Сблъсък

43.

Някакъв мъртвец лежеше проснат насред главната улица на Мей, щата Оклахома.

Ник не се изненада ни най-малко. Бе видял доста трупове, откакто напусна Шойо, а и отлично разбираше, че те са една хилядна от всички мъртъвци в населените места, през които беше минал. Понякога миризмата на смърт бе така всепроникваща, че малко му оставаше да припадне. Така че един труп повече не беше от кой знае какво значение.

Но когато мъртвият внезапно седна, такъв ужас обзе Ник, че той повторно загуби контрол над велосипеда. Колелото закривуличи, после се прекатури и младият мъж се строполи на шосе № 3 на щата Оклахома, ожули си ръцете и си обели челото.

— Бога ми, господине, якичко паднахте — каза мъртвецът, който, олюлявайки се, пристъпяше към него, с дружелюбно изражение на лицето. — И още как! Мили Боже!

Ник не разбра какво му говори, защото гледаше как кръвта капе на пътя от раната на челото му. Опитваше се да разбере колко сериозно се е наранил. Затова, когато ръката на непознатия докосна рамото му, той заотстъпва назад, а здравото му око се разшири от ужас.

— Не се стягай — каза мъртвецът. Ник осъзна, че това не е мъртвец, а млад мъж, който го гледаше щастливо усмихнат. В едната си ръка държеше преполовена бутилка уиски и в този миг глухонемият разбра, че пред него стоеше не възкръснал мъртвец, а човек, който се бе напил до смърт и бе заспал насред шосето.

Ник кимна и направи знак, че е добре. Топла капка кръв се стече в окото, над което Рей Бут хубаво се беше потрудил, и младежът усети неприятно смъдене. Повдигна превръзката и го избърса с опакото на ръката си. Днес виждаше малко по-добре, ала когато затвореше здравото си око, светът заприличваше на размазана цветна снимка. Отново намести превръзката и бавно се приближи до стар плимут с канзаски номер, паркиран до бордюра. Видя отражението си в задното стъкло на колата. Раната не изглеждаше дълбока, макар и да кървеше Ще намери аптека, ще я дезинфекцира и ще залепи отгоре й лейкопласт. Смяташе, че все още има достатъчно пеницилин в организма си, за да се пребори с всякакви микроби, макар че от раната от куршум в крака, когато по чудо се спаси от смърт, се бе развила ужасна инфекция. Започна да вади малките камъчета, забили се в дланите му, и изохка.

През цялото време младият мъж с бутилката уиски го наблюдаваше безучастно. Ако Ник случайно бе вдигнал поглед в този момент, това сигурно щеше да го озадачи. Когато се обърна към колата, за да се огледа в задното й стъкло, възбудата и радостта сякаш се заличиха от лицето на младия мъж. То стана гладко, без нито една бръчка, а погледът му — празен. Носеше работнически гащеризон, чист, но доста избелял, и тежки обувки, тип кубинки. Беше около един и осемдесет висок, със светлоруса, почти бяла коса. Очите му бяха бледосини, съвсем безизразни и заедно с пепеляворусата коса издаваха скандинавския произход на дедите му. Не изглеждаше на повече от двадесет и три, но по-късно Ник разбра, че е на четиридесет и пет, защото помнеше края на войната с Корея и че баща му се бе върнал у дома един месец по-късно, във военна униформа. Безсъмнено не си го бе измислил. Том Кълън не го биваше по съчиняването на истории.

Стоеше с това безизразно изражение като внезапно изключен робот. След малко лицето му постепенно започна да се оживява, а зачервените му от уискито очи да искрят. Той се усмихна. Спомни си какво се беше случило.

— Бога ми, господине, якичко паднахте. И още как! Мили Боже! — И той примигна стреснато при вида на кръвта.

Ник носеше тефтерче и химикалка в джоба на ризата си. И двете си бяха на мястото. Извади ги и написа: „Само ме изплашихте. Помислих ви за умрял, докато седнахте. Има ли аптека в този град?“

Подаде тефтерчето на мъжа в гащеризона. Той го взе, погледна написаното, върна му го и усмихнато каза:

— Казвам се Том Кълън. Не мога да чета. Изкарах до трети клас, но вече бях на шестнадесет и баща ми реши, че ми стига толкова. Каза, че вече съм прекалено голям.

„Бавноразвиващ се — помисли си Ник. — Аз не мога да говоря, а той не може да чете.“ За момент се почувства съвсем объркан и безпомощен.

— Бога ми, господине, якичко паднахте! — възкликна Том Кълън, сякаш го казваше за първи път и в известен смисъл беше така. — Мили Боже, и още как!

Ник кимна. Прибра тефтерчето и химикалката. Сложи ръка на устата си и поклати отрицателно глава. После постави длани на ушите си и пак поклати глава. Сложи лявата си ръка на гърлото и повтори същото движение.

Кълън се усмихна объркано.

— Зъб ли те боли? И мен веднъж ме боля. Бога ми, ужасно болеше. И още как! Мили Боже!

Ник поклати глава и разигра пак същата сцена. Кълън този път предположи, че го боли ухо. Глухонемият вдигна безпомощно ръце и се приближи до колелото си. Боята се беше поолющила, но иначе изглеждаше съвсем здраво. Качи се и потегли нагоре по улицата. Да, нямаше никакъв проблем. Кълън подтичваше до него усмихнат и щастлив. Не сваляше очи от Ник. Не бе виждал жив човек повече от седмица.

— Не ти ли се говори? — попита го той, но глухонемият не се обърна, нито даде вид, че го е чул. Том го дръпна за ръкава и повтори въпроса си.

Ник постави ръка на устата си и поклати отрицателно глава. Том смръщи вежди. Сега човекът подпря колелото си на сгъваемата стойка и заоглежда магазините. Явно намери това, което търсеше, защото се качи на тротоара и се отправи към дрогерията на Нортън. Ако искаше да влезе, нямаше да има тази възможност, защото дрогерията бе затворена. Господин Нортън бе напуснал града. Почти всички бяха заключили къщите и магазините си и бяха напуснали града, освен мама и приятелката й, госпожа Блейкли, а те и двете бяха мъртви.

Сега човекът, който не говореше, се опита да отвори вратата. Ако беше го попитал, Том щеше да му каже, че няма смисъл да опитва, макар и на вратата да стоеше табелката с надпис „ОТВОРЕНО“. Този надпис лъжеше. Това не беше никак хубаво, защото и на Том страшно му се пиеше сода с лед. Беше за предпочитане пред уискито, от което първо му бе станало приятно, после му се доспа и накрая страшно го заболя главата. Заспа заради главоболието, но сънува много откачени сънища за един мъж в черен костюм подобен на този, който носеше преподобният Дейфънбейкър. В съня му мъжът в черния костюм го гонеше през цялото време. Том реши, че това е един наистина много лош човек. Беше решил да пие единствено защото татко и мама му бяха казали да не го прави, но сега всички бяха мъртви, така че нямаше никакво значение. Ще пие, стига да иска.

Ала какво правеше в този момент човекът, който не говореше? Бе вдигнал една кофа за боклук от тротоара и се канеше… Какво? Да счупи прозореца на господин Нортън? Тряс! Мили Боже и още как го направи! А сега пъхаше ръка през стъклото и отваряше вратата…

— Хей, господине, това не е разрешено! — изкрещя Том, а гласът му трепереше от яд и възмущение. — Това е незаконно! Не чувате ли…

Но човекът вече беше влязъл в дрогерията, без изобщо да се обърне.

— Ти какъв си, бе? Да не би да си глух? — извика Том възмутено. — Мили Боже! Да не си…

Внезапно замлъкна. Лицето му отново бе станало безизразно. Точно като на робот, на който са му изключили щепсела от контакта. В Мей нерядко виждаха слабоумния Том с това изражение. Върви си той по улицата, разглежда витрините на магазините с вечно щастливата усмивка на леко закръгленото си, скандинавски тип лице и изведнъж ще закове на място с празен поглед. Случваше се някой да възкликне: „Давай, Том!“ и наоколо се разнасяше кикот.

Ако баща му беше с него, той обикновено смръщваше вежди, побутваше го с лакът, дори го потупваше по гърба, докато Том не „оживееше.“ отново. Ала през първата половина на 1988 бащата на Том се вясваше все по-рядко, защото се срещаше с една червенокоса келнерка, която работеше в грил-бара на Бумърс. Името й бе Диди Пакалоте, което бе дало повод за доста шеги. Преди около година Дон Кълън и келнерката бяха избягали заедно. Бяха ги видели един-единствен път в някакъв евтин долнопробен мотел в Слапаут, Оклахома, недалеч оттук. Оттогава изчезнаха безследно.

Повечето хора смятаха, че внезапните пристъпи на тотално вцепенение бяха ярко доказателство за слабоумието на Том, ала те всъщност бяха резултат от нормално протичащи умствени процеси. Психолозите твърдят, че нормалният човек разсъждава по дедуктивен или индуктивен път, способност, която липсва на бавноразвиващия се. В неговия мозък веригата се прекъсва, превключвателите излизат от строя. Състоянието на Том Кълън не беше от най-тежките — той все пак можеше да прави някои елементарни изводи. От време на време, именно когато видимо изключваше напълно, успяваше да достигне и до някое по-сложно умозаключение. В такива моменти изпитваше нещо, което можеше да се опише с израза на нормално мислещите: „думата е на върха на езика ми“. Когато това се случеше, Том се абстрахираше изцяло от реалния свят, който за него представляваше само отделни мигове на сензорни възприятия, и се потапяше в съзнанието си. Беше като човек в непозната тъмна стая, който лази по земята и се блъска в предметите, търсейки с една ръка контакт за лампата, която държи в другата си ръка. Ако успееше да го напипа, а това не винаги ставаше, следваше внезапен взрив от светлина и Том виждаше съвсем ясно стаята. Той беше човек на сетивните възприятия. Сред любимите му неща бяха содата с лед в дрогерията на господин Нортън, момиче с къса пола, което чака на ъгъла, за да прекоси улицата, миризмата на люляк, допира до коприна. Но най-много от всичко обичаше неуловимото, обичаше онзи миг, когато връзката се осъществяваше, контактът преработваше (макар и временно), лампата светваше в тъмната стая. Обаче това не ставаше винаги, често връзката между нещата му убягваше. Но не и този път.

Току-що бе казал: „Да не би да си глух?“

Човекът се бе държал така, сякаш не чуваше това, което Том му казваше, освен когато го гледаше право в устата. А и нищо не бе му казал, едно „здрасти“ дори. Хората не винаги отговаряха на въпросите на Том, защото нещо в изражението му им подсказваше, че е бавноразвиващ се. Ала когато това се случваше, обикновено човекът насреща изглеждаше ядосан, тъжен или се изчервяваше. А този реагираше различно. Той дори му бе направил знак с палец и показалец, който Том знаеше, че означава „аз съм добре“. Но не бе произнесъл нито дума.

Закрил бе ушите си с ръце и беше поклатил глава.

Ръце върху устните и пак същото.

Ръце на гърлото и пак същото.

Стаята се освети ярко, връзката бе осъществена.

— Мили Боже! — възкликна Том и лицето му засия. Втурна се в дрогерията, забравяйки напълно, че това беше незаконен акт. Човекът, който не говореше, изстискваше някаква течност от една туба върху памук и триеше с него челото си.

— Хей, господине! — викна Том, тичайки към него. Човекът не се обърна. Том се смути и за миг се поколеба. После си спомни каква беше работата. Потупа непознатия по рамото и той се обърна към него. — Ти си глухоням, нали? Не чуваш! Не можеш да говориш! Така ли е?

Ник кимна. Последвалата реакция на Том го удиви до немай къде. Слабоумният заподскача радостно и запляска с ръце.

— Сам се сетих! Браво на мене! Сам се сетих! Браво на Том Кълън!

Ник неволно се усмихна. Не помнеше неговият дефект да е зарадвал някого толкова много.

Пред сградата на съда имаше малък площад, насред който се издигаше статуя на морски пехотинец с униформа и оръжие от Втората световна война. Под нея, на паметна плоча, бе отбелязано, че този монумент е поставен в чест на момчетата от Харпър Каунти, които „ЖЕРТВАХА НАЙ-СКЪПОТО ЗА РОДИНАТА“. В сянката на този паметник седяха Ник Андрос и Том Кълън и ядяха шунка и пилешко С картофи от консерва. На челото над лявото си око Ник имаше два лейкопласта, залепени на кръст. Той следеше внимателно устните на Том, което беше доста трудно, понеже слабоумният непрекъснато се тъпчеше с храна и си мислеше, че вече му е писнало да яде консерви. Страшно му се искаше една хубава сочна пържола с всичките му там подправки.

Не бе спрял да говори, откакто седнаха до паметника. В разказа му имаше доста повторения и бе изпъстрен от чести възклицания, най-вече „И още как!“ и „Мили Боже!“. Това не дразнеше Ник. Не беше осъзнал колко много му липсват хората, докато срещна Том. Даже не беше признал пред себе си, че се страхува да не е единственият останал жив на цялата земя. В един момент дори му мина през ума, че е възможно болестта да е погубила всички, освен глухонемите. А сега си мислеше, с лека иронична усмивка, че бе възможно да са умрели всички, освен глухонемите и бавноразвиващите се. Тази мисъл, която го караше да се усмихва в два часа следобед под яркото слънце, стана направо натрапчива през нощта, когато изобщо не му се струваше смешна, а мъчителна.

Питаше се къде, според Том, са изчезнали останалите хора. Вече бе чул всичко за баща му, който преди две години духнал с една келнерка, и за работата на Том като общ работник във фермата на Норбът и как господарят решил преди две години, че Том „се справя доста добре“ и му разрешил да си служи с брадва, и как една вечер „яките момчета“ нападнали Том и как ги натупал почти до смърт, а един от тях го пратил в болница натрошен. Научи и как намерил майка си в къщата на госпожа Блейкли, където двете лежали мъртви в хола, а той се измъкнал на пръсти, защото иначе Исус нямало да дойде да прибере покойниците на небето. Ник си помисли, че Том си представяше Исус като един вид Дядо Коледа с малко по-друга мисия — вместо да се спуска с подаръци от комина, се качва нагоре по него с мъртвите. Ала не спомена, че целият град е пуст и че по шосето не се движеше нищо.

Ник сложи ръце на гърдите му и така спря потока от думи.

— Какво?

Той описа с ръка широка окръжност по посока на сградите. Опита се да изглежда учуден — смръщи вежди, наклони глава встрани, почеса се по тила. После с два пръста по тревата изобрази ходещи хора. Накрая погледна въпросително Том.

Това, което видя, го сепна. Младият мъж имаше вид на мъртвец, толкова празен бе погледът му. Допреди малко очите му искряха от вълнение и нетърпение да разкаже толкова много неща, а сега приличаха на две студени, сини топчета мрамор. Устата му бе отворена, така че Ник видя несдъвкания картоф. Ръцете му лежаха отпуснати в скута.

Разтревожен, глухонемият протегна ръка да го докосне, Но преди да успее, другият подскочи. Примигна и живец отново се появи в погледа му, както вода изпълва кофа, Устните му се разтеглиха в усмивка. Беше повече от ясно какво се беше случило току-що с него — много по-ясно дори от надписа „ЕВРИКА“, ако той се беше появил над главата му в балонче, като в комиксите.

— Искаш да знаеш къде са отишли всички хора! — възкликна той.

Ник кимна утвърдително.

— Ами предполагам са отишли в Канзас. Мили Боже, да. Всички все разправят в какъв малък град живеем. Тук нищо не се случва. Няма забавления. Дори пързалката за ролкови кънки фалира. Сега имаме само едно автокино, обаче там показват глупави филмчета. Мама все казва, че много заминават, но никой не се връща. Точно като баща ми, който избяга с една келнерка от кафенето „Бумърс“, дето се казваше Диди Пакалоте. Така че, предполагам, на всички им е писнало и са решили да заминат по едно и също време. За Канзас, мили Боже, за къде иначе! Там трябва да са отишли. С изключение на мама и госпожа Блейкли. Исус ще ги вземе, горе на небето и ще ги люлее в люлката на вечната хармония.

Том отново подхвана безспирния си монолог. „Отишли са в Канзас“ — помисли си Ник. Може и така да е станало, какво пък. Всички от нещастната, тъжна планета хванали Божията ръка и се отправили или към небето и вечната хармония, или са се преселили в Канзас. Облегна се назад и притвори очи, така че монологът на Том се превърна в зрителен образ на модерно стихотворение, без главни букви, като произведенията на Е. Е. Къмингс:

мама каза

няма никакво

но аз им казах, казах по-добре

да не се бъркат

Предната нощ, която изкара в плевнята, му се явиха лоши сънища и сега, на пълен стомах, му се искаше да…

боже мили наистина ми се иска

Ник заспа.

Събуди се съвсем замаян, както се случва, ако заспиш дълбоко през деня. Първо усети, че целият е плувнал в пот. Поизправи се и разбра причината. Часът бе пет и петнадесет следобед, беше спал повече от два часа и половина и слънцето се бе преместило и го беше напекло. Но това не бе всичко. Том Кълън се бе попрестарал в грижите си за него и го бе покрил с две одеяла и с един юрган, за да не настине.

Ник ги отметна, изправи се и се протегна. Том го нямаше. Глухонемият се отправи към главната улица, като размишляваше какво да прави с него. Том си бе избирал консерви от супермаркета по картинките и не бе изпитвал никакви угризения да влиза там, понеже било отключено.

Запита се какво ли е щял да прави, ако бяха заключили супермаркета. Сигурно в някой момент гладът е щял да го накара да забрави притесненията си поне за известно време. А какво ще прави, когато храната свърши?

Ала не това бе основният въпрос, който го тревожеше във връзка с Том. Развълнува го несдържаната радост, с която го беше посрещнал. Може и да е бавноразвиващ се, но не чак дотам, че да не почувства самотата. Майка му и най-близката й приятелка бяха мъртви. Баща му отдавна бе напуснал града. Работодателят му, господин Норбът, и всички останали от градчето бяха отпрашили за Канзас една нощ, докато Том спял, и го оставили да се мотае из главната улица на Мей като призрак. Вече се занимаваше с неща, които не бяха за него, като уискито например. Ако се напие пак, може да се нарани. А ако това се случи и няма кой да се погрижи за него, това може да е и краят му.

Но… един глухоням и един бавноразвиващ се заедно? Как можеха да си бъдат полезни един на друг? Ето ви човек, който не може да говори, и още един, който не може да мисли. Хубава работа, та това не беше никак честно. Том донякъде разбираше нещата, но не можеше да чете и Ник знаеше, че много скоро ще му омръзне да разиграва пантомими. Не че на Том щеше да му омръзне. Мили Боже, не!

Пъхнал ръце в джобовете с,и, спря на тротоара, точно до входа на парка. „Е добре — реши той, — мога да остана тук тази нощ с него. Какво е една нощ? Поне ще му сготвя нещо вкусно.“

И поободрен от тази мисъл, тръгна да търси Том.

Тази нощ Ник спа в парка. Не знаеше къде Том прекара нощта, но когато се събуди на сутринта понамокрен от росата, но иначе съвсем свеж, първото нещо, което видя, прекосявайки градския площад, бе Том, клекнал до цял автомобилен парк от детски колички и пластмасова бензиностанция с надпис „Тексако“.

Явно малоумният бе решил, че щом няма нищо нередно в това да влязат в дрогерията на Нортън, може спокойно да влезе и другаде. Стоеше с гръб към Ник, а пред него на тротоара бяха наредени около четиридесет различни модела коли. До тях се търкаляше отвертката, с която Том бе разбил витрината. Имаше ягуари, мерцедеси, ролс-ройси, лимоненожълто бентли с удължена задна част, ламборджини, корд, осемсантиметров понтиак, корвет, мазерати и, Боже милостиви, една мун, модел 1933. Том седеше приведен над колите, съсредоточено ги вкарваше и изкарваше от гаража и им наливаше бензин. Повдигаше ги на рампата и се правеше, че ги ремонтира отдолу. Ако можеше да чува, до Лик щяха да достигнат звуците, които издаваше Том: „бръм-бръм-бръм“, когато буташе колите по асфалта, „чък-чък-чък“, когато им наливаше бензин, и „шшшшш“, когато ги повдигаше и сваляше. Навярно щеше да дочуе откъслечно разговорите между собственика на бензиностанцията и миниатюрните хора в миниатюрните колички. „Да я напълня догоре ли, господине? С обикновен? Веднага! Само да довърша предното стъкло, госпожо. Мисля, че е карбураторът ви. Хайде да я вдигнем и да й хвърля един поглед отдолу. Тоалетна ли? Разбира се, че имаме. Точно зад ъгъла е.“

Над тази картина се извисяваше небето, което Бог бе отредил на тази малка част от Оклахома.

Ник си помисли: „Не мога да го оставя. Не мога.“ Изведнъж го налегна горчива тъга, толкова силна, че почти се разплака.

„Всички са заминали за Канзас — помисли си той. — Точно това се е случило. Всички са отишли в Канзас.“

Прекоси улицата и потупа Том по рамото, който се стресна и се извърна рязко. На устните му затрептя виновна усмивка и лицето му стана червено като божур.

— Знам, че са за малки момченца, а не за големи мъже — каза той. — Знам това добре, татко ми каза.

Ник вдигна рамене, усмихна се и разпери ръце. Том се поуспокои.

— Сега са мои. Ако ги искам, са мои. Щом ти можеш да влезеш в дрогерията и да си вземеш нещо, то и аз мога да вляза в магазина за играчки и да си взема каквото поискам. Бога ми, и още как. Нали не трябва да ги връщам?

Ник поклати отрицателно глава.

— Мои са — каза щастливо Том и пак насочи вниманието си към количките, но глухонемият отново го потупа по рамото и младият мъж се извърна. — Какво?

Ник го дръпна за ръкава и Том се изправи с готовност.

Заведе го до колелото си, посочи му го и после посочи към себе си. Слабоумният кимна.

— Разбира се. Това колело си е твое, а бензиностанцията си е моя. Аз няма да ти пипам колелото и ти няма да ми пипаш количките. Бога ми, не!

Ник поклати отрицателно глава. Посочи себе си, колелото, после главната улица и помаха с ръка като за сбогом. Том застана неподвижно. Ник чакаше.

— Ще си тръгваш ли, господине? — промълви слабоумният.

Ник кимна.

— Не искам! — извика Том. Очите му изглеждаха много сини и в тях проблясваха сълзи. — Харесваш ми! Не искам и ти да ходиш в Канзас!

Ник го притегли към себе си и го прегърна. Посочи първо себе си, после него, после колелото и накрая пътя.

— Не те разбирам.

Търпеливо глухонемият повтори същите движения. Този път пак помаха за сбогом и в прилив на вдъхновение вдигна и размаха ръката на Том.

— Искаш и аз да дойда с тебе ли? — попита онзи и лицето му грейна, макар явно да не му се вярваше, че е разбрал правилно.

Ник кимна с облекчение.

— Ама, разбира се! — извика слабоумният. — Том Кълън заминава! Том… — изведнъж млъкна и лицето му помръкна. — Мога да си взема количките, нали?

Ник се замисли за момент, после кимна.

— О’кей! — Усмивката пак се появи на лицето на младия мъж, като слънцето иззад облак. — Том Кълън заминава.

Ник го заведе до велосипеда. Посочи към него и към Том.

— Никога не съм карал такова — каза последният жител на градчето, като оглеждаше с недоверие скоростите и високата, тясна седалка. — По-добре да не го правя. Може да падна.

Но Ник се почувства окуражен. „Никога не съм карал такова“ означаваше, че все пак бе карал някакво. Трябваше само да намери по-лесно за каране. Том щеше да го забави, но вероятно немного. А и за какво му е да бърза? Сънищата са си сънища. Въпреки това чувстваше вътрешна принуда да бърза, като че действаше по команда, внушена му подсъзнателно.

Отведе Том до количките му, посочи ги, усмихна се и кимна. Том приклекна нетърпеливо и посегна да ги вземе. После вдигна поглед, пълен с тревога и неприкрито недоверие.

— Няма да тръгнеш без Том Кълън, нали?

Ник убедително поклати глава.

— Добре — успокои се малоумният и се наведе към играчките си. Ник не успя да се въздържи и разроши косата му. Том го погледна и се усмихна срамежливо. Ник също му отвърна с усмивка. Не, не можеше да го остави. Вече го знаеше със сигурност.

Беше почти дванадесет по обед, когато най-сетне намери подходящ велосипед за Том. Не беше очаквал, че ще му отнеме толкова време, но изненадващо много хора бяха заключили къщите и гаражите си. В повечето случаи успяваше единствено да надникне в мрака през мръсни, покрити с паяжини прозорци, с надеждата да намери търсеното колело. Прекара близо три часа в ходене из града, облян в пот, а слънцето безмилостно изгаряше гърба му. Дори отиде до магазина за велосипеди „Уестърн Ауто“, но без успех. На витрината бяха изложени дамско и мъжко колело с три скорости, а други сглобени нямаше.

Намери каквото търсеше в един гараж в южния край на града. Беше заключен, но имаше достатъчно голям прозорец, през който успя да се вмъкне вътре. Счупи стъклото с камък и внимателно откърти стърчащите парчета от полуизгнилата дограма. В гаража беше ужасно горещо и въздухът бе пропит с тежката миризма на бензин и прах. Колелото беше детски модел „Швин“ и бе оставено до едно десетгодишно комби „Мерк“ със спаднали гуми и олющена боя.

„С моя късмет сигурно ще се окаже счупено — помисли си Ник. — Без верига, със спукани гуми, или нещо от този род.“ Но този път му провървя. Всичко беше наред — гумите бяха напомпани и зъбното верижно колело също беше в изправност. Нямаше единствено кошница, но това лесно можеше да се поправи, а до стената между едно гребло и една лопата за ринене на сняг имаше допълнително предпазител за веригата и почти нова ръчна помпа.

Ник продължи да рови и откри кутия със смазка на една от полиците. Седна на напукания циментов под, без да обръща внимание на горещината, и смаза старателно веригата и спиците. Като свърши, затвори кутията и я прибра в джоба на панталона си.

Завърза помпата отзад на колелото, отключи гаража и изтича навън. Въздухът никога не бе му се струвал толкова свеж и уханен. Затвори очи и си пое дълбоко дъх, изкара колелото на пътя, качи се на него и потегли бавно по главната улица. Вървеше добре. Ще бъде идеално за Том, стига да може наистина да го кара.

Остави го до своя „Рали“ и влезе в магазина за играчки. В един ъгъл, сред други спортни стоки, намери хубава кошница и тъкмо си тръгваше, когато забеляза клаксон с блестящо звънче и червена гумена топка. Засмя се и го пъхна в кошницата. Излезе навън и видя Том да спи в сянката на паметника на Морския пехотинец на градския площад.

Ник закачи кошницата на кормилото на велосипеда, а до нея прикрепи клаксона. После се върна в магазина и взе голяма раница. Отиде до супермаркета и я напълни с консерви от месо, зеленчуци и плодове. Тъкмо се колебаеше дали да вземе от консервите с боб и люти чушки, когато усети как някаква сянка пробяга по рафтовете срещу него. Ако можеше да чува, щеше да разбере, че Том вече е открил колелото. Пронизителният звук на клаксона се носеше из улицата, прекъсван единствено от веселия смях на слабоумния.

Застана на вратата на супермаркета и съгледа как Том, гордо яхнал велосипеда и непрекъснато натискащ клаксона, бързо върти педалите, докато ветрецът развява косата му и издува ризата му. На пресечката, където свършваше търговската част на улицата, той направи завой и тръгна обратно. Лицето му бе огряно от широка, победоносна усмивка. Гаражът и бензиностанцията — играчки, вече се намираха в кошницата, а джобовете на гащеризона и на ризата му бяха издути от количките. Слънцето грееше ярко и спиците на колелото блестяха. С малко тъга Ник си помисли, че и той би искал да чуе звука от клаксона само за да види дали и на него щеше да му достави такова удоволствие, каквото доставяше на Том.

Слабоумният му махна с ръка и продължи нагоре по улицата. Скоро пак се върна обратно, надувайки клаксона. Ник вдигна ръка като полицай. Том спря колелото с рязко натискане на спирачките. Лицето му бе оросено от едри капки пот. Дишаше запъхтяно и не спираше да се усмихва.

Глухонемият му показа пътя и помаха с ръка като за сбогом.

— Нали още ми разрешаваш да си взема количките?

Ник кимна и прехвърли дръжките на раницата през якото рамо на Том.

— Веднага ли тръгваме?

Ник пак кимна. С пръст и показалец изобрази символа „о’кей“.

— За Канзас ли? Ник поклати глава.

— Закъдето си искаме?

Ник кимна. „Да. Където си искаме“ — помисли си той, но най-вероятно щяха да тръгнат за Небраска.

— Ей! О’кей! Да! Хайде!

Тръгнаха по шосе № 283 на север и след около два часа и половина на хоризонта започнаха да проблясват светкавици. Бурята ги връхлетя изневиделица, покривайки ги с прозрачна пелена от дъжд. Ник не можеше да чуе гръмотевиците, но виждаше мълниите, които раздираха небето. Бяха така ослепителни, че пред очите му се завъртяха лилаво-синкави кръгове. Когато наближиха Ростън, където Ник възнамеряваше да се отправят на изток по шосе № 64, Дъждът престана и небето се обагри в необичайно, зловещо жълто. Вятърът, който бе духал така свежо в лицето му, също утихна. Ник усети, че става изключително нервен и странно непохватен. Никой не бе му казал, че това състояние е резултат от рязкото падане на атмосферното налягане и e от малкото инстинкти, общи за човека и животните.

Изведнъж Том го задърпа яростно за ръкава. Ник го погледна. Изуми се, като видя, че онзи е съвсем пребледнял и зениците му се бяха разширили.

— Торнадо! Иде торнадо!

Ник се огледа, но не видя нищо. Обърна се пак към Том търсейки начин да го успокои. Ала слабоумният бе изчезнал. Бе подкарал колелото си през полето вдясно от пътя проправяйки криволичеща пътека във високата трева.

„Глупак — помисли си Ник ядно. — Ще счупиш шибаната ос!“

На около четиристотин метра нагоре по черния път, по който бе тръгнал Том, се намираше плевня със силоз. Ник все още нервен и ядосан, сви към полето, прехвърли велосипеда си над телената ограда и също се отправи по черния път към плевнята. Том бе захвърлил колелото си направо на земята, без да го постави на стойката му. Това не се дължеше на обикновена разсеяност, защото Ник го бе видял да я използва няколко пъти преди това. Спътникът му явно бе страшно уплашен.

Обхваналото го чувство на безпокойство го накара да се огледа наоколо и това, което видя, смрази кръвта му.

На запад се стелеше зловеща тъмнина. Не беше облак, а по-скоро пълна липса на светлина. Приличаше на фуния, която на пръв поглед изглеждаше поне хиляда метра висока. Върхът беше по-широк от основата, която не докосваше земята. Над нея дори облаците се разпръсваха, сякаш притежаваше някаква невероятна способност да отблъсква.

Ник видя как на около километър разстояние от него фунията докосна земята и продълговата синя сграда с ламаринен покрив — вероятно склад за автоматериали или за дървени трупи — експлодира. Не чу яростния трясък, но усети силните вибрации, които го накараха да се олюлее. А и сградата се срути не навън, а навътре, сякаш фунията 6е внезапно всмукала въздуха от нея. В следващия момент покривът се прекърши на две. Парчета от него се разхвърчаха нависоко и Ник, смаян от гледката, проследи полета им.

„Пред очите ми е видение от най-страшните ми кошмари — помисли си той, — и то изобщо не е човек, макар понякога да приема човешки образ. То е всъщност торнадо. Един адски, черен, могъщ вихър, който се надига от запад и поглъща всичко и всекиго, имал нещастието да застане на пътя му. То е…“

Някой го сграбчи за двете ръце, вдигна го и го отнесе в плевнята. Ник видя, че това бе Том Кълън, което го изненада за момент. Бурята така го беше изплашила, че изобщо бе забравил за съществуването на Том.

— Долу! — извика запъхтян слабоумният. — Бързо! Бързо! О, Боже мили! Торнадо! Торнадо!

Най-сетне Ник дойде на себе си, излезе от вцепенението, в което бе изпаднал, и почувства как го връхлита страх. Осъзна къде е и с кого. Остави се Том да го води надолу към избата и в този момент усети странни, тътнещи вибрации. Тогава за пръв и последен път в живота си долови нещо подобно на звук. Беше като нестихваща болка в центъра на мозъка му. Докато слизаше по стълбите заедно с Том, видя гледка, която никога нямаше да забрави. Гредите, с които бе изградена плевнята, се откъртваха една по една и се понасяха към небето, покрито с облаци, сякаш бяха изгнили черни зъби, изтръгвани с корен от невидими клещи. Сламата, разпръсната по пода, започна да се издига и върти в множество миниатюрни вихрушки-фунии. Тътнещите вибрации ставаха все по-мощни.

Том отвори някаква тежка дъбова врата и го побутна да влезе. Лъхна ги миризмата на гнилоч и плесен. В последния миг, преди светлината да изчезне съвсем, Ник забеляза, че Щяха да делят това убежище от бурята с няколко изгризани от плъховете трупове. Слабоумният затвори вратата и настъпи непрогледен мрак. Вибрациите някак отслабнаха, но още се долавяха.

Панически страх обгърна Ник като наметало. В тъмнината сетивните му възприятия се свеждаха до това, което можеше да се помирише и докосне, а всичко заобикалящо то само пораждаше допълнителна тревога в него. Чувстваше постоянните вибрации на пода под себе си и долавяше миризмата на смърт.

Том намери ръката му в тъмнината. Ник го притегли към себе си. Усети, че спътникът му трепери, но не можеше да разбере дали плаче, или се опитва да му каже нещо. Тази мисъл донякъде го успокои и Ник го прегърна. Том му отвърна със същия жест. Двамата стояха прави в мрака, притиснати един до друг.

Вибрациите под тях се усилваха все повече. Глухонемият имаше чувството, че дори въздухът трепти. Том се притисна още по-силно към него. Глух и сляп, Ник стоеше в ужасяващо очакване. Помисли си, че ако Рей Бут бе наранил и другото му око, щеше да е и глух, и ням, и сляп, точно както в този момент. Ако това се беше случило, сигурно щеше отдавна да се е застрелял в главата.

По-късно не му се вярваше, че са прекарали в убежището едва петнадесет минути, макар да бе логично, че щом часовникът му беше в изправност, точно толкова време е минало. Досега никога не бе осъзнавал какво субективно и изплъзващо се явление е времето. Струваше му се, че е изминал поне час, ако не два-три. А докато времето течеше, все повече се убеждаваше, че с Том не са сами в убежището. О, там, разбира се, бяха и труповете. Някой нещастник явно беше довел семейството си долу с надеждата, че щом тук са преживели не едно и две природни бедствия, то може би ще се предпазят и от тази беда — болестта. Но не труповете го безпокояха. За Ник мъртвите бяха неодушевени предмети, не по-различни от стола, килима или пишещата машина. Просто нещо, което запълваше пространството. А той чувстваше присъствието на друго живо същество и все по-ясно разбираше кой, или какво бе всъщност то.

То бе зловещият човек, който оживяваше в сънищата му, чийто дух бе усетил в мрачната сърцевина на торнадото.

Някъде… в ъгъла, а може би и точно зад тях, стоеше тайнственият човек и… ги наблюдаваше. И чакаше. След миг ще ги докосне и двамата ще… Какво? Ще полудеят от страх, разбира се. Онзи ги виждаше в тъмното. Ник беше сигурен в това. Очите му привикваха към мрака, както на котките или като на някое от онези странни непознати същества. Като във филма „Хищник“, например. Да, зловещият човек можеше да вижда такива нюанси на спектъра, каквито бяха невидими за обикновеното човешко око. И сигурно всичко пред очите му течеше бавно и в червено, сякаш целият свят бе потопен във врящ казан с кръв.

В началото Ник ясно разграничаваше това злокобно видение от реалността, но след няколко минути осъзна, че именно това видение е реалността. Имаше чувството, че усеща горещия дъх на зловещия човек във врата си.

Тъкмо се канеше да хукне към вратата, да я отвори и да избяга горе, независимо какво ще му се случи там, когато Том направи точно това. Внезапно вратата на убежището се отвори, вътре нахлу поток от ослепителна светлина и Ник вдигна ръка да прикрие здравото си око. За миг пред погледа му пробяга призрачната сянка на Том, който, препъвайки се, се катереше по стълбите, и Ник също се втурна след него, като слепешком намираше пътя за нагоре. Окото му привикна към светлината едва когато изкачи и последното стъпало.

Помисли си, че в плевнята преди не беше толкова светло, и веднага разбра причината. Нямаше го покривът. Като че ли бе премахнат с почти хирургическа точност — по пода нямаше никакви трески. Отгоре висяха само три големи греди, а всички странични дъски бяха откъртени. Сякаш се намираха в скелета на огромно праисторическо чудовище.

Том не спря нито за миг, за да види какви са пораженията от торнадото. Бягаше така, сякаш го гонеше самият дявол. Обърна се назад само веднъж, с широко, почти смешно ококорени очи. Ник също не се стърпя и погледна през рамо към убежището. Стълбите от старо, изгнило дърво се спускаха в тъмната зейнала дупка. Видя сламата, разпръсната по пода, и четири ръце с пръсти, оглозгани до кокал от плъховете.

Дори да имаше някой долу, Ник не го съгледа.

Нито пък искаше да го види.

Побърза да последва Том навън.

Слабоумният стоеше треперещ до колелото си. Ник за миг се изуми как торнадото, което бе унищожило плевнята, не бе докоснало велосипедите им. Тогава забеляза, че младият мъж плаче. Приближи се до него и го прегърна. Том гледаше с широко отворени очи към счупената двукрила врата на плевнята. Ник направи знак „всичко е наред“. Том го забеляза, но не се усмихна, както се надяваше Ник, а пак се вторачи в плевнята. Погледът му беше празен, което никак не се хареса на глухонемия.

— Там имаше някой — каза внезапно малоумният.

Ник се усмихна, но усмивката замръзна на устните му. Разбра, че не може да се преструва. Посочи себе си, после Том и направи отривисто движение, разсичайки въздуха с длан.

— Не. Освен нас двамата. Някой друг. Някой, който дойде с торнадото.

Ник вдигна рамене.

— Може ли да тръгваме сега? Моля те. — Глухонемият кимна.

Изкараха велосипедите си на шосето, като използваха пътеката от стъпкана трева и разровена пръст, която бе проправило торнадото. Бе поело разрушителния си път от източната страна на Ростън, бе прекосило шосе № 283 и оттам бе тръгнало на запад, разкъсвайки телената ограда край пътя и кабелите с високо напрежение, сякаш бяха струни на пиано. После бе заобиколило плевнята вляво от тях и бе минало право през къщата, която се намираше доскоро — пред плевнята. Четиристотин метра по-нататък пътят му внезапно свършваше. Облаците вече се разкъсваха, макар че продължаваше да вали лек, освежителен дъждец. Чуваше се безгрижната песен на птичките.

Ник наблюдаваше как големите мускули на Том опънаха дочената риза, когато слабоумният вдигна колелото си над останките от телената ограда край пътя. „Този човек спаси живота ми — помисли си. — Никога не бях виждал торнадо. Ако не го бях взел със себе си, както първоначално възнамерявах, сега щях да съм мъртъв.“

Той също прехвърли велосипеда си от другата страна на разкъсаната мрежа, потупа Том по рамото и му се усмихна.

„Трябва да намерим още някого. Трябва — помисли си той. — Дори само за да му благодаря. И да му кажа името си. Той още не знае името ми, защото не може да чете.“

Спря за миг, поразен от тази мисъл. После двамата се качиха на велосипедите си и потеглиха.

Тази нощ прекараха на игрището на „Малката лига“ в Ростън. Небето беше безоблачно и звездно. Ник заспа бързо и не сънува. Събуди се при изгрев слънце с мисълта колко прекрасно е, че до него има друг човек и как това променя всичко.

В Небраска наистина имаше град на име Полк Каунти. В първия миг това го изненада. Все пак доста бе пътувал през последните години и най-вероятно някой му бе споменал, че Полк Каунти съществува и този факт бе останал в подсъзнанието му. Имаше и шосе № 30. Но все още не можеше да повярва, не и в това ясно слънчево утро, че наистина ще намерят някаква стара негърка, седнала на верандата пред къщата си насред поле, засято с царевица, да пее химни, акомпанирайки си на китара. Не вярваше във видения и в предчувствия. Но му се струваше важно да не престава да търси други оцелели. В известен смисъл и той, като Франи Голдсмит и Стю Редман, желаеше отново да живее в общност от хора. Докато това станеше, целият свят щеше да му се струва чужд и объркан. Опасността дебнеше отвсякъде. Не можеше да се види с просто око, но Ник я предусещаше, както бе усетил присъствието на зловещия човек в мрачното подземие вчера. Тя можеше да те изненада в някоя къща или зад следващия завой на пътя. Може би се криеше под колите и камионите, които задръстваха магистралите. А ако я нямаше там, то със сигурност се бе спотаила в календара, в следващите две-три страници. „Опасност“ сякаш шепнеше всяка фибра от тялото му. ОТКЛОНЕНИЕ. СЛЕДВАТ 60 КИЛОМЕТРА ЛОШ ПЪТ. НЕ НОСИМ ОТГОВОРНОСТ ЗА ВОДАЧИТЕ, КОИТО ПРОДЪЛЖАТ НАТАТЪК.

Това чувство се дължеше отчасти на страхотния, зашеметяващ шок от пълната липса на хора. В Шойо това не правеше толкова голямо впечатление. Нямаше значение, че градчето бе съвсем пусто, защото беше толкова малко в сравнение с целия останал свят. Но когато тръгна на път, сякаш… Спомни си филм на Уолт Дисни, посветен на природата, който бе гледал като дете. Едно-единствено лале изпълваше целия екран, толкова красиво, че човек затаяваше дъх. В следващия кадър камерата се преместваше с шеметна бързина и пред очите ти се появяваше цяло море от лалета. Направо ти вземаше ума. Настъпваше абсолютно претоварване на всичките ти сетивни органи, някъде вътре ставаше късо съединение и връзките се прекъсваха. Идваше ти твърде много. Точно като това пътуване. Шойо опустя, но с това Ник щеше все някак да свикне. Ала пусти се оказаха и Макнаб и Тексаркана и Спенсървил. Ардмор бе изгорял до основи. Пътувайки на север по шосе № 81, бе срещнал единствено елени. На два пъти видя следи, вероятно оставени от други хора — огнище, горяло поне преди два дни, и застрелян елен. Но не и хора. Това беше достатъчно да го изкара от релси. Постепенно осъзнаваше с какви мащаби е бедствието. Тук не ставаше въпрос просто за Шойо, Макнаб или Тексаркана, а за Америка, сякаш тя бе изхвърлена на бунището консервена кутия, на дъното на която се търкаляха няколко забравени грахови зърна. А може би катастрофата е засегнала целия свят. От тази мисъл на Ник му се завиваше свят и му ставаше лошо, затова направо се отказа да разсъждава по този въпрос.

Вместо това разгърна картата. Ако не спираха да пътуват, може би групата им щеше да нарасне като снежна топка, търкаляща се надолу по склон. Ако имаха късмет, можеха да вземат още някого със себе си по пътя за Небраска или те самите да се присъединят към по-голяма група. Вероятно след Небраска щяха да се отправят в друга посока. Това бе като кръстоносен поход с незнайна, неясна никому цел.

„Ще тръгнем на североизток — помисли си той, — през щата Канзас.“ Шосе № 35 ще ги отведе до 81-во, което в Суидхолм, Небраска, се пресичаше под прав ъгъл с магистрала № 92. Друга магистрала, № 30, свързваше двете шосета като хипотенузата на правоъгълен триъгълник. Някъде в този триъгълник се намираше земята на неговите сънища.

Като си помислеше за това, го обхващаше странна, трепетна възбуда.

Някакво раздвижване го накара да вдигне поглед. Том бе седнал и търкаше очите си. Устата му бе раззината в широка прозявка. Ник му се усмихна и младият мъж му отвърна със същото.

— И днес ли ще пътуваме? — попита Том и Ник кимна. — Ей, че хубаво. Обичам да си карам колелото. Бога ми, да! Надявам се никога да не спираме!

Докато прибираше картата, глухонемият си помисли: „Кой знае? Може желанието ти да се сбъдне.“

Завиха на изток още сутринта, а обядваха на кръстопът недалеч от границата между щатите Канзас и Оклахома. Беше 7 юли и времето бе горещо.

Малко преди да спрат за обяд, Том рязко натисна спирачките, както имаше навика да прави. Беше се вторачил в крайпътна табела с надпис: „НАПУСКАТЕ ХАРПЪР КАУНТИ, ОКЛАХОМА И НАВЛИЗАТЕ В УУДС КАУНТИ, ОКЛАХОМА.“

— Това мога да го прочета — каза Том и ако Ник можеше да чува, сигурно щеше да му се стори хем смешен, хем трогателен патетичния начин, по който слабоумният го издекламира на глас. След това го попита: — Знаеш ли какво, господине?

Ник поклати глава.

— През живота си не съм напускал Харпър Каунти, Боже мили, не, не и Том Кълън. Веднъж татко ме доведе тук и ми показа този знак. Каза ми, че ако някога ме види да минавам от другата му страна, ще ми съдере кожата. Искрено се надявам, че няма да ни спипа там, в Уудс Каунти, а?

Ник категорично поклати глава.

— А Канзас в Уудс Каунти ли е? Ник пак поклати отрицателно глава.

— Но първо ще отидем в Уудс Каунти, така ли? Ник кимна.

Очите на Том засияха.

— Това ли е светът?

Ник не го разбра. Намръщи се… вдигна рамене.

— Имам предвид света. В света ли навлизаме сега, господине? — Том се поколеба, после добави с неуверена сериозност: — Уудс ли е думата за свят?

Ник бавно кимна с глава.

— Добре — промълви слабоумният. После остана още миг загледан в надписа, изтри една сълза от бузата си, качи се на колелото. — Добре, да вървим. — И прекоси границата, без да каже нито дума повече. Ник го последва.

Озоваха се в Канзас малко преди да падне мрак. След вечерята Том бе уморен и кисел. Искаше да си поиграе с количките си. Искаше да гледа телевизия. Не искал да кара колело повече, защото го боляло дупето. Нямаше представа що е това щатска граница и не изпита трепетна радост като Ник, когато минаха покрай друга табела с надпис: „НАВЛИЗАТЕ В ЩАТА КАНЗАС“. Вече бе станало толкова тъмно, че белите букви сякаш се носеха като призраци из въздуха, на сантиметри над кафявата табела.

Спряха да нощуват на четиристотин метра след границата, под водна кула с високи стоманени подпори, подобна на марсианеца на Хърбърт Уелс. Том заспа, щом пропълзя в спалния си чувал. Ник остана да погледа звездите. Мракът над земята бе непрогледен, а за глухонемия и тишината бе абсолютна. Малко преди да се мушне в чувала си, един гарван кацна на близката ограда. Ник имаше чувството, че го наблюдава. Черните му очички бяха оградени с кървави линии — като отражение на огромната, оранжева луна, която внезапно бе изгряла. Нещо в птицата не му хареса и Ник я замери с буца пръст. Гарванът размаха крила, втренчи за момент презрителен поглед в него и изчезна в нощта.

Тази нощ той сънува човека без лице, който стоеше на покрива на висока сграда, с протегнати на изток ръце. После му се присъни царевицата, по-висока от човешки бой, и музика. Този път вече знаеше, че е музика и че някой свири на китара. Събуди се призори с болезнено пълен мехур, като думите продължаваха да звучат в съзнанието му:

Аз съм майка Абигейл… ела при мен по всяко време.

По-късно същия следобед, докато пътуваха на изток през Команч Каунти по магистрала № 160, спряха изумени, когато видяха малко стадо бизони, вероятно не повече от дузина, да пресича спокойно шосето, търсейки трева за паша. От северната страна на пътя имаше телена ограда, която животните явно бяха разкъсали.

— Какви са тия? — попита изплашено Том. — Това не са крави!

И понеже Ник не можеше да говори, а Том — да чете, нямаше как да му се обясни. Беше 8 юли 1990 и тази нощ те спаха в полето на шейсетина километра западно от Диърхед.

Беше 9 юли и двамата обядваха в сянката на голям, величествен бряст в двора на полуизгоряла фермерска къща. В едната си ръка Том държеше кренвирш от консерва, а с другата вкарваше и изкарваше колички от гаража. Повтаряше безспир рефрена на една известна песен. Ник бе научил думите наизуст, следейки движението на устните на Том. „Скъпа, де го твоят мъж? Той е гооотин мъж. Скъпа, де го твоят мъж?“

Ник се чувстваше потиснат и зашеметен от мащабите на родната си страна. Едва сега осъзнаваше колко лесно е да вдигнеш палец към пътя и рано или късно да ти излезе късметът. Ще спре някоя кола, карана обикновено от мъж, стиснал кутия бира между краката си. Ще те попита закъде си тръгнал и ти ще му подадеш листчето, което държиш винаги подръка в джоба на ризата си, на което си написал:

„Здравейте, казвам се Ник Андрос. Глухоням съм. Извинявайте. Отивам в… Много ви благодаря, че ме взехте. Мога да чета по устните ви.“ И толкоз. И ако човекът не страдаше от някакви предубеждения спрямо глухонемите, а на такива хора му се беше случвало да попада, макар и рядко, той се качваше и колата го откарваше там, където искаше. Колата поглъщаше километрите и ги изхвърляше през ауспуха си, С нея човек сякаш се телепортираше. Колата правеше да изглеждат нищожни разстоянията на картата. Но не разполагаха с автомобил, с който, ако караха внимателно, биха изминали поне сто и четиридесет, сто и петдесет километра. А когато шосето станеше непроходимо, просто щяха да изоставят колата, да повървят малко и да намерят друга, Без превозно средство бяха точно като дребни мравки, които щъкат нагоре-надолу по гърдите на повален гигант, безспирно тичайки от едното зърно до другото. Затова Ник често си мечтаеше, че следващата му среща с жив човек, ако такава изобщо има, ще се осъществи точно като в безгрижните дни, когато пътуваше на стоп. На върха на хълма ще се появят познатите искрящи пламъчета от отражението на слънцето в бронята, които заслепяват, но и радват очите, Ще се появи съвсем обикновена марка американска кола — „Чеви Бискейн“ или „Понтиак Темпест“ например, произведена в добрия, стар Детройт. В мечтите му никога не се появяваше хонда, мазда или юго. Американската красавица ще спре и той ще види мъжа зад кормилото, нахакано подпрял почернял от слънцето лакът на прозореца. Човекът с усмивка ще им каже:

— Пресвети Боже! Момчета! Какъв късметлия съм, че ви срещам! Скачайте бързо вътре! Качвайте се и да потегляме!

Но този ден не срещнаха никого, а на 10 юли попаднаха на Джули Лори.

Времето пак беше ужасно горещо. Голи до кръста, упорито въртяха педалите почти целия следобед. И двамата бяха почернели и приличаха на индианци. Днес бяха изминали доста малко разстояние заради ябълките. Заради проклетите зелени ябълки.

Откриха старо дърво в една ферма. Ябълките бяха зелени, дребни и кисели, но понеже отдавна не бяха яли пресен плод и на двамата им се сториха божествени на вкус. Ник си наложи да не изяде повече от две, но Том излапа шест една след друга, изгризвайки ги докрай. Не обърна внимание на знаците, които му правеше Ник. Когато си наумеше нещо, Том Кълън ставаше неприятен като четиригодишно, твърдоглаво хлапе.

От единадесет сутринта Том имаше разстройство. Потеше се обилно, пъшкаше, слизаше от колелото и го буташе нагоре и по най-малкия баир. Въпреки голямото си раздразнение от това, че напредваха така бавно, Ник не можеше да не се посмее, макар и с известна тъга, на ситуацията.

Пристигнаха в Прат в четири часа и глухонемият реши, че им стига за днес. Том се пльосна с въздишка на облекчение на една пейка и моментално заспа. Ник го остави и тръгна да търси аптека по търговската улица. Ще вземе шише пептобисмол и ще даде на Том от лекарството, когато той се събуди. Ако се наложи, ще го накара да изпие цялото, за да се оправи по-скоро. Искаше му се на следващия ден да наваксат пропуснатото.

Намери дрогерия до градския театър. Прекрачи прага и спря за миг, вдъхвайки знойния, застоял въздух. Освен миризмата на непроветрено долови и друг остри, натрапчиви миризми, най-вече на парфюм. Може би някое шише се бе пръснало от горещината.

Ник се огледа. Търсеше рафтовете с лекарствата за стомах. Зачуди се дали и пептобисмолът не се разваля от горещината. Е, това сигурно ще бъде отбелязано в упътването. Пред очите му се мярна някакъв манекен и на известно разстояние от него забеляза това, което търсеше. Направи две стъпки към рафта, когато му хрумна, че никога досега не е виждал манекен в дрогерия.

Погледна отново в посока към него и видя Джули Лори.

Тя стоеше абсолютно неподвижно, с шише парфюм в едната ръка и стъклената му капачка в другата. Тъмносините й очи бяха широко отворени от почуда. Кестенявата й коса, прибрана назад, бе вързана с копринен шал, който висеше до кръста й. Носеше къса розова блуза и дънкови панталонки, отрязани толкова високо, че приличаха по-скоро на пликчета. Челото й бе осеяно с пъпки, а и на брадата й бе излязла една доста голяма.

Двамата с Ник замръзнаха на местата си, втренчили поглед един в друг. В този момент момичето изпусна шишенцето с парфюм, което се счупи със силен трясък и в напечената като оранжерия аптека се размириса като в погребално бюро.

— Господи, ти истински ли си? — попита тя с треперещ глас.

Сърцето на Ник заби до пръсване. Усети как кръвта му пулсира лудо в слепоочията. Дори картината пред очите му се размаза и някакви светли точици затанцуваха пред погледа му.

Той кимна.

— Не си призрак?

Ник поклати отрицателно глава.

— Тогава кажи нещо. Ако не си призрак, кажи една дума поне.

Ник сложи ръка на устата си, после на гърлото си.

— Това пък какво значи? — Гласът й вече звучеше истерично. Ник не можеше да чуе това… но добре разбираше какво изпитваше девойката — беше изписано на лицето й. Не смееше да пристъпи към нея, защото предполагаше, че тя ще побегне. Не че я беше страх да срещне друго човешко същество. По-скоро се страхуваше, че полудява, че халюцинира. Ник отново се почувства в безизходица. Само ако можеше да говори…

Вместо това отново разигра познатата пантомима. Само това можеше да направи. Този път момичето разбра.

— Не можеш да говориш! Ти си глухоням! Ник кимна.

Тя се изкиска пискливо, по-скоро от притеснение.

— Искаш да кажеш, че най-сетне се появява жив човек и се оказва глухоням!

Ник вдигна рамене и се усмихна кисело.

— Е — въздъхна тя, приближавайки се към него, — поне си симпатичен. И това е нещо. — Хвана го за ръката. Гърдите й почти го докоснаха. Беше се поляла поне с три различни парфюма. А освен тях Ник усети и неприятната миризма на пот.

— Казвам се Джули. Джули Лори. А ти? — Тя пак се изкиска. — Не можеш да ми кажеш? Горкичкият. — Тя се наведе още по-близо и гърдите и се допряха до ръката му.

Ник усети, че го заливат горещи вълни. „Какво толкова, по дяволите? Та тя е още дете!“ — помисли си смутено той.

Освободи ръката си от нейната, извади бележника от джоба си и започна да пише. Тя веднага се наведе над рамото му за да прочете написаното. Не носеше сутиен. О, Господи!

Бързо бе преодоляла страха си. Буквите на листа започнаха да се разкривяват.

— О, я гледай ти! — възкликна тя, като го видя, че пише, сякаш Ник бе маймуна, овладяла някой особено труден трик. Той гледаше в бележника и затова не „чу“ думите й, но усети горещия й дъх на врата си.

„Казвам се Ник Андрос. Глухоням съм. Пътувам с друг човек, който се казва Том Кълън и е бавноразвиващ се. Не може да чете и не разбира повечето от нещата, които се опитвам да му покажа със знаци, освен ако са съвсем елементарни. Тръгнали сме за Небраска, защото смятаме, че там има и други хора. Ела с нас, ако искаш.“

— Разбира се — съгласи се девойката веднага, но се сети, че той е глухоням, и го попита, като старателно изговаряше отделните думи. — Можеш ли да четеш по устните ми?

Ник кимна.

— Добре. Така се радвам, че те виждам, хич не ми пука, че си глухоням, а другият — слабоумен. Тук е страшничко. Откак спря електричеството, не мога да спя нощем. — На лицето й се появи гримаса на мъченица, по-подходяща за героиня от някой телевизионен сериал отколкото за истински страдащ човек. — Мама и татко умряха преди две седмици. Всички умряха, с изключение на мен. Чувствам се толкова самотна. — Тя изхълца и се хвърли на врата му. Започна да се притиска към него, разигравайки някаква гнусна пародия на човешка скръб.

Когато Ник отново видя лицето й, очите й бяха съвсем сухи и искряха.

— Хей, хайде да го направим — каза му. — Готин си.

Ник зяпна. „Не мога да повярвам“ — помисли си.

Ала това бе самата действителност. Тя започна да му откопчава колана.

— Хайде, давай. Вземам хапчета против забременяване така че няма никаква опасност. — След кратка пауза го. попита: — А ти можеш ли? Искам да кажа, че като не умееш да говориш, това не значи, че не можеш да…

Ник протегна ръце към нея, вероятно с намерението да я хване за раменете, но вместо това те се озоваха на гърдите й. Това сложи край на всякаква съпротива от негова страна Вече не можеше и да мисли свързано. Легна върху нея на пода и я облада.

Когато приключиха, отиде до вратата и погледна навън закопчавайки колана си. Том продължаваше да спи на пейката, глух и сляп за окръжаващия го свят. Джули се приближи с ново шише парфюм в ръка.

— Това ли е слабоумният?

Ник кимна, макар че думата никак не му харесваше Звучеше жестоко.

Джули започна да му разказва за себе си и Ник се успокои, като научи, че тя е на седемнадесет, почти колкото него. Майка й и приятелките й я наричали Ейнджъл, защото била много младолика. Разказа му много неща през следващия час и Ник установи, че му е невъзможно да отдели лъжата от истината… или от мечтите й. Може би е чакала някого точно като него — който никога не ще може да спре безкрайния й монолог. Очите му се умориха да следи постоянното движение на начервените й в розово устни. Но ако отместеше поглед макар и само за миг, за да види дали Том се е събудил, тя докосваше бузата му и го караше да продължава да я „слуша“. Искаше той да „чуе“ всичко, да не пропусне нищо. След известно време Ник започна да се дразни, после тя му се стори досадна. Само след един час прекаран заедно с нея, с изненада откри, че вече съжалява задето изобщо я е срещнал и се надява тя да промени решението си и да не приеме поканата му.

Падала си по рокмузиката и марихуаната. Имала приятел, на когото му писнало от тъпаците в училището и затова прекъснал ученето и се записал във флотата миналия април

Оттогава не го била виждала, но му пишела всяка седмица. Заедно с двете си приятелки, Рут Хонингер и Мери Бет Гуч, ходила на всички концерти в Уичита, а миналия септември отишли на стоп до Канзас за концерта на Ван Хален и на „Чудовищата на хевиметала“. Твърдеше, че се е чукала с басиста на Докън и каза, че това било „най-адски суперпреживяването“ в живота й. Просто „плакала и плакала“, когато майка й и баща й умрели в едно денонощие, макар майка й да била „отвратителна моралистка“, а баща и да бил „адски спечен“ по отношение на Рони, приятеля й, дето напуснал града и отишъл във флотата. Възнамерявала да стане козметичка в Уичита, когато свършела гимназия, или „да се отнеса в Холивуд и да си намеря работа в ония фирми, дето оправят къщите на звездите, щото съм най-адски супер по вътрешното обзавеждане и Мери Бет каза, че ще дойде с мене“.

В този момент явно си спомни, че Мери Бет Гуч е мъртва и че е загубила вече всякаква възможност да стане козметичка или специалист по вътрешен дизайн. Това сякаш успя да я разстрои истински. Ала тя не избухна в ридания, само от очите й капнаха няколко сълзи.

Когато потокът от думи взе да попресъхва, поне временно, тя отново му каза, че й се иска „да го направим“, както се изрази срамежливо. Ник поклати глава и тя се нацупи.

— Може би все пак няма да дойда с вас.

Ник вдигна рамене.

— Тъп глухар такъв — изсъска тя с изненадваща злоба. Очите й яростно заблестяха. После се усмихна и каза: — Не исках да те засегна. Просто се пошегувах.

Ник я погледна безизразно. Бяха го обиждали и по-жестоко, но в нея имаше нещо, което никак не му харесваше. Бе нервна и някак си неуравновесена. Ако я ядоса, тя няма да вика или да го удари през лицето. О, не, ще го дере с нокти. Изведнъж Ник разбра, че го е излъгала за възрастта си. Не бе на седемнадесет, четиринадесет или двадесет и една. Можеше да е на каквато възраст на тебе ти се поискаше да бъде… стига ти да я желаеш повече, отколкото тя тебе, стига ти да имаш нужда от нея повече отколкото тя от тебе. Искаше да мине за сексуално активна личност, но Ник си помисли, че желанието й за секс бе външна проява на нещо скрито дълбоко в личността й… беше симптом за нещо. А думата „симптом“ се използваше във връзка с болест, нали? Да не би да си мислеше, че тя е болна? Да, в известен смисъл точно така мислеше. Притесни се от това какъв ефект щеше да има Джули върху Том.

— Ей, приятелят ти се събужда!

Ник погледна навън. Да, Том беше седнал на пейката, чешеше се по главата и се оглеждаше. Ник се сети за лекарството.

— Хей, здрасти — извика възбудено девойката и се затича по улицата към слабоумния, а гърдите й под късата памучна блузка се разтресоха. Том така ококори очи, че малко им оставаше да изскочат от орбитите си.

— Здрасти? — каза той бавно с почти въпросителна интонация и погледна към приятеля си за обяснение.

Ник се опита да прикрие тревогата си и само кимна.

— Казвам се Джули. Как си, сладурче?

Потънал в мисли и с дълбоко чувство на безпокойство Ник се запъти обратно към дрогерията, за да вземе лекарството, от което се нуждаеше Том.

— Ъ-ъ — поклати глава Том и се дръпна назад. — Ъ-ъ, не искам. Том Кълън не обича лекарства, Боже мили, не. Имат ужасен вкус.

Ник го изгледа ядно. Чувстваше се безсилен. Обърна се към Джули и погледите им се срещнаха. Очите й пак искряха злобно, както когато го бе нарекла глухар. Това не бе добронамерена закачка, а проява на жестокост. Така можеше да гледа само човек, който няма никакво чувство за хумор, а възнамерява да пусне някаква дразнеща шега.

— Правилно, Том, не го пий. Това е отрова.

Ник зина от изненада. Джули му се ухили, предизвикателно сложила ръце на кръста си. Това вероятно бе дребното й отмъщение, задето й бе отказал да прави секс с нея втори път.

Ник се обърна към Том и сам отпи от шишето с лекарството. Усещаше как слепоочията му пулсират от яд. Подаде шишето на Том, но той все още го гледаше с подозрение.

— Не, ъ-ъ, Том Кълън не пие отрова. — Ник разбра, че Том наистина бе изплашен, и гневът му към момичето нарасна още повече. — Татко ми е казал това. Татко каза, че щом убива плъховете в обора, ще убие и Том! Никаква отрова!

Ник се полуизвърна към Джули. Самодоволната й усмивка го изкара от кожата му. Замахна и я удари през лицето с опакото на ръката си. Том уплашено облещи очи.

— Тииии… — подхвана тя, но в първия момент не можа да намери думи, за да продължи. Лицето й се покри с червенина и тя изведнъж заприлича на мършава, злобна глезла. — Глух идиот такъв! Това беше шега, лайно такова! Не можеш да ме удряш! Не можеш да ме удряш, проклетнико!

Хвърли се отгоре му, но той я блъсна силно. Джули падна на задника си и впи поглед в него, оголила зъби, сякаш щеше да заръмжи всеки момент. — Ще ти откъсна топките — изсъска тя. — Не може да ме удряш.

С треперещи ръце Ник извади химикалката си и написа нещо в тефтерчето си с едри, разкривени букви. Главата му се пръскаше от болка. Откъсна листа и й го подаде. Гледайки го ядно, тя му блъсна ръката и листът падна. Ник се наведе, взе го, хвана я за врата и насила й навря листа в лицето. Том се бе свил на пейката и скимтеше от страх.

— Добре, добре! — изкрещя тя. — Ще прочета скапаната ти бележка!

На листа имаше само четири думи: „Ти не ни трябваш“.

— Майната ви! — изрева тя, отскубвайки се. Отстъпи на няколко крачки от него. Очите й бяха така сини и широко отворени както когато я видя за пръв път в аптеката, но сега в тях се четеше единствено омраза. Ник се почувства уморен. От всички хора на земята защо точно тя бе жива?

— Няма да остана тук — каза Джули Лори. — Ще тръгна. И ти не можеш да ме спреш.

Можеше. Нима тя не бе разбрала това? „Не — помисли си Ник, — не беше.“ За нея тази история се разиграваше като по холивудски сценарий за филм на ужасите, в който Джули Лори играеше главната роля. Според този сценарий тя винаги получаваше това, което искаше.

Ник извади пистолета си и го насочи към краката й. Девойката застана съвсем неподвижно, червенината се отдръпна от лицето й. Изражението в очите й се промени. Тя самата изглеждаше различна, най-сетне съвсем истинска. В живота й изведнъж се бе появило нещо, което не бе в състояние да манипулира в своя полза. Пистолет. Ник почувства, че е не само уморен, но и че му прилошава.

— Казах го на шега — промълви тя. — Ще направя каквото поискаш. Честно.

Той й даде знак с пистолета да се маха.

Тя тръгна по улицата, като ги гледаше през рамо. Все повече ускоряваше крачка и накрая побягна. Зави зад ъгъла при първата пресечка и изчезна. Ник прибра пистолета си, Целият трепереше. Чувстваше се мръсен и потиснат, сякаш Джули Лори не бе човешко същество, а един от онези студенокръвни, пълзящи бръмбари, които се крият под дънерите на падналите дървета.

Обърна се и видя, че Том е изчезнал.

Затича се по обляната в слънце улица. Главата му туптеше и страшно го болеше окото, наранено от Рей Бут. Откри Том след повече от двадесет минути. Беше се свил до задния вход на една къща на две преки от главната улица. Седеше на земята, притиснал количките до гърдите си. Когато видя Ник, се разплака.

— Моля те не ме карай да пия от нея, моля те не карай Том Кълън да пие отрова, Боже мили, моля те. Татко каза, че щом убива плъховете, ще убие и мен… Моооля те!

Ник видя, че все още държи шишето с лекарството в едната си ръка. Хвърли го надалече и разпери ръце пред Том. Разстройството щеше да му мине от само себе си. Много ти благодаря, Джули.

Том слезе по стълбите, хълцайки.

— Извинявай — повтаряше той. — Том Кълън ти се извинява.

Върнаха се заедно на главната улица… и замръзнаха на местата си. И двата велосипеда лежаха на земята. Гумите им бяха срязани и всичко, което носеха със себе си, бе разпиляно по платното.

Точно в този миг нещо профуча край лицето на Ник. Том извика и хукна да бяга. Ник се заоглежда учудено. Случайно забеляза дулото на пушка, подаващо се от прозорец на втория етаж на хотел „Прат“ в мига, когато бе изстрелян и вторият куршум. Нещо като свръхскоростна игла за шиене мина през яката на ризата му. Той хукна след Том.

Не разбра дали Джули продължи да стреля. Единственото което разбра със сигурност, когато настигна Том, бе, че двамата са невредими. „Поне се отървахме от този дявол — помисли си той, — но и това се оказа само донякъде вярно.“

Нощта прекараха в една плевня на пет километра северно от Прат. Том сънуваше кошмари и често будеше Ник, за да търси утеха от него. Пристигнаха в Юка на следващия ден към единадесет и намериха две хубави колела в един магазин за спортни стоки. Ник вече се бе посъвзел от срещата с Джули. Реши да се доекипират в Грейт Бенд, където смяташе, че ще пристигнат най-късно до 14 юли.

Точно в три без четвърт следобед на 12 юли той забеляза някакво проблясване в огледалото за обратно виждане. Спря, а Том, който караше зад него, се бе заплеснал нанякъде и му прегази крака, но Ник сякаш нищо не усети. Обърна се и видя, че светлината се бе появила точно на хълма зад тях като звезда посред бял ден, която заслепяваше, но и радваше очите. Не можеше да повярва на единственото си зрящо око. По нанадолнището се носеше бавно, заобикаляйки препречилите пътя коли, като минаваше от едното в другото платно, стар модел пикап „Чеви“, произведен в добрия, стар Детройт.

Колата намали и спря до тях. Том махаше усърдно към нея през цялото време, ала Ник не можа да реагира. За миг, преди да се покаже шофьорът, си помисли, че сега ще види зад волана Джули с нейната злобна, победоносна усмивка. Тя ще носи пушката със себе си и този път няма начин да не улучи. В света не съществува ярост, по-голяма от тази на жена презряна.

Ала шофьорът се оказа мъж на около четиридесет със сламена шапка с втъкнато в синята велурена лента перо. Когато се усмихна, обвеяното му от вятъра и слънцето лице се осея от множество бръчици. Той възкликна:

— Бога ми, колко се радвам, че ви виждам, момчета! Страшно се радвам. Скачайте вътре и да потегляме.

Така Том и Ник се запознаха с Ралф Брентнер.

44.

„Полудявам! Скъпа, не го ли разбираш?“

Май бяха думи от песен на Хюи Смит Пианото. Много стара песен. Ехо от миналото. Как точно беше мелодията? А-а-а-а, та-та-та… ту-ту-ту..л-а-а и така нататък. Преливаща от мъдростта на Хюи Смит Пианото.

— Майната му — промълви той. — Хюи Смит Пианото беше на мода, преди да дойде моето време.

Години след това Джони Ривърс бе записал една от песните на Хюи — „Рокпневмония и буги-вуги грипче“. Лари Ъндърууд я помнеше добре и си помисли, че тя особено подхожда на сегашната ситуация. Добрият, стар Джони Ривърс.

— Майната му и на него — изрази гласно мнението си Лари. Изглеждаше ужасно — като призрак, който се препъва по някакво шосе в Нова Англия. — Де да можех да се върна в шейсетте!

Да, правилно, шейсетте. Страхотни дни бяха! Свободната любов и децата „цветя“. Анди Уархол с очилата си с розови рамки и тъпите му кутии „Брило“. Норман Спинрад, Норман Мейлър, Норман Томас, Норман Рокуел и добрият стар Норман Бейтс от мотела „Бейтс“, хе-хе-хе. Дилан си счупи врата, Бари Макгуайър изпя пресипнало „В навечерието на унищожението“. Даяна Рос повдигна самочувствието на всички бели деца в Америка. „Толкова готини групи имаше тогава — мислеше си Лари замаяно. — Обичам шейсетте. Осемдесетте можеш да си ги навреш в задника.“ Когато ставаше въпрос за рокендрол, шейсетте бяха златната епоха: „Крийм“, „Раскалс“, „Спунфул“, „Бийтълс“, „Ху“…

Лари се спъна, падна и си удари главата.

Пред очите му всичко стана черно, после отново се появи в ярки фрагменти. Той изтри с ръка тънката струйка кръв от слепоочието си. Това нямаше никакво значение. „Майната му“, както казваха в славните и велики дни на шейсет и пета. Какво значение има, че е паднал и си е ударил главата, когато цялата минала седмица не беше спал както трябва, защото непрестанно се пробуждаше от кошмарите. А за добри смяташе онези нощи, когато викът само застиваше в гърлото му. Най-страшно беше, когато се събуждаше от собствения си вик. Това направо го ужасяваше.

Сънуваше, че се намира в тунела „Линкълн“. Някой вървеше подир него. Само че в съня му това не беше Рита, а дяволът, който го следваше по петите с грозна, застинала на лицето усмивка. Дяволът не беше един от труповете, той беше сто пъти по-ужасен от някой оживял мъртвец. Лари побягваше, но бавно, както става в лошите сънища, спъваше се в невидими мъртъвци, които чувстваше, че са втренчили в него стъклени, като на препарираните ловни трофеи, очи от своите коли-гробници в замръзналия завинаги трафик. Колкото и да тичаше, Лари не можеше да избяга, понеже дяволът, зловещият човек, човекът на черната магия виждаше съвсем ясно в тъмното като с инфрачервени очила. Скоро започваше да припява на ухото му:

— Хайде, Лари, давай, заедно ще го напраааавим, Лаааари…

Чувстваше дъха на зловещия човек във врата си и тогава се пробуждаше, опитвайки се да избяга от съня със заседнал като рибена кост на гърлото вик или наистина надаваше толкова силен вик, че можеше да пробуди дори и мъртвите.

През деня зловещият човек се явяваше рядко. Той работеше само на нощни смени. През деня Лари се измъчваше от Адската самота, която разяждаше мозъка му с острите зъби на неуморен гризач, на плъх или може би на невестулка. През деня мислите му се връщаха все към Рита. Непрестанно в съзнанието му се явяваше онзи миг, когато я обърна и видя очите й — очи на животно, постигнато от болезнена и неочаквана смърт — и устата й, която бе покривал с целувки, пълна с зеленикаво повърнато. Тя бе умряла тихо през нощта, в собствения му спален чувал и сега той…

Направо откачаше. Нали така? Точно това ставаше с него. Полудяваше.

— Полудявам — простена Лари. — О, Господи, откачам!

Една част от мозъка му, която все още можеше да разсъждава рационално, му подсказваше, че страховете му са основателни, макар че в момента той най-много страдаше от горещината. След това, което се бе случило на Рита, повече не можа да се качи на мотора. Просто не беше в състояние, сякаш блокираше тотално. Представяше си, че лежи размазан на пътя. Затова и заряза мотоциклета.

Оттогава вървеше пеш. Вече колко дни — четири, осем, девет? Не знаеше. Още от девет часа сутринта горещината беше непоносима. Вече бе четири следобед, слънцето безмилостно печеше откъм гърба му, а той беше без шапка.

Не си спомняше кога точно заряза мотоциклета. Не беше вчера, може би беше предишния ден, но какво значение имаше това? Просто слезе, натисна ръчката за газта и отпусна лоста на съединителя. Мотоциклетът се откъсна от треперещите му ръце, стрелна се като дервиш, изпаднал в транс, и се понесе само на задното си колело по шосе № 9, някъде източно от Конкорд. Лари се опита да си спомни дали градът, в който бе „убил“ мотоциклета си, се казваше Госвил, ала и това сега нямаше никакво значение. В действителност мотоциклетът вече не му вършеше работа. И без това не можеше да го кара с повече от тридесет километра в час, а дори и тогава непрекъснато си представяше как прелита над кормилото и си счупва черепа, или как взима завой без видимост, удря се в някой преобърнат камион и избухва в пламъци. Съвсем скоро светна и малката червена лампичка, сигнализираща за прегряването на двигателя, а на Лари му се стори, че над нея бе изписано със ситни букви „страхливец“. Нима бе имало време, когато мотоциклетът бе за него не само удобно средство за придвижване, а и източник на удоволствие? Нима се бе наслаждавал на скоростта, когато вятърът галеше лицето му, когато пътят загубваше ясните си очертания само на десет сантиметра от петите му? Да. Така беше, докато Рита беше с него, преди Рита да се превърне в две празни очи и уста, пълна със зеленикаво повърнато, тогава наистина го бе карал с удоволствие.

Затова остави мотоциклета да се носи сам с бясна скорост по шосето. Машината прескочи насипа встрани от пътя и падна в обрасло с плевели дере. Лари се приближи до дерето предпазливо, със страх, сякаш моторът можеше изведнъж да се изправи и да го прегази. „Хайде, хайде, копеле, спирай вече“ — помисли си той, ала дълго време моторът продължаваше да бръмчи и да буботи, задното колело да се върти веригата да загребва изсъхнали листа, вдигайки облаци от кафява прах, а от хромирания ауспух да излиза синкав пушек. Дори и в този миг страхът до такава степен го владееше, че Лари очакваше да се случи нещо свръхестествено, например мотоциклетът да се вдигне сам от гроба си и да го премаже… Или че някой следобед ще чуе приближаващия се рев на мотор, ще вдигне поглед и ще види мотоциклета си, този проклет мотоциклет, който не искаше да си умре кротко, да се носи с бясна скорост право към него. Зад кормилото ще бъде зловещият човек, а точно зад него, в бели, копринени, развети от вятъра панталони, ще седи Рита Блекмор, с тебеширенобяло лице, стъклен поглед и коса, суха като царевично листо. Най-сетне моторът започна да се дави, да пухти, да трака и когато замлъкна, Лари погледна към него с известна тъга, сякаш бе убил част от себе си. Без мотора нямаше как да се пребори с тишината, а в известен смисъл тишината беше по-голям враг от ужаса му от смъртта и от страха му да не пострада при катастрофа. Оттогава вървеше все пеш. Бе минал през няколко малки градчета, в които имаше магазини за мотоциклети. На витрините им бяха изложени последните модели, заедно с ключовете. Но ако останеше загледан в тях по-продължително време, започваше да се вижда проснат в локва кръв на шосето — една картина в ярки цветове, подобна на сцените от отвратителните, но инак впечатляващи филми на ужасите на Чарлз Банд, където хората умираха прегазени от огромни камиони, или от грамадни, неизвестни насекоми, които се развиваха в топлото човешко тяло и в един миг пропълзяваха навън, разкъсвайки корема и червата им. Затова Лари подминаваше магазините и продължаваше пътя си блед и треперещ. Продължаваше да върви, а горната му устна и слепоочията му се оросяваха от малки капчици пот.

Отслабна. И как не? Вървеше по цял ден, от изгрев до залез. Не спеше добре. Събуждаше се от кошмарите в четири през нощта, запалваше газената лампа, свиваше се до нея и чакаше да се покаже слънцето, когато не го беше чак толкова страх да тръгне. Когато се стъмнеше и очертанията на шосето почти се загубваха в здрача, той припряно запалваше огън, крадешком, като избягал затворник. После лягаше с чувството на човек, който има в организма си два грама кокаин. Подобно на наркоман не изпитваше глад и ядеше малко. Кокаинът и страхът те карат да забравиш глада. Лари не се беше докосвал до дрогата от онова парти в Калифорния, ала през цялото време изпитваше неописуем ужас. Подскачаше, щом някоя птица изписукаше. А предсмъртният вик на животинче, повалено от по-голям и по-силен хищник, направо му изкарваше ума. Отначало отслабна, после стана кльощав, накрая измършавя. Сега бе на път да се стопи съвсем (казано метафорично). Беше пуснал брада, която бе особено впечатляваща, защото беше доста по-светла от косата му. Очите му бяха хлътнали дълбоко в орбитите си и искряха като очичките на малките, отчаяни животинчета, хванати в капан.

— Полудявам — изстена той отново. Отчаянието в тези думи направо го ужасяваше. Нима бе толкова зле? Преди време имаше един Лари Ъндърууд, който бе издал плоча, станала почти хит. Един Лари Ъндърууд, който бе мечтал да бъде Елтън Джон на своето време… о, Боже, как би се изсмял на това Джери Гарсия… о, Божичко! А сега се бе превърнал в жалко същество, пълзящо нагоре по един хълм на някаква магистрала, някъде в югоизточната част на Ню Хампшир. Влачеше се по корем, пълзеше като влечуго. Онзи, предишният Лари Ъндърууд явно нямаше нищо общо с тази пълзяща твар… тази…

Той се опита да се изправи, но не успя.

— Това е нелепо! — възкликна през смях, но със сълзи на очи.

От другата страна на пътя, на около двеста метра разстояние, се издигаше като някакъв прекрасен мираж бяла, продълговата къща, характерна за тази част на Ню Хампшир. Покривът и первазите й бяха боядисани в зелено. Пред нея се простираше широка зелена морава, която се нуждаеше от окосяване. В единия край на поляната минаваше поточе. Лари долови ромоленото му — един омайващ звук. Покрай моравата се виеше каменна стена, която явно бележеше границите на имота, а до нея на равни интервали, бяха засадени високи брястове. Лари просто щеше да изпълни своя велик световен номер на пълзящата твар и щеше да се довлече до сянката, точно това щеше да направи. И когато се почувстваше малко по-добре… щеше да се изправи на крака, да отиде до поточето, да си пийне и да се измие. Сигурно миришеше ужасно. Ама на кого му пукаше? Кой изобщо можеше да го подуши сега, когато и Рита бе мъртва?

Дали тя все още лежи в онази палатка? Дали се бе подула? Той отново потъна в мрачни мисли. А къде другаде би могла да бъде? Да играе голф с Боб Хоуп в Палм Сприйнгс?

— Господи, та това е ужасно — прошепна Лари и пропълзя на отсрещната страна на пътя. Смяташе, че лесно ще се изправи, щом стигне сянката, но видя, че това ще му коства твърде големи усилия. Все пак събра достатъчно сили, за да се обърне и да хвърли крадешком поглед надолу по шосето, само за да се увери, че мотоциклетът няма да връхлети отгоре му.

На сянка температурата беше поне с пет градуса по-ниска и Лари въздъхна с облекчение. Докосна врата си и бързо отдръпна ръката си, като усети остра болка. Слънчево изгаряне? Да намери „Ксилокаин“. И други подобни глупости. Гори, бебче, гори. Уатс. Спомняш ли си Уатс? Още едно ехо от миналото. Цялата човешка раса бе само силно отекващо ехо от миналото.

— Човече, ти си болен — каза той, подпря глава на грапавия ствол на един бряст и затвори очи. Слънчевите лъчи, които проникваха през клоните на дървото, образуваха червени и черни фигурки зад затворените му клепачи. Ромолящият звук на течаща вода бе напевен и успокояващ. След минутка ще слезе до потока и ще се измие. Само след минутка.

Лари задряма.

Скоро дрямката се превърна в първия му истински дълбок, спокоен сън от много дни насам, неспохождан от кошмари. Отслабналият му гръден кош се повдигаше и се спускаше равномерно. Брадата правеше лицето му да изглежда още по-слабо. Това беше лице на измъчен човек, на самотник като по чудо спасил се от жестоко масово изтребление, което никой не би могъл да си представи. Малко по малко тревожните бръчки по загорялото му лице се поизгладиха. Лари пропадна в най-дълбоките бездни на съня, сви се там на кълбо като речна твар, която търси спасение от лятната жега в хладната дънна кал. Слънцето се спусна по-ниско.

Пищните храсти до поточето се раздвижиха и след малко оттам изскочи едно момче. Беше на тринадесет, а може би на десет години, но високо за възрастта си. Носеше само къси бели шорти. Имаше равномерен червеникавокафяв тен, с изключение на една бяла ивица точно над шортите му. Цялото му тяло бе покрито с ухапвания от комари. В дясната си ръка държеше касапски нож. Острието му беше тридесет сантиметра дълго, с остри зъбци и блестеше ярко на слънцето.

Леко приведено, момчето безшумно се приближи и застана точно зад Лари. Очите му бяха зелено-сини, с цвят на море и леко дръпнати, така че приличаше на китайче. Бяха безизразни, като очите на дивак. Момчето замахна с ножа.

— Не! — чу се тих, но твърд женски глас.

Момчето се полуизвърна, наведе встрани глава, наострило слух, но все още с вдигната ръка. Позата му беше въпросителна, но й издаваше разочарованието му, че са го спрели.

— Ще го наблюдаваме и ще решим — прозвуча отново гласът на жената.

Момчето се поколеба, местейки поглед от ножа към спящия и после пак към ножа с нескрито желание. Накрая се обърна и се скри сред храстите.

Лари спеше непробудно.

Когато се събуди, първо осъзна, че се чувства чудесно. Сетне усети глад. След миг му се стори, че слънцето някак не е на мястото си, сякаш се бе движило в обратната посока. После изпита страхотна нужда да се изпикае.

