Савската царица

Една сутрин в Мемфис

Гонгът удари и пръсна медените си звуци в утринната розовина. Тази сутрин майстор Кадъм, великият архитект на Аменхотеп III, излезе рано. Беше облякъл бялата си официална ленена тога с широка синя бродерия и пристегнал кръста си с най-блестящия си колан. Трябваше да присъства на имперския съвет, свикан набързо от фараона в самото подножие на извисяващата се незавършена като светотатство нова пирамида.

Кадъм бързаше. Слънцето разливаше златни петна над спящия Мемфис, затихнал, сякаш вцепенен от тревожно предчувствие.

Майсторът архитект стъпваше тежко. Човекът, върху чиито плещи лежеше отговорността за изчисленията на строежа на тържествените храмове, страховитите пирамиди, заострените обелиски, пилоните и сфинксовете от базалт и гранит, беше потиснат и угрижен.

Прекара тежка нощ. В кошмарни сънища се би с онези фанатици, които в името на един непознат и безумен Йехова бяха издействали от фараона изгонването на обхванатите от мистична вяра еврейски кохорти начело с Мойсей… В съня си Кадъм оплака творението си, обезобразено заради бягството на робите евреи.

Мъката му не премина дори когато се съмна. Вече събуден, той продължаваше да жали за рухналите си мечти. Много бързо се озова на строежа на брега на един от ръкавите на Нил. Над гората от огромни талпи, сред които се подаваше изоставената пирамида, гигантска, но хармонична, цареше злокобна тишина. Кадъм се запъти към обширната пурпурна шатра, опната от работниците набързо за Съвета, и повдигна тежките й многоцветни завеси с фараоновия знак. Колегите му още не бяха дошли, но скоро ги видя да се приближават към него. Пръв, с внушителна стъпка, предприемачът на имперските строежи Шапат, после Данаус с помощниците си, все млади архитекти, учени, но още безгрижни; след тях надутият Сет, ръководителят на строежа, и Тат, главният писар на двора, с вечната си загадъчна усмивка, зад която сякаш криеше държавните тайни.

Фараонът желаеше да се посъветва именно с тях. Докато го чакаха, Кадъм, Шапат, Данаус и Сет не спираха да се оплакват. Те бълваха в хор омразата си към Евреина, приел вярата на Йехова. Само писарят Тат мълчеше като унесен. До този ден поробеният израилев народ, преклонил се пред тежкия, но просветен гений, бликащ от египетската раса, страда и ля пот, строейки горди пирамиди, тържествени храмове, гробници, базалтови колоси, на крепостните стени, портици и градове, родени от бурното и великолепно въображение на египетските строители.

Ни стон, ни бунт досега не бяха оспорили тази тирания за възслава и безсмъртие на боговете. И ето че изведнъж Йехова беше хвърлил върху тази слава една още по-величествена илюзия: нов Бог, невидим и страшен, се бе родил за евреите.

И като вълна, носена от новата вяра, като пясък, разнасян от пустинния вятър, стотици хиляди заслепени и обсебени от чудесата евреи бяха хукнали подир пророка Мойсей към Ханаанската, Обетованата земя, където „млякото и медът текат изобилно“.

Не съжаляваше ли фараонът за великодушния си жест? Кадъм много се надяваше да е така. Желаеше го с цялата си пламенна душа, обхваната от страстта да вдъхва живот на камъните. Вярно, не без колебание Аменхотеп Великолепни беше заповядал да бъде освободен еврейският народ. Проведоха се дълги спорове със съветници, дворяни, йероглифописци. Самият Велик жрец беше смутен. Никога досега в речите си не бяха разглеждали могъществото на империята, а нейната сигурност и опазването на границите й. Но с покоряването на евреите Египет се бе впуснал в грандиозно строителство, от което зависеше неговото величие.

Колегите на Кадъм го подкрепиха: целият град се оплакваше, жалеше и беше обезсърчен от незавършеното строителство. А сред привлекателните планове на Кадъм имаше още ред грандиозни проекти, които фараонът властелин продължаваше да одобрява: прокопаване на канали, строеж на нови градове за облекчаване на пренаселения Мемфис, надстрояване на крепости. Оплодена от светлите и обилни води на Нил, фараонската земя даваше живот на една силна, гениална култура, която се изявяваше в творческата треска да строи, да копае, да разкрасява; една съзидателна треска от глинената тухла, от парещото слънце. По този начин водата, земята и огънят служеха вечно на градивния египетски дух, бяха естествените му вдъхновители. И в суеверието си народът вярваше, че да строи беше дълг, вменен му от боговете.

Ето че отведнъж целият този живот се оказваше безплоден, рушеше се поради липсата на работна ръка. Сломен напълно, Кадъм ридаеше…

Аменхотеп III в борба с бога

Пред тях застава един роб, бърз и гъвкав, черен като абанос и лъщящ от пот. Някъде далеч в синевата гръмват фанфари.

Фараонът!

Звукът на фанфарите се носи от вятъра. Те разбуждат града и замират с ехото.

Фараонът!

Предшестван от глашатаи и четирима жреци с кадилници, възкачен с божествено величие върху паланкин, носен от двадесет и четирима черни и голи носачи с най-красивите тела, които се избират в Берберия и за които е отредена тази най-голяма чест.

Фараонът!

На престола си от скъпоценно дърво, по което неуморното въображение на художник е изляло виещи се стилизирани златни и сребърни цветя, обвити в коприна и пурпур, той стои невъзмутим, великолепен като приближаващо се слънце, господарят на Египет, олицетворение на всички богове.

Фараонът!

И тъй като не бива размислите на суверена да бъдат смущавани от жужащите мухи, край балдахина му тичат напред-назад и се въртят ветрилоносци, размахващи гонилките си за мухи от слонски или конски косми.

Пехотните и кавалерийските части, които вървят отпред, заобикалят и ескортират фараона, са от най-добрите, най-изпитаните сред проявилите се в далечните битки срещу бербери и халдейци. Екипировката им също е подбрана. Пехотата напредва в такт. Яркоцветни памучни полички обгръщат бедрата. Торсът е стегнат с пояс, от който на ремъци виси къса сабя. Островърхият шлем от твърда кожа блести на слънцето. На лявата ръка е прикачен щит, а дясната стиска завързано двойно копие.

Конницата огражда пехотинците. Конете са нервни, пъргави, стегнати с излъскани с лой ремъци. Фанфари, тромпети, тимпани и цитри звънтят, ехтят, замлъкват и отново започват.

Фараонът е потънал в пищното си величие. Край паланкина му кръжи главнокомандващият, окичен със златни верижки, а гвардията му се реди след жреците с бръснати глави.

Кортежът се заковава пред шатрата, където са се събрали строителите. Вестители и носачи на кадилници обявяват пристигането на любимеца на Амон-Ре. Две редици войска изведнъж спират на място, обграждайки от всички страни пъстрите сламени рогозки, върху които фараонът ще стъпи със скъпоценните си, подобни на кънки сандали. Около императорската шатра конницата образува каре от конска гръд, копия, лъкове и щитове.

Носилката се сваля към земята и владетелят слиза. Челата се удрят о земята. Настъпва тежко мълчание. Фараонът поздравява с високия си жезъл, окичен с разцъфнала лотосова пъпка от злато и сребро, символ на бляскавото му величие. Едва тогава челата се повдигат.

Слънцето се оставя да му се полюбуват. Той сияе в триъгълния си млечнобял калазирис, грижливо плисиран, стегнат в колан от крокодилска кожа и украсен със злато и скъпоценни камъни. Нагръдник със седем реда емайлни инкрустации краси гладките му, лъскави като кехлибар гърди. Лицето му е умно и гордо. Очите му са с мекия и дълбок блясък на синкави речни води. Развитата върху пскента1 му усойница, която сякаш съска на челото му, допълва със златен пламък гранитната му непроницаемост… В късото си широко наметало без ръкави той изглежда по-величествен от божество.

Двама роби вдигат тежките завеси на шатрата и фараонът влиза. Стъпките му изглеждат пресметнати. Кадъм, неговите колеги и военачалникът Таркас следват фараона на онова почтително разстояние, с което е редно да отбележат своето удивление и смиреност.

Фараонът дава знак и сяда на стол с лъвски крака, украсен с кожа от диво магаре. Съветниците му го следват благочестиво. Така започва дебатът, който ще реши съдбата на най-славното сред славните царства.

Фараонът говори ведро. Ритмично и балансирано, словото му, звучи като научен урок. Той излага мотивите на своето решение, като съвсем не скрива притесненията си относно преустановената в момента строителна дейност на империята. По този повод той се мъчи да си спомни какви постъпки са предприели верните му съветници след заминаването на евреите.

Като отдават признание на великодушието на фараона, съветниците изразяват своите опасения, че едно прекалено колебание би могло да бъде зле изтълкувано от враговете, завиждащи на могъществото на фараона. Аменхотеп благоволява да ги разбере и извини.

— Говори сега, Кадме — подхвърля фараонът. — Слушам те. Нека боговете вдъхновят словото ти.

Кадъм става на крака и се покланя доземи. Лицето му издава вълнение. Изразява се с точни и премерени думи, както подобава на математик. Благодари на фараона за дадената възможност — на него, тъй недостойния за такава чест — да покаже на каква опасност се излага Египет, откакто от праговете до делтата на Нил е вече лишен от работната ръка на варварите. За целта той припомня блестящите дела на тримата велики владетели, които би могло да се нарекат „строителите“. След това моли императора да вдъхнови царственото си дело с техния пример.

— Какво значение имат моят живот — възкликва архитектът — и всички проекти, които съм посветил на твоята слава, о, фараоне? Какво значение имат трудът ми и сложните уравнения, от които слепоочията ми побеляха! Какво, ако със замирането на имперските строежи се изцеди животът и от отчаяното ми тяло! Само твоята слава, израз на безсмъртието на нашите богове, съществува, а Кадъм е роб в твоите ръце, който очаква само смъртта…

Трогнат ли е фараонът от тези слова? По нищо не проличава. С леко движение на жезъла той вече дава знак на строителя Сет, че ще благоволи да го изслуша.

Сет е по-млад от Кадъм и е още по-пламенен. Той е предприемчивият началник, избран да ръководи със сигурна ръка изпълнението на великите проекти, родени в главата на архитекта и на неговите ученици.

Сет се извинява, моли да му бъде простена дързостта, че напада Йехова и Мойсей; върху тях той умело прехвърля тежката вина, която би могла да струва толкова скъпо на Египет.

— Злите богове са срещу нас — заключава той — но Амон-Ре ще надвие. Ние ще построим храмове, толкова високи, че ще достигнат великолепието на звездите. Фараон, в когото са превъплътени египетските добродетели, не може да се остави да го уплаши Йехова. Лъжецът трябва да плати за злокобните си речи, за проповедите и жалбите си за равенство. Затова аз моля коленопреклонно, о, велики фараоне, да бъда в експедицията, която ще предвождаш, и която ще докара неверниците!

Сет си сяда, треперещ от вълнение. Императорът остава невъзмутим. Тогава главнокомандващият Таркас моли да докладва за състоянието на укрепленията на Тива и за необходимостта да бъдат извършени така отдавна предвидените ремонтни работи.

— Всеки ден сме изложени на опасността асирийци и халдейци да ни обявят отново война. Шпионите им бързо ще разберат, че отбранителните ни съоръжения се нуждаят от ремонт. Няма ли да се възползват от временната ни слабост? О, фараоне, искате ли войниците ви сами да копаят земята, да носят камъни вместо освободените роби?

Докато Таркас си сяда, всички впиват поглед в чертите на фараона. Догаждат страшната борба в душата му. Борба, в която хилядолетните вярвания на древния Египет, гордостта на расата, волята да се увековечи царството, от което светът се страхува и възхищава, скоро ще надвият уплахата, породена от странните Моисееви слова… Ами, ако светлоокият мъж е имал право? Десетте заповеди святкат в паметта на Аменхотеп. Не може да бъде! Той, потомъкът на царе, у когото грее силата на слънцето и чийто образ е издълбан в гранита по четирите краища на царството, ще трепне ли от страх пред един авантюрист с пламнало от страст лице?

Фараонът се е изправил. С жезъла си почуква земята нервно и властно. Започва да говори и съветниците му — длъжни да спазват необходимото мълчание — едва сдържат радостта, надеждата и признателността си, Аменхотеп говори, забравил напълно за Йехова…

— Утре на разсъмване тръгва войска. Аз ще я предвождам. Таркас ще се разпореди за приготовленията. Ще върнем проклетите израилтяни, ако ще и да загинем в тази авантюра, към която ни водят боговете.

Но произнасяйки тези думи, гласът на фараона се променя. Предчувствие ли, птица с тъмни копринени криле прелетя пред погледа му?

Отпъждайки с отривисто движение видението си, Аменхотеп се готви да вдигне заседанието, когато неочаквано Тат иска думата, като вдига ръце към небето и после се покланя ниско пред фараона.

— Какво желаеш? — пита владетелят благосклонно.

Тат е първият йероглифописец на Египет, пазител на Книгите и на Двойната стая на Светлината, най-ученият и най-умелият. Няма равен на него при стегнатото отразяване върху папирус на императорските летописи. Затова влиянието му е голямо и ревнувано, още повече че той се стреми към богатство и мощ, за да служи още по-добре на изкуството си. Ето затова Тат ще се опита да извлече максимална полза от положението, което е разбрал отлично: не е ли той, като фараона, благодарение на постоянния си допир с учени, магове и граматици най-образованият от всички?

И така — обяснява той, знаейки, че императорът ще промени решението си — той посетил занаятчиите евреи в Мемфис, дето обработват злато и сребро, тъкат платове, продават бира, режат дърва, обработват кожи и бронз и упражняват още хиляди полезни и любопитни занаяти. Поговорил им и ги убедил да забавят тръгването си. Макар омаяните роби — не повярвали от щастие, че са свободни — да напуснели града, останали поне по-интелигентните, занаятчиите, които били предупредени и убедени от Тат. Те не повярвали на миража. Когато Тат обикалял уличките и дюкяните, в колесниците вече били струпани вързопите със стока и инструменти. Той успокоил египтяните, които обвинявали евреите за Десетте заповеди и за духовната революция, която те предизвикали. „Техният труд е полезен за нас“ — повтарял Тат, и народът му повярвал. — „Ще останете при нас и ще бъдете закриляни от фараона“ — добавил към онези, които се готвели да последват Моисей. — „Може би в своето великодушие той ще ви направи граждани на Мемфис? Останете и чакайте решението на господаря.“

Занаятчиите се върнали в работилниците и дюкяните си. Дори еврейките — красивите градски проститутки, които се готвели да бягат, се завърнали в кръчмите и танцувалните.

Тат не споменава пред фараона, че в специалните квартали на Мемфис тези прекрасни момичета радват всеки, от най-бедния до най-видния египтянин, но това е известно на всички, дори и на фараона. Подобен разврат се толерира, защото вярата на египтяните забранява проституирането, а робите евреи задоволяват плътските апетити на мъжете с високо ценени умение и финес, още повече, че хармоничните им тела са най-хубавите на света.

Тат дискретно прескача тези подробности, но набляга на това, че Кадъм ще може да продължи делото си: докато чакат завръщането на фараонската експедиция, строежите ще се подновят благодарение на занаятчиите от Израил.

Аменхотеп не крие задоволството си:

— Каква милост искаш за умелата си намеса? — пита той усърдния си йероглифописец.

— Твоят слуга би желал да стане управител на най-малката от провинциите ти, о, Слънце.

— Желанието ти ще бъде изпълнено утре. Какво друго?

— На останалите в Мемфис евреи да се даде привилегията да се наричат египетски граждани, като награда за верността им…

— Да бъде!…

Фараонът не е сигурен дали черната птица не се мярна пак пред очите му?

Отмъщението на Мемфис

Целият ден премина в бързи военни приготовления. Казармите бяха се превърнали в кошери. Войниците се радваха на заповедите. Макар смели и дисциплинирани, те знаеха, че не е необходимо да се бият, за да върнат в Мемфис тези невъоръжени фанатици.

Призори на другия ден. Египтяните с блестящи на слънцето щитове, ескортираха шестстотинте бойни колесници на фараона. Като глутница кучета, пуснати да гонят Израилевия народ, те се извиха весело по жълтите пътища между Нил и Червено море, като пъстра, пъргава змия, обвита в златни отблясъци.

Така изтекоха петнадесет дълги дни.

Благодарение на наетите от Кадъм занаятчии евреи на строителните площадки настъпи известно оживление. Тежки дялани и излъскани камъни се дигаха с въжета към върха на пирамидата. Скулпторите се готвеха да издълбаят с дървените си чукове свещени писания върху каменните блокове. Ако избягалите евреи се върнеха скоро, с тяхна помощ архитектът щеше да разтовари каменните блокове, които още се люшкаха по Нил, и свещената гробница щеше да бъде завършена след четиридесет дни.

Следобед обаче от високите укрепления бяха забелязани конници да приближават в бесен галоп. Като облак те нахлуха в града веднага щом пазачите разпознаха в тях войници от експедиционната армия. Конете им, без бойна амуниция, пребити, не ставаха за нищо. Самите ездачи бяха капнали от умора. По лицата им беше изписан ужас. Те поискаха нови коне и се върнаха в двореца на фараона. Мигове по-късно от всички страни наизлязоха вестоносци и тръгнаха да обикалят града. Останалата в Мемфис войска се стече към укрепленията и градът се оказа в миг обсаден.

В осмоъгълната зала на двореца, побъркан от гордост и страх, бъдещият фараон Сезострис, наследник на страшния си чичо, виждаше вече как навеждат почтително глави пред бъдещото му величество.

Сезострис беше двадесетгодишен младеж, силен, но суеверен. Никога не бе обладаван от желание да царува. Той огледа опрелите чело в земята войници, дошли да му съобщят за смъртта на фараона, за загубата на част от армията и за победата на Иехова, вероятно по чудо, което го караше да се замисли не го ли лъжеха? Не! Не! Ето, описваха как войската на Аменхотеп III притиснала евреите към морето; как те не се предавали; техния страх; ужаса им; после странните им молитви към Иехова, тъй горещи, че сякаш наистина стигали до небето и чудното спокойствие на Моисей, който хвърлил жезъла си във водата; как вълните се разтворили като две огромни стени и пропуснали евреите да преминат, бесния гняв на фараона, който препуснал със златната си колесница след тях, следван от армията. Но синьо-зеленият саван на морето изведнъж погълнал с тътен цялата му дързост…

Ужас! Войниците били свидетели на бедствието. Малцината, спасили се, от пехотата щели да пристигнат на другия ден и да разкажат за нещастието.

Сезострис обърна очи към Съвета на старейшините и сановниците, събрали се набързо в очакване на заповеди. Внезапно обезпокоен и объркан, той ги изгони до един. Те се измъкнаха сред шумоленето на дрехите си.

Новият фараон беше уплашен. Хукна към една висока цветна тераса на двореца, от която се виждаше как Мемфис работи за славата на империята. Вглеждайки се в града притеснено, той видя как злокобната вест се разпространяваше по-бързо от вятъра от къща на къща, от улица на улица, от квартал на квартал. По кръстовищата ездачите се изправяха на конете си и възможно най-силно съобщаваха на тълпата за сполетялото я нещастие. Навсякъде тичаха хора и се блъскаха в бързината си да се приберат у дома, за да споделят със семействата си болката, която разпалваше гняв и предизвикваше у тях срам…

Защото египетската армия, както се говореше, не бе изгубила десет хиляди храбри войници в една благородна битка, при която двете страни са с равни шансове и храбростта на едните накрая изтощава и побеждава храбростта на другите. Сега авантюристът Моисей, магьосникът Иехова и коварните евреи бяха им скроили нечувано чудо: без битка да загинат хиляди египтяни. Това крещяха по улиците водачите и подстрекателите на бунтове, онези, които, щом видят хора обединени от радостни обредни празници или от болезнени и тъжни събития, изпитват нужда да се покатерят нависоко и да държат речи пред народа, за да го разпалват и подстрекават.

На площада срещу двореца един от тези, излезли от анонимната тълпа оратори, бе обграден от много хора: беше Камос, около тридесетгодишен, скромно облечен мъж, но чието лице сякаш беше обвито в мистичен ореол. Безкрайно гневен, той омайваше тълпата, искаше възмездие. Гласът му, често се губеше сред вълните от проклятия и ропот, прекъсвани от остри ридания на сломени вдовици и майки.

— В името на Озирис! — крещеше Камос. — Да отмъстим за мъртвите, за нашите велики, красиви, славни мъртъвци! Виещите зверове разбиха, удавиха нашите бащи, братя, съпрузи, синове, любими! Мъст! Нека слънцето се затъмни, небето да се почерни завинаги, водите на реката да пресъхнат, ако остане и само един евреин от омразната раса да мърси земята на Египет! Отмъщение!

Остра като змийски език и пареща като огън, речта му даде сигнал на бунта.

Отмъщение!

При последния му вик за отмъщение, като че ли тайнствени ръце, подчинили се на бързи, невидими заповеди, запалиха факли и стотици трескави юмруци ги размахваха като хиляди огнени пеперуди над морето от хора. Египтяните вече тичаха към еврейските квартали, втурваха се в домовете и магазините им, за да извадят оттам покъщнината, дрехите, ценните стоки и инструменти, които опияненият от разрушителна страст народ чупеше, късаше, тъпчеше и гореше.

Евреите се молеха, опитваха се да обясняват и да бягат. Но те бяха предадени на животинските инстинкти на цяло едно население. Първата кръв, бликнала от премазани гърди, затъмни умовете като с алкохолни пари.

Кръвожадните зверове вече не се владееха, прехвърляха си евреите един на друг. Тук бяха разчекнали златаря Косут. Египтяните топяха ръце в кръвта му с диви викове. Децата му, намерени в един заслон, бяха хвърлени в най-близката клада.

Там шивачът Айшар беше обезглавен. Главата му, страшна, бледа и едновременно кървава, стърчеше, набучена на копие.

На бременната жена на Сашем, търговеца на зитум2 разпаряха корема, за да дадат плода й на гладните кучета.

От време на време през тълпата преминаваха колесници, които с бесен галоп влачеха по камъните привързаните към главините им евреи.

Навсякъде се виждаха едни и същи гледки. Както на лов, египтяните си съобщаваха колко евреи бяха избили. Правеха си трофеи от окървавени ръце.

В квартала на проститутките и тези нещастнички не бяха пощадени. Любовниците им, които до вчера бяха обсипвали с целувки парфюмираните им тела, дотичваха, за да ги изнасилят, преди да ги нарежат на парчета. Невъобразимо безсрамни сцени предшестваха кланетата. Убийците започнаха да пият. Бирата и медовината се лееха, както кръвта.

Египтянките проявяваха не по-малка жестокост от мъжете. Въоръжени с дълги куки, те избождаха очи, изтръгваха уши, режеха полови органи. Безмилостни, те отмъщаваха за изневерите на съпрузите си, които пък слагаха на шиите си гердани от още топли черва.

Внезапно тревожен вик спря тълпата в апогея на убийствената й лудост. Някъде там, към южните квартали, позлатеното небе бе обхванато от пламъци. Като че ли над града се бе спуснало пурпурно наметало.

— Вали кръв! — провикна се един египтянин в транс.

— Не, Мемфис гори! — отговори му друг.

— Бягай, спасявай се! — изкрещя трети. — Да защитим домовете си! В същия миг кавалерията налетя и вихрените коне пометоха улиците, за да спрат кланетата.

— Спрете, спрете! — крещеше един офицер. — По заповед на Имперския съвет!

На обвитата с цветя тераса, надвиснала над града, угрижени и тържествени хора съзерцаваха океана от кръв и огън, тъй като пожарът вече се разрастваше. Горещината беше плътна като смола. Пламъците се издигаха като колони. Миризмата на изгоряла плът се смесваше с острия мирис на изгоряло дърво и тъкани.

Поданиците на фараона мислеха вече само как да спасят почервенелия си като ковашка пещ град. В пурпурната нощ хиляди човешки същества се хвърлиха да гасят пожара със страшната сила на отчаянието. Те мислеха, че Бог още ги преследва.

Те ще загинат от водата

Зората настъпи, предизвестявайки напрегнат ден. Цяла нощ тероризираните евреи се опитваха да избягат. Известно им беше, че с помощта на първия съдия и великия жрец Имперския съвет бе решил съдбата им. Но пред вратите на града се бяха натъкнали на твърда охрана. Онези, които се бяха опитали да се прехвърлят през стените, ги хвърляха отгоре в пропастта и ги оставяха там да умрат.

Градът бе обграден от стонове, а нощта, започнала със страховити кланета, завърши сред хърканията на агонизиращите.

Отвъд стените, насред равнината, където в мирно време щастливите жители си организират игри, бледото слънце шари върху купчина ранени мъже и жени. Ужасните стенания, смесени с молитви, бликат като мистични вълни от тази купчина.

Наоколо гъмжи от египтяни, дошли да присъстват на съда над Израилевия народ.

Високата пурпурна имперска трибуна се извисява над всичко. Отрано, в млечнобялата зора, войници са довели тук евреите и са ги струпали на групички, а пазачите непрестанно ги мушкат с копия, за да се сгъстят.

В двореца на фараона великият жрец най-после е наложил своята присъда, неумолим заради наранената фанатична гордост. Оцелелите от колоните, водени от Аменхотеп, не са очаквали друго. Според тях, бойните им другари са били въвлечени в капан и за тях трябва да бъде отмъстено, както е редно да се отмъсти за императора и за обидата, нанесена на цял Египет. Населението може да бъде успокоено само с бързо и радикално наказание.

Затуй, със строго изражението на лицата, висшите сановници от имперския съд, на които стражата е проправила път сред вълнуващото се море от египтяни и блатото на обезумелите от страх евреи, се изкачват по стъпалата на трибуната. Те се нареждат около трона, оставен празен в знак на траур.

Бурни овации посрещат внушителния съдебен апарат, разливат се над равнината като рев на океан и се разпадат в ругатни на омраза срещу евреите. Тръбачи възстановяват тишината, след което имперският глашатай с цялата си величественост застава най-отпред:

— Народе на Египет, разследването доказва, че робите — евреи, тази омразна раса, са виновни нашият велик фараон да се удави с цялата си армия. Виновниците заслужават наказание за назидание. Затова върховният съд предлага присъда, която народната воля трябва да одобри…

Първият съдия излиза напред и чете следната присъда:

— Вие, нещастни роби, отговорни за гибелта на любимия ни цар и на многото благородници, офицери и войници, които го придружаваха, сте осъдени на смърт чрез удавяне в същите, води както армията на фараона. Имотите ви ще бъдат конфискувани в полза на народа!

Едвам стигнала до ушите на струпаната в четирите краища на лагера тълпа, присъдата изтръгна от нея вик на одобрение.

Имперският съд още не се бе прибрал в двореца, когато народът се нахвърли върху евреите, наредени от пазачите в колони за отвеждане през пустинята до Пиа Хирот, на брега на Червено море — там, където вълните бяха отнесли Аменхотеп и войската му. Войниците с мъка опазваха осъдените.

Евреите бяха изслушали присъдите спокойно. Те знаеха, че всеки бунт бе безполезен, но се надяваха на спасение от същите тези чудотворни води, които бяха пощадили изгонените им братя.

От Равнината на игрите дългият страдащ керван се насочи към Мемфис и го прекоси с лъкатушни извивки. В богатите квартали роби изсипваха върху евреите вряло масло. В бедните квартали, където къщите приличат на жълти тухлени кубчета, на всяка врата ги очакваше ново мъчение. След това бяха принудени да минат през собствените си квартали, опустошени предната вечер, и да се отчаят, не виждайки и най-малкия признак на живот.

Извън чертите на града населението не ги придружи и ги изостави да вървят към смъртта в страшната като отмъщението пустиня. След дългото принудително ходене стенещата колона губеше изпадналите, изтощени, останали без кръв и нерви, обезверени мъже и жени. Те предпочитаха да умрат сред парещия пясък като в огнен саван, вместо да тичат жадни и гладни за там, където щяха да ги удавят.

Оцелелите, които не бяха изгубили безумната си вяра в Иехова, крачеха с изгорели крака и празен поглед. Нерядко сред тях ненадейно се извисяваше песен и неудържимо се преливаше в хор — трагично пение в жарката безкрайност. Народът на Израил разочароваше своите палачи.

Войниците впрочем бяха завързали отново златните си щитове. Имаше ли смисъл да убиват още? Те също бяха уморени от палещото слънце, което прави куража безплоден и подкопава и най-твърдата решимост. А и много евреи умираха от само себе си… На връщане армията щеше да се ориентира по гниещите им тела!

Макар че никой негов близък не бе загинал при гонитбата на Моисей, командирът Сети, когото съдът бе натоварил с изпълнението на присъдата, хранеше безкрайни амбиции и непримиримост. Да стане върховен главнокомандващ на имперските войски, това бе стимулът му да кара колоната да върви, без да спира, без почивка и отдих чак до морето.

Още щом втурналият се напред авангард съзря тихото и съвършено спокойно море, ездачите не устояваха на желанието да се потопят в него. Пресъхналите им тела се изпълниха изцяло с упоителното благо на водата. После съвсем мокри яхнаха конете и се отправиха в галоп да насърчат кервана. Той вече се точеше, гъвкав и обезкървен, във въздушната позлата на пустинята. Разбрали, че са наближили морето, войниците нададоха радостни викове.

За евреите, достигнали до границите със смъртта, започваше ново мъчение. Сети, изгарящ от нетърпение всичко да свърши, ги събра на плажа около нещо като съд и им прочете отново тежката присъда. Избраният народ започна да се моли, да пита Иехова дали ще го спаси и този път.

Войниците размахаха тънките си саби и острите си копия. Само че когато рекоха да бутнат евреите във водата и да ги удавят, разбраха, че трябваше и те да се потопят. Но оръжието им пречеше, пък и не умееха да плуват. Някои успяваха да удавят неколцина старци и юноши, но мнозинството евреи им убягваха и се пръскаха по крайбрежната ивица.

След като заповяда евреите да бъдат отново събрани на плажа, Сети свика офицерите си на съвет и дълго се съвещава с тях: изтощените им докрай хора заплашваха, че ще се разбунтуват и ще се завърнат в Мемфис, ако робите не бъдат екзекутирани веднага.

Сети се колебаеше да избие евреите. Заповядано му беше да ги удави и той трябваше да ги удави: за него това бе почти религиозна вярност. Тогава един от офицерите му, който бе живял в тези земи, му посочи много уместно огромна отвесна скала над морето, на три дни ход от лагера. Мястото станало вече легендарно, наричаха „скалата на отмъщението“, криеше невидими опасности и за най-смелите. И така, когато евреите научиха, че ще ги хвърлят от скалата, отчаянието обхвана мнозина, докато други видяха в това отлагане на наказанието нова проява на грижата господня.

Нощта премина в укротяване на разпусналите се войници. При първите лъчи на утрото керванът пое в предполагаемата посока към скалата.

Походът трая три дълги дни. Изпратените по брега бързи съгледвачи не откриваха нищо. Евреите не преставаха да напяват своите химни. Горещата им вяра се засилваше с всеки час, с всяка минута. Един от тях, Исаак, бе станал пастир на нещастното им стадо. „Йехова спаси нашите братя, ще спаси и вас“ — говореше им той като апостол, озарен от божествена енергия. Окриляни и завладени от този магнетичен плам, евреите продължиха да вървят с опрени о гърбовете им египетски копия.

Все по-уморени, всички вървяха към един мираж, тъй като скалата бе вече пред тях. Огромната й височина я превръщаше в полуостров, който вълните атакуваха напразно от векове. Но Йехова подкрепяше евреите: египетските войници не видяха никога огромната скала. Така мъченици и палачи я подминаха, без дори да забележат огромната й маса, която плътна пясъчна вихрушка скриваше от очите им.

Народът на Израил позна с благоговение безкрайната доброта на Бога, който издигна по пътя му пясъчни стълбове, за да го изтръгне от ноктите на смъртта.

Шест дни по-късно водата свърши и бунт избухна сред войниците. Изплашените командващи отново устроиха съд, който реши, че като не можеха да бъдат удавени, евреите трябваше да бъдат оставени да загинат сами в пустинята.

Оставени сами на себе си, евреите запалиха големи изкупителни огньове и обещаха на Господ, че ще направят жертвоприношения, когато придобият свои животни3. Само един ден след като мъчителите им потеглиха назад, млад евреин, тръгнал да разузнава напред, откри извор в пустинята. Спасени евреите запяха благодарствен химн. Исаак ликуваше във вярата си и ги подкани да продължат да вървят към неизвестното, тъй като не можеха да настигнат братята си, водени от Моисей, от които ги делеше морето.

Тогава един мъж, работил като писар при някакъв богат египтянин, призова всички да последват този съвет с обяснението, че надолу по течението на Нил се простира плодородната земя на чудесна страна, където можеха да устроят лагера си и напълно независими да се отдадат на земеделие.

Убедени евреите тръгнаха на юг. Давайки знак за тръгване, Исаак заяви, че от този ден нататък при всяка религиозна церемония пред краката на свещениците ще се изсипва пясък, стълбове пясък. Всички тръгнаха. Силните, носейки слабите, пееха и се молеха.

А египтяните завърнали се в Мемфис, заявиха, че част от евреите били удавени, други избягали в пустинята, където са умрели от жажда, ако не са ги разкъсали дивите зверове.

В забрава на техния бог

Евреите стигнаха до платото Симиена, издигащо се на три хиляди метра над морското равнище и разположено на сто и осемдесет километра от Червено море, на север от земята на галасите; на запад е Нубия, на север — пустинята, на изток в равнините живеят асаймарите. Платото, покрито с пищна растителност, очарова евреите и те решиха да се настанят там. Някои тръгнаха да разузнаят. Успели да скрият зашито в дрехите си малко злато и сребро, те съумяха да се върнат с добитък и зърно, които местните хора им продали с радост. И евреите се заловиха със земеделие и скотовъдство. Те бяха активно племе, обичаха труда толкова, колкото и живота и се отдаваха с цялото си същество на всичко, което предприемаха.

Никога не бяха толкова щастливи. Пееха, изработвайки златни и сребърни украшения, труден занаят, в който те бяха майстори. Пееха и когато оряха полята и когато събираха богатата реколта от златни класове; пееха и когато строяха къщите си. Децата им бяха здрави и красиви. В това си мирно щастие, забравени от света, те постепенно забравиха Иехова.

Само три века им бяха необходими за това. Вярно, старите хора още разправяха спомените си за кървавата нощ в Мемфис, за мъченията по пътя през пустинята. Но ако с времето легендата в историята, а поколенията си я предаваха набожно, като нетрайна светлина, тя вече нямаше силата да увековечава ореола на Иехова.

И все пак обредите им останаха еврейски, независимо че се бяха разбрали да хвърлят пясък и при всяко веселие, и при всяко нещастие. Този символичен жест честваше чудото при скалата на отмъщението, на което Израилевият народ дължеше спасение.

