Щастливият странник

ГЛАВА I

Лари Анджелуци гордо пришпори своя гарвановочерен кон през каньона, образуван между две огромни стени от жилищни сгради. В подножието на всяка стена, усамотени на своите синкави плочници, децата прекъснаха игрите, за да го изгледат с нямо възхищение. Той описа широка дъга с червения си фенер. Изпод металните подкови на коня полетяха искри, когато копитата звъннаха по правите железопътни релси, положени по протежение на Десето авеню. Бавно, след коня, ездача и фенера, се зададе дългият товарен влак, който пъплеше на север от депо "Парк Сейнт Джон" на улица "Хъдсън".

През 1928 година Централната нюйоркска железница използваше улиците на града за влаковете, които сновяха от север на юг и обратно, като изпращаше пред тях сигналисти на коне да предупреждават водачите и пешеходците. След няколко години това щеше да свърши — строеше се надлез. Но Лари Анджелуци не знаеше, че е последният "фенерджия", че скоро ще бъде дребна отломка от градската история, и яздеше изправен и наперен като каубой от Запада. Шпори му бяха белите, тежки платнени обувки, а сомбреро — островърхото кепе, обсипано със значки. Сините му дочени панталони бяха пристегнати на глезена с лъскави никелирани колоездачни щипки.

Той галопираше в горещата лятна нощ през своята прерия — един каменен град. Жените клюкарстваха, насядали на дървени каси, мъжете пафкаха пури "Де Нобили" по ъглите, децата рискуваха живота си в една опасна игра — напускаха синкавите острови на плочниците и се катереха по минаващия товарен влак. Животът течеше в мътната жълта светлина от уличните лампи и голите бели крушки в сладкарските витрини. На всяко кръстовище свеж полъх от Дванайсето авеню, бетонния бряг на река Хъдсън, разведряваше коня и ездача и охлаждаше разгорещения черен локомотив, който издаваше предупредителни свирки зад тях.

На 27-а улица стената отдясно на Дари Анджелуци прекъсна и се появи наново чак след две пресечки. В пролуката се намираше Челси Парк, претъпкан с тъмни, тумбести фигурки — деца, насядали по земята да гледат безплатното кино на Хъдсън Гилд Сетълмент Хаус. На далечния огромен бял екран Дари Анджелуци видя чудовищно голям кон и ездач, окъпани от лъчите на изкуственото слънце, които се носеха в гръмовен галоп към него. Усети как неговият кон се наежи, когато подскачащата му глава зърна огромните призрачни образи. После дойде кръстовището на 28-а улица и стената отново се издигна.

Дари почти беше пристигнал вкъщи. Ето го пешеходния мост, който свързва Десето авеню с 30-а улица. Минеше ли под моста, си беше у дома и работата му приключваше. Килна още по-палаво кепето си и се изпъна на седлото. На тротоара между 30-а и 31-ва улица седяха само роднини и приятели. Дари пришпори коня в галоп.

Под моста спря за миг, помаха на децата, които гледаха, облегнати на парапета над главата му. Изправи коня на задни крака за хората на десния тротоар, после обърна животното наляво към отворените железопътни работилници, които се простираха като искряща стоманена равнина до река Хъдсън.

Зад него огромният черен локомотив бълваше бели облаци пара и като по чудо мостът и децата изчезнаха. Из въздуха останаха да ехтят само тънки радостни възгласи, които се носеха нагоре към бледите, почти невидими звезди. Товарният влак сви към работилниците, мостът се появи отново, а ятото подгизнали от парата деца профуча по стълбите и се втурна по булеварда.

Лари завърза коня на стълба до кабината на стрелочника и седна на отсрещната пейка. От другата страна на булеварда, сякаш изрисуван на плосък екран, познатият и обичан свят оживяваше малко по малко.

Ярко осветената фурна беше близо до ъгъла на 30-а улица, а накичената ѝ с гирлянди лавка за замразена лимонада беше обсадена от деца. Самият panettiere^[1] пълнеше белите картонени чашки с вишневочервени, бледожълти и искрящо бели кубчета лед. Сипваше щедро, защото беше богат и даже пилееше пари по конни състезания.

До фурната на 31-ва улица беше бакалницата. Витрината ѝ беше пълна с жълти щафети пушено сирене с лъскава восъчна корица, тънко нарязана шунка, триъгълни парчета месо, които висяха завити в пъстро нашарена хартия. После идваше бръснарницата, която беше затворена за клиенти, но за картоиграчите беше вечно отворена. Ревнивият бръснар постоянно се озърташе за прясно подстригани глави, които не носеха белезите от неговите ножици. Децата се суетяха по паважа, припрени като мравки. Жените, почти незабележими в черните си дрехи, се струпваха на малки тъмни купчинки пред всеки вход. От групичките клюките се издигаха със сърдито жужене из лятното, обсипано със звезди небе.

Дребният като джудже стрелочник дойде откъм коловоза и каза:

— За днес няма повече влакове, малкият.

Лари отвърза коня, възседна го и го изправи на задни крака.

Когато конят се издигна във въздуха, редицата къщи, оформящи западния вал на големия град, се разлюля и наклони към Лари като тънко платно. В отворения прозорец на неговия дом, на последния етаж на сградата право насреща, Дари видя тъмна фигурка. Това трябваше да е малкият му брат Винсент. Дари помаха, но никой не отвърна, докато не помаха още веднъж. На стената имаше само няколко пръснати правоъгълника жълта светлина. Всички бяха долу на улицата, всички го гледаха. Той перна коня по врата и се впусна в галоп по паветата на Десето авеню към конюшнята на 36-а улица.

По-рано същата вечер, по мръкване, когато Дари Анджелуци оседла коня си в Сейнт Джонс Парк, майка му, Лучия Санта Анджелуци-Корбо, майка и на Октавия и Винченцо Анджелуци, вдовица на Антъни Анджелуци, а сега съпруга на Франк Корбо и майка на трите му деца: Джино, Салваторе и Айлийн, се готвеше да излезе от празното си жилище, да избяга от задушната лятна жега, да прекара вечерта със съседите си в свадливи сплетни и най-вече да варди децата си, които играеха из тъмните градски улички.

Тази вечер Лучия Санта беше спокойна, защото лятото е хубав сезон — децата не настиват, няма грижи за топли палта, ръкавици, ботуши за зимния сняг и допълнителни разходи за учебни пособия. Всички претупваха вечерята и бързаха да напуснат задушните стаи и да се влеят в потока на уличния живот. Вечер не избухваха никакви кавги. Къщата лесно се чистеше, защото бе постоянно празна. Но най-хубавото за Лучия Санта беше, че нейните вечери бяха свободни. Улицата беше място за срещи, а лятото — време, в което съседите стават приятели. И така, с гъста катраненочерна коса, прибрана на кок, с чиста черна рокля, тя взе кухненската табуретка и слезе по стълбите четири етажа по-долу, за да седне на булеварда.

Всяка сграда беше селски мегдан. Имаше си своя група жени, до една облечени в черно. Те седяха на столчета и каси и се занимаваха не само с клюки. Припомняха си минали истории, спореха за нравите и обществените порядки, като винаги привеждаха примери от планинското село в Южна Италия, откъдето бяха избягали преди много години. И как се опиваха само от въображението си! Така: какво, ако строгите им бащи се появят тук по някакво чудо и се сблъскат с проблемите, коитотерешаваха всеки ден? Или майките им със сръчните здрави ръце? Какъв вой до небето щеше да се вдигне, акотекато дъщери се осмеляваха да вършат това, което днешните американчета дръзват да правят? Акотеси бяха позволявали толкова?

Жените говореха за децата си като за чужди хора. Любима тема им беше покварата на невинните в новата земя. Така: Фелиция, която живее на ъгъла на 31-ва улица. Що за дъщеря ми се пише тя, дето не си съкрати медения месец, като разбра, че кръстницата ѝ е болна и собствената ѝ майка я вика? Курва с курва. Не, това не беше коментар. Майката на Фелиция сама разказа всичко. Ами синът, горкият, който не изчакал една година, преди да се ожени, както баща му наредил? Ама че неуважение. Figlio disgraziato.^[2] Това в Италия никога нямаше да мине. Бащата щеше да убие нахалния си син, да, щеше да го убие. Ами дъщерята? В Италия — майката на Фелиция кълнеше с още треперещ от възмущение глас, макар че всичко това беше минало и заминало преди три години, кръстницата оздравя, внуците бяха слънцето на живота ѝ, — ах, в Италия майката би измъкнала курвата от брачното ложе и би я влачила за косата до болницата. Ах, Италия, Италия! Промени се светът към по-лошо. Кой дявол ги накара да напуснат такава страна? Там бащите нареждаха и майките се ползваха с уважението на децата.

Редуваха се да разказват истории за дързости и непокорства, сами по себе си героични, изстрадани — за децата, сатанински изчадия, спасени с италианска дисциплина: с каиша за острене на бръснача или точилката. И в края на поредната история всяка жена рецитираше своя реквием.Managgia America! — Проклета Америка! Но в знойното лято гласовете им бяха пълни с надежда, с жизненост, каквато не се чуваше по родните им земи. Тук всичко беше уредено — пари в банката, деца, които четат и пишат, внуци, които ще станат професори, ако всичко върви добре. Жените гузно бранеха обичаи, които те самите бяха потъпкали.

Истината: тези селянки от планините на Италия, чиито бащи и деди умираха в същата стая, в която бяха родени, тези жени обичаха сблъсъка на камъка и стоманата в големия град, грохота на влаковете в работилниците отсреща, светлините над Палисейдс далече надолу по Хъдсън. Като деца те бяха живели в самота, на земя толкова бедна, че хората се пръскаха поединично по планинските склонове да дирят поминък.

