Самотникът от ледената пустиня

1

Полярното сияние пламтеше над заледения свят като арка от светлина. Безкрайни колони, издялани от безплътен мрамор, подпираха огнения свод, трептяха, преливаха във всички багри от теменужено до резедаво, загръщаха се в пламнали па̀ри, изригвани от невидими жертвеници, и неусетно се изпаряваха, изчезваха, прибулени от звездната завеса на нощта.

Океанът ръмжеше и се блъскаше в ледения бряг с безредни, грейнали в небесното сияние вълни. Беше ясно и студено. Студ, от който дъхът замръзваше, от който по космите на муцуната се натрупваха леденя буци, от които очите сълзяха и сълзите застиваха в кристални капки по клепачите.

Острия нокът се надигна от снега, където си почиваше, разтърси в здрава тръпка премръзналото ей тяло и се гмурна в морето. След адския студ на открито водата му се стори топла като баня. Мускулите му се поотпуснаха, кръвта му се сгря.

Наоколо моржиците ниреха до дъното, чоплеха миди и изплувваха за въздух, като пръхтяха шумно. Кривата перка го усети и се отправи към него. Опипа с роговите си мустаци, както някога, когато беше малко мече, главата му и го облиза с големия си език. Тя беше остаряла, не можеше да има повече деца, затова продължаваше да глези храненика си. Продължаваше да му изравя миди, да му лови риба, макар че той нямаше нужда от толкова грижи. Беше израсъл едър, силен, без да познава глада. Скрит в моржовото стадо, Острия нокът нападаше тюлени, птици, бели лисици, риби — всичко, каквото му попаднеше. А когато нямаше друго, знаеше да вади миди, да издържи някак до друга, по-едра плячка. Само моржовете щадеше. Те бяха негови близки, най-близките в света, като Кривата перка, като другаря му Счупения зъб.

Къде ли е той?

Когато навърши двегодишна възраст, моржиците го прогониха. Беше станал самец и трябваше да се отдели при другите самци. А Острия нокът не ставаше нито самец морж, нито самка моржица. За моржовете това значеше дете. Беше мечка, уродливото дете на Кривата перка. Затова не го пъдеха, затова го оставяха да върви със стадото, край остарялата си майка. Бяха свикнали с него, тъй както свикваха една с друга, с рева на бурята, с трясъка на леда. Дори и майките с бозайничетата на брега не се бояха, когато минаваше край тях с мека стъпка като безшумна бяла сянка.

Само Стария морж все още го мразеше, все още го срещаше при брега на Тихия залив с грозен заплашителен рев. Само той не го приемаше за свой, подозрителен, недоверчив, очакващ опасност, заплаха от този привидно укротен, привързан към стадото потомък на вражето племе. А сега Стария морж с другите самци плуваше някъде далеч, където зимуваше и Счупения зъб. Приятели и врагове, те щяха да се срещнат пак, когато дойдеше пролетта, когато слънцето отново закръжеше по небосклона, където сега продължаваха да бликат студените пламъци на космичния огън и да ръсят върху снежната повърхност брилянтния си пясък.

Сляп за красотата на природата, всъщност и той самият частица от нея, Острия нокът свърна на север, все край ледения пояс, по чиято разломена окрайнина танцуваха разноцветни отражения. Ледът беше дебел, траен, но все пак се виждаше ясно как се надига и спада от мъртвото вълнение, слушаше се пукотът на разместваните при всяко огъване ледени частици.

Някъде наблизо живееше тюлен. Напоследък Острия нокът много често улавяше миризмата му. Ала все не му се удаваше да го хване. Вече беше решил да го издири, да си похапне добре. Писиите и раците не го задоволяваха. Затова плуваше все тъй край леда, натопил уши във водата, като се вслушваше във всяко подозрително припляскване. Само от време на време излизаше навън и се покатерваше върху някой ръбест торос, за да огледа бялата пустош, после, цял заледен, бързо се гмурваше на топло във водата.

На югоизток се развидели. Зората раздуха огнището си. Над хоризонта иззад нащърбените ледени грамади се надигна мъгливото слънце. Пламна и океанът. Мракът се утаи в морските дълбини като черна мътилка. Водата се избистри, засия отново в копринения си блясък. Черните сенки се задържаха още малко под дебелия покрив на леденото поле, но скоро грейналият синкав сумрак нахлу и там.

Острия нокът, разочарован, беше намислил да се връща, когато слухът му долови някакъв отсечен звук, рязък плисък. Така не приплясва вълна, нито скърца ледът, а само тюлен, който се гмурва дълбоко.

Без да губи време, Острия нокът нирна надолу и все тъй под вода зашари под ледения похлупак. Изведнъж той съгледа някакво резедаво сияние и зарадван се устреми натам. Опитът му подсказваше, че това може да бъде само тюленов отдушник. Отворът отгоре беше засипан със сняг, а встрани в една неголяма снежна ниша се спотайваше някакво белезникаво телце — тюленче. Острия нокът дочу уплашеното му дишане. Носът му улови дъха на топлото живо месо, крехкото тръпнещо месо, което щеше да засити глада му. Предвкусващ насладата от угощението, което го очакваше, той опита да се покатери, без да бърза. Уверен беше, че тази безпомощна плячка няма да му избяга. В този миг от дълбините изплува Белязаната. Объркана, обезумяла от страх, тя се засуети около мечката. Що да стори? Как да отклони кръвожадния враг? Цялото й тяло се тресеше от страх. Инстинктът за самосъхранение я влечеше назад, към откритото море, по-далеч от хищника. Но друг инстинкт — по-силен от всичко — не й позволяваше да се отдалечи, спъваше движението й, връщаше я все там, към дупката в леда, където лежеше детето й.

Как да го спаси?

И може би без да разсъждава, без да преценява, поддала се на безсмисления порив за саможертва, тя се стрелна напред и удари с глава нападателя. Острия нокът се извърна рязко. Хищният му мозък взе мигновено решение. Щом сама се навира в устата му, ще почне с нея. Има време и за малкото. Дръпна се под вода и я подгони. Надолу, още по-надолу! Наляво — надясно!

Изведнъж ледът затрещя. Заблъска се, натроши се. Грохотът се усили, сякаш се срина целият свят. Уплашените риби се пръснаха на всички посоки. С рязък скок изчезна нанякъде и Белязаната.

Острия нокът се върна назад. Достигна тюленовия отдушник. Но това като че ли вече не беше същата дупка. Пукнатината минаваше през средата й. Единият блок бе възседнал другия, бе стеснил отвора й така, че сега през него не можеше да се провре нито мечка, нито дори тюлен. В синята мрачина се чуваше същото уплашено дишане. Значи тюленчето беше живо — невредимо, но и недостижимо. Тогава?

Гладът нашепваше бързи решения. Острия нокът пое отново въздух и се гмурна, достигна края на ледения покрив, покатери се отгоре му. После се запъти безпогрешно натам, където бе открил скривалището на тюлена, отръсквайки се от водата, която мигновено замръзваше по кожуха му в звънтящи висулки.

В това време изплува и Белязаната. Тя видя как неприятелят й се измъкна от водата и се спусна към детето си. Но задръстеният проход я смути. Дали не бе сгрешила, дали не бе попаднала другаде. Но не. На повикването й малкото отвърна с боязливо изскимтяване. Как да се добере до него? Нещастното животно опита да се промуши през стеснения отвор, насили се, разрани тялото си. Напразно. Един отломък, остър като нож, препречваше пътя й, дереше кожата й, разраняваше я.

В този миг Белязаната чу нов шум. Някой дращеше с нокти свода върху пещеричката на детето й.

Значи тъй! Мечокът е открил отдушника, усетил го е по миризмата на тюленчето. Мускулите му са здрави. Скоро ще разкъртят сбития фирн. Зъбатата уста ще достигне детето й…

Детето й!

Белязаната се нахвърли върху здравата преграда със зъби. Гриза, кърти, ръфа — късче по късче, задъхана от напрежение и ужас. Впрочем какво ли щеше да стори, ако успееше да се промъкне до малкото си? То и без това още не умееше да плува. Защо ли се блъскаше така? Само да загине заедно е него! Нищо друго! И въпреки всичко тя продължаваше да огризва леденото препятствие.

А отгоре, не по-малко упорито, задъхан и настървен, Острия нокът изхвърляше назад разкъртения фирн, навлизаше все по-надолу. Топлият мирис на скритото тюленче лъхаше в носа му, възбуждаше го, подлудяваше го.

Вятърът се усилваше. Водата в залива се закъдри неспокойно, а отвън откритото море почерня и върху тъмното му кадифе запрепускаха разпенените вълни като белогриви чудовища.

2

Ловецът Каам изскочи от ярангата, въздъхна дълбоко, после вдигна байдарата на гръб и я понесе към морето, което се тъмнееше към хоризонта.

Тръгна пак така, както някога, без да се обърне, без да го изпрати някой. Тръгна безмълвен и унил.

Толкова мъка!

Келе, Злия дух, много го мрази. Не прощава. Преследва го упорито. Отнема му лова, пропъжда тюлените и моржовете.

И тая година също.

Малко тюлени минаха лятос край брега. Моржове пък хич не се мярнаха. Подир тюлените се бяха запилели и белите мечки. Каам не можа да събере достатъчно месо за зимнина. Оглозгаха всичко. Късче не остана. После захванаха кучетата. Изядоха и тях. Изгризаха и ремъците, кожените хамутчета, тюленовите обувки. Но когато стигнаха до байдарата, славната байдара от опъната моржова кожа, Каам не изтрая. Нищо, че още не беше време за лов. Нищо, че луната сияеше, окръжена с бледозеленикав пръстен — признак на буря. Байдарата нямаше да ги нахрани. Можеше да ги спаси само на лов.

В изстиналия полог11, където отдавна беше угаснало екки, неговите близки лежаха в спалните чували и търпеливо, както подобава на племето им, очакваха смъртта. Търпеливо и безропотно.

Баща му, старият шаман, отдавна беше забравил изкуството си. Когато Каам заяви, че тръгва на лов, той се надигна с мъка, пропълзя до входа на ярангата и там, до китовото ребро, което подпираше сшитите кожи, изрови къс кучешко месо. Не беше изял последния си дял, запазил го за по-голяма нужда. И Каам нагълта бащиния дял. Не се замисли. Той беше ловецът. За да донесе ново месо, му трябваше сила.

Разсъмваше се. Луната избледняваше. Избледняваше неусетно и Побития кол, Полярната звезда. Угасваха всички съзвездия, които се въртяха около нея в своя вечен хоровод.

Най-сетне слънцето се подаде, търкулна се над далечните, безредно струпани тороси и заля с розовите си лъчи ледената пустош, разсипа се в безброй танцуващи искри върху снежните кристалчета. Всяка бучка, всяка неравност проточи дълга сянка. Изпъкнаха в цялата си релефност снежните навеи, от които вятърът отвяваше шумящи струйки, сякаш бялата степ димеше с ледена па̀ра. Във въздуха заискриха снежните прашинки, като че ли целият въздух беше пронизан от слънчеви лъчи.

Каам се мъкнеше към брега, към чистата от ледове ивица на морето, отвъд натрупаните ледени хребети, отдето долитаха стоновете на триещите се един в друг пакове.

Никога по-рано байдарката не бе тежала толкова. Никога завитата в тюленова кожа пушка не бе падала тъй често от ръцете му. И затова беше виновен само той, Злия Келе. Как да го умилостиви?

Най-сетне достигна морето, върху което лудуваха слънчевите отблясъци, сякаш там до скования бряг се бяха стълпили всички светещи твари на морската бездна.

В очите на ловеца светна обич и признателност. Морето! Майката хранител на северния човек! Неговата нива, плодородна градина, неизчерпаема житница. На сушата той само строи своя дом, колкото да си отпочине, и след това отново забързва към морето, да се труди, да се бори с опасностите, да живее.

Морето въздишаше в някаква стаена мъка и се плакнеше в ледената окрайнина, като я заглаждаше с матово зеленикава глеч. Навремени се подкрадваше едва доловима мъртва вълна и тогава целият лед се разлюляваше. Тук-там се мярваха и изчезваха лъкатушните нишки на първите пукнатини. Към хоризонта морето бе добило заплашителен, тъмноопалов оттенък — и това издаваше бурята. Дано се позабавеше.

Каам свали кожената лодка в едно естествено, закътано пристанче сред ледовете, нагласи пушката и греблото, после се вмъкна в отвора и притегна към пояса си краищата му да не се пълни с вода.

Келе! Поне сега се смили! Не пъди дивеча!

Каам размаха греблото и леката лодка полетя върху бистрите гребени. Скоро бялата ивица на брега се стесни, изчезна зад нарастващите вълни и само от време на време от върха на някоя по-висока вълна човекът зърваше брега и кацналата върху невисокия хълм яранга. Никой не му махаше оттам, както друг път, когато бяха сити. Никой.

Щеше ли ловецът да донесе месо, да даде сила на изтощените тела, да ги съживи? Щеше ли?

Каам се насочи навътре в морето. Отдавна не беше идвал насам, от много зими. Нямаше смисъл да си губи времето в близката околност. Претърсил я беше цялата. Само няколко тюлена бяха останали на зимовка тук и той ги уби.

Налагаше му се да дири друго място, по-далечно, други брегове. Щеше да дири. Ако беше нужно, щеше да дири дни и седмици наред. Щеше да плава, докато намери храна. Докато намери…

Неусетно Каам се унесе. Унесе се от слабост, от глад. Замечта. Ето, може би след малко той ще открие някой тюленов отдушник, а до него голям тлъст тюлен. Каам ще пропълзи до него, тъй както пълзят тюлените, и ще го застреля. После ще го привърже към байдарата и ще го отнесе дома. Или не, тюлен е малко. По-добре морж, голям четири метра, пет метра — само месо и сланина. Когато пушката гръмне, другите моржове само ще вдигнат глави и пак ще задрямат. Изстрелите не ги плашат. Ледовете трещят по-силно. Ще убие два-три моржа. Ще ядат всички, ще ядат няколко дни наред, без да спират, като хора, които не знаят дали утре ще има какво да сложат в стомаха си. Тогава екки пак ще светне, ще стопли, по опънатите кожени стени ще заиграят пламъчетата му, ярангата пак ще закънти от смях и закачки…

Само Злия Келе да не се меси! Или още по-добре — да не е видял накъде отива Каам!

Улисан в мисли, ловецът не забеляза как връхлетя бурята. Морето потъмня. Течно олово смени изумруда. Шумолящите водни бръчки се надигнаха, размесиха се, сляха се в неспирен нарастващ плясък. Поривите на вятъра плющяха като жилави бичове и отнасяха от гребените на вълните облачета воден прах.

Да се връща ли вече?

Как? Да се връща? Така с празни ръце?

Но напред е смъртта. Бърза, жестока. Напред са духовете на бурята.

Гладът е също смърт. По-бавна, затова по-мъчителна. Духовете на глада са по-жестоки.

Каам гребеше упорито към отсрещния бряг. Още час-два и щеше да го достигне. Може би щеше да срещне тюлени. А може би — бели лисици. През лятото бяха гъмжило. Но той не ги поглеждаше. Да хаби патрони за една лисица — един къс месо, когато с този патрон може да добие цял тюлен или мечка, или морж.

Но сега беше друго. Сега би ловил и бели яребици, та дори и леминги, тундровите мишки. Какво да е — само да е за ядене.

Морето се надигаше, все по-зло и по-заплашително. Вълните вече не шумоляха, не се плискаха, а преминаваха под него е грохот и вой, развели белите си къдри, подмятаха го над острите си върхове и изведнъж го сгромолясваха в ревящите въртопи, като го заливаха с водопади от водни пръски.

Бурята плющеше с отсечени удари по леката байдара и я увличаше по своя път. Греблото изгуби силата си. Малката лодка вече не се подчиняваше на заповедта на човека, увлечена от яростта на стихията. Спасителният бряг взе да отстъпва назад, докато накрай изчезна съвсем.

Остана само едно — полудялото море и сред него безпомощната лодка, заплашена всеки миг да се сплеска между побеснелите водни хълмове.

Може би това значеше краят.

