Сбогом, лято

1.

Има и такива дни, които сякаш си поемат дъх, задържат го и цялата земя замира в очакване. Някои лета не искат да свършат.

А покрай пътя избуяват цветя и щом ги докоснеш, поръсват облачета от ръждивокафяв прашец. Навсякъде изглежда, че е минал съвсем овехтял пътуващ цирк и с всяко завъртане на колелата е оставял следа от прастаро желязо. Прашецът се е разстлал под дървета, по речни брегове, има го и при релсите, по които някога минаваше локомотив. Тъй изронените цветчета и релсите се преобразяваха заедно в изронения ръб на есента.

— Погледни, Дъг — каза дядото, докато пътуваха от фермата към града. Зад тях в пикапа „Кисъл Кар“ бяха наредени шест големи тикви от бостана. — Виждаш ли тези цветя?

— Да, сър.

— „Сбогом, лято“, Дъг. Така се казват. Усещаш ли във въздуха? Август се е върнал. Сбогом, лято…

— Ама че тъжно име — промълви Дъг.

Бабата влезе в кухнята и усети вятъра от запад. Замесеното тесто бухваше в купата като кръгла глава — глава на извънземен, надигаща се от реколтата на отминали години. Тя докосна издутината под тензуха. Това беше земята в утрото след идването на Адам. Това беше утрото, след като Ева се събрала с онзи непознат на ложето от цветя.

Бабата погледа през прозореца как слънчевата светлина огрява двора, как изпълва ябълковата градина със злато, и изрече като ехо същите думи:

— Сбогом, лято. Ето ти го и първи октомври. Двайсет и седем градуса. Сезонът просто не иска да си иде. Кучетата се излежават под дърветата. Листата все не пожълтяват. На човек му се приплаква, а пък се смее. Дъг, я се качи на тавана и пусни лудата си леля стара мома от тайната стаичка.

— А има ли луда леля стара мома на тавана? — попита Дъг.

— Няма, но би трябвало да има.

Облаци минаха над моравата. И когато слънцето се показа, в кухнята бабата почти прошепна: „Лято, сбогом“.

На верандата отпред Дъг стоеше до дядо си, надяваше се да прихване малко от неговата зоркост, достигаща отвъд хълмовете, от желанието да заплачеш, от древното веселие. Ароматът на тютюн за лула и лосион след бръснене „Тигър“ май стигаха. В гърдите му се завъртя пумпал — ту светъл, ту тъмен, в един миг побутваше езика му към смях, в друг пълнеше очите му със солена вода.

Плъзна поглед по езерото от трева — глухарчетата вече ги нямаше, по дърветата тук-там се показваше кафяво, а вятърът носеше от далечния изток миризмата на Египет.

— Я да си хапна поничка и да подремна — каза Дъг.

2.

Завит на леглото в съседната къща с мустаче от пудра захар на горната устна, Дъг се отпусна в съня, който се спотайваше в главата му и полека го обгърна в тъма.

В далечината оркестър свиреше странна бавна мелодия, преливаща от приглушени духови инструменти и отмерено удряни барабани.

Дъг се заслуша.

Струваше му се, че далечният оркестър е излязъл от пещера на слънце. Някъде цял рояк сприхави косове изпърхаха нагоре, за да се превърнат във флейти-пиколо.

— Парад! — прошепна Дъг и скочи от леглото и се отърси от съня и захарта.

Музиката се засилваше, по-бавна и по-звучна, заприлича на огромен буреносен облак, препълнен с мълнии и тъмнеещ над покривите.

Дъглас примига зад прозореца.

Защото на моравата с тромбон в ръце беше Чарли Удман, най-добрият му приятел от училище, Уил Арно, приятелче на Чарли, надигаше тромпет, а градският бръснар господин Уинески бе обвит от цугтромбон като от боа удушвач и… я почакай!

Дъг се обърна и претича през къщата.

Излезе на верандата.

Насред оркестъра стояха дядо му с валдхорна, баба му с дайре, брат му Том с бръмчило.

Всички крещяха, всички се смееха.

— Ей — извика Дъг, — какъв ден е днес?

— Как какъв — провикна се бабата. — Твоят ден, Дъг! Довечера ще има фойерверки. Туристическото корабче чака!

— За пикник ли?

— По-скоро пътешествие. — Господин Уинески нахлупи сламената си шапка с цвят на зърнени люспици. — Чуй!

Звукът от далечен кораб долетя плачливо откъм брега на езерото.

— Напред!

