Сатанинската библия

Римският бог Луцифер, бил носителят на светлината, духът на въздуха, олицетворението на просветлението. В Християнската митология, той станал синоним на злото, както може и да се очаква от религия, която е увековечила съществуването си с мъгляви дефиниции и фалшиви стойности! Дошло е време за поправяне на неверните данни. Фалшивите морализми и окултните неточности трябва да се корегират. Макар и забавно, повечето истории и приказки за дяволопоклонничеството, трябва да се считат за отживели нелепости, каквито и са. Казвало се, че истината „ще направи хората свободни“. Истината сама по себе си, не е освободила никого. Само СЪМНЕНИЕТО може да донесе освобождение на ума. Без чудотворния елемент на съмнението, вратата, през която минава истината би била плътно затворена, непроницаема и за най-усърдното блъскане на хиляда Луцифери. Разбираемо е защо Светото Писание се отнася към Адския Монарх като „Баща на лъжите“ — чудесен пример за смяна на ролите. Ако се повярва на това теологично обвинение, то тогава несъмнено трябва да се приеме, че ТОЙ, А НЕ БОГ, Е УСТАНОВИЛ ВСИЧКИ ДУХОВНИ РЕЛИГИИ И Е НАПИСАЛ ВСИЧКИ СВЕЩЕНИ ПИСАНИЯ! Когато едно съмнение е последвано от друго, мехурът набъбнал от натрупаните заблуди, заплашва да се спука. За тези, които вече се съмняват в така наречените „истини“, тази книга е едно откровение. Тогава Луцифер ще изгрее. Сега е време за съмнение! Мехурът на лъжата се спуква и звукът е грохота на света!

— ТЪРСИ СЕ! —БОГЖИВ ИЛИ МЪРТЪВ

Всеобщо погрешно мнение е, че Сатанистите не вярват в Бог. Понятието „Бог“, както се тълкува от хората, се е променяло толкова много през вековете, че Сатанистите просто приемат дефиницията, която им подхожда най-добре. Винаги човек е създавал боговете си, а не те него. За някои Бог е добър, за други е ужасен. За Сатанистите „Бог“ — с каквото и име да се нарече или без каквото и да е име въобще — се счита за балансиращият фактор в природата, а не като имащ нещо общо със страданието. Тази могъща сила, която прониква и балансира вселената, е твърде безлична, за да я е грижа за щастието или нещастието на създанията от плът и кръв върху тази топка от мръсотия, върху която живеем.

Всеки, който счита Сатаната за зъл, би трябвало да помисли за всички мъже, жени, деца и животни, които умират защото това било „Божията воля“. Несъмнено човек, който скърби за несвоевременната загуба на любимия си, би искал този любим човек да е при него, а не в Божии ръце. Вместо това, той бива утешаван мазно от своя пастор, който казва „Такава е била Божията воля, мили мой“ или „Той сега е в Божиите ръце, синко“. Такива фрази са удобен начин, по който религионистите извиняват жестокостта на Бога. Но, ако Бог е в пълен контрол и е толкова благ, колкото се предполага да е, защо тогава допуска да се случват такива неща? Твърде дълго религионистите са прибягвали до техните библии и книги с правила, за да доказват и опровергават, за да оправдават и осъждат или да тълкуват. Сатанистьт съзнава, че човекът, действието и противодействието на вселената са отговорни за всичко и не се заблуждава да мисли, че някой го е грижа. Повече не ще стоим със скръстени ръце, приемайки „съдбата“ без да направим нещо за нея, просто защото то е казано така в еди-коя си глава, в еди-кой си псалм, така и така, че това е така!

Сатанистьт знае, че няма абсолютно никаква полза от молитва — в същност тя само намалява шанса за успех, защото ревностно религиозните доста често скръстват ръце безучастно и се молят за ситуация, за която, ако си направеха труда да направят нещо сами, би могла да се осъществи много по-бързо!

Сатанистьт избягва изрази като „надежда“ и „молитва“, тъй като те са показателни за опасения. Ако се надяваме и се молим нещо да се случи, ние няма да действаме по позитивен начин — нещото което би го накарало да се случи. Сатанистьт, като съзнава, че всичко, което постига произтича от собствените му дела, владее ситуацията, вместо да се моли на Бог да му я предостави. Позитивното мислене и позитивното действие правят резултатите.

Както не се моли на Бог за помощ, така Сатанистьт не се моли за прошка за грешките си. В другите религии, когато човек съгреши, той или се моли на Бог за прошка или се изповядва на някой посредник и го моли да измоли от Бога прошка за гховете му. Сатанистьт знае, че ако от молитвата няма полза, изповядването на друго човешко същество, подобно на него, е още по-нелепо и освен това унизително.

Когато Сатанистът прави грешка, той съзнава, че е естествено да се правят грешки — и ако наистина съжалява за това, което е направил, той ще се поучи от него и ще се постарае да не прави същото нещо отново. Ако не съжалява искрено за това, което е направил и знае, че ще върши същото нещо отново и отново, той преди всичко няма защо да се изповядва и да моли за прошка. Но точно това се случва. Хората изповядват греховете си, за да им е чиста съвестта — и да са свободни да съгрешават отново, обикновено с един и същи грях.

Съществуват толкова много различни обяснения за Бога в обикновения смисъл на думата, колкото са и видовете хора. Образите варират от вярата в Бог, който е нещо смътно, от сорта на „универсален космически ум“, до едно човекоподобно божество с дълга бяла брада и сандали, което следи всяко действие на всеки индивид.

Дори в рамките на дадена религия, личните тълкувания за Бог до голяма степен се различават. Някои религии действително стигат до там, че лепват етикета „еретик“ на всеки, който принадлежи към секта по-различна от тяхната, макар и като цяло доктрините и щампите им за набожност да са почти едни и същи. Например, католиците вярват, че протестантите са обречени да горят в ада, просто защото не принадлежат към Католическата Църква. По същия начин, много фракции на християнската вяра, такива като Евангелистките и Възродителните Църкви, считат Католиците за езичници, които почитат идоли. (Христос е обрисуван като образ, който е най-близък физиологически до индивида, който го почита и все пак, християните критикуват „езичниците“ за това, че почитат идоли). А евреите са били винаги наричани с името на Дявола.

Макар и богът във всички тези религии да е в основата си винаги един и същ, всяка счита пътя избран от другите за осъдителен и на всичкото отгоре, ревизионистите действително се МОЛЯТ едни за други! Те презират събратята си от пътя на дясната ръка, заради различните етикети на религиите си и тази враждебност трябва да се облекчи по някакъв начин. Какъв по-добър начин от този посредством „молитва“! Какъв по-престорено учтив начин да кажеш: „мразя те и в червата!“ Това е плитко скроеният способ, известен като молене за враговете. Да се молиш за собствения си враг не е нищо повече от долнопробен гняв с определено лошо и ниско качество!

Щом има толкова бурно несъгласие относно правилния начин за почитане на Бог, тогава, колко ли различни обяснения за Бог може да има — и кое е правилното? Всички набожни „белосветчовци“ са загрижени да се харесат на Бог, така че да може да им се отворят „перлени“ врати, когато умират. Въпреки това, ако човек не е живял според предписанията на вярата си, той може в последния момент да повика духовно лице до смъртния си одър за последно опрощение. И свещеникът или пасторът ще дотича незабавно за да „уреди всичко“ с Бог и да провери дали паспорта му за Царството Небесно е наред. (Йезидиите, една дяволопоклонническа секта, имат различно становище. Те вярват, че Бог е всемогъщ, но също така и всепрощаващ и следователно намират за необходимо да се харесват на Дявола, тъй като той се разпорежда с живота им докато са на земята. Те вярват толкова силно, че Бог ще им прости всички грехове след като им се отслужи заупокойна литургия, че не намират за необходимо да се интересуват от мнението на Бог за тях, докато са живи).

Заради всички тези противоречия в християнските писания, много хора понастоящем не могат рационално да приемат Християнството по начина, по който е било практикувано в миналото. Голям брой хора започват да се съмняват в съществуването на Бог, в установения християнски смисъл на думата. Затова, те са започнали да се наричат „Християнски атеисти“. Вярно е, че Християнската Библия представлява купища от противоречия, но какво би могло да е по-противоречиво от термина „християнски атеист“?

Ако изтъкнатите лидери на Християнската вяра отхвърлят предишното обяснение за Бог, тогава как може да се очаква от последователите им да се придържат към религиозната традиция от миналото?

След всички тези дебати дали Бог е мъртъв или не, ако не е, би било добре да се възползва от MEDICARE1!

БОГЪТ, НА КОЙТО СЕ МОЛИШ, МОЖЕ ДА СИ ТИ САМИЯТ

Всички религии от духовно естество са човешки измислици. Човек е създал цяла система от богове не с нещо друго, а със собствения си мозък от плът и кръв. Точно защото има едно его и не може да го приеме, то е трябвало да го овъншни, като някакъв велик духовен способ, който той нарича „Бог“.

Бог може да прави всичко, което на човек е забранено да прави — като това да убива хора, да извършва чудеса, за да удовлетворява волята си, да властва, без каквато и да била видима отговорност и т.н. Ако човек се нуждае от такъв Бог и приема такъв Бог, то той почита същество измислено от друго човешко същество. Следователно, ТОЙ ПОСРЕДСТВОМ ЗАМЕСТИТЕЛ ПОЧИТА ЧОВЕКА, КОЙТО Е ИЗМИСЛИЛ БОГА. Не е ли по-благоразумно да почита бог, който той самият е създал в съответствие със собствените си емоционални нужди — този, който най-добре представя самото плътско и физическо същество, което преди всичко притежава идеалната способност да измисля богове?

Ако човек продължава да упорства в овъншняването на истинското си аз във формата на „Бог“, тогава защо се страхува от истинското си аз, страхувайки се от „Бог“ — защо възхвалява истинското си аз, възхвалявайки „Бог“ — зашо остава извън „Бог“, ЗА ДА ИЗПЪЛНИ РИТУАЛ И РЕЛИГИОЗНА ЦЕРЕМОНИЯ В НЕГОВО ИМЕ?

Човек се нуждае от ритуал и догма, но няма закон, който да гласи, че е нужен някакъв овъншнен „Бог“, за да се изпълнява ритуал и церемония в негово име! Когато празнината между него и неговия „Бог“ се запълни, няма ли да види той из-пълзяващия демон на гордостта — самото въплъщение на Луци-фер изникващо в него? Той вече няма да вижда в себе си две части, плътската и духовната, а ще ги види слети в едно и тогава за свой най-голям ужас ще открие, че това е само плътта — И ВИНАГИ Е БИЛА САМО ТЯ! Тогава той или ще почне да се мрази до смърт, ден след ден — или ще ликува, че е това, което е!

Ако се намрази, той ще търси нови и по-сложни духовни пътища за „просветление“, като се надява, че може да се раз-двои отново в търсене на по-силни и по-овъншнени богове, за да бичува с тях жалката и си и окаяна черупка. Ако приеме себе си, но признае, че ритуалът и церемонията са важни способи, които неговите измислени религии са оползотворили, за да подхранват вярата му в лъжата, то тогава СЪЩАТА ФОРМА НА РИТУАЛ ще подхранва неговата вяра в истината — примитивното зрелище, което ще придаде допълнителна стойност на осъзнаването му като царствено същество.

Тогава, когато цялата религиозна вяра избледнява, това означава, че човек е станал по-близо до себе си и по-далеч от „Бог“ — т.е. по-близо до „Дявола“. Ако това е Дяволът и човек живее живота си в дяволското капище, с плът движена от енергията на Сатаната, тогава той или избягва от врявата и злобата на праведниците, или застава гордо на тайните си места по земята и манипулира глупавите маси, чрез собствената си Сатанинска мощ до деня, в който може да се появи в своето величие и да възвести: „АЗ СЪМ САТАНИСТ! ПОКЛОНЕТЕ СЕ, ЗАЩОТО АЗ СЪМ НАЙ-ВИСШЕТО ВЪПЛЪЩЕНИЕ НА ЧОВЕШКИЯ ЖИВОТ!“

ДОКАЗАТЕЛСТВО ЗА НОВА САТАНИНСКА ЕРА

Седемте смъртни гряха на Християнската Църква са: алчност, гордост, завист, гняв, лакомия, сладострастие и мързел. Сатанизмът одобрява отдаването на всеки един от тези „грехове“, тъй като всички те водят до физическо, умствено или емоционално удовлетворение.

Сатанистьт знае, че няма нищо лошо в това да е алчен, тъй като това означава само, че той просто иска повече, отколкото вече притежава. Завист е да гледаш одобрително на притежанията на другите и да желаеш да придобиеш подобни неща и за себе си. Завистта и алчността са двигателни сили на-амбицията, а без амбиция много малко съществени неща могат да бъдат постигнати.

Лакомията е просто да ядеш повече, отколкото ти е необходимо за да оцелееш. Когато преядеш до степен напълняване, един друг грях — гордост, ще те мотивира да си възвърнеш добрата форма, която ще ти възстанови самоуважението.

Всеки, който си купува дреха с цел по-различна от тази да покрие тялото си и да го предпази от стихиите, е съгрешил с гордост.

Сатанистите често се натъкват на подигравчии, които твърдят, че нямало нужда от етикети. На тези рушители на етикети, трябва да се изтъкне, че едната или многото дрехи, които те самите носят, не са необходими за да им е топло. Няма човек на тази земя, който да е лишен от украса. Сатанистьт изтъква, че всяка украса по тялото на подигравчията показва, че и той също съгрешава с гордост. Независимо от това, колко многословен може да е циникът в интелектуалното си описание на това колко е свободен, той все още носи елементите на гордостта.

Щом ставаш неохотно сутринта, значи съгрешаваш с мързел, а ако се излежаваш в леглото си достатъчно дълго, можеш да откриеш, че извършваш още един грях — сладострастие. И най-слабият порив за сексуално желание е съгрешаване със сладострастие. За да осигури размножението на човешкия род, природата е направила сладострастието втория най-могъщ инстинкт след самосъхранението. Осъзнавайки това Християнската Църква е направила от свободното сношение „първородния грях“. По този начин те са се подсигурили никой да не може да избегне греха. Самото ви състояние на съществуване е в резултат на грях — първородния грях.