Изправи се, протегна се със силно изпукване на ставите и разбра, че не просто си беше дремнал, а бе спал през цялата нощ. Погледна часовника си и видя защо слънцето не бе там, където очакваше. Часът бе девет и половина сутринта. Беше гладен като вълк. В голямата бяла къща сигурно имаше храна. Консерви със супа и говеждо. Червата му къркореха.

Преди да се отправи към къщата, той клекна гол до потока и наплиска тялото си с вода. Забеляза колко много е измършавял. Не можеше да я кара така, ако искаше да продължи нататък. Изправи се, избърса се с ризата си и си обу панталона. Над водата стърчаха няколко камъка и той ги използва като брод, за да премине от другата страна. Когато стъпи на отсрещния бряг, изведнъж замръзна на мястото си и се загледа втренчено в гъстите храсти. Страхът, който дремеше в него, откакто се бе събудил, пламна внезапно като изсушен дънер, и пак така бързо угасна. Сигурно в храстите бе някоя лястовица, а може би дори лисица. Нищо повече. Лари се обърна и се отправи през моравата към голямата бяла къща.

Насред поляната в съзнанието му внезапно изскочи една мисъл, както мехурче въздух изплува на повърхността на водата. Тя се зароди без никакви усилия, без фанфарен зов, ала бе толкова съществена, че Лари се вцепени.

Защо не си взе велосипед?

Стоеше неподвижно на поляната, на еднакво разстояние от потока и къщата, поразен от простотата на тази мисъл. Бе вървял пеш, откак „уби“ мотора си. Така се бе изтощил до краен предел и накрая направо бе получил слънчев удар или нещо подобно. А можеше спокойно да си върти педалите, без да си дава зор и досега вече щеше да е стигнал до къщата на брега и да се запасява с продукти.

Разсмя се, отначало съвсем тихичко, за да не наруши абсолютната тишина наоколо. Да се смееш съвсем сам беше още един признак за полудяване. Ала смехът му бе толкова истински, толкова искрен, че безспорно говореше за здрав дух. Толкова напомняше на предишния Лари Ъндърууд, че той накрая се разсмя с пълно гърло. Застанал с ръце на кръста и с лице към небето, се посмя гръмогласно на глупостта си.

Нечии зелено-сини очи го следяха внимателно от най-гъстите храсти на брега на поточето. Проследиха го, когато той продължи през поляната към къщата, все още смеейки се и поклащайки глава. Проследиха го и когато се качи на предната веранда, натисна дръжката на вратата, която се оказа отключена, и влезе вътре. Тогава в храстите се чу същото прошумоляване, което бе накарало Лари да се озърне преди малко. Момчето си проправи път през гъсталака, все така полуголо, с касапския нож в ръка.

Появи се и нечия друга ръка, която леко погали рамото му. Момчето моментално замръзна на мястото си. Жената също излезе на открито. Изобщо не раздвижи храстите, въпреки че беше висока и внушителна на вид. Имаше гъста, лъскава, черна коса с дебели, искрящо бели кичури. Косата й веднага привличаше погледа. Беше вързана на опашка, която се спускаше до гърдите й от едната страна. Когато човек за пръв път видеше тази жена, първо забелязваше колко е висока, после го впечатляваше косата й, и той заковаваше поглед в нея, сякаш чувстваше колко плътен и все пак мек беше косъмът й. Сетне, ако човекът беше мъж, той се опитваше да си представи как би изглеждала свободно пусната, разпиляна по възглавница, огряна от луната. Не можеше да не се запита дали жената е добра в леглото. Ала тя никога не бе лягала с мъж. Беше непорочна. Чакаше някого. Бяха я спохождали странни сънища. Тя отново си зададе въпроса, дали този беше мъжът, когото чакаше.

— Спри за малко — каза на момчето.

Обхвана с ръка измъченото му лице и го доближи към своето, излъчващо спокойствие. Разбираше какво го тревожи толкова.

— Нищо няма да й стане на къщата. Какво би могъл да й направи, Джо?

Момчето се обърна и погледна с тревога и копнеж към постройката.

— Когато си тръгне, ние ще го последваме.

Джо (това не бе истинското му име) вдигна рязко ножа, сякаш се готвеше да го забие в гърдите й. Тя не помръдна, не направи опит да се предпази или да побегне и момчето бавно отпусна ръката си. Обърна се и замахна няколко пъти в посока към къщата.

— Не, няма да го направиш. Защото и той е човек и ще ни отведе при… — тя замлъкна. „Други човешки същества“ — това искаше да каже. Той е човек и ще ни отведе при други човешки същества. Но не бе сигурна, че точно това бе възнамерявала да каже, или че с тези думи се изчерпваха всичките й очаквания. Усещаше как я разкъсваха противоречиви чувства и вече й се искаше Лари изобщо да не беше се появявал. Опита се отново да погали момчето, ала то се отдръпна ядосано. Загледа се в къщата с очи, пълни с изгаряща ревност. След малко се мушна пак в храсталаците, поглеждайки я укорително. Тя го последва, за да се увери, че няма да се нарани. Момчето легна на земята и се сви на кълбо, притискайки ножа до гърдите си. После налапа палеца си и затвори очи.

Надин слезе до потока, където се образуваше малък вир, приклекна и пи вода от шепата си, после седна да наблюдава къщата. Лицето й бе съвсем спокойно, почти като на Мадоната на Рафаел.

По-късно същия следобед Лари караше велосипеда си по магистрала № 9. Внезапно пред очите му изникна крайпътен знак във фосфоресциращо зелено и той спря, за да го прочете. Остана доста изненадан. На знака пишеше: „ДОБРЕ ДОШЛИ В МЕЙН.“ Не можеше да повярва на очите си. Или бе извървял огромно разстояние ни жив, ни умрял от страх, или му се губеха няколко дни. Тъкмо щеше да продължи нататък, когато нещо, било прошумоляване в гората, било звук, породен от въображението му, го накара рязко да се извърне. Не видя нищо по широката, трилентова магистрала, която свързваше Мейн с Ню Хампшир.

На няколко пъти, откакто излезе от голямата бяла къща, където закуси със сирене, намазано върху бисквити „Риц“, имаше чувството, че го наблюдават и следят. Дочуваше разни шумове, а често му се струваше, че с крайчеца на окото си долавя някакво движение. Сетивните му органи едва сега си възвръщаха способността да функционират нормално в тази странна ситуация, така че бяха в състояние да регистрират най-дребното и най-недоловимото дразнение, което затвърждаваше още повече в него подозрението, че го наблюдават. Това изобщо не го плашеше. Не бе халюцинация, не бе плод на въображението както предишните му усещания. Ако някой го следеше скришом, то вероятно бе защото не смееше да се покаже. И ако този някой се страхуваше от нещастния, мършав Лари Ъндърууд, който се бе превърнал в такъв пъзльо, че не можеше дори мотор да кара с повече от тридесет километра в час, то едва ли имаше за какво да се тревожи.

Без да слиза от велосипеда, който бе взел от един магазин на шест километра източно от голямата бяла къща, той се провикна:

— Хей, защо не се покажеш? Нищо лошо няма да ти сторя. Не последва никакъв отговор. Лари постоя до знака на пътя, като чакаше и се оглеждаше. Изцвърча птичка и се стрелна в небето. Нищо друго не помръдваше. След малко той продължи по пътя.

В шест часа вечерта се озова в Норт Бъруик, градче, където се пресичаха магистралите 4 и 9. Реши да прекара нощта там и да продължи към брега на океана на следващия ден.

На главния кръстопът имаше малък магазин. Лари си взе шест кутии бира от фризера. Те бяха с черен етикет от марка, каквато досега не бе опитвал, вероятно местно производство. Взе си и един голям плик чипс с пипер и две консерви със задушено говеждо. Сложи нещата в раницата си и излезе навън. От другата страна на улицата имаше ресторант и за момент му се стори, че забеляза две сенки, които пробягаха по стената и после изчезнаха. Може би му се бяха привидели, но силно се съмняваше в това. Колебаеше се дали да прекоси тичешком улицата и да ги изненада.

„Хайде, дечица, играта на криеница свърши.“ Реши да не го прави. Знаеше добре какво е да се страхуваш.

Повървя нагоре по шосето, бутайки велосипеда си, на който бе закачил пълната раница. Видя пред себе си голямо тухлено училище с малка горичка до него. Събра доста съчки и си направи огън насред асфалтираното игрище за баскетбол. Наблизо течеше рекичка, която минаваше под пътя и покрай текстилна фабрика. Лари остави бирата да се изстудява във водата и затопли едната консерва с говеждо на огъня. Изяде я, седнал на една люлка, като се полюшваше бавно напред-назад, а сянката му се движеше в синхрон по избелелите линии на игрището.

Запита се защо не се страхува от тези, които го наблюдават. Вече беше сигурен, че поне двама, ако не и повече души го следят. Замисли се и защо целия ден се бе чувстват така добре, сякаш се бе освободил от някаква отрова по време на продължителния си сън. Нима просто бе имал крещяща нужда от почивка? Това ли беше всичко? Струваше му се прекалено просто.

Разсъждавайки логично, стигна до заключението, че, ако тези, които го следяха, искаха да му сторят зло, вече щяха да са го направили. Щяха да са го застреляли от засада или поне да са направили опит да го обезоръжат. Щяха да са му взели това, което искаха… въпреки че логиката диктуваше (бе толкова хубаво да мисли пак логично и да не бъде парализиран от разяждащ като киселина страх), че не притежаваше нищо, което те можеха да пожелаят. Ако ставаше въпрос за предмети и вещи, то имаше достатъчно за всички, защото останалите живи се брояха на пръсти. Защо да се занимаваш с кражби и убийства, защо да рискуваш живота си, когато всичко, за което си си мечтал, разгръщайки каталога на „Сиърс“ в кенефа, сега може да ти принадлежи? Достатъчно бе да счупиш витрината; влизаш в магазина и си взимаш каквото си поискаш.

Можеш да имаш всичко, с изключение на едно — компанията на други човешки същества. Точно това днес се котираше най-високо, както бе добре известно на Лари. Главната причина да не изпитва страх бе, че според него тези, които го следяха, търсеха именно това. Рано или късно тази необходимост щеше да им помогне да преодолеят страха си от него. Затова Лари реши да изчака. Нямаше да ги подплашва като ловец, тръгнал за пъдпъдъци. Така само щеше да усложни нещата. Преди два дни и той сигурно щеше да постъпи като тях. Затова щеше да чака, макар че наистина страшно му се искаше да види друг жив човек.

Отиде до рекичката, извади бирата и се върна на люлката. Отвори първата кутия и я вдигна по посока на ресторанта където бе видял пробягващите сенки.

— За ваше здраве — провикна се той и изпи половината кутия на една глътка.

Когато довърши и последната бира, часът вече бе седем и слънцето скоро щеше да залезе. Лари стъпка догарящите въглени и си събра нещата. После, полупиян и в доста добро настроение, продължи още четиристотин метра нагоре по пътя, където намери къща с покрита веранда. Остави колелото си на полянката отпред, извади спалния си чувал и отвори вратата с помощта на отвертка.

Беше още рано и смяташе, че няма да заспи скоро, ала явно имаше да си наваксва още сън. Само след петнадесет минути дишаше бавно и равномерно. Пушката му лежеше близо до него.

Надин се чувстваше много уморена. Изминалият ден й се струваше най-дългият в живота й. На два пъти: първият път близо до Страфорд, вторият на границата между Мейн и Ню Хампшир, беше напълно уверена, че човекът ги е забелязал. За нея беше без значение. Този мъж не беше луд като другия, който бе минал покрай бялата къща преди десетина дни. Онзи бе войник, прегърбен под тежестта на пушки, гранати и патрондаши, препасани на кръста му. Той едновременно плачеше и се смееше, и се заканваше на някой си лейтенант Мортън, че ще го гръмне право в топките. Лейтенант Мортън не се виждаше никъде наоколо, което вероятно бе за негово добро, ако изобщо бе още жив. Джо се бе уплашил от войника и тогава явно бе имал право.

— Джо?

Тя се огледа.

Момчето бе изчезнало.

Надин почувства, че ще заспи, затова отметна одеялото и се изправи. Простена, защото множество болки пронизваха тялото й. Кога й се бе случвало да кара толкова време велосипед без почивка? Никога. А и през цялото време трябваше да бъде предпазлива, което й късаше нервите. Ако се окажеха прекалено близко до мъжа, той щеше да ги забележи и това щеше да разстрои Джо. Ако пък поизостанеха, можеше да го изгубят в случай, че решеше да завие някъде. Това пък щеше да разстрои нея. Не й беше хрумвало, че непознатият може да ги заобиколи и да ги изненада откъм гърба. Имаха късмет, особено Джо, че и на мъжа не му беше дошла тази идея.

Надин постоянно си повтаряше, че Джо ще свикне с мисълта, че имат нужда от този човек… и не само от него. Не можеха да останат сами. Ако останеха сами, щяха и да си умрат сами. Джо трябваше да свикне с тази мисъл, нали и той не бе живял досега в абсолютен вакуум. Присъствието на други хора бе навик.

— Джо — повика го тя тихо.

Момчето се движеше безшумно като виетнамски партизанин, но слухът й се бе изострил през последните три седмици, откакто бе с него, а тази вечер за късмет имаше и луна. До ушите й достигна тихо стържене и шум от стъпки по чакъл и тя бързо разбра накъде се бе запътил. Без да обръща внимание на болките си, Надин го последва. Беше десет и четвърт.

Бяха си направили лагер (ако две одеяла, проснати на тревата, можеха да се нарекат така) зад грил-ресторанта на Норт Беруик срещу супермаркета. Велосипедите си оставиха в една барака зад ресторанта. Мъжът, когото следяха, вечеряше насред училищното игрище.

— Сигурна съм, че ако отидем при него, ще раздели с нас вечерята си, Джо — бе казала тя тактично на момчето. — Яденето е топло… нали мирише чудесно? Сигурна съм, че е много по-вкусно от тази студена наденица.

Очите на Джо се бяха разширили, разкривайки най-вече бялото, и той бе размахал заканително нож по посока на Лари. После мъжът бе подкарал към някаква къща. По клатушкането на колелото му Надин съдеше, че вероятно е пийнал. Сега вече онзи спеше на верандата на къщата, която си бе избрал.

Тя ускори ход и простена тихо, защото камъчета се забиваха в петите й. Пресече от лявата страна на улицата, където имаше къщи с полянки пред тях. Тревата, израснала високо, бе мокра от нощната роса и ухаеше прекрасно. Напомни й за една друга нощ, когато бе тичала през такава трева заедно с едно момче, само дето тогава луната бе пълна, а не нащърбена, както тази вечер. Тогава бе усетила сладка възбуда в долната част на корема си, бе почувствала гърдите си едри и сочни, с набъбнали зърна. Луната я опиваше, както и тревата, която мокреше краката й. Съзнаваше, че ако момчето я хване, тя ще му разреши да й отнеме девствеността. Затова бе тичала с все сила… Дали я беше хванал? Какво значение имаше сега?

Надин се затича. Прекоси циментирана алея за коли, която в тъмнината блестеше като заледена.

Тогава видя Джо. Той седеше пред верандата, където спеше мъжът. Белите му шорти се открояваха ярко в тъмнината. Всъщност тялото му бе така почерняло, че на пръв поглед не се виждаше изобщо и изглеждаше, сякаш шортите му висят във въздуха, като на невидимия човек на Хърбърт Уелс.

Джо беше от Ипсъм, това й бе добре известно, защото там го бе открила. Надин беше от Саут Барнстед, на около двайсет и четири километра североизточно от Ипсъм. Тя бе търсила систематично други оцелели от епидемията, но без да напуска родния си град. Бе претърсвала градчетата в околовръст, във все по-разширяващи се концентрични окръжности. Когато откри Джо, той страдаше от треска и бълнуваше. Състоянието му се дължеше на ухапване от плъх или невестулка, доколкото можеше да се съди по размера на раната. Завари го седнал на поляната пред една къща само по шорти, стиснал касапски нож в ръка, сякаш бе дивак от каменната епоха или умиращ пигмей, който обаче не се предава. Надин имаше опит с инфекциите. Отнесе го в къщата. Дали това бе неговият дом? Така предполагаше, макар да не беше абсолютно сигурна, защото Джо не й беше казал нищо определено. В къщата имаше петима мъртъвци — баща, майка и още три деца, като най-голямото бе на около петнадесет. Откри лекарски кабинет в града, където имаше антибиотици, дезинфекционни средства и бинтове. Не знаеше точно кой антибиотик ще подейства на момчето и съзнаваше, че в този случай една грешка може да бъде фатална. Ала ако не му дадеше нищо, той и без друго щеше да умре. Ухапването бе на глезена му, който се бе подул ужасно. Имаше късмет. След три дни отокът и температурата спаднаха. Момчето й имаше доверие. Явно нямаше да се довери на никого освен на нея. Когато се събуждаше сутрин, той се сгушваше до Надин. Отидоха в голямата бяла къща. Тя го нарече Джо. Това не беше истинското му име, но в работата си като учителка, когато не знаеше името на някое момиченце, винаги го наричаше Джейн, а ако беше момче — Джо. После се появи войникът, който плачеше и се смееше и псуваше лейтенант Мортън. Джо искаше да излезе и да го убие с ножа. Сега и този мъж. Тя не смееше да му отнеме ножа, понеже Джо го смяташе за свой талисман. Ако се опиташе дори, той можеше да се обърне срещу нея. И докато спеше, винаги го стискаше здраво в ръка. Една нощ се бе опитала да му го вземе, просто за да провери дали може да го измъкне от ръката му, но той се събуди моментално. В един миг спеше, а на следващия бе вторачил в нея неспокойните си, леко дръпнати, синьосиви очи, с диво изражение в тях. Дръпна ръката си с тихо ръмжене. Джо не говореше.

Сега размахваше ножа и ръмжеше гърлено. Замахваше към мрежестата врата на верандата. Така явно се насъскваше сам, преди да се втурне вътре.

Тя се приближи до него откъм гърба му, като не полагаше особени усилия да се движи безшумно, ала момчето и без това не я чу. Бе потънало в свой собствен свят. В следващия миг, без дори сама да съзнава какво точно възнамерява да направи, тя сграбчи ръката му и я изви в посока, обратна на часовниковата стрелка.

Джо изсъска, Лари Ъндърууд се размърда в съня си, обърна се на другата страна и продължи да спи. Ножът падна в тревата. Назъбеното острие проблесна под сребърните лъчи на луната. Отражението й в гладката му повърхност приличаше на множество малки, бляскави снежинки.

Джо втренчи в нея укорителен, гневен поглед, пълен с недоверие. А в нейните очи се четеше безкомпромисна твърдост. Надин посочи с пръст пътя, по който бяха дошли. Момчето енергично поклати глава и посочи мрежестата врата и спящия човек. Последвалият му жест бе страшен — рокара пръст рязко над адамовата си ябълка. После се усмихна. Надин не бе виждала тази усмивка досега и тя смрази кръвта й. Не би могла да бъде по-жестока, дори и да бе видяла пред себе си оголените зъби на някой див звяр.

— Не — прошепна тихо тя. — Или ще го събудя още сега.

Думите й разтревожиха Джо. Той енергично поклати глава.

— Тогава ела с мен. Да спим.

Момчето погледна ножа, после нея. Поне за момент дивото, жестоко изражение бе изчезнало от лицето му. Имаше вид на нещастно, изгубено дете, което просто си иска мечето или малкото одеялце, с което се бе завивало в креватчето си. Надин си помисли, че може би сега бе моментът да му вземе ножа, просто да прояви твърдост. Но какво ще последва? Дали той ще се развика? Бе крещял дълго, след като откаченият войник се изгуби от погледите им. Надаваше оглушителни нечленоразделни викове на гняв и ужас. Надин се запита действително ли иска да се запознае с мъжа, който спеше на верандата, ако подобни викове разкъсваха нощта.

— Ще тръгнеш ли с мен?

Джо кимна.

— Добре — прошепна тихо тя. Момчето се наведе и вдигна ножа от земята.

Върнаха се заедно в „лагера“ си и той се сгуши до нея доверчиво, забравяйки за натрапника, поне засега. Прегърна я и заспа. Надин почувства познатата болка ниско долу в корема си. Дълбока и всеобхващаща, това бе женска болка, за която нямаше лек.

Най-сетне заспа.

Събуди се измръзнала, схваната и изплашена в ранните часове на следващия ден. Не знаеше колко точно е часът понеже нямаше часовник. Страхуваше се, че Джо е изчакал тя да заспи и после се е промъкнал безшумно до къщата където е прерязал гърлото на спящия мъж. Джо вече не лежеше сгушен до нея. Тя се чувстваше отговорна за действията на момчето. Винаги изпитваше това чувство към малките, които не по своя воля бяха дошли на този свят, но ако наистина беше убил мъжа, тя щеше да му обърне гръб, Да отнемеш друг човешки живот сега, когато и без това загубите бяха огромни, бе най-големият и непростим грях, А и не можеше да продължи да се грижи за него сама, нуждаеше се от помощ. С Джо се чувстваше като в клетка със своенравен лъв. И той като лъвчетата не можеше или не искаше да говори, а само ръмжеше.

Надин седна и видя, че Джо все още е при нея — просто се беше поотместил встрани. Отново бе заел ембрионална поза, смучеше палеца си и в едната ръка стискаше дръжката на ножа.

В просъница Надин стана и се изпишка на тревата, после легна пак на одеялото. На следващата сутрин се питаше дали изобщо се е пробуждала през нощта, или всичко е било само сън.

„Дори да съм сънувал, сигурно сънищата са били хубави“ — помисли си Лари. Не помнеше нищо от тях. Чувстваше се като едно време и имаше усещането, че денят ще бъде добър Днес ще види океана. Той нави на руло спалния си чувал, привърза го към велосипеда, посегна към раницата и се вцепени.

Към къщата водеше тясна циментова алея, а от двете страни растеше висока трева. От дясната страна, съвсем близо до верандата, мократа от росата трева бе стъпкана. Когато изсъхнеше, стъблата щяха да се изправят, ала сега се виждаха ясно очертанията на човешки стъпки. Лари бе градско чедо, а и бе чел повече романи от Хънтър Томас отколкото от Джеймс Фенимор Купър, но трябваше да си сляп, за да не ги видиш. Ясно беше, че са били двама души — един едър и един дребен. По някое време през нощта се бяха промъкнали до мрежестата врата, за да го наблюдават. Самата мисъл го ужаси. Тази потайност не му допадаше, а още по-малко първите тръпки на възвръщащия се страх.

„Ако не се покажат скоро — помисли си той, — ще се опитам да ги заблудя.“ Тази мисъл му бе достатъчна, за да си възвърне отново самоувереността. Метна раницата на гърба си и се отправи на път.

Към обяд стигна магистрала № 1 в Уелс. Хвърли една монета и се падна тура. Зави надясно по магистралата, а монетата остана да лежи в праха на пътя. Джо я намери двадесет минути по-късно, привлечен от блясъка й, и се втренчи в нея, сякаш бе кристално кълбо, използвано от хипнотизатор. Сложи я в устата си, а Надин го накара да я изплюе.

Три километра по-нататък Лари за пръв път зърна океана. Огромното синьо чудовище днес бе кротко и мързеливо. Изглеждаше съвсем различно от гледката, разкриваща се от Лонг Айлънд. Там водата бе спокойна, укротена, скучна дори, а тук бе кобалтовосиня. Една след друга вълните прииждаха към брега и разяждаха скалите. Пяна, гъста като разбити белтъци, политаше във въздуха, сетне се разпръсваше над водата. Глухо отекваше тътенът на прибоя.

Лари остави колелото си и обхванат от силно вълнение, което не можеше да си обясни, се отправи към океана. Ето, успя да се добере до брега. Тук свършваше източната част на континента; тук свършваше земята.

Той прекоси някакво мочурище. Обувките му жвакаха във водата, събрана край растящата на туфи тръстика. Във въздуха се носеше уханието на плодородна земя. Когато се доближи до брега, тънкият слой почва под краката му отстъпи място на гранита, сивеещ се като оголена кост — този гранит, символизиращ почтеността на жителите на Мейн. В небето се носеха чайки — поразително бели на синия фон и тишината се нарушаваше единствено от техния писък. Никога досега не беше виждал толкова много птици на едно място. Сети се, че въпреки ослепително бялата си красота чайките се хранеха с мърша. Следващата мисъл, която му дойде наум, бе ужасяваща, но бе излязла на повърхността на съзнанието му, преди да успее да я потисне. „Напоследък храната им трябва да е била доста вкусна и обилна.“

Лари продължи да върви. Обувките му потракваха по изсушените от слънцето камъни, макар в пролуките между тях да бе вечно влажно от пръските. Там живееха миниатюрни раци и по брега, като останки от шрапнели, бяха разпръснати черупките им, захвърлени от чайките, които бяха изяли месото от вътрешността.

В следващия миг Лари стигна до ръба на скалата. Морският вятър връхлетя отгоре му с все сила, разрошвайки дългата му коса. Той вдигна лице и пое с пълни гърди свежата и чиста миризма на соленото синьо чудовище. Вълните, прозрачно синьосиви, отпърво се носеха бавно, към плиткото набираха скорост с гребени от гъста пяна, а към брега се слягаха и заприличваха на сметановата глазура на торта. Най-накрая се разбиваха самоубийствено в скалите, както правеха от незапомнени времена, самоунищожавайки се и наред с това унищожавайки микроскопична част от континента. Чуваше се силно боботене и трясък от навлизането на водата в някаква подводна пещера, издълбана с течение на вековете.

Лари погледна първо наляво, после надясно. Пред очите му се разкриваше една и съща гледка: вълни с пенести гребени, пръски, безкрайна оргия от цветове, която караше дъхът му да спре.

Намираше се накрай света.

Седна на скалата, провесил крака към бездната, чувстваше се леко зашеметен. Поседя така повече от половин час. Морският въздух събуди апетита му и той отвори раницата си. Нахрани се с удоволствие. Сините му дънки се бяха намокрили и потъмнели от пръските вода. Чувстваше се пречистен и свеж.

Тръгна обратно през мочурището, така потънал в собствените си мисли, че в първия миг му се стори, че отново чува писъка на чайките. Дори вдигна очи към небето и после осъзна, че това бе човешки вик. Страхът го сграбчи. Това е боен вик.

Огледа се и видя момче, което тичаше по шосето към него, като мускулите на краката му се изпъваха с всяка стъпка. В едната си ръка държеше дълъг касапски нож. Беше голо до кръста, краката му бяха изподраскани от малиновите храсталаци. В следващия миг от храстите край пътя изскочи жена и го последва. Беше много бледа и под очите й имаше тъмни сенки.

— Джо! — извика тя и се втурна след него. По лицето й бе изписана болка от усилието да го настигне.

Джо не й обърна никакво внимание, а продължи да тича. Босите му крака хвърляха нависоко пръски от мочурливата вода. Устните му бяха разтегнати в зловеща усмивка. Бе вдигнал ножа високо над главата си и стоманата му проблясваше на слънцето.

„Това момче ще ме убие — помисли си Лари стъписано. — Това момче… какво съм му сторил?“

— Джо! — прозвуча пак умореният и отчаян вик на жената. Джо продължаваше да тича, скъсявайки разстоянието помежду им.

Точно когато Лари си спомни, че е оставил пушката си до колелото, момчето се хвърли отгоре му.

В мига, когато то замахна с ножа, Лари излезе от вцепенението си. Отстъпи встрани, машинално вдигна крак и ритна силно с тежката си обувка нападателя в корема. Изпита единствено съжаление. Момчето бе така немощно, че веднага се преви. Беше страшновато на вид, но не бе силно.

— Джо! — извика Надин, но се спъна, падна на колене и изпръска бялата си риза с кал. — Не го наранявайте! Той е още дете! Моля ви, недейте! — Жената се изправи и с усилие продължи към тях.

Джо лежеше по гръб с разперени ръце и крака. Лари се приближи до него и настъпи китката на дясната му ръка, в която момчето държеше ножа.

— Пусни го, хлапе.

Момчето изсъска, после изкряка като пуяк и се озъби. Дръпнатите му очи гледаха гневно. Лари имаше чувството, че е настъпил ранена отровна змия. Усещаше как момчето се опитва да се освободи, независимо на каква цена, макар това и да му коства счупена ръка. Привдигна се леко и се опита да захапе Лари за крака през дебелия плат на мокрите му дънки. Той настъпи по-силно тънката китка на момчето и то извика, ала не от болка, а защото не искаше да се признае за победено.

— Пусни го, хлапе. — Джо не се предаваше.

Борбата между двамата сигурно щеше да продължи докато момчето успееше да освободи ръката си или докато Лари му я счупеше, ако Надин не бе стигнала най-сетне до тях, задъхана, препъвайки се от умора и цялата покрита с кал.

Без дори да погледне към Лари, тя падна на колене до Джо и каза тихо, но твърдо:

— Пусни го.

Лицето й бе потно, но спокойно. Надвеси се над разкривеното лице на Джо. Той понечи да я захапе като куче и продължи борбата. Лари се опита да запази равновесие. Вече не изпитваше жалост, защото съзнаваше, че ако момчето му се изплъзнеше, вероятно първо щеше да наръга жената.

— Пусни… ножа! — нареди Надин.

Момчето изръмжа. Пяна се появи между стиснатите му зъби. Петното от кал на дясната му буза приличаше на питанка.

— Ще те оставим сам, Джо. Аз ще те оставя. Ще тръгна с него, ако не бъдеш послушен.

Лари усети как ръката под крака му първо се стегна, после постепенно взе да се отпуска. Момчето погледна жената укорително и тъжно. После премести поглед върху Лари. В очите му видя изгаряща ревност и макар че се потеше обилно, усети как този поглед го смразява.

Жената продължи да говори на момчето със спокоен глас. Никой нямало да му стори нищо лошо. Ако остави ножа, всички ще бъдат приятели.

Лари усети как постепенно момчето престава да се съпротивлява, накрая пусна ножа. То остана проснато на земята, вперило поглед в небето. Беше се предало. Лари отмести крака си, наведе се бързо и взе ножа. Обърна се и го запрати нависоко. Острието се завъртя, хвърляйки отблясъци от слънчева светлина. Странните очи на Джо проследиха дългия му полет и от устните му се изтръгна болезнено стенание. С дрънчене ножът падна върху камъните на края на скалата, плъзна се по тях и падна във водата.

Лари пак се обърна към Надин и Джо. Жената разглеждаше отпечатъка от обувката върху ръката на момчето, която бе станала огненочервена. После вдигна очи и срещна неговите. В тях Лари видя само тъга.

Усети, че в него както обикновено се надига егоистичното желание да се оправдава. „Трябваше да го направя, не е моя вината, вижте госпожо, та той се опита да ме убие.“ Имаше чувството, че в тъжните очи на жената може да прочете познатия стар упрек: „Ти си кофти човек.“

Но в края на краищата не каза нищо. Такова бе положението и неговите действия бяха резултат от действията на момчето. Обаче като гледаше отчаяното хлапе, свито на кълбо и смучещо палеца си, обхванаха го съмнения дали дори и то бе причината за възникналата ситуация. А и изходът от нея можеше да е по-лош — един от двама им можеше да бъде ранен или дори мъртъв.

Затова не каза нищо. Продължи да гледа жената в очите и си помисли: „Променил съм се по някакъв начин, но не знам доколко.“ Изведнъж си спомни какво му бе разказал Бари Грейг за някакъв китарист от Лос Анжелес, който се казвал Джори Бейкър и бил адски точен, никога не закъснявал за репетиции и не пропускал прослушване. Като китарист не бил кой знае какъв талант като Ангъс Янг или Еди ван Хален, но бил професионалист. Едно време Джори Бейкър бил „двигателят“ на една група, „Спаркс“, която всички считали за особено обещаваща. Доста твърдият им звук се доближавал до този на „Кридънс“. Джори Бейкър бил автор и изпълнител на повечето песни. После катастрофирал, бил целият натрошен, постъпил в болница, тъпкали го с лекарства. Излязъл оттам с метална пластина в черепа си и пристрастен, както се пее в една песен на Джон Прайн. От обикновените болкоуспокояващи хапчета демерол преминал към хероина. На няколко пъти го арестували. Скоро се превърнал в един от многото наркомани, мотаещи се из улиците със схванати пръсти, целият в дрипи, просел край автогарите на „Грейхаунд“. Ала после само за някакви си осемнадесет месеца успял да се изчисти и повече не посегнал към дрогата. Но се променил. Повече никога не станал „двигател“ на група, но идвал винаги навреме на репетиции и прослушвания. Не говорел много, ала линията от боцканията с игла от вътрешната страна на ръката му била изчезнала. „Той оцеля“ — бе казал за него Бари Грейг. Никой не може да каже какво точно те превръща в друг човек. Никой не може с думи да опише онзи тъжен и самотен период от живота ти, прекаран в ада. Няма рецепти как да се промениш. Просто оцеляваш.

Или умираш.

„Аз също съм се променил — мина му смътната мисъл. — И оцелях.“

— Казвам се Надин Крос — рече жената. — Това е Джо. Приятно ми е да се запознаем.

— Лари Ъндърууд.

Ръкуваха се, усмихвайки се на цялата абсурдност на ситуацията.

— Да се върнем на пътя — предложи Надин.

Тръгнаха заедно. Когато се отдалечиха на няколко крачки, Лари се обърна и видя, че момчето не е помръднало, явно изобщо не бе разбрало, че се отдалечават.

— Ще дойде — промълви жената.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно.

Когато стигнаха до пътя, тя се препъна в банкета и Лари я хвана за ръката. Надин го погледна с благодарност и предложи:

— Може ли да седнем за малко?

— Разбира се.

Седнаха един срещу друг на магистралата. След малко Джо се изправи и се затътри към тях, забил поглед в босите си крака. Настани се малко встрани от тях. Лари го погледна крадешком и отново се обърна към Надин Крос.

— Вие ме следяхте.

— Значи си разбрал? Така и предполагах.

— Откога?

— Вече два дни. Бяхме се настанили в голямата бяла къща в Ипсъм. — Разбра по недоумяващото му изражение, че не си спомня къщата, и поясни: — До поточето. Ти заспа до каменната стена.

Лари кимна.

— А снощи двамата сте ме наблюдавали, докато спях на верандата. Може би за да проверите дали нямам рога и дълга червена опашка.

— Джо го направи. Когато открих, че го няма, тръгнах да го търся. Ти откъде разбра?

— От следите, които бяхте оставили по мократа трева.

— О! — възкликна тя и го погледна изпитателно, но Лари не отмести поглед, макар да му се искаше. — Не ни се сърди. Знам, че звучи абсурдно, след като Джо се опита да те убие, но той не е отговорен за действията си.

— Това ли е истинското му име?

— Не, аз го нарекох така.

— Прилича ми на дивак от телевизионен филм на „Нейшънъл джеографик“.

— Да, вярно е. Намерих го на поляната пред една къща, вероятно неговия дом. Беше много зле от рана на крака. Вероятно го беше ухапал плъх. Не говори, само ръмжи и скимти. До тази сутрин можех да го контролирам. Но… вече се уморих, нали разбираш… и… — Тя вдигна рамене. Калта съхнеше по блузата й, образувайки странни фигури, подобно йероглифи от китайската азбука. — Накарах го да сложи дрехи, но той пак се съблече. Уморих се да се боря с него. Ухапванията от комари явно не го притесняват. — След кратка пауза Надин продължи: — Искам да дойдем с теб. Предполагам, че в случая всякакви заобикалки са напълно излишни.

А какво ли щеше да си помисли, запита се Лари, ако й разкажеше за това, което се бе случило с Рита, която също бе тръгнала с него. Не че някога щеше да го направи. Този епизод беше погребан дълбоко в съзнанието му, макар че Рита бе останала непогребана. Имаше точно толкова желание да я спомене, колкото някой убиец — името на жертвата си в разговор с гостите в дома на мама.

— Не знам къде отивам. Тръгнах от Ню Йорк и стигнах дотук явно по доста заобиколен път. Имах намерение да намеря някоя хубава къща край брега и да остана там поне до октомври. Ала с течение на времето все повече ми се иска да срещна други хора и все по-дълбоко чувствам значимостта на случилото се.

Знаеше, че не се изразява достатъчно ясно, а и не би могъл да обясни какво наистина изпитва, без да разкаже за Рита и за кошмарните сънища за зловещия човек, които го преследваха.

— По-голямата част от времето изпитвах неописуем страх — каза предпазливо той. — Защото бях съвсем сам. Превърнах се в параноик. Сякаш очаквах всеки момент да ме нападнат индианци и да ме скалпират.

— С други думи престана да си търсиш подходяща къща и започна да търсиш хора.

— Да, може така да се каже.

— Е, намери нас. Това поне е някакво начало.

— По-скоро вие ме намерихте. Откровено казано, това момче ме притеснява, Надин. Ножът вече го няма, но светът е пълен с ножове и е достатъчно само да се пресегнеш и да грабнеш някой.

— Така е.

— Не искам да прозвучи жестоко… — Лари замълча, като се надяваше, че жената ще довърши мисълта му вместо него, но тя продължи да го гледа мълчаливо с тъмните си очи.

— … би ли го оставила? — Ето че го каза, изплю този доста голям камък. Знаеше, че това го правеше още по-кофти човек… но струваше ли си, беше ли честно да усложняват и без това трудната ситуация, като поемат тежката отговорност за едно откачено десетгодишно хлапе? Нали я беше предупредил, че думите му ще й се сторят жестоки? Нали и без това живееха в един адски жесток свят.

Междувременно Джо бе впил в него странните си морскосини очи.

— Не бих могла да го направя — отвърна спокойно Надин. — Разбирам опасността и знам, че на нея ще си изложен най-вече ти. Джо ревнува. Страхува се, че можеш да станеш по-важен за мен, отколкото е той. Много е вероятно… пак да те нападне, ако не се опиташ да се сприятелиш с него или поне да го убедиш, че не възнамеряваш… — Тя млъкна без да довърши мисълта си. — Но ако го зарежем, това ще е равносилно на убийство. А аз не искам да бъда съучастник в такова нещо. И без това толкова много хора са мъртви.

— Ако ми пререже гърлото посред нощ, ще бъдеш съучастница в моето убийство.

Надин сведе глава.

Лари понижи глас, така че само тя да го чува (не беше сигурен дали Джо, който ги наблюдаваше през цялото време, също не го чува).

— И сигурно щеше да ме убие още снощи, ако не беше ти. Прав ли съм?

— Възможно е.

— Като да ни се яви призракът на Дядо Коледа? — засмя се Лари.

— Искам да дойда с теб — вдигна поглед към него тя, — но не мога да оставя Джо. Ти трябва да решиш.

— Както поставяш въпроса, никак няма да ми е лесно.

— Напоследък животът никак не е лесен.

Лари се замисли. Джо седеше на банкета и ги наблюдаваше с морскосините си очи. Океанските вълни безспирно се разбиваха в скалите и водата с грохот навлизаше в тайните проходи, които бяха издълбали в земята.

— Добре — съгласи се Лари. — Мисля, че ще съжаляваш за милосърдието си, но… съм съгласен.

— Благодаря ти. Ще бъда отговорна за неговите действия.

— Това ще ми бъде голямата утеха в случай, че ме убие.

— Ако допусна да се случи, ще тежи като камък на сърцето ми за остатъка от живота ми — промълви Надин и изведнъж почувства, че съвсем скоро всички нейни слова за святостта на човешкия живот щяха да се окажат пълна лъжа и измама. Тя потръпна, сякаш внезапно бе задухал леден вятър. „Не — каза си. — Няма да убивам. Никога.“

Устроиха си лагер за през нощта върху ситния бял пясък на обществения плаж в Уелс. Лари запали огън над ивицата кафяви водорасли на брега, изхвърлени от последния прилив. Джо седеше от другата страна на огъня и от време на време хвърляше в него по някоя малка съчка. Когато вземеше по-голяма пръчка, запалваше я и хукваше да бяга по пясъка, държейки я нависоко като единствена горяща свещ за рожден ден. Виждаха сянката му на светлината на огъня на разстояние десетина метра, а когато се отдалечеше повече, съдеха за местонахождението му единствено по пламъка на факела, разгарян от вятъра. От океана бе полъхнал свеж бриз и тази вечер бе доста по-хладно, отколкото през последните дни и нощи. Лари смътно си припомни бурята, разразила се в следобеда, когато майка му умираше. Дъждът се изля над Ню Йорк точно преди супергрипът да връхлети града като товарен влак, движещ се с пълна скорост. Спомни си гръмотевиците и лудешкия танц на белите завеси, разлюлени от вятъра. Потрепери леко. Слабият ветрец издигна виеща се спирала от искри от огъня към обсипаното със звезди небе. Въглените се разгоряха силно за миг и после угаснаха. Лари си помисли, че есента вече не е толкова далеч както в онзи юнски ден, когато откри майка си да лежи в несвяст на пода. Пак потрепери. Надолу по плажа пламъкът от факлата на Джо подскачаше нагоре-надолу. От тази единствена светлинка в безмълвната, всепоглъщаща тъмнина му стана още по-студено и самотно. Вълните все така се разбиваха с постоянен грохот.

— Умееш ли да свириш?

Лари подскочи, сепнат от гласа на Надин и погледна към калъфа с китарата на пясъка. Намерил я бе подпряна до пианото „Стейнуей“ в музикалния салон на една голяма къща, където бяха проникнали, за да вземат нещо за вечеря. Лари напълни раницата си с необходимите провизии и взе китарата импулсивно, без дори да погледне какво точно има в калъфа. Щом я взимаше от такава къща, не можеше да е лоша. Не беше свирил от онова лудо парти в Малибу, преди цели шест седмици — от един друг, напълно различен живот.

— Да, свиря — отвърна той и осъзна, че му се иска да посвири, но не заради нея, а защото самата музика му доставяше удоволствие и успокояваше духа му. А щом на плажа бе запален огън, значи трябваше и някой да посвири на китара. Това си бе направо неписан закон.

— Я да видим какво се крие тук — каза Лари и откопча калъфа.

Бе очаквал, че ще намери хубава китара, но това, което видя, го изненада приятно. Инструментът бе красив, дванадесетструнен „Гибсън“ и вероятно беше правен по поръчка. Лари не бе чак такъв специалист по китарите, за да може да твърди това със сигурност. Но съзнаваше, че прагчето за позиция е инкрустирано с истински седеф, който придобиваше приглушени оранжево-червени нюанси на светлината на пламъците.

— Красива е.

— Да — съгласи се той.

Прокара пръсти по струните и звукът й му хареса, макар инструментът да не бе настроен добре. Много по-богат от звука на шестструнната китара. Твърд и хармоничен. Това беше хубавото на хавайската китара. Дава ти ясен звук, малко неравен при смяната на акордите — зинг! Той се усмихна, като си спомни с какво пренебрежение се бе изказал Бари Григ за китарите с обикновени, гладки струни. Добрият, стар Бари, който искаше да бъде като Стийв Милър, когато пораснеше.

— Защо се усмихваш? — попита Надин.

— Спомени — отвърна младият мъж и почувства лека тъга.

Настрои китарата, докато в главата му се рояха спомените за Бари и Джони Маккол и Уейн Стъки. Тъкмо свършваше с настройването, когато Надин го потупа леко по рамото.

Джо стоеше до огъня, а в едната си ръка държеше угасналата и вече забравена пръчка. Странните му очи гледаха с нескрита възхита Лари и устата му бе широко отворена.

Много тихо, толкова тихо, че можеше да е просто мисъл, родена в главата му, жената промълви:

— Музиката може да омагьосва…

Лари подхвана хубава ритмична мелодия, стар блус, който бе научил навремето от фолкалбума на „Електра“.

„Първоначално е била изпълнявана от Кьорнер, Рей и Гловър“ — сети се той. Когато беше сигурен, че си е припомнил добре думите, запя и гласът му се разнесе по плажа. Пееше далеч по-добре, отколкото свиреше.

„Отдалеч ще ме съгледаш, скъпа, ще превърна твойта нощ във ден, щото съм тука, далеч от дома, в който съм роден. Ще познаеш, че идвам, скъпа, щом чуеш как такта отмервам с кастанетите черни.“

Джо се усмихваше щастливо, като човек, преживял прекрасна изненада. Лари си помисли, че момчето изглежда така, сякаш дълго бе страдало от ужасен сърбеж на гърба, на онова място между плешките, което не можеш сам да достигнеш, и най-сетне бе попаднало на някой, който знаеше точно как и къде да го почеше. Разрови се из потъналия в прах архив на своята памет и оттам изникна вторият куплет на блуса:

„Някои неща ги правя, маце, както другите мъже не могат, Те не знаят правилата, скъпа, не знаят как да завладяват. Но аз мога, щото съм далеч от дома, в който съм роден. Ще познаеш, че идвам, скъпа, щом чуеш как такта отмервам с кастанетите черни.“

Момчето го слушаше с открита и доволна усмивка, която, помисли си Лари, би могла да накара всяко момиче да се поотпусне. Премина към инструменталната част, докато се опитваше да си припомни следващия куплет. Не звучеше лошо. Изпод пръстите му се раждаха звуци — малко елементарни и крещящи, като евтини бижута, вероятно крадени, продавани на някой уличен ъгъл. Продължи да свири самоуверено, после премина на добре познатото „ми“ с три пръста. И понеже не можа да си спомни последния куплет, в който се пееше нещо за влаковете, повтори пак първия и млъкна.

Отново настъпи тишина. Надин се разсмя и заръкопляска. Джо хвърли пръчката, заподскача нагоре-надолу, надавайки радостни викове. Лари не можеше да повярва, че у момчето е настъпила такава промяна, и си каза, че не трябва да преувеличава станалото. Иначе рискуваше да се разочарова.

Музиката може да омагьоса и най-свирепия звяр.

Макар и неохотно той се усъмни дали наистина всичко е така просто. Джо размахваше ръце и Надин обясни жеста му.

— Иска да изсвириш още нещо. Нали ще го направиш?

— Би било чудесно. Кара ме да се чувствам по-добре. Много по-добре.

И така Лари изсвири своята песен „Тъжната Сали Фресно“, сетне „Трагедията в мината «Спригхил»“ и „Всичко е наред, мамче“ на Артър Крудъп. После премина към рокендрол парчета от едно време — „Джим Контето“, „Рок на двайсети етаж“ и „Блуана дойната крава“, като поддържаше ритъма на припева, доколкото можеше. Пръстите го заболяха и започнаха да изтръпват. Накрая изпълни песен, която му бе любима, „Безкраен сън“ на Джоди Рейнълдс.

— Повече не мога — каза той на Джо, който не помръдна по време на целия концерт. — Пръстите ми. — Лари му показа дълбоките бразди от струните и изпочупените си нокти.

Момчето протегна ръце към него.

Лари се поколеба за миг, после си помисли: „Какво пък.“ Подаде китарата на момчето.

— Нужна е доста практика.

Ала това, което последва, бе най-изумителното нещо в живота му. Момчето засвири „Джим Контето“ почти безгрешно, като вместо думи викаше нечленоразделно, като че ли езикът му бе залепен за небцето. Беше очевидно, че за пръв път хваща китара, Защото не дърпаше достатъчно силно струните и смяната на акордите не бе отчетлива. Звукът бе някак призрачен и приглушен, сякаш Джо свиреше на китара, натъпкана с памук. Иначе изпълнението му бе точно като това на Лари.

Когато свърши, момчето с изненада погледна пръстите си, сякаш искаше по тях да разбере как може да възпроизведе същата музика, която бе изпълнил Лари, макар и без да постигне същата острота на звука.

Лари чу собствения си глас, сякаш идващ отдалеко:

— Не дърпаш достатъчно силно струните, това е всичко. Трябва да ти излязат мазоли на върха на пръстите. А също и да използваш мускулите на лявата ръка.

Джо бе насочил цялото си внимание към него, но той не беше сигурен дали момчето го разбира. Обърна се към Надин с въпроса:

— Знаеше ли, че може да свири?

— Не. Изненадана съм не по-малко от теб. Като че ли е неоткрит гений, нали?

Лари кимна. Момчето изсвири „Всичко е наред, мамче“, като възпроизведе и най-тънките нюанси в изпълнението на Лари. На моменти мелодията излизаше някак глухо, защото Джо спираше с пръсти вибрациите на струните.

— Дай да ти покажа как — каза Лари и протегна ръце към китарата. Джо веднага присви недоверчиво очи. Младият мъж си помисли, че момчето сигурно добре помни как бе запратил ножа му в океана. То се отдръпна назад, стискайки здраво китарата. — Добре. Твоя е. Когато пожелаеш да ти предам някой урок, само ми кажи.

Момчето извика доволно и побягна по плажа. Държеше китарата високо вдигната над главата си, като обект на жертвоприношение.

— Ще я счупи на парчета — обади се Лари.

— Съмнявам се — отвърна Надин.

Лари се събуди по някое време през нощта и се повдигна на лакът. Очертанията на тялото на Надин се губеха под три одеяла в близост до угасналия огън. Точно срещу него лежеше Джо. Той също се бе покрил с няколко завивки, но главата му беше открита. Беше налапал палеца си, краката му бяха свити към корема, а между тях беше стиснал здраво китарата. Изумен, Лари впи поглед в него. Бе му отнел ножа и сега Джо се бе привързал към китарата. Чудесно. Не можеш да наръгаш някого с китара, въпреки че с нея можеш да нанесеш удар. С тази мисъл отново заспа.

Когато се събуди на следващата сутрин, Джо седеше на един камък с китарата на скута си, потопил босите си крака във водата. Свиреше „Тъжната Сали Фресно“. Вече бе много по-добър. Надин се събуди след двадесетина минути и го дари със сияйна усмивка. Лари забеляза, че тя е наистина доста привлекателна жена, и в тази връзка в съзнанието му се появи стих от песен на Чък Бери: „Надин, скъпа, това ти ли си?“

— Дайте да видим какво имаме за закуска — обърна се той към двамата.

Отново запали огъня и тримата се скупчиха около него, за да прогонят нощния студ. Надин направи овесена каша със сухо мляко и пиха силен чай от метални канчета като бездомниците. Джо през цялото време държеше китарата на скута си. На два пъти Лари му се усмихна. Помисли си, че не може да не харесаш някой, който обича музиката.

Продължиха с велосипедите на юг по магистрала № 1. Джо караше точно по осевата линия и понякога ги изпреварваше с близо два километра. Веднъж го завариха да кара бавно по края на пътя и да яде боровинки, като ги подхвърляше високо нагоре и после ги улавяше с уста безпогрешно. Час след това го намериха, седнал до един паметник в чест на Войната за независимост, да свири „Джим Контето“.

Към единадесет часа наближиха някакво градче на име Огънкуит. Но пътят към него бе преграден от три големи, оранжеви боклукчийски камиона. Отзад на единия камион лежеше разложен и наяден от гарваните труп на човек. Изминалите десет горещи дни си бяха свършили работата. Там, където тялото не бе покрито, с дреха, се виждаха пълчища пъплещи червеи.

Надин извърна поглед и попита:

— Къде е Джо?

— Не знам. Сигурно някъде напред.

— Не бих искала да види това. Дали вече го е зърнал?

— Вероятно.

Докато пътуваха по магистрала № 1 от Уелс насам, на няколко пъти на Лари му направи впечатление, че няма почти никакви коли, а това бе главна пътна артерия. Едва ли бяха видели повече от две дузини. Сега разбра причината. Хората от градчето бяха завардили пътя, така че вероятно стотици, а може би и хиляди коли се намираха в другия му край. Лари прекрасно знаеше какво изпитва Надин. Добре щеше да бъде, ако можеха да спестят на момчето тази гледка.

— Но защо са блокирали пътя? Защо им е притрябвало да го правят?

— Сигурно са се опитали да затворят града си за чужди хора. Предполагам и в другия му край ще открием подобна барикада.

— Има ли и други трупове?

Лари остави колелото си и отиде да провери.

— Още три.

— Добре, няма да гледам към тях.

Младият мъж кимна. Продължиха нататък покрай камионите. Тук пътят се виеше близо до океана и от брега полъхваше хладина. Една до друга се издигаха грозни летни вили. „Нима хората идват да почиват тук през ваканциите?“ — учуди се Лари. Все едно да си заведат децата в Харлем и да ги оставят да се къпят под пръскачките за трева.

— Никак не са красиви, нали? — попита Надин. Вече бяха навлезли навътре в евтиния летен курорт. Заобикаляха ги бензиностанции, крайпътни заведения за пържени миди, мотели, боядисани в отвратителни пастелни тонове, игрища за миниголф.

Лари изпитваше противоречиви чувства. От една страна, го дразнеше натрапчивата грозота, родена от ограничени мозъци, които бяха превърнали тази прекрасна, величествена и дива част от крайбрежието в огромен крайпътен увеселителен парк. Ала някъде по-надълбоко в съзнанието си долови шепота на отминалите лета и видя хората, които бяха идвали тук: дамите със слънчеви шапки и твърде тесни за наедрелите им задни части къси панталони; колежанчета по пуловери за ръгби на червени и черни райета; момичета по бански и платнени сандали; ревящи дечица с изпоцапани от сладолед лица. Това бяха обикновените американци и когато се движеха на групи, около тях се създаваше някаква особена, макар и непривлекателна, романтична атмосфера, независимо дали се намираха в скиорска хижа в Аспен или повтаряха своите прозаично-мистериозни ритуали на лятната отпуска покрай магистрала № 1 в Мейн. Сега всички бяха мъртви. Гръмотевична буря явно бе откъртила голям клон от едно дърво, който бе счупил огромна светлинна реклама. Тревата бе пораснала и бе на път да погълне игрището за миниголф. В продължение на стотина километра между Портланд и Портсмут се бе простирал този увеселителен парк, който сега пустееше, обитаван от духове, сякаш всичките му механизми бяха излезли от строя.

— Да, не са красиви, но някога са били наши. Наши са били, макар и никога да не сме идвали тук. Сега вече не съществуват.

— Но не завинаги — каза спокойно Надин и Лари се обърна да я погледне. Лицето й бе открито и ведро. Впечатляващата й прошарена, дълга коса бе сресана назад и челото й сякаш излъчваше светлина. — Не съм религиозна, но ако бях, щях да кажа, че това, което се случи, е Божие наказание. След сто или двеста години всичко отново ще ни принадлежи.

— Тези камиони няма да изчезнат за двеста години.

— Те не, но пътят — да. И камионите тогава ще стоят насред някое поле или гора и там, където сега са гумите им, Ще са израсли полски цветя. Вече няма да са камиони, а просто предмети, сътворени някога от човешката ръка.

— Мисля, че грешиш.

— Защо?

— Защото ние търсим други живи хора. Защо смяташ, че го правим?

Тя му хвърли тревожен поглед.

— Ами… защото така трябва. Хората се нуждаят един от друг. Ти не почувства ли тази нужда, когато беше сам?

— Да. Ако не сме заедно, ще полудеем от самота. Когато сме заедно, си действаме на нервите. Когато сме заедно, си построяваме летни вили, заемащи километри от океански бряг и в събота вечер се бием и стреляме по баровете. — Лари се засмя невесело и звукът отекна в тишината. — Няма отговор на тази загадка. Сякаш сме затворени в яйце. Хайде да вървим. Джо сигурно е някъде пред нас.

Тя не помръдна, а остана загледана със същата тревога. още миг в гърба на Лари, който потегли пред нея. После го последва. Невъзможно е да е прав. Напълно невъзможно! За да се случи тази чудовищна катастрофа, трябва да има някаква основателна причина, иначе всичко губеше смисъл. Дори това, че още бяха живи.

Джо не се беше отдалечил много. Намериха го седнал върху капака на един син форд. Разглеждаше порносписание, което бе измъкнал отнякъде. С известно чувство на неудобство Лари забеляза, че момчето има ерекция. Хвърли крадешком поглед към Надин, но тя бе извърнала очи. Може би нарочно.

Когато стигнаха до колата, младият мъж попита:

— Идваш ли?

Джо остави списанието, издаде някакъв гърлен въпросителен звук и посочи небето. Лари мигновено вдигна очи, мислейки, че момчето е видяло самолет. Но в този момент Надин извика:

— Не небето! Плевнята! — Гласът й прозвуча пискливо от вълнение. — На плевнята! О, благодаря на Бога, че си с нас, Джо! Ако не беше ти, никога нямаше да го забележим!

Надин пристъпи към Джо и го прегърна. Лари се извърна към плевнята и видя белите букви, които изпъкваха ясно на покрива от избелели дъски:

ЗАМИНАВАМЕ ЗА СТОВИНГТЪН ЗА ЕПИДЕМИОЛОГИЧНИЯ ЦЕНТЪР

Следваше упътване за пътищата до Стовингтън… Най-отдолу пишеше:

НАПУСКАМЕ ОГЪНКУИТ НА 2 ЮЛИ 1990

ХАРОЛД ЕМЕРИ ЛОДЪР ФРАНСИС ГОЛДСМИТ

— Боже мили, навярно е щял да се пребие, докато е пишел нейното име! — възкликна Лари.

— Епидемиологичния център! — извика Надин, без да му обърне внимание. — Как не се сетих! Четох статия за него в едно списание само преди три месеца! Отишли са там!

— Ако още са живи.

— Живи ли? Разбира се, че са живи. До втори юли епидемията беше приключила. А щом са могли да се покатерят на покрива на плевнята, значи не са били болни.

— Да, поне единият е бил в доста добро настроение — съгласи се Лари, усещайки, макар и неохотно, как стомахът му се свива от вълнение. — И като си помисля, че минах през Върмонт…

— Стовингтън се намира доста встрани от магистрала № 9 — каза разсеяно Надин, без да сваля поглед от плевнята. — Въпреки това сигурно вече са пристигнали. 2 юли беше преди две седмици. — Очите й искряха. — Лари, дали в този център има и други хора? Не мислиш ли, че може да има? Щом знаят всичко за карантини, стерилност и така нататък. Сигурно търсят начини за лечение, нали?

— Не знам — отвърна предпазливо той.

— Разбира се, че е така — възкликна нетърпеливо жената. Досега не я бе виждал толкова развълнувана, дори когато Джо прояви невероятния си музикален талант. — На бас се хващам, че Харолд и Франсис са открили десетки хора, може би дори стотици. Трябва да тръгнем веднага. Най-краткият път дотам е през…

— Чакай малко. — Хвана я за рамото.

— Защо? Не разбираш ли…

— Разбирам, че този надпис е там от две седмици и чака някой да мине оттук и да го види. Значи може да почака още малко. А междувременно ще обядваме. Нашият приятел Джо Бързата китара заспива прав.

Надин се обърна. Момчето отново разлистваше порносписанието, само че главата му вече натежаваше и погледът му бе станал стъклен. Под очите му имаше сенки.

— Нали ми каза, че тъкмо се е оправил от някаква инфекция, а и доста сте пътували… Да не говорим, че сте следили усърдно синеокия китарист, тоест мен.

— Прав си… изобщо не се сетих.

— Трябва му едно солидно ядене и здрав сън.

— Разбира се. Джо, извинявай, изобщо не се сетих. — Момчето се прозря и изръмжа безразлично.

Лари усети как в него се надига предишният страх предизвикан от това, което му предстоеше да каже, но трябваше да го направи. Иначе Надин щеше да го стори, щом се позамислеше по този въпрос… Освен това вече беше време да разбере със сигурност дали се е променил колкото предполагаше.

— Надин, можеш ли да караш?

— Да карам ли? Питаш дали имам шофьорска книжка? Да, имам, но не е практично да се движим с кола из всички тия задръствания по пътищата. Искам да кажа…

— Не кола имах предвид. — Внезапно пред очите му изникна образът на Рита, която се возеше отзад на мотоциклета заедно с мистериозния зловещ човек. Това вероятно бе неговата символична представа за смъртта. Представи си ги като две бледи, мрачни фигури, яхнали чудовището „Харли“, като двама призрачни конници на апокалипсиса. Усети устата си съвсем пресъхнала и силно туптене в слепоочията. Но гласът му не го издаде. Дори и да потреперваше леко, Надин явно не забеляза. Странното бе, че Джо се пробуди от полудрямката си и го погледна, сякаш бе усетил някаква промяна в него.

— Имах предвид мотоциклет. Ще изминаваме по-големи разстояния с по-малко усилие и ще заобикаляме лесно… всякакви гадости по пътя. Както направихме днес покрай онези камиони в началото на града.

— Да, можем да го направим — съгласи се Надин. В очите й се четеше вълнение. — Никога не съм карала мотоциклет, но ти ще ми покажеш, нали?

Като чу думите „никога не съм карала“, Лари усети, че страхът му се засилва.

— Да — отвърна той. — Но първото и най-важно нещо, на което ще те науча, е как да караш бавно, преди да му хванеш цаката. Изключително бавно. Мотоциклетът, дори и малкото моторче, не прощава, ако допуснеш грешка, а и аз няма да мога да те заведа на лекар, ако катастрофираш по пътя. — Тогава така и ще направим. Ще…

— Лари, ти мотор ли караше, преди да те срещнем? Сигурно си карал, щом за толкова кратко време си изминал разстоянието от Ню Йорк дотук.

— Изоставих го. Карането сам ме изнервяше.

— Е, вече не си сам — каза почти весело Надин. Обърна се към Джо и възкликна: — Отиваме във Върмонт, Джо! Там ще намерим други хора! Не е ли прекрасно? Не е ли направо страхотно?

Джо се прозя.

Надин каза, че не я хваща сън от вълнение, но че ще легне до Джо, докато той заспи. Лари отиде с колелото до Огънкуит, за да търси магазин за мотоциклети. В градчето нямаше, но той си спомни, че е видял такъв магазин на излизане от Уелс. Върна се, за да каже на Надин, но я намери заспала до Джо в сянката на синия форд, върху който Джо бе разглеждал порносписанието.

Той легна малко настрана от тях, но не можа да заспи. Затова стана, прекоси шосето и се отправи през високата до коленете му трева към плевнята, където беше надписът. Хиляди скакалци се разскачаха, за да му сторят път, и Лари си помисли: „Аз съм техният супергрип, аз съм техният зловещ човек.“

В близост до широката двойна врата на плевнята забеляза две празни кутии от пепси-кола и коричка от сандвич. При нормални обстоятелства чайките щяха да са видели сметката на коричката, но явно времената се бяха променили и сега те разполагаха с къде по-пикантна храна. Лари подритна едната кутия и остатъка от сандвича.

„Занесете ги веднага в лабораторията за изследване, лейтенант Бригс. Мисля, че нашият убиец най-сетне е допуснал фаталната грешка.“

„Веднага, инспектор Ъндърууд. Денят, в който Скотланд Ярд реши да ви прати тук, е най-щастливият за нашия отряд.“

„Моля ви, моля ви, сержант. Това е просто част от работата ми.“

Лари влезе в плевнята, където бе тъмно и горещо Прелитаха лястовици. Ухаеше на сено. Нямаше никакви животни. Собственикът вероятно бе предпочел да ги пусне на свобода, отколкото да ги остави вързани и да ги обрече на гладна смърт.

„Отбележете си този факт за съдебния лекар, сержант.“

„Непременно, инспектор Ъндърууд.“

Лари сведе поглед към пода и забеляза някаква хартийка. Вдигна я. Беше от шоколадово блокче „Пейдей“. Човекът, изписал посланието на покрива, може и да е притежавал смелост, но не и изискан вкус. Трябва да си слънчасал, за да ти хареса тоя шоколад.

Стълбите към таванското помещение бяха обикновени дъски, заковани към една от носещите греди на плевнята. Целият лепкав от пот, без дори да е наясно защо е тук, Лари се заизкачва по тях. По средата на таванското помещение (движеше се бавно и предпазливо, оглеждайки се за плъхове) се намираше нормално стълбище, което извеждаше под покрива. Тези стълби бяха осеяни с капки бяла боя.

„Направихме още едно откритие, сержант.“

„Инспекторе, направо съм изумен. Вашата прозорливост и способността ви за дедуктивно мислене отстъпват единствено на външния ви вид и невероятния размер на вашия полов орган.“

„Моля ви, моля ви, сержант.“

Лари застана точно под покрива. Тук бе горещо като в пещ и той си помисли, че ако Харолд и Франсис бяха забравили кутията с боя, плевнята щеше да се е подпалила и изгоряла до основи още преди седмица. Стъклата бяха прашни и покрити с паяжини от времето, когато Джералд Форд е бил президент. Един от прозорците бе отворен и когато Лари се приближи до него, пред очите му се разкри приказна гледка, достигаща до хоризонта. Този прозорец гледаше на изток. Крайпътните парцели, които изглеждаха толкова грозни от земята, от тази височина загубваха мащабите си и заприличваха на обикновени купчини смет. От другата страна на шосето се простираше с цялото си великолепие океанът. Оттук се виждаше и северната страна на пристанището. Лари сякаш гледаше картина, рисувана с маслени бои в зелени и златни тонове, изобразяваща разгара на лятото в неподвижната омара на следобеда. Обонянието му долови миризмата на сол и морска вода. Като погледна към покрива, видя надписа на Харолд обърнат наопаки.

Само при мисълта, че някой е пълзял по този покрив на такова разстояние от земята, Лари усети как му се обръща стомахът. Сигурно е стъпил на ръба на улука, за да напише и името на момичето.

„Защо се е старал чак толкова, сержант? Мисля, че на този въпрос е необходимо да намерим отговор.“

„Щом казвате, инспектор Ъндърууд.“

Лари заслиза бавно и изключително внимателно по стълбите. Сега не му беше времето да си чупи крак. Когато слезе, някакъв надпис, издълбан в една от гредите, привлече вниманието му. Бе също бял и се открояваше ярко на фона на мрака в прашната плевня. Приближи се до гредата и прочете надписа. После прокара пръст по него, отчасти изненадан, отчасти развеселен, че някой човек си бе дал труда да го направи в деня, в който двамата с Рита се бяха отправили на север. Отново прокара нокът по буквите.

В сърце. Пронизано със стрела.

„Вярвам, сержант, че този приятел е бил влюбен.“

— Браво на тебе, Харолд — каза Лари и излезе от плевника.

Магазинът в Уелс беше само за мотоциклети „Хонда“. От начина, по който бяха подредени, Лари установи, че липсват два. Беше по-горд от второто си откритие — смачкана хартия до кошчето за боклук. Опаковка от шоколада „Пейдей“. Някой, най-вероятно съкрушеният от любов Харолд Лодър, бе доизял шоколада си, избирайки мотоциклетите, които най-много биха подхождали на него и възлюбената му. После бе смачкал опаковката и я бе хвърлил към кошчето, но не бе успял да го улучи.

Надин каза, че изводите му били логични, но не бе впечатлена от тях колкото самият Лари. Тя оглеждаше трескаво останалите мотоциклети, нетърпелива да тръгнат на път. Джо седеше на стълбите пред магазина, свиреше на китарата и се провикваше доволно.

— Слушай, Надин, вече е пет часът. По никакъв начин не можем да тръгнем сега.

— Остават още цели три часа до мръкване! Не можем да си позволим да се бавим! Има опасност да ги изпуснем!

— Няма страшно! Харолд Лодър ни е оставил подробни инструкции за пътищата, по които ще минат. Ако продължат нататък, сигурно пак ще го направи.

— Но…

— Знам, че нямаш търпение — каза Лари и постави ръце на раменете й. Усети как в него се надига старото раздразнение и гняв и се опита да ги потисне. — Но никога досега не си се качвала на мотоциклет.

— Но мога да карам велосипед. Знам как се използва съединителя, нали вече ти казах. Моля те, Лари, ако не губим време, до вечерта ще сме стигнали Ню Хампшир, а до утре вечер ще сме на половината път. Можем да го направим.

— По дяволите, това не ти е велосипед! — изкрещя Лари и китарата замлъкна внезапно. Джо ги погледна през рамо, присвил недоверчиво очи. „Мамка му, ама че подход имам с хората“ — помисли си Лари и това го ядоса още повече.

— Боли ме, Лари — промълви Надин.

Той осъзна, че я беше хванал с все сила за раменете. Гневът му се стопи и се превърна в срам. — Извинявай.

Джо не сваляше очи от него и младият мъж разбра, че донякъде е загубил доверието му. Надин каза нещо.

— Какво?

— Казах да ми обясниш по какво мотоциклетът се различава от велосипеда.

Първото му желание бе да й кресне: „Щом си толкова самоуверена, защо сама не пробваш и ще видиш какво значи да гледаш света с глава, обърната на сто и осемдесет градуса.“ Обаче успя да се овладее и си помисли, че бе загубил доверието не само на момчето, а и част от вярата в себе си. Вярно, че бе оцелял, но явно детинското в него се бе запазило и още го следваше като сянка, смалила се по пладне, но не напълно изчезнала.

— Моторът е по-тежък. Ако загубиш равновесие, не можеш да го възстановиш така лесно както при колелото. Моделът 360 тежи седемстотин килограма. Много бързо се свиква с това тегло, но все пак е нужно време. В обикновената кола преместваш скоростите с ръка, а натискаш газта с крак. При мотора е обратното — газта се регулира с ръка, а скоростите с крак. За да свикнеш с това, ще ти е нужно доста повече време. Вместо една има две спирачки. С десния си крак натискаш спирачката за задното колело, а с дясната ръка — за предното. Ако забравиш за едната и натиснеш примерно само ръчната спирачка, ще изхвърчиш презглава. Освен това ще трябва да свикнеш да возиш още един човек със себе си.

— Джо ли? Но аз мислех, че ще се вози с теб.

— С удоволствие бих го взел. Но точно в този момент мисля, че той не би се съгласил на това. Ти как мислиш?

Надин впи продължителен, тревожен поглед в момчето, сетне въздъхна.

— Да, така е. Може и с мен да не иска да се качи. Може да го е страх.

— Ако е така, ти отговаряш за него. А аз отговарям и за двама ви. Не искам да се пребиете.

— Какво си преживял, Лари? Да не си пътувал с някого?

— Да. Паднах от мотора. Но жената, която ме придружаваше, умря преди това.

— Преби се с мотора си? — попита Надин без никакво изражение на лицето си.

— Не. Бих казал, че това, което се случи, бе седемдесет процента случайност и тридесет процента самоубийство Това, от което имаше нужда… приятелство, разбиране, помощ, не знам… не можеше да го получи от мен. — Лари вече наистина се бе разстроил. Туптенето в слепоочията му бе оглушително, гърлото му беше свито, в очите му напираха сълзи. — Казваше се Рита. Рита Блекмор. Искам да се представя по-добре пред теб, това е всичко. Пред теб и Джо.

— Лари, защо не ми каза по-рано?

— Защото ме боли, когато говоря за това — каза простичко той. — Много ме боли. — Това беше вярно, но не бе цялата истина. Не бе споменал нищо за сънищата си. Може би и Надин сънуваше кошмари. Предишната нощ се бе събудил и я бе видял да се мята и да мърмори насън. Но не бе споделила нищо с него. А Джо? Дали и той сънуваше? Е, не знаеше какво изпитваха те, ала безстрашният инспектор Ъндърууд от Скотланд Ярд се ужасяваше от сънищата си.. и ако Надин се катурнеше от мотора, кошмарите можеха да се върнат.

— Тогава ще тръгнем утре. Тази вечер ще ме научиш.

Първо обаче трябваше да заредят с бензин двата малки мотоциклета, които бе избрал. Пред магазина имаше помпа, но не можеше да се използва поради липсата на електричество. Той намери още една опаковка от шоколада до металния капак, с който бе покрит подземния резервоар, и заключи, че изобретателният Харолд Лодър вече се бе потрудил по този въпрос. Чезнещ от любов, почитател на гнусните шоколади „Пейдей“, все пак той бе достоен за уважение. Лари вече дори изпитваше определена симпатия към него. Харолд вероятно бе някой фермер над тридесет години, висок и загорял от слънцето, слаб, не особено начетен, но иначе хитър и съобразителен. Младият мъж се усмихна. Глупаво беше да се опитва да си изгражда представа за съвсем непознат човек, защото обикновено тя се оказваше съвсем различна от реалността. Всички знаят, че двестакилограмов ди-джей, например, може да има тъничко гласче.

Докато Надин приготвяше студена вечеря, той разглеждаше магазина. Намери голяма метална кофа за боклук. На нея бе подпрян железен лост, а отгоре й бе оставен гумен маркуч.

„Пак те спипах, Харолд! Погледнете насам, сержант Бригс. Нашият човек е прелял малко бензин от резервоара, учудва ме само това, че не е взел маркуча със себе си.“

„Може да е отрязал парче и това е останалото от него, инспектор Ъндърууд. Моля да ме извините, но това тук все пак е кофа за боклук.“

„По дяволите, сержант, прав сте. Ще ви предложа за повишение.“

Лари взе лоста и маркуча и отиде до металния капак.

— Джо, можеш ли да ми помогнеш?

Джо, който ядеше бисквити, намазани със сирене, вдигна към него поглед, изпълнен с недоверие.

— Хайде, иди. Всичко ще бъде наред — промълви Надин. Момчето стана и затътри крака към Лари.

Лари подпъхна лоста под капака.

— Натискай силно.

За миг му се стори, че момчето не го е разбрало или че не иска да му помогне. После то хвана края на лоста и натисна с все сила. Ръцете му бяха слаби, но под кожата изпъкнаха мускули, каквито имаха работниците от бедни семейства. Капакът помръдна, но не достатъчно, за да може Да пъхне вътре маркуча.

— Натисни още малко.

Дръпнатите очи с полудив израз го изгледаха хладно за момент, после момчето се отпусна с цялата си тежест върху лоста.

Капакът се повдигна достатъчно и Лари успя да промуши пръсти през пролуката. Докато търсеше по-добра опорна точка, му дойде наум, че ако момчето наистина не го харесва, сега е моментът да прояви чувствата си. Достатъчно беше да стъпи отново на земята и да отпусне лоста. Тогава капакът щеше да се стовари с трясък и Лари да загуби пръстите и на двете си ръце с изключение на палците. Видя, че и Надин си бе помислила същото. Беше се обърнала към тях и ги наблюдаваше внимателно, а позата й издаваше напрежение. Тъмните й очи се местеха от единия към другия. Джо гледаше Лари. Морскосините му очи бяха непроницаеми. Лари още не бе намерил опорна точка.

— Имаш ли нужда от помощ? — попита Надин, а гласът й, който обикновено звучеше спокойно, сега бе доста писклив.

Потта се стичаше в окото му и той премигна. Капакът все още не помръдваше. Усети силната миризма на бензин.

— Мисля, че ще се справим двамата — отвърна той, поглеждайки Надин право в очите.

Само секунда по-късно напипа прореза от долната страна на капака. Пъхна ръце, напъна рамене, капакът се отвори докрай и с тъп удар падна на асфалта. Лари чу как Надин въздъхна с облекчение. Лостът издрънча на земята. Младият мъж изтри потта от челото си, погледна момчето и промълви:

— Добра работа свърши, Джо. Ако беше изпуснал капака, щях през остатъка от живота си да си закопчавам дюкяна със зъби. Благодаря ти.

Не очакваше реакция (освен някой нечленоразделен вик, когато Джо се върнеше пак да разглежда моторите). Ала момчето го изненада, като произнесе с дрезгав глас:

— Няма защо.

Лари стрелна с поглед Надин. Срещна очите й, после тя отмести поглед към Джо. Беше изненадана и доволна, макар изражението й да издаваше, че бе очаквала това да се случи. Лари беше виждал това изражение и преди, но не можеше да си спомни точно кога.

— Джо, ти ли каза „няма защо“?

— Няма защо. Няма защо — заклати енергично глава момчето.

Усмихната, Надин протегна към него ръце.

— Това е чудесно, Джо. Наистина чудесно.

Джо припна към нея и й разреши да го прегърне за момент. После се освободи от прегръдката й и отново започна да разглежда моторите, като си мърмореше под нос и се кискаше.

— Значи може да говори — отбеляза Лари.

— Знаех, че не е ням. Хубавото е, че ще може да се оправи. Явно е имал нужда и от двама ни. От двете половини. Той… о, не знам.

Лари видя, че тя се беше изчервила, и си помисли, че знае добре причината. Захвана се да пъха маркуча в дупката в цимента и изведнъж осъзна, че това, което правеше, можеше да се изтълкува като символична, макар и просташка аналогия с половия акт. Рязко вдигна очи към нея. Тя бързо се извърна, но не преди той да забележи, че го бе наблюдавала изключително внимателно и че по бузите й бе избила руменина.

Сковаващият страх отново се надигаше в него и той извика:

— За Бога, Надин, внимавай!

Вниманието й бе изцяло ангажирано от ръчката за газта, изобщо не виждаше накъде кара и макар да се движеше едва с десет километра в час, моторът вървеше право към един бор.

Тя вдигна поглед, извика изненадано, зави, но прекалено рязко и падна. Хондата спря.

Лари се завтече към нея. Имаше чувството, че сърцето му ще спре.

— Надин, добре ли си? Добре ли…

Тя се изправи, леко разтреперана. Погледна ожулените си длани и каза:

— Добре съм. Каква съм глупачка. Не гледах къде карам. Дали не повредих мотоциклета?

— Майната му на тъпия мотоциклет, дай да ти видя ръцете.

Тя протегна към него ръце. Лари извади пластмасов флакон с антибиотик за дезинфекция и напръска с него дланите й.

— Целият трепериш — промълви Надин.

— Майната и на мене — извика той с по-груб тон, отколкото възнамеряваше. — Слушай, май ще е по-добре отново да вземем велосипеди. Опасно е…

— Както и дишането — отвърна спокойно тя. — Смятам, че ще е по-добре Джо да се вози с тебе, поне в началото.

— Няма…

— Мисля, че ще иска. — Жената го изгледа право в очите. — Както и ти.

— Добре, но стига за тази вечер. Вече почти се стъмни.

— Само още веднъж. Четох някъде, че ако конят те хвърли, трябва веднага пак да го яхнеш.

Джо се появи. Дотътри се при тях, ядейки боровинки, събрани в мотоциклетна каска. Беше открил няколко храста зад магазина и си набра от тях, докато Надин взимаше първия си урок.

— Е, добре — призна се Лари за победен. — Само че внимавай много накъде караш.

— Да, сър. Разбира се, сър. — Тя усмихнато му отдаде чест. Имаше прекрасна усмивка, от която цялото й лице засияваше. Лари също й отвърна с усмивка. Не можеше да постъпи другояче. Когато Надин се усмихнеше, дори Джо й отговаряше с усмивка.

Тя направи два кръга с мотора и се насочи към шосето, завивайки толкова рязко, че Лари пак усети как сърцето му спира. Само че този път тя реагира бързо и докосна земята с крак, както й бе показал. После се отправи нагоре по хълма и скоро изчезна от погледа му. Видя я да сменя на втора скорост, когато се изкачваше, а после на трета, когато се спусна от другата страна. Бръмченето на мотора заглъхна и съвсем се изгуби. Лари стоеше в напрежение в здрача, като разсеяно махаше с ръка, за да прогонва комарите.

Джо пак се приближи до него. Устните му бяха сини от боровинките.

— Няма защо — каза му той и се ухили.

Младият мъж се насили да му се усмихне. Ако Надин не се върнеше скоро, щеше да тръгне след нея. Пред очите му се появи мрачна картина — жената лежи в канавката със счупен врат.

Тъкмо се беше запътил към своя мотоциклет, като се колебаеше дали да вземе Джо със себе си, когато отново дочу далечно бръмчене, което все повече се засилваше. Лари се поуспокои. Помисли си унило, че никога няма да се чувства напълно спокоен, докато тя кара.

В този момент Надин се показа на хълма. Бе запалила фара. Стигна до него и спря. — Добре мина, а?

— Тъкмо се канех да тръгна да те търся. Помислих си, че нещо ти се е случило.

— Да, в известен смисъл се случи. — Тя видя как Лари настръхна целият. — Взех завоя прекалено бавно, забравих да натисна съединителя и моторът угасна.

— О. Достатъчно за тази вечер, нали?

— Да. И без това ме боли опашката.

Същата вечер, докато лежеше под одеялото, Лари си мислеше дали Надин ще дойде при него, когато Джо заспи, или беше по-добре той да отиде при нея. Желаеше я и предположи от начина, по който го бе гледала, когато вкарваше маркуча, че и тя изпитва същото. Най-накрая заспа.

Сънува, че върви през нива, засята с царевица. Звучеше и някаква музика. Китара. Джо свиреше на китара. Ако успееше да намери Джо, всичко щеше да е наред. Запъти се по посока на звука, като пресичаше напряко редовете с царевица, когато му се налагаше. Най-накрая излезе на открито. Видя пред себе си някаква къщичка, по-скоро барака. Верандата й се крепеше на стари, ръждясали железни пръти. Ала не Джо свиреше. И как би могъл, когато той го държеше за лявата ръка, а Надин — за дясната. Те бяха с него в съня. Една много стара жена свиреше на китара леко джазиран вариант на спиричуъл. Джо се усмихна. Жената беше чернокожа. Седеше на стол на верандата. Лари си помисли, че не бе виждал по-стара жена през живота си. Ала в нея имаше нещо, което го караше да се чувства добре… както майка му навремето, когато беше много малък и тя внезапно го прегръщаше и заявяваше:

— Ето го най-доброто момче. Най-доброто момче на всички времена е синът на Алис Ъндърууд.

Старицата престана да свири и ги погледна.

— Я гледай, дошли са ми гости. Елате по-близо, за да ви видя по-добре. Зъркелите ми не са като едно време.

Тримата, хванати за ръка, пристъпиха напред, а когато минаха покрай импровизирана люлка, направена от стара автомобилна гума, Джо протегна ръка и бавно я залюля. По земята, обрасла с плевели, пробяга сянка, подобна на геврек. Къщичката се намираше на полянка — истински остров сред царевичните поля. На север се виждаше черен път.

— Ще ли ти се да подрънкаш на моята стара кутия? — попита старицата и Джо нетърпеливо взе китарата от костеливите й ръце. Засвири мелодията, която бе звучала в полето, но много по-добре и по-бързо от старицата.

— Бог да те поживи, хубаво свириш. Аз съм много стара, Пръстите ми не се движат толкова бързо. От ревматизма е. Но през 1902 свирих на годишното тържество на земеделското сдружение. Аз бях първата негърка, която свири там.

Надин я попита за името й. Сетне си каза, че тук времето сякаш е спряло. Слънцето бе застинало в едно положение — точно час преди залез, и сянката от гумата, която Джо бе залюлял, щеше вечно да се движи напред-назад по обраслата с плевели земя. На Лари му се искаше да остане тук завинаги заедно със семейството си. Това беше хубаво място. Човекът без лице не можеше да го хване тук, нито него, нито Джо и Надин.

— Наричат ме майка Абигейл. Май съм най-старата жена в Източна Небраска, обаче още мога сама да си опека бисквитите. Идвате точно навреме. Трябва да тръгнем, преди той да ни надуши.

Облак закри слънцето. Гумата продължаваше да се люлее. Джо престана да свири, като рязко дръпна струните, и Лари усети как мравки полазиха по гърба му. Старата жена сякаш не забеляза нищо.

— Преди кой да ни е надушил? — попита Надин.

На Лари му се искаше да извика, да й нареди да не задава опасни въпроси, които могат да им навредят.

— Зловещият човек. Слугата на дявола. От него ни разделят Скалистите планини, слава Богу, но те няма да го спрат. Затова трябва да се сплотим. Да отидем в Колорадо. Бог ми се яви в един сън и ми показа точно мястото. Но трябва да тръгнем скоро, колкото се може по-скоро. Затова елате при мен. И други са тръгнали за насам.

— Не — студено заяви Надин. — Отиваме във Върмонт и толкоз. Само до Върмонт. Дотам не е далече.

— Твоят път ще е много по-дълъг от нашия, ако не се противопоставиш на властта му — отвърна старата жена, като я гледаше с голяма тъга. — Чуй ме, мъжът до тебе е добър човек. Той иска да постигне нещо в живота си. Защо вместо само да го използваш, не му станеш вярна жена?

— Не! Ние отиваме във Върмонт! Във ВЪРМОНТ!

Погледът на старата жена бе изпълнен със съжаление.

— Ще отидеш право в ада, ако не внимаваш, дъще на Ева. И когато се озовеш там, ще разбереш, че в ада е студено.

