнина, гризяха я, деряха с нокти. Слабо споените тороси се откъртваха от кристалните клещи, които ги задържаха. Надигнати от вълните, те връхлитаха върху брега, разбиваха се на по-малки късове и отново нападаха, решили наведнъж да излеят мъстта си за дългото ледено пленничество.

Вой и грохот!

Изведнъж сред виелицата се дочуха близки подвиквания на нарвали. Схванатия се гмурна под водата и заплува тихо нататък. Някога той пищеше яростно, за да предупреди жертвата си, да я подлуди, да се наслади изцяло на опиянението от преследването, от догонването, от ужаса, който вдъхваше на всичко живо по своя път. Но сега беше станал предпазлив. Беше болен, тромав, по-тромав от всеки тюлен. Вече не можеше да живее със сила. Разчиташе само на хитрост и коварство.

И ето, затаил дъх, той се примъкваше с неуловими помахвания на плавниците към безгрижното стадо, което лудуваше сред вълните. Ту тук, ту там се мяркаха беззъбите глави на женските нарвали, сред които понякога се подаваше триметровият рог на играещ мъжкар.

Но и сега въпреки мрака, въпреки бурята Острозъбия го усети навреме. Той изпищя пронизително и в миг стадото се юрна след него напред, под леденото поле. Без да мисли, подире им се устреми и косатката.

Минута-две-пет!

Не свикнали на такива дълги преходи под леда, малките нарвалчета не можеха да следват възрастните и цялото стадо ги изчакваше. Забавяше се.

В същия миг, когато повярва, че може да ги настигне, Схванатия усети недостиг на въздух. Трябваше да изплува, да напълни дробовете си. Напоследък все така ставаше — изморяваше се лесно, задъхваше се. Той обърна назад. Нищо, че плячката пак щеше да му избегне; нищо, че пак трябваше да гладува! Сега имаше друга нужда, по-силна, непреодолима — въздух!

Ненадейно ледената покривка свърши. Схванатия излетя нагоре, за да поеме дъх. Беше попаднал в тесен проток, отвъд който продължаваше леденото поле. Към другия бряг нарвалите изпускаха късите си фонтани, вдишваха шумно и потъваха. Получил нова сила и надежда, Схванатия ги последва начаса̀.

Ето, ето! В непрогледния мрак живият му ехолот улови две тела, по-голямо и по-малко. Дочуваше се уплашеното цвърчене на измореното нарвалче. Вече нямаше да му избягат! Нямаше!

Той удесетори силите си. Още малко! Още!

Но и сега проклетият задух спъна устрема му. Схванатия разбра. Повече не можеше. Искаше въздух. Много въздух. А напред се ширеше все същото черно море, захлупено под тежкия леден покрив, който скърцаше и трещеше заплашително отгоре.

Мъчителна спазма сви гърдите му. Въздух, въздух! И той отново обърна назад, забравил близката плячка, забравил жестокия глад.

Въздух!

Схванатата опашка се гънеше в болезнени усилия да го отведе по-скоро назад, към тесния проток, където можеше да диша. Назад! А сякаш стоеше на едно място, в някаква кошмарна неподвижност. Отдавна трябваше да го достигне. Къде го загуби?

Пред очите му изплуваше червена мъгла, като огромна светеща актиния, гигантско чудовище, което развяваше огнените си пипала, обхващаше го.

Къде е протокът?

Той продължаваше да се носи по обратния път, полузадушен, стиснал в стръвна конвулсия дихалото си да задържи въздуха, да не позволи на водата да напълни дробовете му. Отде можеше да знае, че бурята вече бе сближила двете ледени полета, мразът ги бе сковал мигновено с кристалната си поялка и бе заличил спасителната ивица открита вода?

Чак когато съзнанието го напускаше, загубил напълно борбата, Схванатия усети, че ледът е свършил. Той изплува над вълните, задиша учестено, ненаситно и накрай, съживен, освежен, отново се насочи към залива с моржовете.

Все пак при тях имаше повече надежда.

А нейде далече назад през водния простор долитаха писъците на нарвалите, които се лутаха под ледения похлупак в напразен опит да се доберат до откритото море, до свежия въздух, пленени в тази коварна кристална клопка.

8

Бурята стихна тъй неочаквано, както се разрази. Вдигнатият снежен прахуляк бавно се утаи като сребриста мътилка и насипа върху ледените грамади педя сняг. Замъглената луна се избистри, а болнавата й светлина заискри в броката на снежните кристалчета. Небето отново запримига с призрачните зари на полярното сияние.

Мечката се измъкна от закритието си до самотната скала, която стърчеше над леденото поле, украсена с причудливите, накъдрени стрехи на снежните навеи. Мечето изтърси от гърба си натрупания сняг и припна край нея да стопли премръзналите си лапички.

Мечката го близна с големия си морав език, после го поведе през гигантския леден трошляк. През мразовитата буря бе огладняла отново, затова бързаше към мястото, където бе заровила недоизяденото моржче. Подире им се гърчеха китки от сенки: тъмната синкава сянка от луната и множеството бледи сенчици, които се раждаха при всеки изблик на небесното сияние.

Изведнъж мечката изрева и се втурна напред. При нейното приближаване глутница полярни лисици се пръснаха с уплашен лай.

Когато майката и детето пристигнаха, от прибраната плячка бяха останали само разхвърляните кости. Нито късче месо.

Мечката се въртя, ръмжа недоволно, помириса тук-там и реши. Към брега имаше моржове. Все щеше да хване някой! И с това решение поведе детето си надолу.

Тогава придойде мъглата като някакво вълнесто чудовище и погълна във влажната си утроба целия свят. Отначало между отделните кълбета от пара все успяваше да се мерне луната, забулена, почервеняла, но скоро целият свят потъна и се стопи, разтворен в безличната белезникава тъмнина, по-непрогледна от най-черния мрак.

Мечето се уплаши. Разтреперано, слисано от новото страшно чудо, безпомощно, почти ослепяло, то се притисна към майка си, взе да се мотае в краката й, да я препъва. Заскимтя. Страшното влажно нещо нахлуваше на задушливи глътки в дробовете му, сякаш ги запълваше с някаква пухкава козина. Задавяше го. Наоколо не се виждаше нищо. Светът ставаше все по-тъмен и по-заплашителен, слял се в една белееща се невидимост, сред която едва се мерджелееше кракът на майка му. Един крак и нищо друго. Мечето се притискаше към тази крак е разтуптяно сърце. Какво щеше да прави, ако загубеше и тази опора?

От време на време, разбрала смута на детето си при първата му среща с мъглата, майката изръмжаваше ободрително, спираше се и се обръщаше да го погали. Нищо! Ще свикне! Трябва да свикне и с мъглата, с неоспоримия властелин на суровата им родина, както трябва да свикне с всички други врагове — със студа, с глада, с бесните виелици.

В глухата тишина долиташе на пулсиращи тласъци шумът на прибоя, който се блъскаше нейде си в ледения пояс.

Мечето се озърташе смутено, уплашено от тоя плясък, който се носеше отвред, съвсем наблизо, на няколко крачки може би, сякаш отвред настъпваха боботещите талази и всеки миг можеха да връхлетят отгоре му, да го залеят. А старата мечка продължаваше уверено пътя си, без да се смущава от непрогледната мъгла и грохота на морето. За нея, опитния жител на Арктика, светът не представляваше някакъв тъмен хаос без начало и без край, някакъв мъгляв лабиринт сред ледените грамади. Чувствителният й нос подушваше отдалеч дъха на морето, острият й слух познаваше по пукота на леда докъде достига сушата. Всяка скала над снега за нея беше крайпътен камък. Но дори да загубеше понякога пътя си — какво от това? За нея цялото поле беше дом, еднакво суров и неприветлив. Навсякъде можеше еднакво да се подслони на завет зад някой леден къс, навсякъде еднакво можеше да изрови яма в снега, за да се сгуши с детето си. Всъщност, където се намираше то, там беше и нейният дом.

Изведнъж носът й потръпна, досегнал мириса на морж. Скоро и слухът й долови близки сподавени скимтения, тежко дишане. Мечката настръхна. Обърна се и бутна с муцуна детето си да го умълчи, да не я издаде. Защото наблизо, на същото място, където улови малкото моржче, сега лежеше друг морж. Само да не я усети, да не избяга. Морето е близо.

А това? Дали мечето излая така? Тя спря и се извърна към него. Послушно, тихо, то се мъкнеше мълчаливо зад нея.

Значи лисиците! Като не могат сами да си уловят плячка, те я следват, дебнат да се нахранят пак с остатъците от обяда й. Дано не са уплашили жертвата й. Тогава и те ще останат гладни.

Но не!

Моржът продължаваше да сумти на същото място, не чул, неподозиращ смъртната опасност.

Когато наближи съвсем, мечката изведнъж се метна напред в мъглата, насочвана от миризмата на плячката си. Чак тогава Кривата перка я усети. В първия миг тя остана неподвижна, устремила в далечината печални очи, под които бяха замръзнали две вадички сълзи — отчаяна, безразлична към всичко. После мисълта й заработи. Животът заговори в мощното тяло. Ето, насреща е врагът, който й отне всичко, който иска да отнеме и нейния живот! Най-страшният враг, наследственият враг на моржовия род!

Тя се надигна на предни лапи и с дързък рев изправи глава, насочила в убийствена закана острите бивни като две бели ками. Нападателката се спря пред тази решителна готовност. Насреща й лежеше могила от месо, богата, пребогата плячка, храна за дълго време, но затова пък опасна. Нямаше да се даде леко, без жестока борба. Това не беше тюлен, на когото можеше да смаже черепа с един удар.

И ето, мечката отстъпи в мъглата, крачка, две, три, после изведнъж връхлетя натам, където смяташе да намери незащитения тил на противника си. Но и моржицата, която знаеше слабото си място, се бе обърнала навреме и пресрещна врага със зъби. Зверът пак отстъпи пред замаха на тези опасни бивни.

Останало само̀ в мъглата, изплашено от рева на борците и от близостта на нахалните лисици, мечето изскимтя тревожно.

Майката се върна при него, успокои го с тихо изръмжаване, после отново налетя върху моржа. Но Кривата перка бе използувала момента и куцукайки с болната си лапа, се бе довлякла до спасителното море. Мечката я настигна на няколко крачки от водата. В последния миг моржицата успя да се превърти и заедно с врага си се отърколи сред вълните.

Битката продължи и там, без да отслабне. Захапала здраво врата й, мечката не пускаше. Оставаше само едно. Освирепяла от мъка, от страх, от болка, моржицата задълба с перки към дъното. А хищницата не се бе приготвила за това, не бе поела достатъчно въздух. Тя отпусна хватката на мощните си челюсти и изплува нагоре да си поеме дъх.

В този миг връхлетя Схванатия. Връхлетя ненадейно, с цялата стръв на глада и отчаянието.

Кривата перка чу грозния плисък на кипналата схватка и побърза да изплува колкото може по-далеч. После отново, по някакъв незабравен навик, изпълзя към опустялото леговище. И отново болката от жестоката загуба вледени съзнанието й, отново спря дъха й, отново сълзите преляха от очите й. Без да си дава сметка за това, което бе станало, безучастна към своето избавление и към неминуемата гибел на врага си, в някакво безсмислено очакване на това, що бе изгубила безвъзвратно, тя пак се свря на завет под ледения блок в онова скъпо кътче, където доскоро лежеше детето й, кътчето на загубеното щастие.

Свря се — сама, толкова сама…

На няколко крачки от нея скимтеше едно друго създание, самотно като нея. Самотно и безпомощно.

А мъглата притискаше целия свят в сурово безразличие.

9

Острозъбия продължи да води племето си под ледените грамади. Писъкът на косатката бе заглъхнал отдавна, ала страхът, унаследеният ужас пред този кръвожаден враг не го оставяше да помисли за връщане. А дори да опиташе, стадото щеше да го изостави, устремено напред и все напред, все по-далеч от безпощадната озъбена смърт.

Ту тук, ту там в мрака се чуваха тревожните стонове на майките, които подканяха децата си. После тези стонове изоставаха назад, стопяваха се в далечината. Ужасът овладяваше цялото племе. Задъхани, почти замаяни от задушаването, губещи сили, нарвалите плуваха, забравили другарство и ред, втурнали се всеки сам да спасява себе си, да достигне най-сетне края на този коварен похлупак, да поеме въздух — втурнали се в луда гонитба на живота.

И може би само Острозъбия още преценяваше, още опитваше да намери изход. От време на време той се надигаше към ледения таван и го удряше с бивена си.

Уви! Все още над главите им висеше дебел няколкометров лед, който кънтеше глухо, отсечено, като каменна скала. Жестока, непробиваема преграда, над която лежеше океан от въздух, океан от живот.

Внезапно — при кой ли опит — Острозъбия позна, че ледът е изтънял. Кристалната броня прокънтя звънливо. Нямаше време за двоумене. Той беше водач на едно загиващо племе и беше длъжен да действува. Секунди ги деляха от гибелта. Нарвалът задълба надолу, после се извърна отвесно, размаха лудо опашка и връхлетя срещу ледения покрив стремглаво, като изстреляна торпила. Такъв беше неговият дълг на водач и на самец. Природата не току-тъй го бе дарила с острия зъб. Длъжен беше да пробие леда, да го разкърти, да направи пробив за дишане на беззъбите женски и деца.

Но преградата се оказа по-дебела, отколкото очакваше — и по-яка. Мощният бивен се прекърши с трясък. Осакатен, замаян от несполучливия удар, оглушал, Острозъбия потъна, все още стиснал в дробовете си въздуха, все още непобеден.

Слухът му се връщаше бавно. В ушите му отново нахлуваше пороят на безчислените морски звуци: неспирният трясък на ледовете, далечното бръмчене на рибните пасажи, стоновете на давещите се нарвали, които с глухо бълбукане изпускаха от дихалата си последните въздушни мехури.

Внезапно Острозъбия се озова в някакъв огнен облак. Милиони, милиарди светещи животинки, увлечени от подводното течение в пламтяща вихрушка, го обгърнаха и замаяха с пищния си блясък. Сред тях преплува едра медуза, сияещо зеленикаво полукълбо, надигна се край него и отмина, развяла пипала като студени синкави пламъчета. В луда гонитба се стрелнаха две дълбокоморски риби, блеснаха като светкавици и изчезнаха, погълнати от мрака. Тогава ухото му долови ехото на собствения му глас, отразено от приближаващото тяло, и в следния миг насреща му изплува полярната акула, огромна бяла сянка, озарена от мъждукането на светещия пасаж.

При новата заплаха Острозъбия се опомни, силите му се върнаха. Плясна с опашка и връхлетя в диво отчаяние срещу опасния враг. Този път строшеният бивен не успя дори да одраска яката броня, но не очаквала такъв отпор, акулата се смути, отклони се от пътя и сви нагоре.

В следния миг се чу писъкът на нападнатото нарвалче, последван от рева на майката. Но сега никой не откликна на безпомощния зов, никой. Само злочестата майка се спусна след похитителя в безполезна саможертва.

