Сатанински строфи

— 1 —

Осемнадесет месеца след сърдечния си пристъп Саладин Чамча отново излезе в ефир в отговор на телеграфираната новина, че баща му е в последния стадий на множествена мейлома, органически рак на костния мозък, който беше „сто процента смъртоносен“, както не сантиментално се изрази лекарката на Чамча, щом й позвъни, за да провери. Между бащата и сина отдавна нямаше истинска връзка, откакто Ченгиз Чамчауала изпрати на Саладин резултата от отсеченото му орехово дърво преди цяла вечност. Саладин изпрати кратка бележка, с която съобщаваше, че е оцелял в злополуката с „Бостан“ и му беше изпратено едно още по-стегнато послание в замяна: „Пол. тв. съобщение. Имах вече тази информация.“ Обаче когато телеграмата с лошата новина пристигна — подписалата беше непознатата втора жена Насрийн II и тонът беше твърде нелустросан: БАЩА ТИ БЪРЗО СИ ОТИВА + АКО ЖЕЛАЕШ ДА ВИДИШ ТАТКО, ПО-ДОБРЕ ПОБЪРЗАЙ + Н. ЧАМЧАУАЛА (МИСИС) — той откри за своя изненада, че след един цял живот объркани отношения с баща си, след дълги години на разлютени телеграми и „безвъзвратни раздели“ той отново беше способен на необъркана реакция. Просто непреодолимо задължително трябваше да стигне в Бомбай, преди Ченгиз да го напусне завинаги.

Той прекара по-голямата част от деня първо на опашката за визи пред консулския отдел на Индийския център и след това опитвайки се да убеди един уморен служител в неотложността на своята молба. Глупашки беше забравил да донесе телеграмата и като последица му беше казано, че тя е „въпрос на доказателство. Разбирате, че всеки може да дойде и да каже, че баща му умира, нали? За да стане по-бързо.“ Чамча се бореше да сдържи гнева си, но най-накрая избухна. „Приличам ли ви на ревнител на Халистан?“321 Служителят вдигна рамене. „Ще ви кажа кой съм — наведе се Чамча вбесен от вдигането на рамене. — Аз съм бедното копеле, което беше взривено от терористите, паднало тридесет хиляди фута от небето заради терористите и сега поради същите терористи трябва да бъда обиждай от писарушки като вас.“ Неговата молба за виза, поставена решително на дъното на голяма купчина от неговия враг, не беше удовлетворена преди да минат три дни. Първият достъпен полет беше тридесет и шест часа по-късно: това беше един 747 на Еър Индия и името му беше „Гюлистан“.

„Гюлистан“ и „Бостан“, близнаците райски градини — едната се пръсна на части и сега имаше друга… Чамча, движейки се надолу по ръкава, чрез който трети изход пускаше капка по капка пътници в самолета, видя името, изрисувано до отворената врата на 747, и стана няколко нюанса по-блед. Тогава чу обвитата в сари индийска стюардеса да го поздравява с един несъмнено канадски акцент и изгуби смелостта си, дръпна се бързо от самолета в рефлекс на откровен ужас. Докато стоеше там срещу невъзмутимата тълпа от пътници, чакащи да се качат на борда, той съзнаваше колко абсурдно трябва да изглежда с кафявата си кожена чанта в едната ръка, два калъфа за костюми в другата и очите му изскочили като на стълбчета; но за един дълъг миг той беше напълно неспособен да се движи. Тълпата започна да става неспокойна; ако това е артерия, усети се той да мисли, тогава аз съм проклетият съсирек. „Преди мен също ме беше бъбъбъз — каза един весел глас. — Но сега му знам нономера. Винаги мамахам с ръце по време на излитане и самолетът винаги изизлита в нененебето.“

— Днес върховната бобо-богиня безусловно е Лакшми — довери Сисодия над уискито, щом веднъж бяха на сигурна височина. (Той сдържа думата си, махайки диво с ръце, докато „Гюлистан“ се носеше надолу по пистата и след това се облегна доволно назад, скромно сияейки.) — Срасработва всеки път. И двамата пътуваха на горната палуба на 747, запазена за бизнес-класа непушачи, Сисодия се беше преместил на празното място до Чамча, подобно на въздух, изпълващ вакуум. — Наричай ме Уиски — настоя той. — Какво ви е заза-занятието? Колко печ-печелите? Колко време отсотс-отсъст-вахте? Познавате ли някои жени в града или искате попо-помощ? — Чамча затвори очи и съсредоточи мислите си върху своя баща. Най-тъжното нещо, осъзна той, е, че не можеше да си спомни и един-единствен щастлив ден с Ченгиз в целия си живот като мъж. А най-радващото нещо беше откритието, че дори непростимото престъпление да бъдеш баща на някого в крайна сметка можеше да бъде простено накрая. Дръж се, мълчаливо се молеше той, идвам толкова бързо, колкото мога. — В тези силно материални времена — обясни Сисодия — кой друг, ако не богинята на богбог-богатството? В Бомбай младите бизнесмени правят целонощни пуя-купони. Статуята на Лакшми стои начело с пропротегнати ръце и крушки, спускащи се по пръспръстите й. На екрана в кабината една стюардеса показваше различните процедури по сигурността. В ъгъла на екрана една монтирана вътре мъжка фигура превеждаше думите й на езика на знаците. Това е напредък, призна Чамча. Филм вместо човешки същества, малко нарастване на изискаността (знаците) и голямо нарастване на разходите. Високите технологии в услуга, привидно, на сигурността; докато всъщност пътуването по въздуха с всеки ден ставаше по-опасно, самолетният парк по света остаряваше и никой не можеше да си позволи да го обнови. Парчета падаха от самолети всеки ден или така изглеждаше и сблъскванията и разминаванията на косъм също нарастваха. Така филмът беше един вид лъжа, защото със съществуването си казваше: Вижте докъде сме готови да стигнем заради вашата сигурност. Ние дори ще направим филм за нея. Стил вместо същина, образ вместо действителност… — Планирам филм за нея с голям бюбюджет: — каза Сисодия. — Това под ннннай-голяма тайна. Може би един хит на Шри Деви, нанадявам се. Сега, когато завръщането на Джебраил се проваля, тя е върховната номер едно.

Чамча беше чул, че Джебраил Фаришта е поел по пътя на завръщането. Първият му филм „Разделянето на Арабско море“ беше избухнал лошо; специалните ефекти изглеждаха домашно правени, момичето в централната роля на Айша, някоя си Пимпле Билимория, била печално неспособна и изобразяването на архангела от Джебраил предизвикало много критики като нарцистично и мегаломанско. Дните, в които не можеше да направи нищо погрешно, бяха отминали; вторият му филм „Махунд“ беше блъснал всеки възможен религиозен риф и потъна без следа.

— Разбирате, той прпредпочете да тръгне с други продуценти — оплака се Сисодия. — Алалчността на една зззвезда. С мен ефефефектите винаги стават и добрият вкус може да прприемете като нещо разразбиращо се от само себе си. — Саладин Чамча затвори очи и се облегна назад в седалката си. Той беше изпил уискито си твърде бързо заради страха си от летене и главата му се беше замаяла. Сисодия изглежда не си спомняше миналата му връзка с Фаришта, което беше чудесно. Там беше мястото на тази връзка: в миналото. — Шш шридеви като Лакшми — пропя Сисодия не много уверено. — Сега това е чичисто злато. Ти си актьор. Би трябвало да ррработиш у додома. Обади ми се. Може би ще можем да работим зззаедно. Този филм: чиста плаплатина.

Главата на Чамча се въртеше. Какво странно значение придобиваха думите. Само преди няколко дни това „у дома“ щеше да звучи фалшиво. Но сега баща му умирайте и стари чувства простираха пипала, за да го сграбчат. Може би езикът му отново се обръщаше, пращайки акцента му на Изток заедно с останалото от него. Той не смееше да отвори уста.

Почти двадесет години по-рано, когато младият и наскоро преименуван Саладин с мъка изкарваше прехраната си в покрайнините на лондонския театър, за да поддържа достатъчно разстояние между себе си и баща си; и когато Ченгиз отстъпваше по други пътища, ставайки едновременно саможив и религиозен; по онова време един ден напълно неочаквано бащата беше писал на сина, предлагайки му къща. Имотът беше една построена безразборно господарска къща на възвишенията322 на Солан. „Първият имот, който някога съм притежавал — пишеше Ченгиз, — и затова е първият, който ти подарявам.“ Първата реакция на Саладин беше да схване предложението като уловка, като начин да го свърже наново с дома, с паяжината на бащината сила; и когато научи, че имотът в Солан отдавна беше реквизиран от индийското правителство в замяна на наем колкото за семки и че от много години е зает от мъжко училище, дарът беше разкрит и като измама. Какво го интересуваше Чамча, че училището беше готово да се отнася с него при всяко посещение, което се обезпокоеше да направи, като към гостуващ държавен глава, организирайки манифестации и гимнастически упражнения? Подобни неща допадаха на огромната суетност на Ченгиз, но Чамча не искаше нищо подобно. Важното беше, че училището отказваше да се мръдне; подаръкът беше безполезен и същевременно вероятно и административно главоболие. Той писа на баща си, отказвайки предложението. Това беше последният случай, когато Ченгиз Чамчауала се опита да му даде нещо. У дома се отдръпнаха от блудния син.

— Никога не забравям едно лилице — казваше Сисодия. — Ти си приятел на Мммими. Оцелелият от „Бостан“. Разбрах го веднага, когато те видях да се папаникьосваш на вратата. Надявам се, че не се чучувстваш твърде зззле. Саладин, сърцето му се сви, поклати глава, не, добре съм, честно. Сисодия, сияещ като коляно, грозно махна на една минаваща стюардеса и викна още уиски. — Такъв сссрам за Джебраил и неговата лейди — продължи Сисодия. — Такова хубаво име имаше тя: Алалалилуя. Какъв характер у това момче, колко ревревнив титип. Тежко за едно момодерно момиче. Разразделиха се със скандал. — Саладин отново се оттегли в един престорен сън. Точно се съвзех от миналото. Махай се, махай се.