Един ден обаче един дракон ги изплаши до смърт, огромната му и непрестанно отворена паст пускаше пламъци, изпускаше зловоние и непрекъснато съскаше. Евреите решиха, че това страшно апокалиптично същество е техният Бог и започнаха да го боготворят.

Всяка събота заедно с равините, те тържествено принасяха в жертва по един козел, за да се утоли ненаситността му. После се покланяха до земята, а чудовищната змия потъваше в леговището си в скалата. Народът изразяваше преклонението си с молитви. Вярващите докосваха земята с дясна ръка, а поздравиха с лявата страшното си божество, тъй като си имаха вече жив бог, а неуловимият Иехова, на престола си от облаци, беше мъртъв.

С течение на вековете на платото Симиена се създаде организация и според обичаите се оформиха дванадесет племена. Те имаха своите левити и равини. Но не искаха да имат нито оръжие, защото бяха мирни хора, нито цар — защото бяха щастливи. Не бяха ли те като кацнали на орлово гнездо, почти недостъпно за съседните племена? За тях знаеха само онова, което научаваха от странниците, смели и далновидни търговци, които ги посещаваха, за да купят техните накити. В чудесните си златарски изделия те влагаха цялата си артистична душа и старателността, наследена като основно качество от дедите им.

Сред всички златари Ангебо беше най-търсеният от търговците, които после препродаваха изкусните му изделия на царе и принцове, на богаташи и царедворки от целия свят. Всички търговци, преминаващи през племето на иудеите, което заемаше село Аксум, го посещаваха и разменяха неговите верижки срещу грънчарски изделия, платове с богати и странни багри, бленувани парфюми.

Успехът амбицира Ангебо. Той се чувстваше привлечен от тези странници, които разказвайки за земите си, описваха своя по-вълнуващ, по-трескав и най-вече по-богат живот. Той започна да придружава търговците на дърва и добитък по другите села и да слуша техните подвизи. Какъв свят на приключения!

Често, когато стоеше наведен над тезгяха си, Ангебо с мислите си се рееше в облаците, търкалящи се по небето. Той ги следваше от град на град, от страна на страна, там, където му беше известно, че има блестящи монарси, палати, таверни и жени, които се купуват, ако човек е богат. Богат и могъщ: Ангебо щеше да стане богат и могъщ.

Една нощ той напусна платото Симиена, следвайки една невидима звезда, която все пак блестеше пред очите му.

Ангебо среща Рут и Азария

Ангебо тръгна с един от онези египетски търговци, които са виждали всичко, тъй като са тръгнали да пътуват още в детството си. Никое царство не е недостойно за тях: следва ги многобройна свита и са пазени от орда препасани с оръжие слуги. Беше тръгнал, благословен от ужасеното си семейство. Какво пътуване! Трябваше да слязат от платото до поречието на Нил, където ги очакваше платноход. Наслада… и изненади, защото имаше огромни и страшни нубийци, черни като абанос, които са виртуозни пирати по реките. Дълги дни пътуване, после праговете. Пренасяне на стоката върху камили до друг платноход долу под буботещия водопад, който превръща водата в миниатюрни бели снежинки. И най-после — край на пътуването: Тива. Пристанището. Широките, оживени от шумни тълпи улици, пресичани от бързи като стрела колесници. Търговските улици, по които изкусни като магове продавачи нареждат грънци, накити, платове, обработени и боядисани кожи.

Ангебо беше пиян от радост. Беше оставил спътника си да се разправя с търговците за препродаването на стоката, докато не са дошли бирниците, които събират мито за всички стоки, стоварени на кея.

Не след дълго търговецът настигна Ангебо при един приятел, който доставяше скъпоценни накити на фараона и на принцесите. Настаниха го с още четирима египетски златари в една къщичка, построена в самия двор на ателието на майстора.

Новодошлият се захласваше по всичко. Главата му бе пълна с планове. Видял блясъка на Тива и зърнал разкош от неподозирани богатства, изобилие, елегантност и финес желанията започнаха да напират едно след друго. Вече мечтаеше как ще напусне покровителя си, ще започне работа сам, няма значение какъв ще е занаятът, но ще натрупа злато и сребро и ще живее, ще живее!

Ангебо възприемаше невероятно бързо всичко, което виждаше и чуваше. За кратко научи да говори езика на египтяните. Умът му стана по-гъвкав, по-изтънчен в контакта с онези духовници, които умеят да пишат, да чертаят и да гадаят по звездите и които познават същността на света. Сега освободеният му ум трябваше да намери пътя, по който свободно да полети.

Ето защо откакто беше в Тива, в него се събуждаха различни инстинкти. Симиенецът се чувстваше потънал в блаженство. Сега в него се надигаха неясни желания и той не се опитваше да се бори с тях. По време на работа другарите му разказваха приказни любовни приключения с куртизанки.

Оттогава не им бе трудно да го влачат по кръчми, игрални домове, концертни зали, където свиреха обходили света музиканти и където разголени танцьорки изящно кършеха тела.

Майсторите златари предпочитаха игралните домове, където залагаха големите си печалби. Там се обзалагаха за победителя от двойка петли с бронзови остриета на шиповете, които се хвърляха един върху друг, докато единият умре. Другаде се биеха кучета или леопарди. Оживелият, в предсмъртен хрип, се обявяваше за победител. Мощно „ура“ екваше сред тълпата, а съдържателят стоически плащаше на щастливия играч. Някъде пък имаше жестоки борби с козли.

Когато златарите спечелеха случайно някоя пара при някои от тези варварски залагания, те отиваха да я изпият в кръчмите, където се продаваха медовина и бира в огромни мехове и делви. Късно през нощта леки момичета танцуваха за тях под звуците на музика от техния край.

Ангебо бе привлечен особено много от една танцувалня, най-луксозната от всички. Съдържателят й, остарял от странстване и пороци египтянин, беше организирал за удоволствие на забогатели търговци, пияници, еснафи, случайно преминаващи през Тива чужденци и пощурели от безсрамие моряци специални балетни сценки, с които използваше възбудата на клиентите си от играта. Когато влезе там, Ангебо видя как трите най-красиви танцьорка на Тива се изкачват една след друга на високата и тясна сцена, обвита с пищни платове. Едната — освободена гръцка робиня с бледо лице и тънка снага, втората — нубийка с изваяно като статуя тяло. Третата странно му напомняше на жените от неговия народ: кожата й бе тъмноматова, очите — черни, а сочната й уста имаше толкова чувствени очертания! И тя бе гола. Обхванат от странен инстинкт, Ангебо я повика.

Каза й, че я желае, но тя му обясни, че не може да я има, защото тя бе един от живите залози на лотарията, която господарят организираше всяка вечер. След това самият съдържател му обясни, че присъстващите са поканени да залагат за най-хубавата танцьорка. За да опита късмета си за тази жена, Ангебо отбелязва своя номер върху парче папирус и го хвърли в торбата пред нея. Погледът му, изпълнен с надежда, срещна очите на красивата танцьорка.

— След малко — предупреди го тя — ще преброят парчетата папирус във всяка торба. Ако имам щастието най-многото да са за мен, аз ще имам право на една десета от заложените за мен суми.

— А онези, които са заложили, какво? — попита Ангебо.

— Ще печелят онези, които са заложили за мен, като са написали номера ми и на своя отрязък от парчето папирус.

— И какво ще спечелят те?

— В зависимост от броя на залаганията си, те ще си поделят паричната равностойност на съдържанието на трите торби.

— Добре, а тези, които загубят? — настоя Ангебо.

— Собственикът им предлага компенсация — каза, смеейки се палавата танцьорка. Те ще могат да пуснат своя отрязък в торбата на предпочитаната от тях танцьорка, а тя ще е поставила в нея и един отрязък без надпис. Загубилите залога, ще теглят по веднъж от всяка торба. Който извади отрязъка без надпис, ще спечели.

— А ако аз извадя белия отрязък от твоята торба, красавице?

— Ще бъда твоя, наивни чужденецо, и ще имаш право да ме любиш колкото си искаш — заключи красавицата, отдалечавайки се.

Гласът й бе сладък като ромона на водата, а интонацията смътно напомняше нещо познато на Ангебо. Тази жена го вълнувате дълбоко и душевно, и чувствено. Изглеждаше интелигентна, изразяваше се добре, и като че ли беше чужда, поне на това мръсно място. А пък тялото й, Ангебо не можеше да се въздържи и му се възхищаваше пламенно.

Грубияните наоколо изглеждаха безчувствени към тази движеща се като слънце красота. Когато тя танцуваше, всяка частица от тялото й взимаше участие в носталгичния й трепетен танц. Ръцете й чертаеха змии от светлина. Гладкият й като кехлибар корем блестеше като луна. Ханшовете й бяха по-подвижни от тръстиките край Нил. Гърдите й бяха апетитни плодове, а краката — по-грациозни от музика на цитра.

За да я има, Ангебо игра с измама. Измами, за да изгуби, измами, за да спечели. Само съдържателят с тайнствената усмивка беше забелязал измамата, но остана безучастен. Знаеше, че на останалите залагащи им е все едно дали ще им се падне черната нубийка или крехката и бледа гъркиня. На тях им трябваше само да е жена; единствено човек с поетична душа като Ангебо можеше да се влюби в танцьорка от кръчма.

Именно това се опита да му намекне съдържателят, подавайки му ръка, което можеше да се разбере едновременно като покана и като заплаха. Ангебо разбра шантажа. Подкупвайки съдържателя, той купуваше жената.

Тя го завлече в стаята си и падна в обятията му. Усещайки допира на гърдите й, Ангебо почувства, че губи свяст. Обладавайки я, той видя небесата на Симиена в очите й.

За първи път младежът люби тялото на египетска куртизанка и изпита едновременно мъка по родното място. Много скоро разбра защо така го е привлякла тайнствената танцьорка, тъй като малко след нежността и страстта на прегръдката, от която изпита неподозирана сладост, Ангебо научи, че любовницата му е еврейка.

— Не съм оттук и всъщност се казвам Рут — довери му тя. — Родителите ми са евреи и винаги са живели в Иерусалим. Майка ми беше куртизанка в Иафа, пристанището, което е на един ден път пешком от родния ми град. Там е срещнала баща ми. Успяла години наред да е любима на този богат и фин търговец, който един ден ни превози с платнохода си в Тива и тук ни изостави. Майка ми, някога сияеща благоуханна метреса, не можа да преживее това и се помина. Бях на петнайсет години, когато слугините ме продадоха на този кръчмар, който споделяше обичта ми към музиката и танците дотолкова, че да ги предложи на клиентите си…

— Ти си еврейка? Значи тук има евреи? — учуди се Ангебо.

— Много — отговори сподавено тя, — но си живеят в затворен кръг. Ако обичаш хората от твоята раса и не си се отказал от вярата си, ще те запозная с тях, любими мой.

Вярата ли? За Ангебо съществуваше само култът към страшния дракон. Той й разказа за него, а Рут започна да се смее. Това го разгневи, започна да вика и тя трябваше да го успокоява с майсторски нежности. Обясни му, че не съществува дракон, който да може да се сравнява с бог като Бога на всички евреи. Любовникът й я изслуша, и макар разколебан във вярата си, заспа върху гръдта й, нежна като розови листенца.

Рут решително се чувстваше добре с този клиент, толкова рядко срещан в развратния й живот, заради наивността и ентусиазма му. Ето защо още на другия ден тя го представи на Азария, равинът с голямо сърце и голяма мъдрост.

С една и съща мисъл само

Четиринадесет години по-късно в една хубава утрин един мъж се присъедини към голям керван от търговци, на път по горното течение на Нил: Ангебо се връщаше в Симиена. Беше вече солиден мъж с изострен ум и опит, изградил си престиж.

Обхванат от носталгия, той се връщаше в родната земя с трептящо сърце. Придружаваше го внушителна свита от изтощени и тежко натоварени роби — свидетелство за могъществото му.

Излегнал се на палубата на едномачтовия кораб с пурпурни платна, който лениво се носеше по Нил, Ангебо си припомни миналото. Преди малко, побелял и превит, Азария бе изпратил ученика си, който го напусна с болка на сърце. Защото той беше оформил душата и ума му, както се оформя глината. Годините, прекарани в Тива, откакто проститутката Рут го беше запознала с евреите емигранти, бяха прекрасни години на разговори и учение с равина, скромен в същността си, горд с ученика си. Привързал се беше към него, ценеше дълбоката му и жива чувствителност. Постарал се беше да развие амбицията на буйния млад евреин, както се отглежда великолепно растение. Беше насочил живота му в правия път и укротил страстите му.

В духовно отношение поведението на младия златар беше продиктувано от божествената мисия, която му бе поверил Азария. По време на пребиваването му в Тива равинът често го бе водил в Карнак. Той бе разяснил на нововъведения, но пламенно вдаден във вярата, онези думи на един евреин, записани от самите египтяни по заповед на Аменхотеп IV на фронтона на обществените сгради: „С една мисъл само, с едно сърце.“ Дълбоката поука от тази божествена заповед омайваше Ангебо. Тя бе отправена към разпокъсания, пръснат по света Израилев народ. Бог наказваше евреите с хиляди мъчения, бедствия и катаклизми, защото бяха съгрешили от индивидуализъм. Днес Израилевият народ бе слаб, защото не бе сплотен и нямаше обща вяра. Ето защо в бъдеще избраният народ трябваше да се обедини. И след като не бе възможно да се свържат всички тези маси, пръснали се във всички страни, онези евреи, които чувстват, че в тях гори пророческа душа, трябваше да обвържат своите ближни с нишките на една морална солидарност.

С една мисъл само, с едно сърце! Каква висока мисия за един млад човек, изпълнен с мистицизъм. Саул и Давид вече се бяха опитали да я изпълнят. Овчарят Саул беше като свръхчовек. Защо в Симиена да не се намери един подобен, които да стане пастир на великия Израилев народ?

И все пак голямото събитие, оставило дълбока следа в изгнаничеството на Ангебо, бе убийството на управляващия фараон в самия му палат и последвалата го кратка революция, избухнала набързо и още по-набързо стихнала с възкачването на фараонския трон на един излязъл от народа узурпатор. За същия този вече от никого неоспорван монарх краткото въстание беше стълба към властта. Той бе разпалил въстанието, както се пали огън, и после беше изкачил опожарените стъпала, за да достигне до най-висшата власт.

Ангебо беше очарован. Люлян от фантастичните разкази, неговият приключенски дух все повече се екзалтираше. А равинът Азария беше до него, за да чертае умело и гладко вълнуващи сравнения: новият фараон далеч не беше по-образован от Ангебо, а народът следва онзи, който умее да командва, достатъчно е да бъдеш предприемчив. Щастието е за онези, които се стремят към него.

Четири седмици по-късно Ангебо пристигна безпрепятствено в Аксум. Посрещнаха го, както се посреща син, върнал се силен и красив от пътешествие на края на света.

В Симиена всичко бе постарому. Животът течеше пак сиво и кротко като речна вода. Нравите въобще не се бяха променили. В деня на Шабата драконът поглъщаше жертвените животни пред обединените в ужаса и вярата си хора.

И макар дълбоко проникнат от светлата вяра в Иехова, още с пристигането си Ангебо отиде да отдаде дан на местното идолопоклонство. Принесе в жертва на змея най-хубавия козел в областта. Към роднините си се отнесе сърдечно, а с равина, маговете и старейшините почтително. Домът, който нареди да му построят в Аксум, беше най-обширният в този край. В него си уреди работилница, за да продължи финото си гравьорство върху злато и сребро.

Неусетно Ангебо се наложи на смаяните си съграждани и бързо се издигна над тях. Така той се ожени за Рахил, дъщерята на старейшината. Тя беше красива и му напомняше за Рут.

Една вечер старейшината издъхна. Златарят разбра, че е дошъл моментът да обере плодовете на усилията си, както човек събира плодовете на посаденото от него дърво. Тъй като смъртта на почитаемия мъж опразваше мястото на безспорната власт, а в Симиена властта на старейшината беше първостепенна. Освен това беше подплатена и от религиозна власт.

Благодарение на всепризнатите си знания Ангебо беше избран без всякакво затруднение. Той беше прекрачил още един етап по опасния житейски път.

Всичко бе научил в Тива — целия натрупан постепенно опит. С желанието да издигне своя народ, старейшината златар построи училище, организира обучението, прокара една улица, после втора, въведе правила за търговията със стоки. Съгражданите му се чудеха и се дивяха. Всяка вечер той си правеше преглед на извършеното, сравняваше го с онова, което трябваше още да се направи. Вземайки в обятията си своята млада, пламенна и доверчива жена, той й казваше: „Един ден ти ще си царица, аз ще съм твоят цар.“ Тя се смееше от удоволствие.

И все пак Ангебо не посвети своята съпруга в любовта си към неговия Бог. Макар че я уважаваше много, той сметна, че душата й не притежава достатъчно твърдост, за да й довери възторжения проект на дръзката си амбиция. Задоволяваше се да я залъгва със сладки мечти.

— Сънувах сън — й каза той една утрин. По-хубав от всички приказки, които съм ти разказвал досега.

Ангелът, който ръководеше душата му — онзи с пурпурните криле, дето бдеше над неговия сън — се бе явил в нежното сияние на неосезаемото си присъствие, за да му каже: „Стани, Ангебо! Проповядвай вярата в Иехова, Бога на евреите. Той ще те направи принц, и народът ще те слуша и обожава“.

Съпругата на старейшината беше поразена, но същевременно и очарована. Очарова я красивият сън с притчата, но я порази вярата, сякаш обвила Ангебо с енергийно наметало.

— Искам да изпълня тази небесна заповед — добави съпругът й. — Искам да се подчиня. Трябва. Чудотворната Божия ръка ни сочи красив път. Иехова вдъхва сили в тялото ми. Утре аз ще отида при скалата, убежище на дракона. Ще накарам да ме вържат там. А ти, жено, ще ми помогнеш.

Ангебо се увери в нейната дискретност, като й внуши, че ако не се подчини и двамата се излагат на страшния гняв на вярващите. Поиска от нея абсолютно подчинение и едва тогава й разкри своя план:

— Когато ме привържат пред пещерата на змея, ти ще ми доведеш бялата овца, на която ще си дала да пие мляко от тази стомна. Нека душата ти бъде спокойна, грижите ти да отлетят, вярата ти в мен да е безмерна, както в самия Бог, защото щом погълне овцата, змеят веднага ще умре…

Жената се почувства обхваната от свръхестествената вяра на мъжа си. Все още имаше някои съмнения, но вече не се съпротивляваше. Ангебо й повтаряше неуморно:

— Ще накараш овцата да изпие млякото от стомната и ще ми я доведеш. Иначе змеят ще се нахвърли върху мен и ще ме изяде.

Влюбената до уши съпруга се подчини на волята му.

На следващия ден, заобиколен от свитата от роби и слуги, старейшината отиде тържествено на селския пазар. Робите биеха камбани, тръбачите възвестяваха с дълги позиви, че часът ще е тържествен, а писарите викаха: „Майстор Ангебо иска да говори!“

Старейшината се изправи в целия си висок ръст сред множеството.

Лицето му бе озарено от онзи плам, който цял живот бе горял в него. Докато Ангебо говореше, тържествеността вече въздействаше на народа.

Речта му, дълга и лъкатушеща, незабавно грабна душите на хората от Симнена. Та нали красноречиво им напомняше прекрасната легенда за дедите им? Десетте заповеди и тръгването на евреите след Моисей към Червеното море. Безумната гонитба на египтяните. Ужасът на евреите, притиснати между морето и страшната войска, и изведнъж — Осанна! Под притъмнялото небе и тътена на разцепилите се води се бе отворил път в морето. Издигналите се стени от вода, бягството на евреите по разкрилия се път и египтяните впуснали се подир тях в галоп в бездната, която ги бе погълнала като в гроб? После отмъщението на Мемфис, клането през червената нощ и присъдата на съдниците. Мъченията на масовото преселване чак до скалата на отмъщението, която никой евреин не може да забрави, защото свещеният обред увековечава благодарността на спасения народ, като напомня, че Бог е издигнал толкова гъсти облаци прах, че зад тях скалата останала невидима!

Думите на Ангебо се изсипаха като камъни в душите на тълпата. Тогава настъпи кулминацията на тържествената му проповед: наказаната неблагодарност на хората от Симиена, макар и потънали в блаженство, глупавата поява на дракона, вярата им в това обикновено чудовище, на което неуката им наивност придава свещен характер.

Започна леко да се шушука. Засегнат във вярата си, народът реагираше плахо, като обвеяна от вятъра житна нива. На пръв поглед като че ли Ангебо владееше тълпата, но всъщност в този момент животът му бе поставен на карта. Изострените му нерви умножаваха силата му десеторно. Вярата му в самия себе си го караше да скача от аргумент на аргумент.

Ангебо осъди захласнатите си слушатели за фанатизма им. Къде бяха чудесата на змея? С присмеха си той направо ги сломи. Той, техният старейшина и служител на вярата им изведнъж се възправи против идола. Той сравни щастието, плодородието, богатството и мощта на страните, в които цареше чиста и непокътната вярата в Иехова с нещастията, които се сипеха над Симиена от години: циклони, пожари, болести и сътресения.

— О, народе, мъките ти се дължат на лошото влияние на змея! Иехова ги изсипва върху теб, защото е разгневен от твоята невярност.

Подобна дързост едновременно ужаси и стресна тълпата. Но когато Ангебо престана да я насъсква и да коментира собствената си промяна, разколебаните му за миг съграждани, вцепенени в страха си от своя разгневен бог, закрещяха срещу патриарха:

— Кощунство!

— Той светотатства!

— Убийте го с камъни!

— Трябва да умре, иначе гневът на змея ще се изсипе върху нас.

Невъзмутим, Ангебо поиска за последен път думата. Старейшините се съгласиха и той отправи последното си предизвикателство:

— Можеш ли, о, народе, да решиш коя вяра, твоята или моята, е вяра в истинския Бог? Изпълнен с моята непобедима вяра, аз ти предлагам да принеса в жертва собствения си живот за просветлението на душата ти. Аз ще изляза срещу въображаемата сила на твоя бог. Нека ме пренесат там и да ме вържат пред зловонието му: ако змеят излезе по-силен, ще ме погълне и твоята вяра ще победи моята. А ако змеят ме пощади, това означава, че в мен се е вселила славата на Иехова, той закриля плътта ми, а сияйната му мощ е в душата ми. И тогава, о, народе на Симиена, ще трябва да приемеш отново вярата в единствения Бог и да ме направиш свой цар.

Предложението на патриарха, сам да се принесе в жертва, естествено получи одобрение. Ангебо дори настоя да бъде даден на змея начаса.

По пътя към леговището на змея човешката върволица растеше на всяка крачка. Едни плачеха, други се присмиваха, а Ангебо пъргаво крачеше към съдбата си.

Пред свещената пещера го завързаха здраво, но оставиха ръцете му свободни; поискал бе правото сам да се храни с провизиите, които жена му щеше да носи два пъти на ден, а старейшините отстъпиха пред желанието му.

Хората се бяха разотишли вече, защото гадното животно можеше всеки момент да се появи, за да се нахрани с жертвата, която му бяха принесли.

Не след дълго вярната и изплашена до смърт съпруга пристигна, влачейки подире си бялата овца, която бе изпила млякото от стомната. Патриархът я хвана, отпрати жена си и изсвири тънко и с извивки зова, който обикновено хората отправяха към своя идол.

Змеят се разви, метна се извън пещерата и тутакси се нахвърли върху овцата, която Ангебо метна в отворената му паст. Още не бе я преглътнал докрай, когато започна да се вие в странни конвулсии. Огромното му тяло сякаш бе разтърсено от някаква вътрешна вълна. Животното се сви на кълбо в леговището си, после се отпусна и като гигантска пружина се метна върху стените на скалата. Накрая падна на земята омаломощено. Изцъклените му от агонията очи се затвориха и то се превърна в отвратителна дрипа.

Смъртта настъпи бавно. Цяла нощ Ангебо трябваше да търпи неописуемото мъчение от предсмъртното хъркане на чудовището. И когато настъпи зората и народът се стече към него, за да се освободи и да го понесе триумфално към дома му, той тайно благослови тънката наука за отровите, в която равинът Азария го бе посетил.

Ти ще си велик

Поток от злато и скъпоценни камъни, фанфари и шествия. Удивление на обикновения народ на Симиена, превърнал се отведнъж в нация. Увеселения, песни и светлини, опиянение, пиршества. Коронясването на Ангебо бе обвито с великолепието на церемониите в съседните императорски дворове.

Присъстваха двама нубийски царе, известни с прекалената си любов към разкошните празненства, в които изпъкваше величието им, паплач, колесници, пълни с подаръци, буйни коне, танци и бойни викове. Дошъл беше и един негърски цар с целия си двор, с жените си и с целия салтанат, който придружаваше пътуването му; египетски принцове, поканени набързо от Ангебо, а дори и един владетел, дошъл от далечните пясъци на Арабия, отвъд Червено море, който бе предприел това дълго пътешествие, за да приветства новата слава на един владетел, чиято мощ бе подплатена и с чудодейна сила.

Всички бяха донесли разкошни дарове в Аксум, столицата на царството: нервни коне, бели камили, роби, избирани по всичките африкански пазари, глинени съдове, скъпоценни накити, скъпи платове.

Ангебо ги посрещна спокойно. Столицата ликуваше, гъмжаща от чужденци, кръстосвана от безумно надутите княжески свити. Но новият монарх не се опияняваше от това. Той бе постигнал целта си. Пренебрегвайки закони, условности и дори смъртта, той бе постигнал целта, към която умело го бе насочвал равинът Азария. Бъдещето се открояваше пред него още като млад, а сега, когато само с един дързък удар сам бе издигнал трон, трябваше да го запази за векове.

В аксумския царски палат, построен бързо от целия му народ и за който всеки бе допринесъл с нещо, за да бъде той достоен за него, Ангебо беше отредил покои за стария си учител. Макар и вече цар, за него пророчествата, поуките и учението на равина от Тива бяха основи. Той разчиташе на неговата помощ при сключването приятелски съюзи със съседните народи, за осигуряване на снабдяването, както и на сигурността по границите, тоест за организирането на гвардия и по-нататък на военна сила по образец на египетската армия, най-дисциплинираната и най-гъвкавата от всички африкански войски.

В очакване на венец от победи Ангебо беше вече провъзгласен за „представител на великия Иехова, господар на деня и нощта, повелител на небесното движение, дарител на плодоносните води“. Веднъж, надвечер, наметнат с празничната си дреха, извезана на звезди и ручеи от скъпоценни камъни, царят се озова на мястото, където беше отровил стария идол на своя народ. Залязващото слънце хвърляше отблясъци върху златото, среброто и скъпоценните камъни по мантията му, сякаш цялото слънчево сияние се излъчваше от него. Съпругата му го следваше с поглед, изпълнен с възхищение и вяра. В нейните очи вече на кралица, а и в очите на раболепната му свита, той изглеждаше свръхчовек.

Ангебо огледа купчината камъни, под която, съгласно новия обред, бяха скрити останките на чудовището. Всеки камък, хвърлен в купчината, свидетелстваше за всеки отказал се от старата си вяра жител на Симиена. Новият владетел заповяда камъните да изчезнат, а останките да се заровят. Той не искаше да изчезне споменът за идола.

Именно тогава, търсейки в небето следа от своята пътеводна звезда, Ангебо започна да мечтае за син.

Тази, която е невинна

Цар Абир властваше над асаймарите, народ, който обичаше да се радва на живота, и който той управляваше с насилие и кървав деспотизъм.

Той не бе присъствал на коронацията. Храбрите му и калени в боя войски воюваха, докато миролюбивият цар на Симиена укрепваше законите на Иехова, ковеше закони, прибавяше нови училища към вече действащите, издигаше синагоги, строеше мостове и закриляше търговията. Но с това не се изчерпваше амбицията за величие на един владетел като Ангебо, който царуваше в страна, кацнала върху високи плата. Стремежите на буйния като жребец Ангебо го караха често да насочва погледите си към границите на царството на Абир и неговата най-красива перла: пристанището Мутова.

Чрез пристанището Мутова асаймарите имаха излаз на морето, а това бе определящо за благоденствието на една държава. Червено море миеше дългите му кейове и дълбоките пристани, където пускаха котва дръзки кораби. Ако Ангебо се сдобиеше с това пристанище, стоките на Симиена, пренасяни от неговите собствени кораби, щяха да се разменят по всички пазари.

За една млада нация винаги е опасно да се впуска във военна експедиция с неопитна войска. Войнските качества тук можеха да се допълнят само с хитрост. Именно така Ангебо стана цар и на асаймаряните.

По грижливо комбинирания от него план започнаха търпеливи приготовления. Раздухаха бунт у съседите. С помощта на единоверците, установени в Мутова, победата беше осигурена, Абир бе заловен и затворен в Аксум, а столицата му падна обсадена от войските на цар Ангебо. Така към титлите си той добави и титлата „Завоевател“, с която всъщност се гордееше повече, отколкото с корабите си в залива на Мутова, които тръгваха с надути разноцветни платна, като огромни пъстри птици, да разнасят славата на царството му, закриляно от Иехова.

Тогава, докато множеството приветстваше триумфа на Ангебо и победеният Абир удари чело в прахта, Азария, когото свещениците издигаха в ранг на учител по теология, сметна за уместно да събере всички равини и държавни сановници, за да сподели с тях съжалението, че царят им няма син, който да наследи дадената му от Бога власт. Равините на моногамния народ попитаха защо владетелят не изпъди жена си и не се ожени за друга израилтянка, която да му роди наследник. На Азария бе добре известно, че завързаният при змея Ангебо се бе заклел два пъти във вярност на единствената си съпруга и никога нямаше да престъпи клетвата си. Тогава Азария успя да накара равините и сановниците, загрижени за продължението на божията благословия над царството, да приемат съветите му. Ето защо решиха, че след смъртта на Ангебо Иехова ще продължи да царува в Симиена в лицето на необичайно зрялата за възрастта си Мамете, дъщерята на техния суверен.

И те тръгнаха в шествие при царя. Заявиха му, че никакъв наследник, принц или император, не би могъл да даде на царството славата, с която го бе дарил Ангебо, че тази слава, идваща от Бога, трябва да остане свързана с кръвта и плътта на Завоевателя, че само избраното от небето негово потомство би могло да продължи златния век на нацията. Това означаваше, че въпреки човешките закони Мамете, единствената дъщеря на божествения цар, можеше да царува над Симиена.

Ангебо изпита огромно щастие от думите на свещенослужителите и дворяните, но силно се разгневи, когато научи, че за да царува, Мамете трябваше да даде жесток обет пред народа, че ще остане девица. Равините му обясниха, че не искат някой чуждестранен принц, пленен от Мамете, да заеме заради любовта й и по нейна воля светия като олтар трон. Трябваше да признае, че те имат право.

Със съкрушено сърце той дари на народа, на страната си, на тяхното бъдеще и на гения им неопетнената чистота на любимата си дъщеря. И така красивата, грациозна, умна и много изтънчена за своите седем години Мамете трябваше за цял живот да се откаже от любовта, от упоителните й наслади, от утехата на прегръдките и от гордата надежда за майчинство.

Ангебо извика дъщеря си и дълго се вглежда в нежния овал на личицето й, в теменужните й очички, подобни на звезди. Мамете беше весела и закачлива. Цялото й тяло на младо зверче обещаваше чувственост, която наследеният от баща й пламенен и твърд темперамент трудно можеше да обуздае. Царят реши да й помогне да се пребори с желанието. Щеше да направи от детето си мъжко момиче, безразлично към любовните измишльотини, закалено за буйни игри и дори за война. Учителите щяха да възпитат у нея пренебрежение към любовта и безразличие към удоволствието.

Симиена приветства Мамете като своя бъдеща царица. В Аксум организираха големи празненства, подобни на коронясването, за да отпразнуват тържествено прокламацията на цар Ангебо и да увековечат клетвата на принцесата. Пред равините, патриарсите, военачалниците, сановниците и чуждите пратеничества девойката принесе в жертва на нацията цялото си женско щастие.

— Аз, Мамете — изрече тя отчетливо с кристален глас — единствена дъщеря на многоуважаемия Ангебо, владетеля на Симиена, приемам волята на народа със съгласието на моите родители, царя и царицата. Обещавам под клетва да остана винаги девица. Забранено ми е по какъвто и да било начин да нарушавам тази клетва. Затова отсега нататък ще нося името Македа.

Тогава Македа, което означава „Онази, която е чиста“, застана под Царския балдахин. После благородниците, военните и религиозните водачи я ръкоположиха за престолонаследничка и положиха трогателна клетва за вярност към нея.

Така Ангебо беше осигурил продължение на династията си, спазвайки едновременно с това обещанието, дадено на жена му пред Иехова. И все пак той тайно продължаваше да се надява на Божията добрина и на неговата чудотворна намеса: така че Македа, Невинната, все пак да може един ден по волята на небето да продължи по-нататък Царството на Ангебо с неговата плът и кръв.

Македа при фараона

Тази сутрин изненада очаква великолепния фараон Стовратата. Предизвестена с барабани, тимпани, цитри и вестовои, в тронната зала влиза бляскава свита.

Обширна като обществен площад, тя беше обградена с пурпурни колони. Таванът й беше украсен с яркочервен воал, а издълбаните в самия гранит фрески описваха славните подвизи на царството. Под тях минаваше корниз, украсен с бляскави емайли и позлатени палмети4. На пода се стелеше пъстра мозайка в сини, зелени, червени и бели цветове. Във всеки ъгъл на залата дълбоки съдове от алабастър, закрепени върху поставки с форма на лапи на диво животно, разнасяха благоухания.

Върху площадка с три стъпала се издигаше престолът с лъвските крака с цялата масивност на украсеното със злато и сребро ценно дърво. Седнал на магарешките кожи, тържествено строгият фараон бе изумен от грациозното видение, което се очертаваше в дъното на залата и допълнително озаряваше цялото великолепие със собствения си блясък.

Под леката туника от пъстроцветна прозрачна материя тялото на девойката бе голо, но подрънкващо от украшения. Черните коси над красивото й лице бяха подредени в сложна прическа, наподобяваща птица. Те изглеждаха прекрасно в този шедьовър, подпрян със златни и сребърни фиби. Стройните крака бяха стегнати с гривни от редки емайли. По ръцете святкаха гривни от корналин, лазурит, ахат и хематит, а по ръцете й блестяха съзвездия от пръстени. Високата й яка бе от емайл, покрит с чудни, фини рисунки, а по високата й лебедова шия се виеха колиета с ценни амулети.

Тя мина пред знаменосците си и коленичейки пред трона опря чело о свещеното стъпало, монолитен блок от злато. После заговори на най-чист египетски език, с което окончателно плени фараона:

— Славний фараоне — каза тя, — аз съм Македа. — При теб ме изпраща баща ми Ангебо, царят на Симиена. Аз съм твоя смирена робиня и ти изразявам своето уважение и пожеланията си за благоденствие и мир, благоволи, о, владетелю, да приемеш даровете, които баща ми заповяда да ти донеса.