Тогава, когато гибелта на цялото стадо изглеждаше неминуема, един млад самец се спусна в последен порив за спасение да премери и той сили с ледения враг. И дали защото налетя по-устремно или защото зъбът му беше по-дебел, по-здрав, а може би просто бе попаднал на по-тънък леден слой — изведнъж със звучен звън кристалният покрив се разломи. Острието изскочи над леда. Победителят пое шумно въздух, дръпна се назад и с тържествуващ рев връхлетя повторно. Върху леда избликна нова пробойна. Възбудени от надежда, самците нападнаха вкупом нацепената, разтрошена броня.

Водата закипя. Всички нарвали, мъжки, женски и малки, бързаха да подадат глави над водата, сред разплисканите ледени отломъци да погълнат свеж въздух, да погълнат самия живот.

Последен се измъкна Острозъбия, все още зашеметен от удара, от болката на счупения бивен. Промъкна се между няколко скупчени тела и жадно засмука влажния въздух.

А отгоре мъглата лежеше все тъй непрогледна, затиснала света. Такава страшна, безнадеждна пустош, безжизнена и безучастна, прихлупила с величествено безразличие страшната драма, която се бе разиграла под нейното закритие, прихлупила милионите всекиминутни драми на грозната бездна.

10

Мъглата продължаваше да се вее над снежната пустиня в разчепкани повлекла. Вълните боботеха и се блъскаха яростно в брега. Ледът скърцаше като живо същество, разпъван от мраза и напора на прилива.

От морето не долиташе никакъв друг звук, ни рев, ни плясък на плавник. Битката бе завършила отдавна, а заситената косатка бе отплувала нанякъде по своя морски път.

Осиротялото мече трепереше сред снега, премръзнало, уплашено и гладно. То скимтеше сподавено и не смееше да мръдне от мястото си, загубено в този страшен, мразовит свят, в този влажен хаос, който го обгръщаше отвред с ледените си пипала, който го облъхваше с мразовитото си дихание. И само от време на време завиваше проточено и жално. През влажния мрак политаше кратък, боязлив вопъл, зов за помощ към доброто топло същество, което бе отишло някъде и не се връщаше. Защо го стави само̀? Не знае ли, че то се бои, че мръзне, че е гладно? Защо не се връща?

А наоколо шаваха малките зверове. Мечето не ги виждаше в белия мрак, но чуваше техните стъпки, късите им излайвания и злобните изръмжавания. То се озъбваше гневно, докато страхливите нападатели отстъпят, после отново проточваше безнадеждния си призив.

Мъглата продължаваше да се хлъзга над снежното поле, сякаш изригната от безкрая, предопределена да го притиска в гадната си прегръдка до самия му свършек.

Зверчетата губеха търпение. Ставаха по-дръзки. По-често връхлитаха върху самотната жертва, все повече приближаваха. И когато най-смелата лисица се подхвърли към гърлото му, мечето само я отметна с лапа и побягна, сподирено от цялата глутница. Заслепено от мъглата, схванато от студа, обезумяло от ужас, то се блъсна в леда, пропадна в яма, изпълзя, преметна се презглава и внезапно се удари в някакво огромно тяло. Що беше това? Нов враг — или…

Полярните лисици не посмяха да го доближат, а продължиха да джафкат отдалече невидими и затова още по-заплашителни.

Усетило топлината на това голямо тяло, почувствувало несъзнателно някаква закрила, мечето се притисна плътно в него.

Кривата перка трепна. Неудържима сладост обля сърцето й. Но скоро изчезна, стопи се. Отново безутешният мраз скова гърдите й. Не! Това не беше нейното дете, а друго — различно, чуждо дете!

Тя протегна задната си лапа и отхвърли сирачето. Лисичата глутница зави възбудено. Учудено от тази грубост, мечето скочи на крака, изгледа я смутено, после пак се свря до топлото й тяло. Защо го гони? То иска топлина, само малко топлина и защита! Защото е само̀, защото се страхува, ужасно се страхува!

Втори път моржицата го бутна встрани, но този път вече не тъй раздразнена, не тъй груба. От допира с тръпнещото телце в нейното бедно съзнание се бе разбудило отново незатихналото майчинско чувство. Споменът за онова, за другото малко създание, което изчезна безвъзвратно, отново бе залял цялото й същество, бе съживил незагасналото майчинство в непреодолим порив за нежност, за грижа, за всеотдайност.

И когато мечето се свря отново до нея, тя вече не се дръпна, не го отблъсна.

Мъглата изтъня. Надра се в безброй прозрачни воали, които прелитаха из въздуха като гигантски паяжини. По черния небосклон покълваха звездите. Вълните се плакнеха с неравни плисъци в ледения бряг, белите им гребени се мерджелееха в мрака, раждаха се и тутакси умираха без следа, а в далечината към юг небето неусетно просветваше. Бледите оранжеви отблясъци върху гълъбовата ивица на кръгозора издаваха далечното слънце. Изредялата мъгла засия като розов дим. Избледня и морето, затрептяха атлазените му гънки. Огънят на утрото се разгаряше. Мракът бягаше на север и се разтапяше в някаква размазана мъждукаща сивота. Още малко, още няколко минути може би — и слънцето щеше да изскочи. Но не! Ето, сред топлата багра на юга се появи едно разжарено крайче. Застоя се няколко секунди, после изчезна обратно. Зората затихна, отдръпна се назад, победена от връхлетялата тъмнина. Изгревът преля в залез, без да се разгори в ден. Полярната нощ отново прихлупи света. Остана едно — бездънното небе, черно, непрогледно, отгоре и отдолу, отвред. И сред него — един запокитен в празното леден къс. Само тук, до брега, то се оплътняваше, превръщаше се в накъдрени зашумели вълни, които миеха леда.

Плясък след плясък! И изрядко — дълбока въздишка на ледения пояс, въздишка на великан, като оръдеен трясък. После отново тишина и плискащи вълни.

Най-сетне, изгубили надежда, полярните лисици побягнаха към сушата. Но мечето продължаваше да се притиска към новата си закрилница. Полуизправена на предни лапи, извърнала назад глава, Кривата перка се взираше смаяна в чудното същество, което диреше нежността й. Познаваше го… От рода на смъртния й враг… И все пак Малко Дете, което дири майка.

А тя беше майка, любеща майка, но уви, без рожба. Неизбозаното мляко разпъваше вимето й, напираше в болезнена неудовлетвореност, в дивата мъка на прекъснатото майчинство. И ведно е него от цялата й същност, от всяка клетка на мощното и тяло напираше непреодолим порив — да обича, да закриля, да кърми. Порив за рожба.

Мечето все още проскимтяваше, но вече не така тъжно, не така безнадеждно. Внезапно, подушило мириса на напиращото мляко, то завря муцунка в корема на моржицата и жадно засука. Сладостна топлина обля тялото му. Заситено, намерило такова сигурно убежище, то замърка доволно. Светът отново беше станал хубав — топъл и сит. Нищо, че новото добро нещо нямаше такава мека шуба като другото, изгубеното добро нещо. Нищо, че кожата му беше гола и хладна. Нали беше живо нещо, нали не го гонеше, нали му даваше мляко — и най-важното, нали не го оставяше само̀.

Кривата перка виждаше, че това не е нейното дете, нейното прелестно голокожо детенце, а друго — грозно, бяло, космато, с щръкнали уши. Виждаше го добре, ала не можеше да го отблъсне. Спираше я нещо по-силно от нея самата. Забравила, че кърми един бъдещ хищник, наследствен враг на племето й, тя потръпваше доволно, притваряше очи от блаженството на изтичащото мляко и прегръщаше с лапа прегладнялото си хранениче, без да подозира какво можеше да произлезе от тая противоестествена, невероятна връзка, от тая злорада шега на случайността.

Мъглата отново връхлетя като космато, дъхащо мраз чудовище и затисна света с безличния си мрак. Но сега мечето лежеше притиснато до новото добро нещо, затова светът не изглеждаше толкова страшен. Заситено, сгрято от близостта на голямото тяло, повече сгрято от неговата закрила и нежност, то заспа дълбоко.

11

Каам отнесе на гръб байдарката и я спусна във водата по наведената площадка. После се вмъкна в отвора и го затегна около кръста си. Сложи до себе си пушката, както беше увита в калъфа от тюленова кожа, провери харпуна и надутия тюленов мях, опипа ремъка от кожа на белуха с острите куки и грабна веслото. Лодката се хлъзна над вълните леко, безшумно, сякаш полетя върху белите им гребени.

Ловецът беше навлязъл доста в морето, когато лунната светлина взе да избледнява, а на юг, над хоризонта, избликна розовият предвестник на идващия ден. По разпръснатите облачета се наслои златна па̀ра. Изгревът се разгоря все по-ярко, по-неудържимо и накрай избухна в някакъв гейзер от пламъци. Започна късият мразовит ден. Въздухът беше свеж, резлив от студа, надъхан с уханието на водата и снега. А отдолу се люлееше просветналото зелено море, по което белите гребенчета кипваха ту тук, ту там като стадо лудуващи белухи. Наоколо — само вода и пяна, едри и дребни парцали от пяна като разтопен зелен мрамор.

Каам запали лулата си и сви към брега. Стори му се, че върху паковия6 лед, довлечен есенес от течението и споен за скалистия фиорд, се чернее тюлен. Той прилепи лодката на двеста метра от животното, извади пушката и тръгна към него предпазливо. Стъпките му бяха съвсем безшумни, защото бе пришил върху ходилата на тюрбазите7 си меча кожа. Всеки път, когато тюленът поемеше дъх, той правеше крачка напред и мигновено застиваше на място. После запълзя по корем. А жертвата му, измамена от опитния пълзач, се взираше с късогледите си очи, без да мигне. Може би си казваше: „Това е животно като мене. Защо ли се страхувам?“ Каам шепнеше полугласно: „Кх… Кх… Кх…“ Точно тъй се обаждат един на друг тюлените.

Ловецът провери ремъка с куките, надигна цевта, мушката кацна в мерника. В този миг тюленът, изведнъж познал най-опасния си враг, със силен плясък се метна от леда с главата надолу.

Каам сви рамена. Нямаше смисъл да чака. Знаеше какво означава това шумно гмурване. Животното беше потънало дълбоко, щеше да изплува след дълго време — и то кой знае къде. Той метна пушката през рамо и пое обратно към байдарата. Съмнението отново го овладя. Духовете още бяха разгневени, още се сърдеха.

Първите слънчеви лъчи се хлъзваха по заснежените простори и разпалваха в топла розовина всяко възвишение. В падините се утаяваха тъмните сенки на отминалата нощ, по-право не сенки, а някаква неземна светлина, сияещи виолетови и лазурни полутонове, сякаш езерца от лунни лъчи, още не попили из пукнатините. Нощните сенки се смаляваха, потъваха в най-дълбоките ями, отстъпваха място на победилия ден. Лунните езерца се изпаряваха бързо. И изведнъж целият свят избухна като взрив от брилянтни искри.

Каам постави защитните очила от китова балена. Отслабнали през дългата нощ, очите му нямаше да издържат снежния блясък. После пристъпи с отпуснати рамена до байдарката, която се подмяташе, привързана край ледения пристан.

С приближаването си към брега водната повърхност се нагъваше, издуваше се в едри дипли и се устремяваше в нависнали, заканващи се гребени. Водните пръски замръзваха по брега в причудливи зърнести висулки.

Издебнал затишието между две вълни, Каам се отлепи от брега. В очите му под баленовите очила надеждата беше помръкнала, отстъпила място на нови съмнения. По ръба на байдарката висяха безброй амулети, изрязани от моржови зъби, от китови ребра, от изхвърлени край морето почернели клонки. Сам Каам ги изряза със същите ръце, които по-рано убиваха толкова много тюлени, моржове, бели мечки. А сега? Нима и амулетите губеха вълшебната си власт?

Денят беше още много къс. Дали опитният ловец и днес щеше да се прибере с празни ръце?

Изведнъж сърцето му трепна. Моржица! С малко! До нея друга, сама! Дремят! Не са го усетили!

Той отправи лодката си към тях, срещу вятъра, да не доловят миризмата му. Извади отново пушката, насочи я към самотната моржица. Трябваше да мери точно. Трудно се улучва морж смъртоносно. Костите на главата му са дебели. Само през очните ябълки може да се достигне мозъкът. А куршум в тялото му, в това огромно туловище, е все едно бодване с карфица.

Между две вълни Каам натисна спусъка. Гърмежът прокънтя над ледената равнина и заглъхна мигновено, удавен от простора. Моржицата клюмна, без да издаде звук. Прекрасен изстрел! Толкова месо с един куршум! Толкова ядене!

А сега другата! Той щракна затвора и мушна втория патрон. В този миг моржицата майка изрева като бик и с един скок се метна във водата. Беше видяла враг и бързаше да го прогони, да запази детето си.

Додето ловецът съобрази, пред лодката изплува страшната мустаката глава. От яростно зиналата уста висяха дълги жълти бивни. Очите гледаха злобно и заплашително. Моржицата замахна да забие зъбите си в лодката. А това значеше гибел. Северяните не умеят да плуват. И наистина как могат да се научат във вечно леденото море?

Каам мушна цевта в устата й. Дори не чу дали пушката изгърмя. Само видя как зверът се отпусна и потъна. Човекът въздъхна. Нищо, изпусна богатия лов, но нали спаси живота. На леда лежеше цял морж. Едър, охранен.

В тоя миг от зелената дълбочина изплува друга мустаката глава. Нима и то?

Моржчето връхлетя, преди ловецът да се опомни. Бивните му закачиха реброто на лодката, потънаха в опънатата кожа. Каам реши бързо. Стисна изпразнената пушка за цевта и нанесе силен удар с приклада върху ръмжащата муцуна. Но ударът попадна не на място, не в главата, а върху наскоро поникналия, още кух зъб. Върхът отскочи с пукот. Животното изрева от болка, метна се по гръб и изчезна под водата, а ловецът загреба назад, към убития морж. Трябваше да се прибере час по-скоро. Защото всяка вълна впръскваше в кухината на лодката му струйка вода. Каам усещаше как покрай тюрбазите му от морски заек се плиска малка локвичка. Когато тази локвичка напълнеше половината байдарка, Каам щеше да се запъти към прадедите си, след майка си…

Краткият пролетен ден клонеше към заник. Едва-що изскочило над кръгозора, слънцето отново се тъкмеше да се скрие. Над ледения свят трептеше червеникава омара, която се наслояваше като розова ръжда върху натрупаните тороси, по навеяните преспи и по гребените на вълните. Мрачината от пукнатините се надигаше, оплътняваше се, преливаше навън и се сливаше с удължените сенки на безредните ледени блокове. Над света лягаше мек теменужен здрач.

Осиротялото моржче се бе свило на плиткото дъно до мъртвата си майка, буташе я с муцуна, опитваше да я подигне с лапи. С широко отворени безжизнени очи тя се взираше в мрачната синева, неподвижна и безчувствена. От време на време моржчето изплуваше на повърхността да поеме въздух и отново потъваше. И отново с тихо скимтене продължаваше напразните си опити. Какво беше станало? Защо не се събуждаше? Наоколо по каменистото дъно, засипано с миди като черен чакъл, се полюляваха оголените, още необлистени врежове на ламинариите, сред които щапукаха на дългите си зелени шипове морски таралежи. На десетина крачки оттук дремеше върху дъното тюлен, а наоколо, почти до носа му, пърхаха рояци трески. Знаеха, че е сит. Затова сега не се бояха от него. През две-три минути тюленът се издигаше до повърхността, вдишваше и пак се отпускаше на дъното за сън.