Той тържествено беше обявил възстановяването си за завършено само пет седмици по-рано на сватбата на Мишал Суфян и Ханиф Джонсън. След смъртта на родителите й в пожара на „Шаандаар“ Мишал беше нападната от ужасно нелогично чувство за вина, което предизвика появата на майка й насън, която й напомняше: „Ако само ми беше подала пожарогасителя, когато те помолих. Ако само беше духала малко по-силно. Но ти никога не слушаш какво ти казвам и дробовете ти са толкова загнили от цигарите, че не можеш свещичка да духнеш, какво остава за горяща къща.“ Под суровия поглед на майка си Мишал се изнесе, взе си стая на друго място заедно с още три жени, кандидатства и получи старата работа на Джъмпи Джоши в спортния център и поведе борба със застрахователните компании, докато не платиха. Едва когато кафене „Шаандаар“ беше готово за отваряне под нейно ръководство, призракът на Хинд Суфян се съгласи, че е време да си замине в отвъдния живот; след което Мишал се обади на Ханиф и го помоли да се ожени за нея. Той беше твърде изненадан, за да отговори, и трябваше — да подаде телефона на един колега, който обясни, че котка е ухапала мистър Джонсън по езика и прие предложението на Мишал от името на онемелия адвокат. Така всички се възстановяваха от трагедията; дори Анахита, която трябваше да живее с една задушаващо старомодна леля, успя да изглежда зарадвана на сватбата, може би защото Мишал й беше обещала нейните собствени стаи в ремонтирания хотел „Шаандаар“.

Мишал беше помолила Саладин да бъде главният й свидетел, като признание за неговия опит да спаси живота на нейните родители и на път за регистрационната служба в буса на Пинкуала (всички обвинения срещу диджея и неговия шеф Джон Маслама бяха оттеглени поради липса на доказателства) Чамча каза на булката: „Чувствам днешния ден като ново начало и за себе си; може би за всички нас.“ В неговия собствен случай имаше байпасна операция и трудността да постигне съгласие с толкова много смърти и кошмарни видения за превръщането му отново в някакъв вид серен демон с разцепени копита. Също така за известно време беше професионално осакатен от толкова дълбок срам, че когато най-после отново започнаха да го наемат клиенти и да молят за някой от гласовете му, например за гласа на замразен грах или на пакет кренвирши, оформени като Петрушка, той чувстваше споменът за телефонните му престъпления да се надига в гърлото му и да задушава въплъщенията още при раждането им. На сватбата на Мишал обаче внезапно се почувства свободен. Беше хубава церемония главно защото младата двойка не можеше да се въздържа да не се целува по време на процедурата и трябваше да бъде подтикната от длъжностното лице (една приятна млада жена, която също посъветва гостите да не пият твърде много този ден, ако възнамеряват да карат кола) да побърза и да изкара думите, преди да стане време за пристигането на следващата сватбарска група. След това в „Шаандаар“ целуването продължи, целувките постепенно станаха по-дълги и по-откровени, докато накрая гостите се почувстваха така, сякаш прекъсват интимен миг, и се измъкнаха тихо, оставяйки Ханиф и Мишал да се наслаждават на страст толкова поглъщаща, че дори не забелязаха тръгването на приятелите им; те бяха забравили и за малката тълпа от деца, която се беше събрала пред прозорците на кафене „Шаандаар“, за да ги зяпа. Чамча, последният гост, който си тръгна, направи на новобрачните услугата да пусне щорите, за голямо разочарование на децата; и тръгна бавно надолу по новозастроената Хай стрийт, чувствайки се толкова лек, че наистина направи един вид смущаващ подскок.

Нищо не е вечно, мислеше той зад спуснати клепачи някъде над Мала Азия. Може би нещастието е континуумът, през който се движи човешкият живот, а радостта е само поредица от блясвания, от острови на течението. Ако не нещастието, то поне меланхолията… Тези мрачни мисли бяха прекъснати от силно хъркане на седалката до него. Мистър Сисодия, с чаша за уиски в ръка, беше заспал.

Продуцентът явно беше хит сред стюардесите. Те се щураха покрай спящата му личност, освобождавайки чашата от пръстите му и премествайки я на сигурно място, разстилайки одеяло върху долната му половина и вълнувайки се одобрително над хъркащата му глава: „Не прилича ли на кученце? Един малък симпатяга, кълна се!“ Неочаквано Чамча си спомни за дамите от обществото в Бомбай, потупващи го по главата по време на малките майчини soiree, и отблъсна сълзи на изненада. Сисодия наистина изглеждаше леко вулгарен; беше свалил очилата си преди да заспи и тяхното отсъствие му придаваше странно гол вид. В очите на Чамча той не приличаше на нещо повече от огромен лингам. на Шива323. Може би това беше причината за неговата популярност сред дамите.

Прелиствайки разсеяно списанията и вестниците, които му бяха предложени от стюардесите, Саладин случайно попадна на един стар познат с неприятности. Прочистеното от Хол Велънс Шоу на извънземните се беше провалило напълно в Съединените щати и свалено от екран. Още по-лошо, неговата рекламна агенция и клоновете й бяха погълнати от един американски Левиатан и беше вероятно Хол да е на път да бъде изхвърлен, завладян от отвъдатлантическия дракон, който той беше тръгнал да опитомява. Беше трудно да изпита съжаление към Велънс, безработен и паднал до няколкото си последни милиона, изоставен от своята любима мисис Торчър и нейните приятелчета, изхвърлен в забравата, запазена за паднали фаворити заедно с фалирали експерт-предприемачи и търгуващи с вътрешна информация финансисти, и бивши министри-отстъпници; но Чамча, летящ към смъртния одър на баща си, беше в толкова възбудено емоционално състояние, че успя да предизвика една прощаваща буца в гърлото си дори за злия Хол. На чия ли маса край басейна, чудеше се неопределено той, свири Бейби сега?

В Индия войната между мъжете и жените не показваше признаци на отслабване. В „Индиън Експрес“ той прочете справката за последното „самоубийство на младоженка“. Съпругът, Праджапати, е изчезнал. На следващата страница в седмичните малки обяви родителите на млади мъже все още изискваха, а родителите на млади жени гордо предлагаха булки с „пшеничен цвят“. Чамча си спомни приятеля на Зини, поета Бхупен Ганди, който говореше за подобни неща със страстна горчивина. „Как да се обвиняват другите, че имат предразсъдъци, когато собствените ни ръце са толкова мръсни? — беше произнесъл с патос той. — Много от вас в Британия говорят за преследване. Добре, не съм бил там, не познавам вашето положение, но според моя личен опит никога не съм бил способен да се чувствам удобно, описван като жертва. Според класовата терминология очевидно не съм. Дори в културно отношение тук намираш целия фанатизъм, всички действия, свързвани с потиснически групи. Така докато много индийци са несъмнено потискани, аз не мисля, че някой от нас има право да претендира за подобно бляскаво положение.“

„Проблемът с радикалната критика на Бхупен — забеляза Зини — е, че реакционери като Салад баба тук обичат да я поглъщат лакомо.“

Бушуваше един оръжеен скандал; беше ли платило индийското правителство подкупи на посредници и след това тръгнало да ги прикрие? Огромни суми са забъркани, доверието в премиер-министър а беше отслабено, но на Чамча не можеше да се досажда с нещо подобно. Той зяпаше мътната фотография на една вътрешна страница — неясни подпухнали форми, плуващи в големи количества надолу по река. В един северноиндийски град е имало клане на мюсюлмани и техните трупове били захвърлени във водата, където очаквали богослужението на някакъв Гефър Хекзъм. Там имаше стотици подути и гранясали тела; смрадта сякаш се издигаше от страницата. И в Кашмир един преди популярен министър-председател, който беше „направил едно съгласуване“ с Конгресната партия, беше замерян с обувки по време на клетвените молитви от групи разярени ислямски фундаменталисти. Общностността, сектанското напрежение бяха вездесъщи: сякаш боговете отиваха на война. Във вечната битка между красотата на света и неговата жестокост жестокостта печелеше терен с всеки изминал ден. Гласът на Сисо-дия се натрапи на тези мрачни мисли. Продуцентът се беше събудил, за да види фотографията от Меерут, втренчена от сгъваемата маса на Чамча.

— Истината е — каза той без обичайното си добродушие, — че религиозната вяра, която съдържа шифъра на най-високите ссстремежи на човешката раса, днес в нашата ссстрана е слуга на най-низки инстинкти и Бббог е творение на злото.

ИЗВЕСТНИ ПЕТНИТЕЛИ НА ИСТОРИЯТА324 ВИНОВНИ ЗА УБИЙСТВАТА, заяви правителствен говорител, но „прогресивни елементи“ отхвърлиха този анализ. ГРАДСКАТА ПОЛИЦИЯ ЗАМЪРСЕНА ОТ ОБЩНОСТНИ АГИТАТОРИ, внушаваше контрааргументът. ИНДУИСТКИ НАЦИОНАЛИСТИ ИЗПАДНАХА В AMOK. Един политически двуседмичник съдържаше снимки на плакати, издигнати на Джума Масджид в стария Делхи. Имамът, мъж с увиснал корем и цинични очи, който можеше да бъде открит през повечето сутрини в „градината си“ — пустош от червена почва и отпадъци в сянката на джамията, — броящ рупии, дарени от вярващите, и навиващ всяка банкнота поотделно, така че сякаш държеше шепа подобни на бееди цигари — и който сам не беше чужд на общностната политика, явно беше решен да извлече максимална полза от ужаса в Меерут. Загасете огъня под нашите гърди, крещяха плакатите. Поздравете с почит тези, които срещнаха мъченичеството от куршумите на полицията. Още: Уви! Уви! Уви! Събудете премиер-министъра! И накрая, повикът за действие: Ще се съблюдава бандх325 и датата за стачката.

— Лоши дни — продължи Сисодия. — Защото за фифи-филмите, също и ТВ и икономиката Ддделхи има вредни последствия. — След това се развесели, когато приближиха стюардесите. — Трябва да призная, че съм члечлен на клук-луба на правилите го на миля височина326, — каза той весело в обсега на слуха на прислужващите. — А ти? Да видя ли какво мога да уруруредя?