Баба разтърси дайрето, Том наду бръмчилото и пъстрата тълпа помъкна Дъг по улицата, а цяла сюрия кучета джафкаха по петите им. В центъра на града някой метна накъсан телефонен указател от покрива на хотел „Грийн Таун“. И щом конфетите докоснаха тухлите, парадът изчезна.

Край брега мъгла се стелеше над водата.

Навътре в езерото се чуваше печалният вопъл на сирена за мъгла.

Чисто бял кораб се подаде внушително от мъглата и се отърка в пристана.

Свирката изпищя. Тълпата се струпа и избута Дъглас по подвижното мостче.

— Първо ти, Дъг!

Оркестърът изсипа цял тон медни звуци и десетина фунта гръм на чинели в мелодията на „Той е мил, чудесен човек“, докато го тикаха към палубата, после всички скочиха обратно на пристана.

Бам!

Подвижното мостче падна.

Хората не бяха изоставени на брега. О, не.

Той беше изоставен във водата.

Параходът се отдели с писък от пристана. Оркестърът засвири „«Кълъмбия», океанската перла“.

— Довиждане, Дъг — провикнаха се градските библиотекари.

— Сбогом — шептеше всеки.

Дъглас се озърташе към кошниците с лакомства за пикник, наредени по палубата, и си спомни музея, където веднъж бе видял египетска гробница с играчки и купчинки спаружени плодове около малка ладия, издялана от дърво. Пред очите му сякаш припламна барут.

— Сбогом, Дъг, сбогом…

Жените вдигаха кърпички над главите си, мъжете махаха със сламени шапки.

Скоро корабът се озова сред студената вода и мъглата го обви, а оркестърът избледня.

— Приятно пътуване, момчето ми.

Той вече знаеше, че потърси ли, няма да намери капитан, нито екипаж, но двигателите боботеха под палубата.

Долови изтръпнал, че ако се пресегне надолу да опипа носа на кораба, ще открие името му прясно боядисано — „Сбогом, лято“.

— Дъг… — стигаха до него гласовете. — О, довиждане… о, сбогом…

После пристанът опустя, шествието вече го нямаше, корабът наду сирената за последен път и му разкъса сърцето, то се изля на сълзи през очите му, докато той викаше имената на всички обични хора, останали на брега.

— Бабо, дядо, Том, помощ!

Дъг падна от леглото сгорещен, премръзнал и разплакан.

3.

Плачът на Дъг секна.

Той се надигна и отиде пред огледалото, за да види как изглежда тъгата — ето я, оцветила целите му бузи, и когато протегна ръка да докосне другото лице, то беше хладно.

От съседната къща уханието на хляб във фурната насищаше късния следобед. Той изтича през двора към кухнята на баба си и я видя да вади чудните вътрешности на пиле, после поспря до прозореца и зърна Том високо в клоните на любимата му ябълка, сякаш опитваше да се покатери в небето.

Някой стоеше на верандата отпред и пушеше любимата си лула.

— Дядко, ти си тук! Олеле… И къщата е тук. И градът си е тук.

— Като гледам, момко, и ти си тук.

— Да. Ами да!

Дърветата наклониха сенките си към моравата. Някъде последната лятна косачка подстригваше годините и ги трупаше на приятни купчинки.

— Дядко, дали… — Дъглас затвори очи и изрече в мрака: — Дали смъртта е все едно плаваш на кораб, а всички твои хора остават на брега?

Дядо му разчете няколко облака в небето.

— Горе-долу това е, Дъг. Защо питаш?

Дъглас се вторачи във висок реещ се облак, който никога досега не бе имал тази форма и никога нямаше да я има отново.

— Кажи го, дядко.

— Какво да кажа? „Сбогом, лято“ ли?

„Не и ако аз мога да спра това!“ — помисли Дъглас.

И в главата му започна бурята.

4.

Чу се могъщ шум на фучащо, плъзгащо се желязо, все едно острието на гилотина разсече небето. Ударът се стовари. Градът потръпна. Но това беше само вятърът от север.

А долу, насред дерето, момчетата се заслушаха в очакване на новия тежък удар на вятъра.

Стояха на брега на потока да пуснат по една вода под хладните слънчеви лъчи, сред тях беше умисленият Дъглас. Всички се усмихваха, докато изписваха имената си по пясъка до потока с изпускащи пара лимонадени струи. „Чарли“ — изписа един. А нататък бяха „Бо“, „Пийт“, „Сам“, „Хенри“, „Ралф“ и „Том“.