В този миг сънят се прекъсна, разпадна се на малки частици като счупено огледало и мракът погълна Лари изцяло. Нещо го дебнеше в тъмнината. Нещо студено и безпощадно и скоро той щеше да види оголените му в усмивка зъби.

Ала преди да го зърне, се събуди. Още половин час оставаше до изгрев и земята бе обгърната в плътна бяла мъгла, която щеше да се разсее с първите слънчеви лъчи. Сред мъглата различи магазина за мотоциклети, наподобяващ нос на кораб, сякаш изграден от застинала лава, не от дърво.

Някой лежеше до него. Не беше Надин, а Джо. Налапало палеца си, момчето трепереше, сякаш също сънуваше кошмар. Лари се запита дали сънищата на Джо се различават от неговите. Остана да лежи така още час и да се взира в мъглата, докато и другите се събудиха.

Когато привършиха със закуската, мъглата вече се беше разсеяла достатъчно, за да тръгнат на път. Събраха си багажа и го натовариха на мотоциклетите. Джо нямаше нищо против да се качи при Лари, както бе казала Надин. Дори го направи, без някой да го моли или подканя.

— Бавно — повтори младият мъж за четвърти път. — Няма да бързаме, че да не стане някоя беля.

— Добре. Наистина се вълнувам. Сякаш тръгваме на кръстоносен поход!

Тя му се усмихна, ала Лари не можа да й отвърне със същото. Рита Блекмор му бе казала нещо подобно, когато напуснаха Ню Йорк. И само след два дни бе мъртва.

Спряха за обяд в Ипсъм. Ядоха пържено свинско от консерва и пиха портокалов сок под дървото, където Лари бе заспал и Джо се бе приближил до него с нож в ръка. Младият мъж с облекчение установи, че пътуването им не е чак толкова ужасно, както бе очаквал. Напредваха доста бързо дори и през населените места, където се придвижваха главно по тротоарите. Надин беше изключително внимателна на завоите, където нямаше видимост, и не вдигаше повече от седемдесетте километра в час, които той беше определил. Лари изчисли, че ако времето се задържи хубаво, ще пристигнат в Стовингтън на деветнадесети.

Западно от Конкорд спряха да вечерят. Надин каза, че ще спечелят време, ако тръгнат директно по шосе № 1–89, вместо по посоченото от Лодър и Голдсмит.

— По него ще има повече задръствания — възрази не съвсем уверено Лари.

— Ще ги заобикаляме, където трябва, и ще ползваме аварийното платно, когато се наложи. Най-лошото, което може да ни се случи, е да се върнем малко назад и да завием по някой второкласен път.

Така и направиха. Караха по магистралата около два часа, след което попаднаха на сериозно задръстване. Всички платна бяха блокирани поради челно сблъскване на автомобил и каравана за коне. Шофьорът и жена му, мъртви от седмици, приличаха на два чувала с картофи, хвърлени на предната седалка на автомобила.

С общи усилия успяха да прехвърлят двата мотоциклета през процепа между колата и караваната. После бяха прекалено уморени, за да продължат. Тази нощ Лари не остана буден в очакване на Надин. Тя си постла завивките на около десет стъпки разстояние от него и Джо легна помежду им. Лари бе твърде уморен и моментално заспа.

Следобеда на следващия ден попаднаха на страхотно задръстване от превозни средства, което се оказа непреодолимо за тях. Имаха късмет, че се намираха само на три километра от изхода на магистралата за Енфийлд. Върнаха се и завиха по отбивката. Уморени и обезкуражени, спряха в градския парк в Енфийлд, за да си починат двайсетина минути.

— С какво се занимаваше преди, Надин? — Помнеше израза в очите й, когато Джо най-сетне бе проговорил. Оттогава към речника си бе добавил още: „Лари, Надин, благодаря“ и „Ходя тоалетна.“ Сега Лари основа своето предположение именно на онази й реакция. — Учителка ли си била?

Тя го погледна изненадано.

— Да, позна.

— На малки деца?

— Точно така. Първи и втори клас.

Това обясняваше защо не бе искала в никакъв случай да се раздели с Джо. Поне умствено той бе все още на седем годинки.

— А ти как се досети?

— Преди доста години ходех с една логопедка от Лонг Айлънд. Знам, че сигурно ти звучи като началото на типичен нюйоркски виц, но наистина беше така. Тя работеше към училищата от системата „Ошън вю“. Занимаваше се със заекващи деца, както и с глухи, и със заешка устна. Твърдеше, че за да преодолеят говорните дефекти, достатъчно е да им покажеш как да произнасят звуците по друг начин. Покажи им как, повтори думата. „Непрекъснато повтаряй и им показвай, докато най-сетне детето схване“ — така казваше. А когато ми разказваше за някое свое постижение, имаше същото изражение като теб, когато Джо ми каза „няма защо“.

— Така ли? — тъжно се усмихна тя, — Обичам малките деца. Някои от тях съдбата наистина е ощетила, но не непоправимо. Малките деца са единствените истински добри човешки същества.

— Това е доста романтична представа, не мислиш ли?

Надин вдигна рамене.

— Децата са добри по природа. Ако работиш с тях превръщаш се в романтик. Това не е чак толкова лошо. Твоята приятелка не беше ли доволна от професията си?

— Да, обичаше работата си — съгласи се Лари. — А ти беше ли омъжена? Преди. — Ето че пак я произнесе. Простата, но вездесъща думичка. Преди. Състоеше се само от две срички, ала включваше всичко в себе си.

— Омъжена ли? Не, никога — отвърна Надин малко нервно. — Аз съм си типичната учителка стара мома. По-млада съм, отколкото изглеждам, но се чувствам по-стара от своите тридесет и седем години. — Лари несъзнателно бе погледнал косата й и тя кимна, сякаш бе изказал мисълта си на глас.

— Фамилна черта. Косата на баба ми беше съвсем бяла, когато тя бе на четиридесет. Вероятно на четиридесет и пет и аз ще бъда побеляла.

— Къде преподаваше?

— В малко частно училище в Питсфийлд, където не приемаха обикновени деца. С пълзящ бръшлян по стените, с най-новите пособия за игра. По дяволите рецесията, пълен напред! Училището разполагаше с два тъндърбърда, три мерцедеса, два линкълна и един крайслер империал.

— Сигурно много те е бивало в работата ти.

— Да, така мисля — каза тя естествено, без да се самоизтъква. После се усмихна. — Сега това обаче няма никакво значение.

Лари я прегърна. Жената се стресна и младият мъж усети, че тялото й се вдървява. Ръката и рамото й бяха топли.

— Предпочитам да не го правиш — каза му тя с известно неудобство.

— Не искаш ли?

— Не.

Лари, объркан, отдръпна ръката си. Ала тя всъщност го желаеше, точно в това беше проблемът. Съвсем ясно долавяше желанието й, макар то да не бе бурно и неудържимо. Надин се беше изчервила силно и бе впила отчаян поглед в ръцете си. Пръстите й се движеха неспирно в скута й като двойка ранени паяци. Очите й блестяха, сякаш всеки момент щеше да заплаче.

— Надин…

Тя вдигна към него поглед и Лари видя, че се е овладяла. Канеше се да му каже нещо, ала точно в този миг Джо се появи, носейки китарата в калъфа. Двамата го погледнаха виновно, сякаш ги бе заварил да правят нещо много по-интимно от воденето на обикновен разговор.

— Госпожа — произнесе Джо спокойно.

— Какво!? — възкликна изненадано Лари, неразбрал казаното от момчето.

— Госпожа! — повтори Джо и посочи с палец към улицата. Лари и Надин се спогледаха.

Изведнъж дочуха непознат глас, писклив и задавен от вълнение, който ги изненада така, сякаш им бе проговорил сам Господ.

— Слава Богу! О, слава Богу!

Двамата се изправиха и видяха някаква жена, която почти тичаше по улицата към тях. Тя се смееше и плачеше едновременно.

— Радвам се, че ви виждам. Господи, така се радвам… Тя политна и сигурно щеше да падне, ако Лари не я бе хванал. Продължи да я подкрепя, докато престана да й се вие свят. Предположи, че непознатата е на двадесет и пет. Беше облечена в дънки и обикновена бяла памучна блуза. Лицето й бе бледо, а очите й някак особено втренчени. Гледаше го така, сякаш искаше да се убеди, че това не е халюцинация, че пред нея наистина стоят трима души.

— Името ми е Лари Ъндърууд. Това е Надин Крос. Момчето се казва Джо. Много се радваме, че ви срещаме.

Жената продължи да го гледа втренчено още известно време, без да пророни нито дума. После бавно пристъпи към Надин.

— Толкова се радвам… Така се радвам… — Тя се запъна за миг. — Боже мой, вие наистина ли сте живи?

— Да — отвърна Надин.

Жената се хвърли на врата й и зарида. Надин я прегърна. Джо стоеше малко встрани до един камион и смучеше палеца си.

После се приближи до Лари и го погледна. Младият мъж го хвана за ръката. Двамата останаха така известно време и наблюдаваха жените със сериозно изражение на лицата си. Така се запознаха с Луси Суон.

Тя веднага се съгласи да тръгне с тях, щом разбра закъде пътуват и че имат основание да вярват, че в Стовингтън ще открият поне още двама души. Лари намери една средна по големина раница в спортния магазин. Надин придружи Луси до къщата й в покрайнините на града и й помогна да опакова някои по-необходими вещи: бельо, обувки, дъждобран. И снимки на покойните й съпруг и дъщеря.

Нощта прекараха в градчето Куичи, след като пресякоха границата на щата Върмонт. Историята на Луси Суон беше кратка и приличаше на много други истории, които скоро щяха да чуят. Стаената в душата й скръб и шокът от преживяното за малко не я бяха довели до лудост.

Съпругът й се разболял на двадесет и пети юни, а дъщеричката й — на следващия ден. Грижила се за тях, доколкото можела, като всеки ден очаквала, че и тя ще се разболее. Когато на двадесет и седми мъжът й изпаднал в кома, Енфийлд бил на практика откъснат от останалия свят. Телевизионното приемане било изключително лошо. Хората мрели като мухи. По магистралата край града цяла седмица се забелязвало необичайно движение на войскови части, каквито обикновено изобщо не се срещали в тази част на Ню Хампшир. В ранните часове на двадесет и осми мъжът й починал. Състоянието на дъщеря й, която се чувствала малко по-добре на двадесет и девети, се влошило рязко още същата вечер и тя починала към единадесет часа. На трети юли в града не бил останал жив човек, освен Луси и един старец на име Бил Даде. Той също бил болен, но изглеждало, че се е преборил с болестта. Обаче в утрото на Деня на зависимостта тя го намерила мъртъв на главната улица, целият подпухнал и почернял като останалите.

— Погребах моите хора и Бил — разказваше Луси, докато седяха край огъня. — Отне ми цял ден, но ги погребах, да почиват в мир. Тогава си помислих, че трябва да отида в Конкорд, където живееха майка ми и баща ми. Но просто… така и не се наканих да тръгна. Нима постъпих много лошо? — Луси ги погледна умоляващо. — Мислите ли, че може още да са били живи?

— Не — отвърна Лари. — Имунитетът към болестта явно няма нищо общо с родствената връзка. Моята майка.. — Той млъкна и се загледа в огъня.

— Наложи се с Уес да се оженим. Това стана през лятото, когато завърших гимназия, през 1984. Майка ми и баща ми бяха против. Искаха да замина някъде, да родя детето и да го оставя. Но аз не пожелах. Майка ми каза, че ще се разведем. Баща ми твърдеше, че Уес е безотговорен човек и че никога няма да пусне корени. Казах им, че може и да са прави, но ще се омъжа за него и ще видим какво ще се случи. Нали разбирате?

— Да — отвърна Надин. Тя седеше до Луси и я гледаше със съчувствие.

— Имахме хубав, малък дом и наистина никога не съм предполагала, че всичко ще свърши така — каза Луси с въздишка, която приличаше повече на ридание. — Живеехме си добре тримата. Марси успя да промени Уес. За него светът започваше и свършваше с нея. Той…

— Стига — каза Надин. — Това е било преди.

„Ето пак тази дума“ — помисли си Лари. Кратката думичка от две срички.

— Да. Това е минало. Сигурно щях да се справя и сама. Поне беше така, докато се появиха кошмарите.

— Кошмарите ли? — подскочи Лари. Надин се бе обърнала към момчето и го наблюдаваше. Само допреди минута Джо бе почти заспал край огъня. Ала сега гледаше Луси с искрящ поглед.

— Ужасни кошмари — продължи жената. — Не винаги са еднакви, но в повечето случаи ме гони някакъв мъж. Не мога да видя лицето му, защото целият е загърнат в, как се казва в пелерина. И все се крие в тъмното. — Тя потрепери. — До такава степен се бях изплашила, че вече не можех да спя Ала сега може би…

— Ллллошият човек! — извика Джо така изненадващо и яростно, че и тримата се стреснаха. Той скочи на крака изпъна ръце и сви пръсти, сякаш имитираше лапи с дълги нокти. — Лллошият човек! Лоши сънища! Гони! Мене гони! Плаши! — Той се сгуши до Надин и се втренчени със страх в заобикалящата ги тъмнина.

Настъпи мълчание.

— Това е лудост — заяви младият мъж и после млъкна. И тримата го гледаха в очакване. Изведнъж мракът около тях сякаш се сгъсти още повече и Луси отново изглеждаше много изплашена. Лари реши, че трябва да продължи. — Луси, а сънувала ли си някога… бяла къщичка в Небраска?

— Една нощ сънувах много стара негърка, но този сън беше много кратък. Тя ми каза нещо от рода на: „Ела да ме видиш.“ После пак се озовах в Енфийлд и онзи… страшният ме гонеше. Тогава се събудих.

Лари я изгледа втренчено. Накрая тя не издържа погледа му, изчерви се и сведе очи.

— Джо, сънуваш ли понякога… ъ, царевица? — попита го Лари. — Една старица? Китара?

Джо му отвърна само с мълчание.

— Остави го на мира. Само ще го разстроиш още повече — упрекна го Надин, ала самата тя изглеждаше много разстроена.

Лари се замисли за момент.

— А къща, Джо? Една малка къща с веранда? Стори му се, че нещо в очите на момчето проблесна.

— Престани, Лари! — смъмри го Надин.

— А люлка, Джо? Една гума, на която може да се люлееш? Изведнъж момчето се размърда. Извади палеца от устата си. Надин се опита да го задържи в обятията си, но той се освободи от прегръдката й и ликуващо извика:

— Люлката! Люлката! — Завъртя се няколко пъти на място и посочи с пръст първо Надин, после Лари. — Тя! И ти. Много!

— Много? — попита Лари, ала Джо млъкна и не каза нищо повече.

— Люлка ли? — попита изумено Луси. — Странно, и аз помня люлката. Защо сънуваме едно и също? Да не би да ни облъчват с нещо? — обърна се тя към Лари.

— Нямам представа. А, ти, Надин? И ти ли сънуваш същото?

— Аз изобщо не сънувам — тросна се тя и веднага сведе поглед.

Лари разбра, че го лъже, но се зачуди защо.

— Надин, ако и ти…

— Казах вече, че не сънувам! — изкрещя му тя почти истерично. — Не можеш ли просто да ме оставиш на мира? Непрекъснато ли трябва да ме тормозиш? Сетне скочи на крака и почти тичайки се отдалечи от огъня.

Луси остана за момент на мястото си, загледана след нея. после се изправи.

— Ще отида при нея.

— Да, по-добре иди. Джо, ти остани при мене. О’кей?

— Кей — съгласи се Джо и започна да сваля калъфа на китарата.

Двете жени се върнаха след десетина минути. Лари видя по лицата им следи от сълзи, но си личеше, че са се помирили.

— Извини ме — обърна се Надин към него. — Просто съм ужасно разстроена и понякога реагирам така без причина.

— Няма нищо.

Повече не говориха за сънищата. Изслушаха целия репертоар на Джо. Момчето свиреше все по-добре и сред пъшкането и ръмженето все по-ясно можеха да се доловят и отделни думи от текста на песните.

Най-сетне легнаха да спят — Лари в единия край, Надин в другия, а Джо и Луси по средата.

Лари сънува първо лошия човек, наблюдаващ го от хълма, после и старата негърка на верандата. Само че този път в съня си добре съзнаваше, че зловещият човек се приближава все повече към тях, крачейки през царевичните насаждения, разсичайки стъблата им с косата си, с отвратителна усмивка, разкривила цялото му лице.

Събуди се посред нощ, задушавайки се от ужас. Другите спяха непробудно. Този сън беше пророчески. Защото зловещият човек не идваше с празни ръце. Крачейки през царевицата, той носеше като за жертвоприношение разложеното, подпухнало и вдървено тяло на Рита Блекмор, разкъсано от лешоядите. Това бе нямо обвинение, което щеше да разкрие вината на Лари, щеше да покаже недвусмислено, че той е кофти човек, че нещо в душата му липсва, че е неудачник и използвач.

Най-сетне отново заспа и до седем сутринта, когато се събуди вкочанен и гладен, не сънува повече.

— О, Боже! — простена Надин. Лари я погледна и забеляза огромното й разочарование, което дори не й позволяваше да заплаче. Лицето й бе пребледняло, а изумителните й очи бяха изгубили блясъка и живеца си.

Беше седем и петнадесет вечерта на 19 юли. Сенките вече се удължаваха. Бяха пътували през целия ден, като спираха само по пет минути и веднъж тридесет, в Рандолф, където обядваха. Никой не се оплака, макар че след толкова часове, прекарани на мотоциклета, Лари се бе схванал и множество иглички сякаш пробождаха тялото му.

Стояха пред ограда от ковано желязо. Под тях се простираше градчето Стовингтън, както го бе видял Стю Редман от стаичката със зарешетени прозорци. Зад оградата, скрита за алеята, обрасла в буйна трева и засипана с листа и съчки, съборени от летните бури, се намираше самата триетажна сграда. Лари предполагаше, че по-голямата й част е под земята.

Центърът бе изоставен и съвсем пуст.

Насред алеята имаше табела с надпис:

До нея бе поставена втора табела и именно нея четяха те.

— Харолд, приятелю — прошепна Лари, — нямам търпение да ти стисна ръката и да те черпя една бира… или шоколадче „Пейдей“.

— Лари! — укоризнено извика Луси. Надин бе припаднала.

45.

Влачейки крака, майка Абигейл излезе на верандата в единадесет без двадесет сутринта на 20 юли. Носеше закуската си — кафе и препечени филийки — както правеше всеки ден, щом термометърът с рекламата на кока-кола, окачен от външната страна на прозореца пред мивката й отчиташе температура над 10 градуса. Лятото беше в разгара си. Това бе най-хубавото лято от 1955 година насам, когато майка й почина на почтена възраст — деветдесет и три години. Жалко, че наблизо нямаше повече живи хора, които да му се порадват като нея. Седна внимателно на люлеещия се стол. Ала нима някога наистина се бяха радвали на лятото? Някои от тях, например малките деца или старците, които добре усещаха в старите си кокали смъртоносната, ледена хватка на зимата. Сега обаче повечето от тях ги нямаше, както и по-голямата част от останалите люде на най-различна възраст. Бог бе изпратил сурово наказание за човешката раса.

Някои биха оспорили справедливостта на едно такова наказание, но не и майка Абигейл. Веднъж вече Той бе наказал човеците, като им изпратил вода и някой ден щеше да им изпрати и огън. Не беше нейна работа да съди Бога, макар че предпочиташе да не поставя точно пред нея чашата, която трябваше да се изпие до дъно. Ако все пак се стигнеше до това да съди Бог, то напълно я задоволяваше отговорът, който Господ бе дал на питащия го Мойсей. „Кой си ти?“ — попитал го Мойсей, а Господ се показал зад храста и отвърнал както си му било редно: „Аз съм този, който съм,“ С други думи казано, Мойсее, стига си се помайвал, ами си размърдай задника.

Гърдите й засвириха, когато се разсмя. Потопи препечената филийка в широката чаша с кафе, докато хлябът стана достатъчно мек, за да го дъвче. Още преди петнадесет години бе казала сбогом и на последния си зъб. Беззъба бе излязла от утробата на майка си и така щеше да отиде в гроба. Правнучката Моли и нейният съпруг й бяха подарили изкуствени зъби за Деня на майката, когато навърши деветдесет и три години, но те не й бяха удобни и й нараняваха венците. Слагаше си ги само когато знаеше, че Моли и Джим ще й дойдат на гости. Изваждаше ги от кутията в чекмеджето, измиваше ги хубаво и си ги пъхваше в устата. Ако й останеше време преди появяването на Моли и Джим, започваше да гримасничи пред огледалото на петна в кухнята. Ръмжеше, оголвайки огромните си бели, изкуствени зъби и се пукаше от смях.

Беше много стара и крехка, но иначе беше съвсем с ума си. Казваше се Абигейл Фримантъл. Беше родена през 1882 година и можеше да го докаже, защото разполагаше с акт за раждане. През своя жизнен път бе видяла много неща, но нищо не можеше да се сравни със събитията от последния месец. Не, такива неща никога не се бяха случвали. Вече наближаваше моментът, когато и тя трябваше да изпълни своята мисия, а това никак не й се нравеше. Беше стара и уморена. Искаше само да си почива и да се радва на смяната на сезоните, докато на Бог му омръзнеше да я гледа всеки ден на земята и решеше да я прибере при себе си. Ала какво става, когато се осмелиш да зададеш Богу някакъв въпрос. Получаваш си отговора „Аз съм този, който съм“ и толкоз. Дори когато собственият му син умолявал да не пие от чашата, Бог нищичко не му отвърнал… а нейното положение не бе такова, далеч не бе такова като на Исус. Бе една обикновена грешница. Но особено когато нощем вятърът задухаше в царевицата, сърцето й се свиваше при мисълта, че вероятно Бог бе наблюдавал отгоре появяването на бял свят на чернокожото момиченце в началото на 1882 и Си рекъл: „Трябва да я оставя да поживее доста време. Ще има работа за нея през 1990 година, след цяла купчина откъснати страници от календара.“

Времето й тук, в Хемингфорд Хоум, изтичаше. Последният сезон от живота си щеше да прекара на запад, близо до Скалистите планини. Бог бе казал на Мойсей да се изкачи на планината и на Ной да построи ковчега. Бе видял дори как разпъват на кръста собствения Му син. Така че какво Го интересуваше, че Аби Фримантъл се страхува от някакъв си мъж без лице, който я дебне в сънищата й?

Никога не бе виждала лицето му, а не й и трябваше. Той бе като сянка, която прекосява царевицата по обяд; като студено въздушно течение; като черна врана, която те следи зорко, кацнала на телефонната жица. Гласът му, който я зовеше, й напомняше за всички най-омразни й звуци. Когато говореше тихо, й приличаше на бръмбарите — предвестници на смъртта, скрити под стълбата, които известяваха, че обичан от нея човек скоро ще умре. Когато гласът му прогърмяваше, сякаш гръмотевици разцепваха облаците от запад. Ала дори когато освен самотното шумолене на царевицата не се чуваше нищо друго, тя долавяше присъствието му. И това бе най-ужасното, защото в тези моменти човекът без лице й се струваше почти равен със самия Господ Бог. Тогава имаше чувството, че всеки момент ще усети докосването на черния ангел, прелетял безшумно над Египет и убил първородните деца във всички къщи, където вратата не била намазана с кръв. Именно това я плашеше най-много. Страхът отново я превръщаше в малко дете. Тя знаеше добре, че и другите са разбрали за неговото съществуване и се страхуват от него, но единствено тя имаше ясната и пълна представа за страхотната му сила.

— Хубав ден — промърмори старицата и сложи в устата си последната хапка хляб. Допи кафето си, люлеейки се напред-назад. Денят беше светъл и ясен, тя не усещаше особена болка в нито една точка от тялото си и затова отправи кратка благодарствена молитва към Бога. Бог е велик, Бог е добър. И най-малкото дете можеше да научи тези слова, а те значеха всичко — целият свят, и доброто, и злото в него.

— Бог е велик — каза майка Абигейл. — Бог е добър. Благодаря ти, Боже, за слънцето. За кафето. За това, че снощи ходих по нужда. Беше прав, смокините свършиха добра работа, но никак не са ми вкусни. Ама че съм и аз. Бог е велик…

Беше изпила кафето. Остави чашата си на земята и се залюля на стола, обърнала към слънцето лице, което приличаше на по чудо оживял гранитен камък, прорязан от множество черни нишки. Скоро задряма. Сърцето й, чиито стени бяха станали тънки като пергаментова хартия, продължавайте да бие както през последните 39 630 дни. Трябваше да сложиш ръка на гърдите й като на малко бебенце, за да се увериш, че все още диша. Но усмивката не слезе от лицето й.

Нещата се бяха променили доста от времето, когато бе момиче. Семейството й бе дошло в Небраска след премахването на робството. Правнучката Моли твърдеше, че парите, с които бащата на Аби купил земята, му били дадени за успокоение на съвестта от Сам Фримантъл от Луис, Южна Каролина, за осемте години труд на дядо й и братята му след края на Гражданската война. Моли се присмиваше по грозен и циничен начин на този факт, но Абигейл си мълчеше. На Моли, Джим и на младите нещата не им бяха хич ясни. Виждаха всичко в бяло и черно. И макар да не казваше нищо, Абигейл си мислеше: „Пари, дадени за успокоение на съвестта му ли? Че може ли да има по-чисти пари?“

И така семейството на Фримантъл се установило в Хемингфорд Хоум и Аби, най-малката им дъщеря, се родила тук. Баща й успя да надхитри тези, които не желаеха нито да купуват, нито да продават на негри. Купуваше земята на части, така че да не го усетят ония, които все се оплакваха от „черните копелета“. Той бе първият човек в Полк Каунти, който започна всеки сезон да засява, и първият, който използва изкуствени торове. А през март 1902 година Гари Сайтс дойде в къщата им да му съобщи, че е избран за член на сдружението на земеделците. Той бе първият негър, станал член на такова сдружение в целия щат Небраска. 1902 бе най-върховната година.

Беше сигурна, че всеки, който можеше да даде някаква преценка за живота й, щеше да каже, че 1902 е била най-добрата. Изглежда, че така се случваше на всички. В определени години нещата се нареждаха идеално, вървеше ти във всичко, случваха се само чудеса. Когато по-късно човек се върнеше назад към подобна великолепна година, започваше да се пита защо бе станало така. Все едно си оставил десет различни апетитни неща в килера, така че всяко едно поема от аромата и вкуса на останалите. Гъбите имат вкус на шунка, шунката — на гъби, телешкото — на дива патица, а патицата едва доловимо ти напомня на кисели краставици. Някой ден може да ти се прииска всичките прекрасни неща, които са ти се случили през тази една-единствена най-чудесна година от живота ти, да не са били струпани наведнъж, а да си имал възможност да ги разпределиш по-равномерно. Например да вземеш едно щастливо събитие и да го пренесеш по средата на някой тригодишен период, за който не можеш да си спомниш абсолютно нищо, нито добро, нито лошо. Значи през тези три години нещата са вървели както трябва в света, създаден от Бога и почти унищожен от Адам и Ева. Мръсното пране е било изпрано, подовете — измити, дрехите — закърпени, децата — гледани. Три години, през които времето е текло безспирно в сив, равномерен поток, без нищо да прекъсва монотонността му, освен Великден, 4 юли, Денят на благодарността и Коледа, Ала неведоми бяха пътищата, по които Бог твореше чудесата си, така че за Аби Фримантъл, а и за нейния баща, 1902 беше върховната година от живота им. Аби си мислеше, че само тя от цялото семейство, наред с баща си естествено, разбра какво невероятно, безпрецедентно събитие бе да те поканят за член на сдружението. Баща й бе първият чернокож в Небраска, комуто това се случи, а може би и първият в цялата страна. Той не бе имал никакви илюзии за високата цена, която семейството му трябваше да заплати, за грубите шеги и расовите обиди, най-вече от устата на Бен Конвей, и от другите, които бяха против неговото участие в сдружението. Но наред с това видя, че Гари Сайтс му предоставя не просто възможността да оцелее, а шанса да забогатее заедно с другите в този плодороден район на производители на царевица.

Щом беше член на сдружението, вече нямаше да има проблеми с купуването на най-хубавото зърно. Също така нямаше да му се налага да кара реколтата чак до Омаха, за да търси там купувач. Може би щеше да се сложи край и на спора му за правото над водата с Бен Конвей, който фанатично ненавиждаше негрите и техните симпатизанти, като Гари Сайтс. Може би дори данъчният агент щеше да престане да го тормози непрестанно. Поради всичките тези причини Джон Фримантъл прие предложението. Мнозинството гласува за него и наистина последваха противни шеги като тази, че когато чернокожо бебенце се възкачи на небето и му пораснат черни крилца, то не се нарича черно ангелче, а прилеп. Бен Конвей пък разправяше на хората, че единствената причина, поради която сдружението е гласувало Джон Фримантъл да стане член, бе, че скоро пристигал циркът и им трябвал негър, който да заеме мястото на африканския орангутан в програмата. Джон Фримантъл се правеше, че не чува тези обиди, а у дома цитираше Библията: „Каквото си посял, това и ще пожънеш“, и най-любимия му цитат, който изричаше не със смирение, а сериозно, с искрена вяра: „Блажени бедните духом, защото тяхно ще е царството небесно.“

Малко по малко съседите му го възприеха. Не всичките, разбира се, не и фанатиците като Бен Конвей и доведеният му брат Джордж, фамилиите Арнолд и Дийкън. През 1903 година обаче цялото им семейство обядва в дома на Гари Сайтс наравно с всички останали, все едно и те бяха бели хора.

А през 1902 Абигейл свири на китара в общинската зала, и то не по случай религиозен празник. Тя взе участие в конкурса за млади таланти, който белите организираха в края на годината. Майка й бе твърдо против. В този случай дори си позволи да изрази несъгласието си с намеренията на съпруга си пред децата. Е, момчетата по това време вече не бяха деца, бяха на средна възраст, а самият Джон вече бе с доста прошарена коса.

— Знам как е станало — каза тя, хълцайки. — Ти, Сайтс и Франк Фенер сте я нагласили тая работа. За тях това е без значение, ама на тебе, Джон Фримантъл, за какво ти е? Та те са бели! Знам, че киснеш с тях в задния двор и си приказвате за орането на земята. Можеш дори да отидеш да пийнеш по една бира с тях в града, ако Нейт Джаксън изобщо те пусне да влезеш в бара му. Дотук добре! Знам какво преживя през последните няколко години. Усмивката не слезе от лицето ти, макар че сърцето ти сигурно се е късало от болка. Но тук става въпрос за нещо съвсем различно! Става въпрос за собствената ти дъщеря! Как ще се чувстваш, когато тя се изправи там в хубавата си бяла рокля и всички й се изсмеят? И какво ще сториш, ако започнат да я замерят с гнили домати, както направиха с Брик Съливан, когато веднъж се опита да пее пред бяла публика? Какво ще й кажеш, когато дойде при тебе с рокля цялата сплескана с домати, и те попита: „Защо, тате? Защо постъпиха така с мен? Защо им разреши да постъпят така с мен?“

— Ами, Ребека, мисля, че ще е най-добре да ги оставим с Дейвид да решат.

Дейвид бе първият й съпруг. През 1902 Абигейл Фримантъл стана Абигейл Тротс. Дейвид Тротс бе наемен работник чак във Валпарайсо и изминаваше по петдесет километра само в едната посока, за да я види. Веднъж й бе казал, че яко е хлътнал по нея, макар че преди това е имал вземане-даване с доста леки жени. В началото много се присмиваха на първия й съпруг и говореха, че е очевидно кой командва в тяхното семейство.

Ала Дейвид не беше безхарактерен, просто бе тих и вглъбен човек.

— Съгласен съм с решението на Абигейл, каквото и да е то — бе казал той на родителите й и Аби го бе благословила за тези му думи. След това каза на Джон и Ребека Фримантъл, че е съгласна да се омъжи за него.

И така, на 27 декември 1902, вече бременна в третия месец, тя се качи на сцената в залата на общината сред мъртва тишина, която настъпи, щом водещият програмата обяви името й. Преди нея Гретхен Тилионс изпълни един доста неприличен френски танц, като смело показваше глезените и фустата си сред шумните възгласи, подсвирквания и тропане с крака на мъжете.

Абигейл се изправи пред притихналата публика. Знаеше колко черни изглеждат лицето и шията й в контраст с новата й бяла рокля. Сърцето й биеше до пръсване, а главата и бучеше от разбъркани мисли. „Не мога да си спомня нито една дума, обещах на татко, че няма да плача, каквото и да се случи, няма да плача, но ето го там Бен Конвей и когато Бен Конвей изкрещи «ЧЕРНИЛКО!», тогава май наистина ще се разплача, о, защо се съгласих да участвам! Мама беше права. Тук не ми е мястото и ще си платя…“

Белите лица, които изпълваха залата, бяха обърнати в очакване към нея. Нямаше нито едно свободно място, дори имаше два реда правостоящи в дъното. Пламъчетата на газовите лампи се разпалваха и трептяха. Червените плюшени завеси бяха дръпнати докрай и падаха тежко покрай | стената, за която бяха привързани с дебели варакосани въжета.

„Аз съм Абигейл Тротс — помисли си тя, — свиря добре и пея добре. И на това никой не ме е учил.“

И така тя запя „Тежкият стар кръст“ в неподвижната тишина, като си акомпанираше сама на китарата. После изпълни малко по-бързата песен „Как обичам моя Исус“ и след нея още по-бързата „Среща в Джорджия“. Повечето хора вече се клатеха в такт с ритъма. Някои се усмихваха и потропваха с крака.

После изпълни поредица от песни от периода на Гражданската война: „Когато Джони се завърне марширувайки у дома“, „Маршируваме през Джорджия“ и „Грахово зърно“. Последната песен предизвика доста усмивки, защото в залата имаше много мъже ветерани от Армията на републиканците, които бяха яли грахови консерви до втръсване по време на службата си. Най-накрая изпълни „При стария лагер“ и когато последният акорд проехтя в тишината, която бе станала някак тъжна и носталгична, тя си помисли: „А сега може да си хвърляте доматите, ако искате. Дадох всичко от себе си и пях чудесно.“

Тишината след последния акорд продължи сякаш цяла вечност, като че всички хора в залата, и правостоящите дори, бяха така омаяни от музиката, че им трябваше време да дойдат на себе си. После гръмнаха аплодисментите и я заляха като вълна. Лицето й се покри с руменина, почувства се объркана, хем й беше горещо, хем трепереше. Видя, че майка й плаче, без да се опитва да скрие сълзите си, и че баща й я гледа щастливо усмихнат.

Тя понечи да слезе от сцената, ала викове „Бис! Бис!“ а накараха да остане. Усмихна се и изпя „Изкопаха ми картофите“. С тази песен малко рискуваше, защото бе донякъде неприлична, но щом Гретхен Тилионс можеше да си показва глезените пред публика, тогава и Аби можеше да си позволи да изпее такава песен. В крайна сметка беше омъжена жена.

„Изкопаха ми картофите, и ми ги оставиха в кофата. Който ги изкопа, си отиде и вижте ме на какъв хал съм.“

Песента имаше още шест куплета, които бяха доста по-пиперливи, но тя ги изпя до един. Публиката приветстваше всеки следващ с шумни, одобрителни възгласи. По-късно Аби си помисли, че бе сбъркала дето бе изпяла „Изкопаха ми картофите“, защото сигурно точно такава песен белите очакваха от една „чернилка“.

Когато свърши и нея, пак гръмнаха оглушителни овации и сред нестихващите викове „Още! Още!“ тя отново се качи на сцената. Когато публиката утихна, каза:

— Много ви благодаря. Надявам се, че няма да сметнете за нахално от моя страна да ви помоля за разрешение да изпея още една песен, която съм учила специално, но никога не съм очаквала, че ще я изпълня точно на такова място. Това е най-хубавата песен за това, което президентът Линкълн и тази страна са направили за мен и моите хора, още преди да съм била родена.

Сега всички се бяха умълчали и слушаха внимателно. Членовете на семейството й стояха неподвижно, скупчени до пътеката вляво, като капка боровинково сладко върху бяла носна кърпа.

— Заради това, което се е случило по време на Гражданската война — продължи уверено тя, — моето семейство е имало тази възможност да дойде тук, тук да си създаде дом и да има такива чудесни съседи като вас.

След това тя изпя химна. Всички станаха на крака и я слушаха разчувствани, някои пак извадиха кърпичките си, а когато изпълнението й свърши, ръкоплясканията бяха толкова оглушителни, че можеха да срутят покрива. Това бе най-славният ден в живота й.

Абигейл се събуди малко след пладне. Поразмърда се и седна на стола, премигвайки от яркото слънце. Беше на сто и осем години. Беше спала накриво, сега я болеше гърбът и нямаше да я отпусне чак до вечерта, знаеше това прекрасно.

— Хубав ден — каза тя и внимателно се изправи. Тръгна бавно по стълбите, придържайки се за разклатените перила, като пъшкаше от острата болка в гърба и от игличките в изтръпналите си крака. Кръвообращението й не беше, както едно време… и как би могло? Колко пъти си беше казвала, че не бива да заспива в този люлеещ се стол. Задрямваше и спомените от миналото я навестяваха. Те бяха много по-интересни дори от филм по телевизията. Ставаше й хубаво, но когато се събудеше, скъпо плащаше за удоволствието. Можеше да си дава съвети колкото си иска, от това нямаше никаква полза. Беше като старо куче, което обича да се изтяга край огнището. Щом седнеше на слънце, заспиваше и толкоз. И вече нямаше думата по този въпрос. Стигна до края на стълбите, спря, за да могат „краката й да я настигнат“, после се изкашля и изплю доста голяма храчка в пръстта. Когато се почувства както обикновено, като се изключи болката в гърба, тя се отправи бавничко към тоалетната, която внукът й Виктор бе построил зад къщата през 1931. Влезе, затвори вратата и заключи с райбера, сякаш отвън чакаше цяла тълпа хора, а не само няколко проскубани коса, и клекна. След минутка се изпишка и въздъхна с облекчение и задоволство. Ето ти още нещо свързано със старостта, за което никой не я бе предупредил, а може би тя просто не бе обърнала внимание навремето? Човек не можеше да разбере кога му се ходи до тоалетната на нейната възраст, сякаш загубваше всякаква чувствителност в тази част от тялото си и ако не внимаваше, можеше често да й се налага да си сменя бельото. Мразеше да е мръсна, затова ходеше до тоалетната по шест-седем пъти на ден, а нощно време държеше гърне до леглото си. Джим на Моли веднъж й бе казал, че тя му приличала на куче, което не може да подмине пожарен кран, без да вдигне крак за поздрав, и това сравнение така я бе разсмяло, че чак сълзи потекоха от очите й. Джим бе някакъв шеф по рекламата в Чикаго и положението му бе доста добро… доскоро поне. Абигейл предполагаше, че и него вече го нямаше както повечето хора. И Моли също. Бог да ги благослови, прибрал ги е при себе си.

През последната една година единствено Моли и Джим идваха да я видят. Другите явно бяха съвсем забравили, че е жива, но Абигейл не им се сърдеше. Времето й отдавна беше минало. Бе станала като динозавър, който все още се мотае по земята, макар мястото му да е в музея (или в гробището). Разбира се, че не искаха да дойдат да я видят, но не можеше да разбере защо не идваха да видят земята. Не че беше останало много от нея. Само няколко акра от голямата ферма, която преди бе тяхна. Но все пак си оставаше тяхна собственост. Негрите явно вече не се вълнуваха толкова от земята. Всъщност имаше дори и такива сред тях, които направо се срамуваха от връзката си с нея. Повечето си бяха уредили живота в градовете и някои, като Джим например, се справяха доста добре… Ала как се свиваше сърцето й, като си спомнеше за всички нейни братя и сестри свели глави над земята!

Моли и Джим имаха желание да поставят в къщата тоалетна с течаща вода още по-миналата година и се обидиха, когато тя им отказа. Опита се да им обясни защо не искаше, ала Моли все повтаряше и повтаряше:

— Майко Абигейл, ти си на сто и шест години. Как мислиш, че се чувствам, като знам, че излизаш по няколко пъти на ден до тоалетната, а понякога температурата е едва десет градуса. Не знаеш ли, че от студа може да ти спре сърцето?

— Когато Господ иска да ме прибере, ще ме прибере — отвърна Абигейл и понеже плетеше, Моли и Джим си помислиха, че не ги гледа, а тя много добре видя как двамата се спогледаха многозначително.

С някои неща просто не можеш да се разделиш. И това младите не го разбираха. В началото на 1982 година, когато навърши сто, Кати и Дейвид й подариха телевизор и тя го прие. Телевизорът е прекрасно средство за убиване на времето, особено за човек, който живее сам-самичък. Но когато Кристофър и Сузи й предложиха да я включат към градския водопровод, тя им отказа точно както на Моли и Джим. Твърдяха, че кладенецът й не е достатъчно дълбок и ще пресъхне, ако се случи пак някое сушаво лято като през 1988. Прави бяха, но тя въпреки това им отказа. Смятаха, разбира се, че вече съвсем си е загубила ума, че страда от старческо слабоумие, но тя знаеше, че съзнанието й е бистро както на младини.

Изправи се, хвърли малко вар в дупката и бавно излезе навън, на слънцето. Поддържаше тоалетната си чиста, но все пак имаше места, които независимо колко чисти бяха, си миришеха на влага и мухъл.

Божият глас й прошепна, когато Крис и Сузи й предложиха да я включат към градската водопроводна мрежа… и когато Моли и Джим искаха да й купят мивка с кран. Бог наистина говореше на хората. Нали бе разговарял с Ной и му бе казал как да построи ковчега, колко да е дълъг, широк и дълбок? Затова тя вярваше, че и на нея беше говорил, не от горящ храст или от огнен стълб, а с тих, едва доловим глас й бе казал: „Аби, ръчната помпа ще ти трябва. Радвай се на електричеството колкото си искаш, Аби, но нека са пълни газените ти лампи и фитилите им да са добре подрязани. Нека килерът ти да е в същото състояние, в което го поддържаше майка ти. Изобщо не позволявай младите да те придумат за нещо, което знаеш, че е против Моята воля, Аби. Те са ти роднини, ала аз съм твоят Отец.“

Тя спря насред двора и се загледа в безкрайното царевично поле, прорязано единствено от черния път, който водеше на север към Дънкан и Колъмбъс. Тази година реколтата беше добра и беше срамота, че нямаше да остане никой тук, освен полските врани, за да я прибере. Тъжно беше, като си помислиш, че през този септември големите комбайни щяха да останат в стопанския двор, че нямаше да има танци и веселби в плевнята. Тъжно беше, че за пръв път от сто и осем години насам нямаше да е тук, в Хемингфорд Хоум, когато лятото щеше да отстъпи пред езическия и весел сезон на есента. Това лято щеше да й е още по-скъпо, защото й бе последното, в това изобщо не се съмняваше. Но нямаше да почива в мир тук, а далеч на запад, в непозната земя. Тази мисъл я изпълваше с горчивина.

Тътрейки крака, отиде до гумата-люлка и я залюля. Беше стара гума от трактор, която брат й Лукас бе закачил през 1922. Много пъти бяха сменяли въжето и от вътрешната страна гумата бе хлътнала дълбоко от няколкото поколения деца, които се бяха люлели на нея. Под гумата земята бе издълбана и тревата там отдавна се бе отказала да расте. На клона, на който бе закачена люлката, кората бе протрита до бяло. Въжето тихо изскърца и този път тя се помоли на глас:

— Моля те, Боже, моля те, само в краен случай. Вземи тази чаша, не ме карай да я изпивам, ако може. Стара съм, уплашена съм и най-вече ми се иска да умра тук, у дома. Готова съм веднага да си отида, ако пожелаеш. Волята ти ще бъде изпълнена, мили Боже, но Аби е просто една стара, уморена, чернокожа жена. Ще бъде Твоята воля.

Не последва никакъв звук, освен търкането на въжето в клона и граченето на гарваните в полето. Тя подпря прорязаното си от бръчки чело върху ствола на старото ябълково дърво, което баща й бе засадил толкова отдавна, и се разрида горчиво.

Тази нощ сънува, че отново се изкачва по стълбите към общинската зала. Беше млада и красива, бременна в третия месец, а на бялата си рокля имаше брошка с полускъпоценен камък. Държеше китарата и се изкачваше ли, изкачваше в неподвижната тишина. В главата й се рееха множество мисли, ала сред тях изплува една: „Аз съм Абигейл Фримантъл Тротс, свиря и пея добре и на това никой не ме е учил.“

В съня си се извърна бавно към белите лица, които приличаха на множество луни на небосклона. Застанала до тежко падащите, червени плюшени завеси, прихванати с варакосани въжета, тя се обърна с лице към залата, осветена ярко от газените лампи и от едва-едва проникващата мека светлина през затъмнените и леко запотени прозорци.

Като си повтаряше непрестанно все тези думи, тя засвири „Рок на всички времена“. Когато запя, гласът й не потрепери от смущение, а бе така уверен, топъл и богат по звучност, както когато репетираше сама; бе точно като жълтия пламък на газената лампа. „Ще ги спечеля — помисли си тя. — С Божията помощ ще ги спечеля. О, мои братя и сестри, ако сте жадни, нима няма да изстискам и от камъка вода за вас? Ще ги спечеля и ще накарам Дейвид, мама и татко да се гордеят с мен. Аз самата ще бъда горда от себе си. От въздуха ще сътворя музика, от камъка — вода…“

И в този момент го вида за пръв път. Той стоеше прав в дъното на залата, скръстил ръце на гърдите си. Беше в дънки и дънково яке с копчета на джобовете. Беше обут в черни, кални ботуши с изтъркани подметки, които изглеждаха така, сякаш бяха извървели доста дълги, прашни и страшни пътища. Челото му бе бяло като светлината на газена лампа, бузите му грееха румени от течащата във вените му здрава кръв, очите му бяха две искрящи късчета диамант, а на лицето му бе замръзнала грозна усмивка, сякаш този слуга на Сатаната бе някой от известните телевизионни комици. Усмивката му бе презрителна и налудничава, с широко разтегнати устни и оголени зъби. Бяха равни и остри като зъбите на невестулка.

Той отпусна ръце до тялото си. Сви дланите си в юмруци, здрави и силни като чеповете по ябълковото дърво. Усмивката не слезе от лицето му, все така отвратително весела и отблъскваща. От стиснатите му длани потекоха капки кръв.

Думите се изпариха от съзнанието й. Пръстите й се вцепениха и забравиха как да свирят и след един нехармоничен акорд настъпи пълна тишина.

— Господи! Господи! — извика тя, ала Бог бе извърнал лице от нея.

Тогава се изправи Бен Конвей. Потното му лице бе алено, а малките му, свински очички хвърляха искри.

— Черна кучко! — изрева той. — Какво прави тази черна кучка на сцената? Никоя чернилка досега не е създавала музика от въздуха! Никоя чернилка не е могла да изстиска вода от камъка!

Яростни викове от залата го подкрепиха. Хората бяха скочили на крака и напираха към сцената. Тя видя, че и съпругът й се бе изправил и се опитваше да се добере до нея. Някой го удари с юмрук в лицето и той падна по гръб.

— Тия мръсни чернилки да заминават отзад в залата! — изрева Бил Арнолд и някой блъсна Ребека Фримантъл в стената. Друг, трябва да беше Чет Дийкън, ако се съдеше по вида му, уви една от червените плюшени завеси около Ребека и я върза с въжето.

— Гледайте, гледайте — провикна се той. — Нагиздена чернилка! Нагиздена чернилка!

В отговор на виковете му много хора се спуснаха към Ребека и започнаха да блъскат и ритат жената, увита в завесата.

— Мамо! — изкрещя Аби.

Някой издърпа китарата от слабите й ръце и я счупи в ръба на сцената. Разхвърчаха се парчета дърво и скъсани струни.

Тя затърси с обезумял поглед дяволския човек в дъното на залата, обаче го нямаше. Бе дал началния тласък и сега двигателят работеше безпогрешно. Бе отишъл да върши зло другаде.

— Мамо! — изкрещя отново Аби, ала в този момент нечии груби ръце я понесоха. Тя почувства как те се провират под роклята й, как я опипват и щипят. Някой дръпна с все сила ръката й, така че за малко не я извади от раменната става. После постави дланта й върху нещо горещо и твърдо.

— Какво ще кажеш за МОЯ кол на всички времена, черна курво? — избумтя в ухото й гласът на Бен Конвей.

Стаята се завъртя пред очите й. Видя, че баща й се опитва да си проправи път до майка й, която лежеше неподвижно на пода. Видя как нечия бяла ръка удари една бутилка в облегалката на стола. Чу се трясък и счупените стъкла се разпиляха с дрънчене. После нащърбеното гърло на бутилката с отразената в стъклото му топла светлина от газените лампи бе завряно право в лицето на баща й. Видя как изпъкналите му, втренчени очи изскочиха от орбитите като зрели гроздови зърна.

Абигейл изкрещя и викът й бе така мощен, че сякаш разцепи залата на две. Тъмнината нахлу и тя отново стана майка Абигейл на сто и осем години, толкова стара, Боже мой, прекалено стара (но нека бъде Твоята воля). Вървеше през полето с царевица, митичната царевица с плитки, но разклонени корени. Скоро се изгуби сред стъблата, ту сребристи на лунната светлина, ту потънали в тъмна сянка. Дочуваше шумоленето на летния вятър, усещаше миризмата на пръст и плодородие, миризма, която бе усещала през целия си дълъг, предълъг живот. Често си бе мислила, че от всички растения царевицата бе най-близко до самия живот; ухаеше на живот, ухаеше на зачатие. О, тя бе погребала трима съпрузи: Дейвид Тротс, Хенри Хардести и Нейт Брукс. И тримата бе приела в леглото си така, както съпругата трябва да приеме съпруга си, така, както една жена трябва да приеме един мъж — отдавайки му се всецяло. Винаги бе изпитвала страст, желание и удоволствие, винаги бе присъствала в нея мисълта: „О, Боже мой, как обичам да правя секс с мъжа си и той да ме люби, да ме кара да изпитвам това, което изпитвам, когато свършва в мен.“ Понякога, точно в мига преди да достигне оргазъм, тя си представяше царевицата, чиито корени се простираха не на дълбочина, а на широчина. Плътта и царевицата се сливаха в едно и тогава свършваше. Мъжът й лежеше до нея. В стаята миришеше на секс, на семето му, което бе посял в нея, на нейните сокове, с които бе овлажнила пътя му, и всичките тези миризми й напомняха за лекото, сладко ухание, когато късаш листата, обвиващи кочана на царевицата — едно прекрасно ухание.

И въпреки всичко се срамуваше от това интимно чувство, което я свързваше със земята, лятото и плодородието, защото не бе сама. Той също бе тук, само през един-два реда вляво или вдясно от нея, току зад нея, или само няколко крачки отпреди й. Дяволският човек беше тук. Забиваше прашните си ботуши в тялото на земята и разхвърляше нависоко буци пръст, с усмивка, неугасваща като фар в нощна буря.

Тогава онзи проговори, за пръв път проговори на висок глас. На лунната светлина тя видя сянката му, пресичаща пътя й — висока, прегърбена, гротескна. Гласът му бе като нощния вятър, който вие през октомври в старите, обезглавени стъбла на царевицата, вече неспособни да раждат, които разказват шепнешком за настъпващия си край. Гласът му беше мек, глас на злата орис и неизбежната гибел. Каза й:

„Твоята кръв е в моите ръце, стара майко. Ако се молиш на Бога, моли се да те прибере, преди да чуеш стъпките ми по стълбата пред къщата ти. Ти не си тази, която създаде музика от въздуха, която изстиска вода от камъка, и твоята кръв е в моите ръце.“

Тогава майка Абигейл се събуди. Имаше още час до утрото. В първия момент си помисли, че се е изпуснала в леглото, но после разбра, че е мокра от пот, обилна като майска роса. Слабото й тяло трепереше безпомощно и всяка негова фибра копнееше за сън и почивка.

„О, Боже мили, Боже мили, вземи тази чаша от устните ми.“

Нейният Бог не й отговори. Единствено вятърът блъскаше прозорците, които имаха нужда от нови рамки и от маджуносване. След време тя стана, запали огъня в старата си печка с дърва и сложи кафето.

Следващите няколко дни й предстоеше много работа, защото очакваше гости. Независимо от сънищата и умората тя никога не бе пренебрегвала компанията на други хора и не смяташе да го прави и сега. Само трябваше да върши всичко много бавно, иначе имаше опасност да забрави нещо. Напоследък често й се случваше. Оставяше нещата не на мястото им и стигаше дотам да се върти в кръг да ги търси като котка, която гони опашката си.

Първо трябваше да отиде до кокошарника на Ади Ричардсън, който бе доста далечко, на около шест-седем километра. Зачуди се дали Бог ще й изпрати орел, който да я отнесе дотам, или може би пророк Илия щеше да я закара с огнената си колесница.

— Светотатство — каза тя самодоволно. — Всевишният е за да ти дава сила, а не да ти осигурява транспорт.

Изми няколкото мръсни чинии, обу си тежките обувки и си взе бастуна. Дори и на тази възраст рядко го използваше, но днес щеше да има нужда от него: шест километра на отиване и още толкова на връщане. Ако беше на шестнадесет, щеше да вземе на бегом разстоянието дотам и обратно, но младостта й бе отминала преди много, много години.

Тръгна в осем часа сутринта, като се надяваше да стигне до фермата на Ричардсън към обяд и да поспи през най-горещите часове на деня. В късния следобед щеше да заколи пилетата и да тръгне към дома вечерта, по здрач. Щеше да се прибере по тъмно. Това й напомни за съня й от предната вечер, но тя знаеше, че онзи мъж бе все още далеч, а гостите, които очакваше, бяха доста по-близо.

Вървеше много по-бавно, доста по-бавно, отколкото й се искаше, но още в осем и половина слънцето вече грееше жарко. И макар да не се потеше, понеже нямаше никакви излишни тлъстини по тялото си, когато стигна до пощенската кутия на Гуделс, вече се нуждаеше от почивка. Седна в сянката на едно дърво и изяде няколко смокини. На хоризонта не се виждаше ни такси, ни орел. Тази мисъл я разсмя. Изправи се. Не, няма да дойде такси. Бог помага на тези, които сами си помагат. Въпреки това усещаше как ставите й „се разсвирват“, довечера щеше да има хубав концерт от болежки.

Крачеше все по-прегърбена над бастуна си, макар болката в китките й да бе особено остра. Тътреше обувките си от необработена кожа и вдигаше прах след себе си. Слънцето немилостиво печеше, времето течеше, сянката й се смаляваше все повече и повече. Толкова много диви животни не бе виждала от двайсетте години насам: лисица, миеща се мечка, бодливо прасе. Гарвани имаше навсякъде, грачеха безспирно и кръжаха в небето. Ако можеше да чуе Стю Редман и Глен Бейтман как обсъждат „прищявките“ на епидемията (поне според тях това си беше чиста прищявка), която бе унищожила едни животни и бе оставила други живи, Абигейл щеше да им се изсмее. Да, грипът бе убил домашните животни, а дивите беше пощадил. Беше съвсем просто. Много малко видове от домашните животни не се бяха заразили и като правило те не бяха сред най-добрите приятели на човека. Грипът бе убил кучетата, но бе подминал вълците, защото не бяха опитомени.

Пареща като нагорещено желязо болка пронизваше бедрата, коленете, китките й. Тя продължаваше да върви и да разговаря със своя Бог наум или на глас, без сама да усеща разликата между двете. Отново я споходиха спомените от миналото. 1902 бе най-добрата година от живота й. После времето се завтече, прелиствайки с шеметна бързина страниците на дебелия календар, без да спира. Животът ти минаваше така бързо… как тогава можа до такава степен да се умориш?

С Дейвид Тротс имаха пет деца. Мейбел се задуши в задния двор от парченце ябълка. Аби простираше дрехи и когато се обърна, видя, че бебето лежи по гръб, държи се за гърлото, цялото лилаво. Успя да извади парченцето, ала тялото на Мейбел вече се бе отпуснало неподвижно и студено. Аби не роди повече момиче и Мейбел бе единственото от многото й деца, което умря при нещастен случай.

Абигейл седна на сянка под един бряст отвъд оградата на Ноглър. На около двеста метра селският път преминаваше в асфалтов. Там Фримантъл Роуд се превръщаше в Полк Каунти Роуд. Въздухът сякаш трептеше над напечения от слънцето асфалт, а на хоризонта се бе появил сребрист пояс, като искрящо гладко езеро в съня ти. В горещи дни като този винаги се появява този сребрист пояс точно там, докъдето стига погледът. Но никога не можеш да се приближиш до него. Поне тя не бе успяла.

Дейвид почина през 1913 година от грип, който отне живота на доста хора и не бе особено различен от сегашния. През 1916, когато бе на тридесет и четири, Абигейл се омъжи за Хенри Хардести, чернокож фермер от Уилър Каунти, на север от тях. Той дойде специално, за да я иска за жена. Бе вдовец и имаше седем деца, от които само две бяха напуснали вече бащиния дом. Беше със седем години по-възрастен от нея. Роди му две момчета, преди тракторът му да се преобърне и да го смаже в края на лятото на 1925.

Година по-късно тя се омъжи за Нейт Брукс. Хората доста обсъждаха този факт, о, да, хората обичат да правят това и понякога изглежда, че само за това ги бива. Нейт беше ратай при Хенри Хардести, преди да се оженят, и й беше добър съпруг. Може би не чак толкова сладък като Дейвид и със сигурност не толкова твърд и упорит като Хенри, ала бе добър човек и в общи линии правеше това, което тя му кажеше. Когато една жена премине определена възраст, беше голяма утеха за нея да знае, че думата й се чува.

От шестте си сина имаше тридесет и двама внука, а от тях деветдесет и един правнука — възможно бе и да са повече, но да не знае за тях. А по времето, когато избухна епидемията, знаеше, че се е сдобила и с три пра-пра-внука. И повече щеше да има, ако момичетата не взимаха от ония хапчета, за да не забременяват. Изглежда, че за тях да правиш секс беше като някаква нова игра на детската площадка. Абигейл изпитваше само съжаление към тях и към модерните им разбирания, но никога не изказа мнението си гласно. Беше работа на Бога да прецени дали грешат или не, когато взимат от хапчетата (но не и на онзи плешив изкуфял старец от Рим. Майка Абигейл цял живот бе методистка и се гордееше особено с това, че нямаше нищо общо с католиците). Ала тя добре знаеше какво пропускат те — екстазът, който можеха да изпитат, когато се изправеха на ръба на Долината на сенките; екстазът на жената, която се отдава изцяло на мъжа си и на своя Бог, шепнейки: „Ще се изпълни волята Ти, ще се изпълни Твоята воля.“ Онзи миг на върховен екстаз в секса, извършен пред Божиите очи, когато жената и мъжът преживеят отново греха на Адам и Ева, само че измит и осветен от кръвта на агнеца. Ето че пак се отнесе в спомените… Беше жадна, искаше й се да си е у дома в люлеещия се стол, искаше да я оставят на мира. Видя вляво да блести ламариненият покрив на кокошарника. Километър и половина, не повече. Беше едва десет и петнадесет — справяше се добре за момиче на нейната възраст. Ще влезе вътре и ще легне да спи до вечерта, когато ще се поразхлади. Това не беше грешно. Не и на нейната възраст. Продължи да влачи крака по пътя. Тежките й обувки бяха покрити с прах.

Да, имаше много роднини, които да я радват на стари години, и това все пак беше нещо. Сред тях имаше и такива като Линда и безотговорния търговски пътник, за когото се беше омъжила, които никога не идваха да я видят. Но имаше и други, като Моли и Джим, Дейвид и Кати, които се равняваха на един куп Линди и безотговорни търговски пътници, продаващи от врата на врата съдове за готвене без вода. Брат й Люк бе умрял последен на осемдесет и няколко години през 1949. И Самюъл, последният останал жив от синовете й, почина на петдесет и четири през 1974. Абигейл надживя всичките си деца и това не й се струваше редно, но явно Бог бе имал по-особени планове за нея.

През 1982, когато навърши сто, снимката й се появи във вестника на Омаха. Посети я един журналист от телевизията, който трябваше да направи репортаж за нея.

— На какво смятате, се дължи дълголетието ви? — бе я попитал младият човек и бе явно разочарован от краткия й, почти сопнат отговор:

— На Бог.

Искаха да им каже, че яде пчелен восък, че не се докосва до пържено свинско, че спи с вдигнати нависоко крака нощем. Ала тя не правеше нито едно от тези неща, защо тогава да ги лъже? Господ дарява и отнема живот, когато сам пожелае.

Кати и Дейвид й подариха телевизора, за да може да се види на новините. Дори получи писмо от президента Рейгън, който също не бе в първа младост, в което я поздравяваше за „напредналата й възраст“ и за факта, че бе гласувала единствено за републиканците, откакто бе получила правото да гласува. Е, за кого другиго да гласува? Рузвелт и хората от неговата партия бяха комунисти. Когато стана столетница, кметската управа на Хемингфорд Хоум я освободи от задължението да плаща данъци „за вечни времена“ поради същата тази „напреднала възраст“, за която я бе поздравил и президентът. Дори получи специален документ, удостоверяващ, че тя е най-възрастният човек в щата Небраска, като че ли това беше нещо, за което децата си мечтаеха да станат, като пораснат. Това с данъците бе добре, макар всичко останало да бе пълна глупост. Ако не бяха я освободили от тях, досега щеше да е загубила и малкото земя, която притежаваше. Повечето от земята и без това отдавна не бе нейна собственост. Имотите на семейството й и мощта на сдружението бяха достигнали своя апогей пак през онази вълшебна 1902 година и оттогава бяха в постоянен упадък. Бяха й останали само четири акра земя. Останалата бе продадена през годините или конфискувана за неплатени данъци… Собствените й синове бяха продали по-голямата част от земята — факт, който я караше да се срамува от тях. Миналата година бе получила писмо от някаква си нюйоркска организация, която се наричаше „Американско гериатрично общество“. В писмото се казваше, че тя бе шестият по ред най-възрастен човек в страната и третата по ред най-възрастна жена. Най-старият бил някакъв мъж от Санта Роса, Калифорния. Той бил на сто двадесет и две. Абигейл помоли Джим да сложи писмото в рамка и да го закачи на стената до писмото от президента. Джим бе изпълнил молбата й едва този февруари. Сега, като се замислеше, май точно тогава видя Моли и Джим за последен път.

Най-сетне стигна до фермата на Ричардсън. Вече беше почти накрая на силите си. Подпря се за миг на оградата близо до плевнята и погледна с копнеж към къщата. Вътре сигурно беше прохладно и приятно. Имаше чувството, че може да спи един век. Но преди да си легне, трябваше да свърши още нещо. Доста животни бяха умрели от болестта — коне, кучета, плъхове, и тя трябваше да се увери дали и пилетата не са сред тях. Голяма ирония на съдбата щеше да бъде, ако се окажеше, че е била толкова път напразно.

Затътри крака към кокошарника, долепен до плевнята, и спря, когато чу кудкудякане. Към него се присъедини и раздразненото кукуригане на петел.

— Значи всичко е наред — промърмори тя. — Това е добре.

Обърна се и видя човек, прострян до купчината с дърва.

Бе покрил лицето си с ръка. Това бе Бил Ричардсън, зетят на Ади. Лешоядите го бяха изкълвали жестоко.

— Горкият човек, горкичкият. Почивай в мир, Били Ричардсън.

Абигейл се отправи към хладната къща, която я зовеше. Струваше й се, че е на километри разстояние, макар всъщност да трябваше само да пресече двора. Не беше сигурна дали ще успее да се добере до нея, беше изтощена до краен предел.

— Божията воля ще се изпълни — каза тя и закуцука към къщата.

Слънцето грееше в прозореца на стаята за гости, където бе заспала, щом събу обувките си и се изтегна в леглото. Не разбираше защо слънцето свети така ярко, точно като Лари Ъндърууд, когато се събуди до каменната стена в Ню Хампшир.

Майка Абигейл седна в леглото. Усети пронизваща болка във всички изпънати мускули и крехки кости от тялото си и възкликна:

— Свети Боже, проспала съм целия следобед и цялата нощ!

Значи наистина е била много уморена. Сега бе толкова схваната, че й отне почти десет минути, за да стане от леглото и да отиде до банята. После още десет, за да си обуе обувките. Всяко движение й причиняваше адска болка, но знаеше, че трябва да се движи, да ходи. Иначе щеше да се схване непоправимо.

Куцукайки, тя отиде до кокошарника и влезе. Трепна от непоносимата горещина, от миризмата на птици и разлагащо се месо. Водата се захранваше автоматично от артезианския кладенец на Ричардсън, но храната беше на привършване, а и горещината бе уморила много от кокошките. По-слабите бяха умрели от глад или по-силните ги бяха убили и сега лежаха на изцапания с храна и курешки под като малки, тъжни купчинки топящ се сняг.

Повечето от птиците се разбягаха, когато я чуха да идва, но тези, които бяха разклопани, останаха на местата си и само примигнаха бавно с глупав израз в очичките си. Много и най-различни болести ходеха по кокошките, затова и Абигейл се притесняваше, че може да са пипнали грипът, но тези й се сториха съвсем здрави. Бог ги бе опазил.

Взе три по-едри, накара ги да сврат глави под крилата си и те моментално заспаха. Напъха ги в един чувал, но тялото й бе толкова схванато, че не успя да вдигне чувала, затова се наложи да го влачи по пода.

Другите кокошки следяха от високо всяко нейно действие и когато тя излезе, подновиха свирепото си кудкудякаме в спора за малкото останала храна.

Беше близо девет часът сутринта. Тя седна на дъбовата пейка, скована в двора пред къщата. Все още смяташе, че е най-добре да се придържа към първоначалния си план и да се прибере у дома по хладина вечерта. И без това беше пропиляла един ден, а хората скоро щяха да пристигнат. Можеше да го използва, за да заколи кокошките и да си почине.

Тялото й вече не бе така сковано и под лъжичката си почувства едно непознато, но доста приятно стържене. Едва след време осъзна, че… всъщност изпитва глад! Тази сутрин бе гладна, слава Богу. А от колко бреме се хранеше само по навик, насила? Точно като огняр в парния локомотив, който непрестанно захранва пещта с въглища. Но след като откъсне главите на трите кокошки, ще види какво е останало в килера на Ади, мир на праха й, и с наслада ще си похапне. „Видя ли — каза си. — Бог знае кое е най-добре. Блажени са вярващите, блажени са вярващите, Абигейл.“

Пъшкайки и пухтейки, тя завлече чувала до дръвника, който се намираше между плевнята и дървената барака. В бараката намери секирата на Били Ричардсън, окачена на няколко пирона заедно с една гумена ръкавица. Взе ги и излезе навън.

— Боже, даде ми сила да дойда дотук и вярвам ще ми дадеш сила и да се върна — вдигна поглед старицата към безоблачното, лятно небе, застанала до чувала с прашните си жълти обувки. — Твоят пророк Исай казва, че ако един мъж или жена вярват в Господа Бог, то той или тя ще се изкачват все по-нагоре, като понесени на орлови крила. Нищо не знам за орлите, Господи, освен че са доста грозни птици, които виждат много надалече, но в торбата тук имам три кокошки и ми се иска да им отрежа главите, а не ръката си. Да бъде волята Ти. Амин.

Отвори чувала и надникна вътре. Една от кокошките все още спеше, свила глава под крилото си. Другите две седяха притиснати една до друга и не помръдваха. В чувала беше тъмно и за кокошките бе все едно нощ. Няма по-глупаво същество от разклопана кокошка, освен ако не е демократ от Ню Йорк.

Абигейл измъкна една от чувала и я положи върху дънера, преди пернатата й пленница да е разбрала какво й се готви. Замахна със секирата с все сила и потрепери леко, както ставаше винаги, щом острието с тъп звук се забиеше в дървото. Обезглавената кокошка затича из двора на Ричардсън, пърхайки с крила и пръскайки кръв. След малко обаче разбра, че е мъртва, и благоприлично легна в пръстта. Разклопани кокошки и нюйоркски демократи, Боже мой, Боже мой!

Когато свърши работата, се оказа, че всичките й притеснения, че може да се нарани или пореже, са били напразни. Бог бе чул молитвата й. Три хубави кокошки. Сега й оставаше само да се добере до къщи с тях.

Прибра птиците обратно в чувала и закачи секирата на Били Ричардсън на мястото й. После влезе в къщата, за да си потърси нещо за ядене.

В ранните часове на следобеда подремна и в съня й се явиха хората, които очакваше. Те бяха вече доста близо, на юг от Йорк и пътуваха със стар пикап. Бяха шестима. Сред тях имаше едно глухонямо момче, което въпреки това бе със силен дух. Беше един от тези, с които трябваше специално да разговаря.

Събуди се около три и половина, малко схваната, но иначе се чувстваше отпочинала и свежа. Два часа и половина й трябваха, за да оскубе кокошките. Спираше да си почива, когато я заболяваха деформираните й от ревматизъм пръсти. Докато работеше, пееше химни: „Седем порти към града“ (Алилуя, Господи), „Вярвай и се подчинявай“ и любимия й „В градината“.

Когато свърши с кокошките, всичките й пръсти бяха получили страхотна „мигрена“. Дневната светлина бе придобила златист оттенък — сигурен предвестник на вечерния здрач. Наближаваше краят на юли и дните бяха започнали да намаляват.

Старата жена влезе отново в къщата да похапне. Хлябът бе изсъхнал, но не беше мухлясал Плесента никога не би посмяла да си покаже грозното зелено лице в кухнята на Ади Ричардсън. Бе намерила и полупразен буркан с фъстъчено масло. Изяде един сандвич, направи си друг, който пъхна в джоба на роклята си, в случай, че огладнееше по-късно.

Вече бе седем без двадесет. Тя излезе навън, вдигна чувала и слезе бавно по стълбите на верандата. Беше сложила оскубаните пера в друг чувал, ала някои от тях бяха политнали и сега се намираха върху живия плет, който вече съхнеше, понеже отдавна не бе поливан.

Абигейл въздъхна тежко и каза:

— Тръгвам, Господи. Към къщи. Ще вървя бавно. Не смятам, че ще успея да стигна преди полунощ, ала нали пише в Библията, че не трябва да се плашим нито от страховете на нощта, нито от страховете на деня. Така ще изпълня, доколкото е по силите ми, Твоята воля. Бди над мен, в името на Исус, амин.

Когато стигна до края на асфалтовия път, беше вече съвсем тъмно. Чуваше се песента на щурците и крякането на жабите от някое мочурище, вероятно от мястото за водопой на кравите в имота на Кал Гудел. Тази нощ щеше да има луна. Когато изгрееше, щеше да е голяма и кървавочервена.

Тя седна да си почине. Изяде половината от сандвича (какво ли не би дала за малко боровинково сладко, но Ади държеше бурканите си в мазето на къщата, а дотам стълбите бяха твърде много). Чувалът беше до нея. Пак я болеше цялото тяло и вече нямаше сили да продължи, макар че я очакваха още три километра път. Въпреки всичко се чувстваше въодушевена. Откога не бе оставала на открито нощем под звездния покров? Звездите блестяха все така ярко и ако имаше късмет, можеше да види падаща звезда и да си пожелае нещо. Топлата нощ, звездите, лятната луна, покровителка на влюбените, която показваше аленото си лице над хоризонта, й напомняха за нейната младост със странните превратности, с топлината и онази прекрасна уязвимост, когато се намираше на прага на тайнството. О, да и тя някога бе момиче. Някои хора дори не можеха да си го представят, така, както не можеха да си представят, че гигантската секвоя отначало е била тънка зелена фиданка. Ала навремето и тя бе момиче. Детският страх от тъмното вече се беше поуталожил, а страховете на възрастните, които се явяваха във всеобхватната тишина нощем, когато можеш да доловиш гласа на собствената си вечна душа, бяха още далеч. Именно в този кратък период нощта за нея бе една благоуханна загадка, когато, отправяйки взор към обсипаното със звезди небе и вдишвайки ароматния нощен въздух, се чувстваш толкова близо до сърцевината на вселената, до любовта и живота. Тогава ти се струва, че ще бъдеш вечно млад и…

Кръвта ти е в моите длани.

Откъм чувала с кокошките усети някакво раздвижване, което накара сърцето й да подскочи.

— Ей! — извика тя с изненадан, прегракнал старчески глас и придърпа рязко чувала към себе си. Забеляза, че отдолу е малко разкъсан.

До ушите й достигна приглушено ръмжене. Пред царевичната нива, до самия път лежеше готова за скок невестулка. Очичките й, вперени в старицата, отразяваха червеникавата лунна светлина. Към нея се присъедини още една невестулка. И още една. И още една.

Абигейл се обърна към другата страна на пътя и видя, че и там вече животинчетата се бяха строили в редица, присвили подлите си очички. Откъде се бяха събрали толкова много, зачуди се тя с все по-нарастващ страх. Веднъж, когато бе дете, я ухапа невестулка. Тя пъхна ръка под стълбите на Голямата къща, за да извади търкулналата се там червена топка, и усети как множество иглички се забиват в ръката й. Изпищя по-скоро от изненада от неочакваната настървеност и злоба на животното, които нарушаваха установения ред, отколкото от болката, която то й бе причинило. Когато издърпа ръката си, невестулката висеше на нея, стискаше я здраво със зъби, а гладката й кафява козина бе опръскана с кръвта на Абигейл. Извиваше тялото си бясно като змия. Абигейл пищеше и размахваше ръка, но не можеше да се откопчи, сякаш невестулката се беше сраснала с нея.

Братята й Мика и Матю бяха на двора, а баща й седеше на терасата и разглеждаше каталог за доставка на стоки по пощата. Тримата се втурнаха към нея и за миг се стъписаха от гледката пред очите им. Абигейл, тогава само на дванадесет, търчеше по поляната, където скоро щяха да построят плевнята, а от ръката й висеше като шал кафява невестулка, която размахваше черните си лапи, търсейки опора. Кръвта бе опръскала роклята, обувките и краката на момичето.

Баща й пръв излезе от вцепенението си. Грабна една цепеница и изрева:

— Абигейл, спри, не мърдай!

Гласът му, на който се бе подчинявала безпрекословно още от бебе, проби плътната пелена от панически ужас, който я бе обхванал, и стигна до съзнанието й. Вероятно нищо друго не можеше да й подейства по този начин. Тя застана неподвижно. Цепеницата изсвистя във въздуха и се стовари с такава сила, че тя почувства разкъсваща болка чак до рамото си (тогава си бе помислила, че без съмнение ръката й е счупена), след което кафявото нещо, което бе предизвикало такова страдание и почуда — в онзи ужасен миг тя не можеше да отдели тези две чувства едно от друго — лежеше проснато на земята с мокра и сплъстена от кръвта на Аби козина. Тогава Мика скочи с двата крака върху животното. Чу се ужасно хрущене, както когато сдъвчеш твърд бонбон, така че ако невестулката не беше вече мъртва, това със сигурност щеше да я довърши. Абигейл не припадна, но зарида и закрещя истерично.

В този миг и Ричард, най-големият й брат. дотича при тях, блед и уплашен. С баща им си размениха сериозни, пълни с тревога погледи.

— Никога през живота си не съм виждал невестулка да постъпва така — каза Джон Фримантъл, като хвана ридаещата си дъщеря за раменете. — Благодаря на Бога, че майка ти не е тук, а тръгна по шосето с оня боб.

— Може да е била б… — опита се да каже Ричард, но баща му го прекъсна, преди да е успял да довърши.

— Затваряй си устата. — Гласът му бе едновременно студен, гневен и уплашен. И Ричард наистина млъкна затвори си устата така бързо и плътно, че чак Аби чу как зъбите му изтракаха. — Ела, да отидем до помпата, миличка Абигейл, и да ти измием ръката.

Едва година по-късно Люк й каза това, което баща й бе попречил на Ричард да изрече гласно. Невестулката трябва да е била болна от бяс, за да я захапе така. Ако това се беше оказало вярно, то Аби щеше да умре от най-ужасната смърт, известна на хората, като се изключи смъртта чрез изтезания. Слава Богу, невестулката не бе бясна. Раната на Аби зарасна бързо. Въпреки това от онзи ден насетне тя изпитваше неописуем страх от невестулките, така, както някои хора се страхуват от плъхове и паяци. Тях да беше тръшнала чумата, не кучетата! Ала не би и сега тя…

Кръвта ти е в моите ръце.

Една от тях се стрелна и откъсна парче от чувала.

— Къш! — изкрещя старата жена. Невестулката побягна, сякаш самодоволно ухилена, с висящото от устата й парче.

Той й ги бе изпратил — дяволският човек.

Обхвана я ужас. Вече бяха стотици — сиви, кафяви, черни. Бяха надушили кокошките. Държаха я като в капан, наредени от двете страни на черния път, и се бутаха една в друга, нетърпеливи да се доберат до храната, която бяха надушили.

„Трябва да им ги дам. Всичко е било напразно. Ако не им дам чувала, ще ме разкъсат на парчета. Всичко е било напразно.“

В мрака на своето съзнание тя виждаше съвсем ясно усмивката на дяволския човек, виждаше свитите му в юмруци ръце и кръвта, която капеше от тях.

Усети, че зверчетата пак задърпаха чувала.

Сега и тези от отсрещната страна на пътя се запромъкваха към нея, влачейки коремите си в праха. Жестоките им очички блестяха като пикели на лунната светлина

„Ала този, който вярва в мен, не ще се погуби… защото аз ще го бележа и никакво зло не ще го достигне… той е Мой“ — каза Господ.

Тя се изправи, изпълнена с ужас, но съзнаваща ясно какво трябва да направи.

— Махайте се! — извика. — Да, наистина нося кокошки, но те са на моите гости! Марш! Да ви няма!

Невестулките се отдръпнаха. В очичките им се появи тревога и страх. Изведнъж се разбягаха и изчезнаха яко дим. „Чудо“ — помисли си тя. Съзнанието й изпълниха думи на тържество и възхвала на Бога. В следващия миг й стана студено.

Някъде далеч на запад, от другата страна на Скалистите планини, които дори не се виждаха оттук, тя почувства, че я наблюдава едно око — искрящо око, което я гледаше и изучаваше внимателно. „Кой е там? Ти ли си, стара жено?“ — дочу тя съвсем ясно думите, сякаш бяха изречени на глас.

— Той знае, че съм тук — прошепна старицата в нощта. — О, помогни ми, Боже! Помогни ми. помогни на всички нас.

Влачейки чувала, тя отново пое към дома си.

Пристигнаха след два дни, на 24 юли. Искаше й се да приготви много повече неща, отколкото успя да направи, но пак се чувстваше схваната и пребита от умора. Ходеше много бавно, като непрекъснато се подпираше на бастуна си и едвам събираше сили да изпомпа вода от кладенеца. На следващия ден, след заколването на кокошките и схватката й с невестулките, спа дълго целия следобед. Сънува, че се намира в някакво дефиле, високо в Скалистите планини, близо до континенталния вододел, където бе доста студено. Магистрала № 6 се виеше между високите скали, които пречеха на слънцето да проникне в този пролом, освен за кратко между единадесет и четиридесет сутринта и един без десет следобед. В съня й и без това не бе ден, а безлунна, тъмна нощ. Виеха вълци. Изведнъж в непрогледната тъмнина се отвори едно око и се завъртя зловещо в орбитата си.

Вятърът духаше самотно в боровете и сините планински смърчове. Това беше Той и Той я търсеше.

Събуди се от продължителния сън, чувствайки се по-уморена, отколкото преди да заспи, и отново отправи молитва към Бога да я освободи от тежкото бреме или поне да промени посоката, в която искаше да я отпрати.

„На север, на юг или на изток. Господи, все едно. Ще напусна Хемингфорд Хоум, славославяйки те. Само не на запад към дяволския човек. Скалистите планини не са достатъчно сигурна преграда между него и нас. Нито дори Андите“ — редеше тя наум.

Ала това нямаше да помогне. Рано или късно, когато този човек се почувстваше достатъчно силен, щеше да тръгне да търси онези, които можеха да се изправят срещу него. Ако не тази, то следващата година. Кучетата бяха измрели, покосени от болестта, ала вълците бяха оцелели. Там, високо в планината, те бяха готови да служат на дявола.

И не само те.

В деня, когато хората, които очакваше, най-сетне пристигнаха, тя се залови за работа в седем. Първо донесе две по две дърва за печката си. Напълни и сандъка с цепеници. Бог й помогна, като й прати хладно и облачно време, каквото не бе имало от седмици. До вечерта можеше и да завали. Поне бедрената й кост, която си бе счупила през 1958, се обаждаше както обикновено преди дъжд.

Първо опече няколко пая, като използва запасите от консерви в килера си, а също ревен и ягоди, които набра свежи от градината. Слава Богу, ягодите тъкмо бяха узрели и беше чудесно, че ще може да ги използва и няма да останат несъбрани. Готвенето я накара да се почувства по-добре, защото я връщаше към реалността. Направи един пай от боровинки, един от ягоди и ревен и един от ябълки. Уханието им се разнасяше из кухнята цялата сутрин, докато ги печеше. Остави ги на перваза на кухненския прозорец да изстинат, както правеше открай време.

Приготви сместа за панировката, доколкото това беше възможно без яйца. Вината си беше изцяло нейна, след като бе ходила чак до кокошарника и бе забравила да вземе яйца. В ранния следобед кухнята с неравния под, покрит с избелял балатум, се изпълни с аромата на пържено пиле. Вътре бе станало доста топло, затова тя излезе на верандата да почете от Библията, като си вееше с последното издание с омачкани страници на „Стаята на горния етаж“.

Кокошките станаха хрупкави и вкусни. Някои от гостите й можеха да откъснат двадесетина млечни и сладки кочана и да ги сварят. После щяха да си устроят едно хубаво угощение на открито.

След като постави пилетата върху хартия, за да се отцедят от мазнината, излезе на задната веранда с китарата си и засвири. Изпя всичките си любими химни. Тънкият й, треперещ глас се носеше надалеч в неподвижния въздух.

Изкушения и изпитания има по пътя ни, какъв товар от грижи носим на гърба си. Ала не бива да губим куража си, а да се уповаваме на Бога с молитви.

Музиката й се струваше прекрасна и макар че слухът й бе отслабнал дотолкова, че не беше сигурна дали китарата е настроена добре, продължи да пее химн след химн.

Тъкмо бе подхванала „Крачим към Вион“, когато до нея достигна шум от двигател на кола, идваща от север, от Каунти Роуд. Тя спря да свири, наклони глава на една страна и се ослуша. Идват, да, Боже, намерили са пътя. Сега вече виждаше ясно и дима, който се вдигна зад пикапа, когато той пое по черния път, водещ до двора й. Душата й се изпълни с голямо вълнение как ще ги посрещне. Беше доволна, че си е облякла най-хубавата рокля. Подпря китарата на земята между коленете си и сложи длан над очите си, макар че нямаше слънце, което да й пречи да вижда.

Шумът от мотора се засили и след минутка там, където свършваше пасището на Кал Кудел…

Ето го. Старият пикап се движеше бавно. Кабината бе пълна. Изглежда, там седяха четирима. Надалече тя виждаше добре въпреки своите сто и осем години. Отзад в каросерията имаше още трима, които стояха прави и гледаха пътя. Видя слабоват рус мъж, момиче с червена коса, а по средата… да, това беше той, момчето, което току-що бе разбрало какво значи да си мъж. С тъмна коса, издължено лице, високо чело. То я забеляза и размаха възторжено ръце. След миг и русият мъж размаха ръце. Червенокосото момиче само гледаше към нея. Майка Абигейл вдигна ръка и също им махна за поздрав.

— Благословен да си, Господи, че стигнаха при мене невредими — промълви тя прегракнало. Сълзите се стичаха по бузите й. — Благодаря ти, Господи.

С тракане, подскачайки по неравностите, пикапът зави и влезе в двора. Мъжът на волана носеше сламена шапка със затъкнато перо в синята велурена лента.

— Е-хооо! — извика той и махна с ръка. — Здравей, майко! Ник каза, че ще бъдеш тук и ето те! Ууурааа! — Мъжът натисна клаксона. До него седеше човек, наближаващ петдесетте, а до него жена на същата възраст и момиченце в червено гащеризонче от рипсено кадифе, което смучеше палеца си. То й помаха срамежливо с ръка.