О, на какви дисоциации е способен човешкият разум, мрачно се възхищаваше Саладин. О, противопоставящите се „азове“, блъскащи и мушкайки се в тези торби от кожа. Не е чудно, че не можем да останем съсредоточени върху нищо за твърде дълго; не е чудно, че изобретихме устройства за дистанционно скачане по каналите. Ако обърнем тези инструменти към самите себе си, можем да открием повече канали, отколкото някога си е мечтал някой кабелен или сателитен магнат… Той самият беше усетил мислите си да се скитат, без значение колко силно се опитваше да ги съсредоточи върху баща си, към въпроса за мис Зинат Вакил. Предварително беше пратил телеграма, съобщавайки й за пристигането си; щеше ли тя да посрещне самолета? Какво може или не може да се случи помежду им? Беше ли той, оставяйки я, невръщайки се, изгубвайки връзка за известно време, направил Непростимото нещо? Беше ли тя — помисли той и беше шокиран от осъзнаването, че просто не му беше хрумнало по-рано — омъжена? Влюбена? Обвързана? И за самия себе си: какво в действителност искаше? Ще узная, когато я видя, помисли си той. Бъдещето, дори когато беше проблясък, забулен от въпроси, не можеше да бъде затъмнено от миналото; дори когато смъртта излизаше в средата на сцената, животът продължаваше, борейки се за равни права.

Полетът мина без произшествия.

Зинат Вакил не чакаше на летището.

— Ела с мен — махна Сисодия. — Колата ми е дошла да ме взевземе, така че, моля, позволи ми да те зазакарам.

Тридесет и пет минути по-късно Саладин Чамча беше на Скендъл Пойнт, стоейки пред портите на детството с чанта и калъфи за костюми, гледайки във вносната видеоконтролна система за отваряне. Лозунги против наркотиците бяха изрисувани по стената на оградата: ВСИЧКИ СЪНИЩА СА УДАВЕНИ, КОГАТО ЗАХАРТА Е КАФЯВА. И: БЪДЕЩЕТО Е ЧЕРНО, КОГАТО ЗАХАРТА Е КАФЯВА. Кураж, старче, стегна се той и позвъни веднъж, както беше наредено, решително, за да привлече вниманието.

В плодородната градина пънът на отсеченото орехово дърво грабна неспокойния му поглед. Сега вероятно го използват като маса за пикници, горчиво размишляваше той. Баща му винаги е имал дарба за мелодраматичния, самосъжалителен жест и да обядва върху една повърхност, която съдържаше толкова емоционален кипеж — без съмнение, с много дълбоки въздишки между големите залъци, — щеше да отговаря точно на характера му. Сега щеше ли да направи театър и от своята смърт, чудеше се Саладин. Какво ефектно представление за съчувствие можеше да изнесе сега старото копеле! Всеки в близост до един умиращ мъж беше оставен напълно на неговата милост. Удари, стоварени от смъртен одър, оставяха синини, които никога не избледняваха.

Неговата мащеха изплува от мраморната господарска къща на умиращия мъж, за да поздрави Чамча без никакъв намек на омраза.

— Салахудин. Добре е, че дойде. Това ще повдигне духа му, а сега духът му е този, с който трябва да се бори, защото тялото му е повече или по-малко kaput.

Тя беше може би шест или седем години по-млада, отколкото щеше да бъде Саладиновата майка, но от същия птичеподобен калъп. Неговият едър нападателен баща е бил забележително постоянен поне в тези неща.

— Колко му остава? — попита Саладин.

Насрийн беше също толкова откровена, колкото телеграмата й беше подсказала.

— Може да е всеки момент.

Миеломата беше навсякъде из „дългите кости“ на Ченгиз — ракът беше донесъл собствения си речник в къщата; човек повече не говореше за ръце и крака — и в черепа му. Ракови клетки били открити дори в кръвта около костите.

— Трябваше да го забележим — каза Насрийн и Саладин започна да усеща силата на волята на старата лейди, с която тя управляваше чувствата си. — Неговата очебийна загуба на тегло през тези последни две години. Оплакваше се и от болки например в коленете. Знаеш как е. При един стар човек хвърляш вината върху неговата възраст, не си представяш някоя подла, грозна болест.

Тя спря, защото имаше нужда да овладее гласа си. Кастурба, бившата ая, беше дошла да се присъедини към тях в градината. Излезе, че нейният съпруг Валаб беше умрял от старост в съня си преди почти една година: една по-лека смърт от тази, която сега си прогризваше пътя навън от тялото на неговия работодател, прелъстителя на жена му. Кастурба все още се обличаше в старите ярки сарита на Насрийн: днес беше избрала една от най-зашеметяващите черно-бели опарт-щампи. Тя също поздрави Саладин сърдечно: прегръдки целувки сълзи.

— Колкото до мен — хълцаше тя, — никога няма да престана да се моля за чудо, докато съществува и един-единствен дъх в бедните му дробове.

Насрийн II прегърна Кастурба; всяка от жените отпусна глава върху рамото на другата. Близостта между двете жени беше непринудена и неопетнена от сръдни; като че близостта на смъртта беше отмила караниците и ревностите на живота. Двете стари дами се успокояваха една друга в градината, всяка утешавайки другата за предстоящата загуба на най-скъпоценното нещо: любовта. Или по-скоро: любимия.

— Ела — каза Насрийн на Саладин. — Трябва да те види, pronto.

— Знае ли? — попита Саладин. Насрийн отговори уклончиво.

— Той е интелигентен човек. Продължава да пита къде е отишла цялата кръв? Казва, че има само две болести, при които кръвта изчезва по този начин. Едната е туберкулоза.

— Но — настоя Саладин — никога ли не произнася думата? Насрийн сведе глава. Думата не беше произнесена нито от Ченгиз, нито в негово присъствие.

— Не би ли трябвало да знае? — попита Чамча. — Няма ли право човек да се подготви за смъртта си?

Той видя очите на Насрийн за миг да проблясват. Кой си мислиш, че си, та да ни казваш какъв е дългът ни? Ти пожертва всички права. След това потъмняха и когато проговори, гласът й беше равен, неразвълнуван, нисък.

— Може би си прав. Но Кастурба простена:

— Не! Как да му кажеш на бедния човек? Това ще разбие сърцето му.

Ракът беше сгъстил кръвта на Ченгиз до степен, при която сърцето му изпитваше огромно затруднение да помпа кръвта из тялото му. Беше замърсил кръвния поток с чужди тела, клетки, които щяха да нападнат всяка кръв, която му се преливаше, дори кръвта от собствената му кръвна група. Значи и по този незначителен начин не мога да му помогна, разбра Саладин. Ченгиз лесно можеше да умре от страничните ефекти, преди ракът да го умори. Ако не умреше от рака, краят щеше да дойде или под формата на пневмония, или от бъбречна недостатъчност; лекарите, знаещи, че не могат да направят нищо за него, го бяха изпратили да го чака.

— Тъй като миеломата е органична, химиотерапия или адиационна терапия не се използват — обясни Насрийн. — Единственият медикамент е лекарството мелфалан, което в някои случаи може да удължи живота дори с години. Беше ни съобщено обаче, че той е в категорията, която не реагира на мелфалановите таблетки.

Но не му е било казано, настояваше вътрешният глас на Саладин. И това е грешка, грешка, грешка.

— Въпреки това се случи чудо — изплака Кастурба. — Лекарите казаха, че обикновено това е един от най-болезнените ракове; но баща ти не изпитва никакви болки. Ако човек се моли, понякога се дарява милост. Диагностицирането на рака беше отнело толкова време заради анормалното отсъствие на болка; той се беше разпространявал в тялото на Ченгиз най-малко две години.

— Сега трябва да го видя — меко поиска Саладин. Носач беше внесъл чантата и калъфите му за костюми вътре, докато те говореха; сега, най-после, той последва дрехите си вътре.

Интериорът в къщата беше непроменен — щедростта на втората Насрийн към паметта на първата изглеждаше безгранична, най-малко през тези дни, последните на земята на техния общ съпруг — с изключение на колекцията й от птици (папуняци и редки папагали под стъклени камбани, един възрастен кралски пингвин в залата с мрамор и мозайки, чийто клюн бе покрит с рояци малки червени мравки) и кутиите й с прободени пеперуди, прибрани вътре от Насрийн II. Саладин мина покрай тази цветна галерия от мъртви крила към кабинета на баща си — Ченгиз беше настоял да освободи спалнята си и да му бъде внесено легло в намиращото се долу облицовано с дървена ламперия убежище, пълно с проядени книги, така че хората да не трябва по цял ден да тичат нагоре-надолу, докато се грижат за него — и да стигнат най-накрая до вратата на смъртта.

На младини Ченгиз Чамчауала беше придобил объркващото умение да спи с широко отворени очи, „стоящ нащрек“, както обичаше да казва. Сега, когато Саладин тихо влезе в стаята, въздействието на тези отворени сиви очи, сляпо втренчени в тавана, беше несъмнено обезкуражаващо. За един миг Саладин помисли, че е закъснял твърде много; че Ченгиз е умрял, докато е бъбрил в градината. Тогава мъжът в леглото издаде поредица слаби покашляния и протегна несигурна ръка. Саладин Чамча тръгна към баща си и склони глава под милващата длан на стария човек.