Дъг издълба инициалите си със завъртулки, пое си дъх и добави послепис — „Война“.

Том присви очи, загледан в пясъка.

— Какво?!

— Война, тъпчо, то се знае. Война!

— Кои са враговете?

Дъглас Споулдинг погледна над зелените склонове на тяхното голямо потайно дере.

И тутакси, като задействани от часовников механизъм, в четири вехти, посивели, олющени, големи къщи четирима старци, слепени от изсъхнали листа и пожълтели сухи пръчки, показаха ликовете си на мумии от веранди или в прозорци с форма на ковчег.

— Те — прошепна Дъг. — О, те са! — Извъртя се с крясък: — В атака!

— Кого ще убиваме? — попита Том.

5.

Над зеленото дере, в суха стая на последния етаж в древна къща, старият Брейлинг се наведе треперещ от прозореца като някакво таванско чудовище. Под него тичаха момчетата.

— Господи! — извика той. — Накарай ги да престанат с този техен проклет смях!

Вкопчи се немощно в гърдите си, сякаш беше швейцарски часовникар, стараещ се да поддържа хода на нещо с чудатото самовнушение, което той наричаше молитва.

— Бий, веднага: раз, два!

В нощите, когато се боеше, че сърцето му ще спре, той слагаше тиктакащ метроном до леглото си, та кръвта му да продължи пътуването си към утрото.

Застъргаха стъпки, почукваше бастун по верандата долу. Сигурно идваше старият Калвин С. Куотърмейн, за да обсъдят работата на училищното настоятелство, седнали на олющените плетени столове.

— Куотърмейн!

Калвин С. Куотърмейн седеше като пощуряла механична играчка, възголяма и ръждива, на люлеещия се стол от ратан.

Брейлинг се засмя.

— Още се крепя!

— Няма да е вечно — отбеляза Куотърмейн.

— По дяволите — отвърна Брейлинг, — някой ден ще те погребат в консервена кутия от калифорнийски плодове. За Бога, какво ги е прихванало онези идиотчета?

— Тичат като пощурели насам-натам. Чуй ги само!

— Бум!

Дъглас претича край верандата.

— Махни се от моравата! — кресна Брейлинг.

Дъг се завъртя и насочи пистолета с капси към него.

— Бум!

Пребледнял и ококорен, Брейлинг викна:

— Не ме улучи!

— Бум!

Дъглас се качи със скок по стъпалата на верандата. Зърна две паникьосани луни в очите на Брейлинг.

— Бум! В ръката!

— Че кому е притрябвала ръка? — присмя се Брейлинг.

— Бум! В сърцето ти!

— Какво?

— В сърцето бум!

— Равномерно. Раз, два! — прошепна си старият човек.

— Бум!

— Раз, два! — извика Брейлинг на ръцете си, вкопчени в ребрата. — Божичко! Метрономът!

— Какво?!

— Метрономът!

— Бум! Мъртъв си!

— Раз, два! — задъха се Брейлинг.

И се свлече мъртъв.

Стиснал пистолетчето с капси, Дъглас изтрополи надолу по стъпалата към сухата трева.

6.

Часовете изгаряха в студени зимно бели проблясъци, докато хората нахълтваха в къщата на Брейлинг с напразната надежда, че и той е като Лазар.

Калвин С. Куотърмейн се клатушкаше около верандата като капитан на претърпял крушение кораб.

— По дяволите! Видях пистолета на момчето!

— Няма рана от куршум — каза доктор Либър, когото бяха повикали.

— Беше застрелян, да! Убит!

Къщата притихна, когато хората си тръгнаха и отнесоха празната обвивка, която доскоро беше горкият Брейлинг. И Куотърмейн се махна от верандата, устата му пръскаше слюнки.

— Ще намеря убиеца, кълна се в Господ!

Със забързани тласъци на бастуна си той свърна зад ъгъла.

Вик, сътресение!

— Не, за Бога, не!

Размаха ръце и падна.

Жени на люлеещи се столове се приведоха напред да погледнат от близката веранда.

— Това да не е старият Куотърмейн?

— О, не може и той да е мъртъв, нали?

Клепачите на Куотърмейн трепнаха.

Някъде далеч съзря велосипед и момче, което се отдалечаваше устремно.

„Убиец — рече си той. — Убиец!“

7.

Когато Дъглас вървеше, умът му препускаше, а когато се затичаше, умът забавяше крачка. Къщите падаха настрани, небето пламтеше.

