Сбогом, лято

36.

Изведнъж градът се напълни с момичета — тичаха тук, вървяха там, влизаха, излизаха. Момичета в магазина за евтини дрънкулки, момичета си клатят краката на високите табуретки до машината за газирани напитки, момичета отразени в огледала или витрини, слизащи от тротоара или стъпващи на него. И всички в ярки премени, все още съвсем не есенни, и всички — е, може би не всички, но повечето — с развени от вятъра коси и до една със сведен поглед, за да видят накъде ли може да ги отведат обувките им.

Изглеждаше, че това нашествие от момичета се е случило едва ли не за ден, и Дъглас мина през града като в лабиринт от огледала, спусна се по стъпалата до урвата и изкатери до половината пътеката в гъсталака, преди да проумее къде се е озовал. Щом се изкачи на високото, почти успя да зърне езерото, пясъка и палатката с въпросителната над входа.

Продължи и накрая необяснимо попадна в предния двор на господин Куотърмейн, и спря в очакване на незнайно какво.

Полускрит в сянката на верандата, Куотърмейн се наведе напред на люлеещия се стол — проскърца и ратанът, проскърцаха и костите му. За един дълъг миг старецът гледаше на една страна, момчето — на друга, преди погледите им да се срещнат.

— Дъглас Споулдинг?

— Господин Куотърмейн?

Все едно се срещаха за пръв път.

— Дъглас Споулдинг. — Този път не беше въпрос. — Дъглас Хинкстън Споулдинг.

— Сър. — И в гласа на момчето нямаше въпрос. — Господин Калвин С. Куотърмейн. — И отново: — Сър.

— Какво правиш насред моравата?

И Дъглас беше изненадан.

— Ами… не знам.

— Защо не се качиш тук? — предложи Куотърмейн.

— Трябва да се прибера вкъщи.

— Не е толкова неотложно. Защо не се разберем веднъж завинаги за мимолетната бойна слава, взаимната враждебност, призивите за унищожение и тям подобните?

Дъглас едва не се засмя, но откри, че не може да направи първата крачка.

— Виж какво — каза Куотърмейн, — ако си извадя зъбите, няма да те ухапя.

Престори се, че вади нещо от устата си, но спря, защото Дъглас беше на първото стъпало, после на второто, накрая застана на верандата и старецът му кимна да се настани на другия люлеещ се стол.

И тогава се случи нещо забележително.

Щом Дъглас седна, дъските на верандата като че поддадоха само с милиметър под тежестта му.

В същия миг господин Куотърмейн усети, че неговата плетена седалка се повдигна с милиметър!

А щом той се намести на стола си, верандата поддаде под него.

И точно тогава столът на Дъглас се издигна безшумно с милиметър.

Двамата доловиха смътно, че са на краищата на невидима люлка, която с тихия им разговор се поклаща нагоре-надолу — първо Дъглас се спусна, когато Куотърмейн се издигна, после Куотърмейн слезе, щом Дъглас се повдигна незабележимо. Ту единият беше горе, а другият долу, ту обратното, съвсем бавничко.

Ту Куотърмейн беше нависоко в приятния въздух на отиващото си лято, ту Дъглас след миг.

— Сър?

— Да, синко?

„Никога не ме е наричал така“ — помисли Дъглас и погледна лицето на стареца, смекчено от не напълно осъзнато дружелюбие.

Куотърмейн се приведе напред.

— Преди ти да ме попиташ каквото си намислил, нека аз да ти задам един въпрос.

— Сър?

Гласът на стареца звучеше тихо.

— На колко години си?

Дъг усети дъхът му да се процежда между устните.

— Ами-и… на осемдесет и една?

— Какво?!

— Де да знам… исках да кажа… не знам. — И след малко добави: — А вие, сър?

— Я да видим сега…

— Сър?

— Чакай да пресметна. На дванайсет?

— Сър?!

— Или може би на тринайсет ще е по-добре?

— Да, сър.

Нагоре — надолу.

— Дъглас — промълви Куотърмейн накрая, — искам да ми кажеш нещо. В какво е същината на живота?

— Ама че работа! — възкликна Дъглас. — Аз се канех да попитам вас за същото!

Куотърмейн се облегна.

— Дай да се полюлеем.

Нямаше движение нагоре-надолу. Не помръдваха.

— Дълго лято беше — каза старецът.

— Сякаш край нямаше — съгласи се Дъг.

— Не мисля, че е свършило. Още не — рече Куотърмейн.

Пресегна се към масичката до стола, напълни чаша лимонада и му я подаде. Дъглас я взе и отпи малка глътка. Куотърмейн се прокашля и впери поглед в ръцете си.

— Апоматокс…

Дъглас примигна.

— Сър?