Да се влюбиш в собствения си баща след дългите яростни десетилетия беше ведро и красиво чувство; едно обновяващо, даващо живот нещо, искаше да каже Саладин, но не го направи, защото звучеше вампирски; като че изсмуквайки този нов живот от баща си, правеше място в тялото на Ченгиз за смъртта. Въпреки че го запазваше в мълчание, Саладин се чувстваше с всеки час по-близо до много стари, отхвърляни „азове“, много алтернативни Саладиновци — или по-скоро Салахудиновци, — които се бяха отцепили от него, когато правеше различните си избори в живота, но които явно бяха продължили да съществуват, може би в паралелните светове на квантовата теория. Ракът буквално беше оголил Ченгиз Чамчауала до кокал; бузите му бяха рухнали в празнините на черепа и той трябваше да поставя дунапренени възглавници под задните си части заради атрофията на плътта си. Но тя го беше оголила и от неговите недостатъци, от всичко това, което беше високомерно, тиранично и жестоко в него, така че палавият, обичащ и блестящ мъж отдолу лежеше открит, още веднъж видим за всички. Ако само можеше да бъде такъв човек през целия си живот, усети се да желае Саладин (който за пръв път от двадесет години беше започнал да намира звученето на своето пълно, неанглизирано име за приятно). Колко тежко е да откриеш баща си едва когато няма друг избор, освен да кажеш сбогом.

На сутринта след завръщането си Салахудин Чамчауала беше помолен от баща си да го обръсне. Кожата на Ченгиз висеше по лицето му на меки кожени бузи и космите му (когато Салахудин изпразни машината) приличаха на пепел. Салахудин не можеше да си спомни кога за последен път е докосвал лицето на баща си по този начин, нежно опъвайки кожата, докато безжичната самобръсначка се движеше по нея, и след това милвайки я, за да се увери, че е гладка. Когато свърши, той продължи за миг да плъзга пръсти по бузите на Ченгиз.

— Погледни стария човек — каза Насрийн на Кастурба, когато влязоха в стаята, — не може да свали очи от момчето си.

Ченгиз Чамчауала се хилеше изтощено, разкривайки уста, пълна със съсипани зъби, покрити с плюнка и трохи.

Когато баща му отново заспа, след като беше накаран от Кастурба и Насрийн да изпие малко количество вода, и се втренчи нагоре — в какво? — със своите отворени, сънуващи очи, които можеха да виждат в три свята едновременно, действителния свят на неговото внимание, пророческия свят на сънищата и наближаващия живот след смъртта (така поне Салахудин се хвана в един момент да си представя); след това синът отиде в старата спалня на Ченгиз за почивка. Гротескни глави от оцветена теракота бляскаха надолу към него от стените: един рогат демон, циничен арабин с ястреб на рамото си, плешив мъж, завъртащ очи нагоре и плезещ в паника езика си, когато една голяма черна муха каца на веждата му. Неспособен да спи под тези фигури, които познаваше през целия си живот и същевременно мразеше, защото беше започнал да ги вижда като портрети на Ченгиз, той най-накрая се премести в друга неутрална стая.

Събуждайки се в ранната привечер, той слезе долу, за да открие двете стари жени пред стаята на Ченгиз, които се опитваха да определят подробностите на неговото лечение. Освен всекидневното хапче мелфалан му бяха предписани цяла батарея лекарства в опит да се преборят гибелните странични въздействия на рака: анемия, пресилване на сърцето и така нататък. Изозорбид динитрат, две таблетки четири пъти на ден, фуроземид, една таблетка три пъти, предни-золон, шест таблетки два пъти дневно…

— Аз ще свърша това — каза той на облекчените стари жени. — Поне едно нещо, което мога да направя.

Агарол срещу запека му, спиронолактон за Бог знае какво и един зилорик, алопуринол: той внезапно си спомни, луда работа, един древен театрален преглед, в който един английски критик, Кенет Тайнън, си беше представил многосричните герои в „Тембълейн Велики“ на Мърлоу като „орда хапчета и чудотворни лекарства, наумили си да се погубят едно друго“:

Нещата, които човешката памет изхвърля нагоре! Но може би този фармацевтичен Тембълейн не беше толкова лоша възхвала за падналия монарх, лежащ тук в пълния си с книжни червеи кабинет, втренчен в три свята, чакайки края.

— Хайде, абба327 — появи се той с весела маршова стъпка пред него. — Време е да ти спасим живота.

Все още на мястото си на една полица в кабинета на Ченгиз: някаква си медно-пиринчена лампа, за която смятаха, че има силата да изпълнява желания, но досега (защото никога не я бяха потърквали) неизпитана. Донякъде потъмняла, сега тя гледаше надолу умиращия си собственик и от своя страна беше наблюдавана от единствения му син. Който за един миг беше силно изкушен да я свали, потърка три пъти и да поиска от джина с тюрбан на главата магия… обаче Салахудин остави лампата на мястото й. Тук нямаше място за джинове, вампири или ифрити; не можеха да бъдат разрешени духове или фантазии. Никакви магически формули; само безсилието на хапчетата.

— Тук е лечителят — пропя Салахудин, тракайки с малките шишенца, събуждайки баща си от сън.

— Лекарства — Ченгиз гримасничеше по детски, — Бърр, гадост, уух.

Тази нощ Салахудин накара Насрийн и Кастурба да спят удобно в собствените си легла, докато той бдеше над Ченгиз от един дюшек на пода. След среднощната си доза изозорбид умиращият мъж спа три часа и след това трябваше да отиде до тоалетната. Салахудин фактически го вдигна на крака и беше учуден от лекотата на Ченгиз. Той винаги е бил тежък мъж, но сега беше жив обяд за напредващите ракови клетки… В тоалетната Ченгиз отказа всякаква помощ.

— Той няма да те остави и едно нещо да свършиш — оплака се с любов Кастурба. — Какъвто си е плах човек.

По пътя обратно в леглото той се облягаше леко на ръката на Салахудин и се влачеше напред на плоски стъпала в стари износени домашни пантофи, докато останалата му коса стърчеше под смешни ъгли, а главата му бе протегната клюнообразно напред върху мършавия крехък врат. Салахудин внезапно закопня да вдигне стария човек, да го залюлее на ръце и да запее нежна утешителна песен. Вместо това той избъбри в този най-малко подходящ момент, молба за сдобряване.

— Абба, аз дойдох, защото не исках между нас повече да има недоразумения…

Шибан идиот! Да те направи дяволът на въглен, страхливецо белосан328. Посред проклетата нощ. И ако не е разбрал, че умира, тази малка реч пред смъртния одър със сигурност му е позволила да го направи. Ченгиз продължи да влачи крака, натискът върху ръката на сина му се увеличи съвсем слабо.

— Това вече няма значение — каза той. — Забравено е, каквото и да е било.

На сутринта Насрийн и Кастурба пристигнаха в чисти сарита, изглеждаха отпочинали и се оплакваха:

— Беше толкова ужасно да спим далече от него, че не мигнахме.

Те се хвърлиха върху Ченгиз и техните милувки бяха толкова нежни, че Салахудин изпита чувството, че шпионира интимни моменти, както се случи на сватбата на Мишал Суфян. Той тихо излезе от стаята, докато тримата любовници се прегръщаха, целуваха и плачеха.

Смъртта, великият факт, плетеше своята магия около къщата на Скендъл Пойнт. Салахудин й се предаде като всички останали, дори и Ченгиз, който през този втори ден често се усмихваше със старата си мошеническа усмивка, онази, която казваше: зная какво става, ще участвам, не мислете, че сте ме излъгали. Кастурба и Насрийн непрекъснато се суетяха над него, вчесвайки косата му, придумвайки го да яде и пие. Езикът му беше уголемен в устата, правеше думите му малко неясни и преглъщането трудно; той отказваше всичко влакнесто или жилаво, дори пилешките гърди, които беше обичал цял живот. Лъжица супа, картофено пюре, лъжичка яйчен крем. Бебешка храна. Когато сядаше изправен в леглото, Салахудин сядаше зад него: Ченгиз се облягаше на тялото на сина си, докато ядеше.

— Отворете къщата — изкомандва Ченгиз тази сутрин. — Искам да видя няколко усмихнати лица тук вместо вашите три навъсени сурати. Така след дълга пауза дойдоха хора: стари и млади, полузабравени братовчеди, чичовци, лели; неколцина приятели от старото време на националистическото движение, остарели в покер среброкоси джентълмени с ахкани329 и монокли, служители на различните фондации и филантропични организации, създадени преди години от Ченгиз, съперници-производители на селскостопански течности за пръскане и изкуствен тор. Истинско пликче с бонбони асорти, помисли си Салахудин; но също така се възхити как красиво се държеше всеки в присъствието на умиращия мъж: младите говореха задушевно с него за живота си, като че го уверяваха, че самият живот е непобедим, предлагайки му богатата утеха да бъде член на великата процесия на човешката раса, докато старите събуждаха миналото, така че той разбираше, че нищо не е забравено, нищо не е изгубено; че въпреки годините самоналожено уединение той оставаше свързан със света. Смъртта изтъкваше най-доброто у хората; беше добре да ти бъде показано — осъзна Салахудин, — че хората бяха и такива: внимателни, обичащи, дори благородни. Ние все още сме способни на възторг, мислеше той в празнично настроение; въпреки всичко ние все още можем да превъзхождаме. Една красива млада жена — на Салахудин му хрумна, че това сигурно беше негова племенница и той се почувства засрамен, че не знае името й — правеше моментални снимки с „Полароид“ на Ченгиз и неговите посетители и болният мъж много се забавляваше, кривейки се, след това целуваше многото предлагани бузи с една светлина в очите, която Салахудин определи като носталгия. Като празненство на рожден ден е, помисли той. Или: като Бдението над Финеган. Мъртвият отказва да легне и оставя на живите да се забавляват на воля.

— Трябва да му кажем — настоя Салахудин, когато посетителите си тръгнаха. Насрийн сведе глава и кимна. Кастур-ба избухна в сълзи.

Казаха му следващата сутрин, като помолиха специалиста да присъства, за да отговори на всеки въпрос, който Ченгиз би имал. Специалистът Паникар (име, което англичаните със сигурност ще произнесат погрешно и ще се кикотят на това, помисли Салахудин, както мюсюлманите на Факхар)330 пристигна в десет, блестящ от самоувереност.

— Аз би трябвало да му кажа — каза той, взимайки нещата под контрол. — Повечето пациенти се чувстват засрамени, ако позволят на своите най-скъпи да видят страха им.

— Дръжки ще направите — каза Салахудин с такава ярост, че това го изненада.

— Е, в такъв случай — вдигна рамене Паникар, правейки се, че си тръгва, което спечели спора, защото сега Насрийн и Кастурба се помолиха на Саладин:

— Моля, нека не се караме.