При нейния знак, превити под тежестта роби наредиха множество сандъци пред усмихващия се фараон.

— Приближи се, газелке — й каза той бащински. — Боговете са благословили баща ти, като са му дали такова хубаво и смело дете като теб.

Македа се наведе почтително и целуна дясното коляно на царя на царете, който в знак на закрила, докосна челото й със свещената лилия, която кичеше върха на скиптъра му. Веднага след това принцесата представи благородната си свита, водена от Амрам, неин чичо и учител, и от Хагит, нейна братовчедка и гувернантка. Спазвайки церемониала, Македа препоръча ескорта си на благоволението на фараона. Едва тогава робите затвориха сандъците.

Първият беше от абанос. Шедьовър на занаятчийското изкуство на Симиена, той бе украсен с инкрустации от злато и слонова кост. През едно отверстие в двойния му капак Македа заговорнически извади невероятно дълго и фино златно синджирче и с бързо движение го нави около тялото и лявата си ръка с думите:

— Дължината на синджирчето има символично значение. Колкото е дълго то, толкова е голямо уважението на баща ми и моето към теб, славни царю. А това, че се увива около тялото ми, показва надеждата ни вашата симпатия да ни обгради така.

— Притчите вещаят добро — прецени владетелят. — Но кога ще се види краят на синджира?

— Няма край — отговори весело принцесата, — както е безкрайна почитта ни към теб.

Златните брънки бяха прибрани отново в двойния капак, пред който се откри колие от истински перли. Перлите бяха толкова фини и чисти, толкова седефени, че гледайки ги да изтичат през тънките пръсти на Македа, фараонът не можа да скрие възхищението си.

— Тези перли са наловени по мое нареждане — обясни принцесата. — Те са символ на чистотата на моите намерения, защото, както знаеш, аз съм „Онази, която е непорочна“. Аз наистина съм се заклела да остана девица до смъртта си, за да мога да царувам силна и неподвластна.

Тогава фараонът я помоли да положи на врата му блестящата като капки дъжд огърлица:

— Сложи ми я самата ти, защото рядко може това да се направи с толкова чисти ръце.

Чуруликането на девойката и благородното й поведение бяха развълнували фараона. Още повече го смути допирът до стройното й като растение телце. Парфюмът й го изпълни и го опияни като емфие. Той не можа да се въздържи да не прегърне таза жива красота, тази копринена млада плът с гърдички, щръкнали „като пъпеши в свещените градини“. Но дванадесетгодишното момиче рязко се отдръпна, изпусна огърлицата и погледна владетеля с толкова уплаха, изненада и бунт едновременно, че фараонът бе обхванат от едно странно чувство на уважение и милост.

— Озирис да те закриля. Македа — отсече той. — Никой мъж в моята империя няма да има право да те пожелае или доближи, без да предизвика страшния ми гняв.

Сега принцесата беше спокойна. Даде знак на робите да отворят друг сандък, подобен на първия. От него тя извади дванадесет кюлчета злато и сама ги положи върху свещеното стъпало.

— Ето още един подарък от баща ми — каза тя, повдигайки теменужните си очи към фараона. — Цар Ангебо желае този ценен метал, който се извлича и обработва в царството му, да бъде скромен принос към ослепителната украса на великолепния палат, в който благоволяваш да ме приемеш.

Добавяйки и дванадесет кюлчета сребро, Македа обясни, че те са дар от народа на Симиена. След това робите отвориха третия, последен сандък. Принцесата извади оттам невероятно красиви и фини платове, драперии и най-вече много коприна, слабо позната в Египет, която предизвика възхищение у фараона.

— Това пък е дар от майка ми царицата — обясни девойката. — Платовете са за прочутата ти майка, о, царю на царете. Но това не е всичко. Аз пристигнах от Симиена със седем най-чистокръвни бели коне. С тях колесницата ти ще лети по-бързо от птица.

С това даряването приключи.

След кратък отдих в покоите, отредени й от фараона, Македа бе отведена при майката на фараона.

Принц Амрам и принцеса Хагит, които носеха отговорността за това пътуване, си отдъхнаха с облекчение. Макар и поуспокоени от оказания прием — още от границата посрещането беше триумфално — те вече можеха само да се радват, че дръзкият план на Ангебо се осъществяваше така успешно.

Къде младата принцеса можеше да бъде обучена в трудното изкуство да се управлява, тъй опасно за мъжете и още по-неудобно за една жена? Много уместно Цар Ангебо беше избрал Египет. Именно в Египетската империя, която бе преместила столицата си в Тива, огромна колкото десет града, великолепна като палат, огласен от глъчката на един милион обитатели, Завоевателят бе решил да изпрати Македа да усъвършенства политическото си и светското си възпитание. Сподели идеята си с Азария и той още същия ден се свърза чрез най-бързи и верни куриери с великия равин на Тива, който му отговори, че еврейката Маака, въведена в двора чрез влиятелен брак, би могла да предприеме тази акция пред Богоизбрания.

И така фараонът, човек възпитан и миролюбив, обичащ изкуствата, науката и красотата, се бе съгласил да приеме момичето, което един ден щеше да стане царица. Той беше изненадан и му бе забавно, че присъствието на това дете щеше да бъде разтуха на скуката в двореца. Оставаше да получи съгласието на фараонката майка, която ревниво пазеше вдовството на сина си с мечтата за нов брак, който щеше да има значителни териториални последици. Осведомила се за възрастта на Македа, тя все пак се безпокоеше да не би клетвата за непорочност да е мнима само за да предизвика желанието на фараона. Отчасти успокоена от уверенията на Маака, тя се бе съгласила да съобщят на Ангебо, че дъщеря му ще бъде приета с цялата тържественост, която подобава на ранга й на принцеса (От горното до долното течение на Нил).

Македа беше приета от нея с любезност, примесена със строгост. Майчиното й любопитство не можа да я възпре да се пита дали младата посетителка не беше несъзнателна съучастничка в план за прелъстяване, чиято жертва щеше да стане доверчивият фараон? Страшилище за Египет, от Фила до Хелиополис, с власт, почти равна с тази на фараона, Нейно величество бе полегнала на своята алга, покрита с възглавници от кожа или коприна, богато бродирани, натъпкани с перушина, или със сушен цвят от магарешки бодил. Синът й седеше до нея на пейка от кедрово дърво със златни крака, изобразяващи кучета.

Срещата беше лична без всякакъв протокол. Безмълвни слуги раздвижваха въздуха с огромни ветрила. От време на време прислужници и роби влизаха тихо, за да поддържат пламъка на горящите благовонни масла.

Когато въведоха Македа, в горещото пладне замираха последни звуци на арфа. Фараонката дълго оглежда момиченцето. Огледът видимо я задоволи.

С още по-голямо вълнение, отколкото пред фараона, принцесата повтори комплиментите, изказа почитта си и поднесе подаръци. След това фараонката поиска принц Амрам и принцеса Хагит да се явят и сами да разкажат чудната история на Македа, за клетвата й, за плановете на баща й и надеждите на народа на Симиена.

Едва след това тя се успокои и заяви, че ще закриля Македа. Тъй като нейният единствен син бе погълнат от тежките грижи на властта, тя щеше да е щастлива да се занимава с престолонаследничката, като със собствено дете. Фараонката заповяда да настанят Македа в нейното крило на двореца, за да може лично да бди над нея и да я превърне в съвършена принцеса. Освобождавайки фараона от една такава грижа, като умела владетелка и прозорлива майка тя с един удар отстраняваше всякаква опасност от интрига и усложнения с царя на Симиена.

Поставила красивата си главица в скута на императрицата, след толкова умора и вълнения Македа тутакси заспа.

Първо вълнение на Македа

Какво би могла да направи една принцеса, красива като най-хубавите дни в Египет, бледорозови, позлатени, люлякови и искрящи като скъпоценен камък? Какво би могла да направи тя в двора, в който великолепието и блясъкът смайваха света и единственото им предназначение бе да красят и да разпалват любовта?

Любовта! Египтяните познаваха вълнуващите й дълбочини, неопределимите вибрации, изтънчените наслади, с които можеха да боравят тъй, както умееха да извлекат сладкия звук от най-ценна мандолина. Какво друго, освен да тръпне при вида на такъв красив и достолепен благородник като фараона? Ако суверенът, като господар на чувствата и на ума си, можа да устои на завладяващото очарование на Македа, то не биваше романтичният и смел юноша Домедо да се оставя често да ловува в компанията на шестнадесетгодишната девойка, защото с грацията си аксумската принцеса вече затъмняваше всички египетски красавици.

Наближеше ли тя, всички благородници в двора изгубваха ума и дума и залагаха клопки, за да попадне тя в обятията им. И най-малката проява на кокетство от нейна страна се поощряваше и подражаваше незабавно. Инстинктивната й женственост бе постоянна тема на възхищение. Принцове бяха готови да умрат в краката й. Някои подкупваха прислугата й. Най-нежна музика водеше съня й и най-редки парфюми направляваха стъпките й. Поети съчиняваха за нея най-възторжени песни. Но в тази атмосфера, на която египетските нрави нарочно придават еротичност, Македа си оставаше все така „Онази, която е чиста“.

Както душата й, така и тялото й бяха непорочни. Затова тя трябваше да се пребори със събудилите се чувства тъй, както на лов се преборваше с дивите зверове. Защото предния ден Домедо бе успял да развълнува кристално чистото й сърце, открадвайки й целувка зад един храст мимоза.

Притисната назад, Македа бе издала вик. Устните на Домедо, пробягвайки от лицето до мъничките й крака, се отнесоха с уважение към вълнуващата тайна, която младата жена бе посветила на народа като залог за бъдещата си мощ. От чудесно очертаната й в червено уста те се спуснаха надолу към мъничките изпъчени гърди, докоснаха едва малинките им по пътя към заоблените бедра. Целувките му породиха безброй тръпки по стройните й крака. В този момент тя се отдръпна рязко и побягна в стаята си, където раздразнена или очарована, обезумяла, продължи да се бори със себе си. За да сподави вълненията си, Македа отново се потопи в работата си.

След четирите години, прекарани в двора на фараона, изкуството да се управлява не криеше вече тайни за острия й ум. Изучила бе брънка по брънка как функционира египетската администрация, чийто престиж и авторитет бяха се наложили в преобладаващата част на света, Македа се бе обкръжила с военачалници и бе наредила на писарите си да изработят подробни доклади за военното изкуство на Египет. Търпеливо бе изслушала уроците на архитектите, удивена от гордите сфинксове, пирамиди и обелиски, блажено се бе докоснала до поети и астролози, след което търговци, натрупали богатството на Египет, й разясниха как се търгува. Ако всичките й учители се удивляваха на тъй рано развития интелект на красивата принцеса, която ги обезоръжаваше, то те не скриваха пред нея никоя тайна на своето изкуство, наука или професии.

Преди всичко обаче нейният чар ги привличаше и ги омайваше като тамян. Макар и закалена в игрите на открито, на които Ангебо я бе научил, тя бе възприела по-добре от всички благороднички, от най-високопоставената до най-обикновената, изтънченото изкуство да се харесва, да привлича, да прелъстява: гримиране с парфюмирани кремове, антимон и бои, които се нанасят с четка или шпатула от смокиново дърво; маникюр и педикюр, които с помощта на фини инструменти, пили и бои превръщат ръцете и краката в скъпоценност; грижа за косите, за блясъка им и умение да се причесват високо над главата като оригинална каска, закрепена със скъпи гребени и златни игли и напръскана накрая с облак от парфюм.

Тези уроци от науката, наречена от египтяните „лични грижи за тялото“, фараонката препоръчваше най-вече на високопоставените ученички. Чистокръвните принцеси не пренебрегваха и танците, чиито стъпки и фигури ставаха с всеки урок по-сложни и изискваха гъвкавост на всички крайници и вникване в египетската душевност, нещо, което Македа бе овладяла до съвършенство. По гимнастика, в която тя бе отлична, благодарение на първоначалното си възпитание, треньорите можеха дори да се учат от нея. И все пак красота, гъвкавост и интелигентност не бяха достатъчни: Македа трябваше да умее да пее, да свири на арфа и да се държи според ранга си в двора на съседните царства. Впрочем Македа беше изненадала всичките си учители с лекотата, с която възприемаше не само законите на хармонията и правилата на протокола, но и драматичното изкуство, в което участваше. Често тя забавляваше фараона, изпълнявайки с дружките си пантомими, специално написани за нея от един образован благородник.

Принцесата на Симиена желаеше, щом се върне в Аксум, да създаде двор като този в Тива, да създаде същото правителство и да въведе същите закони, които да съдействат за онова благоденствие с изкуство да се живее, които бяха непознати в Симиена въпреки усилията на цар Ангебо, нагърбил се с нечовешките си задължения. Поради тази причина с мисълта за предстоящото си заминаване Македа настоятелно помоли главните си преподаватели — военни, учени, книжници — да я придружат в страната й в замяна на осигурен царски живот, благороднически титли, земи и привилегии. Повечето се съгласиха да я последват в това далечно царство, чиито живописни красоти и богатства тя разпалено им бе описала.

„Онази, която е непорочна“ беше решила веднъж, че трябва незабавно да напусне Египет, защото неочаквано се бе уплашила, че няма да може да удържи на клетвата си. Фараонката майка, която си въобразяваше, че познава издълбоко човешката душа, искаше принцесите да бъдат не само безупречни съпруги, но и изтънчени любовници. Така египетските аристократи, водени от чувствата си, нямаше да пъдят съпругите си и да рушат имперското семейство, въвеждайки чужди елементи, подкопаващи като дървояди и най-твърдия материал.

Владетелката добре знаеше, че женската неопитност води до опасни изневери. Затова в най-дълбока тайна бе организирала уроци по любовно изкуство под ръководството на изтънчен учител, подпомагани от няколко младежи и куртизанки.

В залата на двореца, където се провеждаха уроците, се издигаше в сладострастна поза огромна статуя на богинята на любовта Амархис. Колони във форма на фалоси крепяха тавана, украсен със синя драперия. Мозайките на пода възпроизвеждаха абсолютно точно всички аспекти на плътската страст, а стените бяха украсени с еротични барелефи и корнизи.

Горяха благовонни масла и техният дъх, като отмерени въздишки, будеше желанието на сетивата. Ниските столове от бронз или позлатено дърво във форма на женско тяло с разтворени ръце и крака в поза за съвкупление бяха покрити с кожи от диви животни, от чийто допир тялото се възбуждаше. А музиката, избрана да разпалва опиянението на духа, в същото време го разнежваше с омайващите като въздишки звуци на приглушените зад завесите арфи и мандолини.

Допуснатите в този храм принцеси, се учеха как да разпалват сладострастието на любовниците и да ги държат най-добре в треската на чувствеността, да чертаят в плътта и сърцата им браздите на любовната наслада. Тъй като всяка вярна съпруга — както повтаряше фараонката — трябваше да умее да събужда и постоянно да възражда бързо угасващия плам на съпруга си, умели куртизанки разкриваха пред принцесите тайните на най-интимните милувки. Така гамата от най-фините нюанси на прегръдка им се преподаваше по един прочут асирийски учебник и после се възпроизвеждаше в живи сцени. Старателните принцеси нерядко си оспорваха благоволението да заемат местата на хетерите при поканените за практически упражнения красиви учители.

Македа бе единствената чужденка, допусната на тези еротични сеанси, считани за напълно нормални. С видимо удоволствие тя имитираше с избран от фараонката майка преподавател различните фази на любовната страст. Но вярна на клетвата си, „Онази, която е непорочна“ избягваше всякакво обладаване. На учителя й по любов беше заповядано да уважава непорочността й, независимо че й обясняваше как да успокои разпалените си чувства, без да наруши девствеността си. Македа се отказваше от всякакви опити да продължи насладата.

Един ден, когато принцесите охкаха от страст в обятията на партньорите си, треньорът реши да бъде по-настоятелен. Изнервена Македа се изтръгна и потърси убежище при фараонката с молба да я освободи от задължението да следва любовните курсове. Със съжаление към нея и към онези, които се влюбваха в нея, владетелката се съгласи да й спести сладострастните изкушения. Вместо това Македа щеше да хвърля копие и диск с войниците, щеше умело да управлява състезателните колесници, да се надбягва с най-добрите бегачи, да тренира борба със съвършени атлети, да укротява и язди бързи като вятъра коне.

Никога досега в Египет не е имало жена, която да се отдаде на тези буйни и опасни изключително мъжки спортове. Ето че пред луксозния и безгрижен живот една принцеса бе предпочела силови упражнения на открито, изискващи мускули и точно и зорко око. Самият владетел благоволи да присъства на спортните прояви на царствената девойка, чиято потисната женственост се адаптираше тъй добре към най-различните състезания. Именно тогава той разреши принц Домедо да я придружи на лов.

Това означаваше девойката да бъде хвърлена в друго, още по-лошо зло. Волностите в храма на любовта бяха безопасни в сравнение със замечтания и нежен поглед на Домедо. Искрената му целувка беше по-опасна и от най-възбуждащите симулации. След изнурителен галоп двамата се изгубиха в гората. Излегнали се на един потънал в цветя склон и смеейки се от сърце, те многократно изживяха трепетно вълнение.

При разговора си с принцесата, главният равин на Тива не закъсня да открие опустошенията в чистото й сърце и отчаян я викна в синагогата. По съвет на настойниците си Македа се яви в мъжки дрехи, в които младежкият й силует изглеждаше още по-грациозен. Пред лицето си бе спуснала воал, който скриваше красивите му очертания, и косите, като пропускаше само теменужния поглед. В този вид тя трябваше да повтори клетвата си от Аксум, поставила лявата си ръка върху свещената дарохранителница.

Възложиха на принцеса Маака да я наставлява и да отклонява мисълта й, неудържимо привлечена от спомена за целувките на Домедо. В същото време равинът изпрати послание до Ангебо, че дъщеря му вече е приключила образованието си и не иска да продължава повече престоя си в Египет. Тя желаеше да се завърне колкото е възможно по-скоро при любимия си баща и го молеше да одобри решението й. Ангебо отговори, че очаква престолонаследничката си с най-голяма радост. Тогава с пълното съгласие на фараонката майка, която се боеше от опасните последици на тази любов, равинът се постара да отдалечи Домедо.

Церемониите по изпращането не отстъпиха по великолепие и разточителство на празненствата по посрещането. Хвалебствия и възхищение бяха отправени към тази, която успя да спази обещанието си. В тази атмосфера, заобиколена от свитата си, Македа потърси с поглед в пъстрото множество на египетските дворяни, дошли да я поздравят, лицето на този, който събуди вкамененото й сърце. Шестнадесетте й години изпитваха сладката мъка на първата любов.

Македа си тръгна сред оглушаващ концерт от викове и фанфари, но в ушите й звучеше името на Домедо.

Смъртта на пророка

Със синовна обич принцеса Македа затвори клепачите над неподвижния вече взор на цар Ангебо и зарида от мъка. Утрото беше настъпило. След тежката трескава нощ старият цар дочака смъртта в пълно съзнание и спокойствие. Останал сам с дъщеря си, държеше ръцете на тази, която щеше да го наследи и повтаряйки й често казвани неща, й предаде тежкото наследство да царува над Симиена.

Същата нощ поданиците на царството му с безпокойство отправяха погледи към небето и звездите. Появи се комета с огнена мантия. Тя прекоси небето, замайваща и прекрасна, точно в момента, когато царят свързваше душата си с тайнствените спирали.

Как да не се свържат едно с друго двете събития — кончината на суверена и моментът, когато кометата изписа в кадифеното небе ослепителния си огнен параф? В Аксум повярваха, че Иехова е отнесъл Ангебо на своята пламтяща колесница към царството на избраните, където бе мястото му. В царския град, а и в останалите градове и села настъпи траур. Сломена от скръб принцесата ридаеше над ложето на скования от смъртта и славата свой баща. В двореца свалиха пердетата и навиха килимите, в скърбящия дом не биваше да има лукс, защото смъртните са равни пред Бога. Плочниците от гладки тухли бяха посипани с фин пясък.

Вдигнаха тленните останки от парадното ложе и ги положиха на един прост селски одър. Облякоха мъртвеца с пурпурната „шамма“ на пророка, единствен белег на божествената му власт, която не свършва със смъртта. Македа бе наметнала набързо жълтия „камис“ без орнаменти. Освен това бе свалила всичките си накити. Дългите й разплетени коси се спускаха по гърба. Натърка бузите си с грубо платно толкова силно, че по нежната й матова кожа бликна кръв. Така, с окървавено лице, в знак на дълбоко страдание, тя посрещна сановниците. А те, с лица носещи същите белези на голяма болка, се присъединиха с Македа към монотонния й остър писък на оплаквачките. Никой не говореше. Предимство имаха само поетите. В подножието на скромното ложе те възпяваха в един глас славата на великия монарх.

През целия ден, а и през следващия, хилядите жители на Симиена се изредиха да изразят скръбта си пред двореца, превърнал се в гроб.

Погребението се състоя два дни по-късно.

Царят сам бе наредил да издълбаят мавзолея му в скалите. Шествието се запъти към последното му убежище. Увит в бял саван, владетелят беше положен върху церемониалния одър, застлан с „кей дириб“ — широк бродиран килим от пурпурна коприна с пискюли от златни синджирчета. Около погребалното ложе подскачаше и ридаеше ритуалният ескорт оплаквачки, които кършеха ръце и се бичуваха. Тълпата бе многолюдна и шумна като кошер.

Шествието се движеше бавно и ритмично. Оплаквачките викаха. Близките и официалните лица ридаеха монотонно. Какъв великолепен погребален концерт, облян от лъчите на горещото слънце. То осветяваше една внушителна с невъобразимите си цветове гледка: погребална процесия, лъкатушеща като подвижна китна цветна градина. Първи минаваха робите, носещи царските отличия, с които мъртвецът трябваше да докаже пред Иехова земното си могъщество. Това бяха „Черра“ — златната муховейка, и „негус бетер“ — царският скиптър, на който също блестеше златна звезда. След това идваха „мезан“ — теглилката, символ на уравновесеността и правотата на присъдата на монарха, златната секира и златната кирка, символизираща царската закрила за селяните и работниците, златната сабя на безукорния и победоносен воин и накрая, позлатеното куче, с което народът изразяваше своята преданост към династията.

Пристигна дори изображението на монарха, издълбано в кедрово дърво и грижливо позлатено. Монархът бе представен в естествена величина, седнал на любимото си кресло в стилизирана поза. Изглеждаше странно красив и млад. Народът предпочиташе представата за легендарен принц, а не за немощен старец.

Последваха ги царската колесница, статуята на любимия му кон, носачите и безкрайната литания на равините от царството. Зад тях плачеха принцеса Македа, роднините на Ангебо, издигнати в ранг на принцове, като жените вървяха след мъжете. После се изливаше внушителната вълна на сановниците на разните съсловия и степени: книжници, чиновници, прислуга и невъоръжена войска.

Цялото това множество пристъпва в продължение на два часа до царската гробница под изгарящите лъчи на слънцето.

Там, на север от града. Ангебо бе построил до гробницата си и синагогата, в която в идните времена народът щеше да дава израз на своята благодарност и почит. На прага на зданието чакаше главният равин, заобиколен от своите свещенослужители. Кортежът се раздели на две по средата. Тялото бе изложено за последна благословия на равините, преди да бъде отнесено в гробницата и положено в саркофаг с форма на куб, в който беше инкрустиран оловен саван с точните размери на тялото. Царските символи придружиха тленните останки, а ковчегът бе затворен с каменен блок, който прилепна към надгробната могила. Върху нея издигнаха статуя.

Издълбаната в самата скала погребална камера, където Ангебо щеше вечно да почива, бе висока десет лакти и широка — осемнадесет. Стените й бяха покрити с йероглифи, увековечаващи спомена за върховните моменти от великолепния му и славен живот. Барелефи илюстрираха написаното. Таванът на гробницата, също като стените, представляваха скулптурна прослава на Бога, молитва за приемане от божията милост на гениалната душа на владетеля. Що се отнася до пода, той бе настлан с метални плочки, заварени с олово, за да не се развали въздухът и да не се повреди гробницата музей.

След затварянето на саркофага Македа проникна в камерата с цветя, подадени й от един свещеник. Постави ги под царското изображение. Друг служител й подаде статуетка от чисто злато. Тя изобразяваше самата Македа, държаща между палеца и показалеца си перла, символ на нейната чистота. Като я постави сред букета, принцесата се оттегли. Тогава подбраните за церемонията войни избутаха в криптата царската колесница с имитацията на коня му. Делегацията от земеделци внесе в знак на върховна почит миниатюрно рало и делви с жито. Скотовъди прибавиха примитивни скулптори, изобразяващи домашните им животни. Търговците оставиха миниатюри на камили, тези от далечните кервани и платноходи от флотата в Мутова. Изредиха се различните еснафски сдружения, които натрупаха памук, вълна, платове, накити, наковалня и копие.

След като и последната делегация напусна криптата с викове и поклони до земята, равините допълниха разностранната колекция от вещи с арфа и барабан, като се помолиха на Иехова да благоволи да приеме цар Ангебо за честит посредник между желанията на дарителите и божията милост. Тогава тридесет хамали избутаха огромен каменен блок и тридесет зидари го зазидаха пред входа на гробницата. И за да не се забелязва свещеното място, скалата бе закрита с много пръст.

Когато падна нощта, Македа се прибра в големите шатри с огромната си свита и остана там четиридесет дни, времето, за което душата на Ангебо щеше да достигне в рая на Иехова. Тези четиридесет дни бяха изпълнени с много жертвоприношения, с молитви и молби към небето за закрила на починалия. Свещеници служеха непрекъснато около два жертвеника. На първия, бъдещата царица нареди да се заколят сто и двадесет мучащи вола. На втория, народът дари сто и двадесет блеещи овни.

Нощта не прекъсваше тези свещени кланета. Неуморимите свещеници бдяха, колеха, молеха се, след това танцуваха до изтощение, обхванати от религиозен транс.

Накрая, след изтичането на четиридесетте дни, пристигнаха бедняци от страната на шумни, пискащи и вонящи тълпи. Бяха дошли да ядат и пият. И според обичая те ядоха и пиха. Никое човешко същество не биваше да страда, докато се осъществяваше тайнственото отлитане на душата на починалия в небето.

Висшите сановници на царството се върнаха от Аксум, за да отпразнуват тържествено завръщането на Македа в столицата. Но преди това срещу гробницата започна да напира мощно и развълнувано, като настъпващото бучащо море, последната вълна на скръбното шествие на двадесет хиляди екзалтирани души, превъзбудени от четиридесетдневните траурни слова. Бликналата от двадесет хиляди гърла молитвена песен се понесе като буря към небето, за да омилостиви Бога, като ту затихваше, за да се напълни със страст, ту се изостряше, за да завърши в съвършено съзвучие. Всички повтаряха учените слова: „Иехова господарю на света и небето, приеми милостиво душата на нашия пророк Ангебо. Той е светият посредник между Теб и Твоя народ, който Те зове. Прости молитвите ни, о, Иехова, Господарю на света и небето!“

Завръщането в столицата не можеше да стане преди принцеса Македа, поела управлението, да е ръкоположила главен равин на синагогата при мавзолея и да е определила началника на гвардията, която занапред щеше да пази гробницата.

Тези първи проявления на царуването на Македа станаха причина за голям церемониал след общата молитва на народ и дворяни. Принцесата се възкачи на царския паланкин. Развълнувана, тя направи обръщение към Бога и издигна войника Чад в ранг „алака“, командир на стоте мъже, които оставаха на почетна стража. Избра Елеазар за главен равин на погребалната синагога, с право да си избере подчинени. Едва тогава шествието, изтощено от четиридесетте дни и нощи бдение, пое обратно пътя за Аксум.

Когато градът се появи пред челната част на внушителната процесия, народ и войници започнаха да пеят и танцуват. Радостните викове бяха заместили риданията и Македа бе чествана сред неописуема пламенна атмосфера. Едва тогава младата жена почувства изведнъж как тежестта на могъществото се спусна върху раменете й. Тя царуваше над страна, чието население ставаше все по-многобройно, чиито граници се разширяваха, и чието реноме поразяваше отвъд делтата на Нил съседите на огромния Египет.

Армията беше изградена, училищата също. Под властта на монарха цяло едно правителство управляваше мъдро трудолюбивата и все по-благоденстваща нация. Изкуствата бяха закриляни, а правосъдието и вероизповеданията бяха грижливо уредени с царски укази.

Евреите в Симиена бяха наследници на строителния гений на своите деди. Страната им се изпълваше с градове, храмове и палати, в градовете, колонадите бяха заменяли стълбовете. Синагогите бяха високи като планини, а крепостите можеха да отблъснат и най-тежките нападения. Полетата се напояваха чрез мрежа от канали, погълнала многогодишния труд на хиляди. Сега делото трябваше да се продължи, да стане още по-велико. Дори и да изглеждаше трудно, за Македа задачата не беше непосилна. Тя вярваше в себе си и в Божията закрила, предчувствайки, че волята Божия бе възпрепятствала любовта й към Домедо. Това я правеше тайнствена и печална.

Царицата, вярна съпруга на царя, беше починала предната година. Тъжното събитие бе отбелязано с поредица траурни дни и Македа намери убежище в любовта към баща си. Но монархът, уморен от изключителната си дейност и чувствайки, че земното му дело приключва, се бе възползвал от тази близост, за да подготви дъщеря си за опасностите на царското управление.

За да си помогне в прилагането на най-добрите принципи на организация, измежду научените в Египет, тя вече бе повикала в Симиена някои от военачалниците, инженерите, учените, граматиците и йероглифописците, които бе опознала още в Тива. Ангебо я бе оставил да действа свободно, като всеки ден прехвърляше на крехките й рамене бремето на царските дела. Благодарение на баща си тя вече познаваше двора, страната, слабостите на едни и качествата на други, а в душата й покълваше онази мечта за хегемония, диктувана от еврейската вяра.

Богоизбраният народ трябва да стане велик! Погледът на една еврейска царица не може да бъде спиран от граници, той трябва да се разпростира навсякъде, където има евреи, и да разширява благотворната иудейска мощ. Така ханаанските братя се радваха на царството на Саул, а после Давид го бе разширил, завладявайки Едом. Дългът на царицата на Симиена беше изписан на небето: гъсто населеното царство жужеше като в кошер и се задушаваше в тесните си граници. Тя трябваше да ги отмести, а след това щеше да прибави към своето царство Ханаанската земя и да изгради империя, от която светът да трепери. „Никога да не напада могъщия и фанатичен Египет — й бе заръчал Ангебо, — а да се разширява само за сметка на малките царства, пръснати из Арабия.“ Въоръжени с това учение, войските на царицата щяха да изпълнят свещена мисия и Иехова щеше да е с тях, тъй като победите на техните войни бяха и Негови победи.

Същата вечер, обзета от такива мисли, Македа се готвеше за ролята си на царица. Пъргави голи прислужнички я къпеха, масажираха, разтриваха тялото й с ароматни масла. Да, великолепна и решителна, тя щеше да царува според староеврейското учение: с едно сърце, с една мисъл.

В гърдите си Македа чувстваше безброй сърца да туптят с една любов към всички пръснати евреи.

На другия ден владетелката за първи път бе начело на обредния общ обяд. Тя беше на осемнадесет години и извънредно красива. Но както плътта й не потрепваше, така и погледът й беше винаги строг и втренчен. Очакваше коронясването с тревога. Сама посочи пред великия съвет кои посланици щяха да бъдат натоварени с мисията да уведомят съседните владетели, че церемониите по коронацията ще бъдат в Аксум след сто дни.

Коронацията

В Аксум се заредиха тържества, които нямаха равни на себе си по великолепие и украса. По своите мащаби коронацията на царицата съответстваше на богатството и самочувствието на нацията. Бяха убити хиляди волове и овни. В продължение на няколко дни народът се тъпчеше с месо и се напиваше с медовина.

Леко наклоненият площад пред двореца бе застлан с пъстри рогозки. Над равната площ се развяваше драперия от многоцветни платове с размери поне двеста до триста лакти, истинско изкуствено небе. Закрепена на гигантски, дебели като дъбове мачти, тя предпазваше от палещите вертикални лъчи то слънцето. В дъното се издигаше най-голямата естрада, която някога бе построявана в Аксум — осемдесет лакътя дълга четиридесет — широка, и два — висока. Покрита бе със скъпи килими, над нея стърчеше пет лакти по-високият царски престол от масивно злато със скъпоценни камъни и емайли. Наоколо бяха издигнати пурпурни тенти, точно срещу равната площадка, където щеше да се състои празничният обяд.

Картината беше грандиозна. Ярките цветове на драперията, полюлявана от лекия вятър, се смесваха с цветовете на земята и дори с преливащото червено на тентите, на чийто фон златният блясък на трона изпъкваше още по-силно.

Какъв паметен ден за историята на Симиена беше този вторник — денят то коронацията! За първи път народът имаше царица и към почти легендарната й хубост, към ореола от клетвата й за непорочност се прибавяше и любопитството към този нов вид кралска власт.

Погледнато отдалеч, в порозовялото утро полето пред двореца приличаше едновременно на голям подвижен палмов лист и на гмеж от черни насекоми. Човешката маса се блъскаше тъй разпалено и радостно, че конниците едва я разцепваха. Натрупани отляво и отдясно хората все пак се отдръпнаха, за да създадат симетрия в този постоянно прииждащ и отстъпващ назад и напред поток. Когато царицата излезе от двореца, заобиколена от свещеници и благородници, тълпата бе толкова пламенна, че армията едва задържа устрема й. Всички искаха да видят как царицата слиза бавно от преддверието, следвана от единадесетте си придворни. Непорочната и нейните придворни, облечени еднакво, представяха дванадесетте племена. Македа, която символизираше племето на Иуда, сама бе изпрела и изтъкала тънката си риза и след като я бе пречистила в свещена вода, я бе облякла мокра, за да изсъхне по тялото й. Върху бялата си копринена дреха, тя бе увила дириб, дълъг и широк осем на три лакти, а кръста си бе препасала с пурпурен пояс.

С подстригани глави — помазването при коронацията можеше да се извърши само направо върху кожата — и без никакви накити, дванадесетте девици се представяха пред народа в напълно смирение, така че Иехова да посочи сред тях царицата. Толкова голям е контрастът между девойките и грандиозната пищност на цветовете наоколо, подсилени от яркото слънце, че множеството ги посрещна с неистов възторг.

Една мозайка от тъмнозелено, блестящосиньо, алено и охра, безброй нюанси на палитрата, на които очите се наслаждаваха до изтощение.

В този момент тълпата видя как се появяват четирите хиляди войни на гвардията, облечени в парадни униформи. Те развяваха копия и щитове, които блестяха на слънцето, сякаш пускаха пламъци в юмруците им. Насочиха се към естрадата, после кратка команда ги разсече на две и те с бързо и неочаквано прецизно движение, оформиха почетния шпалир и замръзнаха като статуи.

След гвардията крачеха музиканти под гръмките звуци на барабани и тимпани, а над тях се извисяваха острите гласове на флейтите и цитрите, гърмът на чинелите, воят на тромбоните. Народът отмерваше ритъма на този концерт, като тропаше с крака и пляскаше с ръце.