Младият мъж с тъмната коса и превръзката на едното око — Ник — скочи от пикапа още преди да е спрял, и се отправи към нея. Здравото му око светеше от радост, макар че изражението му бе съвсем сериозно. Той спря до стълбите към терасата и огледа с почуда… двора, къщата, старото дърво с люлката от гума. И най-вече нея самата.

— Здравей, Ник. Радвам се да те видя. Бог да те благослови. Той се усмихна и от очите му потекоха сълзи. Качи се по стълбите и взе ръцете й в своите. Тя обърна набръчканата си буза към него и Ник я целуна нежно. Пикапът вече беше спрял и всички бяха слезли от него. Мъжът, който го караше, държеше на ръце малкото момиченце, на което левият крак беше в шина. То бе обгърнало с ръце загорелия от слънцето врат на мъжа. До него бе застанала по-възрастната жена, после червенокосото момиче и русото момче с брадата. „Не, не е момче — помисли си майка Абигейл, — той е бавноразвиващ се.“ Най-накрая стоеше другият мъж, който се бе возил в кабината. Той почистваше стъклата на очилата си с метални рамки.

Глухонемият я гледаше настоятелно и тя кимна, сетне промълви:

— Правилно си постъпил. Бог ви доведе при майка Абигейл и сега ще ви нахраня. Всички вие сте добре дошли тук! — обърна се към останалите, повишавайки глас. — Не можем да останем дълго, но преди да тръгнем пак на път, ще си починем, ще похапнем заедно, ще се поопознаем.

Момиченцето, чувствайки се на сигурно място в топлите обятия на мъжа, се осмели да я попита:

— Ти ли си най-старата жена на земята?

— Шшш, Джина! — скара й се по-възрастната непозната. А майка Абигейл сложи ръце на кръста си и се засмя.

— Може и да съм, дете, може и да съм.

Накара ги да постелят покривката на червени карета под ябълковото дърво и двете жени, Оливия и Джун, се заеха да подредят обяда като на пикник. Мъжете отидоха да наберат малко царевица. Бързо щеше да я свари и въпреки че вече беше изчерпала запасите си от масло, имаше достатъчно олио и сол.

Не разговаряха много по време на обяда. Чуваше се предимно мляскане, дъвчене и въздишки на удоволствие. Приятно й беше да ги гледа как се хранят, а и така получи пълно признание за труда си. Струваше си и целият път, който бе извървяла до фермата на Ричардсън, и схватката с невестулките. Не че гостите й бяха чак толкова гладни, но когато цял месец си се хранил само от консерви, ти се приисква прясна, специално приготвена храна. Тя самата изяде три парчета от пилето, един кочан царевица и хапна от пая с ягоди и ревен. Когато приключи, се чувстваше преситена като кърлеж, насмукал се до пръсване с кръв.

Когато се настаниха удобно и наляха кафето в чашите, шофьорът на пикапа, Ралф Брентер, приятен човек с открито лице, й каза:

— Страхотен обяд, госпожо. Не си спомням някога яденето да ми е идвало по на място от сега. Много сме ви задължени. Другите също й благодариха, а Ник кимна.

— Може ли да седна на коленете ти, бабо? — попита я момиченцето.

— Мисля, че ще си много тежка за нея, миличка — каза по-възрастната жена, Оливия Уокър.

— Няма такава опасност. Денят, в който не мога да взема дете на ръце, ще е денят, в който ще ме положат в ковчега ми. Ели при мен, Джина.

Ралф сложи момиченцето в скута на старата жена.

— Когато ти натежи, само ми кажи — каза той и погъделичка детето по лицето с перото от шапката си.

— Не ме гъделичкай, Ралф, не ме гъделичкай! — засмя се Джина, размахвайки ръце.

— Не се тревожи. Толкова съм преял, че нямам сили никого да гъделичкам дълго време — заяви той и седна на мястото си.

— Какво се е случило с крака ти, Джина? — попита Абигейл.

— Счупих го, когато паднах от плевнята. Дик ми го оправи. Ралф казва, че Дик ми е спасил живота. — Тя изпрати въздушна целувка на мъжа с очилата, който леко се изчерви, покашля се и се усмихна.

Ник, Том Кълън и Ралф срещнаха Дик Елис на едно шосе някъде по средата на щата Канзас. Крачеше, подпирайки се на пръчка, с раница на гърба. Той беше ветеринарен лекар. На следващия ден спряха в едно градче — Линдсбърг, за да обядват, и чуха едва доловими викове от южната част на града. Ако вятърът не беше духал към тях, а в обратната посока, нямаше изобщо да чуят момиченцето.

— Бог е бил милостив — каза Аби доволно, галейки Джина по главата.

Момиченцето живеело само от три седмици. Играело си в сеновала на плевнята на чичо си, когато прогнилите дъски се счупили и то паднало от десет метра височина точно върху сеното, което омекотило удара. Но детето се търколило от купата и така си счупило крака. Първоначално Дик Елис бе настроен доста песимистично по отношение шансовете му да се оправи. Детето бе толкова отслабнало, че той се страхуваше да не би пълната упойка да я приспи завинаги, затова използва местна. Най-важното в този разказ бе изречено чрез заобикалки, докато Джина Маккон си играеше с копчетата на роклята на майка Абигейл.

Ала Джина изненадала всички им, защото се възстановила изключително бързо. Веднага се привързала към Ралф със смешната шапка. Срамежливият Елис промълви, че според него основният й проблем е бил убийствената самота.

— Разбира се — отговори Абигейл. — Ако не бяхте я намерили, просто е щяла да се стопи от мъка и самота.

Детето се прозина. Погледът му се беше премрежил.

— Ще я сложа да си легне — каза Оливия Уокър.

— Занеси я в малката стаичка в края на коридора — рече Аби. — Можеш да спиш с нея, ако искаш. А другото момиче… как каза, че ти е името, мила? Изскочило ми е от ума.

— Джун Брънкмейер — отвърна червенокосата.

— Е, ти можеш да спиш с мен, освен ако нямаш нещо друго предвид. Леглото ми не е достатъчно голямо за двама, а и не мисля, че ще искаш да спиш с една стара торба кокали като мене. Но горе на тавана има матрак, който ще ти свърши работа, стига да не са го нападнали буболечките. Някой от тия яки мъже ще ти го свали.

— Разбира се — каза Ралф.

Оливия отнесе Джина, която вече бе заспала, и я сложи в леглото. Кухнята, в която за пръв път от много години насам се бяха събрали толкова хора, потъваше в здрач. С пъшкане майка Абигейл се изправи и запали три газени лампи. Постави едната на печката (старата чугунена печка „Блакуд“ вече изстиваше и пукаше доволно), а другата на прозореца на кухнята. Тъмнината бе прогонена.

— Май си е най-добре, както е било едно време — изрече Дик неочаквано и всички впериха погледи в него. Той се изчерви и отново се покашля. Майка Абигейл само се изкиска.

— Искам да кажа — продължи Дик, сякаш се опитваше да защити мнението си, — за пръв път ям домашно сготвена храна от… ами, май от тринадесети юни. Когато спря токът. А и тогава си готвих сам. Това, което мога сам да направя, едва ли може да мине за истинска домашно приготвена храна. Жена ми, тя… беше великолепна готвачка. Тя… — Гласът му заглъхна.

Оливия се върна при тях.

— Спи дълбоко. Много беше уморена.

— Сама ли си месиш хляба? — попита Дик майка Абигейл.

— Разбира се. Открай време. Вече, разбира се, не го правя с мая. Такъв хляб не се прави. Но има много различни начини да се омеси хляб.

— Умирам за домашно опечен хляб — каза Дик простичко. — Жена ми… Хелън… правеше хляб два пъти в седмицата. Дай ми три филии хляб с ягодово сладко и мисля, че след това мога да умра щастлив.

— Том Кълън е уморен — прекъсна го внезапно Том. Прозина се така, че чак челюстта му изпука.

— Можеш да си легнеш в бараката. Там сигурно е прашно и мирише на мухъл, защото е доста стара, но иначе е сухо.

За миг се заслушаха в равномерното барабанене на дъжда, който бе завалял преди час. Когато човек е сам, песента на дъжда може да му се стори тъжна, дори безнадеждна, ала в компанията на други хора беше мелодично-приспивна и ги свързваше още по-здраво един към друг. Тропаше по первазите, бълбукаше в улуците и накрая изтичаше във варела за събиране на дъждовна вода, който Аби все още държеше навън до стената на къщата. Чуваше се и приглушеният тътен от гръмотевиците някъде надалече, чак от Айова.

— Предполагам, че си носите спални чували — каза тя.

— О, да. Ще се справим. Хайде, Том, ела — отговори Ралф и се изправи.

— Може ли да поостанете при мене с Ник? — помоли го Абигейл.

Ник седеше до масата срещу старицата, която се люлееше на своя стол. Може да си мислиш, че ако човек е глухоням, той някак ще се изгуби в стая, пълна с хора, че просто ще престанат да го забелязват. Ала в Ник имаше нещо, което правеше това невъзможно. Седеше абсолютно неподвижно и следеше отблизо разговора между останалите. Лицето му бе открито и интелигентно, но носеше отпечатъка на твърде много грижи. На няколко пъти, докато разговаряха, Абигейл забеляза, че другите го поглеждат, сякаш за да получат потвърждение от него за това, което казваха. Присъствието му беше твърде осезаемо. Забеляза, че на няколко пъти той с тревога поглеждаше през прозореца навън, в мрака.

— Ще ми свалиш ли матрака? — попита тихичко Джун.

— С Ник ще ти го донесем — отвърна Ралф.

— Не искам да спя сам в онази барака — измънка Том. — Бога ми, не!

— Ще дойда с теб, приятелю — успокои го Дик. — Ще запалим лампата с батериите и ще си легнем. Благодаря още веднъж, госпожо. Не мога да изразя с думи колко хубаво беше всичко.

Другите също й изказаха благодарностите си. Ник и Ралф отидоха да донесат матрака, който се оказа в добро състояние. Том и Дик излязоха навън. Скоро старицата видя светлина от лампа в бараката. Не след дълго Ник, Ралф и тя останаха сами в кухнята.

— Може ли да пуша? — попита Ралф.

— Може, стига да не тръскаш пепелта на пода. В долапа точно зад теб има пепелник.

Ралф стана и го взе, а Аби продължи да изучава Ник. Беше облечен в зелена дочена риза, сини дънки и избелял ловен елек. Старицата имаше чувството, че отдавна го познава или че й е било предопределено да го опознае и да се сближи с него. Като го гледаше, усети душата си пълна, изпита тиха радост от това чувство на истинско познание. Изпълняваха предопределеното им от съдбата. В началото на живота й важната фигура бе баща й. Джон Фримантъл, висок, чернокож и горд, а в края на живота й решаваща бе срещата й с този мъж — бял, млад, глухоням, с интелигентен, изразителен поглед в единственото си зрящо око.

Погледна през прозореца и видя как светлинката на лампата, която работеше с батерии, напусна бараката и освети малка част от двора. Зачуди се дали в бараката още мирише на крава. Не бе влизала в нея сигурно от три години Нямаше защо. Последната й крава, Дейзи, бе продадена през 1975 година, ала дори и в 1987 там още миришеше здравата. И сигурно още вонеше. Това едва ли имаше някакво значение. Имаше далеч по-лоши миризми на този свят.

— Госпожо?

Тя се обърна. Ралф беше седнал до Ник, държеше лист в ръка и се опитваше да го разчете на слабата светлина на газената лампа. Глухонемият държеше на скута си бележник и молив. Продължаваше да я гледа изпитателно.

— Ник казва… — Ралф се прокашля, явно притеснен от това, което трябваше да прочете.

— Да?

— Пише, че му е трудно да ви разбира, защото…

— Мисля, че знам защо. Няма страшно.

Абигейл стана и дотътри крака до скрина. Във второто чекмедже имаше пластмасов буркан и в него, в някаква мътна течност, изплуваха изкуствени челюсти.

Тя ги извади от буркана и ги изми с вода.

— Боже мили, каква мъка — промълви срамежливо и ги пъхна в устата си. — Трябва да говоря с вас. Явно вие сте водачите на групата и се налага да обсъдим някои неща.

— Ами аз едва ли съм — рече Ралф. — Преди си бях просто обикновен работник във фабрика и вършех сезонна полска работа. Имал съм много повече мазоли, отколкото идеи през живота си. Виж, Ник е друга работа. Може да се каже, че той ръководи нещата.

— Така ли е? — обърна се старицата към младия мъж. Той написа краткия отговор на листа, а Ралф прочете написаното на глас и продължи да чете през целия им разговор.

„Да, моя беше идеята да дойдем тук. Ала не бих могъл да кажа дали аз съм главният.“

— Срещнахме Джун и Оливия на около сто и четиридесет километра южно оттук — каза Ралф. — Оня ден, нали, Ник?

Младият мъж кимна.

— Тогава вече пътувахме насам, към тебе, майко. Жените също бяха тръгнали на север. Както и Дик. Така се събрахме.

— Срещнахте ли и други хора? — попита ги Абигейл.

„Не — написа Ник. — Но имам чувството, а и Ралф смята, че има други хора, които се крият и ни следят. Предполагам се страхуват от нас. Още не са се съвзели от шока, който всички преживяхме.“

Тя кимна.

„Дик каза, че в деня преди да ни срещне, чул бръмчене на мотор някъде на юг. Значи трябва да има и други живи хора. Мисля, че се плашат, като видят такава голяма група.“

— Защо дойдохте при мен? — Очите на старицата, обрамчени със ситни бръчици, го погледнаха изпитателно.

Ник написа отговора си: „Сънувах те. Дик Елис каза, че също те е сънувал веднъж. А и момиченцето, Джина, те наричаше «бабо» още преди да дойдем тук. Тя описа къщата и двора ти. И люлката.“

— Бог да благослови детето — каза разсеяно майка Абигейл. После се обърна към Ралф. — А ти?

— Веднъж или два пъти — отвърна той и облиза устни. — Повечето сънувах… онзи, другия.

— Кой?

Ник написа нещо на листа и го огради. Подаде листа направо на нея. Старицата не виждаше добре отблизо без очила или без лупата, която си бе купила миналата година в Хемингфорд Сентър, но това успя да го прочете и без тях. Беше написано с големи букви, както надписа от Бог върху двореца на Валазар. Втресе я само като видя оградените думи на листа. Пред очите й се явиха невестулките, които пълзяха по корем по пътя към нея и захапваха чувала с острите си като игли зъби. Представи си и червеното око, което се отвори в тъмнината и се заоглежда, затърси, но не само нея, старицата, а цялата група мъже, жени… и едно момиченце.

Двете оградени думи бяха: „дяволският човек“.

— Казано ми беше — подхвана Абигейл, сгъвайки и разгъвайки листчето, без да обръща внимание на ужасните ревматични болки в ставите си, — че трябва да тръгнем на запад. Господ ми се яви в съня ми. Не ми се искаше да се вслушвам в напътствията му. Стара жена съм и единственото ми желание е да умра тук, на това парченце земя. То принадлежи на моето семейство от сто и двадесет години. Ала не ми било писано, както на Мойсей не му било писано да стигне до Ханаан с народа на Израел.

Тя замлъкна за миг. Двамата мъже я гледаха сериозно, а навън дъждът продължаваше да вали, бавно, неспирно. Гръмотевици вече нямаше. „Боже — помисли си Абигейл, — тия протези ме убиват. Иска ми се да ги извадя и да си легна.“

— Цели две години преди епидемията започнаха да ми се явяват тези сънища. Винаги съм сънувала и понякога сънищата ми се сбъдваха. Пророчествата са Божи дар и всеки от нас притежава по малко от него. Моята баба го наричаше „светилника на Бога“, а понякога само „светлината“. В сънищата си вървях на запад. В началото хората, които бяха с мен, се брояха на пръсти. Но после ставаха все повече и повече. На запад, все на запад, докато пред мене се изпречиха Скалистите планини. Вече бяхме станали цял керван хора, двеста и повече души. Появяваха се знаци… не, не Божи знаци, а пътни, и на всички пишеше: „БОУЛДЪР, КОЛОРАДО, 974 КИЛОМЕТРА“ или „ТОЗИ ПЪТ ВОДИ КЪМ БОУЛДЪР“.

Абигейл спря малко да си поеме дъх и после продължи.

— Тези сънища ме плашеха. С никого не съм ги споделяла, толкова ме плашеха. Дори си казвах, че това са само сънища. Каква глупава стара жена съм. Опитвах се да избягам от Бог като Йоан. Ама нали видяхте, че голямата риба все пак ни погълна! И щом Бог ме съветва: „Трябва да им кажеш“, ще го направя. Все имах чувството, че някой ще дойде при мен, някой особен човек и така ще знам, че времето да тръгна на път е дошло.

Тя впери поглед в Ник, който седеше до масата и я гледаше със сериозно изражение в зрящото си око през дима от цигарата на Ралф Брентнер.

— Разбрах го, щом те видях, Ник. Този човек си ти. Господ е белязал сърцето ти. Белязал е и други и те също пътуват насам, слава Богу. Сънувам и него. Как дори и в този момент продължава да ни търси и Господ да ми прости за лошавината, но в душата си го проклинам. — Тя се разплака и стана да си наплиска лицето с вода. Сълзите й бяха израз на слабост и умора от живота; признак на човешкото в нея.

Когато се върна на масата, Ник пак пишеше. Откъсна листчето и го подаде на Ралф.

— Не знам нищо, за Бога, но ми е известно, че тук действа някаква сила. Всички ние бяхме тръгнали на север. Като че ли от тебе очаквахме отговора. Сънува ли някой друг от нас? Дик? Джун или Оливия? Момиченцето?

— Не, от тях не съм сънувала никого. Сънувах човек, който говори малко. Бременна жена. Един мъж на твоята възраст, който си има китара. И тебе, Ник.

— И смяташ, че е правилно да тръгнем за Боулдър?

— Това ни е писано да направим — отвърна майка Абигейл. Ник за момент подраска по листа и после написа: „Какво знаеш за дяволския човек? Знаеш ли кой е той?“

— Знам какво представлява, но не знам точно кой е. Той е въплъщение на злото, което все още съществува на земята. Останалите хора имат по малко зло в себе си. Крадците, сексманиаците, хората на насилието. Но той ще ги призове. Вече го прави. И те се събират около него много по-бързо от нас. Преди да се реши да действа, предполагам, че още много ще се присъединят към него. Не само лошите, ами и слабите… и самотните… и тези, които Бог е оставил без сърца.

„Може би не съществува реално — написа Ник. — Може би е… — той се замисли за момент и после добави: — … просто представлява лошата страна от всички нас. Може би сънуваме неща, които се страхуваме, че можем да извършим ние самите.“

Ралф прочете написаното, смръщил вежди, но Аби веднага схвана както искаше да й каже Ник. То не бе по-различно от това, което говореха новите проповедници през последните двадесет години. „Няма никакъв Сатана“, така учеха те. Зло имало и то произлизало вероятно от първородния грях, ала то било във всички нас и ние не сме можели да се освободим от него както не можеш да извадиш жълтъка от яйцето, без да счупиш черупката. Тия проповедници оприличаваха Сатаната на един голям пъзъл и всеки мъж, жена л дете на земята били малко парченце, една необходима част от цялото. Да, така беше модерно да се мисли в днешно време, но не отговаряше на истината. И ако Ник продължаваше да мисли по този начин, зловещият човек щеше да го схруска за вечеря.

— Сънувал си ме. Нима не съществувам в действителност?

Ник кимна.

— И аз те сънувах. Ти съществуваш ли? Слава Богу, че седиш сега на стола с бележник на колене. Този, другият Ник, е точно толкова истински, колкото си и ти. Да, той съществува. — Тя пак си спомни за невестулките, за червеното око в тъмнината и продължи с прегракнал глас: — Това не е Сатаната. Но този човек и Нечестивият се познават добре и често обменят мисли. В Библията не се казва какво се е случило с Ной и неговото семейство след потопа. Но не бих се изненадала, ако е имало някаква ужасна битка за душите на малкото останали живи, за душите им, за телата им, за начина им на мислене. Не бих се учудила, ако такова нещо очаква и нас.

— В момента той е на запад от Скалистите планини. Рано или късно ще тръгне на изток. Може би не тази година. Когато се почувства готов. Ние трябва да се изправим насреща му.

Ник клатеше глава смутен и разтревожен.

— Да — промълви старицата. — Ще видиш. Очакват ни горчиви дни. Смърт и ужас, предателство и сълзи. И не всички ще останем живи, за да видим какъв ще бъде изходът.

— Това никак не ми харесва — промълви Ралф. — Не ни ли стигат нещастията, които преживяхме, и това, което предвещавате с Ник? Нямаме ли си достатъчно проблеми? Нямаме лекари, електричество, нищо. Защо ни трябва сега и тази проклета „награда“?

— Не знам. Така иска Бог. Той не дава обяснения на хора като мен.

— Ако Той иска това, тогава бих предпочел да се пенсионира и да остави някой по-млад да поеме нещата в свои ръце — иронично заяви Ралф.

„Ако дяволският човек е на запад — написа Ник, — може би ние трябва да рискуваме и да тръгнем на изток.“ Абигейл поклати глава търпеливо.

— Ник, всичко е подчинено на Бога. Не разбираш ли, че и той е част от Божия промисъл? Така е, независимо колко неразгадаем за нас е Неговият план. Дяволският човек ще те следва, където и да бягаш, защото и той служи на Бога и Бог иска ти да се изправиш лице в лице с него. Няма полза да се противопоставяш на Божията воля. Всеки мъж или жена, направил това, ще намери смъртта си в търбуха на звяра.

Ник написа кратко послание на листа. Ралф го прочете наум и се почеса по носа. Не му се щеше да го съобщи на старата жена, защото знаеше, че тя нямаше да преглътне такова нещо. Сигурно щеше да се развика, че Ник богохулства, и да събуди всички.

— Какво пише той? — попита Абигейл.

— Ами… — Ралф прочисти гърлото си и перото, затъкнато в шапката му, потрепери. — Казва, че не вярва в Бог. — Предал съобщението, той сведе тревожно поглед към пода и зачака бурна реакция от страна на старицата.

Ала тя само се закиска, стана и се приближи до Ник. Взе едната му ръка в своята и я потупа.

— Бъди благословен, Ник, ама това няма никакво значение. Той вярва в теб.

Останаха в дома на Аби Фримантъл и следващия ден. Това бе най-хубавият ден за всички тях от началото на епидемията, като деня, в който водата беше потекла.от планината Арарат. Дъждът спря в ранните, утринни часове и към девет небето на средния запад представляваше типична привлекателна за окото фреска от слънце и разкъсани облаци. Царевицата проблясваше на светлината, сякаш бе обсипана с разноцветни изумруди. За пръв път от седмици насам времето бе хладно.

Том Кълън тича цяла сутрин из полето. Разперил ръце, плашеше гарваните, които се издигаха на рояци. Джина Маккон седеше на земята до люлката и доволна си играеше с куп хартиени кукли, които Абигейл бе намерила на дъното на един сандък. Преди това двамата с Том си бяха поиграли с количките и камионите, които той бе взел от магазина за играчки в Мей, Оклахома. Слабоумният беше готов да изпълни всички желания на Джина.

Дик Елис, ветеринарят, се приближи срамежливо до майка Абигейл и я попита дали някой в района е отглеждал прасета.

— Ами Стонърови открай време се занимават с това — отвърна му тя. Седеше на верандата, люлееше се на стола, подрънкваше на китарата и наблюдаваше как Джина си играе на земята, изпънала счупения си крак.

— Мислиш ли, че може да са останали живи?

— Ще трябва да отидеш и да провериш. Може и да са. А може да са избягали и да са подивели. Май сред нас има един, на когото са му се присънили свински пържоли снощи? — каза Аби с игриво пламъче в очите.

— Май е така.

— Ти колил ли си някога прасе?

— Не. Чистил съм ги от паразити — отвърна Дик с широка усмивка, — но не ми се е случвало да ги коля. Може да се каже, че бях против насилието.

— Мислиш ли, че ще изтърпите с Ралф една жена да ви покомандва?

— Може.

Двадесет минути по-късно тримата тръгнаха. Абигейл седеше по средата в кабината на пикапа, поставила бастуна между коленете си, сякаш бе царски жезъл. Във фермата на Стонър намериха две прасета в задния двор. Бяха съвсем здрави и охранени. Явно, когато храната беше свършила, бяха изяли по-слабите си и нещастни събратя.

Ралф окачи една кука в плевнята на Рег Стонър. Следвайки напътствията на Абигейл, Дик най-сетне успя да хване и върже здраво с въже задния крак на едно от прасетата. То се мяташе бясно и квичеше, но все пак смогнаха да го завлекат до плевнята и да го закачат с главата надолу на куката.

Ралф намери в къщата дълъг двадесет сантиметра касапски нож. „Това не е никакъв нож, ами си е направо байонет“ — помисли си Аби.

— Вижте, не знам дали ще мога да го направя — каза той.

— Ами тогава дайте на мене — отсече старицата и протегна ръка. Ралф погледна колебливо към Дик. Ветеринарят вдигна рамене. Ралф подаде й ножа.

— Господи, благодарим Ти за този дар, който ще получим благодарение на Твоята щедрост. Благослови тази свиня, която ще ни нахрани, амин. Отдръпнете се, момчета, да не ви опръска кръвта.

Тя преряза гърлото на прасето с един замах. Някои неща човек никога не забравя, независимо на колко години е. Старицата отстъпи бързо назад и извика:

— Запалили ли сте огъня на двора? Сложили ли сте казана? Трябва ни гореща вода.

— Да, госпожо — отвърна Дик почтително, без да откъсва поглед от прасето.

— Намери ли четките? — обърна се Абигейл към другия мъж.

Ралф извади две големи четки с твърди, жълти косми.

— Тогава го занесете и го сложете във водата. След като поври повечко, ще го изчегъртате хубаво с четките и след това ще му свалите кожата така лесно, все едно белите банан,

И двамата пребледняха пред тази перспектива.

— Я по-бодро — смъмри ги Абигейл. — Не можете да го ядете с кожуха му, трябва първо да го съблечете.

Мъжете се спогледаха, преглътнаха шумно и се заловиха с прасето. Свършиха работата около три часа следобед, в четири вече се бяха прибрали с една кола месо в дома на старицата и за вечеря имаха пресни свински пържоли. Двамата мъже нямаха апетит, ала Абигейл изяде цели две. Услади й се най-вече хрупкавата сланинка, която сдъвка с изкуствените си зъби. Нищо не може да се сравни с прясното месо, което сам си си доставил.

Вече минаваше девет. Джина спеше и Том Кълън бе задрямал в люлеещия се стол на майка Абигейл. На запад беззвучно проблясваха мълнии. Останалите се бяха събрали в кухнята. Ник излезе да се поразходи. Абигейл знаеше добре какво го измъчва и му съчувстваше с цялата си душа.

— Ама наистина ли си на сто и осем? — попита Ралф, като си спомни нещо, което им бе казала сутринта, когато се отправиха на заколението.

— Почакай малко. Ще ти покажа нещо, господинчо — отвърна тя, отиде в спалнята, извади от чекмеджето на скрина си писмото от президента Рейгьн, поставено в рамка. Занесе го в кухнята и го сложи в скута на Ралф. — Прочети това, сине — каза му гордо.

Ралф зачете: „… По повод на Вашата стогодишнина… една от седемдесет и двамата доказани столетници в Съединените американски щати… петата по ред най-възрастна републиканка в Съединените американски щати… честито и най-сърдечни пожелания, президент Роналд Рейгьн, 14 януари 1982 година.“

— Мамка му ст… — подхвана Ралф, после се усети и се изчерви от смущение. — Извинете ме, госпожо.

— Колко неща сте видели само! — възкликна Оливия.

— Нищо не може да се сравни с това, което видях през последния месец. И с това, което очаквам да видя занапред.

Вратата се отвори и Ник влезе. Прекъснаха разговора си сякаш бе средство само да убият времето, докато чакаха появяването на глухонемия. Старицата видя по изражението на лицето му, че Ник е взел решение и предположи какво е то. Той й подаде един лист, на който бе писал, застанал прав до Том вън на терасата. Тя протегна ръка и от разстояние успя да прочете написаното: „Добре ще е да тръгнем утре за Боулдър.“

Старицата вдигна поглед към Ник и кимна бавно. Предаде листчето на Джун Брънкмейер, която го прочете и после го подаде на Оливия.

— Да, и аз мисля така — каза Абигейл. — И на мен също не ми се иска, но така ще е най-добре. Какво те накара да вземеш това решение?

Ник сви рамене почти ядосано и я посочи с пръст.

— Така да бъде — каза Абигейл. — Осланям се на вярата си в Бога.

„Де и аз да можех“ — помисли си Ник.

На следващата сутрин, 26 юли, след кратко обсъждане, Дик и Ралф се отправиха за Колъмбъс с пикапа.

— Не ми се иска да го сменям с друга кола, но щом казваш, Ник, ще го направя.

„Върнете се колкото може по-скоро“ — написа Ник.

Ралф се изсмя и огледа двора. Джун и Оливия перяха дрехи в голямо корито, като ги търкаха върху стара дъска за пране. Том тичаше из царевицата и плашеше гарваните — едно занимание, което явно страшно го забавляваше. Джина си играеше с неговите колички. Старицата дремеше и похъркваше, седнала в люлеещия се стол.

— Много си се разбързал да си пъхнеш главата в торбата, Ники.

„А каква друга алтернатива имаме?“ — написа в отговор глухонемият.

— Вярно е. Няма смисъл само да се мотаем. Кара те да се чувстваш съвсем безполезен. Ако не гледа с надежда към бъдещето, човек никога не се чувства добре, не си ли забелязал?

Младият мъж кимна.

— О’кей. — Ралф го потупа по рамото и се обърна. — Дик, готов ли си?

Том Кълън дотича при тях. По русата му коса и по дрехите му беше полепнала царевична коса.

— И аз! Том Кълън иска също да се вози! Бога ми, да!

— Хайде, качвай се — отвърна Ралф. — Ама целият си изцапан. И още ли не си хванал някой гарван? Дай да те изтупам.

Глупаво усмихнат, Том се остави да го изчистят. Ник си помисли, че последните две седмици трябва да са били най-щастливите в живота на слабоумния. Беше с хора, които го приемаха такъв, какъвто е, и дори искаха да са с него. И как не? Можеше и да е слабоумен, ала все пак беше относителна рядкост в този нов свят — живо човешко същество.

— Доскоро, Ники — извика Ралф и седна зад волана.

— Доскоро, Ники — повтори Том Кълън като ехо.

Той ги проследи с поглед, докато пикапът се изгуби. После влезе в бараката, намери стара щайга и кутия с боя. Откърти една дъска от щайгата и я закова на дълъг прът. После ги занесе на двора, потопи четката в боята и с голямо старание написа нещо върху дъската. Джина следеше внимателно действията му, сетне попита:

— Какво пише?

— „Отиваме в Боулдър, Колорадо. Ще се движим по второкласни пътища, за да избягваме задръстванията. Слушайте радио на обхват 14.“ — прочете Оливия.

— Какво означава това? — попита Джун, която се бе приближила до тях. Тя взе Джина на ръце и двете наблюдаваха Ник, който заби пръта точно на черния път пред двора на майка Абигейл. Зарови го доста надълбоко. Единствено силен вятър можеше да го събори. Естествено и тук можеше да се разрази буря. Сети се за торнадото, което насмалко щеше да ги убие с Том, и за ужаса, който бяха изживели в подземието.

Ник написа нова бележка и я подаде на Джун. „Дик и Ралф да потърсят в Колъмбъс радио с двустранна връзка. Някой от нас ще трябва през цялото време да следи обхват 14.“

— О, чудесна идея! — възкликна Оливия.

Той почука с пръст челото си със сериозно изражение, после се усмихна.

Двете жени отидоха да проснат изпраните дрехи. Джина се върна при количките, като подскачаше на един крак. Ник се качи по стълбите на покритата веранда и седна до заспалата старица. Загледа се в царевичното поле и се замисли какво ли ще се случи с тях.

„Щом казваш, Ник, добре, ще го направя.“

Бяха го превърнали в свой водач. Не можеше да проумее защо. Един глухоням не може да ти издаде заповед дори. Беше направо като тъп виц. Дик трябваше да ги ръководи. А неговото място беше третото отляво, на оръженосеца, на когото не се полагаха никакви реплики. Ала когато срещна Ралф Брентнер, който пътуваше безцелно с пикапа си, се започна всичко. Щом някой кажеше нещо, поглеждаше към Ник, сякаш за потвърждение и подкрепа. Беше започнал да изпитва дори носталгия за онези дни, когато напусна Шойо, преди да стигне до Мей и да поеме върху себе си цялата отговорност за Том и другите. Лесно се забравяха самотата, която бе изпитал тогава, и постоянният страх, че ужасните кошмари, които сънуваше, може би доказваха, че губи разсъдъка си. Лесно му беше, когато трябваше да се грижи само за себе си; оръженосецът, третият отляво, актьорът с малка, второстепенна роля в тази ужасна драма.

„Разбрах, щом те видях. Този човек си ти, Ник. Бог е белязал сърцето ти…“

„Не, не приемам това. И Бог не мога да приема. Нека старицата си разправя за своя Бог. Господ бе неразделна част от живота на старите жени, като клизмата и топлият чай.“ Ще решава проблемите един по един, стъпка по стъпка. Първо ще осигури придвижването им до Боулдър. После ще види какво ще се случи там. Старицата твърди, че дяволският човек съществува наистина, а не е просто плод на фантазията. Въпреки всичко в сърцето си знаеше, че всичко казано от нея е истина, и това го плашеше. Не искаше да бъде техен водач.

„Но си точно това, Ник.“

Нечия ръка го стисна за рамото и той подскочи от изненада.

Извърна се и видя, че старицата вече не спи. Усмихваше му се от люлеещия се стол, сетне промълви:

— Седях тук и си мислех за голямата депресия. Знаеш ли. че навремето баща ми притежаваше земя на километри околовръст? Така е. Не беше лесна работа за чернокож човек. А аз свирих на китара в общинската зала през 1902. Много отдавна, Ник. Много, много отдавна.

Младият мъж кимна.

— Това бяха хубави дни, Ник, поне повечето от тях. Ала нищо не е вечно. Само любовта на Бога е вечна. Баща ми почина и земята беше поделена между синовете му. И първият ми съпруг получи дял от нея — шейсет акра, не беше много. Тази къща се намира върху част от неговите шейсет акра. Четири акра, това е всичко, което остана от тях. О, предполагам, че сега може пак всичката земя да стане моя, но някак няма да е същото.

Ник потупа слабата й ръка и въздъхна дълбоко.

— Братята не винаги успяват да се разберат помежду си. Обикновено се стига до препирни. Погледни само Каин и Авел! Всеки иска да бъде чорбаджия, никой не ще да е ратай!

А през 1931 година банката дойде да си иска своето. Тогава мъжете се сплотиха, но беше твърде късно. До 1945 бяхме изгубили всичко, освен моите шейсет и още четиридесет-петдесет акра, които сега са собственост на Гудъл.

Тя извади носна кърпа от джоба на роклята си и изтри очите си бавно и умислено.

— Накрая останах само аз, бедна като църковна мишка. И всяка година, когато дойдеше време да се плащат данъците, ми взимаха парче земя и аз отивах да погледам имота, който вече не беше мой, и плачех за него, както плача до ден-днешен. Парче земя всяка година, за неплатени данъци. Така ми я отнеха. Резнат малко оттук, резнат оттам. Давах под аренда останалото, но никога не ми достигаха парите, за да им платя проклетите данъци. Когато станах на сто, ме освободиха от данъци до смъртта си. Да, проявиха щедрост, след като ми отнеха всичко, освен това местенце. Невероятна щедрост, нали?

Ник стисна ръката й леко и й се усмихна.

— О, Ник. В сърцето ми се таеше омраза към Господа. Всеки, който Го обича, Го и мрази, защото Той е жесток, ревнив Бог. Той е това, което е, и може често за извършеното добро да ти се отплати с болка и страдание, докато тези, които вършат злини, се возят в лъскави кадилаци. Дори и в радостта да Му служиш има много горчивина. Изпълнявах волята Му, ала човешкото ми сърце го проклинаше. „Аби — казваше ми Той, — има работа за теб. Затова ще те оставя да живееш дълго, дълго, докато плътта ти започне да гние по костите ти. Ще те оставя да преживееш смъртта на децата си. Ще останеш жива да видиш как парче по парче разграбват земята на баща ти. И накрая, за награда, ще заминеш със съвсем непознати хора далеч от всичко, което обичаш, и ще умреш в чужда за тебе земя, преди да е свършена работата докрай. Такава е волята Ми, Аби“. А аз му отвръщам: „Добре, Господи. Да бъде волята Ти!“ И го проклинам в сърцето си. Питам Го „Защо, защо, защо?“, и единственият отговор, който получавам е: „А къде беше ти, когато създадох света?“

Порой от горчиви сълзи вече се стичаха по бузите й и мокреха роклята й отпред. Ник се удиви, че в такава тънка и изсушена като вейка от годините жена може да има толкова много сълзи.

— Помогни ми, Ник — каза му тя. — Искам само да направя това, което трябва.

Той хвана здраво ръцете й. Зад тях се разнесе смехът на Джина, която вдигна една от количките към слънцето и металът й заблестя на ярката светлина.

Дик и Ралф се върнаха по обяд. Дик караше нов автомобил — фургон додж, а Ралф — червен камион с автомобилен кран отзад. Том стоеше прав зад кабината и победоносно махаше с ръка. Спряха пред къщата, ветеринарят слезе от колата и се обърна към Ник:

— Има чудесно радио в този камион. С четиридесет обхвата. Мисля, че Ралф се влюби в него.

Глухонемият се усмихна. Жените се приближиха и заоглеждаха камионите. Абигейл забеляза как Ралф отведе Джун специално до автомобилния кран, за да й покаже радиото и да получи одобрението й. Джун имаше добре развити бедра и между тях сигурно имаше широка порта. Можеше да роди колкото си иска бебета.

— И така, кога тръгваме? — попита Ралф.

Ник написа на листа: „Щом се нахраним. Изпробва ли радиото?“

— Да. През цялото време търсех по честотната скала. Ужасно пращи. Все пак ми се стори, че долових нещо. Съвсем отдалече. Може и да не са били гласове. Но ще ти кажа истината, Ники, не отдавам на това много голямо значение. Както и на ония сънища.

Настъпи мълчание.

— Е, ще отида да сготвя нещо — наруши тишината Оливия. — Предполагам никой не възразява да яде свинско два дни поред.

Никой нямаше нищо против. В един часа целият им багаж, наред с китарата и стола на Абигейл, бе натоварен и те потеглиха. Камионът с крана вървеше отпред, за да разчиства пътя. Абигейл седна в кабината му. Отправиха се на запад по шосе № 30. Тя не се разплака. Сложи бастуна между коленете си. Беше приключила със сълзите. Бог й бе възложил задача за изпълнение и тя щеше да изпълни волята Му. Да, Божията воля щеше да се изпълни, но тя отново видя червеното око, което се взираше в нощта. И страхът я връхлетя.

46.

Беше късно вечерта на 27 юли. Бяха си построили лагер до повалената от летните бури неонова табела, от която се разбираше, че се намират на територията на панаира „Кънкъл“. Самият град Кънкъл, щат Охайо, се намираше на юг от тях. Пожар бе опустошил по-голямата част от него. Стю предположи, че е бил последица от паднала гръмотевица. Харолд естествено оспори неговото предположение. Ако Стю Редман кажеше, че автомобилите на противопожарната охрана са червени, Харолд Лодър щеше моментално да го обори с цифри и факти и да докаже, че тези дни повечето бяха зелени.

Тя въздъхна и се обърна на една страна. Не можеше да заспи. Страхуваше се от сънищата си.

Вляво от нея, в редица, бяха подпрени мотоциклетите на стойките си. Хромираните им части блестяха на лунната светлина. Като че ли някоя банда от рода на „Ангелите от ада“ нощуваше тук. Не че те биха карали толкова кротки мотоциклети като тези хонди и ямахи. Те караха „зверове“. Тази дума вероятно я бе запомнила от старите американски телевизионни епоси, посветени на моторите. „Дивите ангели“, „Ангелите на дявола“, „Ангелите от ада“. Когато беше в гимназията, се перчеха много ресторанти, където можеше да влезеш с мотоциклета си, а на фасадите им имаше огромни плакати на мотоциклети. Например ресторантът на Уелс, на Санфорд, „Саут Портланд Туин“, плащаш и си хапваш. Сега обаче те не съществуваха, нито един от тези ресторанти, да не говорим за „Ангелите на ада“ и за старите американски киноепоси.

„Да не пропуснеш да отбележиш този факт в дневника си, Франи“ — каза си тя и се обърна на другата страна. Но не тази вечер. Тази вечер искаше да се наспи, със или без кошмари.

На двадесет стъпки от нея лежаха останалите в спалните си чували, като „Ангелите от ада“ след някой бирен купон, като във филма, където всички си намираха партньор за едно хубаво чукане, с изключение на Питър Фонда и Нанси Синатра. Харолд, Стю, Глен Бейтман, Марк Брадок, Перион Маккарти. „Вземи си приспивателно и се наспи…“

Всички бяха взели по половин таблетка веронал. Идеята беше на Стю. Кошмарите ги измъчваха постоянно, всички се бяха изнервили и често се караха. Преди да сподели с останалите идеята си, Стю беше извикал Харолд да я обсъди с него насаме. Това беше начин хем да го поласкаеш, хем наистина да разбереш какво мисли, защото Харолд разбираше от доста неща. Което, разбира се, беше хубаво, от една страна, ала от друга, бе доста страшничко, все едно с тях пътуваше някакъв петоразряден бог, всезнаещ и всеможещ, но толкова емоционално нестабилен, че можеше всеки миг да откачи. Харолд си взе още един пистолет в Олбани, където срещнаха Марк и Перион. Носеше двата пищова ниско на бедрата си като Джони Ринго. Тя изпитваше искрено съчувствие към него, ала напоследък бе започнал да я плаши. Страхуваше се, че някоя нощ той съвсем ще полудее и ще започне да стреля напосоки с пистолетите си. Често си спомняше деня, когато го завари да коси тревата в задния двор на родната си къща по бански, с обляно в сълзи лице, без да прикрива чувствата си.

Представяше си как Стю му е казал много тихо, заговорнически: „Харолд, тези сънища се превръщат в истински проблем. Хрумна ми една идея, но не знам точно как да я осъществя: едно слабо успокоително, но не трябва да превишаваме дозата. Ако им дадем повече, ще заспят дълбоко и няма да се събудят, ако възникне някакъв проблем. Ти какво предлагаш?“

Харолд предложи всеки да изпие по таблетка веронал, който можеше да се намери във всяка аптека, и ако хапчето прогонеше сънищата, то на следващата вечер щяха да вземат по три-четвърти таблетка и ако пак имаше ефект, щяха да намалят дозата до половин таблетка. Стю обсъди въпроса насаме и с Глен, който бе на същото мнение, и експериментът беше пуснат в ход. При доза четвърт таблетка те пак започнаха да сънуват кошмари. Оказа се, че най-ефикасно действие има половин таблетка.

Поне за другите.

Франи вземаше своята всяка вечер, но не я изпиваше. Не знаеше дали това лекарство може да навреди на бебето, но не искаше да поема никакви рискове. Твърдяха, че дори аспиринът може да наруши хромозомната верига. Затова се налагаше стоически да търпи кошмарите. Точно така, стоически. Един от тях й се явяваше най-често. Вероятно и другите сънища постепенно щяха да се слеят с него. Сънуваше, че си е у дома в Огънкуит и лошият човек я гони. Нагоре-надолу по тъмните коридори, в хола на майка й, където часовникът продължаваше да отмерва хода на сезоните. Знаеше, че може да му се изплъзне лесно, ако не трябваше да носи тялото със себе си. Това бе тялото на баща й, увито в чаршафа, и Франи знаеше, че ако го изпусне, зловещият човек ще му стори нещо, ще го оскверни по отвратителен начин. Затова продължаваше да тича, но усещаше, че той е все по-близо и по-близо и че скоро ще почувства ръката му, топла и гнусна, на рамото си. Тогава ще й се подкосят краката, ще почувства слабост и увитият в чаршаф труп на баща й ще се изплъзне от ръцете й. Тя ще се обърне към него, готова да му каже: „Вземи го, прави каквото искаш, не ме е грижа, само престани да ме преследваш.“

Тогава го виждаше, облечен в расо с качулка на главата, която скриваше цялото му лице, с изключение на щастливата му, широка усмивка. А в едната си ръка държеше извита закачалка. Тогава именно ужасът я връхлиташе като удар с боксова ръкавица и тя се пробуждаше цялата мокра и лепкава от пот, с разтуптяно сърце. Не искаше никога вече да заспива.

Защото той не искаше тялото на покойния й баща. Искаше живото бебе в утробата й.

Тя отново се обърна на другата страна. Ако не успееше скоро да заспи, наистина щеше да извади дневника си. Беше започнала да си води записки от 5 юли. Правеше го до известна степен заради бебето. Това беше проява на вярата й, на искрената й вяра, че бебето ще живее. Франи искаше то да научи какъв е бил животът преди раждането му. Как болестта се беше разпространила в едно градче, наречено Огьнкуит, как тя и Харолд бяха тръгнали да пътуват и какво се беше случило по пътя с тях. Искаше детето да знае всичко.

Виждаше добре на лунната светлина, за да може да пише. Обикновено след две-три страници се унасяше. Това май не говореше много хубаво за литературната й дарба. Преди да прибегне до дневника обаче, щеше да се опита още веднъж да заспи.

Затвори очи.

Продължи да си мисли за Харолд.

Напрежението можеше малко да спадне, когато Марк и Перион се присъединиха към тях, ако те вече не бяха двойка. Перион беше на тридесет и три, с единадесет години по-възрастна от Марк, но в новия свят тези неща бяха загубили значението си. Бяха се търсили, намерили и явно възнамеряваха да останат заедно. Перион довери на Франи, че искат да си имат бебе. „Слава Богу, че преди взимах противозачатъчни — каза й Пери. — Ако ми бяха сложили спирала, представяш ли си как сега щях да си я вадя сама?“

Франи за малко щеше да й каже, че е бременна (вече беше в третия месец), ала нещо я накара да си замълчи. Страхуваше се, че тази новина може да се отрази зле и на без това сложната ситуация, в която се намираха.

И така вече бяха шестима. Глен твърдо отказваше да кара мотоциклет, а се возеше отзад със Стю или с Харолд. Но положението не се беше променило никак, въпреки че към групата им се беше присъединила още една жена.

А ти, Франи? Какво искаш ти самата?

„Щом ми се налага да живея в този свят — мислеше си тя, — и в мен тиктака биологическият часовник, отмервайки шестте месеца, които ми остават до раждането, то бих искала някой като Стю Редман да бъде мъжът до мен. Не, не някой като него. Искам него. Ето това е, казано съвсем ясно и просто.“

Сега, след краха на тяхната цивилизация, всички украси и хромирани заврънкулки бяха смъкнати от двигателя на човешкото общество. Глен Бейтман често обичаше да се разпростира на тази тема, за радост на Харолд.

„Щом ще бъда откровена, по-добре да съм откровена докрай“ — мислеше си Франи. В тази връзка беше стигнала до заключението, че еманципацията на жените не е нищо друго освен продукт на технократското общество. Жените бяха зависими от физиката си. Бяха по-дребни, по-слаби. Мъжете не можеха да забременяват, а жените можеха — това беше известно на всяко четиригодишно хлапе. А бременната жена е изключително уязвимо човешко същество. Цивилизацията беше осигурила „чадър“ на трезвия, здрав разум, под който можеха да застанат спокойно и двата пола. Свобода и равенство на половете — тези думи казваха всичко. Преди тяхната цивилизация, със старателно изградената система на милосърдие и защита, жените са били робини. „Няма нужда да разкрасяваме истината с излишни думи“ — помисли си Франи. Жените са си били чисто и просто робини. После дошъл краят на лошите дни. И женското кредо, което е трябвало да окачат в офисите на списанието „Мисис“, е следното: „Благодарим ви, мъже, за влаковете. Благодарим ви, мъже, че измислихте автомобила и че избихте индианците, които смятаха, че имат право да останат в Америка, понеже са живели тук, преди да дойдете вие. Благодарим ви, мъже, за болниците, полицията и училищата. Сега бихме искали и ние да гласуваме и сами да определяме съдбата си. Навремето бяхме робини, но сега нещата не стоят така. Дните на робството са отдавна минали. Вече не трябва да съм робиня, както не ми и трябва малка платноходка, за да прекося Атлантика, ако искам. Самолетите са по-сигурно и по-бързо средство от платноходките и в свободата има повече смисъл, отколкото в робството. Не се страхувам да летя. Благодарим ви, мъже.“ Какво можеха да им отговорят на това? Простаците се възмущаваха от изгарянето на сутиени, реакционерите играеха своите дребни интелектуални игрички, а истината се усмихваше доволно. Сега всичко се беше променило само за няколко си седмици — точно до каква степен, само времето можеше да покаже. Ала когато лежеше нощем в постелята си, Франи усещаше несъмнено нужда от мъж. О, Господи, колко много искаше да има до себе си мъж.

Въпросът не беше в това да търси закрила за себе си и бебето. Стю я привличаше, особено в сравнение с Джес Райдър. Беше спокоен, уравновесен, опитен и най-вече не беше по израза на баща й „двадесет килограма лайна, натъпкани в десеткилограмов чувал“.

Тя също го привличаше. Чувстваше го прекрасно. Беше го разбрала на 4 юли, когато обядваха в празния ресторант. Само за един миг погледите им се срещнаха и между тях лумна огън. Тя вярваше, че и Стю си дава сметка за нейните чувства, но че изчаква и я оставя сама да реши какво ще прави. Първо Франи бе тръгнала с Харолд, следователно бе негова робиня. По какъв отвратителен начин разсъждаваха мъжете, ала май пак щяха да живеят в един отвратително мъжки свят, поне известно време.

Как нямаше някоя жена и за Харолд! А Франи не можеше да чака дълго. Спомни си деня, когато Харолд се опита по своя непохватен начин да прави секс с нея, за да утвърди правото си на собственост над нея. Кога беше това? Преди две седмици? Струваше й се, че бе много по-отдавна. Миналото й се струваше някак разтеглено във времето, като турски локум. Заради тия тревожни мисли какво да прави с Харолд и притесненията й как ще реагира той, ако отидеше при Стю, а и заради кошмарите, нямаше никога да успее заспи.

Докато размишляваше по тези въпроси, най-сетне се унесе.

Когато се събуди, беше още тъмно. Някой я раздрусваше за раменете.

Тя възнегодува. За първи път тази седмица сънят й бе спокоен и без кошмари. После неохотно отвори очи, мислейки, че вече е утро и че е дошло време да тръгнат на път. Но защо искаха да тръгнат по тъмно? Седна и видя, че дори луната я няма.

Харолд я беше събудил. Изглеждаше уплашен.

— Харолд? Какво се е случило?

Стю също беше станал. И Глен Бейтман. Перион седеше на колене по-встрани, където по-рано бе горял малкият огън, запален от тях.

— Марк е болен — каза Харолд.

— Болен ли? — попита Франи и в този момент до слуха й достигна приглушено стенание от мястото, където стояха Перион и двамата мъже. Франи почувства как страхът се надига в нея като висока, черна колона. Всички се ужасяваха най-вече от болести.

— Не е… грипът, нали, Харолд? — Защото ако Марк пипнеше „капитан Трипс“ сега, значи същото можеше да се случи на всеки един от тях. Значи вирусът все още се разпространяваше. Може би дори беше мутирал. „За да мога да се поселя по-лесно в теб, скъпа моя.“

— Не, не е грипът. Изобщо не прилича на него. Франи, ти яде ли от консервираните стриди снощи? Или за обяд?

Тя се опита да си спомни. Главата й беше още замаяна от съня.

— Да, хапнах от тях и на обяд, и на вечеря. Имаха чудесен вкус. Аз обожавам стриди. От храната ли му е прилошало?

— Фран, само питам. Нито един от нас не знае какво точно му има. Нямаме лекар сред нас. А ти как си? Добре ли се чувстваш?

— Добре съм, само ми се спи. — Но вече се бе събудила напълно. Пак се чу стенание, като че ли Марк я обвиняваше за това, че тя се чувства добре, когато той страда.

— Глен смята, че може да е възпален апендикс — каза Харолд.

— Какво?!

Той само се усмихна зловещо и кимна. Фран стана и се приближи до останалите. Харолд я последва като нейна нещастна сянка.

— Трябва да му помогнем — обади се Перион. Говореше машинално, сякаш бе повтаряла тази фраза много пъти преди. Местеше поглед от едно лице към друго. Очите й бяха пълни с ужас и безпомощност и Франи пак изпита чувство на вина. В този миг мислите й бяха егоистични, само за бебето, което носеше. Опита се да ги прогони и макар да съзнаваше, че не беше редно да мисли така, не можеше да се отърве от тях. „Бягай! Махни се далеч от него, може да е заразно“ — крещеше някакъв вътрешен глас. Тя погледна към Глен, който изглеждаше по-стар и блед на светлината на лампата.

— Според Харолд може да е от възпален апендикс.

— Не знам — отвърна Глен с разстроен и уплашен глас. — Всички симптоми са налице — има треска, коремът му е подут, твърд и болезнен при пипане…

— Трябва да му помогнем — повтори Перион и се разплака. Глен докосна корема на Марк и очите на болния, които досега бяха полупритворени, се разшириха. Той извика от болка. Глен дръпна ръката си, сякаш се беше опарил на горещ котлон, и погледна към Стю и Харолд с едва скривана паника в очите.

— Какво предлагате да правим?

Харолд преглъщаше непрестанно, сякаш нещо беше заседнало на гърлото му и го задушаваше. Накрая изтърси:

— Да му дадем аспирин.

Перион, която не отместваше поглед от Марк, се извърна рязко към Харолд и изсъска:

— Аспирин ли? Това ли е най-доброто, което можеш да измислиш след всичките си фуканици колко си умен? Аспирин?

Той пъхна ръце в джобовете си и я изгледа тъжно, приемайки обвинението й.

— Харолд е прав, Перион — каза тихо Стю. — Засега аспиринът е единственото, което можем да му дадем. Колко е часът?

— Вие не знаете как да постъпите! — изкрещя им тя. — Защо просто не си признаете?

— Три и петнадесет — отвърна Франи.

— Ами ако умре? — Пери отметна кичур тъмнокестенява коса от лицето си, което беше подпухнало от плач.

— Остави ги на мира, Пери — каза Марк с приглушен и уморен глас, който сепна всички. — Правят каквото могат. Ако продължава да ме боли толкова много, мисля, че предпочитам да умра. Дайте ми малко аспирин. Дайте ми нещо, все едно какво.

— Аз ще донеса — каза Харолд, който искаше да се измъкне. — Имам в раницата си ексердин с удължено действие — добави той, сякаш очакваше, че ще го похвалят. После се обърна и почти се завтече към раницата си.

— Трябва да му помогнем — пак подхвана Перион старата песен.

Стю дръпна Франи и Глен настрана и попита тихо:

— Имате ли някаква идея как да постъпим? Честно казано, нямам представа какво може да се направи. Тя ужасно се ядоса на Харолд, когато предложи да дадем аспирин на Марк, а на мен дори и това не ми беше дошло на ума.

— Просто е много разстроена — обади се Франи.

— Може да има проблеми със стомаха — въздъхна Глен. — Да е ял трудносмилаема храна. Ако се изходи, може да му олекне.

Франи поклати отрицателно глава.

— Не, не ми прилича на такова нещо. Ако имаше запек или нещо от този род, нямаше да му се качва температурата. А и не мисля, че коремът му щеше да е толкова подут.

Коремът му изглеждаше така, сякаш някакъв тумор се бе развил в него за една нощ. Прилошаваше й само при мисълта за състоянието на Марк. Не си спомняше някога да се е чувствала така изплашена, освен когато сънуваше онези кошмари. Какво каза Харолд преди малко? „Сред нас няма лекар.“ Това беше истина. Това беше ужасната истина, която проблесна като светкавица. Колко самотни бяха. Колко безпомощни. Като акробати, които изпълняват номера си на опънато високо над земята въже, а са забравили да поставят под него предпазната мрежа. Погледна напрегнатото лице на Глен, после на Стю. И двамата бяха силно разтревожени, но не знаеха какво да предприемат.

Зад тях Марк отново изстена. Перион също извика, сякаш и тя изпитваше болка. „И в известен смисъл сигурно е така“ — помисли си Франи.

— Какво ще правим? — попита ги тя безпомощно. Мислеше за бебето и един и същи страховит въпрос дълбаеше съзнанието й: какво да прави, ако се наложи цезарово сечение? Какво ще прави, ако се наложи цезарово сечение? Какво…

Зад нея Марк отново нададе вик, сякаш изричаше някакво ужасно пророчество, и Франи почувства омраза към него. Спогледаха се разтреперани в мрака.

6 юли 1990 г.

След доста убеждаване господин Бейтман се съгласи да дойде с нас. Каза, че след всички статии, които е написал (твърди, че нарочно е използвал трудни за разбиране думи, за да не може никой да разбере какви елементарни идеи развива всъщност), и след като е отегчавал студентите си цели двадесет години със „Социология I и II част“, наред със социология на антисоциалното поведение и социология на селото, е решил, че не може да си позволи да пропусне тази възможност.

Стю го попита за каква възможност става дума.

— Мисля, че е повече от ясно — отвърна Харолд по оня непоносимо надут начин, така типичен за него. Понякога Харолд е голяма душица, но понякога се държи като истински грандоман, както се държа и тази вечер. — Господин Бейтман…

— Ако обичаш, наричай ме Глен — каза съвсем тихичко ученият, ала Харолд му хвърли такъв бесен поглед, все едно Глен го беше обвинил, че страда от някаква венерическа болест.

— Глен като социолог вижда прекрасната възможност да изследва човешкото общество от първа ръка, смятам аз. Иска да провери съотношението на фактите към теорията.

Е, без да се разпростирам в подробности, Глен (ще го наричам така, понеже такова е и неговото желание) се съгласи в основни линии с Харолд, но добави:

— Развил съм няколко теории и, бих искал да намеря доказателства или опровержения за валидността им. Не вярвам, че човекът, който ще се роди от пепелта на супер-грипа, ще прилича по нещо на човека, пръкнал се в долината на Нил. Това е една от моите теории.

— Защото всичко чака отново да се възроди — промълви Стю. Каза го толкова мрачно, че дори Харолд се изненада и го погледна някак странно. Глен само кимна.

— Точно така. Технократското общество напусна игрището, образно казано, но баскетболните топки още се търкалят по него. Ще се появи някой, който помни правилата на играта и ще научи останалите на нея. Добре казано, нали? Трябва да си го запиша.

(Е, аз вече го записах, в случай, че той забрави. Кой знае?)

— Говориш така, сякаш вярваш, че всичко ще започне отново — надпреварата във въоръжаването, замърсяването на околната среда и така нататък — рече Харолд. — Това също ли е част от теориите ти?

— Не съвсем — отвърна Глен и тъкмо се готвеше да продължи с обясненията, когато Харолд се впусна да излага собствената си теория. Не мога да възпроизведа дума по дума това, което каза, но в общи линии смисълът беше, че той имал много лошо мнение за хората като цяло, но не смятал, че са чак толкова тъпи. Каза, че навярно сега ще бъдат създадени допълнителни закони, с които щяло да се забрани на хората да се занимават с такива опасни чудесии като ядрени взривове и с флакони, съдържащи въглероден двуокис, и с други подобни. Запомних едно негово изречение добре, защото беше особено красноречиво и точно казано: „Това, че Гордиевият възел бе разсечен, не значи, че като се захванем за работа, трябва пак да го вържем по същия начин.“

Ясно беше, че Харолд си умира от желание да поспори. Все се напъва да покаже колко е умен и това го прави несимпатичен, макар че наистина знае доста неща — не може да се отрече. Но Глен не се хвана на въдицата му и отговорът на предизвикателството на Харолд беше съвсем кратък:

— Времето ще покаже, нали?

Този разговор се състоя преди около половин час. Сега се намирам в една спалня на втория етаж, а на пода до мен лежи Коджак. Какво добро куче е той! Много е уютно и приятно тук, почти като у дома, само че избягвам да мисля за къщи, защото ми се доплаква. Знам, че звучи ужасно, но много бих искала някой да стопли леглото ми. Дори си имам евентуален кандидат.

Избий си го от ума, Франи! Утре тръгваме за Стовингтьн. Усещам, че Стю не иска да ходим там, страхува се от това място. Стю много, много ми харесва, де да можеше и Харолд да го хареса повече. Харолд много усложнява нещата, но предполагам, че това е в природата му.

Глен реши да остави Коджак. Съжалява, че няма да го вземе със себе си, въпреки че кучето сигурно няма да има проблеми с храната. Няма и друга възможност, освен ако намерим мотоциклет с кош, а дори и тогава горкото куче може да се уплаши и да скочи в движение, да се нарани или дори да се убие. Все едно, утре тръгваме на път.

Факти, които трябва да се помнят: Нолан Райън беше известен играч, който подаваше топката в тексаските „Рейнджъри“ (отбор по бейзбол). По телевизията имаше комедии, озвучени със смях, записан предварително, което се предполагаше, че ти помага да се забавляваш повече, докато гледаш. В супермаркета можеше да си купиш замразени пайове, да ги оставиш да се размразят и да ги ядеш. Ягодовият пай „Сара Лий“ ми беше най-любимият.

7 юли 1990 г.

Днес не мога да пиша много. Цял ден пътувахме. Имам чувството, че дупето ми е като сплеснат хамбургер, а вместо гръбнак имам железен прът. Снощи пак имах онзи кошмар. Харолд също е сънувал този човек и това ужасно го разстройва, защото не може да намери обяснение как и двамата сънуваме едно и също нещо.

Стю каза, че продължавал да сънува Небраска и старата негърка, която всеки път му казвала да отиде при нея. Според него тя живеела в някакъв град, който се казвал Холанд Хоум или Хоумтаун. Смята, че може да го намери. Харолд му се изсмя подигравателно и дръпна една реч как сънищата ни представлявали психофройдистки образи на нещата, за които не смеем да мислим, когато сме будни. Смятам, че Стю се ядоса, но не го показа. Ужасно се страхувам, че непоносимостта им един към друг в някой момент ще се прояви. КАК МИ СЕ ИСКА ДА НЕ БЕШЕ ТАКА!

— Тогава как вие с Франи сънувате едно и също? — попита го Стю. Харолд изломоти, че това било съвпадение и гордо се оттегли.

Стю сподели с Глен, че ние двамата искаме да отидем в Небраска след Стовингтън. Глен само вдигна рамене и отвърна:

— Защо не? Нали трябва все някъде да отидем. Харолд естествено ще бъде против по принцип. По дяволите, приятелче, време ти е да пораснеш!

Факти, които трябва да се помнят: В началото на осемдесетте имаше недостиг на бензин, защото всички в Америка караха коли, бяхме изразходвали вече запасите си от нефт, а арабите ни държаха в ръцете си. Те имаха толкова много пари, че направо не можеха да ги похарчат. Имаше една рок група „Дъ Ху“, която накрая на концертите си изпочупваше китарите и усилвателите си на сцената. Наричаха този акт „разточителна консумация.“

8 юли 1990 г.

Късно е и пак съм уморена, но ще се опитам да запиша колкото се може повече неща, преди очите ми да се затворят. Харолд приключи с надписа преди около час (доста неохотно при това) и го забучи на поляната пред центъра в Стовингтън. Стю му помогна да го поставят и запази спокойствие въпреки всички дребнави заяжданици на Харолд.

Исках да съм подготвена за разочарованието, което ни очакваше в Стовингтьн. Никога не съм мислила, че Стю може да ни лъже, а вярвам, че и Харолд е бил на същото мнение. Затова очаквах, че всички тук ще бъдат мъртви, но въпреки това се разстроих и се разплаках. Не можах да се въздържа.

Не само аз бях разстроена. Когато Стю отново видя центъра, пребледня. Носеше риза с къси ръкави и забелязах как космите на ръцете му настръхнаха. Очите му по принцип са сини, а тогава бяха станали сивкави, като океана в мрачен ден.

Посочи ни един прозорец на третия етаж и каза, че там била неговата стая.

Харолд се обърна с лице към него и видях, че се готвеше да направи някоя остроумна забележка, което си е негов патент, но като видя изражението на Стю, си замълча. Всъщност мисля, че постъпи изключително разумно в този момент.

— Ами да идем да поразгледаме — предложи той след малко.

— А защо? — каза Стю почти истерично, като явно едвам се владееше. Това много ме уплаши, още повече, че той обикновено е железен и нищо не е в състояние да го извади от равновесие. Забележете, че Харолд не е успял истински да го вбеси досега.

— Стюарт… — подхвана Глен, но Стю го прекъсна рязко:

— Защо? Не виждате ли, че няма никакви хора? Няма военен оркестър, няма войници, никого няма. Повярвайте ми, ако бяха тук, досега вече щяхме да сме в ръцете им. Щяха да са ни изтикали в онези бели стаи като шибани, безпомощни морски свинчета. — После ме погледна и промълви: — Извинявай, Фран, не исках да кажа това, май просто съм много разстроен.

— Аз ще вляза — не отстъпваше Харолд. — Кой идва с мен? Беше ми ясно, че макар да искаше да се изкара голям и храбър мъж, всъщност и той беше наистина уплашен. Глен каза, че ще го придружи.

— Иди и ти с тях, Фран — обърна се към мен Стю. — Задоволи и ти любопитството си.

Искаше ми се да му кажа, че ще остана с него, защото явно е разстроен (пък и честно казано, нямах никакво желание да влизам), но знаех, че това само ще усложни отношенията му с Харолд, затова се съгласих да отида и аз.

Дори и да сме имали някакви съмнения по отношение разказа на Стю, то те се разсеяха в мига, когато отворихме вратата. Лъхна ни онази миризма, която може да се усети във всеки град, през който минаваме, миризма като на гнили домати, о, Боже, ето че пак се разплаках. Не е ли ужасно, че хората не само трябва да умрат, ами се и вмирисват…

Почакай…

(по-късно)

Ето, наревах се хубаво за ВТОРИ ПЪТ днес. Какво става с малката ни Фран Голдсмит, наш’та хубавица, мъжкото момиче. Е, стига толкова сълзи за тази вечер. Обещавам.

Все пак влязохме в центъра, предполагам, водени от нездраво, болезнено, патологично любопитство. Не знам другите какво изпитваха, но аз лично исках да видя стаята, където Стю е бил държан като затворник. Не само миризмата беше ужасна, вътре бе много студено в сравнение с температурата навън. Всичко беше облицовано с камъни — гранит, мрамор и предполагам сградата има страхотна изолация. На горните два етажа бе по-топло, ала долу онази миризма… и студът… напомняха гробница. Пфу!

Беше доста страшничко, сякаш бяхме попаднали в къща, обитавана от духове. Тримата се бутахме един в друг като овце. Добре, че взех със себе си пушката, макар че е само 22-калиброва. От стъпките ни се разнасяше ехо, сякаш някой ни следваше по петите, което пак ми напомни за съня ми за онзи мъж в черното расо. Нищо чудно, че Стю не искаше да дойде с нас.

Най-сетне се озовахме пред асансьорите и се качихме на втория етаж. Тук имаше само кабинети… и няколко трупа. Третият етаж бе превърнат в болница. Вратите на стаите се заключвали автоматично (Харолд и Глен ми обясниха как точно става). Имаше широки прозорци за наблюдаване на пациентите. Тук видяхме доста трупове и в стаите, и по коридорите. Сред тях жените бяха много малко. Дали накрая са решили да ги евакуират? Толкова много неща няма да разберем никога. А всъщност за какво ни е притрябвало?

Накрая на коридора, който беше перпендикулярен на централния коридор с асансьорите, намерихме стая, чиято врата беше широко отворена. На пода лежеше човек, който явно не беше от пациентите (те всичките бяха облечени в бели болнични роби) и очевидно беше, че не бе умрял от грипа. Лежеше в голяма локва засъхнала кръв и позата му показваше, че явно се бе опитвал да изпълзи от стаята, преди да умре. Вътре имаше счупен стол и беше доста разхвърляно, като че ли е имало сериозна схватка.

Глен оглежда стаята доста време и накрая каза:

— Мисля, че ще е най-добре да не казваме нищо на Стю за тази стая. Смятам, че тук е бил съвсем близо до смъртта си.

Погледнах проснатото тяло и ми стана по-страшно от всякога.

— Какво искаш да кажеш? — попита Харолд. Дори и той говореше тихо, което му се случваше рядко. Обикновено се дереше, сякаш държеше реч пред огромна аудитория.

— Смятам, че този господин е дошъл тук с намерението да убие Стюарт — поясни Глен. — И Стю е успял някакси да го победи.

— Но защо? — попитах. — Защо да го убиват, щом той единствен е имал естествен имунитет? Това противоречи на здравия разум!

Той ме погледна. Очите му бяха уплашени. Приличаха ми на очите на риба на сухо.

— Няма абсолютно никакво значение, Фран. Тук здравият разум явно е отсъствал напълно. В манталитета на някои хора е залегнала необходимостта да прикриват неща, да укриват всички доказателства. Те вярват в този начин на действие така фанатично, както някои религиозни групи вярват в божествения произход на Исус. Защото за тях най-важното е да прикрият следите си, дори след като белята е станала. Чудя се колко хора с естествен имунитет са били убити в Атланта, Сан Франциско и в Центъра за заразни болести в Топека, преди грипът да ги е изтрил от лицето на земята и така да е сложил край на клането. А този кретен? Радвам се, че е мъртъв. Съжалявам само Стю, който сигурно до края на живота си ще сънува кошмари заради него.

И можеш ли да си представиш какво направи Глен Бейтман тогава? Добрият човек, който рисува отвратителни картини? Отиде и ритна мъртвия в лицето. Харолд изпъшка едва чуто, сякаш бяха ритнали него. Глен се подготви да го ритне пак.

— Не! — изкрещя Харолд, но въпреки това онзи ритна мъртвеца. После се обърна, изтри уста с опакото на ръката си, но в очите му го нямаше онзи израз на риба, останала на сухо.

— Хайде да се махаме. Стю беше прав. Тук всички са мъртви.

Излязохме навън. Стю седеше с гръб към желязната врата и високата каменна ограда, която опасваше центъра. Прииска ми се да… о, хайде, де, Франи, с кого можеш да го споделиш, ако не с дневника си? Исках да се затичам към него, да го прегърна и целуна, да му кажа, че се срамувам, задето не му повярвахме. Че се срамувам за това как всички ние се оплаквахме какво сме преживели по време на епидемията, а той думичка не обели за човека, който едва не го е убил.

О, Господи, започвам да се влюбвам в него! Мисля, че съм най-влюбената жена на земята и ако не беше Харолд, щях да поема риска и да му се обясня. Както и да е (винаги има по едно „както и да е“, въпреки че почти не си чувствам пръстите от писане), именно тогава Стю ни каза, че иска да отиде в Небраска, да провери дали в съня му има нещо вярно. Изглеждаше смутен, но твърдо решен да не отстъпва. Очакваше Харолд пак да започне да се заяжда с него, но съгражданинът му явно бе изваден от релси от „обиколката“ ни из Стовингтьн, така че прояви съпротива само проформа. Но млъкна съвсем, когато Глен ни разказа с пестеливи думи съня си от предишната нощ, когато и на него му се явила старата негърка.

— Разбира се, може да е било само защото Стю ни разказа за своя сън — каза той, леко изчервявайки се, — но моят сън много приличаше на неговия.

Харолд каза, че само това може да е обяснението, но Стю го прекъсна:

— Чакай малко, имам една идея.

Идеята му беше всеки от нас да вземе лист и да напише всичко, което може да си спомни за сънищата си през изминалата седмица, и после да сравним написаното. Този подход можеше да се определи като научен, така че Харолд нямаше за какво да се захване.

Е, единственото, което съм сънувала няколко пъти, вече е записано в дневника ми, затова няма да се повтарям. За експеримента написах всичко, свързано с баща ми, но пропуснах онази част от съня за бебето и за закачалката, с която той винаги ме гони.

Когато сравнихме написаното, резултатите бяха удивителни.

Харолд и Стю бяха сънували като мене „лошия човек“, както го наричам. В сънищата на двама ни със Стю той се явява като монах в черно расо без различими черти на лицето, което е винаги в сянка. Харолд беше написал, че в неговите сънища лошият човек винаги седял в някой тъмен вход и „като сводник“ го викал с пръст. Понякога виждал краката му и блясъка в очите му — „очи като на невестулка“, беше писал той.

Сънищата на Стю и Глен за старата жена са почти идентични. Приликите са твърде много, за да навлизам в подробности (тоест казвам по заобиколен начин, че пръстите ми са се схванали от писане). Но и според двамата тя се намира в Полк Каунти, Небраска, макар че не можаха да стигнат до единно мнение по въпроса за името на града. Стю каза, че е Холингфорд Хоум, а Глен — че е Хемингуей Хоум. И тук няма голяма разлика. Двамата са уверени, че ще могат да го намерят. (Забележка: Е, дневнико, аз смятам, че името е Хемингфорд Хоум.)

— Това е невероятно — каза Глен. — Изглежда, всички ние имаме еднакви психологически преживявания.

Харолд естествено се отнесе с пренебрежение към тази забележка, но, изглежда, и той разбираше, че нашият малък експеримент предоставяше доста храна за размисъл. Съгласи се само защото „трябва все някъде да отидем“. Тръгваме утре сутрин. Уплашена съм и съм развълнувана, но най-вече се радвам, че ще напуснем скоро Стовингтън, който е истинска гробница. Предпочитам старицата сто пъти пред лошия човек.

Беше малко след дванадесет на обяд.

Перион бе заспала от изтощение да Марк, когото бяха преместили внимателно на сянка още преди два часа. Той ту изпадаше в безсъзнание, ту се свестяваше, и на всички беше по-лесно, когато беше в безсъзнание. През нощта беше стискал зъби, но след зазоряване не можеше повече да търпи болката и се опомняше, виковете му смразяваха кръвта им. Те само стояха и се гледаха безпомощно. Никой не пожела да обядва.

— Апендиксът му е — каза Глен. — Мисля, че вече няма никакво съмнение.

— Може би трябва да се опитаме да… го оперираме — каза Харолд, като гледаше към Глен. — Ти можеш ли…

— Ще го убием — каза Глен без заобикалки. — И ти го знаеш, Харолд. Дори да го отворим, ще умре от загуба на кръв. Ако успеем да предотвратим това, не можем да различим апендикса от панкреаса му. Вътрешностите нямат етикети, нали разбираш.

— Не предприемем ли нещо, все едно сме го убили — обади се Харолд.

— Да не би ти да искаш да го направиш? — рече с язвителен тон Глен. — Понякога се чудя що за човек си, Харолд.

— Аз пък не виждам ти с какво помагаш в настоящата ситуация — отвърна му Харолд, изчервявайки се.

— Хайде, стига — прекъсна спора им Стю. — Каква полза има да се разправяте? Освен ако някой от вас възнамерява да му отвори корема с джобно ножче. И без това е немислимо да го направим.

— Стю! — възкликна Франи.

— Какво? — вдигна рамене той. — Най-близката болница трябва да е чак в Моуми. Не можем да го пренесем дотам. Не бихме могли дори до кръстовището да го закараме.

— Прав си, разбира се — промърмори Глен и прокара ръка по сбръчканата си и суха буза. — Харолд, извинявай. Много съм разстроен. Знаех, че това може да се случи — че ще се случи — но май само в академичен смисъл. Усещането е много по-различно от това да си седиш в кабинета и да гледаш на нещата от разстояние.

Харолд измърмори, че е приел извиненията му с тон, който подсказваше тъкмо обратното, и се отдалечи, пъхнал ръце в джобовете си. Имаше вид на сърдито десетгодишно хлапе.

— Защо да не можем да го пренесем? — попита с отчаян глас Франи.

— Защото апендиксът му сигурно се е напълнил с гной — отвърна Глен. — Ако се спука, отровата ще е достатъчна, за да умори десет души.

— Перитонит — кимна Стю.

На Франи й се зави свят. Възпален апендикс ли? Та това не представляваше никакъв проблем в днешно време. Никакъв. Например, ако си в болница и те оперират за камъни в жлъчката, ти вадят и апендикса, просто ей така, за всеки случай, понеже тъй и тъй са те отворили. Помнеше, че на един от съучениците й, Чарли Бигьрс, когото всички наричаха Биги, му бяха изрязали апендикса през лятната ваканция преди шести клас. Стоя в болницата само два-три дни. Да ти махнат апендикса беше направо нищо и никаква работа от медицинска гледна точка.

Както и раждането на едно бебе беше нищо и никаква работа от медицинска гледна точка.

— Но ако не направим нещо, няма ли и без това да се спука? — попита Франи.

Стю и Глен се спогледаха неловко и не й отговориха.

— Значи Харолд е прав, че сте отвратителни! — изкрещя Франи. — Трябва да направите нещо, ако ще и с джобно ножче! Трябва!

— Защо точно ние? — попита ядно Глен. — Защо ти не направиш нещо? Нямаме дори учебник по медицина, за Бога!

— Но вие… той… не може да го оставим! Да ти махнат апендикса е нищо и никаква работа!

— Е, да, преди може би беше така, но днес не е — каза Глен, ала Франи не го чу, защото побягна, разплакана.

Върна се към три часа. Срамуваше се от себе си и искаше да им се извини. Ала Стю и Глен ги нямаше. Харолд беше седнал на едно повалено дърво. Перион седеше с кръстосани крака до Марк и бършеше с мокра кърпа лицето му. Беше много бледа, но иначе изглеждаше спокойна.

— Франи! — извика Харолд, когато я видя и лицето му видимо просветна.

— Здрасти, Харолд — каза Франи и отиде при Пери. — Как е той?

— Спи — отвърна жената, но това не беше вярно. За Франи беше ясно, че той е в безсъзнание.

— Къде са другите, Пери? Знаеш ли къде са отишли?

Харолд й отговори. Бе се приближил до нея. Франи чувстваше, че иска да я докосне, да пипне косата й или да сложи ръка на рамото й. Дори мисълта за това й беше неприятна. Вече през цялото време я караше да се чувства неудобно.

— Отидоха в Кънкъл. Да потърсят лекарски кабинет.

— Мислят, че там ще могат да открият медицински книга — поясни Пери. — И някои инструменти. — Тя преглътна шумно и пак впери очи в Марк, като от време на време потапяше кърпата в канче, пълно с вода, и я изстискваше.

— Много съжаляваме — рече Харолд неловко. — Предполагам, че това едва ли ще ти донесе утеха, но наистина е така.

Пери го погледна и насила се усмихна.

— Знам. Благодаря ви. Никой не е виновен за това, че се случва, освен Бог, разбира се. Ако има Бог, то тогава вината е изцяло Негова. И когато се срещна с него лице в лице, възнамерявам да го сритам в топките.

Тя имаше конско лице и набито тяло на селянка. Фран, която обикновено забелязваше първо хубавото в човека (дори и в Харолд, например, бе забелязала какви красиви ръце има за момче), установи, че Пери има фантастична кестенява коса и тъмносини, интелигентни очи. Каза им, че е преподавала антропология в университета на Ню Йорк и че е взимала активно участие в борбата за различни каузи, като правата на жените и равнопоставеност на болните от СПИН. Не се беше омъжвала. Веднъж бе споделила с Франи, че Марк бил така добър с нея, че за повече не би могла и да мечтае. Преди това мъжете я пренебрегвали, взимали я за цивилно ченге или за наркоманка. Допускаше, че при нормални обстоятелства вероятно и Марк щеше да е сред тези, които я бяха пренебрегвали, ала обстоятелствата не бяха нормални. Срещнали се в Олбани на 30 юни, където Перион прекарвала лятната ваканция с родителите си и след кратък разговор решили да напуснат града, преди микробите, които се развивали в разлагащите се трупове, да им причинят това, което грипът не успял да направи.

И така, тръгнали на път. На следващата нощ се любили за първи път, по-скоро водени от отчаяние и чувство на самота, отколкото защото изпитвали истинско привличане. Разговорът им бе чисто женски, но Франи не беше споменала нищо за него дори в дневника си. Марк бил изключително добър с нея. Пери й бе разказала историята си с тихия и леко учуден тон на всички невзрачни жени, които са намерили истински свестен мъж в този жесток свят. Влюбила се в него и всеки ден го обиквала все повече и повече. А сега го заплашваше смърт.

— Странно. Всички ние, освен Стю и Харолд, сме завършили колеж. Сигурна съм, че и ти щеше да следваш, Харолд, ако животът бе продължил нормалния си ход.

— Да, навярно — отвърна Харолд. Пери се обърна към Марк и пак избърса с кърпа челото му, много нежно, с любов. Този жест напомни на Франи за илюстрация в домашната им Библия, където три жени подготвяха тялото на Исус за погребението, като го мажеха с благовонни масла.

— Франи, ти си следвала английска филология, Глен е бил преподавател по социология, а Марк тъкмо подготвял доктората си по американска история. Харолд, според мен и ти щеше да бъдеш студент по английска филология, щом имаш желанието да станеш писател. Бихме могли да проведем няколко напълно безсмислени псевдонаучни беседи. Както впрочем и правихме.

— Да — съгласи се Харолд. Гласът му, който обикновено бумтеше, сега едвам се чуваше.

— Общото хуманитарно образование ти помагало да мислиш, това май го четох някъде. Фактите, които научаваш в процеса на следването, били на второ място. Най-важното било да те научат да разсъждаваш конструктивно и да стигаш сам до правилни изводи.

— Хубаво е — каза Харолд. — Харесва ми.

В този момент той наистина сложи ръка на рамото на Франи. Тя не се отдръпна, но й беше неприятно.

— Не, изобщо не е хубаво — противопостави се яростно Пери и реакцията й дотолкова изненада Харолд, че той свали ръката си от рамото на Франи. На нея веднага й стана по-леко.

— Нима? — попита плахо той.

— Той умира! — каза Пери, не високо, но с глас изпълнен с гняв и безпомощност. — Той умира, защото всички ние сме си прекарали времето в празни приказки по общежития и евтини апартаменти в колежански градчета. О, аз мога да ти разкажа за индианците от Нова Гвинея, а Харолд може да ни обясни какви литературни похвати са използвали модерните английски поети, но с какво ще помогне това на моя Марк?

— Ако някой от нас имаше медицинско образование… — поде предпазливо Франи.

— Да, ако. Но няма такъв. Нямаме дори автотехник сред нас или някой, който да е учил във ветеринарен институт и поне да е гледал как се оперира крава или кон. — Тя ги погледна с индиговосините си очи, които бяха потъмнели от мъка. — Колкото и да сте ми симпатични, мисля, че сега съм готова да ви заменя всичките за един истински специалист. Вие всички така се страхувате да го докоснете, макар много добре да разбирате какво ще се случи с него, ако не направим нещо. И аз съм същата като вас, не правя изключение.

— Поне двамата… — Франи не довърши изречението. Искаше да каже, че поне двамата мъже са отишли да търсят книги и инструменти, но реши, че това беше неподходящ израз за пред Харолд. — Поне Стю и Глен отидоха в града. Това все пак е нещо, нали?

— Да, така е — въздъхна Пери. — Но решението взе Стю. Единствен той заяви, че е по-добре да се предприеме нещо, отколкото само да седим и да кършим ръце. — Тя погледна към Франи и попита: — А ти знаеш ли какво е работил преди?

— Работел е във фабрика — веднага отвърна Франи. Не видя как Харолд смръщи вежди, подразнен от това, че тя бе запозната с подробности от миналото на Стю. — Монтирал електронните схеми в калкулатори. Може да се каже, че е бил електронен техник.

— Как ли пък не! — възкликна Харолд и се усмихна кисело.