От ръба на дерето той запрати пистолета с капси далеч над падината. Погреба го лавина. Ехото стихна.

Изведнъж отново почувства нуждата от пистолетчето, за да докосне очертанията на убийството, все едно би докоснал онзи пощурял старец.

Хвърли се надолу по склона, провираше се между бурените с овлажнели очи, докато не намери оръжието. То миришеше на барут, огън и тъма.

— Бум… — прошепна и се изкатери нагоре, и намери велосипеда си зарязан на улицата срещу мястото, където бе убит старият Брейлинг.

Буташе велосипеда като сляп звяр, накрая се качи върху него и закриволичи из квартала обратно към сцената на ужасна смърт.

Зави зад ъгъл и чу „Не!“, велосипедът налетя върху кошмарно плашило и го блъсна на земята, а Дъг натисна педалите с хленч и все се озърташе към следващото убийство, чиято жертва се просна на тротоара.

Някой извика:

— Това да не е старият Куотърмейн?

— Не може да бъде — изпъшка Дъглас.

Брейлинг падна, Куотърмейн падна. Нагоре, надолу, нагоре, надолу — две тънки месарски сатърчета, забити в твърдото дърво на верандата и в тротоара, застинали, за да не се надигнат никога.

Дъг фучеше на велосипеда си през града. Подире му не се втурваха тълпи.

Изглеждаше, че градът дори не знае как някой е бил гръмнат, а друг — блъснат. Градът си наливаше чай и промърморваше: „Ще ми подадеш ли захарницата?“

Дъг наби спирачки пред верандата на своя дом. Дали майка му чакаше, обляна в сълзи, дали баща му вече размахваше кожения ремък за точене на бръснача?…

Отвори вратата на кухнята.

— Ей, много закъсня. — Майка му го целуна по челото. — Винаги се прибирате, като огладнеете.

— Чудно, ама изобщо не съм гладен.

8.

На вечеря семейството чу камъчета, отскачащи от входната врата.

— Защо — попита майката — момчетата никога не използват звънеца?

— През последните две столетия — отговори бащата — няма регистриран случай някое момче на възраст под петнадесет години да е припарило по-близо от десет стъпки до звънец на входна врата. Приключи ли с яденето, младежо?

— Приключих, сър!

Дъглас връхлетя вратата като бомба, приплъзна пети и отскочи назад тъкмо навреме, за да хване решетката с мрежата против насекоми, преди да се е затръшнала. След миг скочи от верандата, а на моравата беше Чарли Удман и въодушевено и дружески го затупа с юмрук по рамото.

— Дъг! Направил си го! Гръмнал си Брейлинг! Леле!

— Не викай така, Чарли!

— Кога ще гръмнем всички от училищното настоятелство? Да му се не види, заради тях учебната година почна седмица по-рано тоя път! Заслужават да ги гръмнеш. Леле, как го направи, Дъг?

— Казах: „Бум! Мъртъв си!“

— А Куотърмейн?

— Куотърмейн ли?

— Счупил си му крака! Много работа си свършил днес!

— Аз никакъв крак не съм чупил. Колелото…

— Не, машината! Чух дъртия Кал да врещи, докато го носеха към дома му. „Адска машина!“ Дъг, що за адска машина е тя?

В някое кътче на съзнанието си Дъг видя велосипеда да подхвърля Куотърмейн нависоко, видя въртящите се колела, докато бягаше, а викът на Куотърмейн сякаш го гонеше по петите.

— Дъг, защо не му строши и двата крака с адската си машина?

— Какво?

— Кога ще видим твоя механизъм? Може ли да го нагласиш за Смъртта от хиляда порязвания?

Дъг се взря в лицето на Чарли, за да види не го ли занася, но това лице беше като чист църковен олтар, грейнал в свято сияние.

— Дъг — мърмореше Чарли, — леле-мале…

— Ами да — каза Дъглас, увлечен от сиянието на олтара. — Той срещу мен, аз срещу Куотърмейн и цялото проклето училищно настоятелство, срещу градския съвет — господин Блийк, господин Грей, всичките ония тъпи старци, дето живеят покрай дерето.

— Дъг, може ли да гледам как ще ги изпозастреляш?

— Какво? Ами да. Но трябва да съставим план, да имаме армия.

— Тая вечер ли?

— Утре…

— Не, тая вечер! Победа или смърт. Ти ще си командир.

— Генерал!

— Добре де, добре. Аз ще събера другите. За да чуят всичко от устата на главния! Среща при моста над дерето в осем! Майчице!