Дързостта им донесе свободата. Те бяха пионери, макар да не бяха прекосявали прерии и да не бяха усещали чернозема под краката си. Те живееха в една по-тъжна прерия, където езикът бе чужд, където децата им ставаха членове на друга раса. Това беше цената, която трябваше да платят.

Сред всичко това Лучия Санта мълчеше. Тя чакаше своята приятелка и съюзничка леля Луче. Отдъхваше, трупаше сили за дългите часове с весели препирни, които предстояха. Все още беше ранна вечер, а те не се прибираха преди полунощ. Стаите не изстиваха дотогава. Тя прибра ръце в скута и обърна лице към лекия ветрец, който се носеше от реката под Дванайсето авеню.

Дребна, закръглена, красива жена, Лучия Санта беше в разцвета на силите си — духовни и физически, — храбра и без страх от живота и неговите опасности. Но не безразсъдна и лекомислена. Беше силна, опитна, вечно нащрек, добре подготвена за голямата отговорност да отгледаш многобройна челяд до зрелост и самостоятелност. Единствената ѝ слабост беше липсата на онази вродена хитрост и съобразителност, които помагат на хората много повече от добродетелта.

Лучия Санта беше напуснала дома си в Италия преди повече от двайсет години, когато беше седемнайсетгодишна. Пропътува три хиляди мили през тъмния океан до една чужда страна и чужди хора и заживя с мъж, когото познаваше само от невинните детски игри.

Като сама се укоряваше за своето безумие, но без да крие гордостта си, тя често разказваше за това.

Дошло време, когато баща ѝ строго, но със съжаление казал на нея, любимата си дъщеря, да не се надява на чеиз. Стопанството било много бедно. Имали дългове. Животът занапред щял да става по-тежък. И толкоз. Можела да си намери само съпруг, луд от любов.

В този момент тя изгубила почти всякакво уважение към баща си, към дома си, към родината си. Булка без чеиз е срамота, все едно да стане от неоцапано с кръв брачно ложе, че даже и по-лошо, защото тук не може да се прибегне до хитрост, не може да се насрочи брачната нощ около периода. Мъжете дори и това прощават. Но кой мъж ще вземе жена, дамгосана от безнадеждна бедност?

Само бедните могат да разберат срама от бедността, по-голям от срама на най-големия грешник. Защото грешникът, победен от собствената си добра страна, в известен смисъл е победител. Но бедните са победени, и толкоз: от своя свят, от своитеpadrones,от съдбата и времето. Те са просяци, които постоянно търсят милостиня. За бедните от векове насам благородството на честния труд е мит. Техните добродетели им носят унижения и срам.

По онова време Лучия Санта беше безпомощна, макар че ядовитите ѝ момичешки желания не стихваха. Тогава дойде писмото от Америка: момче от съседно стопанство, другарче от детинство, я молеше да заживее с него в новата земя. Всичко било уредено, както се полага, от двамата бащи. Лучия Санта само се мъчеше да си спомни как изглежда момчето.

И така, един слънчев италиански ден Лучия Санта и две други девойки от селото били придружени до общината, а после до църквата от разплаканите си родители, лели и сестри. Трите момичета се качили на кораба — булки задочнички, които плаваха от Неапол за Ню Йорк, по закон станали американки.

Като насън Лучия Санта влезе в страна от камък и стомана, същата нощ легна с непознат, който ѝ беше законен съпруг, роди му две деца и беше бременна с третото, когато той безразсъдно се затри в една от онези злополуки, които съпътстваха строителството на новия континент. Тя прие всичко, без да се окайва. Скърбеше, вярно, но не беше същото. Просто молеше съдбата за милост.

Дори и тогава, като бременна вдовица, все още млада и без да има към кого да се обърне, тя не се поддаде на ужаса и отчаянието. В нея имаше изключителна сила — нещо често срещано при жените — да понася трудности. Но тя не беше от камък. Участта ѝ не я отчужди от хората — направиха го приятелите и съседите, същите тези сплотени съседи, които споделяха летните нощи.

Ах, тези млади съпруги, тези млади майки, всички други млади италианки в чуждата страна. Какви дружки бяха. Как тичаха една при друга, от квартира на квартира, от къща на къща."СагаЛучия Санта, ето, да опитате нещо специално" — дъска с нарязана прясна наденица, великденска баница с грухано жито и извара и хрупкава яйчена заливка или тумбести равиоли за имен ден със специален сос от месо и домати. Колко ласкателства, колко похвали, кафета, уверения и обещания да станат кръстници на новото бебе. Но след нещастието, след жалейките и съболезнованията, светът показа истинското си лице на Лучия Санта.

Поздравите охладняха, вратите се затвориха, бъдещите кръстници изчезнаха. Кой ще дружи с млада, здрава вдовица? На мъжете са им слаби ангелите, ще тръгнат да помагат. В квартала животът е затворен, млада жена без мъж е опасна. Ще смуче пари и продукти, както пиявиците смучат кръв. Те не бяха злобни, бедността ги беше направила пестеливи. Лесно е човек да им се присмива, ако не разбира корените на техния страх.

Но една приятелка ѝ остана докрай. Леля Луче, стара, бездетна вдовица, идваше да помага, стана кръстница на Винченцо, който се роди без баща, а и купи на кръщелника си прекрасен златен часовник, така че Лучия Санта можеше да ходи с гордо вдигната глава, защото такъв великолепен подарък беше знак за уважение и доверие. Но леля Луче беше единствената и когато траурът изтече, Лучия Санта видя света с други, помъдрели очи.

Времето излекува раните и всички отново бяха приятели. А може би — кой знае — младата вдовица беше твърде строга в преценките си, защото същите тези съседи — вярно, за свое добро — ѝ помогнаха да си намери втори съпруг, който да храни и облича децата ѝ. Ожениха се в църква. Същите тези съседи ѝ устроиха славно сватбено тържество. Но Лучия Санта никога вече не позволи на света да я мами.

И така, в тази тежка лятна нощ, когато децата от първия ѝ брак бяха вече големи, а и от втория не бяха малки, с изключение на Лена, когато имаше и малко спестявания в пощенския клон, сега, след двайсет години мъки и страдания, Лучия Санта Анджелуци-Корбо се намираше на онова малко хълмче на благоденствието, което бедняците достигат. Достигат го с такива усилия, та вярват, че са спечелили битката и без големи грижи животът им е осигурен. Тя вече беше изживяла своя, историята свърши.

Достатъчно. Леля Луче дойде и затвори кръга. Лучия Санта се заслуша, готова да се включи в пороя на клюките. Но тогава видя как дъщеря ѝ Октавия се задава от ъгъла на 30-а улица, покрай пекаря с неговата червена стъклена кутия с пица и светли тенекиени кутии със замразена лимонада. За миг Лучия Санта изгуби дъщеря си от очи, заслепена от дървената табла на хлебаря, в която се червенееха дребни медни монети, а петачета и десетачета блещукаха като сребърни рибки. Изпита кратък пристъп на гняв, че никога не е притежавала такова съкровище и че съдбата е била толкова щедра към грозния пекар. Тогава видя жената на пекаря — стара, мустаката, вече неспособна да ражда — как пази дървената табла с мед и сребро, а набръчканите ѝ люспести драконови очи мятаха пламъци в лятната нощ.

Лучия Санта усети как Октавия сяда до нея на табуретката, бедрата им се докоснаха. Това винаги дразнеше майката, но дъщеря ѝ щеше да се обиди, ако се премести, затова го понесе. Като видя дъщеря си толкова хубава, облечена по американски, тя хвърли на старицата леля Луче горда, но и леко подигравателна усмивка. Октавия, която чинно мълчеше и внимаваше, видя усмивката и схвана подтекста ѝ, но за пореден път се учуди на майчиния нрав.

Сякаш майка ѝ разбираше, че Октавия иска да бъде всичко онова, което тези жени не бяха! С лекомислената и прозрачна находчивост на младите, тя носеше сивосинкав костюм, който прикриваше бюста ѝ и изправяше закръглените ѝ бедра. Носеше бели ръкавици като учителката от гимназията. Веждите ѝ бяха гъсти и черни, нарочно неоскубани. Безнадеждно свиваше пълните си червени устни с въображаема строгост, а очите ѝ бяха кротки и сериозни — всичко това трябваше да прикрие бездънната страст, която погубваше всички тези жени около нея. Защото Октавия смяташе, че задоволяването на страшната тъмна нужда убива всички останали нужди, и изпитваше боязлива жал към тези жени, оковани в безрадостно робство от децата и неясните удоволствия на брачното ложе.

Но това нямаше да сполетинея.Тя седеше с наведена глава и слушаше, като Юда — преструваше се на една от верните и преданите, но замисляше измяна и бягство.

Тъй като около нея сега имаше само жени, Октавия си съблече сакото. Бялата блуза с тънката червена връзка беше по-съблазнителна, отколкото предполагаше. Нищо не можеше да прикрие закръглената пълнота на бюста ѝ. Чувственото лице, короната от синкавочерни къдрици и букли, огромните влажни очи — всичко това се присмиваше на строгите дрехи. Дори да искаше, не би могла да бъде по-предизвикателна, отколкото беше в своята невинност.

Лучия Санта взе сакото и го сгъна на лакът — чисто майчинска проява на обич, която показваше принадлежност и власт. Но най-вече примирие, защото по-рано вечерта майка и дъщеря се бяха карали.

Октавия искаше да ходи на вечерно училище, за да стане учителка. Лучия Санта отказа. Не — щяла да се съсипе от работа и учение. "Защо? Защо? — питаше майката. — Такава добра шивачка си, печелиш добри пари." Ала само предубежденията караха майката да се опъва. Позната история. Животът е лош — нов път означава нови премеждия. Оставяш се на милостта на съдбата. Дъщеря ѝ беше твърде млада, за да разбере.

