Сблъсък

ОТ АВТОРАПРЕДГОВОР В ДВЕ ЧАСТИ

„Сблъсък“ е художествено произведение, както личи съвършено ясно от самата му тема. Повечето събития протичат в реални градове — например Оугънкуит, щат Мейн, Лас Вегас, щат Невада и Боулдър, щат Колорадо — и за удобство на действието аз съм си разрешил волността да променя в някои отношения тези градове. Надявам се, че читателите, живеещи в тях и в други реални градове, споменати в романа, няма да бъдат прекалено разтревожени от моето „чудовищно нахалство“, според израза на Дороти Сейърс, която неведнъж си е позволявала същото.

Други градове, като Арнет, щат Тексас и Шойо, щат Арканзас, са напълно измислени, както и самият сюжет на книгата.

Особено държа да благодаря на Ръсел Дор (официален говорител) и Ричард Хърман от Центъра за семейна медицина в Бриджтън, които отговориха на въпросите ми за грипа и неговата учудваща способност да мутира през интервали около две години, както и на Сюзън Арц Манипг от Кастин, която редактира началния ръкопис.

А най-много благодаря на Бил Томпсън и Бети Прашкър, които помогнаха тази книга да се появи в най-добрия си вид.

С. К.

За този вариант на „Сблъсък“ трябва да узнаете едно-две неща още сега, преди да напуснете книжарницата. Поради това се надявам, че съм ви засякъл навреме — може би застанали на буква „К“ пред щанда за нови издания, с няколко книги под мишница и с тази страница разгърната пред вас. С други думи, надявам се да ви засека, докато портфейлът все още се гуши уютно в джоба ви. Готови ли сте? О’кей. благодаря. Обещавам да бъда кратък.

Първо, това не е нов роман. Ако имате някакви колебания по въпроса, нека ги разсеем още тук и сега, докато сте на безопасно разстояние от касиерката. която ще вземе пари от вашия джоб, за да ги прехвърли в моя. „Сблъсък“ беше публикуван преди повече от десет години.

Второ, това не е чисто нов и напълно различен вариант на романа. Не ще откриете предишните герои да постъпват по различен начин, нито пък ще видите как по някое време ходът на повествованието се отклонява от старото русло, за да отведе Верния Читател в съвсем нова посока.

Този вариант на „Сблъсък“ е разширение на оригиналния роман. Както казах, не ще откриете предишните герои да се държат по нов, загадъчен начин, но ще видите, че в първоначалния замисъл почти всички герои са вършили много повече, и ако не смятах, че някои от тия постъпки са интересни — може би дори поучителни — изобщо не бих се съгласил с идеята за преработено издание.

Ако желаете нещо друго, не купувайте тази книга. Ако вече сте я купили, надявам се, че сте запазили касовата бележка. Без нея книжарницата няма да ви върне парите.

Ако пък желаете да прочетете разширения вариант, каня ви да ме придружите съвсем наблизо. Имам да ви разкажа много неща и мисля, че ще си поговорим по-добре зад ъгъла.

В тъмното.

Всъщност това не е истински предговор, а по-скоро обяснение защо изобщо съществува новият вариант на „Сблъсък“. Романът си беше дълъг от самото начало и някои — може би даже мнозина читатели — ще сметнат разширената версия за прищявка на автор, разглезен от успехите си. Надявам се да не е така, но бих бил прекалено наивен, ако си въобразя, че подобна критика ще ми се размине. В края на краищата, още първото издание на романа бе смятано от критиците за раздуто и твърде дълго.

Дали книгата е била раздута преди, или е станала такава в сегашното издание — този въпрос ще оставя изцяло на читателя. Поисках тези няколко странички само за да кажа, че преиздавам „Сблъсък“ така, както бе написан първоначално, не заради себе си или някой отделен читател, а заради група читатели, които помолиха да го сторя. Не бих се съгласил, ако не смятах, че съкратените части от оригиналния ръкопис обогатяваха цялостната история, а и би било двуличие да не призная, че съм твърде любопитен да разбера как ще се приеме новото издание.