Най-силният инстинкт във всяко живо нещо е самосъхранението, което ни води към последния от седемте смъртни грехове — гнева. Не се ли възбужда инстинктът ни за самосъхранение, когато някой ни наврежда и когато ставаме достатъчно гневни, за да се защитим от по-нататъшно нападение? Сатани-стът практикува мотото „Ако някой те удари по едната буза, Размажи му другата!“ Нека няма сметки неразчистени. Бъди като лъв по пътеката — бъди опасен дори при поражение!

След като естествените инстинкти на човека го водят към Фях, значи, всички хора са грешници, а всички грешници отиват в ада. Ако всеки отива в ада, тогава ще срещнете там всичките си приятели. Раят трябва да е населен с някакви доста странни създания, щом всичко за което са живели, е било за да отидат на някакво място, където могат да дрънкат на арфа цяла вечност.

„Времената са се променили. Религиозните лидери вече не проповядват, че всички наши естествени действия са греховни. Ние вече не считаме секса за нечист, или че да се гордеем със себе си е срамно, или че да искаме нещо, което друг притежава е порочно“. Не, разбира се, времената са се променили! „Ако не вярвате, вижте само, колко либерални са станали църквите. Защото те практикуват всички неща, които вие проповядвате“2. Сатанистите слушат такива и подобни изявления през цялото време и чистосърдечно се съгласяват. НО, ако света се е променил толкова много, защо продължава да стиска здраво нишката на една умираща вяра? Ако много религии се отричат от собствените си свещени писания, защото са станали отживелици и проповядват вече философиите на Сатанизма, защо тогава не се нарекат с правилното име — Сатанизъм? Несъмнено, това би било далеч по-малко лицемерно.

През последните години имаше опит за очовечаване на духовната концепция на Християнството. Това се прояви по очевидно най-недуховния начин. Литургиите, които се произнасяха на латински, сега се произнасят на родните езици — което успя само да направи глупостите по-лесни за разбиране и същевременно лиши церемонията от езотеричната природа, която е съвместима с принципите на догмата. Много по-просто е да постигнеш емоционална реакция, като използваш думи и фрази, които не могат да бъдат разбрани, отколкото с изявления, които и най-просташкия ум ще постави под въпрос, когато ги чуе на разбираем език.

Ако свещениците и пасторите, преди сто години използваха същите средства, които използват днес за да пълнят църквите си, те биха били обвинени в ерес, наречени дяволи, преследвани и несъмнено отлъчени без колебание.

„Ние трябва да сме в крак с времето“ оплакват се ревизионистите, като забравят, че благодарение на ограничаващите фактори и дълбоко внедрените закони на белосветлите религии, никога не може да настъпи задоволителна промяна, която да посрещне нуждите на хората.

Религиите от миналото са представлявали винаги духовното естество на човека с малко или никакъв интерес към неговите плътски или земни нужди. Те са третирали този живот само като преходен, а плътта просто като черупка, физическото удоволствие като несъществено, а болката като достойно приготовление за „Божието царство“. Колко добре си проличава лицемерието, когато „праведните“ променят религиите си, за да се съобразят с естествената промяна в човека! Единственият начин, по който Християнството въобще може напълно да задоволи човешките нужди е да стане като това, което е Сатанизмът СЕГА.

Необходима е НОВА религия, основаваща се върху естествените инстинкти на човека. ТЕ са й дали име. Нарича се Сатанизъм. Това е силата, обвинявана, че е причинила религиозния диспут относно мерките за контрол на раждаемостта — довел до неохотно приемане, че сексуалната дейност за удоволствие става постоянно явление.

Това бе „Дяволът“, който накара жените да показват краката си, за да възбуждат мъжете — същият вид крака, станали сега социално приемливи за гледане, показвани от младите монахини, когато се разхождат в скъсените си одежди. Каква очарователна стъпка вдясно (или вляво)! Възможно ли е скоро да видим монахини и „без горнище“, чувствено мятащи телата си на фона на „Missa Solemnis Rock“? Сатаната се усмихва и казва, че много би му допаднало — много монахини са доста хубавички момичета с изящни крачета.

Много от църквите с най-големи паства имат най-ръкопляскащата чувствена музика — също Сатанински вдъхновена. В края на краищата, Дяволът винаги е разполагал с най-добрата музика.

Църковните пикници, въпреки всички приказки на Леля Марта за щедрата реколта господня, не са нищо повече от добро оправдание за неделно преяждане, а всеки знае, че нещо много повече от четене на Библията се върши в храстите.

Капитало-увеличаващият приход е обикновено известен като карнавал3, което някога е означавало празник на плътта — сега карнавалът е о.к., защото парите отиват при Църквата, за да може тя да проповядва срещу изкушенията на Дявола! Трябва да се каже, че тези неща са чисто езически способи и церемонии — че християните само са ги заимствали.

Така е, но Езичниците са се отдавали на плътски наслади и са осъждани от същите хора, празнуващи днес техните ритуали, наричайки ги, обаче, с различни имена.

Свещеници и пастори са на първа линия в демонстрациите за мир и лягат по железопътните линии пред влакове, натоварени с бойни материали, със същата отдаденост, с която техните събратя по сан, от същата семинария, благославят куршумите, бомбите и войниците като капелани4 във въоръжените сили. Някой някъде трябва да греши. Не може ли по право Сатаната да действа като обвинител? Несъмнено те го именуваха така.

Когато едно паленце достигне до полова зрялост, то става куче, когато ледът се топи, това се нарича вода, когато дванадесетте месеца превалят, ние имаме нов календар с поредна хро-нологически година, когато „магията“ стане научен факт, ние се обръщаме към нея като медицина, астрономия и т.н. Когато едно наименование вече не подхожда на дадено нещо, съвсем логично е то да бъде сменено с ново, което да му подхожда по-добре. Защо тогава да не направим същото и в областта на религията? Защо продължаваме да наричаме една религия със същото име, когато принципите на тази религия вече не отговарят на първоначалната? Или, ако религията проповядва същите неща, които винаги е проповядвала, а нейните последователи не практикуват почти нищо от нейните учения, защо те продължават да се наричат с името, което е дадено на последователите на Тази религия?

Ако не вярвате в това, което вашата религия ви учи, защо продължавате да поддържате вяра, която противоречи на чувствата ви? Не бихте никога гласували за някой или нещо, на който или на което не вярвате, а защо тогава давате духовния си вот на религия, несъвместима с вашите убеждения? Нямате право да се оплаквате от политическата ситуация, за която сте гласували или която сте подкрепяли по някакъв начин — което включва бездействие и безучастно съгласие със съседите, които одобряват ситуацията, просто защото сте твърде лениви или ви е страх да изкажете мнението си. Така е и с религиозните избори. Дори ако не можете да сте агресивно честни относно мнението си, заради неблагоприятни последици от работодатели, обществени лидери и т.н., можете поне да сте честни спрямо себе си. В интимността на собствения ви дом и с близки приятели, вие трябва да подкрепяте религията, която споделя при сърце вашите най-добри интереси.

„Сатанизмът се основава на много здрава философия“, казват еманципираните, „но защо го наричате Сатанизъм? Защо не го наречете нещо като хуманизъм или с име, което подразбира някаква вещерска групировка, нещо по-езотерично, нещо по-малко крещящо?“ За това има повече от една причини. Хуманизмът не е религия. Това е просто начин на живот, без церемония или догма. Сатанизмът притежава както церемония, така и догма. Догмата, както ще бъде обяснено, е необходима.

Сатанизмът се различава значително от всякакви там бело-светли, „бели“ вещерски и магически групи в съвременния свят. Тези високомерни и самодоволни религии заявяват високомерно, че техните членове използват силите на магията само за алтруистични цели. Сатанистите гледат с презрение на „белите“ вещерски групи, защото намират, че алтруизмът е нарушение на принципа на капарирането. Неестествено е да нямаш желание да придобиваш неща за себе си. Сатанизмът представлява форма на контролирана себичност. Това не означава, че никога няма да направите нещо за някой друг. Ако направите нещо за да накарате някой, който ви е мил, да се почувства щастлив, неговото щастие ще ви донесе чувство за удовлетворение.

Сатанизмът препоръчва да се практикува една видоизменена форма на Златното Правило. Нашето тълкувание на това правило е: „Прави на другите това, което и те правят на теб“, защото ако „Правиш на другите, каквото би искал те да правят на теб“, а те на свой ред се отнасят зле към теб, става противоестествено да продължаваш да ги третираш с уважение.

Би трябвало да правите на другите това, което бихте искали те да правят на вас, но ако не отвърнат на вашата любезност, те са заслужили гнева ви.

уважение. Би трябвало да правите на другите това, което бихте искали те да правят на вас, но ако не отвърнат на вашата любезност, те са заслужили гнева ви.

Белите вещерски групи казват, че ако прокълнеш някого, ще ти се върне тройно, защото лошите дела се връщат на този, който ги е извършил или по някакъв начин действат като бумеранг върху причинителя. Това е още един пример за обременената с чувство за вина философия, която се поддържа от тези новоезически, псевдохристиянски групи. Белите вещици искат да задълбаят в магьосничеството, но не могат да се освободят от клеймото лепнато върху него. Затова наричат себе си бели-магьосници и базират 75% от философията си върху изтърканите и банални догми на Християнството. Всеки, който претендира да се интересува от магия или окултизъм поради причини по-различни от придобиване на лична сила, е лицемер от най-лошия вид. Сатанистьт уважава Християнството поне заради последователността му в обременената му с чувство за вина философия, но може само да изпитва презрение към хора, които се опитват да изглеждат освободени от вина като са се присъединили към някоя вещерска група, а после практикуват същата фундаментална философия като тази на Християнството. По общо мнение, бялата магия се използвала само за добронамерени и неегоистични цели, а черната магия, както са ни казвали, се използвала само поради себични или „зли“ причини. Сатанизмът не тегли такава разделителна линия между нещата. Магията си е магия, независимо дали се използва за да помогне или да попречи. Сатанистьт, бидейки магьосник, би трябвало да притежава способността да реши кое е справедливо и тогава да използва силите на магията, за да постигне целите си.

По време на бело-магьосническите ритуали, практикуващите стоят в пентаграма, за да се защитят от „злите“ сили, които призовават за помощ. За Сатанистьт това изглежда малко двулично — да призоваваш тези сили за помощ, докато в същото време се защитаваш от самите тях. Сатанистът съзнава, че само като влезе в съюз с тези сили, той може пълноценно и нелице-мерно да използва Силите на Мрака с оптимална полза за себе си.

В една Сатанинска Магическа Церемония, участниците НЕ се хващат за ръце и не танцуват „ринги-ринги-рае“ в кръг, не горят свещи с различни цветове за различни желания, не призовават „Отца и Сина и Светаго Духа“ докато мнимо практикуват Черните Изкуства, не избират някой „светец“ за личен гид и за помощ при проблемите си, не се топят в смрадливи масла с надеждата на привлекат пари, не медитират за да постигнат „голямо духовно пробуждане“, не рецитират дълги инкантации с името на Исус вмъкнато като притурка между всеки няколко думи и т.н. и т.н. до повръщане!

ЗАЩОТО — това НЕ е начинът да се практикува Сатанинска магия. Ако не можете да се разделите с лицемерната самоизмама, никога няма да сте успяващ магьосник, а още по-малко Сатанист.

Сатанинската религия не само че е намерила монетата, но и я е подхвърлила съвършено. Следователно, защо би трябвало да подкрепя същите принципи, на които тя напълно се противопоставя, като се нарече с друго име, а не с това, което тотално съответства на обратната страна на ученията, които формират Сатанинската философия? Сатанизмът не е религия на бялата светлина — това е религия на плътското, земното, чувственото — всяко от които се управлява от Сатаната, олицетворението на Пътя на Лявата Ръка.

Следващият въпрос неизбежно е: „Вярно е, че не може да го наречете хуманизъм, тъй като хуманизмът не е религия. Но защо изобщо ви е нужна религия, ако всичко, което правите е това, което ви идва естествено, така или иначе? Защо просто не го правите?“

Съвременният човек е извървял дълъг път — той се е освободил от магията на безсмислените догми на религиите от миналото. Ние живеем в една просветена епоха. Психологията е направила голям прогрес, просвещавайки човек относно истинската му личност. Ние живеем в ера на интелектуално осъзнаване, каквато светът никога не е виждал.

Всичко това е много хубаво и добро, НО има една пукнатина в това ново състояние на осъзнатост. Едно е да възприемеш нещо интелектуално, но съвсем друго е да приемеш същото нещо емоционално. Единствената нужда, която психологията не може да задоволи, е присъщата нужда на човека да се изразява емоционално чрез догма. Човек се нуждае от церемония и ритуал, фантазия и обаяние. Психологията, въпреки всичко добро, което е направила, е отнела на човека чудото и фантазията, които религията в миналото му е доставяла.

Съзнавайки текущите нужди на човека, Сатанизмът запълва сивата празнина между религия и психология. Сатанинската философия съчетава основните принципи на психологията с добрия честен емоционален израз и догма. Тя доставя на човека фантазията, от която той толкова много се нуждае. Няма нищо лошо в догмата, при условие, че тя не се основава върху представи и действия, които противоречат напълно на човешката природа.

Най-късият път за придвижване между две точки е правата линия. Ако всички изградени чувства за вина могат да се превърнат в предимства, това елиминира нуждата от интелектуално пречистване на психиката при опит да се освободи от тези репресии. Сатанизмът е единствената известна на човек Религия, която приема човек за такъв какъвто е и насърчава обосновката за превръщането на нещо лошо в нещо добро, без да го кара да се пречупва, за да елиминира лошото нещо.

Затова, след интелектуално преценяване на вашите проблеми посредством здрав разум и възползвайки се от това, което ни е научила психологията, ако все още не можете да се освободите емоционално от неоправданото чувство за вина и не можете да приведете в действие теориите си, тогава би трябвало да се научите как да накарате чувството ви за вина да работи за вас. Вие би трябвало да действате съобразно естествените си инстинкти и тогава, ако не можете да функционирате без да се чувствате виновни, отдайте се на чувството ви на вина. Това може да звучи като противоречие в условието, но ако размислите, вината често дава стимул на чувствата. Възрастните ще направят добре, ако се поучат от децата. Децата често си доставят голямо удоволствие като правят нещо, което знаят, че не се очаква от тях.

Да, времената са се променили, но човекът не се е променил. Основите на Сатанизма винаги са съществували. Единственото ново нещо е официалната организация на една религия, основаваща се върху универсалните черти на човека. Векове наред величествени градежи от камък, бетон, хоросан и стомана са били посвещавани на въздържането на човека. Крайно време е човешките същества да престанат да се бият сами със себе си и да посветят времето си на изграждане на храмове, предназначени за удовлетворението на човека.