Куотърмейн огледа парапета, саксиите с мушкато и плетените люлеещи се столове, на които с момчето седяха неподвижно.

— Апоматокс. Чувал ли си за битката?

— Веднъж, в училище.

— Важното е кой от тях двамата съм аз и кой — ти?

— За кого говорите, сър?

— За Лий и Грант, Дъг. За Грант и Лий. Каква на цвят е униформата ти?

Дъглас погледна ръкавите, крачолите и обувките си.

— Виждам, че и ти знаеш отговора не по-добре от мен — отбеляза Куотърмейн.

— Не го знам, сър.

— Било е отдавна. Двама уморени стари генерали. Апоматокс.

— Да, сър.

— Тъй… — Кал Куотърмейн се приведе напред и ракитените му кости проскърцаха. — Какво ти се иска да знаеш?

— Всичко — отговори Дъглас.

— Всичко ли? — засмя се благо Куотърмейн. — Това би ни отнело поне десетина минути.

— А не може ли поне нещо? — попита Дъглас след малко.

— Нещо ли? Нещо определено? О, Дъг, това би ни отнело цял живот. От доста време го знам. „Всичко“ се плъзга по езика лесно като хапка от пай. Но „нещото“! „Нещото“! Схващат ми се челюстите дори от усилията да го налучкам. Нека засега си поприказваме за всичко. А когато накрая освободиш езика си и откриеш едно особено, вечно нещо със смисъл в него, сподели с мен. Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Тъй, докъде бяхме стигнали? До живота? Ето ти тема, която обхваща всичко. Искаш ли да опознаеш живота?

Дъглас кимна.

— Приготви се за неприятните новини.

Дъглас вдигна глава и впери в Куотърмейн поглед, сякаш небето и цялото време на света чакаха.

— Ами за начало… — Старецът млъкна и протегна ръка към празната чаша на момчето. — Ще имаш нужда от това, синко.

Наля му. Дъглас взе чашата и отпи.

— Животът… — въздъхна старецът и замърмори, замънка и пак замърмори.

37.

Калвин С. Куотърмейн се събуди, защото нещо бе казало дума или го бе повикало в нощта.

Но това беше невъзможно. Никой и нищо не говореше.

Погледна през прозореца към големия циферблат на часовника и почти го чу как се прокашля, за да обяви, че е три сутринта.

— Кой е тук? — попита Куотърмейн в хладната тъма.

„Аз“.

— И кой си ти?

Куотърмейн надигна глава, погледна наляво, после надясно.

„Аз. Помниш ли ме?“

И той погледна към средата на завивката.

Без да посегне с ръка, за да го докосне и намери, позна стария си приятел. Жалка останка, но още му беше приятел.

Този път не вдигна глава да се взре в малката издутина под пъпа, между краката. Едва се усещаше нещо повече от туптене, пулс, закърнял призрак на плът. Но си беше на мястото.

— Значи се върна? — промълви, взрян в тавана, и прихна за миг. — Отдавна те нямаше.

В отговор долови лек пулс на признание.

— И колко дълго ще останеш?

Малката издутина затупка със собственото си сърце два, три пъти, но не показа с нищо, че ще се отправи нанякъде. Изглеждаше, че ще поостане.

— Това последното ти идване ли е? — попита Куотърмейн.

„Кой би могъл да каже?“ — гласеше безмълвният отговор на отдавнашния му приятел, навестил го отново, сгушен в телената четка от стари косми.

„Не ме е яд чак толкова, че косата ми побелява — бе казал веднъж Куотърмейн, — но когато видиш и там, долу, да се показва бяло… дяволите го взели! Нека всичко друго в мен остарява, но не и това!“

Но и той, и то остаряваха. Сега целият беше в мъртвешката сивота на зимата. Но още го имаше това туптене, този кротък и невероятен пулс, който го приветстваше — обещание за пролет, леха със семената на спомена, докосване на… с каква ли дума назоваваха в града странното време, в което всички жизнени сокове протичат буйно?

Сбогом, лято.

Да, за Бога!

„Не си отивай. Остани. Имам нужда от приятел“.

Неговият приятел остана. Поговориха си. В три сутринта.

— Защо се чувствам толкова щастлив? — попита Куотърмейн. — Какво става? Да не съм полудял? Или съм се излекувал? Това ли е лекарството?

Зъбите му изтракаха от невъздържан смях.

„Само дойдох да се сбогуваме“ — прошепна гласът.

— Да се сбогуваме ли? — Смехът заседна в гърлото на Куотърмейн. — Това означава ли, че…

„Да — долови той шепота. — Минаха много години. Време е да продължа нататък“.

— Да, време е — каза Куотърмейн и очите му се наляха със сълзи. — Къде отиваш?