Ще ви спестя разказа как бе написан „Сблъсък“ — веригата от разсъждения, която води до раждането на един роман, рядко интересува когото и да било, освен начинаещите писатели. Те са склонни да вярват, че съществува „тайна формула“ за писане на печеливши романи, но това не е истина. Просто ти хрумва идея; по някое време се лепва друга; създаваш една или няколко връзки между двете; заформят се неколцина герои (най-често в началото те са едва различими сенки); в писателския ум изплува вариант за завършек (макар че когато наистина дойде, краят рядко напомня първоначалния замисъл); и ето че идва моментът, когато писателят сяда с лист и молив, пишеща машина или компютър. Когато ме питат: „Как пишете?“, аз неизменно отговарям: „Дума по дума“ и също тъй неизменно отговорът ми бива отхвърлен. Но друго няма. Звучи прекалено просто, за да е истина, но помислете например за Великата китайска стена — камък по камък, драги ми господа. Това е. Камък по камък. А пък съм чел, мама му стара, че човек можел да види тая чудесия от космоса даже и без телескоп.

За читателите, които наистина се интересуват, ще спомена че описах създаването на романа в „Злокобен танц“ — едно доста разхвърляно, но поучително проучване на жанра „хопър“, което публикувах през 1981 година. Не ви рекламирам тази книга; просто казвам, че ако ви интересува, историята е там, макар че я описах не защото е интересна сама по себе си, а за да илюстрирам съвсем друга гледна точка.

Що се отнася до настоящото издание, същественото е, че от оригиналния ръкопис бяха съкратени около четиристотин страници. И това не стана по настояване на издателя; ако беше така, навярно бих оставил книгата да живее и евентуално да потъне в забрава така, както бе публикувана.

Но съкращенията бяха направени по настояване на финансовия отдел. Там пресметнаха производствените разходи, съпоставиха ги с печалбите от продажбата на предишните ми четири романа и решиха, че пазарът може да изтърпи цена около 12,95 долара (сравнете я със сегашната цена, скъпи приятели и съседи!). Запитаха ме дали сам ще си направя съкращенията, или предпочитам да го стори някой от редакторския отдел. Неохотно се съгласих да извърша операцията собственоръчно. Мисля, че свърших доста добра работа, особено за автор, когото непрекъснато обвиняват в словесна диария. Струва ми се, че в първото издание най-жестоко пострада пътешествието на Боклука от Индиана до Лас Вегас. И все пак, би рекъл някой, ако всичко е разказано, защо е всичкият този труд? Не е ли наистина прищявка? Надявам се да не е; в противен случай ще се окаже, че през голяма част от живота си просто съм прахосвал безценното време. Смятам обаче, че в истински добрите истории цялото винаги е нещо повече от сбора на отделните части. Ако не беше така, бихме могли да приемем за напълно задоволителна следната версия на „Хензел и Гретел“:

Не знам какво ще кажете, но според мен този вариант губи по точки. Приказката е налице, само че не е елегантна. Прилича на кадилак със смъкнати хромови части и напълно остъргана боя, докато изпод нея се, покажат прозаичните ламарини. За движение — движи се, обаче не е шик, нали ме разбирате.

Не съм възстановил всичките четиристотин страници, липсващи в първото издание; едно е да си вършиш работата както смяташ за добре, съвсем друго — да прекаляваш с нахалството. Когато предадох съкратения вариант, част от онова, което захвърлих в редакторското кошче, напълно заслужаваше мястото Си и там ще остане завинаги. Но ми се струва, че други епизоди, като например сблъсъкът между Франи и майка и в началото на книгата, обогатяват онази многоплановост на повествованието, която лично аз като читател приемам с огромно удоволствие. Ако позволите още за миг да се върнем към „Хензел и Гретел“, може би ще си спомните, че злата мащеха заповядва на мъжа си да й донесе сърцата на дечицата като доказателство, че злощастният дървар е изпълнил нейната воля. Той обаче проявява смътни, зачатъци на разум, като й връчва две заешки сърца. Или пък да вземем знаменитата диря от трохи, която Хензел оставя, за да открие обратния път. Мисли хлапето, не се шегува! Обаче когато се опитва да тръгне назад, птиците са изкълвали трохите. И двата епизода не са особено съществени за цялостната история, но погледнато под друг ъгъл, именно те създават историята — това са великолепните и вълшебни късчета от изкуството на разказвача. Те превръщат скучното разказче в приказка, която повече от столетие очарова и ужасява читателите.