Само старата моржица лежеше безжизнена, поклащана от мъртвите вълни, а детето й, почувствувало най-сетне безвъзвратната загуба, изплуваше за въздух и тоз час се връщаше при нея.

Морето неусетно помръкваше, попило настъпващата нощ. От дълбините се надигаше непрогледният мрак и заливаше света, сякаш изригваше вулкан от черна лава. Само отгоре по накъдрената повърхност продължаваха да блещукат огънчетата на отразения заник като странен Млечен път от алени звезди.

12

Тих безветрен ден.

Премрежило ириси с белезникавата си мигателна ципа като защитни очила, мечето бродеше сред ледените грамади.

Над света тегнеше напрегната тишина. Слънцето блестеше през матовата пелена на ледената па̀ра, увиснало сред дъгоцветния пръстен на разкошно хало8. А долу, ниско над кръгозора, на изток, на юг и на запад преливаха нежните си багри още три дъги. Скрежът бе попълзял върху оголените скали като кристален мъх, в който мъждукаха брилянтени светулки. Из въздуха прелитаха с радостно чирикане снежни овесарки — предвестниците на пролетта.

Белязаната тюленка все още не смееше да напусне отдушника, през който влизаше на лов в морето. Свикнала беше с това място, с това просто отвърстие в леда, което бе пазила цяла зима. За нея то беше мило, любимо кътче в този бял безбрежен свят, като гнездо, като дом.

И днес тя се приличаше на слънце върху изгладената от топлината й ледена площадка. Спеше, по-право дремеше с неспокойната дрямка на беззащитното животно, дебнато от толкова много врагове. Врагове навред — и на сушата, и във водата. Само врагове.

Всеки две минути Белязаната отваряше очи, оглеждаше околността и отново заспиваше за още две минути. Тежък живот, тревожен, винаги нащрек. В хилядолетния подбор на живота бяха оцелели само тия тюлени, които можеха да спят така — по две минути. Който не бе могъл, който се бе успивал — бе загивал по-рано, преди другите, преди да остави потомство. Постоплена от едва уловимата грейка на ниското слънце, с пълен стомах, Белязаната продължаваше да дреме край дупката си, в която водата се повдигаше и спадаше с лек плисък като живо кладенче.

Така я видя мечето. В гърдите му трепна нещо. Това може би още не беше гласът на кръвта, впръскана в жилите му от стотиците прадеди безмилостни ловци на тюлени; по-скоро нагонът на всяко младо животно за игра и закачка. То може би я помисли за друг морж, по-малък, без зъби. Но Белязаната нямаше време да проверява. Тя чу приглушеното тупане на лапите му, видя връхлитащия бял кожух и с един скок се гмурна в отдушника.

Не премерило устрема си, мечето цопна подире й. В същия миг го овладя отново някогашният страх от лепливата прегръдка на тази страшна влага, която тегли надолу, в черното, която пълни устата и носа, напира към дробовете — овладя го незаличеният спомен от оная черна нощ, когато загуби малкия си топъл свят в снежната бърлога.

То се измъкна от водата и се опръска. После смаяно, обезумяло от уплаха, търти обратно през мразовитата пустиня, като се препъваше, падаше и ставаше.

Най-сетне достигна леговището. Кривата перка го посрещна с рев, изпълнен с радост и укор. Радост, че го вижда, че отново е до нея, укор — че тъй често се губи, че се отдалечава от морето, че навлиза тъй навътре в страшната, заплашителна суша. Никой морж не ходи нататък, никой не смее да напусне спасителната водна стихия. Само то, единствено от цялото стадо, единствено със своята дързост. Тъй всеки ден. Тя го мамеше към водата, към своята стихия, а то само гледаше да се набозае и да се понесе по сушата. Колко грижи, колко тревоги й създаваше това дълго лутане в тази непозната далечина, откъдето идваха най-страшните същества — мечките и хората.

Прегладняло от дългата разходка, измокрено, уплашено, мечето се свря до корема й и жадно засука.

Десетина моржчета играеха на леда под строгите погледи на майките си. Търкаляха се смешно, премятаха се, боричкаха се с нескопосните си перки.

Заситено скоро от обилното моржово мляко, мечето се прокрадна към тях. Искаше му се да се побори, да се похапе — ей тъй, само на шега, да поиграе, както всички деца на света. Промъкна се дебнешком и внезапно налетя върху най-близкото моржче. Обхвана го с лапи, захапа го беззлобно със зъби и почна да го търкаля по леда. В борбата се намесиха всички. Играта се разгорещи.

Мечето беше пъргаво, бързо, подвижно. Моржчетата пък бяха по-едри, по-тежки, при това многобройни. Ето, две-три от тях го затиснаха с телата си, отгоре се струпаха други, камарата натежа. Мечето усети, че се задушава. Тогава то забрави, че играе. Челюстите му бяха още слаби, но затова пък ноктите остри, не като притъпените ненужни моржови нокти. То размаха лапи, задраска по тежкия корем, който го затискаше. От болка моржчето изрева, разбута струпаната купчина и запълзя към майка си, като бележеше пътя си с кървава диря. Мечешките нокти бяха раздрали кожата му.

Майките зареваха сърдито, нагънаха огромните си туловища, повлякоха ги към мястото на борбата. Тогава мечето побягна обратно към Кривата перка. Не за пръв път го гонеха така. Не за пръв път протягаха към него бивни. Стадото се поуспокои. Раздраното моржче скимтеше сгушено до майка си, която грижовно ближеше раните му.

От тоя ден в бедните съзнания на моржовете се наслои още една представа за странния храненик, още нещо освен омразния бял цвят, някаква нова отлика, негласно име, само запечатано в паметта им, нов белег — Острия нокът.

От острите му нокти вече щяха да се пазят и малките моржчета, добили още едно познание за живота — дори когато е в твоето стадо, животното с бяла козина е опасно.

Кривата перка стана по-предпазлива, вдигна зъбата глава, наостри слух.

О! То беше тъй особено, това дете, тъй различно от всички! И на сушата, и във водата! Различно! А тя трябваше да го пази. Чувството на майчиния дълг беше просмукано в цялото й диво същество. Злочестата майка навярно беше забравила вече как стана всичко това, как на мястото на любимата й рожба се натъкми осиротялото мече, как майчиният инстинкт надви мъката й и омразата към противната бяла козина. Знаеше едно — сега до нея лежеше едно малко създание, което настойчиво диреше нежността й. И нищо друго.

Дали беше навик, отскоро придобит, или порив за обич, необмислен, нелеп инстинкт за майчинство? Тя не мислеше, не се запитваше. Само обичаше лудо, всеотдайно. За това рошаво бяло кълбо беше готова на всичко.

13

Със загубата на бивена си в страшната схватка с ледената броня Острозъбия загуби и водачеството в стадото. Винаги когато опиташе да излезе отново напред, младият му заместник, Късорога, който бе успял тогава да разбие коварния леден таван, връхлиташе стръвно отгоре му, готов да го прониже с дебелия си меч, готов да се бори до смърт за извоюваното надмощие.

Острозъбия бе почнал да разбира, че времето му е отминало — да разбира и да се примирява. Както бе побеждавал другите, така бяха победили и него. Затова все по-рядко и по-рядко оспорваше правото на съперника си.

Нарвалите се носеха през кипналите гребени на вълните в редици — мъжки, женски и деца. Носеха се плавно, спокойно, без суетня, готови всеки миг за лов и отбрана.

Вдясно сияеха с ослепителната си белота ледените грамади, хаотично натрупани по крайбрежието от някакви титанични сили. А вляво морето искреше с всяка своя гънка. По копринената му кожа пролазваха ритмично дълги брилянтени тръпки. Понесени от теченията, един след друг, плувнали като лебеди в разплискания лазур на океана и накъдрили в него белите си отражения, пъплеха на юг величествени айсберги. По снагите им зееха с тъмни виолетови сенки безброй причудливи пещери, мостове и сводове, каквито само безграничното въображение на природата би могло да извае.

Макар и осакатен, обезоръжен, Острозъбия беше опитен самец, винаги нащрек, с остро ухо и бързи рефлекси. Не току-тъй толкова години бе водил стадото сред безчислените опасности на океана. Сега пак той пръв откри огромния пасаж полярни трески. Откри го и по навик протръби под водата радостния сигнал на водача, след което потъна в изумрудената бездна. Стадото се стъписа. Сега накъде? След стария или след новия водач? Редът му се разстрои.

Но само за миг. Късорога, ревнив за отскоро добитата власт, мигновено се стрелна подире му, като пищеше пронизително бойния си призив.

Битката се разгоря дълбоко, там дето синият здрач преливаше неусетно в чернотата на морската дълбина. Беше кратко, но яростно счепкване. Младият налетя с устрема на младостта, заслепен от ревност. Но срещна съобразителността и богатия опит на непобедения от друг самец, предишен водач. Острозъбия отскочи ловко встрани, пропуснал смъртоносното острие на врага само на няколко сантиметра от тялото си, после се стовари в целия си устрем върху дебелия му врат. Друг път това означаваше край. Дългият бивен пронизваше вражия гръклян и го отправяше надолу, плячка на акулите.

Сега счупеният зъб само се блъсна в дебелата кожа, като я одраска леко.

Късорога повтори атаката си и отново зъбът му не улучи противника. Отново Острозъбия стовари безполезния прицел на притъпения си бивен върху врата на младия, на познатото, добре премерено, най-уязвимо място.

Чак тогава старият водач почувствува напълно цялата си безпомощност. Обречен беше на поражение, в една предварително загубена битка. Или трябваше да отстъпи, или да загине. И той отстъпи. С болезнен стон обърна гръб и полетя нагоре за въздух, нагоре към просветващата синева. И никога вече след този жесток урок нямаше да помисли за разплата, осъзнал и примирен с участта си. Младият искаше само това. С тържествуващ рев той поведе отново стадото към открития от съперника му рибен пасаж.

Скоро под тях сред сиво-синкавия здрач заблестяха седефените блясъци на хилядите, на милионите люспести, гърбове, които се стрелкаха отдолу като сребърен поток, тяло до тяло, в плътна, замайваща върволица, сякаш извираха от синия безкрай и се стопяваха в другия син безкрай. Носеха се в сляп унес напред, към някаква далечна, само тям известна цел. И сякаш не виждаха, не чуваха, не усещаха нищо. Сред искрящите струи на този жив порой се врязваха безброй тъмни сенки — акули, белухи, делфини.

С радостни провиквания нарвалите захванаха пиршеството. Един до друг се врязаха в живата грамада. Острозъбия и Късорога, забравили скорошната свада пред обилната, опияняваща плячка.

Това страшно нападение най-сетне разбърка рибния поток. Разкъса го. Смутени, рибите се отклониха встрани, все повече и повече, преследвани от безпощадните хищници, обърнаха назад — километър, два, три, четири, докато достигнаха края на своята колона. Видели пред себе си други трески, те избързаха, смесиха се с тях, последваха ги.

Може би от страх, а може би от някакъв инстинкт на безволевост, стадните риби предпочитат да бъдат водени. Все по-добре е друг да върви отпред, да дири храната, да открива враговете. Затова първите риби с такава радост се прилепиха в края на пасажа, успокоиха се, заплуваха облекчено. Най-сетне! Вече не те, а други щяха да водят.

Целият пасаж се завъртя в нелепо, безсмислено хоро, в истински омагьосан кръг, подчинени на слепия стаден инстинкт. Всяка риба следваше рибената опашка пред себе си и нямаше да се откъсне от нея до края на силите си, докато загине от глад или докато хищници, по-лакоми и по-настървени, разкъсат гибелната въртележка.

Един след друг нарвалите изплуваха към повърхността и се отпускаха върху вълните с преситени стомаси. Белухите поемаха към далечното ледено поле. Само акулите продължаваха да гълтат, да гълтат — единствени те, със своята страхотна, ненаситна лакомия.

Изведнъж откъм брега, от далечната бяла тундра връхлетя с писък кратък, отсечен като удар порив на вятъра, награбил от снежните навеи облак снежен прах. Изплющя и затихна. След няколко минути повторно налетя.

И ето, поривите зачестиха, затишията между тях ставаха все по-къси, все по-неспокойни. После слънцето помръкна, снегът се надигна от брега като лавина и се понесе в неудържими свистящи потоци. Морето се начумери, посивя. Атлазената му кожа се и нагърчи с неравни тръпки, върху които поникна някаква наежена бяла козина. Косматите вълни нарастваха застрашително, зареваваха, налитаха стръвно върху айсбергите, като ги заливаха до върховете с гейзери водни пръски.

Акулите забиха в дълбините, морските бозайници навлязоха в морето, по-далеч от опасния бряг. А треските, увлечени в безсмислената си орбита, продължаваха да се въртят безконечно, всяка след опашката на другата риба.

Ако случаят не ги бе затворил в коварната клопка на стадния инстинкт, първите риби, челниците, щом усетеха връхлитащата буря, щяха да увлекат всички към дъното, на сигурно. Щяха да се спасят. Но сега нямаше челници. Сега всеки се мъкнеше след другия. Нелепото хоро продължаваше да се върти плитко до повърхността, без да се разстрои, без да направи опит да се откъсне от гибелната магия.

Морето вече не се вълнуваше, то се мяташе с неистов рев и диво стенание като ранен звяр. Вълните нарастваха все повече, източваха се нагоре, огромни, синкаво-черни, настръхнали. Те поемаха в кристалните си лапи цели грамади риби и ги изхвърляха на брега. Отдръпваха се назад с кикот, после отново налитаха, награбили нови живи купища.

Обезсилени от беса на морето, от грозния удар в твърдия бряг, от умора, нещастните жертви продължаваха да се мятат вяло на сухото, докато безпощадният мраз сковеше напълно движенията им и ги превърнеше в късчета лед, споени с огромните ледени блокове.

14

Три дни вилня дивата буря. Три кратки пролетни дни и три дълги нощи. На четвъртата сутрин вятърът изведнъж пресекна, тъй както бе налетял. Небето се очисти, засия с блестящата си синева. Слънцето се разсипа на безброй малки слънца, които изгряваха и мигновено залязваха върху притихналата, леко накъдрена водна повърхност. Морето въздишаше уморено.

Понесла на гръб храненика си, Кривата перка плуваше към близката мидена банка. Под нея, в плитчините, морето сияеше в бледа синева, напъстрена с мраморните шарки на водорасловите полянки. Постепенно, колкото се навлизаше в дълбочините, тази синева се уплътняваше, а пъстрият губер на неравното дъно изчезваше, разтваряше се, погълнат от кристалната непрогледност на водните пластове.

От лазурната мъгла изплува някаква скалиста площадка, самотен подводен остров, чиято основа се губеше в замътената от жълтите личинки на морските червеи дълбина, сякаш увиснала в безграничното зелено нищо.