Неочаквано, някак гузно, Октавия каза: "Искам да бъда щастлива", и възрастната жена побесня — майката, винаги защитаваща прищевките на дъщеря си, книгите, които четеше, шитите ѝ костюмчета, с които изглеждаше толкова натруфена, все едно ходеше с лорнет. Майката презрително имитира дъщеря си със съвършения английски на глезено дете:"Искаш да бъдеш щастлива. — И после добави на италиански с гробовна тежест: — Слава Богу, че си жива."

В прохладната вечер Октавия прие примирието от майка си, приседна грациозно и прибра ръце в скута. Като си припомняше кавгата, тя се чудеше как майка ѝ говори съвършен английски, когато имитира децата. С крайчеца на окото Октавия зърна Гуидо, мургавия син на пекаря, който примигваше в топлата лятна нощ срещу грейналата ѝ бяла блуза. Той държеше в тъмната си силна ръка висока картонена чаша с кубчета лед — лимон и портокал, която ѝ подаде почти с поклон и набързо ѝ прошепна нещо от рода на: "Да не си окапеш блузата", а после се втурна обратно към лавката да помага на баща си. Октавия се усмихна, отпи няколко глътки от учтивост и прехвърли чашата на майка си, която обожаваше ледчетата и изсмука всичко до дъно с детинско настървение. Жуженето на старите жени не стихваше.

Вторият ѝ баща зави по ъгъла на 31-ва улица и тръгна по булеварда, като тикаше детска количка пред себе си. Октавия го гледаше как стига до 30-а улица и после се връща обратно. Тази нежност у втория ѝ баща я объркваше така, както иронията на майка ѝ. Защото го мразеше като човек жесток, злобен, лош. Гледаше го как бие майка ѝ и тормози заварените си деца. В избледнелите детски спомени той беше започнал да ухажва майка ѝ твърде скоро след смъртта на истинския ѝ баща.

Тя искаше да види заспалото бебе, малката ѝ сестричка, която горещо обичаше, макар и дете на втория ѝ баща. Но не можеше да понесе да разговаря с този мъж, да гледа студените му сини очи и грубоватото, ръбесто лице. Знаеше, че вторият ѝ баща я мрази също както тя него и двамата се страхуват един от друг. Никога не беше посягал да я удари, както удряше понякога Вини. А и тя нямаше да има нищо против той да бие заварения си син, ако изобщо се държеше като баща. Той винаги носеше подаръци за Джино, Сал и Айлийн, но никога за Винсент, макар че и Винсент беше още дете. Октавия го мразеше, защото никога не водеше Винсент на разходка или на подстригване заедно със своите деца. Страхуваше се от него, защото беше чужд — злобният тайнствен чужденец от книжките, синеокият италианец с мефистофелско лице, макар да знаеше, че всъщност е неграмотен селяк, беден, презрян имигрант, който само се надува. Един ден го видя в метрото да се прави, че чете вестник. Изтича да разкаже на майка си с насмешка и пренебрежение. Лучия Санта само се усмихна загадъчно и си замълча.

Но сега една от облечените в черно жени разказваше за някакво безчестно италианско момиче (родено в Америка, естествено). Октавия се заслуша.

— Да, да — говореше жената, — цял месец бяха женени, току-що бяха приключили с медения си месец. Леле, как го обичаше. Седеше в скута му, в майчиния му дом. Когато ѝ ходеха на гости, тя си играеше с ръката му. Ей така. — Две напукани ръце с мазолести пръсти се хванаха чувствено, неприлично, в скута на разказвачката. — И тогава отишли да танцуват, в църквата. Ама къде им е акълът на тия пусти млади свещеници, дето даже италиански не знаят?! Мъжът ѝ спечелил от томболата с входните билети. Взел си печалбата и паднал мъртъв на земята. Сърцето му, горкото, не издържало. Болнав си беше. Майка му вечно го предупреждаваше, пазеше го. Ама не. Младата булка танцувала с друг мъж, когато ѝ казали. И какво? Вместо да се втурне презглава към любимия, пищи и вика: "Не, не. Не мога." Плаши се от смъртта като дете, голяма жена. Любимият си лежи там, подгизнал в собствената си пикня, сам, но тя вече не го обича. "Не. Не мога да го гледам."

Леля Луче каза лукаво, доловила двусмислицата: "Абе, ти бъди сигурна, че го е гледала, като е бил жив." Взрив от гърлен смях изпълни булеварда и привлече завистливи погледи от другите женски групички. Октавия беше отвратена, ядосваше се, че даже собствената ѝ майка се смее с удоволствие.

А сега към по-сериозните неща. Лучия Санта и леля Луче твърдо отстояваха мнението си срещу всички останали за една отдавна отминала история — точните подробности около скандал, избухнал преди 20 години отвъд океана, в Италия. Октавия се чудеше как майка ѝ се осланя на леля Луче, а старицата храбро се сражава на нейна страна, при това всяка почиташе другата като херцогиня. Майка ѝ се обръщаше към леля Луче и почтително питаше:"Е vero, Comare? " ^[3] А леля Луче винаги отговаряше царствено:"Si, Signora"^[4] без да показва излишна фамилиарност пред другите. Октавия знаеше какво стои зад тази близост — благодарността на майка ѝ за безценната помощ в часа на най-ужасното ѝ нещастие.

Но спорът се водеше твърде изтънко и на Октавия ѝ доскуча. Тя стана да види сестричката си — погледна в количката, без да поздрави втория си баща. Гледаше бебето с невероятна нежност — чувство, което не изпитваше дори към Винсент. После тръгна към ъгъла на 31-ва улица да търси Джино, видя го да играе, а после забеляза малкия Сал да седи на бордюра. Върна Сал при майка му. Вини го нямаше. Погледна нагоре и го видя високо над нея, седнал на перваза на апартамента, мрачен, неподвижен, сякаш пазеше всички деца.

Франк Корбо наблюдаваше навъсен как голямата му заварена дъщеря се навежда над неговото бебе. Загадъчен със сините си очи, всички му се чудеха (кой италианец разкарва бебето си нощем през лятото?), неграмотен, занемял, той попиваше красотата на каменния град в мрака, усещаше омразата на заварената си дъщеря, но не ѝ отвръщаше с омраза. Строгото му изпито лице прикриваше неизразима, смазваща тъга. Животът му беше блян по красотата, усетен, но неразбран. Блян за любов, изкривен до жестокост. Безчислени богатства преминаваха край него като сенки, светът се беше заключил. В търсене на избавление той щеше да напусне града и да изостави семейството си. Рано сутринта, по тъмно, щеше да хване един селски камион и да изчезне безмълвно, без свади и побои. Щеше да работи в зеленокафявите поля на лятото, да намери покой в любовта, да си върне силите.

Той страдаше. Страдаше като глухоням, който копнее да възпее красотата, който не може да извика от болка. Изпитваше любов, но не можеше да дарява ласки. Твърде много хора спяха в стаите около него, твърде много същества обикаляха улиците. Сънуваше страшни сънища. Избродирани върху черно, съпругата и децата му го наобикаляха и всеки измъкваше кама от челото си. Той изкрещяваше.

Беше късно, много късно. Децата трябваше вече да са в леглото, но все още бе твърде горещо. Франк Корбо гледаше как синът му Джино играе на някаква гоненица, непонятна за бащата, също като американската реч на детето, също като книгите и вестниците, цветовете на нощното небе, красотата на лятната нощ и всички радости на света, от които се чувстваше лишен — всичко това, белязано от болка. Светът беше безкрайно тайнство. Огромни опасности, от които другите можеха да предпазят децата си, щяха да заровят него и любимите му в земята. Щяха да научат децата му да го мразят.

И все пак бащата не подозираше, че ще бъде избавен, и тикаше количката напред-назад. Той не съзнаваше, че дълбоко в кръвта му, в малките тайнствени клетчици на мозъка му, се зараждаше нов свят. Бавно, ден след ден, болка след болка, една изгубена красота след друга, стените на света, които толкова го плашеха, се сриваха в безвремието на неговия ум, а след година там щеше да се издигне нов, фантастичен свят. В него той щеше да бъде и бог, и крал, враговете му щяха да бъдат сразени и наплашени, любимите му — изгубени завинаги, ала той нямаше да усети тази загуба на любовта и да скърби. Светът на тази хаотична болка, който го заливаше с възторзи, потайности и страхове, щеше да изчезне. Той щеше да бъде свободен.

Но всичко това щеше да стане като с вълшебна пръчица и нищо не вещаеше предварително какво ще се случи. Сега, в тази нощ, той отново залагаше всичко на едно лято земеделска работа, както беше свикнал отдавна, като момче в Италия.

Светът огрява с особена светлина децата и звуците му са вълшебни. Джино Корбо вървеше през грохота на машините и кръговете от мека улична светлина, слушаше смеха на момичетата и играеше играта с такъв плам, че чак главата го болеше. Тичаше нагоре-надолу по 31-ва улица и се опитваше да плени другите деца или да ги обкръжи. Но винаги някой опираше гръб в стената с протегната напред ръка. Веднъж самият Джино попадна в капан, но едно такси отряза противниците му и той отново изтича до своя тротоар. Видя, че баща му го гледа, и побягна към него, като викаше: "Дай ми да си купя лимонада." Грабна монетата, изтича по Десето авеню и замисли чудесен номер. Опита се да притича покрай майка си и приятелките ѝ. Леля Луче го стисна за ръката и го вдигна във въздуха с желязната хватка на костеливите си пръсти.