Ех, ако имаше поне два тюленови мехура да ги прикачи отстрана на лодката. Тогава нямаше да се бои от никаква вълна. Но отде да знае. Оня ден изядоха последния. Сега той няма мехур и за харпуна. Ако удари дивеч, ще трябва да държи ремъка с ръце, докато се изтощи раненото животно.

Но за какъв лов мисли сега?

Не вижда ли всичко, не чува ли злорадия кикот на Келе?

Изведнъж една вълна, не по-висока, не по-настръхнала, не по-шумна, а може би само малко по-изкорубена от другите, пое лодката, усука я в мощната си прегръдка и я прекатури. Когато разпененият гребен отмина, в зиналата яма лъсна дъното на байдарката.

Увиснал с главата надолу, Каам видя лудия танц на светлината, пречупена от разплисканите водни маси. Полудели синьо-зелени сияния и нищо друго — пропаст, бездна.

Отдолу, из грейналата синя бистрина се надигна плавно огромно тъмно петно, с приближаването контурите му се уплътниха и очертаха мощното тяло на полярната акула. Очите й се взираха в човека с някаква безпощадна свирепост, без да изразяват ни злоба, ни любопитство, безразлични и студени.

Тъпота и жестокост!

Тя идваше да провери дали е за ядене. Само това! Нищо повече!

С тръпка на ужас ловецът замахна с греблото. Послушната лодка се подчини на това сръчно движение, превъртя се и застана над вълните.

Каам погледна дали стоят на местата си харпунът и пушката, после отново подхвана неравната борба със стихията. Още няколко пъти вълните го обръщаха, но Каам все успяваше да се извърти, да се изправи, да надделее. Но докога?

Вълните нарастваха все по-високи, по-безучастно жестоки, по-безпощадни — хаос от кипнала синева, седефена пяна и ослепителни блясъци. И вой! И кикот!

3

Полярната акула следи байдарката дълго време и всеки път, когато вълните я катурнеха и Каам увиснеше във водата надолу с главата, тя се стрелваше към него със зинала уста.

Но човекът със сръчен замах на греблото изправяше лодката и изчезваше. Отдолу оставаше да се вижда само коженото дъно, подмятано върху чудните, обърнати наопаки вълни. Искрящите лъчи се пречупваха в надиплените водни слоеве, кръстосваха се във вихрена плетеница от разноцветни сияния, преливаха от блестящата белота през всички отсенки на опала до тъмното индиго. Тук-там мимолетни дъгоцветни мълнии прорязваха тази плетеница, нагъваха се, разкъсваха се и угасваха, за да се зародят в същия миг сред разлюления син простор — да се зародят и да угаснат.

Накрай на акулата й омръзна това напразно преследване. Тежката миризма на кожената байдарка не й харесваше, отблъскваше я, притъпяваше охотата й да забие в нея зъби, да провери с уста вкуса й.

Тя размаха опашка и се устреми към дълбините. Светът помръкна. Ведрината на повърхността се смени с тъмен мътносин здрач, който продължи да гасне, докато настана пълният мрак. Отслабна и вълнението. Водните маси се уталожваха, замираха сред вечния покой на дълбините. По-право привиден покой. Ето, профуча ято риби, омотани в светеща слуз, стрелнаха се като едри светулки и изчезнаха, сподирени от рояк червенооки калмарчета, които се тласкаха мълниеносно напред с водните си ракети, свили в юмрук пипалата си. Но виж, един калмар настигна последната рибка, извърна се рязко, юмрукът се разпери мигновено, а двете по-дълги пипала, като две ръце докопаха рибката и я поднесоха към отровния клюн. Бързо клъвване по главата и рибката престана да пърха.

Но акулата не погледна повече тази драма, та това беше нейното ежедневие. А рибките и калмарите бяха твърде дребни, затова все едно не съществуваха.

Зададе се цял керван медузи, грейнали като студени пулсиращи полилеи, от които се вееха зелени и жълти панделки — източиха се бавно, тържествено, поели кой знае накъде из тъмния си свят. После прелетя друга риба, украсена с няколко редици светещи копчета, врътна се насам-натам и — ха̀! — да се блъсне в зиналата акулска паст, но рязко отскочи назад, където я догонваше някакъв пламтящ изрод, невероятен хибрид от огромна уста и прикачена към нея тънка опашчица. Огнените челюсти се щракнаха като капан и другият подводен обитател изчезна навеки.

После изведнъж се развидели. Водата засвети с неизброими ситни огънчета. Акулата беше навлязла в облак светещ планктон, сред който прелитаха черните сенки на пируващи риби.

Тогава тя долови и шума на преминаващите херинги. Догони ги, вряза се в орляка. Херингите се вдигнаха нагоре. След тях се спусна и акулата. Водата изсветля в лека синкава заря. Синевата се разгаряше, избликваше отвред, стопяваше мрака. Черните риби светнаха. Седефените им люспи заискриха като бисери.

Внезапно акулата чу нов шум. Приближаваше стадо нарвали, шумни, пискливи. Във водата се мярваха белезникавите им, наръсени с черни точки тела, които гонеха смаяните риби, нагълтваха ги, без да спират, и отлитаха нагоре за въздух, размахали ритмично нагоре-надолу хоризонталните си плавници. Тя проследи отдалеч една майка с дете. Знаеше, че няма да успее, ако нападне някой зъбат самец или пъргава, бърза самка. Родена беше с това знание. Но малко нарвалче — виж, това вече е друго; то заслужава. Особено когато възрастните са улисани в лов. То ще засити акулския й глад.

Без да губи време, тя връхлетя като огромна торпила. Острозъбия, винаги най-предпазлив, винаги нащрек, макар и вече остарял, изпищя под вода тревожния сигнал на стадото си и отстъпи на водача честта да срещне пръв врага. После ведно с всички самци се спусна подире му. Майките събраха децата в куп и ги обградиха с телата си.

Изпуснала плячката, акулата опита да я догони, устремила напред поглед, безстрастна и настойчива. Храната беше избягала — да я настигне!

Тогава връхлетяха освирепелите нарвали. Водачът впи оръжието си в хрилете на гигантската риба. Намушкаха я и останалите мъжкари. Удар след удар. Острите триметрови пики пронизваха тялото й, изтегляха се с рязък тласък назад и отново налитаха. Смаяна от това дружно нападение, акулата се размята, зашиба бясно с опашка, нахвърли се със зинали челюсти върху враговете си. А водата бързо розовееше, замътвана от кръвта, която избликваше от безбройните рани. Макар и сама срещу пълчищата разярени нападатели, акулата не отстъпваше, продължаваше да се блъска, да ръфа със зъби всеки плавник, всяка кожа, която достигнеше, нечувствителна към болките, настървена, опиянена от мириса на собствената си кръв.

Такава чудовищна жизненост!

През дългите години Острозъбия беше почувствувал своя недъг. Но затова пък като някакво малко обезщетение за тази неправда природата го бе дарила с бърза съобразителност, горчива придобивка от дълъг низ несполуки. Той знаеше и се ползуваше ежедневно от това полезно знание. Счупеният бивен е безполезен срещу яката кожа, но насочен точно, без трепване, срещу нежните очи, представлява непобедимо оръжие. Той отново се възползува от това си знание. Издебна беснеещата акула и стовари в алчното й око строшения си рог. Ослепяла с лявото око, акулата престана да се защищава отляво, престана да вижда нападателите, престана да ги посреща с щракащи челюсти. Щом усетиха това, нарвалите зачестиха атаките. А Острозъбия връхлетя още веднъж, за да изкърти и дясното й око.

Накълцана от многочислените удари, губеща кръвта си, ослепяла, акулата бавно потъна, сразена, но неотстъпила. Постепенно тя полегна настрана, после коремът й се обърна нагоре, а неуморимите, никога незаситени уста продължаваха и в смъртта да ръфат празната вода в безполезната си ярост.

Два млади самеца я догониха в дълбините, забиха още по веднъж оръжията си в жилавата й плът и се върнаха с доволни викове при успокоеното стадо.

4

Прегладнял, измършавял, Жълтия кожух кръстосваше ледените полета в дирене на плячка. Младите мъжки мечки отдавна заминаха на юг, в тундрата. Но той остана. Не му се ходеше тъй далече, не смееше вече да се отдели от богатата си трапеза — морето. Но за беда напоследък го преследваше упорита несполука. Плячката все успяваше да се измъкне. И колкото повече гладуваше, толкова движенията му ставаха по-несръчни, по-бавни. А за лов са нужни силни мускули и бързи движения.

Бурята го срещаше с целия си бяс, замиташе насипания сняг като тайфун в някаква елмазена пустиня. Снежният прах, понесен в трептящ прозрачен воал, пречупваше огъня на слънцето в мигащи многоцветни дъги, преди да се наслои в най-причудливи замръзнали вълни от мляко.

Изведнъж острият му взор долови някакво петно, което шаваше сред снега. Движение — значи живот. А живот за него, господарят на ледената шир, значеше храна. Всяко живо същество е само храна.

Вятърът духаше насреща. Набелязаната жертва нямаше да го подуши, нито да го чуе. Само да не го вади.

Мечокът продължи да се прокрадва, като се тресеше от глад и нетърпение. Бурята носеше снега в плътни замайващи вихрушки, връхлиташе отгоре му, засипваше го с водопади от сняг. Улисана в заниманието си, полярната лисица не го усети. Обърната гърбом, тя изваждаше от снега заровената плячка. Чу го в последния миг и хукна да се спасява. С неподозирана лекота Жълтия кожух се спусна подире й. И — ха-ха! — да я настигне, когато тя изведнъж свърна вляво, към надигналата се сред полето скала и изчезна нейде в подножието й.

Мечокът се спря под нацепения от мразовете каменен масив, посребрен от скреж и затрупан от причудливи снежни козирки. В основата зееше тъмна пролука, неголяма пещера, оплетена с безредната мрежа на ледените сталактити, като балени на китова уста. Прегладнелият звяр се намъкна в мрачното отвърстие, а натрошените сталактити се посипаха със звън по пода. В този миг скритата лисица се шмугна между краката му навън. Той се издърпа заднишком и пак я сподири. Тогава тя изчезна, сякаш потъна в земята. Но мечокът не се излъга. Наистина беше потънала. При опасност винаги правеше така — зариваше се в снега, дълбаеше си отдолу тунели, кривуличеше, хитруваше.

Много време рина подире й Жълтия кожух, без да я открие. Лисицата се спотайваше някъде наблизо, миризмата й я издаваше и въпреки това той не можеше да я намери. Накрая сърдит, разлютен, мечокът я заряза и се запъти обратно. Достигна скрития й склад и изяде заровената, превърната вече на ледена буца риба треска.

То се знае, това късче замръзнало месо не засити страшния му глад. Дори го раздразни повече. Настървен, с кръвясали очи и прилепен към гръбнака корем, той отново се запъти към скалата, решен да издири лисицата. Да я издири на всяка цена.

Тогава го лъхна мирисът на моржове. Жълтия кожух сякаш полудя. Ушите му се свиха хищно, носът му неспокойно заопипва въздуха, черните устни оголиха пожълтелите, изтрити от старостта зъби. Забравил изведнъж скритата лисица, той се втурна срещу виелицата, към морето, натам, отдето лъхаха невидимите струи на мамещата миризма.

Ето края на леда, в който се стържеха налитащите вълни и бълваха нагоре взривове от бяла пяна. Върху него като безредно нахвърлени валчести камъни лежеха няколко моржици, които кърмеха децата си. Заслепен от глад, Жълтия кожух забрави предпазливостта, забрави неписаните закони за лов на племето си. Без да се крие, без да дебне, той връхлетя направо.

Моржовете го видяха, но не се разтревожиха. Помислиха, че техният Остър нокът пак е намислил някоя нова лудория. Затова успокоени отпуснаха глави върху дългите си бивни. Не наскачаха във водата.

Жълтия кожух се метна върху най-близкото моржче и впи зъби в тила му. Изненаданото животно изрева в смъртен ужас, заблъска се върху леда.

Смаяни от станалото, не вярващи, моржовете гледаха сковани от ужас кървавата схватка. В близостта с храненика на племето те бяха забравили страха си от опасния враг. И трябваше да платят за това. Трябваше да заплатят тъй, както се плаща в природата всяка грешка — с живота.

Стисната в тази смъртоносна хватка, с претрошени прешлени, злочестата жертва прекъсна борбата, потръпна и се отпусна, а победителят се нагласи отгоре й, за да я разкъса.

Така го завари Острия нокът.

Чул тревожния сигнал на моржовото племе, той бе зарязал тоз час скривалището на белязаната тюленка и се бе спуснал на помощ със светкавичния мечешки кариер. Но внезапно се закова на място, объркан и смутен. Увличан от другарите си в места, където не се срещаха бели мечки, не бе виждал отдавна себеподобните си. Беше ги забравил. После изведнъж разбра. Може би пръв от стадото си даде сметка, че това е враг. Самият той хищник, Острия нокът веднага се сети що диреше сред близките му другият хищник. Носът му улови мириса на чуждия мечок. Под ниския му череп се развихри буря от спомени, безредни, разбъркани и неспокойни. Отколешни спомени, просмукани с огорчение и омраза…

Малкото мече е видяло своите подобни, тръгнало е след тях. Но мечката с детето го прогонва. Смутено, обидено, мечето отива при мечока с жълтия кожух. Дири нежност, закрила. Но мечокът връхлита отгоре му, бие го, хапе го, дави го и накрай го оставя пребито на снега.

Острия нокът не помни кой беше този мечок, как изглеждаше!

Но ще помни до гроб неговата остра миризма. Външно животните не се различават много. Затова пък всяко от тях има своя характерна, лична миризма, свой портрет от миризма, единствена и неповторима. И тази миризма…

Острия нокът изведнъж настръхна, зъбите му се оголиха в грозен предизвикателен рев. Насреща му стоеше не само враг на моржовото племе, когото трябваше да прогони. Стоеше не само някакъв чужд самец, с когото трябваше да се бие, тъй както по законите на рода си беше длъжен да се бие с всеки срещнат самец. Не само това…

Тази миризма, която сега лъхаше в широко разтворените ноздри, му беше позната, незабравена през толкова години — миризмата на оня самец, жестокия самец, който беше сдавил мечето при първата му среща с неговия род.

Жълтия кожух се извърна рязко, разгневен, че прекъсват пира му, но верен на своя инстинкт, заклати предизвикателно глава и пристъпи напред, готов да защити и плячката, и мъжката си гордост. Двата звяра се счепкаха светкавично. Вплетоха се лапа в лапа, челюст в челюст, тяло в тяло, изправиха се отвесно като оживели триметрови канари. Ревът им преодоля бурята, заглуши воя й. А отстрани, застинали в ням ужас, полуизправени на предните си перки, ги гледаха моржовете. Само в големите им очи се четеше изумлението пред необяснимото.

Два Остри нокътя, които се блъскат настървено, ръфат се, дерат с нокти, премятат се по снега, после отново скачат на крака и вчепкват челюст в челюст. Що ставаше? Какво беше това страшно чудо? Върху утъпкания сняг избликваха нови и нови алени петна, които нарастваха и се сливаха едно с друго. Кой щеше да победи? Дали силата и пъргавостта на младите мускули или опитът и коварството на старостта?

В този миг ледът изтрещя. По повърхността му полази кривуличеща пукнатина и масивният отломък взе да се отдалечава, повлечен от течението.

5

Вятърът утихна. Отведнъж. Въздухът замря. И само след час вълните се уталожиха, скриха рошавите си гриви, загладиха гребените си. Оглушителният им рев заглъхна, превърна се в звучно кънтене. И цветът, им просветна. Кристалният лазур смени тежката куршумена сивота. Засияха весело слънчевите блясъци.

Смазан от умора, Каам заспа, както седеше в байдарата, превит на две, сложил глава върху ръцете си, които и насън не изпускаха греблото.

Когато се събуди, той видя, че течението го бе отнесло до един леден блок, върху който се биеха ожесточено две бели мечки, а на двеста-триста крачки встрани няколко моржа следяха битката като замаяни.

Ловецът хвана греблото, приближи безшумно. Очите му святкаха хищно в радостна надежда. Месо! Толкова месо! Каам ще го отнесе в ярангата и после ще има голямо празненство. Но с кого да започне? Ако застреля мечките, ще избягат във водата моржовете. По-добре да удари морж. Мечките няма да му се изплъзнат.