Това беше мидената банка, където Кривата перка водеше детето си за първия урок в трудното моржово изкуство, за първия урок в диренето на храна. Открай докрай каменната тераса беше засипана с черните черупки на безброй миди, една до друга, една връз друга, струпани в блестящи гроздове. Сред тях се надигаха пролетните издънки на ламинариите, още съвсем свежи, меки и гъвкави. Литотамниите и фукусите пъпкуваха, пускаха и те новите си вейки. След зимната почивка, след дългата нощ подводната природа се събуждаше за нов, още по-пищен живот. Върху незасенчените камъни се припичаха на слънце оранжеви морски звезди. От стълбчетата си, подобни на нанизани едно в друго прозрачни напръстничета, закрепени за литотамниите, се откъсваха за волен живот младите медузки. По дъното щапукаха на дългите си пръсти морски лястовици. Пъплеха напред-назад криви раци с широки шипести брони. Двуметров скат, наподобил плоска черна плоча, търпеливо изгризваше скупчените раковини. Цели хергелета морски кончета преминаваха от лист на лист в ленивия си тръс и опоскваха накацалите морски бълхи.

Моржицата подкани детето си с леко изръмжаване, потопи се под водата и с два маха на перките си достигна дъното. Острия нокът се спусна послушно подире й.

Щом зърна сенките им, скатът се хлъзна край скалите и изчезна в дълбочината. Раците се навряха в пукнатините, проточили напред назъбените щипки. Морските лястовици се пръснаха нанякъде. Анемоните сгърчиха разкошните си венчелистчета, превърнаха се в безформени купчинки.

Моржицата се прилепи върху черния чакъл на миденото поле и размаха бивните. После се обърна да види дали детето й е разбрало урока. Ето, така се изчовъркват от дупките им мидите каменопробивачи! По-леко е с черните миди, но и техните бисуси9 се държат здраво за дъното. А водораслите не пречат. Гълтат се заедно с мидите. И те са вкусни. Впрочем всичко на дъното е вкусно: и миди, и водорасли, и морски звезди, и писии, и раци, и попчета, и холотурии…

Ала Острия нокът, едва докоснал дъното, неволно изплува към повърхността. Тялото му беше леко, по-леко от водата, не като тежките тела на моржовете, на неуморните мидени събирачи, нарочно устроени от еволюцията да лежат върху морското дъно.

Със сърдито измучаване моржицата се вдигна нагоре, прегърна го с предните си перки и го увлече в дълбината. Извъртя го към себе си и изпусна част от въздуха в гърдите си. Острия нокът разбра урока. От муцуната му полетя към повърхността шумолящ грозд от въздушни мехурчета.

Така прегърнати, двете животни достигнаха повторно скалата. Но сега Кривата перка остана до храненичето си, като го притискаше леко с перка към дъното. Разрови отново мидената настилка. Размърда устни, налапа плячката си, сдъвка я със зъби и изплю черупките. После с леко побутване го подкани да повтори наученото. Послушно и схватливо, тъкмо във възрастта на подражаването, когато се набира опит за живота, мечето оголи челюсти и понечи да изкърти някоя мида. Но безуспешно! За разравяното на яко споените раковини трябваха само моржови зъби, по-право не зъби, а истински костени търнокопи.

Острия нокът драскаше черупките с малките си зъбчета, упорито и добросъвестно, драскаше, драскаше, докато свърши въздуха. Тогава се изтръгна от прегръдката на загрижената майка и излетя към повърхността.

Озадачена от явната му неспособност да усвои най-простите, най-необходимите моржови умения, Кривата перка го последва, готова отново да го увлече със себе си.

Тогава през водния простор долетя радостната вест. Някоя моржица беше открила богатата плячка. Кривата перка прекъсна за днес урока и бутна с глава детето си натам.

Отвред ехтяха весели подвиквания, шум, глъчка. Моржовете от цялото крайбрежие се събираха в съседния залив.

Острия нокът се изкатери върху ледения бряг, последван от майка си, но бързо се дръпна назад. Такова страшно струпване на животни! Моржове, тюлени — тяло до тяло, нахвърлили се стръвно върху замръзналата риба, която лежеше по цялото протежение на залива — може би километър, може би два километра купища мъртва риба! Кривата перка изпълзя до крайния куп, повика до себе си мечето и се залови лакомо да гълта неочакваната, леко добита плячка.

Вече странеше от стадото. Другите моржици все още не свикваха с белия кожух на детето й, все още го срещаха със заплашително ръмжене и вдигнати зъби, когато по погрешка вместо към дойката си се отправяше към тях.

След малко от водата изскочи Счупения зъб, осиротялото моржче, отслабнало и измършавяло. След загубата на майка си то се бе въртяло там, на онова злокобно място три дни, докато акулите отмъкнаха в дълбините трупа й. После гладът го надви. То последва стадото. Но щом се приближеше до някоя кърмачка, тя го изгонваше с гневно ръмжене. Пазеше млякото си само за своето дете.

Счупения зъб често опитваше да си налови миди сам, както правеха връстниците му. А не можеше. Осакатеният бивен не вършеше работа. При това нямаше и кой да го научи на това изкуство. И ето, дни наред той се мъкнеше след стадото, гонен и навикван, побеснял от глад. Само понякога успяваше да хване сред скалите някой калкан или морска лястовица, но можеха ли те да заситят дивия глад на растящото му тяло? И изведнъж толкова месо, толкова храна.

Счупения зъб опита да се вмести сред другите моржчета. Не успя. Майките пак го изгониха. Тогава той пропълзя до мечето, изгледа учуден бялата му козина и толкова. Повече не му обърна внимание. Сега най-важното беше да се нахрани.

Моржовете заситиха глада си и един след друг изоставяха обилната гощавка. Някои се изпъваха да се препичат на слънце, други се гмурваха в морето и отплуваха към леговищата си.

Дръпна се назад и Счупения зъб, търкулна се по гръб, обърна се на една страна, после на друга. Вече можеше да играе — нали стомахът беше пълен.

Така го видя Острия нокът. Отгатнал в това движение призив за игра, той скочи отгоре му с беззлобно ръмжене. Ала Счупения зъб не мислеше за игра, и то с такъв другар. Наслоената през толкова поколения омраза към бялата козина разтърси цялото му същество. Той се извъртя и перна с лапа Острия нокът по носа.

Мечето се спря за секунда смаяно, обидено от несправедливата грубост. После зверът в него се събуди и то връхлетя настървено. Битката се разрази внезапно, яростно и диво. Потомците на двата вечно враждуващи рода се вкопчиха отново в непрекъсналата през вековете битка. Счупения зъб беше едър, два пъти по-тежък от противника си, с яки мускули, но затова пък мечето беше по-пъргаво. То се мяташе бързо, отскачаше, нападаше и все се оказваше отгоре, все победител, наследствен победител над моржовото племе.

Внезапно прокънтяха тревожни, отсечени почуквания. Някой морж бе усетил близостта на враг и удряше с бивни по леда, предупреждаваше. Стадото наскача. Майките избутваха децата си сред вълните и се гмурваха след тях. Една след друга — една след друга. И само за няколко секунди брегът опустя.

Тогава от тундрата иззад наблъсканата от прилива и бурите ледена грамада се зададоха в тромав галоп няколко бели мечки. Те притичаха направо, без да се оглеждат, като прескачаха ледените процепи, свличаха се из снежните ровини и се носеха към брега, отдето долиташе миризмата на обилната плячка.

Тюлените отдавна бяха изчезнали. От водата надничаха стотина мустакати глави. Моржовете само бяха отстъпили временно, за да заемат по-изгодна позиция за бой. Знаеха, че на сушата трудно биха устояли срещу пъргавината на мечките. Във водата беше друго. Тук те не бяха ония непохватни дебелаци от брега, а силни и пъргави бойци, въоръжени с опасни бели саби. И никоя мечка не би се осмелила да ги нападне, особено така, както бяха сега, в многобройно стадо, готови да защищават до смърт децата си.

Верен на стадния инстинкт, още при първия сигнал Счупения зъб се претърколи в морето сред другите моржове, готов да продължи борбата тук, където се чувствуваше по-сигурен, по-силен и по-ловък, нескован от тежестта на тромавато си тяло.

Само Острия нокът остана на брега, смутен и раздвоен. От водата скимтеше и го мамеше Кривата перка, не разбрала защо още стои вън, защо не се спасява във водата — неспособна въобще да разбере, че мечката, като всеки сухоземен обитател, се чувствува по-самоуверена, по-неуязвима на сушата.

Полярните мечки достигнаха камарата от риби — една майка с мече, две млади мечки и един стар самец. Снежнобелите шуби на младите се отличаваха ярко от сламеножълтата козина на старите. Загризаха лакомо заледената риба. Ето, дотичаха още няколко мечки, а след тях — вечните им спътници, полярните лисици, с посивели за лятото кожуси.

Моржовете зареваха яростно от водата. Разтреперана от страх за детето си, Кривата перка не устоя. Майчината обич отново надви. Забравила ужаса от хищниците, тя се метна на брега и с ласкаво скимтене се провлече към детето си.

Навярно с него се е случило нещо! Може би е ранено, може би оглушало. Тя беше длъжна да го отвлече във водата, да го спаси, преди да са го видели онези — безпощадните…

Грозен спомен, кошмарен и неосъзнат, изплува от гънките на дивия й мозък, спря дъха й, овлажни очите й. Някога беше станало нещо. Какво? Кога! Пак такъв звяр, ужасът на съществуването й, беше връхлетял от мрака и отнел най-скъпото й, смисъла на живота й, всичко. Останала беше само мъката, непоносимата болка — и страхът да не загуби отново най-милото си…

А в същото време под ниския череп на Острия нокът се блъскаха други спомени — пак за такова същество, с такава бяла козина, също така отдавна… Мечето стоеше на едно място, без да чуе подканянето на дойката си, объркано от спомените си. Ето, една черна дупка, а вътре — топло, приятно, сигурно! Тъй сигурно — до онова голямо топло нещо… После навън, в звездната нощ, под бликащите сияния по небето, но пак хубаво, пак сигурно и спокойно. До него крачи същото голямо топло нещо… Заглушен, но незабравен напълно спомен, най-милият спомен. Огромно топло нещо…

А защо мисли за него сега, след като пазачът морж даде сигнал за опасност? Острия нокът трепна. Пристъпи крачка напред, две крачки. Та това е то, същото добро нещо, което някога влезе във водата и повече не се върна… Същата бяла козина, същите дълги лапи, с които може да ходи, а не ония къси, непохватни перки на моржовете… Същото… И не само едно, а няколко такива добри неща… Ето ги, на стотина крачки от него! Ето!

Замаян от ненадейната среща, Острия нокът не дочака Кривата перка, а тръгна напред, притеглен от непреодолимия призив на кръвта.

В този миг носът му долови в лекия повей на вятъра някаква непозната миризма — остра и дразнеща. Усетиха я и другите мечки, навириха черните носове, задушиха тревожно. Острия нокът не знаеше, ала те отлично помнеха тази миризма, най-опасната от всички миризми в света. Нейде далече, на десетина километра оттук приближаваше човек със своите заядливи джафкащи помощници, от които никоя мечка не можеше да се скрие. А човек — това значи смърт, изненадваща, бърза, от разстояние. Срещу него е безсилна мечешката сила. Неговите зъби и нокти са дълги, и невидими. Те пронизват подло сърцето и мозъка. Трясък, както се пукат ледовете, и — край!

С недоволно ръмжене мечките налапаха по няколко трески и побягнаха по пътя, от който бяха дошли. Привлечен като магнит към себеподобните си, немислещ и нечуващ, Острия нокът се спусна по пресните им следи, без да се обърне назад, без да погледне племето на моржовете, без да чуе тъжния стон на втората си майка, която пълзеше отчаяна по брега.

Значи пак, значи пак тези ужасни космати зверове! Отново отвличаха най-милото й! Все те…

От очите й отново покапаха едрите сълзи.

15

Острия нокът тичаше запъхтян след мечките. Несъзнателно, по усет той бе разбрал, че е подобен на тях и трябваше да отиде при тях.

Наоколо се простираше безкрайната снежна степ, залята с гладка ледена глеч, която сияеше с ослепителните отблясъци на пролетното слънце. Тук-там в падините, където бурята бе навеяла снежния прах в накъдрени дюнички от матов брокат, аленееха някакви странни петна, сякаш кървави дири.

Червен сняг!

Острия нокът за пръв път виждаше снежните водорасли, толкова очаквания предвестник на арктичната пролет, затова ги заобикаляше предпазливо и пак догонваше отминалите си съплеменници.

Мирисът на човека и на кучетата изчезна, отвеян от променения вятър. Остана само свежият дъх на снежното поле и острият, но тъй близък, навяващ буря от спомени мирис на мечки, тъй различен от привичния дъх на моржовете — и тъй примамлив.

На един хълм, на припека, мечките седнаха на снега и обърнаха муцуни към крайбрежието, където се тъмнееше ивицата на изхвърлената риба. Те лежаха неподвижно, като ледени буци, привидно спокойни. Само черните им шарещи очи и подвижните ноздри издаваха тревогата им. Защото далече на юг върху ослепителната белота на тундрата пъплеха някакви черни точки — шейна, запрегната в десетина кучета.

Най-сетне Острия нокът достигна мечката с детето. Посегна да захапе вимето й. От тичането беше огладнял здраво, а млякото ухаеше тъй примамливо. Мечката го перна с лапа по носа. Млякото едва стигаше за нейното дете. Острия нокът се превъртя по гръб и заскимтя от болка. Ала детето й, любопитно като всяко дете, приближи и го подуши, намислило да си поиграе. Скочи, катурна го с лапи. Дали от болката в носа или от обидата, но на Острия нокът не му беше до игра. Надигна се настръхнал и налетя върху палавничето, сдави го, затисна го в снега.

Мечето едва успя да се откопчи от зъбите му и хукна презглава да се спасява. Внезапно снегът под лапите му се продъни и то тупна в зиналата дупка. Муцуната му се удари в някакъв ръбест камък, черната устна се сцепи, рукна кръв. В следния миг отгоре му се стовари Острия нокът.

Къде бяха попаднали? Наоколо — малка снежна пещера, покрита с тънка ледена корица, а отдолу — земя, застлана с гниещи треви, сред които бяха сварили да цъфнат няколко полярни макове. Над скромните жълти цветове бръмчаха рояк комари.

Уплашени, слисани, двете зверчета се оглеждаха боязливо. За пръв път виждаха цветове. Сняг и цъфнали цветя! Как можеха да свържат в едно топлината на гниещите треви с разтопяването на снега и с ледената корица отгоре, която превръщаше пещеричката в един естествен парник.

Но нямаха време да се начудят и на това ново чудо в краткия им живот. Защото старата мечка нагази в парника, измъкна ги със зъби и сърдито натупа Острия нокът. За наказание. После отведе детето си, приседна под една скала и облиза кървящата му устна.