Замаяните му, нетърпеливи очи видяха лицата на групичката стари жени, някои от тях рошави и мустакати. Изгарящ от желание да изчезне, отчаян, че играта ще свърши, той бясно се замята и опита да избяга. Леля Луче го държеше като муха и нареждаше:

— Спокойно. Седни до майка си и се успокой. Утре ще си болен. Чуй как ти бие сърцето.

И тя сложи сухата си длан върху гърдите му. Джино рязко се дръпна. Старицата го задържа и му каза с някаква жестока обич:

— Eh, come е faccia brutta.^[5]

Той разбра, че го нарича грозен, и застина. Погледна събралите се жени. Те се смееха, но Джино не знаеше, че се смеят с възхита на яростното му желание, на пламналите му очи.

Той заплю леля Луче с фалшивото заплюване на италианките, с което изразяват презрението си при кавгите. Това му върна свободата и изчезна с такава скорост, че майка му едва успя да го закачи с крайчеца на плесника си. Зад ъгъла, по 30-а улица, по Девето авеню, нагоре до 31-ва улица и от 31-ва улица до Десето авеню, щеше да заобиколи целия квартал и да се появи изневиделица, след което да срази врага с един майсторски удар.

Но докато тичаше с всички сили към Девето авеню, пътят му беше препречен от непознати момчета, които се изправиха като стена пред него. Джино се засили още повече и се вряза в тях. Ръце късаха ризата му, вятърът го биеше в лицето. На Девето авеню хлапаците го подгониха, но когато зави в тъмната 31-ва улица, не посмяха да го последват. Джино престана да тича и бавно пое край входовете. Беше на последната права на обиколката, а под него, в подножието на улицата, близо до Десето авеню, открояващи се в жълтите конуси на светлината от уличните лампи, приятелите му търчаха нагоре-надолу като черни плъхчета и продължаваха да си играят. Не беше закъснял.

Почина си в тъмното и после тръгна леко, бавно по улицата. В един сутерен видя малко момиче, облегнато на стена, наполовина бяла, наполовина електриковосиня. То беше отпуснало глава на ръката си, опряно на стената, и криеше очи от студената изкуствена светлина на празната, опустяла стая зад себе си. Джино знаеше, че играе на криеница, а не плаче, и ако изчака още малко, празната стая като по чудо ще се изпълни с викащи момичета. Но той не спря, не съзнаваше, че така ще запомни момичето завинаги — самотно, закрило очи до синьо-бялата стена, откъснато, неподвижно. Сякаш, като не спря, той го омагьоса да стои там завинаги. После продължи по пътя си.

Мътно петно светлина го накара да спре. Той потрепери. Седнала на прозореца, наведена от сутерена, стара ирландка беше положила глава на рошава възглавница и го гледаше как подминава по празната затихнала улица. На слабата жълта светлина лицето ѝ беше изпито от възрастта, тънката ѝ уста с леки мустачки изглеждаше кървава от горящата червена църковна свещичка. Зад мъртвешката глава, едва различими в сенките на стаята, се виждаха ваза, лампа и статуя, която се белееше като стари кости. Джино погледна старицата. Тя се озъби в усмивка и той побягна.

Вече чуваше виковете на приятелите си. Беше близо до кръговете светлина по Десето авеню. Приведе се до стълбите на едно мазе, скрит, силен, готов за удар. Не го плашеше нито тъмното мазе зад него, нито нощта. Забрави яда на майка си. Живееше само за този миг и за мига, в който щеше да нахлуе в светлия обръч и да го разбие.

Високо над Десето авеню завареният брат на Джино Корбо, Винченцо Анджелуци, тринайсетгодишен, седеше замислен сред меките, шепнещи звуци на лятната нощ, които долитаха до него. Седеше замислен на перваза на прозореца, дългата редица стаи зад него беше тъмна и пуста, вратата от антрето към кухнята здраво заключена. Сам се беше заточил.

Летните мечти, свободата и игрите му бяха отнети. Майка му го уведоми, че на сутринта той ще започне да работи за пекаря чак докато дойде времето за училище през есента. Ще разнася тежки кошове хляб в жегата, докато другите момчета плуват в реката, играят стикбол и "Джони язди пони", и скачат на задницата на трамваите, за да разгледат града. Няма вече да седи на сянка, да смуче замразена лимонада, да чете до стената на фабриката на Рункел или да играе на "банкери и брокери" и "седем и половина" за дребни пари.

Наблюдател на западния градски вал, всичко под него помрачаваше духа му — бунището от железопътни работилници, стоманени релси, изоставени вагони, локомотиви, които изпускаха мръсни червени искри и приглушени предупредителни свирки. Хъдсън беше черна лента под каменистия бряг на Джърси.

Той задряма на перваза, а шумотевицата се извиси като сподавен вик. Далеч надолу по булеварда видя червения фенер на фенерджията, който водеше своя товарен влак от "Парк Сейнт Джонс". Децата под него продължаваха да играят и Винсент очакваше с мрачно удоволствие радостните им викове, като преглъщаше горчилката в себе си затова, че не споделя веселието им. После децата се развикаха и се втурнаха нагоре по стълбите към моста, за да чакат влажния облак пара, който щеше да ги направи невидими.

Винсент беше твърде млад, за да знае, че е меланхолик по природа и че точно това притеснява сестра му Октавия и му носи подаръци и бонбони. Още като невръстно дете Октавия го взимаше в леглото си, разказваше му приказки и му пееше песнички, за да заспи с усмивка на уста. Но нищо не можеше да промени характера му.

Отдолу чуваше как леля Луче се препира пискливо, а силният глас на майка му я подкрепя. Неприятно му беше, че тази дъртофелница е негова кръстница и че за петте златни долара, които беше получил, трябваше на всеки рожден ден да се отплаща с целувка — целувка, която даваше само за да бъде доволна майка му. Той смяташе майка си за красива, макар да беше дебела и вечно облечена в черно. И винаги ѝ се подчиняваше.

Но леля Луче, откакто се помнеше, го караше да я мрази. Много отдавна, когато играеше на кухненския под между краката на майка си, леля Луче го наблюдаваше. Двете жени приказваха разгорещено без обичайната официалност за пред хората, опиваха се в спомени за своите нещастия през годините. После изведнъж млъкваха. Двете го гледаха замислено и сърбаха кафе. Тогава леля Луче въздишаше през пожълтели от възрастта зъби и казваше с безнадеждна, гневна жалост на малкото момче: "Ах,miserabile, misera-bile.Баща ти почина, преди да се родиш."

Това беше кулминацията. Старицата започваше да приказва за други неща и го оставяше да се чуди защо лицето на майка му бледнее, а очите ѝ червенеят. Тя протягаше ръка надолу и го докосваше, но не казваше нищо.

Долу на улицата Винсент видя как сестра му Октавия става и отива при бебето. Той мразеше и нея. Тя го беше предала. Не беше възразила на майка му за това, че го праща на работа. Тогава фенерджията препусна под моста и Винсент видя брат си Лари да язди като истински каубой на черен кон.

Дори от толкова далеч можеше да чуе силния тропот на копитата по паважа. Децата изчезнаха заедно с моста в облака пара от локомотива. С огромен дъжд от искри влакът се плъзна към железопътните работилници.

Беше късно. Нощният въздух охлади града. Майка му и другите жени вдигнаха столчетата и касетките и започнаха да викат мъжете и децата си. Вторият му баща докара количката до входа на сградата. Беше време за лягане.

Винсент слезе от перваза и се върна през спалните в кухнята. Отключи вратата към коридора и отвори къщата за семейството. Взе дебел колкото бут самун италиански хляб и отряза три дебели, хрупкави филии. Поля ги с червен винен оцет, после с гъст, жълтозеленикав зехтин. Отдръпна се, поръси и трите филии със сол и ги изгледа доволен. Грубият хляб беше красиво напръскан с червени точки и зелени мазни петна. Джино и Сал щяха да се зарадват на тази почерпка преди лягане. Всички щяха да хапнат заедно. Той зачака. От улицата, през все още отворените прозорци и откъм коридора между стаите чу гласа на Джино в дълъг оглушителен писък.

Този писък накара Лучия Санта да замръзне с бебето на ръце. Октавия, застанала на ъгъла на 30-а улица, се обърна назад към 31-ва. От другата страна на булеварда Лари завъртя коня. Бащата с разтуптени от страх слепоочия побягна и заруга. Но писъкът на детето беше писък на истеричен възторг. Джино беше излетял от мрака, бе обкръжил враговете си и викаше: "Изгори града, изгори града, изгори града." Завършил така играта, той не можеше нито да престане да крещи заветните думички, нито да спре да тича. Насочи се към грамадната заплашителна фигура на майка си с огромни подскоци във въздуха, но си припомни как беше обидил леля Луче и се шмугна през вратата нагоре по стълбите.

Лучия Санта, твърдо решена да го свали с един шамар на земята, стоеше, притихнала от дълбока гордост и нежност пред дивата радост на сина си — духа, който трябваше един ден да пречупи. Остави го да мине безпрепятствено.

Неаполитанците изчезнаха от тъмните улици и оставиха града на тропота от конски копита по паважа, докато Лари Анджелуци препускаше към конюшните на 35-а улица.

ГЛАВА II

Семейство Анджелуци-Корбо живееше в най-хубавата сграда на Десето авеню. На всеки от четирите етажа имаше само по един апартамент и затова прозорците гледаха и на запад към Десето авеню, и на изток към задните дворове. Така и жилището се проветряваше по-добре. Анджелуци-Корбо разполагаха с цял етаж — и то горен при това — и можеха да използват дъното на коридора за допълнително складово помещение. Хладилникът, едно бюро, безчислено количество консервирана салца и кутии с макарони бяха струпани до стената, защото, макар апартаментът да бе с шест стаи, те пак не стигаха.