Макар и времената да са се променили и винаги да се променят, човек по същество си остава същият. В продължение на две хиляди години той си е самоналагал наказание за нещо, за което преди всичко, никога не би трябвало да се е чувствал виновен. Уморихме се да се отричаме от удоволствията на живота, които заслужаваме. Днес, както и винаги, човек се нуждае от това да се наслаждава тук и сега, вместо да чака възнаграждението си на небето. И така, защо да нямаме религия, която да се базира на удовлетворението? Несъмнено тя е съвместима с природата на звяра. Ние не сме повече молещи се слабаци, които треперят пред един безмилостен „Бог“, когото не го е грижа дали живеем или умираме. Ние сме хора със собствено достойнство и гордост — ние сме Сатанисти!

АДЪТ, ДЯВОЛЪТ И КАК ДА ПРОДАДЕШ ДУШАТА СИ

ПЪКЛЕНИТЕ ИМЕНА

Абадон — (евр.) Унищожителят

Абрамелех — Самарянски дявол

Азазел — (евр.) Научил хората да правят оръжие и въвел козметиката

Амон — Египетски бог на живота и възпроизвеждането, с глава на овен

Апопион — Гръцкият синоним на Сатаната, Архидяволът

Асмодей — Еврейски дявол на чувствеността и разкоша, първоначална „създание на правосъдието“

Астарот — Финикийска богиня на сладострастието, еквивалент на Вавилонската Ищар

Ахпул — Дявол при майте

Ахриман — Персийски дявол

Баалберит — Ханаански бог на Завета, по-късно превърнат в Дявол

Балаам — Еврейски дявол на алчността и лакомията

Бастет — Египетска богиня на удоволствието, представяна като котка

Бафомет — Почитан от Тамплиерите като символ на Сатаната

Бехемот — Еврейско олецетворение на Сатаната във формата на слон

Бехерит — Древносирийското име на Сатаната

Билй — Келтски бог на Ада

Велзевул — (евр.) Повелителят на мухите, взет от символиката на Скарабея6

Горгона — от Демогоргон, гръцко име на Дявола

Дагон — Филимистки морски Дявол на отмъщението

Дамбала — Вудуистки змийски бог

Демогоргон — Гръцко име на Дявола, за което се казвало, че не бива да се знае от простосмъртните

Дяволос — (гр.) „Течащ надолу“

Дракула — Румънско име на Дявола

Емма-О — Японски владетел на Ада

Еуронимус — Гръцки принц на Смъртта

Ищар — Вавилонска богиня на Плодородието

Йен-Ло-Уанг — Китайски владетел на Ада

Кали — (инд.) Дъщеря на Шива, върховна жрица на Туги

Кимерис — язди черен кон и управлява Африка

Койот — Дявол на Северноамериканските индианци

Лилит — Еврейски женски дявол, първата жена на Адам, която го посветила в нещата7

Локи — Тевтонският Дявол

Мамон — Арамейски бог на богатството и облагата

Мания — Етруска богиня на Ада

Мантус — Етруски бог на Ада

Мардук — Богът на град Вавилон

Мастема — Еврейски синоним на Сатаната

Мелек-Таус — Йезидийски дявол

Мефистофелес — (гр.) Този, който избягва светлината (виж Фауст)

Мецтли — Ацтекска богиня на нощта

Митгард — Син на Локи, описан като змей

Миктлан — Ацтекски бог на смъртта

Милком — Амонитски дявол

Молох — Финикийски и ханаански дявол

Мормо — (гр.) Цар на таласъмите и придружител на Хеката

Наама — Еврейски женски дявол на изкушението

Нергал — Вавилонски бог на преизподнята

Низка — Полски бог на подземния свят

Нихаса — Дявол на северноамериканските индианци

О-Яма — Японското име на Сатаната

Пан — Гръцки бог на страстта, по-късно запратен в Дяволското царство

Плутон — Гръцки бог на подземното царство

Прозерпина — Гръцка царица на подземния свят

Пука — Уелското име на Сатаната

Римон — Сирийски дявол, почитан в Дамаск

Сабазий — с фригийски произход, отьждествен с Дионис, култът към Змията

Сайтан — Еноховият еквивалент на Сатаната

Самаел — (евр.) „Отровата на Бога“

Самну — Централноазиатски дявол

Седит — Северноамерикански дявол

Сет — Египетският дявол

Сехмет — Египетска богиня на Отмъщението

Супай — Бог на Подземния свят при инките

Тамуз — Шумерски бог, който по-късно бил заточен в дяволското царство8

Т’ан-мо — Китайското съответствие на Дявола, ненаситност, желание

Тецкатлипока — Ацтекски бог на Ада

Тифон — Гръцко олицетворение на Сатаната

Тот — Египетски бог на Магията

Тунрида — Скандинавски женски дявол

Фенрир — Син на Локи, описан като вълк

Хаборим — Еврейският синоним на Сатаната

Хеката — Гръцка богиня на Подземния свят и Вещерството

Хемош — Национален бог на моабитите, по-късно — дявол

Чорт — Руското име на Сатаната, „Чернобог“

Шейтан — Арабското име на Сатаната

Шива — (инд.) Унищожителят

Яоцин — Ацтекски бог на Ада

Поне отчасти, дяволите от религиите на миналото винаги са имали животински характеристики, доказателство за постоянната необходимост на човека да отрича, че той също е животно, защото по този начин надува жалкото си его до пръсване.

Свинята била презирана от евреите и египтяните. Тя била символ на боговете и богините Озирис, Фрея, Адонис, Персе-фона, Атис и Деметра, като била принасяна в жертва на Озирис и Луна. С течение на времето, обаче, била сведена до дявол. Финикийците почитали един бог на мухите, Баал, от който произлиза дяволът Беелзебуб. И Баал и Беелзебуб са идентични с торния бръмбар или Египетският Скарабей, който изглеждал самовъзкресяващ се, подобно на митичната птица Феникс, която възкръснала от собствената си пепел. Покрай контакта си с Персите, древните Евреи вярвали, че двете най-големи сили в света били Ахура-Мазда, богът на огъня, светлината, живота и доброто; и Ариман, змията — богът на тъмнината, разрухата, смъртта и злото. Тези и безброй други примери показват не само дяволите на човека като животни, но показват също и нуждата му да жертвопринесе първоначалните си животински богове и да ги сведе до дяволи.

По времето на Реформацията през XVI век, алхимикът Д-р Йохан Фауст открил методи за призоваване на демон от Ада — Мефистофел и затова как да се сключи договор с него. Той подписал договор с кръв, за да продаде душата си на Мефистофел. В замяна на това, внезапно се подмладил. Когато дошло време да умре, Фауст се оттеглил в стаята си и се пръснал на парчета, сякаш лабораторията му се била взривила. Тази легенда е протестът на времето (XVI век) срещу науката, химията и магията.

За да станеш Сатанист не е необходимо да продаваш душата си на Дявола или да сключваш договор със Сатаната. Тази заплаха била измислена от християните, за да тероризират хората, та да не се отклоняват от стадото в кошарата. Размахвайки назидателно пръст, и с треперещи гласове, те проповядвали на своите последователи, че ако се поддадат на изкушенията на Сатаната и живеят живота си според естествените си предпочитания, те щели да си платят за греховните удоволствия като дадат душите си на Сатаната и страдат цяла вечност в Ада. Хората били подведени да вярват, че чистата душа била паспорт за вечен живот.

Благочестивите пророци научиха човека да се страхува от Сатаната. Но какво да кажем за изрази като „Бого-боязлив“? Ако Бог е толкова милостив, защо трябва хората да се боят от Него? Трябва ли да вярваме, че не можем към никого да се обърнем, за да избегнем страха? Ако трябва да се страхувате, бъдете „Дяволо-боязливи“, поне за да се позабавлявате, тъй като да сте „Бого-боязливи“ означава да се самоотричате.

Тевтонската богиня на мъртвите и дъщеря на Локи била наречена с името Хел, което пък било името на един бог на изтезанието и наказанието. Още едно „L“ (hell), било прибавено с появата на книгите от Стария Завет. Пророците писали Библията, не познавали думата Ад (Hell), а използвали еврейската дума Sheol, гръцката Hades, която означава задгробния свят, също гръцката дума Tartaros, което било обителта на падналите ангели, подземният свят (вътре в земята) и еврейската Gehenna, която била долина в близост до Йерусалим, където царувал Мо-лох и където бил изхвърлян и изгарян боклукът. Ето откъде Християнската Църква е развила представата си за „огъня“ и „сярата“ в Ада.

Протестантският и Католическият Ад е място за вечно наказание, обаче, Католиците вярват също, че има и „Чистилище“, където душите отиват за известно време и „Лимбо“ (преддверието на Ада), където отиват некръстените души. Будисткият Ад се дели на осем слоя, в първите седем от които греховете могат да се изкупят. Църквата описва Ада като място на огън и мъчения, а в Дантевия Ад и в северните страни Адът се счита за ледено студена област — един гигантски хладилник.

/Въпреки всичките си заплахи за вечно проклятие и пържене на душата, християнските мисионери се натъквали на хора, които не били толкова лековерни, че да им се хващат на глупавите уловки. Удоволствието и болката, както и красотата са във въображението на индивида. Така че, когато мисионерите дръзнали да отидат до Аляска, та да предупредят ескимосите за ужасите на Ада и пламтящите езици на огненото езеро, които очакват грешниците, те нетърпеливо попитали: „Как да стигнем до там?“!/

Повечето Сатанисти не възприемат Сатаната като антропоморфно същество с копита, опашка с шип и рога. Той просто представлява една сила в природата — силите на мрака, които се наричат така, само защото нито една религия не е извела тези сили вън от тъмнината. Нито пък науката е в състояние да приложи каквато и да е техническа терминология за тази сила. Това е резервоар без кран, който малцина могат да оползотворят, защото на повечето хора им липсва способността да използват инструмент без да трябва първо да го разглобяват и да лепват етикет на всяка негова част, от тези, които го карат да работи.

Непрестанната нужда за анализиране пречи на повечето хора да се възползват от този многостранен ключ към неизвестното, който Сатанистьт е избрал да нарича „Сатана“.

Сатаната като бог, полубог, личен спасител, или както и да ви се иска да го наречете, е бил измислен от създателите на всяка религия по света с една едничка цел — да контролират така наречените, порочни дейности и ситуации на човека. Следователно, всичко, което води до физическо или умствено удовлетворение, било окачествявано като „зло“ и по този начин било осигурено едно неоправдано и доживотно чувство за вина на всеки!

И така, щом ни наричат „зли“ (evil) — ние сме зли — и какво от това? Сатанинската Ера е пред нас! Защо да не се възползваме от нея и да ЖИВЕЕМ (live)!?

ЛЮБОВ И ОМРАЗА

Сатанизмът представлява доброта към тези, които я заслужават, а не любов прахосана за неблагодарници.

Не може да обичате всекиго — нелепо е и да мислите, че можете. Ако обичате всеки и всичко, вие ще загубите естествените си способности за подбор и ще се окажете доста слаб ценител, без характер и без качества. Ако всичко се третира толкова свободно, то губи смисъла си. Затова, Сатанистьт счита, че трябва да обича силно и пълноценно тези, които заслужават любовта му, но никога не обръща другата си буза срещу своя враг!

Любовта е една от най-силните емоции усещани от човека — другата е омразата. Доста противоестествено е да се насилвате да обичате безпристрастно. Ако се опитвате да обичате всеки, вие просто намалявате чувствата си към тези, които заслужават любовта ви. Потиснатата омраза води до много физически и емоционални заболявания. Като се научите да освобождавате омразата си срещу тези, които я заслужават, вие се пречиствате от тези зловредни емоции, без да е нужно да изливате потиснатата си омраза върху тези, които обичате.

Никога не е имало голямо движение за „любов“ в световната история, което да не е свършвало с избиването на безчет хора, за да докаже, да речем, колко много ги обича! Няма лицемер на този свят, чиито джобове да не са претъпкани с любов! Всеки религиозен лицемер твърди, че обича враговете си и дори когато те му навреждат, той се утешава като си мисли, че „Бог ще ги накаже“. Вместо да приеме, че е способен да мрази враговете си и да се отнесе с тях така, както заслужават, той казва „Ето на, но заради божията милост аз търпя“ и се „моли“ за тях. Защо трябва да се унижаваме като правим такива неточни съпоставки?

Сатанизмът се счита за синоним на жестокост и бруталност. Това е така само защото хората ги е страх да погледнат истината в очите — а истината е, че човешките същества не са все-благи и вселюбящи. Точно защото Сатанистьт признава, че е способен и на любов и на омраза, той бива считан за зъл. Напротив, точно защото е способен да дава израз на омразата си посредством ритуал, той е далеч по-способен на любов — на най-дълбокия вид любов. Като признава и приема честно любовта и омразата, които изпитва, той не обърква едната емоция с другата. Без да сте способни да изпитате едната от тези емоции, не можете да изпитате пълноценно другата.

САТАНИНСКИЯТ СЕКС

Много спорове са възникнали около Сатанинските възгледи за „свободната любов“. Често се приема, че сексуалната активност е най-важният фактор в Сатанинската религия и че готовността за участие в сексуални оргии е предпоставка за ставане на Сатанист. Нищо не би могло да е по-дапеч от истината! Всъщност, категорично се обезкуражават прагматици-те, които нямат задълбочен интерес към Сатанизма, а се привличат само от сексуалните му аспекти.

Сатанизмът препоръчва сексуална свобода, но само в истинския смисъл на думата. Свободна любов, според Сатанинската концепция означава точно това — свободата или да сте верни на един човек или да удовлетворявате сексуалните си желания с толкова много хора, колкото чувствате, че е необходимо за да задоволите специфичните си нужди.

Сатанизмът не поощрява оргиастична активност или извънбрачни афери за тези, на които това не им идва естествено. За мнозина би било съвсем противоестествено и пагубно да изневерят на избраните си партньори. За други, би било потискащо да бъдат сексуално обвързани само с един човек. Всеки трябва да реши за себе си каква форма на сексуална активност подхожда най-добре на индивидуалните му нужди. Самоиз-мамното насилване да изглеждате развратни или да имате сексуални партньори без да сте женени, само за да докажете на другите (или още по-лошо, на себе си) колко сте освободени от сексуална вина, е толкова погрешно според Сатанинските стандарти, колкото оставянето на някоя сексуална нужда незадоволена, заради вкоренено чувство за вина.