Свит до срутената пещеричка с омачканите макове, Острия нокът се залови да ближе раните си. Заскимтя. Не толкова от болка, колкото от мъка, от разочарование, от завист. Той гледаше как мечката утешава с кротко мъркане детето си и неосъзната тъга стягаше дивото му сърце. Как жадуваше и той за такава грижа! Да се сгуши в една топла козина и да се отпусне, да заспи — спокоен, гален и обичан! Жадуваше за нежност, за мечешка ласка, за мечешко мъркане, за мечешка козина. Жадуваше взаимност — близост със себеподобни…

Най-сетне Острия нокът разбра. Не е същото. Не е онова добро същество, което той диреше. Не е голямото топло нещо от черната пещера, което отиде и не се върна.

А може би то не е съществувало, било е само сън. Един сладък сън.

Острия нокът пак се надигна. Защо пък да не опита другаде? Може би първия път е сбъркал нещо.

Но старият намръщен мечок е най-измърсения, най-оскубания жълт кожух го посрещна още по-недружелюбно е грозно предупредително ръмжене.

Острия нокът не помнеше езика на мечките. Сред моржовото племе беше забравил всичко, което някога бе успял да понаучи от майка си. Затова, без да трепне, продължи пътя си и завря муцунка в гъстата козина на мечока. Беше прегладнял.

Смаян от дързостта му, огромният жълтокож звяр го сдави с едрите си зъби. Острия нокът се превъртя с жално квичене и хукна да се спасява, изподран и раздърпан. Жълтия кожух го настигна с неподозирана бързина за огромното си, привидно непохватно тяло. Мечето се търкулна по гръб, вцепенено от ужас, примирено с всичко, с вдигнати лапи. Плътоядият дъх на стария мечок го задавяше, сърцето му биеше до спукване, а то не смееше да шавне, примряло от страх.

Най-сетне Жълтия кожух го остави. Извърна се тежко и отмина зад първата пряспа. Тогава мечето търти към брега, най-сетне проумяло, че мястото му все пак е там, при голокожите тромави моржове. Тук, сред себеподобните, уви, беше чуждо, нежелано. В малкото му диво сърце се бе натрупало цяло море от обида, от горчивина, от омраза. Омраза към собствения род, който го отхвърли. И жажда за мъст!

Никога вече Острия нокът нямаше да забрави това враждебно посрещане, болезнените рани, позорното бягство.

Подвил късата си опашка, той слизаше към морския бряг, замаян от всичко преживяно, забравил обичайната си предпазливост.

Внезапно отляво проехтя кучешки лай. Острия нокът се спусна презглава напред. Ала лаят не затихна. Напротив, усили се, догони го. Без да се обърне, мечето се носеше в луд бяг по заснеженото поле, следвано по петите от настръхналата кучешка глутница. Нямаше никаква надежда за спасение. Къде можеше да се мери то с тези неуморими бегачи?

Вдясно се надигна невисок хълм от струпани ледени плочи, наподобили сринат кристален замък. Мечето се втурна натам, шмугна се под някаква арка, сви в зиналия неравен тунел.

Каам подвикна на кучетата и заби остола10. Нартата забави ход. Озъбени като вълци, животните се дърпаха, напираха подир беглеца. Човекът скочи на снега. Зареди с привично движение пушката. После притича към ледената камара. Но при входа на тунела спря. Поколеба се. Къде може да бяга малко мече? То се знае, при майка си. Значи тук някъде се спотайва и старата. А мечка с дете е опасна. Не е шега. Дори за храбър ловец.

Каам се приведе и запълзя в тунела, опрял пръст върху спусъка. Пред него, заднишком, задъхан, ужасен, бързаше Острия нокът.

Но тунелът свърши, задънен от кристалната стена. Мечето се свря в най-тъмния ъгъл, сред пролуката на две възседнати слоисти плочи. Свря се и притихна. А сърцето биеше, биеше до болка. Лапите, кожата, челюстите — цялото му тяло се тресеше от страх. То не познаваше новите врагове, не беше ги срещало преди. А неизвестната опасност е винаги по-страшна. Носът му попиваше непознатия мирис, запечатваше го в паметта, притуряше ново знание към бедния му житейски опит. Ушите, тръпнещи, долавяха триенето на вражото тяло в ледените стени, приглушените дебнещи стъпки, напрегнатото неспокойно дишане.

Острия нокът не удържа докрай. Не можеше да стои бездеен, треперещ, без да направи нещо, без опит да се спаси. Той хукна напред, тъкмо срещу врага. Не мислеше, не преценяваше. Изпитваше само страх и безсмислен подтик за действие.

Пушката изтрещя оглушително, сякаш се срина леденият тунел. Нещо остроболезнено опари гърба му. Барутният дим го задави. Мечето се мушна през краката на човека, изхвърча навън и търти към крайбрежието, като бележеше пътя си с алена диря. Кучетата се втурнаха след него настървени, но Каам свари да се метне на шейната, без да изпусне пушката от ръка.

Изведнъж Острия нокът падна. Той отново скочи да бяга, само че не така бързо, а някак вяло, обезсилено.

Кучешкият впряг го застигаше.

Улисан в гонитбата, Каам не забеляза, че шейната вече летеше по тънък лед. Бурята бе издърпала в сблъскан вал дебелите пакове към морето и оголеният залив бе замръзнал отново само преди няколко часа.

Ставаше опасно. Всяко по-силно друсване можеше да сложи край на всичко. Ледът щеше да се продъни и толкова…

За щастие кучетата скоро достигнаха, дебелите ледове. Неравните блокове заподхвърляха шейната. Внезапно тя се вцепи между два тороса. И спря. Каам не опита да я освободи. Остави животните да се дърпат, спънати от неочакваното препятствие, а той се спусна по кървавата диря.

Острия нокът падна на самия бряг, до купчината изхвърлена риба. Опита да се дигне, ала пак се строполи. Повече не мръдна. Отпусна се. Под тялото му подгизна червена локвичка.

Каам намали ход. Нямаше смисъл да тича. Ловът не щеше да му избяга. Оставаше само да го метне на нартата и — право към къщи.

Тогава съвсем ненадейно ледът се пропука. Дали бе дошла по-висока приливна вълна или нагрятото на юг морско течение бе увеличило скоростта си? Всъщност причината нямаше значение. Пукнатината полази като черно змийче, някакво омагьосано гърмящо змийче, което се удължи, надебеля и народи цяла дузина змийчета, които пълзяха навред.

Каам съобрази мигновено. Нямаше време за губене. Трябваше да изостави плячката, ако искаше да отърве кожата си. Секунди решаваха участта му. Пукнатината надебеляваше застрашително — половин метър, един метър, метър и половина… Той се засили и скочи към брега. Достигна го, но внезапно се хлъзна назад. В последния миг ръцете му свариха да се вкопчат в острия ръб. Ловецът увисна така, до колене във водата, която се просмукваше в кожените ботуши и сякаш го увличаше надолу, в синята бездънност.

Каам имаше яки мускули. Той напрягаше всичките си сили, ала все не смогваше да се откопчи от лепкавата клопка на водата, не омотваше да се подеме, да се измъкне.

Случайно при едно обръщане назад той зърна как връхлита отгоре му откъртеният блок, върнат надире от придошлата вълна. Още миг и щеше да се блъсне в брега… И върху него. В грозния студ по челото му изби пот. От напрежение ставите му пламнаха, мускулите му се разтрепераха.

Но вълната, както подхвърли леда към брега, така при оттеглянето си го дръпна назад. После течението отново го подхвана.

Спасен по чудо от угрозата да бъде премазан в тези ледени челюсти, Каам пак се напъна да се дигне върху леда. Но и този път безуспешно.

Изведнъж на два метра от него изплува една мустаката глава с дълги жълти зъби. Разтревожена, смаяна, само почувствувала с животинския си усет връзката между неподвижността на детето си и човека, Кривата перка бе връхлетяла отгоре му с рев, от който косите му настръхнаха.

Увлечени от нейния устрем, сред вълните поникваха нови и нови зъбати глави, които ревяха, джафкаха, мучаха и стесняваха обръча.

Каам вдигна крака, но моржицата подскочи и бивенът й разпра ботуша му. Обграден от тази ревяща дружина, ловецът изгуби надежда. Ръцете му се тресяха от напрежение, пръстите му вече изпускаха ледения ръб. А всеки миг някой бивен можеше да го закачи, можеше да го свлече долу сред разярените зъбати гиганти.

Напрегнал всички сили, цялата си воля за живот, превърнат само във воля за живот, в някакво невероятно свръхнапрежение, което изстискваше от всяка телесна клетка и последното й зрънце енергия, човекът не разбра как се озова върху леда.

Чу само как няколко бивена се стовариха с трясък на мястото, където допреди миг стоеше тялото му. Но не погледна да види какво става. Простря се по корем, задъхан и обезсилен. Пред погледа му се премятаха червени па̀ри, кръвта биеше като чук в очите му, ушите му едва долавяха като далечен отглас рева на моржовете.

А това?

Кой знае колко отдалече му се счу слаб пукот, а всъщност ако го е чул, този пукот е заглушил моржовите ревове.

Стори му се, че ледът се заклати, после се уталожи. А той все лежеше неподвижен, отпаднал, безволев. Някаква зъбата грамада се влечеше към него. От другата страна, вцепила бивни в леда, се подемаше втора. Подхвърли се трета.

Нека!

Нищо не го засягаше в този безчувствен, едва мъждукащ свят, удавен от преумора, свиващ се и разпускащ се при всеки удар на пресиления пулс в очите. Нищо! Нито дори настъпващата орда зъбести великани, които шляпаха към него непохватно с плоските си перки.

Постепенно сърцето се успокои. Чукът престава да бъхти в очите. И ведно с това удавената жажда за живот изплува на повърхността, все тъй първична и непреодолима. Каам се надигна. Едва се удържа на крака. Залитна. Но не падна. Нямаше право да пада. Отвред настъпваха, ревящи и лаещи, десетки, стотици моржове. Блъскаха с бивни по леда и откъртените бучици шибаха лицето му. Все нови и нови тела се измъкваха върху леда.

Тогава ловецът разбра, че отново е попаднал върху плаващ лед, който потъваше бавно, но видимо под тежестта на покатерилите се животни. Брегът отстъпваше назад, а върху него кучетата продължаваха да се дърпат, опитваха да измъкнат спънатата нарта.

Ето, една вълна прехвърли леда, заля стъпалата на човека и изтече от другата страна. Блокът се разлюля, но не се катурна. Втора вълна прошумя и намокри глезените му. Без да се смущават от потъването на плаващата площадка, моржовете свиваха обръча си — ревящ, жив обръч от мускули и бивни.

В последния опит, издебнал някаква случайна пролука сред размаханите зъби, човекът се покатери върху един дебелокож гръб и додето моржът се усети, полази по надипления му врат, по главата му, хвърли се върху съседното туловище, от него на трето, четвърто.

Сблъскани върху тясната плоча, и без това тъй несръчни на сушата, моржовете въртяха глави с опулени кръгли очи, слисани от това неуловимо, скачащо по тях дребосъче.

Леденият блок опря до тънкия лед. Каам не пропусна този миг. Притича по моржовите гърбове и скочи.

Но ужас!

Крехкият лед се продъни от тежестта му, а краката му хлътнаха в пробойната, отдето блъвна като живо кладенче водата.

Ловецът мигновено се просна по очи с разперени ръце — да заеме по-голяма площ, да се задържи. Измъкна краката, запълзя напред припряно и тревожно. После опита да се изправи. Забърза. Ледът пращеше отдолу. И все пак при внимателен, по-бавен ход го удържаше. Успяваше да го удържи. Моржовете опитваха да го догонят, но ледът се трошеше под тежестта на туловищата им и им пречеше да напредват.

Оставаха още стотина крачки до плътния лед. Още стотина крачки и щеше да бъде спасен. Щеше да притича до кучетата, да освободи нартата, да се метне отгоре й, да изплющи с камшика.

Още стотина крачки…

В този миг под прозрачния леден слой пролетя едно тъмно тяло. До него — друго, трето — цяла орда.

На педя от ловеца ледът се пръсна с трясък и оттам се подадоха два остри бивена. След това надзърна цялата моржова глава. Зарева проточено и ядовито. Вляво изникна друга глава, отпред — трета…

Ледът се напука, нацепи се в неравни прозрачни плочи.

Злочестият ловец, станал вече лов на лова си, отново се простря по очи, обливан от бликащите през пукнатините струи. Едва се крепеше. По чудо се крепеше. Всеки миг някоя плоча можеше да се наклони и да го запрати към дъното в зъбите на разярените зверове. Каам отново се повлече по корем върху този неспокоен, разлюлян трошляк, пресрещан и обграждан от никнещите ту тук, ту там кръгли черни глави.

В този миг му дойде спасителната мисъл, не толкова мисъл, а повече светкавично хрумване, ако щете, рефлекс, несъзнателно решение в мозъка на родения северянин. Той свирна с уста. При този сигнал кучетата се обърнаха назад. Откопчиха шейната от ноктите на торосите и се втурнаха към него. Наближиха. Не спряха пред натрошената ледна кора, не се уплашиха, а леко, пъргаво, сякаш не докосваха повърхността с нозе, го достигнаха. Той нема време дори да се качи на шейната, а само се хвана в хлъзгача й и изкрещя.

Умните животни го повлякоха към брега. Той профуча между слисаните нападатели, като пропадаше и отново изплуваше, заливан от водните пръски, стиснал с разранените си пръсти подскачащата нарта.

То беше страшно стискане, отчаяна спазма. Сякаш се бе вкопчил не в обикновен плъзгач от китово ребро, а в самия живот, който искаше да се изскубне, да му избяга, да го изостави сред свирепата глутница. Целият смисъл, цялата воля, цялата му сила беше съсредоточена там — във вцепенените, непускащи пръсти.

Моржовете се втурнаха подире му. Но сега техните бивни пробиваха ледената броня все по-назад и по-назад, изоставаха.

Ето, беглецът достигна брега. Чак тогава пръстите се отпуснаха.

Кучетата пробягаха още двеста-триста метра, после свърнаха назад, спряха до него. Водачът го близна с език. Каам посегна с ръка да го погали, но остана да лежи.

Колко време изтече? Той не знаеше. А и не беше важно. Нали се бе спасил.

В ушите му долитаха като в просъница далечни, заглушени ревовете на изостаналите моржове.

Най-сетне той се вдигна, напълни нартата със замръзнала риба и я подкара към ярангата, като накуцваше леко. И този път се бе отървал. И този път щеше да се прибере дома — да се прибере след всичко, което бе станало, — и то е пълна нарта.

Краткият пролетен ден бе свършил. Настъпваше нощта, потайното време на лошите духове, които изплуват от морските бездни, които се измъкват от пукнатините на глетчерите и се понасят с вой над света, за да пакостят, да късат мрежите, да пробиват байдарите, да отвличат окъснелите ловци.

16

Кривата перка видя как течението подхвана плаващия лед и се спусна подире му. Тя се пое със зъби върху ледената площадка, дотътра се до Острия нокът, бутна го с муцуна, изскимтя. Какво беше станало? Защо не отвръщаше на милувката й? Защо течеше кръвта му?

Моржицата вдигна глава и измуча гневно. Но ревът й скоро премина в стон, в болезнено скимтене. Нейното бедно съзнание се измъчваше, диреше, изнемогваше. Случайни проблясвания напомняха за друго, все тъй неподвижно проснато телце, някога, отдавна, в една снежна виелица. Тъй неподвижно…

Кривата перка почна да ближе раните му. Пак го побутна с глава. Пак изскимтя, нежно и умолително.