— Единствено той знае как да сглобява и разглобява. Това, което Стю и господин Бейтман ще направят с Марк, ще го убие, почти съм сигурна. Но по-добре да умре по този начин, отколкото да седим и да го гледаме как гасне, без нищо да направим за него, като че ли е някакво куче, прегазено насред улицата.

Харолд и Франи не намериха думи, за да й отговорят. Останаха прави зад нея, загледани в бледото, неподвижно лице на Марк. Харолд отново сложи потната си ръка на рамото на Франи. Идеше й да закрещи.

Стю и Глен се върнаха в четири и петнадесет с единия от мотоциклетите. В кошчето бяха сложили черна лекарска чанта и няколко дебели черни книги.

— Ще опитаме — каза Стю.

Пери вдигна поглед към тях. Лицето й бе смъртнобледо и напрегнато, но гласът й бе съвсем спокоен.

— Наистина ли? Моля ви направете го. И двамата с Марк го искаме.

— Стю? — прошепна Перион.

Беше четири и десет. Стю беше клекнал на гумената постелка, върху която бяха сложили Марк под дървото. Пот се лееше от него. Погледът в искрящите му очи беше тревожен, почти обезумял. Франи държеше една от книгите отворена пред него, като непрекъснато прехвърляше две страници, на които имаше цветни илюстрации и описания. До тях седеше Глен Бейтман, пребледнял като мъртвец. Държеше макара с тънък бял конец. Между Стю и Глен беше поставена отворената чанта с инструментите от неръждаема стомана. Чантата беше цялата опръскана с кръв.

— Ето го! — извика Стю с писклив и тържествуващ глас. Присвитите му очи се бяха превърнали в точици. — Ето го, копелето! Ето го! Точно тук е!

— Стю? — пак повтори Перион.

— Франи, бързо отгърни на другата илюстрация! Бързо! Бързо!

— Ще можеш ли да го извадиш? — попита Глен. — Боже мили и вси светии, наистина ли мислиш, че ще успееш?

Харолд бе избягал още в началото, покрил с ръка уста. Стоя повече от петнадесет минути сред дърветата, с гръб към тях. Сега се върна. На широкото му, обло лице беше изписана надежда.

— Не знам — отвърна Стю. — Но може и да успея. Може и да успея.

Насочи цялото си внимание към цветната илюстрация, която му показваше Франи. Ръцете му бяха в кръв до лактите, сякаш бе сложил яркочервени ръкавици.

— Стю? — промълви Перион.

— Отделен е — прошепна Стю. Очите му искряха безумно. — Апендиксът. Самостоятелен е. Изтрий ми челото, Франи, Божичко, потя се като свиня… благодаря… Господи, не ми се ще да му нарежа вътрешностите, без да искам… това са червата му… но, Боже мой, трябва, трябва да го направя.

— Стю? — отново се обади Перион.

— Подай ми ножиците, Глен. Не, не тези. Малките.

— Стю.

Той най-сетне я погледна.

— Не трябва да го правиш — каза тя със спокоен и тих глас. — Той е мъртъв.

Стю я гледаше. Постепенно разтвори присвитите си очи. Тя кимна.

— Умря преди около две минути. Но все пак ти благодаря. Благодаря ти, че опита.

Стю не сваляше поглед от нея. Накрая попита:

— Сигурна ли си?

Тя отново кимна и се разплака без глас.

Стю се извърна, изпусна скалпела, който държеше и покри с ръце лицето си в пълно отчаяние. Глен вече се беше изправил и отдалечил, без да поглежда назад, прегърбен, сякаш току-що го бяха ударили силно в гърба.

Франи прегърна Стю и го притисна до себе си.

— Това е положението — повтаряше той бавно и безизразно, което особено я уплаши. — Това е положението. Всичко приключи. Това е положението. Това е положението.

— Направи каквото можа — каза Франи и го притисна още по-силно към себе си, сякаш той можеше да отлети.

— Това е положението — повтори отново Стю с тон, който показваше, че всичко бе свършено.

Франи го прегърна. Не беше дала никакъв външен израз на чувствата, които я вълнуваха през последните три седмици и половина. Дори се престараваше в желанието си да не се издаде. Пък и не знаеше каква реакция може да последва от страна на Харолд. Дори и сега не показваше истинските си чувства към Стю, защото прегръдката им не беше на любовници, а на двама оцелели в този нов свят. Стю, изглежда, възприемаше жеста й именно така. Сложи ръце на раменете й и я стисна здраво, като остави кървави следи върху блузата й, сякаш бяха съучастници в някакво грозно престъпление. Някъде в гората се чу писък на сойка, а до тях ридаеше Перион.

Харолд Лодър, който не можеше да различи прегръдка между любовници от прегръдка между двама оцелели в този ужас, гледаше Франи и Стю с нарастващо подозрение и страх. Дълго време не свали поглед от тях, после се спусна към храстите и изчезна сред тях. Върна се едва късно след вечеря.

Франи се събуди рано на следващата сутрин. Някой я разтърсваше за раменете. „Ще отворя очи и ще видя Глен или Харолд — помисли си тя, все още сънена. — Отново ще преживеем всичко и то ще продължи да се повтаря, докато го направим както трябва. Тези, които не си вземат поука…“

До нея беше клекнал Стю. Вече беше почнало да се развиделява, но светлината беше обвита в мъгла, като къс злато, загърнат с памук. Останалите спяха.

— Какво има? — каза тя и седна на постелята. — Случило ли се е нещо?

— Пак сънувах. Само че не старицата, а… онзи, другия. Лошият човек. Изплаших се, затова…

— Стига — сопна се Франи, изплашена от изражението му. — Кажи какво има, моля те.

— Перион. Вероналът. Взела е опаковката с приспивателното от раницата на Глен.

Младата жена рязко си пое въздух.

— О, Боже! — Стю беше напълно съкрушен. — Мъртва е, Франи. О, Господи, каква каша!

Франи искаше да каже нещо, но не можа да намери подходящите думи.

— Май трябва да събудя и другите двама — промълви Стю някак разсеяно и потърка бузата си, по която бе набола брада. Франи още, помнеше как я боцкаше вчера, когато го бе прегърнала. Той се обърна към нея с объркано изражение на лицето. — Кога ще свърши всичко това?

— Не мисля, че някога ще има край — каза тихо тя.

Погледите им се срещнаха.

12 юли 1990 г.

Тази вечер устроихме лагера си на запад от Гилдерланд (щата Ню Йорк). Най-сетне излязохме на голямата магистрала 80/90. Вълнението от срещата ни с Марк и Перион (Нали е много хубаво това име? На мен ми харесва.) вчера следобед вече се уталожи. Съгласиха се да тръгнат с нас… всъщност предложиха сами, преди да ги попитаме дали искат.

Не съм дори сигурна, че Харолд щеше да им предложи. Нали знаете какъв е. А и малко се стегна, като видя колко оръжие носят със себе си (както, мисля, и Глен), включително полуавтоматични пушки (две на брой). Но Харолд държеше особено много да изпълни тежкарския си номер… не може да мине незабелязан.

Май съм посветила доста страници на ПСИХОЛОГИЧЕСКИЯ ПОРТРЕТ НА ХАРОЛД и ако досега не сте разбрали що за човек е, едва ли ще го разберете изобщо. Зад цялото това перчене и надути изявления се крие едно много неуверено малко момче. Той не може да повярва колко се е променило всичко. Дълбоко в себе си, а може би не чак толкова дълбоко, не вярва, че всичките му мъчители от гимназията са мъртви. Смята, че някой ден ще възкръснат от гробовете си и ще почнат да го плюят и да го обиждат с прякора Лодър Чекията, който Ейми ми беше казала, че са му измислили. Понякога си мисля, че може би щеше да е по-добре за него (а и за мене също), ако не бяхме тръгнали заедно от Огьнкуит. Аз съм част от неговото минало, бях най-добрата приятелка на сестра му едно време и така нататък и така нататък. Ако трябва да определя с няколко думи отношенията ми с Харолд, ще кажа следното: колкото и да е странно, ако преди знаех това, което знам сега за него, вероятно щях да избера именно Харолд за мой най-добър приятел, а не Ейми, която и без това не мислеше за нищо друго, освен за момчетата с готини коли и дрехи от „Суитис“ и която беше (нека Бог ми прости, че говоря лошо за мъртвите, но то си е самата истина) една абсолютна снобка, както може да е само човек, който през цялата година ходи в големия град да си търси забавления. Харолд е готин по свой собствен, нетрадиционен начин. Обаче е насочил всичките си усилия в това да се държи като кретен. Защото никога не би могъл да допусне, че някой може да го сметне за готин. Просто е твърдо решен да се държи като адски закостенял човек. Твърдо решен да продължи да носи товара на всичките си проблеми и комплекси и в този не толкова смел нов свят. Сякаш ги мъкне навсякъде в раницата, заедно с ония шоколадчета „Пейдей“, които така обича.

О, Господи, Харолд, просто не знам.

Факти, които трябва да се помнят: Папагалът на „Жилет“, механичната кана, която пее „Ойеее!“, тампоните… измислени от някаква гинеколожка, филмът „Нощта на възкръсналите мъртъвци“. Бррр! Последното ми напомня за действителността, която ни обкръжава. Край на писаното.

14 юли 1990 г.

Днес проведохме доста дълъг и сериозен разговор за сънищата си по време на обеда, който продължи май много повече, отколкото трябваше. Между другото вече сме на север, точно до Батавия, Ню Йорк.

Вчера Харолд с доста неуверен тон, което хич не е типично за него, предложи да си набавим веронал и да започнем да пием по малки дози от него, за да видим дали така няма „да се прекъсне кръговратът от сънища“, както той сам се изрази. Приех идеята, за да не се усъмнят в мен, но не смятам да пия хапчетата, защото не знам как ще се отразят на Самотния рейнджър (надявам се, че е самотен, не бих могла да се справя с близнаци). След като идеята се прие от всички, Марк направи следния коментар:

— Знаете ли, не бива много-много да се замисляме върху сънищата и изобщо върху неща от този род. Иначе скоро ще почнем да се мислим я за Мойсей, я за Йосиф, и ще си въобразим дори, че Бог ни звъни по телефона да разговаря с нас.

— Лошият човек не се обажда от рая — каза Стю. — По-скоро съм склонен да вярвам, че ни търси от пъкъла.

— С други думи, Стю иска да ни каже, че дяволът е по петите ни — заявявам бодро аз.

— И такова обяснение може да се приеме — каза Глен и всички го погледнахме. — Ами от теологична гледна точка — заобяснява той, сякаш се оправдаваше за казаното, — ние като че ли сме се хванали да дърпаме въжето между рая и ада, нали? Ако има оцелели от супергрипа йезуити, сигурно направо са откачили.

Марк се спука да се смее. Не успях да схвана много добре смисъла на това, което Глен каза, но си замълчах.

— Аз пък мисля, че цялата работа е абсурдна — обади се Харолд. — Още малко остава да подхванете темата за Едгар Кейси и трансмиграцията на душите.

Произнесе името на Кейси като „Кейс“ и когато го поправих, той ме погледна с онзи УЖАСЕН СМРЪЩЕН ХАРОЛДСКИ ПОГЛЕД. Не е от хората, които ще те обсипят с благодарности, когато му посочиш някоя негова грешка, дневниче мое!

— Когато се появи някое паранормално явление, единственото обяснение, което е наистина логично и при това донякъде разумна, е именно религиозното. Затова физиката и религията са вървели ръка за ръка открай време и до ден-днешен е така, дори при съвременните лечители и екстрасенси.

Харолд измърмори нещо, но въпреки това Глен продължи да развива теорията си:

— Аз самият имам чувството, че всички ние притежаваме свръхспособности… и те са такава неразделна част от психиката ни, че дори не ги съзнаваме. Тази дарба може би предимно ни предпазва от нещастия и заради това не я забелязваме особено.

— Защо? — попитах го.

— Защото действа като отрицателен фактор, Фран. Някой от вас да е чел проучването на Д. Л. Стаутън от 1958 година за катастрофите с влакове и самолети? Беше публикувано за първи път в едно социологическо списание, но вестниците от време на време го изравят и отново го отпечатват.

Всички поклатихме отрицателно глави.

— А би трябвало да го прочетете. Моите студенти отпреди двадесет години биха нарекли Джеймс Стаутън умна глава — безпристрастен социолог с умерени виждания, който изучаваше окултните науки като един вид хоби. Написа няколко статии, в които свърза окултното със социологията, след което реши да направи някои свои проучвания от първа ръка в областта на паранормалното.

Харолд изсумтя, но Стю и Марк се усмихнаха. Както и аз.

— Кажи ни за самолетите и влаковете — подкани го Пери.

— Ами, Стаутън събрал статистически данни за повече от петдесет самолетни катастрофи от 1925 година насам и за повече от 200 катастрофи с влакове от 1900 година. Вкарал цялата информация в компютър. В основни линии търсил взаимната зависимост между три фактора: броя на хората, които пътували, броя на убитите и капацитета на съответното превозно средство.

— Не разбирам какво е искал да докаже — каза Стю.

— За да разберете, трябва да знаете още, че вкарал в компютъра и втора група данни, този път отнасящи се до същия брой самолети и влакове, които не катастрофирали.

Марк кимна.

— Контролна и експериментална група. Това ми звучи като солидна база за изследване.

— Заключението, до което достигнал, било съвсем елементарно, но и изключително впечатляващо. Жалко, че човек трябва да се пребори с цели шестнадесет таблици, за да се добере до извода, скрит зад сухите факти.

— Какъв бил този извод? — попитах.

— Че пълните с пътници самолети и влакове никога не катастрофират — заключи Глен.

— Господи, каква ТЪПАЩИНА! — изкрещя Харолд.

— Ни най-малко — отвърна му съвсем спокойно Глен. — Това била теорията на Стаутън и компютърът я потвърдил. В случаите, когато самолетите и влаковете катастрофирали, пътниците им запълвали 61 % от възможните места, а когато не катастрофирали, процентът на запълнените места бил 76. Разликата е 15% и не е никак за пренебрегване. Стаутън подчертава, че от статистическа гледна точка дори разлика само от 3% би предоставила достатъчна храна за размисъл, и е прав. Тази аномалия се натрапва така, както Тексас на картата на Щатите с размерите си. Изводът на Стаутън е, че хората знаят кои самолети и влакове ще претърпят катастрофа… че те несъзнателно предричат бъдещо събитие. Леля ти Сали я свива коремът точно преди да излети полет 61 от Чикаго за Сан Диего. И когато самолетът се разбива в пустинята на Невада, всички си казват: „О, лельо Сали, тези стомашни болки бяха знак, изпратен от Бога.“ Но преди изследването на Джеймс Стаутън никой не съзнавал, че има поне тридесет души, които ги свива коремът… или ги заболява глава… или просто чувстват, че краката не ги държат, когато тялото се опитва да изпрати сигнали в мозъка, че ще се случи нещо необичайно.

— Никак не ми се вярва да е така — поклати глава Харолд някак тъжно.

— Ще ви кажа още нещо — продължи Глен. — Около седмица, след като прочетох статията на Стаутън за първи път, един самолет на компанията „Маджестик“ се разби на летище „Логан“. Всички пътници и екипажът загинали. Обадих се в представителството на „Маджестик“ на летището, след като нещата се поуталожиха малко. Казах им, че съм журналист от манчестерския „Юнион Лидър“, една малка, благородна лъжа. Казах, че правим собствено разследване за самолетните катастрофи напоследък и ги попитах колко пътници със закупени билети не са се явили за полета. Мъжът явно бе изненадан от въпроса ми, защото каза, че служителите от компанията също обсъждали специално този факт. Не се явили шестнадесет души с предварително закупени билети. Попитах го колко средно аритметично не се явяват обикновено за този полет от Денвър за Бостън и отговорът бе: „Трима“.

— Трима — повтори Перион, сякаш се удивляваше на тази цифра.

— Точно така. Но човекът ми съобщи още нещо. Каза, че петнадесет души отказали резервациите си, когато средно отказалите се са обикновено осем. Макар че заглавията на всички вестници бяха „САМОЛЕТНА КАТАСТРОФА НА ЛЕТИЩЕ «ЛОГАН» ОТНЕМА ЖИВОТА НА 94“, можеше с пълно право да пишат и „31 ИЗБЯГВАТ СМЪРТТА ПРИ НЕЩАСТИЕТО НА ЛЕТИЩЕ «ЛОГАН».“

Поговорихме си още известно време за медиумните си способности, но доста се отплеснахме от първоначалната тема за нашите сънища и дали не ни ги праща Раздаващият справедливост от небесата. Друго интересно, което обсъдихме (това стана, след като Харолд се отдалечи с физиономия на пълно пренебрежение към нашия семинар), възникна след въпроса на Стю към Глен:

— Ако всички сме чак такива медиуми, как тогава не усещаме нищо, когато умира наш близък и обичан човек или торнадо отнася къщата ни, или се случва нещо подобно?

— Има точно такива случаи — отвърна му Глен, — но признавам, че не са никак чести… нито пък е така лесно да бъдат доказани с помощта на компютър. Въпросът е интересен. Имам една теория…

(Глен за всичко има готова теория, нали дневниче?)

— … която е свързана с еволюцията. Нали знаете, че навремето хората, нашите прадеди, имали опашки, били целите окосмени и притежавали много по-развити сетива, отколкото ние имаме днес. Защо е било така? Бързо, Стю! Това е твоята възможност да станеш първи по успех в класа, да сложат снимката ти на таблото на отличниците и прочие.

— Ами по същата причина, по която хората вече не носят специални очила и якета, предпазващи от прах, когато карат кола. Просто на някои неща времето им минава. Стига се до такъв момент, когато вече нямаш нужда от тях.

— Точно така. И в кой момент медиумните способности стават излишни от практическа гледна точка? Каква полза би имало, ако си работиш в службата и в един момент разбереш, че жена ти е загинала при автомобилна катастрофа, връщайки се от пазар? Нали някой и без това ще ти се обади по телефона и ще ти го съобщи? Шестото ни чувство вероятно е атрофирало, ако изобщо някога сме го имали. Може би е изчезнало наред с опашките и козината ни.

— Това, което най-вече ме интересува относно нашите сънища — продължи Глен, — е, че те сякаш предсказват една бъдеща битка. Присъстват, макар и неясни, две фигури — на героя и на злодея. На противника, ако ви харесва повече. Ако е така, то чувството, което изпитваме сега, прилича на това да гледаш самолета, с който ти предстои да летиш и … да те свие изведнъж коремът. Може би ни се предоставя възможност да определим собственото си бъдеще. Като че ли притежаваме един вид четириизмерна свободна воля — един шанс да направим своя избор, изпреварвайки събитията.

— Да, но ние не знаем какъв е смисълът на сънищата ни — обадих се аз.

— Не, не знаем. Но може би ще разберем. Не знам дали и мъничкото паранормални способности, които притежаваме, не ни доближават до Бога. Но вярвам, че тези сънища са конструктивни, въпреки че ни плашат. В резултат имам някои съмнения относно съобразността на веронала. Ако го взимаме, все едно пием спазмалгон за успокояване на болката в корема ни и после се качваме на самолета.

Факти, които трябва да се помнят: Рецесията; недостигът на стоки; новият модел на форд, „Граулър“, който може да измине сто километра на магистралата само с три литра бензин. Колата чудо.’Това е засега, приключвам. Ако не съкратя писанията, този дневник ще стане като „Отнесени от вихъра“, преди дори да се е появил Самотният рейнджър (само не на бял кон, който се казва Силвър). А да и още нещо, което трябва да запомним. Едгар Кейси. Предполага се, че той е виждал бъдещето в сънищата си.

16 юли 1990 г.

Само две забележки, свързани със сънищата. Първо, Глен Бейтман ми изглежда особено блед и мълчалив през последните два дни и тази вечер видях, че взе допълнително хапче приспивателно. Подозирам, че два дни не е взимал от него и като резултат е сънувал някои УЖАСНО лоши сънища. Това ме притеснява. Иска ми се да можех да си поговоря с него по този въпрос, но не знам как да подходя.

Второ, моите сънища. Не сънувах нищо по-миналата нощ след дискусията ни, спах като бебе и нищо не помня. А снощи сънувах старицата за първи път. Нямам какво да добавя към всичко вече казано за нея, освен че жената излъчва ДОБРОТА и МИЛОСЪРДИЕ. Разбирам защо Стю е така твърдо решил да отиде в Небраска въпреки сарказма на Харолд. Събудих се съвсем бодра тази сутрин, с мисълта, че само ако успеем да се доберем до тази стара жена, майка Абигейл, всичко ще бъде наред. Надявам се, че тя наистина съществува. (Между другото вече съм съвсем сигурна, че името на града е Хемингфорд Хоум.)

Факти, които трябва да се помнят: майка Абигейл!

47.

Всичко стана изключително бързо.

Беше десет и петнадесет на 30 юли. Бяха тръгнали едва преди час. Пътуваха много бавно, защото през нощта валя пороен дъжд и пътищата бяха доста хлъзгави. Почти не бяха разговаряли помежду си от предната сутрин, когато Стю ги събуди с новината за самоубийството на Перион. Франи я измъчваше това, че Стю чувстваше угризения за смъртта на жената, а в този случай той бе толкова виновен, колкото и за разразилата се през нощта буря.

Искаше й се да му каже, че вината не е негова, от една страна, защото трябваше да му се скара за самосъжалението, на което се беше отдал, и, от друга, защото го обичаше. Не можеше повече да крие този факт дори и от себе си. Знаеше, че може да го убеди, че не е виновен за смъртта на Перион, но това неизбежно щеше да я накара да разкрие истинските си чувства към него. Щеше да ги извади на показ, но за нещастие не само Стю щеше да разбере, че тя го обича, а и Харолд също. Така че беше немислимо да постъпи по този начин. Поне засега. Обаче скоро щеше да му се разкрие, независимо от присъствието на Харолд. Не можеше безкрайно да му спестява разочарованието. Той трябваше да научи рано или късно… и да приеме или отхвърли този факт. Страхуваше се, че второто беше по-вероятно. Решението й да разкрие любовта си можеше да доведе до нещо ужасно. Все пак носеха със себе си доста пушкала от най-различен вид и сорт.

Размишляваше върху този проблем, когато след един широк завой пред тях се изпречи огромна каравана, която се беше преобърнала и препречваше пътя. Покрита с ръжда, тя блестеше на слънцето, все още мокра от нощния дъжд. Ала изненадите не свършиха дотук. Имаше още три коли — тип комби и голям автомобилен кран, които бяха паркирани от двете страни на пътя. А около тях имаше поне десетина души.

Франи така се стресна, като ги видя, че натисна твърде рязко спирачките. Хондата се подхлъзна на мокрото шосе и за малко не се преобърна. Но младата жена бързо овладя мотора и четиримата спряха на шосето, премигвайки, изумени, че виждат накуп толкова много живи хора.

— Слизайте от моторите — нареди им един от мъжете. Беше висок, с набола брада и носеше тъмни очила. За момент Франи се върна назад във времето, когато един полицай я бе спрял за каране с превишена скорост на главната магистрала на Мейн.

„Сега ще поиска шофьорските ни книжки“ — помисли си тя. Ала това не беше самотен служител на транспортната полиция, който бди за нарушителите и дупчи талоните им. Мъжете бяха четирима, като трима от тях бяха застанали зад човека с брадата. Всички останали бяха жени. Поне осем на брой. Изглеждаха бледи и уплашени. Скупчиха се край колите на малки групички.

Човекът с брадата бе въоръжен с пистолет. Тримата зад него имаха пушки. Двама от тях носеха и друго оръжие.

— Слизайте от моторите, по дяволите! — извика брадатият и единият от мъжете отзад изстреля предупредително цял пълнител в едно дърво. Оглушителният звук от изстрелите прозвуча повелително във влажния утринен въздух.

Глен и Харолд изглеждаха объркани и изплашени. „Те са лесна мишена“ — помисли си Франи със страх. Тя самата не разбираше добре ситуацията, но нещо я смущаваше в съотношението на половете. „Четирима мъже и осем жени“ — подсказа й някакъв вътрешен глас и после го повтори, но по-високо, с все по-нарастваща тревога: „Четирима мъже и осем жени!“

— Харолд — прошепна Стю. По очите му се виждаше, че е проумял нещо. — Харолд, недей… — сетне събитията се развиха мълниеносно.

Стю носеше пушката си преметната на гърба. Той смъкна рамо надолу, ремъкът се плъзна и пушката се озова в ръцете му.

— Не прави това! — извика бясно брадатият. — Гарви! Върджи! Рони! Убийте ги! Но без жената!

Харолд понечи да извади пистолетите си, забравяйки, че все още са закопчани в кобурите.

Глен Бейтман продължаваше да седи зад него, вкаменен от изненада.

— Харолд! — изкрещя Стю.

Франи също се опита да свали пушката си. Имаше чувството, че атмосферата около нея изведнъж се е запълнила с меласа, лепкава и гъста, през която никога нямаше да успеят да преминат. Осъзна, че най-вероятно сега ще намерят смъртта си.

— СЕГА! — изкрещя едно от момичетата.

Франи го погледна, като продължаваше опитите си да свали пушката от гърба си. Не беше момиче, а по-скоро жена на около двадесет и пет години. Пепеляворусата й коса стърчеше около главата й като нащърбена каска, сякаш скоро жената се бе подстригала с ножица за кастрене на жив плет.

Повечето жени не помръднаха. Изглеждаха обезумели от страх. Но русото момиче и още три други реагираха.

Всичко стана за седем секунди.

Брадатият мъж бе насочил пистолета си към Стю. Когато момичето изкрещя „СЕГА!“, дулото се отмести леко в нейна посока, като лескова пръчка, открила подпочвена вода. Звукът от изстрела прогърмя, сякаш железен прът пробиваше картон. Стю падна от мотора, който се стовари отгоре му. Франи извика.

Младият мъж се подпря на лакти, които бе ожулил при падането. Хондата беше притиснала краката му. Започна да стреля. Брадатият запристъпва назад като водевилен танцьор, който напуска сцената след изпълнението си. Избелялата му карирана риза се изду. Дулото на автоматичния му пистолет се насочи към небето и същият пронизителен звук се чу още четири път. После брадатият падна по гръб.

Двама от мъжете, които стояха зад него, се обърнаха към жената, когато тя извика. Единият натисна и двата спусъка на старата 12-калиброва „Ремингтън“, без да подпира приклада. Държеше я перпендикулярно на земята, до дясното си бедро. Изстрелите проехтяха като гръм, паднал в малка стая.

Пушката отскочи назад, смъкна кожата на пръстите му и падна с трясък на шосето. Лицето на една от жените, които не бяха реагирали на зова на русата, се превърна в невероятна кървава маса. За един миг на Франи й се стори, че чува как кръвта се стича по асфалта, сякаш внезапно бе ливнал пороен дъжд. От тази кървава маска я гледаше само едно непокътнато око. То беше замъглено, лишено от съзнание. Жената падна по лице на пътя. Комбито, което се намираше зад нея, беше цялото надупчено от куршумите, по едно от стъклата пълзяха пукнатини, вследствие на които бе станало млечнобяло като око на слепец. Русата жена се вкопчи във втория мъж, който се бе обърнал към нея. Куршумите от неговата пушка прелетяха между телата им. Едно от момичетата се хвърли на земята към падналата двуцевка.

Третият мъж, който не помръдна при вика на русата жена, започна да стреля по Франи. Тя още седеше на мотора си, с пушка в ръка и мигаше глупаво насреща му. Кожата на мъжа бе с маслинен цвят, което издаваше италианския му произход. Тя усети как един куршум профуча покрай лявото й слепоочие.

Харолд най-сетне успя да измъкне един от пистолетите си. Насочи го и стреля по мургавия мъж. Разстоянието между тях бе около петнадесет стъпки. Не го улучи. В розовата каравана вляво, точно до главата на мъжа, се появи дупка от куршум. Мургавият непознат погледна към Харолд и изломоти:

— Сега те убих, копеле.

— Не го прави! — изкрещя Харолд, хвърли пистолета на земята и вдигна ръце над главата си.

Мургавият стреля три пъти срещу него. И трите пъти не улучи. Третият куршум за малко да уцели Харолд, ала само отнесе ауспуха на мотора, който се преобърна. Харолд и Глен се озоваха на земята.

Бяха изминали вече двадесет секунди. Харолд и Стю лежаха на пътя. Глен седеше, скръстил крака, а изражението му показваше, че не е наясно нито къде точно се намира, нито какво точно става. Франи се опитваше отчаяно да застреля мургавия, преди той да е улучил Харолд или Стю, но пушката й отказваше да стреля, спусъкът не помръдваше, защото бе забравила да махне предпазителя. Схватката между мъжа и русата продължаваше. Вече две жени се бореха за изпуснатата на земята пушка.

Като сипеше псувни на език, който несъмнено беше италиански, мургавият отново насочи пистолета си към Харолд. В този момент Стю стреля, челото на мъжа хлътна навътре и той се строполи на земята като чувал с картофи.

Трета жена се беше включила в битката за пушката. Мъжът, който я бе изпуснал, се опита да блъсне нападателката. Тя протегна ръка, хвана го яко за топките и стисна с все сила. Франи видя как жилите на ръката й изпъкнаха от усилието. Мъжът изрева и загуби всякакъв интерес към пушката. Притисна ръце между краката си и се запрепъва, превит на две.

Харолд допълзя до пистолета си, който лежеше на пътя, и скочи отгоре му. Взе го и стреля по мъжа, който се държеше между краката. Стреля три пъти и трите пъти не улучи.

„Точно като Бони и Клайд — помисли си Франи. — Божичко, навсякъде има кръв!“

Русата с щръкналата коса бе победена в схватката за пушката. Мъжът успя най-сетне да докопа оръжието и ритна жената. Вероятно се целеше в корема й, само че улучи крака й. Жената заотстъпва назад, размаха ръце, опитвайки се да запази равновесие, и тупна на мокрия асфалт.

„Сега вече ще я застреля“ — помисли си Франи, ала мъжът се завъртя като пиян войник и започна да стреля в трите жени, които още стояха скупчени край колата.

— На ви! Кучки! — изрева този джентълмен. — На ви!

Една от жените падна на земята и започна да се мята като риба, улучена с харпун. Другите две побягнаха. Стю стреля по мъжа, но не успя да го улучи. Той от своя страна стреля по една от жените и я уцели. Тя вдигна ръце към небето и падна. Третата мигновено зави наляво и се скри зад розовата каравана.

Другият мъж, този, който не успя да си вземе обратно пушката, все още се държеше за топките и се препъваше. Една от жените насочи двуцевката към него и натисна и двата, спусъка, стиснала клепачи и с отворена уста, в очакване на гърмежа. Такъв не последва. В пушката не бяха останали патрони. Обърна я наопаки, хвана я здраво за цевта и с все сила замахна с приклада. Не успя да улучи италианеца в главата, но го цапардоса по врата, точно над дясното рамо. Мъжът падна на колене. Лазейки, се опита да избяга. Жената, която беше облечена в синя тениска с надпис „Държавен университет на Кент“ и сини дънки, продължи да го налага с приклада. Мъжът продължи да пълзи, макар че кръвта му се лееше, а жената продължаваше да го удря.

— На ви, кучки такива! — изрева другият мъж и стреля по някаква замаяна жена на средна възраст, която си говореше сама. Разстоянието до нея беше едва метър, тя можеше да се протегне и да пъхне пръст в цевта. Въпреки това той не я уцели. Натисна пак спусъка, ала куршумите се бяха свършили.

Харолд сега държеше пистолета в двете си ръце, както бе виждал да правят ченгетата по филмите. Натисна спусъка и куршумът прониза лакътната става на мъжа. Той изпусна пушката си и започна да подскача нагоре-надолу, като непрестанно и пронизително викаше нещо неразбираемо. На Франи й напомни заека Роджър, който повтаря „мооооля!“.

— Улучих го! — извика Харолд тържествуващо. — Улучих го! Улучих го!

Франи най-сетне се сети да свали предпазителя. Тъкмо го стори, когато Стю отново стреля. Мъжът с простреляния лакът падна, като този път се хвана за корема. Продължи да крещи.

— Боже мили, Боже мили! — повтаряше тихо Глен. Закри лице с ръце и се разплака.

Харолд стреля. Мъжът отскочи и престана да крещи.

Жената с тениската с надписа отново фрасна с все сила мъжа с приклада на пушката. Този път го улучи в главата. Прикладът от орехово дърво и черепът на мъжа се счупиха едновременно.

За миг настъпи тишина. Чу се чуруликането на някаква птичка.

После момичето със синята тениска, застанало разкрачено над трупа на мъжа, нададе див, първобитен рев, който щеше да преследва Франи до края на живота й.

Русото момиче се казваше Дейна Юргенс и беше от Ксения, Охайо. Момичето с надписа на тениската се казваше Сюзън Стърн. Третото, което бе стиснало мъжа с двуцевката между краката, се казваше Пати Крьогер. Другите две бяха доста по-възрастни. Най-възрастната се казвала Шърли Хамет, им съобщи Даяна. Не знаели как е името на другата, която, изглежда, бе към четиридесетте. Когато Ал, Гарви, Върджи и Рони я намерили в Арчболд преди два дни, тя била напълно неадекватна и вървяла без цел и посока.

Групата им от девет души тръгна направо през полето и си устрои лагер във фермерска къща на запад от Колумбия, точно до границата с щата Индиана. Всички бяха в състояние на шок. По-късно Франи си мислеше, че на случайния страничен наблюдател сигурно биха му се сторили като група пациенти на местната лудница на излет сред природата. Високата до бедрата им трева беше още мокра от нощния дъжд и скоро панталоните им станаха на мокри петна. Бели пеперуди с все още натежали от влагата крила летяха бавно около тях и описваха замаяно кръгове и осморки. Слънцето се опитваше да пробие през облаците. Беше само едно светло, размазано петно, което се опитваше да пробие пелената от бели облаци, покриващи небето. Но въпреки че денят бе мрачен, вече бе горещо и се дишаше тежко от влагата във въздуха. Над тях в небето кръжаха рояци от гарвани и грачеха страшно и дрезгаво. „Сега гарваните са повече от хората — помисли си Франи. — Ако не внимаваме, може да ни изкълват и да ни заличат от лицето на земята.“ Отмъщението на птиците? А дали гарваните ядат месо? Франи се опасяваше, че те са се превърнали в лешояди.

В съзнанието й, обременено от непрестанен поток от несвързани мисли, едва доловими като слънцето, скрито зад разсейващите се облаци, престрелката се разиграваше отново и отново. Главата на жената, която се разпада на парчета, след като бе улучена от двуцевката. Стю, който падаше от мотора. Ужасът, надигнал се в душата й в онзи миг, когато си помисли, че той със сигурност е мъртъв. Мъжът, който крещи: „На ви, кучки такива!“ и който се разхленчва като заека Роджър, когато Харолд го улучи. Звукът от изстрелите на брадатия, подобен на пробиване на картон с железен прът. Дивият, победоносен вик на Сюзън Стьрн, застанала разкрачена върху трупа на своя враг, докато мозъкът му, все още топъл, изтича от разцепения му череп.

Глен крачеше до Франи. Леката иронична усмивка на слабото му лице бе изчезнала. Имаше вид на обезумял. Кичури от сивата му коса се вееха като малки пеперуди, кръжащи около главата му. Той я държеше за ръката и говореше успокояващо:

— Не трябва да допускаш това да те разстройва. Такива ужасни неща… се случват. Най-добрата защита е в живота с други хора. В обществото, нали разбираш? Обществото е крайъгълният камък на арката, която наричаме „цивилизация“ — единственото средство против беззаконието. Такива неща… трябва да… просто да ги приемеш. Това беше изолиран случай. Представи си, че са джуджета! Да, точно така, джуджета или великани. Някакви изроди, чудовища. Това мога да приема. Смятам, че това се разбира от само себе си, дори бих казал, че е част от социоконституционалната етика. Ха! Ха!

Смехът му прозвуча като стенание. На всяко негово кратко изречение Франи отвръщаше с „да, Глен“, но той явно не я чуваше. Глен миришеше на повърнато. Пеперудите се блъскаха в тях и после отново политаха по своите си пеперудски работи. Бяха почти стигнали до фермата. Стрелбата бе продължила по-малко от минута. По-малко от минута, но Франи подозираше, че до края на живота си нямаше да забрави случилото се. Глен пак я потупа по ръката. Искаше й се да му каже да престане, но се страхуваше, че ако го направи, той може да се разплаче. Щеше да понесе докосването му, но не беше сигурна дали ще понесе сълзите му.

Стю и Харолд крачеха от едната им страна, а русото момиче, Дейна Юргенс, от другата. Сюзън Стьрн и Пати Крьогер вървяха от двете страни на жената, чието име не знаеха. Шърли Хамет, която не бе улучена от мъжа, който е бе държал като заека Роджър, преди да умре, вървеше малко встрани, мърмореше си нещо и от време на време се опитваше да улови някоя прелитаща пеперуда. Всички се движеха бързо, но Шърли Хамет изоставаше от тях. Прошарената й коса бе разрешена и погледът й бе замъглен като на изплашено мишле, което наднича от временното си убежище.

Харолд хвърли към Стю смутен поглед.

— Разбихме ги, а, Стю? Смазахме ги. Скъсахме им задниците.

— Да.

— Така трябваше, човече — продължи Харолд нетърпеливо, сякаш Стю беше на противоположното мнение. — Или те, или ние!

— Щяха да ви пръснат главите — промълви Дейна Юргенс. — Бях с двама други мъже, когато ни нападнаха. Застреляха Рич и Деймън от засада. След като ги убиха, изстреляха по един пълнител в главите им за всеки случай. Естествено, че така трябваше да постъпите. Иначе сега щяхте да сте мъртви.

— Иначе сега щяхме да сме мъртви! — възкликна Харолд.

— Всичко е наред, Харолд. Успокой се — смъмри го Стю.

— Естествено! — извика възторжено младежът. Започна да рови нервно в раницата си, извади шоколад „Пейдей“ и за малко да го изпусне на земята, докато му махаше опаковката. Изруга и после настървено го захапа, като го държеше с две ръце, сякаш бе близалка.

Стигнаха къщата. Харолд непрекъснато се пипаше ту тук, ту там, докато ядеше шоколада, за да се увери, че не е ранен. Гадеше му се. Страхуваше се да погледне панталона си, защото май се беше напикал, когато „веселбата“ край розовата каравана достигна връхната си точка.

Докато обядваха, разговорът се поддържаше главно от Дейна и Сюзън. Повечето от тях само поровиха из чиниите си, но всъщност никой не хапна.

Жената, чието име не знаеха, се сви в най-отдалечения ъгъл на прашната кухня. Шърли Хамет седна на масата с тях, хрупайки бисквити, като не спираше да си приказва сама.

Дейна напуснала Ксения в компанията на Ричард Дарлис и Деймън Бракнел. Колко живи са останали в Ксения? Видяла само трима — един много възрастен мъж, една жена и малко момиченце. Дейна и двамата й приятели ги попитали дали искат да тръгнат с тях, но старецът само им махнал с ръка да си вървят и изломотил, че „има работа в пустинята“.

Около 8 юли Дейна, Ричард и Деймън започнали да сънуват кошмари за някакъв зъл дух. Много страховити сънища. Рич дори си втълпил, че този зъл дух е истински човек и че живее в Калифорния, продължи разказа си Дейна. Смятал, че с този човек, ако изобщо е човек, била свързана „работата“, която имали онези тримата в пустинята. Дейна и Деймън започнали да се безпокоят за душевното състояние на приятеля си. Рич твърдял, че човекът от сънищата бил истински злодей и че събирал цяла армия от такива като него. Казал, че тази армия скоро ще тръгне на изток и ще пороби всички останали живи първо в Америка, а след това и в останалия свят. Дейна и Деймън една вечер тайно обсъдили как да избягат от Рич и стигнали до заключението, че собствените им сънища се дължат на натрапчивите халюцинации и самовнушенията на Рич.

В Уилиамстаун, след един завой на магистралата, се озовали пред огромен камион за смет, преобърнат по средата на пътя. До него били паркирани кола, комби и автомобилен кран.

— Сметнахме, че сме попаднали на някоя катастрофа — каза Даяна и стисна една бисквита между пръстите си, която се превърна в трохи. — Което именно се искаше от нас.

Слезли от моторите си, за да заобиколят камиона, и тогава четиримата злодеи (според определението на Рич) открили огън от канавката. Убили Рич и Деймън, а Дейна взели със себе си. Тя била четвъртото постъпление в тяхната зоологическа градина или харем, както сами се изразявали.

Сред другите била Шърли Хамет, която по онова време още не си говорела сама, а била почти нормална, макар че била неколкократно изнасилвана отпред и отзад и принуждавана ла прави френска любов и с четиримата мъже.

— А веднъж, когато не искаше да отиде с един от тях в храстите, Рони я би с бодлива тел по голия задник и после три дни й тече кръв от ануса.

— Боже милостиви! — възкликна Стю. — Кой беше той?

— Мъжът с двуцевката — отвърна Сюзън Стърн. — Онзи, на когото му размазах мозъка на пихтия. Иска ми се да лежи тук на пода, за да мога пак да го направя.

Брадатият с очилата го наричали просто Док. Той и Върджи били в някакво военно поделение, което било изпратено в Ейкрън, когато избухнала грипната епидемия. Работата им била „връзки с медиите“, което на езика на армията означавало „потискане и контрол над медиите“. Когато тази работа била горе-долу свършена, се заели с „контрол над тълпите“, което на езика на армията означавало, че крадците, които се опитвали да избягат, трябвало да ги застрелват, а тези, които не бягали — да ги бесят. Към 27 юни във веригата от команди, които стигали до тях, имало повече дупки, отколкото брънки. Много хора от поделението вече били болни и не можели да си вършат работата, което и без това нямало особено значение, защото жителите на Ейкрън били твърде слаби, за да могат да четат вестниците, а още по-малко да ограбват банки и бижутерски магазини. На 30 юни поделението изобщо не съществувало. Тези, които не били мъртви, избягали. Всъщност Док и Върджи били единствените двама, които са избягали и започнали нов живот като собственици на зоологическа градина. Гарви се присъединил към тях на първи юли, а Рони — на трети. От този момент насетне не допускали нови членове в своя специален малък клуб.

— Да, но след време вие жените сте станали повече от тях — намеси се Глен.

За обща изненада Шърли Хамет проговори.

— Хапчета — каза тя, гледайки ги с малките, уплашени очички на хваната в капан мишка зад посивелия си бретон. — Хапчета всяка сутрин преди ставане и всяка вечер преди лягане. Възбудителни и успокоителни. — Гласът й заглъхна и последните думи почти не се чуха. След кратка пауза тя отново си замърмори сама.

Сюзън Стърн продължи да разказва. Нея самата и една от убитите жени, Рейчъл Кармоди, ги пипнали на 17 юли, близо до Кълъмбъс. Тогава групата пътувала с две коли комби и един автомобилен кран, който използвали, за да си разчистват пътя от автомобили. Док държал аптечката в една чанта, привързана на колана си. Имал хапчета за всички случаи.

— Събуждах се сутрин, изнасилваха ме два-три пъти и после чаках Док да раздаде хапчетата — каза Сюзън със сух, прозаичен тон. — Имам предвид хапчетата за през деня. Още на третия ден… ъъъ, вагината ми, нали знаете, беше жестоко ожулена и нормалният полов акт беше изключително болезнен. Затова все се надявах, че Рони ще дойде при мене, защото той си падаше единствено по минетите. Но след хапчетата се успокояваш. Не ти се доспива, просто се успокояваш. Престава да ти пука, след като изпиеш няколко от синичките. Иска ти се единствено да си седиш с ръце в скута и да гледаш красивата гледка или да наблюдаваш как разчистват пътя с крана. Един ден Гарви се вбеси, защото едно момиче, не беше на повече от дванадесет, не искаше да… няма да ви кажа какво. Беше толкова гадно и отвратително, че не мога дори да го кажа. Гарви й пръсна черепа. Нищо не почувствах. Бях си съвсем спокойна. След време направо преставаш да мислиш как можеш да избягаш. Започваш да желаеш ония сини хапченца повече от самото бягство дори.

Дейна и Пати само кимаха в знак на съгласие.

Мъжете скоро осъзнали, че осем жени са най-оптималната бройка за тях. Когато хванали Сюзън на 22 юли, след като убили петдесетгодишния мъж, с когото пътувала, убили една доста стара жена, която била в зоологическата градина от около седмица. А когато пипнали и жената с неизвестно име близо до Арчболд, застреляли едно шестнадесетгодишно момиче, което страдало от късогледство, и го оставили да лежи в канавката.

— Док дори се шегуваше с това — каза Пати. — Предупреждаваше ни да не минаваме под стълби и да не оставаме черни котки да ни пресичат пътя. „Никога няма да позволя да станем тринайсет“ — казваше ни.

На двайсет и девети видели групата на Стю за пръв път. Зоологическата градина била разположена на лагер на една поляна за пикник, точно до междущатската магистрала, когато четиримата минали с моторите си.

— Съвсем ясно и точно ни обясниха чие място ще заемеш ти — каза им съвсем тихо Дейна и посочи с глава Шърли Хамет, която продължаваше да си мърмори и да яде бисквити.

— Горката жена! — каза Франи.

— Дейна реши, че във вас е единственият ни шанс — каза Пати. — Или по-точно казано, последният ни шанс. Във вашата група има трима мъже, Дейна и Хелън Роджет ви видели. Трима въоръжени мъже. А и Док вече бе станал доста самоуверен, че номерът му с преобърнатата каравана по средата на пътя действа безпогрешно. Винаги се държеше като началник и мъжете, когато срещнехме такива, просто му се подчиняваха. След което просто ги застрелваха. Номерът им беше просто перфектен.

— Дейна ни помоли да не пием хапчетата тази сутрин — продължи Сюзън. — Бяха станали малко нехайни и не следяха така внимателно дали наистина ги гълтаме, а и знаехме, че тази сутрин ще са много заети да изтеглят голямата каравана на средата на пътя и да я преобърнат. Не казахме на всички какъв беше планът ни. Само на Дейна, Пати, Хелън Роджет… и на едно от момичетата, което Рони застреля. И аз, разбира се, знаех. Хелън каза, че ако ни хванат, че не сме глътнали хапчетата, направо ще ни застрелят. На което й отговорих, че рано или късно ще го направят, а ако имахме поне малко късмет, щеше да е по-скоро. И тя естествено знаеше, че съм права. Затова и рискувахме.

— Държах хапчето доста дълго в устата си. Дори беше почнали да се разтваря, преди да успея да го изплюя, без да ме видят — каза Пати и погледна към Дейна. — Мисля, че Хелън е глътнала нейното и затова реагираше толкова бавно.

Дейна кимна. Тя гледаше Стю с неприкрита симпатия, което още повече разстрои Франи.

— Щяхме да успеем, дори и ако ти не беше разбрал какво става, приятелю.

— Не се усетих достатъчно бързо — каза Стю. — Следващият път ще съм по-добър. — Той стана от стола, приближи се до прозореца и се загледа навън. — Знаете ли, че това особено ме притеснява. Колко бързо започваме да схващаме всички.

На Франи никак не й хареса съчувствения начин, по който го погледна Дейна. „Няма право да го гледа така след всичко, което е преживяла. А и е много по-хубава от мене — помисли си Франи. — И искрено се съмнявам, че е бременна.“

— Такъв е станал светът, приятелю — каза Дейна. — Или се усещаш навреме, или си мъртъв.

Стю се обърна към Дейна и сякаш я видя за пръв път. Франи почувства как ревността пробожда като с нож сърцето й. „Чаках прекалено дълго — помисли си. — О, Господи, пропилях шанса си, защото чаках прекалено дълго.“

Случайно погледът й попадна върху Харолд, който се подсмихваше, като се опитваше да скрие усмивката си с ръка. Стори й се, че това е тържествуваща усмивка. Идваше й да стане, да се приближи спокойно до Харолд и да му избоде очите с ноктите си, докато крещи: „Никога, Харолд! Никога!“

Никога ли?

Из дневника на Франи Голдсмит

19 юли 1990 г.

О, Боже, случи се най-лошото. Поне в книгите, когато нещо такова се случи, то или е окончателно, или води до някаква съществена промяна, а в истинския живот нещата просто продължават да си текат по старому като в безкрайните телевизионни сериали. Може би трябва да предприема нещо, да рискувам, но така се страхувам какво може да се случи между тях двамата и… Знам, че едно изречение не може да завърши с „и“, обаче се страхувам да продължа мисълта си.

Нека ти кажа всичко, скъпо дневниче, макар че не е кой нае какво. Дори не ми се и мисли по тоя въпрос.

Глен и Стю отидоха до града (който се казва Джирард, Охайо) по свечеряване, за да потърсят храна, най-вече сушени и замразени продукти. Лесни са за пренасяне. Замразените храни са добри на вкус, когато се размразят, но сушените имат абсолютно еднакъв вкус — на сушени барабонки. А кога ти се е случвало сушени барабонки да ти служат за база за сравнение? Няма значение, дневниче, някои неща никога не ще се узнаят.

Попитаха ни двамата с Харолд дали искаме да ги придружим, но аз им заявих, че ми стига толкова каране за един ден. Харолд също каза, че ще остане. Щял да донесе вода, да запали огън и да я превари. Вероятно вече е бил готов с плана си. Съжалявам, че го изкарвам човек, който непрекъснато крои подмолни планове, но това е самата истина. (Забележка: Адски ни е писнало от преварена вода, която е безвкусна и БЕЗ НИКАКЪВ КИСЛОРОД, но Марк и Глен казват, че фабриките не работят отскоро и водата в реките не е чиста, особено в индустриалния североизток, затова я преваряваме за всеки случай. Всички се надяваме, че рано или късно ще намерим по-голямо количество бутилирана минерална вода, което досега вече трябваше да се е случило според Харолд, но повечето е изчезнала от магазините по мистериозен начин. Стю мисли, че навярно много хора са смятали, че заразата се предава чрез чешмяната вода и затова са си купували само минерална, преди да умрат от грипа.)

Марк и Перион ги нямаше. Казаха, че отиват да търсят диви боровинки в гората, за да си разнообразим менюто, но вероятно имаха други намерения. В това отношение се държат съвсем благопристойно и браво на тях. Аз събрах дърва за огъня, после го запалих, за да може Харолд да сложи чайника с водата да се превари. Скоро и той се появи; явно се бе изкъпал и си бе измил косата в потока. Постави чайника на огъня и се настани до мене.

Седяхме на един пън и си говорехме за това-онова, когато той изведнъж ме прегърна и се опита да ме целуне. Казвам че се опита, а всъщност успя, поне в първия момент, защото изобщо не го очаквах. После се дръпнах рязко. Сега като си припомня, ме досмешава, макар че още ме боли. Паднах по гръб от пъна. Скъсах си блузата и си ожулих доста яко гърба. Извиках от болка. Как само се повтарят нещата. Стана точно като с Джес при вълнолома, когато паднах и си прехапах езика… и това допълнително ме притесни.

Харолд веднага падна на колене до мене и взе да ме разпитва дали съм добре. Изчерви се чак до корените на измитата си коса. Опитва се да изглежда непоклатим, железен, изтънчен и фин — прилича ми на измъчен млад поет, който търси онова тъжно кафене на Уест Банк, където може да прекара деня в безделие, разговаряйки за Жан-Пол Сартр и пиейки евтино вино. Но под тази маска се крие незрял юноша, който се отдава на фантазиите си. Поне така ми се струва. Представя си, че е герой от старите филми, които дават в неделните сутрешни прожекции: Тайрън Пауър в „Капитанът от Кастилия“, Хъмфри Богарт в „Тъмният коридор“, Стийв Маккуин в „Булит“. В стресови ситуации винаги се проявява тази детинска страна от неговия характер, може би защото така упорито се е опитвал да я потиска като дете, не знам. В такива моменти ми напомня на онзи, който играеше караконджул във филма на Уди Алън, „Изсвири го пак, Сам“.

И така той падна на колене до мене и ме попита:

— Добре ли си, скъпа? — А аз се разкисках. Пак ще кажа, че нещата се повтарят! Смехът ми не бе предизвикан от абсурдността на ситуацията. Ако беше така, може би щях да се въздържа. Реакцията ми бе по-скоро истерична. Кошмарите, тревогите ми за бебето, за чувствата ми към Стю, пътуването от сутрин до вечер, болките, загубата на родителите ми, промените, които бяха настъпили… всичко това ме караше да се смея истерично. Не можах да се спра.

— Какво е толкова смешно? — попита Харолд и се изправи. Мисля, че го каза в типичния за него справедливо-обвинителен тон, обаче аз видях пред очите си не Харолд, а патока Доналд. Представих си го как се клатушка из развалините на западната цивилизация и как кряка ядосано: „Какво е толкоз смешно, а? Какво е толкоз смешно? Какво е толкоз смешно?“ Покрих лицето си с ръце и се смях, хълцах и се смях, а Харолд сигурно си е помислил, че направо съм откачила.

След известно време успях да се овладея. Изтрих сълзите си. Исках да помоля Харолд да ми погледне гърба, за да ми каже дали не съм го ожулила лошо, обаче се страхувах, че ще го възприеме като насърчение от моя страна и ще се възползва. И без това кредото му беше: „Живот, свобода и преследване на Франи.“

— Франи, много ми е трудно да ти го кажа.

— Тогава по-добре не го прави.

— Трябва — отвърна ми. Разбрах, че намекът ми няма да бъде схванат, освен ако му изкрещя да млъкне. — Франи, обичам те.

Мисля, че през цялото време съзнавах, че ще ми го каже директно. Щеше да е много по-лесно, ако искаше само да спи с мен. Любовта е много по-опасна от секса. Бях в много трудно положение. Как да кажеш „не“ на Харолд? Май начинът е само един, независимо кой стои насреща ти.

— Но аз не те обичам, Харолд.

Изглеждаше сломен и ме попита с грозна гримаса:

— Обичаш него, нали? Стю Редман?

— Не знам — отвърнах аз. Имам доста избухлив нрав, наследен, предполагам, от майка ми. Но по отношение на Харолд винаги съм полагала усилия да се владея. Но тогава почувствах, че търпението ми се изчерпва.

— Но аз знам — гласът му прозвуча пискливо, изпълнен със самосъжаление. — Всичко знам. Още от деня, когато го срещнахме. Затова не исках да дойде с нас. А и той каза…

— Какво е казал?

— Че не те иска! Че ще бъдеш само моя!

— Точно като да ти е отстъпил обувки, така ли, Харолд?

Той не отговори нищо, явно чувстваше, че е отишъл твърде далече. С малко усилие си спомних онзи ден във Фабиан. Реакцията на Харолд при срещата със Стю беше точно като на куче към друго куче, което е влязло в двора на първото. Навлязло е в неговата територия. Видях го как настръхна, готов да се бие. Разбирах, че Стю беше казал това, за да ни изведе от нивото на кучетата и да ни върне на равнището на хората. И не е ли въпросът именно в това? Имам предвид адската битка, в която участваме. Ако не е в името на това да останем хора, защо изобщо да се стараем да се държим благоприличие?

— Никой не ме притежава, Харолд. — Той изломоти нещо в отговор. — Какво каза?

— Казах, че може да ти се наложи да си промениш мнението.

Язвителната забележка беше готова на езика ми, но се въздържах. Харолд беше вперил поглед някъде в далечината и изражението на лицето му бе непроницаемо.

— Виждал съм мъже като него и преди, Франи, повярвай ми. Той е защитник в училищния отбор по футбол. В клас замеря съучениците си с фунийки, тормози ги, защото знае, че учителката ще му пише четворка, за да може да продължи да играе. Той ходи с най-красивото момиче, а тя го смята за Исус Христос. Той се изпърдява, когато учителката те покани да си прочетеш съчинението, защото е най-доброто в класа. Да, познавам идиоти точно като него. Желая ти успех, Фран!

След тази реч Харолд се отдалечи. Не успя да го направи ГРАНДИОЗНО И ВЕЛИЧЕСТВЕНО, както навярно възнамеряваше. Тръгна си по-скоро така, сякаш бе имал някаква мечта и аз току-що я бях разбила на пух и прах. Мечтата му бе нещата да се променят, а в действителност се оказваше, че нищо не се бе променило. Съчувствах му и това е самата истина. Най-вече защото, когато си тръгна, не прояви нищо от типичния за него престорен цинизъм, а явно искрено страдаше от сгромолясването на всичките му мечти, сякаш сърцето му бе прободено с нож. Беше победен. Но това, което Харолд никога не ще проумее, е, че трябва първо да промени начина си на мислене, иначе светът ще остане такъв, какъвто е, докато той самият не се промени. Трупа в себе си отказите и обидите, нанесени му от другите, както пиратите трупат откраднати съкровища…

Това е. Другите се върнаха, вечеряхме, цигарите са изпушени, раздадоха ни веронала (моят е в джоба ми, вместо да се разтваря в стомаха ми) и вече се подготвяме за спане.

Двамата с Харолд преживяхме болезнен сблъсък, който остави в мен чувството, че не сме достигнали до никакво разрешение на конфликта. Той следи отблизо поведението на двама ни със Стю и чака да види какво ще се случи.

Направо ми прилошава и се ядосвам дори сега, като пиша за това. Какво право има да ни наблюдава и следи? Какво право има да усложнява и без това сложната ситуация, в която се намираме?

Факти, които трябва да се помнят: Съжалявам, дневниче, душевното ми състояние е такова, че не мога да си спомня абсолютно нищо.

Когато Франи откри Стю, той седеше на един камък и пушеше пура. Беше изровил малка дупка в пръстта с ботуша си и я използваше като пепелник. Седеше с лице на запад, където слънцето тъкмо залязваше. Облаците се бяха разкъсали тук-там и слънцето бе успяло да надникне през една пролука. Макар да бяха срещнали четирите жени едва вчера, на всички им се струваше, че кървавата схватка се е разиграла много отдавна. Доста лесно бяха измъкнали едно от комбитата от канавката и сега с моторите образуваха истински керван, който се движеше бавно на запад по магистралата.

Миризмата от пурата на Стю й напомни за баща й и за неговата лула. Споменът събуди в нея тиха скръб, която се беше превърнала почти в носталгия. „Постепенно преодолявам мъката си от това, че те загубих, тате. Сигурно не ми се сърдиш“ — помисли си тя.

Стю се обърна, забеляза я и възкликна, очевидно доволен да я види:

— Франи, как си?

— Горе-долу — вдигна рамене тя.

— Искаш ли да седнеш на моя камък и да погледаш с мен залеза?

Тя се настани до него. Сърцето й се разтуптя. Но в края на краищата нали за това беше дошла тук? Когато той напусна лагера им, тя го проследи с поглед, така че знаеше къде да го намери, точно както знаеше, че Глен и Харолд с двете момичета бяха отишли в Брайтън, за да търсят радиопредавател (този път идеята беше на Глен, не на Харолд). Пати Крьогер беше останала да наглежда двете жени, които страдаха от психическо разстройство след преживяната битка. Шърли Хамет, изглежда, полека-лека излизаше от шоковото състояние, въпреки че в един часа през нощта се събудиха от писъците й. Тя размахваше ръце насън в самоотбрана срещу невидим нападател. Обаче състоянието на другата жена, на която още не знаеха името, се влошаваше. Седеше, хранеше се, ако й даваха в устата, но не отговаряше на въпроси. Единствено когато спеше, приличаше на нормалните хора. Дори след голяма доза веронал често стенеше и викаше насън. Франи подозираше какво сънува нещастната жена.

— Явно ни предстои дълъг път, нали? — обърна се тя към Стю.

Младият мъж не отговори веднага, сетне промълви:

— По-далече е, отколкото мислехме. Старицата вече не е в Небраска.

— Знам… — изпусна се Франи. Той я погледна с лека усмивка.

— Не си пиете хапчетата, госпожо.

— Тайната ми е разкрита.

— Не само ние двамата не ги взимаме. Говорих с Дейна тази сутрин. — Изпита ревност и страх заради начина, по който той произнесе името на Дейна. — Каза, че тя и Сюзън също не са ги изпили.

Фран кимна и се поинтересува:

— Ти защо престана? Даваха ли ти много… в онова място? Стю изтръска пепелта в импровизирания си пепелник.

— Само леки приспивателни вечер. Нямаше нужда да ме тъпчат с лекарства, и без това ме държаха здраво в ръцете си, заключен денем и нощем. Не, спрях да взимам преди три нощи… защото почувствах… че се откъсвам от реалността. — Той се замисли за момент, после продължи: — Идеята за радиото е много добра. Двупосочната връзка е важна — да предава и да приема. Един мой приятел от Арнет, Тони Леоминстър, имаше подобно радио в колата си. Страхотна машинка. Можеш да си поговориш с някого, ако искаш, или да повикаш помощ, ако имаш нужда. А тези сънища са все едно имаш точно такова радио в главата си. Само дето нещо му се е повредило и ние не можем да предаваме, а само приемаме.

— Може би е възможно и ние да предаваме — каза тихо Франи.

Той я погледна изненадано.

Седяха известно време в мълчание. Слънцето надникна за малко иззад облаците, колкото да им каже довиждане, преди да се скрие зад хоризонта. Франи добре разбираше защо първобитните хора го боготворяха. Всепоглъщащата тишина на заобикалящата ги природа я впечатляваше все повече и повече с всеки изминал ден, а слънцето и луната също започваха да й се струват по-големи и по-важни от всякога. По-близки до нея. Виждаше небесните светила такива, каквито ги бе виждала през детските си очи.

— Както и да е, престанах да ги пия. Снощи сънувах зловещия човек отново. Това бе най-ужасният ми сън досега. Той се намира някъде в пустинята, мисля, че в Лас Вегас. И Франи… мисля, че разпъва хора на кръст. Тези, които му създават проблеми.

— Какво прави?

— Това сънувах. Редица от кръстове покрай магистрала № 15, на които висяха хора.

— Това е само сън — промълви Франи, но явно беше разтревожена.

— Възможно е. — Стю дръпна от пурата, загледан в обагрените в червено облаци на запад. — Но предишните две нощи, преди да попаднем на онези маниаци, сънувах нея — жената, която се нарича майка Абигейл. Седеше в кабината на стар камион, спрял някъде на магистрала № 76. Седях до камиона и се бях подпрял на прозореца отвън. Разговарях с нея така, както си говоря сега с теб. И тя ми каза: „Трябва да ги накараш да се движите по-бързо, Стюарт. Ако една старица като мен може да го направи, то не би следвало да е никакъв проблем и за такъв як и едър тексасец като теб.“

Младият мъж се засмя, хвърли пурата си и я натисна с тока на обувката си. Някак разсеяно, все едно не съзнаваше какво прави, той прегърна Франи.

— Отиват в Колорадо — прошепна тя.

— Ами да, и аз така мисля.

— А… Дейна или Сюзън сънували ли са я?

— И двете. Снощи Сюзън е сънувала кръстовете. Точно като мен.

— Със старицата пътуват още много хора.

— Двадесет или дори повече — съгласи се Стю. — Знаеш ли, че почти всеки ден минаваме покрай хора. Но те се крият и чакат да отминем. Страхуват се от нас, но тя… предполагам, че сами ще отидат при нея. Когато са готови.

— Или при другия — каза Франи.

— Да, или при него. Фран, защо престана да взимаш веронал?

Тя въздъхна и се поколеба дали да му каже. Искаше, но се страхуваше от реакцията му. Вместо това отвърна:

— Не знаеш какво може да ти сервира една жена.

— Да, никога не се знае. Но може би има начини да се разбере какво мислят.

— Какво… — но не можа да продължи, тъй като Стю впи устни в нейните.

Лежаха на тревата във вечерния здрач. Наситеното червено на небето бе преминало в бледолилаво, докато се любеха, и сега Франи виждаше над тях първите звезди. Може би утре времето ще е хубаво за пътуване. Ако имаха късмет, можеше да прекосят Индиана.

Стю плесна един комар, който жужеше около главата му. Ризата му беше окачена на един клон. Ризата на Франи беше разкопчана до долу. Гърдите й опъваха плата. „Наедрели са — помисли си тя, — малко, но вече се забелязва.“

— Отдавна те желая — каза й Стю, без да я поглежда в очите. — Мислех, че си се досетила.

— Не исках да си имаме проблеми с Харолд. А има и още нещо, което…

— Харолд има още да расте и да поумнява. Но съм сигурен, че ако започне да се държи малко по-мъжки, от него ще излезе свестен човек. Харесваш го, нали?

— Това не е точната дума. Няма такава дума в английския език, която да определи отношението ми към Харолд.

— А как би определила отношението си към мен?

Тя го погледна, но почувства, че не може да му каже направо, че го обича, въпреки че й се искаше.

— Не — прошепна Стю, сякаш бе изразила мнение противоположно на неговото. — Просто искам да съм наясно. Предполагам, че не искаш Харолд да узнае случилото се между нас. Поне засега. Прав ли съм?

— Да — отвърна му Фран с благодарност.

— Може би така наистина е по-добре. Ако не демонстрираме чувствата си пред другите, възможно е нещата да се уредят от само себе си. Забелязах, че Харолд се заглежда по Пати. Тя е, общо взето, на неговите години.

— Не знам…

— Чувстваш някакво задължение към него, така ли е?

— Предполагам. Само ние двамата останахме в Огънкуит и…

— Такъв е бил късметът ви, Франи. Не бива да позволяваш да те командва само защото и двамата сте имали късмет да оцелеете.

— Навярно си прав.

— Мисля, че те обичам. Не ми е лесно да ти го кажа.

— И аз те обичам — каза Франи. — Но има още нещо, което…

— Знаех си.

— Попита ме защо съм престанала да взимам приспивателното. — Тя си играеше с копчетата на ризата си и не смееше да го погледне. Устните й бяха пресъхнали. — Мислех, че може да се отразят зле на бебето — прошепна тя.

— На… — каза Стю и млъкна. После я сграбчи за раменете и я обърна с лице към себе си. — Ти си бременна!

Тя кимна.

— И не си казала на никого?

— Не.

— А на Харолд? Той знае ли?

— Никой не знае, освен ти.

— Пресвети Боже! — възкликна младият мъж. Гледаше я така вторачено, че чак я плашеше. Беше си представяла две възможни реакции от негова страна. Или моментално да я изостави (както сто на сто щеше да постъпи Джес, ако научеше, че е бременна от друг), или да я прегърне, да й каже да не се тревожи, че той ще има грижа за всичко. Никога не бе очаквала, че ще я гледа така изумено и изпитателно. Това й напомни за онази вечер, когато сподели с баща си, че е бременна. Той я бе погледнал почти по същия начин. Съжаляваше, че не беше казала истината на Стю, преди да се любят. Може би ако му беше казала, изобщо нямаше да има желание да се люби с нея или поне нямаше да има чувството, че се е възползвала от слабостта му, че тя е… как беше онзи израз, „похабена стока“. Дали мислеше така за нея? Лицето му бе непроницаемо.

— Стю? — подкани го тя с уплашен глас.

— Не си казала на никого? — повтори той.

— Не знаех как да го направя. — Очите й се напълниха със сълзи.

— Кога трябва да се роди?

— През януари. — Тя се разплака.

Стю я прегърна. Показа й, че всичко беше наред, без да промълви нито дума. Не й каза да не се тревожи и че ще има грижа за всичко, но отново се люби с нея и тя си помисли, че никога досега не се е чувствала толкова щастлива.

Нито един от двамата не забеляза Харолд, който стоеше зад храстите, притаил се в сянката, сякаш бе лошият човек от сънищата им. Нито един от двамата не видя как той присви злобно очи, когато Франи извика от удоволствие накрая, щом достигна до оргазъм.

Когато свършиха, беше съвсем притъмняло.

Харолд безшумно се отдалечи.

1 август 1990 г.

Снощи не писах нищо. Бях прекалено развълнувана, твърде щастлива. Със Стю сме заедно.

Той се съгласи с мене, че ще е най-добре да запазя тайната за Самотния рейнджър колкото се може по-дълго, поне докато се установим някъде за постоянно. Аз нямам нищо против да останем в Колорадо. Така, както се чувствам тази вечер, мисля, че бих се съгласила да отида и до планините на Луната. Това дали не прозвуча като мисъл на оглупяла от любов ученичка? Е, ако в дневника си не мога да се отпусна и да се държа като оглупяла от любов ученичка, то къде тогава бих могла да го сторя?

Но трябва да спомена още нещо по темата за Самотния рейнджър. Свързано е с моя майчински инстинкт. Дали изобщо съществува такова нещо? Мисля, че да. Вероятно се дължи на хормоните. От няколко седмици не се чувствам на себе си, но ми е трудно да разгранича промените, настъпили в мен в резултат на бременността ми, и тези, причинени от ужасната катастрофа, която ни сполетя. Но изпитвам някакво чувство на ревност (думата „ревност“ едва ли е най-подходяща в случая, но по-точна не мога да намеря тази вечер), чувство, че си се приближил до центъра на Вселената и трябва да браниш мястото си. Затова именно приспивателното ми се струва по-опасно дори от кошмарите, макар да съзнавам, че хапчетата изобщо няма да навредят на бебето, не и в тези незначителни дози, които ни раздават. Тази ревност, предполагам, се дължи отчасти и на любовта, която изпитвам към Стю Редман. Имам чувството, че не само ям, но и обичам за двама.

Трябва да приключвам. Имам нужда от сън, независимо какво ще сънувам, когато заспя. Не успяхме да изминем толкова път, колкото ни се искаше през Индиана. Имаше страхотно задръстване от превозни средства близо до Елкат, което доста ни позабави. Повечето от тях бяха военни. Имаше доста трупове на войници. Глен, Сюзън, Дейна и Стю взеха всичкото оръжие, което успяха да намерят — двадесетина карабини, няколко гранати и гранатохвъргачка — точно така се казва, приятели. Докато аз пиша, Харолд и Стю проучват как действа. Имат седемнадесет-осемнадесет гранати. Моля ти се, Господи, само да не се убият с това нещо!

Като стана дума за Харолд, скъпо дневниче, трябва да ти кажа, че той НЕ ПОДОЗИРА АБСОЛЮТНО НИЩИЧКО (звучи ми като реплика от някой филм с Бети Дейвис). Когато настигнем групата на майка Абигейл, предполагам, че ще трябва да му кажем. Няма да е честно да продължаваме да крием от него, каквото ще да става.

Но днес беше много по-весел и жизнерадостен от когато и да било. Толкова широко се усмихваше, че се изплаших да не получи мускулна треска на лицето! Той сам предложи на Стю заедно да проучат опасната гранатохвъргачка и… Но ето, че идват към мене. Ще довърша по-късно.

Франи спеше дълбоко, както и всички останали, с изключение на Харолд Лодър. Малко след полунощ той стана, приближи се тихичко и се загледа в нея. Сега не се усмихваше, въпреки че усмивката не слезе от лицето му през целия ден. На моменти имаше чувството, че физиономията ще му се разцепи от хилене и побърканият му от мисли мозък ще изтече през цепнатината. Може би поне така щеше да му поолекне.

Стоеше и я гледаше, заслушан в лятната песен на щурците. Сега бяха горещниците — от 25 юли до 28 август.

Франи спеше сладко, подложила пуловера под главата си. Раницата й беше до нея.

Всеки с удоволствията си, Фран.

Той приклекна и изтръпна, когато ставите на коленете му изпукаха, ала никой не помръдна. Откопча раницата й, развърза връвта и бръкна вътре. Запали тънко като молив фенерче и огледа съдържанието на раницата. Франи измърмори насън и се обърна на другата страна. Харолд се вцепени. Намери това, което търсеше на дъното, под три чисти блузи и карта с протрити краища. Една тетрадка. Извади я, отвори я на първата страница и освети с фенерчето написаното със сбития, но изключително четлив почерк на Франи.

6 юли 1990 — След известно убеждаване господин Бейтман се съгласи да дойде с нас…

Харолд затвори тетрадката и се вмъкна обратно в спалния си чувал. Имаше чувството, че отново е малко момче без приятели (до около тригодишна възраст беше сладко детенце а оттам насетне се превърна в грозна и дебела пародия на човек) и с много врагове. Родителите му, общо взето, не му обръщаха внимание, а отдаваха повече от необходимото на Ейми, която бе поела дългия път на победителка в конкурса за красота в Атлантик Сити. Затова бе потърсил утеха в книгите, затова нощем под завивките, докато четеше, осветявайки печатните страници с фенерче, с разширени от вълнение очи той се превръщаше в Лонг Джон Силвър, в Тарзан или във Филип Кент, без дори да усеща вонята на собствените си газове. Същото това момче сега се беше пъхнало в спалния чувал, за да чете на светлината на фенерчето дневника на Фран.

Миг преди да започне в него, прозвуча гласът на здравия разум: „Харолд! Спри!“ Той бе така мощен, че младежът се разтрепери като лист. И за малко наистина щеше да се откаже. Стори му се дори, че е възможно да върне дневника откъдето го беше взел, да се откаже и от Франи, да ги остави със Стю да вървят по своя път, преди да се случи нещо ужасно и непоправимо. За момент си помисли, че може да не пие от горчивата чаша, а да изсипе съдържанието й и да я напълни с нещо друго, което светът му предлага. „Откажи се, Харолд, не го прави“ — молеше го този здравомислещ глас, ала вече беше твърде късно.

На шестнадесет се бе отказал от Бъроуз, Стивънсън и Робърт Хауърд, тъй като бе привлечен от друг вид романи, които едновременно харесваше и ненавиждаше. Романи не за пирати и ракети, а за момичета в прозрачни копринени нощници, които падаха на колене пред него върху сатенени възглавници, докато Харолд Велики седеше отпуснат на трона си, готов да ги накаже с тънък кожен каиш или с бастун със сребърна топка. Фантазиите му бяха горчиви и в тях по едно или друго време се бяха появявали всички хубави момичета от гимназията на Огънкуит. Мечтите му винаги завършваха с мокри гащи. Изпразването на семенната течност не му носеше наслада, а беше по-скоро някакво проклятие. После заспиваше, като оставаше спермата да засъхне на люспи по корема му. Всеки с удоволствието си. И той се загърна като със стари, пожълтели чаршафи с всички неосъществени, мрачни фантазии, с всички огорчения — стари негови познати, които нямаше да умрат никога; зъбите им винаги щяха да си останат остри; смъртоносната им обич никога нямаше да угасне.

Отвори на първата страница, насочи фенерчето си към листа и зачете.

Един час преди разсъмване върна дневника в раницата и я закопча. Не взе някакви особени предпазни мерки. „Ако Франи се събуди — помисли си той хладнокръвно, — ще я убия и ще избягам.“ Къде щеше да отиде? На запад. Но нямаше да спре нито в Небраска, нито в Колорадо, о, не, в никакъв случай.

Тя не се събуди.

Върна се в чувала си. С горчиво чувство започна да онанира. Когато след това най-сетне заспа, сънят му беше неспокоен. Сънува, че лежи проснат сред камънаците на стръмен склон на дълбока урва и бавно умира. Високо в небето, понесени от топлите въздушни течения, кръжаха лешоядите и го чакаха да умре, за да се нахранят с него. Нямаше луна, нито звезди…

Сетне в мрака се отвори едно страшно Червено око: лукаво като на лисица, тайнствено, свръхестествено.

Окото го повика.

На запад, където сенките вече се събираха, изпълнявайки в здрача танца на смъртта.

При залез се установиха на лагер западно от Джолиет, Илиноис. Бяха взели каса бира, приказваха, смееха се. Смятаха, че са загърбили всичко лошо в щата Индиана, който бяха прекосили през деня. Всички забелязаха доброто настроение на Харолд, когото никога досега не бяха виждали толкова весел.

— Знаеш ли, Харолд — каза му Франи по-късно вечерта, когато увеселението беше към края си, — не си спомням да съм те виждала такъв. Случило ли се е нещо?

Той само й намигна и каза:

— Всеки с удоволствието си, Фран.

Тя също му се усмихна, макар да не разбра думите му. Знаеше, че е в неговия стил да не се доизказва. Реши, че това няма значение. Важното беше, че нещата най-сетне се оправяха.

Тази нощ Харолд започна да си води дневник.

48.

Той вървеше, олюлявайки се и размахвайки ръце като криле по някаква стръмнина. Палещото слънце размекваше мозъка му и заплашваше да свари вътрешностите му. Междущатската магистрала сякаш трептеше от отразената непоносима горещина. Навремето се казваше Доналд Мъруин Елбърт, а сега и до края на живота си бе Боклукчията, или както предпочиташе да го наричат — Траш /Trashcan Man (англ.) — боклукчия. — Б. пр./. Пред очите му се простираше легендарният град Сибола /Сибола — историческа местност в Ню Мексико, в която се намирали седем града в един, където ранните испански завоеватели вярвали, че са скрити огромни съкровища. — Б. пр./ .

Откога пътуваше на запад? Господ може би знаеше, но Траш не. Бяха минали дни и нощи. О, как добре помнеше нощите!

Беше целият в дрипи. Поклащаше се напред-назад, втренчил поглед надолу към Сибола, обетования град, града на мечтите. Траш бе истинска развалина. Китката, която си беше счупил, когато скочи от стълбите на резервоара за нефт в Чиъри, не бе зараснала както трябва и сега имаше вид на грозна буца, увита с мръсен, разпокъсан бинт. Костите на пръстите му бяха изкривени, от което ръката му досущ приличаше на лапата на Квазимодо. От лакътя до рамото на лявата му ръка изгорената му плът бавно се възстановяваше. Вече не миришеше и не гноеше, но новата кожа се розовееше без косми, като пластмасата на евтина кукла. Брадясалото му лице с налудничава усмивка беше изгоряло от слънцето, белеше се и бе покрито с корички от зарастващите рани, получени при падането му от велосипеда. Беше облечен в избеляла синя дочена риза, по която имаше големи петна от пот, и мръсни джинси. Раницата му, която не бе стара, приличаше по вид и фасон на своя собственик.

Единният й кожен ремък бе скъсан, Траш го бе вързал нескопосано и сега раницата му висеше на една страна на гърба му, като капак на прозорец на обитавана от духове къща, увиснал на едната си панта. Раницата му беше прашна и гънките й бяха пълни с пустинен пясък. Разпраните кецове на краката му едвам се държаха благодарение на въжетата, с които ги бе превързал. От тях се подаваха кокалестите му глезени, необременени от чорапи.

Гледаше втренчено града, който се простираше надлъж и нашир в далечината. Вдигна лице към безмилостното, оловносиво небе и към слънцето, което го напичаше като в пещ. Той изрева. Ревът му бе див и победоносен, като този на Сюзън Стърн, когато бе пръснала черепа на заека Роджър с приклада на пушката му.

Олюлявайки се, поде своя танц на победата върху нажежения асфалт на междущатската магистрала № 15. От пустинята духаше сироко и натрупваше пясък върху шосето и сините възвишения на веригата планини, които от векове насам забиваха с пълно безразличие остри като зъбци върхове в небесната плът. От другата страна на пътя някакъв линкълн континентал беше почти целият зарит с пясък. А хората в него бяха направо мумифицирани. От страната на Траш, но по-нагоре по шосето, един преобърнат пикап бе затрупан чак до покрива.

Траш танцуваше. Тупуркаше в праха с разпарцалосаните си кецове, като че ли играеше пиянски моряшки танц. Съдраната му риза се издуваше от вятъра. Манерката му се удряше в раницата. Вятърът развяваше и висящите краища на бинта. Новопоявилата се след изгарянето кожа червенееше като сурово месо. Вените на слепоочията му бяха изпъкнали като пружини на часовник. От една седмица се пържеше в тигана на Бога, движейки се на югозапад през Юта, по границата на Аризона и после през Невада. Беше откачил напълно.

Докато танцуваше, си пригласяше монотонно, като повтаряше все едни и същи думи. Мелодията бе на песента „В нощния клуб“, изпълнявана от една негърска група „Тауър ъв Пауър“ — особено популярна по времето, когато той бе в лудницата. Но думите ги беше измислил сам.

— Си-а-бо-ла, Си-а-бо-ла, трам-та-рам-та-трам-та-та! Си-а-бо-ла, Си-а-бо-ла, трам-та-рам-та-трам-та-та! — На последното „та-та!“ той подскачаше. Продължи да танцува, докато всичко пред очите му се размаза от горещината, а ослепително синьото небе първо посивя, после стана съвсем черно. Строполи се на пътя почти в несвяст. Сърцето му биеше до пръсване в изсушените му от горещината гърди. С последни сили, ломотейки и хилейки се, той допълзя до преобърнатия пикап и легна в неговата стопяваща се сянка, като пъшкаше и трепереше в адската горещина.

— Сибола! — викна прегракнало той. — Трам-та-рам-та-трам-та-та!

Свали манерката от рамото си и я разклати с обезобразената си ръка. Беше почти празна. Това нямаше значение. Ще изпие останалото и ще полежи тук, докато слънцето залезе. А после ще се отправи към Сибола, легендарния град, седемте града в един. Тази нощ ще пие от непресъхващите позлатени фонтани. Но не преди слънцето-убиец да залезе. Бог бе най-големият подпалвач. Много отдавна едно момче на име Доналд Мъруин Елбърт бе изгорило чек за пенсията на една стара жена. Същото момче бе изгорило до основи методистката църква в Паутанвил и ако в това тяло бе останало нещичко, макар и съвсем незначително, от Доналд Мъруин Елбърт, то със сигурност бе кремирано заедно с петролните резервоари в Гари, щата Индиана. Почти деветдесет на брой, те бяха хвръкнали във въздуха като ракети. Тъкмо в навечерието на 4 юли. Хубаво се получи. След този огромен пожар остана единствено Траш със счупена лява ръка, изгоряла почти до костта, с неугасим пламък в душата, който щеше да гори вечно… или поне докато тялото му се превърне във въглен.

Да, тази вечер ще пие от водата на Сибола, а тя ще има вкуса на вино.

Вдигна манерката отвесно и няколко капки топла като пикня вода се стекоха по гърлото в корема му. Когато пресуши и последната капка, запрати манерката надалеч. Челото му бе оросено с пот. Тялото му трепереше и се гърчеше от обезводняването.

— Сибола! — прошепна той. — Сибола! Идвам! Идвам! Ще сторя каквото поискаш! Ще ти отдам живота си! Трам-та-та!

Сега, когато жаждата му бе поне малко утолена, започна да го унася. Беше почти заспал, когато вледеняваща мисъл проникна в съзнанието му като островърха ледена висулка.

„Ами ако Сибола е само мираж?“

— Не — шепнеше той. — Не, не, ъ-ъ, не.

Но простото отрицание не можеше да изтрие тази мисъл от съзнанието му. Острият връх на висулката дълбаеше ли, дълбаеше и му пречеше да заспи. Какво ще стане, ако е изпил последната глътка вода, подмамен от един мираж? По свой начин той съзнаваше, че е луд — нещо характерно за всички умопобъркани. Ако градът се окажеше мираж, то той щеше да умре тук и лешоядите щяха да го кълват до насита.

Накрая, когато не можеше повече да понася ужасното, гнетящо го съмнение, той се изправи с мъка и със сетни сили се върна на пътя, като постоянно му причерняваше. На върха на хълма се взря тревожно в обширната равнина, обрасла с юка, кактуси и тръни. Дъхът му спря в гърлото, а последвалата въздишка прозвуча като разпаряне на дреха от остро копие.

Градът съществуваше!

Сибола, легендарният град от миналото, търсен от мнозина, открит от Траш!

Долу, насред пустинята, заобиколен от сините планини, градът също синееше в далечината, а кулите и улиците му блестяха на ярката светлина. Имаше палми… той ги виждаше… и движение на хора… и вода…

— О, Сибола… — изтананика си Боклукчията и препъвайки се, се добра до сянката на пикапа. Градът беше по-далече, отколкото му изглеждаше, това го знаеше добре. Тази нощ, след като Божият пламък напуснеше небесата, той ще тръгне натам, както не бе вървял никога досега. И щом стигне Сибола, най-напред ще се гмурне в първия фонтан, на който попадне. После ще намери него, човекът, който го беше повикал при себе си. Човекът, който го бе насочвал през долини и планини и през пустинята в течение на един месец, въпреки ужасните му рани.