Салахудин, победен, въведе доктора при баща си и затвори вратата на кабинета.

— Имам рак — каза Ченгиз Чамчауала на Насрийн, Кастурба и Салахудин след тръгването на Паникар. Той говореше ясно, изговаряйки думата с предизвикателна, преувеличена грижа. — Много е напреднал. Не съм изненадан. Казах на Паникар: „Това ви казах още първия ден. Къде другаде можеше да е отишла всичката кръв?“

Пред кабинета Кастурба каза на Салахудин:

— Откакто дойде, в очите му имаше светлина. Колко беше щастлив вчера, с всички тези хора! Но сега очите му са замъглени. Той няма да се бори.

Този следобед Салахудин се оказа сам с баща си, докато двете жени подремваха. Откри, че той, който винаги беше толкова решителен да вади всичко на показ, да каже думата, сега беше стеснителен и мълчалив, не знаейки как да говори. Но Ченгиз имаше да казва нещо.

— Искам да знаеш — каза той на сина си, — че нямам изобщо никакъв проблем с това нещо. Човек трябва да умре от нещо и не е толкова тежко, както би било, ако умирах млад. Не храня празни надежди; зная, че никъде няма да отида след това. Това е краят. О’кей. Единственото нещо, от което се страхувам, е болката, защото когато има болка, човек губи достойнството си. Не искам това да се случи.

Салахудин беше поразен от благоговение. Първо човек се влюбва отново до ушите в баща си и след това се научава и да го гледа с уважение.

— Лекарите казват, че твоят случай е един на милион — отговори той правдиво. — Изглежда, че ти е спестена болката.

Нещо в Ченгиз се отпусна при това и Салахудин осъзна колко уплашен е бил старият човек, колко много се е нуждаел да му бъде казано…

— Уф — каза Ченгиз Чамчауала пресипнало. — Тогава съм готов. И между другото: в края на краищата ще получиш лампата.

Един час след това започна диарията: една тънка черна струйка. Изпълнените с мъка телефонни обаждания на Насрийн до спешното отделение на болницата „Брийч Кенди“ установиха, че Паникар не е на разположение. „Махнете агарола“ нареди дежурният лекар и вместо него предписа имодиум. Не помогна. Към 19 часа опасността от обезводняване нарасна и Ченгиз беше твърде слаб, за да седне за храненето си. Той почти нямаше апетит, но Кастурба успя да пъхне с лъжица в устата му няколко капки грис с обелени праскови. „Ммм, ммм“, каза той иронично, усмихвайки се с мошеническата си усмивка.

Той заспа, но до един часа става три пъти.

— За Бога — изкрещя Салахудин в телефона, — дайте ми домашния телефон на Паникар.

Но това беше против предписанията на болницата.

— Трябва да прецените — каза дежурната лекарка — дали е дошло времето да се подготви за края.

— Кучка — направи гримаса Салахудин Чамчауала.

— Много благодаря!

В три часа Ченгиз беше толкова слаб, че Салахудин го занесе до тоалетната.

— Изкарайте колата — викна той на Насрийн и Кастурба. — Отиваме в болницата. Веднага.

Доказателството за упадъка на Ченгиз беше, че този последен път позволи на сина си да му помогне.

— Черните лайна са лоша работа — каза той, задъхвайки се за въздух. Дробовете му се бяха напълнили застрашително; дишането му беше като че мехурчета си пробиват път през лепило. — Някои видове рак са бавни, но аз мисля, че този е много бърз. Влошаването е много бързо.

И Салахудин, апостолът на истината, казваше утешителни лъжи:

— Абба, не се тревожи. Ще се оправиш. Ченгиз Чамчауала поклати глава.

— Отивам си, сине — каза той.

Гърдите му се повдигнаха; Салахудин сграбчи едно голямо пластмасово канче и го задържа под устата на Ченгиз. Умиращият мъж повърна повече от пинта храчки, смесени с кръв: и след това беше твърде слаб, за да говори. Този път Салахудин трябваше да го носи до задната седалка на мерцедеса, където седна между Насрийн и Кастурба, докато Салахудин подкара с максимална скорост към болницата „Брийч Кенди“ на половин миля надолу по пътя.

— Да отворя ли прозореца, абба? — попита той в един момент и Ченгиз поклати глава и избълбука:

— Не!

Много по-късно Салахудин осъзна, че това беше последната дума на баща му.

Спешното отделение. Тичащи крака, стол на колела, вдигане на Ченгиз на едно легло, завеси. Един млад лекар правеше, каквото трябва да се направи, много бързо, но без никакво внушение за скорост. Харесвам го, помисли си Салахудин. След това лекарят го погледна в очите и каза:

— Не мисля, че ще оживее.

Усещането беше като че някой го халоса в стомаха. Салахудин разбра, че се е бил вкопчил в напразна надежда: те ще го оправят и ще го отведем у дома, това още не е „тя“; и незабавната му реакция на думите на лекаря беше ярост.

— Вие сте механикът. Не ми казвайте, че колата не иска да запали; поправете проклетото нещо.

Ченгиз лежеше по гръб, давейки се в дробовете си.

— Не можем да се доберем до гърдите му в тази курта, може ли…

— Срежете я. Направете каквото трябва.

Капки, проблясванията на отслабващото биене на сърцето на един екран, безпомощност. Младият лекар промърмори:

— Няма да е твърде дълго сега, така че…

При което Салахудин Чамча направи нещо тъпо. Той се обърна към Насрийн и Кастурба и каза:

— Елате бързо, веднага. Елате да кажете сбогом.

— За Бога! — избухна лекарят. — Жените не заплакаха, но се приближиха до Ченгиз и всяка взе по една ръка. Салахудин почервеня от срам. Той никога нямаше да узнае дали баща му е чул смъртната присъда, процедила се от устните на сина му.

Сега Салахудин намери по-добри думи, неговият урду се бе завърнал при него след дълго отсъствие. Ще бъдем до теб, абба. Всички те обичаме много. Ченгиз не можеше да говори, но това беше — не беше ли? — да, трябва да е било — леко кимване на признание. Той ме чу. Тогава съвсем внезапно Ченгиз Чамчауала напусна лицето си; все още беше жив, но беше отишъл някъде другаде, беше се обърнал навътре, за да погледне там това, което имаше да се види, каквото и да беше то. Той ме учи как да умра, помисли си Салахудин. Той не отмества поглед, а гледа смъртта право в очите. В нито един момент от своето умиране Ченгиз Чамчауала не произнесе името на Бога.

— Моля — каза лекарят, — излезте пред завесата и ни позволете да направим нашия опит.

Салахудин отведе жените няколко крачки встрани и сега, когато завесата скриваше Ченгиз от погледите им, те заплакаха.

— Закле се, че никога няма да ме напусне — ридаеше Насрийн, чийто железен контрол накрая бе разрушен, — и си отиде. Салахудин отиде да погледне през пролуката в завесата и видя волтаж в тялото на баща му, внезапната зелена назъбеност на пулса на екрана на монитора; видя лекар и сестри да блъскат гърдите на баща му; видя поражение.

Последното нещо, което видя на лицето на баща си, точно преди последния безполезен опит на лекарския екип, беше появата на един толкова дълбок ужас, че смрази Салахудин до мозъка на костите. Какво е видял? Какво беше това, което го чакаше, което чака всички нас, което докарва такъв страх в очите на един храбър мъж? — Сега, когато беше свършило, той се върна до леглото на Ченгиз и видя устата на баща си изкривена нагоре в усмивка.

Той помилва тези скъпи бузи. Не го обръснах днес. Той умря с набола брада. Колко студено беше лицето му вече, но мозъкът, мозъкът беше запазил малко топлина. Бяха пъхнали памук в ноздрите му. Но да предположим, че е било грешка? Ами ако иска да диша? Насрийн Чамчауала беше до него.

— Да закараме баща ти вкъщи — каза тя.

Ченгиз Чамчауала се завърна у дома в линейка, лежащ на алуминиева носилка на пода между двете жени, които го бяха обичали, докато Салахудин ги следваше с колата. Санитари го положиха да почива в кабинета му; Насрийн пусна климатика на максимум. В края на краищата това беше тропическа смърт и скоро слънцето щеше да се покаже.

Какво е видял, продължи да си мисли Салахудин. Защо този ужас? И отде тази последна усмивка?

Отново дойдоха хора. Чичовци, братовчеди, приятели поеха отговорност за организирането на всичко. Насрийн и Кастурба седяха на бели постелки на пода в стаята, в която някога Саладин и Зини бяха посетили грубияна Ченгиз; с тях седяха жени, за да оплакват, много от тях рецитираха отново и отново калма с помощта на кимащи глави. Салахудин беше раздразнен от това, но му липсваше волята, за да им каже да спрат. Тогава дойде моллата и съши покривката, която щеше да обгърне Ченгиз, и дойде време да се измие тялото; и въпреки че имаше много мъже и нямаше нужда той да помага, Салахудин настоя. — Ако той можеше да погледне смъртта си в очите, тогава и аз мога. — Когато баща му беше измит, докато обръщаха тялото му насам-натам под командването на моллата, една натъртена и провиснала плът, с дълъг кафяв белег от операция на апендикс, Салахудин си припомни единствения друг път в живота му, когато беше видял своя плътски скромен баща гол: той беше на девет години, влизайки погрешка в банята, където Ченгиз взимаше душ, и видът на бащиния му пенис беше шок, който той никога не забрави. Този дебел тумбест орган, подобен на тояга. 0, тази мощ и незначителността на неговия собствен…

— Очите му не искат да се затворят — оплака се моллата. — Трябваше да го направите преди това.

Набит прагматичен тип бе този молла с брадата без мустаци. Отнасяше се към мъртвото тяло като към всекидневно нещо, нуждаещо се от миене, както колата, прозореца или чинията имат нужда.

— Ти си от Лондон? Самия Лондон? — Бях там много години. Бях портиер в хотел „Кларидж“. — Оо? Така ли? Колко интересно. Човекът искаше да води салонни разговори! Салахудин беше ужасен. Това е баща ми, не разбираш ли?