— Не викай под прозорците на нашите хора — нареди Дъг. — Остави им тайни бележки пред вратите. Това е заповед!

— О, да!

Чарли хукна с вопъл на уста. Дъглас усещаше как сърцето му потъва в свежо, ново лято. Почувства как мощта нараства в главата, ръцете, юмруците. И всичко това само за един ден! От най-обикновения отдавнашен четворкаджия до цял генерал!

Тъй, чии крака трябва да бъдат строшени следващия път? Чий метроном да бъде спрян? Той си пое дъх треперливо.

Всички огненорозови прозорци на отмиращия ден осветяваха този свръхзлодей, който крачеше под блестящите им погледи с малко зъбата усмивка към съдбата си, към срещата в осем часа, към полевия бивак на великата Конфедерация на Грийн Таун и всички, които седяха около огъня и пееха: „Лагеруваме и днес, лагеруваме и днес, лагеруваме във стария бивак…“

„Точно нея ще изпеем — зарече се той. — И то три пъти“.

9.

Дъг и Том разположиха щаба на тавана. Обърната с дъното нагоре щайга стана бюрото на генерала, до което неговият адютант стоеше в очакване на заповеди.

— Том, извади си бележника.

— Извадил съм го.

— А молива „Тикондерога“?

— Готов е.

— Съставих списък на Великата армия на републиката. Запиши това. Имаме Уил, Сам, Чарли, Бо, Пийт, Хенри и Ралф. А, да — и ти, Том.

— Дъг, какво ще правим със списъка?

— Трябва да им измислим задачи. Времето не стига. Още сега трябва да решим колко капитани да има, колко лейтенанти. Генералът е един. Това съм аз.

— Постарай се, Дъг. Намери им работа.

— Първите трима са капитани. Следващите трима — лейтенанти. Останалите са шпиони.

— Шпиони ли?

— Мисля си, че това е най-страхотно. Нашите хора обичат да се провират навсякъде, да наблюдават разни неща, после да се връщат и да ги докладват.

— Брей, искам и аз да съм от тях.

— Я почакай… Ще ги направим всички капитани и лейтенанти, нека всеки е доволен, иначе ще загубим войната, преди да е започнала. Някои ще имат още една служба — като шпиони.

— Добре, Дъг, ето ти списъка.

Дъг го прегледа.

— Сега да измислим какъв ще е първият голям удар.

— Накарай шпионите да ти кажат.

— Добре, Том. Но ти си най-важният шпионин. След срещата в дерето довечера… — Том се намръщи и завъртя глава. — Какво има?

— Виж сега, Дъг, дерето си е хубаво, ама знам по-добро място. Гробището. Слънцето ще е залязло. Ще им напомня, че ако не внимават, всички ще попаднем там накрая.

— Добре си го намислил.

— Тъй, ще ида да шпионирам и да събера момчетата. Първо на моста, после в гробището, а?

— Том, ти си голяма работа.

— Винаги съм бил — отвърна Том. — Винаги.

Пъхна молива в джобчето на ризата си, затъкна бележника с никелирана подложка под колана на дочения панталон и отдаде чест на своя командир.

— Свободно!

Том се втурна.

10.

Зеленият простор на гробището бе запълнен с камъни с имена по тях. Не само имената на хора, покрити с пръст и цветя, а и имената на сезоните. Пролетният дъжд бе изписал тук размити, незабележими вести. Лятното слънце бе избелило гранита. Есенният вятър бе смекчил очертанията на буквите. И снегът бе полагал студената си ръка върху зимно белия мрамор. Но каквото имаха да кажат сезоните, сега беше само хладен шепот в трепкащата сянка сред посланията на имената: „Тайсън! Боумън! Стивънс!“

Дъглас прескочи „Тайсън“, мина с пъргави стъпки по „Боумън“ и заобиколи „Стивънс“.

В гробището цареше хлад на стара смърт, на стари камъни, възникнали в далечни италиански планини и докарани с кораби в този зелен тунел под небеса, които са твърде ярки лете и прекалено печални зиме.

Дъглас се зазяпа. Целият терен гъмжеше от древни страхове и обреченост. Великата армия стоеше около него, а той се озърташе дали невидимите ципести криле в шумоленето на въздуха не са се сврели по високите брястове и кленове. Дали момчетата долавяха всичко това? Чуваха ли как есенните кестени тупваха меко като котешки стъпки по благата земя? Но сега всичко бе застинало в синкав здрач, обвил всеки камък с огледални искрици там, където млади жълти пеперуди бяха сушили крилцата си на слънце, ала вече ги нямаше.