Той беше зловещият човек, злодеят. Той чакаше Траш в Сибола. Негови бяха армиите на нощта, негови бяха бледоликите мъртви ездачи, които идеха от запад и пресичаха диска на изгряващото слънце. Хилеха се, крещяха, воняха на пот и барут. Щеше да има крясъци, които малко вълнуваха Боклукчията; щеше да има изнасилвания и ужаси които го интересуваха дори още по-малко; щяха да се извършват убийства, което нямаше абсолютно никакво значение…

… и щеше да има Огромен пожар…

който живо го интересуваше. В сънищата му лошият човек идваше при него, разперил ръце, застанал на някакво възвишение и разкриваше пред погледа на Траш една страна, обхваната в пламъци. Градовете горяха, сякаш покосени от бомби. Пламъци обхващаха нивите. Дори реките на Чикаго, Питсбърг, Детройт и Бирмингам пламтяха от разлетия по повърхността им нефт. И лошият човек му бе казал нещо съвсем просто и ясно, което го бе накарало да се втурне насам. „Ще ти дам висок пост в моята армия. Ти си човекът, който ми трябва.“

Боклукчията се обърна на една страна. Очите му смъдяха, възпалени от попадналите в тях песъчинки. Вече почти беше загубил надежда. Да, от момента, когато колелото на велосипеда му се откачи, надеждата му се стопяваше. Господ Бог, богът на шерифите отцеубийци, богът на Карли Йетс и подобните нему в крайна сметка май щеше да се окаже по-силен от лошия човек. Все пак продължи, осланяйки се на малкото вяра, която му оставаше. И накрая, когато смяташе, че ще изгори от горещина и жажда в пустинята, преди да стигне до Сибола, където го чакаше лошият човек, той видя в далечината града, задрямал под слънцето.

— Сибола! — прошепна Траш и заспа.

Първият сън му се яви в Гари преди повече от месец, когато бе изгорил ръката си. Беше заспал вечерта твърдо уверен, че ще умре. След такова лошо изгаряне човек не можеше да оцелее. В главата му се въртеше като натрапчив рефрен: „Живей от огън, умри от огън; живей с него, умри от него.“

Краката му вече не го държаха и в един малък градски парк се бе строполил на земята, прострял встрани лявата си ръка, сякаш вече бе мъртъв. Болката му бе огромна, невероятна. Не си беше представял, че може да съществува подобна болка. Беше тичал безумно щастлив между резервоарите с нефт, поставяйки примитивните взривни устройства които се състояха от стоманена тръба, възпламеняваща се парафинова смес, отделена от малка ваничка с киселина посредством метална тапа. Пъхаше ги в изходящите тръбопроводи на нефтените резервоари. Когато киселината разядеше метала, парафинът щеше да се възпламени и това щеше да вдигне резервоарите във въздуха. Планът му беше да се добере до западната част на Гари, където се пресичаха много магистрали, водещи към Чикаго и Милуоки, преди резервоарите да започнат да експлодират. Искаше да не изпусне представлението, в което целият мръсен град щеше да изгори до основи.

Ала явно не беше преценил добре кога ще се задейства последното устройство или бе сбъркал нещо при конструирането му. То се взриви, докато Траш се опитваше да затвори капака на тръбопровода с гаечен ключ. Обгърна го ослепителен бял пламък, когато горящият парафин изригна от тръбата, и лявата му ръка се запали. Това не беше някакво невинно, безболезнено пламъче, което може да се угаси лесно, като голяма кибритена клечка — достатъчно бе само да я размахаш енергично. Изпита непоносима агонизираща болка, сякаш бе пъхнал ръката си в изригваш вулкан.

Крещейки, той се втурна обезумял по капака на резервоара. Блъскаше се във високите до кръста перила и отскачаше от тях като топче за пинг-понг. Ако ги нямаше, сигурно щеше да полети надолу като факла, хвърлена в дълбок кладенец. Случайността спаси живота му. Краката му се преплетоха, той падна върху лявата си ръка и угаси пламъците.

Седна, полуобезумял от болка. По-късно си мислеше, че само късметът — или лошият човек — го бе спасил от смърт. Парафиновата струя всъщност не беше връхлетяла право върху него. За това беше благодарен, макар чувството на благодарност да възникна в него доста по-късно. В онзи страшен момент той само ридаеше, олюляваше се напред-назад и държеше ръката си, която се бе превърнала в пържен картоф, а кожата му димеше, напукваше се и се свиваше.

Докато слънцето залязваше, някъде от подсъзнанието му изплува мисълта, че вече е настроил поне десетина от взривните устройства. Можеше всеки момент да избухне някое от тях. Да умре и да се отърве от адската болка щеше да е чудесно, ала да умре в пламъци щеше да е истински ужас.

Успя някак, почти пълзейки, да слезе от резервоара и се промъкна между колите, като постоянно се спъваше. Държеше опечената си като на скара ръка встрани от тялото си.

Когато стигна някаква градинка в центъра на града, слънцето вече се беше почти скрило. Седна на тревата между две алеи за скейтборд, като се мъчеше да си спомни с какво се маже рана от изгорено. „С масло“, би казала майката на Доналд Мъруин Елбърт. Но това вършеше работа, когато се изгориш леко с вряла течност или когато ти пръсне капчица гореща мазнина от тигана, в който пържиш бекон. Не можеше да си представи как ще намаже почернялата и напукана плът от лакътя до рамото си, не можеше дори да си помисли да я докосне.

Да се самоубие. Да, това беше разрешението. Ще се отърве от непоносимата болка като старо куче…

От източната част на града внезапно прозвуча оглушителна експлозия. Сякаш целият свят за миг се разцепи. Огнен стълб се извиси в смрачаващото се индигово небе. Наложи се Траш да стисне здраво клепачи, докато очите му се навлажнят, за да не го заслепи светлината.

Въпреки болката огънят го зарадва… дори изпита щастие, удовлетворение. Огънят бе най-доброто лекарство, по-добро дори от морфина, който намери на следващия ден. Като затворник, ползващ се със специални привилегии заради добро поведение, беше работил и в болницата, и в библиотеката, и в гаража на затвора, и оттам бе научил за морфина. Не свързваше нетърпимата си болка с огнения стълб. Знаеше само, че огънят беше прекрасен, че огънят беше красив, че огънят беше нещо, от което той се нуждаеше и от което винаги щеше да се нуждае. Великолепен огън!

След няколко секунди се взриви втори резервоар и дори тук, на разстояние пет километра, той почувства как го лъхна топлото течение от разширяващия се въздух. После избухна трети и четвърти резервоар. След кратка пауза с оглушителен гръм пламнаха един след друг още шест. Сега светлината от огъня можеше направо да го ослепи, но той въпреки това продължи да гледа към него, забравил изгорената си ръка, забравил всички мисли за самоубийство. В очите му играеха жълти пламъци.

За да се задействат всички устройства, бяха необходими повече от два часа. Тогава вече беше нощ, ала нощта бе осветена от буйни жълти и оранжеви огньове. На изток целият хоризонт беше обхванат от лудешкия им танц. Картината му напомни за една класическа книга, която бе чел като момче, адаптация за деца на „Войната на световете“ от Х. Дж. Уелс. Сега, след толкова години, момчето, което бе чело тази книга, го нямаше, но на негово място се бе появил Боклукчията, който бе узнал прекрасната, ужасна тайна за смъртоносния лъч на марсианците.

Вече беше време да се махне от парка. Температурата се беше покачила поне с десет градуса. Трябва да тръгне на запад, да изпревари огъня, както бе направил в Паунтсвил, когато му се наложи да се надбягва с бързо напредващата разрушителна стихия. Но в момента не беше в състояние да тича. След време заспа на тревата. Отраженията от пламъците играеха върху лицето на това уморено и нещастно дете. В съня му се яви лошият човек в своето расо, скрил лице под качулката… но на Траш му се стори, че го е виждал и преди. Когато онези типове в кръчмата и в магазина за бонбони му подвикваха и му се подиграваха, зловещият човек сякаш бе сред тях. Когато работеше в автомивката (насапунисай фаровете, избърши чистачките, излъскай бронята, Хей, господине, искате ли да я излъскам с парафин?), когато под ръкавицата-гъба ръката му се сбръчкваше и заприличваше на мъртва риба, а ноктите му ставаха бели като слонова кост, като че бе видял лицето именно на този мъж, огнено, с налудничава усмивка, да се появява изпод безспирно стичащата се вода по стъклата на колите. Когато шерифът го изпрати в лудницата, именно той бе ухиленият санитар, надвесил се над главата му в стаята за електрошокове; той включваше и изключваше машината за електрошокове („Ще ти пръжна мозъчето, кретен с кретен, ще ти помогна да се превърнеш по-лесно от Доналд Мъруин Елбърт в Боклукчия.“), винаги готов да му пусне хиляда волта в мозъка. Да, лошият човек бе негов стар познат. Негово бе невидимото лице; негови — ръцете, които раздаваха пики от тестето на смъртта; негови бяха очите, които те гледаха отвъд пламъците; негова — тържествуващата усмивка над гроба на човечеството.

— Ще направя каквото поискаш! — каза му с чувство на искрена благодарност Боклукчията в съня си. — Ще ти отдам живота си!

Зловещият човек вдигна ръце високо над главата си и черното му расо се превърна в хвърчило. Стояха някъде нависоко, а под тях гореше Америка.

„Ще ти дам висок пост в моята армия. Ти си човекът, който ми трябва.“

Сетне видя десетхилядна армия, събрана от кол и въже — все отхвърлени от обществото мъже и жени, които се движеха на изток през пустинята към планината. Армия като див звяр без сърце, чийто час бе най-сетне ударил. Пътуваха в камиони, джипове, танкове. Всеки един от тях носеше на врата си черен камък, а в някои от камъните имаше нещо червено, което приличаше повече на Око, но можеше и да е Ключ. В един огромен танкер с потракваща гъсенична верига видя себе си. Знаеше, че танкерът превозва напалм… а зад него в колони се движат камиони, натоварени с фугасни бомби, контактни мини, експлозиви, светещи бомби, самонасочващи се снаряди, гранати, картечници и гранатохвъргачки. Танцът на смъртта скоро щеше да започне, струните на цигулките и китарите вече димяха и миризмата на сяра и бездимен барут изпълваше въздуха.

Зловещият човек отново вдигна ръце, а когато ги отпусна, наоколо настъпи тишина. Огньовете изчезнаха, дори въглените бяха изстинали, и за един миг Траш отново се превърна в Доналд Мъруин Елбърт — дребен, незначителен и объркан. В този единствен миг си помисли, че е само една пионка в огромната партия шах, разигравана от лошия човек, и че е бил измамен от него.

После съзря лицето му. На мястото на очите му горяха два кървавочервени въглена, които осветяваха носа му, тънък като острието на бръснач.

— Ще направя, каквото пожелаеш — му каза с благодарност Траш в съня си. — Ще пожертвам живота си за теб! Ще ти дам душата си!

— Ще те оставя да гориш — заплашително произнесе онзи. — Трябва да дойдеш в моя град и там всичко ще ти се изясни.

— Къде? Къде? — питаше нетърпеливо Боклукчията, изпълнен с надежда.

— На запад — отвърна зловещият човек, губейки очертанията си пред очите му. — На запад. Отвъд планината.

Траш се събуди. Макар че беше още нощ, наоколо бе светло като ден. Пламъците бяха по-близко. Горещината беше непоносима. Къщи експлодираха една след друга. Звездите ги нямаше, скрити зад дебелата пелена дим от горящия петрол. Валеше дъжд от сажди. Алеите за скейтборд бяха покрити с черен сняг.

Сега, когато имаше някаква цел, той намери сили да стане и да върви. Закуцука на запад. От време на време виждаше и други, които напускаха Гари, поглеждайки през рамо към пожара. „Глупаци — помисли си Траш, почти разчувстван. — Ще изгорите. Когато ви дойде времето, ще изгорите.“ Те не му обръщаха никакво внимание. За тях Боклукчията беше просто един от оцелелите. Изчезнаха в дима, а призори Траш пресече границата на щата Илиноис. Чикаго се падаше на север, Джолиет — на югозапад, а огънят бе закрит от дима, издигащ се на хоризонта. Беше утрото на 2 юли.

Траш забрави за мечтите си да изгори Чикаго до основи; за мечтите си да взривява още нефтени резервоари, цистерни, камиони, пренасящи газ, които щеше да паркира до железопътни гари и до дървени постройки. Градът на ветровете не го интересуваше повече. Този следобед той проникна чрез взлом в лекарски кабинет и открадна кутия спринцовки с морфин, който донякъде притъпи болката му, но по-важно беше страничното въздействие на опиата — Траш престана да се тревожи.

Същата нощ взе голяма опаковка вазелин от една дрогерия и обилно намаза изгорената си ръка. Непрекъснато изпитваше жажда. В главата му като буболечки щъкаха мисли за лошия човек. Когато се строполи на земята на свечеряване, вече смяташе, че градът, към който го зовеше лошият, бе Сибола, обетованият град.

През нощта зловещият човек отново му се присъни и със саркастична усмивка му заяви, че правилно го е разбрал.

Боклукчията се събуди от тези объркани полуспомени, полусънища, треперейки от студ. В пустинята усещането беше или за огън, или за лед, средно положение нямаше.

Изправи се с пъшкане. Обгърна се с ръце. Над него блещукаха милиарди звезди, които обливаха пустинята със студена, магическа светлина и които изглеждаха така близко, сякаш ако протегнеше ръка, щеше да ги докосне.

Той излезе на пътя, стенейки от множеството болки, които пронизваха тялото му и обгорената му ръка. Сега вече те не бяха от голямо значение. Спря за момент и погледна надолу към заспалия град (тук-там се виждаха запалени светлини, като от лагерни огньове). Сетне закрачи по пътя.

Когато зората обагри небето след няколко часа, Сибола му се струваше така далече, както когато го видя за първи път от височината. Колко глупаво постъпи, дето изпи водата, забравяйки, че всичко в пустинята изглежда уголемено като гледано през лупа. Не смееше да върви след изгрев слънце, защото се страхуваше, че ще се обезводни съвсем. Трябваше да легне на сянка, преди слънцето да е напекло.

Час по-късно попадна на един мерцедес насред пътя, отдясно затрупан с пясък чак до прозорците. Отвори една от вратите от лявата страна и извлече отвътре двама сбръчкани, маймуноподобни трупа — стара дама с куп бижута и възрастен мъж с бяла коса, пригладена като театрална перука. Като си мърмореше, Траш измъкна ключовете от таблото, заобиколи и отвори багажника. Куфарите им не бяха заключени. Окачи разни дрехи по стъклата на колата и ги затисна с камъни. Сега разполагаше с хладно и мрачно леговище.

Пропълзя в него и заспа. На запад, на много километри разстояние, Лас Вегас блестеше под жаркото лятно слънце.

Не умееше да кара кола. В затвора не те учат на такова нещо, но можеше да кара велосипед. На 4 юли, когато Лари Ъндърууд намери Рита Блакмор мъртва от свръхдоза наркотици, Траш взе един велосипед и продължи пътуването си с него. Отначало напредваше бавно, защото почти не можеше да си служи с лявата ръка. Падна на два пъти първия ден, като единия път се стовари точно върху раната от изгорялото и щеше да припадне от болка. Раната му вонеше отвратително и гной течеше от нея изпод пласта вазелин. От време на време се замисляше какво ще стори, ако развие гангрена, но гледаше бързо да прогонва такива мисли. Започна да се маже със смес от вазелин и някакъв противовъзпалителен мехлем, който не беше сигурен дали изобщо ще му помогне, но смяташе, че поне няма да му навреди. Сместа беше полутечна и млечнобяла и му напомняше на сперма.

Малко по малко привикна да кара колелото предимно с една ръка, и то с доста добра скорост. Движеше се през равнинни местности и през повечето време караше шеметно бързо. Продължаваше упорито напред, въпреки че го болеше ръката и се чувстваше замаян от морфина. Пиеше вода с литри и ядеше с огромен апетит. Размишляваше върху Думите на лошия човек: „Ще ти дам висок пост в моята армия. Ти си човекът, който ми трябва.“ Какви прекрасни думи само! Бил ли е нужен някому досега? Тези две изречения се повтаряха безспир в съзнанието му, докато въртеше педалите под жаркото слънце на Средния запад.

Затананика си мелодията на песента „В нощния клуб“. Думите, които припяваше към нея, измисли по-късно. Още не беше откачил съвсем, но с бързи темпове напредваше към пълната лудост.

На 8 юли, когато Ник Андрос и Том Кълън видяха стадо бизони в Команч Каунти, Канзас, Боклукчията премина Мисисипи, там където четирите града — Дейвънпорт, Рок Айлънд, Бетъндорф и Молин — образуваха квадрат. Вече беше в Айова.

На 14 — деня, в който Лари Ъндърууд се събуди до голямата бяла къща в източната част на Ню Хампшир, Траш премина Мисури на север от Каунсъл Блъфс и влезе в Небраска. Вече можеше да си служи донякъде с лявата ръка, мускулите на краката му бяха заякнали и той караше без почивка, воден от необходимостта да бърза, да бърза, да бърза.

Намираше се на западния бряг на Мисури, когато за пръв път му дойде наум, че Бог може да застане на пътя му и да попречи да се изпълнят мечтите му. Нещо не беше както трябва в Небраска; във въздуха витаеше нещо, което сериозно го смущаваше. И плашеше. Щатът приличаше досущ на Айова… но все пак бе различен. Онзи човек му се явяваше неизменно всяка нощ, ала когато навлезе в Небраска, той го изостави.

Вместо него започна да сънува някаква старица. Сънуваше, че лежи по корем в някакво царевично поле, почти парализиран от страх и омраза. Беше ясно утро. Чуваше граченето на гарваните. Пред очите му се издигаше завеса от широки царевични листа с мечовидна форма. Въпреки че изпитваше неописуем страх, не успя да преодолее любопитството си и отмести листата, за да види какво има отвъд. Видя някаква стара къща, изградена върху блокове, железни подпори или нещо от този род. От клона на едно ябълково дърво висеше гума, явно пригодена за люлка. На верандата на къщата седеше старица, свиреше на китара и пееше стара негърска песен. Във всеки негов сън песните бяха различни, ала Траш ги знаеше всичките, защото навремето познаваше жена, майката на едно момче на име Доналд Мъруин Елбърт, която пееше такива песни, докато вършеше домакинската работа из къщи.

Този сън всъщност бе истински кошмар не само защото накрая се случваше нещо наистина страховито. В първия момент ти се струваше, че в целия сън няма абсолютно нищичко, което да може да те уплаши. Царевица, синьо небе, стара жена, люлка. Какво страшно можеше да има в тези неща? Стариците не те замеряха с камъни и не ти се подиграваха. Особено тези старици, които пеят песни от едно време, посветени на Исус, като „В утрото“ и „Скоро, Господи, скоро“. Хора като Карли Йетс те замеряха с камъни.

Но дори преди да дойдеше краят на съня, Траш се сковаваше от страх, сякаш пред очите му не стоеше немощна старица, а някаква тайнствена, едва скривана светлина, която всеки момент щеше да блесне и да я обгърне от вси страни като огнен ореол, пред който горящите нефтени резервоари на Траш бяха просто запалени свещички, оставени на произвола на вятъра. Ослепителната светлина можеше да изгори очите му и да ги изпепели. През тази част от съня си той непрестанно мълвеше: „О, моля те, искам да бъда далеч от нея, не искам да имам нищо общо със старицата, моля те, о, моля те, искам час по-скоро да напусна Небраска!“

После тя неочаквано и рязко преставаше да свири. Поглеждаше право към мястото, където лежеше той, и надничаше през мъничка пролука в завесата от листа. Лицето й бе много старо и сбръчкано, а косата й оредяла, така че отдолу прозираше кафеникавият й скалп, ала очите й искряха като диаманти и хвърляха онази светлина, от която той се ужасяваше.

С леко прегракналия си, но иначе силен глас тя се провикваше: „Невестулка в царевицата!“ Той усещаше някаква промяна в себе си. Поглеждаше и виждаше, че се е превърнал в невестулка, в космато, черно-кафяво, хищно животинче. Носът му бе станал остър и дълъг, а очите му се бяха смалили до малки като мъниста черни зрънца. Ръцете му бяха животински лапи. Беше се превърнал в невестулка — страхливо нощно животно, което нападаше слабите и беззащитните.

В този миг започваше да крещи и крещеше, докато се събудеше, облян в пот и с подпухнали очи. Прокарваше трескаво ръце по тялото си, за да се увери, че все още е човешко същество. Обхванат от панически ужас, накрая проверяваше дали и главата му е човешка, дали не е станала удължена, космата, хлъзгава, с аеродинамична форма, с форма на куршум.

Прекоси шестстотин километра в Небраска за три дни, движен през цялото време от страх с високооктаново число. Прекоси границата с Колорадо близо до Джулесбърг. Сънят му започна да избледнява и да добива червеникавокафяв оттенък.

(Майка Абигейл от своя страна се събуди през нощта на 15 юли, малко след като Траш бе минал на север от Хемингфорд Хоум, с усещане за ужасен студ, с чувство на страх и състрадание, макар и да не знаеше към кого и защо изпитва това чувство. Помисли си, че може би е сънувала внука си Андърс, който бе убит случайно по време на лов, когато бе едва на шест.)

На 18 юли на югоизток от Стьрлинг, Колорадо, малко преди Бръш, той срещна Хлапето.

Траш се събуди по здрач. Въпреки дрехите, които бе окачил по стъклата на мерцедеса, в колата бе станало доста горещо. Гърлото му бе като пресъхнал кладенец с изтъркани с гласпапир стени. Слепоочията му пулсираха. Изплези език и когато го докосна с пръст, органът му се стори като изсъхнал клон на дърво. Потърси опора в кормилото, за да седне, но веднага отдръпна опарената си ръка. Наложи се да увие дръжката на вратата с единия край на ризата си, за да я отвори. Мислеше, че просто ще слезе от колата, но явно беше надценил силите си в тази августовска вечер и подценил степента, до която се беше обезводнил. Краката му се огънаха и той се строполи на асфалта, който също бе адски нагорещен. Стенейки, Траш допълзя до сянката на колата като умиращ рак. Седна, провесил ръце и глава към сгънатите си колене, като едвам си поемаше дъх. Вторачи се в двата трупа, които бе измъкнал от колата — жената с гривните на изсушената си ръка и мъжа с бялата си коса, наподобяваща театрална перука над мумифицираното си маймунско лице.

Трябва да се добере до Сибола, преди изгрев слънце. Ако не успее, ще умре… и то, когато целта е така близо! Онзи човек не можеше да бъде толкова жесток, не, не можеше!

— Ще ти отдам живота си — прошепна Боклукчията и когато слънцето се скри зад веригата от планини, той се изправи и се запъти към кулите, минаретата и широките улици на Сибола, където светлинките отново блещукаха.

Когато горещината на деня постепенно отстъпи място на нощния пустинен хлад, на Траш му стана по-леко. Окъсаните му, превързани с въже кецове с тъп звук отмерваха стъпките му. Продължаваше да крачи с клюмнала като увехнал слънчоглед глава и затова пропусна зеления фосфоресциращ надпис „ЛАС ВЕГАС 30 км“.

Мислеше си за Хлапето. Той също можеше да е тук сега с него. Можеше двамата заедно да пътуват към Сибола със, спортната кола на Хлапето и в пустинята щеше да ехти пукотьт от изхвърлените газове. Ала се оказа, че другият не заслужава доверие и Траш трябваше да поеме сам през пустинята.

Бавно крачеше по пътя, след миг изграчи:

— Си-а-бо-ла! Трам-та-трам-та-трам-та-та!

Към полунощ се строполи до шосето и се унесе в неспокоен сън. Градът беше близо.

Щеше да успее.

Беше абсолютно сигурен в това.

Чу колата на Хлапето доста преди да я види: Някъде от изток долетя оглушителният рев на мотора, който разкъса дневната тишина. Звукът идваше от шосе № 34, откъм Юма, Колорадо. Траш беше готов да се скрие, както бе постъпвал преди, когато срещаше оцелели по пътя от Гари насам. Ала този път нещо го накара да остане на мястото си, възседнал велосипеда, вперил тревожен поглед по посока на звука.

Бученето се усили и след малко никелираните части на колата заблестяха ярко под слънцето

(??ОГЪН??)

в червени и оранжеви цветове.

Шофьорът го забеляза. Смени на по-ниска предавка, предизвиквайки пукот и трясък като картечен откос. Гумите оставиха лъскави следи по асфалта и със скърцане на спирачки колата спря до Боклукчията, пухтейки като хищно животно, което може и да бъде, а може и да не бъде опитомено. Шофьорът слезе, ала Траш не погледна към него, защото не можеше да свали поглед от автомобила. Добре познаваше различните марки коли, обичаше ги, макар че имаше само ученическа шофьорска книжка. А тази кола беше истинска красавица, на която някой бе посветил години от живота си и хиляди долари.

Такава кола можеш да видиш само на изложба на чудати изобретения, истинска рожба на любовта.

Беше двуместен закрит автомобил марка „Форд“ от 1932 година, ала собственикът не бе загрозил колата с обичайните изработени по поръчка подобрения. Бе продължил да добавя нови и нови детайли, докато я бе превърнал в истинска пародия на всички американски коли. Приличаше на автомобил от научнофантастичен комикс с нарисувани на ръка пламъци, излизащи от ауспуха й. Боядисана беше в златисто. Имаше изпъкнало предно стъкло. Задните гуми бяха огромни, марка „Гудиър Уайд Овалс“, монтирани по специален начин. От покрива стърчеше стоманена перка на акула, боядисана в черно, на червени като въглени резки. От двете страни на перката имаше един и същи надпис, с наклонени назад букви, който създаваха впечатление, че колата се движи с бясна скорост. Надписът гласеше: „ХЛАПЕТО“.

— Хей, ти високия, дългия, опуления — провлачено изрече шофьорът и вниманието на Траш се пренесе от нарисуваните пламъци на тази движеща се бомба към непознатия.

Той беше висок около един и шестдесет. Косата му беше сресана право нагоре, на едри букли, напомадена и намазана с брилянтин, което го правеше да изглежда поне с пет сантиметра по-висок. Това бе най-шеметната и превзета прическа на хипитата и пънкарите на всички времена. Носеше черни ботуши с остри върхове и с ластик отстрани. Токовете на ботушите му добавяха поне още шест сантиметра към ръста му. Избелелите, с множество капси дънки му бяха толкова впити, че можеше да се прочете дори датата на монетите в джоба му. Очертаваха слабите му бедра така, сякаш бяха сини скулптурни фигури, а чаталът му изглеждаше толкова издут, сякаш бе пъхнал между краката си торба, пълна с топки за голф. Носеше виненочервена копринена риза каубойски стил с жълти декоративни външни шевове, а копчетата й имитираха сапфир. Копчетата за ръкавели приличаха на полирана кост, а по-късно Боклукчията научи от какво всъщност са изработени. Хлапето имаше два чифта — едните от човешки кътници, а другите от кучешките зъби на доберман пинчър. Върху тази невероятна риза въпреки горещината носеше черно кожено яке като на мотоциклетистите с орел на гърба. Цялото бе прорязано от ципове, а зъбците им бяха украсени с диаманти. От пагоните на раменете му и от колана на кръста му висяха три заешки крачета. Едното беше бяло, другото — кафяво, а третото — светлозелено, като че в чест на Сейнт Патрик. Якето му, което бе сто пъти по-фантастично от ризата, бе намазано обилно с мазнина и скърцаше при всяко негово движение. Над орела бе избродирано с бял копринен конец „ХЛАПЕТО“. Лицето, което Траш видя под високата пирамида от лъскава коса и вдигнатата яка на лъскавото яке, беше изпито и бледо — кукленско лице, с плътни идеални устни, с мъртви сиви очи, с широко чело, без сянка от бръчка и странно дебели бузи. Приличаше на бебе с лице на Елвис.

На плоския му корем бяха препасани два патрондаша, а от двете страни над бедрата, затъкнати в кобурите, висяха два огромни 45-калиброви пистолета.

— Хей, копеле, кажи нещо — провлачи Хлапето.

— Харесвам колата ти — беше единственото, което можа да измисли Траш.

Оказа се, че точно това е трябвало да каже. Че единствено това се е очаквало от него. След пет минути Траш седеше на седалката до шофьора в двуместното купе и Хлапето натискаше газта до обичайните за него 180 километра в час.

Велосипедът, с който Боклукчията бе пътувал дотук чак от Източен Илиноис, постепенно се превърна в точица на хоризонта.

Траш срамежливо подсказа на Хлапето, че при такава скорост няма да види навреме, ако на шосето им се изпречат коли (всъщност вече на няколко пъти бяха попадали на задръствания по магистралата, а Хлапето просто ги заобикаляше, сякаш се спускаха със ски на гигантски слалом; гумите бяха изразили острия си протест със свистене, но не им бе обърнато внимание).

— Хей, копеле, имам бързи рефлекси. Преценявам нещата. Мога да сцепя секундата на три пети, чаткаш ли?

— Да, сър — отвърна едва чуто Траш. Чувстваше се като човек, който току-що е разровил змийско гнездо с пръчка

— Харесваш ми, момче — заяви Хлапето със своя странен провлечен акцент. Кукленските му очи гледаха втренчено над флуоресциращото оранжево кормило към нагорещения блестящ асфалт. Огромни зарове от стереопор с изрисувани на тях черепи с пресечени кости висяха от огледалото за обратно виждане.

— Земи си бира, отзад има.

Бирата беше топла, марка „Коър“. Траш мразеше бира. Изпи една кутия на екс и излъга, че е чудесна.

— Хей, човече, има само една бира и тя се казва „Коър“. Бих пикал „Коър“, ако можех. Чаткаш ли колко е гот?

Траш отвърна, че наистина му е гот

— Викат ми Хлапето. От Шривпорт, Луууииизиана. Знаеш ли го къде е? Тоя звяр тука е спечелил всички големи състезания с коли на юга. Чаткаш ли?

Боклукчията каза, че разбира прекрасно, и получи за награда още една топла бира. Това, изглежда, беше най-сполучливият ход в настоящата ситуация.

— Как ти викат, сладур?

— Траш.

— Какво? — За един страшен миг мъртвите кукленски очи се спряха върху лицето на Траш. — Майтапиш ли ме или к’во? Никой не се шегува с Хлапето. И най-добре да вземеш тая работа на сериозно.

— Така и правя. — отвърна Боклукчията, — ама наистина така ми викат. Защото преди палех боклуците на хората в кофите и пощенските им кутии и други подобни. Изгорих чека за пенсията на старата Семпъл. Изпратиха ме в затвора. Изгорих и методистката църква в Паунсвил, Индиана.

— Така ли? — попита доволно Хлапето. — Мамка му, копеле, май си луд като плъх в усран кенеф. Това за мене е о’кей. Харесват ми откачалките. Аз самият съм си луд. Направо си ми хлопа дъската. Траш значи. Харесва ми. Ставаме екип. Шибаното Хлапе и шибания Боклук. Дай лапа, Боклук.

Хлапето му подаде ръка и Траш я разтърси колкото се може по-бързо, за да я върне пак върху кормилото. Взеха с бясна скорост един завой, а веднага след него насред пътя им се изпречи кола. Траш покри лице с ръце, готов за мигновения преход в отвъдното. Хлапето дори не мигна. Фордът прелетя покрай колата и закачи кабината на един камион, от което боята му се поолющи.

— На косъм — отдъхна си Траш, когато реши, че гласът му няма да потрепери и да го издаде.

— Хей, копеле — заяви безчувствено Хлапето и намигна сериозно с едното си кукленско око. — На мен ли ще ми ги разправяш? Аз съм тоя, дето има да ти разправя. Как ти е бирата, а? Доста си е адско, нали? Пада ти право на сърце, след като си карал онова детското велосипедче, нали?

— Така е — отвърна Траш и отпи голяма глътка от топлата бира. Беше луд, но не чак дотолкова, че да противоречи на Хлапето, докато онзи държеше кормилото. Не беше откачил чак дотолкова.

— Няма смисъл да си играеме на шикалки — каза спътникът му, протегна ръка назад и си взе кутия от топлия блудкаш. — Май сме тръгнали към едно и също място.

— И за смятам така — каза предпазливо Траш.

— Ще си караме. На запад. Ще се приземим точно там, където трябва. Чаткаш ли?

— Да.

— И ти ли сънуваш оня призрак в черния авиационен костюм?

— Имаш предвид свещеника?

— Винаги имам предвид това, което казвам, и казвам това, което имам предвид — отсече Хлапето. — Не ми разправяй, смотаняк такъв, а слушай мен. Значи оня е в черен авиационен костюм и е с големи очила. Като в оня филм с Джон Уейн. Такива големи очила, че не можеш да му видиш шибаното лице. Страховит дявол е, нали?

— Да — съгласи се Боклукчията и отпи от топлата бира. Главата му бе започнала да бръмчи.

Хлапето се наведе към оранжевото кормило, сякаш бе пилот на самолет. Спортната кола започна да се движи зигзагообразно от единия до другия край на пътя, докато Хлапето си представяше, че пикира, прави лупинг и стреля от самолет.

— Яууу…. ееееееййй…. буда-буда-буда… на ти, гнусен шваба… Капитане! Бандити вляво от нас!… Пусни им картечницата да ги охладиме, кретен такъв… така…така…така-така-така! Улучихме ги, сър! Свири отбой… Ухаааа! Отдръпнете се, приятелчета! Ухааа!

Не промени нито за миг изражението си, докато разиграваше, тази сценка, нито един напомаден косъм не помръдна, когато Хлапето смени скоростта и рязко върна колата в платното. Сърцето на Траш биеше силно в гърдите му. Тялото му бе покрито с тънък слой солена пот. Отпи от бирата. Пикаеше му се.

— Но той не ме плаши — обясни Хлапето, сякаш изобщо не бяха сменяли темата за разговор. — Мамка му, никак не ме плаши. Той е костелив орех, но Хлапето си е имало вземане-даване и с други като него. Накарвам ги да млъкнат за малко, после завинаги, както казва Босът. Чаткаш ли?

— Напълно.

— Падаш ли си по Боса?

— Да. — Траш нямаше и представа кой е тоя Бос или по-точно кой е бил той.

— По-добре е да си падаш по него. Ей, знаеш ли какво ще направя?

— Ще караш на запад? — осмели се Траш, струваше му, че с това предположение не можеше да сбърка.

Хлапето явно се подразни.

— След като стигна там. Искам да кажа после. Знаеш ли какво ще направя след това?

— Не. Какво?

— За известно време ще си кротувам. Ще се огледам да видя к’во е положението. Чаткаш ли?

— Да.

— Абсолютно точно. Ти си трай и ме слушай. Само ще видя какво е положението. Ще го видя оня баровец. И след това…

Замлъкна и се замисли, хванал оранжевото кормило.

— След това какво? — попита колебливо Траш.

— После ще го накарам да замлъкне завинаги. Ще го пусна да пасе в отвъдното. Чаткаш ли?

— Да, разбира се.

— Ще взема властта — обяви самоуверено Хлапето. — Дръж се за мене, Боклук или както там искаш да те наричат. Няма да нагъваме свинско и фасул, а ще се храним само с крехко пилешко.

Колата с нарисуваните пламъци профуча по магистралата. Траш седеше до Хлапето с кутия бира на скута и със свито сърце.

В утрото на 5 август Боклукчията влезе в Сибола, иначе известен като Вегас. Докато изминаваше последните километри, изгуби левия си кец. Сега, като крачеше, се редуваха два звука: шляп-туп, шляп-туп, сякаш се движеше колело със спукана гума.

Беше почти накрая на силите си, но все пак успя да се удиви на гледката — улици, задръстени с изоставени коли, с доста трупове в тях, накълвани здравата от лешоядите. Ето, че успя. Вече беше в Сибола. Бяха го поставили на изпитание и той се бе справил с всички препятствия.

Видя стотици барове и нощни клубове. Навсякъде блестяха реклами и надписи: „ЕДНОРЪКИ БАНДИТИ“, „ПАРАКЛИС ЗА СВАТБИ «БЛУБЕЛ»“, „СВАТБА ЗА 60 СЕКУНДИ, ПОСЛЕ ЦЯЛ ЖИВОТ БРАК“. Един сребрист ролс-ройс беше наполовина влязъл във витрината на книжарница. Видя чисто гола жена да виси от един стълб. Видя две страници от ежедневника „Сън“, носени от вятъра по улицата. Страниците се въртяха в кръг и от време на време се виждаше заглавието: „ЕПИДЕМИЯТА СЕ РАЗРАСТВА. ВАШИНГТОН МЪЛЧИ.“ Видя огромна реклама, на която пишеше „НИЙЛ ДАЙМЪНД! ХОТЕЛ «АМЕРИКАНА» От 15 ДО 30 АВГУСТ!“ Някой бе изписал „ЛАС ВЕГАС УМРИ ЗАРАДИ ГРЕХОВЕТЕ СИ!“ на витрината на бижутерски магазин, в който се продаваха предимно годежни и венчални пръстени. Насред улицата Траш видя роял, наподобяващ огромен дървен кон. Очите му се разшириха при вида на тези чудеса.

Докато крачеше из града, съзря и други неонови реклами, които за пръв път от години насам не светеха, и то посред лято. „Фламинго“. „Монетен двор“. „Дюните“. „Сахара“. „Златната пантофка“. „Империал“. Но къде се бяха дянали хората? Къде беше водата?

Без дори да съзнава какво точно прави, той остави краката му да го водят и сви по някаква улица. Главата му беше клюмнала, брадичката — увиснала почти до гърдите. Задрямваше, както си вървеше. Спъна се в бордюра, падна и си разби носа. Когато вдигна поглед, не можа да повярва на очите си. От носа му течеше обилна кръв и мокреше разкъсаната му синя риза. Имаше чувството, че още спи и това е само част от съня му.

Висока бяла сграда се издигаше високо в небето над пустинята като истински монолитен паметник на изкуството, който не отстъпваше по нищо на сфинкса и пирамидите. В прозорците й откъм източната страна пламтеше пожарът на утрото като някакво знамение. Пред тази бяла като кост постройка насред пустинята от двете страни на стълбището бяха поставени две големи златни пирамиди. Над централния вход имаше огромен бронзов медальон с барелеф на лъвска глава.

А над него, също в бронз, имаше внушаващ респект надпис: „ГРАНДХОТЕЛ «МЕТРО ГОЛДУИН МАЙЕР».“

Ала това, което привлече вниманието му, се намираше насред квадратната зелена поляна между паркинга и входа. Тресейки се почти в оргазмен екстаз, като успя за момент да се подпре на двете си окървавени ръце, между които висеше мръсният край на бинта, той се втренчи във фонтана, без дори да притвори бледосините си очи, полузаслепени от яркия блясък на пустинното слънце. От устата му се откъсна глухо стенание.

Фонтанът работеше. Беше великолепно творение от камък и слонова кост с инкрустации и със златно покритие. Беше осветен от разноцветни светлини, които правеха водата да изглежда лилава, жълтооранжева, червена, зелена. Тя с глухо плющене се връщаше в езерцето около фонтана.

— Сибола — прошепна Траш и с мъка се изправи на крака. От носа му още капеше кръв.

Запрепъва се към фонтана. Постепенно ускори крачка — отначало се движеше в лек тръс, после се затича и накрая се втурна лудешки, сякаш спринтираше в надпревара за олимпийския медал. Измършавелите му, кокалести колене се вдигаха почти до шията му. Отвори уста, за да каже една дума, една дума, дълга като връвта на хвърчило, издигнало се високо в небето, и хора се появиха по прозорците на сградата (ала кой ги видя? Може би Господ, или Сатаната, но със сигурност не и Траш.) Гласът му стана все по-силен, мощен, оглушителен и когато стигна до фонтана, изрева с пълно гърло дългата и предълга дума:

— СИИИИИИБОЛААААААААА!

Последното „ааааа“ продължи да отеква още дълго, сякаш бе събрало всички въздишки на удоволствие на всички хора от всички времена и заглъхна едва когато Траш се потопи във водата на фонтана, която стигна до гърдите му. Заподскача нагоре-надолу в този невероятен хлад и дар на милосърдието. Крещеше. Потопи главата си под водата, всмукна през носа си от нея и после се изсекна, изхвърляйки я наред със сополи и кръв. Сведе глава до водата и започна да лочи от нея като крава.

— Сибола! Сибола! — викаше той в екстаз. — Ще дам живота си за теб!

Лазейки, обиколи езерцето, пи отново, после се прехвърли отвъд и тупна на тревата като чувал с картофи. Заслужаваше си всичките мъки и страдания, заслужаваше си. Изведнъж го сви стомахът от огромното количество вода, което бе погълнал, и повърна всичко. Но дори това му се стори великолепно преживяване.

Изправи се на колене, като се придържаше с обезобразената си ръка за каменния бордюр на фонтана, отново се надвеси и пи. Този път стомахът му прие с благодарност течността.

Шляпайки с мокрите си крака, той се запрепъва като пълен мях с вода нагоре по белите алабастрови стълби, които водеха към вратата на това приказно място, стълбите, които минаваха между двете златни пирамиди. Докато се изкачваше, стомахът пак го сви и той се преви на две. Но когато болката премина, продължи бодро нагоре. Вратата бе въртяща се и той успя, използвайки малкото останала му сила да я завърти. Влезе в бляскаво, покрито с дебел килим фоайе което му се стори дълго няколко километра. Килимът беше мек, пищен, с цвят на боровинки. Имаше бюро за регистрация, поща, каса. Фоайето беше съвсем пусто. От дясната му страна, отвъд желязна решетка с орнаменти, се намираше казиното. Траш се вторачи с чувство на страхопочитание в него. „Едноръките бандити“ бяха в редици, като войници, строени за парад, а от другата им страна се намираха рулетката и масите за игра на зарове и бакара, обградени с мраморни парапети.

— Има ли някой? — попита прегракнало Траш. Не последва никакъв отговор.

Тогава изпита страх. Това място бе призрачно, тук може би се спотайваха чудовища, ала страхът му бе притъпен от огромната умора. Препъвайки се, слезе по стълбите в казиното, мина покрай бара, където Лойд Хенрайд седеше тихо в тъмнината с чаша минерална вода в ръка и го наблюдаваше.

Стигна до маса, покрита със зелено сукно, на която бяха изписани тайнствените думи: „ТОЗИ, КОЙТО РАЗДАВА, ТРЯБВА ДА УЛУЧИ 16 И ДА ЗАСТАНЕ НА 17.“ Траш се покатери на масата, легна и мигновено заспа. Скоро шестима наобиколиха спящия дрипльо.

— Какво да го правим? — попита Кен Демот.

— Да го оставим да поспи — отвърна Лойд. — Флаг иска да се види с него.

— Така ли? А къде, между другото, е самият Флаг? — попита друг мъж, който беше плешив.

Лойд се обърна и изгледа плешивия, който беше поне една глава по-висок, но въпреки това не издържа на погледа на бившия затворник и дори отстъпи крачка назад. Единствено Лойд носеше на врата си камък, който не беше абсолютно черен, а в центъра му имаше червено петънце.

— Нямаш търпение да го видиш ли, Хек? — попита Лойд.

— Не, не е така — отвърна плешивият. — Ей, Лойд, нали знаеш, че не искам…

— Да, знам. — Лойд погледна мъжа, които спеше на масата за блекджак. — Флаг ще се появи. Той специално чакаше този човек, който е по-различен.

Боклукчията продължаваше да спи на масата в пълно неведение за това, което ставаше около него.

Траш и Хлапето прекараха нощта на 18 юли в един мотел в Голдън, Колорадо. Хлапето избра две стаи със свързваща врата. Тази врата беше заключена, но той, вече порядъчно натряскан, реши този проблем, като изстреля три куршума в ключалката.

Вдигна миниатюрното си краче и ритна вратата. Тя се разтресе и се отвори сред прозрачната синкава мъгла от барута.

— Супер работа — рече Хлапето. — Коя стая искаш, Траш?

Траш си избра стаята отдясно и за малко беше оставен сам на себе си. Спътникът му излезе някъде. Боклукчията обмисляше идеята просто да изчезне в мрака, преди да се е случило нещо наистина ужасно, противопоставена на алтернативата да остане без транспорт, когато Хлапето се върна. Траш с ужас видя, че той бута количка от супермаркет, в която имаше шест кашона с бира „Коър“. Кукленските му очи бяха кръвясали и клепачите му бяха зачервени. Прическата тип помпадур беше започнала да се разпада като пружината на счупен часовник. Мазни кичури коса висяха над бузите и ушите му, което му придаваше вид на опасен пещерен човек, случайно намерил кожено яке, забравено от някой пътешественик във времето. Заешките крачета се поклащаха на кръста му.

— Топла е — каза той. — Ама на кой му пука, прав ли съм?

— Абсолютно — отвърна Траш.

— Земи една бира, говедо — рече Хлапето и му подхвърли една кутия. Когато я отвори, топла пяна обля лицето му и Хлапето избухна в странно писклив и тих смях, като се държеше за корема. Траш се усмихна едва-едва. Реши, че по-късно през нощта, когато малкото чудовище заспи, той ще се измъкне. Стига му толкова. А и това, което му беше казал за свещеника.. Страхът на Траш беше нараснал дотолкова, че не бе в състояние да открие връзката между отделните си мисли. Да отправяш такива заплахи дори и на шега, бе все едно да се изсереш върху олтара на някоя църква или да стоиш вдигнал лице към небето по време на лятна буря, молейки се да те удари гръм.

Най-лошото беше, че според него Хлапето не се шегуваше.

Траш не искаше да пътува по планинските завои и тесни пътища с това джудже, което пиеше по цял ден и по цяла нощ и което имаше намерение да премахне зловещия човек и да заеме мястото му.

Докато разсъждаваше по тези въпроси, спътникът му обърна две бири за две минути, смачка кутиите и ги хвърли с безразличие върху едно от леглата. Гледаше мрачно към телевизора, с поредната бира в лявата ръка и с пищова в дясната. Сетне заяви:

— Щом няма шибано електричество, няма и шибана телевизия. — Напиваше се все повече и повече и все повече провлачваше думите по южняшки. — Как ме вбесява това. Гот ми е, че всички кретени сдадоха багажа, но мамка му стара, Исусе, къде е НВО? Къде са мачовете по кеч? Къде е каналът на „Плейбой“? Тоя наистина си го биваше, Траши, сериозно ти говоря. Искам да кажа, никога не показваха как пичовете завират муцуни в космати сливи, как ядат обрасли с косми пайове, нали схващаш, к’во ти разправям, обаче някои от женските имаха крака, които им стигаха чак до ушите, нали чаткаш, бе, копеле?

— Да.

— Супер работа. Ти мълчи и слушай мен. Той се вторачи в тъмния екран.

— Мръсна работа! — изрева след миг и стреля в телевизора.

Чу се приглушен трясък. Стъкла се посипаха по килима. Траш вдигна ръка, за да се предпази от тях, и разплиска бирата върху завивката

— Глей к’во правиш, бе, загубен задник такъв! — извика Хлапето. Гласът му издаваше, че е бесен. Изведнъж насочи пистолета към Траш, дулото му изглеждаше черно и бездънно като комин на презокеански параход. Боклукчията почувства изтръпване между краката си. Помисли, че може би се напикава, но не беше сигурен.

— Заради това ще ти пробия дупка в машината за мислене. Ти разля бира. Ако беше някоя друга бира, нямаше да го направя, обаче ти разля „Коър“. Бих пикал „Коър“, стига да можех. Чаткаш ли?

— Да — прошепна Траш.

— Да не мислиш, че продължават да произвеждат „Коър“, Траш? Смяташ ли, че е вероятно дори да започнат да я произвеждат?

— Не. Предполагам, че не.

— И си адски прав. Тя е застрашен, изчезващ вид. — Той вдигна леко пистолета. Боклукчията си помисли, че е дошъл краят му. Тогава Хлапето свали пистолета… едва-едва. Погледът му беше абсолютно празен. Траш си помисли, че този поглед вероятно е резултат на задълбочени мисловни процеси. — Ще ти кажа какво ще направим, Траш. Ще ти дам друга кутия и ти ще я гаврътнеш. Ако я гаврътнеш, няма да те пращам при червеите. Чаткаш ли?

— Какво искаш да кажеш… да я гаврътна?

— Исусе Христе, ама ти си адски тъпо копеле! Да я изпиеш цялата, без да си поемеш дъх, това значи да я гаврътнеш. Ти къде си живял, бе? В Африка ли? Май имаш голямо желание да те гръмна, Траши. Ако го направя, да знаеш, че ще те гръмна право в дясното око. Куршумите ми са дум-дум. Ще ти пръснат кратуната на парченца и ще бъдеш хубава шведска маса за хлебарките в тая дупка. — Той описа окръжност с пистолета, без да сваля кръвясалите си очи от Траш. На горната му устна имаше пяна от бирата. Боклукчията стана, взе си една бира и я отвори. — Хайде, давай, до последна капка. Ако я разлееш, ставаш за пушечно месо.

Траш вдигна кутията. Бирата се стече в гърлото му. Той преглъщаше конвулсивно, адамовата му ябълка подскачаше нагоре-надолу като маймунка на ластик. Когато изпразни кутията докрай, я пусна на земята между краката си. Стори му се, че никога няма да успее да преглътне и да си поеме въздух, но спаси живота си след едно яко, продължително оригване. Хлапето отметна назад глава и се разсмя, видимо доволен. Траш се клатеше на краката си. Усмихна се мъчително. Изведнъж се почувства много пиян.

Хлапето си прибра пистолета.

— О’кей. Не беше зле, Траши. Не беше чак толкова зле. После продължи да пие. Смачканите кутии се трупаха на леглото. Траш стискаше кутия „Коър“ между коленете си и отпиваше от нея, щом му се стореше, че спътникът му го поглежда с неодобрение. Онзи си мърмореше нещо под носа, гласът му ставаше все по-дълбок, плътен и провлечен с нарастването на купа бирени кутии върху леглото. Разправяше за места, където е бил. За състезания, които е спечелил. За пратка наркотици, които прекарал през границата с Мексико в камион за химическо чистене. „Гадна работа“ — заяви той. Наркотиците били гадна работа. Изобщо не ги докосвал, обаче след като прекараш на няколко пъти тая гадост през границата, можеш да си бършеш и задника със златна тоалетна хартия. Най-сетне главата му започна да клюма и очите му да се затварят.

— Ще го пипна, Траши — измърмори той. — Отивам там, виждам каква е хавата, целувам му миризливия задник, докато видя откъде духа вятърът. Ама никой, абсолютно никой не може да командва мен, Хлапето. Не за дълго. Не върша работата на парче. Захвана ли се за нещо, аз командвам. Такъв ми е стилът. Не знам откъде е, кой е и как се включва в мозъчните ни приемници, но знам, че ще го изхвърля… — продължителна прозявка, — направо от града. Ще го накарам да замлъкне. Ще го гътна. Не се отделяй от мене, Траш, или там както ти е името, и няма да загубиш.

Той се отпусна бавно по гръб на леглото. Кутията с бира, която току-що беше отворил, падна от ръката му и се разля по килима. Кашонът бе празен и Траш изчисли, че Хлапето е изпил двадесет и една бири. Не можеше да проумее как такъв дребен човек може да излочи такова количество, но едно разбираше добре — беше време да се измъкне. Знаеше, че е дошъл моментът, но беше пиян, беше му зле, изпитваше слабост. Имаше най-вече нужда от малко сън. Това нямаше да му навреди, нали? Хлапето сигурно щеше да спи като пън цялата нощ, а вероятно и цялата сутрин на следващия ден. Значи имаше достатъчно време и той да подремне.

Затова отиде в другата стая (на пръсти, въпреки че Хлапето явно се бе напил до безсъзнание) и притвори вратата между двете стаи. Тя не се затвори добре, защото от куршумите се бе изметнала. На нощното му шкафче имаше будилник. Траш го нави и сложи стрелките на дванадесет, тъй като не знаеше (пък и не го интересуваше) колко точно бе часът. После нагласи алармата за пет часа.

Просна се на едното легло, без дори да си събуе кецовете, и заспа след пет минути.

Събуди се по някое време, в тъмно като гроб утро. Усети как го лъхва миризма на бира и повърнато като топло дихание. Нещо лежеше до него, нещо горещо и гладко. В първия момент на паника си помисли, че невестулката от сънищата му в Небраска някак се е превърнала в реалност. От устата му се изтръгна едва чуто стенание, когато осъзна, че макар животното в леглото му да не е голямо, бе твърде едро за невестулка. От бирата главата го болеше така, сякаш бормашина пробиваше слепоочията му.

— Хвани го — прошепна Хлапето в тъмното. Взе ръката на Траш и я постави върху нещо твърдо и цилиндрично, което туптеше като бутален прът. — Стисни го яко. Хайде, хващай го, искам да се изпразня. Знаеш какво трябва да правиш. Разбрах го, щом те видях. Хайде, чекиджия такъв, почвай.

Траш знаеше какво трябва да прави. Дори изпита в известен смисъл облекчение. Беше се научил през дългите нощи в панделата. Казваха, че било лошо, че така правели педитата, ала онова, което правеха, беше за предпочитане пред работите, които вършеха другите. Например заостряха дръжките на лъжиците и се опитваха да отварят с тях вратите на килиите си, а имаше и други, които просто лежаха на леглата си, кършеха пръсти, гледаха те и се хилеха насреща ти.

Хлапето бе поставил ръката му върху един вид пистолет, който Траш добре разбираше как действа. Хвана го здраво с ръка и започна. Когато и това приключеше, Хлапето щеше да заспи и тогава Траш щеше наистина да се измъкне.

Хлапето дишаше на пресекулки. Започна ритмично да повдига бедрата си нагоре-надолу в синхрон с ръката на Траш. В началото Боклукчията не усети, че онзи откопчава панталоните му и че му ги смъкна заедно с гащите чак до коленете. Той не се възпротиви. За него беше без значение ако Хлапето искаше да му го навре отзад. Беше му се случвало и преди. Човек не умираше от това. Не беше отровно.

В следващия миг ръката му замръзна. Това, което почувства току до ануса си, не беше от кръв и плът. Беше хладно желязо.

Изведнъж осъзна какво е.

— Не — прошепна. Очите му се бяха разширили от ужас в тъмното. — В огледалото, което висеше на стената до тях, едва различаваше чертите на кукленското лице на убиеца с провисналите кичури над кръвясалите очи.

— Да — прошепна на свой ред Хлапето. — Не спирай да си движиш ръката, приятел. Нито за миг. Или може да натисна спусъчето на тая машинка. Ще пратя задника ти и всичко останало право в ада. Куршуми дум-дум, нали не си забравил, Траши. Чаткаш ли?

Стенейки, Траш отново започна да движи ръката си. Запъшка от болка, когато Хлапето запъха цевта в него бавно, въртейки я, бутайки, разкъсвайки го. А нима това го възбуждаше? Да, така беше.

След време Хлапето усети възбудата му и задъхано изрече:

— Харесва ти, нали? Знаех си, че ще ти хареса, боклук такъв. Обичаш да ти го вкарват в задника, нали? Кажи „да“, боклук. Кажи да или те пращам право в ада.

— Да — изквича Траш.

— Искаш ли и аз да ти го хвана?

Не искаше. Въпреки че беше възбуден, не искаше, но знаеше, че беше по-добре за него да каже „да“.

— Не бих ти пипнал пишката, дори да беше направена от диаманти. Сам си го направи. Защо Бог ти е дал две ръце?

Колко време продължиха? Бог може би знаеше, но не и Траш. Минута, час, век — какво значение имаше? Беше сигурен, че в мига, когато Хлапето стигне до оргазъм, той ще почувства две неща — топлата струя сперма на чудовището върху корема си и пълзящата като змия агония от и куршума, които щеше да разкъса вътрешностите му. Най-жестоката клизма.

В този миг Хлапето престана да движи бедрата си и Траш усети конвулсиите му. Ръката му стана хлъзгава, сякаш носеше гумена ръкавица. В следващия момент Хлапето извади пистолета от ануса му. Траш се разплака без глас от облекчение. Не се страхуваше да умре, поне докато служеше на лошия човек, но не искаше да пукне в тази мрачна мотелска стая от ръката на някакъв психопат. Не преди да е зърнал Сибола. Би отправил молитва към Бог, но инстинктивно разбираше, че Бог няма да се вслуша със съчувствие в молитвите на тези, които бяха решили да служат вярно на лошия човек. А и какво бе сторил Бог за Траш през живота му? Какво бе сторил и за Доналд Мъруин Елбърт?

Изведнъж Хлапето запя фалшиво, накъсано, с все по-тих глас, докато се унасяше отново.

— Аз и моите приятелчета ставаме все по-известни… да, лошите ни познават и не ни закачат…

После захърка.

„Сега ще се измъкна — помисли си Траш, но се страхуваше, че ако помръдне, ще събуди Хлапето. — Ще полежа само докато заспи дълбоко. Само пет минути. Пет минути му стигат.“

Ала в мрака никой не може да прецени кога са минали пет минути. Би могло да се каже, че в тъмнината пет минути не съществуват. Траш чакаше. Задрямваше и пак се пробуждаше, без дори да осъзнава, че е задрямал. Не след дълго заспа.

Намираше се на някакво шосе много, много нависоко. Звездите му се струваха така близко, че ако протегнеше ръка, щеше да ги хване, да ги свали от небето и да ги затвори в буркан, сякаш бяха светулки. Беше страшно студено. Беше тъмно. Едва-едва виждаше очертанията на скалите, покрити с ледена глазура от звездна светлина, между които се виеше пътят.

Нещо се движеше в тъмнината към него.

Тогава прозвуча неговият глас, сякаш идващ отникъде и едновременно отвсякъде. „В планината ще ти дам знак, Ще ти покажа силата си. Ще ти покажа какво става с тези, които се изправят срещу мен. Наблюдавай. Чакай.“

В мрака се отвориха множество червени очи, сякаш някой бе поставил тридесет сигнални лампи, беше ги покрил с калъфи и сега сваляше калъфите два по два. Очите заобиколиха Трашкан в смъртоносен обръч. В първия момент той си помисли, че принадлежат на невестулки, но когато обръчът започна да се стеснява, видя, че това са очите на сиви планински вълци, с наострени уши, със стичаща се от черните им муцуни пяна.

Изплаши се.

„Те не са дошли за теб, мой верен и предан слуга. Разбираш ли?“

Сетне животните като по магия изчезнаха. Сивите вълци ги нямаше.

„Наблюдавай — предупреди го гласът. — Чакай.“

Това беше краят на съня. Събуди се. Слънцето светеше в прозореца на стаята. Хлапето стоеше пред него. Нямаше и помен от жестокото му напиване предната нощ, когато бе намалил значително запасите от производството на вече несъществуващата компания „Адолф Коър“. Косата му беше пак грижливо вчесана в сложната, бляскава, вълнообразна прическа. С възхищение гледаше собственото си отражение в огледалото. Беше сложил якето си на облегалката на един стол. Заешките крачета висяха като трупове на бесилка.

— Ей, боклук! Мислех, че пак ще ми се наложи да ти намажа ръката, за да те събудя. Хайде, очаква ни голям ден. Много неща ще се случат днес, прав ли съм?

— Абсолютно — отвърна Траш със странна усмивка.

Когато Боклукчията се пробуди вечерта на 5 август, осъзна, че лежи върху масата за блакджак в казиното на грандхотела. На един стол пред него седеше млад мъж с провиснала сламеноруса коса и слънчеви очила с огледални стъкла. Първото, което Траш забеляза, беше черният камък, който висеше върху голите му гърди. Черен, с червена жилка в средата. Като око на вълк в нощта.

Искаше да каже, че е гладен, но от устата му излезе само нечленоразделно ломотене.

— Май си прекарал доста време на слънце — каза Лойд Хенрайд.

— Ти ли си човекът? — прошепна Траш. — Ти ли си…

— Шефът ли? Не, не съм аз. Флаг е в Лос Анжелес. Но знае, че си тук, говорих по радиото с него днес следобед.

— Ще дойде ли?

— Какво? Само заради тебе ли? Бога ми, не! Ще дойде, когато прецени. — И той зададе на Траш същия въпрос, който бе задал и на високия мъж сутринта. — Нямаш търпение да се срещнеш с него, нали?

— Да… не… не знам.

— Е, както и да е, скоро ще имаш тази възможност.

— Жаден…

— Да, добре, ето. — Подаде му голям термос с черешов сок. Траш го изпи на един дъх, после се преви на две, притисна корема си с ръце, пъшкайки. Когато болката попремина, той погледна Лойд с благодарност.

— Мислиш ли, че ще можеш да хапнеш нещо?

— Да.

Лойд се обърна към мъжа, който стоеше зад него. Той се забавляваше, като въртеше рулетката и пускаше малкото бяло топче да подскача по нея.

— Роджър, кажи на Уитни или на Стефани-Ан да приготвят на тоя човек един-два хамбургера и пържени картофи. Не, по дяволите, какви ги приказвам? Ще повърне всичко. Супа. Нека му приготвят малко супа. Искаш ли?

— Каквото и да е — прошепна с благодарност Траш.

— При нас имаме един, който се казва Уитни Хорган. Преди е бил месар. Дебел е, истински чувал, пълен с лайна, ама как готви само! Божичко! А и тук имаме всичко. Генераторите още действаха, когато се нанесохме, и фризерите бяха пълни с храна. Вегас, а! Няма втори като него.

— Да — съгласи се Траш. Непознатият му допадаше, макар че още не знаеше името му. — Това е Сибола.

— Какво каза?

— Сибола. Търсена от мнозина.

— Да, много хора са го търсили през годините, но и много са съжалявали, че изобщо са го намерили. Е, ти можещ да го наричаш както си искаш, приятелче, имаш вид сякаш малко ти е оставало да се изпържиш по пътя за насам. Как се казваш?

— Траш.

Лойд явно изобщо не се изненада от името му, а му подаде ръка. По върховете на пръстите му личаха белезите от престоя му в затвора във Финикс, където за малко не умря от глад.

— Казвам се Лойд Хенрайд. Радвам се да се запозная с теб, Траш. Добре дошъл на борда на добрия кораб „Захарно петле“.

Боклукчията стисна ръката на Лойд и трябваше да положи усилие да не се разплаче от благодарност. Доколкото си спомняше, за пръв път в живота му някой му подаваше ръка. Най-сетне го смятаха за човек. Най-сетне беше част от нещо. Бе готов да прекоси два пъти по-голямо разстояние в пустинята, беше готов да изгори и другата си ръка и двата си крака, за да получи това, което имаше в момента.

— Благодаря — промърмори той. — Благодаря, господин Хенрайд.

— Мамка му, брато, ако не ми викаш Лойд, направо изхвърляме супата през прозореца.

— Добре, Лойд. Благодаря ти, Лойд.

— Така е по-добре. След като се нахраниш, ще се качим горе и ще те настаним в самостоятелна стая. Шефът е намислил нещо специално за тебе, но и без това има толкова работи за оправяне. Възстановихме някои обекти, но ни чака още много работа в града. Един екип работи на язовира, опитваме се да пуснем тока. Друг екип работи по снабдяването с вода. Имаме групи от разузнавачи, които дневно довеждат от шест до осем човека, но засега няма да те обременявам с подробности. Пекъл си се достатъчно на слънце, та да ти държи влага един месец напред.

— Май е така — отвърна Боклукчията с лека усмивка. Вече беше готов да даде живота си за Лойд Хенрайд. Като събра всичкия си кураж, той посочи с пръст камъка, който висеше на гърдите на високия мъж. — Това…

— Ние, които един вид ръководим нещата, носим такива. Идеята е негова. Това е черен кехлибар, всъщност не е камък, нали разбираш. Нещо като мехурче смола.

— Имам предвид… червената светлина. Окото.

— На око ли ти прилича, а? Това е малък дефект. Специално от него. Аз не съм най-умният сред хората му, далеч не съм. Но аз съм… майната му, може да се каже, че съм му нещо като талисман. — Лойд се вторачи в Траш. — Може и ти да си му талисман, кой знае? Аз със сигурност си мисля, че не съм. Флаг е доста потаен. Но за теб специално ни предупреди. Каза на мене и на Уитни. А това не е обичайно. Много идват при нас, така че не обръщаме внимание на всички. Макар че той би могъл, стига да искаше. Мисля, че не би пропуснал никой.

Траш кимна.

— Той може да прави магии — каза Лойд с леко прегракнал глас. — Виждал съм го да ги прави. Не бих искал да съм от хората, които ще му се опълчат, нали разбираш?

— Да. Видях какво стана с Хлапето.

— Какво хлапе.

— Човекът, с когото пътувах, докато стигнахме планината. — Той потръпна. — Не ми се говори за това.

— О’кей, брато. Ето, носят ти супата. И все пак Уитни ти е приготвил и един хамбургер. Ще ти хареса. Той прави страхотни хамбургери. Опитай се да не повръщаш, става ли?

— Добре.

— Аз имам работа. Трябва да обиколя някои места и да се срещна с разни хора. Ако старият ми приятел Поук можеше да ме види отнякъде, нямаше да повярва на очите си. Толкова съм зает, като еднокрак човек в конкурс за ритане по задници. Ще се видим по-късно.

— Разбира се — каза Траш и добави срамежливо: — Благодаря, благодаря ти за всичко.

— Недей да благодариш на мене — отвърна приятелски Лойд. — Благодари на него.

— Правя го — прошепна Боклукчията. — Всяка вечер.

Ала вече беше сам, Лойд бе прекосил половината фоайе и вече разговаряше с човека, който бе донесъл супата и хамбургера. Траш ги проследи с поглед, изпълнен с нежност, докато се изгубиха, после се нахвърли настървено на храната и излапа почти всичко за нула време. Нямаше да остави нито троха, но внезапно се втренчи в супата. Беше доматена и приличаше на кръв.

Той отмести купата встрани. Бе изгубил всякакъв апетит. Лесно беше да каже на Лойд, че не иска да говори за Хлапето, но съвсем друго нещо беше да си наложи да не мисли за това, което се беше случило с него.

Приближи се до рулетката, като отпиваше от чашата с мляко, която бяха донесли заедно с храната. Завъртя колелото и пусна малкото бяло топче. То се понесе по сепаратора, после започна да бяга по цифрите. Траш се замисли за Хлапето. После се запита кога ли ще дойде някой да му покаже стаята му. Отново се сети за Хлапето, сетне вниманието му се насочи към подскачащото топче, но не можеше да се освободи от мисълта за доскорошния си спътник. Бялото топче най-сетне попадна върху двойката зелени нули.

Играта приключи.

Денят беше безоблачен, а температурата не надвишаваше тридесет и пет градуса, когато двамата тръгнаха на запад от Голдън право към Скалистите планини по магистрала № 70. Този път Хлапето бе предпочело вместо бирата „Коър“ шише уиски „Ребъл Йел“. В жлеба до лоста за скоростите имаше още две бутилки, грижливо опаковани в картонени кутии от мляко, за да не би да се търкулнат и счупят. Хлапето отпиваше от уискито, после от бутилка пепси-кола и изреваваше нещо от рода на: „Адска горещина!“, „Уухааа!“ или „Сексмашина!“ Няколко пъти заяви, че би пикал „Ребъл Ейл“, стига да можеше. Попита Боклукчията дали чатка какво иска да му каже. Траш, пребледнял от страх и още махмурлия от трите бири, които бе изпил предишната вечер, отвърна, че разбира.

Дори Хлапето не можеше да кара със сто и петдесет по тия шосета. Намали до сто и тихо псуваше планината, която му „убивала“ скоростта. После изведнъж му хрумна някаква идея и той се ухили.

— Когато стигнем Юта и Невада, ще наваксаме, Траши. Тая душица ще вдигне двеста на равното. Чаткаш ли?

— Хубава кола е — промълви Траш с пресилена, уморена усмивка.

— Точно така. — Спътникът му отпи от уискито. Гаврътна от колата. Изкрещя „уухаа“, колкото глас имаше.

Траш гледаше мрачно през стъклото природата наоколо, окъпана в яркото утринно слънце. Пътят бе прокаран напряко през планината и от време на време от двете страни се виждаха огромни канари. Същите, които бе сънувал предната нощ. Дали, когато се стъмнеше, щяха да се появят и червените очи?

Той потръпна.

Скоро усети, че скоростта на автомобила е намаляла под сто. После под осемдесет. Хлапето безспирно и монотонно ръсеше ужасни псувни. Колата заобикаляше спрените на пътя превозни средства. Наоколо цареше мъртвешка тишина.

— Какво, по дяволите, е това? — беснееше Хлапето. — Какво са правили? Решили са да пукнат на три хиляди метра височина? Ей, тъпанари такива, разкарайте се от пътя ми! Чувате ли ме? Разкарайте се от пътя ми, говна!

Траш се сви на седалката.

След следващия завой се оказаха пред купчина от четири коли, които напълно задръстваха платното. На пътя лежеше по лице мъж, облян в кръв, която бе засъхнала и представляваше тънък, червеникав, напукан слой. До него лежеше малка говоряща кукла. Вляво шосето бе предпазено с метални перила, високи два метра. Вдясно имаше бездънна пропаст, полускрита от гъстата мъгла.

Хлапето отпи от уискито, зави към пропастта и прошепна:

— Дръж се, Траши. Ще заобиколим.

— Няма място — промълви задавено Траш. Устата му бе пресъхнала, гърлото му се беше свило.

— Има достатъчно — прошепна Хлапето. Очите му блестяха. Потегли бавно. Гумите от дясната страна бяха излезли извън асфалта и се движеха по банкета.

— Без мен! — възкликна Траш и хвана дръжката на вратата.

— Стой си на мястото или ще бъдеш една мъртва торба с лайна.

Боклукчията извърна глава и видя пред очите си дулото на пистолета. Хлапето се закиска нервно.

Траш се отпусна на седалката. Искаше да затвори очите си, но не можеше. От неговата страна още десетина сантиметра оставаха до пропастта. Пред погледа му се разкриваше зашеметяващо стръмен склон, със синьо-сиви борове и огромни скали. Представи си гумите на колата, които сега навярно се намираха на пет сантиметра от ръба… после на четири…

— Още един сантиметър — провлачи Хлапето, опулил очи, ухилен до уши. Бледото му, кукленско лице бе покрито с пот. — Само… още… един.

Всичко свърши много бързо. Траш усети как дясната задна гума изведнъж рязко пропадна надолу. Чу как се посипа порой от малки камъчета, последвани и от по-големи. Изкрещя. Хлапето изпсува грозно, смени на първа скорост и натисна газта. От лявата им страна, където се намираше преобърнат микробус Фолксваген, се чу пронизително стържене на метал.

— ПОЛЕТИ! — изрева Хлапето. — ПОЛЕТИ КАТО ПТИЦА! ПОЛЕТИ! МАМКА МУ, ПОЛЕТИ!

Задните колела на колата се завъртяха на празни обороти. За миг им се стори, че се плъзгат надолу към пропастта. Сетне почувстваха тласък, колата се наклони рязко и изведнъж се оказаха насред пътя от другата страна на барикадата от катастрофирали коли.

— Казах ти, че ще успее! — изкрещя победоносно Хлапето. — По дяволите! Успяхме! Успяхме, Траши, мухльо, шубелия такъв!

— Успяхме — прошепна Боклукчията. Целият се тресеше от нерви. Не можеше да се контролира. После, за втори път, откакто срещна Хлапето, несъзнателно произнесе единствените думи, които можеха да спасят живота му. Ако не го беше сторил, Хлапето със сигурност щеше да го убие, това щеше да е неговият странен начин да отпразнува спасението си.

— Страхотно караш, шампионе — промълви Траш. Никога през живота си не бе наричал никого „шампионе“.

— Аааа… не чак толкова страхотно — каза снизходително Хлапето. — Има още поне двама в тая страна, които могат да се справят като мене. Чаткаш ли?

— Щом казваш, значи е така.

— Не дрънкай глупости, сладур, а слушай мене. Е, продължаваме. Чака ни още много работа днес.

Но много скоро, след петнадесет минути, се наложи отново да спрат след всичките хиляда и шестстотин километра и повече дори, които Хлапето бе изминал от Шревпорт, Луизиана, дотук.

— Не мога да повярвам! — възкликна той. — Мамка му… НЕ МОГА ДА ПОВЯРВАМ!

Отвори рязко вратата, изскочи от колата, стискайки в лявата си ръка полупразната бутилка с уиски и изрева:

— МАХАЙТЕ СЕ ОТ ПЪТЯ МИ! — После заподскача на високите си токове, сякаш танцуваше някакъв гротескен танц. Приличаше на някаква миниатюрна, разрушителна природна стихия, на земетресение в бутилка от бира. — МАХАЙТЕ СЕ ОТ ПЪТЯ МИ, СКАПАНЯЦИ, ВИЕ СТЕ МЪРТВИ, МЯСТОТО ВИ Е В ШИБАНОТО ГРОБИЩЕ, НЯМАТЕ РАБОТА НА ПЪТЯ МИ!

Хвърли бутилката с уиски. Тя се запремята из въздуха, разпръсквайки кехлибарената течност. Разби се на стотици парчета в едно старо порше. Хлапето млъкна и застана задъхан, поклащайки се напред-назад. Проблемът този път не бе така прост като преградата от четири коли. Проблемът този път бе в пълното задръстване на пътя. Платната в двете посоки бяха разделени от ивица тревна площ, широка около десет метра и колата може би щеше да успее да се прехвърли в противоположното платно, но във всяка посока имаше по шест коли, притиснати броня до броня. Аварийните платна бяха също задръстени. Някои шофьори се бяха опитали да се движат по тревната ивица, макар че беше неравна, на големи бабуни и от пръстта стърчаха камъни, като зъбите на дракон. Може би някои коли с двойно предаване бяха успели да се промъкнат, но пред очите на Траш се простираше огромно автомобилно гробище с натрошени, смачкани и повредени коли, детройтско производство. Сякаш шофьорите са били обхванати от някаква масова лудост и всички решили да участват в това апокалиптично разрушително дерби, в това автомобилно състезание на лунатици тук, по магистрала № 1–70.

„Високо в Скалистите планини в Колорадо видях да валят шевролети от небето“ — помисли си Траш. За малко да се разсмее затова бързо прикри уста с ръка. Ако Хлапето го забележеше, че се усмихва, сигурно щеше да му отнеме всякаква възможност да се усмихва и занапред.

Хлапето се върна при колата с маршова стъпка. Старателно пригладената му коса блестеше на слънцето. Имаше вид на митологично влечуго — джудже. Очите му щяха направо да изскочат от орбитите от гняв.

— Не оставям колата. Чу ли ме? По никой начин. Няма да я оставя. Ти тръгвай, Траши. Иди да видиш къде свършва това скапано задръстване. Може да има някой камион на пътя, не знам. Знам само, че не можем да се върнем назад. Бордюрът се изрони. Ще паднем в пропастта. Но ако се окаже, че причината е някой камион, хич не ми пука. Ще ги прескоча тия скапаняци един по един, ще ги избутам в пропастта. Мога да го направя, повярвай ми. Тръгвай, копеле.

Траш не му възрази. Тръгна полека по пътя, като заобикаляше спрелите коли. Беше готов да се наведе и да хукне да бяга в случай, че Хлапето започне да стреля по него. Но му се размина. Когато Боклукчията реши, че вече е в безопасност (тоест извън обсега на пистолетен изстрел), се покачи върху един камион и погледна назад. Хлапето, миниатюрен уличен пънкар от ада, наистина приличаше на кукла от това разстояние — стоеше прав, подпрян на колата и надигаше бутилката. Траш искаше да му махне за сбогом, но размисли и се отказа.

Боклукчията тръгна на път в около десет и половина сутринта. Напредваше бавно. Често му се налагаше да се катери по багажниците и покривите на коли и камиони, спрели плътно един до друг, и когато стигна до първата табела с надпис: „ТУНЕЛЪТ Е ЗАТВОРЕН“, вече беше три следобед. Беше извървял двадесетина километра. Не беше много, особено за човек, прекосил половината страна на велосипед, но като се имаха предвид препятствията, които трябваше да преодолява, счете това разстояние за значително Можеше досега да се е върнал при Хлапето, за да му съобщи, че е невъзможно да продължат с колата… ако изобщо бе имал намерение да се върне при него. Естествено, че не възнамеряваше да го стори. Не бе чел много исторически книги (след електрошоковата терапия четенето взе да го затруднява) и заради това не знаеше, че в минали времена крале и императори убивали куриерите, които им носели лоши вести.. Ала дори това, което знаеше за Хлапето, му бе достатъчно, за да не иска никога повече да го види.

Стоеше и тъпо гледаше черните букви върху оранжев фон във формата на ромб. Знакът бе съборен и затиснат от гумата на едно „Юго“, което имаше вид на най-старото на земята. „ТУНЕЛЪТ Е ЗАТВОРЕН.“ Какъв тунел? Траш се вторачи, засенчвайки очи с ръка, и му се стори, че вижда нещо в далечината. Измина още около триста метра, катерейки се по превозните средства там, където нямаше друг начин да мине, и се озова пред огромна камара катастрофирали коли и трупове. Някои от колите и камионите бяха изгорели. Голяма част от тях бяха военни. Повечето трупове бяха в униформа. Отвъд бойното поле — Траш беше уверен, че тук бе имало сражение — продължаваха безкрайните върволици от коли, които се губеха в два отвора, пробити в грамадна скала, на която висеше огромен надпис: „ТУНЕЛ «АЙЗЕНХАУЕР».“

Той тръгна напред с разтуптяно сърце. Не знаеше какво да прави. Двете дупки в скалата го плашеха и колкото повече се приближаваше до тях, толкова повече страхът му се превръщаше в истински ужас. Би проявил разбиране към чувствата, които Лари Ъндърууд бе изпитал, прекосявайки тунела „Линкълн“. В този момент те бяха две сродни души, които, макар да не се познаваха, бяха преживели един и същ сковаващ страх.

Основната разлика беше в това, че ако тясната метална пътека за пешеходци в тунела „Линкълн“ се намираше високо над платното, то тука бе на равнището на пътя, така че някои коли дори се бяха опитали да заобиколят по нея и така си бяха останали — с две гуми на шосето и две — върху пътеката. Тунелът беше дълъг четири километра. Единственият начин да се мине през него беше да се пълзи от кола на кола в непрогледен мрак. Щеше да му отнеме часове.

Траш почувства как тялото му олеква.

Стоя дълго, вперил очи в тунела. Преди месец Лари Ъндърууд бе влязъл в своя тунел, въпреки страха си. След дълъг размисъл Траш се обърна и тръгна обратно към Хлапето, прегърбен, с треперещи устни. Не само липсата на удобно място за минаване го накара да се откаже (той бе живял в Индиана и нямаше никаква представа колко е дълъг тунелът „Айзенхауер“). Лари Ъндърууд бе воден от егоизма си, от необходимостта да оцелее. Ню Йорк бе остров, логиката му подсказваше, че трябва да се махне от него. През тунела беше най-прекият път. Затова щеше да го прекоси колкото се може по-бързо, все едно, че пие особено неприятно на вкус лекарство — стиска носа си и преглъща бързо. А Трашкан бе смазан човек, винаги готов да се примири. Беше свикнал да понася ударите на съдбата и на собствената си необяснима природа… и ги приемаше със сведена глава. А и срещата му с Хлапето беше имала катастрофални последици върху психиката му — бе го лишила от мъжественост и му бе промила мозъка. Бяха се возили с такава скорост, която можеше да предизвика мозъчно увреждане. Бе заплашен със смърт, ако не изпие цяла бира на един дъх и без да я повърне след това. Бяха извършили с него содомия, навирайки в ануса му дуло на пистолет. За малко не бе полетял в бездънна пропаст. Нима след всичко преживяно можеше да събере достатъчно смелост да пропълзи през някаква дупка, пробита в основата на планината, където щеше да се сблъска с кой знае какви ужасии в тъмното? Не беше в състояние. Друг навярно би успял, но не и Траш. Освен това имаше и известна логика в решението му да се върне. Действително това беше логиката на един пребит, смазан и почти побъркан човек, но не бе лишена от основание, макар и перверзно. Той не се намираше на остров. Дори ако му се наложеше през остатъка на деня, а и през целия утрешен ден да търси обиколен път през планината, вместо през тунела, беше готов да го направи. Вярно е, че трябваше да се върне при Хлапето, но допускаше, че онзи може да е променил решението си и да е тръгнал нанякъде въпреки твърденията си, че няма да го стори. А може би беше мъртвопиян? Възможно бе дори да е мъртъв (макар Траш искрено да се съмняваше, че ще има такъв късмет). В най-лошия случай, ако Хлапето беше още там и го чакаше да се върне, той щеше да се скрие, докато се стъмнеше и тогава щеше да се прокрадне край него тихо

(като невестулка)

и да се шмугне като горско животинче в храсталака. После щеше да продължи на изток, докато намери онова, което търсеше.

Върна се при камиона, от чийто покрив бе видял за последен път Хлапето и неговата митична спортна кола, доста по-бързо, отколкото преди. Този път не се покатери, защото силуетът му щеше да се очертае ясно на фона на притъмнялото небе, а вместо това колкото се може по-тихо запълзя между колите. Хлапето може би стоеше нащрек, в очакване. С човек като него просто не знаеш какво да очакваш и не можеш да си позволиш да рискуваш. Съжали, че не е взел със себе си пушка от войниците, въпреки че никога през живота си не бе стрелял. Продължи да пълзи. Камъчетата се забиваха болезнено в деформираната му ръка. Беше осем часът и слънцето се беше скрило зад планината.

Траш спря зад багажника на поршето, в което се бе разбила бутилката с уиски и предпазливо се надигна. Да, ето там беше колата на Хлапето, с крещящата златна боя, с изпъкналото предно стъкло, с перката на акула, която се очертаваше ярко на вечерното небе с цвят на синка. Хлапето седеше отпуснато на седалката зад кормилото, със затворени очи и отворена уста. Сърцето на Траш затуптя, предусещайки победата.

„Мъртвопиян!“ — отмерваше като припев сърцето му сричките на думата. — „Мъртвопиян! Мъртвопиян!“ — Траш си помисли, че може да е на четиридесет километра оттук, когато Хлапето се събуди от пиянския си сън.

Все пак трябваше да внимава. Пробягваше от кола до кола като водно конче по застинала езерна повърхност Спортният автомобил остана вляво от него. Той прекосяваше все по-широките пролуки между превозните средства. Колата на Хлапето бе някъде по диагонал на него; после — точно зад него; после му оставаше само да се отдалечи от оня откачен…

— Хей, кретен, я стой.

Траш се вцепени на място. Подмокри гащите и паниката превърна съзнанието му в подплашен черен кос, лудешки размахващ крила.

Полека извърна глава, жилите на врата му изпукаха, сякаш бяха панти на вратата на изоставена къща. Пред него стоеше Хлапето във великолепна риза на зелени и златни ивици и изтъркани панталони от рипсено кадифе. В двете си ръце държеше по един 45-калибров пистолет, а на лицето му бяха изписани омраза и ярост.

— Само ппппп-проверявах… — чу Траш собствения си глас. — За да съм сигурен, че пппъпъ-пътят е чист.

— Точно така, като лазеше на четири крака, идиот такъв. Сега ще ти очистя шибания път. Ставай.

Боклукчията някак успя да се изправи на крака, като се хвана за дръжката на една кола. Дулата на пистолетите, които Хлапето бе насочил срещу него, му се струваха големи колкото гърлото на тунела „Айзенхауер“. Смъртта беше насреща му. Разбираше това добре. Нямаше думи, с които да умилостиви убиеца си този път.

Отправи безгласна молитва към тайнствения човек: „Моля те… да бъде волята ти… ще отдам живота си за теб?“

— Какво има нататък? — попита Хлапето. — Катастрофа ли?

— Тунел. Страхотно задръстен. Затова се върнах, за да ти кажа. Моля те…

— Тунел — изпъшка Хлапето. — Исусе, шибан Христе! Да не ме лъжеш, педераст такъв? — смръщи се пак той.

— Не! — Кълна се, че не те лъжа! На табелата пишеше тунел „Ейсенхувър“. Мисля, че така пишеше, макар че имам проблеми с дългите думи. Аз…

— Затваряй си плювалника. На какво разстояние се намира?

— Петнадесет километра. Може би дори повече.

Хлапето замълча за миг и впери поглед на запад. После се вторачи с блестящи очи в Траш.