Мнозина от тези, които постоянно се мъчат да докажат освободеността си от сексуална вина, всъщност имат дори по-големи сексуални задръжки от онези, които просто приемат сексуалната активност като естествена част от живота и не вдигат голяма врява около сексуалната си свобода. Например, установен факт е, че нимфоманията (момичето — мечта на всеки мъж и героинята на всички колоритни романи) не само че не е сексуално освободена, а в същност е фригидна и блуждае от мъж на мъж, защото има твърде големи задръжки, за да може някога да намери пълно сексуално освобождение.

Друго погрешно схващане е представата, че способността за включване в групова сексуална активност била показателна за сексуална свобода. Всички съвременни групи за свободен секс имат една обща черта — неодобряване на фетишистката или отклоненческата дейност.

В действителност, най-ярките примери за нефетишистка сексуална активност, зле замаскирани като „свобода“, имат една обща схема. Всеки в участниците в оргията съблича всичките си дрехи, като следва примера даден от един и механично се сношава — като продължава да следва примера на лидера. Никой от изпълнителите не се замисля, че тяхната „еманципирана“ форма на секс може да се счита за военизирана и инфантилна от външните хора, които не могат да отъждествят униформата със свободата.

Сатанистът съзнава, че ако трябва да е сексуален познавач (и наистина свободен от чувството за сексуална вина), той не може да бъде потискан, нито от така наречените сексуални революционери, нито от фалшивото благоприличие на обремененото с вина общество. На тези клубове за свободен секс им липсва здравословния смисъл на сексуалната свобода. Ако сексуалната активност не може да се изразява на индивидуална основа (което включва лични фетиши), няма абсолютно никакъв смисъл от принадлежност към организация за сексуална свобода.

Сатанизмът толерира всякакъв вид сексуална активност, която истински задоволява вашите сексуални желания — било то хетеросексуална, хомосексуална, бисексуална или дори асексуална, ако щете. Сатанизмът одобрява също всякакъв фетишизъм или отклоненост, която би засилила сексуалния ви живот, доколкото това не включва някой, който не желае да бъде включен.

Широкото разпространение на отклоненческото или фети-шисткото поведение в нашето общество би смаяло въображението на сексуално наивните. Има много повече сексуални разновидности, отколко непросветеният индивид може да си представи — да изброим само няколко от по-преобладаващите: трансвестизъм, садизъм, мазохизъм, уролагния, ексхибиционизъм. Всеки има някаква форма на фетиш, но тъй като повечето хора не съзнават преобладаването на фетишистката активност в нашето общество, те се чувстват извратени, ако се подчинят на „неестествените“ си копнежи.9

Дори асексуалният има отклоненост — собствената му асексуалност. Далеч по-анормално е да страдаш от липса на сексуално желание (освен поради болест, старост или друга основателна причина), отколкото да си сексуално безразборен. Все пак, ако един Сатанист предпочита сексуалната пренасоченост пред сексуалния израз, това си е негова лична работа. В много случаи на сексуална пренасоченост (или асексуалност), всеки опит за сексуално освобождение може да се окаже опустошителен за асексуалния.

Асексуалните неизменно пренасочват сексуалността си в своята работа или хоби. Цялата енергия или движещ интерес, който нормално би бил посветен на сексуалната активност, се канализира в други развлечения или любими занимания. Ако човек издига различни интереси над сексуалната активност, това си е негово право и никой няма право да го осъжда за това. Все пак, такъв човек би трябвало да признае факта, че това е сексуална пренасоченост.

Поради липсата на възможност за изява, много тайни сексуални желания, никога не надминават стадия на фантазията. Липсата на разпускане често води до принуждение и поради което, голям брой хора изнамират незабележими методи за да дадат воля на своите пориви. Просто защото по-голямата част от фетишистката активност не е външно явно изразена, сексуално неопитният не бива да се заблуждава, че тя не съществува. Нека цитираме някои от използваните находчиви техники: мъжкият трансвестит ще удовлетвори своя фетишизъм, като носи дамско бельо под дрехите си, докато върши всекидневните си задължения; или пък, жената — мазохистка може да носи ластичен колан за жартиери, няколко мерки по-малък, за да извлича сексуално удоволствие от своя фетишистки дискомфорт през целия ден, като никой не знае за това повече от другите. Тези илюстрации са далеч по-банални и по-често срещани примери от други, които биха могли да бъдат дадени.

Сатанизмът поощрява всяка форма на сексуален израз, която може да пожелаете, дотолкова, доколкото това не наврежда на някой друг. Това изявление трябва да се приеме с известни уговорки, за да се избегне погрешно тълкувание. Това да не се наврежда на друг, не подразбира неумишлената вреда почувствана от онези, които не биха могли да се съгласят с възгледите ви за секса, заради своите безпокойства относно сексуалния морал. Естествено, би трябвало да избягвате да оскърбявате тези, които означават нещо повече за вас, такива като прекалено скромни приятели и роднини. Все пак, ако искрено се стараете да избегнете оскърбяването им и въпреки усилията ви, те случайно ви разкрият, не можете да бъдете държани под отговорност и следователно не би трябвало да се чувствате виновни, нито заради сексуалните си убеждения, нито заради това, че те се оскърбяват от тези убеждения. Ако живеете в постоянен страх да не засегнете скромните с вашето становище за секса, тогава не би имало смисъл да се опитвате да се освободите от чувството си за сексуална вина. Няма смисъл обаче, да парадирате с това, че можете да си позволявате разни неща.

Друго изключение от правилото касае отношенията с ма-зохисти. Мазохистьт изпитва удоволствие, когато му се причинява болка, така че отказът да му се причини болка, от която изпитва удоволствие, му причинява такава болка, каквато изпитва не-мазохистът от физическата болка. Приказката за истински жестокия садист илюстрира това. Мазохистьт казва на садиста „бий ме“, на което безмилостният садист отвръща „НЯМА“! Ако един човек иска да му бъде причинена болка и изпитва удоволствие от страданието, тогава няма причина да не му се угоди на тази привичка.

Терминът „садист“, в общоприетия смисъл на думата, означава човек, който изпитва удоволствие от безразборна жестокост. В действителност, обаче, истинският садист е селекционист. Той подбира внимателно от огромния резерв подходящи жертви и си доставя голямо удоволствие да изпълнява желанията на тези, които цъфтят когато страдат. „Оправният“ садист е епикуреец, като си избира онези, върху които най-добре може да изразходва енергията си! Ако човек е достатъчно здрав да си признае, че е мазохист и изпитва удоволствие от това да бъде заробен и бичуван, действителният садист ще предложи услугите си с радост.

Отделно от горните изключения, Сатанистът не би навредил преднамерено на други като наруши сексуалните им права. Ако се опитате да наложите сексуалните си права над други, които не откликват с удоволствие на опитите ви за сближаване, вие нарушавате тяхната сексуална свобода. Затова, Сатанизмът не оправдава изнасилването, задирянето на деца, сексуалната гавра с животни и всякаква друга форма на сексуална активност, която включва участието на нежелаещи индивиди или такива, чиято невинност или наивност би позволила да бъдат принудени чрез заплаха, или подведени да правят нещо против желанията си.

Ако всички участващи страни са зрели хора, които на драго сърце поемат пълна отговорност за действията си и доброволно се включват във всякаква форма на сексуален израз — дори и това да е общоприето табу — тогава няма причина да потискат сексуалните си наклонности.

Ако сте в съзнание за всички последици, предимства и недостатъци и сте сигурни, че няма да причините болка на някой, който не желае и не заслужава да му се причинява болка, тогава няма защо да потискате сексуалните си предпочитания.

Така както няма и двама души, които да са съвсем еднакви в избора си на меню или да имат еднаква способност за консумация на храна, така и сексуалните вкусове и апетити варират от човек до човек. Никой човек или общество няма право да поставя ограничения върху сексуалните стандарти или честотата на сексуалната активност на друг човек. Уместното сексуално поведение може да се преценява само в контекста на всяка индивидуална ситуация. Следователно това, което един човек счита за сексуално коректно и морално, може да бъде възпрепятстващо за друг. Обратното също е вярно — един човек може да притежава голяма сексуална мощ, но ще е неоправдано от негова страна да омаловажава друг, чиято сексуална способност не отговаря на неговата и ще е необмислено от негова страна да се налага на другия — например мъжът, който има ненаситен сексуален апетит, но сексуалните нужди на жена му не съответстват на неговите. Ще бъде нечестно от негова страна да очаква от нея да откликва с ентусиазъм на неговите инициативи — но и тя трябва да покаже същата степен на тактичност. В случаите, когато тя не изпитва голяма страст, би трябвало или да го приеме пасивно, но мило, или да не се оплаква, ако той намери за необходимо да освободи страстта си другаде, което включва и автоеротични практики.

Идеално взаимоотношение е това, в което хората се обичат дълбоко и взаимно и са сексуално съвместими. Все пак, съвършените взаимоотношения са сравнително редки. Важно е Да се изтъкне, че духовната любов и сексуалната любов могат, но не е задължително, да вървят ръка за ръка. Ако има известно количество сексуална съвместимост, често тя е ограничена и някои, но не всички, сексуални желания могат да бъдат осъществявани.

Няма по-голямо сексуално удоволствие от връзката с някой, когото обичате, стига само да си подхождате сексуално.

Ако не си подхождате сексуално обаче, трябва да се подчертае, че липсата на сексуална съвместимост не означава липса на духовна любов. Едната може, както често се случва, да съществува без другата. Фактически, често единият член на двойката прибягва към външна сексуална активност, защото дълбоко обича своя партньор и не иска да му причинява болка или да му се налага. Дълбоката духовна любов се обогатява от сексуалната любов и това определено е необходимата съставка за всяко задоволително взаимоотношение, но заради различните сексуални влечения, външната сексуална активност или мастурбаци-ята понякога доставят необходимото допълнение.

Мастурбацията, която се счита за сексуално табу от мнозина, създава проблем с чувството за вина, който не е лесен за разрешаване. Специално ударение трябва да се постави на този въпрос, тъй като той съставлява изключително важен елемент при много успешни магически дела.

Откакто Юдео-Християнската Библия е описала греха на Онан (Бит. 38:7-10), човек отчита сериозността на „уединения порок“. Макар и съвременните сексолози да обясняват греха на Онан просто като coistos interruptus, вредата вече е била сторена от векове теологическо невярно тълкувание.

Отделно от действителните сексуални престъпления, мастурбацията е един от най-осъдителните сексуални актове. През миналият век са били изписани безброй текстове, описващи ужасните последици от мастурбацията. На практика, почти всички физически или душевни заболявания, били приписвани на злините на мастурбацията. Бледност на лицето, плитко дишане, гузност, хлътнал гръден кош, нервозност, пъпчасване и загуба на апетит, са само някои от многото характерни белези придобити уж, в резултат на мастурбация — пълната физическа и душевна разруха били неизбежни, ако човек не обърнел внимание на предупрежденията в тези ръководства за млади хора. Потресающите описания в такива текстове биха били почти смехотворни, но за нещастие, макар и съвременните сексолози, лекари, писатели и др. да са направили много за премахване на клеймото лепнато на мастурбацията, дълбоко вкорененото чувство за вина в резултат на тъпотиите в тези буквари, е било само частично заличено. Голям процент хора, особено тези над четиридесетте, не могат да приемат емоционално факта, че мастурбацията е естествена и здравословна, дори и ако понастоящем я приемат интелектуално, и на свой ред предават отвращението си, често подсъзнателно, на своите деца.

Считало се, че човек можело да полудее, ако въпреки многобройните предупреждения, упорствал в автоеротичните си практики. Този абсурден мит възникнал от сведенията за широко разпространената мастурбация сред пациентите на заведенията за душевно болни. Било прието, че след като почти всички неизлечимо луди мастурбирали, това била причината за тяхното полудяване. Никой никога не е седнал да се замисли, че липсата на сексуални партньори от противоположния пол и свободата от задръжки, характерна за крайната лудост, са реалните причини за мастурбационните практики на лудите.

Много хора по-скоро биха потърсили външната сексуална активност, отколкото да извършват авто-еротични актове пред своите партньори, заради собствените си чувства за вина, заради отвращението си да въвличат партньорите си в мастурбация или заради страха от отвращението на своите партньори — макар че в изненадващо много случаи се постига косвен трепет от знанието, че партньорът е имал сексуални преживявания с други лица — при все че рядко се признава.

Ако стимулът се осигурява от визуализирането на партньора въвлечен в сексуално сношение с други, това би трябвало да се съобщи откровено, така че и двете страни да извлекат полза от такива дейности. Обаче, ако задръжката на мастурба-цията се дължи само на чувство за вина от страна на единия или на двамата партньори, те би трябвало да се опитат по всякакъв начин да заличат тези чувства за вина — или да ги оползотворят. Много взаимоотношения биха могли да се спасят от разпадане, ако хората, които участват в тях, не се чувстваха виновни от извършването на естествения акт на мастурбацията. Мастурбацията се счита за зло, защото доставя удоволствие чрез преднамерено милване със собствена ръка на една „забранена“ област на тялото. Чувството за вина, което придружава повечето сексуални актове, може да се успокои чрез религиозно приемливото твърдение, че чувствените ви наслажде-ния са необходими за създаване на потомство — макар и внимателно да следите календара за „сигурните“ дни. Не можете обаче, да се успокоявате с това обоснование, когато се отдавате на мастурбационни практики.

Каквото и да са ви казвали за „непорочното зачатие“ — дори и ако сляпата вяра ви е накарала да повярвате на този абсурд — вие знаете много добре, че за да имате дете, трябва да имате контакт с човек от противоположния пол! Ако се чувствате виновни за извършването на „първородния грях“, несъмнено ще се почувствате още по-виновни за извършването на сексуален акт само за задоволяване, без каквото и да е намерение да създавате деца.

Сатанистът напълно разбира защо религионистите обявяват мастурбацията за греховна. Както всички останали естествени действия, хората ще го извършват, без значение колко сурово са порицавани. Причиняването на чувство за вина е важен елемент от техния злонамерен план да задължат хората да изкупват „грехове“ като изплащат ипотеки на храмовете на въздържанието!