Дъглас поведе своята внезапно настръхнала банда навътре в земята на покоя и ги накара да вържат кърпа на очите му. Останала сама, устата му се усмихваше на себе си.

Зашари с ръце, напипа надгробие, засвири като на арфа и зашепна:

— Джонатан Силкс. 1920-а. Загинал от куршум. — После друг: — Уил Колби. 1921-ва. Грип.

Обърна се слепешком да докосне дълбоко врязани имена със зелен мъх, дъждовни години и стари игри през забравени Задушници, когато неговите лели оросявали тревата със сълзи, а гласовете им звучали като дървета, брулени от вятър.

Назова хиляда имена, подреди десет хиляди цветя, лопати блеснаха на слънце десет милиона пъти.

— Пневмония, подагра, гастрит, туберкулоза. Всички те са били научени — каза Дъг. — Научили са ги как да умират. Доста тъпо е да си лежиш тук и нищо да не правиш, а?

— Ей, Дъг — обади се неспокойно Чарли. — Срещнахме се тук да говорим за твоята армия, не за умиране. От днес до Коледа са цял милиард години. Имам толкова време за запълване, че не остава никакво време да умирам. Събудих се тая сутрин и си рекох: „Чарли, да живееш е върхът. Продължавай да живееш!“

— Чарли, те искат от тебе да говориш така!

— Да не съм се сбръчкал, да не съм пожълтял като кучешка пикня? На четиринайсет съм, не на петнайсет или на двайсет, нали?

— Всичко ще развалиш!

— Аз просто не се тревожа — грейна Чарли. — Като гледам, всеки умира, но дойде ли моят ред, само ще кажа: „Не, благодаря“. Бо, ти ще умреш ли някой ден? А ти, Пийт?

— Аз ли? Не!

— И аз не!

— Видя ли? — обърна се Чарли към Дъг. — Няма да изпомрем като мушици. Сега ще вземем да си полежим на сянка като хрътки. Давай го по-спокойно, Дъг.

Юмруците на Дъг се свиха в джобовете, стиснаха прах, топчета и парченце тебешир. Всеки миг Чарли щеше да побегне и бандата с него, за да джафкат като кучета и да се въргалят в здрача като под сянката, на асма, без дори да отпъждат мухите, със затворени очи.

Припряно надраска имената им — „Чарли“, „Том“, „Пийт“, „Бо“, „Уил“, „Сам“, „Хенри“ и „Ралф“ — по надгробни камъни, после отскочи, за да ги остави да съзрат себе си в тебеширения прах по мрамора, изветрен от повея на времето в клонаците.

Момчетата гледаха смълчани дълго, много дълго, очите им шареха към странните тебеширени очертания по студения камък. И накрая едва се чу шепнеща въздишка.

— Няма пък да умра! — извика Уил. — Ще се боря!

— Скелетите не се борят — каза Дъглас.

— Не!

Уил замахна към камъка да изтрие тебешира, в очите му изскочиха сълзи.

Другите момчета стояха вцепенени.

— Да бе — рече Дъглас. — Ще ни научат в училище — ей тук ви е сърцето, онова с инфарктите! Ще ви покажат бацили, дето не можете да ги видите! Ще ви научат да скачате от високите етажи, да ръгате хората с нож, да падате и повече да не мърдате.

— Не — задъхано възрази Сам.

Зелената шир на гробището се разлюля под последните пръсти на гаснещата светлина. Мушици пърхаха около тях, ромоленето на поток в гробището обливаше хладните им огрени от луната мисли и тежкото им дишане, докато Дъглас добавяше тихо:

— Ясно си е, че никой от нас не иска да легне тук и никога да не играе на криеница. Е, искате ли го това?

— Стига бе, Дъг, не…

— Значи ще го спрем! Ще открием как нашите ни карат да растем, как ни учат да лъжем, да мамим, да крадем. Война? Прекрасно! Убийство? Страхотно! Никога няма да сме по-добре от сега! Пораснете ли, ще станете обирджии и ще ви гръмнат или ще ви сполети нещо по-лошо — те ще ви накарат да носите сако и вратовръзка, ще ви напъхат в Първа национална банка зад месингово гише! Останете си на днешните години. Да растем ли? Ха! Тогава най-много да се ожениш за някоя, дето ти крещи! Е, ще отвърнем ли на удара? Ще ме оставите ли да ви кажа как да им избягаме?

— Охо… — промълви Чарли. — О, да!