Зад фанфарите тържествено вървяха сто равини с бръснати глави и нови раса, а след тях дванадесет свещенослужители носеха свещената дарохранителница, ескортирани от друга компактна група от сто ортодоксални равини.

По стъпките им крачеха смирено дванадесетте девици с наведени глави. Подир тях идваха дванадесетте представители на племената, после достопочтените патриарси на всяко едно от тях, след тях блестяха костюмите и оръжието на царедворци и сановници, а накрая левитите и учените: чародейци с вдигнати жезли, книжници, йероглифописци и граматици. Тази група водеше още един оркестър от четиристотин инструмента, чиито звуци се разстилаха ту оглушителни, ту трогателно меланхолични.

Участниците в този кортеж бързо се подредиха на местата, посочени им от церемониалмайсторите. И изведнъж, по знак на главния равин, инструментите замлъкнаха. Тогава се разнесе проточеното пение на трескавите, дълго гладували и молили се равини. Македа и единадесетте й придружителки стояха вече в подножието на престола, с лице към народа в очакване на небесния дар.

Царският глашатай се приближи.

— Поздрав на всички! — разнесе се гласът му в тишината.

— Поздрав на вас, благородни гости! Поздрав на теб, народе на Симиена. Поздрав на всемогъщия Иехова! Ще бъдете свидетели на коронацията на нашата владетелка Македа. Всеки, който е против нейното възшествие на трона, трябва да се обади и да обясни защо!

Глашатаят огледа последователно сановниците, свещениците, учените и масата народ. Мъртва тишина, както нощем в пустинята.

— Установявайки единодушното съгласие на дворянството, армията, равините и на цялото царство, обявявам, че нашата милостива Македа, владетелка на Симиена и на васалните държави, ще се титулува: „Пречиста перла Македа, царица на царете на Симиена, лъвица на племето на Иуда, избраница на Иехова, господарка на деня и нощта, повелителка на движението на звездите и дарителка на плодоносните води по Божия милост.“

— Ли! Ли! Ли! — възкликна в единен глас множеството, като радостна „Осанна“ се понесе едновременно от всички страни.

Измина доста време, докато шумното вълнение стихне и даде възможност на главния равин да пристъпи към свещенодействията си пред дарохранителницата. Само с едно движение на дясната си ръка той накара помощниците си да се раздвижат. Когато дворът се оформи в блестящо каре, а девиците се проснаха на земята, той се обърна към обредната ракла, отвори я трудно и извади „демли“ — свещената книга на вярата. Когато му подадоха стомната със светено масло, всички чела се бяха вече свели.

— Сред тези дванадесет девици от дванадесетте племена на Израилевия народ — обяви главният равин — в своето милосърдие и своята прозорливост Иехова ще направи царица тази, която е от племето на Иуда и дъщеря на великия цар Ангебо, когото небето прие като пророк.

Македа се бе приближила бавно към равина. Коленичила пред него, скръстила ръце пред гърдите си, тя усети как капките светено масло се стичаха по главата й.

— Коронясвам те за царица на царете на Симиена и васалните й държави — обяви великият равин. — Нека Иехова благослови царството ти и ти даде мъдрост!

В тази тържествена минути в очите на Македа блестеше невиждана гордост. Тя чувстваше как побира в малката си длан огромния народ. Обърна се към него и вдигна ръце, за да го поздрави. Жестът й бе продължен от толкова мощен рев, че дивите животни в съседните гори се изплашиха и дни наред ловците обикаляха храсталаците напразно. Оставаше царицата да приеме от младите принцове и от дванадесетте патриарси на племената отличията на царската си власт. А те бяха бисерната корона, зауд, единствена украса отредена за „Пречистата“ царица; червеният копринен шарф, който опасва челото и го предпазва от допира с короната; дългото зелено копринено наметало с пищна бродерия; царската алена пелерина, която доказва, че царицата на народа е и царица на царете; копринените шалвари, също алени, спускащи се до глезените, украсени със златни гривни и емайл; царският пояс обшит с бисери, и изкусно изработените сандали; скиптърът — върховен символ на властта, изваян от абаносово дърво и украсен с перла, голяма колкото лешник; двойният слънчобран от червена коприна, с избродирани по него свещени животни; ветрилото, отлято от злато и завършващо със снопче косми от жирафска опашка; златната чаша на царицата, и накрая, лежаща като небесна сълза върху тъмносиня възглавничка, една огромна перла. Патриархът на племето на Иуда я взе и с дълбоки поклони я връчи на жената — перла.

Царицата я пое с лявата си ръка, закри я с дясната и обяви:

— Дойде моят ред, след като ме обявихте за ваша царица, да ви се закълна, че ще работя за щастието на народа, ще спазвам божиите закони и ще остана девица, защото чистотата, символ на която е тази перла, е благо, посветено на нацията.

Глашатаи повториха клетвата от естрадата, над полет в града и по селата, така че целият народ на Симиена да я чуе. За тази цел бързи като стрела конници тръгнаха по пътищата да предадат царските думи на други като тях, които на свой ред щяха да ги огласят на всеки площад, във всяко селище.

По-нататък равините пристъпиха към връчване на царското оръжие: сабя от фина стомана, непробиваем щит, копие, лък и стрели. Последната церемония приключи с три тържествени обиколки на дарохранителницата от царицата, придружена от благородниците. Едва тогава сред океан от овации Македа изкачи стълбата на трона, който бе толкова високо, че човек трябваше да вдигне очи, за да види тази звезда.

Завесите около златния цокъл се отдръпнаха и откриха най-внушителната картина: царицата, величествено седнала на парадния си трон сред блясъка на позлатата, скъпоценностите и лъскавите като полирано сребро остриета.

Асадарон

Сред принцовете и царете, поканени от Македа в Аксум, най-забележителният бе асирийският принц Асадарон, на този празник той бе великолепен представител на чичо си, страшния Салманасар II, император на Вавилония.

Висок и красив, облечен с изтънчен вкус, той затъмняваше всички останали принцове с великолепието си. Никой не умееше да носи тъй аристократично бродираната дреха, която се развяваше в коленете му. Никой по-добре от него не замяташе на рамото си гънките на зелената пелерина, изпод която се виждаха и обшитият със скъпоценни камъни златен колан и прекрасното му оръжие. Всички се възхищаваха на гъвкавата му походка върху високите сандали, на които особено блестяха плочките от чисто злато, предпазващи прасците. Толкова остър и дълбок бе погледът му, че срещайки го, всички събеседници свеждаха очи. Лицето му с правилни черти щеше да е копие на най-благородните образци на египетската скулптура, ако я нямаше красиво причесаната му черна брада.

Свитата на Асадарон бе най-многочислена и най-богата от всички. Даровете й свидетелстваха за онова великолепие, което превръщаше Вавилон в горд съперник на Тива. През цялото време на церемонията Асадарон беше останал тих и дискретен сред гвардията си натруфени офицери. Но щом забеляза красивото лице на царицата, като че ли очите му повече не можеха да се откъснат от него.

Сред дванадесетте девици той позна Македа, без някога да я беше виждал. Царицата по нищо не се различаваше от останалите момичета освен може би по небивалата си красота или по царствената си и същевременно гъвкава от физическите упражнения походка. Или може би по трепета, който той усети в сърцето си? Благородният асирийски войн си заповяда да се държи безразлично. Клетвата на царицата не превръщаше ли живата й красота в красота, застинала за всеки, който дръзнеше да я залюби? Уви Асадарон не успя задълго да задържи лудешкият бяг на сърцето си, нито да спре да се черви от издайническия приток на кръв, породен от желанието. И когато чуждестранните князе получиха разрешение да поднесат почитанията на своите народи, както бе обичаят, той й се представи с глас, трептящ от непознати чувства:

— Милостива царице, аз съм Асадарон, племенник на Саламансар II, цар на вавилонците и афарсяните. Моето царство се простира на север и изток от твоето. Нося ти поздравленията на моя владетел, както и своите, с обещанието ни за мир. Трябва обаче да ти кажа още: ти завладя сърцето ми още в мига, в който те видях. И макар че и най-великият монарх би се просвал в прахта под въздействието на твоята прелест, разреши ми радостта, о, Перло, да запечатам с целувка безрезервното приятелство, което съм дошъл да засвидетелствам.

Слушала го досега безмълвна царица Македа вдигна отрупаната си с пръстени ръчичка, за да спре това излияние.

— Не се обиждай, о, могъща царице! — възкликна Асадарон. В моята страна целувката е върховен знак за най-чисто приятелство.

Дали Македа се изкушаваше да се наведе към посланика? От това се опасяваше Амрам, брат на царя и чичо, и настойник на „Пречистата перла“. Рангът позволяваше на стария човек да се намеси в подобен случай: без колебание той препречи ръката си между княза и царицата.

— Славни Асадарон, не сте ли чули клетвата на нашата царица? Вашите обичаи са ваши, но нашите забраняват предлаганата от вас целувка.

Дръзкият Асадарон изслуша казаното от Амрам, без да сваля очи от царицата. Какво ли мислеше тя? В мисълта й се бяха наслоили опасният и привлекателен образ на Асадарон с този на Домедо. И на кой ли инстинкт — на сетивата или на сърцето — се подчини тя, когато подаде неочаквано бузата си на асириеца? Политическа хитрост? Тактика? Женски каприз? Това се питаха ревнивите гости и дворяни. Не, сигурно това бе само тънка хитрост спрямо представителя на една толкова опасна империя, каквато е Вавилония. И като че ли за да потвърди това предположение, Македа заяви:

— Можем само да ценим приятелството на един такъв славен съсед. Нека, след като ти искаш така, да скрепим нашето приятелство по обичая на твоята страна.

И тя прие малко дългата целувка на чужденеца. Опитал вкуса на целувката и почувствал, че едва не припада, Асадарон се поклони и нареди на офицерите и робите си да донесат даровете, предназначени за царицата. Но докато от сандъците се вадеха скъпи платове, парфюми и накити, асирийският княз не преставаше да повтаря притеснено:

— Тези дарове не са достатъчно хубави за теб, о, Перло!

Слад като прие и благодари за даровете, Македа се обърна към следващите гости. Един теменужен поглед, едно нежно прасковено лице и победеният Асадарон се върна на мястото си ни жив ни умрял.

Заклани бяха хиляда вола и две хиляди овни. Четиридесет хиляди души не спряха да ядат до вечерта край дългите ниски трапези, отрупани с ечемични питки. Десет хиляди роби, клекнали на шарените рогозки, светкавично сервираха „Вот“. Сътрапезниците се гощаваха с това печено месо или със сос с червен пипер, или направо върху смокинов лист, който му придаваше вкусен аромат. Медовината се сервираше в огромни волски рога, които се пълнеха веднага щом се изпразнеха. Огромният апетит на всичките тези хора, стекли се на банкета, се поддържаше от гръмки фанфари. Осемстотин музиканти се сменяха непрекъснато — чинелисти, флейтисти, барабанчици, тромпетисти — и покриваха глъчката и смеха с порои от звуци.

С натъпкани кореми и замаяни мозъци някои вече падаха под масите. Охраната ги изнасяше извън полето, превърнато в поражение. Що се отнася до благородниците и гостите, те се насищаха с по-изтънчени ястия, сервирани на терасата. До късно вечерта царицата остана сред гостите, като най-ревностен от тях бе Асадарон. Като не можеше да откъсне от прекрасното създание нито запленения си поглед, нито обсебващата го мисъл за нея, той изобщо не забеляза спектаклите и невижданите атракции на празника: поети съчиняваха на момента най-хубави песни за най-великата царица, танцьори изпълняваха възхитителни фигури пред очите на преситения елит, акробати, пренебрегнали законите на равновесието и тежестта, без да се броят най-редките явления, подбрани сред джуджетата, великаните и ужасните чудовища.

За асирийския княз никое представление не заслужаваше да му откъсне погледа, хипнотизиран от красотата на бляскавата като звезда богиня на име Македа. Затуй в синкавата нощ, изпъстрена с трепкащите жълто-червени светлини на факлите, когато царицата направи знак, че се оттегля, Асадарон автоматично се изправи, за да размени с нея поглед, в който прочете палава благосклонност. Миг след това тя вече се оттегляше със своя паланкин. Той виждаше само как носилката, поклащайки се върху гърбовете на черните здравеняци, се връщаше в двореца между двойния кордон от факли, сред буря от овации.

И ако, царицата желаеше да си почине, народът, възбуден от празника — отказваше. Бяха ли свършили народните тържества? Не, те продължаваха по улиците във всеки дом сред неспирни викове. Навсякъде се любеха двойки, и дори около двореца, където се мъчеше да заспи царствената девица. Пияни войници и граждани се нахвърляха върху срещнатите жени и момичета. А те с бяг се опитваха да се спасят от насилниците, но на всяко кръстовище на светлината на факлите се виждаха струпани хора около мъже, които дивашки си оспорваха ужасените жени.

Над целия град се бе разразила бурята на нагона. Гостите на Македа си бяха запазили най-красивите танцьорки на Аксум и оргиите с тях продължаваха до сутринта. Страстта гореше под всеки покрив и във всяко легло. Голи жени, ефирни лунни самодиви, бягаха в нощта гонени от мъжко желание.

Една-единствена девица остана сама в пухеното си легло в огромната спалня, където нахлуваше развратното ехо на града. Все повече уплашена от самата себе си, Македа се чувстваше безсилна да откъсне мислите си от Асадарон. Що се отнася до красивия асириец, той бе освободил охраната си и се разхождаше из града, омаян и печален. Бе отблъснал поканите за най-любопитни сладострастия, дори и танцьорката, която бе запазил няколко часа по-рано, за да го развлича след церемониите.

Мрачен и ядосан, той се прибра в лагера си и повика в палатката си поета, който винаги пътуваше с него.

— Съчини ми — каза му той — най-хубавата песен за „Най-чистата Перла“.

— Аз не я познавам — отговори поетът.

— Тогава ми съчини най-хубавата песен за най-красивата жена на света и тя ще е песен за Перлата.

Тогава поетът създаде толкова красива песен, че Асадарон си я тананика до сутринта.

Подвизите на Асадарон

Принц Асадарон разказваше на свой ред за страшните си подвизи. Всеки гост искаше царицата да запази траен спомен за него и й разкриваше някоя случка от живота си.

Царете разказваха за победите си, принцовете — как били на лов за страшни зверове в недостъпните им леговища в дълбоки гори или по върховете на далечни планини, а военочелниците рисуваха битки и храброст, които будеха възхищение.

Царицата слушаше с детско любопитство, възкликваше от удоволствие или от уплаха, пляскаше с ръце и бе така пленителна, че цялата редица монарси и герои бе готова, само при едно нейно мигване да сложи в краката й всичките си победи и цялата си слава.

До този момент само Асадарон мълчеше, безразличен към всички тези епопеи. Може би мечтаеше за още по-бляскава победа?

В това време около царския подиум пиршеството бе възобновено. След като предния ден народът бе нахранен до насита, сега предстоеше да бъдат задоволени свещеници, сановници и армия. Отново организираха угощение за десет хиляди души и на него отново, с грация и усмивка, присъстваше Македа. Макар рангът на поканените да им налагаше по-голяма въздържаност те бяха шумни и бързо се напиваха, тъй като робите постоянно им доливаха чашите.

В безкрайния шум Македа трудно чуваше думите на Асадарон, който най-после, изправен разказа, подкрепяйки се с жестове за най-големия си подвиг.

— Срещал съм много животни от всякакъв вид. Чичо ми, Салманасар искаше да притежава двойка от всички най-странни видове. Той имаше значителна сбирка и отвсякъде се стичаха царе и князе да й се възхищават. Веднъж един мореплавател каза на моя владетел, че в далечните северни страни, където има вечна мъгла, водата е твърда и ледена, дъждът — бял, студен и на парцали, имало огромни лъвове, лапите на които завършвали с копита, а гривите им били черни и гъсти.

„Владетелят пожела да посвети такива животни на Ваал и да ги отглежда в храма на бога на върховните сили“. Тогава, моят баща предложи на брат си, императора, да поведе експедиция в тези убийствени страни. Аз горещо го помолих да ме вземе със себе си и той отстъпи, доволен да постави на изпитание смелостта ми. И така заминахме за Финикия с петдесет изпитани воини. В Тир цар Хирам, макар и изплашен от дръзкия ни проект, ни зае срещу много злато пет големи кораба с платна от собствената си прочута флота. Сформирахме екипажите с най-добрите моряци и натоварихме припаси за шест месеца.

Плавахме спокойно край бреговете на Египет, преминахме през Железни врата, тоест покрай гигантски скали. Нашите кораби следваха брега в посока запад, а после нагоре, на север. Пътуването беше ужасно сред жестокото, постоянно бурно море. Студът сковаваше всичко, а лъчите на слънцето изчезваха в гъстата мъгла, която е характерна за северните страни. След три месеца омразно плаване стигнахме до едно речно устие. На брега научихме от събраните в бедни селца моряци, че голямата им река се нарича Селде. Там открихме установили се за търговия група финикийци.

Те ни приеха с удоволствие и ние пуснахме котва при тях. После изградихме укрепление, за да се предпазваме от евентуални нападения на диваци, живеещи в тези пусти места. И след като си осигурихме тила, поехме нагоре по Селде…

Бреговете на реката бяха гористи и леденостудени. Дърветата — високи като храмове, а студът бе превърнал листата им в дълги бодли. Опитахме се да се сприятелим с тамошните племена, които не знаеха нищо за нашите умения и нашия разкош.

— Как изглеждат тези диваци? — попита Македа.

— Лицето и ръцете им са побелели от студ, косите им са като светло злато, а очите — сини като водата. Оскъдните им и зле скроени дрехи са от животински кожи. Колкото и да не разбираха, ние успяхме да им обясним, че по-нагоре в земите им има лъвове с копита. След това вървяхме в течение на три непосилни дни, тъй като заповедите на Салманасар бяха божи заповеди, и открихме сиво-бели зверове, големи колкото лъвове. Главата им прилича на кучешка. Тези космати същества се движат клатейки се смешно, а уплашат ли се, бързо се покатерват по дърветата като маймуни. Един от нашите войни, приближил се непредпазливо до едно от тези животни, бе смазан само с един удар на лапата… Ние естествено решихме да заловим при удобен случай няколко от тези странни създания.

Като продължихме по брега на Селде, срещнахме гигантски газели и антилопи, грамадни като най-едрите коне, на главите с рога, извити на всички страни, като клони на мимоза. Баща ми пожела да нападна някое от тези животни и аз го направих с радост. Развързах лъка си на разстояние петдесет лакти от животното, но за моя изненада, стрелата ми се заплете в сложно сплетените му рога. Тогава заповядах на хората си да пуснат дружно смъртоносните стрели. С последни сили гигантската антилопа, набучена с всичките стрели ме наръга като бик…

Колкото и увлечена от разказа да бе Македа, тя заповяда да дадат питие на разказвача, разгорещил се от спомена. Асадарон опразни на един дъх чашата и продължи разказа си:

— Баща ми нямаше търпение сам да убие първия срещнат бивол-лъв. Влязохме още по-навътре в горите, за да открием някое от тези чудовища, които диваците наричат ур. Знаейки, че се приближаваме до скривалището му, построихме бойна наблюдателна кула. Робите едва я извлякоха в непроходимата гъста гора с дълбоки оврази и стръмни склонове, които трябваше да заобикаляме.

С двама измежду най-добрите ни войни баща ми и аз се затворихме в кулата, а останалите ловци скрихме в бойно каре, легнали на земята и покрити с щитове. След това диваците, които ни бяха водачи, подгониха към нас раздразненото, с пяна на уста, чудовище.

При тези думи разказвачът се втренчи в развълнуваното лице на царицата и продължи със загадъчна усмивка:

— Моментът беше патетичен. Пред нас дърветата се огъваха и падаха. Страхотен галоп разтърсваше земята. Някои от нашите бягаха с вой. Звярът налетя напред с твърдата си глава върху скривалището ни. От удара кулата се разтърси и едва не се събори. Баща ми неустрашимо пусна първата си стрела. Тя се хлъзва по гигантската глава както хвърленото камъче подскача по водата. Последва заповед и всички стреляхме. Облак от стрели. Дивият звяр се сви на две, преди да се разяри. Баща ми, решен да победи, призова Ваал да му даде сила. Прицели се и хвърли копие. То се заби в хълбока на звяра, който се блъсна във вашата кула, а тя иззвънтя под ударите му като камбана. После той хукна към храсталаците, където го подгонихме с дъжд от остри стрели. Вече се стъмваше, но ние не се отказвахме от борбата. Накрая жертвата ни бе изтощена, кръвта й се лееше, и тя се сгромоляса като убито куче.

На това място от разказа, облян в пот, Асадарон отново се обърна към Македа, като че ли очакваше тя да го поощри.

— Гош! Гош! — извика тя. — Продължавай, достойний Асадароне. Така пред нас ще оживее адът на тази страна, където си бил толкова храбър!

— Продължихме пътя си и прекосихме блатисти места — поде отново вавилонският княз. — Местните жители ни качиха на коне с много големи копита, с козина, рошава като на диво животно и с бавна, спокойна походка.

Видяхме диваци, обитаващи колиби, забучени на колове сред езерата. Жените им бяха високи и дебели, с прави бели коси като жирафски опашки, а очите им — воднисти. И те се увиваха с кожи и водеха животински живот, като не знаеха ни песни, ни танци, нито някое изкуство. Мъжете ловяха риба, пиеха едно кисело кафеникаво питие, от което разумът се замъглява и се полудява. Движейки се така по тези ужасни земи, чийто климат трябва да е божие наказание, успяхме да заловим два ура, пет катерещи се кучета и множество гигантски газели. Тогава баща ми сметна мисията ни за изпълнена и тръгнахме да се връщаме в лагера, без да подозираме какво ни чака. Попаднахме в засада. Бих се с всички сили срещу многобройните диваци, но не можах да спася баща си от един удар с каменна секира. Той падна, а в това време един дяволски човек, бял като мляко, се хвърли върху мен, сграбчи крака ми и го захапа бясно. Щеше да ме нарани лошо, ако не му бях отсякъл ръката с вярната си сабя.

След това един финикиец, който говореше гърления варварски език на тези хора, успя да спазари мира срещу двадесет асирийски копия и двадесет щита, плюс палатките и завивките. Точно това целяха тези диваци.

— Какво изключително приключение, — възкликна Македа — Не спирай дотук, смели княже, не спестявай подробностите по завръщането ви!

— Качихме се на корабите, после спряхме на „острова със зелените ливади“, на два дни път на запад от страната на горите и блатата. Там напразно търсихме еднорогия кон, за който ни бяха говорили финикийците. Срещнахме само пирати, които ограбват мореплавателите, които са толкова заблудени, че навлизат в техните води. Само нашата могъща флота и умелите ни екипажи ги респектираха и уплашиха. Накрая се прибрахме, поне част от нас, живи и здрави във Вавилон. Императорът така се зарадва на уловените бикове-лъвове, че нареди на най-добрите скулптори да издялат образите им в големи каменни блокове. Така се получиха любимите му емблеми, символизиращи най-опасните завоевания в далечни страни. И до днес на тях се дивят нашите деца и внуци.

А пък аз, милостива царице, за благодарност бях назначен за губернатор на империята и получих провинция, съседна на твоята страна. И ако не се страхувах да намеря смъртта си в боя в тази ужасна страна, която обходих, то запазих завинаги страха от смъртоносния й климат. Споменах, че студът там бе много голям. От него водата става твърда като скала и може да се върви без притеснение по езерата и реките. Тялото трепереше въпреки огъня, до който се опитвахме да се стоплим, и никоя кожена дреха не можеше да ни предпази от него. Впрочем петима измежду най-смелите ни воини умряха от лоша кашлица…

— Донесе ли този камък от вода, за който говориш? — запита Македа.

— О, Перло, не, защото той се превръща отново във вода веднага щом го вземеш в ръка.

Тогава един надут факир, раздразнен от успеха на Асадарон, се обади и жлъчно подметна, че все пак е трябвало да се опита да донесе някой от тези камъни:

— Защото те явно са онези подмладяващи камъни, за които говорят нашите символи.

— Грешка — обори го Асадарон. — Тези камъни са непреносими. Ако не беше така, аз пръв щях да се върна в тези земи, където ги има, за да даря с тях вашата царица.

Факирът млъкна неодобрително, а асириецът добави:

— Наистина не можах да донеса такива камъни от вода, но затова пък можах да се снабдя с перли от северните страни. Те не се откриват като у нас в морските миди, а в пясъка на планините покрай сивия океан. Ето няколко. Цветът им е светлозлатен, като косите на диваците, които ги наричат кехлибар.

Посланикът на Вавилон подаде на царицата драгоценна огърлица от големи прозрачно златисти капки. Тя я разгледа с видимо любопитство, сякаш хипнотизирана от тази скъпоценност и от желанието да я притежава. После я върна с кадифен поглед, който принцът изтълкува погрешно. Всички присъстващи, предчувствайки, че ще последва размяна на думи, се вгледаха в участниците в странния дуел.

Асириецът постави обратно огърлицата на врата си и изрече към Македа нарочно двусмислени слова, чийто тънък смисъл изобщо не убегна на онази, която се бе заклела да остане девица.

— Ти искаш тези перли от мен, царице? Вчера аз те засипах с даровете на императора и с моите, като се оплаквах, че не са достойни за твоята красота. Аз бих искал вълнуващото ти тяло да блести с всички скъпоценности на света, бих се изложил на всички опасности, за да ги завоювам за теб чак в тайнствените и опасни морета, които обграждат света. Но чуй: жълтите перли на мъгливите северни страни ми бяха подарени от техен вълшебник през една черна нощ. Те носят щастие, но трябва да се подаряват само в средата на нощта, иначе техният блясък, блясъкът на този, който ги носи, може завинаги да угасне…

Притегляйки всяка дума Македа отговори с шеговития тон на капризно дете:

— Така ли принце? Ти си разбрал, че аз желая перлите като спомен от теб и твоите победи? Но ако в тях има магия, аз не бих могла да те лиша от тяхната закрила…

Разтревожен от насоката, която взе разговорът, първосвещеникът реши, че е добре да се намеси.

— Внимавайте, Пречиста Перло. Недейте среща нощно време принцове, които виждат във вас преди всичко жената, а не царицата!

Принцът бе благороден и не можеше да възроптае срещу религиозната власт на държава, на която бе гост. Той се поклони дълбоко и си седна на мястото със стиснати пестници. Но не се ли развълнува Македа? Наистина бе красив и безстрашен този горд асириец, чийто подвизи бяха впечатлили не една царица, трима монарси, двадесет принцове и най-безстрашни воини.

Царицата на Симиена се прибра в палата си, смазана от умора и крайно изнервена от жестоката битка, която трябваше да води срещу любовта, която се зараждаше в нея като опасно цвете. Реши да проводи пратеник при Асадарон. Дръзкият посланик бе смаян, когато научи от пратеника, че ще го очакват в три часа през нощта в царските покои. Дали Македа не се опълчваше срещу волята на първосвещеника, верния пазител на нейната клетва? Дали любовта не бе по-силна от всички принципи и обещания?

Асадарон се замисли за поразяващата буря, която се надигаше в него и го караше да срази всичко, за да притежава желаната вещ — бурята, която изгаряше сетивата му и скоро щеше да превърне спокойно течащата кръв в огнен поток.

Любовта

Впрегнал най-хубавата си колесница, влюбеният летеше към палата, чиито врати се отвориха безшумно. На първия портал страж го поведе из лабиринт от колонади и тераси. Нощта носеше ароматно опиянение, тъмносиньото небе бе обсипано със звезди. Във въздуха още трептяха приглушени нотки от сластната музика, която се лееше в кръчмите.

Младият княз бе колкото захласнат, толкова и уплашен. Тя е там. Ще я види. Ще я прегърне и може би ще обладае това прекрасно тяло, желано като сочен, слънчев плод.

Войникът спря, хвана го за ръка. Силният аромат на мимози, туберози и глицинии ставаше все по-дразнещ. Някъде високо в тъмнината се открояваше светлина. Стражът му каза:

— Царицата е там.

Асадарон погледна нагоре. Един силует бе облакътен на перилото на терасата пред царските покои. Отначало неподвижна тази неясна форма се раздвижи, повдигна ръка и посочи стълбището. Постепенно сянката стана по-ясна. Когато видя пред себе си офицер с оръжие и каска, Асадарон неволно направи жест на недоверие.

— Къде е царицата? — попита задъхано той.

— Асадарон, не ме ли позна? — отговори непознатият.

Отначало племенникът на Салманасар не разбра. След малко му стана ясно: пред него стоеше девойката царица, слабичка, стройна и елегантна, облечена като офицер.

— Целувам праха на твоите нозе, о, Перло, — мълвеше принцът. Но защо това бойно облекло за любовна нощ? За какво ти е копието? Сърцето ми и без това е вече прободено от твоите нежни очи.

— Изправи се, Асадарон, и недей се заблуждава. Нужно ли е да ти припомням, че моята девственост не ти принадлежи. Аз трябва да остана девица, но искам да бъда обичана от теб. Твоята страстна любов ме очарова. Искам да ме обичаш, както би обичал някой мъж. Заклевам те да забравиш, че съм жена.

Тези думи бяха казани така, че принцът, коленичил в краката на своя идол тутакси се изправи стъписан. Вгледа се в чистото, засенчено от каската лице и срещна остър, прям поглед.

Княз Асадарон не знаеше какво да отговори. В главата му като рой звезди нахлуха предположения. Опита се да разбере и в същото време се боеше да разбере.

Ето я идеалната жена. Нощта е опияняваща с блещукащите светлинки и сластната атмосфера наоколо. Възможно ли е тя да е безчувствена? Вероятно с коварни намеци са й втълпили, че ако я любят като мъж, би могла да има безброй ласки и удоволствия и пак да удържи неотменимата си клетва.

Тези удоволствия Асадарон ги познаваше. Научил ги бе с младежи на неговата възраст и с леки момичета в известните домове в Тива и Вавилон, а дори и у благородници. А нали и Македа е живяла в Тива, в развратната атмосфера на голямата египетска столица?

Какво от това? Толкова страстно обича той царицата, че ще я люби както тя желае. Като любовница, когато тя благоволи, а и като войник, стига да й харесва.

— О, Македа, обожаема, нека бъде както ти искаш. Ще се подчиня на твоя каприз. Някога, знаеш ли, аз любих така един мой млад приятел като брат, когато строгият ред в далечните военни експедиции не разрешаваше придружителки. Тогавашният ми приятел беше нежен и дребничък като тебе. И милувките ми бяха такива.

Почти изпявайки тези слова, Асадарон се канеше да обхване с ръце любимото тяло. Думите му вълнуваха и възбуждаха царицата, но тя не разбра покваряващия им смисъл. Ужасно недоразумение застана между тях, засилено от възбудата на сетивата, от съучастничеството на ароматната нощ, гукането на притихналите гълъби в парка. Парещите устни на младия княз пътуваха нагоре по ръката й, докосвайки я като облак пеперуди. И все пак, въпреки сладките вълни от нежния допир, Македа изведнъж се освободи от него.

— Вземи от врата ми кехлибарената огърлица, тя е твоя — каза Асадарон. — Аз съм в нозете ти, о любима, но пръстите ти ще докоснат главата ми, лицето ми, челото ми…

В мига, когато царицата сне накита от него, той въздъхна разтопен от нежност и обхвана с ръце тръпнещите й бедра. С твърди мускули и копринена кожа под войнишката туника бедрата й сякаш приемат целувката на трескавите му устни, които лазят нагоре, все по-нагоре.

Македа отново се отдръпна рязко. Асадарон, който се бе изправил, взе колието от ръцете й, за да го сложи на шията й, и опитно обсипа с горещи целувки шията и ушите й. Тъй много и така хубаво, че този път накара младата жена да се разбунтува. Тя го отблъсна и постави уплашено ръце върху възбудената си плът, която тъй божествено бе успокоил с целувки. Князът вече нищо не разбира. В него се надига гняв. Той е свикнал на по-лесни победи и гордостта на пола замайва главата му по-бързо от сигару, най-ферментиралото питие на страната му.

— Полудял ли си? — прошепва наивната царица като насън. — Толкова ли ги е трудно да разбереш, че не мога да понеса твоите милувки, които за мен са по-опасни от отрова? Нали те помолих да ме обичаш като брат?

Асадарон вече не знае какво да мисли. Дали пък духом Македа е също толкова девствена, колкото и тялом? Или е като онези млади жени, които споделят леглото на хомосексуалисти, за да задоволят страстите си, но да запазят девствеността си за бъдещите си наивни съпрузи?

Както и да е. Пленник на волята й, той е готов да изпълни и ролята на опитен любовник, и тази на платонично влюбен.

Неочаквано всяко съмнение изчезва. Самата невинност на лицето й показва абсолютната чистота на намеренията й. Не, тя не е като момичетата от оргиите в Тива. Укротеният лъв се отпуска на гърдите на офицера, шептейки нежни, ароматни слова. Потрепването на обожаваното тяло е вече божествена награда. Аромат на разпъпили цветя лъха от сърцата им. Обгръща ги атлазена и безтегловна тишина.

Македа обхваща с ръце главата на любимия, който плаче, че се е усъмнил в стоманения й дух. Любовната магия просълзява и нея. Двамата влюбени тръгват бавно по терасата, наведени един към друг. Говорят си за наивни неща, като всички влюбени. Какво си казват? Обичам те, Македа, обичам те, Асадарон. Другите думи са само наслада, въздишки, детски брътвеж или песен на птички…

Там, където една от алеите на парка завива, влюбените спират за по-дълго под манговите дървета, надвиснали с ароматни плодове. Неочаквано асириецът долавя нечие шушукане. Какви са тези гласове? Може би са пазачите? Асадарон посяга към оръжието си, но Македа задържа ръката му. Защо? Миг след това, той разбира. В края на алеята, седнали на пейката, главният равин и омразният Амрам ги дебнат и се подхилват.

Асадарон почервенява от гняв. Войнът надвива над любовника. Било е капан, машинация. На тези хора им е наредено от царицата, а тя се прави на влюбена, за да се сдобие с кехлибара, носещ щастие, когато е подарен през нощта.

Та тя не го ли обича? Никога ли не го е обичала? Нито е наивна, нито е развратна, а е просто жена. А той, Асадарон, вероятният наследник на Вавилонското и на Асирийското царство се оказва измамен от една илюзия, оплетен като юноша в мрежите на куртизанка! Разярено излива тези си мисли пред слисаната царица, като я раздрусва и нагрубява. А тя е толкова объркана, че се оставя да я обиждат като робиня.

Щом е така, повече няма да я вижда. Ще си замине. Оставя й проклетото огърлие, нека да й гори на шията като угризение. Преди това обаче той ще накаже онези, които са склонили да извършат тази безсрамна постъпка. Ето, изважда сабята си и хуква към пазителите на царската добродетел…

От тях няма вече и следа. На мястото им са наредени две дузини щитове и копия. Асадарон изсипва куп ругатни. Гневът му е ужасен. За миг помисля да сложи край на дните си пред тези мъже, за да докаже храбростта си. Но той е посланик на Салманасар. Поведението му като гост трябва да е безупречно. Ще се прибере във Вавилон и ще обяви война на Симиена, за да измие позора, който го шиба като камшик.