Дори ако съвременният човек вече не се мъчи под товара на причиненото по религиозен път чувство за вина (или поне си мисли така), той все още изпитва срам, ако се отдаде на ма-стурбационните си желания. Един мъж може да се почувства лишен от мъжеството си, ако се задоволи автоеротично, вместо да се впусне в надпреварата за гонитба на жени. Една жена може да се самозадоволи сексуално, но копнее за его-удовлетво-рението, което произлиза от спорта на съблазняването. Нито мнимият Казанова, нито псевдо-жената-вамп се чувстват адекватни, когато се „принизяват“ да мастурбират за сексуално удовлетворение. И двамата по-скоро биха предпочели един неадекватен партньор. От Сатанинско гледище е далеч по-добре да се отдадеш на една чиста фантазия, отколкото да съдействаш за едно неудовлетворително преживяване с друг човек. Като мастурбирате, вие владеете напълно ситуацията.

За да онагледим неоспоримия факт, че мастурбацията е напълно нормална и здравословна практика, ще кажем само, че тя се изпълнява от всички представители на животинското царство. Човешките деца също следват своите инстинктивни мастурбационни желания, освен ако не са хокани от възмутените си родители, които несъмнено са били остро гълчани от своите родители и т.н.

За нещастие е вярно, че чувството за сексуална вина на родителите неизбежно се предава на децата. За да спасим децата си от злочестата сексуална участ на нашите родители, дядовци и баби, и вероятно от нашата собствена, извратеният морален кодекс на миналото трябва да се разобличи като такъв, какъвто е: една прагматично подредена поредица от правила, която ако бъде строго спазвана, би довела до нашето унищожение! Ако не се освободим от нелепите сексуални стандарти на нашето настояще общество, което включва и т.нар. сексуална револю ция, неврозите причинени от тези задушаващи правила ще про дължават. Придържането към здравомислещия и хуманистичен нов морал на Сатанизма може, и ще създаде обществото в ко ето децата ни ще растат здрави и свободни от моралното бреме на настоящето ни болно общество.

НЕ ВСИЧКИ ВАМПИРИ СМУЧАТ КРЪВ!

Сатанизмът е отговорност към отговорните, а не грижа за психически вампири.

Много хора по света практикуват тънкото изкуство, да карат други хора да се чувстват отговорни пред тях и дори да са им задължени без причина. Сатанизмът вижда тези пиявици в истинската им светлина. Психическите вампири са индивиди, които пресушават жизнената енергия на другите. Този тип човек, може да се открие във всички слоеве на обществото. Те не играят полезна роля в нашите животи и не са нито обекти на любов, нито истински приятели. Все пак, ние се чувстваме отговорни пред психическия вампир без да знаем защо.

Ако мислите, че можете да станете жертва на такъв човек, има няколко прости правила, които ще ви помогнат да вземете решение. Има ли някой, на когото често се обаждате или го посещавате, макар и в действителност това да не ви се прави, защото знаете, че ще се чувствате виновни, ако не го направите? Или, установявали ли сте, че постоянно правите услуги на някой, който не е дошъл и поискал, а само намеква? Психическият вампир често използва обратната психология като казва: „О, аз не бих искал да правиш това“ — а вие, на свой ред настоявате да го направите. Психическият вампир никога не изисква нещо от вас. Това би било твърде нахално. Те просто оставят желанията си да бъдат узнати по неуловими начини, което ги предпазва от това да ги считат за напаст. Те „не биха си и помислили да се налагат“ и винаги са съгласни да приемат жребия си доброволно, без ни най-малко оплакване — но само външно! Техните грехове не са простьпки, а пропуски. Не това, което казват, а това, което не казват, ви кара да се чувствате отговорни пред тях. Те са твърде хитри за да отправят явни изисквания към вас, защото знаят, че ще възнегодувате и бихте имали реална и основателна причина да им откажете.

Голям процент от тези хора имат специални „атрибути“, които правят тяхната зависимост от вас по-приемлива и много по-ефективна. Много психически вампири са инвалиди (или претендират че са) или са „душевно или емоционално разстроени“. Други могат да се преструват на невежи и некомпетентни, така че от съжаление или по-често от раздразнение, вие правите нещо за тях.

Традиционният начин да се прогони един демон или еле-ментал, е да се разпознае като това, което е и да се екзорцира. Разпознаването на тези съвременни демони и методите им е единствената противоотрова срещу опустошителното им вкопчване във вас.

Повечето хора приемат тези пасивно порочни индивиди за чиста монета. Само защото прикритите им маневри, не са им били никога показвани. Те просто приемат тези „бедни души“ като по-малко щастливи от тях и считат, че трябва да им помагат по всякакъв възможен начин. Това погрешно насочено чувство за отговорност (или неоснователно чувство за вина) добре подхранва „алтруизма“, с който тези паразити се угощават!

Психическият вампир може да съществува, защото интелигентно избира съвестни и отговорни хора за свои жертви — хора с голяма отдаденост на своите „морални задължения“.

В някои случаи, ние сме вампиризирани от групи, също както и от индивиди. Всяка организация, която учредява фонд, било то благотворителна фондация, общински съвет, религиозно или братско сдружение или т.н., грижливо си избира човек за председател или координатор, който е адепт в карането на другите да се чувстват виновни. Работата на такива председатели е да ни заставят първо чрез заплаха да отворим сърцата си, а после и портфейлите си за тяхната „добра воля“, без никога да споменават, че в повечето случаи тяхното време не е самопожертвователно дарено и че взимат тлъста заплата за своите „благородни дела“. Те са майстори в използването на симпатията и вниманието на отговорните хора. Колко често виждаме малки деца, изпратени от тези самодоволни Фагиновци, за да извлекат безболезнено подаяния от благоразположените. Кой може да устои на невинния чар на едно дете?

Има разбира се, хора, които не се чувстват щастливи, ако не се раздават, но много от нас не спадат към тази категория. За нещастие, често ни се налага да правим неща, които не чувстваме истински, че би трябвало да се изискват от нас. Един съвестен човек намира за много трудно да определи коя благотворителност е доброволна, и коя наложена. Той иска да прави това, което е редно и правилно и намира за объркващо да реши точно на кой би трябвало да помогне, и каква степен на помощ би трябвало основателно да се очаква от него.

Всеки човек трябва да реши за себе си какви са задълженията му, съответно към неговите приятели, семейство и общество. Преди да подарява времето и парите си на тези извън своето семейство и близкия си кръг от приятели, той трябва да реши какво може да си позволи, без да лишава най-близките си. Като съобразява тези неща, той не би трябвало да забравя да включи и себе си сред тези, на които най-много държи. Той трябва най-внимателно да прецени обосноваността на искането и самоличността или мотивите на човека, който го отправя към него.

Изключително трудно е човек да се научи да казва „не“, когато цял живот е казвал „да“. Но ако не иска да бъде постоянно използван, той трябва да се научи да казва „не“, щом обстоятелствата го оправдават.

Ако им позволите, психическите вампири постепенно ще проникнат във всекидневния ви живот, докато останете без личен живот, а постоянната ви загриженост за тях ще ви лиши от всяка амбиция.

Психическият вампир винаги си избира човек, който е сравнително доволен и удовлетворен от живота си — човек, който има щастлив брак, който обича работата си и е общо взето, приспособен към света около него — за да се храни от него. Самия факт, че психическият вампир си избира да тормози щастлив човек, показва, че на него му липсват всички неща, които жертвата му притежава — той ще направи всичко възможно, за да предизвика безпокойство и дисхармония между жертвата си и хората, които тя обича.

Затова се пазете от всеки, който изглежда, че няма истински приятели и е без явен интерес към живота (освен към вас). Той обикновено ще ви каже, че е много претенциозен в избора си на приятели или не се сприятелява лесно, заради високия си критерий за приятелство. (За да спечели и поддържа приятелство, човек трябва да е готов да дава от себе си — нещо, на което психическият вампир не е способен.) Но той ще побърза да добави, че вие отговаряте на всяко изискване и наистина сте забележително изключение сред хората — вие сте от малкото достойни за неговото приятелство.

За да не объркате отчаяната любов (която е нещо много себично) с психическия вампиризъм, огромната разлика между двете трябва да се изясни. Единственият начин да определите дали сте вампиризирани, е да прецените какво давате на един човек, в сравнение с това, което той ви дава в замяна.

Понякога може да се раздразните от задълженията, които ви поставя любимия човек, близкия приятел или дори някой работодател. Но преди да ги окачествите като психически вампири, трябва да се запитате „Какво получавам в замяна?“. Ако вашата съпруга или любовник настоява често да им се обаждате, а вие също изисквате от тях обяснение за времето прекарано отделно от вас, трябва да разберете, че това си е взимане — даване. Или ако някой ваш приятел има навика да ви се обажда за помощ в неподходящи моменти, но вие по подобен начин зависите от него, за да дадете предимство на непосредствените ви нужди, трябва да считате това за честна сделка. Ако вашият работодател иска да направите малко повече, отколкото може да се очаква от вас в конкретното ви положение, но обикновено си затваря очите за случайните ви закъснения или ви дава отпуска, когато ви е нужна, безспорно, нямате причина да се оплаквате и не е нужно да се чувствате експлоатирани.

Ако обаче непрестанно ви търсят, и от вас се очаква да правите услуги на някой, който, когато вие се нуждаете от услуга, винаги се случва така, че е „затрупан от задължения“, вие сте вампиризирани.

Много психически вампири ще ви дават материални неща, с явното намерение да ви накарат да им се чувствате задължени в замяна, като по този начин ви обвързват със себе си. Разликата между вашето и тяхното даване е, че вашата отплата трябва да бъде в нематериална форма. Те искат да им се чувствате задължени и биха били много разочаровани или дори възмутени, ако се опитате да им се отплатите с материални неща. Всъщност вие сте им „продали душата си“ и те постоянно ще ви напомнят за дълга ви към тях, като не ви казват нищо.

От чисто Сатанинска позиция, единственият начин за справяне с психически вампири е да се направите на „луд“ и да действате така, сякаш те наистина са алтруисти и действително не очакват нищо в замяна. Дайте им един урок като вземете благосклонно това което ви дават, като им благодарите достатъчно шумно, така че всички да чуят и си тръгнете! По този начин, вие излизате победителя. Какво могат да кажат те? И когато от вас неизбежно бъде очаквано да им се отплатите за „великодушието“ (това е трудната част!), кажете НЕ, но отново благосклонно. Като усетят, че хватката им не успява, могат да се случат две неща. Първо, ще се престорят на „съкрушени“ като се надяват старото ви чувство на дълг и симпатия да се възвърнат, а когато (и ако) това не стане, те ще разкрият истинския си характер и ще станат гневни и отмъстителни.

Щом сте ги довели до тази фаза, сега може ВИЕ да играете ролята на ощетената страна. В края на краищата, не сте направили нищо лошо — просто се е случило да сте „затрупани от задължения“, когато те имат нужда от вас и след като нищо не се е очаквало в замяна за подаръците им, не би трябвало да остават с лоши чувства.

В повечето случаи, психическият вампир ще е разбрал, че методите му са били разкрити и повече не ще настоява. Той няма да продължава да си губи времето с вас, а ще се придвижи към следващата си нищо неподозирани жертва.

Понякога обаче, психическият вампир не ще отпусне хватката си толкова лесно и ще направи всичко възможно да ви изтормози. Те разполагат с много време и когато са отхвърлени, могат да пренебрегнат всичко останало (малкото, което изобщо имат), за да посветят всяка своя минута за планиране на отмъщението, за което се считат оправдани. Поради тази причина, най-добре е преди всичко да избягвате взимане — даване с такъв вид хора. Отначало техните хвалебствия и зависимост от вас може много да ви поласкаят, а материалните им подаръци може да са много привлекателни, но в края на краищата ще се окаже, че вие правите за тях много повече.

Не си губете времето с хора, които в крайна сметка ви погубват, а вместо това се съсредоточете върху тези, които могат да оценят вашата отговорност към тях и по същия начин ще бъдат отговорни към вас.

А ако сте психически вампир — внимавайте! Пазете се от Сатанистите — те винаги са готови и изпълнени с желание да забият с наслада пословичния кол в сърцето ви!

УДОВЛЕТВОРЯВАНЕ … А НЕ ПРИНУДА

Сатанизмът насърчава последователите си да удовлетворяват естествените си желания. Само по този начин можете да сте напълно удовлетворена личност без фрустрации, които може да навредят на вас и на другите около вас. Следователно, най-простото описание на Сатанинската вяра е:

УДОВЛЕТВОРЯВАНЕ ВМЕСТО ВЪЗДЪРЖАНЕ

Хората често объркват принудата с удовлетворяването, но помежду им има огромна разлика. Принуждението никога не възниква от удовлетворяване, а от неспособност за удовлетворяване. Превръщането на нещо в табу служи само за засилване на желанието. Всеки обича да прави неща, които са му казали да не прави. „Забранените плодове са най-сладките“.

Уебстъровият Енциклопедичен Речник дефинира удовлетворяването по следния начин: „да се отдадеш на нещо; да не се въздържаш или противопоставяш; да дадеш свободен ход на нещо; задоволяване чрез угаждане; да се поддадеш на нещо“. Определението за принуда в речника е: „актът на принуждаване или заставяне чрез сила, физическа или морална; ограничаване на волята (принудително, задължително)“. С други думи, удовлетворяването подразбира избор, докато принудата означава липса на избор.

Когато на човек му липсва подходяща свобода за желанията, те бързо се натрупват и се превръщат в принуждение. Ако всеки разполагаше със специално време и място, за да може периодично да удовлетворява личните си желания, без да се страхува от притеснение или упрек, хората биха били достатъчно облекчени да водят невъзпрепятстван живот във всекидневния свят. Те биха били свободни да се потопят стремително във всяко начинание, което биха могли да си изберат, вместо половинчато да изпълняват задълженията си с осуетени творчески пориви и отречени естествени желания. В повечето случаи това би могло да се осъществи, но винаги ще има такива, които работят по-добре под натиск.

Общо взето, тези които се нуждаят от това да издържат известно количество лишения, за да реализират напълно способностите си, са в основата си хора с художествени наклонности. (По-късно ще бъде казано повече относно реализирането чрез себеотрицание.) Това не означава, че всички хора на изкуството спадат към тази категория. Напротив, много от тях не са в състояние да творят, ако основните им животински нужди не са задоволени.