— Тогава кажете на тялото си: „Кости, нито сантиметър повече!“ Бъдете като статуи! Не забравяйте — Куотърмейн притежава това гробище. Той ще изкара пари, ако легнем тук — ти, ти и ти! Но ние ще му дадем да се разбере. И на всички онези старци, които държат града! Скоро е Денят на вси светии и дотогава трябва да им вгорчим живота! Искате ли да бъдете като тях? Знаете ли как са станали такива? Ами и те са били млади някога, но някъде по пътя… олеле майчице… на трийсет, на четирийсет или на петдесет дъвчели тютюн и се препълнили с храчки, те пък се сгъстили и прилепвали, и докато се опомниш, целите били покрити със слюнки, заприличали на… сещате се, виждали сте как гъсениците се превръщат в какавиди… проклетата им кожа загрубяла и младите хора станали старци, били приклещени вътре в черупките, за Бога! Ето как стигнали до старостта. И какво имате насреща — старци, в които са затворени млади хора. След някоя и друга годинка може кожата им да се пропука и старите да пуснат остарелите млади навън. Ама те вече няма да са млади, ще са като куп пеперуди „мъртвешка глава“, но като си помисля, старците ще държат младите мъже затворени завинаги, хванати в оная лепкава гадост, само ще се надяват някога да се освободят. Лоша работа, а? Много лоша.

— Значи тъй било, Дъг? — промълви Том.

— Брей — изсумтя Пийт. — Ти сигурен ли си, че знаеш какви ги приказваш?

— Пийт ти намеква, че трябва да знаем точно как са нещата — добави Бо.

— Пак ще ви го кажа — заяви Дъг. — А вие си отпушете ушите. Том, записваш ли?

— Ъхъ — отвърна Том и моливът му застина над бележника. — Давай.

Стояха в притъмняващите сенки сред миризмата на трева и листа, прецъфтели рози и студен камък, вирваха глави и подсмърчаха, бършеха бузите си с ръкавите на ризите.

— Добре тогава — каза Дъг. — Хайде да повторим. Не стига само да видим тези гробове. Трябва да се промъкваме под отворени прозорци, да подслушваме, да открием какви са им болежките на онези дъртаци. Том, отиваш да вземеш тиквите от килера на баба. Ще си направим състезание кой може да издялка най-страшната тиква. Една да прилича на стария Куотърмейн, друга на Блийк, трета на Грей. Слагаме свещи вътре и ги изкарваме на показ. По-късно тая вечер започваме първата атака с издялканите тикви. Разбрано?

— Бива! — развикаха се всички.

Прескочиха „Уайт“, „Уилямс“ и „Неб“, прехвърлиха се над „Самюълс“ и „Келър“, бутнаха портата с писък на ръждиво желязо и оставиха зад себе си студената земя, изгубената светлина и поточето, вечно струящо под хълма. Рояк сивкави мушици ги последваха до портата, където Том запъна пети в земята и изгледа с укор брат си.

— Дъг, тия тикви… Боже всемогъщи! Ти си се побъркал!

— Какво?!

Дъг спря и се озърна, а другите момчета продължиха тичешком.

— Това не стига. Я виж какво направи. Ти ги притисна твърде силно, уплаши ги. Ако продължаваш с тези приказки, ще останеш без армия. Трябва да направиш такова нещо, че да върнеш всичко на мястото му. Измисли какво да правим, иначе всички ще си отидат вкъщи и ще си стоят там, или ще се тръшнат да спят, та да им мине. Измисли нещо, Дъг. Важно е.

С ръце на кръста Дъг се вторачи в Том.

— Защо взе да ми се струва, че ти си генералът, пък аз съм някакъв новобранец?

— Как тъй?

— Я помисли — аз съм почти на четиринайсет, ти си на дванайсет, а говориш като стогодишен, че и започна да ми нареждаш, да ми казваш какво да правя. Толкова ли сме зле?

— Зле ли? Направо е ужасно. Погледни момчетата, дето ще ти избягат ей сега. По-добре ги догони и измисли нещо оттук до центъра на града. Стегни си армията. Дай ни нещо да вършим освен дялкането на страховити фенери от тикви. Мисли, Дъг, мисли.

— Мисля — каза Дъг, стиснал клепачи.

— Е, размърдай се! Тичай, Дъг. Аз ще ви настигна.

И Дъг се втурна напред.

11.

По пътя към града, на улица близо до училището, беше никелираният внушителен магазин, където всички сладки отрови се криеха в приятни за окото капани.