Той вдигна пушката, прицели се в окото на едно дремещо животно. Натисна спусъка. Чу се гръм. Но моржовете, свикнали с трясъка на ледовете, като че ли не го чуха. И може би щяха да си лежат все тъй безучастни, ако изстрелът се бе оказал смъртоносен.

Сега, кой знае по каква причина — от вълнение или от преумора, — куршумът се отклони, впи се във врата на моржа. Раненото животно изрева от болка, изправи се отвесно, триметрова ревяща колона, и с един скок се метна във водата. Сепнати от тревожния рев, другарите му го последваха. Ледът опустя.

Каам стисна челюсти.

А сега? Сега да се скрие, да издебне, да изчака. Нека животните да се успокоят.

Ала те не го изчакаха. Ранената моржица внезапно изплува до самата лодка. След нея се подадоха още десетина мустакати глави, размахали бивни. Ставаше опасно.

Каам помнеше и друга схватка, която замалко щеше да му струва живота. Спаси го навременният удар по главата на моржчето. И сега трябваше да действува тъй бързо.

Той изстреля втория си патрон в ранената моржица, но и този път не смъртоносно. Нямаше време да напълни повторно пушката. Разярените неприятели настъпваха отвред. Все повече и повече мучащи, заплашителни глави изплуваха от морето, ниреха под него, зад него, стягаха обръча. Но още никой не се решаваше да нападне. Животните само ревяха, предпочитаха да го уплашат, да го пропъдят с рева си.

Когато чу тревожните провиквания на племето си, Острия нокът побесня. Силите му се удесеториха. И ето, в див порив той се извъртя ловко, впи челюсти във врата на врага си. Зъбите му застъргаха в жестока наслада изтънелите мускули и скритите под тях артерии.

Жълтия кожух разбра, че е загубил борбата. С рев на ужас той се отскубна назад. Опита да се изправи, застоя се секунда-две на задните крака и рухна върху убития морж. Без да го погледне, победителят му скочи в морето.

Ловецът не очакваше новата атака. Никога не бе слушал такова нещо — ведно да се бият мечки и моржове. Това пак беше работа на Келе. Но Каам никога не се отказваше от борбата, дори ако насреща му се изправеше самият Келе. Разтреперан от страх, той стисна цевта на пушката и я стовари в мечата глава. Прикладът се строши с трясък. В ръцете му остана голото желязо.

Острия нокът, невредим, още по-разлютен, изрева гръмовито и връхлетя повторно. С един замах ноктите му раздраха байдарата. Водата шурна. Обля краката на лодкаря. Каам прецени мигновено. Размаха греблото и подкара към леда. Водата нахлуваше бързо. Лодката едва се удържаше. Още секунда и щеше да потъне. Всъщност байдара и човек са едно. Потъне ли тя, загива и човекът.

Но Каам успя да достигне плаващия блок. Метна греблото и се вкопчи в острия ръб. В този миг байдарката потъна. Потъна с амулетите от моржови зъби, с харпуна, с куките за хващане убития дивеч, с пушката. Пропадна цялото му богатство. Нищо не остана. Или по-право остана животът. Но нужен ли му беше вече той след толкова несполуки?

Ловецът се прехвърли върху леда, премалял от страх и умора, с наквасени крака, вкочанен от студ. От водата опитваше да се измъкне и Острия нокът, пръхтеше и съскаше като гигантска котка. Каам го изтика решително с греблото обратно. Мечокът налетя повторно и повторно ловецът го отблъсна. Само че този път, както падаше назад, Острия нокът успя да изтръгне със зъби веслото от ръцете му.

Каам остана съвсем беззащитен.

Острия нокът се поемаше пак. В ноздрите му лъхаше страшната незабравима миризма на ловеца и събуждаше рой тежки, кошмарни спомени. Спомени за бягство пред глутница виещи песове, за гърмеж и пареща болка в гърба, за мъки, за смъртна опасност. Мирис на самата смърт, която поразява отдалеч, подло, без смелостта да поеме откритата борба, гърди с гърди, зъби със зъби, нокти с нокти. Злобата преля в цялото му същество, оголи челюстите му, изтръгна от дробовете грозен, вледеняващ рев.

Тогава Острия нокът чу зова на Кривата перка, която го викаше неспокойно при себе си, по-далеч от това опасно двукрако същество, най-опасното от всички същества, които тя познаваше. Той се поколеба. После стадният навик победи. Надви послушанието. И без това леденият къс се отдалечаваше бързо. Значи врагът отстъпваше. Опасността за племето беше отминала.

Белият мечок поплува още малко подире му, колкото да се увери напълно, че няма да се върне, след това сви назад. Достигна брега и се натъкми до майка си сред другите моржове, които бяха налягали да си починат, вече поуспокоени, забравили преминалата опасност.

Каам гледаше изумен. Какво беше това невиждано чудо? Бяла мечка сред моржовото стадо — като приятели, като свои… Не! Това не може да бъде мечка! Това е самият Келе, преобразен в мечка, която пази моржовете! Келе, който е решил да умори от глад ловците! Никой друг, само той!

В този миг някой изръмжа зад гърба му. Каам се извърна със скок. Насреща му пристъпваше, като се поклащаше бавно, оплискан с кръв, Жълтия кожух.

Ловецът неволно отстъпи. Какво друго можеше да стори тъй, обезоръжен, без пушка, без харпун, само с един нож на пояса.

Мечката се застоя на място задъхана, с изплезен език. Изръмжа глухо и залитна към него, изтощена от глад и от загубената кръв, ала все още страшна, заплашителна, настървена.

Ловецът се слиса. Сега накъде? Във водата? Та там го чака сигурна гибел. Тогава?

Той отново отстъпи и мечката го последва с недоволно ръмжене. Така в тая безсмислена гоненица двамата обходиха няколко пъти ледения блок. Най-сетне Жълтия кожух спря. Сгуши се на леда запъхтян, вперил в него алчен поглед.

Седна и Каам да си отдъхне. А ледът го отнасяше все по-далеч от моржовото стадо, сред което лежеше чудната бяла мечка.

Дали и тая мечка тук която не сваля от него очи, не е също Келе, двойник на Келе? Беше умряла, труп — а сега?

Каам пак скочи. Жълтия кожух отново се бе запътил насреща, премалял от глад. Направи две-три крачки, застоя се, пак тръгна. Повече не можа. Легна отново. Задиша уморено.

Спря се и Каам. Но врагът му не го остави да си отдъхне. Изправи се пак и пак го подгони.

Тъй до вечерта, когато слънцето се гмурна в океана. Тъй и през цялата нощ. Не се отказа. Не го остави. Преследваше го неотстъпно, макар че едва се удържаше на крака, с някаква невероятна жизненост, сякаш съзнаваше, че само с неговото месо ще успее да набере сили, ще замести изгубената кръв, ще оживее.

Каам чувствуваше, че повече няма да издържи тъй, съсипан от глада, от борбата с бурята, от преживените изпитания. Краката му се прегъваха от умора, очите му се слепваха за сън. Идеше му да махне с ръка и да се простре върху снега, да затвори очи, да заспи. Да спи, да спи!

Но в следния миг, зърнал приближаващия жълт кожух, чул залитащите му стъпки, той скачаше и побягваше.

Слънцето се показа отново. Но не там, където го очакваше. Преместило се бе. Понесени от течението, ледените късове плаваха все така, един зад друг — ледът на Каам отпред, а другите зад него. Не бяха променили взаимното си положение.

Тогава?

Слънцето трябваше да изгрее от лявата му страна. Какво диреше отдясно? Страшно подозрение вледени съзнанието му. Значи ледът се отправя пак на север, морското течение се е отклонило и го отвлича все по-далеч и по-далеч от родния бряг, от кожената яранга, от близките!

Жълтия кожух пак налетя, още по-зъл, по-нетърпелив. Гърдите му свиреха в несдържано ръмжене. Каам едва свари да отскочи назад, да отбегне яростната атака. Тоя път мечката го гони дълго. Кой знае колко пъти обиколиха тясната си арена. Най-сетне тя спря, по-право рухна на леда.

Каам се взря в нея обнадежден. Но не. Не беше умряла. Още дишаше — дишаше учестено, с мъка. Главата й лежеше неподвижна върху предните лапи със затворени очи. Значи не го виждаше. Значи можеше…

Той не се колеба много. Изведнъж усети колко е гладен. А мечката имаше не само зъби. Тя имаше и месо. Много месо, което можеше да засити дивия му глад.

Стисна по-яко ножа и пристъпи към нея. Крачка, две, три! Още малко! Още две крачки! Беше премерил точно къде ще забие ножа, там, между ребрата, под лявата плешка.

Но зверът го усети и се вдигна напреде му. Каам хукна обратно, следван по петите от залитащия, но тъй издръжлив хищник.

Измина и вторият ден, отърколи се и втората нощ. Ужасен ден, по-ужасна нощ! Тялото му беше изгубило всякаква сила. Беше забравило даже глада си. Искаше сън, крещеше сякаш за сън.

А не биваше! Нямаше право!

Щом се отпуснеше човекът, налиташе зверът — задремеше ли зверът, нападаше го човекът. Уж човек и звяр, а всъщност два безпощадни хищника, дебнещи да се разкъсат.

Кой щеше да падне пръв?

В тая зловеща гоненица на живот и смърт Каам сякаш забрави накъде го отнася течението, сякаш забрави кой е, забрави ярангата си, целия свят. Остана само едно — озъбените челюсти, от които трябваше да се пази, и камарата месо зад тях, до която трябваше да се добере…

Настана третият ден.

И ето, нататък, към изгрева, зад водните гребени се мярна бяла ивица, която неусетно се оплътни, наедря.

Суша!

Леденият блок се връщаше там, отдето бе тръгнал увлечен от коварната клопка на кръговото течение.

Върху брега се изтягаха няколко моржа. Над тях, стоплен от телата им, въздухът трептеше в лека мараня. А наоколо — такава светлина, такъв режещ блясък.

И там…

Каам беше смел ловец, но сега тялото му затрепера.

Сред моржовото стадо се надигна белият мечок, подуши отдалеч миризмата на човека, разлюля гневно глава, изрева. Моржовете се струпаха край него, замучаха гръмогласно.

В този миг Каам усети остра болка в очите, дълбоко вътре. Той ги притисна с ръка. Когато я свали и отново отвори клепачи, разбра с ужас, че е ослепял.

Ослепял… Тъкмо сега… Тук…

Каам дори не можа да допусне, че виновен за това е блясъкът на снега и морето, огънят на слънцето, преумората. Не. Уверен беше, че е работа само на Келе. Ясно, решил бе да го унищожи. Закъде е сляп ловец, така сред океана, до прегладнелия звяр?

Очите боляха, сякаш вътре в тях цвърчаха живи въглени. Такава страшна, огнена слепота. И такава отчайваща безпомощност!

В същия миг той дочу съвсем наблизо запъхтяното дишане на мечката. Сега пък накъде? Отстъпи крачка назад, втора. Жълтият кожух го догонваше. Трета крачка. Изведнъж кракът му увисна над празното, достигнал края на леда. Каам едва успя да отскочи настрана и сигурен, че там няма вода, притича слепешком. Но се спъна, падна и продължи да бяга, като пълзеше по крака и ръце.

Ръмженето на мечката не се чуваше вече. Добре. Пак й избяга. Но докога? Докога щеше да издържи. И то така. Оставаха му само ушите. Само слухът. Ако чуеше врага навреме, все можеше да се надява за още малко живот — за още някоя минута, някой час…

Каам не усети нападението. Може би бе задрямал, смазан от умора. Опомни се в мечите лапи. Друг път тези лапи смачкваха мигновено костите. Но сега и те бяха изгубили чудовищната си сила.

Само една мисъл се мярна в главата му — това е краят!

Но дори така — той беше храбър ловец, а храбрият не умира без борба. Даже в прегръдката на мечката.

Къде ли е ножът му?

Изглежда беше го изтървал в дрямката си.

Нямаше време да го търси.

В някакво неосъзнато движение, наследен опит от многобройните поколения сурови ловци, той вмъкна юмрука си в гърлото на звяра. Натисна по-силно. Натика цялата си ръка до лакътя.

Изненадана от тая неочаквана съпротива, задавена, мечката опита да го отблъсне от себе си. Но Каам знаеше, че ще постъпи така. Всички мечки се бият еднакво. Затова се прилепи плътно към косматото тяло. Гърдите му усетиха как сърцето се блъскаше в гърдите й, които се свиваха и разпускаха в мъчителна спазма за въздух. Блъскаше като чук, неравно и пресилено.

Жълтия кожух се хвърли по гръб, превъртя се по корем, затисна го с тежестта на своите шестстотин килограма. Каам усети как изпращяха ставите му, но напрегна мускули и издържа. Не извади ръката си. И когато зверът, вече задушен, агонизиращ, поотпусна хватката си, ловецът напипа случайно ножа до лявата си ръка. Стисна го трескаво и мигновено го заби в косматата гръд, заби го до дръжката точно там, където се бъхтеше сърцето. Заби го още веднъж и още веднъж, настръхнал от ужас и надежда, освирепял. Топла струя оплиска лицето му. Той подложи уста и жадно засмука бликналата кръв.

После не помнеше…

Когато Каам се събуди, Жълтия кожух лежеше върху него безжизнен. Човекът изпълзя с мъка изпод тежкото туловище и извади ръката си. Като по чудо тя бе почти здрава. Всъщност сега след всичко станало какво значеха няколкото дълбоки рани от мечешките зъби?

Пипнешком, без да вижда нищо, Каам разпра корема на звяра и измъкна черния му дроб. После го заръфа лакомо. Знаеше, че след дълъг глад се яде суров дроб. Вековният опит беше наложил обичая, предаван от баща на син. И всеки, който искаше да оцелее, беше длъжен да му се подчини. В тая ледена страна, лишена от растения и плодове, суровият дроб можеше да предпази от страданията на непълното хранене.

И отново заспа. Спа дълбоко, може би ден, може би два дни.

Когато се събуди, той откри с радост, че беше прогледнал. Снежната слепота бе преминала. Морето се плакнеше с пеещ шепот в леда, диамантени рибки се гонеха по вълните, на небето пак грееше тройното слънце.

Каам издяла с ножа от ребрата на мечката две кръгли пластинки, проби им по два тесни процеса на кръст, прикачи ги към едно сухожилие и ги привърза на очите си. Старите му очила от китова балена бяха отишли заедно с байдарката на дъното. Но и тези щяха да вършат работа, щяха да запазят болните му очи от ослепителния блясък.

Ловецът одра мечата кожа и побърза да се завие с нея. Едва сега усети колко е измръзнал. Едва сега усети: че цялото му тяло се бе вкочанило. От заситения стомах се разливаше по вените му топло доволство. Приспиваше му се отново.

6

Нейде далече, в глухо, забранено за женските моржове място зимуваха самците. Ден и нощ прекарваха само във водата, на топло. Там ядяха, там почиваха, там и спяха, хъркайки басово, отпуснати над вълните като загладени подводни скали.

Неизброими ледени късове пъплеха по морската шир, пръснати в безредни архипелази, понякога се настигаха и се спояваха в обширни бели плата. Тежък ставаше тогава животът на моржовете. Додето траеха мразовете, те разкъртваха непрекъснато с бивни застиващата кора, за да запазят открити, чисти пролуки за дишане. Но след това, след седмица-две, под действието на някакви непонятни сили ледовете отново се разбиваха и моржовете пак заживяваха по-безгрижно.

Стария морж, водачът на мъжкото стадо, напоследък все по-трудно намираше храна. Плитководията, където се въдеха мидите, бяха станали недостъпни, сковани от ледовете. А той помнеше само тях. Ловът не можеше да засити двутонните им тела. Затова самците, особено по-младите, все по-често се отделяха, тръгваха подир Счупения зъб. С него винаги можеха да се нахранят. Все улавяха нещо: я нерпа, я морски заек, я гренландски тюлен. С един удар на здравия си бивен Счупения зъб убиваше настигнатата жертва и я поделяше с другарите си. И какъвто беше буен, неспокоен, жив, винаги откриваше нещо ново.