В повечето случаи, не на човека на изкуството или на индивидуалиста, а на обикновения служител или служителка от средната класа им липсва подходяща свобода за техните желания. Каква ирония, че точно отговорният и почтен човек — този, който плаща сметките на обществото, получава най-малко в замяна. Това е той, който трябва да е винаги съзнателен за своите „морални задължения“, и който бива осъждан за това, че нормално удовлетворява естествените си желания.

Сатанинската религия взима под внимание тази груба несправедливост. Този, който носи отговорност, най-много заслужава да има правото на удоволствията на своя избор, без цензурата на обществото, на което служи.

Най-накрая бе създадена религия (Сатанизмът), която поощрява и възнаграждава тези, които поддържат обществото, в което живеят, вместо да ги осъжда за естествените им нужди.

От всяка поредица принципи (било то религиозни, политически или философски) може да се извлече нещо полезно. Насред цялата лудост на Хитлеровата идея се откроява ярък пример за нещо такова — „сила чрез радост!“ Хитлер не бе глупак, предлагайки на германския народ щастие на лична основа, за да си осигури неговата преданост и да доведе боеспособността му до апогей.

Съвсем ясно е установено, че почти всички болести са от психо-соматично естество, и че психо-соматичните заболявания са директен резултат от неудовлетворение. Считало се, че „добрите умират млади“. Добрите, според християнските стандарти, действително умират млади. Разстройването на естествените ни инстинкти е това, което води до преждевременното рухване на нашите умове и тела.

Станало е доста модерно да се концентрираш върху подобрението на ума и духа, а да считаш доставянето на удоволствие на тялото си (черупката, без която умът и духът не биха могли да съществуват) за грубо, недодялано и просташко. НАПОСЛЕДЪК ПОВЕЧЕТО ХОРА, КОИТО СЕ СЧИТАТ ЗА ОСВОБОДЕНИ, СА ИЗОСТАВИЛИ НОРМАЛНОСТТА САМО ЗА ДА СЕ „ИЗВИСЯТ“ В ИДИОТЩИНАТА! Като извиват задниците си да допрат пъповете им, поддържайки сурови екзотични диети като кафяв ориз и чай, те си мислят, че ще постигнат едно велико състояние на духовно развитие.

„Пфу!“, казва Сатанистът. Той по-скоро би ял добра, обилна храна, би упражнявал въображението си и би се извисил чрез физическо и емоционално осъществяване. На Сатанистът му се струва, че след като човек е бил запрягай в нелепи религиозни изисквания толкова много векове, сега би трябвало да се възползва от шанса си да бъде човек поне веднъж!

Ако някой си мисли, че като отрича естествените си желания може да избегне посредствеността, той би трябвало да изучава източните мистични вероучения, които през последните години се радват на голямо интелектуално пристрастие. Християнството е „изтъркана монета“, така че тези, които искат да избегнат оковите му, са се обърнали към т.нар. просветени религии, такива като Будизма. Макар че Християнството определено заслужава критиката, която получава, може би отнася по-голям пай от обвинението. Последователите на мистичните вероучения се чувстват точно толкова гузни за малките човещин-ки, колкото и „подведените“ християни. И двете религии се основават върху банални философии, но мистичните религиони-сти претендират, че са просветени и освободени от обременената с вина догма — типична за Християнството. Източният мистик, обаче, е дори по-загрижен от християнина в избягването на животинските постъпки, които му напомнят, че не е „светец“, а просто човек — просто едно животно, понякога по-добро, Но често по-пошо от четириногите, и което заради своето „божествено, духовно и интелектуално“ развитие е станало най-лошото от всички животни!

„Какво лошо има в това да си човек и да имаш човешки ограничения, също както и предимства?“, пита Сатанистът. Отричайки се от желанията си, мистикът не се е приближил повече до преодоляването на принудата от сродната му душа — християнина. Източните мистични вероучения, учат хората да съзерцават пъпа си, да стоят на главата си, да се взират в празна стена, да избягват употребата на определения в живота и да се дисциплинират срещу всяко желание за материално удоволствие. Въпреки това, аз съм сигурен, че сте виждали някои така наречени дисциплинирани йоги със същата неспособност да контролират навика си да пушат, както всеки друг или пък мнимо освободени будисти, които се възбуждат точно толкова, колкото някой „по-малко осъзнат“ човек, когато се конфронтират с някой от противоположния, а в някои случаи и от същия пол. Все пак, когато бъдат помолени да обяснят причината за своето лицемерие, те се оттеглят в неопределеностга, която е характерна за тяхната вяра — никой не може да ги притисне до стената щом не са способни да дадат прям отговор!

Чисто и просто, истината е, че това, което всъщност е довело този тип човек до вяра, проповядваща въздържане е удовлетворяването. Техният принудителен мазохизъм е причината да изберат религия, която не само проповядва себеотрицание, но и ги възхвалява за това и им дава свещена зелена улица да изразяват мазохистичните си нужди. Колкото повече биват малтретирани, толкова по-святи стават.

За повечето хора мазохизмът представлява отказ — от удовлетворяване. Сатанизмът вижда много значения зад значенията и счита мазохизма за удовлетворяване, щом всеки опит да се разколебае или да се накара човек да промени мазохистичните си наклонности се посреща с негодувание, или претърпява неуспех. Сатанистьт не упреква тези хора за това, че се отдават на мазохистичните си желания, но изпитва крайно презрение към тези, които не могат да бъдат достатъчно честни (поне пред себе си) за да погледнат истината с очите си и да приемат своя мазохизъм като естествена част от личната си природа.

Това че използват религията като извинение за своя мазохизъм, говори достатъчно лошо за тях, но тези хора действително имат наглостта да се считат за по-висшестоящи от онези, които не са обвързани със самоизмамния израз на техните фетиши! Такива хора първи ще осъдят човека, който си е намерил начин да се облекчава веднъж седмично с някой, който здравата го пердаши, като по този начин се облекчава от същото нещо, от което, ако не се освободи, то ще го превърне в това, което са те — посетители на църкви по принуда, или религиозни фанатици. Намирайки адекватно облекчение за мазохи-стичното си желание, той повече не се нуждае от самоуниже-ние и себеотрицание във всеки буден момент от живота си, подобно на тези мазохисти по принуда.

Сатанистите се поощряват да се отдават на седемте смъртни гряха, защото те не вредят никому по необходимост — те са били измислени от Християнската Църква, единствено за да се подсигури с чувство за вина откъм своите последователи. Християнската Църква знае, че е невъзможно някой да избегне извършването на тези грехове, тъй като те са всичко, което ние, като човешки същества вършим най-естествено. След неизбежното извършване на тези грехове, финансовите дарения които потичат към църквата за да се уредят сметките с Бог, се използват като подкуп за съвестта на еноряшия!

Сатаната никога не се е нуждаел от книга с правила, тъй като жизнените сили на природата винаги са поддържали човека „грешен“ и стремящ се да съхрани себе си и чувствата си. Въпреки това, в името на „душата“ му върху неговите тяло и същество са се правили деморализиращи опити, което само онагледява, колко погрешно схващани и колко неправилно употребявани са станали понятията „удовлетворяване“ / „принуждение“.

Безспорно, Сатанизмът оправдава и насърчава сексуалната активност, но факта, че това е единствената религия, която честно заема такова становище, очевидно е причината по традиция да се отделя толкова голямо литературно пространство за тази тема.

Естествено е, че щом като повечето хора принадлежат към религии, които ги потискат сексуално, всичко написано по тази провокативна тема ще допринася за превръщането му във вълнуващо четиво.

Ако всички опити да се продаде нещо (било то продукт или идея) са се провалили — сексът винаги ще успее да го продаде. Причината за това е, че макар и хората сега да приемат секса съзнателно като нормална и необходима функция, тяхното подсъзнание все още е сковано от табуто, което религията е поставила върху секса. И ето че това, което се отрича, още по-силно се желае. Кошмарът относно секса е това, което кара литературата посветена на Сатанинските възгледи върху секса да засенчва всичко останало написано за Сатанизма.

Истинският Сатанист не е подвластен на секса повече, отколкото е подвластен на всяко друго свое желание. Както с всички останали неща, които доставят удоволствие. Сатанистът по-скоро владее сексуалността си, отколкото й е подвластен. Той не е извратен маниак, който чака само да му падне случай да дефлорира някоя млада девственица, нито пък е спотайваш се дегенерат, който се навърта гузно около „мръсни книжарници“, точейки лиги над „гадни“ картинки. Ако порнографията задоволява нуждите му за момента, той невъзмутимо си купува някои „подбрани материали“ и си ги разглежда на спокойствие и без чувство за вина през свободното си време.

„Трябва да приемем факта, че човек е недоволен от това, че постоянно бива потискан, но трябвала направим всичко, което можем, за да смекчим греховните му желания, за да не се развилнеят през тази нова епоха“, отговарят религионистите от пътя на дясната ръка запитани от Сатаниста. „Защо продължавате да считате тези желания за срамни, и че нещо трябва да бъде потискано, щом сега признавате, че това са естествени неща?“, отвръща Сатанистът. Дали пък белосветлите религионисти не си падат малко „кисело грозде“ спрямо факта, че не са се сетили преди Сатаниста за религия, която е по-приятна за следване, и ако истината се узнае, дали не биха искали да имат малко повече удоволствия в живота, но поради страх от загуба на престиж да не могат да си го признаят? Дали пък също не са наплашени хора, които щом научат за Сатанизма ще си кажат: „Това е за мен — защо да продължавам с религия, която ме осъжда за всичко, което правя, макар и в него да няма нищо лошо?“ На Сатаниста му се струва, че е повече от вероятно да бъде така.

Несъмнено има множество доказателства, че религиите от миналото с всеки изминал ден се освобождават все повече и повече от нелепите си ограничения. Дори и така да е, когато цяла една религия се основава върху въздържане вместо върху удовлетворяване (както би трябвало да е), от нея би останало съвсем малко, щом й се направи подобрение, за да отговаря тя на текущите нужди на човека. И така, защо си губите времето „за умрял кон овес да купувате“?

Паролата на Сатанизма е УДОВЛЕТВОРЯВАНЕ, а не „въздържане“… НО — това не означава „принуда“.

ВЪРХУ ИЗБОРА НА ЧОВЕШКО ЖЕРТВОПРИНОШЕНИЕ

Предполагаемата цел при извършване на ритуално жертвоприношение е да се внесе енергията, осигурена от прясната кръв на токущо убитата жертва в атмосферата на магическата работа, чрез което се засилват шансовете за успех на магьосника.

„Белият“ магьосник приема за дадено, че след като кръвта представлява жизнената сила, няма по-добър начин за умилостивяване на боговете или демоните, от това да им се дари подходящо количество от нея. Съчетайте тази обосновка с факта, че едно умиращо същество изразходва свръхизобилие от адреналин и други биохимични енергии и ще получите комбинация, която изглежда непобедима.

„Белият“ магьосник, съзнавайки последствията, до които води убиването на човешко същество, естествено използва птици, или други „низши“ същества в своите церемонии. Изглежда, че тези набожни негодници не изпитват вина при отнемането на нечовешки живот, като го противопоставят на човешкия.

Истината е, че ако „магьосникът“ е достоен за прозвището си, той ще бъде достатъчно безскрупулен да освободи необходимата сила от собственото си тяло, а не от една неохотна и незаслужаваща жертва!

Противно на всички съществуващи магически теории, освобождаването на тази сила НЕ се предизвиква от действителното проливане на кръв, а от предсмъртната агония на живото същество! Това освобождаване на биоелектрическа енергия е съвсем същото, което се случва при всяко дълбоко усилване на емоциите, такива като: сексуален оргазъм, сляпа ярост, смъртен ужас, поглъщаща скръб и т.н. От тези емоции най-лесни за постигане по собствена воля са сексуалният оргазъм и гневът, като на трето място идва скръбта. Като не забравяме, че двете най-достъпни от тези три (сексуалният оргазъм и гневът) са запечатани от религионистите в човешкото подсъзнание като греховни, не е много чудно, защо са избягвани от „белия“ магьосник, който мъкне най-големия воденичен камък — този на чувството за вина.

Произтичащата от задръжки тъпашка нелепост на нуждата да убиеш невинно живо същество в кулминацията на един ритуал, както се е практикувало от някогашните вещери, очевидно представлявала тяхната „по-малка злина“, когато се налагало освобождаване на енергия. Тези жалки глупаци с угризения на съвестта, които наричали себе си вещици и вещери, по-скоро биха отсекли главата на коза или кокошка в опита си да впрегнат предсмъртната им агония, отколкото да имат богохулната смелост да мастурбират пред погледа на самия Йехова, за когото твърдели, че го отричат. Единственият начин, по който тези мистични страхливци могат ритуално да се разтоварват, е по-скоро посредством агонията на нечия смърт (в действителност, тяхната собствена чрез заместител), отколкото чрез силата на удовлетворяването, което поражда живот! Тези по пътя на бялата светлина са всъщност бездушните и мъртвите! Не е чудно защо тези хихикащи брадавици на „мистичната мъдрост“ трябва да стоят в защитни кръгове и да възпрепятстват „злите“ сили, за да се „подсигурят“ откъм атака — ЕДИН ХУБАВ ОРГАЗЪМ ВЕРОЯТНО БИ ГИ УБИЛ!

Използването на човешко жертвоприношение в Сатанинския ритуал не означава, че жертвата се заколва „за да се умилостивят боговете“. Жертвата се унищожава символично посредством направата на клетва или проклятие, което на свой ред води до физическото, умственото или емоционалното унищожение на „жертвоприношението“ чрез начини и средства, които не могат да се припишат на магьосника.

Един Сатанист би извършил човешко жертвоприношение, само тогава, когато това би послужило на целта с двойното предназначение да освободи гнева си чрез запращане на проклятие и което е по-важното, да ликвидира някой тотално противен и заслужаваш индивид.

При НИКАКВИ обстоятелства Сатанистът не би принесъл в жертва животно или бебе! От векове пропагандаторите на пътя на дясната ръка дърдорят за мнимите жертвоприношения на малки деца и чувствени девици, попаднали в ръцете на диаболистите. Нормално е всеки, който чете или слуша такива ужасни истории, веднага да постави под въпрос тяхната автентичност като има предвид предубедените им източници. Както всички други „свещени“ лъжи, които се приемат безрезервно, така и този приписан на Сатанистите обичай упорства до ден днешен!