А ледът все повече и повече се отдалечаваше от брега. Нови и нови късове се откъртваха от леденото плато и плуваха подире им. Навред, додето стигаше погледът, пъплеха натрошени пакове, като плаващ архипелаг от кристални островчета, нагризани в най-причудливи форми от топлите течения. Сякаш не лед, а натрошен елмазен карст, невероятно сплитане на прозрачни пръстени, шипести рога, усукани вейки.

В гърдите на злочестата майка се надигаше дива мъка, раздвоение, борба на инстинкти. На брега оставаха другарките й, близките й, оставаше стадото, от което никога през живота не се бе делила. Стадото я мамеше, теглеше я назад с тиранична настойчивост. А на леда лежеше детето й. И този лед отплаваше, отнасяше я надалеч. Що да стори?

Тя изправи глава. Хвърли поглед към прибрежното ледено плато. Измуча тъжно. Но остана. Нямаше сила да напусне неподвижното телце.

Скоро течението се сля с друго течение, което влечеше един безкраен керван от блестящи айсберги.

Но моржицата не виждаше нищо. Лежеше до Острия нокът с отпусната глава, вперила в него големите си мокри очи. Лежеше и дишаше задъхано.

Денят преваляше. Окръжено от ален ореол, слънцето се спускаше към океана, засипвайки го с огнени искри. Плаващите ледени планини пламваха. Над прозрачните им остриета грейваха лъчисти сияния. От наядените пещери, арки и сводове избликваше виолетов мрак, който преливаше навън и потичаше към изток върху дългите, начупени от вълните сенки.

Най-сетне слънцето докосна хоризонта. Сиянията на айсбергите угаснаха само за миг, после изведнъж по блесналите им куполи лумнаха зеленикави пламъчета, стените им добиха някаква неземна прозрачност, сякаш не твърди ледени масиви, а въздушни кули, изваяни от лунните лъчи — нереални, измамливи миражи, игра на светлините, безплътни сенки върху безплътни призрачни вълни.

Моржицата трепна. Сред шепота на морските плиски ухото й долови нов звук, спотаено дишане, леко плясване на плавник.

Тя се надигна и замря.

Срещу нея, почти опрял глава в ледения сал, се взираше от упор с огнени зеници Схванатия. Опашката му се гърчеше нетърпеливо. Зъбите му, дълги цяла педя, скърцаха алчно. По мощното му тяло пробягваха бързи тръпки — тръпки на алчност, на незаситена от месеци лакомия, на предвкусвана наслада.

Кривата перка се отмести непохватно към средата на леда. Движенията й станаха по-отсечени, тревожни. Дали бе успяла да прецени колко ненадеждна е защитата на малкия блок или само се бе поддала на вродения си ужас пред безпощадния хищник?

Тя избута с глава навътре и Острия нокът. А косатката продължаваше да я разглежда вторачено, заплашителна като цяла канара от злоба и жестокост. Вълните пролазваха по широкия й гръб, разпенваха се във високия гръбен плавник и отминаваха.

Пред тази демонична настойчивост Кривата перка отново се раздвижи неуверено. Удари с бивни по леда. Удари несъзнателно, по навик, пропълзя между тялото на детето си и врага. Очакваше нападението. Знаеше, че няма да се забави.

Изведнъж Схванатия се гмурна шумно. Леденият блок се люшна, загреба цяла вълна, която плисна отгоре му, заля го открай докрай, но бързо отстъпи, изтече се обратно и отвлече със себе си моржицата и мечето.

Кривата перка, готова отдавна за такава атака, се мушна под Острия нокът и го изнесе до повърхността. После размаха лудо плавници, едва закрепила върху облия си гръб безчувственото му тяло.

През зеленикавите води, размътени от огрения планктон, връхлиташе с раззинати челюсти настървената косатка, огромна черна сянка, деветметрова страхотия от сила и неутолим глад.

Започна бясна гонитба. Вълните връхлитаха насреща като течно стъкло, прозрачни и блестящи, заливаха Острия нокът, блъскаха го с кристалните си юмруци, дърпаха го, сякаш искаха да го смъкнат от майчиния гръб, неволни, безчувствени съюзници на страшния враг.

А отзад се мяташе в своите сковани скокове прегладнелият звяр, пухтеше и ръмжеше. Откога чакаше такова щастие — майка с дете на гръб, лека плячка, която и той със своите схванати мускули можеше да догони!

Откога?

Изведнъж мъглата удави света като безшумен бял потоп. Морето потъмня, обляно с мътен гълъбов здрач. Шепотът на вълните се усили, удесеторен от водните па̀ри, забуча. Небето сякаш легна над океана, затисна го, гъсто и непрогледно като млечна пяна.

Схванатия вече не виждаше нищо друго над повърхността освен премятащите се бели воали. Но под водата на двадесетина крачки пред него, сред посивелия воден простор се открояваше ясно тъмната сянка на моржицата, която продължаваше да изхвърля напред тялото си с неравните тласъци на отмалелите крайници.

Ето, разстоянието намаляваше. Схванатия чуваше замореното й дишане, пронизителните й викове за помощ, шума на лудешки пляскащите перки. Виждаше прилепналото към гърба й бяло телце. Той знаеше — зъбатата моржица, и то когато брани малкото си, е опасен враг, — но нямаше избор. Гладът раздираше с безпощадни нокти стомаха му. Трябваше да я настигне. Трябваше да ги разкъса, за да живее той.

Кривата перка гребеше без отдих. Нямаше значение накъде. Само да се движи, да не спира. Защото подире й през накъдрения разлюлян кристал стърчеше като кол сред морето един остър плавник, защото само на няколко крачки отдире скърцаше зъби една огромна зинала уста, защото я преследваше един страшен враг, най-опасният хищник, ужасът на всички морета. И може би нямаше да му избяга. Все по-късо ставаше разстоянието помежду им, все по-задъхано дишането, все по-отпаднали движенията й. А Схванатия, макар и бавно, спънато, неусетно, я настигаше, приближаваше, пръхтеше нетърпеливо, предусетил кървавата оргия.

Изгубила вече и последни сили, Кривата перка достигна най-близкия леден блок. Оставаха още няколко гребвания с плавници, още няколко тласъка с цялото тяло, с устрема на всяко мускулче, на цялото същество…

Още няколко гребвания…

В този миг Схванатия пое дълбоко дъх, гмурна се под вода и я удари с глава в корема. Злочестото животно се обърна по гръб, сгърчено от болка, като потръпваше конвулсивно с лапи, а Острия нокът се озова във водата.

Схванатия видя премятащото се бяло тяло и се втурна към него. Устата му, широка цял метър, зина алчно. Блесна белият наниз на огромните зъби. В свирепите виолетови ириси засвятка зловещо доволство.

Кривата перка успя да размърда плавници, да спре потъването си. После загреба неуверено нагоре. От ноздрите й все по-често излитаха шумящите въздушни гроздове. А до повърхността оставаше дълъг път. Мракът на дълбочините се разсейваше бавно, преливаше в неясна безцветна сивота, която с всяко гребване изсветляваше, докато накрай заискри в блясъка на някакъв течен опал. Върху накъдрената водка повърхност се открои наядената основа на ледения блок и до нея — отчаяно пляскащото с лапички мече.

А това?

Кривата перка изведнъж си спомни. Това беше косатката, която я блъсна в корема и сега нападаше детето й.

Изчезна целият свят — и блестящият простор, и ледените блокове, и раздиращата болка в гърдите. Остана само едно — малкото й, което трябваше да бъде спасено.

Преди да си поеме дъх, с удесеторени сили от отчаянието старата моржица връхлетя върху косатката и с рязък, отсечен замах заби бивните си в тялото й. Кръвта шурна. Бликащите алени облачета замътиха бистрата синева.

Сгърчен от болка, Схванатия се извърна да накаже дръзкия нападател. Челюстите му щракнаха до главата на моржицата. Кривата перка пое шумно въздух и пак нападна. Две нови рани блъвнаха кървавия си дим.

Косатката побесня. Размята се. Заскърца свирепо със зъби, обезсилена, невиждаща сред мътока на собствената си кръв.

А Кривата перка, достигнала най-сетне мечето си, го изхвърли с глава върху ледения блок. Засили се повторно, вцепи се с бивни и се покатери върху хлъзгавата площадка. Острия нокът се примъкна към нея да бозае.

Схванатия налетя повторно. Ала този блок беше голям, дебел, як. Под напъна на мощния гръб само се поклати, не се обърна.

Наоколо морето цъфтеше. Планктонът се намножаваше и го замътваше. Из доскоро прозрачните води летяха облаци живи прашинки, грейнали на слънчевите лъчи.

А вълните, прекрасни малахитови изваяния, маршируваха към изток в тържествен парад, без начало и без край, понесли на кристалните си гребени жаравата на слънчевия огън. В същата посока, белязана от потока на топлото течение, на петстотин-шестстотин метра напред, пъплеха натрошените ледове — дебели, нестопени от години, наподобили отдалеч спящи бели китове, и тънки като люспици, които се пукаха при всяко докосване, тъй както се пукат черупките на мидите каменопробивачи.

Косатката блъсна отново безуспешно. Тогава разбра. Нямаше да се справи така. Трябваше друга хитрост. А дотогава щеше да следва блока, да не го изгуби. Нищо друго. Моржицата все трябва да влезе във водата. Рано или късно.

Хладната нощ изпълзя от дълбините и загаси сребристия блясък на водата. Само към хоризонта просветваше като брилянтен остров едно разлято петно. Наближило заник, слънцето забърза надолу, наедря и потъна. Отражението му разсече морето като лъкатушещ огнен меч, който продължи да тлее, да гасне, докато отведнъж тъмнината затисна света. В същия миг, когато слънцето угасна, удавено в хоризонта, от другия край, откъм изток, погледна луната, надигна се и просна над океана светлата си пътека, сякаш отвори вратата на приказна пещ, от която изригваше стопено злато.

Схванатия плува след Кривата перка и мечето упорито, настойчиво цяла нощ. Не изостана. То не беше трудно. Течението влечеше и него с ледовете.

Най-сетне се развидели. Небето изсветля, побеля, превърна се в някаква неосезаема, резедава синева, лека и въздушна, която неусетно преля в плътния лазур. Над кръгозора изплува блестящата алена чертичка на слънчевия диск. Тя надебеля, издигна се и се превърна в сплескано кълбо, обезобразено от мразовитата мараня. Засияха напудрените със скреж айсберги. В приказна феерия от танцуващи дъгички грейнаха разкошните им огърлици от ледени ресни.

А косатката все не изоставаше — ту от едната, ту от другата страна. Чакаше. Кой знае? Може би беше подушила с животинския си усет идващата стихия.

Чака целия ден.

Бурята се разрази привечер. Облачната завеса забули небето за няколко минути. Мракът прихлупи света. Зави вятърът. Засъскаха заплашително вълните, надигнаха се, връхлетяха като оживели планини от черно стъкло. После рукна снегът, цял потоп от мокри парцали, усукани в бесни вихрушки. Морето завря. Всичко се сля в едно — сняг и морска пяна, разбъркани в някакъв ревящ хаос.

Схванатия полудя от нетърпение. Той виждаше как се подхвърля леденият отломък, как се блъска в другите ледове, как намалява, пука се, руши се. А отгоре, вцепила бивни в хлъзгавата площадка, прегърнала с лапи мечето, моржицата опитваше да се задържи, да задържи и детето, изтръпнала от страх и напрежение.

Виелицата се разразяваше по-дива и по-страховита. Морето се тръшкаше от ярост. Вълните връхлитаха с грохот, невидими сред мрака, сякаш и те самите оплътнен, бушуващ мрак, заливаха ледовете, подхвърляха ги бясно.

На повърхността сред подскачащите ледени грамади ставаше опасно. Косатката се спусна на дълбочина двадесетина метра. Тук вълнението поутихна. То вече не подмяташе така стръвно, не блъскаше в сляпата си ярост, а люлееше леко, плавно, дори приятно. И само от време на време, през пет, през десет минути тя се устремяваше нагоре сред ревящия кипеж да поеме въздух. После пак се гмурваше под водата.

Изведнъж през писъка на бурята Схванатия дочу далечни подвиквания, весела глъчка. Минаваше стадо косатки. Познати гласове, неговото стадо! Без да се замисли, той заряза плячката си и се спусна нататък.

Самотата беше непоносима.

17

Достигнали Тихия залив, който блестеше като гигантско огледало с обърнатите отражения на тъмните базалтови грамади, моржиците се просваха уморени по ниските скалисти площадки, където от няколко дни ги очакваха победителите моржове, успели вече да пропъдят съперниците си.

Понякога някой от прогонените самци, изгубил търпение, изплуваше до брега, при щастливците, като ревеше предизвикателно с хрипливия си бас. Крайбрежните скали отвръщаха с многогласно боботещо ехо.

Самецът, до чието семейство бе припълзял неканеникът, се отправяше тромаво насреща му върху несръчните си перки нозе и битката пламваше. Размятваха се огромните жълти бивни, сблъскваха се полуизправени туловищата, дългите зъби раздираха кожата на врага, после единият боец, най-често нападателят, гузен, неуверен побягваше назад да заеме мястото си върху Скалата на очакващите.

Ако не днес — утре, ако не утре — догодина! Щастието на победата все някога можеше да го споходи.

А отсреща, под скалата, която заграждаше залива от север, лежаха старите, болните и умиращите самци, които не можеха вече да се надяват — Скалата на безнадеждните. Едва доплували дотук, след дългия поход през морето, те лежаха безмълвни и примирени върху чакълестата, неудобна основа на скалите с обърнати към залива очи. Какво ли виждаха сега тези блуждаещи, мътни погледи, какви ли видения от младостта, когато и те са ревали така тържествуващо, окръжени от самките си и палавата дружина на децата? А може би нищо не гледаха, нищо не си спомняха, затъпели от старост и изтощение. Лежеха в безчувствена апатия и очакваха само смъртта.

Там, на брега, в дъното на залива животът кипеше. Кривата перка лежеше сред стадото между петнадесетте самки на Стария морж, който надигаше често глава, хриптеше и се заканваше гневно всеки път, когато някой мъжкар приближеше дома му или когато някоя женска опитваше да се отлъчи от стадото…

След като Схванатия бе напуснал леденото поле, Кривата перка бе изчакала от предпазливост още няколко часа върху леда. Повече не бе могла. Като всички моржици и тя беше длъжна да поеме към север по Големия път, опиянена от пролетта и слънчевия блясък. Нищо не би могло да я възпре: ни мъгли, ни бури, ни хищници. Тихия залив зовеше с непреодолима сила към скалистия си бряг, където отсядаха всяко полярно лято, където бяха отсядали и майка й, бабите й, прабабите й — всяко лято, все на същото място, на голия, жадуван бряг. Тъй — от векове, от хилядолетия. Покорна на този зов, Кривата перка бе взела отново на гръб детето си и все така на гръб, плувайки без почивка дни и нощи, го бе донесла на брега…

Но тук я чакаха нови грижи, нови тревоги.