Този ден, както кръстосваше далеч от стадото, той съгледа изхвърления от морето труп на гринд, кой знае от какво загинал. С тържествуващ зов Счупения зъб заплува към стадото. Другарите му го чуха и се приготвиха да го последват, уверени, че и тоя път няма да ги измами.

Тогава напреде им изскочи Стария морж, готов да връхлети върху този омразен младок, който дръзваше да оспорва властта му, който посягаше към мястото му на водач. Времето на мъжките битки още не беше настанало. Далеч от самките, моржовете живееха в сговор, кротки и примирителни, подчинили се на най-силния. Наистина сега Стария не защищаваше правото си да създаде семейство, но ако оставеше младия ненаказан, утре той, а навярно и много други щяха да посегнат и на самките му. За него този неспокоен и непокорен самец не беше само един обикновен, вероятен съперник там в Тихия залив. За него той олицетворяваше цялата жестока заплаха, олицетворяваше победоносната младост, която израстваше, надигаше глава, самоуверена и нападателна. Набираното от дълго време раздразнение към дръзкия противник, а може би и предчувствието за идващата старост, за немощта и свързаните с нея поражения, изтръгваха от дробовете му грозни, предупредителни ревове.

Но Счупения зъб, уверен в силата си, израсъл сам в неспирна борба против всички, посрещна смело това предизвикателство. На рева отвърна с по-заплашителен рев, на дързостта противопостави още по-безогледна дързост.

Стария морж не беше свикнал с такова незачитане, толкова години поред властвуваше неоспоримо над цялото племе. Забравил всяка предпазливост, той връхлетя отгоре му с дивия устрем на могъщото си тяло. Еднометровите му бивни закачиха врата на противника и отпраха оттам цял парцал от дебелата кожа. Досега винаги побеждаваше така, като нападаше пръв, като не даваше на врага време да се опомни, раздираше кожата му и го оставяше да съжалява за неблагоразумието си.

Но Счупения зъб не признаваше подчинението и стадния ред. Беше израсъл като хищник и си оставаше хищник. За него борбата имаше само един изход — убийство. А той знаеше как се убива. За да живее, беше убивал всеки ден: тюлени, гриндове, морски птици. Знаеше как да замахне с глава, за да впие единствения си зъб в тялото на жертвата, да го намъкне до края, а не само като на игра да одраска кожата. Недъгът, който му попречи да научи как се вадят миди, сега се бе оказал предимство в борбата за живот — единственият бивен прониква по-дълбоко в тялото, тъй като няма другия бивен, който да му пречи.

Счупения зъб стисна челюсти от болка и мълчаливо, тъй както бе свикнал, се стовари върху противника си. Но Стария морж все още имаше верен усет и бързи движения. Ако не бе отскочил навреме встрани, зъбът на младия му враг щеше да прониже гръкляна му. Сега той само разпра рамото, разкъса мускулите и под тях лъсна бялата кост.

Раненият изрева от болка, отстъпи назад. Това по заканите на моржовете значеше признание на поражението. И всеки победител беше длъжен да спре боя. Всеки. Не и Счупения зъб. Защото той не беше обикновен морж, а морж убиец. Веднъж събудена, страстта му за убийство трябваше да се засити. И ето, той налетя повторно, още по-разярен и безпощаден. Замахна с бивена, издигна го над хълбока на бягащия враг. Това навярно щеше да бъде краят на водача.

В този миг всички моржове, които бяха наобиколили противниците със смаяни очи, не видели друг път подобна битка, изведнъж зареваха тревожно и се втурнаха към ледените блокове. Един след друг, по двама, по трима, с неподозирана пъргавина те излитаха от вълните, за да се стоварят с всичката си тежест върху ледовете.

Без да разберат какво става, заразени от стадното чувство, Стария морж и Счупения зъб последваха другарите си и се покатериха пъргаво върху ледовете.

И то тъкмо навреме.

Някогашната орда на Схванатия с младия си водач се втурна срещу им, като лавираше в светкавични зигзаги сред ледените отломъци. Един стар морж закъсня да се качи навреме върху спасителния лед. Косатките го настигнаха тъкмо когато се измъкваше с бивни върху площадката при Счупения зъб и го дръпнаха под водата. Беше стар, слаб — значи излишен. Незаситени, а само настървени от леката плячка, косатките се струпаха пред моржовете, като припляскваха нетърпеливо с опашки. Огнените им погледи святкаха алчно, в някаква демонична злост и ненаситен глад.

Моржовете се придръпваха един до друг, струпваха се един връз друг, уплашени, но не обезумели от страх. Те знаеха — косатките са опасни врагове, по-добре да не се срещат с тях. И все пак — ако се наложеше, можеха да премерят сили. Скъпо щяха да продадат живота си.

Ненадейно самецът косатка връхлетя с глава върху блока на Счупения зъб. Не успя да го обърне. Ледът беше дебел, устойчив. Едва се поклати. Косатката изостави тази маневра и подхвана втора. Надигна се срещу моржовете, загледа ги с жестоките си очи, защрака зъби. При тюлените това упорито взиране постигаше своето. Обезумели пред сатанинската настойчивост на този поглед, в някакъв безсмислен инстинкт да дирят спасение винаги във водата, един след друг, като хипнотизирани те се хвърляха сред вълните, сред очакващата глутница.

Срещу моржовете и това коварство остана безуспешно. Те се притискаха един до друг по-плътно, но не губеха самообладание, сигурни в своята недосегаемост.

Дълги часове дебнаха така косатките, отплуваха нейде отвъд ледовете да излъжат жертвите си и внезапно връхлитаха — напразно. Моржовете продължаваха да лежат върху ледените си салове. Чакаха. И друг път хищниците ги бяха измамвали така. Затова вече не се поддаваха на хитростта им. Имаха опит, богат опит, платен с кръв.

И в това дълго напрегнато очакване, сплотени сред общата заплаха, Счупения зъб и Стария морж сякаш забравиха враждата си, отпуснаха се, всеки на своя лед, задрямаха.

Привлечени от друга плячка, косатките най-сетне се запиляха нанякъде, вирнали гръбните си плавници и разпенили водата с мощните си опашки.

7

Лятото настъпваше бързо, сякаш с часове. Дните нарастваха, нощите се скъсяваха. И то вече не бяха нощи, а някакъв разтеглен сумрак, разточен залез. Докато се скрие слънцето, и току-виж, отново изгряло, запалило небосклона, пръснало върху морето купища жълти макове, които неусетно потъваха, удавени в бистрата зеленина на пробуденото море.

От юг на галещи струи лъхаше топлият вятър. Докоснати от нежната му ласка, снеговете изтъняваха, свиваха се, изчезваха, превърнати в шумни потоци, които се спускаха със звучно шуртене по оголените скали, по нацепените глетчери, по ледените полета. Морето ехтеше от трясъците на разпукващите се ледове, които поемаха отново безкрайния си път по морските течения, освободени от зимния плен. Морето се замъгляше от зеленикавата мътилка на цъфтящия планктон. Из плитководията, в затоплените слоеве заиграваха безброй рояци новоизлюпени рибки. Разлетяваха се птичите орляци, излизаха на брачните си лежбища тюлените. Край бреговете се струпваха полярни лисици, сменили зимните си шуби със сиво-жълта козина, наобиколени от многобройна челяд, гонеха водните птици, катереха се по скалите и опустошаваха гнездата. Подир отстъпващите ледени полета напредваха стада нарвали, белухи, гриндове, китове, тюлени, моржове. Животът отново прииждаше, всеобхватен и непреодолим. Започваше Великото преселение на живота.

Моржиците навлязоха в Тихия залив. Пресрещна ги оглушителната врява на птичия пазар. Пернатите им съседи изразяваха шумно недоволството си от тяхното пристигане. Предчувствуваха, отдавнашен опит им подсказваше това — моржовете не се отказват и от тяхното месо, а могат да примамят насам и белите мечки, които ще опустошат гнездата им. Затова се виеха сърдити на кресливи облаци над залива. Ала моржиците не се смущаваха от безвредния им гняв. Друго ги тревожеше, много по-важно. Къде бяха самците? Обикновено те идваха няколко дни по-рано, завладяваха семейните площадки, биеха се за всяко по-удобно кътче, за всяка педя скала и когато се зададяха женените, ги посрещаха с радостни ревове. А сега?

Моржиците изпълзяха на брега — по нестопените ледени блокове, по скалистите тераси, върху едрия чакъл — и струпани в неголеми групи, задрямаха, опрели една върху друга зъбати глави. А децата, без да усетят пътя, преминат върху майчините гърбове, се поборичкаха малко, после се свряха до коремите им да бозаят.

Само Острия нокът не заспа. Мъчеше го глад, мъчеше го неспокойният нагон на хищника, който винаги дири, дебне, убива — понявга само от страстта към убийство. Глъчката на шумните ята раздразни охотата му за ядене. Отдавна не бе вкусвал нито птиче месо, нито яйца. Той се потопи в морето заднишком и се спусна да прекоси залива, който лежеше пред него тих и спокоен, без нито една бръчица, загладен като гигантска раковина, по която преливаха всички отсенки на седефа. Най-удобният подстъп към скалните тераси, където гнездяха кайрите, почваше от Скалата на безнадеждните. Разцепени от гърдите му, две спокойни, леко надиплени вълни плъзнаха по загладения сатен на залива, като се раздалечаваха бързо и начупваха в трептящите си бръчки бреговите отражения.

Внезапно Острия нокът съзря голяма сребриста сянка, която пресече пътя му и се шмугна към дъното. Сьомга! Той съобрази бързо. Виж! Така може! Заслужава да опита.

Пое дълбоко въздух и се гмурна. Блестящата синева го обгърна в хладната си ласка. Напреде му се надигна в своеобразното си великолепие пищният подводен пейзаж. Почти до повърхността опираха върхарите на гигантските ламинарии, които се простираха в пространни джунгли, докъдето стигаше погледът, а в тайнствените им дебри се сгъстяваха сини заплашителни сенки. Огрявани месеци наред от незалязващото слънце на полярното лято, водораслите асимилираха без почивка, избуяваха с чудовищна бързина и задръстваха плитчините. Такава чудновата джунгла, червено-кафява, почти без зеленина, привидно безжизнена, сякаш осланена от преждевременен мраз, наръсена като истинска, още нестопена слана с прашеца на кислородните мехурчета. Върху широките листа се бяха разположили на бухнали кичури яркочервени водорасли, тъй както обрастват земните гори с къдрави мъхове.

Сьомгата премина ниско над ламинариите, които се разлюляха леко по нейния път и изръсиха като сребърна па̀ра ситните си мехурчета. Без да подозира, че е преследвана, спокойно и уверено рибата свърна към брега. Острия нокът я настигаше леко. Ето, сред сияещия воден лазур изплуваха крайбрежните скали, замрежени от синкава мъглявина. Уплътниха се, наедряха.

Острия нокът се подаде над повърхността, нейде между Скалата на безнадеждните и оградилите я като подводна крепост рифове. Вдъхна и отново потъна да догони жертвата си, която се спусна към дъното на зиналия пролом сред каменните грамади.

Гигантските ламинарии изчезнаха, сменени от гъстите фукуси. Придънното течение люлееше в плавни вълни мехурестите им върхове. Острия нокът усети как водният поток го обвя като силен вятър и го повлече със себе си през тясната клисура, заплашвайки всеки миг да го блъсне в настръхналите зъбери. Увлечена от същата сила, сьомгата се стрелкаше пред него в пъргави кривулици. Мимоходом той зърваше накацали по брега, редки, проскубани фукуси и наред с тях цели полянки пъстроцветни актинии, стада морски звезди и офиури, настръхнали ежове, като кактуси по канарите — чуден, невероятен подводен алпинеум.

Изведнъж проломът свърши. Течението се спусна круто в безшумен, невидим водопад към океанските дълбочини през тъмната просека на водорасловия лес. Пропадна надолу и Острия нокът. Размаха лапи, опита да изплува. Защото въздухът му свършваше. А безшумният, невидим водопад го увличаше все по-надолу през оголеното скалисто ждрело.

Изведнъж напреде му изникнаха тридесетметровите пипала на полярната цианея. Наоколо пърхаха рой малки трески. Щом го зърнаха, те се скриха под двуметровия й чадър и тозчас се заловиха да я пощят от мъничките й паразити. Гигантската медуза сякаш не ги усети, а продължи да свива и разпуска с лениви пулсации розовото си тяло, изваяно от искрящо желе.

Острия нокът дори не се запита защо рибките се криеха сред медузените пипала, сред същите пипала, които след години, когато треските поотраснеха, щяха да ги ловят най-безпощадно. Нямаше време. Течението го блъсна сред пипалата, които мигновено се сгърчиха, оплетоха го в коварната си мрежа. Очите, носът, устните му засмъдяха.

Повече не можеше! Трябваше да изплува, да диша! Трябваше! Веднага! Гърдите му се гърчеха. Дробовете диреха въздух. Въздух. Той размаха диво лапи, опита да се отскубне. Напразно! Така омаломощен от борбата с течението, нямаше сили да се отскубне от парещите възли. А отгоре чудовищният чадър продължаваше да се свива равномерно, беззлобно, в ужасяващо безразличие.

Никога досега Острия нокът не бе срещал такъв враг — многорък, мек и гъвкав. Пипалата не бяха твърди като акулска кожа, не бяха жилави като мечешки мускули, не бяха остри като моржови зъби. И като че ли точно в мекотата и еластичността се криеше тяхната сила. Те се разтягаха, отстъпваха, огъваха се при всеки негов напън, но не пускаха, не се отлепваха от тялото му. А нямаше време, никакво време. Очите му щяха да изхвръкнат из орбитите от задушаването. Устата му не сварваше да удържи въздушните мехури. Острия нокът заръфа със зъби, задра с нокти. Накъса няколко парливи пипала, а от това устните му пламнаха. След това съвсем неочаквано примката го отпусна. Пихтиестият гигант сякаш проумя, че не е за ядене. В борбата двамата се бяха измъкнали от подводния водопад. Освободен от медузата, Острия нокът излетя нагоре, достигна повърхността и заплува към плитчината, където се плакнеха лениво къдравите ципи на морската салата. Изкачи се върху най-долната площадка, обрасла с морски жълъди, и изтръска кожуха си.

Беше полунощ. Чудна, слънчева, необичайно ясна за този мъглив край. Полунощ в дългия полярен ден. Незалязващото светило висеше ниско на север и обливаше с огненото си зарево оголените скали и нестопените преспи. На юг грееше луната като кръгло бяло облаче. Макар и светло, слънчево, птиците се завръщаха по навик в гнездата и задрямваха, крясъците утихваха. Наставаше кратък покой, след който птичият пазар щеше да се събуди по-шумен отпреди.

Острия нокът изпълзя на по-горната площадка, като кашляше от нагълтаната вода и чешеше в камъните смъдналите си устни. Птиците го усетиха и връхлетяха отгоре му в гракнал кълвящ облак.

Той се свря в най-близката скална ниша, додето премине гневът им. Пред тази лавина от самоотверженост вкусът на пилешкото месо загуби примамливостта си. При това като че ли и не беше толкова гладен.

Върху утихналата синя шир дремеха айсберги, толкова ярки и релефни, като че ли само едно пресягане е достатъчно да ги докоснеш, релефни и в същото време безплътни в синкавата си прозрачност. Заострените им зъбери грееха във всички отсенки, сякаш излъчваха попилите през дългата нощ полярни сияния.

Недоволен, че кашлицата го издаде на птиците, Острия нокът тръгна към брега. Но спря. Ослуша се. До ухото му достигнаха далечни провиквания. Той се сети. Идваха мъжките моржове.

Откъм брега отвърна като ехо радостният рев на самките.

Острия нокът заплува да ги срещне.

Мученията на приближаващите самци се усилваха — нетърпеливи и радостни. Зададоха се първите редици. Най-отпред се носеше Стария морж, размахал лудо плавниците си, следван на няколко метра от Счупения зъб. Понякога Стария се извръщаше към дръзкия си съперник и изреваваше гневно, после отново забързваше. Ето и брега! Който стигне пръв, пръв заема най-хубавото място. После е по-трудно да го изгониш. Затова водачът искаше да превари другите, да сбере по-голям харем, най-големия харем в лежбището. Като видя Острия нокът, той само изръмжа, но не нападна, както друг път. Сега нямаше време. Отмина към залива, следван от останалите самци. А най-отдире, изостанали километри в морето, се мъкнеха престарелите и болните моржове, които ревяха проточено и жално.