— Тези дрехи — попита моллата, посочвайки последното облекло на Ченгиз от курта и паджама, тези, които болничният персонал беше разрязал, за да стигне до гърдите му. — Имаш ли нужда от тях?

— Не. не. Вземи ги. Моля.

— Много си любезен.

Малки парченца черен плат бяха напъхани в устата на Ченгиз и под клепачите му.

— Този плат е бил в Мека — каза моллата.

— Извади го!

— Не разбирам. Това е свят плат.

— Чу ме: вън, вън. Нека Бог се смили над душата ти.

И:

Носилката, поръсена с цветя, подобно на извънмерно бебешко креватче.

Тяло, обвито в бяло, със стружки от сандалово дърво за аромат, разпръснати върху него.

Още цветя и едно покривало от зелена коприна със стихове от Корана по него, избродирани със златни конци.

Линейка с носилка, почиваща в нея, очакваща разрешението на вдовиците да тръгне.

Последно сбогом от жените.

Гробището. Опечалени мъже, втурнали се да вдигнат носилката на своите рамене, стъпкват крака на Салахудин, откъсвайки парче от нокътя на големия му пръст.

Сред опечалените един отчужден стар приятел на Ченгиз тук въпреки двойната си пневмония; и друг джентълмен, плачещ изобилно, самият той ще умре на следващия ден; асорти — крачещите летописи на живота на един мъртъв човек.

Гробът. Салахудин се спуска в него, застава откъм главата, гробарят откъм краката. Ченгиз Чамчауала е спуснат надолу. Тежестта на бащината ми глава, лежаща върху ръката ми. Аз я положих в гроба.

Светът, беше писал някой, е място, което доказваме като действително, умирайки в него.

Чакаше го, след като се върна от гробището: една медна и пиринчена лампа, неговото подновено наследство. Той отиде в кабинета на Ченгиз и затвори вратата. Там бяха старите му пантофи до леглото: той се беше превърнал, както предсказа, в „чифт празни обувки“. Чаршафите още носеха отпечатъка от тялото на баща му; стаята беше пълна със задушаващ парфюм: сандалово дърво, камфор, карамфил. Той взе лампата от полицата и седна на писалището на Ченгиз. Изваждайки носна кърпа от джоба си, потърка чевръсто: един път, два пъти, три пъти.

Всички светлини светнаха изведнъж. Зинат Вакил влезе в стаята.

— О, Боже, съжалявам, може би искаше да са изгасени, но със спуснати щори просто ще е много тъжно.

Размахвайки ръце, говорейки високо със своя красив дрезгав глас, с коса, сплетена веднъж завинаги в конска опашка до кръста, ето я тук, неговият личен джин.

— Чувствам се толкова лоша, че не дойдох по-рано, просто се опитвах да те нараня, какво време избрах, толкова глупаво робуване на собствените прищевки, яр, хубаво е да те видя, бедно осиротяло гъсе!

Беше същата както винаги, потопена в живота до шия, съчетавайки случайни лекции по изкуство в университета с лекарската си практика и политическата дейност.

— Знаеш ли, бях в проклетата болница, когато дойде? Бях точно там, но не знаех за баща ти, докато не свърши, и дори тогава не дойдох да те прегърна, каква кучка, ако искаш да ме изхвърлиш, няма да се оплаквам.

Това беше щедра жена, най-щедрата, която познаваше. Когато я видиш, ще узнаеш, беше си обещал той, и излезе, че е вярно.

— Обичам те — чу се той да казва, карайки я да се спре в крачка.

— О’кей, няма да те държа отговорен за това — най-накрая каза тя, изглеждайки страшно доволна. — Равновесието на съзнанието ти сигурно е нарушено. Имаш късмет, че не си в някоя от нашите големи, големи държавни болници; те слагат умопобърканите до пристрастени към хероина и има такъв наркотрафик в болничните стаи, че бедните шизоици свършват с лоши навици. Както и да е, ако го кажеш пак след четиридесет дена, внимавай, защото тогава може би ще го взема на сериозно. Точно сега може да е заболяване.

Повторното влизане на Зини (непобедена и изглежда необвързана) в живота му завърши процеса на обновление, на възстановяване, който беше най-изненадващият и парадоксален резултат от смъртоносната болест на баща му. Старият му английски живот, неговите странности, неговите злини, сега изглеждаха много далече, дори неуместни, подобно на неговия съкратен псевдоним.

— Крайно време беше — одобри Зини, когато й каза за връщането си към Салахудин. — Сега най-после можеш да спреш да играеш.

Да, това приличаше на началото на нов етап, в който светът ще бъде твърд и действителен и в който вече я нямаше широката фигура на един родител, стояща между него и неизбежността на гроба. Един осиротял живот, подобно на Мохамедовия, подобно на всеки. Един живот, осветен от една странно лъчиста смърт, която продължаваше да блести в съзнанието му подобно на един вид вълшебна лампа.

Трябва да мисля за себе си отсега нататък като живеещ непрекъснато и преди всичко в бъдещето, реши той няколко дена по-късно в Зининия апартамент на Софая Колидж Лейн, докато се съвземаше в леглото от зъбатото й въодушевление при правенето на любов. (Тя плахо го беше поканила у дома си, като че сваляше було след дълго криене.) Но една история не може да бъде отхвърлена толкова лесно, все пак той живееше също и в настоящия момент на миналото и старият му живот се готвеше отново да се надигне около него, за да завърши последното си действие.

Той осъзна, че е богат човек. Според разпорежданията в завещанието на Ченгиз огромното богатство на магната и безбройните му бизнес интереси трябваше да бъдат управлявани от изтъкнати попечители, като доходите бъдат разделяни поравно между три лица: втората жена на Ченгиз Насрийн, Кастурба, която споменаваше в документа като „в истинския смисъл на думата моята трета“ и неговия син, Салахудин. Обаче след смъртта на двете жени попечителството можеше да бъде разпуснато, щом Салахудин решеше: накратко той наследяваше всичко. „При условие — лукаво беше добавил Ченгиз Чамчауала, — че нехранимайкото приеме дара, който преди това отхвърли с презрение, а именно реквизираното училище, разположено на Солан, Химачал Прадеш.“ Ченгиз може и да бе отсякъл едно орехово дърво, но никога не бе опитвал да изреже Салахудин от завещанието си. — Къщите на Пали Хил и Скендъл Пойнт обаче бяха изключени от тези разпореждания. Първата направо преминаваше у Насрийн Чамчауала, втората също веднага ставаше изцяло собственост на Кастурбабаи, която бързо обяви намерението си да продаде старата къща на строителни компании. Мястото струваше милиони рупии и Кастурба беше напълно несантиментална към недвижимо имущество. Салахудин яростно възрази и беше жестоко повален.

— Аз живях целия си живот тук — съобщи му тя. — Затова само аз мога да реша.

Насрийн Чамчауала беше напълно безразлична към съдбата на стария дом.

— Още един жилищен блок с асансьори и един къс по-малко от стария Бомбай — вдигна рамене тя. — Какво значение има? Градовете се променят.

Тя вече се готвеше да се върне на Пали Хил, сваляйки кутиите с пеперуди от стените, събирайки препарираните си птици в салона.

— Зарежи това — каза Зинат Вакил. — Така и така не би могъл да живееш в този музей.

Тя беше права, разбира се; едва беше решил да обърне лице към бъдещето и веднага започна да се занимава с глупости и да съжалява за края на детството.

— Тръгнала съм да се срещна с Джордж и Бхупен, спомняш ли си? — каза тя. — Защо не дойдеш с мен? Трябва да започнеш да се гмуркаш в града.

Джордж Миранда току-що бе завършил един документален филм за общностите, интервюирайки индуисти и мюсюлмани с всякакви отсенки на мненията. Фундаменталисти от двете религии веднага бяха опитали да издействат заповед за забрана на прожекциите на филма и въпреки че бомбайс-ките съдилища бяха отхвърлили това искане, случаят беше отишъл нагоре до Върховния съд. Джордж, дори по-брадясал, с по-дълга коса и по-увиснал търбух, отколкото Салахудин си го спомняше, пиеше ром в една пивница в Дхоби Талао331 и блъскаше масата с песимистични юмруци.

— Това е Върховният съд със славата на шах Бано! — извика той, имайки предвид прословутия случай, в който под натиска на ислямски екстремисти съдът беше отсъдил, че плащането на алименти противоречи на волята на Аллах, правейки по такъв начин индийските закони по-реакционни, отколкото например тези на Пакистан. — Така че аз нямам голяма надежда.

Той засукваше безутешно восъчните краища на своя мустак. Новата му приятелка, една висока слаба бенгалка с къса коса, която Салахудин оприличи донякъде на Мишал Суфян, избра този момент, за да нападне Бхупен Ганди за публикуването на малко томче стихотворения за посещението му на „малкия храмов град“ Гагари в западните планински вериги. Стихотворенията били критикувани от десните индуисти; един изтъкнат южноиндийски професор обявил, че Бхупен „се лишил от правото да бъде наричан индийски поет“, но по мнението на младата жена, Сватилеха, Бхупен е бил прелъстен от религията в една опасна двойственост. С провиснала сива коса, сериозно, със сияещо лунообразно лице, Бхупен се защити:

— Казах, че единствените насаждения в Гагари са каменните богове, извадени от кариерите на хълмовете. Говорих за стада легенди, които освещават звънтенето на кравешки звънци, пасящи по склоновете. Това не са двойствени образи.

Сватилеха не беше убедена.

— Днес — настоя тя — нашите позиции трябва да са изказани с кристална яснота. Всички метафори са способни да бъдат изтълкувани превратно.

Тя предложи своята теория. Обществото е оркестрирано от онова, което тя наричаше великите наратори: история, икономика, етика. В Индия развитието на един корумпиран и затворен държавен апарат е „изключило народните маси от етическия проект“. В резултат те търсеха етическо удовлетворение в най-стария от всички наратори, който е религиозната вяра. „Но тези наратори са манипулирани от теокрацията и различните политически елементи по един напълно ретрограден начин“.