— Искаш да кажеш, че задръстването продължава цели петнадесет километра? Лайнян лъжец! — Той направи движение, сякаш щеше да натисне спусъците и на двата пистолета. Боклукчията се развика като жена и закри очите си с длани.

— Не те лъжа! Не те лъжа! Кълна се! Кълна се!

Хлапето го изгледа втренчено, след миг свали двата пистолета и заяви усмихнато:

— Ще те убия, Траши. Ще ти отнема шибания живот. Но преди това ще се върнем до онази купчина коли, която заобиколихме тази сутрин. Ти ще бутнеш микробуса в пропастта, а аз ще се върна и ще намеря друг път, по който да мина. Не си оставям колата — добави той раздразнен. — По никой начин.

— Моля те, не ме убивай — прошепна Траш. — Моля те.

— Ако успееш да махнеш онзи микробус от пътя за по-малко от петнадесет минути, ще си помисля по въпроса. Чаткаш ли?

— Да — отвърна Траш. Само че той беше надникнал в дълбините на тези неестествено искрящи очи и онова, което видя там, го накара да изгуби всякаква надежда.

Тръгнаха обратно по пътя. Боклукчията вървеше пред Хлапето. Краката едва го държаха. Хлапето ситнеше след него, коженото му яке шумолеше. По кукленските му устни играеше едва забележима, но някак сладка усмивка.

Когато стигнаха до първото задръстване, вече беше почти тъмно. Фолксвагенът микробус лежеше на едната си страна.

Вътре имаше три-четири трупа, представляващи маса от преплетени крайници и, слава Богу, че беше твърде тъмна за да се видят добре. Хлапето заобиколи микробуса и застана на банкета, оглеждайки мястото, откъдето бяха минали преди около десет часа. Още си личаха следите от левите му гуми, ала тези от десните липсваха, тъй като част от банкета бе паднала в пропастта.

— Невъзможно — отсече Хлапето. — Няма да стане, ако не направим някои размествания. Ти мълчи и слушай мен.

За един кратък миг на Траш му се прииска да го блъсне в бездната. Ала точно тогава Хлапето се обърна към него и насочи пистолетите си небрежно към корема му.

— Ей, Траши, признай си, че май кроеше лоши планове. Не се опитвай да отричаш. Чета те като отворена книга.

Боклукчията енергично поклати глава.

— Гледай да не допуснеш някоя грешка по отношение на мене, Траши. Това е едничкото нещо, което не бива да правиш. Сега почвай да буташ микробуса. Имаш петнадесет минути.

Почти в средата на шосето бе спрял остин. Хлапето отвори вратата, небрежно изхвърли навън подутия труп на млада жена (ръката й се откъсна, но той разсеяно я хвърли встрани, сякаш бе пилешка кълка, която току-що бе оглозгал) и седна на мястото на мъртвата, като краката му останаха да висят навън. Размаха доброжелателно пистолетите си към свития и треперещ Траш.

— Времето тече, приятелче. Я, ама ти си се подмокрил, Траши. Захващай се за работа, остават ти само дванадесет минути, хайде, идиот такъв, почвай…

Траш сложи ръце на микробуса. Напрегна мускулите си и го тласна. Микробусът се поотмести вероятно на не повече от два сантиметра. В сърцето му надеждата — този неизкореним плевел на човешката душа — бе започнала отново да цъфти. Хлапето беше импулсивен, лишен от рационална мисъл, направо луд за връзване, както биха се изразили Карли Йетс и приятелчетата му от билярдната зала. Може би, ако успееше да бутне микробуса в пропастта и отвореше път за скъпоценната кола на Хлапето, лудият щеше да го остави жив.

Може би.

Сведе глава, хвана здраво бронята на фолксвагена и го тласна с все сила. Болка скова ръката му, наскоро пострадала при изгарянето и той знаеше, че едва заздравялата рана щеше лесно да се отвори. Тогава болката щеше да бъде непоносима.

Микробусът помръдна още малко. Потта се стичаше от челото му на мазни капки като топло машинно масло и караше очите му да смъдят.

Хлапето си тананикаше някаква песен. Мелодията се прекъсна рязко, като счупена съчка. Траш се озърна тревожно. Хлапето бе излязъл от колата и се взираше в платната за насрещно движение. Отвъд тях се издигаше склон, обрасъл в ниски храсти, който скриваше небето от погледите им.

— Какво беше това? — прошепна Хлапето.

— Нищо не съм…

В този миг обаче чу нещо. Шум от падащи камъчета от другата страна на пътя. Изведнъж си припомни съня си в най-пълни подробности и усети как кръвта му се смразява и устата му пресъхва.

— Кой е там? — изкрещя Хлапето. — По-добре отговори! Казвай или ще стрелям!

И му отговориха. В нощта се надигна вой като дрезгава сирена, като ту се засилваше, ту затихваше в гърлено ръмжене.

— Пресвети Боже! — възкликна Хлапето с изтъняло гласче. По склона от отсрещната страна на пътя слизаха вълци.

Някои от тях дори вече пресичаха разделителната ивица между платната. Бяха огромни сиви животни, с червени очи, от зейналите им муцуни течаха лиги. Бяха над двадесет. Траш отново се напика от ужас.

Хлапето заобиколи багажника на колата, насочи пистолетите си към вълците и започна да стреля. Ехото от изстрелите, напомнящо картечен откос, се повтаряше безкрайно сред планинските чукари. Траш извика и запуши ушите си с пръсти. Миризмата на барут го задуши.

Вълците бавно продължаваха да се приближават. Очите им… Боклукчията не можеше да отмести поглед от очите им.

Не бяха като очите на обикновените вълци, в това беше абсолютно убеден. „Това са очите на техния господар“ — помисли си той. Техният господар беше и негов господар. Изведнъж си спомни за молитвата си и страхът му се стопи. Свали ръце от ушите си. Не усети дори, че гащите му са мокри. Усмихна се.

Хлапето беше изпразнил пистолетите си. Беше успял да убие само три вълка. Пъхна револверите обратно в кобурите, без дори да се опита да ги зареди, и се обърна на запад. Измина десет крачки и спря. Още вълци идваха оттам, като се провираха между колите като разкъсани ленти мъгла. Един вдигна муцуната си към небето и зави. Към него се присъедини втори, трети, цял хор. После отново тръгнаха.

Хлапето започна да отстъпва. Опитваше се да зареди един от пистолетите си, но изтръпналите му от страх пръсти изпуснаха патроните на земята. Изведнъж се отказа. Пистолетът падна от ръката му и издрънча на пътя. Вълците се втурнаха към него, сякаш това бе сигналът, който бяха очаквали.

С пронизителен вик на ужас Хлапето се обърна и се завтече към колата. Докато тичаше и вторият му пистолет се измъкна от кобура и падна на пътя. С приглушено ръмжене вълкът, който бе най-близо до него, скочи точно в мига, когато Хлапето затръшна вратата на остина и се спаси на косъм. Вълкът се блъсна във вратата, заръмжа, облещвайки зловещо кървавите си очи. И другите се присъединиха към него. След малко образуваха плътен кордон около колата. Отвътре надничаше личицето на Хлапето подобно на бяла месечника.

Един от вълците тръгна към Траш, с ниско сведена глава, с очи, светещи като фарове в бурна нощ.

„Ще ти дам живота си…“

Без да бърза, без да изпитва и капчица страх, Траш се запъти към животното. Протегна към него изгорената си ръка и вълкът го лизна. След малко седна в краката му, подвивайки косматата си опашка.

Хлапето го гледаше ококорено със зяпнала уста.

Траш му се усмихна и му показа среден пръст.

Показа му два средни пръста.

После изрева:

— Майната ти! Свършено е с теб! Чуваш ли ме! ЧАТКАШ ЛИ? СВЪРШЕНО Е! ТИ МЪЛЧИ И СЛУШАЙ МЕНЕ!

Вълкът леко дръпна Траш за здравата ръка. Боклукчията го погледна. Вълкът се беше изправил на крака и го дърпаше на запад.

— Добре — промълви Траш. — Добре.

Закрачи бавно. Вълкът го следваше, сякаш бе добре обучено куче. Докато вървяха, изпод колите излязоха още пет вълка и се присъединиха към тях. Един вървеше пред Траш, друг зад него и по двама от двете му страни, сякаш ескортираха важна особа.

Спря само веднъж и погледна назад. Никога нямаше да забрави онази гледка. Глутницата вълци, които седяха в кръг и търпеливо чакаха. Бледото, валчесто лице на Хлапето чиято уста се движеше безспирно. Стори му се, че вълците се хилеха подигравателно на Хлапето, изплезили дълги езици. Сякаш го питаха колко още време му трябва, за да затрие тайнствения човек от лицето на земята. Точно колко време?

Трашкан се запита колко ли време ще останат вълците край колата, обкръжавайки я с кордон от остри зъби. Отговорът естествено беше „колкото е необходимо“. Два-три дни, може би четири. Хлапето можеше само да седи вътре и да ги наблюдава. Без храна (освен ако момичето, което бе изхвърлил по-рано, не бе пътувало с още някого) , без вода, а в следобедите температурата в малката напечена кола щеше сигурно да се вдигне до петдесет градуса. Галените кучета на тайнствения човек щяха да чакат, докато Хлапето умреше от глад или докато не издържеше повече и отвореше вратата в отчаян опит да избяга. Боклукчията се закиска в тъмнината. Хлапето не беше едър. Нямаше да има повече от една хапка за всеки от вълците, а и една хапка дори беше достатъчна, за да ги отрови.

— Прав ли съм? — изкрещя той и се разсмя, вдигайки поглед към ярките звезди. — Ти мълчи, не ми ги разправяй, чаткаш ли! Слушай МЕНЕ!

Призрачният ескорт от сиви вълци мълчаливо вървеше редом с него, без да обръща внимание на виковете му. Когато стигнаха до спортната кола на Хлапето, вълкът, който го следваше по петите, се приближи, подуши една от гумите, после с подигравателна усмивка вдигна крак и се изпика върху нея.

Траш се разсмя. Смя се, докато сълзи потекоха от очите му по напуканите му и брадясали бузи. Лудостта му, подобно на гозба в тиган, сега се нуждаеше единствено от жарките слънчеви лъчи, за да получи съвършения си пикантен вкус.

Продължиха да крачат — Траш и ескортът му. Там, където колите бяха най-нагъсто, вълците се провираха под тях, влачейки коремите си по шосето или се покатерваха безшумно по капаците и покривите им — изцапани с кръв тихи спътници с червени очи и остри, бляскави зъби. Когато по някое време след полунощ се добраха до тунела, Траш изобщо не се поколеба, а продължи да си проправя път към тъмната му, зейнала паст, която водеше на запад. Нима можеше да се страхува сега? Как би могъл да се страхува, щом имаше такива спътници-пазачи?

Преминаването на тунела им отне доста време. Той бе загубил всякаква представа за времето. Движеше се слепешком с протегнати ръце от една кола към следващата. В един момент ръката му попадна на нещо мокро, от което се разнесе воня. Дори и това не успя да го стресне. От време на време виждаше червените очи пред себе си — те го водеха. Изведнъж усети по-свеж полъх и се забърза, но изгуби равновесие и падна от капака на една кола. Удари си лошо главата в бронята на съседния автомобил. Скоро след това вдигна поглед и отново видя над себе си звездите, които вече избледняваха, прогонени от настъпващото утро. Беше излязъл от тунела.

Придружителите му ги нямаше. Траш падна на колене, за да изрази своята благодарност чрез дълга, несвързана и объркана молитва. Беше видял едно дело на тайнствения човек, и то бе показателно.

Въпреки всичко, което бе преживял от сутринта на предния ден, когато се събуди в мотелската стая и видя Хлапето пред огледалото да оправя косата си, Траш се чувстваше твърде екзалтиран, за да заспи. Вместо това продължи да върви, отдалечавайки се все повече от тунела. Тук задръстването също беше сериозно, но след около четири километра колите са поразредиха и можеше да се върви без особени затруднения. Разделителната ивица и платната за насрещно движение бяха претъпкани от върволици коли, които бяха чакали, за да минат през тунела, и се точеха ли, точеха.

Към обяд излезе от прохода Вейл и мина през град Вейл покрай жилищни блокове и къщи. Вече го налягаше непреодолима умора. Счупи някакъв прозорец, отключи една врата, намери легло. Това бе единственото, което си спомняше, когато се събуди рано на следващата сутрин.

Най-хубавото на фанатичната религиозна вяра е, че благодарение на нея може да се намери обяснение за всичко. Щом Бог или Сатаната се приемат за първоизточник на всичко, което се случва в света на смъртните, вече не може да има нищо случайно… както не може да има и промяна. Щом като се овладеят магически изрази от рода на „неведоми са пътищата Господни“, логиката става излишна. Сляпата вяра е безпогрешен начин човек да се справи с капризите на съдбата, защото тя напълно отрича случайността. За религиозния фанатик всичко е подчинено на някаква цел.

Може би именно по този причина Трашкан разговаря с някаква врана почти двадесет минути на пътя западно от Вейл напълно убеден, че тя е пратеник на загадъчния човек… или че е самият той. Птицата го гледаше безмълвно от телефонния кабел високо над земята и не отлетя, докато не й стана досадно или изпита глад… или докато Траш не приключи със своите благодарствени излияния и безкрайни обещания за вярна служба.

Боклукчията се снабди с велосипед й към 25 юли вече бе пресякъл западната част на Юта по шосе № 4, което свързваше 1–89 от изток с голямата магистрала 1–15 на югозапад, която се простира от Солт Лейк Сити чак до Сан Бернадино, Калифорния. Когато предното колело се отдели от велосипеда и пое самичко през пустинята, Траш излетя през кормилото и удари главата си. Този удар можеше да му пукне черепа, тъй като караше с шейсет километра в час и не носеше каска. Въпреки това успя да стане на крака само след пет минути. Макар кръвта да се стичаше по лицето му от драскотините, той успя да изиграе своя смешен малък танц, гримасничейки и пеейки:

— Си-а-бо-ла! Ще си дам живота за теб! Си-а-бо-ла трам-та-рам-та-рам-та-та!

Няма нищо по-утешително за унизените духом или пострадалите телесно от една хубава силна доза от „Да бъде волята ти“.

На 7 август Лойд Хенрайд влезе в стаята, в която бе настанен предния ден обезводненият и бълнуващ Боклукчия. Стаята на тридесетия етаж на грандхотела бе хубава. Леглото беше кръгло и с копринени чаршафи, а точно над него на тавана имаше кръгло огледало с точните размери на леглото.

Траш вдигна .поглед.

— Как се чувстваш? — попита Лойд.

— Добре съм. По-добре.

— Малко храна, вода и почивка. Това е всичко, от което се нуждаеш. Донесох ти чисти дрехи. Не знам дали съм ти улучил номера.

— Струва ми се, че ще ми станат — отвърна Траш, който и без това никога не можеше да си спомни кой номер дрехи носи, сетне взе дънките и дочената риза.

— Когато се облечеш, ела долу за закуска — каза Лойд. Говореше му с особено почтителен тон. — Предпочитаме да се храним в ресторанта за деликатеси.

— О’кей. Ще дойда.

В ресторанта бе шумно. Траш спря на прага, внезапно обзет от паника. Щом влезе, ще вдигнат погледи към него. Щом го видят, ще започнат да му се подиграват. Първо някой ще се закиска в дъното на ресторанта, после постепенно и другите ще се присъединят към него, смеейки се гръмогласно и сочейки го с пръст.

„Хей, бързо си скрийте кибрита, щото идва Боклукчията!“

„Хей, Траш! Какво каза старата дама, когато й изгори чека за пенсията?“

„Напикаваш ли се честичко в леглото, Боклук?“

Пот обля тялото му. Почувства се нечистоплътен, въпреки, че беше взел душ, след като Лойд излезе от стаята му. Спомни си лицето си, отразено в огледалото на банята — бе покрито със зарастващи рани; тялото му — мършаво, очите му — малки и хлътнали дълбоко в кухините си. Да, щяха да му се присмеят. Вслуша се в гласовете им, в потракването на вилици, лъжици, чаши и си помисли, че може би ще е най-добре просто да изчезне.

В този момент си спомни как вълкът бе хванал ръката му — толкова нежно — и как го бе отвел далеч от металната гробница на Хлапето. Изправи гърба, вдигна глава и влезе. Няколко души му хвърлиха бегъл поглед, после продължиха да разговарят и да се хранят. Лойд, който седеше на голяма маса в средата, му махна да се приближи. Траш си проправи път между масите. Заедно с Лойд седяха още трима души, пред които имаше чинии, пълни с шунка с пържени яйца.

— Сервирай си сам — подкани го новият му приятел. Траш си взе табла и си сипа от храната. Зад тезгяха някакъв мъж, облечен като готвач в доста омърляни дрехи, не сваляше очи от него.

— Вие ли сте господин Хорган? — попита срамежливо Боклукчията.

Човекът се усмихна, разкривайки дупки от липсващи зъби.

— Да, обаче така до никъде няма да я докараме, ако ми викаш „господин“, момче. Викай ми Уитни. По-добре ли си? Когато пристигна, изглеждаше така, сякаш целият Божи гняв се е изсипал върху тебе.

— Да, чувствам се много по-добре.

— Сипи си от яйцата. Колкото искаш. По-малко обаче яж от пърженото месо. На твое място не бих го докоснал. Доста е жилаво. Радвам се, че си при нас, момче.

— Благодаря.

Траш се върна при масата на Лойд.

— Траш, това е Кен Димот. Плешивият е Хектор Дроган. А това хлапе тук, което се опитва да си отгледа на лицето буйната растителност, дето никне в изобилие по задника му, се нарича Ейс Хай.

И тримата му кимнаха.

— А той е новото ни попълнение. Казва се Траш — представи го Лойд.

Всички се ръкуваха с него. Траш започна да яде от яйцата. Погледна младия мъж с рехавата брадица и му каза с тих, почтителен глас:

— Бихте ли ми подали солта, господин Хай. Настъпи миг на изненада, в който всички се спогледаха, след това избухнаха в смях. Боклукчията усети как паниката се надига в гърдите му, когато осъзна, че се смеят, но после разбра, че не му се подиграват. Никой тук нямаше да го попита защо не е запалил училището вместо църквата. Никой тук нямаше да му се подиграе за това, че е изгорил чека на старата Семпъл. И той можеше да се усмихне, ако искаше. Така и направи.

— Господин Хай — хилеше се Хектор Дроган. — О, Ейс, ама че майтап! Господин Хай. Много е гот. Гоооосподин Хаааай! Майко, направо ме убива.

Ейс Хай подаде на Траш солта.

— Просто Ейс, приятелю. Ако ми викаш така, ще се отзова веднага, а на господин Хай не кънтя. Разбра ли?

— О’кей. Така да бъде.

— О, господин Хааай! — продължаваше Хек Дроган, опитвайки се да имитира смирения тон на Траш. После отново избухна в смях. — Ейс, това няма да можеш да го преживееш, кълна се, няма да можеш.

— Може и да си прав, но може и да доживея деня, когато само така ще ме наричат — отвърна той и стана, за да си вземе още яйца. Сложи за миг ръка на рамото на Траш, когато мина покрай него. Ръката му беше топла и твърда. Беше ръка на приятел, не на човек, който ще те удари и ще ти причини болка.

Трашкан продължи да се храни, изпълнен с топли чувства. Усещането за доброта му бе толкова чуждо, като да беше някаква болест. Докато се хранеше, се опита да го изолира и го анализира. Вдигна очи, огледа лицата на хората наоколо му и внезапно осъзна какво изпитва. Щастие.

Помисли си: „Сред какви симпатяги съм попаднал.“ Веднага след това дойде и следващата му мисъл: „Аз съм си у дома.“

Този ден го оставиха да се наспи, ала на следващия го откараха с автобус заедно с още много хора на язовирната стена „Боулдър“. През целия ден увиваха медни жици около шпинделите на изгорели електромотори. Беше седнал на една пейка с изглед към езерото Мийд. Никой не го надзираваше. Боклукчията реши, че няма надзиратели, защото всички обичат работата си, както я обичаше той.

На следващия ден обаче разбра, че се е лъгал.

Беше десет и петнадесет сутринта. Траш седеше на своята пейка и се занимаваше с медните жици. Докато пръстите му работеха, съзнанието му бе заето с друго. Съчиняваше химн в чест на тайнствения човек. Реши, че ще е добре да вземе някоя голяма книга (книга!) и да започне да записва в нея мислите си за него. Може би хората щяха да пожелаят да прочетат именно такава книга някой ден. Особено тези, които споделяха чувствата му към загадъчния му благодетел.

Кен Димот се приближи до него. Загорялото му лице беше бледо, изглеждаше уплашен.

— Ела. Работата приключи. Връщаме се във Вегас. Всички. Автобусите ни чакат отвън.

— А? Защо? — примигна въпросително Траш.

— Не знам. Негова заповед. Лойд ми я предаде. Размърдай се, Траши. Най-добре е да не се задават въпроси, когато става въпрос за нещо такова.

Боклукчията не попита нищо повече. Отвън на Хувър Драйв стояха три училищни автобуса със запалени мотори, Мъже и жени се качваха в тях, като почти не разговаряха помежду си. Пътуването им обратно до Вегас беше пълна противоположност на обичайното весело настроение на двадесетината жени и тридесетте мъже, когато отиваха или се връщаха от работа. Всички се бяха затворили в себе си.

Когато наближиха града, Траш чу един от мъжете, който седеше на отсрещната страна, да казва тихо на човека до себе си:

— Хек е. Хек Дроган. По дяволите, как успява онзи таласъм да разбере какво става?

— Млъкни — скастри го другият и хвърли подозрителен поглед към Траш.

Боклукчията отмести поглед и се втренчи през прозореца към пустинята. Беше ужасно разтревожен.

— О, Исусе — въздъхна една жена, когато заслизаха от автобуса. Това беше единственият коментар по повод на случилото се.

Траш се огледа, недоумявайки какво става. Всички бяха тук, всички жители на Сибола. Всички бяха призовани да дойдат, с изключение на неколцина разузнавачи, чието точно местонахождение не беше известно. В полукръг около фонтана стояха повече от четиристотин души. Някои от по-задните редици си бяха донесли столове от хотела, за да се качат на тях и да виждат по-добре. Отначало Траш си помисли, че гледат фонтана, ала когато се приближи и протегна врат, видя, че нещо лежи на поляната.

Някой го хвана за рамото. Беше Лойд. Изглеждаше блед и напрегнат.

— Точно теб търсех. Той иска да те види по-късно. Но първо трябва да свършим с това. Господи, как ги мразя тези работи! Ела. Имам нужда от помощ и ти си от избраните.

Главата на Траш се замая. Той искал да го види! Той! Ала преди това трябва да свършат тая работа… каквато и да беше тя.

— Какво, Лойд? Какво трябва да се направи?

Лойд не му отговори. Като го държеше здраво за ръката, той го отведе до фонтана. Тълпата отстъпи, за да им направи място. Тясната пътека през хората беше като изолиран остров на студена ненавист и страх. Пред тълпата стоеше Уитни Хорган. Пушеше цигара. С единия си крак, обут в кожена мокасина беше стъпил върху предмета, който Траш не бе могъл да различи отдалеч. Беше дървен кръст. Вертикалната греда беше дълга около три метра и петдесет. Приличаше на малко „т“.

— Всички ли са тук? — попита Лойд.

— Да — отвърна Уитни. — Така смятам. Уинки ги провери по списъка. Девет са извън щата. Флаг каза да ги оставим. Как се чувстваш, Лойд?

— Добре съм. Е… не съвсем, но ще се оправя.

— Какво знае нашият човек? — попита Уитни и кимна към Траш.

— Нищо не знам — каза Боклукчията по-объркан от всякога. Надеждата, страхопочитанието и страхът се бореха в душата му. — Какво става? Някой спомена, че било свързано с Хек…

— Да, Хек — отвърна Лойд. — Той се е дупчил. Шибан наркоман, мамка му, как го мразя тоя проклет наркоман. Върви, Уитни. Кажи им да го изведат.

Уитни се отдалечи, като прескочи правоъгълна дупка в земята. Тя бе укрепена с цимент. По размер изглеждаше точно подходяща, за да се пъхне в нея долният край на кръста. Когато Уитни Хорган се затича нагоре по стъпалата между златните пирамиди, Траш усети как устата му пресъхва. Обърна се първо към смълчаната тълпа, извила се като полумесец под синьото небе, после към Лойд, който стоеше блед и безмълвен, втренчил поглед в кръста, човъркайки една пъпка на брадата си.

— Вие… ние… ще го заковем на кръста? — успя най-сетне да попита той. — За това ли става въпрос?

Лойд изведнъж бръкна в джоба на избелялата си риза.

— Знаеш ли, имам нещо за теб. Той ми нареди да ти го предам. Не мога да те накарам да го приемеш, но добре поне, че се сетих да ти го предложа. Искаш ли го?

Извади златен синджир, на който висеше черен кехлибар. В средата имаше червено петънце, досущ като на камъка на Лойд. Той го размаха пред очите му като хипнотизатор.

Боклукчията прочете истината в очите му. Осъзна, че не ще може никога да плаче и да хленчи, не и пред него, пред никого, но най-вече не пред него и да твърди, че не е разбрал какво му се предлага. „Вземеш ли това, ставаш част от всичко — му казваха очите на Лойд. — И знаеш ли какво означава «всичко»? Ами Хек Дроган, разбира се. Хек и дупката в земята, достатъчно голяма, за да поставят в нея кръста, на който ще бъде разпънат.“

Траш бавно протегна ръка към камъка. Поколеба се тъкмо преди пръстите му да докоснат златния синджир.

„Това е последната ми възможност. Последната възможност да си остана Доналд Мъруин Елбърт.“

Ала друг един глас, по-властен му прошепна (нежно, като студена ръка, положена на трескаво чело), че времето когато е можел да избира, отдавна е отминало. Ако сега решеше да си остане Доналд Мъруин Елбърт, щеше да умре. По собствено желание бе тръгнал да търси тайнствения човек (ако изобщо може да се твърди, че хората като Трашкан имат воля). Бе приел извършените от загадъчния човек услуги. Той му бе спасил живота, когато Хлапето щеше да го убие (че Той му бе пратил нарочно Хлапето, за да може да му послужи именно за тази цел — това изобщо не му бе дошло наум). Това означаваше, че дължи живота си на тайнствения повелител, когото някои тук наричаха Скитника… и трябва да си върне дълга, да му се отплати. С живота си! Не бе ли му го предлагал толкова много пъти?

„Ами душата си… предложи ли му и душата си?“

„Хванеш ли се на хорото, ще играеш“ — помисли си Траш и нежно обхвана с длан синджира и кехлибара. Камъкът беше гладък и студен. Задържа го в дланта си за миг просто за да провери дали може да го затопли. Не мислеше, че ще успее, и се оказа прав. Затова го окачи на шията си; камъкът увисна като парченце лед на гърдите му.

Ала нямаше нищо против усещането за студ.

Защото то сякаш гасеше пожара, който гореше в главата му.

— Просто си кажи, че не го познаваш. За Хек говоря. Така правя винаги. По-лесно е. По…

Две от вратите на хотела се разтвориха с трясък. До тях долетяха неистови, ужасени писъци. Тълпата въздъхна. Девет души слязоха по стълбите. Хектор Дроган беше в средата. Бореше се като тигър, попаднал в клопка. Лицето му бе смъртнобледо, с изключение на две трескави червени петна на скулите му. Пот се лееше като из ведро от тялото му. Беше гол като новородено бебе. Петима го държаха. Един от тях беше Ейс Хай, комуто Хек се бе подигравал за странното му име.

— Ейс! — бръщолевеше Хек. — Хей, Ейс, човече, помогни малко, к’во ще кажеш? Кажи им да престанат, аз ще се поправя, ще се променя, кълна се в Бога. Какво ще кажеш, а? Помогни ми малко! Моля те, Ейс!

Ейс Хай не отвърна нищо, само хвана още по-здраво ръката му. Не можеше да има по-красноречив отговор от този. Хектор Дроган отново закрещя. Повлякоха го без капка милост към фонтана.

Зад него като група погребални служители вървяха трима: Уитни Хорган, който носеше голяма чанта с дърводелски инструменти, Роу Хупс със стълба в ръка и Уинки Уинкс, плешив човек, с тик на очите. Уинки държеше дървено табло, на което бе закачен лист с някакво съобщение.

Завлякоха Хек до кръста. От него се излъчваше отвратителна миризма на страх. Блещеше очи, разкривайки бялото им, което бе помътняло като на кон, оставен на открито при гръмотевична буря.

— Хей, Траши — каза прегракнало Хек, докато Рой Хупс нагласяше стълбата зад него. — Траш, кажи им да спрат, приятелю. Кажи им, че ще се поправя. Кажи им, че този страх върши повече работа от всички центрове за наркомани на света. Кажи им, човече.

Боклукчията погледна надолу. Когато сведе глава, очите му попаднаха на черния камък, който висеше на шията му. Червеното петно сякаш го гледаше изпитателно.

— Не те познавам — промърмори той.

С крайчеца на окото си видя Уитни, който приклекна, с цигара увиснала от устата му, присвил лявото си око, за да не влиза дим в него. Отвори чантата си с инструментите.

Извади остри пирони. На ужасения Траш му се стори, че са големи колкото колчета за опъване на палатка. Уитни постави гвоздеите на тревата и извади голям дървен чук от чантата.

Въпреки приглушения шум на тълпата, казаното от Боклукчията явно бе достигнало до обхванатото от панически страх съзнание на Хектор Дроган.

— Какво искаш да кажеш с това, че не ме познаваш? — изрева той диво. — Само преди два дни закусвахме заедно! Ти нарече това хлапе тук господин Хай. Какво искаш да кажеш с това, че не ме познаваш, страхопъзльо и лъжец такъв?

— Изобщо не те познавам — повтори Траш малко по-отчетливо този път. Почувства известно облекчение. Пред очите му бе един съвсем непознат човек, който дори малко приличаше на Карли Йетс. Докосна кехлибара. Студеният камък му вдъхна още по-голяма увереност.

— Лъжец! — изкрещя Хек. Отново започна да се бори. Мускулите му изпъкваха и се свиваха, потта се стичаше по голите му гърди и ръце. — Лъжец! Много добре ме познаваш! Много добре ме познаваш, лъжецо!

— Не, не те познавам. Не те познавам, а и хич не искам.

Хек отново закрещя. Четиримата мъже, които го държаха, се задъхваха от борбата.

— Започвайте — нареди Лойд.

Повлякоха Хек напред. Един от онези, които го държаха, го спъна с крак и Хек падна върху кръста. Междувременно Уинки бе почнал да чете напечатания лист, окачен на дъската, на висок глас, който накъсваше виковете на Хек като стърженето на електрически трион.

— Внимание, внимание, внимание! По заповед на Рандал Флаг, Вожд на народа и Първи гражданин, този мъж, Хектор Алонсо Дроган, се осъжда на смърт чрез разпъване на кръст като наказание за употреба на наркотици.

— Не! Не! Не! — изкрещя Хек диво. Лявата му ръка бе хлъзгава от пот и Ейс Хай я изпусна. Действайки инстинктивно, Траш коленичи и натисна ръката му към кръста. Само секунда по-късно Уитни застана до него с дървения чук и два пирона в ръка. Цигарата продължаваше да виси от устата му. Приличаше на човек, който има да поправя нещо дребно в задния си двор.

— Да, така е добре, дръж го точно така, Траш. Ще го закова. Няма да отнеме и минута.

— Наркотиците са забранени в Народното общество, защото пречат на тези, които ги взимат, да отдадат всичко, на което са способни, за благото на това общество — продължаваше да декламира Уинки. Говореше бързо, като да ръководеше търг, а очите му непрестанно се присвиваха, ококорваха, намигаха. — Особено в този случай, когато обвиняемият Хектор Дроган бе заловен с голямо количество кокаин и необходимите пособия за приемането му.

Сега крясъците на Хек бяха толкова оглушителни, че можеха да счупят и кристална вещ, ако имаше такава наблизо. Мяташе бясно главата си ту на едната, ту на другата страна. По устните му бе избила пяна. Кръвта се стичаше по ръцете му на тънки ручейчета, когато шестима, включително Траш, вдигнаха кръста и го забучиха в дупката в земята. Силуетът на Хектор Дроган, отметнал назад глава от непоносимата болка, се очерта на хоризонта.

— … се прави за доброто на това Общество — продължи да вика безмилостно Уинки. — Това съобщение приключва със сериозно предупреждение и поздравления към хората на Лас Вегас. Нека това послание, съдържащо истински факти, да бъде заковано над главата на виновния и да носи печата на Първия гражданин, наречен РАНДАЛ ФЛАГ.

— Господи, БОЛИ! — разнесе се над тях викът на Хектор Дроган. — О, Господи, о, Господи, о, Господи, о, Господи, Господи, Господи!

Тълпата остана почти час, понеже всеки се страхуваше да си тръгне пръв. На много лица бе изписано отвращение, на други — възбуда… но ако имаше нещо общо между всички тях, то бе страхът.

Ала Траш не се беше уплашил. И защо да се страхува? Та той не познаваше осъдения.

Изобщо не го познаваше.

Десет и петнадесет същата вечер Лойд влезе в стаята на Боклукчията, погледна го и каза:

— Не си се съблякъл. Добре. Помислих, че може вече да си си легнал.

— Не, не съм. Защо?

— Траши — понижи глас Лойд, — той иска да те види. Флаг.

— Той…

— Да.

Траш изпадна във възторг.

— Къде е той! Ще дам живота си за него, о да…

— На последния етаж — обясни Лойд. — Дойде, щом като приключихме с изгарянето на тялото на Дроган. Беше тук когато се прибрахме с Уитни. Никой не го вижда кога тръгва и кога се връща, но винаги разбираме, когато замине нанякъде. И когато се върне. Хайде, да вървим.

Четири минути по-късно асансьорът пристигна на последния етаж и Траш със сияещо лице и ококорени очи слезе от него. Лойд не го последва.

— Ти няма ли…

— Не — опита се да се усмихне той, но не се получи. — Иска да те види насаме. Желая ти успех.

И преди да успее да каже каквото и да било повече, вратата на асансьора се затвори и скри Лойд.

Боклукчията се огледа. Намираше се в широк, луксозен коридор. Имаше две врати… и едната бавно се открехна. В стаята беше тъмно. Ала Траш видя, че някой стои на прага. Видя очите. Червените очи.

С разтуптяно сърце и пресъхнала уста тръгна към вратата. Колкото повече приближаваше към нея, толкова по-студен ставаше въздухът. Косъмчетата настръхнаха по загорелите му от слънцето ръце. Някъде дълбоко в него Доналд Мъруин Елбърт се обърна в гроба си и сякаш извика.

После настъпи мъртвешка тишина.

— Траш — разнесе се приятен, плътен глас. — Колко се радвам, че си тук. Колко много се радвам.

— Ще… ще ти дам живота си. — Думите с мъка се отрониха от устата му.

— Добре — нежно изрече човекът на прага. Устните му се разтегнаха в усмивка, белите му зъби проблеснаха. — Но не мисля, че ще се наложи. Влез, трябва да си поговорим.

С трескаво блестящи очи и лице, спокойно като на спящ човек, Траш се подчини. Вратата зад тях се затвори. Стояха в сумрака. Ужасяващо гореща ръка стисна ръката на Траш… и той изведнъж се почувства напълно спокоен.

— Има работа за теб в пустинята, Траш. Прекрасна работа. Възлагам ти я, стига да си съгласен — заяви Флаг.

— Ще направя каквото пожелаеш — прошепна Боклукчията.

Рандал Флаг обгърна с ръка слабите му рамене и му каза:

— Очакват те велики дела. Ела да пийнем по едно и да си поговорим.

И действително делата се оказаха велики.

49.

Когато Луси Суон се събуди, часовникът й „Пулсар“ показваше, че остават петнадесет минути до полунощ. На запад, където се простираха Скалистите планини, които й вдъхваха истинско страхопочитание, проблясваха мълнии. Преди това пътуване тя не бе стигала по-далеч от западната част на Филаделфия, където живееше нейният девер. Където бе живял нейният девер.

Мястото до нея в двойния спален чувал бе празно. Това именно я бе събудило. Помисли си, че може би ще е най-добре да се обърне на другата страна и да продължи да спи. Той щеше да се върне при нея, когато поискаше. Ала все пак стана и се отправи на запад от лагера, където беше почти сигурна, че ще го намери. Движеше се безшумно, така че никой не я усети. Никой освен съдията, разбира се, който застъпваше на пост в дванадесет без десет. Никога нямаше да го завариш да спи по време на пост. Съдията Фарис бе на седемдесет. Той се бе присъединил към тях в Джолиет. Сега групата им се състоеше от деветнадесет души — петнадесет възрастни, три деца и Джо.

— Луси? — повика я той тихо.

— Да, аз съм. Да си виждал…

Чу се тих смях.

— Разбира се, че го видях. Там горе, на шосето е. На същото място, където беше снощи и по-предната нощ.

Тя пристъпи по-близо до него и видя, че Библията лежи отворена в скута му.

— Ще те заболят очите, ако се опитваш да четеш на тази светлина.

— Глупости. Звездната светлина е най-подходяща за подобен род четива. Може да се каже дори, че е най-подходящата. Какво ще кажеш за това: „Земният живот на човека не е ли воюване? И дните му не са ли като дни на наемник? Както на слуга, който желае сянка, и като на наемник, който очаква заплатата си, така на мене се даде за притежание месеци на разочарование и нощи на печал ми се определиха. И когато си лягам, казвам: Кога ще стана? Но нощта се протака; и непрестанно се въртя насам-натам до зори.“

— Хубаво е — отвърна Луси без особен ентусиазъм. — Красиви думи.

— Никак не е хубаво, та това е Йов. В Книгата на Йов не можеш да намериш нищо хубаво. — Той затвори Библията.

— „И непрестанно се въртя насам-натам до зори.“ Като че ли е писано за твоя човек, Луси. По-точно от това не би могло да се каже.

— Знам — отвърна с въздишка тя. — Само да знаех какво го тревожи.

Съдията, който имаше собствено мнение по въпроса, тактично си замълча.

— Сънищата не може да са причината — промълви Луси. — Никой от нас вече не сънува, освен може би Джо. А Джо е някак… различен.

— Да, така е. Горкото момче.

— А и всички сме здрави. Поне откакто почина госпожа Волман. — Два дни след като съдията се бе присъединил към тях, Дик и Сали Волман, които се представиха за съпрузи, също бяха тръгнали с водената от Лари разнородна група от хора, оцелели при катастрофата. Луси смяташе, че е направо невероятно грипът да е пощадил съпружеска двойка, и предположи, че връзката им е отскоро и не е скрепена с брак. Те бяха минали четиридесетте и изглеждаха много влюбени. Обаче преди около седмица в къщата на старицата в Хемингфорд Хоум Сали Волман се бе разболяла. Останаха там два дни в безнадеждно очакване да се оправи сама или да умре. Жената почина. Дик Волман все още беше с тях, но сякаш бе друг човек — тих, замислен и блед.

— Лари прие нейната смърт много присърце, нали? — попита тя съдията Фарис.

— Лари е човек, който е открил себе си доста наскоро — прокашля се старецът и се впусна в обяснения. — Поне на мене така ми се струва. Хората като него никога не са напълно сигурни в себе си. В книгите се изреждат качествата, които трябва да притежава добрият гражданин — да бъде патриот, но не националист; да уважава фактите, но да не се подчинява сляпо на тях. Лари отговаря на това описание. Не се чувства удобно в ролята на водач, облечен във власт, но не е в състояние да се откаже от тази отговорност, когато му се предложи… или му се натрапи. От хора като него излизат най-добрите управници на демократичното общество, защото не се опиват и самозабравят от властта. Тъкмо обратното. И когато нещо не е наред… когато някоя госпожа Волман вземе, че умре… Може би е била болна от диабет — прекъсна сам съдията предишната си мисъл. — Бледността на кожата й, бързото изпадане в кома… да, да напълно е възможно. Но ако е било така, защо тогава не е носила със себе си инсулин? Нима умишлено се е оставила да умре? Възможно ли е да се е самоубила?

Той потъна в дълбок размисъл, подпрял брадичка на ръката си. Приличаше на умислена черна хищна птица.

— Говореше, че когато нещо не е наред… — подсказа му дипломатично Луси.

— Когато нещо се обърка, когато някоя госпожа Волман умре било от диабет, било от вътрешен кръвоизлив или нещо подобно, хората като Лари започват да се самообвиняват. Героите от книгите, описващи гражданска доблест, рядко имат добър край. Мелвин Първис, суперагентьт от тридесетте години, се застреля със служебния си пистолет през 1959. Когато Линкълн бе застрелян, той вече бе един преждевременно остарял и изхабен човек, намиращ се на ръба на нервна криза. Гледахме по националната телевизия как пред очите ни президентите повяхват с течение на времето. С изключение на Никсън, разбира се, който цъфтеше от дадената му власт като вампир, лочещ кръв, а и на Рейгън, който изглеждаше прекалено глупав, за да остарее. Май и Джералд Форд попада в същата категория.

— Аз си мисля, че има и друга причина — каза тъжно Луси. Той я погледна въпросително.

— Как беше онова изречение от Йов? „И непрестанно се въртя насам-натам до зори?“

Съдията кимна.

— Доста подходящо описание за един влюбен мъж, нали?

Съдията я погледна изненадан. Значи бе знаела през цялото време това, което не бе пожелал да спомене. Луси вдигна рамене и на устните й се появи горчива усмивка.

— Жените знаят тези неща. Жените почти винаги усещат.

Преди съдията да успее да каже каквото и да било, тя вече се бе отдалечила от него към шосето, където седеше Лари и мислеше за Надин Крос.

— Лари?

— Тук съм. Защо не спиш?

— Стана ми студено — отвърна тя. Той седеше по турски на един камък, сякаш медитираше. — Има ли място и за мен?

— Разбира се. — Младият мъж се поотмести. Камъкът още излъчваше топлината, събрана през деня. Луси седна до Лари, а той я прегърна през раменете. По нейни изчисления се намираха на стотина километра източно от Боулдър. Ако можеха да тръгнат в девет на следващия ден, щяха да стигнат Свободната зона на Боулдър до обяд.

Терминът „Свободна зона“ бе измислен от един радио-коментатор. Името му бе Ралф Брентнер. Той обясняваше някак срамежливо, че е съчинил това название най-вече за удобство при радиовръзката, но на Луси и без това й допадаше. Звучеше й съвсем подходящо. Сякаш отбелязваше новото начало за всички тях. Дори и Надин Крос го бе възприела с почти религиозен екстаз, сякаш названието имаше свойствата на талисман.

Три дни след като Лари, Надин, Джо и Луси пристигнаха Стовингтьн и откриха, че в епидемиологичния център няма никого, Надин бе предложила да намерят радиопредавател и да проверяват редовно всичките четиридесет канала. Лари готовност прие предложението й, както впрочем приемаше всичко казано от нея. Луси изобщо не можеше да разбере Надин. Лари си падаше по нея, това беше очевидно, ала тя определено го избягваше извън неизбежния ежедневен контакт.

Във всеки случай идеята за радиопредавателя бе наистина добра, макар че мозъкът, който, я бе родил, бе леден айсберг по отношение на всички, с изключение на Джо. Това бил най-лесният начин за установяване на връзка с други групи, бе им казала Надин, и за определяне на място за среща.

Този въпрос бе предизвикал малко объркана дискусия в групата им, която тогава наброяваше едва шест души след присъединяването на Марк Зелман, заварчик от щата Ню Йорк, и Лори Констабъл, двадесет и шест годишна медицинска сестра. А обърканата дискусия бе довела до още един мъчителен спор по повод сънищата им.

Лори бе поставила началото му с думите, че прекрасно знаят точно къде отиват. А на всичкото отгоре следваха напътствията на изобретателния Харолд Лодър и неговата група как да стигнат до Небраска. Точно това правеха, и то поради една-единствена причина. Не можеха да пренебрегнат мощното въздействие, което сънищата оказваха върху всички тях.

След размяната на няколко реплики в този дух Надин изпадна в истерия. Тя не сънувала, не, не сънувала абсолютно никакви проклети сънища. Ако другите искали да се самохипнотизират, нямала нищо против. Стига да имало някаква разумна причина, за да продължат към Небраска, каквато например била съобщението, оставено пред сградата в Стовинггьн, това нея напълно я устройвало. Но искала на всички да им е абсолютно ясно, че нямало да се ръководи от някакви паранормални глупости. Щяла да се позове на радиовръзката, а не на някакви си видения, ако това изобщо ги интересувало.

Марк се усмихна приятелски на изнервената и напрегната до крайност Надин, разкривайки дупки от липсващи зъби.

— Щом не сънуваш, как така ме събуди една нощ, когато говореше насън?

Тя пребледня като платно и почти изкрещя:

— Да не искаш да кажеш, че лъжа? Защото, ако твърдиш, че съм лъжкиня, то единият от двама ни трябва веднага да си тръгне! — Джо се притисна до нея, скимтейки.

Лари сложи край на спора, като заглади противоречията и подкрепи предложението да си набавят радио. През последната седмица започнаха да улавят радиосигнали не от Небраска, където вече нямаше жив човек, което бяха научили от сънищата си (а дори и те бяха почнали да избледняват), а от Боулдър, Колорадо, на около хиляда и двеста километра западно от Небраска. Сигналите им изпращаше мощният предавател на Ралф.

Луси добре помнеше възторга, който се изписа по лицата им, когато чуха провлачения, носов глас на Ралф Брентнер с оклахомския му акцент, разнасящ се сред пращенето на радиото:

— Говори Ралф Брентнер от Свободната зона на Боулдър. Ако ме чувате, отговорете ми на канал 14. Повтарям, на канал 14.

Улавяха сигналите, изпращани от Ралф, ала техният предавател не бе достатъчно мощен, за да могат да му отговорят. Но когато наближиха Боулдър, разбраха, че старицата, която се казвала Абигейл Фримантъл (Луси я наричаше майка Абигейл), и нейната група пристигнали първи и от тогава насетне непрестанно прииждали хора по двама, по трима, дори в групи по тридесет. Когато Брентнер се свърза с тях за пръв път, той им съобщи, че в Боулдър има двеста души, а тази вечер, докато си приказваха, тъй като сигналите от тяхното радио вече свободно достигаха до Боулдър, Ралф им съобщи, че броят им нараснал на триста и петдесет.

— За какво мислиш? — обади се Луси.

— Мислех си за твоя часовник и за края на капитализма — отвърна Лари, сочейки нейния „Пулсар“. — Навремето бе така — опъваш яко, превиваш гръб и умираш. Тоя, дето не бачка нищо, си купува кадилак и часовник „Пулсар“. А ето ти сега истинска демокрация. Всяка дама в Съединените Щати може да си вземе часовник „Пулсар“ и палто от визон.

— Може би. Но позволи ми да ти кажа нещо. Не съм много наясно с капитализма, но знам едно за тия часовници от по хиляда долара. Нищо не струват.

— Така ли? — погледна я с изненада младият мъж. Усмихваше се едва-едва, но усмивката му бе неподправена и тя я зарадва, защото бе само за нея. — И защо?

— Защото никой не знае точно колко е часът — наперено отговори Луси. — Преди четири-пет дни попитах последователно господин Джаксън, Марк и тебе колко е часът тримата ми дадохте различен отговор, и тримата ми казахте че часовниците ви са спирали. Сещам се за онова място откъдето дават точно време. Веднъж, в чакалнята на лекарски кабинет, прочетох статия в едно списание. Направо страхотна работа. Цепят секундата на възможно най-малките частици. Имат часовници с махало, със слънчеви батерии и какво ли още не. Понякога се сещам за това място и направо чувствам, че откачам. Всички часовници там трябва да са спрели, а аз имам „Пулсар“ за хиляда долара, който отмъкнах от един бижутериен магазин, а той не може да отмерва времето както трябва и всичко това заради грипа. Заради скапания грип.

След нейния монолог двамата известно време мълчаха. Изведнъж Лари посочи с пръст към небето.

— Виж, виж!

— Какво? Къде?

— Ей там.

Тя се взираше, но безуспешно, докато той обърна главата й така, че погледът й попадна точно над тях. Тогава я видя и дъхът й спря. Една ярка светлинка като звезда, която обаче не трепкаше. Движеше се бързо от изток на запад.

— Господи — извика тя, — това е самолет, нали, Лари?

— Не. Спътник е. Сигурно ще кръжи около Земята през следващите седемстотин години.

Проследиха светлинката с поглед, докато се изгуби зад високия, тъмен масив на планината.

— Лари? — подхвана тихо Луси. — Защо Надин не иска да си признае, че и тя сънува?

Мъжът до нея едва забележимо трепна, което я накара за миг да съжали, че е повдигнала въпроса. Но след като и без това го бе направила, бе твърдо решена да си изясни нещата докрай… освен ако той откажеше да разговаря с нея за Надин.

— Твърди, че не сънува.

— Обаче не е така. Марк беше прав. И наистина говори насън. Една нощ викаше толкова силно, че събуди и мен.

Лари я гледаше изпитателно.

— И какво каза?

Луси се замисли. Опитваше се да си припомни думите на Надин.

— Мяташе се в чувала и повтаряше ли, повтаряше:

— „Толкова е студено, недей, няма да мога да го понеса, ако го направиш, толкова е студено, студено.“ После започна да си скубе косата. Скубеше си косата насън. И стенеше. Направо кръвта ми се вледени.

— Всеки може да сънува кошмари, Луси. Но не е задължително да са свързани с… нали знаеш, с него.

— По-добре е да не говорим за него след залез слънце, нали?

— Права си.

— Държи се така, сякаш губи разсъдъка си, Лари. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Да. — Разбираше прекрасно. Въпреки твърдението на Надин, че не сънува, под очите й имаше тъмни сенки още по времето, когато стигнаха Хемингфорд Хоум. Великолепната й черна коса бе побеляла още повече. И ако случайно я докоснеше някой, тя направо подскачаше. Свиваше се от страх.

— Обичаш я, нали? — прошепна Луси.

— О, Луси! — промълви той укоризнено.

— Не, просто искам да ти кажа, че… Трябва да го кажа, Лари. Виждам как я гледаш… виждам и тя как те гледа, когато знае, че си зает с нещо и няма да я забележиш. Тя също те обича, Лари. Но се страхува.

— От какво се страхува? От какво!

Спомни си, когато опита да прави любов с нея три дни след като напуснаха Стовингтън. От тогава бе станала особено мълчалива. От време на време изглеждаше весела, но беше ясно, че се насилва да се държи така. Джо бе заспал. Лари седна до нея. Поговориха си не за сегашното си положение, а на безопасни теми, за неща от миналото. После се опита да я целуне. Тя го отблъсна, извръщайки глава, ала не преди да бе усетил онова, за което му говореше сега Луси. Опита още веднъж, този път по-настойчиво, макар и нежно, защото лудо я желаеше. За миг само тя се отпусна, показа му какво би могло да стане между тях, ако…

После се отскубна от прегръдката му и се отдръпна, бледа, свела глава, скръстила ръце пред гърдите си, обхванала лакти с дланите си.

„Не прави това, Лари, Моля те. Или ние с Джо ще трябва да ви напуснем.“

„Защо? Защо? Защо правиш от това драма, Надин?“

Тя не му отговори. Просто седеше, без да вдигне глава. По това време сенките под очите й бяха започнали да се появяват.

„Ако можех да ти кажа, щях да го направя“ — бе отсякла тя, сетне се отдалечи, без да каже дума повече.

— Навремето имах приятелка, която се държеше точно като нея — каза Луси. — Беше през последната година в гимназията. Казваше се Джолин, Джолин Мейджър. Джолин напусна училище заради гаджето си. Той беше във флотата. Забременя, когато се омъжиха, но загуби бебето. Мъжът й отсъстваше много от къщи, а Джолин… обичаше купоните. Тя си падаше по купоните, а мъжът й бе адски ревнив. Казал й, че ако я спипа, че прави нещо нередно зад гърба му, ще й счупи и двете ръце и ще я обезобрази. Представяш ли си що за живот е това? Мъжът ти си идва у дома и ти казва: „Ей, бебче, утре заминавам. Затова ела ме целуни, да изкараме един тур в леглото и между другото, като се върна, ако ми кажат, че си имала вземане-даване с някой друг, ще ти счупя двете ръце и ще ти размажа физиономията.“

— Да, сигурно е било ужасно.

— След известно време тя се запозна с един мъж — продължи Луси. — Беше преподавател по физическо в гимназията в Бърлингтьн и се казваше Хърб. Срещали се тайно и непрестанно се озъртали. Не знам дали мъжът й наистина е бил уговорил някой да я следи, обаче след време това вече беше без значение. Скоро Джолин взе да откача на тая тема. Примерно, някакъв мъж чака автобуса на спирката, а тя ще си въобрази, че е приятел на мъжа й. Или че търговският пътник, който се регистрира в някой евтин мотел след тях, е изпратен от съпруга й. Дори ако мотелът се намира в най-затънтеното градче на щата. Даже и ченгето, което веднъж ги упътило, когато двамата отишли на пикник, й се сторило подозрително. Положението дотолкова се влоши, че щом някоя врата хлопнеше или се чуеха стъпки по стълбите край вратата й, тя извикваше от страх. А понеже живееше в къща, която бе разделена на седем апартамента, по стълбите имаше почти непрекъснато движение. Хърб се изплаши и я остави. Не се страхуваше от мъжа й, а от нея самата. И тъкмо преди да се върне съпругът й, Джолин получи нервна криза. Просто защото искаше да бъде обичана и защото мъжът й бе адски ревнив. Надин ми напомня за това момиче, Лари. Съжалявам я. Не я харесвам, това е вярно, но я съжалявам. Изглежда ужасно.

— Нима искаш да кажеш, че Надин се страхува от мене така, както онова момиче се е страхувало от съпруга си?

— Може би. Но ще ти кажа едно. Където и да се намира съпругът на Надин, той определено не е тук.

Лари се засмя нервно.

— Да си лягаме вече. Чака ни тежък ден.

— Да — съгласи се тя. Помисли си, че не е разбрал и дума от това, което му бе казала. Изведнъж се разплака.

— Ей, ей, недей така. — Лари се опита да я прегърне. Тя отблъсна ръката му.

— Нали получаваш каквото искаш от мен и без да се напъваш.

В него още бе останало нещо от стария Лари и той се зачуди дали можеха да я чуят в лагера.

— Луси, та аз никога не съм те насилвал — каза й мрачно.

— О, колко си глупав само! — извика младата жена и го удари по крака. — Защо мъжете са толкова тъпи? Виждате света само в черно и бяло. Не, никога не си ме насилвал. Аз не съм като нея. На нея може и ръката да й извиеш, тя пак ще те заплюе в лицето и няма да си разтвори краката. Мъжете са измислили специално име за момичета като мен и го пишат по стените на тоалетните, доколкото ми е известно. Но ще ти кажа защо съм такава. Защото се нуждая от топлина, искам да ми е топло. Нуждая се от любов. Това толкова ли е лошо?

— Не, не е. Но Луси…

— Не вярваш в това, което ти казвам — прекъсна го пренебрежително тя. — Ще продължиш да преследваш мадам Недосегаемата, а междувременно Лусито ще ти е под ръка, щом ти се прииска малко креватна гимнастика след залез слънце.

Той не каза нищо, само кимна. Права беше. Всяка нейна дума беше истина. Беше много уморен, направо скапан, за да спори с нея. Изглежда, тя разбра това. Омекна и сложи ръка върху неговата.

— Ако стане твоя, Лари, първа ще те поздравя за успеха Никога през живота си не съм имала зъб някому. Просто… не искам да изпиташ голямо разочарование.

— Луси…

Гласът й внезапно прозвуча мощно, твърдо и за момент космите на ръцете му настръхнаха.

— Просто смятам, че любовта е най-важното нещо, че единствено любовта може да ни помогне да се справим със сегашното положение. Другото, което ни остава, е омразата, или още по-лошо — празнота и самота. — Тя понижи глас. — Прав си. Късно е. Ще си лягам. Идваш ли?

— Да — каза той. Двамата станаха, Лари я притисна към себе си и я целуна искрено. — Обичам те доколкото мога, Луси.

— Знам, скъпи — усмихна се уморено тя.

Този път, когато я прегърна през раменете, тя не отблъсна ръката му. Върнаха се заедно в лагера. Любиха се по задължение и заспаха.

Надин се събуди като котка в тъмното двадесетина минути след като Лари Ъндърууд и Луси Суон се бяха върнали в лагера и десет минути след като бяха свършили със секса и вече спяха.

Изпита неописуем ужас и цялата се вцепени.

„Някой ме желае — помисли си, заслушана в галопиращия ритъм на сърцето си, което постепенно се успокояваше. Очите й, широко отворени в мрака, се втренчиха в късчето небе над нея, където сплетените клони на бряста образуваха дантела от сенки. — Това е. Някой ме желае. Истина е.“

„Но… защо е толкова студено…“

Родителите й и брат й загинаха при автомобилна катастрофа, когато тя бе на шест години. Този ден не бе отишла на гости при чичо си и леля си, а вместо това бе останала да си играе у едно съседско дете. И без това роднините повече обичаха брат й, това помнеше добре. Брат й не бе като нея, някакво изтърсаче, измъкнато от сиропиталището, когато бе на четири години и половина. Произходът на брат й бе известен. Брат й бе — „моля оркестърът да свири туш“ — тяхно собствено дете. А Надин щеше да си остане завинаги „дете на земята“.

След злополуката отиде да живее при чичо си и леля си, понеже те бяха единствените й живи роднини. Помнеше, че за осмия й рожден ден я бяха завели на екскурзия с теснолинейката до връх Уошингтън, а от промяната в налягането й потече кръв от носа, което много ги ядоса. Леля й и чичо й бяха доста възрастни, на около петдесет и пет, когато тя навърши шестнадесет. В онази година, когато бе тичала на воля по мократа от росата трева под лунната светлина — нощ на опиянение, когато мечтите възникваха ненадейно, изтръгнати от нереалния свят на фантазията. Нощ за любов. И ако момчето я бе хванало през онази нощ, тя щеше да му даде всичко, което притежаваше, пък и какво ли значение имаше, ако бе успял да я хване? Важното бе, че се бяха гонили в нощта, нали?

Но той не успя да я настигне. Облак скри луната. Росата стана някак лепкава, студена, неприятна. Вкусът на вино в устата й бе тръпчив и леко горчив. Някаква метаморфоза се осъществи с нея и тя почувства, че трябва да чака.

Къде ли е бил тогава отреденият за нея, нейният годеник на мрака? Какви пътища, какви задни, тесни улички е обикалял в тъмнината, потраквайки с токовете на ботушите си покрай къщите, където веселите разговори и звънтенето на чашите в часа за коктейли превръщаха света в добре подредено, организирано място, подчинено на разума? Кои ледени ветрове бяха негови слуги? Колко пръчки динамит носеше в окъсаната си раница? Какво ли е било името му, когато тя беше на шестнадесет? На колко години е бил? Къде е бил домът му? Каква е била майка му, която му е давала да суче? Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че той като нея е сирак и че още не бе ударил неговият час.

Крачеше по пътеки, които още не бяха утъпкани, а и тя самата бе стъпила вече с единия си крак на тези пътеки. Кръстопътят, на който щяха да се срещнат, беше още далеч. Той беше американец, в това Надин не се съмняваше, обикновен американец, който обича мляко и ябълков пай и който се чувства добре в уютна селска кухня с ленена карирана покривка на масата. Неговият дом бе Америка. Движеше се по тайнствени пътища, по скрити магистрали с подземната железница, където крайпътните табели бяха с рунически букви. Той бе човекът с другото лице, злодеят лошият човек, Скитника; изтърканите токове на ботушите му тракаха по уханните пътеки на лятната нощ.

Никой не знаеше кога ще дойде той — нейният очакван годеник.

Тя, неопетнената, го чакаше. На шестнадесет за малко щеше да се отдаде на мъж и още веднъж, по-късно, в колежа. И двете момчета си бяха тръгнали ядосани и объркани, както се чувстваше Лари сега, долавяйки противоречивите чувства, които я разкъсваха, усещайки, че тя следва свой тайнствен, предопределен път.

Пътищата им се разделяха в Боулдър.

Наближаваше дванадесетият час. Той я зовеше, викаше я при себе си.

След като завърши колеж, Надин се отдаде изцяло на работата си. Нае една къща с още две момичета. Какви две момичета? Е, те си идваха и отиваха, постоянно се сменяха. Само Надин оставаше. Държеше се мило с мъжете, които съквартирантките й водеха в къщата, но тя самата никога не заведе мъж там. Допускаше, че я одумват зад гърба й, сигурно я наричаха стара мома, може би дори приказваха, че е лесбийка, която умело се прикрива. Това не бе вярно. Тя просто бе…

Девствена.

Очакваща.

Понякога й се струваше, че усеща някаква промяна в себе си. След работа, когато прибираше играчките в притихналата класна стая, изведнъж замръзваше на място със зорък и блеснал поглед. Тогава й минаваше мисълта: „Нещо ще се промени… ще се надигне страшна буря.“ В такива моменти дори поглеждаше назад, сякаш бе преследвано животно и искаше да се увери, че преследвачът не е по петите й. После странното усещане отминаваше и тя се разсмиваше нервно.

Косата й бе започнала да побелява, когато бе на шестнадесет, в онази година, когато момчето не бе успяло да я хване. Само няколко косъма, които веднага се набиваха на очи, защото не бяха сиви… не, не, бяха искрящо бели.

Години по-късно отиде на купон на приземния етаж на една къща, наета от студентско братство. Светлината бе приглушена и след известно време присъстващите започнаха да се оттеглят по двойки. Много от момичетата, включително Надин, бяха оставили писмено предупреждение, че тази нощ няма да спят в общежитието. Бе дошла с твърдото намерение да „го направи“… ала нещо, натрупано в нея през отминалите месеци и години, я бе възпряло. В седем часа в хладното утро на следващия ден се бе втренчила в голямото огледало в банята на общежитието. Стори й се, че е побеляла още повече, и то само за една нощ, което естествено бе немислимо.

И така годините си течаха, отмервайки сухите, безплодни сезони. Бяха я вълнували чувства, да, чувства. Понякога посреднощ тя се пробуждаше с усещането едновременно за студ и горещина, с тяло обляно в пот, чувствайки се жива като никога досега, обзета от мисли за див, странен секс, подсилвани от някакъв вулгарен екстаз. Сякаш се пържеше в нагорещена мазнина. Изпразваше се и хапеше едновременно. На следващата сутрин, когато застанеше пред огледалото, установяваше, че е побеляла още повече през нощта.

През всичките тези години тя си остана Надин Крос мила, внимателна с децата, добра в работата си, неомъжена. Едно време жена като нея би предизвикала коментари и нестихващо любопитство сред колегите си, ала времената бяха други. Пък й тя бе така забележително красива, че някак изглеждаше съвсем в реда на нещата да е такава, каквато бе.

Сега времената отново щяха да се променят.

Промяната вече настъпваше. В своите сънища бе започнала да опознава своя годеник, бе започнала да го разбира по малко, въпреки че никога не бе виждала лицето му. Именно него бе чакала. Искаше да отиде при него и… не искаше. Беше му предопределена, но той я ужасяваше.

После попадна на Джо и Лари. Тогава нещата се усложниха много. Започна да се чувства като награда в някакво състезание по дърпане на въже. Знаеше, че нейната невинност, че нейната девственост бяха важни за загадъчния човек. Че ако се отдадеше на Лари (или на някой друг мъж) черната магия щеше да се развали. А Лари определено я привличаше. В началото бе твърдо решила да му се отдаде. Нека веднъж завинаги се сложи край, край на всичко. Чувстваше се уморена, Лари беше прав. Твърде дълго беше чакала онзи, другия, през много дълги и безплодни години.

Но Лари някак не бе подходящ… или поне така й се бе сторило в първите дни на тяхното познанство. Бе отблъснала опитите му да се сближат с презрението, с което кобилата прогонва досадна муха с опашката си. Помнеше добре какво си бе мислила за него тогава: „Ако е толкова повърхностен, кой би могъл да ме укори, че го отблъсквам?“

Въпреки това бе тръгнала с него. Не можеше да отрече този факт. Най-вече защото нямаше търпение да срещне и други хора, не само заради Джо, а и понеже за малко не бе зарязала момчето и не бе тръгнала сама на запад, за да намери „годеника“ си. Само вроденото й чувство за отговорност и годините, прекарани в грижи за малките деца я бяха възпрели… както и съзнанието, че ако изостави Джо, той ще умре.

В един свят, където почти всички са мъртви, няма по-страшен грях от това да станеш причина за нечия смърт.

Затова бе тръгнала с Лари, който в крайна сметка бе за предпочитане пред това да бъде сама.

Ала се бе оказал много различен. Напомняше й на оптическа измама (може би дори виждаше сам себе си като оптическа илюзия) — водата ти се струва плитка, но когато потопиш ръка в нея, тя потъва чак до рамото. Ето примерно три факта: как се бе сближил с Джо; как Джо го бе приел; как взаимоотношенията, установили се между тях, бяха събудили нейната ревност. В магазина за мотоциклети в Уелс Лари бе „заложил“ пръстите и на двете си ръце на момчето и бе спечелил.

Ако цялото им внимание не бе погълнато от повдигането на капака на резервоара, щяха да забележат изумлението, изписано на лицето й. Тя стоеше и ги наблюдаваше, не беше в състояние да се помръдне дори, не отместваше поглед от блестящия, метален лост в очакване той всеки момент да се изплъзне и да падне с трясък на земята. Едва когато всичко приключи, тя осъзна, че е очаквала да чуе ужасните писъци на Лари.

Обаче капакът бе отворен успешно. Оказа се, че е сбъркала в преценката си и грешката й бе сериозна, защото се отнасяше до същността на нещата. В този случай Лари бе показал по-добро познаване на психиката на Джо, въпреки че нямаше специално образование, че никога не бе работил в тази област и че бе с Джо едва от няколко дни. Сега, като се връщаше назад, Надин оценяваше значимостта на епизода с китарата. Как бързо и категорично той бе дал насока на взаимоотношенията между Лари и Джо. И какви бяха по същество тези взаимоотношения?

Как какви? На взаимно доверие, разбира се. Какво иначе би могло да предизвика този неочакван пристъп на ревност в нея? Доверието на Джо в Лари бе нещо нормално, приемливо, тук нямаше какво да я притесни. Разтревожи я обаче друго, че и Лари се доверяваше на Джо, че разчиташе на него, че се нуждаеше от него, така както тя никога нямаше да се нуждае от момчето… а и то бе разбрало това. Нима бе сбъркала в преценката си за характера на Лари? Сега мислеше, че отговорът на този въпрос определено бе положителен. Нервността, егоизмът му бяха просто външно прикритие, при това доста износено от дългата употреба. Самият факт, че ги бе ръководил по време на дългото им пътуване, доказваше на каква решимост и твърдост бе способен.

Изводът изглеждаше ясен. Въпреки решението й да разреши на Лари да прави любов с нея, в дъното на душата си тя продължаваше да се чувства обвързана с онзи, другия… и ако се отдадеше на Лари, щеше да погуби тази част от себе си завинаги. Не мислеше, че е в състояние да го стори.

Впоследствие се оказа, че не само тя сънува загадъчния човек.

В началото това я бе разстроило, после започна да я плаши. Не беше чак толкова страшно, когато само Джо и Лари сравняваха сънищата си, но когато се появи Луси Суон и заяви, че и тя сънува същото, страхът й прерасна в трескав ужас. Повече не можеше да се самозаблуждава, че сънищата на другите само приличат на нейните. Ами ако всички сънуваха едно и също? Ами ако тайнственият човек бе дошъл най-сетне, но не само за нея, а за всички останали живи по цялата планета!

Тази мисъл, повече от всичко останало, събуди в нея противоречиви чувства на неудържимо привличане и кошмарен ужас. Почти с отчаяна надежда очакваше да стигнат епидемиологичния център в Стовинггьн. Поради функциите му той й се струваше един символ на здравия човешки разум и на нормалната психика — убежище от настъпващия прилив на черна магия, който заплашваше да я погълне. Ала в Стовингтьн не бе останал нито един жив човек. Градът се оказа пълна противоположност на представата й за него като за сигурно убежище. Символът на здравия човешки разум бе просто една голяма гробница.

Докато се придвижваха на запад, надеждата й, че нещата ще се уредят без сблъсък, без противопоставяне от нейна страна, постепенно угасна. Лари все повече се издигаше в очите й, което слагаше край на надеждите й. Сега той спеше с Луси Суон, ала какво значение имаше това? Надин бе предопределена другиму. Останалите сънуваха противоположни по своя смисъл сънища — за лошия човек и за старицата. Изглежда, старицата, също като тайнствения човек, олицетворяваше някаква природна стихия. Тя бе като ядро, около което се събираха другите.

Надин не я сънува нито веднъж.

Сънуваше единствено загадъчния човек. И докато сънищата на останалите се бяха стопили и изчезнали по същия тайнствен начин, по който се бяха появили, то нейните ставаха все по-ярки, все по-въздействащи.

Тя знаеше много неща, неизвестни на другите. Името на тайнствения мъж бе Рандал Флаг. Хората от Запада, които му се опълчваха или не приемаха методите му, бяха разпъвани на кръст или изтезавани, докато загубят разсъдъка си, след което ги пускаха да загинат сред нажежените пясъци на Долината на смъртта. В Сан Франциско и Лос Анджелис имаше малки групи от хора предимно с технически професии. Ала те нямаше да се задържат дълго там. Скоро щяха да се преместят в Лае Вегас, който бе главният център. Рандал Флаг не бързаше. Лятото беше към края си. Скоро проходите на Скалистите планини щяха да бъдат затрупани от снеговете и макар да имаше снегорини, нямаше достатъчно живи хора, за да изчистят снега. През дългата зима хората на тайнствения човек щяха да се обединят и да укрепят позициите си. А през април… или май… следващата година…

Надин лежеше в мрака, отправила взор към небето.

Боулдър бе последната й надежда. Старицата бе последната й надежда. Градът се превръщаше в смисъл на здравия разум, на реда. В Боулдър бяха добрите, де да беше така лесно и за нея, хваната в примката на своите противоречиви желания, да се присъедини към тях.

Над всичко това доминираше твърдото й убеждение, че убийството в този покосен от смърт свят е най-страшният грях, а сърцето й подсказваше, че основното занимание на Рандал Флаг са убийствата. В това не можеше да има ни най-малко съмнение.

Но, о, Господи, как жадуваше тя за ледената му целувка! Желаеше я повече от целувките на момчето от гимназията, на другото от колежа, дори повече от целувките и ласките на Лари Ъндърууд.

„Утре пристигаме в Боулдър — помисли си. — Може би утре ще разбера дали е свършило пътуването за мен, или…“

Падаща звезда остави огнена диря в небето и Надин си пожела нещо, сякаш бе дете.

50.

Зората обагряше небето на изток в нежнорозово. Стю Редман и Глен Бейтман се изкачваха към връх Флагстаф в западната част на Боулдър, където най-ниските склонове на Скалистите планини стърчат над равнината като скелети на праисторически чудовища. На бледата утринна светлина на Стю му се струваше, че ниските борове, израсли в пролуките между отвесните скали, наподобяват изпъкналите вени на гигантска ръка, подаваща се изпод земята. Някъде на изток от тях Надин Крос най-сетне се унесе в лек и неспокоен сън.

— Днес следобед ще имам ужасно главоболие — обяви Глен. — Мисля, че не ми се е случвало да пия цяла нощ откакто бях студент.

— Струва си заради изгрева — отвърна Стю.

— Да, гледката е прекрасна. Изкачвал ли си някога Скалистите планини?

— Не. Затова се радвам, че дойдохме. — Той надигна бутилката с вино и отпи. — И на мене ми бучи главата. — Обгърна с поглед красивата гледка, после се обърна към Глен със закачлива усмивка: — Сега какво ще се случи?

— Какво ще се случи ли? — вдигна вежди Глен.

— Ами да. Затова те доведох тук горе. Казах на Франи: „Ще го напия и ще ми каже всичко, което мисли.“ А тя ми отвърна: „Чудесно, давай.“

Глен се ухили.

— Невъзможно е да предсказваш съдбата на дъното на празна бутилка от вино.

— Така е, но тя ми обясни, че преди си бил социолог. Изучавал си отношението в групите. Така че можеш да направиш няколко научнообосновани догадки.

— Пусни няколко сребърни монети в шепата ми, о, любознателни човече.

— За какво са ти притрябвали, плешивко. Утре сутрин ще те заведа в Първа национална в Боулдър и ще ти връча един милион долара. Какво ще кажеш?

— Сериозно, Стю, кажи, какво те интересува?

— Същото, което и Андрос би искал да разбере, предполагам. Какво ще се случи оттук насетне? Не знам как да се изразя по-точно.

— Ще се изгради общество — подхвана бавно Глен. — Но какво? Трудно е да се каже отсега. Доколкото разбирам, в момента тук има повече от четиристотин души. Мисля, че ако продължат да прииждат всеки ден по толкова, дори и повече, до първи септември ще станем хиляда и петстотин, към първи октомври — четири хиляди и петстотин и вероятно осем хиляди, когато завали големият сняг през ноември и затвори пътищата. Запиши си го като предсказание номер едно.

За негово изумление Стю наистина извади тетрадка от задния джоб на панталона си и си записа думите му.

— Трудно ми е да го повярвам. Та ние прекосихме половината страна и не срещнахме дори и стотина души по пътя си.

— Да, но постоянно пристигат хора, нали?

— Е, да, вярно е, че идват. Ралф каза, че поддържал контакт с около пет-шест групи в момента, което значи, че до края на седмицата ще станем към петстотин души.

— А майка Абигейл стояла до него в „студиото“ му, но отказвала да говори по радиото, защото я било страх, че ще я хване ток — каза през смях Глен.

— Франи много хареса старицата. Отчасти защото тя знае чудесно как се израждат бебета и отчасти защото… а, бе просто си я обича. Нали разбираш?

— Да, почти всички изпитват същото.

— Осем хиляди души до настъпването на зимата — върна Стю към основната тема на разговора им. — Мама миа!

— Проста аритметика, Стю. Да кажем, че епидемията е отнела живота на деветдесет и девет процента от населението. Може цифрата да не е чак толкова голяма, но нека допуснем за момента, че е така, за да имаме на какво да се опрем. Ако деветдесет и девет процента от населението на Земята е загинало от грипа, това значи, че само в Щатите са умрели двеста и осемнадесет милиона души. — Стю изглеждаше шокиран. Социологът кимна сериозно и продължи: — Може би положението не е чак толкова лошо, но мисля, че не сме далеч от истината. На тоя фон нацистите изглеждат направо като аматьори, нали?

— Вярно — сухо изрече Стю.

— Това означава, че повече от два милиона души са живи, което е равно на една пета от населението на Токио и на една четвърт от населението на Ню Йорк преди избухването на епидемията. Допускам, че една десета от тези два милиона са станали жертва на последствията от епидемията. Хора като нещастния Марк Брадок, на когото се спука апендиксът, пострадали при инциденти, самоубили се, жертви на убийства дори. Така цифрата на оцелелите става един милион и осемстотин хиляди. Но ние предполагаме, че имаме противник — Сатаната, нали така? Злият човек, когото всички сънувахме и който се подвизава някъде на запад от нас. Там има седем щата, които с пълно право бихме могли да определим като негово владение… ако той наистина съществува.

— Мисля, че съществува.

— И аз имам такова чувство. Ала дали властва над всички хора там? Не мисля, както не смятам, че и останалите четиридесет и един щата попадат автоматично под властта на майка Абигейл. Мисля, че нещата до момента бяха в непрестанно движение и сега постепенно започват да си идват по местата. Хората се събират. Когато двамата с теб обсъждахме същия въпрос в Ню Хемпшир, аз си представях, че ще възникнат множество малки общества. Но имаше един фактор, който не взех предвид просто защото още не знаех за съществуването му, а именно, магнетичното въздействие на противоположните по смисъл и съдържание сънища. Значимостта на този факт никой от нас не можеше да предвиди.

— Нима искаш да кажеш, че ние ще достигнем деветстотин хиляди и при него ще отидат също толкова?

— Не. Първо, зимата ще вземе своите жертви и тук, а повече сред малките групи, които не успеят да се доберат до Боулдър преди голямото застудяване и обилните снеговалежи… Нали не си забравил, че сред нас, в Свободната зона няма нито един лекар? Медицинските лица, на които можем да разчитаме, са един ветеринар и майка Абигейл, която е забравила повече рецепти от народната медицина, отколкото ние двамата с теб ще можем да научим през целия си живот. Все пак ще бъдат страшен екип, ако се опитат да ти сложат метална пластина в черепа, в случай че си го пукнеш при падане, нали?

Стю се закиска.

— Навярно старият Ролф ще ме застреля с пушката си, за да ми спести мъките.

— Предполагам, че следващата пролет населението на Америка ще бъде не повече от един милион и шестстотин хиляди и това ще е в добрия случай — продължи Глен. — Надявам се, че при нас ще дойдат поне един милион от тях.

— Един милион — повтори впечатлен младият мъж. Обгърна с поглед простиращият се в равнината град, осветен от първите лъчи на слънцето. — Не мога да си го представя. Този град направо ще се пръсне по шевовете.

— Боулдър не може да побере толкова хора. Знам, че сега ти се струва направо абсурдно, като обикаляш празните улици, но няма да може. Вероятно ще се наложи да се заселват в съседни градчета. Положението в общи линии ще бъде следното — тук ще бъде пренаселено, а страната на изток на практика ще бъде безлюдна.

— Защо мислиш, че повечето от хората ще се присъединят към нас?

— Причината не е научнообоснована — отвърна Глен, прокарвайки ръка през оредялата си коса. — Иска ми се да вярвам, че повечето хора са добри. Убеден съм, че този, който ръководи нещата на запад, е лош по природа. Но имам чувството, че…

— Хайде, изплюй камъчето.

— Ще ти кажа, защото съм пиян. Но трябва да си остане между нас, Стюарт.

— Добре.

— Дай ми честната си дума.

— Имаш я.

— Мисля, че техничарите ще отидат при него. Не ме питай защо, просто имам такова чувство. Те предпочитат да работят там, където дисциплината е строга и целите са ясни. Искат влаковете да не закъсняват. В Боулдър сега цари пълен хаос и объркване, всеки прави това, което намери за добре… Трябва да започнем да координираме усилията си. Но онзи другия… бас държа, че при него влаковете пристигат на секундата. Хората с техническо образование, а и военните са човешки същества като всички нас, затова ще отидат там, където има най-голяма нужда от тях. Подозирам, че нашият противник има голяма нужда от хората с фуражките. Майната им на фермерите. На него ще му трябват хора, които разбират от ракети, от танкове, хеликоптери, а защо не и от бомбардировачи. Макар да се съмнявам, че е докарал работата чак дотам. Всъщност съм сигурен, че още не се е заел с това. Иначе досега щяхме да сме разбрали. Вероятно в момента силите му са насочени основно към това да осигури електричество, да възстанови комуникациите… може би дори е трябвало да проведе чистка за елиминиране на нерешителните и страхливите. Рим не е бил построен за един ден и той знае това. Разполага с достатъчно време. Вече не са ми необходими кошмари, за да изпитвам страх. Достатъчно ми е само да си помисля за онези от другата страна на планината, как работят неуморно като трудолюбиви пчелички.

— Какво трябва да направим?

— Да изброявам ли? — попита с усмивка Глен.

Стю му посочи тетрадката си с розова подвързия с два танцуващи силуета и с надпис „ТАНЦУВАЙ БУГИ!“, и заяви:

— Давай.

— Майтапиш се.

— Ни най-малко. Сам каза, че трябва да започнем да координираме действията си. Не бива да губим нито ден повече. Не може просто да се мотаем и да слушаме радио по цял ден. Иначе ще се събудим някоя сутрин и ще открием, че оня тип е влязъл в Боулдър начело на военна колона, подкрепена и от авиация.

— Не го очаквай утре.

— Добре, утре не. А какво ще кажеш за май следващата година?

— Възможно е — промълви тихо Глен. — Да, напълно възможно.

— И какво, мислиш, ще стане с нас?

Глен не му отговори с думи. Жестът му бе много по-изразителен — постави показалец на челото си и с палеца натисна въображаем спусък. После бързо вдигна бутилката и довърши виното.

— Прав си. Затова предложи с какво да започнем.

Глен затвори очи. Изгряващото слънце освети сбръчканото му лице.

— Добре. Слушай, Стю. Първо, трябва да възстановим Америка. Една малка Америка. Като използваме всякакви средства. Организацията и управлението са на първо място. Ако започнем веднага, ще установим такъв вид управление, какъвто пожелаем. Ако чакаме, докато населението се увеличи трикратно, ще имаме затруднения. Да кажем, че организираме събрание след една седмица, значи на 18 август. Присъствието на всички ще бъде задължително. Преди събранието избираме временен организационен комитет. От седем души, например. Ти, аз, Андрос, Фран, Харолд Лодър, може би и още двама. Задачата на комитета ще бъде да изработи дневния ред за събранието на 18 август. Веднага мога да изредя някои от точките от този дневен ред.

— Казвай.

— Първо, прочитаме и ратифицираме Декларацията за независимост. Второ, прочитаме и ратифицираме Конституцията. Трето, прочитаме и ратифицираме Закона за правата на човека. Гласуването да става поименно.

— За Бога, Глен, та ние всички сме американци…

— Не, ето тука грешиш — каза Глен и отвори широко очите си, които бяха зачервени и изглеждаха хлътнали от умора. — Ние сме група оцелели корабокрушенци без никакво, управление. Събрани сме от кол и въже. Сред нас има хора от различни възрасти, различни социални групи, вероизповедания, раси. Управлението на обществото е само една идея, Стю. Една гола идея, щом веднъж се отървеш от бюрокрацията и другите там глупости. Ще отида още по-далеч. Ще ти кажа, че тя е една идея, насаждана ни от десетилетия, просто един спомен, втъкан в мозъците ни. Не сме имали време да забравим онази култура, сред която живеехме. Повечето от хората тук вярват в представителността на управлението, в републиката, в това, което наричат „демокрация“. Но няма да продължи дълго така. След време ще се осъзнаят, че президентът е мъртъв, че Пентагонът може да бъде даден под наем, че в Долната камара на Конгреса и в Сената никой не провежда дебати, освен може би хлебарките и термитите. Нашите хора тук бързо ще дойдат на себе си и ще осъзнаят, че нищо не е останало от старото общество и че те могат да си създадат такова, каквото поискат. Това, което ние трябва да направим, е да прокараме нашите идеи, преди хората да са излезли от вцепенението си и да са направили някоя глупост. Той размаха пръст пред лицето на Стю.

— Ако на събранието на 18 август някой предложи на майка Абигейл да се даде абсолютната власт да управлява, а ние с теб и Андрос да й бъдем съветници, хората ще приемат предложението безапелационно, в блажено неведение, че гласуват за първата диктатура след Хюи Лонг.

— О, не мога да го повярвам. Сред нас има хора с висше образование, адвокати, политически активисти…

— Може и да са били такива. Но сега са само уплашени и уморени люде, които не знаят какво ще се случи с тях. Някой може и да се обади, но веднага ще му затворим устата, като кажем, че майка Абигейл и нейните съветници ще пуснат електричеството до шестдесет дни. Не, Стю, първото и най-важно нещо е да затвърдим духа на старото общество. Това имах предвид, като казах, че трябва да възстановим Америка. Така трябва да постъпим, щом сме заплашени от онзи човек, когото наричаме Сатаната.

— Продължавай.

— Добре. Следващата точка от дневния ред ще бъде избор на градски съвет като в едновремешните градчета на Нова Англия. Пример за съвършена демокрация. Докато сме по-малко на брой, ще свърши страхотна работа. Само че вместо да избираме градски съвет, ще изберем друг управителен орган, да кажем от седем… представители. Представители на Свободната зона. Как ти звучи?

— Идеално.

— И аз мисля така. Ще гледаме да бъдат избрани за представители членовете на организационния комитет. Ще ги попритиснем и ще избързаме с гласуването, преди да са се усетили и да са започнали да предлагат приятелите си. Ще уговорим предварително хора, които да ни предложат, и други, които да подкрепят кандидатурите ни. Гласуването ще мине като по мед и масло.