Счупения зъб позна приятеля си, изръмжа дружелюбно, ала не спря, не се отби да се поборят, да си поиграят, както по-рано. Сега и той имаше друга грижа, по-важна, най-важната грижа тук в Тихия залив. Всички бързаха да се сдобият със семейства. Послушен на своя инстинкт, и той трябваше да премери силите си.

Озадачен от неочакваната въздържаност, малко неловко, обиден, Острия нокът заплува подире му.

Боят избухна още във водата. Всеки самец връхлиташе върху първия, който му попаднеше. Забравено беше всичко — другарство, доскорошният нерушим сговор. Сега властвуваше нов закон. Другарите се превръщаха в яростни съперници, които връхлитаха стръвно един срещу друг, всички против всички, размахваха бивни. От мощните туловища провисваше отпраната кожа, рукваха кървави потоци, а битката не секваше. Който свареше да се измъкне от сражението, изпълзяваше на брега и сбираше самките в сблъскани купчини, пазеше ги да не се отлъчат някак и пресрещаше с размахани бивни всеки приближил самец.

Както винаги, Стария морж нагласи семейството си пръв. Беше не само по-силен от другите, не само по-свиреп, не само по-опитен. Имаше и друго — навикът. Дори и сега, в кървавото опиянение, самците не забравяха, че това е той, техният водач. И не дръзваха да се приближават към него, заобикаляха го.

Изведнъж той съгледа Острия нокът, който идваше да се сгуши до майка си. Старата неугаснала омраза отново заискри в кръвясалите му очи. Заискри наследената ненавист към мечешкия род, недоволството от натрапливостта на този нежелан храненик и може би още нещо — нещо, присъщо на родения водач, прозорливост или по-просто, неосъзнато предчувствие за очаквани злини.

Стария се запъти с рев да го прогони. И отново Острия нокът побягна боязливо, както бе свикнал да бяга от дете. Той не беше морж и все не можеше да проумее лудостта на летните им битки.

В този миг от водата изскочи Счупения зъб. С грозен, предизвикателен рев той се замята върху плоските си перки по брега. Водачът се извърна рязко да пресрещне нападението. Двете четириметрови туловища се сблъскаха като оживели базалтови канари. Стария морж не чакаше противникът му да започне пръв, не се канеше като другите, а действуваше светкавично, с опита на много битки. Той замахна с бивни и отпра къс кожа от врата му.

Обикновено това стигаше. След такива рани съперникът тозчас напускаше сражението. Обикновено. Не и сега. Защото сега срещу него стоеше не какъв да е морж, а настървен хищник, който не издаваше никакъв звук, търпеше раните и само диреше сгода да употреби и той единствения си бивен. Да го употреби — но не така, отгоре-отгоре, колкото да съдере кожата. Не. Той дебнеше друго — да забие оръжието си дълбоко, право напред, до венеца, тъй както той знаеше като истински убиец на тюлени.

И този миг дойде. Политнал встрани от неудачен замах, Стария морж откри хълбока си. В същия миг бивенът на Счупения зъб хлътна до основа в слабината му. Раненият изрева от болка, побеснял от тоя подъл удар, отречен от моржовете в борбите помежду им. После се метна отгоре му диво, приел и той същия начин на бой. Замахна и с отсечен замах заби двата си зъба в гърдите на Счупения зъб.

Острия нокът не издържа повече. При нависналата над другаря му опасност той забрави уважението си към водача. Изрева с такава ярост, че цялото стадо занемя, и връхлетя. Връхлетя тъй, както мечка напада морж, както нападаше досега тюлените, право към тила му, впи острите си зъби, загриза.

Моржовете замлъкнаха, стаиха се. После се провлякоха към морето, подчинили се на инстинкта, разбуден от този рев, който от хилядолетия е вдъхвал ужас в рода им.

Стария морж разбра. Ето, това бе предчувствувал отдавна, неосъзнато, но уверено, от което се бе страхувал. Беше дошло. Той знаеше, очакваше го с вроденото убеждение, че все някой ден боязливото мече ще издаде нрава си.

С последни сили, изтощен от загубената кръв, която бликаше от многочислените рани, той се изправи, отблъсна двамата противника и се провлече към водата, побягна позорно. За пръв път в живота.

Вирнал високо муцуна, Счупения зъб оповести с тръбен рев победата си. После се намъкна сред завладения харем, готов да пресрещне всеки нов съперник. Две млади моржици се заловиха да ближат раните му, а той стоеше сред тях с изпъчена еднозъба глава и ревеше към всеки самец, който приближеше площадката му.

Стария морж едва се домъкна до Скалата на чакащите, до самите вълни, отпусна глава настрана, за да не му пречат дългите бивни, и задиша трескаво. Кръвта продължаваше да ручи. Един по един край него се струпваха други окървавени моржове, изгубили засега борбата, но още не загубили надеждата да се вредят и те сред щастливците в Тихия залив. Ако не днес — утре, ако не утре — догодина.

8

Който видеше сега Сцепената устна, трудно би познал в тая свирепа хищница някогашното палаво мече. Малката рана от падането в естествения парник на жълтите макове при гонитбата с Острия нокът се бе превърнала в грозен белег, който оголваше зъбите й в заплашителна гримаса — винаги, в гняв и в доволство.

Стъпила здраво върху най-ниската тераса на айсберга, протегнала муцуна към брега, прегладняла от дългия път, тя диреше място, където да отседне, да се нахрани, а после отново да поеме неспирното си скитничество подир тюленовите стада.

А над нея се възправяше в цялото си величие плаващата планина като изваяна от кристален бигор, блеснала във всички цветове на дъгата, наядена в грейнали пещери и надрана от плитките ровини на ручеите, които се стичаха от светналите зъбери. Масивната й основа, все така надълбана от засенчени понори и бездънни тунели, се губеше в мъглявината на водните слоеве.

Морето едва се полюшваше, бистро, някак нереално към плитчините като лъскава резедава па̀ра и тъмно, плътносиньо във вътрешността, осеяно с белите кервани на понесените от теченията ледове. На изток се възвишаваха като облачни пирамиди далечните планини със запълнени от глетчерите клисури и заоблени от преспите зъбери. Огрени от ниското слънце, те светеха в бледорозови краски, които неусетно преливаха с леки акварелни полутонове към лилавите сенки на падините. Облаци птици се виеха пред близкия скален нос, нависнал над морето, сякаш отсечен с някакъв исполински замах.

Сцепената устна преглътна. Птичи пазар — това значи яйца, месо!

Без да бърза — всъщност гнездата нямаше да избягат, — тя се хлъзна сред вълните. Размаха яките си лапи, същински весла с опънатата между пръстите й плавателна ципа, и заплува към носа.

Първи я усетиха кайрите. И тъй трябваше да бъде. Техните деца едва сега напускаха гнездата и се хвърляха от скалите направо в морето, където щяха да прекарат още дълго време, преди да усвоят изкуството на летенето. Тази година пролетта закъсня. Птиците бяха снесли яйца в снега, измътиха ги в снега. Но добре, че все пак дойде. Защото понякога се случваше цяло лято заливът да не се размрази. То се знае, закъсня и мътенето, и излюпването, а ето сега — и влизането на малките в морето. А всяко закъснение криеше смъртна опасност — по брега се натъкмяваха моржовете и тюлените, след тях пък се домъкваха мечките, вездесъщите, най-опасните — и във водата, и на сушата, и по стръмните скални корнизи, навред.

Кайрите се нахвърлиха дружно отгоре й. След тях се спуснаха кормораните, трипръстните чайки, буревестниците, налитаха да я кълват, да дерат очите й — шумни, кресливи, досадни. Мечката се гмурна под водата да се отърве от тях. Но когато изплува, разтревожените птици отново я нападнаха. В суматохата кайрите поведоха навътре в морето децата си с нетърпеливи подканвания.

Наляво лежеше Тихия залив, огледалнолъскав, отразил като обърната рисунка каменистия бряг и плуващите по небето облаци, а надясно в далечината, отвъд базалтовия нос, блестеше краят на гигантския глетчер, отвесна кристална бариера, пламнала от слънчевите отблясъци в хиляди разноцветни огньове. Понякога от снагата й се откъртваха с грохот нови айсберги и плавваха по синия безкрай, още девствено блестящи, ненагризани от вълните като отломъци от исполински елмази.

Сцепената устна достигна брега, като ту се гмуркаше, ту изплуваше и без да се отръска, запълзя нагоре по засипаните с гуано скални тераси. Птиците закрещяха още по-яростно, налетяха по-стръвно.

В този миг носът й улови миризма на моржове. Очите й светнаха, устните оголиха зъбите. Нетърпелива, прегладняла, тя вторачи поглед в Тихия залив. Толкова моржове! Във водата, по ледовете, върху чакълестия бряг, тяло до тяло, положили зъбати глави върху гърбовете на съседите си. Първият й порив я насочи към тях — да се спусне въз водата, да заплува натам, без да се бави. Веднага. Но тя успя да се въздържи. Съобрази бързо. Във водата нямаше изгледи за победа, не можеше да се бори с това множество яки бойци с дълги бивни. Щом я усетят, те ще наскачат в морето. А там знаят да се бият, особено майките с деца. В миг ще я обградят, ще зареват с гръмовитите си гласове, ще размахат жълтите си зъби ками… И всичко ще бъде напразно.

По-добре друго, по-разумно, по-смислено.

Вярна на своя хищен инстинкт, натрупал опитността на безброй поколения убийци, Сцепената устна се върна назад, все покрай брега на съседния залив. Вятърът духаше отсреща и отвяваше нейната миризма. Така незабелязана, скрита, тя щеше да прехвърли канарите, които ограждаха Тихия залив от север, щеше да се прокрадне в гърба им и тогава…

На сушата моржовете не са толкова опасни.

Сцепената устна се прокрадваше търпеливо през заледените скалисти зъбери, като се придържаше все към снеговете, сред които бялата й козина изглеждаше невидима. Прокрадваше се с алчно светнали очи и тръпнеш нос, възбудена от мириса на моржовите тела, от подлудяващата близост на толкова месо.

Изведнъж тя подуши още нещо. В следния миг съзря Острия нокът.

От муцуната й се изтръгна сподавено изръмжаваме. Радостно — тревожно.

Месо! И самец! Другар!

9

Оранжевото слънце, разкривено до неузнаваемост от мразовития въздух, наближи кръгозора, като се спускаше плавно по полегатата си орбита. Цялото море оживя в топлите тонове на идващия залез. По вълните лумваха виолетови и алени пламъци. Морските изпарения заприличваха на розов дим над тлееща жарава. Тогава, добило цвета на току-що изкован бакър, слънцето се търкулна по неясната, размазана ивица, която загатваше границата между водата и небето, и се скри зад черния силует на далечния айсберг, като го открои още по-величествен в пламтящия си ореол. После отново заплува нагоре. Само за няколко минути вечерната заря се сля с утринта и почна новият ден.

Улисани в лова на калкани, писии и морски лисици, нарвалите не усетиха приближаването на косатките. Когато чуха зловещите провиквания и шумните плясъци на опашките им, вече беше късно.

Късорога нададе тревожния си призив и поведе стадото. Но в изненадата другарите му не свариха да се подредят, малките се засуетиха в дирене на майките, запищяха уплашено. Настана суматоха. А в природата всяка непредпазливост се плаща, плаща се с кръв и с живот.

Когато косатките настигнаха безредно бягащото стадо, самците нарвали изостанаха назад да прикриват отстъплението, стъкмиха се за бой. Ала сега коварните хищници измениха неочаквано стратегията си. Половината се изтеглиха вдясно, половината — вляво, и додето жертвите се досетят за плана им, косатките затвориха кръга.

Първите нарвали се врътнаха назад, после наляво, надясно — напразно. Обградени бяха отвред. А сега? Смразени от ужас, те спряха, сблъскаха се, сякаш така, опрени един в друг, можеха да се спасят.

Късорога изпищя последната си заповед и самците покорно се строиха в кръг около женските и децата. Приготвиха се за решителното, но уви! — по начало загубено сражение. Бивните им бяха остри, но косаткините зъби — още по-остри.

Водени от младия самец, хищниците се въртяха в замайваща спирала около обречените жертви, стягаха спиралата дори до върховете на нарвалските бивни, отскачаха пъргаво назад и отново почваха да обикалят с войнствените си подлудяващи писъци.

Единични нарвали, замаяни от тази бесовска въртележка, обезумели от ужас, забравили другарство и ред, неочаквано се стрелваха под вода в безсмислен опит да спасят поне себе си. Ала зорките нападатели мигновено ги свършваха.

Късорога изрева. Така не можеше. Трябваше да се пробие обсадата. Никой не знаеше кога ще спре това сатанинско хоро, кога хищниците ще се врежат в стадото, кога ще започнат кървавия си пир. Затова, без да се колебае повече, той се хвърли срещу озъбения жив обръч. Бивенът му попадна на място. Косатката, която му се изпречи първа, потъна в бездната с промушени гърди. От цъфналата й рана избликнаха рояк окървавени въздушни мехури.

Но в следния миг пет-шест хищника връхлетяха отгоре му.

Острозъбия видя ужасяващия край на съперника си. Видя как цялото стадо обезумя при загубата на водача, как обърка реда си. Самците забравиха дълга си. Още секунда — и паниката щеше да пръсне другарите му, да ги хвърли в безпощадните щракащи челюсти. Така без водач, отчаяни и обезверени, бяха обречени на сигурна гибел. Нужен беше водач. Всеки миг беше скъп.

Изведнъж в гърдите му трепна нещо, събуди се забравеният, но не угаснал напълно спомен за минали обязаности. Събуди се, изправи беззъбата му глава, засвятка в малките очи. Спомен за стари задължения — спомен на водач.

Сега нямаше друг водач! Само той! Само за няколко мига. Защото водач сега не значеше власт, не значеше самодоволство, опиянение от мощ. Сега то значеше едно — дълг…

Нагонът за водене, за саможертва удави всичко друго — инстинкта за самосъхранение, страха, целия свят. Водач — само за няколко мига! Но водач!

И ето, гласът му отново протръби, както някога, повелително и властно, раздра водния простор. Нарвалите трепнаха, познаха го. Надеждата блесна в очите им. Надежда и воля за борба! И воля за живот! Мъжкарите заеха отново бойните си постове. Настръхнаха, ободрени от този дързък призив.

Острозъбия полетя в див порив напред. Полетя тъкмо срещу самеца косатка. Дали беше преценил разумно, обмислено върху кого да излее ненавистта си или простият случай сам го изпречи насреща му? Той се стовари с цялата си тежест върху изненадания враг, премерил до сантиметър решителния си удар, там, в единствения орган, който можеше да уязви със своя осакатен бивен. Стовари се върху очите на косатката. Изкърти едното, после другото. Пръсна ги. Ослепи го.

От уплаха и болка, изтръпнал сред захлупилия го мрак, самецът косатка заскимтя неистово. Няколко нарвала връхлетяха отгоре му яростно и го намушкаха с роговете си.

Кръвожадната му шайка се стъписа, обърка се. Косатките разбъркаха реда си и се струпаха около стенещия си повелител, смутени и неразбиращи.

А Острозъбия, опиянен от победата, от силата си, от сладостта на саможертвата, продължаваше да се мята, да напада, да обърква враговете.

Най-сетне една косатка успя да отръфа къс от гърба му. Друга впи зъби във врата му, трета — в опашката. Четири, пет, десет! Увиснаха по хълбоците му, заглозгаха настървено — от глад, от овладелия ги смут, от безсилна ярост.

Оказали, се по чудо на свобода, нарвалите подреждаха строя си и побягваха надалеч.

Нима косатките щяха да ги пуснат, без да ги преследват?

Нямаше кой да ги поведе. Бяха останали без водач, с някакъв стенещ страхливец начело.

Последното нещо, което видя Острозъбия, беше бягството на племето му, последното нещо, което чу — радостните възгласи на спасението.

Само няколко мига водач — най-сладките мигове. Те заслужаваха всичко…

После припадна мракът — пълният мрак и пълната тишина.