И хуква. Търси колесницата си, губи се из лабиринта от галерии. С мъка открива главния портал. Вратите се отварят. Струва му се, че чува зад гърба си насмешките и подигравките на пазачите. Шиба докрай конете. Чувства нужда от въздух, от пространства носейки се като стрела в нощта. Обикаля града няколко пъти и търси успокоение за напрегнатите си нерви.

Пречистата Перла вече се е прибрала в покоите си, хвърлила се е на леглото и отчаяно ридае, че асириецът не е разбрал как тя се е заобиколила от пазачи по-сигурни от самата нея, за да й попречат да се поддаде на плътските желания. Не е почувствал колко голяма е любовта й, след като е измислила такива препятствия срещу нощните опасности от усамотяването им в ухайната градина.

За втори път сладката Македа ридае заради нещастна любов. След огорчението идва ред на още по-остра болка, прибавя се и ревност. Тя си представя жените от своя народ, които обичат и са обичани свободно и се отдават напълно. Спомня си сладострастията, на които са я учили в Тива, игрите на дружките й. Как изпадаха в екстаз. Как очите им се разширяваха, какви звуци издаваха, обладавани по толкова начини от вещи любовници. Значи всичко това й е забранено?

Целувките, милувките, пълното покорство, фантазиите и насладите на плътската любов? И по чия воля? По волята на няколко души, издигнали абсурдни правила, които тя не желае повече да спазва! С какво право правят безплоден устремът на бушуващите в нея чувства.

Македа мечтае за безумни бунтове, за опустошение и подпалване на палата и на самия Аксум, за счупена корона, за безпощадна война, за смъртта на Асадарон. Или пък си представя как се хвърля в краката му и го моли като последна робиня.

Дълго време тя се бори така с бурните инстинкти на рано прекършената си младост.

След това я обзе безумна мисъл, първо я отхвърли, но после тя се загнезди в главата и тъй силна, че заповяда да оседлаят коня й и никой да не я следва.

В галоп напусна заспалия дворец и се впусна по пътищата. Усмихваше се на жестоката си идея. Отсега нататък тя щеше да обяви война на мъжете, които я бяха накарали да приеме това душевно и физическо осакатяване. Щеше да накаже унижението с унижение. Гордият Асадарон трябваше пръв да коленичи пред нея, да поиска прошка и милост, иначе трябваше да загине от собствената й ръка.

Македа препускаше, сляла се с ритъма на любимата кобила, и стискаше с трескави пръсти кехлибарената огърлица…

Македа в битка с любовта

Асадарон, прибрал се в лагера си, се бе усамотил, като поиска да пазят тишина и спокойствие. Но гневът, който бушуваше в него, не му даваше мира. Отново тръгна към града и на капитаните, едва осмелили се да запитат за причината на неспокойствието му, отговори грубо, че животът му не е в опасност и не желае ескорт.

Въпреки двата дни празненства градът все още не бе напълно пиян от радост. Ето защо асириецът се присъедини към група благородни египтяни, които пиеха и караха куртизанки и гримирани младежи, облечени като момичета, да танцуват по естрадите и кръчмите.

Цялата сцена, разиграла се в градините на двореца, премина пред очите на страдащия принц. Той единствен не си избра партньорка сред разголените проститутки, поради което стана прицел на подигравки от страна на приятелите си:

— Ето го победителя на газелите-кобили и на лъвовете-бикове! Да не би да се страхува от красивата гъркиня Ксанто, която май вече го е залюбила и танцува само за него?

Предизвикан по този начин Асадарон сграбчва въпросната Ксанто, която се превива от смях, и я води към ухайната стая. Тя е готова да му отдаде гъвкавото си като змия тяло. Но князът желае единствено да излее върху нея парещата си обида.

Държи се грубо с момичето, а то продължава да се смее, защото не разбира езика му. Мисли го за пиян. С разстроеното си лице и раздърпани дрехи той й се струва много забавен. Тогава войнът наранява нежната й бледа и ароматна плът, бие я и й удря плесници, от които накитите й звънтят, дере и хапе така, че момичето припада от болка и ужас…

Нейните викове вдигнаха тревога, навлязоха разсъблечени хора. Опасността накара буйстващия чужденец да изтрезнее.

— Скарахме се — обясни той спокойно, — но аз ще заплатя богато.

Разпръсна много злато и си тръгна.

— Той дори не ме пожела — изхлипа, обляна в сълзи Ксанто. — Как би могло да й мине през ума, че през целия този час върху клетото й телце чужденецът си бе отмъщавал и на Македа и на всички жени по света?

Изнурена, но пълна с решимост, Македа пристигна в лагера на Асадарон на зазоряване. Посланикът на Салманасар го бе устроил на час галоп с кон от Аксум, но царицата изтощи кобилата си, докато го открие.

Съобщиха на княза, че някакъв офицер желае да говори тайно с него. Асадарон отпрати постовия, но той се завърна веднага:

— О, Асадароне, офицерът каза, че ти си го обидил и е дошъл с оръжие да получи удовлетворение за обидата.

Предизвикателство от такъв род никога не бе оставяло невъзмутим един асирийски войн. Племенникът на Салманасар грабна шлема и оръжието си и се втурна от шатрата си да срещне офицера от Симиена. Скрила в сянката лицето си, за да не бъде разпозната, Македа преправи и гласа си:

— Сабя или копие? Избирай оръжието си, Асадароне, защитавай се!

— Избирам сабя, чужденецо, но тъй като не те познавам, искам да ми се покажеш…

Македа слезе от коня и тутакси го нападна. Стреснат, Асадарон отби удара. Този непознат войн, изглежда, много добре владее оръжието. Князът отстъпи няколко крачки, за да се отбранява по-добре. Отблъсва притичалите негови хора и напрегна всичките си сили в очакване на следващата атака.

Преди да накаже безразсъдния непознат, князът искаше да види лицето му без маска. С умело и бързо движение отметна щита на Македа. Тогава откри суровото лице на царицата.

Асадарон изревава като ранено животно:

— Македа!

Но безмълвна и пренебрежителна царицата поднови атаката. Асадарон не нападна, а само несръчно отблъсна ударите. Като видя това верният му капитан Набунасар реши да се намеси. С вдигната сабя той се провикна:

— Спрете дуела, княже! Нашият закон го забранява. Би било вечен срам за един член на императорското семейство да мери сили с жена!

Смазан, князът прие уместната намеса на своя капитан. Но разгневената Македа не я приемаше:

— Аз защитавам честта си, опръскана с кал от този мъж, и затова ще се бия като мъж.

Със спокоен и решителен тон капитанът започна да преговаря:

— При асирийците никой воин няма да кръстоса оръжие с жена, о, царице! Поръчайте си защитник, който да се бие за вас: такъв е законът!

— В моето царство — отговори Македа, — жените сами се защитават и нямат нужда от никого, за да налага уважението, което им се полага!

— В този лагер, царице, важат асирийските закони — отвърна капитанът. — Молим ви да ги зачитате, както ние зачитаме вашите…

Какво значение имаха за нея обичаите, традициите, правилниците, възприети от монарсите. Пред нея бе нейният любим и двамата представляваха влюбена двойка, разделена от вечното недоразумение на любовта.

Без да си дава сметка за опасността, обхваната само от собственото си безразсъдство, тя се хвърли върху него неочаквано, после върху капитана. Но верни на благородните принципи, асирийците само се отбраняваха, без да отвръщат на удара. Безкрайната битка изтощи царицата и я изнерви докрай.

Изведнъж тя се сети за една египетска хитрост. Трябваше противникът да се бутне лекичко и да се спъне, после, докато е паднал, да се завърже бързо. Пасивната отбрана на Асадарон и капитана улесни нещата. С един жест те се озоваха в краката й, безпомощни, пребледнели от срам, болка и гняв.

Един асирийски воин никога не моли за милост. В гнева си Асадарон предпочиташе смъртта пред унижението. Помисли си, че би било сладко да умре от нейната царска ръка.

— Не искам да умреш — каза тогава Македа с треперещ глас. — Искам да оттеглиш тежката обида, която ме обгаря.

Князът й отговори с насмешка:

— Щом искаш, ще дам обяснение, но не знаеш ли, че пленникът няма право да говори. Аз мога да говоря, царице, само като свободен човек, над когото няма никакъв натиск. И ако моите обяснения са недостатъчни за теб, ти ще останеш господар на съдбата ми.

Тутакси двамата воини бяха освободени и след подаден знак от княза капитанът се отдалечи. Застанал срещу владетелката, Асадарон беше решен да й разкаже каква страшна борба водеше душата му, завладяна от смелостта и дързостта на божествената жена воин. Отново повтори колко я обичал и как се надявал предната вечер, когато е препускал към заспалия дворец, колко се е изненадал от дегизировката й. Събра кураж да й изповяда, че е разбрал погрешно нейното желание за дружба, като израз на перверзно желание. Призна колко бил огорчен и разгневен, като видял, че нежността между тях се наблюдава. Не скри какво си е мислил за нея и не й спести описанието на болката и на часа, прекаран с Ксанто в кръчмата за танци. В разказа за трепетите на сърцето си князът вложи същата жар, с която бе разказвал подвизите си.

Възмущението на Македа постепенно стихна. Как би могла да се дразни от искреността му. Значи той я бе мислил толкова долна, колкото и най-долната проститутка от улиците на Вавилон! Някоя от тези, разиграващи комедията на страстта, радостта или болката само за няколко златни шекела? Значи нищо не бе разбрал… Македа свали от шията си кехлибарената огърлица и тъжно му я върна, впила насълзени очи в неговите. Безкрайната й умора бе не по-малка от срива на моралните й сили. Цялата й енергия я напусна. Имаше чувството, че ще припадне. И тогава падна в обятията на слисания си пленник, като промълви:

— Асадарон, Асадарон, какво си си помислил за Македа?

Князът вдигна шум със заповедите и виковете си. В ръцете си държеше изгубилата свяст, притисната до гърдите му царица. Като я гледаше, огъналата се като тръстика, тънка като сабя и тъй кристалночиста, той осъзна огромната си грешка и го хвана яд.

Най-внимателно я отнесе в княжеската палатка. Един лечител простря сухите си ръце над нея и произнасяйки няколко кабалистични и заклинателни слова, й даде да вдъхне от една стомничка. Македа дойде на себе си.

Разпознавайки Асадарон, тя се хвърли в обятията му. Изтощена, го помоли да отпъди лечителя. Когато най-сетне останаха сами, тя на свой ред му разказа за своите мечти и желания и призна, че съжалява за клетвата си за девственост.

Жестокото недоразумение приключи с най-сладки целувки. Дълго останаха прегърнати. Тя отново поиска от него братска любов. Сега той прие платоничната любов, страстта бе опустошила сърцето му. Но Македа не трябваше да има друг брат освен него. Ревността, която раздираше сърцето му, не търпеше царицата да има други приятелства. Тя го погали и му обеща всичко, което пожелае. Беше щастлива. Душата й на любяща жена се отвори като цвете. Асадарон раздели кехлибарените зърна на огърлицата, които ги бяха събирали, разделяли и отново сдобрили. Говореше й тихичко и вълнуващият му глас наистина отразяваше преливащия от сърцето му екстаз.

— Колко е хубава нашата любов, о, Перло, колко е хубава! Нали си виждала как вярващите падат на колене пред образа на своя бог? По същия начин Асадарон се простря пред божествения ореол на Македа. Дево Македа, духовна дъще на всемогъщия Ваал, пред когото моят народ се прекланя, символ на чистотата, благоволи да благословиш с божествената си ръка твоя пръв благоверен…

Князът беше взел дясната ръка на царицата и я бе поставил на челото си.

— Чуй ме, мой идоле, — продължи влюбеният. — Моята любов ме пренася в огромния палат на Ваал, изграден от блокове златен мрамор, украсен с копринени килими и цветя, ухаещ на небесни аромати. В това божествено царство, обширно като земята, нашите души, намерили убежище след смъртта на тялото, най-после получават награда за доброто, което сме правили през живота си. На прага на небесния дворец се вдига винаги едно кичесто лаврово дърво, листата на което никнат веднага, щом ги откъснат. Когато душата ни се появи пред това дърво, нашият ангел пазител ни дава по едно лаврово листо за всяка добра постъпка тук долу. Горко на този, който не получи поне едно листо, защото една тайнствена сила го хвърля в горящата пропаст. И обратно, блажен е този, който има голям брой лаврови листа, защото ще познае всички блаженства. Македа! О, Македа! Искам благодарение на теб да позная един ден опияняващото блаженство в палата на Ваал. Заради теб ще запазя целомъдрие и благодарение на теб, богиньо моя, душите ни ще останат прегърнати завинаги.

Вече никаква нечиста мисъл не преминаваше през успокоената му глава. А той държеше Македа като крехко цвете в собственото си пурпурно легло. Можеше да я задържи, да я затвори, знаеше, че не може да се съпротивлява. Допрял неспокойно чело на гръдта на любимата, той чувстваше как ритмично се повдигат моминските гърди. Те бяха онези чудни плодове, тези опияняващи кълба, които Ваал хармонично бе създал за взаимното привличане на половете и ги бе напълнил със сока на любовта, с който да се храни новороденото…

Докато любимият й размишляваше така, в обятията му Македа имаше по-земни блянове. Мечтаеше за неговото тяло. Любовта я заливаше като порой и вливаше в крайниците й сласт, която я смущаваше. Сложила ръка на главата на Асадарон, тя галеше замисленото му чело, тила му. Докосването до него я разтопяваше. Отпусна се за дълга целувка, от която цялата затрепери като лист.

Този път Асадарон се отдръпна рязко.

— Защо ставаш? Мислиш, че тази целувка е моето поражение? Не, не скъпи, любими мой. Остави Македа да върви към съдбата си. Иехова я е избрал сред жените да изпълни една мисия. Не я отклонявай. Победата е в края на дългия път, който трябва да измина, за да освободя жените от робството, в което мъжете ги държат.

— Не, Македа, не е така. Нали аз съм коленичил пред теб?

— Ние сме равни с мъжете само в кратките мигове на любовта, красивий ми боецо — отговори Пречистата перла. — Трябва никога вече да не бъдем подчинени съпруги. Аз ще освободя жените от игото на самите тях, защото аз съм женският месия, определен от пророка Ангебо по волята на Иехова.

Говорейки така клетвата я пазеше, а вярата й я правеше фанатичка. Болката, че сред всички жени Иехова е пожертвал именно нея, я караше да се чувства мъченица. Обхвана я някакво мистично безумие. И тя и Асадарон се намираха все още под въздействието на тази възторженост, когато оглушителните викове на пазачите ги върнаха към жестоката действителност.

Отдавна се бе зазорило. Началникът на стражата на двореца, разтревожен от отсъствието на царицата, бе изпратил тридесет ездачи по петите й…

Македа се качи на коня и поздрави Асадарон с видимо безразличие.

На първия завой царицата спря хората си и им обясни накратко измисления претекст за дуела си с асирийския принц. След това ги закле да запазят в тайна и дуела, и мястото, където я бяха намерили. Заплаши ги, че всички ще умрат само ако някой издаде нещо.

Войните, предани тялом и духом на своята царица, се заклеха да мълчат. Успокоена, Македа се прибра в галоп в палатите си. Прекарала бе изтощителна нощ. Болеше я цялото тяло, нервите й бяха като отпуснати струни, а умът й витаеше някъде. Отпусна се в благовонната вана и се остави на прислужничките си да масажират с балсами настръхналата й кожа. Споменът за милувките на Асадарон отново изплува и я натъжи, но тъгата й премина при мисълта, че обича и е обичана.

Асадарон пък продължи да страда. Любовното чувство течеше в трескавото му тяло и той ридаеше, че не може да го задоволи. Сега вече беше напълно наясно с фанатичната безкомпромисност на платоничната си любовница. Щеше ли да успее някога да я покори? Несъмнено е по-трудно, отколкото да овладее собствената си кръв.

Признанието на Танагари

В тъмната шатра, върху ложето си от обработени кожи и под пурпурната завивка, Асадарон напразно търсеше покой. Заповядал бе да пазят абсолютна тишина.

Заспа за малко, и то, за да сънува мъчителни сънища. Мисълта му, в плен на Македа, летеше към ослепителната любов, но не му се удаваше да прогони сенките, които бродеха около него като подли кучета.

Възможните последствия от тази любов му всяваха страх. На следващия ден завършваха празненствата по коронацията. Целият кортеж от царе, князе и посланици щеше да се понесе с пъстрия си блясък обратно по горещите пътища. И тогава какво? Той щеше ли да остане в Аксум!? Какъв претекст да съобщи по пратеници — кой ли не би се радвал на привилегията да отиде до Вавилон да даде обяснения на Салманасар за продължаването на престоя му?

Едва отворил очи, князът се замисли как да реши този проблем. Пред погледа му изникна образът на Македа. Лъчезарното лице отпъди страха от опасностите, макар да не намаляваше безпокойството от любовната страст. С острата като меч непоколебимост на душата си той за миг и не помисли да се откаже от клетвата за целомъдрие, но в същото време си даваше сметка за смешното си положение. Представяше си как остава в Аксум в напразно очакване, как потиска нетърпението и желанието си, избягва всякаква възбуда на сетивата, всякакви видения на плътта и води аскетичен живот. Представи си как ще се подиграват с него и владетелят, и дворът във Вавилон, като не участва в оргиите, които са част от удоволствията на царедворците. Верността към клетвата щеше да го остави и без потомък, който да управлява след него провинцията, а по-късно и царството. Струваше ли си за любовта на Македа да си пожертва плътта? Тя, посвещавайки се на народа си, а той на клетвата си?… Сюблимният отказ щеше ли да бъде някога възнаграден?

Само за миг асириецът отново бе обхванат от мъчителната мисъл, че Македа може да е интригантка и развратница. Веднага обаче гневно отпъди недостойната мисъл, укорявайки душата си, че се клатушка като ладия в открито море.

Обхванал чело с фините си ръце, Асадарон беше изцяло потънал в тези мисли, когато при него влезе обичайният му ясновидец.

Теглат се поклони ниско пред господаря си. След това, както всяка сутрин при ставането на царствения войн, той напръска пода с вода, примесена със сложни съставки за изпъждане на нощните духове. После невъзмутимо запали благовонни масла в един съд, поставен върху триножник. Сред ароматните есенции горяха и парченца от свещените бикове, принесени в жертва в храма на Ваал. Гадателят коленичи пред виещите се пушеци и синкави пламъци, чиято игра трябваше да очертае пред погледа му един друг свят — събитията, които щеше да донесе денят.

Още от детството си Асадарон бе свикнал с напяванията на маговете. Те черпят своя престиж и опит в тайнствеността. В този ден обаче личният му гадател прояви известно вълнение. Като че ли се безпокоеше от по-тъмни, по-високи извивки на пушека, чиито променливи сенки следеше във въздуха. Подканен да се произнесе, гадателят обясни:

— Този ден е лош за теб, княже. Начало е на дълги страдания. Никога досега, откакто разпитвам за теб тайнствените пушеци, не съм виждал по-страшно съдбата да напада твоята звезда… Тялото е здраво, но не знам защо духът е ранен и разкъсан.

Асадарон направи знак, че му е безразлично. Магът поде:

— Дай ми капка кръв от средата на тялото и още една оттам, където започва гръбначният стълб. Ще смеся тази кръв с косъм от средата на главата ти и още тази вечер мога да ти кажа откъде иде злото.

И понеже Асадарон се направи, че не е разбрал, Теглат се изправи:

— О княже, последвай съвета на най-мъдрия от верните ти люде и бъди спокоен, много спокоен. Не яж месо от тукашни животни. Отдалечи се от тукашните жители, дъхът им е отровен.

— Знам какво ще ми кажеш, още преди да те чуя — отвърна Асадарон в лошо настроение. — Знам какви заключения правиш от това, че съм влюбен в Македа и се опитваш да ме убедиш, че духовете са враждебно настроени към мен. Разбрах. Върви си.

Гадателят беше свикнал с гневните настроения на княза.

— Запази спокойствие, господарю, и ще победиш. Аз видях това, което твоите очи още не виждат. Царицата носи колие с амулет, чието влияние може да бъде пагубно за тебе. Аз познавам тези талисмани. Те излъчват опасни сили. Изготвени са от халдейския маг на царицата, който залиня от много работа по тях. Пази се от него. Вчера той ме заговори. Нашите гледища бяха различни и ние поспорихме. Той знае как да убие и най-силното желание у всеки човек чрез излъчванията на самия предмет на желанието му. Разбери: той лекува пияница, като влага в адския амулет воня от развалена напитка. За да превърне любовта в омраза, за него е достатъчно да вкара в амулета разложена частица от тялото на жертвата. Заключавам, че царица Македа носи на себе си, за да защитава целомъдрието си, разложени и вонящи частици от един или няколко фалоса.

Асадарон не можа да скрие изненадата си. Безразличието му се стопи от точността на кабалистичната наука, а съвпадението на фактите го разочарова.

— О, княже — продължи гордо Теглат, наметнат с пъстрата си мантия с йероглифни орнаменти, — трябва да знаеш, че не се страхувам от този халдейски предсказвач.

— Мислиш ли, че наистина можеш да победиш неговите еликсири?

— Нашите духове вечно ще бъдат по-силни — нравоучително и с гримаса се произнесе мъдрецът. — Призовани от мен, те непременно ще повлияят на астралното тяло на царицата, като същевременно ще те закрилят.

Асадарон махна гневно с ръка.

— Магьоснико, забранявам ти всякакви тайнствени операции срещу царицата Македа. Тя е под моя закрила.

Теглат се поклони до земята.

— Подчинявам се на твоите велики заповеди, княже Асадарон. Безкрайна е мъдростта ти. Но моля те, приеми съвета на този, който ти е предан: ако някоя тукашна жена иска да ти се отдаде, внимавай! Не й се доверявай! За останалото, нека Ваал да благослови деня ти.

Магът излезе, а влезе масажиста. След като изми и изкъпа господаря си, той освободи напрежението в мускулите и плътта му с ръце, потопени в благовонни масла.

След това слугите мълчаливо го облякоха в пурпурен цвят: памучен панталон, прилепнал до краката, и копринена туника над коленете, кожени гамаши с позлата и колан от змийска тока във форма на бикови рога.

Преди да си покаже на дневна светлина, Асадарон изслуша пението на двама свещенослужещи. Той коленичи и допря чело о големия благословен камък от храма на Ваал, набожно донесен от група свещеници от Вавилон в Аксум, обвит в свещени платове. Когато пението свърши, тежките врати на шатрата му се отвориха и навлязлата на вълни светлина го зашемети. Светлината и свежото утро ободриха смутения му от думите на гадателя дух.

Тогава асириецът се запъти към адераха — мястото, определено за хранене на войните. Там закуси, излегнал се на диван, заедно с капитаните и другите благородници от свитата си. Дори и при военна кампания протоколът се спазваше. Приклекналите роби му сервираха на ниска тръстикова масичка. Той едва хапна от печените в зехтин банани и фурми, отпивайки няколко глътки студено скъпо вино, което се извличаше всеки ден много трудно от върховете на финиковите палми.

Асирийските офицери бяха в течение на авантюрата, при която Перлата бе победена от техния княз. Бяха горди, но и обезпокоени. За любовните истории на господаря не трябваше да се говори. Асадарон можеше да накаже със смърт всеки, който освен Теглат и свещениците, направи дори и намек за неговите вълнения.

След началниците за храна се събраха обикновените войни. Шатрата, която служеше за трапезария, събираше хиляда души и войниците се хранеха пред очите на офицерите. Всички се зарадваха, че щяха да имат ден само за почивка, лъскане на оръжието и разтриване на конете.

След изобилния обяд Асадарон се прибра в покоите си и почувства скука. Предходните дни бяха богати на изключителни събития и спокойствието бързо му дотегна. За забавление накара любимия си лъв да му подскача, а козелът да се побори, но скоро и това му омръзна. Обикновено, когато нямаше занимания и душата му бе спокойна, той свиреше на мазинко5 и потъваше в приятно носталгично настроение. Този път това не му се удаде. Партията на „слепи коне“6 с най-добрия му приятел Набунасар, командир на частта с колесниците, изобщо не му достави удоволствие. Нямаше шанс и беше разсеян.

Точно когато князът се приготви да намери някакво по-силно преживяване, за да запълни дългия ден, се разнесоха ясните звуци на тръбачите, които възвестиха, че виден гост се е спрял пред стражата. С разтуптяно сърце князът застана на вратата на шатрата си. С по-голяма точност от гадателя Теглат сърцето му подсказваше, че идва вест от Македа.

Чу как гостът се представи:

— Кажи на господаря си, че ковчежникът на царицата благородният Леви, желае да говори с него по заповед на Пречистата.

Ковчежникът слезе от коня си, следван от личния си телохранител. Зад него прислужници влачеха тежка носилка, обвита с плат. Когато въведоха знатния пратеник в пищната шатра. Асадарон го чакаше, съгласно протокола, излегнат на дивана.

Леви се поклони до земята, но Асадарон му прави знак да се изправи. Сам той се приведе върху ложето си, за да прояви уважението си към пратеника на царицата. Почти не чу словото на стария човек, чийто високи функции свидетелстваха, че Македа не е могла да намери по високопоставен пратеник, за да му предаде любовния си дар.

Снетото покривало разкри колесница за надбягване от абаносово дърво с най-ценна изработка. Дъното на колесницата представляваше много стегната плетеница с ремъци от биволска кожа, която действаше като пружина, Асадарон бе прехласнат от тази внушителна и едновременно лека колесница.

— Кажи на Перлата, благородни ковчежнико, че не съм виждал подобно чудо във Вавилон.

— Перлата ми поръча да ви кажа — отговори знатният пратеник с двусмислена усмивка, — че „колесницата е невидима в черната нощ, тъй като е изработена от абаносовите дървета на една толкова гореща страна“.

Разбрал иносказанието, Асадарон също се усмихна и се изненада от един още по-неочакван подарък: два папагала „Танагари“ в яркосиво, зелено и синьо. Единият беше мъничък, другият — едър. Главите им бяха покрити с шапчици от червена кожа. Слугите ги държаха в клетка.

Леви обясни:

— Това са две прекрасни говорещи птички. Голямата ще повтаря пред вас, княже, най-ценните думи, на които царицата ще благоволи да я научи, за да ви ги казва. Малкото танагари ще научи от вас други думи, които то ще повтаря на моята господарка. Това е желанието на Македа.

По негов знак прислужникът свали шапчето от главичката на едрата птица. Тя огледа присъстващите, наведе се и изкряска ясно: „На, на, фикери Арон“ (Ела, ела, любов моя Асадарон).

Князът беше захласнат, очарован от това нежно послание. Какъв хубав символ, какво деликатно внимание към него. — Докато той се е отдавал на черни мисли, тя търпеливо е учила птичката на чистите възгласи на сърцето си! И понеже Асадарон трябваше също да научи малкото танагари да казва подобни неща, ковчежникът му посочи как трябва да запечати в птичата памет звуците, съставящи думи.

Асириецът разбра желанието на Македа да го оплете в мрежите на любовта си, с надежда да го задържи в Аксум по този наивен начин, и напълно изгуби волята си. Веднага щом царският пратеник си тръгна Асадарон започна да повтаря на своя папагал също тъй сладки думи като тези, които пееше нейният папагал: „На, на, фикери Македа“ (Ела, ела, моя любов Македа).

Царицата нареди да й доведат знатния Леви. Щастлива бе от разказа за това как любимият бе приел подаръците й. Предната вечер обаче трябваше да прояви пълно безразличие пред чичо си, главния равин, докато му обясняваше, че с пищните си подаръци искала да не остане по-назад по разкош от Асадарон. Старейшините мълчаливо бяха приели обяснението, макар че бяха известени за нощното бягство на царицата и разтревожени от вълненията на плътта й.

Вече бяха решени да попречат на престъпната любов. В Аксум имаше толкова много магьосници и вещици. Техните умения, подплатени с мъдростта на доведените от Тива египтяни, бяха толкова изключителни, че не един техен съперник в гадателството беше вече разобличаван.

Цялата аксумска сила

Десет хиляди души все още не бяха яли на пищните трапези за коронясването. Десет хиляди. Това бяха старейшините на съсловните организации от градовете и селата. Дошли бяха от всички селища, натоварени с подаръци от скромните и от богатите.

Лагерите им, шумни и цветни, с големи палатки, бяха опънати край вратите на града. Македа бе заповядала на царската трапеза да бъдат поканени и те, представителите на трудещия се народ. И както повелява церемониалът, те наблюдаваха как въпреки умората си владетелката председателства банкента.

Празненствата трябваше да продължат още цели пет дни и едва тогава Перлата, златен идол, седнал на парадния си трон, започна да приема даровете на царе, вицекрале и губернатори на завладени страни и народи.

Тези царски особи, които поради нещастие в битките бяха станали васали на Симиена, се представиха с одежди, свидетелстващи за бившата им слава, но и с много смирение. Начело им бе царят на Уоло, най-важният и най-трудно победеният. След него вървяха офицерите му, които носеха знаме от широк зелен плат, опнат на две пики със златни луни на върха. На знамето бяха изписани званията на царя, предишните му победи, величието му. Следваха го адютанти с даровете за сюзеренката: кюлчета злато и сребро, слонски бивни, кована мед, абаносово дърво, цибетни парфюми7, накити, емайли, оникс, яспис, щитове, килими, тъкани наметала и стотици перли.

— Слава на Иехова — с тези думи ги посрещна церемониалмайсторът на царицата.

Делегатите опряха чела о земята пред подиума срещу най-високата му част и целунаха по три пъти ресните на царския килим, който се спускаше от трона до земята като пурпурна вълна, заливаща стъпалата.

— Добър ден на всички! — поде шамбеланът.

Царят на Уоло се поклони отново, но за кратко. В това време свитата му остана просната на земята до нов знак от страна на царския шамбелан.

— Говори!

Васалът се загърна гордо с мантията си и произнесе следните думи:

— Пречиста Перло, благословена от Иехова, могъща царице на царете, аз съм владетелят, който по ваша заповед управлява Уоло и Лека. Имайте добрината да изслушате вашия най-смирен слуга. Аз действам според вашите мисли и ви се подчинявам вярно за благоденствието на народа. Нека сабята ви отсече главата ми, ако наруша свещените ви заповеди. Животът на царя на Уоло е ваш, царице!

— Да те благослови Иехова — отговори шамбеланът.

— Благоволи, о, Перло, да приемеш тези дарове — и посочи с ръка лавината от подаръци.

— Двадесет кюлчета злато — обяви той, докато един офицер поднасяше в подножието на трона най-хубавия екземпляр.

Очертаваше се дълго изброяване, тъй като на царицата се поднасяха по един от всеки вид дарове:

— Сто бели коня!

— Хиляда козела!

— Две хиляди овце!

— Две хиляди кози!

— Триста дресирани кучета за война!

— Десет пауна!

— Десет щрауса!

— Пет газели!

Церемониалмайсторът благодари от името на царицата.

— Господ да те възнагради!

Според церемониала това означаваше, че царят на Уоло можеше да се изкачи по стъпалата на подиума до трона на Македа, която с усмивка му разреши да целуне токата на колана, висящ до земята, и благоволи да разговаря с него.

Така минаваха две царски особи със свитите и богатите си дарове. Непревземаемите гранитни подземия на палата щяха да се задръстят. След благородниците с мълчаливо благоговение пред владетелката се поклониха представителите на чиновниците, магистратите, книжниците.

На следващия ден на площада се състоя преглед на въоръжените сили. На високия си, подобен на олтар, престол владетелката се открояваше като дарохранителница.

Някъде долу маршируваха пехотинци, размахвайки щитове и копия. Бяха много. Стегнатите им редици удряха земята, която трепереше от маршовата им стъпка.

След тях идваха щурмовите войски — зад огромни щитове с амбразури, тласкани от осем войници, „желязоглавите драгуни“ — гигантски катапулти, влачени от коне, а след тях — бронирани слонове с куполи, в които трима скрити бойци можеха непрестанно да изстрелват далекобойни стрели. Подир тях минаваха с лай бойните кучета, на глутници по сто дога с кожени нашийници с остри метални шипове, след туй хвърлячите на факли, които въртяха в ръце неугасими пламъци и можеха да опожарят на мига всичко, което достигнат.

Накрая в галоп и сред буря от овации, мина конницата. Тя закриваше демонстративния парад на въоръжените сили на една млада нация, почерпила огромния си престиж от увличащата енергия на неукротимия Ангебо. Македа потръпваше неволно пред мощта на тази отлично подредена и дисциплинирана военна машина. Само с един знак от ръката й тези мъже, нехаещи за живота и смъртта, можеха да пожънат победи, за да изпълнят отреденото от съдбата по волята на Иехова.

Македа поздрави с жезъла си военачалниците, които показваха храбростта си, и всяка част придаваше още повече устрем и тържественост на парада. Безброй музиканти обграждаха отделните бойни единици със специфичния за частта им ритъм.

След като преминаха пред царицата, всички бойци на Симиена се подредиха в огромен квадрат с толкова дебели стени от шлемове и копия, че ъглите му се губеха някъде в далечината. Яхнала кобилата си, Македа обиколи в галоп целия този фронт с горд поглед и бойна жар в сърцето. Тя спря пред всеки полк и връчи на командващия знаме с две дръжки, на което отсега нататък щеше да се вписва славата и името на Перлата. След тази церемония тя се насочи към палатите си сред буря от аплодисменти.

Във военния лагер празненството продължаваше. Войниците бяха запалили огромен огън от дървените съоръжения, послужили за празненството. Изгориха и килими, рогозки, пейки и маси, а пурпурните пламъци стигаха до небето. Късно през нощта жаравите угаснаха заедно с радостната глъчка от народното веселие.

И така. Пречистата Македа щеше царува в Симиена дълги години, толкова дълги, че краят им не можеше да се предвиди.

Нощите на Македа

Последните кервани на царе, князе и посланици напуснаха Аксум преди градът да се е събудил от радостните празненства. Единствен Асадарон не бе вдигнал лагера си. Това пораждаше множество приказки в двореца. Той идваше всеки ден да поздрави Македа. Когато грижите на короната не бяха прекалено тежки за крехките й рамене, царицата излизаше с него и с малка свита на дълги разходки с колесници из гората.

Разходките естествено тревожеха принц Амрам и главния равин Узиел. Като виждаха как обръчът на любовта все повече се затягаше около двамата пламенни млади, те се ужасяваха от възможните последици. Целомъдрието на Перлата беше в опасност. Ако тя се отдадеше на Асадарон, а всички знаеха колко бе упорита, напълно е възможно въпреки клетвата тя да намери основания за своята слабост и да направи този чужд княз цар на Симиена.