По всяка вероятност нито една от моите добавки не може да се мери с дирята от трохи в „Хензел и Гретел“, но винаги съм съжалявал за факта, че никой освен мен и неколцина читатели на ръкописа в издателство „Дъбълдей“ не е имал шанса да срещне онзи безумец, който сам се нарича с простичкия прякор Хлапака… или пък да разбере какво ще му се случи пред входа на тунела, срещу който има още един тунел на половин континент разстояние — тунелът „Линкълн“ в Ню Йорк, през който минават двама от героите в началото на романа.

И тъй, Верни Читателю, пред тебе е „Сблъсък“ в онзи вид, в който авторът от самото начало желаеше да го види под печатарските машини. За добро или за зло вече всички хромови части са на местата си. А последното обяснение за това ново издание е и най-простото. Макар че никога не съм изпитвал предпочитания към този роман, изглежда, че тъкмо него обичат най-много хората, които харесват моите книги. Когато разговарям за творчеството си (правя го колкото се може по-рядко), хората винаги разпитват за „Сблъсък“. Те обсъждат героите като живи хора и често питат: „А какво става после с еди кой си?“, като че аз редовно получавам писма от своите герои.

Неизменно изниква и въпросът, дали романът някога ще бъде филмиран. Между нас казано, отговорът навярно е положителен. А дали филмът ще е добър? Не знам. Добри или лоши, филмите почти винаги осакатяват по някакъв странен начин фантастичните творби (разбира се, има и изключения; като пример веднага се сещам за „Вълшебникът от Оз“). При обсъждания на евентуалните изпълнители хората са готови да спорят до безкрайност за всяка роля. Винаги съм смятал, че от Робърт Дювал ще се получи великолепен Рандал Флаг, но някои читатели препоръчват артисти като Клинт Истууд, Брус Дърн и Кристофър Уокън. Всички те ми изглеждат подходящи, както и Брус Спрингстийн би бил твърде интересен в ролята на Лари Ъндърууд, ако някога реши да си опита късмета в актьорския занаят (а ако се съди по видеоклиповете му, той се справя доста добре… обаче моят личен избор би бил Маршал Греншоу). Но в крайна сметка мисля, че навярно е най-добре Стю, Лари, Глен, Франи, Ралф, Том Кюлън, Лойд и онзи мургав тип да принадлежат на читателя, който ще ги види през лещата на въображението тъй ярки и тъй променливи, както нито една камера не може да му ги представи. Та нали филмите са само една илюзия за движение, породена от хиляди неподвижни фотографии. А въображението се движи по вълните на своите приливи и отливи. Даже и най-добрите филми сковават фантазията — всеки, който е гледал „Полет над кукувиче гнездо“, а после е разлистил романа на Кен Киси, ще открие колко е трудно, а може би и невъзможно да освободи героя Рандъл Патрик Макмърфи от лицето на Джак Никълсън. Не твърдя, че това е лошо… но все пак е ограничение. Блясъкът на хубавата история се крие в нейната безграничност и неуловимост; всеки читател я притежава по свой начин.

В крайна сметка аз пиша само по две причини — за свое удоволствие и заради удоволствието на хората. И що се отнася до тави дълга история, наситена с мрачни християнски мотиви — дано да съм постигнал и едното, и другото.

24 октомври 1989 г.