„Не мога да кажа. Ще узнаеш, когато му дойде времето“.

— Как ще узная?

„Ще ме видиш. Ще съм там“.

— А как ще разбера, че си ти?

„Ще разбереш. Винаги си знаел всичко, но най-добре си познавал мен“.

— Да не напускаш града?

„Не, не, ще съм наблизо. Но когато ме видиш, недей да притесняваш с това никого, бива ли?“

— Разбира се.

Одеялото и чаршафът под него спадаха, отпускаха се в покой. Шепотът отслабваше.

— Където и да отиваш… — започна Куотърмейн.

„Да?“

— Желая ти дълъг живот, хубав и щастлив.

„Благодаря“.

Мълчание. Куотърмейн откри, че не знае какво да каже.

„Е, да се сбогуваме?“

Старецът кимна, очите му се замъглиха от сълзи.

Леглото, завивката, тялото му бяха плоски като плот на маса. Онова, което го имаше седемдесет години, си отиде окончателно, завинаги.

— Сбогом — промълви господин Куотърмейн в нощната тишина.

„Чудя се — мислеше си — къде ли, о, къде ли, по дяволите, отиде той?“

Големият часовник на съда отброи три удара.

И господин Куотърмейн заспа.

Дъглас отвори очи в мрака. Звънна последният от трите удара на градския часовник.

Погледна тавана. Нищо. Погледна през прозорците. Нищо. Само нощният ветрец разлюляваше светлите пердета.

— Кой е тук? — прошепна той.

Нищо.

— Има някой тук.

След малко попита отново:

— Кой е тук?

„Тук“ — промърмори нещо.

— Какво?

„Аз“ — изрече нещо в нощта.

— Кой си ти?

„Тук“ — последва тих отговор.

— Къде?

„Тук“ — съвсем тихо.

— Къде?

Дъглас огледа стаята, накрая погледна тялото си, надолу.

— Там ли?

„Да, ами да!“

Там, под гръдния му кош, под пъпа, между костите на таза, където се събираха краката му. Там беше.

— Кой си ти? — прошепна Дъг.

„Ще научиш“.

— Откъде дойде?

„От милиард отминали години. От милиард бъдещи години“.

— Това не е отговор.

„Това е единственият отговор“.

— Ти беше ли?…

„Кажи“.

— Ти беше ли в онази палатка днес?

— Какво?

— Вътре. В онези стъкленици. Беше ли там?

„Да, в известен смисъл“.

— Как тъй „в известен смисъл“?

„Така е“.

— Не разбирам.

„Ще разбереш, щом се опознаем“.

— Как се казваш?

„Дай ми име. Ние винаги имаме имена. Всяко момче ни измисля име. Всеки мъж изрича това име десет хиляди пъти в живота си“.

— Аз не…

„Не разбираш? Просто си лежи. Вече имаш две сърца. Почувствай пулса. Единият е в гърдите ти. Другият е по-надолу. Усещаш ли?“

— Да. О, да!

„Тогава заспивай“.

— Ще бъдеш ли тук, когато се събудя?

„Ще чакам. Ще се събудя много преди тебе. Лека нощ, приятелю“.

— Ние приятели ли сме?

„Аз съм най-добрият ти приятел. За цял живот“.

Тихи звуци като заешко топуркане. Нещо връхлетя леглото и се шмугна под завивката.

— Том?

— Ъхъ — потвърди глас изпод завивката. — Може ли да спя тук тая нощ? Моля те!

— Защо, Том?

— Ами не знам. Просто сънувах кошмар, че утре няма да те има или ще си мъртъв… или и двете наведнъж.

— Том, няма да умирам.

— Все някой ден ще умреш.

— Е…

— Може ли да остана?

— Добре де.

— Дъг, хвани ме за ръката. И стисни силно.

— Защо?

— Сещаш ли се понякога, че Земята се върти с двайсет и пет хиляди мили в час или нещо подобно? Може да те запрати нанякъде, щом затвориш очи и забравиш да се държиш.

— Дай си ръката. Готово. Така по-добре ли е?

— Ъхъ. Сега мога да заспя. Бях се уплашил заради тебе.

Мигове на мълчание, на вдишване и издишване.

— Том?

— А?

— Видя ли? Все пак не те изоставих.

— Слава Богу, Дъг.

Навън задуха, вятърът разклати дърветата и всички листа до последното изпопадаха и се разстлаха по моравата.

— Лятото свърши, Том.

Том слушаше.

— Край на лятото. Идва есента.

— Празникът на вси светии.

— Охо, представяш ли си?!

— Представям си.

Мислеха. Заспаха.

Часовникът отброи четири часа.

И баба им се надигна в тъмнината, за да каже, че сезонът току-що е отминал безвъзвратно.