Жилището имаше формата на издължена буква Е без средната чертица. Кухнята представляваше долната основа, после трапезарията, спалните и всекидневната с прозорците, които гледаха към Десето авеню, образуваха дългата вертикална черта, а малката спалня на Октавия с врата към всекидневната беше горната чертица на Е-то. Джино, Вини и Сал спяха във всекидневната на сгъваемо легло, което се изправяше до стената. През деня то стоеше в ъгъла, скрито зад завеса. Родителите нощуваха в първата спалня от вертикала, а Лари — в следващата. После идваше трапезарията, която наричаха кухня — в нея имаше голяма дървена маса за ядене и всичко останало, а под прав ъгъл се намираше истинската кухня с нагревателя, мивката и готварската печка. По местните стандарти жилището беше разточително просторно, пример за щедрата природа на Лучия Санта.

Октавия сложи малката Айлийн на леглото на майка си и отиде в своята стая да се преоблече в домашна рокля. Когато излезе, трите момчета вече спяха дълбоко, леглото им беше разтегнато по средата на всекидневната. Тя прекоси коридора със стаи и влезе в кухнята да си измие лицето. Майка ѝ седеше в трапезарията, чакаше и отпиваше вино от малка чаша. Октавия знаеше, че майка ѝ ще чака да си довършат кавгата и после, като заговорници, заедно ще градят планове за семейното благополучие — къща на Лонг Айланд, колеж за най-умното от децата.

Лучия Санта започна с привидно примирение, на италиански:

— Синът на хлебаря те заглежда. Да не мислиш, че ти дава ледчета, за да му мълчиш?

Иронията ѝ хареса, но за малко спря и се заслуша в някакъв шум от спалнята. Попита напрегнато:

— Сложи ли Лена в средата на леглото? Да не се търколи на пода?

Октавия побесня. Можеше да ѝ прости подигравката, макар майка ѝ да знаеше, че изпитва неприязън към младежите от квартала. Но тя самата беше дала на сестричката си името Айлийн. След дълго премисляне Лучия Санта се съгласи. Време беше да станат американци. Името обаче не можеше да се произнесе на италиански. Невъзможно. Затова беше съкратено на познатото "Лена". След упорити опити да угоди на дъщеря си един ден Лучия Санта изгуби самообладание и изкрещя на италиански: "То даже не е американско." И така бебето стана Лена за всички освен за другите деца в семейството. Шамарът на Октавия пресичаше всякакви волности в тази насока.

Майка и дъщеря се подготвиха за битка. Октавия оправи къдриците си и взе несесера за маникюр от една полица в кухнята. Каза на изразителен, презрителен английски:

— Никога няма да се омъжа за някой от тези макаронаджии. На тях им дай жена, с която да се държат като с куче. Не искам да повтарям твоя живот.

Започна сложна операция с ноктите си. Тази вечер беше решила да ги лакира, за да подразни майка си.

Лучия Санта гледаше дъщеря си с пресилено театрално спокойствие, дишаше тежко и учестено. Двете много си приличаха в гнева — лъскавите черни очи мятаха искри, пълните, чувствени черти бледнееха от ярост и злоба. Но когато майката продума, гласът ѝ беше спокоен.

— Аха — каза тя. — Така значи говорели дъщерите на майките си в Америка?Bravo.Чудна учителка ще излезе от теб. — После хладно сведе глава към дъщеря си. —Mi, mi dispiace.Изобщо не ме е грижа.

И момичето усети веднага, че още една такава обида и майката ще се хвърли върху него като котка с разтворен пестник. Октавия не се страхуваше, но все пак изпитваше почит в разумни граници, а и знаеше, че тази жена, вождът на семейството, се осланя на нея, уважава я и никога няма да се съюзи с другите срещу дъщеря си. Почувства се виновна за своята нелоялност, защото смяташе, че животът на майка ѝ е провален.

Октавия се усмихна, за да смекчи думите си. И рече:

— Исках само да кажа, че не искам да се омъжа или да имам деца, ако го направя. Нямам намерение да си пропилея целия живот затова.

С последната дума изрази своята неприязън, но и тайния страх от онова, което не познаваше. Лучия Санта изгледа американската си дъщеря от горе до долу.

— Ах — каза. — Горкото ми дете.

Октавия се изчерви и замълча. Майката се замисли за нещо, стана, отиде в спалнята и се върна с две петдоларови банкноти в спестовната книжка.

— Ето, бързо, скрий си ги в роклята, докато не са се прибрали баща ти и брат ти. Утре, като отиваш на работа, ги внеси в пощата.

Октавия каза непринудено, но троснато:

— Той не ми е баща.

Не самите думи, а тихата омраза зад тях накара майката да се просълзи. Защото само те двете си спомняха първия съпруг на Лучия Санта. Само те двете бяха действително преживели онзи първи живот, бяха страдали заедно. Той беше баща на три от децата, но само тя пазеше спомен за него. А и за зла участ Октавия горещо обичаше баща си и смъртта му я порази тежко. Майката разбираше това добре, знаеше, че вторият брак е отнел част от любовта на дъщеря ѝ към нея.

Възрастната жена каза тихо:

— Ти си малка още, не разбираш живота. Франк се ожени за вдовица с три малки деца. Той ни даде хляба. Той ни защити, когато никой, освен леля Луче, не щеше даже да плюе на прага ни. А и собственият ти баща не беше чак толкова хубав, колкото си мислиш. Колко мога да ти разказвам, ама ти е баща все пак.

Сълзите вече ги нямаше и Лучия Санта беше сложила познатата маска на тъжните спомени. Маска на болка и ярост, която винаги разстройваше момичето.

Колкото пъти захващаха тази тема, винаги откриваха, че раната е още прясна.

— Той не става за нищо — каза Октавия. Беше млада, безмилостна. — Ти накара Вини, горкото дете, да работи за оня скапан пекар. Нищо весело няма да види през това лято. А в същото време възлюбеният ти съпруг се задоволява да работи само като чистач срещу наема. Защо не може да си намери работа? Откъде тая пуста гордост? За какъв се мисли, дявол да го вземе? Баща ми работеше. И умря на работното си място, за Бога!

Тя спря за малко, за да сдържи сълзите, после тихо продължи, сякаш вярваше, че може да убеди майка си:

— А този? Загуби си работата на железницата от много акъл. Началникът му казал: "И да не ми носиш цял ден една кофа вода." А нашият взел кофата и не се върнал. Много му беше весело, направо се гордееше. А ти думичка не обели. Думичка. Аз щях да му тръшна вратата и да не го пускам в къщата. Камо ли да му позволя да ми направи друго бебе.

Каза го с упрек, погледът ѝ говореше, че никога не би го оставила да извърши мрачния акт на съчетаване и господство, който изпълва нощта. Тук майка ѝ изгуби търпение.

— Не говори за неща, които не разбираш — рече Лучия Санта. — Ти си млада и глупава и ще станеш стара и глупава. Господи, дари ме с търпение. — Допи виното на една глътка и уморено въздъхна. — Аз си лягам. Остави вратата отворена за брат си. И за мъжа ми.

— Ти не го мисли нашия прекрасен Лоренцо — каза Октавия. Тя мацна лак на ноктите си. Майката изгледа с погнуса яркочервения цвят и се върна в стаята.

— Какво му има сега на Лоренцо? — попита тя. — В полунощ свършва работа. Защо да не се прибере? Всички момичета са си по къщите, освен онези дребни ирландски никаквици на Девето авеню. — После добави с престорена въздишка: — Слава Богу, че съсипва само добри, порядъчни италианки. — И се подсмихна гордо.

Октавия каза хладно:

— Лари може да остане при Ле Чинглата. Господин Ле Чинглата пак е в затвора.

Майката веднага разбра. Семейство Ле Чинглата си правеха сами вино и го продаваха на чаши в дома си. Накратко, бяха контрабандисти, които нарушаваха сухия режим. Само че миналата седмица жената на Ле Чинглата изпрати на Лучия Санта три големи бутилки, уж защото Лоренцо ѝ помогнал да разтоварят една каруца грозде. А синьора Ле Чинглата беше една от трите задочно омъжени девойки в онази църква преди много години в Италия. Най-свенливата, най-скромната от трите. Добре. Тази вечер нямаше повече работа. Майката сви рамене и отиде да си легне.

Но първо мина през всекидневната и покри трите момчета с чаршаф. После погледна през отворения прозорец надолу към улицата и видя как мъжът ѝ продължава да крачи нагоре-надолу по Десето авеню. Повика го тихичко:

— Франк, не стой до много късно.

Той изобщо не вдигна поглед.

Най-сетне Лучия Санта си легна. Но не искаше да спи, защото, бодърствайки, чувстваше как донякъде контролира постъпките на съпруга си и на сина си. Подразни се, стана ѝ наистина неприятно, че не може да ги застави да зарежат външния свят и да се приберат у дома, да спят, когато спи и тя.

Протегна ръка. Бебето беше плътно до стената. Извика:

— Октавия, хайде, лягай си да спиш. Късно е. Утре си на работа.

Но всъщност тя самата не можеше да заспи, ако имаше друг буден в къщата. Тогава дъщеря ѝ, разгневена, безмълвно прекоси стаята.

В тежкия летен мрак, дишайки с дъха на спящите деца, Лучия Санта премисляше живота си. Когато се омъжи повторно, първите ѝ деца тъгуваха. Знаеше, че Октавия я обвинява за краткотрайната скръб. Но как да обясниш на младата си непорочна дъщеря, че баща ѝ, съпругът, чието легло си делила, с когото си била готова да изживееш живота си, е бил човек, когото не си харесвала дори.