Има добре обосновани и логични причини, поради които Сатанистите не биха извършвали такива жертвоприношения. Животното — човек е божеството на Сатаниста. Най-чистата форма на плътско съществуване почива в телата на животните и човешките деца, които не са достатъчно пораснали, за да се отричат от естествените си желания. Децата могат да възприемат неща, които нормалният възрастен човек не може никога да си представи. Следователно, за Сатаниста тези същества са свещени, защото знае, че може да научи много от тези естествени магьосници на света.

На Сатаниста му е ясен широко разпространеният обичай на тези, които следват пътя на Агарти — убиването на Бога. Дотолкова, доколкото боговете винаги са били създавани по човешки образ — а обикновеният човек мрази това, което вижда в себе си и неизбежното трябва да се случи: Убиването на Бога, който представлява самия него. Сатанистът не мрази себе си, нито боговете, които би си избрал и няма намерение да унищожава себе си, или нещото на което държи! Поради тази причина, той никога не би навредил преднамерено на дете или на животно.

Възниква въпросът: „Кое тогава може да се счита за подобаващо и подходящо човешко жертвоприношение и как може да се преценява такова нещо?“. Отговорът е брутално прост. Всеки, който ви е навредил несправедливо — този, който се е „отклонил от пътя си“, за да ви навреди — преднамерено да причини неприятност и страдание на вас или на тези, които обичате. Накратко, хора, които си търсят проклятието посредством самите си действия. Когато някой с осъдителното си поведение плаче да бъде унищожен, наистина е ваш морален дълг да угодите на желанието му. Човекът, който не пропуска възможността да „тормози“ другите, често е погрешно наричан „садист“. В Действителност, този човек е заблуден мазохист, който работи за собственото си унищожение. Причината някои хора злобно Да замахват срещу вас е, че те са уплашени от вас или от това, което представлявате, или че негодуват срещу вашето щастие: Те са слаби, несигурни и неустойчиви, когато запращате проклятието си и представляват идеалните човешки жертвоприношения.

Понякога лесно може да не забележите действителното злодеяние на жертвата на вашето проклятие, като размислите колко „нещастен“ човек е всъщност. Не е толкова лесно обаче, да проследите зловредните следи на вашия противник и да поправите практическите щети, които той или тя са ви нанесли.

„Идеалното жертвоприношение“ може да е емоционално неустойчиво, но въпреки това то е способно чрез машинациите на своята неустойчивост да причини сериозна вреда на вашето спокойствие или добра репутация. „Душевно заболяване“, „нервна криза“, „страхови неврози“, „разбити семейства“, „съперничество между роднини“ и т.н. и т.н. до безкрайност, прекалено дълго са били удобни извинения за злонамерени и безотговорни действия. Всеки, който казва „Ние трябва да се опитаме да разберем“ тези, които правят мизерен живота на онези, които не заслужават мизерия, допринася за един социален тумор. Апологетите на тези болни от бяс човешки същества заслужават всякакъв произвол в ръцете на своите протежета.

Бесните кучета ги унищожават, а те се нуждаят от много повече помощ, отколкото човекът, който разпенва устата си, когато намери за добре, щом ирационалното поведение се приема като нормално! Лесно е да се каже „Какво от това? Тези хора са неустойчиви, така че не могат да ми навредят“. Но фактът си остава — при дадена възможност, те биха ви унищожили.

Следователно вие имате всякакво право да ги унищожавате (символично) и ако проклятието ви предизвика тяхното действително унищожение, ликувайте, че сте били инструмент при отьрваването на света от една напаст! Ако успехът или щастието ви смущава някого — вие не му дължите нищо! Той е създаден, за да бъде смачкан! АКО ХОРАТА МОЖЕХА ДА ПОЕМАТ ПОСЛЕДИЦИТЕ ОТ СОБСТВЕНИТЕ СИ ДЕЙСТВИЯ, ТЕ БИХА МИСЛИЛИ ДВА ПЪТИ ПРЕДИ ДА ДЕЙСТВАТ!

ЖИВОТ СЛЕД СМЪРТТА ЧРЕЗ ОСЪЩЕСТВЯВАНЕ НА ЕГОТО

Човек съзнава, че някой ден ще умре. Другите животни знаят, че ще умрат, когато смъртта им наближава, но животното усеща, че си отива от този свят, едва когато смъртта му е сигурна. И дори тогава то не знае какво точно става при умирането. Често се изтъква, че животните приемат смъртта благосклонно, без страх или съпротивление. Това е красива представа, но е вярна само в случаите, когато смъртта за животното е неизбежна.

Когато едно животно е болно или ранено, то ще се бори за живота си с всяка капчица сила, която му е останала. Ако човек не беше толкова „високо развит“, тази непоклатима воля за живот би дала и на него борбения дух, от който се нуждае, за да остане жив.

Добре известен факт е, че много хора умират, просто защото се предават и повече не ги е грижа. Това е разбираемо, когато човек е много болен, без явен шанс за оздравяване. Но не винаги е така. Човек е станал ленив. Той се е научил да намира лесния изход. Дори самоубийството е станало по-малко отблъскващо, отколкото редица други грехове. Религията е изцяло виновна за това.

В повечето религии смъртта се рекламира като голямо духовно пробуждане — това, за което човек се подготвя през целия си живот. Тази представа е много привлекателна за някой, който не е имал задоволителен живот, но за тези които са преживели всички радости, които животът може да предложи, има голям ужас, свързан с умирането. И така би трябвало да е. Страстта за живот е това, което ще позволи на жизнения човек да продължи да живее и след неизбежната смърт на неговата плътска обвивка. Историята показва, че хората които са отдавали живота си в името на някакъв идеал, са били обожествявани заради тяхното мъченичество. Религиозните и политическите лидери са били много умели в изготвянето на своите планове. Издигайки мъченика като блестящ пример за неговите последователи, те елиминират реакцията на здравия разум, че преднамереното самоунищожение противоречи на всяка животинска логика. За Сатаниста мъченичеството и безличният героизъм не са свързани с честта, а с глупостта. Това, разбира се, не важи за ситуации, в които се касае сигурността на любимия човек. Но да отдадеш собствения си живот за нещо толкова безлично като политически или религиозен спор, е най-крайният мазохизъм.

Животът е единственото голямо удовлетворяване — смъртта е единственото голямо въздържане. За човек, който е удовлетворен от земното си съществуване, животът е като парти, а никой не обича да си тръгва от едно хубаво парти. Поради същата причина, ако човек прекарва добре тук на земята, той няма да отдаде така охотно живота си, заради обещанието за някакъв задгробен живот, за който не знае нищо. Източните мистични вероучения учат хората да се дисциплинират срещу всякаква съзнателна воля за успех, за да могат да се разтворят във „Вселенското Космическо Съзнание“ — само и само, за да се избегне Доброто здравословно самоудовлетворение или честната гордост в земната реализация!

Интересно е да се отбележи, че в областите, в които процъфтява този вид вероучение, материалните блага не са лесно постижими. Поради тази причина господстващото религиозно вероучение трябва да е такова, което хвали последователите си за това, че се отричат от материалните неща и че избягват използването на определения, което придава някаква значимост на материалните блага. По този начин хората могат да бъдат укротявани, за да приемат жребия си, без значение колко малък може да е той.

Сатанизмът използва много етикети. Ако нямаше наименования, малцина от нас биха разбрали нещо в живота, още по-малко биха му придали някакво значение — а значението изисква разпознаване, нещо което всеки желае, особено източният мистик, който се опитва да докаже на всеки колко дълго може да медитира и колко много може да издържи на лишения и болка в сравнение с ближния си.

Източните философии проповядват разтварянето на човешкото его преди то да започне да поражда грехове. За Сатаниста е немислимо да си представи его, което преднамерено би избрало отрицанието си.

В страни, където това се използва като подкуп за доброволно обеднелите, е разбираемо защо философия, която проповядва отрицанието на егото би послужила на една полезна цел — поне за тези, които имат власт и за които би било пагубно, ако народът им е недоволен. Но да имаш всякаква възможност за материална печалба, а да избереш тази форма на религиозна мисъл, изглежда наистина глупаво!

Източният мистик силно вярва в прераждане. За човек, който няма почти нищо в този живот, възможността да може да е бил цар в предишния си живот или да може да бъде такъв в следващия си живот, е много привлекателна и до голяма степен успява да уталожи нуждата му за самоуважение. Ако няма нищо, с което да могат да се гордеят през този живот, те може да се утешават като мислят, че „винаги има бъдещи животи“. Никога не е идвало на ум на вярващия в прераждане да се запита защо ако неговият баща, дядо, прадядо и т.н. са развили „добра карма“ чрез придържането си към същата вяра и етика (каквито са неговите сега) — защо тогава той живее в лишения, а не като махараджа?

Вярата в прераждане осигурява един красив фантастичен свят, в който човек може да намери подходящ начин да изрази егото си, а в същото време да твърди, че е разтворил егото си. Това проличава най-много от ролите, които хората си избират за миналите си или за бъдещите си животи.

Вярващите в прераждане не винаги си избират благороден образ. Ако човекът е със достопочтена и консервативна природа, той често би си избрал колоритния мошеник или гангстер, задоволявайки по този начин своето алтернативно его. Или пък, жена с високо социално положение може да си избере блудницата или прословутата куртизанка, за да се охарактеризира в някой предишен живот.

Ако хората можеха да се освободят от клеймото, лепнато върху личното осъществяване на егото, те не биха имали нужда Да играят такива самоизмамни игри като вярата в прераждане, посредством която задоволяват естествената си необходимост от осъществяване на егото.

Сатанистът вярва в пълното удовлетворение на егото си. Сатанизмът всъщност е единствената религия, която проповядва засилване и поощряване на егото. Само когато собственото Му его е достатъчно осъществено, човек може да си позволи да бъде мил и любезен към другите, без да се лишава от чувството си за собствено достойнство. Обикновено считаме самохвалкото за човек с голямо его, а всъщност хваленето му е резултат от нуждата да задоволи едно изтощено его.

Религионистите принуждават своите последователи да вървят в крак чрез потискане на егото им. Като карат последователите си да се чувстват по-низши, страховитостта на техния бог е осигурена. Сатанизмът насърчава последователите си да развиват добро и силно его, защото това им дава самоуважението, необходимо за едно жизнерадостно съществуване през този живот.

Ако човек е бил достатъчно жизнерадостен през целия си живот и се е борил докрай за земното си съществуване, това е неговото его, което ще откаже да умре, дори и след издъхването на плътта, която е обитавало. Малките деца са достойни за възхищение, заради устремния си ентусиазъм за живот. Пример за това е малкото дете, което отказва да отиде в леглото, когато нещо вълнуващо продължава да тече, и след като вече е сложено да спи, то ще се промъкне надолу по стълбите, за да наднича през завесата и да дебне. Същата тази детинска жизненост ще позволи на Сатаниста да надникне през завесата на мрака и смъртта и да остане неразривно свързан със земята.

Сатанинската религия не поощрява саможертвата. Следователно, освен ако смъртта не се явява като удовлетворяване, поради крайни обстоятелства, които правят прекратяването на живота добре дошло облекчение от едно непоносимо земно съществуване, самоубийството не се одобрява от сатанинската религия.

Религиозните мъченици са отнемали собствения си живот не защото животът им е бил непоносим, а за да използват върховното си жертвоприношение като средство за прокарването на религиозната вяра.

В такъв случай трябва да допуснем, че ако самоубийството е извършено заради църквата, то се опрощава и дори се поощрява, макар и техните писания да го окачествяват като грях — защото религиозните мъченици от миналото винаги са били обожествявани.

Доста странно е, че другите религии считат самоубийството за греховно само тогава, когато то е извършено като удовлетворяване.

РЕЛИГИОЗНИ ПРАЗНИЦИ

Най-големият от всички празници в Сатанинската религия е собственият рожден ден. Това открито противоречи на най-святия от святите дни на другите религии, чиито последователи почитат някой специфичен бог, който е бил създаден в антропоморфна форма, по техен образ и подобие, показвайки по този начин, че егото не е действително погребано.

Сатанистът предугажда: „защо наистина не бъдеш честен и ако ще си създаваш бог по свой образ, защо не създадеш този бог като себе си?“. Всеки човек е бог, ако предпочете да се признае като такъв. И така, Сатанистът празнува рождения си ден като най-важния празник в годината. В края на краищата, не сте ли по-щастливи от факта, че вие сте се родили, отколкото заради раждането на някой, който дори не сте виждали? Или пък отделно от религиозните празници, защо трябва да отдаваме по-голяма почит на рождения ден на някой президент или на някоя историческа дата, отколкото на деня, в който сме дошли на този най-голям от всички светове?

Въпреки факта, че някои от нас може да не са го искали или поне не са го планирали специално, ние сме доволни, дори ако никой друг не е, че сме тук! Би трябвало да се самонасърчите, да си купите каквото искате, да се отнасяте към себе си като към цар (или бог), каквито сте, и въобще да отпразнувате рождения си ден, с колкото може повече великолепие и церемонии.

След собствения рожден ден, двата най-главни Сатанински празници са Валпургиева Нощ и Халоуийн (или Нощта На Вси Светии).

Света Валпургис или Валпурга, или Валбурга в зависимост от времето и мястото, в което човек се позовава на нея, била родена в Съсекс около края на VII или началото на VIII век и получила образованието си в Уинбърн, Дорсет, където след като станала монахиня, останала 27 години. След това, по настояване на чичо си, свети Бонифас и брат си, свети Вилибалд, отпътувала заедно с други монахини да основава манастири в Германия. Първото й установяване било в Бишофсхайм, в епархията на Майнц, две години по-късно (754 година) станала игуменка на Бенедиктианския женски манастир в Хайденхайм, в епархията на нейния брат Вилибалд, в Айхщад, Бавария, където друг неин брат, Винебалд, бил ръкоположен за игумен на манастир. След смъртта на Винебалд, през 760 година, тя наследила повереното му паство, запазвайки контрола си и над двата манастира до смъртта си, през 779 година. Мощите й били пренесени в Айхщад, където били положени в една куха скала, от която се отделяло някакъв вид асфалтово масло, в последствие известно като Маслото на Валпургис, за което се считало, че имало чудодеен ефект срещу болести. Пещерата станала обект на поклонение и една голяма църква била издигната на това място. Св. Валпурга се чества при различни случаи, но главно на 1-ви Май, който е нейният ден и заема мястото на един по-ранен Езически празник. Изумително е, че цялата тази дълга и отегчителна история била необходима просто за Да извини запазването на най-важния Езически празник в годината — грандиозната кулминация на Пролетното Равноденствие!