При това автократичната власт на царицата ставаше с всеки ден по-голяма и старците се страхуваха от гнева на младата деспотка. Въпреки всичко те се уговориха да опазят целомъдрието на Перлата, независимо от самата нея.

Тактиката щеше да е по-силна от убеждението и хитростта щеше да победи любовта. Умението и знанието щяха да издигнат опасен щит срещу царската воля.

За целта Амрам и Узиел извикаха магьосника Белоша, известен с това, че може да говори с духовете, магьосника от Тива, Шапра, експерт по специалните амулети, и Ибра, който чете мислите и бе считан за най-проницателния мъдрец в Аксум.

Петимата сключиха договор за спасяване на Македа. Спасявайки нея те щяха да опазят династията и царството от всякакво компрометиране с чужди страни. Но за да отстранят страшната опасност, представляваща нейната любов, трябваше да стане така, че царицата да намрази Асадарон. Същевременно, трябваше да се накара отблъснатият любим да избяга от Аксум и от обекта на любовта си. Маговете решиха да прибегнат до магическите тайнства, които са единственият ключ за проблеми на всемира и на човешкото развитие.

Белоша не скри уменията на Теглат, който закриляше княза от всички уловени от него окултни сили. Но властта на Теглат можеше да бъде унищожена, произнесе се тежко той, като добави, че само за една нощ можеше да установи колко е голяма силата му. От своя страна Шапра, майсторът на еликсирите и амулетите, твърдо вярваше в своята наука. Той препоръча повече оптимизъм и талисмани, които ще постави на вратите на царския дворец и на асирийския лагер. Ибра пък се похвали, че може да прочете мислите на влюбените и по този начин по-добре да насочи действията на колегите си. След това съвещание специалистите по кабалистика се разпръснаха бързо с решението още в утрото на първия ден от следващата седмица да определят военната си хитрост за действие.

Ибра се върна сам в двореца. Както всеки ден гадателят избраник се подготви да разкрие на Македа мислите на интересуващите я лица. Показа се проницателен, многословен и забавен пред царицата. Хитрецът чака тя да го запита за Асадарон, но напразно. Въпреки това не се счете за победен.

— Чувствам, о, Перло — каза й той — една нервност в съня ви. Виждам нощите ви спохождани от сънища. Грижи натежават над главата ви.

— Вярно — възкликна Македа. — От няколко дни нощите ми се спохождат от един дух. Той е нежен, неподвижен. Протяга към мен призрачни ръце. Но аз не се страхувам от него изобщо.

— О, Пречиста, още утре ще узнаете името на този дух — съобщи Ибра, преди да се оттегли и да отиде при Белоша, който бе свикнал да разгадава големите тайни.

Двамата отидоха в царската спалня. Тази приказно разкошна стая се намираше в най-високата част на двореца. Стените й бяха облечени с рисувани по египетски образец пана. Фонтанчета между колоните от мрамор и яспис пръскаха ухания. Стените бяха обрамчени с украсен със златни палмети корниз, а подът бе изцяло покрит с гепардови кожи. Монументалното легло, възкачено на седем стъпала, бе единствената мебел. Върху небесносинята покривка бяха натрупани червени кожени възглавници с пух от марабу. А високите сводести прозорци бяха засенчени с кожени завеси срещу нощния хлад и с подплата срещу жаркото слънце.

В подножието на леглото седяха две момичета джуджета, пазителки на девствения сън. Те си играеха с четири прекрасни котки със златни нашийничета. Ибра и Белоша застанаха в средата на стаята и заразглеждаха всяко ъгълче, задавайки въпроси на безмълвните джуджета.

С надеждата, че тъмнината ще е по-удобна за тях, магьосниците дръпнаха рязко завесите. Цял час се съсредоточаваха и изучаваха належалата от истини тъмнина. Изведнъж Ибра почувства, че джуджетата започват да се безпокоят. Каза го на Белоша, но той го накара с властен жест да замълчи: беше почувствал по тялото си докосването на тайнственото.

— Ибра, чувствам, че едно астрално тяло, пренесено върху тукашен предмет, се конкретизира и предизвиква силите и съпротивата ни.

Белоша се затвори в себе си, в напрежението на многократно нарасналата си воля, и извиква всички кабалистични сили. После произнесе и начерта във въздуха тайнствени формули.

Котките се изплашиха. Очите им светеха като въглени в непрогледния мрак.

— Елате при мен — извика с нечовешки глас магьосникът, — елате и направете кръга на живите.

Ибра и джуджетата се подчиниха и се хванаха за ръце в кръг. Във вените им сякаш протичаха свежи флуиди.

— И-а-ра-са-га-ба-ти-мир — започна да срича ужасно Белоша. — Нека духът ни направи знак — продължи той. — Веднага! Заповядвам!

Силуетът на магьосника беше едва забележим в тъмнината, но се долавяше каква страшна борба води той с неведомото.

— Никой мъртвец не отговори — победоносно каза той след дълго мълчание. — Следователно, става дума за жив човек.

Започна да тича покрай стените, повтаряйки странните си заклинания, и изведнъж се строполи под един от прозорците, като че ли някой го бе зашеметил.

Ибра запали светлина. Белоша лежеше по гръб с изцъклени очи, безкръвен и сочеше с пръст една бродирана копринена завеса. Безмълвен и вцепенен, той сякаш вече не беше от този свят. Извън времето и пространството духът му се дуелираше с неуловим противник.

Ибра се опитваше да го свести. Знаеше от опит, че гадателите в транс се възвръщаха много бавно към нормалния живот. Измъчени, смазани, с пребита плът и кости от невидими, жестоки удари затова, че са посмели да проникнат в тайнственото.

Белоша обаче се изправи внезапно и изрече с глух глас:

— Да излезем, да излезем, защото трябва да пречистя тялото си, борещо се с астрален флуид…

Омагьосаната завеса

За да измие следите на отлъчилото го астрално тяло, треперещият магьосник се прибра вкъщи за очистващите ритуали. За да се пребори с духовете на отвъдното, тялото трябва да се предаде на душата под формата на материална лека и неопетнена обвивка. Единствено лишения и гладуване могат да придадат на плътската обвивка тази прозрачност, която отваря освободената душа за външните магнетични връзки.

Белоша се върна вече пречистен отново в покоите на царицата и поиска от джуджетата и камериерките да приготвят както обикновено спалнята и леглото. В това време той запали магически тамяни и започна да чете от една свещена книга. Духовното му съсредоточаване се оказа още по-болезнено преди. То продължи до момента, в който затрепери и почувства прегръдката на неопределения флуид. Изправи се, опнат като лък, и насочи цялата си воля към прозореца, където преди няколко часа бе усетил присъствието на невидимия. Крещейки магически слова, той се хвърли към небесносинята завеса, която предпазваше прозореца от жаркото обедно слънце. Бясно изтръгна целия плат, започна да го тъпче гневно с крака и да вика да му донесат факел, за да го изгори. От дивашките му крясъци камериерките се свиваха уплашени в един ъгъл на спалнята, но джуджетата, със съзнанието за огромната си отговорност, се изправиха срещу гнева на магьосника:

— Внимавайте, могъщи магьоснико, да не унищожите тази завеса. Тя е ценен подарък от княз Асадарон на царицата… Тя ни увери, че вътъкът й има свойството да я закриля от престъпни намерения от страна на враговете й.

Убеден, че е уловил най-после ключа на магията, измислена от Теглат, Белоша се заинтересова кой е закачил завесата. Описанието на царските камериерки, съвпадаше точно с това на асирийския маг.

— Бъдете спокойни — увери ги той тогава. — Няма да изгоря завесата. Само ще я взема, за да я изчистя от лошите сили.

И отнесе завесата в непристъпния си дом.

Белоша си имаше план. Заповяда на един от слугите си да се обвие с омагьосания плат под туниката си и да отиде в лагера на асириеца да пее най-хубави песни, като си акомпанира на мазинко.

Искам след един час да дойдеш тук и да ми кажеш дали кучетата на Асадарон са те лаяли, дали са искали да те нападнат, или, обратно, са лазили по теб като смокове и са искали да ти лижат ръцете като на господаря си.

След час преданият слуга се завърна и докладва:

— Могъщи Белоша, както ми нареди, отидох в лагера на Асадарон и пях. Войниците бяха доволни и ме обградиха, а кучетата, които винаги лаят бясно при появата на непознат, млъкнаха. А като се приближих, до кучкарника, танцувайки, о изненада, легнаха долу и ми зализаха ръцете. Тогава Теглат, гадателят, страшно разгневен, разбута войниците и нареди да ме арестуват. Крещеше, че съм магьосник. За щастие господарю, нали ме знаете, аз хукнах като газела. Успях да избягам, а укротените кучета не ме преследваха…

С усмивка на уста Белоша извика двама други помощници от тези, които обикновено прислужваха на опитите му, и им нареди да разстелят разпознатата магическа завеса. Четиримата се съсредоточиха над плата и го прочистиха с магически излъчвания. Въртяха се около завесата, преповтаряйки заклинания, докато най-после се свлякоха на земята от изтощение.

Магът поръча на всички да отидат да се пречистят и да спазват строга гладна диета и вече успокоен се появи при царицата. Приет, както обикновено с уважение, той започна със следната тирада:

— Нося ви, о, Перло, завеса, която трябва да поставите в друга стая от вашите покои. Тя не бива да виси в спалнята ви. Много е крехка и лека и не може да задържи нощния хлад. Тя е причината сънят ви да е населен с кошмари. И все пак гостите ви могат да се радват на тази великолепна коприна в залата ви за специални тържества…

Македа не отдаваше никакво значение на прищевките на Белоша, но й хареса да почете още повече Асадарон, като покаже на гостите си скъпия дар. Напълно успокоен, магът присъства лично на закачването на копринената завеса в приемната.

Той грижливо ръководеше изпълнението на най-малките подробности, което обикновено беше задължение на други служби на двореца. Когато всичко стана готово, Белоша се яви при принц Амрам да му докладва най-подробно за протеклите събития през този ден.

Вместо да се успокои, Амрам се стресна много от хитрината, умението и силата на Теглат. Почувства как се затяга около него възелът на една странна борба, чийто залог бе крехкото тяло на Македа. Колкото и да му разясняваше Белоша, че ще възпре всеки опит на Теглат, като спусне над царицата двоен магически кръг, който никоя противоположна сила не може да прекрачи, принц Амрам видимо не бе убеден. В страховете си той вече чертаеше химерично бъдеще и си представяше как царицата е принудена да абдикира или пък народът се разбунтува поради нарушаването на клетвата и отказва да признае Асадарон. Любовниците бягат или са убити от фанатици. Царската корона се предлага на него, Амрам. Но той е брат на Ангебо и се отказва от нея, защото почита паметта на любимия си брат. Синът му ще е прекалено млад за царската мантия. Така старият човек се убеждаваше за пореден път, че е по-добре да спаси царицата от властта на Асадарон, вместо да допусне риска от всякакви евентуални трагедии, които се редяха във въображението му.

На следващия ден намериха удушен в леглото му слугата, когото бяха изпратили да пее и свири на мазинко в лагера на Асадарон. На врата му като връзка бе завързано тънко въженце, оплетено с косми от опашка на жираф. Донесоха безжизненото тяло при Белоша. Магът установи, че оръдието на престъплението е с необикновена плетка. Въпреки това реши да няма съдебно разследване, нареди да дадат обезщетение на вдовицата и да й заповядат веднага да напусне града.

Погребението на убития помощник на мага се извърши призори в самия му дом при пълна секретност. Преди да го закопаят, магът му отряза двата палеца, завърза ги със смъртоносното въженце и ги напъха много умело в един пъпеш, тока, че той да изглежда непокътнат. Поставен в кошничка с листа, той го прати като подарък на Теглат, който бе изненадан и очарован.

— Ще позволиш ли на един колега, който е още начинаещ в науката в сравнение с тебе, да ти направи този скромен подарък?

Асирийският маг прие подаръка с много благодарност, но на връщане си помисли, че подаръкът може да е омагьосан. Затова го постави в кофа с вода и изрече неясни безкрайни молитви. А когато, разрязвайки пъпеша с предпазливи движения на ножа, Теглат откри палците на жертвата си, завързани с въженцето, заключи, че това е според правилата на играта, една перипетия в борбата срещу учтив противник. Впрочем щом Белоша беше запазил в тайна причината за смърт на помощника си, значи не искаше да се знае за борбата им. Благодари на бога Ваал, че му е пратил враг, който не обича решенията чрез насилие, но все пак поиска от местен човек да му разясни смисъла на зловещия мизансцен. Човекът му обясни, че когато дойде ред за явяване пред Всемогъщия, мъртъвци с отрязани пръсти не представляват обвинение за убийците си.

Тази благородна проява направи силно впечатление на Телгат до такава степен, че той започна да се съмнява в истинските намерения на Белоша. Може би привидната му любезност криеше още по-жестоко отмъщение? За да си изясни това Телгат реши да навести противника си. Погледна го право в очите и каза:

— Аз опитах пъпеша ти сам.

Белоша разбра и отговори в същия тон:

— Радвам се, защото така никой друг няма да узнае съдържанието му.

Двамата се разделиха, изразявайки еднакво уважение един към друг и към общата си наука.

И Ибра не пропиля дните и нощите си, затворен във вонящото си скривалище да приготвя със странни апарати и най-редки продукти своите чудотворни амулети. Снабдил се с няколко косъма от главата на царицата, той разкри пред Амрам замисъла си:

— Най-напред запалвам космите от двата им края и огън от тор на свещения ибис от Тива. След това ги потапям в урината на страшна лъвица. После ги омагьосвам, като ги обвивам в заплетени кабалистични заклиналия. Те са моята тайна и няма да ги разкривам пред теб. Трябва все пак да ти кажа, че всяко заклинание завършва с думите: „Искам силата на тези косми, закалени в пламъка на свещения ибис да бъде толкова яростна, колкото най-кръвожадната лъвица. Искам влиянието на тези косми да предотврати всякакъв любовен порив към лицето, което носи този талисман.“

След като приключи с изготвянето на странната смес и със заклинанията си, Ибра напълни амулети, които постави в рамката на входните врати, с цел да създаде невидими бариери. Омагьосвайки Асадарон, подчинявайки волята му и променяйки индивидуалността му, амулетите щяха да го направят антипатичен.

С това магията не се изчерпваше. Ибра натовари живите да се притекат на помощ на духовете за изпълнението на свещената им мисия. Заповядва на робите си да наблюдават непрестанно вратите, през които чужденецът щеше да мине, за да посети царицата. Всеки от неговите верни и сигурни хора трябваше да изпълнява различна заповед.

Единият, на главния портал, трябваше да изстреля миниатюрна стреличка, намазана с чер пипер, който да се стопи хълбока на коня. Животното щеше да се раздразни до побесняване, колесницата щеше да изгуби равновесие и Асадарон — да изхвръкне.

Вторият трябваше да намаже с лой хлъзгавите павета при един от порталите. Асадарон щеше да се подхлъзне и да падне лошо.

Третият трябваше да посипе след себе си зърна от сомбо8, които са толкова твърди, че не могат да се смачкат, та князът да не може да избегне смешното падане.

Четвъртият пък трябваше да намаже с мазнина краката на стола, който Македа обикновено предлагаше на княза. В момента, в който Асадарон сядаше, столът щеше да се подхлъзне под него. Възползвайки се от объркването му, един много сръчен в такива номера прислужник, щеше да лисне под него изпражнения и воняща урина. Асириецът щеше да се изправи сконфузен, а царицата — да се отврати завинаги от един любовник, имал слабостта да се изпусне пред нея.

Магьосникът искаше още да накара принца да смръкне от един странен приспивателен прах, да примеси в храната му нещо, от което се повръща неспирно, а в това време Белоша да хипнотизира мозъка му.

Така Ибра описа на Амрам чудовищния си план за хитростите, чрез които разчиташе да срине в гордата душа на Македа целия авторитет на посланика на Салманасар.

Турнир на любовта

Сляп за засади, клопки, злини, магии и хитрости Асадарон предаде съдбата си в ръцете на бога Ваал. Той чакаше деня, в който да опита късмета си, и този ден настъпи.

Князът бе поканен да аплодира царските стрелци на една поляна извън града. Състезанията се председателстваха от царицата, която бе същевременно и арбитър. Под пурпурния си балдахин тя обгърна с един поглед цялото огромно поле. Множеството шумеше около нея като рояк пчели. Същински жив плет във форма на квадрат, то обграждаше неподвижните и подвижните мишени, в които царските стрели премерваха умението си. Те стреляха прави, легнали, на колене, в галоп на кон или клатейки се на гърба на боен слон. Победителят във всяко състезание излизаше пред Македа и тя му връчваше параден щит със златни и сребърни инкрустации.

Асадарон бе на първия ред, определен за царските гости. И той реши да участва в състезанието. Умелата му стрелба на няколко пъти бе посрещната с възгласи на възхищение. Князът пращаше стрелата си в целта с презрителна небрежност. Вниманието му бе насочено единствено към нежните и същевременно изпълнени с гордост погледи, които Перлата неволно хвърляше надолу към него.

Неколцина благородници премериха силите си с него. Той ги победи. Те се прибраха по местата си, разочаровани, като прикриваха омразата си зад застинали усмивки… Тогава асириецът помоли царицата също да стреля. Той знаеше, че тя бе овладяла това изкуство в Египет, където бяха организирали турнири, за да покажат спокойната й дързост и точната й и бърза стрелба.

Поласкана, Македа улучи хвърлен във въздуха пъпеш, а след това и подвижни цели. Бързо се увлече в тази предпочитана от нея игра и бе горда, че се равнява с любимия.

А той заповяда безшумно на офицерите си да му докарат два буйни коня, впрегнати заедно.

— Могъща царице, ще приемеш ли едно предизвикателство?

— С удоволствие — отговори със смях Македа. — На какво ще е състезанието и какъв облогът?

— Ще закача едно гърне между тези два вързани коня и ще ги пусна в галоп. Стрелата ти трябва да улучи гърнето, без да засегне конете…

— Приемам — отговори Македа. — С помощта на Иехова ще улуча гърнето. А залогът какъв е?

— Ако загубиш, трябва да се изпълни най-горещата ми мечта. Ако спечелиш, ще ти дам всичко, което имам.

Нарочната неяснота на тези думи никак не се хареса на принц Амрам, който вече тиранично упражняваше закрилата си. И тъй като изявлението бе прекалено загадъчно, за да му се хареса, той отсече, че е недопустимо царицата да залага честта си в облог, който всъщност не е изяснен. След като хвърли един кадифен поглед към асириеца, Македа отговори засегнато на своя чичо и настойник:

— Аз имам доверие в княз Асадарон. Знам, че той е благороден воин и никога няма да предаде това доверие. Убедена съм, че залогът, който е измислил, е почтен и му се доверявам.

И без да се бави, опъна най-точния си лък със стрела от кафеено дърво. След като прегледа амуницията на конете и положението на гърнето, принцът потвърди редовността на състезанието пред царската публика и конете запрепускаха в идеално права линия.

В този момент Асадарон разбра колко е обичан от Македа. Тя точно щеше да пусне стрелата си, когато всички нададоха вик на ужас. В старанието си да осигури праволинейния бяг на конете, принцът не се бе отдалечил навреме от траекторията. Царицата се бе премерила срещу него, но благодарение на точния си рефлекс и на едно свръхчовешко усилие успя да изпрати стрелата към небето. Князът направи стъпка назад, тя се прицели отново, стреля, без да обръща внимание, че целта се отдалечава все повече. Гърнето се пръсна, а изплашените коне запрепускаха лудо.

Македа беше спечелила Асадарон бе навел глава. Аплодисментите, които възнаграждаваха чудния подвиг на царицата, я опияняваха. Тя се приближи към Асадарон сред нестихващата глъчка:

— Какво спечелих, княже?

Асадарон вдигна ръка. Публиката замлъкна. Тогава той тържествено възхвали сръчността на царицата и съобщи:

— Залогът на това предизвикателство е половината от моята провинция Хауса, която е на запад от залива Таджура. От днес, царице, тя е ваша!

Вълнението беше много голямо! Този мъж се лишаваше от половината от владенията си, а можеше в момента на загубата сам да избере мизата си. С богатството и благородството си асириецът спечели безрезервно възхищение.

Смаяна за момент, Македа му благодари. А той в желанието си да не се бави, я помоли да определи веднага управител, комуто да предаде сабята и редовните пълномощия.

Перлата зае отново мястото си на подиума. Чувстваше се смазана от всички тези преживявания. Асадарон съумя да овладее чистото си сърце и пламенната си душа, която се стремеше към благородни жестове и щедрост. Тя дълго се вглежда в чудесния си любим. Какво ли е имал намерение да й поиска? Сладостна тръпка премина през тялото й при мисълта, че е могъл да я накара да пожертва короната си, за да я люби свободна, да я грабне на бързия си като буря коя и да бъдат сами завинаги, един с друг до несвяст. В очите му тя четеше това приключение и чувстваше, че не би му се съпротивила. Дори почти съжали, че е спечелила облога.

Затова с непреодолим порив на тяло и нерви тя се хвърли към него и за ужас на своя антураж изрази лудостта си така:

— Утре ще назнача моя управител, но ако желаеш, княже, ще закрепим отстъпването на твоята провинция според обичая на твоята страна — с целувка…

Отдавайки цялото си същество, тя предложи устните си на асириеца. Той пое с парещи ръце красивата й глава. Устните им се сляха. Дългата му целувка я прониза дълбоко и тя едва не припадна. Той притежаваше най-после устните на любимата, които в този момент на екстаз предаваха всичките й чувства, литнали в лазура. В очите й плуваха звезди.

Царицата сложи край на прегръдката. Дошла отведнъж на себе си, тя отблъсна любимия. Никога не бе преживявала подобен екстаз. Някога, с Домедо, а после и при първата целувка на асириеца в деня на коронясването или когато на терасата с мимозите той леко бе близнал ухото й и тя бе почувствала, че целомъдрието й пропада. Леденият образ на Ангебо, припомнящ й веднага за клетвата, всеки път заставаше между нея и изкусителя. Днес обаче, за да устои на ръба на пропастта на страстта, й бе необходима невероятна воля.

Князът целуна края на колана й и се отдалечи. Превита от мъка, Македа скочи в колесницата си и конете препуснаха обратно към палата.

Асадарон също си тръгна, но забави хода на конете си. Мислите му бяха тежки, както бе тежко на сърцето му. Скри се в шатрата си, легна и поиска да му донесат да пие. Адютантът му обаче беше в чудесно настроение. Тукашните жени го бяха сдобрили с Аксум — намерил си бе и палави, и унили, и страстни, и студени, но всички апетитни. Така че за да разсее принца, той започна да му разказва разни историйки. Асадарон го прекъсна грубо:

— Остави ме на мира с твоите омразни приключения, Набунасар! Нещо остава ли от тях, кажи ми? Малко пепел, горчиви съжаления и ужасното разочарование от милувки, фалшиви като лъжливите им сърца.

Набунасар го слушаше с изненада. За него съществуваше само плътта и опиянението от чувствата. В сливането на телата виждаше единствената цел на живота, нещо като верую, начин за общуване с безсмъртието, което тласкаше всички хора с еднаква страст към съвкуплението. Асадарон, който някога бе защитавал същите теории, вече беше друг, благодарение на общуването с Мекеда. Тя беше издигнала мислите му към духовното ниво на любовта: духовно общение, съчетаване на душите — ето това е любовта. Тази любов, която дава сили, преобразява и въодушевява. Любовта не е ли обожествяване на едно-единствено същество, избрано пред неизброимото стадо? Това обожествявате трябва да даде ореол на човека, да го направи непристъпен само за едното желание. Защото желанието е второстепенно, замислено е само за продължението на рода. Факелът на душата осветява живота, а утоляването го затъмнява.

Набунасар беше слисан. Култът към асирийските богове не допускаше изобщо такава метафизическа екзалтация. Съществуваше само езически култ към силата при обожествяването на фалоса създател на безброй наслади. Но капитанът реши да не предизвиква гнева на господаря си, защото си даваше сметка, че Асадарон бе така увлечен по Македа, че бе способен да се отвърне от вярата си. Набунасар чувстваше, че князът е почти готов да се отрече от пантеистичния култ към красотата, хармонията и грацията, за да приеме религията на Иехова, чиято измамност беше опасно повлияла на словата му.

Битка между магове

Асадарон ходеше в двореца вече много предпазливо. Теглат го бе предупредил, че пътят натам е пълен със засади, но асириецът никога не бе свеждал глава в битки, нито бе отстъпвал при атака. Никой не го бе карал да свежда очи. Нямаше приключеше, пред което да се беше поколебал. Славата за куража му, граничещ с дързост, беше възпята от вавилонските поети. Съвсем несведущи бяха онези, които си мислеха, че могат да му се наложат с хитрост. Хитростта винаги бе пропадала, защото той устремно й излизаше насреща.

Съвсем обяснимо следователно беше неудоволствието, с което Асадарон слушаше съветите на Теглат и на двамата му редовни помощници. Теглат му разкри ясно плана на Ибра и Белоша. Известни му бяха безкрайната ловкост на противниците на принца, изтъкани от хитрости и проклятия. И все пак, докато магьосниците на Аксум си служеха с кабалистика, той знаеше как да контрира и развали комбинациите им. Единствено го плашеха клопките, които Ибра щеше да поставя на всяка крачка пред унесения в бляна си влюбен. Затова уж за представителност асириецът вече ходеше в палата винаги предшестван и следван от бдителни служители. Теглат го бе убедил също да не отива при царицата без телохранителя си, който бе прикрепен завинаги към него.

Така, отивайки към Македа, Асадарон бе въведен в нейния елфин9 с обичайния церемониал. Музика. Построена рота. Посрещане на главния портал на двореца. Асадарон изрази желание да представи на царицата един пратеник на Салманасар, принц Сенах, пристигнал предния ден да донесе на племенника на Салманасар вест от чичо му. Пратеникът беше натоварен също да предаде на царицата поздравления от вавилонския цар.

Македа с радост изпълни желанието на любимия си княз. Прие го, заедно със Сенах, излегната на парадната алга, облечена с цялото кокетство, с което ежедневно се стремеше да омае асириеца. Заобиколили царицата си, ковчежникът Леви, принц Амрам и главният равин Узиел посрещнаха гостите с видимо уважение и благосклонност, зад които погледите им изучаваха натрапника до дъното на душата му. Контрастът между техните ледени реверанси и почти детската радост на Македа бе толкова силен, че само такива наивни влюбени като тях не можеха да го забележат.

В поведението и жестовете на принца се чувстваше нетърпението да свърши най-после протоколната церемония, докато главният церемониал майстор я удължаваше неуместно и нарочно, само за да дразни това нетърпение.

След като целуна края на царския пояс, Сенах понечи да заеме място зад стола на Асадарон. Но Асадарон трябваше да се поклони пред царицата. По червената рогозка, застлана от входа до подиума, гордият войн се приближаваше до царския диван, но изведнъж загуби равновесие. При падането затисна с тяло лявата си ръка. Изправи се, държейки краищата на широката си черна кабба, пребледнял, въпреки че се стараеше с усмивка да успокои разтревожената царица. Болката му бе толкова силна, че все пак изохка.

— Някой рязко дръпна килима, принце — предупреди го Сенах.

Асадарон не му отговори. Счупената ръка го болеше толкова, че помоли Македа да му разреши да съкрати визитата. Тя се съгласи и като видя, че той не бе в състояние да се качи на колесницата, нареди да го пренесат на носилка в лагера.

Вече сред свои, князът повери ранената си ръка на умението на Теглат, който я изми и шинира с две дъсчици. Магът тържествуваше:

— Успяха да те наранят и да те накарат да паднеш смешно пред царицата — каза той. — Тези, които се радват на падането ти, непременно ще се опитат да ти направят нещо още по-лошо.

Теглат още се суетеше около княза, когато пратеници донесоха с благопожелания от владетелката огромни кошници цветя и плодове.

В това време Белоша, следвайки своя план, чертаеше кръг около астралното тяло на Асадарон. Сред всички окултни практики на маговете от Симиена, очертаването на такъв кръг е най-опасното, най-ефикасното и най-трудното начинание.

Кръгът заключва в нематериалната си сфера мисълта на подчинения противник. Но за целта кръгът трябва да се очертае с радиус пет-десет лакти около противника. Само двегодишно дете може с несигурната си стъпка да отбележи волята на отвъдното. На всяко препъване на детето, там, където е паднало, се издълбана дупка и се заравя жив червен петел, като само главата му трябва да се подава от земята. От такъв кръг Асадарон няма да може да се измъкне, умът му ще е хванат като в примка.

Белоша докладва за тайнствените си дела на принц Амрам и хората му. Междувременно Ибра и Шапра организираха старателно други машинации против асириеца и чакаха само да оздравее, за да му поставят клопките.

Асадарон оздравя бързо благодарение на твърдата си воля и пламенния си темперамент. Раните в стегнатото му и здраво тяло заздравяваха бързо и благодарение на Македа, която му изпращаше подаръци, цветя и плодове и се интересуваше за състоянието му. Скоро раненият почувства, че е готов да се изложи на нови опасности, само и само да отиде при любимата.

Теглат не бе скрил пред него, че автори на неприятното му падане бяха фанатичните привърженици на принц Амрам. Но Асадарон беше упорит и не вярваше нито в зловредните свойства на кръга с червените петли, следи от които бе открил Теглат, нито че ожесточените да го погубят магьосници можеха да успеят. Затова изпрати на Македа горещо послание, съчинено от придворния му поет, че до два дни ще е вече здрав. Неподвижността му тежеше като оловна дреха. Дните си прекарваше в слушане на папагалчето, което повтаряше с кресливия си и дрезгав глас любовните думи, на които царицата го бе научила. Той учеше птичката на също такива пламенни думи и всяка вечер Перлата нареждаше да й я донасят, за да научи чувствата на любимия.

На по-следващия ден сутринта към десет часа парадно облеченият принц отиде на седмичния тържествен прием в двореца на Симиена, даван за най-достойните висши служители на царството и за още пет хиляди войници, избрани сред царските гарнизони. Традиционният прием се провеждаше всяка събота от девет часа сутринта до късно през нощта, в тронната зала на двореца.

Златният престол бе качен най-високо върху построения върху стъпаловидни платформи подиум, на всяка от които се сервира за сто сътрапезници. Пурпурен балдахин, опънат върху позлатени пики с пискюли от жирафски косми, се издигаше над царския трон, а на него съгласно традицията седеше владетелката, облечена в бяло и с корона.

Два сребърни канделабъра със седем свещника обвиваха трона с ослепителна светлина и отправяха към небето трепкащите пламъци на огромните свещи.

Още от десет часа гостите, определени за първата естрада бяха въведени от главния церемониалмайстор. Сервираха им богато и разточително в златни съдове. Там бяха сатрапите, вицекралете, членове на царската фамилия, главните равини, старейшините и армейските началници. След като им сервираха, на втората естрада въведоха офицерите, чиновниците и равините с по-нисък ранг. На третата естрада се настаниха представителите на еснафските организации, воините и търговците. И така пет хиляди души бяха разпределени на пет успоредни трапези от подиума до дъното на залата.

Неуморна и свежа царицата опита от всички ястия, без да престава да обръща внимание на гостите си. Когато в рамката на монументалните порти се появи Асадарон, ескортиран от офицери, с превързана ръка и горд поглед, Македа едва скри радостта си. Князът се приближаваше и от очите му искряха светкавици, но когато целуна края на пояса й, за нея погледът му се превърна в любовен пламък. Как му се искаше да се затича към нея, да я грабне, напук на церемониала, напук на двора, на народа! После потърси с очи сред сановниците някой с враждебно или нахално изражение, за да го накаже. Но всички бяха свели глава от уважение или страх. Асадарон зае място на трапезата сред одобрителни шушукания.

На първата скамейка бе запазено място за изпълненията на певци и танцьори. Поети рецитираха епични поеми, а фокусници правеха или показваха на царицата последните си номера. Дресьор на животни, представящ се за чужденец, научил, че в деня на приема вратите на двореца са отворени за всички, поиска от шамбелана разрешение да покаже таланта си. Шамбеланът прати паж да пита царицата. Любопитна да види укротени змии и танцуващи козли, тя се съгласи.

Укротителят беше страшно мършав, почти гол, а в лицето му зееха само огромни очни орбити. Змиите и едрите му отлично дресирани животни се подчиниха на най-трудно доловимите промени в интонацията на гласа му. Акомпанираше му свирач на флейта, чиято музика се виеше сладко и омайващо.

Увлечена, Македа бе втренчила поглед в арабеските, които рисуваха виещите се влечуги. Изведнъж тя изпъшка глухо и се свлече на трона си като прекършена статуя. Укротителят продължаваше невъзмутимо да реди тайнствени думи, флейтистът да навързва мелодични звуци, докато омагьосаните змии се увиваха нагоре към небето. В това време Белоша беше вече хукнал към царицата. Закриляйки я с тялото си, той масажира тила й и прокара кабалистични знаци по гърба й. Ибра пък бе грабнал огромния канделабър със седемте свещи, за да го постави между странния факир и припадналата владетелка. Тези канделабри, със свещи, направени от свещения восък на пчелините край храма на Аксум, действаха като щит срещу най-опасните заклинания.

И Белоша и Ибра се съмняваха, че всичко това бе поредната клопка на Теглат и решиха да се възползват от случая. Когато царицата дойде на себе си и я пренесоха в покоите й, Белоша, Ибра, Амрам и Узиел се събраха около нея и й разкриха мистерията.

— Ето вижте, царице — поясни Белоша, — докъде отива подлостта на княз Асадарон. Не бива и за миг да се съмнявате, че той е виновен за припадъка ви.

Македа не искаше да се убеди в това. Нейният любим да е постъпил тъй нечестно, тъй подло? Не, това тя не можеше да допусне.

Тогава се намеси чичо й Амрам. Според него нямаше никакво съмнение, че факирът е някой асирийски магьосник. Този укротител с чудодейни магнетични способности беше я хипнотизирал, докато е укротявал змиите. А целта му лесно можеше да се отгатне: под хипноза, Перлата щеше да бъде привлечена от Асадарон така, че да му се отдаде още в първата удобна нощ. За щастие флуидите, в които беше потопена тя и доведена до нервно изтощение, бяха предизвикали в нея прекалено бурна реакция. Царицата просто не бе могла да се съпротивлява повече на тези флуиди, подчиняващи волята й.

Излегнала се в леглото си, Македа постепенно се освобождаваше от въздействието. Събуди се зле, умът й не бе бистър, но си повтаряше с любов името на Асадарон. Белоша и Ибра се бяха проснали край леглото й и редяха молитви.

Какво стана после? Никой не узна дали не се е опитала да стане, да изтича като сомнамбул през лабиринтните коридори на палата си към главния портал. Не е известно дали уплашените, но неумолими стражи са я пуснали, дали някой не я е следил и върнал в стаята й, без да се съобразява с виковете й, дали до сутринта Ибра не се е борил с всички вълшебни средства, за да преодолее тайнствените излъчвания на силния си противник.