Той беше глава на семейството, но бе недалновиден. Престъпна беше липсата му на стремеж да се посвети на това семейство и се задоволяваше да изживява дните си в порутените бордеи на няколко преки от пристанището, където работеше. О, колко сълзи беше проляла тя заради него. Пари за храна винаги даваше, но останалите, които трябваше да пести, харчеше за вино и хазарт с приятелите си. Нито цент за нея. Беше проявил голяма шедрост, щом бе докарал Лучия Санта в новата земя, каквато си беше просякиня без зестра, и затова нямаше нужда от повече жестове. Една добрина за цял живот стига.

Лучия Санта си спомняше всичко това с лека неприязън, знаеше, че не е цялата истина. Дъщеря му го обичаше. Беше красив мъж. Хубавите му бели зъби люпеха семки и малката Октавия ги приемаше от устата му, както никога не правеше с майка си. И той обичаше дъщеря си.

Истината беше проста. Бе добър, трудолюбив, простоват любител на удоволствията. А тя изпитваше към него онова, което изпитват милиони жени към съпрузите, които не се грижат за семействата си. Мъжете, видите ли, трябвало да държат парите в къщата, да взимат решения за съдбата на децата — ама че лудост! Мъжете не разбират. И още — не са сериозни. И тя тъкмо беше започнала борбата да отнеме властта от него, както правят всички жени, когато един ужасен ден той загина.

Но тя плака. Как плака само! Мъка, примесена с ужас. Не скърбеше за изгубените устни, очи, ръце, оплакваше загубения щит срещу този чужд свят, стенеше за онзи, който вадеше хляба за децата ѝ, защитника на детето в утробата ѝ. Вдовиците като нея си скубят косите, дерат си бузите, извиват безумни вопли, трошат, блъскат и носят траур за пред света. Те са истински оплаквачки, защото истинската мъка е заредена с ужас. Те саизоставени.Влюбените пак ще се обичат.

Смъртта му беше комична гротеска. Докато разтоварваха един кораб, мостикът се откъсна високо над водата и изсипа пет души и тонове банани в речната тиня. Човешки останки и късове банани бяха погребани заедно. Не се появиха повече.

Тя дръзваше да мисли дори, че мъртъв той им беше дал повече, отколкото жив. Години по-късно нощем си припомняше младите години с тъжна усмивка. Как щеше да приеме подобни мисли на младини. Но съдът присъди на всяко от децата по хиляда долара — дори на още неродения, но ясно забележим Винсент. Парите бяха под попечителство, защото в Америка хората бяха мъдри — даже родителите не получаваха парите на децата си. Тя лично получи три хиляди долара, за които никой на улицата не знаеше, освен леля Луче и Октавия. Така че не всичко беше напразно.

Не ѝ се говореше, не ѝ се мислеше дори сега за онези месеци с детето в корема. Дете, чийто баща беше умрял, преди то да се роди, все едно дете на демон. Дори сега я връхлиташе ужасен, суеверен страх. Дори сега, след тринайсет години, сълзите напираха под клепачите. Плачеше за себе си тогава, за нероденото дете, но не и за смъртта на съпруга си. Дъщеря ѝ Октавия нито можеше да знае, нито да разбере.

А после — най-големият позор. Едва година след смъртта на съпруга ѝ, шест месеца след раждането на сина на същия този мъртъв съпруг, тя — голяма жена — за първи път в живота си се влюби в мъж — мъжът, който щеше да стане вторият ѝ съпруг. Любов. Не беше това духовната любов на младите момичета и свещениците, не беше увлечението по героите в романите, което може да се обясни на едно младо момиче. Не. Любовта беше дума за пареща плът, тръпнещи слабини, трескави очи и страни. Любовта беше усещане за набъбнала, гъбеста плът. Ах, каква лудост, какво безумие за майка с деца. Слава на Иисуса Христа в небесата, че и това вече отмина.

И за какво? Франк Корбо беше 35-годишен, ерген. Строен, жилав, със сини очи. Смятаха го за чудноват, че не се е оженил дотогава, чудноват със своята сдържаност, мълчалива природа и самотна гордост. Онази гордост, така смехотворна у хората, безпомощни пред обществото и съдбата. Докато търсеха мъж за вдовицата, който да може да храни четири гладни гърла, съседите решиха, че тъкмо той е способен на всякакво неблагоразумие и е чудесен кандидат. Работеше неотстъпно в сутрешните смени на железницата и следобедът му беше свободен за ухажване. Не можеше да има никакъв скандал.

Затова съседите, от добрина и чувство за самосъхранение, ги събраха с чиста съвест, че двамата са добра сделка.

Ухажването беше изненадващо младо и невинно. Франк Корбо познаваше само бързата, студена плът на курвите. Влезе в брачното ложе с чиста любов, с момчешки плам. Преследваше майка на три деца като младо девойче и така ставаше още по-смешен в очите на хората. В късния следобед ходеше при нея, докато тя седеше пред сградата и пазеше играещите и спящите хлапета. Понякога вечеряше с тях и си тръгваше, преди да легнат децата. Накрая един ден поиска ръката на Лучия Санта.

Тя го погледна изпод вежди, като че е младо момче. Каза му: "Не те ли е срам да ми предлагаш? Детето от първия ми съпруг е още в количката." И за първи път прочете онази тъмна омраза в погледа му. Той промърмори, че обича децата ѝ, както обича нея. Че дори да не се омъжи за него, пак ще ѝ дава пари за тях. Наистина, той печелеше добре на железницата и винаги носеше на малчуганите ледчета и играчки. Дори от време на време ѝ даваше пари за дрешки. Отначало тя се опита да откаже, но той се ядоса и каза: "Какво? Не искаш да сме приятели, така ли? Мислиш, че съм като другите мъже? Не ме интересуват парите." И започна да къса мръсните зелени банкноти. Незнайно защо, това я просълзи. Тя взе парите, а той престана да носи подаръци. Тогава Лучия Санта започна да губи търпение.

Една неделя през пролетта Франк Корбо беше поканен на обяд — тържествен момент в седмицата на италианските семейства. Донесе галон тръпчиво домашно италианско вино и кутия пасти:gnoleиsoffiati.Беше с риза, вратовръзка и сако с много копчета. Седна на масата между децата, свит, плах, по-кротък от тях.

Спагетите бяха покрити с най-хубавия доматен сос на Лучия Санта, кюфтетата бяха идеално кръгли, подправени с чесън и пресен магданоз. Имаше тъмнозелена маруля със зехтин и червен винен оцет и орехи, които вървяха с виното. Ястията дъхаха на подправки, чесън и силен черен пипер. Всички се натъпкаха. Накрая децата изскочиха да играят на улицата. Лучия Санта трябваше да ги задържи вкъщи, за да избегне скандала, но не го направи.

И така, в златния следобед, под слънчевите лъчи, които пронизваха дългия железопътен апартамент, пред горкото бебе Винченцо, чиито очички бяха скрити от греха с удобно поставена възглавница, те скрепиха съдбата си на кушетката във всекидневната. Майката почти не се разсейваше от гласовете на децата, които приятно се носеха от улицата под тях.

Ах, наслада, наслада, вкусът на любовта. След толкова въздържание животинският мирис беше като любовен еликсир, звънец, който ехтеше пред настъпващата радост. Дори сега, след толкова години, спомените ѝ бяха свежи. И в този любовен акт тя беше господар.

Мъжът, който бе толкова суров, толкова на нож със света, беше плакал на гърдите ѝ и на фона на бързо гаснещата слънчева светлина тя разбра, че за всичките си трийсет и пет години живот той никога не беше получавал истинска нежна ласка. Дойде му твърде много. Впоследствие се промени. Твърде късно беше открил любовта и презираше слабостта си. В онзи следобед обаче тя му прости много неща, не всичко, и се грижеше за него, както никога не се беше грижила за първия си съпруг.

Нещата вървяха леко, докато се роди първото му дете. Естествената му любов към Джино се превърна в тумор, които уби обичта към съпругата и заварените му деца и той се озлоби.

Но през първата година от брака, с доверието на любовта, той и разказа за детството си в Италия като син на беден изполичар. Често гладувал, мръзнел, но не могъл да забрави единствено това, че родителите му го карали да носи изхвърлени обувки, които му били твърде малки. Краката му ужасно се деформирали, сякаш всички кости били счупени и после сплескани заедно в някакъв безформен калъп. Показваше ѝ ги, сякаш казваше: "Нищо не крия от теб. Не бива да се омъжваш за човек с такива крака. Тя се смееше. Но престана да се смее, когато разбра, че той винаги си купува двайсетдоларови обувки от хубава кафява кожа. Истинска лудост.

Родителите му бяха от редките екземпляри в Италия — селски пияници. Разчитаха на него да работи земята и да им вади хляба. Когато се влюбил в младо момиче от селото, му забранили да се ожени. Избягал и живял в гората цяла седмица. Открили го почти подивял. Бил изпаднал в шок и го изпратили в заведение за душевноболни. След няколко месеца го изписали, но той отказал да се върне вкъщи. Емигрирал в Америка, където в най-гъсто населения град на света живеел в пълна самота.

Той се овладя. Повече не допусна да се размекне. Намери убежище в самотата и тежкия труд. Знаеше, че нищо не го грози, стига да не обвързва чувствата си с други хора, както нещо неподвижно е защитено донякъде от преминаващите опасности. Но тази любов, която го върна към живота, го върна и към опасността и може би точно това усещане, животинско, по-скоро доловено, отколкото осъзнато, го направи така слаб в онзи неделен следобед.

А сега, след дванайсет години съвместен живот, съпругът ѝ беше толкова потаен пред нея, колкото и пред другите.