10

Каам не можеше да заспи. А защо? Какво го мъчеше? До този миг, смазан от умора, от глад и от ужас, той не усещаше нищо друго. Едва сега, след като се наспа, след като се нахрани, той разбра, че това беше жаждата.

Жаждата!

Откога ли не бе пил вода? Три, четири, пет дни? Никога не бе издържал толкова. Устните му се бяха напукали от сухота, гърлото пареше. Усещаше тялото си съсухрено, сякаш из него бликаше не течна кръв, а каша.

Той разгледа ледения блок. Не ставаше. Беше морски лед, синкав, плътен като стъкло. Без никакъв сняг. Каам беше попаднал върху преобърнат лед, откъртен от плитчините. По повърхността му още се държаха прилепени мидени черупки и чакъл.

А това? Цяла риба, която се виждаше през прозрачните слоеве, превърната и тя самата в ледена бучка. Не е могла да избяга в дълбокото, когато студът е сковал водата. Но нищо. Тя щеше да се мъкне дотогава, докато топлите течения разядат кристалния й затвор, докато размразят и нея, докато я освободят от ледения плен. Тогава щеше да се съживи и да заплува отново, сякаш нищо не е било.

Защо и хората не могат така? През зимата, когато изчезнат моржовете и тюлените, да се зарият в снега, додето преминат виелиците и мракът, и да се размразят отново, когато пак се подаде слънцето, когато към брега отново доплува морският дивеч? Защо не може?

Каам полежа още час-два. Повече не издържа. Почваше да се унася, да бълнува от жажда. Ето, пред него лежи цяло езерце вода за пиене. Най-бистрото езерце. Той пълзи към него, пълзи все по-бързо, все по-нетърпеливо, а езерцето изтегля назад водите си, изтегля ги почти от допрените му устни…

Каам се сепна. Не можеше повече. Довлече се до края на леда, загреба с шепа морска вода и пи. Пфу! Такава неприятна, горчиво-солена, блудкава вода! След няколко минути усети, че му прилошава. Не уталожи жаждата му. Напротив, разпали я, задъха го.

Той откърти късче лед и го засмука. Надяваше се хладината да поуспокои огъня на сухото гърло. Но го захвърли тоз час погнусен. Ледът имаше същия противен, гаден вкус.

Нима и това? Нима трябваше да се спаси от толкова премеждия — от акулата, от глада, от моржовете, от мечката — само за да загине ей тъй, безславно, като престарял морж върху леда?

Проклети Келе!

Зле си отмъсти ти! Ясно, не прощаваш! Не забравяш!

Смърт от жажда! Смелият ловец Каам да загине от жажда. Да загине за вода сред цял океан вода.

Но дали и това е най-страшното? Дали не го очаква друга, по-жестока участ? Старите хора говорят за „терак“ — човеци, отнесени от ледовете, полудели, онемели, обрасли с косми, заприличали на мечки, които се примъкват към човешките жилища, крадат месо, събарят ярангите, пробиват байдарките.

Той, смелият ловец Каам да се превърне в терак, в слуга на Келе!

Изведнъж Каам се изправи. Едва сега забеляза, че единият блок, който плаваше зад него, е с по-белезникав цвят, различен от другите. Не се мамеше. Глетчеров лед! Сладък лед!

Дотам имаше двадесет метра, не повече. Ако му беше под ръка ремъкът с куките, можеше да го достигне, да го притегли. Но сега…

А ледените блокове се носеха по океана плавно, неусетно, без да се приближават, без да се отдалечават, привързани един към друг от невидимите нишки на течението.

Как да го достигне?

Нещастникът впери алчен поглед в белия леден отломък, прехапа устни. Защо трябваше да загине така, на двадесет метра от толкова много сладка вода? Защо?

Той скочи.

Вятърът!

Каам грабна кожата, опъна я като ладийно платно. Спомни си, че веднъж така се спасил баща му. Отвлечен с леда, той разперил дрехата си и вятърът го върнал на брега.

Отначало не се забелязваше нищо. Двата ледени къса сякаш стояха неподвижни. После разстоянието помежду им като че ли взе да намалява. Или само му се струваше така. Искаше му се. Но не! Намаляваше! Бавно и незабележимо. Доближаваха се! Още! Още!

Слънцето се въртеше по небосклона, а Каам продължаваше да опъва мечата кожа, изправен, стегнал цялата си воля, изтръпнал от студ и напрежение, като жива мачта.

И ето, вятърът се усили. Ледената ладия заплава по-бързо. Достигна белия лед, докосна го. Каам го привърза набързо с червата на мечката, наведе се и откърти с ножа си едно неголямо парче. Напъха го настървено в уста.

Такава сладост! Такова блаженство!

Изсмука го, грабна друго. Усети как се съживява.

Тогава се надигна. Затропа по леда. Заигра. Беше победил и духовете на жаждата.

А може би те вече го бяха оставили. Бяха се смилили. Дори злият Келе уважава смелите.

Обнадежден, получил нови сили, той се наведе по корем и задълба с ножа си сладката буца. Дълба, стърга дълго, часове наред, докато успя да откърти един по-голям къс и да го отърколи до себе си. Метна отгоре му кожата да не го грее слънцето и се залови за нов къс. Успя да го откърти по тъмно. Високо горе засия Побития кол, а около него се завъртя отново като привързана Пясъчната река, Млечния път.

Каам се зави в мечата кожа и заспа.

На заранта продължи. Цял ден само това прави — пренася до себе си по-големи и по-малки отломъци от сладководния лед.

Едва на третия ден примъкна всичко.

Отдъхна си. Беше спасен. Имаше вода, имаше месо, имаше кожа. Вече можеше да помисли и за връщане. Вече можеше да се откопчи от омагьосаното течение, което го връщаше нататък, към преобразения Келе, към Моржовия страж. Имаше платно.

Каам натрупа домъкнатите ледени буци в невисок зид, закрепи в тях огризаните ребра на мечката и опъна кожата. А той се натъкми на завет от другата страна.

Вятърът подкара плаващия остров. Другите ледове изостанаха назад, понесени отново към север. Каам вече плаваше на юг.

На Юг! Към дома!

Но връщането излезе дълго, много дълго. Бавно се пътува така, с опъната кожа върху голям леден блок. Минаваха дни и седмици, а Каам все се взираше напред да зърне суша. Взираше се напразно.

Понякога препречваха пътя му върволици от ледени грамади, повлечени от други течения. А той не спираше, плаваше все напред. Връхлитаха бури и виелици, настъпваше безветрие, затисваха го непрогледни мъгли. Каам изчакваше попътния вятър и отново опъваше кожата.

Сладкият лед се привърши, по-право стопи се, нагризан от надигналото се слънце. Остана само една буца, но и тя, макар че я криеше грижливо под кожата, се топеше отчайващо бързо. Намаля и месото. А като че ли по-бързо от тях се смаляваше леденият блок. Потъваше все по-дълбоко. Вълните все по-често преливаха през бреговете му. И един ден се преполови с трясък. Каам едва успя да прескочи пукнатината, за да попадне върху тази половина, където останаха кожата и сладкият лед.

Оттогава не се отдели от тях. Сега олекналият блок заплава по-бързо. И ето, най-после Каам съзря сушата. До вечерта достигна натрупаните ледове, които ограждаха брега.

Той метна кожата на гръб, надигна нестопената сладка буца и скочи върху най-близкия лед. От него се прехвърли на втори, на трети. Те се люлееха, блъскаха се, катереха се един връз друг, надигани от вълните. Каам падаше, ставаше и пак се втурваше напред. Но не изпусна животворното ледено късче. Брегът все още беше далеч. Ако духнеше оттам вятърът, нещастникът можеше, пак да се озове сред океана. Затова не смееше да остане без вода.

Достигна здрава земя едва призори. Местността беше позната. Ярангата му щеше да се види, ако превалеше отсрещния рид. Каам тръгна бързо нататък. Ето, още малко! Още десетина крачки и тя ще се покаже.

Той спря. Не посмя да направи тези десет крачки. Какво ли щеше да види? Та той се губи толкова време, кой знае откога — две, три, четири седмици. Остави близките си умиращи. Нима се надяваше да ги завари живи? И защо ли се връщаше въобще?

При все това тръгна. Дори затича.

А това? Възможно ли беше? Неговата яранга — здрава, непокътната. Пред нея човек, припича се на слънце! Баща му! И глъчка! Детски говор! Край брега върви жена му. Влачи убит тюлен. Край нея подскачат децата.

Каам се втурна надолу задъхан. Изправи се напреде им мълчалив. Жена му изтърва ремъка, с който теглеше тюлена. Загледа го смаяна. После радостта смени изумлението в очите й. Децата в първия миг се потулиха зад нея.

Нямаше прегръдки. Нямаше нежности. Обичта им беше сурова, като целия им живот. После всички заговориха вкупом. Никой не слушаше другия. Спряха, разсмяха се.

Каам грабна ремъка и повлече тюлена. Чак в ярангата успяха да си разправят всичко, което бяха преживели в раздялата. Чакали го два дни. Не се върнал. Тогава жена му излязла към брега. Храната идва от морето. И наистина намерила. Намерила изхвърлен гринд, голям, черен делфин. С него преживели криво-ляво до идването на тюлените. Няма що, тя взела харпуна и тръгнала на лов. Отначало било трудно. После свикнала. Сега, щом мъжът си е тук, ще стане още по-хубаво. А той? Какво е преживял той?

Каам махна с ръка. И за това има време. Ще им разкаже всичко. По-напред да хапне нещо. Да ги погледа.

Колко беше хубаво дома, сред близките!

И тая сладост — да гледаш как гори екки, как свети и топли! Топло и сигурно!

После той почна да разправя — за бурята, за акулата, за ледовете. А когато заговори за бялата мечка, която го нападна ведно с моржовете, разказът му премина в шепот. Духовете се споменават само шепнешком.

Така се роди още една легенда — легендата за Моржовия страж.

11

Острия нокът изплува до Скалата на безнадеждните.

Престарелите моржове го изгледаха с воднистите си ириси, без да мръднат. Останаха неподвижни. Отгоре от скалите птиците го усетиха и се разхвърчаха тревожно.

Внезапно силни ревове го накараха да обърне глава. Отсреща, върху Скалата на чакащите почваше нов бой. Самотните самци гонеха някакъв едър морж, преследваха го донякъде и го оставиха.

А на брега в Тихия залив животът се бе успокоил. Мъжките битки бяха привършили, победителите се пъчеха сред харемите си и само изрядко, когато някой недостатъчно надран младок ги наближеше, семейните самци, сплотени сега в общото си щастие, се спускаха да го прогонят дружно.

Ето Счупения зъб! Ето малко настрана и Кривата перка! Ето всички моржове!

Той ги познаваше по цвят, по големина, по миризма, по нрав. Едни лежеха по корем, други на хълбок, трети се търкаляха по гръб, чешеха се със задни лапи, а сред тях кацаха чайки и събираха изронените моржови въшки, най-досадните мъчители на моржовото племе.

Нейде отдалеч, откъм хълмистата тундра, се носеше на леки вълни ароматът на треви и цветя. Но щом се променеше вятърът или слънцето се затулеше зад облак, отведнъж лъхваше хладината на морето, наситена с дъх на водорасли и плаващи ледове.

Прибоят клокочеше под краката му, птиците крещяха прегракнали, ревяха моржовете — привична, делнична глъчка на крайбрежието. Несмущавана, спокойна.

Толкова покой!

Пред него нацепените скали се подаваха над водата w безредни архипелази от причудливи островчета и полуостровчета. В падините между всеки две вълни се зъбеха опасни, остри рифове. Синееха се живописни фиорди ту плитки, задръстени с люшкани от вълните водорасли, ту по-дълбоки, тъмни, с отвесни, сякаш бездънни стени. Те кривуличеха, препречваха пътя на прибоя в назъбени вълноломи, другаде заграждаха цели лагунки, наредени една над друга в причудливи стъпала.

Вълните прииждаха, сякаш цялото море се бе устремило към брега, ала щом го доближеха, неочаквано се издуваха, изкорубваха се и връхлитаха с грохот. Пресрещаха ги първите подводни зъбери, раздираха атлазената им кожа и оттам изригваха цели гейзери. Но вълните, не усетили дори тези бели рани, продължаваха напред, сгромолясваха се върху надводните скали, изплискваха нови бисерни фонтани ту тук, ту там, а пяната се хлъзваше подире им като чудновата бяла кръв. Най-сетне раздърпани, омаломощени, те достигаха скалния масив. Там — нов, последен взрив. През тесните процепи водата нахлуваше нагоре, по стъпалата, в странни обратни водопади, запълваше лагунките. Чак тогава, изгубила устрема си, тя се отдръпваше назад уморена, за да се слее с идващата вълна, да поеме нейната сила за другия пристъп, а лагунките рукваха надолу в безброй нови водопадчета с плясък и шуртене.

Моржът, когото прогониха чакащите самци, бавно доплува до Скалата на безнадеждните, опита да се изкатери върху й, но не можа, а се простря така наполовина на сухо, наполовина във водата, като дишаше неравно и тежко. На тила му зееше разкъсана рана.

Острия нокът го позна — Стария. Затова се приготви за бой. Оголи челюсти и изръмжа, ала моржът сякаш не го чу. Лежеше и пъшкаше, достигнал последното стъпало в моржовото поприще — Скалата на безнадеждните. Всичко друго, каквото и да дойдеше, щеше да бъде по-добро.

А в дълбочината под него, сред синия начупен блясък се белееха купчините моржови зъби, трупани в този природен мавзолей от стотици години.

Внезапно грозен рев огласи залива, блъсна се в крайбрежните скали, забоботи, удесеторен като гръмотевица. Острия нокът се обърна рязко. По брега тичаше бяла мечка, а моржовете се хвърляха в ужас във водата един подир друг, докато цялото лежбище опустя.

Уви! Не цялото!

Един морж, по-муден от другите, куц, със схваната лапа, изостана назад и мечката връхлетя отгоре му.

Острия нокът нямаше време даже да изреве. Метна се от десетметровата скала направо във водата и с всички сили заплува към мястото на боя. Но когато изскочи на каменната площадка, Кривата перка вече не се нуждаеше от помощта му. Затиснала с ноктеста лапа едрото й тяло, Сцепената устна я разкъсваше лакомо, с доволно, заситено ръмжене.

Побеснял от гняв, от отчаяние, Острия нокът връхлетя диво. И ако насреща му стоеше някой мечок, щеше да го убие на място, щеше да го разкъса на части.

Но сега… Сега с трупа на Кривата перка пируваше мечка.

Изведнъж в него заговори друг глас — заговори неписаният, негласен закон на племето му, просмукал цялото му мъжко същество. Никой самец няма право да нападне самка. Заговорил беше най-мощният инстинкт на дивото му сърце.

И ето, той ръмжеше отстрани, заканваше се ту заплашващо, ту жално. Почваше да скимти и да се моли, опитваше да отвлече убийцата, да я отстрани от тялото на Кривата перка. После яростта отново замъгляше очите му и той беше готов да се хвърли и да я стисне за гърлото, но само едно нейно движение, едно измъркване го обезсилваше, сковаваше го, свързваше го в някакви непознати до днес безволевост и примирение.

От водата гледаха слисани другите моржове, ревяха заплашително, ала все не решаваха да излязат на брега, да напуснат стихията си.

Позаситила глада си, Сцепената устна поглеждаше ласкаво силния самец, без да разбира гнева му, и с нежно изръмжаване го подканяше да се нареди до нея, да се нахрани и той. Месо имаше много, дори двамата да преядат — пак ще остане.

Снегът рукна изведнъж. Изплували неусетно над тундрата, облаците само за няколко минути затиснаха света, оловносиви и заплашителни. И толкова ниски, като че ли опираха върху скалите. Гъст и мокър, снегът прибули далечината в плътна трептяща мрежа. Засипа каменните тераси, засипа и накацалите птици, а на моржовото леговище натрупа половин метър сняг. Застла с бялата си покривка недоогризания труп на старата моржица, избърса алените петна от кръвта й. Скри под невинната си белота кървавата драма.