Нинипалукен убива Асадарон

Странният припадък на царицата беше предизвикал много голямо объркване сред гостите на приема. След официалните обяснения, че царицата е припаднала от умора, принц Амрам реши церемонията да продължи.

А когато факирът поиска да му се заплати, ковчежникът Леви не скри пред него, че го е познал. Плати му и го изпрати с четирима стражи да напусне града на часа. Нинипалукен — така се наричаше факирът — се прибра в асирийския лагер да чака връщането на Асадарон след приключването на приема.

Тогава Нинипалукен помоли да бъде приет от Асадарон по спешност.

— Чичо ти, принце, ме натовари на един от своите кораби и с ескорт ме изпрати в една от провинциите ти. Вероятно се е боял от силата ми, а и се е поддал на настояванията на завистници, които са искали да ме отдалечат от двореца, защото моите способности засенчвали техните. Аз останах известно време в твоята столица Таджура, откъдето по нареждане на чичо си, ти ме изсели на един пуст остров в Червено море. Там пред погледите на каторжниците аз продължих да изучавам тайнствата, а после ти ми нареди да дойда тук. Ето ме. Поставих способностите си в служба на твоята любов. Тази нощ царица Македа ще бъде тук. Ще можеш да откъснеш това буйно цвете. Мозъкът й е попил мислите ми и аз гарантирам, че ще дойде.

Асадарон извиква радостно:

— Ами припадането й?

— Не прекъсвай веригата на тайнството — казва Нинипалукен. — Моята воля се съчета с нейната и тя ще дойде. Но не забравяй обещанието си в замяна, могъщи господарю! Вярно е, че днес аз съм все още твой пленник, но не забравяй, че утре, удържалият на думата Нинипалукен, свободен като птица, ще е благодарил, че и ти си удържал на думата си.

Разяждан от страстна любов и желание принцът просто не можеше повече да се съпротивлява на нетърпението си да обладае прелестното тяло на Македа. Всяка нощ в уханната хармония на бляновете си той я обладаваше със страстни въздишки. Пренасяше мислено всяка преживяна до този момент любовна прегръдка към любимата, която със съпротивата си бе за него още по-привлекателна.

В това екзалтирано състояние, което разклаща волята, Асадарон се бе впуснал в безкрайни хитрини. Само седмици по-рано честта му на войн нямаше да му позволи да си служи с хитрости. Но любовта извинява всичко и за война правото е на страната на по-силния. Нали Ваал е бог на силата? С тези аргументи Теглат убеждаваше Асадарон.

Принцът беше извикал Нинипалукен и нарушавайки заповедите на вавилонския деспот, му бе обещал свобода, ако направи така, че Македа сама да му се отдаде.

Но Македа не дойде, нито през тази нощ, нито през следващите.

Изгарящ от нетърпение Асадарон реши да се понесе към двореца, прав в абаносовата си колесница. Пред главния портал на царските палати един от конете му неочаквано започна да буйства и се заби в дърво. Наложи се да бъде умъртвен. Асадарон се спаси само поради това, че бе най-сръчният и смел водач на колесници в цял Вавилон. Теглат прегледа убития кон и установи, че е имал болезнена рана на бедрото и затова е ритал така.

Лечителите бяха забранили всякакви посещения при Македа и Асадарон не успя да я види. На слизане от терасите към входа на палата той падна по една от стълбите и едва не се нарани. Междувременно слугите му бяха нападнати от зли кучета, които уж били избягали от кучкарника.

Прибрал се в шатрата си, принцът изпрати на Македа най-нежни писма и цяла колесница с подаръци. Пратениците му, любезно посрещнати и почерпени с разхладителни напитки, след това се оплакаха от силни болки. Цяла нощ повръщаха и из града се разнесе слух, че са искали да ги отровят.

Принцът свика тайно съвет. Съветът се събра през нощта. Теглат представи пред него всички възможности на магическите си способности.

— Висшите сили са против нас — призна той. — Ще се наложи да изчакаме новата луна, за да продължим борбата. Дотогава не бива да се виждате с царицата. Ценният ви живот никога не е бил излаган на толкова близка опасност.

Но Асадарон упорито отказваше да се съгласи. От гордост и от любов. Тогава Нинипалукен призна неуспеха си и благородно предложи да не бъде освободен. Той изложи коварния си план.

Според него принцът привидно щеше да умре. Каталептичното състояние щеше да се получи по тайнствен път и под въздействието на една много рядка дрога, която той притежаваше. Нинипалукен предложи дрогата да се изпита незабавно върху някой роб. Маската на смъртта незабавно покри лицето на пациента. Дори Асадарои повярва на злокобната привидност на съня му. Няколко часа по-късно робът се съживи. Оплака се само от болки в главата и в корема.

— Разбери каква хитрост съм измислил, принце. Царицата идва и плаче. Вижда те мъртъв… Така ще узнаеш колко страстно те обича… Антуражът й също плаче, но всъщност се радва. Белоша, колегите и учениците му изоставят борбата, защото ти си вече мъртъв. Ние те заравяме тук, в шатрата ти, но това ще стане така, че изобщо няма да страдаш. На другия ден те възкресяваме, скриваме те и вдигаме лагера си, заминаваме за Вавилон. Приемаме ескорт само за един ден път. На три дни път оттук обаче ти се показваш на нашите войски, точно когато прекосяваме границата и се връщащ дегизиран в Аксум. Преоблечен например като бродирач на перли. В палата всичко е спокойно. Спокойно е и сърцето на Амрам и на неговите магьосници. Само Перлата е съсипана от мъка, че те е загубила. Ти отиваш при нея. Разкриваш й се. Тогава, без страх вече от недоверието или злодействието на хората около нея, тя ти се отдава. Да, отдава ти се. Това, което уважаваният асирийски принц, от когото всички се възхищават, не успява да получи, скромният и неизвестен бродирач на перли го получава по най-лекия начин. Разбираш ли, принце?

Чудесните мисли на Нинипалукен се редят като красив пейзаж, видян от препускаща колесница и звучат толкова убедително, а и любовта на Асадарон е толкова голяма, че всички одобряват злокобния план.

На следващата сутрин в пет часа Асадарон умря от последствията на падането. В лагера му обявиха незабавно траур. Злокобни вопли се понесоха като черни облаци по цялото поле.

Уведомиха набързо и царицата. Тя почувства как под нея се отваря пропаст и се свлича на земята. Щом се съвзе, хукна към асирийския лагер с разпръснати и посипани с пепел коси, облякла жълтата си траурна туника. Асадарон бе положен на смъртния одър. Лицето му бе бледо и вледенено. Когато Македа целуна безкръвното му чело, изпадна в такава криза на отчаяние, че изгуби всякакъв контрол. Наложи се принц Амрам да я изтръгне от мъртвеца, в когото тя се бе вкопчила с всички сили. Дълго не можа да се откъсне от мястото си, но й се каза, че асирийските обичаи изискват да се пристъпи към специални обреди, за да се подготви благоприятният прием на мъртвеца в царството на Ваал.

Погребението се състоя с големи военни почести. Целият Аксум изрази почит към посланика на Салманасар с целия блясък, който се дължи на този могъщ и опасен съсед. Македа присъства на церемонията. Преди да съмне, погребаха Асадарон в шатрата. Изкопът бе дълбок и целият с облицовка от скъпоценно дърво, представляваща всъщност ковчега. Поставиха тялото в тази своего рода кутия с капак. Хвърлиха пръст над него. Молитвите продължиха до късно, прекъсвани от воя на оплаквачките. Сломена, царицата се прибра в покоите си и отказа всякаква храна.

Още на другата сутрин, преди да издълбаят върху гранитния блок на гроба надписа с титлите и подвизите на княза, съучастниците в плана отместиха блока. Преместиха тялото на Асадарон в собственото му легло, а на мястото му поставиха кукла. Нинипалукен се залови за работа и асириецът бавно се възвръщаше към живот.

Не след дълго лагерът бе вдигнат с трескава бързина. Войниците се прибраха с радост в Таджура. Те бяха отегчени и изморени от дългия престой в Симиена. Почетен ескорт, командван от член на царската фамилия, придружи армията на починалия посланик на един ден път от Аксум. Два дни по-късно недалеч от границата войската спря на едно непристъпно място сред палмова гора.

Тогава Набунасар заедно с Нинипалукен и Теглат обясниха на събраните войници и офицери, че любимият им господар Асадарон е жив и е сред тях, че смъртта му е била престорена, за да бъда опазен от нападение над него, предречено от оракулите. Естествено, възкръсването му трябваше да се запази в абсолютна тайна, за да не се предизвика отмъщението на аксумските магьосници. Който издадеше каквото и да било, щеше да бъде наказан със смърт.

Накрая князът се появи от плът и кръв. Чудотворното му възкресение се посрещна с небивали овации. Бойците бяха впечатлени от храбростта на своя началник и от умението на магьосниците. Веднага започна угощение и всички ядоха и пиха до сутринта.

На сутринта Асадарон даде заповед за тръгване. Колоната се задвижи към Таджура. Голямата радост на бойците личеше по бодрата им стъпка и победоносните песни. Асадарон и верният му Набунасар гледаха известно време как хората им се отдалечават и после тръгнаха обратно, на кратки стъпки, към Аксум, преоблечени като бродирачи на перли.

Бродирачите на перли

Бродирането на мъниста е асирийски занаят, непознат в Симиена. По тази причина Асадарон е убеден, че царицата ще се заинтересува от него. Набунасар го е научил как да ниже разноцветните мъниста и да съчетава преливащи се комбинации, които се извезват на туниките. Наметки, роби, ленти за коса, колани, извезани с мъниста галят както погледа, така и ръката.

Асадарон и Набунасар влизат тайно в Аксум, наемат си един сук, тоест дюкянче, в търговски квартал. Тъй добре са се дегизирали, че собствените им майки не биха могли да ги познаят. Косите им са дълги до раменете, лицата — обръснати и умело гримирани, а облеклото им е като на занаятчии.

Асадарон се труди в работилницата, а Набунасар обхожда богатите аксумци, за да им продава везаните платове, пъстри и лъскави като бръмбарови крила. Само за няколко дни из целия град започва да се говори за техния талант. На състезанията с колесници жените с такива искрящи везани дрехи са гледани със завист. Двамата съучастници вече не успяват да изпълняват всички поръчки. Не един благородник настоява да му направят сложни бродерии, а една принцеса иска цяла дреха с пурпурни мъниста, която да я обвива като кървав поток.

Скоро Македа заповядва да й доведат тези чудесни майстори на изкуството. Когато го въвеждат при нея, сърцето на Асадарон бие като камбана. Докато Набунасар обяснява на царицата рядкото изкуство, Асадарон наблюдава отслабналото лице на любимата с ненаситна и егоистична радост от мъката, която я смазва, защото тази мъка е плод на тяхната любов.

Станала е деспотично капризна и около нея цари атмосфера на терор. Заповядала е бродирачите да дойдат, за да разсеят скуката на дългите дни, но няма търпение да изслушва дългите и неясни обяснения на Набунасар.

— Обяснявай по-добре изкуството си или ще заповядам да те обесят — му крясва тя.

— Разрешете тогава да отстъпя мястото си на моя другар. Наричат го Асадариб…

— Веднага да се приближи!

Така нареченият Асадариб се представя и Македа, без да разбира защо, се разтреперва от походката на този мъж. Разглежда го, но не го познава.

— О, могъща царице — започва той с толкова преправен глас, колкото и самото му лице, — слагам цялото си знание в краката ви и ще разкрия пред вас всичките му тайни далеч от любопитните уши. В моята страна бродирачите на перли си предават от поколение на поколение тайната на това изкуство. Аз желая да ви я предам, но само на вас самата.

Любопитната Македа се съгласява и повежда в молитвената зала скромния бродирач, който не буди съмнения у никого. А той се държи на почетно разстояние от нея. Изважда от торбата си плат, на който с перли е избродирано нейното име. Миг след това обръща бързо плата от обратната страна, а там е извезано името — Асадарон. Възмутена от тази дързост, царицата е готова да накаже безочливия чужденец, но изведнъж името на онзи, който спохожда безсънните й нощи, зазвучава в ушите й. Бродирачът стои пред нея невъзмутим. Само устните му се движат. След това потърква лицето си, за да стане узнаваем. Изненадата на Македа е толкова голяма, че с ръка на сърцето пада в обятията му и прошепва:

— От днес всеки ден ще имаме урок по бродиране!

С огряно от слънце сърце, опиянен, Асадариб си тръгва.

Всеки следобед бродирачът Асадариб се явяваше в палата и винаги го приемаха в молитвената зала, която бе в близост с покоите на царицата. Новият царски каприз не правеше никакво впечатление на царедворците. Кой би се усъмнил в този занаятчия с интелигентен вид, чието тънко изкуство радваше благородниците и куртизанките на Аксум? А влюбените най-после бяха на седмото небе. Уловили се за ръце, те прекарваха заедно часове, бъбреха и си разменяха целувки, леки и нежни въздишки.

Забравила всички терзания, Македа се забавляваше от хитростта си. Беше ли изиграла недоверието на Белоша и Ибра?

— Тези проклети магьосници ще ги обеся заради любовта си към теб, защото аз те обичам! — казваше тя и се смееше от удоволствие.

Никой не можеше да влиза в светилището на този бог и тази богиня на любовта. Но тя все още не му се бе отдала. Все още беше Непорочната Перла.

Обсипваха се един друг с безброй целувки, по лицата, по ръцете от горе до долу, по нежните крака на Македа. Тя се боеше от всички тези милувки, които можеха да събудят изкушения, а изкушенията дебнеха и хапеха плътта като бесни кучета, превръщайки любовта в огнен порой. Понякога душата й се изпълваше с копнеж по плътския екстаз видян в Египет, който се явяваше пред очите й като буреносен облак. Заливайки се в смях, влюбените се учеха да бродират с мъниста любовната си мантия. Македа страдаше, че не може да украси с цветя стаята на любимия и да го обсипе с подаръци, но двамата се радваха на най-прекрасното цвете, цветето на любовта.

Това блаженство все пак не можеше да трае вечно, иначе вечното щастие нямаше да е всъщност щастие. В най-светлия ден идва часът, когато бурята охлажда и превръща всичко в сивота. Не след дълго в двореца започнаха да се отнасят с недоверие към Асадариб. Един асирийски роб предупреди принца, че са го разпознали и че ще го убият.

— Аз ще изчакам убийците. Когато наближат ти ще ме предупредиш и аз ще скоча от прозореца.

Робът се свърза с други съучастници, пак асирийци и врагове на Амрам и на всяка друга религия, чужда на Ваал.

Асадарон отиде за последен път при царицата и това бе най-хубавият им следобед. Птиците пееха в небето, то бе безоблачно до момента, когато князът призна на Македа, че са го разкрили и ще се опитат да го убият. Македа искаше да даде страшни заповеди, да го предпази, да нареди да бъдат умъртвени всички, които се готвят да го убият. Но Асадарон бе горд и не искаше тя да спасява живота му.

По едно време по коридорите се чу суматоха. На всяка врата, на всеки ъгъл стърчаха ножове. Планът на Амрам и Белоша бе принцът да бъде намушкан с нож на излизане от царските покои и тайно да бъде пренесен навън, като се съобщи, че е напуснал града.

Още щом асирийският роб го предупреди, принцът си даде сметка, че е свършено с любовта му. Македа плачеше, но предпочиташе все пак любимият й да си замине, вместо да се излага на смъртната опасност. Те се прегърнаха пламенно за последен път.

Асадарон изплете въже от платове, спусна го през прозореца и слезе по него до най-долния етаж, където го чакаха негови хора. Преоблякоха го като прислужник и спокойно го заведоха да се нахрани в помещенията за прислугата. Там го очакваше Набунасар.

Небето бе съвсем помръкнало. Птичките вече не пееха. В мъката си Македа унищожи и двете папагалчета, а Асадарон си отиде нещастен и отчаян. Той никога нямаше да успее да откъсне цветето на Симиена.

Нещастникът се прибра в Таджура. Там управлява жестоко като сатрап.

Деспотката

След като стана царица, животът на Македа се промени дълбоко. Периодът след смъртта на цар Ангебо до нейната конопения й показа колко различен щеше да е животът й, посветен на обществото.

Като принцеса тя бе заобиколена с много приятелки, които обичаше искрено и бурно. С възкачването на престола всичките й мили приятелства отлетяха като ято птици.

И тъй като от нея се бояха, приятелствата се превърнаха в почит и лицемерие. Тези, с които бе споделяла детските тайни, се опитваха да използват наивната й добрина, за да измъкват всякакви блага, права и привилегии. Отначало владетелката изсипваше над прекалените благочестивки късчета власт. Когато по-късно установи, че обичта им е от интерес, тази констатация й причини много мъка.

Клетвата й за непорочност я бе обвила в ореол, който плашеше. Пред нея вече не смееха да говорят за любов. При вида на чуждото щастие погледът й се отнасяше нанякъде и тя се затваряше в себе си. Царедворците, които знаеха за връзката й с принц Асадарон, проявяваха неуместна и прекалена предпазливост. За останалите тя бе някакъв чудовищен идол нито жена, нито мъж, а хермафродит, който будеше жалост и ужас.

От ден на ден царицата се чувстваше все по-самотна в обширните си палати, а след заминаването на Асадарон ставаше още по-тъжна. Мъката в сърцето й кристализира, и все по-често я спохождаше една мисъл: отмъщение. Защото тя вече познаваше омразата, безпощадната и ревнива омраза към мъжете, причина за осакатяването й. Тя бленуваше да им отмъсти, като издигне жената над мъжа в семейството и в обществото. Подчиненият мъж! Какъв хубав обрат на установените закони, как щеше да се стъписа светът и да прикове вниманието си върху Симиена!

Дълго време Македа мечта да се посвети на това начинание и започна упорито да се готви за него.

Разпределението на времето й бе прецизно. Преди да се зазори, в дванадесетия час10 скачаше от леглото и даваше на прислужничките си джуджета да я изкъпят в ароматна баня. После я масажираха и парфюмираха.

Абаносовите й коси бяха предмет на специални грижи. Сръчна фризьорка ги сплиташе на многобройни тънички и дълги плитки. Цветя и шноли със златни и сребърни мотиви се втъкваха за украса в ухайната й копринена и буйна коса.

След масажа, Македа оставяше лицето си на изкусния гримьор, който умееше да променя физиономията й с помощта на цветове и линии. Ето как и най-близките около нея с изненада установяваха след коронацията, че свежото й весело и дори дяволито допреди лице бе придобило строго изражение с подчертаването на класическата й красота. Извивката на веждите й бе вдигната по-високо и бе прекъсната с бяла черта, клепачите бяха почернени, очите уголемени във форма на бадем и блестяха от трул11, а погледът й пленяваше. Плътните й устни бяха начервени в много чиста линия, с което се изостряше още повече ослепителният чар на лицето й.

Македа проявяваше и кокетство по отношение на безбройните си и пищни дрехи, които сменяше постоянно. От престоя си в Египет бе придобила предпочитание към преливащите, но много ярки цветове. В ежедневието обаче носеше тесен червен панталон, който прилепваше по тялото, тясна и къса пола, блуза по тялото, без ръкави. Дълъг бродиран воал, метнат през рамото завършваше облеклото й, а множеството накити дрънчаха и оживяваха пищността му. Когато приемаше посланици или висши сановници, царицата обличаше дълга туника на широки гънки, със строго деколте, която покриваше напълно ръцете й. Златен колан опасваше високата й и тънка талия.

Така нагиздена според обстоятелствата на деня, Македа отиваше да закуси в адераха12 с княз Амрам, главния равин Узиел, пазителя на печата Мара, главния ковчежник Леви, главния церемониалмайстор и някои от най-приближените губернатори (сатрапи) в царството.

След това започваше бързо да приема един след друг пратеници, царедворци, сатрапи и офицери. От нея те получаваха награда, порицание или смърт. После в елфина13 царицата решаваше въпроси на управлението, заобиколена от редовните съветници на короната. Тази неизменна програма се променяше два пъти в седмицата, когато царицата председателстваше царския съд. Тя произнасяше присъди чак до седмия час. Проявяваше изненадваща правна мисъл и далновидност, но мъжете се възмущаваха от безкомпромисните й и безапелационни присъди, които ги караха да се чувстват унизени и победени.

На обяда по средата на дена присъстваха най-висши сановници и много гости. Този обяд бе кратък и след него се почиваше.

Около деветия час царицата обикновено излизаше от двореца на дълги разходки с колесница или на кон, на лов или да приема военни наряди. Винаги потрепваше, когато минаваше близо до мястото на асирийския лагер.

На вечерята в единадесетия час се събираха само най-близките. След вечеря въвеждаха поети, комедианти, голи танцьорки, акробати, звероукротители и укротители на змии. С непрестанните си чудеса те се опитваха да разсеят безразличието и умората й. А тя се уморяваше бързо. Прибираше се в покоите си, тревожно обръщаше поглед към небето, обсипано с енигми, сякаш искаше да прочете в него неспокойната си съдба. Така ли щеше да протече животът й в потискаща и безпокойна самота?

Сънят я унасяше в безмисловност и едва тогава, в сънищата й, разцъфваха фантастични планове за величие. На другия ден се събужда безмерно властна. Родени през нощта, заповедите й летяха чудотворно из царството; от юг на север и от изток на запад съветниците изнемогваха да следват бързината, с която тя действаше, сякаш в бързото действие Перлата бе намерила отдушник за любовната си треска. Всички живи сили на нейния пламенен характер се изявяваха в дела, в които тя оставяше почти гениалния си отпечатък. Македа реформира цялостната организация на страната. Тя искаше Симиена да е по-гъвкава в ръцете й. За целта реши да раздели държавата на четири провинции, да премахне властта на победените крале и вицекрале, да обединява, приравнява и координира. Всяка провинция беше подчинена на един цивилен управител, един военен, един първи магистрат и един представител на търговците и занаятчиите. В този съвет, наричан „четворката“, решенията се вземаха с мнозинство, но управителят имаше право на още един глас, „гласът на короната“. След като въведе тази федерална организация, Македа се погрижи законите да бъдат еднакви в цялото царство. С помощта на съветници и специалисти тя си създаде собствено законодателство.

Преди всичко обаче царицата съсредоточи вниманието си върху армията. Бащините й съвети се бяха запечатали здраво в амбициозната й памет. Младата империя трябваше да се разширява и да наложи неоспоримата си власт. С помощта на капитани от Египет, Вавилон и Нинивия14 младата царица попълни редиците на военните си инструктори. Увеличи числеността на полковете и ги снабди с ново оръжие и техника.

Когато научи, че някакъв младеж от Азия, на име Адинрам се е похвалил, че умее да прави метал, по-силен от всички други, тя му заплати толкова много, че той построи пещите си в Аксум, а когато почина, владетелката нареди да поставят на гроба му блок, излят от стомана, чиято формула бе разкрита на аксумските майстори.

Царицата изпрати тридесет хиляди мъже в град Мутова да работят денонощно в продължение на три години и да построят цяла флота военни кораби, които по брой и престиж трябваше да надминат финикийската. Кръсти я „Зелената флота“ и я прати чак в Китай. Корабите на Зелената флота пътуваха редовно до Индия и Малайзия, където купуваха много коприна от местните търговци и печелеха богато.

За да плати на прочутата си армия от работници, които се трудеха денонощно, царицата монополизира златните мини на царството и ги експлоатираше непрестанно. Добитото злато превръщаше в кръгли, лъскави златни монети, с дупка в средата. Скоро, в целия свят започнаха да си разменят „златото на жената“, както го наричаха. Но производството на тези монети беше толкова голямо, че не след дълго покупателната им стойност се оказа по-ниска от тази на среброто.

Така за Македа започна ерата на завоеванията. Тя се хвърли в битките с болезнено удоволствие, смесица от жестокост и омраза към мъжете, които изпращаше с безразличие и презрение на клане по бойните полета. На запад завладя Нубия и Волега и стигна до непристъпните мочурища, на изток отиде до Червеното море, на юг завзе всички земи до Вилманчарк, а на север стигна до границите на Египет.

По-късно ненаситната царица насочи погледа си отвъд африканския континент. Изпрати флотата си да пусне котва в Йемен. След три години изтощителни и безпощадни битки свали цар Атара. Тъй като военачалниците й хвалеха чудесата на тази поробена земя, мините за скъпоценни камъни, пищната зеленина и неизчерпаемите богатства, царицата реши да я посети. По време на величествен морски парад тя пристигна там с ветроходите си с по дванайсет мостика, наредени един над друг, и с кораби, движени от хиляди гребци.

Всичкото злато на завладените земи на Офир, царицата превърна във военна сила. След златото дойде ред на перлите. Македа конфискува перлите на всички ловци край Червено море. Тя унизи дори могъщия цар на Тир, Хирам, като отказва да сподели с този опасен съсед продукцията на кедровите гори от Шершер, благодарение на които бе станала господарка на моретата.

По този начин Непорочната методично утоляваше своя глад за победи и един след друг околните царе навеждаха чела пред нея. Единствено Асадарон бе пощаден. Македа зачиташе неизменната граница между отстъпената от асириеца провинция и провинцията под негово управление. Тази граница беше за нея свещена като спомена за него, който не угасваше в сърцето й. Ни изнурителен труд, ни богатства, ни победи и бляскава слава не можеха да пратят любимия в забрава.

Имаше дни, в които й се налагаше да положи всички усилия, за да се овладее и да не му предложи приказната си империя в замяна просто на любовта му. И все пак му изпрати по таен пратеник една загадъчна рисунка.

Рисунката представляваше две ръце, които удушваха два папагала. Очи на жена ронеха обилно сълзи. Една напречна жълта черта символизираше траур, а под нея жена ореше с много усилия каменна нива. По-долу бе нарисуван Асадарон в най-великолепни одежди, покрит с було, обрамчен с безброй знаци на деня: две кръгчета, означаващи слънце, съчетани с вертикална чертичка.

Асадарон получи рисунката и я разбра. В отговор изпрати следната поема:

Прочитайки я царицата потрепна от сладка тревога.

Битката срещу любовта

Измъчена от потиснатата си страст и безумно възгордяна от чудното си могъщество, Македа ставаше все по-деспотична. Щом заповядаше нещо, тя трябваше незабавно да получи резултат, колкото и заповедта й да изглеждаше невъзможна. Още щом се отронеше тя от царствените устни, цялата нация се раздвижваше. Не се щадеше никакво усилие. В градовете, където вестоносци разнасяха заповедта бързо, всички съсловни групи се мобилизираха, армиите се раздвижваха. Владетелката не понасяше закъснения.

И тъй при едно пътуване в Йемен тя замисли да премести столицата си. Реши да издигне в Атрат, в окупираните територии, приказен град, символ на нейната сила и столица на империята. Щеше да го нарече Сава. Перлата сама начерта първоначалния план и нареди окончателните планове да са готови до един месец.

На архитекти и строители даде само една година, за да разцъфне като цвете новият център на империята. Даде петдесет хиляди работници от васалните си територии да помагат на зидарите и занаятчиите от Симиена. Още на следващия ден започна разкопаването на равнината.

Същото изискване за незабавно подчинение Македа проявяваше по отношение прилагането на нейните закони. Като първа крачка тя реши да увеличи привилегиите на жените в Симиена. За осъществяването на тази си амбиция тя анализира най-важните си основания. След като любовта беше центростремителната сила на обществото, всичко се развиваше във връзка с непреодолимото любовно влечение. Като ново божество Македа желаеше да промени земните закони: центростремителната сила щеше да превърне в центробежна. След като тя самата нямаше да може да познае любовта, по цялата територия на империята тя щеше да бъде премахната, да бъде отрязана, както се отрязва глава.

Македа събра жени в двореца и им разкри сама своя проект. Нейните доверенички не бяха съгласни любовта да бъде отнесена на последно място в грижите им. Женският род съществуваше заради и от любовта. Те й казаха това, но тя не желаеше да го приеме именно защото ги разбираше прекалено добре. Тогава Македа пристъпи към шест опита с мъже и жени, подбрани от всички класи на обществото.

Царицата заповяда да затворят десет бродирачки да работят без контакт с външния свят в къща с голяма градина и само един мъж, който да ги обслужва като роб. Само месец след това робът се бе превърнал в господар, хранен и глезен от жените, които най-напред се бяха скарали за любовта му, а после си я бяха поделили. По този начин Македа се убеди в непреодолимото привличане на половете.

След това отне мъжа от тези жени и им заповядва да продължат да работят далеч от всякакви изкушения. Страданието по любовника се оказа толкова силно, че след месец работничките започнаха да линеят от близостта помежду си и помолиха царицата да им позволи да се омъжат. Това бе вторият й опит.

Вместо един царицата им даде двама мъже, но резултатите от третия опит се оказаха същите като при втория. Бродирачките се избиваха помежду си от ревност.

След това Македа замени мъжете с кастрати, колкото привлекателни, толкова и културни, и им присъди две жени за другарки. Те заживяха отделно едни от други. Жените се вълнуваха само от мъжествеността, а не от духовните им качества.

Петият опит бе подобен на четвъртия. Поставиха заедно пет образовани жени и един културен евнух. Не след дълго те го изгониха от женската компания.

Тогава Македа, решавайки, че посестримите й се стремят само към съвкупление, направи за тях публичен дом с трима расови мъже, гледани като принцове. Остави ги на разположение на жените, които поради вдовство бяха лишени от сексуални удоволствия. Много бързо и с огромно учудване царицата узна, че две от жените се бяха влюбили толкова, че бяха отвлекли най-хубавите два екземпляра и ги бяха позлатили. Третият доставчик на удоволствие се бе затворил в дома с една от жените, която не желаеше да го поделя с никоя. Така царицата разбра, че за любовната страст само сексуалното удоволствие не бе достатъчно. Треската на обладаването участва до пълното насищане на желанието с един и същ любовник — времетраенето на това насищане може да бъде твърде различно. Тази бе шестата и последна поука.

Македа използва тези опити и поуки за изработване на ново законодателство. Въведените от нея закони още през първата година на царуването й имаха вече резултати и промениха морала и облика на нацията. „Законът на Перлата“ даваше на жените еднакви права с мъжете. Дъщерята наследяваше родителите си наравно със сина, който дотогава беше единствен наследник. Образованието ставаше задължително за двата пола. Жените можеха на абсолютно равна нога с мъжете да придобиват имоти, да търгуват или да упражняват държавни функции. Единствено военната служба се запазваше за мъжете, те бяха „пушечно“ месо.

Тези закони станаха още по-тежки с промяната на правилата за браковете. Те вече трябваше да се сключват пред женски съдебен състав. Съпрузите свободно обявяваха имуществото, което възнамеряваха да внесат като общо за брака и нямаха задължението да внесат всичко. Развод пък се получаваше само с декларация пред съда. Съпрузите си поделяха общото имущество, но като ограничение имуществото на мъжа оставаше под управление на съда до една година, ако мъжът бе поискал развода, а ако имаше деца, частта на бащата им се падаше като пряко наследство. При продажба на общо имущество беше необходимо съгласието на двамата съпрузи, а за образованието на децата, до седмата им година се грижеше само съпругата. След седмата година момчетата и момичетата оставаха съответно под попечителството на бащата или майката и частта от наследството им се ползваше от попечители. На осемнайсет години децата ставаха пълнолетни, можеха да разполагат със себе си и да поискат една четвърт от наследството си, като останалите три четвърти получаваха едва след смъртта на родителите.

Въпреки тези закони много малко жени ползваха правата си. Рядко имаше жени, кандидатстващи за държавни функции, достъп до които до вчера имаха само мъжете. А в семействата повечето жени си оставаха вечни робини на мъжете си. По тази причина Македа неочаквано реши да преобърне нещата из основи: противно на традициите всички права на мъжа се прехвърлиха на жената. Мъжете попаднаха под унизително робство и мнозина отидоха във войската, за да го избегнат.

От този момент нататък само жените имаха право да наследяват. Младите жени купуваха съпруга си както дотогава невестите бяха били купувани, при това жените имат право на полиандрия15. Стига да можеше да ги храни, всяка жена имаше право на толкова съпрузи или конкубини, колкото желае.

Цялата домашна работа се отреждаше на мъжете, а жените отговаряха за имуществото си, за дома и търговията, които ръководеха, както им бе угодно.

След обнародването на новото законодателство, Македа взе мерки то да бъде наложено на семействата от Симиена. Бунтовете и най-дребното недоволство дори се наказваха с огън и жупел.

Непорочната Перла си даде сметка, че след като функцията създава органа, лишени от прелъстителната си функция, жените губеха кокетството, с което привличаха мъжете, и постепенно загрубяваха, ставаха мъжествени.

За да прецени изцяло действието на своя закон, Македа отиде на посещение при Зикри, дъщерята на един богат аксумски търговец. Тя бе наследила състоянието и търговската организация на баща си с клонове по всички брегове на Африка. Зикри си бе купила съпруг, но той се бе оказал недостатъчно темпераментен за нейния плам. Тогава тя се бе обградила с мъжки харем, съставен главно от бивши ратаи и домашни работници, заключила ги беше в една част от къщата си, а роби им прислужваха. Мъжете живееха в размекващо безделие, обличаха се в прозрачни и лъскави дрехи, кичеха се с накити и се движеха в облаци от парфюми. Дори движенията им бяха изпълнени с жега. Живееха само за да се любят и да танцуват.

Дълбоко разочарование обхвана царицата. Беше пожелала да прогони любовта, но тя победоносно шестваше отново сред напарфюмираните и гримирани мъже, разплули се върху копринените възглавници с изострени за еротика сетива. Най-лошото бе, че Зикри изобщо не си даваше сметка за аморалния си живот, който отговаряше на новите закони.

Домакинята пожела да представи на царицата някои от предпочитаните си мъжкари, единия заради порочността му, другия заради животинската му страст. На трети тя похвали умението, изтънчеността и разнообразието на прегръдките. Накрая Зикри й разкри обратните привички на някои от конкубините си. Не, плътската любов не бе мъртва. Тя избуяваше тук като чудовищно цвете на страстта и разврата, като онези странни и отровни растения, които никнеха в блатата. Новите „закони на Перлата“ не само бяха много удобни за любовта, но чрез тях тя се лееше на бурни вълни.

Македа дълго слуша как нейната домакиня описва нравите на аксумските патрицианки. Нищо не се беше променило. Само ролите се бяха сменили и жената сега диктуваше удоволствията. Зикри обясни, че с богатството си можеше да си позволи лукса да организира оргия, нещо, което преди беше достъпно само за аристократите. Сега красавиците в Симиена не чакаха да ги изберат, а избираха те. Мъжете танцуваха за тях, след това жените се събличаха и под звуците на китарите, опиянени от ракия и медовина, танцуваха с тях и после се оставяха да бъдат обладавани на диваните в уютния полумрак…

Македа се поинтересува за четиримата й братя.

— Като повечето синове на търговци и богати граждани — отговори търговката — братята ми отидоха в Египет, защото не желаеха да живеят, без да работят. Сега те са ми съдружници в Тива.