Някой влезе през вратата. Разшета се в кухнята. Но стъпките отново заглъхнаха по стълбището. По някакъв свой тайнствен повод съпругът ѝ отново излезе на улицата.

Нощ. Нощ. Тя желаеше мъжа си в леглото. Желаеше големия си син вкъщи. Искаше всички да спят, под закрилата на замъка квартира, четири етажа над земята, защитени с тухли, бетон и желязо от света. Искаше всички да спят, да спят в мрака, защитени от живота, за да не бъде вечно нащрек, да може и тя да потъне в сън.

Въздъхна. Нямаше изход. Утре трябваше да се скара с Франк, за да задържи работата си като чистач. Трябваше да оправи бъркотията с Ле Чинглата, дрешките за децата, печката, за да свари сапуна за пране. Заслуша се в дишането на спящите около себе си — Лена в нейното легло, трите момчета в стаята, отделена само с един проход, Октавия в своята стая, с отворена врата да влиза въздух. Дъхът на Лучия Санта започна да следва техните дълбоки вдишвания и издишвания и най-сетне тя заспа.

Октавия се протегна на тясното легло. Обличаше силоновия си комбинезон вместо нощница. Стаичката не побираше други мебели освен малка масичка и стол, но имаше врата, която можеше да затваря.

Беше твърде неспокойна и твърда млада, за да спи. Мечтаеше. Мечтаеше за истинския си баща.

Как го обичаше само и как му се сърдеше, че се уби и я остави, без да има кого да обича. Всеки ден го посрещаше пред сградата и целуваше мръсното му брадясало лице, а черната му четина беше толкова твърда, че я драскаше по устните. Носеше му празната кутия за храна по стълбите и понякога му измъкваше зловещата стоманена докерска кука.

А после, вкъщи, му слагаше масата, грижливо подбираше вилицата с най-прави зъби, най-острия нож, малката му чашка за вино, която беше така лъсната, че блестеше като диамант. Суетеше се, докато Лучия Санта, загубила търпение, я пропъждаше с плесник от масата, за да може да сервира храната. А Лари седеше на високото си столче и не можеше да се намеси.

Дори сега, след толкова години, докато чакаше съня, сякаш плачеше наум: "Защо не внимаваше повече?" Караше му се заради тази греховна смърт, повтаряше думите на майка си, която понякога казваше: "Той не мислеше за семейството си. Не мислеше за парите си. Не мислеше за живота си. Във всичко беше лекомислен."

Смъртта на баща ѝ доведе кльощавия синеок непознат с косото, неугледно лице. Вторият съпруг, пастрокът. Дори като малка не го харесваше, приемаше подаръците му с недоверие, държеше Лари за ръка, криеше се зад гърба на майка си, докато той търпеливо я намираше. Веднъж протегна ласкаво ръка, но тя се сви като животинче. Лари беше любимецът, докато се появиха неговите деца. От самото начало, кой знае защо, той не обичаше Винсент, мръсникът долен — омразен, омразен.

Но дори сега Октавия не можеше да вини майка си, че се е омъжила, не можеше да мрази майка си, че ѝ донесе толкова мъка. Тя знаеше защо майка ѝ се омъжи за този зъл човек. Знаеше.

Беше един от най-тежките мигове в живота на Лучия Санта и най-много беди след смъртта на съпруга ѝ дойдоха от приятели, роднини и съседи.

Всички те до един преследваха Лучия Санта да повери новородения Винсент на грижите на една богата братовчедка, Филомена, в Ню Джърси. Само за малко, докато майката си върне силите. "Каква радост за бездетното семейство. Пък и на нея може да се вярва, на Филомена, тя ти е първа братовчедка от Италия. Детето ще бъде добре. А богатият мъж на Филомена тогава твърдо ще склони да стане кръстник и ще осигури бъдещето на детето." И как говореха само, с най-искрена жал, с нежност: "А и ти, Лучия Санта, всички се тревожат за теб. Колко си крехка. Още не си се съвзела след раждането. Още скърбиш за мъжа си, а и адвокатите те разкъсаха за обезщетението. Трябва да си починеш. Погрижи се за себе си, заради децата. Ами ако вземеш, че умреш?" Не, не им стигаха заплахите. "Децата ти ще погинат или ще идат в сиропиталище. Ще ги върнат на дядо им и баба им в Италия. Пази си живота, единствената закрила на децата ти." И продължаваха все в този дух. А детето ще се върне след няколко месеца, не, след месец, няколко седмици даже. Кой знае? А Филомена ще идва в неделя, мъжът ѝ караForda.Ще я водят в хубавата им къща в Джърси да вижда малкия Винченцо. Тя ще бъде тачен гост. А другите ѝ деца ще си играят сред природата на чист въздух.Лалалала.

Така де. Как може да лиши и тях, и себе си, и децата от всичко това? Даже леля Луче клатеше одобрително брадавиците си.

Само малката Октавия се разплака и повтаряше постоянно с детинско отчаяние: "Няма да го върнат." Всички се присмиваха на страховете ѝ. Майка ѝ се усмихваше и потупваше късите ѝ черни къдрици, вече засрамена от собственото си колебание.

"Само докато се оправя — говореше тя на момичето — После Винченцо ще се върне у дома."

Впоследствие майката така и не можа да си обясни как изобщо е пуснала детето. Вярно, че смъртта на съпруга и суровостта на акушерката при раждането на Винченцо я бяха отслабили. Но това не я оправдаваше в собствените ѝ очи. Беше такова срамно деяние и тя се презираше толкова силно, че всеки път, когато трябваше да взима трудно решение, си спомняше само тази постъпка, за да бъде сигурна, че никога повече няма да прояви малодушие.

И така малкият Винсент замина. Непознатата леля Филомена дойде един ден, докато Октавия беше на училище, а когато се върна, люлката бе празна.

Октавия рева с глас и Лучия Санта ѝ удари една отляво, втора отдясно — хубави, тежки плесници през лицето, от които ушите на дъщеря ѝ звъннаха. Каза ѝ:

— Ето ти, поне да знам защо плачеш.

Майка ѝ се радваше, че се е отървала от бебето. Октавия я мразеше. Тя беше зла, като мащеха.

Но тогава дойде онзи ужасен прекрасен ден, в който тя обикна майка си и започна да ѝ вярва. Някои неща беше видяла с очите си като малка, но цялата история бе разказвана толкова пъти, та на Октавия ѝ се струваше, че сама е видяла всичко. Естествено, че ще се разказва — това беше семейна легенда, споменаваше се във всяка клюка, разказваше се надълго и нашироко на коледната трапеза с орехите и виното.

Бедите започнаха още първата седмица. Филомена не дойде в неделя, нямаше автомобил, който да откара Лучия Санта да види малкия си син. Само обаждане по телефона в сладкарницата. Филомена щяла да дойде другата седмица и за да покаже колко е добронамерена и колко съжалява, ще ѝ изпрати запис за пет долара — малък дар за помирение.

Лучия Санта посърна през онази мрачна неделя. Отиде да се посъветва със съседите от долните етажи. Те я успокояваха, казваха ѝ да не мисли за глупости. Но към края на деня настроението ѝ все повече и повече помръкваше.

Рано сутринта в понеделник тя каза на Октавия.

— Бягай. Върви на Трийсет и първа улица и доведи леля Луче.

Октавия се разхленчи.

— Ще закъснея за училище.

Майка ѝ отвърна:

— Днес няма да ходиш на любимото си училище. — И го каза така застрашително, че момичето излетя от къщи.

Леля Луче дойде, със забрадка на главата и синя плетена жилетка до коленете. Лучия Санта поднесе традиционното кафе и обяви:

— Лельо Луче, отивам да видя малкия. Гледай момичето и Лоренцо. Бъди така добра. — Направи пауза и продължи. — Филомена не дойде вчера. Как мислиш, да ида ли?

По-късно Лучия Санта неизменно повтаряше, че ако леля Луче тогава я беше успокоила, тя нямаше да тръгне през онзи ден и че вечно ще бъде задължена на старицата за честния отговор. Защото леля Луче поклати старческата си глава като разкаяла се вещица и каза:

— Лош съвет ви дадох тогава, госпожо. Хората приказват разни работи, дето не ми харесват.

Лучия Санта се примоли да ѝ каже, но леля Луче отказа, защото всичко било само клюки, не било за пред разтревожена майка. Но имало нещо за отбелязване все пак: обещанието да изпрати пет долара. Бедните с право нямат вяра на такива благодеяния. Най-добре да върви, да се успокоят всички.

В сивия зимен ден майката отиде пеша до ферибота Уихокен на 42-ра улица и за първи път, откакто дойде от Италия, отпътува отново по вода. В Джърси намери трамвай, показа на ватмана листче с адреса и прекоси доста улици, докато една любезна жена я хвана за ръка и я заведе до жилището на Филомена.

Ах, в каква хубава къща живееше дяволът — с островръх покрив, какъвто не беше виждала в Италия, сякаш беше играчка и не бе за възрастни хора. Беше бяла и чиста, със сини капаци и портичка. Лучия Санта изведнъж се укроти Толкова заможни хора никога няма да измамят бедна жена като нея. Нарушеното обещание в неделя може да има много обяснения. И все пак тя почука отстрани на портичката. Мина през зарешетената врата и почука на входната Почука отново и отново.

Тишината я плашеше. Сякаш къщата беше опустяла. Лучия Санта премаля от страх. И тогава чу как отвътре нейното дете заплака и се засрами от ужасните си, глупави подозрения. Търпение. Но детският плач прерасна в писъци на ужас. Причерня ѝ. Натисна вратата, влезе в антрето, после нагоре по стълбите и страшните писъци я отведоха в детската стая.