Бхупен каза:

— Ние не можем да отречем вездесъщността на вярата. Ако пишем така, че да предрешаваме, че подобна вяра е по някакъв начин заблуждение или неистина, тогава не сме ли виновни в елитизъм, в налагане на нашия мироглед на масите?

Сватилеха беше изпълнена с пренебрежение.

— Днес в Индия се очертават фронтовете — кресна тя. — Мирски срещу религиозен, светлината срещу мрака. По-добре да избереш на коя страна си.

Бхупен стана да си ходи ядосан. Зини го успокои.

— Не можем да си позволим схизми. Трябва да се изработи план.

Той отново седна и Сватилеха го целуна по бузата.

— Съжалявам — каза тя. — Твърде много университетско образование, винаги казва Джордж. Аз просто доказвах пример.

Бхупен, успокоен, се престори, че я боксира по носа; кризата отмина.

Бяха се срещнали, разбра сега Салахудин, за да обсъдят своя дял в една забележителна политическа демонстрация: образуването на човешка верига, простираща се от Входа към Индия332 до най-крайните северни предградия на града в подкрепа на „националната интеграция“. Комунистическата партия на Индия (марксисти) наскоро била организирала точно същата човешка верига в Керала с голям успех.

— Но — доказваше Джордж Миранда — тук в Бомбай ще бъде напълно различно нещо. В Керала КП (м) е на власт. Тук с тези копелета от Шив Сена на власт ние можем да очакваме всякакъв вид тормоз, от полицейски прегради до истински нападения на сганта върху части от веригата — особено когато преминава през крепостите на Сена в Мазагаон и както ще се наложи.

— Въпреки тези опасности — обясни Зини на Салахудин, подобни публични демонстрации бяха съществени. При нарастването на общностното насилие — и Меерут беше само най-скорошното от дълга поредица смъртоносни произшествия — беше наложително да не се позволи на силите на дезинтеграцията да си правят каквото искат. — Ние трябва да покажем, че действат и противоположни сили.

Салахудин беше малко развеселен от скоростта, с която животът му отново беше започнал да се променя. Аз да взимам участие в КП (м) мероприятие. Чудесата никога няма да се свършат; наистина трябва да съм влюбен.

Щом нещата бяха уговорени — колко приятели всеки от тях ще успее да доведе, къде да се съберат, какво да се носи като храна, напитки и материали за първа помощ — те се отпуснаха, гаврътнаха наведнъж евтиния тъмен ром, дрънкаха несвързано и тогава беше първият път, когато Салахудин чу слух за странното поведение на Джебраил Фаришта, които бяха започнали да обикалят града, и почувства старият му живот да го убожда като скрит трън; чу миналото като далечен тромпет да звънти в ушите му.

Този Джебраил Фаришта, който се завърна в Бомбай от Лондон, за да хване нишките на своята филмова кариера, не беше, по всеобщо съгласие, старият неустоим Джебраил.

— Мъжът изглежда дяволски склонен да поеме по пътя на самоубийството — обяви Джордж Миранда, който добре познаваше всички кинаджийски клюки. — Кой знае защо? Разправят, че е малко подивял, защото е бил нещастен в любовта.

Салахудин си сдържа устата затворена, но почувства лицето му да се сгорещява. Али Коун отказа да приеме обратно Джебраил след пожарите в Брикхол. По въпроса за прошката никой не беше помислил да се допита до невинната и тежко наранена Алилуя; отново направихме нейния живот периферен на нашия. Джебраил беше казал на Салахудин в един последен и малко напрегнат телефонен разговор, че се връща в Бомбай „с надеждата, че никога не трябва да я виждам отново през остатъка от живота си, нито теб или този проклет студен град“. И ето че сега беше тук и по думите на всички съсипваше живота си и на родна земя.

— Прави някакви странни филми — продължи Джордж. — А този път е трябвало да вложи собствените си пари. След два провала продуцентите бързо се измъкнаха. Така че ако и този потъне, той ще фалира, унищожен, фунтош.

Джебраил се беше заловил с един римейк на историята на Рама333 със съвременни дрехи, в който героите и героините бяха станали зли и покварени, вместо чисти и свободни от греха. Той беше един развратен, пиян Рама и лекомислен Сита, докато Равана, кралят на демоните, беше изобразен като почтен и честен човек.

— Джебраил играе Равана — обясни Джордж, омаян от ужас. — Изглежда, че нарочно се опитва да предизвика последен сблъсък с религиозните сектанти, знаейки, че не може да спечели, че ще бъде разкъсан на парчета.

Няколко членове от екипа вече се били оттеглили от снимките и давали огнени интервюта, обвинявайки Джебраил в „богохулство“, „сатанизъм“ и други провинения. Неговата последна любовница, Пимпле Билимория, беше видяна на корицата на „Кино-блиц“ да казва: „Беше като да целуваш дявола.“ Старият проблем на Джебраил със серния дъх явно се беше върнал усилен.

Неговото ексцентрично поведение било накарало езиците да мелят дори повече, отколкото за избора му на сюжет за филма.

— Някои дни е ласкавост и светлина — каза Джордж. — А друг път идва на работа като Господ Бог всемогъщи и наистина настоява хората да коленичат. Аз лично не вярвам, че филмът ще бъде завършен, освен ако и докато не се оправи с психическото си здраве, което аз откровено смятам за засегнато. Първо болестта му, след това самолетната катастрофа, след това нещастната любов: могат да бъдат разбрани проблемите на човека.

А имаше и по-злостни слухове: неговите данъчни далавери се разследвали; полицаи го били посетили, за да задават въпроси за смъртта на Реха Мерчант и съпругът на Реха, кралят на сачмените лагери, бил заплашил да „счупи всички кокали в тялото на копелето“, така че за няколко дни Джебраил е трябвало да бъде придружаван от телохранители, когато използвал асансьорите в Еверест Вилас; а най-лошото от всичко били намеците за нощните му посещения на градския район на червените фенери, където, както се твърдеше, често посещавал определени заведения на Форас Роуд, докато дада не го изхвърлили, защото жените били наранявани.

— Казват, че някои от тях били сериозно наранени — каза Джордж. — Че трябвало да бъдат платени големи подкупи. Не зная. Хората приказват какво ли не. Тази Пимпле рипна, разбира се, право при победителите. Мъжът, който мрази жените. Тя самата се изкарва звезда и femme fatale от цялата работа. Но има нещо не наред у Фаришта. Чух, че познаваш човека — завърши Джордж, поглеждайки Салахудин: който се изчерви.

— Не много добре. Само заради самолетната катастрофа и въобще.

Той беше смутен. Изглежда Джебраил не беше успял да избяга от вътрешните си демони. Той, Салахудин, беше повярвал — сега се оказа наивно, — че събитията по време на брикхолския пожар, когато Джебраил спаси живота му, донякъде ги бяха пречистили и двамата, бяха тласнали тези дяволи във всепоглъщащите пламъци; че фактически любовта беше показала, че може да прояви очовечаваща сила, толкова голяма, колкото тази на омразата; че достойнствата могат да преобразяват хората също толкова, колкото порока. Но нищо не беше вечно; излезе, че никое лечение не е завършено.

— Филмовата индустрия е пълна с ненормалници — разпалено казваше Сватилеха на Джордж. — Само се погледни, мистър.

Но Бхупен стана сериозен.

— Винаги съм гледал на Джебраил като на положителна сила — каза той. — Актьор от малцинството, който играе роли от много религии и бива приеман. Ако е изгубил популярност, това е лош знак.

Два дни по-късно Салахудин Чамча прочете в неделните вестници, че един международен екип от алпинисти на път да опита изкачване на Скрития връх е пристигнал в Бомбай; и когато видя, че сред отбора е прочутата „Кралица на Еверест“ мис Алилуя Коун, той имаше странното усещане, че е преследван, усещане, че сенките от въображението му излизат в действителния свят, че съдбата придобива бавната, съдбоносна логика на сън.

Сега зная какво е призрак — помисли си той. — Недовършена работа, ето какво е.

Пребиваването на Али в Бомбай през следващите два дена започна да го занимава все повече и повече. Съзнанието му настояваше да прави странни връзки между например явното възстановяване на краката й и края на връзката й с Джебраил: сякаш той я беше осакатявал със своята ревнива любов. Неговото рационално съзнание знаеше, че всъщност проблемът с дюстабана предхождаше отношенията й с Джебраил, но той беше навлязъл в странно мечтателно настроение и изглеждаше глух за логиката. Какво в действителност правеше тук? Защо наистина беше дошла? Той стигна до убеждението, че някаква ужасна орис е предопределена от съдбата.

Зини, чиято работа в операционната, лекциите в университета и организирането на човешката верига не й оставяха сега никакво време за Салахудин и неговите настроения, погрешно смяташе съсредоточеното му мълчание като израз на съмнения — във връщането му в Бомбай, във въвличането му в политическа дейност от вид, който винаги му е бил омразен, в нея. За да прикрие страховете си, тя му говореше под формата на лекции.

— Ако си сериозен в отърсването си от своята чуждестранност, Салад баба, тогава не изпадай вместо нея в някаква безкоренна забрава. О’кей? Ние всички сме тук. Всички сме точно пред теб. Ти наистина трябва да направиш един опит да се запознаеш като възрастен с това място, това време. Опитай се и прегърни този град такъв, какъвто е, не някакъв детски спомен, който едновременно те прави носталгичен и те разболява. Приближи го до себе си. Действително съществуващото място. Направи неговите грешки свои. Стани негово създание, принадлежи му.

Той кимаше отсъстващо и тя, мислейки, че той се готви да я напусне отново, се втурна навън с такава ярост, че го остави дълбоко учуден.

Дали да телефонира на Али? Беше ли й казал Джебраил за гласовете?

Дали да се опита да се срещне с Джебраил?

Нещо предстои да се случи, предупреждаваше вътрешният му глас. Ще се случи и не знаеш какво е и нищичко не можеш да промениш. О, да: ще е нещо лошо.