— Екстра — възхити се Стю.

— Разбира се — съгласи се мрачно Глен. — Ако се интересуваш как да надхитриш и заобиколиш демократичните процедури, посъветвай се със социолог.

— Каква ще бъде следващата точка?

— Тя ще получи всеобщо одобрение, тъй като ще гласи: „Решение: На майка Абигейл се дава пълното право на вето върху всяко решение на Съвета на представителите.“

— Господи! А тя дали ще се съгласи?

— Сигурно. Но не смятам, че някога ще упражни това свое право, поне в момента не мога да си представя ситуация, която да предполага подобно действие от нейна страна. Не можем да очакваме съветът да управлява ефективно, ако тя не е поне негов титулярен председател. Тя е общото между всички нас. Всички ние имахме паранормално преживяване, свързано с нея. А и тя има… някаква аура. Хората използват едни и същи определения, когато говорят за нея: мила, добра, стара, мъдра, умна, великодушна. Тези хора са сънували един сън, който им е изкарал ума от страх, и друг сън, който ги е карал да се чувстват сигурни. Ще й обясним, че я обявяваме само формално за наш водач. Мисля, че и тя иска това. Много е стара, уморена…

Стю поклати глава.

— Стара е и уморена, обаче тя третира проблема с лошия човек от религиозна гледна точка като някакъв кръстоносен поход, Глен. И не е единствената, която гледа така на тази предстояща схватка. Ти сам го знаеш.

— Искаш да кажеш, че все пак може да реши да вземе юздите на управлението в свои ръце?

— Това може да не се окаже чак толкова лошо. В крайна сметка ние сънувахме нея, а не някакъв съвет от представители.

— Не, не мога да приема идеята, че всички до един сме пионки в някаква постапокалиптична игра на добри и лоши, независимо от сънищата! По дяволите, та това противоречи на всякакъв здрав разум!

Стю вдигна рамене.

— Хубаво, да не задълбаваме сега в тази тема. Мисля, че твоята идея да й дадем право на вето е много добра. Но мисля, че можем да отидем още по-далече. Нека й дадем право и сама да прави предложения.

— Но не и абсолютното право в това отношение — бързо го допълни Глен.

— Не. Нейните предложения ще трябва да бъдат одобрявани от Съвета на представителите — каза Стю с хитро пламъче в очите. — И така може да се окаже, че ние ще пречим на изпълнението на нейните идеи, а не обратното.

Настъпи продължително мълчание. Глен подиря чело с ръка.

— Да, знаеш ли, че си прав. Тя не може да бъде просто марионетка… поне трябва да приемем факта, че може да има и собствено мнение и свои предложения. Прибирам си вече кристалното кълбо, източен тексасецо. Защото в областта на социологията наричаме хората като нея алтернативно ориентирани.

— Що за алтернатива имаш предвид?

— Бог. Аллах. Кришна. Без значение е. Просто нея не я интересува от какво се нуждае обществото. Тя ще слуша и ще се подчинява на някакъв глас от отвъдното. Като Жана д’Арк. Просто ти събуди в мене опасенията, че може да се превърнем в теокрация.

— Тео…

— Общество, управлявано в името на Бога. — Глен не изглеждаше особено доволен от тази перспектива. — Когато беше малко момче, Стю, мечтал ли си някога, че ще станеш един от седемте свещеници с висок сан, вярно служещи на една сто и осем годишна негьрка от Небраска?

Стю го погледна втренчено. След малко попита:

— Остана ли още вино?

— Няма вече.

— Майната му.

— Точно така — каза Глен.

Двамата се спогледаха и избухнаха в смях.

Майка Абигейл не бе живяла в такъв хубав дом. Седеше на покритата веранда и изведнъж си спомни за един търговски пътник, който дойде в Хемингфорд Хоум през 1936 или 37. Той бе най-сладкодумният човек, когото бе срещала през живота си, можеше с думи да свали и звездите от небето. Бе попитала този млад мъж на име Доналд Кинг, какво го води при Аби Фримантъл, на което той й бе отвърнал:

— Моят бизнес, госпожо, е удоволствието на хората. Вашето удоволствие. Обичате ли да четете? Да слушате радио? Или да се изтегнете на хамака и да слушате прекрасния оркестър от звуци на Вселената?

Тя му призна, че обича да прави всичките тези неща, но не спомена, че няма пукнат грош.

— Е, аз продавам точно тези неща — отвърна й сладкодумният търговец. — Може да се нарича прахосмукачка „Електролукс“ с всички екстри, но всъщност ви продавам свободно време. Включвате я в контакта и пред вас се откриват нови безкрайни възможности за почивка и отмора. А вноските са така облекчени, както ще бъде и домакинската ви работа.

Срещата им се състоя по време на Голямата депресия. Абигейл не бе успяла да спести даже двадесет цента за панделки за рождените дни на своите внучки, така че и дума не можеше да става за прахосмукачка. Обаче как ги редеше само този господин Доналд Кинг от Пери, Индиана! Господи! Повече не го видя, но и не забрави името му. Купи си прахосмукачка чак в края на войната с нацистите, когато изведнъж сякаш всички се замогнаха, дори и белите бедняци.

А в тази къща тук, която Ник й бе казал, че се намира в района Мейпълтън Хил на Боулдър (майка Абигейл се хващаше на бас, че малко чернокожи бяха живели тук преди епидемията), имаше всички уреди, за които бе чувала и няколко, които й бяха напълно непознати. Съдомиялна машина. Две прахосмукачки, едната само за втория етаж. Приспособление за биологични отпадъци в мивката. Микровълнова печка. Пералня и сушилня. В кухнята имаше едно чудо, което приличаше на обикновена метална кутия, но добрият приятел на Ник, Ралф Брентнер й бе казал, че то е „боклукомелачка“. Пускаш петдесет килограма отпадъци и те излизат под формата на кубче боклук с размерите на столче. Чудесата никога не свършват.

Ала като си помислиш, някои от тях вече ги нямаше. Както се люлееше на верандата, погледът й случайно попадна върху контактите на стената. Хората от къщата сигурно са излизали тук навън през лятото, за да слушат радио или да гледат бейзбол по симпатичния, кръгъл телевизор. Нямаше нищо по-типично в страната от тези контакти в стената. Дори тя ги имаше в своята барака в Хемингфорд Хоум. Човек изобщо не им обръщаше внимание… докато престанеха да работят. Тогава разбираш каква огромна роля са играли в живота ти. Всичкото си свободно време, почти всичките си удоволствия, които така сладко бе възхвалявал Дон Кинг навремето… дължиш на тези контакти. Щом те не работят, всички чудати уреди включително и „мелачката за боклук“, могат да ти послужат единствено за закачалка за шапката и палтото ти.

Ама че работа! Та нейната барака бе повече подготвена от тази къща за последиците от катастрофата. Тук трябваше да й носят вода чак от Боулдър Крийк, която после трябваше да се преварява. А у дома си имаше водна помпа. Ник и Ралф й бяха докарали с камион една грозна кабина с клозет и я бяха поставили в задния двор. У дома си имаше много по-удобен. Готова бе да замени пералнята и сушилнята за своето корито. Бе накарала Ник да й намери едно, а Брад Кичнър бе домъкнал отнякъде дъска за пране и хубав домашен сапун. Сигурно ужасно им досаждаше с тези неща, но тя обичаше да си пере сама дрехите. Защото чистотата вървеше ръка за ръка с вярата в Бога. Никога през живота си не бе давала дрехите си за пране навън, нямаше да го направи и сега. От време на време се изпускаше, което бе нормално за старите хора, и не желаеше някой друг да го разбере.

Разбира се, че скоро щяха да пуснат електричеството. Това бе едно от събитията, които Бог й бе разкрил в сънищата. Тя знаеше доста неща, които щяха да се случат, някои от сънищата си, други от опита си. Двете бяха така преплетени, че й бе трудно да ги различи.

Скоро хората тук щяха да престанат да се лутат насам-натам като мухи без глави и да започнат да се организират. Тя не бе социолог като Глен Бейтман (който винаги я гледаше така, както собственик на хиподрум оглежда състезателен кон), но добре знаеше, че след време хората винаги се обединяват. Това бе проклятието, но и спасението за човешката раса. Ако по време на някое наводнение шестима се носят със сал по Мисисипи, то щом стигнат бряг, веднага ще захванат да играят бинго.

Първо ще установят някакво управление и ще поискат да я поставят начело. Естествено тя нямаше да позволи това да стане, колкото и да го желаеше. Не беше такава Божията воля. Нека се справят сами с всички практически въпроси, свързани със земния живот. Да пуснем ли електричеството? Чудесно. Най-напред ще изпробва „мелачката за боклуци“. Нека пуснат газта, за да не измръзнат хората през зимата. Нека си приемат резолюции, нека си кроят планове, тя нямаше нищо против и нямаше да им се бърка. Щеше да настоява Ник да участва в управлението и Ралф също, може би. Тексасецът също й вдъхваше доверие — знаеше да си държи устата затворена, когато нямаше какво да каже. Смяташе, че ще искат да включат и дебелото момче, Харолд, и тя нямаше да им попречи, макар той да не й харесваше. Тревожеше я. През цялото време се хилеше насреща й, но очите му оставаха мъртви. Държеше се мило, казваше винаги това, което трябва, ала очите му бяха като два студени пикела, забити в ледник.

Абигейл смяташе, че Харолд крие някаква тайна. Нещо гадно, противно, миризливо като мърша бе скрито в сърцето му. Нямаше представа какво е то. Бог не бе пожелал да й разкрие тайната му, значи сигурно тя нямаше отношение към Божиите планове за развитието на тяхната общност. Въпреки това я тревожеше мисълта, че това момче ще бъде включено във висшия съвет… но не възнамеряваше да сподели с никого опасенията си.

Нейната задача, мислеше си самодоволно старицата, докато се люлееше, нейното място в съвета се свеждаше единствено до борбата с дяволския човек.

Той нямаше име, макар че предпочиташе да го наричат Флаг… поне за момента. От другата страна на планината работата му вече бе започнала. Абигейл не знаеше какви точно са плановете му. Те бяха скрити за нейните очи, както и тайната на дебелото момче Харолд. Но и без това подробностите бяха без значение. Целта на Флаг бе ясна и проста — да унищожи всички тях.

Старицата го познаваше добре. Всички новопристигнали в Свободната зона посещаваха първо нея и тя ги приемаше, макар че често се чувстваше уморена… Те всички държаха да й кажат, че са я сънували и че са сънували него. Той ги изпълваше с ужас. Абигейл кимаше с разбиране и ги успокояваше, доколкото можеше. Но през цялото време си мислеше, че не биха познали Флаг, ако се разминеха с него на улицата… освен ако той самият не пожелаеше да бъде забелязан. Може би щяха да почувстват присъствието му — внезапен студен полъх, гореща вълна, като при треска или остра, пронизваща болка в ушите и слепоочията. Но тези хора грешаха, ако смятаха, че той е някакво чудовище с две глави, шест очи и рога. Вероятно Флаг не изглеждаше по-различно от доставчика на мляко и от пощальона.

Абигейл предполагаше, че зад злото, извършвано с умисъл, душата му тънеше в неосъзнат от него безпросветен мрак. Това бе характерното за рожбите на тъмните сили. Те не можеха да създадат нищо, бяха в състояние само да рушат. Бог Творец бе създал човека по собствен образ и подобие и всеки, който следваше Божиите, повели бе също толкова творец. Мъжете и жените, които се уповаваха на Бога, бяха водени от желанието да съзиждат, да придадат разумна форма на света около тях. Дяволският човек искаше и можеше единствено да разгражда и руши. Антихрист ли бе той? Да, и антитворец.

Разбира се, той щеше да има последователи и това не бе нещо ново. Флаг бе лъжец и неговият отец бе Баща на лъжите. Дяволският човек приличаше на голяма неонова реклама, която заслепява хората като водопад от празнични фойерверки. Тези чираци-разрушители нямаше да забележат, че като неонова реклама той повтаря до безкрай едни и същи фигури. Нямаше да осъзнаят, че ако изпуснат газта, която изпълваше сложната плетеница от тръбички, тя ще се разпръсне из въздуха и ще се изпари безследно.

Някои сами щяха да си направят изводите, че в неговото царство никога нямаше да има мир. Стражите и телените мрежи щяха да служат не само като предпазна мярка срещу нападатели отвън, но щяха да попречат на сменилите вярата си да избягат.

Дали той ще победи?

Абигейл все още не бе получила никакъв знак. Разбираше, че и Той знае за нейното съществуване. Нищо не би му доставило такова удоволствие, както да види мършавото й черно тяло разпънато на кръст на някой телеграфен стълб, оставено за храна на гарваните. Абигейл знаеше, че само неколцина освен нея бяха сънували разпнатите, и смяташе, че не бяха споделили този факт с никого. Никъде не можеше да открие отговора на въпроса, дали той ще победи.

Явно не беше писано да го научи предварително. Бог вършеше делата си потайно и както Му бе угодно. Навярно Му е било угодно чедата на Израел поколения наред да страдат под египетския хомот. Било Му е угодно да изпрати Йосиф в робство, като накарал да свалят от гърба му хубавото му, разноцветно наметало. Угодно Му е било да изпрати сто нещастия на бедния Йов. Било Му е угодно дори собственият му син да бъде разпънат на кръста с хули, изписани над главата му.

Бог обичаше игрите. Ако беше смъртен, сигурно щеше да прекарва часове над дъската за дама на покритата веранда пред единствения магазин в Хемингфорд Хоум. Абигейл мислеше, че за Него не бе толкова важен изходът от играта, колкото самата игра. Той играеше с червените или белите срещу черните. И когато Той решеше, щеше да победи. Може би след година, може би след хиляда… а и тя нямаше в никой случай да преувеличава лукавостта и находчивостта на дяволския човек. Ако него можеше да сравни с разпръскващ се дим, то тя самата бе само една малка прашинка от черен дъждовен облак, надвиснал над жадната земя. Тя бе само един от многото редови войници ( вярно, доста бе прехвърлила възрастта за пенсиониране) от армията, служеща на Бога.

— Твоята воля ще се изпълни — каза старицата и извади от джоба на престилката си пакетче с пържени фъстъци. Последният й лекар, доктор Стотън, й бе казал да избягва солени храни, но какво разбираше той? Беше надживяла и двамата лекари, които се бяха осмелили да й дават съвети относно здравето й, откакто навърши осемдесет и шест години. Затова сега щеше да яде колкото си иска фъстъци. Вярно, че умираше от болка във венците, обаче колко вкусни бяха само!

Ралф Брентнер я завари с пълна уста. Мина по пътеката до къщата й, килнал назад шапката си с перото. Свали я и почука на вратата.

— Будна ли си, майко?

— Да, да — отвърна му тя, опитвайки се да преглътне. — Влизай, Ралф. Не ги дъвча тия пущини, направо ги стривам с венците си.

Ралф се засмя и влезе.

— Пред портата чакат няколко души, които искат да те поздравят, ако не си уморена. Пристигнаха преди около час. Водач на групата им е младеж с дълга коса, но иначе изглежда свестен. Казва се Ъндърууд.

— Покани ги да влязат, Ралф, нямам нищо против.

— Добре. — Той понечи да си тръгне.

— А къде е Ник? Не съм го виждала от вчера. Да не е станал прекалено важен, за да се смесва с обикновените хорица?

— Беше на язовира. Двамата с електротехника Брад Кичнър разучават електроцентралата. — Ралф се почеса по носа. — И аз бях там сутринта. Сметнах, че сред всичките тия вождове ще е добре да има поне един индианец, който да им казва какво да правят.

Майка Абигейл се закиска. Ралф наистина й допадаше. Бе простодушен, но изобретателен. Притежаваше шесто чувство относно много неща. Не я учудваше фактът, че именно благодарение на него бе проработило радиото на Свободната зона. Беше човек, който не би се поколебал да опита да залепи с епоксидно лепило счупения акумулатор на трактора ти и ако успее, просто ще свали безформената си шапка и ще се ухили до ушите, като че е единадесетгодишен хлапак, който си е свършил домашните задължения и метнал пръта на рамо, отива на риба. Хубаво бе да е наблизо, когато нещата не вървяха, защото на него можеше да се разчита, а когато на всички други потръгнеше, Ралф живееше от помощи за безработни. Способен бе да монтира подходяща дюза на велосипедната им помпа, когато се налагаше напомпване на гума, по-голяма от стандартните, и с един поглед разбираше какво причинява странното бръмчене в електрическата фурна, ала когато му се налагаше да перфорира талона си, явявайки се на работното си място, винаги закъсняваше или го продупчваше по-рано, тъй че неизменно го уволняваха. Знаеше, че царевицата може да се натори със свински изпражнения, ако ги смесиш правилно, и умееше да прави туршия от борови връхчета, ала никога не можа да проумее съдържанието на договор за взимане на заем, нито как търговците успяват да го преметнат всеки път. Молбата за постъпване на работа, написана от Ралф Брентнер, изглеждаше така, сякаш са я извадили от боклука: пълна с правописни грешки, оръфана, покрита с мастилени петна и със следи от мазни пръсти. Трудовата му биография бе опетнена като живота на някоя проститутка. Ала когато светът започнеше да се разпада, именно хората като Ралф Брентнер бяха готови да запретнат ръкави и да го сглобят отново.

— Бива си те, Ралф, знаеш ли? Добър човек си.

— И ти също, майко. Знаеш ли, онзи Редман дойде при нас, докато работехме. Искаше да се съветва с Ник за някакъв си комитет.

— Ник какво му отговори?

— А, изписа две цели страници. Но в основни линии мисълта му бе, че ако ти си съгласна и той е съгласен. Е, какво ще кажеш?

— Какво би могла да каже една старица като мен по този въпрос?

— Много неща — отвърна сериозно, с известна изненада Ралф. — Ти си причината, поради която всички сме тук. Ще направим каквото поискаш от нас.

— Искам да продължа да живея като свободна американка, каквато съм била от раждането си. Просто искам да се чуе думата ми, когато дойде времето да я кажа. Каквото е правото на всеки американец.

— Дотук не виждам проблеми.

— И другите ли мислят като теб?

— На бас се хващам, че са съгласни с мен.

— Тогава съм спокойна — залюля се тя на стола си. — Време е всички да се захващат за работа. Хората само се мотаят. Просто чакат някой да им каже къде да клекнат и къде да легнат.

— Значи да започвам?

— Какво?

— Ами Ник и Стю ме попитаха дали ще мога да намеря печатарска машина, щом успеят да пуснат електричеството. Казах им, че не ми трябва ток. Ще изтичам до гимназията и ще измъкна най-голямата машина за циклостил, която намеря. Искат да разпечатам листовки. — Той поклати глава. — Цели седемстотин. Питам се за какво са им толкова много, та ние сме едва четиристотин души.

— Плюс още деветнадесет, които чакат пред портата ми и сигурно ще получат слънчев удар, докато ние двамата с теб си бъбрим. Върви и ги доведи.

— Слушам. — Той тръгна към вратата.

— Ей, Ралф? — Индианецът се обърна.

— Отпечати хиляда — нареди му тя.

Те влязоха един по един през портата, която Ралф бе отворил, и майка Абигейл извърши онзи грях, който смяташе за най-страшния. Десетте божии заповеди можеха да се сведат до една възбрана: „НЕ КРАДИ.“ Убийството бе кражба на живот, прелюбодеянието — кражба на съпруга, алчността — подмолната, скрита от хорските очи в мрачните дълбини на човешката душа жажда за кражба. Богохулството бе кражба на Божието име, извадено от пантеона и захвърлено на улицата като мръсна проститутка. Майка Абигейл не бе крадла. Само в някои случаи си бе позволявала да задигне по нещо дребно.

Най-големият грях обаче бе гордостта.

Гордостта бе женският образ на Сатаната. Тя бе коварното яйце на греха, винаги оплодено. Гордостта бе попречила на Мойсей да отиде в Ханаан. „Кой изстиска от камъка вода, когато бяхме жадни?“ попитали израилтяните и Мойсей им отвърнал: „Аз го сторих.“

Майка Абигейл бе горда жена. Гордееше се, че сама мие пода в къщата си (а кому дължеше ръцете, с които миеше, коленете, на които лазеше, водата, с която чистеше?). Гордееше се и с децата си. Никое от тях не беше се занимавало с алкохол или наркотици, никое не бе попадало в затвора. Ала майките на децата бяха дъщери на Бога. Гордееше се с живота, който бе водила, ала не тя бе определила какъв ще бъде той. Въпреки почтената си възраст още бе уязвима, още се поддаваше на измамния блясък на гордостта.

Когато ги видя да идват към нея, си помисли: „Дошли са мен да видят.“ След тази мисъл потече порой от други, коя от коя по-богохулствена: как влизат при нея като за причастие в църква; как вървят почтително един след друг; как младият им водач е свел поглед към земята. До него вървеше жена със светла коса, а зад тях момче и жена с почти черни очи и гъста, черна коса с бели кичури. Останалите ги следваха в редица.

Младият мъж се качи по стълбите към верандата, а жената, вероятно негова приятелка, остана долу. Косата му бе наистина дълга, както й бе казал Ралф, но иначе изглеждаше чист. Имаше гъста златисточервена брада. Лицето му излъчваше сила и носеше отпечатъка на загриженост и състрадание към другите в бръчките по челото и около устата..

— Значи действително съществуваш — изрече тихо мъжът.

— И аз така си мисля. Казвам се Абигейл Фримантъл, но повечето хора тук ме наричат майка Абигейл. Добре дошли.

— Благодаря ти — промълви едва чуто мъжът и тя видя, че се опитва да спре сълзите, които напираха в очите му. — И аз се радвам… че успяхме да стигнем дотук. Името ми е Лари Ъндърууд.

Майка Абигейл протегна ръка. Лари я взе внимателно със страхопочитание и старицата отново почувства лепкавите пипала на гордостта, проклетницата. Мъжът я докосна така, сякаш смяташе, че в нея гори огън, който може да го опари, и смутено промълви: — Сънувах те.

Старицата му се усмихна и кимна. Лари, попрегърбен, тръгна да слиза по стълбите, но се препъна и за малко не се строполи. „Ще се отпусне — помисли си Аби. — Сега, когато вече са достигнали целта, ще осъзнае, че не трябва да носи на своите плещи всичките трудности на света.“ Човек, който се съмнява в собствените си сили, не бива да се нагърбва с твърде големи отговорности, преди да е обръгнал, а Лари Ъндърууд й се струваше още доста зелен и имаше опасност да се огъне. Но въпреки това го хареса.

Приятелката му бе хубавка, с очи като виолетки. Тя се качи по стълбите. Погледна смело, но без сянка от високомерие, майка Абигейл в очите.

— Казвам се Луси Суон. Приятно ми е да се запознаем. — И въпреки че беше с панталон, направи реверанс.

— Радвам се, че си при нас, Луси.

— Имаш ли нещо против, ако те попитам… ъъъ… — Тя сведе очи и се изчерви.

— На сто и осем съм — каза майка Абигейл благо. — Някои дни имам чувството, че съм на двеста и шестнадесет.

— Аз те сънувах — каза Луси и се оттегли пообъркана. Жената с тъмните очи и момчето се качиха след нея.

Жената я погледна сериозно, без капка смущение. На лицето на момчето бе изписано истинско изумление. То бе добро. Но имаше нещо в тази жена, което накара старицата да почувства студ като в гробница. „Той е тук — помисли си тя. — Приел е формата на жена… защото той може да се явява в различни форми — вълк… гарван… змия.“

Отдавна бе престанала да се страхува за живота си, но за един миг й се стори, че тази странна жена с побелялата коса ще протегне ръка и ще й счупи врата. През този кратък миг на майка Абигейл дори й се стори, че лицето на жената го няма и вместо това се взира в една черна дупка, зейнала във времето и пространството, от която я гледаха втренчено две очи — тъжни, измъчени, без капка надежда.

Не, това не можеше да е зловещият човек, това бе просто една жена. Онзи никога не би се осмелил да дойде тук, дори и под прикритието на друг човек. Това бе просто една жена, при това много красива, с изразителни и чувствени черти на лицето, която бе прегърнала с една ръка момчето. Реши, че нещо й се е привидяло за момент.

Изправяйки се лице в лице със старицата, Надин Крос се почувства объркана. Не изпита нищо необичайно, когато влязоха. Чувстваше се добре до момента, когато Лари се качи на верандата да разговаря със старицата. Тогава усети, че ще припадне от ужас и отвращение. Защото старата негърка… Какво?

Тя виждаше.

Точно така. Надин се изплаши, че старицата ще види какво се крие в душата й, ще види семето на злото, което бе посадено и вече покълваше в нея. Изплаши се, че старата ще стане от стола си, ще я изобличи, ще поиска от нея да остави Джо, ще я прогони оттук и ще й каже да отиде при онзи, комуто е предопределена.

Двете, обхванати от своите смътни страхове, се гледаха изпитателно. Мигът на преценка бе кратък, но им се стори безкраен.

„Той — дяволският човек — я е обладал“ — помисли си Аби.

„Цялата им власт е съсредоточена тук, в тази жена — помисли си на свой ред Надин. — Тя е всичко, което имат, макар че може би не го съзнават.“

Джо бе станал неспокоен. Дърпаше я за ръката.

— Здравей — глухо произнесе Надин. — Аз съм Надин Крос.

Старицата отвърна:

— Знам коя си.

Думите увиснаха във въздуха и хората замлъкнаха, сетне се заоглеждаха, за да разберат какво не е наред.

— Така ли? — промълви Надин. Изведнъж й се стори, че единствено Джо може да й послужи за прикритие.

Избута момчето пред себе си, сякаш бе заложник. Странните, морскосини очи на Джо се впиха в майка Абигейл.

— Това е Джо — обясни Надин. — И него ли познаваш добре?

Майка Абигейл не сваляше очи от непознатата, която твърдеше, че се казва Надин Крос. Единственият признак, че жената се притеснява, бе потта, избила по шията й.

— Мисля, че името му е Джо толкова, колкото и моето е Касандра — сряза я тя. — Знам още, че не си му майка. — Тя отмести поглед върху момчето с чувство на облекчение. Не можа да потисне усещането, че странната жена е победила, че е използвала момчето като щит, който да я предпази и който да й попречи да изпълни задължението си… О, всичко това бе толкова неочаквано, тя не бе готова за него!

— Как се казваш, дете? — обърна се майка Абигейл към момчето.

То се прокашля, сякаш кост бе заседнала на гърлото му.

— Няма да ти отговори — заяви Надин и сложи ръка на рамото му. — Не може да ти отговори. Не мисля дори, че си спомня…

— Лио! — извика Джо неочаквано силно и звънко и това сякаш най-сетне го извади от досегашното му състояние. — Лио Рокуей! Това съм аз! Аз съм Лио!

Хвърли се на врата на майка Абигейл, смеейки се. От тълпата зад тях се разнесоха ръкопляскания. Надин сякаш се смали на ръст и Аби отново почувства, че е пропуснала нещо изключително важно, че не се е възползвала от предоставената й възможност да разгадае някаква тайна.

— Джо — прошепна Надин. Лицето й бе станало отново непроницаемо, безизразно.

Момчето се обърна и я погледна.

— Ела — подкани го младата жена и без да мигне, погледна Аби, сякаш не говореше на момчето, а на нея. — Тя е стара. Ще я смажеш. Много е стара… и е доста слаба.

— О, имам достатъчно сила, за да обичам едно малко момче като тебе — отвърна майка Абигейл, но дори на нея й се стори, че гласът й прозвуча някак неуверено. — Изглежда, пътуването не е било леко за него.

— Сега е много уморен. Както и ти, ако се съди по вида ти. Ела, Джо.

— Аз я обичам — каза момчето и не помръдна от мястото си. Надин видимо се сепна от реакцията му.

— Ела при мене, Джо! — Гласът й прозвуча по-остро.

— Не се казвам така. Лио! Лио ми е името! — Новодошлите отново притихнаха, защото усетиха, че нещо необичайно се е случило или може би тепърва предстоеше да се случи, но не разбираха какво точно бе то.

Двете жени кръстосаха погледи като остри саби.

„Знам коя си“ — казваха очите на Аби.

„И аз знам коя си“ — бе отговорът в очите на Надин.

Този път Надин не издържа и първа сведе поглед, сетне примирено изрече:

— Ще те наричам Лио, щом предпочиташ. Само ела, за да не я умориш повече.

Момчето с видима неохота се откъсна от прегръдката на старицата.

— Идвай при мен, когато пожелаеш — каза Аби, но нарочно не погледна към Надин, за да й покаже, че поканата не се отнася до нея.

— Добре — отвърна момчето и й изпрати въздушна целувка. Лицето на Надин бе каменно. Тя не отрони нито дума. Докато слизаха по стълбите, ръката й, обгърнала раменете на момчето, приличаше повече на каишка на куче, която трябваше да му попречи да избяга, отколкото на утешителен жест. Майка Абигейл ги проследи с поглед с усещането, че отново нещо й се изплъзва, че истината, която бе така близо, отново й убягна. Вече не знаеше със сигурност какво точно изпитва. Та това бе само една обикновена жена, нали… само една жена.

Младият мъж Ъндърууд стоеше до стълбите намръщен, с мрачно като буреносен облак лице.

— Защо се държа така? — упрекна той жената и въпреки че зададе въпроса съвсем тихо, майка Абигейл го чу.

Жената не му обърна никакво внимание. Подмина го без да му каже и дума. Лио отправи умолителен поглед към Ъндърууд, сякаш очакваше от него спасение, но засега командваше Надин и момчето се остави тя да го отведе.

Настъпи миг на тишина, който майка Абигейл се чудеше с какво да запълни, като че ли това бе някаква неотложна задача…

Не беше ли нейна задача да наруши мълчанието?

Дочу нечий тих глас: „Така ли е? Това ли е твоята работа? Затова ли те е довел Бог тук, жено? Да бъдеш Официалният посрещан на градските порти на Свободната зона?“

„Не мога да мисля ясно — възпротиви се тя. — Жената е права, наистина съм уморена.“

„Той приема различни форми — настоятелно я пресече тънкият, вътрешен гласец. — Вълк, гарван, змия… жена.“

Какво означаваше това? Какво се случи тук? Какво, в името на Бога?

„Седях си тук самодоволно, чаках да ми изразят почитта си, да, точно това правех, няма смисъл да го отричам. И сега тази жена дойде, нещо се случи, но не мога да разбера какво е то. Имаше нещо в нея… нали? Сигурна ли си? Сигурна ли си?“

Настъпи тишина, всички сякаш я гледаха втренчено, в очакване да докаже на какво е способна. А тя не правеше нищо. Жената и момчето си бяха отишли, бяха си тръгнали разочаровани, сякаш бяха истинските вярващи, а тя — шарлатанката и те веднага бяха прозрели истинската й същност.

„Да, но аз съм стара! Не е честно!“ Веднага я прекъсна другият глас — тъпичкият, тихият, разумният, който не беше неин: „Но не чак толкова стара, че да не разбереш, че тази жена е…“

В този момент към нея се приближи един друг мъж.

— Здравей, майко Абигейл. Казвам се Зелман, Марк Зелман. Аз съм от Ловил, Ню Йорк. Сънувах те.

Сега за един миг в обърканото й съзнание проблеснаха съвсем ясно двете възможности. Едната бе да отвърне на поздрава на този човек, да си поприказва с него, да го поуспокои и така да постъпи с всички останали — да приеме уважението им като палмов лист. Другата възможност бе да ги отпрати, да се остави мисълта й да я води дълбоко в душата й, докато открие това, което Бог искаше тя да узнае.

Жената е…

Какво?

Имаше ли някакво значение? Тя си бе отишла.

— Един мой праплеменник живееше навремето в северната част на щата Ню Йорк — подхвана тя разговор с Марк Зелман. — В градче на име Русиз Пойнт. Току до Върмонт, край езерото Чамплейн. Сигурно никога не си чувал за него.

Марк Зелман я увери, че градчето било известно на всички от щата. А бил ли е някога там? На лицето му се появи тъжно изражение. Не, никога, макар че имал желание.

— Ако се съди по това, което Рони ми пишеше, не си изпуснал кой знае какво — каза му тя и Зелман се оттегли с широка усмивка.

Останалите изразиха един по един почитанията си към нея, както бяха постъпили и другите преди тях, както щяха да направят и пристигащите през следващите дни. Тони Донахю; Джак Джексън, автомеханик; млада медицинска сестра Лори Констабъл — от нея щеше да има полза; възрастен мъж, Ричард Фарис, когото всички наричаха Съдията; Дик Волман; Санди Дюшиен — какво красиво име, навярно е френско. Хари Дънбартън, който си бе изкарвал прехраната само преди три месеца, като продавал очила. Андреа Терминело. Някой си Смит. Някой си Ренет. И още куп други. Тя си поговори с всеки един от тях, кимаше, усмихваше им се, накара ги да се почувстват като у дома си, но удоволствието, което бе изпитала през предишните дни при тези разговори, днес липсваше. Чувстваше само болките в китките, пръстите и коленете си наред с все по-нарастващия страх, че всеки момент ще се напишка, ако не отиде веднага в тоалетната.

А на всичкото отгоре през цялото време я безпокоеше усещането (което щеше да изчезне до вечерта), че е пропуснала нещо изключително важно, нещо, за което горчиво ще съжалява по-късно.

Мисълта му течеше по-лесно, когато пишеше. Затова си отбеляза всичко важно, използвайки две химикалки — една черна и една синя. Ник Андрос седеше в кабинета на къщата на Бейслайн Драйв, където живееше заедно с Ралф Брентнер и приятелката му Илайза. Навън падаше мрак. Къщата беше много красива. Намираше се в полите на Флагстаф, на едно възвишение, така че от големите прозорци на дневната се виждаше почти целият град, плетеницата от булеварди и улици, напомняща на огромна дъска за шахмат. Отвън стъклото на прозореца имаше някакво покритие, което отразяваше светлината, така че минувачите да не надничат вътре, а стопанинът на дома спокойно да ги наблюдава. Ник предполагаше, че къщата е струвала не по-малко от 450 000–500 000 долара… а собственикът й и неговото семейство бяха мистериозно изчезнали.

По време на дългото си пътуване от Шойо до Боулдър, отначало сам, после с Том Кълън и другите, бе минал през десетки по-малки и по-големи градове. Във всички къщите представляваха вмирисани гробници. Нямаше основание Боулдър да е по-различен… но факт беше, че тук бе някак си по-различно. И в този град естествено имаше хиляди мъртъвци и трябваше да се предприеме нещо по този въпрос преди края на топлите и сухи дни на лятото. Есенните дъждове щяха да предизвикат по-бързото разлагане на труповете и нарастваше опасността от болести и епидемии. Но все пак труповете като че ли не бяха толкова, колкото можеше да се очаква. Ник се чудеше дали някой друг, освен него и Стю Редман, бе забелязал това… Вероятно Лодър. Той не пропускаше почти нищо.

На всяка къща, в която имаше трупове, се падаха поне десет, които бяха празни. По време на епидемията явно по-голямата част от жителите на града, и болни, и здрави, бяха решили да напуснат Боулдър. Защо? Това сега нямаше значение, а и най-вероятно никога нямаше да разберат причината. Оставаше единствено шокиращият факт, че майка Абигейл ги бе отвела може би в единствения малък град в целите Съединени щати с най-малък брой мъртъвци, Този факт беше достатъчен, за да накара дори един неверник като него да се пита откъде черпеше информация старицата. Ник обитаваше три стаи от приземния етаж на къщата. Те бяха много уютни, с мебели от чам. Макар че се чувстваше като натрапник, бе разширил жизненото си пространство дори без подканяне от страна на Ралф. А и по време на дългото пътуване от Шойо до Хемингфорд Хоум не бе осъзнавал в пълна степен колко му липсват други хора и сега още не можеше да се нарадва на тяхната компания. Никога досега не бе живял в такъв хубав дом. Задният вход беше само на негово разположение. Под ниската стряха до вратата държеше велосипеда си, затънал дълбоко в килима от полуизгнили, сладко ухаещи листа от трепетлика. Бе започнал да колекционира книги — една отколешна негова мечта, която не бе могъл да осъществи през дългите години на странстване. Преди четеше много, но напоследък рядко му оставаше време за подобни занимания. Някои от книгите по полиците, повечето от които бяха все още празни, бяха стари негови познайници. Повечето бе взимал от библиотеки срещу два цента на ден. Никъде не се беше установявал достатъчно дълго, че да му издадат читателска карта. Имаше и книги, които още не бе прочел. До папката на бюрото му лежеше една от тях — „Запали къщата“ от Уилям Стайрън. Беше си отбелязал докъде е стигнал с една десетдоларова банкнота, която бе намерил на улицата. Вятърът носеше разпръснатите пари по улици и канавки. Ник често го удивляваше и разсмиваше фактът, че много хора, включително и той самият, си даваха, труда да ги събират. Защо? Книгите вече бяха без пари. Както и идеите. Понякога тази мисъл го караше да изпада във възторг. А понякога го плашеше.

Листът пред него бе откъснат от голяма тетрадка, в която записваше всичките си мисли. Тя бе нещо като дневник, но съдържаше и дълги списъци за пазаруване. Бе установил, че изпитва особена слабост към съставянето на списъци, Често си мислеше, че вероятно някой от предците му е бил счетоводител. Практиката го бе научила, че когато съзнанието ти е тревожно, съставянето на списък може да ти донесе поне временно успокоение.

Ник драскаше безцелно в полето на листа пред себе си.

Струваше му се, че нещата от миналия живот, от които се нуждаеха най-вече днес, бяха струпани в електроцентралата на Боулдър като потънало в прах съкровище, скрито в тъмен шкаф. Някакво едва сдържано неприятно чувство владееше повечето хора събрани тук. Приличаха на изплашени деца, които се блъскат едно в друго след мръкване в тъмна къща, обитавана от духове. В известен смисъл самият Боулдър приличаше на призрачен град. Сякаш хората смятаха, че са тук само временно. Имаше един човек на име Импенинг, който бе работил в охраната на завода на Ай Би Ем. Импенинг явно бе решен да предизвика размирици. Разправяше на хората, че на 14 септември 1984 година в Боулдър имало два сантиметра сняг, а през ноември студът хващал яко, така че на всички щели да им измръзнат задниците. Ник искаше веднага да се сложи край на приказки от този род. Ако Импенинг бе в армията, за такива слухове направо щяха да го разжалват, не че Ник бе почитател на лишените от логика действия на военните. Важното бе, че думите му нямаше да влияят на хората, ако можеха вечер да се приберат в светли къщи и ако при първото застудяване можеха да включат отоплението само с едно натискане на копчето. Ако не успееха да пуснат тока до първия сняг, Ник се опасяваше, че хората просто ще си заминат и всичките събрания, представители и документи на света нямаше да успеят да ги спрат.

Според Ралф повредата в електроцентралата не била сериозна. Поне видимо. Обслужващите екипи явно бяха успели да спрат повечето машини, други се самоизключили. Само две-три от големите турбини бяха изгорели, вероятно в резултат на повишаване на напрежението, възникнало в последния момент. Ралф твърдеше, че намотките трябвало да се сменят, но смятал, че двамата с Брад Кичнър и още десетина души щели да свършат тази работа. Много повече хора им бяха нужни обаче, за да се подменят изгорелите и почернели медни жици на генераторите, които бяха излезли извън строя. Медни жици имало в големи количества в складовете на Денвър. Ралф и Брад специално ходиха един ден дотам, за да се уверят сами. Ако имаха на разположение достатъчно хора, смятаха, че до Деня на труда ще успеят да пуснат електроцентралата.

— Тогава ще устроим най-страхотния купон, който този град е виждал някога — заяви Брад.

Законност и ред. Те също бяха основание за тревога. Можеше ли да се възложи тази част от работата на Стю Редман? Той сигурно нямаше да иска да се нагърби с нея, но Ник смяташе, че ще успее да го убеди… а ако успееше, щеше да накара Глен да стане заместник на Стю. Основното нещо, което го измъчваше, беше пресният и болезнен спомен от краткото и ужасяващо време, което бе прекарал като надзирател в полицейското управление на Шойо. Винс и Били умираха от грипа, Майк Чилдрис скачаше с два крака върху вечерята си и ревеше с пълно гърло: „Гладна стачка! Обявявам гладна стачка!“

Измъчваше го самата мисъл, че не ще може да минат без съдилища, затвори… и без палач може би. Господи, та нали тези хора бяха последователи на майка Абигейл, не на дяволския човек! Дяволският човек сто на сто нямаше да се занимава с такива глупости като съдилища и затвори. Неговите наказания щяха да са ефикасни, бързи и изключително тежки. Нямаше нужда да заплашва хората си със затвор, когато по телеграфните стълбове край път 1–15 висяха трупове, разпънати на кръст, оставени за храна на птиците.

Ник се надяваше, че закононарушенията ще бъдат дребни. Вече имаха няколко случая, при които пияни бяха нарушили обществения ред. Едно хлапе, още твърде малко, за да кара кола, се бе качило на огромен багер и го бе подкарало по „Бродуей“. Беше изплашило доста хора. Накрая се бе блъснало в един спрял камион за доставка на хляб и си бе ударило главата. „Леко се беше отървало“ — мислеше си Ник. Въпросът бе в това, че хората, забелязали подвизите му, не се бяха намесили, защото никой от тях не бе сметнал, че притежава необходимата власт, за да го направи.

Власт. Организация. Ник написа двете думи на листа и ги загради с две окръжности. Въпреки че бяха избрани от майка Абигейл, те нямаха имунитет срещу човешките слабости, глупави постъпки или чуждо лошо влияние. Не беше сигурен, че са деца на Бога, но знаеше, че когато Мойсей слязъл от планината, онези, които не били заети с преклонение пред златния телец, играели на зарове. И пред тях стоеше заплахата да се сбият при игра на карти или да разрешат спора за някоя жена със стрелба.

Власт и Организация. Той загради думите в още една окръжност и сега те приличаха на затворници зад тройна решетка. Как си подхождаха само… и колко тъжно звучаха.

Не след дълго дойде Ралф.

— Утре пристигат още хора, а вдругиден очакваме истинско стълпотворение, Ники. Повече от тридесет души.

„Това е добре — написа Ник. — Бас държа, че скоро ще имаме и лекар. Така е по закона на вероятностите.“

— Да. Полека-лека се превръщаме в истински град. — Глухонемият кимна.

— Поговорих с момчето начело на групата, която пристигна днес. Казва се Лари Ъндърууд. Умен човек е. Сече му пипето.

Ник повдигна вежди и изписа с пръст въпросителна във въздуха.

— Ами какво да ти кажа. — Ралф знаеше, че така Ник иска допълнителна информация. — Той е шест-седем години по-възрастен от теб и може би осем-девет по-млад от Редман. Но мисля, че ни трябва точно такъв човек. Зададе ми най-важните за момента въпроси.

Отново въпросителна.

— Например, кой е шефът. Как ще действаме оттук нататък. И кой ще се погрижи да го сторим.

Ник кимна. Да, това бяха най-съществените въпроси. Но дали Лари бе човекът, който им трябваше? Ралф можеше да е прав, но можеше и да греши.

„Ще се опитам утре да се срещна с него и да си поприказваме“ — написа той на листа.

— Да, редно е. Лари е свестен. — Ралф запристъпва нервно на място. — Поговорих си с майка Абигейл, преди тя да приеме групата на Ъндърууд. По онзи въпрос, дето ме помоли да проуча. Тя каза, че няма нищо против и да се залавяме за работа. Каза още, че повечето хора се мотаели и чакали някой да им нареди къде да легнат и къде да клекнат.

Андрос се облегна назад на стола и се разсмя без глас. После написа: „Сигурен бях, че си мисли нещо от този род. Утре ще поговоря с Глен и Стю. Ти напечата ли листовките?“

— О! Листовките! Мамка им, да. Отнеха ми почти целия следобед, да ги вземат мътните! — Показа една на Ник. Тя още миришеше на мастило. Шрифтът беше едър. Ралф сам ги бе оформил.

S>

ОБЩО СЪБРАНИЕ!!! ИЗБОР НА СЪВЕТ ОТ ПРЕДСТАВИТЕЛИ!

20.30 часа, 18 август 1990

При хубаво време в парка

на булевард „Кениън“ и „Баншел“

При лошо време в залата „Чаутагуа“

СЛЕД СЪБРАНИЕТО ЩЕ ИМА ПОЧЕРПКА

S$

Отдолу имаше две опростени карти, посочващи местонахождението на парка и залата за новопристигналите в града, които още не бяха имали възможност да го опознаят. А под тях с по-дребен шрифт бяха изписани имената на кандидатите, за които се бяха споразумели Глен и Стю по-рано същия ден:

Временен организационен комитет:

Ник Андрос

Глен Бейтман

Ралф Брентнер

Ричард Елис

Фран Голдсмит

Стюарт Редман

Сюзън Стърн

Ник посочи реда, на който пишеше, че ще има почерпка след събранието, и повдигна въпросително вежди.

— А, това. Ами Франи се отби и заяви, че повече хора щели да дойдат, ако им предложим и нещо за хапване. Каза, че с приятелката й Пати Крьогер щели да имат грижата. Щели да осигурят бисквити и безалкохолно. — Ралф направи гримаса. — Ако трябваше да избирам между безалкохолно и конска пикня, щях сериозно да се замисля. Отстъпвам ти моя дял, Ники.

Ник се усмихна.

— Само едно ме смущава — продължи Ралф вече сериозно. — Включили сте ме в комитета. Знам какво означава това. „Поздравления и ще ти се съдере задникът от работа.“ Не че имам нещо против работата. Цял живот съм опъвал яко. Но в комитетите трябва да участват хора, които имат много идеи, а аз не съм от тях.

Ник бързо нарисува на своя бележник радиоприемник, антена и електрически стълбове с жици.

— Е, да, но тук става въпрос за нещо различно — възрази мрачно Ралф.

„Ще свършиш страхотна работа. Не се безпокой“ — фнаписа му глухонемият.

— Щом казваш. Ще се пробвам, Ники. Но мисля, че ще е по-добре, ако на мое място поставите онзи Ъндърууд.

Ник поклати отрицателно глава и го потупа по рамото. Ралф му пожела лека нощ и се качи на горния етаж. Когато остана сам, глухонемият отново замислено зачете листовката. Ако Стю и Глен бяха запознати със съдържанието й, а Ник беше сигурен, че това вече е станало, тогава знаеха, че той на своя глава бе задраскал името на Харолд Лодър от списъка на кандидатите за временния комитет. Не знаеше какво мислят по въпроса, но фактът, че до момента не се бяха появили на прага му, беше може би добър знак. Може би те също щяха да поставят някакви свои изисквания за членовете на комитета. Ако се наложеше, Ник бе готов да направи отстъпки, само и само да не допусне Харолд в комитета. Беше дори готов да пожертва Ралф. Той и без това не желаеше да участва, макар да бе природно интелигентен и успяваше да намери разрешение на почти всички проблеми. Щеше да свърши добра работа и в комисията на представителите. Така или иначе Ник смяташе, че Глен и Стю са издигнали кандидатурите преди всичко на свои приятели. Затова, ако Ник не искаше Лодър да участва, двамата трябваше да се съгласят. За да постигнат успех с ръководно тяло в такъв състав, не трябваше да има никакви разногласия помежду им.

Отново насочи вниманието си към листа, на който си беше водил записки преди появяването на Ралф. Втренчи се в думите, които бе заградил три пъти, сякаш за да им попречи да избягат. Власт. Организация. Изведнъж му хрумна още една дума и той я написа под другите две, тъкмо имаше достатъчно място. Сега на листа пишеше: Власт, Организация, Политика.

Не се опитваше да отхвърли кандидатурата на Харолд само защото смяташе, че Стю и Глен са иззели инициативата от ръцете му и се опитват да го изместят. Естествено честолюбието му бе засегнато. Щеше да е странно, ако не се чувстваше обиден. В известен смисъл именно той, заедно с Ралф и майка Абигейл, бе основал Свободната зона.

„Тук вече има стотици хора и можем да очакваме още хиляди, ако Бейтман се окаже прав“ — помисли си Ник и почука с молива оградените думи. Колкото повече ги гледаше, толкова по-грозни му се струваха. „А когато ние с Ралф и майка Абигейл пристигнахме в Боулдър, не заварихме тук други живи същества, освен котките и сърните, които слизаха в града и опустошаваха градините на хората… влизаха дори в магазините. Спомням си онази сърна, която бе успяла някак да се намъкне в супермаркета «Тейбъл Меса» и после не можеше да намери изхода. Направо се беше побъркала. Тичаше лудешки между рафтовете с продукти, събаряше някои от тях, спъваше се, падаше и пак хукваше.

Вярно, че няма и месец, откакто сме тук, но все пак дойдохме първи! Затова естествено се чувствам малко засегнат, но не поради това искам Харолд да не участва в комитета. Причината е, че му нямам доверие. Той се усмихва през цялото време, но сякаш очите и усмивката не принадлежат на едно и също лице. Знам, че навремето е имало някакви търкания между Харолд и Стю относно Франи, но сега и тримата твърдят, че това е минало. Да, но се чудя дали наистина е така. На няколко пъти улавям Франи да гледа Харолд с тревога и недоверие, като че ли тя самата се пита дали всичко е «минало». Вярно, че е умен, но не знам дали е достатъчно устойчив психически.“

Ник поклати глава. И това не бе всичко. На няколко пъти се бе питал дали Харолд Лодър не е умопобъркан.

Най-вече заради тази негова идиотска усмивка. „Не бих искал да споделям тайните си с някого, който се усмихва така и има вид, сякаш не спи по цели нощи. Не, Лодър, ще трябва да минем без теб.“

Ник затвори папката и я пъхна в най-долното чекмедже на бюрото си. После се изправи и започна да се съблича. Искаше да си вземе душ. Кой знае защо се чувстваше мръсен. Помисли си: „Ето го светът, но не според Гарп /Авторът има предвид хумористичния роман «Светът според Гарп» на американския писател Джон Ървинг, както и прочутото произведение на Хъксли «Прекрасен нов свят»: — Б. пр./, а според супергрипа. Този прекрасен нов свят.“ Но на него не му се струваше нито особено смел, нито особено нов. Всичко изглеждаше така, сякаш някой е поставил мощна бомба в сандъче с играчки. Тя избухнала със силен гръм. Играчките изхвръкнали от кутията и се разпилели из цялата стая. Някои били напълно счупени, други можели да бъдат поправени, но повечето просто били разпръснати навсякъде. Все още били прекалено нагорещени, за да ги пипнеш, но по-късно станало ясно, че изобщо не са повредени.

Ник си мислеше, че задачата на хората в този нов свят се състои в това да „сортират играчките“. Да изхвърлят безнадеждно счупените, да отделят онези, които могат да бъдат поправени, и да направят списък на здравите. А сетне да осигурят ново сандъче за тях. Бронирано сандъче! Има нещо ужасяващо и перверзно привлекателно в лекотата, с която се взривяват предметите. Трудно е сглобяването им. Отделянето на повредените от годните. Поправянето им. Съставянето на списъци. И, разбира се, изхвърлянето на непотребните вещи.

Ала… замисляли ли сте се колко трудно ви е да изхвърлите ненужните предмети?

Застана гол насред стаята, с дрехите в едната си ръка. О, нощта бе така тиха… но нима всички нощи не бяха симфония от тишина за Ник? Защо изведнъж почувства, че мравки пролазиха по тялото му? Може би защото внезапно осъзна, че работата на комитета няма да се състои в сортиране на счупени играчки.

Защото му хрумна мисълта, че се е присъединил към странен кръжок по шев и кройка на човешкия дух, състоящ се от Редман, Бейтман, майка Абигейл и дори Ралф със своя радиопредавател и усилвател, който бе разпращал мощни радиосигнали из целия мъртъв континент. Всеки от тях държеше игла и може би щяха да изработят заедно едно голямо одеяло, което да ги предпазва от зимния студ… а може би, след кратка пауза само, бяха започнали отново да шият мъртвешки саван за човешката раса.

След като се любиха, Стю заспа. Напоследък не си доспиваше, а и предишната нощ бе прекарал с Глен Бейтман в пиене и обсъждане на плановете им за бъдещето. Франи си облече халата и излезе на балкона.

Сградата, в която живееха, се намираше на ъгъла на „Пърл“ и „Бродуей“. Апартаментът бе на третия етаж и от него се разкриваше гледка към двете улици, които свързваха четирите краища на града. Харесваше й тук. Нощта бе топла и тиха. Небето бе като черен камък с безброй малки бели дефекти — звездите. На слабата им ледена светлина, Франи виждаше едва очертан силуета на планините, които се издигаха на запад.

Тя прокара ръка от лицето до бедрата си. Халатът й бе от коприна, а под него бе съвсем гола. Ръката й поспря за миг върху гърдите й и после се спусна върху леко заобления й корем. Бе започнал да расте още преди две седмици.

Вече й личеше и Стю бе казал нещо доста странно по този повод, преди да започнат да се любят. Зададе въпроса съвсем небрежно, а Франи я досмеша.

— Колко дълго смяташ ще можем да го правим, без… ъъъъ да го притесня?

— Или да я притесниш — поправи го развеселена. — Какво ще кажеш за още четири месеца, шефе?

— Съгласен — отвърна той и я облада.

Преди това бяха провели доста по-сериозен разговор. Скоро след като пристигнаха в Боулдър, Стю бе споделил с Глен, че Франи е бременна. Социологът бе изказал доста предпазливо идеята, че вирусите или микробите причинители на грипа най-вероятно не бяха унищожени. Така че съществува известна вероятност бебето да умре. Това бе особено тревожна мисъл (Франи си бе казала, че винаги можеш да разчиташ на Глен Бейтман за някоя тревожна мисъл). Но все пак, щом майката има естествен имунитет, то бебето…

Да, обаче оцелелите от епидемията също бяха загубили децата си.

Но това би означавало, че…

Какво?

Ами, че оцелелите са просто епилог на човешката раса. Тя не искаше да повярва, не можеше да повярва, че нещата стоят така. Ако това е вярно…

Някой идваше по улицата. Промуши се покрай един боклукчийски камион и стената на ресторанта. Беше мъж. Носеше преметнато през рамо тънко, лятно яке. В едната си ръка държеше бутилка или пистолет с дълга цев, а в другата — лист, вероятно с адреса, на който отиваше, защото човекът го погледна и свери с номерата на къщите. След малко спря пред тяхната сграда. Гледаше вратата и сякаш се колебаеше как да постъпи. Франи си помисли, че непознатият прилича на частните детективи от едновремешните телевизионни сериали. Тя се намираше на по-малко от двадесет стъпки над главата му. Ситуацията бе малко неловка. Ако му се обадеше, можеше да го изплаши. Ако си замълчеше, той можеше да почука и да събуди Стю. И какво правеше тук по това време с пистолет в ръка… ако това наистина бе пистолет?

Той изведнъж вдигна глава, вероятно за да провери дали не свети някой прозорец в сградата. Франи продължаваше да го наблюдава и погледите им се срещнаха.

— Пресвети Боже! — извика мъжът от улицата и отстъпи несъзнателно назад. Препъна се в бордюра и тупна в канавката на задните си части.

— О! — извика сепнато Франи в същия момент и на свой ред направи крачка назад. На балкона, върху специална поставка стоеше красива саксия. Франи я бутна с гърба си. Тя се залюля, сякаш се колебаеше дали да падне, после се стовари със страхотен трясък на покрития с плочи под и се разби на парчета.

В спалнята Стю изпъшка, размърда се и продължи да спи.

Франи, както можеше да се очаква, избухна в смях. Затисна уста с две ръце и ощипа яко устните си, но не можа да спре кискането си, което звучеше като приглушено пръхтене. „Поредният удар на съдбата“ — помисли си тя и изпръхтя в притиснатите до устата й длани. Ако онзи тип дрънкаше на китара, то тя можеше с пълно основание да му хвърли саксията на главата. О, соле мио!… ТРЯС! Коремът я заболя от усилието да не се разсмее на глас.

Отдолу се разнесе затворнически шепот:

— Ей, ти, на балкона… псссст!

— Псссст! — прошепна на себе си Франи. — О, няма що, псссст!

Знаеше, че трябва да излезе навън, защото нямаше да може да се овладее и щеше да се разкудкудяка всеки момент. Така ставаше всеки път, щом попаднеше в смешна ситуация. Прелетя през тъмната спалня, измъкна мимоходом една по-плътна хавлия от банята и изхвърча от апартамента. Лицето й се кривеше като гумена маска. Едва на площадката на първия етаж се разсмя на воля. Смееше се неудържимо, когато се озова на тротоара.

Мъжът, младият мъж, както се оказа, когото бе видяла от балкона, бе станал и отупваше праха от панталоните си. Беше слаб и добре сложен, лицето му бе покрито с брада, която на дневна светлина бе вероятно руса или червеникава. Под очите му имаше дълбоки сенки. Усмихваше й се малко тъжно.

— Какво събори? Тресна като да беше пиано.

— Една саксия. Тя… тя… — но нов, пристъп на смях й попречи да продължи. Франи само го сочеше с пръст и се превиваше, държейки се с две ръце за корема. Сълзи потекоха от очите й. — Изглеждаше ужасно смешно… Знам, че такова ужасно нещо не бива да се казва, когато се срещаш с някого за пръв път, но… о, Бога ми! Толкова смешен беше!

— Ако това се беше случило едно време, следващият ми ход щеше да е да заведа дело срещу тебе за обезщетение от поне четвърт милион. „Господин съдия, вдигнах поглед и тази млада дама ме гледаше. Да, мисля, че ми правеше физиономии.“ „Отсъждаме в полза на ищеца, горкото момче. Обявявам десетминутна почивка.“

Двамата се посмяха още малко. Младият мъж носеше избелели, но чисти дънки и тъмносиня риза. Лятната нощ бе топла и приятна. Франи не съжаляваше, че е излязла навън.

— Ти да не би да си Фран Голдсмит?

— Да, точно така. Но аз не те познавам.

— Лари Ъндърууд. Днес пристигнахме. Всъщност търся един човек на име Харолд Лодър. Казаха ми, че живее на „Пърл“ номер 261 заедно с Франи Голдсмит, Стю Редман и още няколко души.

Смехът й пресекна.

— Когато пристигнахме в Боулдър, Харолд дойде с нас в този дом, но скоро след това се изнесе. Сега живее в Арабахо, в западната част на града. Мога да ти дам точния му адрес и да ти обясня как да стигнеш дотам.

— Ще ти бъда много благодарен. Но ще го посетя утре. Не мога да рискувам втори път да ми се случи нещо подобно.

— Познаваш ли Харолд?

— И да, и не. Познавам го колкото и теб. Макар че, правичката да си кажа, изобщо не изглеждаш така, както си те представях. Виждах те като страхотна блондинка, с по един пищов, увиснал от двете страни на бедрата ти, като мадамите от картините на Франк Фрацета. Но се радвам, че се запознахме. — Лари й подаде ръка и тя я стисна, усмихвайки се смутено.

— Страхувам се, че нямам ни най-малка представа за какво говориш.

— Седни за малко и ще ти обясня.

Франи седна на бордюра. Полъхна лек ветрец, подгони хартийките по улицата, а листата на брястовете в алеята пред сградата на съда, намираща се на три преки разстояние, зашумоляха.

— Нося нещо специално за Харолд Лодър — каза Лари. — Но искам да го изненадам. Така че, ако случайно го видиш преди мене, моля те, не му казвай.

— Добре — съгласи се Франи по-заинтригувана от всякога. Лари й показа пистолета с дългата цев, който не бе никакъв пистолет, а бутилка вино. Тя я наклони леко и успя да разчете надписа с едри букви на звездната светлина — „БОРДО“. И годината: 1947.

— Най-хубавото бордо на нашето столетие. Поне така твърдеше един стар мой приятел. Казваше се Руди. Мир на праха му.

— Но 1947… та това е преди цели четиридесет и три години. Дали не се е… вкиснало?

— Руди твърдеше, че качественото бордо никога не се вкисва. Както и да е, мъкна го чак от Охайо. Ако виното се окаже кофти, то поне ще е едно кофти вино пътешественик.

— И го носиш за Харолд?

— Да, както и пакет от тези. — Лари измъкна нещо от джоба си и й го подаде. Тя веднага позна какво е, без да чете надписа върху опаковката му. — Шоколадчета „Пейдей“! Любимите на Харолд… но откъде знаеш за тях?

— В това именно е историята.

— Разкажи ми!

— Добре. Слушай тогава. Навремето имало човек, който се казвал Лари Ъндърууд. Отишъл от Калифорния чак в Ню Йорк, за да види старата си майка. Това не била единствената причина за дългото пътуване, но другите причини не били чак толкова приятни затова нека не се задълбочаваме в тях?

— Щом казваш — съгласи се Франи.

— Но не щеш ли, Злата фея на Запада или някакви кретени от Пентагона изпратили на страната страшна чума и преди да успееш дори да кажеш: „Ей го, иде капитан Трипс“, почти всички в Ню Йорк били мъртви, включително майката на Лари Ъндърууд.

— Съжалявам. Майка ми и баща ми също починаха.

— Да, така стана с майките и бащите на всички нас. Ако си изпратим един на друг съболезнователни картички, сигурно няма да остане ни една неизползвана. Но Лари бил от щастливците. Напуснал града с една дама на име Рита, която не била в състояние да понесе случилото се. А Лари пък не бил в състояние да й помогне.

— Никой от нас не беше подготвен за това, което стана.

— Да, но някои се приспособиха по-бързо. Както и да е, Лари и Рита се отправили към Мейн. Стигнали до Върмонт и там дамата взела свръхдоза приспивателни.

— О, Лари, какъв ужас!

— Лари го преживял много тежко. Всъщност сметнал, че това е божие наказание за неговата слабохарактерност. А на всичкото отгоре и двама-трима души му били казали, че най-изявената черта от характера му бил неговият невероятен егоизъм, който се забелязвал отдалече като кралица на красотата, покачена върху платформа на четвъртоюлски парад.

Франи се поразмърда.

— Извинявай, ако те карам да се чувстваш неловко, но всичко това го събирам в себе си от доста време, а и то наистина има връзка с Харолд.

— Добре, приемам извиненията ти.

— Благодаря. Мисля, че от момента, когато пристигнахме в града и се срещнахме със старицата, си мечтая как ще срещна някое дружелюбно настроено същество, което да ме изслуша с внимание. Мислех си, че това същество ще е Харолд. Както и да е, Лари продължил към Мейн, защото не знаел къде другаде да отиде. По това време вече сънувал ужасни кошмари, но тъй като бил сам, не знаел, че и други сънували същото. Затова просто заключил, че тези кошмари били още един признак за неизбежното умопомрачение. След време стигнал до едно малко крайбрежно градче, Уелс, където срещнал една жена, Надин Крос, и едно странно момче, което се оказа днес, че се казва Лио Рокуей.

— Уелс — промълви с изумление Франи.

— Както и да е, тримата спътници хвърлили ези или тура, за да решат в коя посока да поемат по магистрала № 1. Паднало се тура и те се отправили на юг. И така след време пристигнали в…

— Огънкуит! — извика радостно Франи.

— Точно така. И там на покрива на една плевня с огромни букви се запознах за пръв път с Харолд Лодър и Франи Голдсмит.

— Надписът на Харолд! О, Лари, той толкова ще се зарадва, като научи!

— Като следвахме указанията му, отидохме първо в Стовингтьн, а от там в Небраска, където отново видяхме надпис, упътващ ни към Боулдър. По пътя срещнахме хора. Сред тях бе една жена, Луси Суон, с която живея сега. Бих искал да се запознаеш с нея. Мисля, че ще ти допадне. Тогава именно се случило нещо, което определено не било по вкуса на Лари. Групата нараснала. От четирима станали шест. Към шестимата се присъединили още четирима в щата Ню Йорк. А когато стигнали знака до портата на майка Абигейл в Небраска, вече били шестнадесет и докато се усетят, се лепнали още трима към тях. Лари бил водач на тази смела дружина. Нямало избор или официално гласуване. Просто така станало. А той не желаел да поема такава отговорност. Тя го смазвала. Не му давала да спи нощем. Странно е как започваш сам да се изтезаваш. За мен това задължение постепенно се превърна във въпрос на самоуважение. Аз, искам да кажа той, през цялото време се страхувал, че ще оплеска нещата, че ще се събуди някоя сутрин и ще намери още някой мъртвец в спалния чувал, както бе намерил Рита във Върмонт, и всички ще го сочат с пръст и ще повтарят: „Ти си виновен. Ти не знаеше как да постъпиш, така че вината е изцяло твоя.“ А това не можех да го споделя с абсолютно никого. Дори и със съдията…

— Кой е той?

— Съдията Фарис. Възрастен човек от Пиория. През петдесетте бил районен съдия, но се е пенсионирал много преди да избухне епидемията. Много е проницателен. Има очи като рентген. Както и да е, Харолд беше важен за мен. За колкото повече хора поемах отговорността да се грижа, толкова по-важен ставаше той за мен. Може да се каже, че връзката между отговорността и Харолд бе правопропорционална. — Лари се засмя. — Онази плевня, Боже! Последният ред, на който бе написал името ти… Харолд буквално е висял във въздуха, когато го е писал.

— Да. Спях, когато го е сторил, иначе никога нямаше да му позволя.

— Започнах да го опознавам. Намерих опаковка от „Пейдей“ в плевнята в Огънкуит и после открих какво бе написал на една греда…

— И какво бе написал?

Тя почувства изпитателния поглед на Лари в тъмното и пристегна халата по-здраво, не от срамежливост — не чувстваше никаква заплаха от този мъж — а от притеснение.

— Само инициалите си — отвърна с небрежен тон Лари. — Х.Е.Л. Ако с това се бе свършило, едва ли щях да съм тука сега. Ала след това в магазина за мотоциклети в Уелс…

— Ние също бяхме там!

— Знам. Разбрах, когато установих, че два мотора вече липсват. Ала това, което ме впечатли повече, бе, че Харолд бе успял да източи бензин от един подземен резервоар. Сигурно си му помогнала, Фран. Аз за малко да остана без пръсти.

— Не, не се наложи да му помагам. Харолд просто намери вентила, махна капачката…

Лари изпъшка и се плесна по челото.

— Господи! Как не се досетих! Искаш да кажеш, че просто го е отворил и е пъхнал вътре маркуча…

— Ами… да.

— О, Харолд! — въздъхна Лари с такова възхищение, с каквото Франи досега не бе чувала някой да говори, особено пък за Харолд. — Тази хитрост ми е убягнала. Както и да е, стигнахме до Стовингтън. Надин така се разстрои, че припадна.

— Аз пък плаках. Ревах толкова много, сякаш никога нямаше да спра. Просто си бях навила, че като стигнем там, някой ще ни посрещне с думите: „Здравейте! Спалните са вляво, закусвалнята — вдясно.“ — Тя поклати глава. — А сега ми се струва толкова глупаво.

— Аз не се учудих. Безстрашният Харолд е бил там преди мен, оставил ми е знак и е продължил по пътя си. Почувствах се като изнежения бледолик брат от изтока, който върви по стъпките на индианеца в „Следотърсача“.

Мнението му за Харолд я удивляваше и безпокоеше. Не беше ли Стю водач на тяхната група от мига, когато напуснаха Върмонт и се отправиха към Небраска? Честно казано, не можеше да си спомни. По това време всички бяха прекалено обезпокоени от сънищата си. Лари й бе припомнил събития, които бе забравила, или още по-лошо, събития, които бе приела за естествени, без да се замисля върху тях. Харолд бе рискувал живота си, за да напише съобщението на покрива на плевнята. Тогава си бе помислила, че той поема излишен риск, но явно бе имало все пак някаква полза от това. Източването на бензин от подземния резервоар явно е представлявало проблем с повишена трудност за Лари, но Харолд го бе разрешил, без дори да се замисли. Франи изведнъж се почувства виновна и дребнава. Всички бяха приели Харолд за някакъв недорасъл пубер. А той наистина неведнъж бе намирал изход от трудните ситуации, в които бяха изпадали през последните шест седмици. Нима е била толкова влюбена в Стю, че сега този напълно непознат човек й отваряше очите за истината? А това, което я караше да се чувства още по-виновна, бе фактът, че Харолд бе приел съвсем философски развитието на отношенията между нея и Стю.

— И така, в Стовингтън намерихме още един знак, с всичките му там указания, цифри и прочие. И точно до него, на земята, открих още една опаковка от „Пейдей“. Имах чувството, че вместо да се водя по стъпканата трева и счупените съчки, трябва да се ръководя от разпръснатите опаковки от шоколадчета „Пейдей“, които Харолд явно толкова обича. Е, този път не следвахме съвсем точно указания от него маршрут. Близо до Гари, Индиана, се наложи да се отклоним на север, защото в Гари имаше страхотен пожар. Стори ми се, че всички петролни резервоари са избухнали. Както и да е, поне благодарение на тази отбивка срещнахме съдията. Когато стигнахме Хемингфорд Хоум, вече знаехме, че старицата не е там, но все пак всички държаха да видят мястото с очите си. Царевицата… люлката… нали разбираш?

— Да — отвърна тихичко Франи.

— А аз откачах все повече и повече. Непрестанно се страхувах, че нещо ще се случи, че ще ни нападне банда мотоциклетисти, че ще ни свърши водата, или нещо подобно. Майка ми имаше една книга, която бе наследила от прабаба си. Казваше се „По неговите стъпки“. В нея се разказваше за ужасните проблеми, които имали някои хора. Повечето от проблемите бяха от морален характер. Авторът на книгата пишеше, че за да разрешат проблемите си, хората просто трябва да се запитат: „А какво би сторил Исус на мое място?“ И веднага щяло да им дойде решението на проблема. Знаеш ли пък аз какво си мислех? Че този въпрос се третира от зен-будизма. Всъщност не е въпрос, а е начин да си проясниш мисълта, точно както медитирането и повтарянето на свещената сричка „ОМ“.

Франи се усмихна. Помисли си какъв коментар би направила майка й на подобно изказване.

— И така, когато се окажех в безизходица, Луси — това е моята приятелка, споменах ли ти за нея? Та Луси ме подканяше: „Бързо, Лари. Задай въпроса.“

— Въпросът какво би направил Исус на твое място ли?

— Не, какво би направил Харолд? — отвърна сериозно Лари. Франи загуби ума и дума. Искаше й се непременно да присъства на срещата между Лари и Харолд. Каква ли щеше да е реакцията на Лари, когато се изправи лице в лице със своя герой?

— Една нощ се установихме на лагер в задния двор на някаква ферма. Бяхме почти изчерпали запасите си от вода. В двора имаше кладенец, но не знаехме да извадим вода от него, понеже нямаше ток и не можехме да включим помпата. И Джо, искам да кажа Лио, през цялото време вървеше по петите ми и ми опяваше: „Аз жаден, Лари, много жаден.“ Направо ме побъркваше. Чувствах как се стягам все повече и повече и си мислех, че ако ми го каже още веднъж, ще го фрасна. Представяш ли си? Какъв симпатяга съм бил, а? След като малко ми оставаше да ударя едно дете. Но човек не може да се промени отведнъж. Трябваше ми доста време, за да го разбера.

— Важното е, че пристигнахте невредими тук чак от Мейн. Един от нашите умря. От спукан апендикс. Стю се опита да го оперира, но не успяхме да го спасим. Равносметката е, че си се справил доста добре.

— Двамата с Харолд се справихме — поправи я той. — И тогава Луси ми каза: „Бързо, Лари. Задай въпроса.“ Така и направих. До плевнята имаше вятърна мелница. Тя работеше, но в плевнята нямаше вода. Затова отворих капака в основата на мелницата. Видях, че главният лост на задвижващия механизъм се е измъкнал. Наместих го и „бинго“! Водата потече! Студена и прекрасна. Благодарение на Харолд.

— Не, благодарение на теб. Харолд изобщо не е бил там.

— Е, в известен смисъл беше. В главата ми. И сега, след като съм тук, бих искал да му дам виното и шоколадчетата. Знаеш ли, дори си представях, че той е твоето гадже — каза Лари и я погледна крадешком.

Тя поклати глава и сведе очи към скръстените си в скута ръце.

— Не, не е… Харолд…

Настъпи дълга пауза. Франи чувстваше погледа му върху себе си. Накрая той я попита:

— Добре, кажи къде съм сбъркал в преценката си за Харолд?

— Трябва да се прибирам вече. Приятно ми беше, че се запознахме, Лари. Ела утре да те представя на Стю. Доведи и Луси, ако искаш.

— Къде съм сбъркал? — настоя той.

— О, не знам — отвърна младата жена през сълзи. — Караш ме да се чувствам така, сякаш съм се отнасяла, много зле с Харолд и не знам… защо стана така… и може ли да съм виновна, задето не го обичам така, както обичам Стю? Аз ли съм виновна?

— Разбира се, че не — отвърна Лари смутено. — Слушай, извинявай, че бях толкова настоятелен. Тръгвам си.

— Той се промени! — извика Франи. — Не знам кога и защо и понякога искрено се надявам, че е за добро… но не съм… не съм сигурна. Понякога се страхувам.

— От Харолд ли?

Тя не отговори, само сведе поглед. Помисли си, че вече и без това е казала достатъчно.

— Щеше да ми обясниш как да стигна до дома му — подсети я той.

— Не е трудно. Тръгваш направо към Арапахо, докато стигнеш малък парк, мисля, че се казва „Ибън Файн“. Пада се вдясно, а къщата на Харолд е точно срещу него.

— Добре, благодаря ти, приятно ми беше, че се запознахме, въпреки счупената саксия.

Франи се усмихна насила. Доброто й настроение се бе изпарило.

Лари вдигна високо бутилката с вино и се усмихна.

— И ако го видиш преди мен… няма да издадеш тайната, нали?

— Няма.

— Лека нощ, Франи.

Той си тръгна. Франи го проследи, докато се изгуби от погледа й. После се качи горе и се мушна в леглото до Стю, който продължаваше да спи непробудно.

„Харолд“ — помисли си тя и се зави презглава. Как да каже на Лари, който изглеждаше толкова симпатичен и свестен, макар и малко объркан и безпомощен (ала не бяха ли всички объркани и безпомощни?), че самият Харолд е дебел, незрял и объркан? Нима трябваше да му разкаже за онзи ден, не чак толкова далечен, когато бе заварила умният, изобретателен Харолд, който можеше да служи за пътеводна звезда почти като Исус, да коси тревата в задния двор по бански, целият облян в сълзи? Нима трябваше да му каже, че Харолд, който бе често кисел, обиден и уплашен, по пътя от Огънкуит до Боулдър се бе променил и се бе превърнал в изпечен политик, добре приет, общителен човек, но въпреки това, когато впереше в някого студените си, мъртви очи, човек имаше чувството, че го гледа някакво чудовище?

Помисли си, че тази вечер трудно ще заспи. Харолд се бе влюбил безнадеждно в нея, а тя на свой ред се бе влюбила в Стю Редман. Нищо не се бе променило в жестокия за всички им свят. И сега всеки път когато видеше Харолд, имаше чувството, че я полазват тръпки. Макар че той като че ли бе отслабнал поне с пет килограма и вече нямаше толкова пъпки…

Изведнъж дъхът й спря и тя се изправи на лакти, широко отворила очи в мрака.

Бе усетила някакво движение в себе си.

Докосна корема си. Не може да бъде. Беше твърде рано. Сигурно само така й се е сторило…

Не, истина беше.

Тя се отпусна обратно в леглото. Сърцето й биеше лудо. Идеше й да събуди Стю, за да му каже. Щеше да го направи, ако бебето бе от него, не от Джес. Тогава щеше да сподели този миг с него. Когато забременееше от него, щеше да го направи. Ако забременееше, естествено.

Отново усети едва доловимо движение. Все едно имаше газове, само дето добре знаеше, че това не беше причината за странното усещане. Причината бе бебето. Бебето бе живо.

— О, Господи! — промълви тя. Напълно забрави и Лари Ъндърууд, и Харолд Лодър. Всичко, което й се бе случило, откакто майка й и баща й се разболяха, бе забравено. Лежеше, притаила дъх, в очакване отново да почувства движението на бебето, да усети присъствието на това живо същество в себе си. Така и заспа. Бебето й бе живо.

Харолд седеше на стол на поляната пред малката къща, която бе избрал за свой дом, гледаше небето и си припомняше една стара рокпесен. Мразеше рока, ала тази песен я знаеше почти дума по дума. Помнеше дори името на групата, която я изпълняваше: „Кати Йънг енд ди Инъсънтс“. Певицата имаше плачлив, умоляващ, леко дрезгав глас, който бе привлякъл вниманието му. Дисководещите го наричаха „златен“. Представяше си я като шестнадесетгодишна, руса, бледа и невзрачна девойка. Звучеше така, сякаш пееше, държейки в ръце снимка, обикновено скрита в някое чекмедже в скрина; снимка, която изваждаше единствено късно нощем, когато всички други в къщата спяха. Звучеше отчаяно. Снимката може би бе на местния Сваляч — капитан на училищния футболен отбор и председател на ученическия комитет — и сигурно я бе откраднала от лексикона на по-голямата си сестра. Свалячът вероятно се натискаше на някоя безлюдна улица с най-красивата мажоретка, докато в обикновена къща в покрайнините това обикновено момиче с плоски гърди и пъпка на горната устна пееше: „Хилядите звезди в небето… ми шепнат… че ти си единствената ми любов… кажи ми, че ме обичаш… кажи ми, че ще бъдеш мой, само мой…“

Тази нощ в небето имаше много повече от хиляда звезди, ала те не бяха звезди на влюбените. Тук, на хиляда и петстотин метра надморска височина те светеха студено и жестоко — милиард прорези в черно кадифе, направени от кинжала на Бога. Бяха звезди на хора, изпълнени с омраза, и ето защо Харолд реши, че може да си пожелае нещо. „Да пукнете дано, кретени!“

Седеше, подпрял глава на облегалката, един гневен астроном. Косата му бе още по-дълга от преди, ала вече не беше сплъстена и мазна. Вече не миришеше на пот. Дори пъпките му бяха започнали да изчезват, откакто бе намалил шоколада. А и благодарение на усърдната работа и на дългите разстояния, изминавани пеш, бе започнал да отслабва. През последните дни, когато погледът му случайно попаднеше върху отражението му в огледало или стъкло, той се втренчваше сепнато, сякаш виждаше не себе си, а някой непознат човек.

Понамести се на стола. В скута му лежеше голяма книга с подвързия от изкуствена кожа. Криеше я под една плоча на пода до камината, когато отсъстваше от къщи. Ако някой я откриеше, за него нямаше да има повече място в Боулдър. Със златни букви върху подвързията пишеше: „СЧЕТОВОДНА КНИГА“. Това бе дневникът, който Харолд бе започнал да води, след като бе прочел дневника на Фран. Вече бе изпълнил първите шестдесет страници открай докрай със ситния си почерк. Нямаше дори нови редове. От перото му се лееха, както гной от възпалена рана, словоизлияния, родени от омразата. Не беше осъзнал, че крие в себе си толкова омраза. Смяташе, че досега трябваше да е изчерпал натрупаното в себе си, но, изглежда, просто бе затворил за малко крана.

А защо изпитваше такава омраза?

Сепна се, като че някой му бе задал гласно въпроса. Много би се затруднил с отговора и би го доверил само на неколцина избрани. Нали и Айнщайн бе казал, че на света имало само шест души, които могат да разберат всички значения на формулата Е=mс²? А какво можеше да се каже тогава за уравнението, което бе измислил Харолд? Относителността според Харолд. О, би могъл да изпише два пъти по толкова страници и с всеки следващ ред уравнението да става все по-неразбираемо, все по-тайнствено, докато накрая той се загубеше сам в лабиринта на собствената си душа, без дори да се е приближил до извора. Той, би могло да се каже… се самоизнасилваше. Така ли беше? Сравнението не беше далеч от истината. Непрестанно се разголваше по грозен и унизителен начин.

Скоро щеше да напусне Боулдър — след месец-два. Нямаше да се задържи повече. Щом откриеше как да си уреди сметките. Тогава можеше да тръгне на запад. И когато стигнеше там, щеше да им разкаже всичко от игла до конец за Боулдър. Щеше да им каже за общите събрания и други много по-съществени неща, например за съвещанията при закрити врата на комисията. Беше сигурен, че ще го изберат за член. Онзи, който командваше на запад, щеше да го посрещне с отворени обятия и да го възнагради добре… не като сложеше край на омразата, а като му предоставеше идеалното средство да я използва — примерно кадилак „Омраза“ — дълга и лъскава лимузина. Харолд щеше да се качи в нея и щеше да се остави тя да го вози. Двамата с Флаг щяха да направят на пух и прах този окаян град, приличен на мравуняк. Ала първо щеше да си уреди сметките с Редман, който му бе откраднал любимата и го бе излъгал.

„Да, Харолд, но защо изпитваш омраза?“

На този въпрос нямаше удовлетворителен отговор… можеше само да си измисля различни оправдания. Всъщност беше ли основателен този въпрос? Не, това беше все едно да попиташ някоя жена защо е родила ненормално дете.

А бе имало час, по-скоро миг, когато му се прииска да забрави омразата. Това бе мигът, когато прочете дневника на Фран и откри, че тя е безумно влюбена в Стю Редман, Истината му бе подействала така, както студената вода действа на голия охлюв — кара го уплашено да се свие на топчица. В онзи миг бе разбрал, че може просто да приеме нещата такива, каквито са, и тази мисъл го бе изпълнила с възторг и с ужас. Тогава разбра, че може да се промени, да стане друг човек, един нов Харолд Лодър, чиято пъпна връв, свързваща го със стария, можеше да бъде отсечена с острия нож на епидемията. Бе осъзнал по-добре от всички останали какво представлява Свободната зона на Боулдър. Хората не бяха вече същите. Малкото общество в този град не приличаше на никое друго в Америка от догрипния период. Те не го разбираха, защото не можеха да се дистанцират като него. Мъжете и жените живееха по двойки, но нямаха никакво желание да възродят институцията на брака. Цели групи от хора живееха в нещо подобно на комуни. Не се биеха помежду си. Изглежда, дори се радваха на разбирателство. И най-странното бе, че никой не бе поставил под въпрос религиозния подтекст на сънищата им… както и религиозното тълкувание, което се даваше на самата епидемия. Боулдър бе едно новаторско общество, една tabula rasa, която не можеше да осъзнае собствената си, непозната досега красота.

Харолд я бе почувствал и намразил.

Отвъд планината имаше още един Харолд. Парче от злокачествено образувание, една-единствена клетка от умиращ организъм, едничък представител на карцинома, който бе разяждал старото общество. Една-единствена клетка, която вече бе започнала да се възпроизвежда. В обществото щеше да се разгори пак старата схватка между здравата и болната тъкан — борба за територия. Ала пред всяка една клетка стоеше старият като света въпрос, въпросът, зададен още в райската градина — дали да отхапят ябълката или не? Там, на запад, вече ядяха ябълков пай и пиеха ябълков сок. Унищожителите на рая се намираха там, там бяха мускетарите на злото.

А той самият, когато му се бе предоставил шансът да приеме нещата такива, каквито са, бе отхвърлил тази нова възможност. Да я приеме би било равносилно на самоубийство. Раните от всички преживени унижения сякаш се отвориха и от тях потече кръв. Мъртвите му мечти и амбиции възкръснаха и изпълзявайки от гробовете си, го попитаха нима може да ги забрави така лесно. В Свободната зона той ще бъде просто някой си Харолд Лодър. Отвъд планината може да бъде принц. Злото неудържимо го привличаше. Бе като зловещ панаир — виенски колела, чиито светлини кръжат над мрачния пейзаж, безкрайна допълнителна атракция, изпълнена с изроди като Харолд, докато в голямата цирковата палатка лъвовете разкъсват зрителите. Дисхармоничната музика на хаоса го зовеше.

Отвори дневника си и под светлината на звездите решително започна да пише:

Той затвори тетрадката. Влезе в къщата, прибра дневника в скривалището му в камината и внимателно намести плочата. Отиде в банята, постави нощната лампа на мивката така, че да осветява огледалото, и цели петнайсет минути се усмихва по различен начин. С всеки изминал ден това му се удаваше по-лесно.