Моржиците вече бяха свикнали с Острия нокът, приели го за член на своето семейство, макар и несръчен, уродлив събирач на миди, но Стария морж все не скланяше, все не се примиряваше с потомъка на вражето племе. Щом прогонеше някой досаден съперник, той отново се заклащаше към мечето, като пръхтеше заплашително с размахани бивни. Напразно Кривата перка препречваше пътя му с тялото си, напразно му обясняваше с кротко, ласкаво мъркане, че това е нейното дете. Той я избутваше грубо и продължаваше да гони нежелания гост. И добре, че Острия нокът беше пъргав; добре, че вече се бе оправил след раняването си, иначе не би могъл да оцелее дълго. Той отскачаше ловко назад, свиваше уши, съскаше ядно, а когато Стария се прибереше сред моржиците или се спуснеше да пресрещне някой нов пришелец, отново се сгушваше до майка си, готов всеки миг да побегне към скалите. Струваше му се, че повечето време прекарваше в бягане край стадото. Все там, на края, свикна да лежи и Кривата перка, по-близо до детето си.

Сам достигна Тихия залив и Счупения зъб. Съвсем сам, със своите сили… Макар и нежелан, гонен от другите моржици, бе следвал докрай съплеменниците си. Не можеше да живее сам. Самотата беше страшна, убийствена, неспирен кошмар. Та той все още беше едно малко, безпомощно моржче. През целия път връстниците му бяха почивали върху майчините гърбове, бяха бозали, а Счупения зъб сам, гладен, съсипан от умора, ги бе следвал отдалеч. Сега и той се въртеше наоколо. Все нямаше място и за него. Наистина Стария морж го бе приел като всички останали деца, но майките го пъдеха непрекъснато. Не искаха да му простят, че биеше децата им, че ги изместваше и се натъкмяваше да бозае вместо тях.

Тъй еднакво гонени, както се въртяха край стадото, Счупения зъб и Острия нокът неусетно свикваха един с друг, не се биеха вече, а само се боричкаха другарски по брега.

Мъглата отново лежеше върху света и само близките скали се тъмнееха сред млечнобялото влажно нищо. Отдалече, откъм Скалата на безнадеждните грохотеше океанският прибой, удесеторен от гъстите водни па̀ри, които прелитаха в разкъсали бели повлекла. Из тях ту изплуваха, ту изново потъваха причудливите сенки на каменните колоси, сякаш от дълбините се надигаха невиждани страхливи чудовища, които надзърваха бегло и отново се скриваха в бърлогите си.

Изведнъж Острия нокът скочи. На една крачка от него изникна зъбатата муцуна на Стария. Нямаше изход. Мечето отстъпи към сушата. Натам го влечеше инстинктът на сухоземния жител. Но не само това — във водата Стария морж можеше да го догони лесно с кошмарните бивни.

Сърдит и недоволен, Острия нокът запълзя по скалите. А тъй му се искаше да остане долу, да се сгуши до Кривата перка, да се отпусне, да заспи. Какъвто и да беше, потомък на безпощадни хищници, сега той още беше само едно малко животно, което жадуваше нежност. А не можеше да й се наслади напълно, сякаш крадеше кратките мигове на щастие, притиснат към майка си. Открадваше ги и пак хукваше да бяга…

Върху стръмните скали крякаха до прегракване чайки, кайри и буревестници. Тяхното месо беше топло, ухаещо на кръв, несравнимо по-вкусно от хладните лигави миди, с които го гощаваше майка му.

Каменните грамади се провиждаха през мъглата, сиви и мрачни, облепени е мъхове и лишеи, отрупани с птичи помет. В пукнатините, където бе успяло да се образува нещо като почва, растяха разкривени полярни брезички, не по-високи от една педя, уродливи, едва оцелели в жестоката битка с виелиците. Поклащаха жълтите си личица кичури полярни макове и камнеломки.

Притича лисица, успяла да смени бялата си шуба с тъмна лятна премяна. А пред нея насам-натам се мярна пъстър леминг, полярна мишка. Горкият леминг! Единственият вегетарианец на севера сред гъмжилото кръвожадни хищници! Тук всеки се лакоми за месцето му: мечки, лисици, сови. Та дори безобидният елен то налапва, щом го настигне.

Но сега лемингът успя да се спаси. Шмугна се в дълбоките процепи на напукания базалт и притихна. Лисицата застана на пост, но когато към нея пристъпи Острия нокът, тоя път хукна тя да отървава своята кожа.

Острия нокът подуши дупката, изсумтя недоволно, разбрал недостъпността й, и се покатери нагоре, натам, отдето ехтяха писуканията на малките буревестничета. Ето, дотътра се по корем до първата площадка. Насядали един до друг край гнездата си, обикновени вдлъбнатини в скалата, застлани с водорасли, ледниковите буревестници го посрещнаха със заплашително фучене, без да мръднат от местата си. Съзнаваха своята сила. Когато Острия нокът приближи, облизвайки се с език в предчувствие на богатия пир, най-близките птици извърнаха към него глави и почнаха да го заплюват с някакви ужасно миришещи плюнки.

То беше отвратително, непоносимо!

Острия нокът не бе срещал през живота си такава воня. Той закри муцуна с лапи и отстъпи назад. Ясно! Тук не му потръгна. Я да види на горния етаж, при кайрите!

В това време полъхна вятър, мъглите се разкъсаха, хлъзнаха се към морето, изчезнаха.

Преваляше полунощ. Слънцето доближи кръгозора, точно на север и — ха-ха — да залезе, невероятно наедряло, пресечено от тъмните ивици на далечните слоести мъгли, но изведнъж разколебано, по странно хрумване се дръпна назад и запъпли отново нагоре към юг.

В подножието на скалите блесна топазовата повърхност на океана, върху която кипваха белите гребени на вълните ту тук, ту там, сякаш играеше стадо белухи. Около скалите се белееха запенените огърлици на прибоя, а по морското течение, което извиваше пред Тихия залив като сребриста река сред синя ливада, пъплеха неуловимо бавно стадо начупени ледове.

Отвъд Скалата на чакащите се вливаше в морето мощен ледник, широка твърда река, запълнила целия фиорд. От време на време от леденото й устие, което се хлъзгаше по морското дъно, се отломваха с грохот огромни айсберги.

В дъното на залива, върху нестопените ледове и по плочестото крайбрежие, лежаха моржовете на купчинки, на купчинки, всяко стадо край своя самец водач. Тук-там от водата се подаваха кръглите мустакати глави на ловуващите моржове.

А на скалата по всяко стъпало, по всеки корниз, на всяка издадина лежаха птици — хиляди, стотици хиляди буревестници, кайри, тупики, трипръстни чайки. Най-отгоре, навръх скалата се разхождаха нетърпеливо две едри, чисто бели полярни чайки.

Изведнъж едната чайка се спусна към гнездата на кайрите. Дигна се страшна глъчка, която заглуши грохота на прибоя. От всяка скала, от всяка пукнатина излитаха разярени птици, сякаш извираха от скалата и се спускаха подир омразния нападател в някакъв настървен рояк, който се завъртя надясно, сви вляво, вдигна се нагоре като жива кряскаща вихрушка.

Тогава връхлетя втората полярна чайка, забързала да се възползува от хитростта на другаря си. Грабна едно писукащо кайрче и го отнесе навръх скалата.

Острия нокът успя най-сетне да се добере до площадката, където гнездяха кайрите. Всъщност те нямаха никакви гнезда. Бяха снесли яйцата си направо на голата скала. На голата скала ги бяха измътили. Там отглеждаха и пиленцата си.

Мечето се подкрадна до най-близката двойка и преди да са го усетили, сграбчи със зъби малкото им. Ех, то съжали начаса̀, ала беше късно! В същия миг целият птичи пазар връхлетя отгоре му. Стори му се, че това не са птици, а нещо невиждано — жив водопад, лавина, сякаш цялата планина се срути върху му с вой и крясък. Разярените птици нападаха вкупом — там беше тяхната сила, — блъскаха с крила, ръфаха с клюнове, диреха да изкълват очите му.

Замаян от това нападение, сврял муцуна между лапите си, Острия нокът отстъпи заднишком. А птиците не преставаха да налитат, сигурни, че тоя път ще победят. Изтласкваха го към пропастта.

Острия нокът погледна надолу. Сърцето му застина. Под него на двадесет-тридесет метра се зъбеше морето, показваше и скриваше с всяка вълна каменните си нокти. Заканваше се.

Мечето усети, че губи сили. Пропастта го мамеше, зашеметяваше го, теглеше го надолу към подводните рифове.

Тогава в суматохата белите чайки отмъкнаха още едно кайрче. Орлякът се юрна подире им, а Острия нокът забърза назад, преследван от оределите вражи редици. Достигна брега и се свря до майка си. Тя се отмести да го накърми, но изръмжа недоволно. Не й харесваше това негово губене по сушата. Тревожеше я. В морето, каквато опасност да се явеше, тя щеше да го брани, но там, върху тази далечна, недостъпна за несръчните й перки земя, никой морж не можеше да му помогне. Никой. Природата беше издигнала пред моржовия род своята невидима и в същото време непреодолима преграда.

Те бяха тъй близки — старата моржица и детето на оная, що погуби рожбата й, — тъй близки и тъй различни, тъй неразбираеми един за друг.

18

Океанът блестеше в огъня на лекото слънце като невероятна мозайка от мрамор и злато. Грейнали в ослепителна белота, продължаваха пътя си натрошените пакове, затрупани с нависнали грапави преспи.

А малко встрани от ледената върволица, която бележеше пътя на южното течение, из въздуха се рееха плавно, без да трепнат с крила, орляк буревестници. Летяха спокойно и уверено натам, накъдето беше поело стадото косатки. От висините се открояваха ясно черните сенки на морските хищници, белязани с жълтите петна зад гръбните плавници, които разсичаха прозрачните хребети на вълните в кипнала пяна.

Буревестниците знаят — има ли косатки, ще има кръв, разкъсана плът, ще остане и за тях богата плячка.

И ето, вече часове наред те продължаваха безшумния си полет, без да откъснат погледи от фучащата през вълните глутница. Коя ли ще бъде следващата жертва?

Ненадейно буревестниците се развълнуваха. Закрякаха нетърпеливо. Там далеч към кръгозора се мярна огромно черно тяло, от което изригнаха като гейзери два стълба па̀ра. После още два, и още два…

Косатките ускориха своя бяг. Буревестниците размахаха крила. Поривът на вятъра вече не достигаше да ги догонят.

Ето, китът приближи, наедря, открои се като гигантска риба попче, невероятна жива грамада, цял айсберг от месо.

А това? Червено море! По-право червено езеро сред синьото море, проснало се до хоризонта. Може би китът беше ранен. Може би умираше, удавен в собствената си кръв, сред която прелитаха като бисерни облаци рибните ята. Щом достигнеха аленото езеро, запенените талази изведнъж се заобляха, притихваха, замираха в неестествено спокойно, мъртво вълнение, сякаш ги затисваше невидима сила, която притъпяваше кипящите им остриета и сковаваше устрема им, тъй както ги умъртвява разлято масло.

Буревестниците снизиха полета си, а косатките полудяха, опиянени от близостта на жертвата си. Те вече не плуваха, не се носеха сред вълните — те вече летяха, догонваха червените вълни, преварваха ги. Върху гърбовете им се изплискваха цели порои кървави пръски. Кървава пяна премрежваше погледите им, кървава бездна зееше под тях.

Но косатките знаят — това не е кръв, а огромни рояци червени рачета и цели облаци едноклетъчни водорасли, които замътват морето. Рачетата ядяха водораслите, сардините ядяха рачетата, а китът, раззинал огромната си четириметрова уста като пещера с рогови сталактити, налапваше наведнъж по няколко тона вода, прецеждаше я през мрежата на балените си и налапваше всичко — и рачета, и рибки.

Гигантът гълташе лакомо, без почивка, пръхтеше, сумтеше. В неправдоподобно малките му очички блестеше тъпо доволство. Огромното му тяло искаше купища храна, тонове храна. И ето, сега тя лежеше пред него, плакнеше се в него, гъмжеше.

Към пиршеството бързаха и други гости, все нови и нови рибни пасажи: сардини, трески, херинги, сьомги. Ето, от алената дълбина се надигна нова сянка, огромна, не по-малка от самия кит — другият планктоноядец на океана, гигантската акула. Кротката, безобидна братовчедка на хищната полярна акула изплува бавно, тромаво, като черен цепелин, и раззина уста. Водата нахлу в бездънната й уста и излезе през хрилните отвори, а първата глътка рачета потъна към стомаха й. Първата глътка — поне два коша.

Изведнъж китът хлопна челюсти. Тръпка разтърси мощното му тяло. Ужас разшири очите му. Острият му слух бе доловил приближаването на вековните врагове. Що да стори? Той се засуети тревожно, непохватно, отпусна се неподвижен, стисна очи. Щом не ги вижда той, дано и те да не го видят. След това изведнъж реши да бяга. Опашката му шибна водата като гръмотевица и го понесе през вълните.

Ала косатките го настигнаха скоро. Китът знаеше какво дирят те — устните, езика му. Затова се изправи отвесно, вирнал глава като полирана базалтова канара. В същия миг младият водач на косатките се вгриза с челюсти в корема му. Китът се сгърчи и плясна обратно като подкопана от прибоя скала. Цялата глутница се полепи по стиснатите бърни, по плавниците му тъй, както увисват настървени вълци по хълбоците на бягащ елен.

Стресната от кипналата битка, гигантската акула размаха опашка и заби в дълбочините.

По снагата на кита цъфваха все нови и нови петна от оголена сланина, рукна кръв, която се сля с алените вълни. Скован от ужас, със стиснати устни, в отчаяно примирение безпомощният гигант лежеше над водата и чакаше края си, докато мъчителите му беснееха край него в стръвния си танц.

Така ги откри Схванатия.

Косатки! Цяло стадо! Неговото стадо! А той беше сам. Сам, но здрав, жизнен. Единствен гръбнакът му беше скован. И сега изведнъж — плисък от плавници на косатки, провиквания на косатки, радостно настървени… И задъханите стонове на обречения кит… Нима можеше да устои, да изостави опияняващото празненство на своето племе?

Схванатия нагъна немощна опашка и заплува натам. Ето, навлезе в кървавото езеро.

Попълзяло по своята полегата пътечка, наедряло, слънцето достигна далечната мътна ивица, отдето извираха запенените талази, хлъзна се по кръгозора и неусетно потъна. Лек здрач прибули света, но не се мръкна. Настана бялата нощ — без слънце и без мрак, само с няколко боязливо примигващи ниски звездички на юг.

Схванатия се намъкна сред пируващото стадо. Пак беше сред своите, сред познатите самки, сред лудуващите деца, във вихреното опиянение на кървавия празник. Извън себе си от радост, забравил и своята немощ, той протръби още незабравения вик на самец и водач.

Младият го чу. Предизвикателството стегна тялото му, сякаш ток премина през него, изпъна мускулите, оголи зъбите му. Отпусна захапаната китова устна и с ловък скок връхлетя срещу неканения съперник. Схванатия опита да докопа челюстта му — както някога, по времето на своята сила. Ех, ако би могъл да я докопа! Веднъж само да захапе! Трябваше да стиска, додето я строши.