Майската Нощ е била ознаменувана като нощта, в която всички демони, призраци, зли духове и самодиви излизат, за да проведат своите диви пиршества, символизиращи плодовитостта на Пролетното Равноденствие.

Халоуийн — Нощта на Вси Светии или Денят на Вси Светии, се пада на 31-ви октомври или на 1-ви ноември. Първоначално Нощта на Вси Светии бил един от големите празници на огъня в Британия по времето на Друидите. В Шотландия това се свързвало с времето, когато духовете на мъртвите, демоните, вещиците и чародеите били необикновено активни и благосклонни. Колкото и да е парадоксално, Нощта на Вси Светии била също нощта, когато млади хора изпълнявали магически ритуали, за да определят бъдещите си избранници за женитба. Младежите по селата я чествали с много весели и чувствени пиршества, докато възрастните полагали големи грижи да предпазят домовете си от злите духове, вещиците и демоните, които имали изключителна сила през тази нощ.

Слънцестоенията и Равноденствията също се честват като празници, тъй като възвестяват първите дни на сезоните. Разликата между Слънцестоене и Равноденствие е семантична и определя взаимоотношението между Слънцето, Луната и неподвижните звезди. Слънцестоенето се отнася за лятото и зимата, а Равноденствието за есента и пролетта. Лятното Слънцестоене е през Юни, а зимното Слънцестоене през Декември. Есенното Равноденствие е през Септември, а пролетното Равноденствие е през Март. И равноденствията и слънцестоенията варират с ден-два от година на година, но обикновено се падат на 21-ия или 22-ия ден от месеца. Пет до шест седмици след тези дни се празнуват легендарните Сатанински пиршества.

ЧЕРНАТА МЕСА

Нищо не се е свързвало толкова много със Сатанизма, колкото Черната меса. Да кажем, че най-богохулната от всички религиозни церемонии не е нищо повече от една литературна измислица, е твърдение, което определено изисква смекчаване, но нищо не би могло да е по-вярно.

Популярната представа за Черната меса е такава: разпопен поп стои пред олтар, състоящ се от гола жена, разкрачена и с фрапантно разтворена вагина, сграбчила във всяка от разперените си ръце по една черна свещ, направена от лойта на некръстени бебета, а бокал с урина от проститутка (или кръв) е положен върху корема й. Над олтара виси обърнат кръст и триъгълни нафори от мухлясал хляб или гнила ряпа биват методично благославяни от свещеника, който благоговейно ги вмъква — измъква от вагината на олтара — дама. После, както са ни казвали, следвала инвокация на Сатаната и различни демони посредством редица молитви и псалми, напявани наобратно или изпъстрени със сквернословия… Като всичко това се изпълнявало в очертанията на „защитна“ пентаграма, начертана върху пода. Ако Дяволът се появявал, той неизменно заемал формата на страстен мъж, с глава на черен козел върху раменете. После следвало едно разнообразие от бичуване, горене на Молитвеника, орална стимулация на вагината, орална стимулация на пениса и обичайното целуване на задните части — всичко това на фона на гротескно рецитиране на светата Библия и звучно храчене върху кръста! И ако можело да се заколи някое бебе по време на ритуала — още по-добре, защото както всеки знае, това е любимият спорт на Сатаниста!

Ако всичко това звучи отблъскващо, тогава не е трудно да се разбере защо слуховете за Черната меса успяват да задържат вярващите в църквата. Никой „благочестив“ човек не би могъл да не вземе страната на инквизиторите, когато му се разказва за тези богохулства. Пропагандаторите на църквата са си вършели добре работата, уведомявайки по едно или друго време публиката за ересите и отвратителните действия на Езичниците, Катарите, Богомилите, Тамплиерите и др., които заради техните дуалистични философии и понякога — Сатанинска логика трябвало да бъдат унищожени.

Разказите за некръстени бебета, откраднати от Сатанистите за употреба в месата, не само че били ефикасни мерки на пропагандата, но осигурявали също и постоянен извор на доходи за Църквата под формата на такси за кръщенета. Никоя християнска майка, слушайки за тези диаболични похищения на деца, не би отказала детето й да бъде кръстено, както трябва, и колкото е възможно по-скоро.

Друга страна на човешката природа става очевидна от факта, че писателят или художникът с похотливи мисли можел да упражнява най-скверните си наклонности, обрисувайки дейността на еретиците. Цензорът, който преглежда всяка порнография, за да знае какво да предупреди другите, е съвременният еквивалент на средновековния летописец на скверните дела на Сатанистите (и разбира се, съвременните му журналистически съответствия). Считало се, че най-пълната порнографска библиотека в света е собственост на Ватикана!

В целуването на Дявола по задника по време на традиционната черна меса може лесно да се разпознае предвестника на съвременния термин за човек, който апелирайки към нечие чуждо его, извлича материална облага от него. Тъй като всички сатанински церемонии били изпълнявани за съвсем реални или материални цели, oscularum infame (сквернага целувка) се считала за символична потребност по-скоро за земен, отколкото за духовен успех.

Общоприето мнение е, че Сатанинската церемония или служба винаги се нарича Черна меса. Черната меса не е магическата церемония, която се практикува от Сатанистите. Сатанистът би използвал Черната меса само като форма на психодрама. Освен това, изпълнителите на една Черна меса не са по необходимост Сатанисти. Черната меса е по същество пародия на богослужението на Римската Католическа Църква, но може да се използва свободно като сатира срещу всякаква религиозна церемония.

За Сатаниста Черната меса, с нейното изопачаване на ортодоксалните обреди, не е нищо повече от излишно повторение. Богослуженията на всички установени религии са в действителност пародии на древни ритуали, изпълнявани от поклонниците на Земята и плътта. В опитите си да лишат от сексуалност и човещина езическите вярвания, по-късните привърженици на духовната вяра варосали истинските значения на Ритуалите, замествайки ги със скучни евфемизми, които сега се считат за „истинска литургия“. Дори ако Сатанистьт прекарвате всяка нощ в изпълняване на Черна меса, той пак не би извършвал по-голяма пародия от благочестивия посетител на Църквата, който несъзнателно участва в собствената си „Черна Меса“ — неговата гавра с прямите и емоционално здравословни Ритуали на езическата античност.

Всяка церемония, която се счита за Черна меса, трябва ефективно да шокира и скандализира, тъй като това изглежда е критерият за нейния успех. През Средните векове богохулството срещу Светата Църква било шокиращо. Сега обаче, Църквата е загубила страховития си имидж, който е имала по време на Инквизицията. Традиционната Черна меса не е вече безобразния спектакъл за дилетанта и за свещеника — ренегат, какъвто е била някога. Ако Сатанистът желае да създаде ритуал, който да е богохулство срещу някоя общопризната институция, с цел психодрама, той внимателно подбира такава, която не е модерно да се пародира. По такъв начин той наистина настъпва свещената крава.

Една съвременна Черна меса би трябвало да съдържа богохулство срещу такива „свещени“ теми като източния мистицизъм, психиатрията, психаделичното движение, ултралиберализма и т.н. Патриотизмът би трябвало да се подкрепя, наркотиците и техните гуровци да се очернят, войнстващите простаци да се обожествяват, а на упадъка на църковните теологии може дори да се даде един сатанински тласък.

Сатанинският маг винаги е бил катализаторът за противопоставянето, което е необходимо за моделиране на обществените вярвания. И в този случай една церемония от естеството на Черната меса може да послужи за постигането на една далечна магическа цел.

През 1666 година във Франция се случили няколко доста интересни събития. След смъртта на Франсоа Мансар, архитекта на трапезоида, чиято геометрия е станала прототипът на Къщата с духовете, по неговите планове бил построен Версайският дворец. Последната от очарователните Жрици на Сатаната, Жан-Мари Бувие (мадам Гийом) била засенчена от находчивата прагматичка и безскрупулна предприемачка Катрин Дешайе, иначе известна като Ла Воазен. Тя била бивша козметичка, която докато се занимавала от време на време с аборти и снабдявала с най-ефикасните отрови дамите, които желаели да елиминират нежеланите си съпрузи или любовници, внезапно открила разрешение в потресающите описания на „messe noir“10.

Със сигурност може да се каже, че тази 1666 година била годината на първата „комерсиална“ Черна меса! В района южно от Сен Дени, който сега се нарича Ла Гарен, Ла Воазен закупила една голяма къща със зидове и я обзавела с амбулатории, килии, лаборатории и… един параклис. Скоро мястото се превърнало в de riguer11 за кралски особи и по-низшестоящи любители, които присъствали и участвали в същия вид служба, спомената по-рано в тази глава. Организираната измама, вършена по време на тези церемонии била незаличимо отбелязана в историята като „истинската Черна меса“.

Когато Ла Воазен била арестувана на 13 март 1679 година (в Църквата на Нашата Благословена Дама на Добрите Вести, най-непредвидено), жребият бил вече хвърлен. Изродената дейност на Ла Воазен потъпкала величието на Сатанизма за много години напред.

След това, в средата на XVII век в Англия излязъл на мода „Сатанизмът за кеф и разнообразие“ под формата на Ордена на Медманхамовите Францисканци на Сър Френсис Дашууд, всеобщо известен като Hell-fire Club (Клубът на Пъкления Огън).

Като елиминирал кръвта, съсирените и свещите от бебешка лой на литургиите от предишното столетие, Сър Френсис се изхитрил да провежда ритуали, изпълнени с хубава мръсна забава и несъмнено осигурил колоритна и безвредна форма на психодрама за много от водещите светила на онова време. Едно интересно странично занимание на Сър Френсис, което дава ориентир за атмосферата в Клуба на пъкления огън, била групата наречена Dilettanti Club (Клубът на Дилетантите), на който той бил основател.

През XIX век Сатанизмът бива варосван от жалките опити на „бели“ магьосници, които се опитвали да извършват „черна“ магия. Това бил един доста парадоксален период за Сатанизма, характерен с писатели като Бодлер и Хайсмънс, които въпреки явното си вманиачаване със Злото, изглежда не били никак лоши момчета. Дяволът развил своята Луциферианска личност, за да се яви пред публика и постепенно се превърнал в джентълмена от дворцовия прием. Това била ерата на „експертите“ по черните изкуства, такива като Елифас Леви и безчет транс-медиуми, които с грижливо завързаните си духове и демони успели също така да завържат умовете и сърцата на мнозина, които в днешно време се наричат парапсихолози!

Що се отнася до Сатанизма, най-близките до него външни белези били новоезическите ритуали, провеждани в Херметичния Орден на Златната Зора на МакГрегър Мадърс и Алистър Кроули-евия по-късен Орден на Сребърната Звезда (A∴A∴ (A.’.A.’.) — Argentinum Astrum) и Ордена на Тамплиерите от Ориента (О.Т.О.)12, който параноично отрича всякаква връзка със Сатанизма, въпреки Кроулиевия самоналожен образ на Звяра от Откровението. Като изключим част от доста очарователната му поезия и повърхностните му познания за магически вехтории, когато не се катерел по планини, Кроули прекарвал по-голямата част от живота си, като позьор par excellence13 и се трудел извънредно много, за да изглежда зъл. Подобно на своя съвременник, преподобния (?) Монтегю Съмърс, Кроули явно прекарал по-голямата част от живота си, правейки си майтап с всичко, но последователите му в днешно време са някак си способни да откриват езотеричен смисъл във всяка негова дума.

Винаги успоредно текущи с тези общества са били секс-клубовете, които използват Сатанизма за основа — това продължава и до ден днешен, за което писачите от малките вестници трябва да са благодарни.

Ако Черната меса се е развила от една литературна измишльотина на Църквата до изродена комерсиална дейност, до психодрама за любители и иконоборци, до скрит довод за популярните медии… тогава къде се вмества тя в истинската природа на Сатанизма — и кой е практикувал Сатанинска магия в годините преди 1666-та?

Отговорът на тази загадка се крие в друга загадка. Дали човекът, по общо мнение считан за Сатанист, действително практикува Сатанизъм в истинския му смисъл или по-скоро от гл.т. на съставителите на мнения с благочестиви убеждения? Често се е споменавало, и то с право, че всички книги за Дявола са писани от служителите на Бога. Следователно е съвсем лесно да се разбере как посредством измислиците на богословите се е създала определена порода дяволопоклонници. Този някогашен „зъл герой“ не практикува непременно истински Сатанизъм. Нито пък е живо въплъщение на неограничената гордост или величието на Аз-а, което навлече на пост-езиче-ския свят дефиницията на църковника за злото. Той по-скоро е вторичен продукт на по-късна и по-усложнена пропаганда.

Псевдосатанистьт винаги е съумявал да се показва през цялата съвременна история заедно с неговите Черни меси с различна степен на богохулство, докато реалният Сатанист съвсем не толкова лесен за разпознаване като такъв.

Би било прекалено опростено да се каже, че всеки успяващ мъж и жена на Земята, без да знаят, са практикуващи Сатанисти, но жаждата за земен успех и произтичащата от нея реализация са несъмнено основание за обръщането на палеца на Св. Петър надолу. Ако влизането на богатия в Рая е толкова трудно, колкото опитът на камилата да премине през иглено ухо, ако любовта към парите е коренът на всяко зло — тогава трябва поне да допуснем, че най-могъщите хора на Земята са най-големите Сатанисти. Това важи за финансисти, индустриалци, папи, поети, диктатори, съставители на мнения от всяка разновидност и фелдмаршалите на световните афери.

Понякога посредством „изтичане на информация“ се оказва, че някои от загадъчните мъже или жени на Земята са се „забърквали“ в черните изкуства. Те, разбира се, се изкарани наяве като „тайнствените личности“ на историята. Имена като Распутин, Захаров, Калиостро, Розенберг и темподобни са брънки — нишки, така да се каже, които водят към истинското завещание на Сатаната… завещание, което се издига над етническите, расовите и икономическите различия и преходните идеологии. Сатанистът винаги е управлявал земята… и винаги ще я управлява, с каквото и име да бъде наричан.

Едно е сигурно: еталоните, философията и практиките, изложени на тези страници, са използвани от най-самореализиралите се и могъщи хора на Земята. В тайните помисли на всеки мъж и жена, пробуждани все пак от здрави и незамъглени умове, се крие потенциалът на Сатаниста, така както е било винаги. Знакът на Рогата ще се появи сега на мнозина, не на малцина, а Магьосникът ще застане отпред, за да получи признание.