То се случи в деня на демонстрацията, която въпреки всички трудности мина с твърде голям успех. Съобщиха за няколко малки сблъсъка в района Мазагаон, но общо взето проявата беше дисциплинирана. Наблюдатели на КП(м) съобщиха за непрекъсната верига от мъже и жени, държащи се за ръце от единия до другия край на града, и Салахудин, стоейки между Зини и Бхупен на Мохамед Али Роуд, не можеше да отрече силата на гледката. Много хора във веригата бяха просълзени. Заповедта да се хванат за ръце беше дадена от организаторите — Сватилеха изпъкваше между тях, пътувайки в задната част на един джип с мегафон в ръката — точно в осем сутринта; един час по-късно, когато върховият трафик на града достигна своя клаксониращ връх, тълпата започна да се разпръсква. Обаче въпреки хилядите, взели участие в проявата, въпреки мирния й характер и положително послание образуването на човешката верига не беше показано по новините на Дордашан телевизия. Нито пък Всеиндийското радио съобщи за събитието. Мнозинството на подкрепящата правителството преса на местните езици също пропусна всякакво споменаване… Един всекидневник на английски език и един неделен вестник отпечатаха репортажи; това беше всичко. Зини, спомняйки си за отношението към веригата в Керала, беше предсказала това оглушително мълчание, докато тя и Салахудин вървяха пеш към вкъщи.

— Това е комунистическо шоу — обясни тя. — Така че официално не е събитие.

Какво беше обсебило заглавията на вечерните вестници?

Какво крещеше на читателите с огромни букви, докато на човешката верига не беше разрешен и шепот с дребен шрифт?

Тялото на уважавания филмов продуцент С. С. Сисодия било открито от домашната прислуга, лежащо в центъра на килима в дневната на апартамента на прочутия актьор мистър Джебраил Фаришта с дупка в сърцето. Мис Алилуя Коун намерила смъртта си в смятано за свързано с първия случай произшествие, падайки от покрива на небостъргача, от който няколко години по-рано мисис Реха Мерчант беше хвърлила децата и себе си върху цимента долу.

Сутрешните вестници бяха по-малко двусмислени за последната роля на Фаришта. ФАРИШТА Е ЗАПОДОЗРЯН, ИЗБЯГВА.

— Връщам се в Скендъл Пойнт — каза Салахудин на Зини, която, разбирайки погрешно това оттегляне в глъбините на собствения дух, се разпали:

— Мистър, по-добре е да решиш.

Тръгвайки си, той не знаеше как да я успокои, как да й обясни смазващото го чувство за вина, за отговорност: как да й каже, че тези убийства бяха черните цветя на семена, посети от него много отдавна?

— Просто трябва да помисля — каза той едва-едва, потвърждавайки подозренията й. — Само ден или два.

— Салад баба — каза тя рязко, — трябва да ти го кажа, човече. Страхотно време си избрал, наистина.

През нощта след участието в човешката верига Салахудин Чамчауала гледаше през прозореца на детската си спалня нощните форми на Арабско море, когато Кастурба почука настойчиво на вратата му.

— Един човек е тук, за да се види с теб — каза тя, почти просъсквайки думите, откровено уплашена.

Салахудин не беше видял никого да влиза през портата.

— През входа за прислугата — каза Кастурба в отговор на въпроса му. — И, баба, слушай, това е онзи Джебраил. Джебраил Фаришта, за когото вестниците казват… — гласът й се изгуби и тя загриза нервно ноктите на лявата си ръка.

— Къде е?

— Какво да правя, бях уплашена — изплака Кастурба. — Казах му в кабинета на баща ти, той само чака там. Може би е по-добре да не отиваш. Да се обадя ли на полицията? Бапуре334, такова нещо.

— Не. Не се обаждай. Аз ще ида да видя какво иска. Джебраил седеше на леглото на Ченгиз със старата лампа в ръце. Той носеше един мръсен бял тоалет от курта-паджама и приличаше на човек, който е спал на открито. Очите му бяха разфокусирани, без светлина, мъртви.

— Спуно — каза той уморено, махвайки с лампата по посока на едно кресло. — Чувствай се като у дома си.

— Изглеждаш ужасно — рискува Салахудин, изтръгвайки от другия мъж една далечна, цинична, чужда усмивка.

— Седни и млъкни, Спуно — каза Джебраил Фаришта. — Тук съм, за да ти разкажа една история.

Значи ти си бил, разбра Салахудин. Наистина си го направил: и двамата си ги убил. Но Джебраил беше опрял върховете на пръстите си и със затворени очи започна историята си — която беше също така краят на много истории — така:

Беше и не беше така във време отдавна забравено.

Е, както и да е, стана горе-долу така:

Не мога да съм сигурен, защото когато дойдоха да се обадят, не бях на себе си, не, яр, изобщо не бях на себе си някои дни са тежки как да ти кажа какво нещо е болестта нещо като това но не мога да съм сигурен

Винаги една част от мен стои отвън крещейки не моля те недей но няма полза виждаш когато дойде болестта

Аз съм ангелът проклетият ангел на бога а тези дни е отмъщаващият ангел Гавриил отмъстителят винаги отмъщение защо

Не съм сигурен нещо подобно за престъплението да бъдеш човек

особено жена но не изключително хората трябва да плащат

Нещо подобно

Така той я доведе не искаше да направи нищо лошо сега го

зная той само искаше да се съберем нннне можеш ли да

видиш каза той тя още не те е зззабравила за нищо на света

и ти каза той все още си луд по нннея всички знаят всичко

което искаше беше ние да да да

Но аз чух строфи

Ти ме пипна Спуно,

Строфи

Розови ябълки лимонов пай сис буум ба

Обичам кафе обичам чай

Виолетките са сини розите червени спомняй си за мен когато

съм мъртъв мъртъв мъртъв

Такива неща

Не можах да ги извадя от тиквата си и тя се промени пред

очите ми наричах я как ли не курва такива неща и него че

зная за него

Сисодия развратник от някъде си зная какво искат да

ми се смеят в собствения ми дом нещо такова

Аз обичам масло аз обичам тост

Строфи Спуно как мислиш кой прави такива дяволски неща

Така призовах яростта на Бога насочих пръста си прострелях

го в сърцето но тя кучка мислех си кучка студена като лед

стоеше и чакаше просто чакаше и тогава не зная не мога да

бъда сигурен не бяхме сами

Нещо такова

Реха беше там носейки се на своя килим спомняш си я Спуно

спомняш си Реха на своя килим когато падахме и някой друг

също луд изглеждащ весел маскиран като шотландец някакъв бял тип не разбрах името

Тя ги виждаше или не ги виждаше не мога да бъда сигурен тя просто стоеше там

Беше идея на Реха заведи я горе на върха на Еверест щом веднъж си бил там единственият път е надолу

Посочих я с пръст качихме се горе

Не я бутнах

Реха я бутна

Не бих я бутнал

Спуно

Разбери ме Спуно

По дяволите

Обичах това момиче

Салахудин си мислеше как Сисодия със забележителната си дарба за среща с шанса (Джебраил изстъпващ се пред лондонския трафик, самият Салахудин паникьосващ се пред една отворена самолетна врата и сега вероятно Алилуя Коун във фоайето на нейния хотел) най-накрая случайно се беше сблъскал със смъртта; и мислейки също за Али, по-малко щастлива падаща от него, правеща (вместо лелеяното самотно изкачване на Еверест) това позорно смъртоносно слизане — и затова как ще умре заради строфите си, но не можеше да открие причина в себе си да нарече смъртната присъда несправедлива.

На вратата се почука.

— Моля отворете, полиция!

Въпреки всичко Кастурба им се беше обадила. Джебраил вдигна капака на вълшебната лампа на Ченгиз Чамчауала и го пусна да падне, тракайки на пода. Той е скрил пистолет вътре, осъзна Салахудин.

— Внимавайте — изкрещя той. — Тук има въоръжен човек! Чукането престана и сега Джебраил потърка с ръка лампата отстрани: един път, два пъти, три пъти.

Револверът скокна в другата му ръка. Появи се страховит джин с чудовищен ръст, спомни си Салахудин.

— Какво желаеш? Аз съм роб на този, който притежава лампата.

Какво ограничаващо нещо е оръжието, мислеше Салахудин, чувствайки се странно откъснат от събитията. — Подобно на Джебраил, когато започна болестта. — Да, наистина, едно от най-ограничаващите неща. — Защото колко малко възможности за избор имаше, сега, когато Джебраил беше въоръженият човек, а той невъоръженият; колко се беше смалила вселената! Истинските джинове от миналото имаха властта да отварят портите на Безкрайното, да правят всички неща възможни, да превръщат всички чудеса в достижими; колко банално в сравнение с този модерен призрак, този деградирал наследник на могъщи предци, този треперещ роб на една лампа от двадесети век.

— Преди много време ти казах — тихо каза Джебраил Фаришта, — че ако сметна, че болестта никога няма да ме напусне, че винаги ще се връща, аз няма да мога да го понеса.

След това много бързо, преди Салахудин да може и пръст да помръдне, Джебраил пъхна дулото на пистолета в устата си; и дръпна спусъка; и беше свободен.

Той стоеше на прозореца на своето детство и гледаше към Арабско море. Месечината беше почти цяла; лунната светлина, простираща се от скалите на Скендъл Пойнт към хоризонта, създаваше илюзията за една сребърна пътека, като път в блестящите коси на водата, подобно на път към чудотворна страна. Той поклати глава; повече не можеше да вярва в приказки. Детството беше свършило и изгледът от прозореца му не беше нещо повече от старо и сантиментално ехо. По дяволите с него! Нека дойдат булдозерите. Ако старото отказваше да умре, новото не можеше да бъде родено.

— Ела — каза гласът на Зинат Вакил до рамото му. Изглеждаше, че въпреки всичките му злосторничества, слабост, вина — въпреки неговата човечност — той получаваше друг шанс. Не се водеше сметка за щастливите случайности на хората, това беше ясно. Ето я просто до него, хващайки го за лакътя.

— Вкъщи — предложи Зини. — Давай да се махаме по-бързо оттук.

— Идвам — отвърна той и се обърна с гръб към изгледа.