Уталожила глада си, мечката си тръгна с тихо, мамещо мъркане. Подчинен на този непреодолим зов и в същото време вледенен от скръб, с тъжно, болезнено скимтене, като се обръщаше при всяка крачка назад към нарастващата бяла могилка, Острия нокът я последва.

Снежната виелица ги погълна, скри ги зад неспокойната си завеса.

12

Недалеч от Тихия залив край устието на тесния фиорд, проврял се в блестящосиня кривуличеща ивица сред нависналите скални грамади, дебнеше схванатия самец косатка. С течение на времето той усещаше как се възвръщаше подвижността на скованата му опашка. Организмът му сам се справяше с бедата, изтласкваше навън заседналия в гръбнака куршум. Все по-често и по-често той успяваше да настига бягащите жертви и това изпълваше хищното му сърце с жестока наслада. Миналото сякаш се връщаше — спотаеното, но незабравено минало на кръвожадните набези, на нескончаемите победи, на преситения стомах. Той се превръщаше отново в някогашния вдъхващ ужас хищник — дори по-страшен, многократно по-опасен, въоръжен с опита и хитростта на дългото страдание, на неописуемо жестокия опит, който бе издържал в борбата за живот, в тази невероятна борба, сред която бе оцелял.

Сила и коварство — споени в едно, взаимно допълващи се — това беше сега Схванатия. И още нещо — още по-ненаситна лакомия отпреди, сякаш бързаше да навакса всичко, що бе пропуснал досега, що бе изгладувал. Беше се превърнал в ужас за цялото крайбрежие. Някогашният жител на откритото море беше разбрал, че край брега има повече храна: тюлени, моржове, белухи.

Възвърнал донейде бързината си, той не бе забравил това, което бе придобил по времето на своята немощ — изкуството да се прокрадва към жертвата незабелязан, безмълвен като сянка, като някакво зло, ненаситно привидение. И винаги с успех. А когато не можеше да хване жива плячка, знаеше към кои заливи теченията изхвърлят труповете на умрелите водни обитатели. Живееше наистина тежко, но живееше. А това беше най-важното.

Тази беше последната му хитрост.

Притулен в джунглата на избуялите ламинарии, натруфени с новата си пролетна премяна, той дебнеше търпеливо цяла нощ. Очакваше да дойде плячка, както вчера, когато прегради пътя на безгрижно влезлия във фиорда морски заек. Глътна го наведнъж, но не можа да засити глада си. Какво значеше един тюлен, та бил той едър и тлъст, когато, за да се нахрани, му бяха нужни поне десет тюлена? Затова дебнеше и сега с безшумни помръдвания на плавниците, вслушваше се да чуе още отдалеч идването на някаква плячка, която да позасити глада му. Готвеше се навреме да я пресрещне.

Утрото се надигаше бавно откъм изток, като обливаше мастиленото море с хладен, сив светлик. Вятърът гонеше нощните мъгли към сушата. Мръсносивите вълни, лъскави като шлифовано желязо, се събуждаха и тежко, някак лениво припляскваха в брега. Проточваха кристалните си пипала из тесните процепи между скалите, клокочеха и се плакнеха над разлюлените фукуси.

Новият ден настъпваше и в морските недра. Синкавата, наглед матова светлина попиваше все по-дълбоко и гонеше тайнствения синьо-черен мрак от водорасловите усои. Запрелитваха орляци риби, запърхваха на място с прозрачните си ветрилца морски кончета и игли.

Тогава Схванатия чу тревожни подвиквания на белухи. Размаха опашка и се втурна да пресече пътя им. Нападението му беше тъй изненадващо, че нещастните едва свариха да кривнат встрани. Но все пак едно животно не успя да разбере какво става и хищникът впи челюсти във врата му. В следния миг отзад връхлетяха овдовелите косатки, изоставили в морето ослепения, скимтящ от болка, безполезен самец. Дълго време го бяха чакали те, надявайки се да ги поведе, ала накрай гладът бе надделял и те се бяха спуснали без него след белухите.

Глутницата разкъса набързо жертвата си и се спусна подир другарките й.

Схванатия зае мястото си на водач, зае го естествено и без двоумение, сякаш нищо не бе станало, сякаш всичко изживяно бе само някакъв лош кошмар. В широките му гърди огромното хищно сърце затупа с нова радост. Той изпусна незабравения боен призив на водача и поведе шайката си. Поведе я не така стремглаво, както в миналото, а спокойно, уверено, като спираше и се ослушваше в гласовете на бягащите.

Повярвали, че са се спасили с цената само на една жертва, белухите забавиха ход, почнаха пак да надигат бели глави над водата и да мучат.

Този миг чакаше Схванатия. С част от косатките той се спотаи сред вълните, а останалите връхлетяха шумно върху успокоеното стадо, пръснаха го и го подгониха към засадата. Схванатия издебна търпеливо, докато една белуха, неподозираща нищо откъм най-тихата страна на морето, се стрелна към него.

И нейната участ бе решена в една минута.

После цялата орда се юрна след бягащите белухи, които се носеха през вълните, обезумели от страх пред стръвната настойчивост, с която хищниците ги следваха неотлъчно.

13

Отвред сияеше, заслепяваше очите невероятната белота на снега, девствено чиста, ненапрашена, неопетнена — каквато може да се срещне единствено там, в безкрайните северни простори. Тържествена белота, някак измамно радостна като химн без начало и без край, облъхнат от междузвездния мраз и застинал в кристалните съзвучия на снежните кристалчета.

Острия нокът се мъкнеше след мечката смутен, раздвоен между двата порива, които се бяха вплели в жестока схватка и разкъсваха до болка дивото му същество. Мъжкият инстинкт го влечеше безволно натам, накъдето го поведеше бялата мечка. А в това време другият подтик, придобитият навик през целия му живот, го дърпаше назад, при моржовото стадо, при другарите.

Неочаквано мечката, която досега го мамеше навътре към сушата, сякаш склони, поддаде се на неговия стремеж към морето. Тръгна подире му. И колкото приближаваха брега и моржовата глъчка, толкова по-охотно го следваше тя. Двамата прехвърлиха хребета, който затулваше залива. Напреде им се ширна безбрежното море. Синьото му сърце биеше ритмично, неудържимо и вечно, затуптяло някога в тайнствената дълбочина на хилядолетията и обречено да тупти до последния ден на битието. В блеснали, догонващи се гънки вълните налитаха върху брега, отмервайки с шумните си плисъци неспокойния му пулс. По течението плаваха неголеми ледени блокове като лениви белухи, сред които преминаваха в тържествения си марш надменните красавици — айсбергите, и ръсеха снопове пъстроцветни светлини, пречупени в неравните ръбове на стъклените им ломове.

Моржовете лежеха събрани по семейства. Ту тук, ту там някой се измъкваше тромаво до брега и се хлъзгаше във водата. Известно време отгоре можеше да се проследи плавния му подводен полет, после тъмното му тяло се стопяваше в синкавата мъглявост на дълбочината.

При вида на своите другари, сред които бе израсъл, с които бе делил радости и тегла, с които бе играл и се бе сражавал срещу враговете, Острия нокът нададе къс басов рев. Поздрави ги с гръмовния поздрав на моржовото племе.

При този рев няколко моржа надигнаха глави, после отново ги отпуснаха безгрижно. Познаха го.

Острия нокът заслиза нетърпеливо по каменистия сипей край шуртящия поток. Насред път спря и изрева отново. Това не беше просто рев без причина и без смисъл. На моржовия език той означаваше предупреждение. Острия нокът предупреждаваше, че идва свой, а не враг, издаваше радостта от завръщането си, може би обещаваше, че вече няма да се дели от тях… Че при тях е най-хубаво, хубаво и спокойно.

В гърдите му напираше неудържима радост. Сега двата порива бяха утихнали, и двата задоволени. Беше успял да събере в едно другарката си и старите приятели. Доволен, забравил, може би несъзнаващ кого води.

Скоро Сцепената устна го превари, спусна се надолу и връхлетя върху най-близкото, безгрижно търкалящо се моржче. Измамени от рева на Острия нокът, моржовете не очакваха никаква опасност. Затова подлото нападение така ги стресна, изуми ги. Те стояха по местата си, където ги бе сварил страхът, и се взираха с късогледите си очи към беснеещата мечка, не вярващи, слисани, не разбиращи.

После някой се опомни. Тракна със зъби по леда и чак тогава племето пропълзя към водата. Поддал се на стадния призив, Острия нокът също се озова сред вълните, но бързо разбра грешката си, изскочи на брега и притича до другарката си, като ръмжеше, както преди, умолително и тъжно. Опитваше да я увлече настрана, да я склони да остави жертвата, да не закача моржовете. Та това са те — неговите другари. Не разбира ли?

Тя наистина нищо не разбираше. Знаеше само, че е гладна и трябва да се нахрани. Откак се помни, се е хранила с моржове и тюлени. Затова са създадени те — затова са създадени всички твари по морския бряг, — да бъдат разкъсвани от мечките. Такава е повелята на природата, повелята на нейния неотменим закон — единствения закон, който Сцепената устна признаваше.

От какво всъщност е все недоволен този особен, тъй неразбираем понякога самец? Защо скимти тъй чудновато, защо ръмжи сърдито? С нежно мъркане тя му отстъпи място до себе си върху димящата жертва.

Острия нокът опита да я избута от мъртвото тяло, но мечката, схванала намерението му, изръмжа гневно и го ухапа за врата. Той отскочи назад. Не посмя да отвърне на грубостта с грубост. Законът на мечешкия род не позволява. Дръпна се назад, като скимтеше тъжно, объркан в някаква пълна безпомощност, неспособен да проумее с несъвършения си мозък сложните плетеници на коварната мрежа, в която го бе омотал злорадият случай — безсилен да се отскубне от безпощадните й бримки. Седна на снега и втренчи уплашен, смутен поглед ту към пируващата мечка, ту към плуващите в морето моржове — безпомощен да помогне и на тях, и на себе си…

14

Над високите ламинарии в замътената от цъфналия планктон вода плуваше някакъв смешен грозд от сплетени едно в друго морски кончета. Бащата извеждаше на разходка децата си, като пърхаше бързо-бързо с прозрачните си перки. Наоколо се стрелкаха във весела игра цели купчини морски игли. До водната повърхност шареха орляк малки трески и чертаеха подире си трептяща мрежа от лъснали браздички. От време на време те се спускаха сред фукусите, озобваха накацалите морски бълхи, охлювчета и червеи — коя що свари, — после пак се стрелваха нагоре, към по-топлите слоеве.

Изведнъж смешният грозд се спусна надолу, скри се сред водораслите. Пръснаха се морските игли и малките трески, които до преди миг играеха тъй безгрижно. Пробила бляскавия воден таван, помъкнала подире си шумящ рой въздушни мехури, се гмурна белязаната тюленка, тъй тромава и непохватна на сушата и тъй пъргава, надарена с такава дива грация във водата. Тя се изви плавно насам, сгъна се, обърна се по гръб, сякаш опиянена от собственото си изкуство, и достигна плячката си. Костурът изчезна мигновено в устата й. После Белязаната отново подгони друга жертва, сгъвайки тяло в изящни извивки. Наблизо се учеше да лови риба детето й.

Внезапно насреща й изплува от зеленоватата мъглява далечина тъмният силует на еднозъб морж. Тя го позна. Хищникът! И друг път бе бягала от него. Затова с едно плясване на плавниците си излетя към повърхността, метна се на леда.

Счупения зъб я последва начаса̀. Не видя тюленчето. Пое се с единствения си бивен и измъкна огромното си туловище. После запълзя към безпомощната жертва. След толкова битки със самците беше огладнял здраво. Морските птици не можеха да го заситят, още по-малко случайно уловената риба или отмъкнатите миди от самките.

Тюленката опита да го измами, запълзя надясно, после рязко свърна назад и забърза към водата. Детето й вече беше избягало. Ала хитростта й не успя. Не можеше да успее срещу този по-хитър враг.

Счупения зъб пресече пътя й и тя пак зави назад.

Вечерта тихо лягаше над света, загръщаше се в бледотеменужено було, изтъкано от морски изпарения и предзалезни лъчи. Откроен върху огнения ореол на пламналото слънце, над хоризонта светеше като изкован от старо злато един накъдрен облак. По силата на някаква лоша магия изумрудът на морето се превръщаше в запалена черна смола, облизвана от боязливи, още неразгорели се пламъчета. Планинските върхове в далечината проточваха дълги сини сенки, които се свличаха из урвите, запълваха ги, преливаха навън, послушни на същата всесилна магия, и удавяха света в неземния си синкав здрач.

Като всеки морж Счупения зъб не се отделяше от морето, готов всеки миг да се гмурне в него, сред спасителните му дълбини. Затова и сега не се осмели да преследва навътре бягащата тюленка, а полегна до брега, готов да пресече пътя й, щом тя се отправи към морето.

15

Още няколко пъти двете мечки се връщаха при моржовото стадо и всеки път, забравил какви злини причиняваше на довчерашните си приятели, Острия нокът изреваваше успокоителния сигнал на моржовото племе, приспиваше бдителността им, обезоръжаваше ги срещу мълниеносните набези на кръвожадната самка.

Беше се превърнал в някакъв злокобен, а при това съвсем невинен демон, проклятие за моржовото племе. За дружбата и гостоприемството, което бе оказано някога на злочестото сираче, той, без да иска, без да си дава сметка, се отплащаше с най-жестока, безсъзнателна неблагодарност.

Сбъдваха се неизказаните, само предусетени опасения на Стария морж, който гонеше тъй настървено храненика на Кривата перка.

Но сега Стария морж лежеше отпуснат, бездеен върху Скалата на безнадеждните, трескав, с подлютени рани, далеч от кървавата драма, която се разиграваше на брега, безразличен към всичко — към врагове и приятели, безсилен да помогне, неспособен да проумее и собствената си правота.

Острия нокът изчакваше отстрани самката си да се нахрани, после тръгваше отново подире й.

Тъй дни наред.

Прегладня. Гладът застърга стомаха му. Но не можеше да се приближи до моржово месо. Не можеше. Всичко друго, което тича, което пълзи, което плува, което лети — всичко може да се яде. Само не моржово месо.

И ето, най-сетне, премалял от глад, от неосъзнатата си мъка, от жестоката гавра на съдбата, Острия нокът увлече Сцепената устна по брега на лов за тюлени.

Внезапно той спря, подуши въздуха. После и очите му познаха върху леда едрото тяло на приятеля му. На няколко крачки от него пълзеше тюлен, опитваше да се спаси, да се откопчи от упоритата му обсада. Мечокът не можа да възпре тържествуващия си рев. От брега отговори все така, със същия рев, Счупения зъб. Гласът му се понесе над скалите, заехтя, изпълнен с гордост, с увереността на предвкусената победа. Така са правили и друг път — единият от водата, другият откъм сушата, обградили в безизходна хватка обречената си жертва.

Белязаната тюленка обезумя. Досега това не й се бе случвало. Опасността идваше или само от водата, или само от брега. От косатките се спасяваше на брега, от мечките във водата. А сега? Накъде?

Надделя по-силният ужас, вроденият ужас от всичко, що напада откъм сушата. Моржът също беше враг, тя не се съмняваше в това, но все пак. При това нататък се плискаше морето — родната, спасителна стихия. Там беше детето й. Послушала гласа на рода си, плащал и плащащ кървава дан на мечото племе, Белязаната нагъна пъстрото си тяло, забърза, запъхтя се. Още малко! Още няколко крачки.

Но Счупения зъб я догони и я затисна с лапи.

В този миг отгоре му връхлетя Сцепената устна, преварила пак слисания си самец. Връхлетя и впи зъби в тила му. Нападна тъй, както са нападали всички мечки, вярна на неотменимите, макар и неписани закони за лов на своето племе.

Когато тя притича към него, Счупения зъб не я позна, измамен от гласа на другаря си, от късогледите си очи. Сбърка я с Острия нокът. Но болката в тила го опомни. Вече не беше шега. Вече се отнасяше за друго — за живота. Инстинктът за самосъхранение отхвърли от мисълта му всичко — спомени, другарство, привързаност. Остана едно — ужасът.

С неподозирано ловък скок той се изправи отвесно и посегна да забие бивена си в бялото космато тяло. То вече не беше приятел, а враг, смъртен враг.