Не можа. Пропусна. Младият се метна на гърба му и отгриза къс кожа и сланина. Връхлетя повторно. Този път Схванатия успя да захапе опашката му. Задържа го със зъби. Спъна устрема му. Но младият се поколеба само за миг. После се извърна и впи челюсти във врата му.

Край настървените противници, които се мятаха сред гейзери рубинени пръски, се бяха стълпили самките. Притихнали в суетна гордост, те наблюдаваха свирепия двубой — двубоя, който се водеше заради тях.

Изтерзаният кит отвори страхливо очи. После размаха безшумно плавници, измъкна се тихо. А когато се убеди, че улисаните в битката хищници не са го усетили, той плясна лудо опашка и се понесе към север, забравил богатата гощавка, обхванат от едно-единствено желание, един-единствен порив — по-далеч, колкото може по-далеч от кръвожадната шайка!

По-далеч!

Схванатия държеше здраво. Челюстите му се бяха сковали, стиснали в бясна спазма опашката на омразния враг, решени да не пуснат никога.

Но младият имаше предимство. Зъбите му прегризваха врата на противника, опипваха, търсеха артериите. Опипваха яростно и настървено.

Най-сетне Схванатия не издържа. Разбра. Изскимтя болезнено, отпусна челюсти и побягна гузно назад. Младият отръфа още един къс от гърба му и поведе след себе си отново завоюваното стадо.

Схванатия дълго слуша победните му викове сред ласкавите звуци на самките, докато накрай глъчката им утихна, приглушена от обичайните шумове на морето.

Отидоха си! Оставиха го отново! И той отново заплува сам сред океана, понесъл в хищното си сърце само злоба и неудовлетвореност. И глад! Косатски глад.

Отдолу, не много дълбоко под него, проплува пасаж лососи. Те идваха отдалеч и отиваха надалеч, за да хвърлят хайвера си в реката, където бяха родени. След това, след като преодолееха неизброимите пречки по своя труден път — бързеите, водопадите, човешките мрежи — изпълнили единственото си предназначение да продължат живота, щяха да умрат.

Косатката се гмурна в дълбините. Надяваше се да догони някоя болна риба, да позасити глада. И ето, в мъгливата мрачина се показа лососовият пасаж. Сякаш не риби, а буйна планинска река, устремена към някаква само ней известна цел. Те плуваха, безкрайни пълчища самоубийци, обречени никога вече да не се върнат по този път, поели в дива екзалтация, устремени в безразсъден порив към смъртта, за да дадат началото на новия живот.

Схванатия догони една риба, която изоставаше. Връхлетя отгоре й. И тъкмо когато посягаше да я хване със зъби, плавниците му отново изневериха, забавиха го само един миг, но този миг беше достатъчен. Лососът размята опашка в последно усилие и изчезна в сивкавия сумрак.

Схванатия изплува на повърхността, недоволен, прегладнял. Небето притъмняваше — мрачно, оловносиво. Прелетяха няколко снежинки като предвестници, сигнал и изведнъж рукна същински порой от ситни, твърди снежинки, като че ли от съдраното небе ручеше твърд бял ориз. А беше разгарът на лятото, когато на юг зрееха плодовете. Суграшицата се усилваше всеки миг и от нея възвираше морската повърхност. Хоризонтът изчезна. Остана само едно бяло небе, от което се източваха към земята гъсти трептящи нишки. Твърдите снежни зрънца не можеха да се стопят веднага, не можеха и да потънат, а плуваха върху водата, като заглеждаха билата на вълните, уталожваха устрема им.

Схванатия фучеше ядно и пореше с тяло тази каша от вода и сняг. А подире му се точеше дълга тъмнозелена диря, кипнала бразда върху снежния каймак на океана.

19

Слънцето пъплеше на север нейде под кръгозора. Без да се мръкне, продължаваше залезът. После настъпи зората, разгоря се в цялото си великолепие. Аленият диск изплува от дълбините, все там на север, като че ли на същото място, където залезе. Откъм далечната тундра повея бризът, надъхан с аромат на мъх и цветя. В златисто-виолетовата повърхност се закъдри трепетликата пътека на отразеното среднощно слънце. Нежните му тонове галеха с топла милувка сивите базалтови колоси. Розовите сияния по навикналите преспи грееха в пълна хармония с лилавите сенки на падините. А по-нагоре беловърхата планина, прорязвана от синеватите ледници, едва се провиждаше, обгърната в мъгли, които се свличаха надолу като лениви лавини. Пукотът на пълзящия глетчер долиташе глух и притъпен като въздишките на невидим великан. Хилядите птици, които гнездяха по скалите — полярни рибарки, чайки, корморани, кайри, — прелитаха над блесналия залив с крясък, докосваха водата и се възземваха нагоре с пърхаща в клюновете риба. Слънцето обливаше със злато белите им гърди.

Кривата перка подкани детето си и запълзя към водата. Прегази ивицата изхвърлени водорасли, хлъзна се по изгладената скала и заплува навътре. До самия бряг се премятаха цели купи морска салата, които се полепиха по главата й, увиснаха по гърба й. Вдясно, към Скалата на безнадеждните, подаваха нащърбените си зъби облепените с жълтеникави водорасли рифове, в които припляскваха вълните. Навикналите над водата, подкопани от прибоя преспи изглеждаха порести, сякаш направо се изпаряваха, без да се стопят. Ледът набъбваше, позеленяваше, поглъщаше милиони въздушни мехурчета и се оцеждаше в едри кристални капки.

Започваше полярното лято.

Острия нокът се спусна да догони дойката си. Заклати се тромаво и Счупения зъб. Мечето се хвърли първо във водата, но моржчето го догони скоро, догони го и го задмина.

Кривата перка застана неподвижно над вълните, в плитчината, където морето едва достигаше дълбочина три-четири метра. Когато Острия нокът доплува до нея, тя заби глава и с едно гребване на задните лапи достигна дъното. Гмурна се и мечето, изравни се с нея. Моржицата вече бе изровила няколко миди, бе олющила черупките им и му ги подхвърли. То ги улови сръчно с уста. Но не му се ядеше, заситено от гъстото мляко. Изви се встрани, загледа се в другите моржици, които учеха децата си да вадят миди. Премалял от глад, Счупения зъб налапа неговия дял. Но Кривата перка го съгледа и скочи сърдито отгоре му. Той побягна назад, а след него, повече жаден за игра, се спусна Острия нокът.

Наоколо се ширеше блестяща синева, пронизвана от вълнисти сияния. По каменистото дъно, гъсто обрасло с черни миди, танцуваше светещата мрежа на пречупените слънчеви лъчи като разчепкана дъга. Хлъзгаха се тъмните сенки на прелитащите птици. Полюляваха се буйните ламинарии, чиито накъдрени листа докосваха повърхността, и разклонените фукуси, отрупани с кислородни мехурчета. При незалязващия полярен ден водните растения избуяваха бързо, изпълваха всяка плитчина с непроходими подводни джунгли. Прозрачни скариди отскачаха смешно назад и с всеки скок плашеха малките рибки. Плаващи раци с ципи на задните крака се суетяха забързани насам-натам. Разноцветни морски звезди пълзяха върху миденото сборище. Избираха жертвите си, разпъваха ги бавно с лъчите си, изхвърляха навън стомасите си и нагълтваха меките им тела. Едри морски карамфили, притулени зад неподвижните вейки на каменните водорасли, дебнеха с прелестните си пипала плячка. По-горе, върху издигнатите над равното дъно камънаци пъплеха охлюви патели и облизваха с грапавите си езичета зеленината, която беше застлала всеки камък, всяка черупка. А ей там в синкавата сянка на гъстия храст плосък краб прикрепи към бронята си кичур водорасли. После спокойно закрачи по дъното, помъкнал на гръб цяла горичка да го крие от враговете.

Счупения зъб съгледа едно моржче, което съсредоточено и сериозно разравяше мидите, докато майка му, улисана да измъкне сгушената сред камънаците писия, го беше забравила. Без да губи време, беззъбото моржче нападна връстника си, налапа мидите му и побягна обратно.

Острия нокът видя всичко. Тази нова игра му хареса, разбуди в душичката му страстта на прадедите, неуморни убийци и грабители. Затова, щом съгледа друго самотно моржче, и той се спусна към него. Всъщност мидите не го интересуваха. Влечеше го играта — грабежът. Лапна само една черупка и без да я сдъвче, хукна назад. Моржчето го подгони, зарязало в гнева си разровената мидена купчинка. Тогава Счупения зъб спокойно обра изоставената плячка.

Разтревожени от виковете на ограбените малки, моржиците заплуваха сърдити насам. Туловищата им, които на сушата изглеждаха груби и непохватни, тук в родната стихия се носеха в светкавични полети. Двамата приятели побягнаха навътре в морето, с ново знание в живота. Когато са двама, когато нападат с хитрост, няма да останат гладни. Отсега осакатеното моржче щеше да се изхранва все тъй — Острия нокът щеше да подмамва улисания в работа морж, а Счупения зъб щеше да обира плячката. Двойна полза — за единия храна, за другия удоволствие.

Изгубила в суматохата детето си, Кривата перка го викаше откъм брега с провлечен рев, а в туй време Острия нокът, без да отговори, плуваше към изхода на залива.

Ето, над вълните изникна Скалата на безнадеждните с грохналите моржове, подобни на натъркаляни, заоблени от времето балвани. Отгоре им висеше варовиковата скала, напукана и наядена в неравни, наредени един над друг корнизи с тесни тераси. Индиговите вълни на океана се хвърляха с равнодушна упоритост върху брега. При всеки техен удар наоколо се разлитаха солени пръски, които налепваха по мократа повърхност на скалите и по телата на моржовете бяла пяна и восъчно-прозрачни водорасли.

Тук никой не изфуча срещу двамата пакостника, никой не ги подгони. Няколко мъжкари с пожълтели, изронени от годините бивни само насочиха към тях безизразните си погледи и без да вдигнат глави, отново затвориха очи в тъпо примирение.

От скалите излитаха птици като гъст пчелен рой — излитаха, долитаха. Шумът на пляскащите криле заглушаваше боботенето на прибоя. Трипръстните чайки извиваха в дружно ято нагоре, наляво, надолу, докосваха водата и се поемаха с пълни клюнове. На най-долната тераска цял полк корморани с издути гуши сушаха крилата си, като ги размахваха припряно. Друг полк подтичваше вкупом с викове и крясъци по водата, докато се засили и подеме във въздуха. Кайрите се спускаха стремглаво надолу, изчезваха под вълните и след това излитаха като ято хвърчащи риби.

За птиците това беше най-спокойният кът за лов. Тук не идваше никакво моржче, никаква моржица, никакъв здрав самец. Особен, отбягван кът. Никой не дръзваше да тревожи сетните дни на обречените в някакво неосъзнато състрадание, почти почит към неизбежното непреодолимо, което замътваше погледите на угасващите старци, което притискаше телата им към неравната скала, което сковаваше перките им — почит и боязън… А може би и неясно предчувствие, че някога, подир пет или подир десет полярни нощи, и той самият щеше да дири покой на същата гола скала.

Никоя майка не би отвела там детето си — на това запретено място за младостта, за живота. Но Счупения зъб нямаше майка, която да го упътва, а Острия нокът не слушаше Кривата перка, безмилостно гонен от Стария морж и подвеждан от инстинкта си на скитник — самотник.

В подножието на скалата, на дълбочина пет-шест метра, сред навеяните пясъчни преспи се подаваха няколко моржови бивни като жълтеникави колове, единствената следа от другите моржове, които някога, кой знае кога, също така бяха лежали на рифовете и гледали с безнадеждни очи към Тихия залив.

Счупения зъб разбута с муцуна няколко зъба, после се извърна безучастно. Нямаше нищо за ядене. Впрочем дали би могъл да свърже единствено пощадените от времето останки с апатията на лежащите горе живи мъртъвци, дали бе почувствувал с дивия си усет какво означаваха тази злокобни знаци на смъртта?

Наоколо ниреха дългоклюни корморани и черноглави кайри, помъкнали бисерни опашки от въздушни мехурчета, като продължаваха да размахват крила, сякаш летяха под вода. Те достигаха на дълбочина десет-петнадесет метра, догонваха набелязаните риби, после с пълни човки се стрелваха към искрящата повърхност, раздираха я с глави като седефена ципа и изчезваха. Само сенките им, които се хлъзваха над вълните, издаваха, че бяха излетели към скалите.

Внезапно моржът съзря корема и лениво размахваните ципести крака на един чистик, който се полюляваше върху морската повърхност. Чистикът беше преял, стомахът му тежеше, натъпкан с риба. Затова дремеше така преситен, безгрижен, неподозиращ угрозата. Счупения зъб го захапа и се отпусна на дъното да го нагълта. Очите му блестяха доволно. Значи тъй — не само миди могат да се ядат, не само тези нищожни късчета месо, запазени в яките черупки, които бодат езика и гърлото. Колко по-лесно е с птиците! Издебваш я и готово! Толкова месо, колкото може да се добие след цял час досадно риене по дъното!

В туй време Острия нокът докопа със зъби една непредпазлива кайра, която се бе спуснала отвесно от въздуха и без да го забележи, бе връхлетяла право в устата му.

Рибата пинагор водеше на разходка цял рояк малки пинагорчета. Щом зърнаха бялата сянка на мечето, рибките се хвърлиха към бодливия си баща, налепиха се по тялото му и той ги отнесе нанякъде из скалните пукнатини, като гънеше припряно опашка.

Мечето изпълзя върху съседната канара, обрасла с лигави водорасли и заливана от всяка гънка на морето. Кръвта на жертвата преля в устата му, тръпнещата плът го възбуди, опияни го. То стисна челюсти и лакомо я нагълта. После се облиза доволно, със светнали очи.

Слънцето се надигаше от изток, грейнало в прекрасно хало от пречупените слънчеви лъчи, разделено на три слънца, едно голямо в средата и две малки встрани. Три слънца върху три огнени колони, изваяни от златна па̀ра, подпрели гълъбовия сияещ небосвод. Отраженията на тази невероятна, блестяща тройка трептяха в ослепителни рояци върху снагата на морето. А там сред играещия блясък се мяркаха безброй черни точки — кормораните, които си почиваха сред вълните.

Острия нокът се канеше да слезе, за да отведе приятеля си натам, към почиващите птици, когато съгледа някакво неподвижно петно върху близкия лед. Той скочи направо от скалата и заплува нататък, следван от беззъбото моржче. Изкатери се пъргаво върху леда, подуши с нос. Тюлен, мъртъв тюлен, безмилостно нагризан от акула или от косатка.

От другата страна се подхвърли Счупения зъб. Беше гладен, тъй гладен, че трепереше от изтощение, а пред него лежеше толкова храна. Трябваше само да се пресегне.

Той се пресегна.

Захапа къс месо и го нагълта. Доволно мъркане премина през пълната му уста. Отръфа втори къс, а когато понечи за трети, Острия нокът се нареди до него…

Пробудените хищници бяха опитали вкуса на месото, на кръвта.