Дъг спря, вторачи се, изчака Том да го настигне и нададе вопъл:

— Добре, банда, насам. Влизай!

Всички момчета се заковаха на място, защото той изрече името на магазина, а то си беше чиста магия.

Дъг ги подкани с жест, те се събраха и го последваха през входа в пълен ред като добра армия.

Том влезе последен с усмивка към Дъг, сякаш знаеше нещо неизвестно за другите.

Вътре имаше мед в топъл африкански шоколад. Пъхнати и уловени в кехлибареното съкровище лежаха бразилски ядки, бадеми и покрити с глазура топчици от снежнобял кокос. Юнско масло и августовско зърно бяха обгърнати от тъмна захар. Всичко това бе нагънато в увито фолио, а отгоре опаковано в червено-сини хартийки с теглото, съставките и името на производителя. Сладкишите бяха сложени в ярки букети — карамел за слепване на зъбите, бонбончета с женско биле, почернящи сърцето, бутилчици с поболяващ вкус на мента и ягодов сироп, пръчици „Тутси“, които да държиш като пура, ментови „цигарки“ с червени връхчета за мразовито утро, когато дъхът ти сякаш дими.

Скупчени насред магазина, момчетата виждаха хрускави диаманти, приказни напитки за поглъщане. Шишета с цвят на слива потракваха тихо в нилските води на охладителя, чиято вода студенееше тъй, че пареше ръката. А над него по стъклени рафтове се редяха като спретнати цепеници купчинки курабийки с джинджифил, ореховки, шоколадови сладкиши, вафли с ванилия във формата на лунен сърп и бонбони с мека сърцевина — бяла изненада под черна маска. Всичко направено да покрие езика, да се разстеле по небцето.

Дъг извади няколко монети от джоба си и кимна на момчетата.

Един по един си избираха от сладкото имане, притиснали носове в стъклото, дъхът им замъгляваше кристалния трезор.

Съвсем скоро претичаха през улицата и застанаха над дерето с бутилките и сладкишите.

Щом се събраха, Дъг кимна отново и тръгнаха надолу в дерето. От другата му страна над тях стърчаха къщите на старците и хвърляха тъмни сенки в светлия ден. Дъг заслони очи с длан и зърна още по-нагоре тежката коруба на къщата с духовете.

— Нарочно ви доведох тук — рече той.

Том му намигна и отвори своята бутилка.

— Трябва да се научите на съпротива, за да сте добри бойци — продължи Дъг и изпъна ръката си с бутилката. — А сега изливайте!

— Божичко! — Чарли Удман се плесна по челото. — Дъг, ама това е билкова оранжада!

Дъг обърна бутилката с дъното нагоре. Пенливата струя засъска, за да се влее в бистрия ручей, устремен към езерото. Другите зяпаха, зрелището се отразяваше в ококорените им очи.

— Искате ли потта ви да е от билкова оранжада? — Дъг грабна шишето от ръката на Чарли. — Искате да плюете това, да се отровите завинаги и никога да не се оправите? Щом се източите високи, няма как да се смалите, не можете да се боцнете с карфица и да ви излезе въздухът.

Мъчениците мрачно обърнаха шишетата с гърлото надолу.

— Провървя им на рачетата — каза Чарли Удман и запрати бутилката към един камък.

Всички метнаха шишетата като германци след наздравица, стъклото се пръскаше на блестящи късчета.

Разгънаха хартийките на топящия се шоколад, масленките и бадемовите вкусотийки. Зъбите им се разтвориха, устите им се напълниха със слюнка. Но очите им се озъртаха към техния генерал.

— Тържествено се заклевам — от днес никакви сладкиши, никакви лимонади, никакви отрови.

Дъглас остави парчето шоколад да пльосне като труп във водата, сякаш извършваше погребение в морето.

Дори не им позволи да си оближат пръстите.

На излизане от дерето срещнаха момиче с фунийка ванилов сладолед. Момчетата се облещиха, езиците им провиснаха. А тя си близна от студената бучка. Момчетата замигаха. Тя ближеше фунийката и се усмихваше. По половин дузина лица изби пот. Още едно близване, още едно стрелкане на розовия език, още едно натякване за студен ванилов сладолед и армията щеше да се разбунтува. Дъглас вдиша дълбоко през зъби и кресна:

— Чупката!

Момичето подскочи, обърна се и избяга.

Дъглас изчака споменът за сладоледа да избледнее и каза тихо:

— При баба има леденостудена вода. Ходом марш!