Македа напусна дома разстроена. Тази жена, тази дъщеря на търговец с нищо не бе нарушила буквата на нейните закони. Само бе нагодила духа на закона към своя прекалено силен темперамент и без съмнение всички в Симиена правеха като нея. Върховенството на жената и падението на мъжа не бяха попречили на любовта и разгула да възстановят вечната мъжка сила. Следователно борбата трябваше да се води срещу тази мощ, но без да се накърнява инстинкта за възпроизводство, защото Македа се нуждаеше от много войници. Затова царицата повика съветника си Леви, за да решат заедно как да ликвидират любовта, както се ликвидира треската в едно болно тяло.

Ковчежникът Леви не разбираше разрушителната ярост, неизчерпаемото упорство и непобедимата безкомпромисност на владетелката. У стареца плътските страсти бяха угаснали отдавна. Някога търговецът на роби, който при едно нападение го бе отвлякъл още юноша и го бе кастрирал, за да го продаде като евнух, с един замах с ножа му бе отнел и всякакво плътско стремление. На този си живот, непознаващ желанието, той дължеше до голяма степен високия си пост в Симиена. Сред мъжете с висши функции в царския дворец Леви всъщност беше единственият, който се осмеляваше да говори пред Македа откровено и независимо. Дали тази му смелост идваше от безразличието му към живота? Може би. Около него витаеха не малко мълви, но Перлата винаги ги пренебрегваше. Единствената присъда, която не можеше да се обжалва, беше депортирането в опасни страни или изпращането на далечни експедиции с наемни войски и бунтовници. Самият принц Амрам, бе заплатил с живота си твърде острите критики към нея по време на настойничеството си: той почина на поста си в страната Уоламо, чийто зловонен климат го бе унищожил за няколко месеца. Дъщеря му, братовчедка на царицата, беше избягала в Тива след смъртта му, защото не желаеше да живее в страна, в която мъжете измираха като мухи.

Трепереща от възмущение Македа разказа на ковчежника за посещението си при Зикри. Старият Леви с бялата си като сняг брада върху гърдите цинично й обърна внимание, че тази жена законно има право на оргии и колективен разврат. Дори имаше основания за опасение, че най-талантливите мъже на Симиена можеха да напуснат страната и това щеше да е в най-голяма вреда за изкуството и науката.

— Искам да унищожа любовта — заупорства Перлата. — Ще възстановя законите на Иехова в пречистената нация!

— О, царице — поде Леви, — да се убие любовта е толкова трудно, колкото да се угаси слънцето. Аз често съм размишлявал за това. Виждам само един лек: у мъжете и жените да се изкорени сетивото на любовта, както се изтръгва от роба сетивото на слуха или на словото. Трябва да е възможно да се направи операция. Лично аз нямам никакво желание, тъй като любовното ми щение е изчезнало при кастрирането. Обзалагам се, че учените лекари трябва да могат да ликвидират това привличане у другите мъже, без да премахнат способността за възпроизводство.

— В такъв случай заповядвам — каза Македа — в срок от три дни лекарите да открият начина.

След три дни лекарите пристигнаха и заявиха, че са намерили начина. Техният началник Белоша произнесе следната реч:

— О, царице на царете, ако искате да убиете любовта, трябва първо да премахнете у мъжете и жените онези органи, които възбуждат най-силните желания. При жените мястото на желанията са половите устни и венериният хълм. При мъжете те се съсредоточават в кръга на фалоса, където започва главичката. Наричаме го кръгът на сладострастието. Като се унищожат тези полюси на насладата, човеците няма повече да усещат нейния призив, който при допир на телата си те довеждат до връхна точка и екстаз. Между тях няма да има вече привличане. Достатъчно ще бъде да се направи съвкуплението задължително веднъж-дваж пъти седмично, така че от тази операция да не пострада продължаването на рода. Насладата е само примамка, създадена от Иехова да кара живите същества да се възпроизвеждат. За да се ликвидира насладата, моят учен колега Либри е направил една помада, която изгаря и разяжда въпросните части, без да предизвиква рани и излишни болки.

Белоша млъкна, за да покаже на царицата черникавата разяждаща помада против оргазма. При вида й царицата се намуси:

— Кой би си сложил по собствено желание това нещо? — попита тя.

Белоша беше предвидил това възражение:

— Намазването ще бъде задължително и за двата пола след обезкосмяване. Тези, които не се подчинят, в срок от един месец ще бъдат обезглавени. Освен това от днес нататък трябва да стане задължително изрязването на чувствените места при всички деца, когато станат на четиридесет дни. Разбира се, една девойка винаги би могла да стане жертва на изнасилване. За да се избегне това, трябва да заповядате половият орган на момиченцата да бъде зашит, освен за естествените нужди. Ние ви изложихме медицинското становище. А нашите колеги, специалисти по моралните въпроси, прецениха, че луксът и тоалетите на жените са неуместни. Телата трябва да бъдат облечени в широки дрехи, които прикриват плътта, източник на изкушения. Според тях е желателно в царството да бъде възстановена моногамията под страх от смъртно наказание, а на проститутките да бъде забранено да упражняват развратната си професия.

Накрая разгледах реформата и от гледна точка на нашата кабалистична наука. Лично аз смятам, че духовете няма да се противопоставят. Астралното тяло запазва силата си, независимо от нарушаването на земната обвивка.

Царицата беше изслушала доклада с явен интерес. Отпрати съветниците си, след като им заръча да пазят строго в тайна всичко и извика писаря. Работи до късно през нощта и на зазоряване започна да диктува текста на новия си закон. След много поправки и промени, стигна до окончателния текст на жестоката си наредба и я прочете на събралите се при нея учени:

— Желая да спазвам законите на Иехова, нашият Бог. Затова момчетата ще бъдат още по дълбоко обрязвани от равините, а акушерките ще изрязват половите устни и венериния хълм на момичетата. Обрезвачите ще следват курсове в медицинската школа и ще могат да практикуват само с лиценз. Всички тези предписания важат за хората от нашата религия. На момичетата на езичниците половите устни ще бъдат зашивани до сватбата им, като ще им се оставя отвърстие само за естествените нужди.

Колегията на учените сведе чела към земята. Царицата се бе произнесла.

Още на следващия ден царският указ бе оповестен от глашатаи по цялото царство и Македа вече чакаше с дива радост резултатите от епичната борба с човешката любов, която тя, безумно влюбената, бе подела.

Македа ловува и довежда Асир

Като забеляза беглеца, когато от войниците й току-що бяха заловили, царицата спря рязко златната си колесница, впрегната с шест гигантски антилопи. Заповяда да развържат нещастника, когото стражата бе завързала от предпазливост, тъй като бе познала по дрехите, че е асириец.

— Кой си ти и защо бягаш?

Чужденецът погледна от упор Македа с увереност и благородство, които я изненадаха.

— Бягах, царице, защото не знаех, че шумът, който чувам, е от ловците. Мислех, че са бандити. А понеже съм беден и нещастен, щяха да ме умъртвят, без да питат. Но, ето че те виждам, царице, и съм заслепен, сякаш съм пред самата богиня Астар.

Астар беше главната богиня на асирийците, както Ваал беше техният бог. Македа се почувства поласкана.

— Ти не говориш като човек от народа — поде тя тихо. — Какво правиш в моята страна?

— Ето какво ми оставиха моите врагове, след като ми откраднаха богатството и имота — рече мъжът, сочейки с пръст ужасния белег, който обезобразяваше лицето му от челото до брадата. — Ако се завърна в Асирия, ще ме убият. Отмъщението, което въоръжи ръката на моите убийци, е най-безмилостното, защото иде от омразата на жена. И така аз се скитах из страната след дълги изтощителни дни вървене, когато вашите ловци ме изненадаха. О, царице, твоят смирен раб благославя Ваал, че го е хвърлил на пътя ти, пада в нозете ти и те умолява да го ползваш като слуга за най-тежка работа. Зная да карам колесница. Зная да се бия и да уча другите да боравят със сабя и копие. Милост за заточения, о, царице на царете, славата на която познава цяла Асирия!

С милост в сърцето Македа се взря в бледия мъж, който смутен и треперещ се покланяше до земята.

— Готова съм да те приема в чуждестранната си гвардия — му отговори тя, — но кажи ми по-напред как се казваш?

— Какво значение има как се казвам, о, Перло… Ако го кажа, ще се изложа на тайното отмъщение на враговете си. Един ден ще го научиш, а дотогава нека ме наричат Асир.

Заинтригувана владетелката направи знак да отведат и нахранят човека. Не ял три дни, той се нахвърли като див звяр на печеното месо, което му дадоха върху цял хляб.

Звучно изплющя дългият камшик на Македа над впрегнатите антилопи. Пъргавите животни хукнаха като вихрушки. Царският лов продължаваше.

Перлата обожаваше язденето и изтощителното препускане при лова. На това занимание тя се отдаваше с буйна страст, най-често в обширните равнини около Аксум. С усет на хищник обикаляше горите с гигантски мимози и смокинови дървета, палмови горички, където сред пищната растителност под дебнещия взор на зверовете се крият газели.

Буйната природа, гъстите храсталаци, из които ловците се придвижваха трудно, бяха населени с безброй пъстроцветни птици, чийто оглушителен хор развеселяваше царицата. Сиви косове на синкави ята, пъстри папагали като цветя…

За тези си походи Македа бе заменила конете с газели, които на неравен път никога не падаха. Царицата беше заповядала да ги впрегнат в едни много гъвкави колесници, стабилизирани много добре с подвижни ремъци, така че да поемат всеки трус от неравностите на пътя. Като я виждаше така да лети гологлава и с разпръснати коси, хванала се здраво с лявата ръка, а с дясната да води неспокойния си впряг, народът от селата я вземаше за небесно видение.

Тя беше много сръчна в залавянето на диви животни. Газелите даваше за дресиране, лъвовете заключваше в клетки, щраусите затваряше с мрежи. Поддържаше заради перата им колекция от гигантски марабута, пеликани и розови фламинги, накацали край блатата, и се радваше на трофеите, така сякаш бе завладяла провинция.

За кратките почивки, които правеше с гостите си от време на време покрай някои диви розови или лаврови храсти, опваха набързо пурпурни шатри, които на фона на жълтата земя напомняха гигантски червени цветя. Не след дълго тя се изправяше отново, разпределяше задачите на гончиите, пускаше кучетата и дресираните маймуни да открият и посочат с крясъците си от най-високите дървета някои лъв или леопард.

В края на този ден, след тежка битка, Перлата отнесе два звяра, полуразкъсани от кучетата. Попита за Асир. Капитанът на дворцовата стража я осведоми, че го е зачислил към втората част на стражата, при чуждоземните наемници.

С умението си да борави с меч, новопостъпилият учуди началниците си толкова, че го повишиха скоро, с одобрението на царицата, в началник-отделение на нейната лична охрана. Този човек й беше чужд, но странните обстоятелства на появата му я правеха суеверна. Асир идваше от Вавилон. Несъмнено познаваше Таджура и управителя, княз Асадарон, но тя не се реши да разговаря за него. И все пак, впоследствие той се яви определящ за насоката, която взеха животът и царуването на Савската царица.

Савската царица

Сава! Тъй бе нарекла Македа великолепната столица на светлата и прохладна Арабия, в която щеше да се установи завинаги. Откакто при първото си пътуване в Йемен бе вдъхнала божествения мирис на тази земя, царицата непрестанно подтикваше строителите да завършат това дело, плод на един неин каприз.

Когато градът бе завършен, царицата уведоми жителите на Симиена, че независимо от резиденцията си в Сава, тя често щеше да прихожда в Аксум. Щеше да запази горещата си любов към родната страна и да продължава да бди предано над нея. Назначи за управител един генерал-губернатор, когото нарече „уак-шаун“16 и върховен съдия, комуто даде името „афа негаст“ (уста на царицата). И двамата получиха по-широки пълномощия в сравнение с всички други управители на провинции. По този начин Македа отбелязваше особеното значение, което придаваше на люлката на своята империя.

След това организира заминаването на съветниците, царедворците и царските офицери, които щяха да я последват в Сава, както и прехвърлянето на войската, прислугата и робите. Зелената флота на котва в Мутова, й послужи за прехвърлянето. Нови прави пътища свързваха вече това пристанище със старата столица, а от Аксум до Сава бяха изградени по върховете на планините многобройни високи кули, от които вестители се свързваха чрез сигнали.

Преди заминаването си царицата даде голям тридневен банкет на военачалниците, равините и учените на Симиена. Преместването на правителството и на царската резиденция в Сава тя аргументира с необходимостта от експанзия на Изток. След като бе завладяла Червено море, мощта на царството трябваше да заблести в пълната си сила като пясъците на отсрещния бряг. Цяла Симиена се прекланяше пред гигантската сила, разцъфнала в девическата й ръка.

През целия следващ ден колесниците на Македа кръстосваха пътищата. На всеки два часа се впрягаха нови коне и нова кавалерия поемаше шумно ескорта на царицата. Нощта се спускаше над Мутова, когато препускащата кохорта премина през портите на града, прекоси го като огнена змия, която угасва на кейовете.

Населението и войската посрещнаха царицата с оглушителни овации. Химни се разнасяха до небето, както пушекът и миризмата на тамяна. Въздухът ухаеше на нард и смирна. Музиканти възпяваха царуването на Перлата с невиждан концерт на тимпани, пиколи и тамбурини. Хиляди факли прогонваха нощта и с пламтящите си криле създаваха пурпурния ден. Флотата беше залята със светлина, а палубите на всеки кораб, разпънал алени платна, ехтяха от звъна на ризниците. Облечените в бяло моряци се носеха като гларуси.

Царицата се качи на един странен кораб без платна, с пауново око от злато и емайл, движен от осемдесет здрави гребци. Плод на нейното въображение е формата му на паун с блестящи стъкла на мястото на очите и вдлъбнатина в гръдния кош. Там под пурпурен балдахин бяха поставили грамадния й трон. С пищна театралност Македа седна на трона внушително неподвижна, обвита в бели воали. Короната й от едри като орехи перли блестеше с хиляди ирисови отблясъци също както обсипаният с перли скиптър в ръката й.

Пред нея, от носа на царския кораб чак до кея, бе разстлан имперският килим като кървав поток в стоманената нощ. Царедворците от свитата й целуваха набожно този килим, преди той да окървави морето на талази и талази, като символична връзка между сухопътната и морската мощ на империята в мига, когато зелената флота щеше да вдигне котва на път към новата столица. В този момент по водата благородно плъзнаха голямо множество червени птици. За събралия се народ гледката беше почти божествено величествена.

На другия ден богинята Македа, царица на цариците, щеше да стане Савска царица.

В розовото утро тя слезе от гигантската си птица като видение. При тази гледка жителите на Йемен изпитаха свещен ужас. Напускайки кораба паун, който се поклащаше на водата, в зората на един славен ден тя се превърна в царица на зората. Новият дворец в Сава се открояваше вече в прозрачната светлина огромен, целият като цветна градина. Спуснат сякаш от облаците той осветяваше страната и морето като скала и като фар. На върха му се вееше зеленото знаме.

С каква безумна гордост Македа заповяда да разстелят имперския килим и стъпи по него върху победената земя. Горещият прием с нищо не отстъпваше на шумното изпращане. Сред апотеоз от приветствия и песни, възкачена на парадната си колесница, тя напредваше по очертаната пътека от двойна редица блестящи копия и щитове. Пътека, дълга две хиляди лакти. Две хиляди лакти тамян и опияняваща слава.

Савският дворец

Вечерта Македа се изкачи на най-високата кула на палата си, точно там, където силният морски вятър развяваше зеленото й знаме. Стоеше замечтана в съзерцание на творението си, което се стелеше в краката й.

Беше обсипала със злато, почести и титли гениалните архитекти, успели да въплътят в камъка и дървото нейната мечта за величие: град, съставен от три реда галерии, всяка от която можеше да побере петдесет хиляди души. За построяването на този град тя не бе пестила нито керамичните плочи, нито твърдия гранит или базалта, нито тъй трудния за обработване кварц, от който всички инструменти затъпяват.

Трите галерии бяха обградени от множество колонади с ветрилообразни капители, изобразяващи паунови глави и пера. В горните части на колоните бяха изписани или гравирани многоцветни йероглифи, описващи победите на Савската царица, а стените бяха изографисани целите с живи сцени и пирографирани арабески. Таваните бяха оформени от мраморни плочи между греди от кедрово дърво с по една животинска глава върху всяка сглобка.

Подовата облицовка, изработена от солидна смес гипс и кълцани конски косми, беше украсена с рисунка.

В сърцето на двореца, върху изкуствена могила се издигаше самият царски павилион, заобиколен от огромния троен кръг от зали, колони, галерии и портици. От центъра до външния край на кръга от сгради светеше път, широк сто лакти, който можеше да приеме цели армии ескортиращи управителите на царските провинции и посланиците на съседните страни. Могъщите гости на Македа можеха безпрепятствено да настанят своите свити в нейния дворец.

В най-външните сгради се намираха третостепенните служби, спалните на войската и арсеналите. Третата дъга на кръга приютяваше робите, кланиците и военните затвори. Вторият ред приютяваше офицерите, учените, маговете и равините, както и канцелариите на второстепенните служби, трапезариите и училищата. Най-навътре в кръгообразните сгради на първия кръг се намираха кабинетите на служителите от най-висок ранг, великолепната зала на съвета и аудиенциите, висшият съд, блиндираната хазна, както и жилищата на висшите сановници и царедворци.

В средата се издигаше триетажният палат на Македа, заобиколен от грижливо обмислен парк, в който царицата бе събрала шумните си колекции от диви животни. Плоският покрив на палата представляваше огромна цветна тераса. Градини на два етажа над гора от стройни, бели, мраморни колони обграждаха входа на царския дом.

В партера се редяха елфинът, аддерахът, залата за приеми. На първия и на втория етаж личните царски покои включваха спални, молитвени помещения и бани. Всяка зала и всяко помещение се отличаваше с много вкус и предлагаше цяла симфония от подбрани цветове. Когато виден гост посещава палата, фанфари известяваха за пристигането му и владетелката го чакаше в дъното на централната алея, в залата за аудиенции, откъдето гостът можеше да се любува на пейзажа на един град на мечтите, на върха на който висеше пирамида от цветя, като окачена на небето.

Под аления си балдахин Македа виждаше как влиза гостът, начело на военната си свита. Войници, низши и висши офицери от ескорта му спираха последователно на мястото в кръга, отредено за ранга им, а гостът се явяваше сам пред великолепната суверенка. Този помпозен и строг протокол оставяше незабравимо впечатление за несравним престиж, който вълнуваше дълбоко гостите на Сава.

И в Аксум, и в Сава царицата продължаваше да председателства публичния трибунал, като рядко отстъпваше това председателство на главния съдия.

В двореца се редуваха за обучение цели полкове. Македа поддържаше ежеседмични контакти със сановниците, висшите офицери и изобщо с войската. Пищният церемониал, с който протичаха нейните появи, предизвикваше луд възторг у войниците и хората от народа. Струваше им се, че владетелката може да поиска кръвта и живота им като цена за славата и победите й.

Македа стоеше замислена на терасата на палата си и предчувстваше, че целта на хегемонистичните й мечти скоро щеше да бъде постигната. Вече беше завладяла всички царства, граничещи със старите граници. За нея и с нейното знаме се бият непрестанно триста хиляди воини. Едва победили един неприятел и царицата се стараеше да им намери други, още по опасни противници, за да продължат да се бият безспир и без отдих.

Самият фараон Шишак, а и Салманасар Асирийски бяха принудени да приемат условията за добросъседски отношения, наложени им от Непорочната Перла.

Македа беше господарка и на моретата. Пленила беше вятъра в платната на корабите си, родени от звездите. Впрегнала беше вятъра, за да задвижва платнените криле на елеваторите си. Овладяла е слънчевите лъчи, за да суши морската вода и да извлича от нея ценната сол. Победила беше земята, прекопавайки в нея галерии и кладенци, толкова дълбоки, че в тях се чувстваше дъхът на подземния ад. По нейна заповед водите подскачаха на струи с цветовете на дъгата сред ярките цветя на градините й, а дивите зверове й се подчиняваха като кучета.

Каква гордост изпълваше гърдите й пред цялото това величие! И все пак горчивина чертаеше по челото й, гладко като кехлибара в огърлицата на Асадарон, хиляди гневни бръчки. Да, Македа беше господарка на стихиите, на десет народа, на милиони души, но не бе успяла да обуздае любовта. Любовта — по-силна от водата и от огъня. Любовта се вмъква навсякъде, налага се и блика на струи от красота и енергия, които стигат чак до звездите, надминават Македа и я карат да се чувства унижена. Защото въпреки всичко любовта продължаваше да е неин господар. Сломена, царицата на зората плачеше на върха на могъществото си като свидлива мома, умираща от глад върху собствената си планина от злато.

Един ден на царицата

Не всички дни на Македа бяха изпълнени с военно настървение, със закони против мъжете или със строителна треска. В някои от дните си тя се занимаваше само с грижи за тялото и дрехите си и кокетството й стигаше да най-съвършена изтънченост.

Един такъв ден Македа бе поверила тънките си пръсти, покрити с пръстени с безценни камъни, на майсторката, която полираше и оцветяваше ноктите й. Маникюристката се възползва от момента и я помоли да даде аудиенция на двама нейни познати учени, които бяха работили дълго, за да направят един чудотворен еликсир, предназначен за царицата.

Заинтригувана, Македа се съгласи да ги приеме.

Въпросните учени бяха приведени от дълбока старост, много бедно и странно облечени, но някак си доста надменни. Белите им бради висяха на дълги плитки, а дебелите шапки на главите им бяха на звезди.

Заслепени от великолепието на владетелката и от лукса, който я заобикаляше, те не преставаха да се кланят още от входа на залата за частни аудиенции. Македа им се усмихна и ги разпита благосклонно.

Те научили, че царицата била тъжна и линеела. А тя разбра, че те знаеха, без да го изтъкват специално, че не може да се освободи от любовните желания, както сладкото цвете от пчелите. За да се пребори с това състояние те бяха й приготвили магическо питие в една стомничка, увита в палмови листа.

— От какво е направен този еликсир, който трябва да ми възвърне радостта, дето я търся напразно в могъщата власт? — ги попита Македа.

— О, царице, — каза по-старият маг — направен е от екстракт от мозък на гълъби, разреден с мляко от бяла газела и ще те освободи от умората, от която се оплакваш…

Вторият учен го прекъсна:

— Действието му може да бъде пълно само ако затегнеш на голо около кръста си този пояс. Той е направен от безброй кожички на свещени гълъби от храма в Планината на мълчанието. Преди да го опашеш, трябва да се изкъпеш във вода, ароматизирана с масло от бели рози. Аз сам ще пристегна този талисман около кръста ти, призовавайки духовете да бдят над безпокойните ти сърце, душа и плът.

Македа, известна със суеверието си, веднага нареди да й приготвят благоуханната баня.

Базалтовият басейн бе в средата на залата и в него течеше непрестанно бистра вода. Според обичая, за да се съблече царицата, прислужничките й опнаха драперия, която да я прикрие от любопитни погледи. Прислужничките обаче се разсейваха от смешните дрехи на маговете, а Македа бе нетърпелива да узнае резултата от магиите им и бързаше. Чаршафът не успя да скрие неочакваната картина. Цвете от плът, хармонични движения, кехлибарено тяло, чисти линии, гъвкави ръце като лениви змии, щръкнали гърди, като най-хубави зрели плодове, и онзи тъмен триъгълник, чиято недокосната тайнственост още повече възбуждаше похотливите старци…

В момента, когато се приближаваше до басейна, Пречистата перла улови погледа на мъжете. Гневът й бе неудържим. Рязко издърпа плата от ръцете на камериерките и бързо се прикри с него. Страшно разгневена, царицата изпъди разтрепераните лечители.

— Как смеете да вдигате поглед към вашата царица? Мога да ви обеся. Вън!

Грабвайки шишенцето с еликсира и кутията с магическия пояс тя замери с тях слисаните старци. В следващия миг заповяда да бъдат изгонени от града и да не проронят дума за видяното.

Още разтреперена Македа се обличаше старателно, когато великанът, който пазеше пред вратата, й съобщи за пристигането на шивача Набус от Нинивия и перукера Ам-Тат от Тива. Тези обичайни посетители бяха посрещнати царски. Изкуството им запленяваше царицата, която от всичко най обичаше да й показват нови моди за дрехи и прически.

Тя бе поръчала на Набус от Нинивия костюм за нощните празненства в Сава. Подпомогната от маникюристката, чийто вкус тя ценеше, и от камериерките си царицата облече туниката и плетения от копринен ширит панталон със съшити скъпоценни камъни на всяко възелче, от блещукането на които краката й приличаха на лъскави змии. Шивачът нагласи костюма с леки и точни движения и след това се отдалечи, за да види от разстояние ефекта от творението си. Една прислужница додаде на царицата огледало от полиран метал и тя се огледа в него.

— О, Перло, само в отразяващия басейн ще можете да се видите в цял ръст и с цялата си грация — предложи модният шивач.

В един ъгъл на залата имаше басейн, издълбан в монолитен, лъскав черен камък и пълен с бистра като кристал вода. Две ниски столчета стърчаха над водната повърхност. Опирайки се на тях. Македа можеше да види отражението си във водата. Наведе се напред и назад превзето и игриво и възкликна:

— Туниката е прекалено дълга! Покрива ми краката, трябва да се скъси.

Набус се усмихваше на кокетниченето й. Туниката едва-едва покриваше краката й. Послушно извади от пояса си една дъсчица, твърда като бронз, и едно много остро ножче. Поставя плата върху дъсчицата и започна да реже най-прецизно, промърморвайки, за най-голяма изненада на владетелката следните думи:

— О, царице, принц Асадарон е открил едно местенце, където се ловят такива едри, чисти и с цветовете на дъгата перли, каквато никога не сте виждала. Затова ви моли да приемете поканата му да отидете с него на лов за такива перли с новия му кораб, построен в Тир.

— Набус — отговори Македа, — вече ти забраних да ми говориш за принц Асадарон или за който и да било мъж. Щом не ме слушаш най-безмилостно ще наредя да ти отрежат лошия език.

Набус се хвърли в нозете й.

— Главата си залагам, че повече няма да кажи нито една дума, която да не ви се хареса.

И Набус продължи пробата. Докато нагласяваше скъпоценната дреха върху царствените гърди, Савската царица го хвана за брадичката и го накара да повдигне чело:

— Казаха ми, че Асадарон щял да се жени за тлъстата принцеса на Нинивия. Кажи му, че царица Македа съжалява вкуса му и се опасява, че има опасност луксозните килими в двореца Таджура да се изцапат, когато тази огромна стомна мляко клекне там.

Модният шивач само поклати глава и неочаквано извади от джоба си една много дълга огърлица от едри перли с рядко красив блясък, като кристализирали по чудо капки дъжд или утринна роса.

— Не можете да повярвате, Ваше Величество, че могъщият принц на Таджура може да помисли за друга жена освен за Савската царица! Всъщност той ми каза да зашия тези прекрасни перли върху празничната ви туника и че ще бъде щастлив, ако ви види с нея.

Смълчана Македа се загледа в огърлицата.

— Прав си, Набус, тези перли са по-красиви от всички, които съм виждала досега. Откъде ли ги има Асадарон?

— От онова място, в което иска да види как вие сама ги избирате.

— Не, Набус, царица Македа никога няма да лови перли с Асадарон. Предай му, че трябва да останем добри съседи, но на разстояние. Той не бива вече да се приближава до мен. Аз съм огън и ако се приближи, бедното му сърце ще изгори.

— Ето костюмът ви е готов — поде шивачът. Приличате на слънчев лъч, божествена магия. Всички мъже, които Ви видят така облечена ще изгорят от желание. А аз сега трябва да замина за Тива да купя накити. Кажете, царице, верният ви Набус може ли да ви свърши някоя услуга?

— Разбира се. Купи от големия бижутер срещу двореца на майката на фараона абсолютно копие на накитите, които е направил за египетската царица. Обичам да нося скъпоценности като нейните. Донеси ми и от новите малки стомнички от непознатата материя, която наричат стъкло.

Модният шивач се оттегли заднишком с поклони и се блъсна в прислужничките и перукера, което разсмя Македа. Перукерът разтваряше вече огромния пакет, който държеше в ръцете си. Извади оттам последния си шедьовър и го поднесе на владетелката. Тя го разгледа, после сложи перуката на главата си и се огледа в огледалото, което една камериерка държеше пред нея.

В този момент се чу гласът на Набус, който още не си бе тръгнал.

— О, Перло, защо сте поръчали такива къси плитки? Вече не ги носят.

— Не знаеш ли, че искам да премахна разликата във външния вид между двата пола? — отговори царицата. — Заповядах жени и мъже да носят еднакви дрехи и еднакви прически. Предишното неравноправие беше възмутително. Ето виж, ще ти представя двама войници от охраната ми и ще ми кажеш кой от двамата е мъж.

Тя даде знак и великанът вкара двама стражи. Косите им бяха ниско подстригани, а туниките им стигаха до средата на прасците и бяха така подплатени, че прикриваха формите на тялото. Шивачът ги огледа.

— Тази униформа е нито мъжка, нито женска — призна Набус, — но под туниката божествената разлика си остава, благодарение на Иехова. Затуй, позволете на най-смирения ви слуга да ви каже, че давате неизпълними заповеди. Една владетелка, царувала преди стотици години в северната част на Асирия, изучавала без успех същия проблем за половете. За да премахне изцяло любовта, от която страдала, тя разделила мъжете от жените, като мъжете живеели на единия бряг на реката Тигър, а жените на другия. Това не било пречка за контакти между тях и те се любели на дъното на лодките. Царицата се убедила в победата на любовта, която е по-силна от законите и природните стихии.

Впечатлена от правдивостта на тези слова, Македа ядосано извика:

— Недей забравя, Набусе, че си шивач и че може да загубиш клиентелата си. Остави ме аз да решавам и да ти задам единствения въпрос, който зависи от твоята компетентност: трябва ли или не да слагам тази позлатена перука?

— Позлатените перуки не се носят вече, царице. В императорския двор на Нинивия принцесите носят червени, жълти, зелени или сини перуки. Такава е модата. Аз лично ви съветвам за пурпурночервена перука, цвят, който ви отива и върви с дрехата ви.

С едно движение царицата отпрати и Набус, и перукера с перуката. Аудиенцията беше приключила.

Македа свали новата си туника и облече отново дрехите си, като си мислеше за Асадарон, за перлите му, за лова, на който щеше да е тъй сладко да бъдат двамата. На свечеряване тя излезе на терасата с цветята, където видя две копия, подпрени до стената. Безшумно потърси войниците, на които принадлежаха тези копия и откри двамата стражи, прегърнати край ухаещите храсти…

Перлата ги раздели грубо.

— Нещастнице — обърна се тя към жената, — оставяш се да те целува по устата този ужасен мъж? Господи, ти се унизяваш, ти, висшето същество! Не знаеш ли моите закони и не трепериш ли от срам?

Жената действително трепереше, но от страх, страх от меча или въжето:

— Това е моят годеник, о, царице… Простете му и накажете мен вместо него!

Македа разбра, че жената иска да спаси любимия си с риск за собствения си живот. Разочарована и развълнувана, тя отвърна:

— Ти си се омърсила и нямаш повече място в моята стража.

Незабавно извика дежурния офицер и му съобщи, че жената е изгонена, а мъжът се осъжда на петнадесет дни в окови.

За да прогони лошото си настроение, царицата седна да посвири на златната арфа и запя с кристалния си като изворна вода глас. Тъгата обаче не я напускаше и тя удари гонга, за да извика своя великан:

— Да дойде шутът!

Специалистът по гримаси и забави най-старателно се муси, извива, прави шеги и фарсове, които разсеяха царицата само за миг.

— Извикай астролога! — заповяда Македа на великана.

След като астрологът приключи с метаните и учтивостите си, Македа му каза:

— Наближава нощта сънят ми бяга и ще ми става все по-лошо. Научи ме да чета какво казват съзвездията. Ще ги съзерцавам, докато заспя.

Ученият извади керамични плочки от една торба от крокодилска кожа.

— Погледни тези плочки, царице на царете. Всяка нощ ще разпознаваш едно такова съзвездие във форма на кръст. Звездите му са неподвижни и неизменни. Но около тях се движат куп други звезди. Когато видиш две звезди над кръста, успоредно на хоризонталните му рамене, ще знаеш какво означава такава конфигурация: един мъж, който те люби, моли своя бог да умреш.

Тръпки побиваха царицата.

— Ако пък тези две звезди застанат под кръста и спрямо на хоризонта, трябва да знаеш, че един мъж ще дойде да ти предложи вечен съюз за богатство, щастие и любов.

— Глупак — изкрещя му Перлата и ядосано бутна плочките. — Началник на савските глупаци астролози, нищо сериозно ли не казват звездите?

— О, царице, какво друго може да желае една прекрасна жена освен любимия, за когото бленува?

— Знаеш много добре, че аз не мога.

— Твоята клетва е най-жестокото мъчение, което хората са измислили. Готов съм ръката си да дам да отрежат, но да мога да давам жизнения си сок. Затова не съм преставал да съзерцавам съзвездията, за да разбера дали небето не сочи някакъв начин да те освободи от клетвата. О, царице, чуй какво ми казаха звездите: „Разрешението е близко и е във властта на един могъщ и мъдър мъж, който живее на север…“

— Човече, изморяваш ме — с въздишка промълви Македа, за да не покаже вълнението си. — Върви си в твоята кула, преди да съм ти се разсърдила съвсем.

Звездоброецът се изпари.

Останала сама, царицата се замисли дълбоко. След малко извиква минаващия наблизо офицер.

— Даур, ти като държавен вестоносец си се приближавал до много владетели. Кой според теб е най-мъдрият от владетелите, които обитават земите на север от нас?

Офицерът прехвърли мислено всички монарси:

— Ваше Величество, фараонът е млад и неопитен. Цар Хирам в Тир е просто търговец. Цар Едом е повече хитър, отколкото мъдър, а владетелят Ецион Гавер е невежа. Остава Соломон. За съжаление аз не познавам този, когото наричат цар на четирите хоризонта и четирите вятъра, но са ми казвали, че бил голям учен, че съдел много справедливо. Той е човек на мисълта, поет, а освен това е и хубав мъж. Наричат го „златният цар“.

— Много от поданиците му, търговци от Иерусалим, идват в Сава — прекъсна го Македа. — Проучи ги всички и като намериш някого от приближените му, ми го доведи, за да го разпитам.

Царицата заповяда да доведат най-бързия й кон — Утринна буря, яхна го и следвана от двадесет от най-добрите си конници, препусна като стрела през полята, за да отпусне опнатите си като струни нерви. Ескортът едва я догонваше.

Перлата си помисли, че този могъщ и мъдър мъж, който небето й сочеше чрез звездите, можеше наистина да е Соломон. Без да знае защо, този син на Давид й беше симпатичен. За него й бяха разказвали, че е построил Храма и че танцувал пред ковчега на Завета. Може би пък той щеше да намери начин да я освободи от клетвата?