Мечката отскочи в последния миг. Не сполучил в замаха си, Счупения зъб се простря по корем. Сцепената устна повторно се озова отгоре му. Хищните зъби отново затърсиха онова уязвимо място, там, на спойката между черепа и гръбнака, спойката между живота и смъртта.

Съвсем смутен и недоумяващ, слисан до оглупяване, Острия нокът се суетеше край настървените врагове и не знаеше кому да помага. Опитваше да се мушне между тях, да ги разтърве.

Напразно.

Възползувала се от бясната битка, Белязаната допълзя до водата и с един скок изчезна в дълбините, спасила и днес живота си. Спасила го по чудо.

И в най-стръвната схватка в разгара на боя Счупения зъб несъзнателно се стремеше все към морето. При първото отпускане на врага той се превъртя бързо, отскубна се и скочи във водата. Сцепената устна не го догони. Нямаше смисъл. При това не беше много гладна. Само изръмжа разочарована подире му.

Морето дишаше спокойно, едва-едва. Изглеждаше някак гъсто. Гъсто и черно море, в което не се виждаше нищо.

Тази плячка й избяга. Нищо! Оттатък, отвъд скалистия нос лежеше цяло стадо моржове, глупави, безразсъдни животни, които, кой знае защо, не бягат, а чакат бездейно смъртта си.

Тя се извърна и пое назад към планината.

А Острия нокът притичваше до брега, връщаше се след нея, ревеше провлачено и тъжно — ту като морж, ту като мечка. — без да съзнава и той самият какъв е, викаше, зовеше с дива сърцераздирателна настойчивост, зовеше и двамата — да се върнат, да не го изоставят. Накрай, победен от по-мощния инстинкт, с отпусната глава той се втурна да догони Сцепената устна.

А в същото време Счупения зъб бързаше към стадото си, объркан, неразбиращ какво именно се бе случило, не видял в кипежа на боя, че нападателят му съвсем не беше Острия нокът, запомнил само белия кожух и безпощадните гризещи зъби.

Защо довчерашният другар, единственият другар сред гъмжилото врагове, изведнъж се оказа смъртен враг? Защо? Бедният му мозък нямаше сили да отговори, да изясни тази кошмарно-мъчителна загадка.

Счупения зъб се носеше из помръкналото море с луди тласъци на силните си перки. Връщаше се с остра, пареща болка в тила и е още по-остра болка някъде вътре, дълбоко там, дето не може да се посочи, вътре, навсякъде. Връщаше се ранен телесно и душевно, но обогатен с едно ново знание, което щеше да помни до края на живота си. Едно скъпо платено знание. Всяка бяла мечка е враг, както и да изглежда, както и да се обажда — винаги, при всички случаи. И трябва да я среща като враг.

Притъпеният инстинкт отново се бе разбудил, още по-властен, още по-непреодолим, набиван в съзнанията на хилядите поколения моржове, които са загивали от безпощадните челюсти на полярните мечки. Без да го съзнава, той бе почувствувал с мъката на своето диво сърце колко неестествена е била дружбата му с Острия нокът — дружба между два свята, отделени, не, по-точно възправени един срещу друг от суровите природни повели.

16

Есента нахлуваше откъм полюса с ядния писък на северняка, който разчистваше небосвода от проскубаните облачни вълма, избърсваше личицата на звездите и те засилваха в целия си трепкащ блясък.

Цяла нощ Схванатия с дружината си кръстосваше Тихия залив с надежда да издебне във водата някой морж.

Но и до заранта, когато засия в пълното си великолепие модрата дрезгавина на утрото, това не му се удаде.

Ставаше все по-студено. В откритото море вълните се плискаха еднообразно, догонваха се във вечния си бяг. Но в заливчето студът беше победил. Виждаше се как водата замръзва, как се втвърдява. Отначало тя изглеждаше стъкловидна, слабо подвижна, притъпила силата на прибоя, сгъстена като рядка пихтия. И изведнъж тук като че ли всичко ставаше по магия, фиордът се покри със странен лед, сякаш от дълбините бяха изплували безброй прозрачни медузки, които бързо се сливаха една с друга, застилайки водата с тънко ледено сало.

Откъм морето долитаха далечните крясъци на кайрите и кормораните, които напускаха птичите пазари, повели децата си навътре към незамръзващите води, следвани по въздуха от чайки и буревестници. Зимата настъпваше по-рано и птиците бързаха да напуснат крайбрежията. Във въздуха прехвръкваха полярни рибарки, поели дългия си път на юг, далеч от северната зима, на юг към Антарктида, където сега започваше лятото. Поемаха предопределения им път от полюс до полюс, във вечна гонитба на незалязващото слънце, в някаква невероятна, дори символична гонитба на светлината.

Внезапно Схванатия чу далечно извикване на тюлен. Той подсвирна ловния си сигнал и цялото стадо се юрна подире му.

Белязаната чу писъка на настървената глутница. Тя опита да се гмурне до дъното, да се притаи, да се скрие. Но не можа. Насреща й връхлетя някаква едра, бърза сянка. Затова сви настрана.

А Схванатия я следваше неотлъчно.

Наляво, надясно, нагоре, рязко назад…

Той почна да се задъхва. Недъгът му не бе изчезнал напълно. Все още не можеше да се мери дори с един тюлен. А трябваше. Беше гладен.

Размаха още по-диво плавници, запищя от ярост. Ето, ето — настигаше я… Още два маха с опашката…

Всичко стана в един миг. Дъното като че се надигна, блъсна се, раздра корема му.

Белязаната го бе надхитрила. С един скок тя се озова на брега, запълзя ужасена навътре. Не премерил устрема си, веднъж в живота ослепял в ловната си стръв, Схванатия се отърколи до нея върху заледения чакъл.

В миг той разбра всичко. Замята се, заскимтя, почувствувал пълната си безпомощност. Напразно. На сухо исполинската му мощ беше безполезна. Схванатия вече не беше същото кръвожадно чудовище, страхотията на моретата, а само една могила запъхтяно, биещо на място месо.

Изненадани от изчезването на водача си, смутени от отчаяните му вопли, косатките се струпаха в плитковината, запляскаха в недоумение с опашки.

Неочаквано откъм морето се зададе, гонено от вятъра и теченията, пространно паково поле, сблъска се пред устието на залива. Огромните бели плочи попълзяха една връз друга с оглушително скърцане и грохот, като живи, като подгонени белухи. Косатките прецениха мигновено опасността. Зарязаха и този водач. Втурнаха се назад, по-далеч от брега. Когато наближиха ледовете, те се гмурнаха отдолу, изплуваха след десет минути в една пролука, поеха въздух, после пак се скриха — още два, три, пет пъти, докато достигнаха края им, там в далечината, където водното небе сияеше в отблясъците на нескованото море.

А на брега Схванатия продължаваше да се бъхти, да се тръшка — но все по-бавно, все по-отпаднал, все по-отчаян.

Ледът настъпваше към фиорда, набираше пред себе си прясната ледена корица като надиплени слюдени люспи, ревеше и грохотеше, светнал в рубинени искри под ко̀сите слънчеви лъчи. Изведнъж този прекрасен, застрашителен леден прилив попълзя с гръм по скалите, като трошеше и преобръщаше в титаничната си мощ каменните грамади.

Скоро тясното заливче притихна, задръстено, сковано от кристалната си броня.

А на чакъла до натрупаните ледени грамади лежеше Схванатия, престанал вече да се бори, престанал и да се надява, очакващ неотменимата си участ с тъпо примирение в помътнелите виолетови очи.

17

Тази дружба свърши скоро с приближаването на полярната нощ.

Сцепената устна все по-често се озъбваше на другаря си, все по-често го пъдеше със сподавено ръмжене и раздразнено хапене. Близостта му вече я дразнеше. Диреше самотата. Някакъв блед спомен, неясен порив я влечеше на юг, към непристъпната пещера, където бе родена. Мамеше я е обещанието да даде приют, защита и на нейното майчинство — спокойно, сигурно, далеч от целия свят, сама с предчувствуваното непознато щастие.

Най-сетне раздялата настъпи.

Послушен на своя инстинкт, наследен от хилядите поколения бели самци, които бяха зачитали стремежа за усамотение на бъдещите майки, Острия нокът стоеше върху един леден блок сред снежното поле. Стоеше и гледаше печално след другарката си, която крачеше към юг, без да се обърне, без да го погледне, притегляна от силата на своя инстинкт.

Пещерата! Тя беше сега нейната цел, единственият смисъл. Всичко друго избледняваше, губеше значение.

Най-сетне мечката се скри зад далечните тороси.

Острия нокът остана сам.

Той понечи пак да тръгне подире й, да я догони, да я върне. Но спря насред път. Знаеше — нямаше смисъл. Нещо по-силно властвуваше сега. По-силно и от него, и от нея. Непреодолимо.

Това беше краят.

И ето, той обърна гръб, тръгна към морето с прегърбената си тромава походка.

Дали някога щяха да се срещнат пак? Щеше ли пак да я зърне върху някой плаващ лед сред океана? Щеше ли да види, сгушено до грижливата си майка, и пухкавото меченце, което трябваше да се роди?

Сломен от самотата, Острия нокът се отправи наново по познатия път, към Тихия залив, към моржовото племе, увличан нататък от спомените за недалечното детство, от спомените за сигурното и спокойно детство, под защитата на зъбатата си втора майка. Беше забравил преследванията на недоволните моржици, когато закачаше децата им, беше забравил дори заядливия Стар морж. Останало беше само едно — един светъл, безгрижен спомен. Роденият самотник бе вкусил сладостта на дружбата, сигурността на обществото, покоя. И нямаше да ги забрави. Да спиш безгрижно, когато знаеш, че другар бодърствува до тебе; да ловуваш, когато виждаш, че другар ти помага и подгонва плячката към тебе…

Не! Нямаше да забрави!

Придобитото стадно чувство, поривът към задружен живот, го влечеше неотменимо назад, към моржовете, сред които беше преминал целият му живот.

Той ускоряваше ход, вече подтичваше, прескачаше ледените струпвания, задъхан, нетърпелив, подушил отдалеч миризмата на другарите си, забравил злото, което им бе причинил.

Отдолу, под скалистия хребет, се ширна Тихия залив, натрупал върху гърба си цял метър ледена сланина. Птичият пазар бе опустял. Скалите, завеяни със сняг, немееха в подтискащо безмълвие. Замлъкнали бяха веселите ручеи. Оковани в кристалните си брони, дремеха водопадчетата, превърнати от всесилния вълшебник — мраза, в снопове искрящи сталактити. Там, където през лятото се разбиваше с шум прибоят, сега властвуваше натрошеният озъбен лед, стиснал в яката си прегръдка нацепените базалтови великани.

А долу, накрай ледения пояс, до незамръзващото течение, се изтягаха моржовете. Останали бяха самците. Моржиците с децата бяха поели към зимовищата си. До самия бряг, винаги най-предпазлив, лежеше Счупения зъб.

Острия нокът проточи муцуна и изрева другарския си поздрав. После се спусна тичешком надолу, повлякъл цяла каменна лавина по стръмния сипей.

Няколко полярни лисици, вече побелели за зимата, се пръснаха уплашени при внезапната му поява. Той видя само как се мярнаха върху снега още сивите пискюлчета на опашките им, но не се отклони от пътя си, не ги подгони, както друг път.

С радостен галоп достигна края на леда. Но моржовете бяха избягали, стреснати от рева му, отведени набързо от водача си.

Счупения зъб отвърна откъм вълните с грозен, предупреждаващ рев и заплува още по-бързо, следван от дружината си. Никога вече той нямаше да се измами от приятелския поздрав на никоя мечка.

Острия нокът спря до самото море и проследи с недоумяващ поглед отминалото стадо.

На няколко крачки встрани, вдадена сред топлото течение, под купчина обрулени от подводния листопад ламинарии се чернееше Скалата на безнадеждните. Там лежеше безпомощен, грохнал Стария морж, изгубил сили, изоставен от всички, да изчака края си тук, в Тихия залив, където бе преминал в тържество и победи дивият му живот. От помътнелите му, угасващи очи лъхаше ужасяващият хлад на примирението и обречеността.

А над морето, далече на юг угасваше последният залез пред полярната нощ. Огненото слънчево кълбо се отразяваше в притихналата повърхност, сякаш над света грееха две слънца.

Острия нокът продължаваше да стои на брега и да се взира в помръкващите води, където отплуваха доскорошните му другари.

Към нозете му налитаха със съсък змийчетата от пяна на укротения прибой. На север океанът се белееше в някаква въздушна белота, която преливаше неусетно в потъмняващото небе, а колкото се отиваше по̀ на юг, трептящата повърхност изменяше цвета си в рязко очертани ивици: белезникава, розова, златиста, алена и накрай, там където току-що се бе гмурнало слънцето, припламваше в огнени струи, които бавно угасваха с догарянето на кървавия небосклон. От север полазваха тъмни сенки, някакви виолетови мъгли, които избърсваха чудните блясъци на морето. Те посърваха, почерняваха и неусетно падаше нощта. Прекрасното море се превръщаше в зла, заплашителна стихия. В скалите се плискаше черна смола, върху която кипваха съскащи гребени от мътногълъбова пяна. Само плясъкът оставаше същият, може би само по-отчетлив във вечерното затишие.

Ставаше все по-тъмно. Очите вече не различаваха дори запенените гребени. Единствени ушите долавяха как отдалеч се задаваше с шепот новата вълна. Шепотът се усилваше, забучаваше, заплашваше, сякаш се надигаше не една вълна, а цялото море. После водата се блъсваше с трясък в скалата, пръските изплющяваха отгоре й, а отстъпващите струи зашуртяваха през множеството водопадчета обратно към морето. Вълна подир вълна. Плясък след плясък.

Решил изведнъж, Острия нокът се метна във водата, заплува след моржовото стадо. Нямаше сили да остане сам. Сам — до умиращия морж…

На юг, отвъд кръгозора, три пъти избликва утринната заря, без да настъпи денят. А той все плуваше и плуваше, подаваше глава над вълните и проточваше умолителния си зов. Пресрещаше с гърди прииждащите вълни, врязваше се под накъдрените им гриви и продължаваше да се носи напред сред водните пръски.

Но моржовете не отвръщаха на зова му, а още по̀ забързваха, понасяха се лудо напред, уплашени от упоритостта му, отвеждани все по-далеч от новия си водач, от предпазливия Счупен зъб. Защото той още помнеше. Смъднала от солената вода, раната на тила му напомняше настойчиво какво означава този коварен зов.

А не помисляше да върне стадото назад, да го нападне във водата, да го унищожи. Не съзнаваше защо. Но не можеше, само бягаше.

Над мразовития свят отново цареше със суровото си великолепие полярната нощ — някаква тъмна бездна, като тъмната бездна, която зееше отдолу. И сякаш не съществуваше нищо друго — само небе, дълбоко и вечно, захлупило друго, дълбоко и вечно, разплискано море от чер туш.

Пустош!

И сред нея — само той, сам сред кошмара на самотата!

Острия нокът се покатери върху един леден блок, истински плаващ остров, отръска се, после се залови да изчиства със зъби висулките, които бяха смразили за минута мократа му козина.

Луната отскочи над хоризонта — огромна, студена, оградена с бледожълто сияние, което ту набъбваше, ту се свиваше, когато вятърът прекараше пред нея разкъсаните облаци.

Леденият остров се белееше с матова лъскавина — тежък, металноплътен и в същото време приказно нереален и въздушен. Лунната светлина струеше във всички посоки като резедава мъгла, преливаше, запълваше пукнатините, заличаваше гънките, изглаждаше всичко в своята измамлива мекота.

Острия нокът стоеше накрай леда сам, със своята удължена сянка, и се взираше нататък, където изчезнаха другарите му — тъжен и все още недоумяващ. Защо отказваха дружбата му? Защо? Все още не можеше да схване колко невероятна, колко неприемлива и противоестествена беше тази дружба, тази жестока шега на слепия случай.

Изведнъж горе, около Голямата мечка затрептя полярното сияние. Разгоря се и угасна. Мракът отново заля света.

А Острия нокът стоеше все тъй неподвижен и самотен — сам със своята сянка, която лежеше до него върху синкавия сняг.