Колко хубава беше тя. Най-хубавата стая, която Винченцо можеше да има. Цялата в синьо, със сини завеси, синя люлка, бяло плюшено конче на малко синьо писалище. И в тази хубава стаичка синът ѝ лежеше напикан до ушите. Нямаше кой да го преповие, нямаше кой да укроти тези кански писъци.

Лучия Санта го взе на ръце. Когато усети топчицата плът, топла и напоена със собствената си урина, когато видя намръщеното розово личице и гарвановочерната косица, се изпълни с дива, възторжена радост — съзнанието, че само смъртта може да отдели това дете от нея Огледа хубавата стаичка с безмълвен животински гняв, забеляза че всичко е правено за дълго време. После отвори едно чекмедже в писалището и намери някакви дрешки да преоблече бебето. В това време Филомена влетя в стаята.

И тогава каква драма се разигра! Лучия Санта обвини другата в безсърдечие. Да остави детето само! Филомена запротестира. Тя излязла само да помогне на съпруга си да отвори магазина. Нямало я петнайсет минути, не, десет. Каква ужасна, нещастна случайност. А самата Лучия Санта не оставяла ли понякога бебето само? Бедняците невинаги могат да бъдат толкова грижовни, колкото им се иска (как изсумтя Лучия Санта, когато Филомена причисли и себе си към бедняците). Техните бебета трябвало да бъдат оставяни да реват.

Майката беше заслепена, заслепена от мъчителен, безнадежден гняв и не можеше да говори смислено. Когато детето ѝ оставаше да реве вкъщи, негова плът и кръв после се притичваше на помощ. Но какво ще си помисли бебето, ако остане самичко и се появи някаква непозната? Само че Лучия Санта отвърна просто:

— Не, явно е, че щом не е от твоята кръв, ти не се интересуваш от него. Върви да помагаш в магазина. Аз ще си взема детето у дома.

Филомена изгуби самообладание. Каквато си беше устата, извика:

— Ами уговорката ни? Какво ще кажат приятелите ми. Че не мога да се грижа за твоето дете? Ами всичко това, дето го накупих? Колко пари хвърлих на вятъра? — И продължи лукаво: — И двете знаем, че някои неща се подразбираха.

— Какво? Какво? — извика Лучия Санта. И всичко се изясни.

Имало коварен замисъл да се стори добрина. Всички съседи уверили Филомена, че след време безпомощната вдовица, принудена сама да работи за хляба на децата си, постепенно ще изостави всякакви претенции към мъжката си рожба и ще позволи на Филомена да осинови бебето. Били предпазливи, потайни, но дали да се разбере, че Лучия Санта дори разчитала на такъв щастлив обрат. Естествено, нищо не можело да се каже направо. Биха се засегнали тънки струни. Лучия Санта я прекъсна с див смях.

Филомена запя друга песен. Виж какви нови дрешки, каква хубава стая. Той ще бъде единствено дете. Ще има всичко, щастливо детство, университет, ще стане адвокат, доктор, даже професор. Неща, които Лучия Санта не може и да мечтае да му осигури. Каква е тя? Няма пари. Цял живот ще замесва хляба си с кал.

Лучия Санта слушаше поразена, втрещена. Когато Филомена каза. "Хайде, ясно ти беше защо ще ти пращам пари всяка седмица'", майката изви глава назад като змия и се изплю с всичка сила в лицето на по-възрастната жена. После, с детето на ръце, избяга от къщата. Филомена се затича след нея с ругатни.

Това беше краят на историята, както я разказваха. Вече със смях. Но Октавия помнеше ясно онази част, която се премълчаваше: как майка ѝ пристигна у дома с малкия Винсент до гърдите си.

Тя влезе в къщата разтреперана от студ, палтото ѝ беше увито около спящото бебе. Бледата ѝ кожа беше почерняла от гняв, ярост, отчаяние. Тресеше я. Леля Луче каза:

— Ела. Кафето е готово. Седни. Октавия, чашите.

Малкият Винсент заплака. Лучия Санта се опита да го успокои, но виковете ставаха все по-силни. Майката, побесняла от чувство за вина, направи драматичен жест, сякаш мяташе бебето някъде, и каза на леля Луче:

— Ето, дръж го.

Старицата започна да му гука с дрезгав глас.

Майката седна на кръглата кухненска маса. Подпря главата си с ръка и скри лицето си. Когато Октавия дойде с чашките, каза, като още криеше лицето си:

— Виж. Едно момиченце знаеше истината, а ние се смеехме.

Погали дъщеря си, но омразата струеше от пръстите ѝ и те причиняваха болка на крехката плът.

— За в бъдеще слушай децата. А ние, старите, сме зверове. Зверове.

— Ах — промълви леля Луче, — кафе. Горещо кафенце Успокой се.

Бебето продължи да хленчи.

Майката седеше неподвижно. Октавия виждаше как ужасната омраза към света, към съдбата, я правеше неспособна да говори. Бледата кожа на Лучия Санта отново потъмня и тя спря сълзите, като притисна очите си с пръсти.

Леля Луче, твърде уплашена, за да говори на майката, се скара на малкия.

— Хайде, плачи — каза тя. — Хубаво ти е, а? Лесно ти е на теб. Имаш право. Ама колко хубаво плачеш. По-силно, по-силно.

В този момент детето се успокои, усмихна се на това беззъбо, набръчкано лице, което се отразяваше в неговото от другата страна на времето.

Старицата извика с престорено сърдит глас:

— Толкова бързо ли свърши? Хайде де. Реви. — Залюля го леко, но Винсент се засмя, сякаш беззъбите му венци се подиграваха на нейните.

Тогава старата жена каза бавно, с тъжен, напевен глас:

— Miserabile, miserabile.Баща ти умря, преди да се родиш.

При тези думи майката изгуби самообладание. Заби нокти дълбоко в кожата на лицето си и сълзите се смесиха с кръвта от двете дълги резки, които остави на бузите си. Старицата изписка:

— Стига, Лучия, пийни малко кафе.

Не получи отговор. След доста време майката вдигна тъмното си лице. Протегна облечената си в черно ръка към мръсния таван и каза с убийствено откровен глас, изпълнен с яд и омраза:

— Проклинам Господ.

Пленена от този миг на сатанинска гордост, Октавия обикна майка си. Но дори сега, след толкова години, тя си припомняше със срам последвалата сцена. Лучия Санта бе изгубила всякакво достойнство. Тя кълнеше. Леля Луче я прекъсна:

— Шшшт! Малкото момиче те слуша.

Но майката изскочи от апартамента и се спусна надолу по стълбите, като викаше неприлични думи на добрите съседи. Те незабавно заключваха вратите, по които тя удряше Крещеше им на италиански:

— Приятели. Курви. Детеубийци.

Тичаше нагоре-надолу по стълбите и от устата ѝ се сипеха мръсотии, които никога не бе допускала, че знае — че невидимите ѝ слушатели ще ядат шкембетата на своите родители, че са извършили най-мерзките животински деяния. Беше бясна. Леля Луче остави Винсент в ръцете на Октавия и слезе по стълбите. Хвана Лучия Санта за дългата черна коса и я довлече обратно вкъщи. И макар че младата жена беше много по-силна, тя се остави да стене от болка и се свлече безпомощна до масата.

Скоро след това изпи едно кафе, успокои се и дойде на себе си. Имаше толкова работа да се върши. Погали Октавия и промълви:

— А ти откъде разбра? Едно дете да схване такова зло?

И въпреки това, когато Октавия я помоли да не се омъжва повторно с думите: "Спомняш ли си как познах, че Филомена ще открадне Вини?", майка ѝ само се засмя. После спря да се смее и каза:

— Не се бой. Аз съм ти майка. Никой не може да посегне на децата ми. Не и докато съм жива.

Майка ѝ държеше везните на властта и правосъдието. Семейството няма никога да бъде осквернено. Защитена, неуязвима, Октавия заспа, като последният образ още потрепваше пред очите ѝ: майка ѝ с малкия Винсент на ръце се връщаше от Филомена разгневена, възторжена и все пак гузна от срам, че изобщо го е дала.

Лари Анджелуци (само майка му го наричаше Лоренцо) се чувстваше като зрял мъж на седемнайсет години. И с право. Беше широкоплещест, среден на ръст. с едри, мускулести ръце.

Тринайсетгодишен напусна училище, за да кара коня и каруцата на уестсайдската пералня. Носеше пълна отговорност за събирането на парите, грижите за коня и добрата воля на клиентите. Качваше тежките чували с пране до четвъртия етаж, без да се задъхва. Всички му даваха поне шестнайсет години. А омъжените жени, чиито съпрузи бяха на работа, му се радваха.

Изгуби девствеността си при една от онези доставки, весело, доброжелателно, както винаги дружелюбен, сякаш нищо не е станало: още една малка подробност от работата, подобно на смазването на каруцата — полузадължение, полуудоволствие, защото жените не бяха млади.

Работата на фенерджия, язденето на коня и воденето на влака по градските улици допадаше на героичната му природа. Пък и парите бяха добри, работата — лесна, а повишението до спирач или стрелочник възможно — това бяха отлични професии за цял живот. Лари беше амбициозен. Искаше да бъде шеф.

Той вече притежаваше зрелия чар на роден прелъстител. Зъбите му блестяха бисернобели, когато се усмихваше. Имаше силни, тежки, правилни черти, смолисточерна коса и дълги черни вежди и мигли. Беше дружелюбен по природа, винаги предполагаше, че хората го приемат с добро.

Като добър син, редовно даваше на майка си припечеленото. Вярно, че вече си оставяше по малко пари, къташе ги, но в края на краищата беше на седемнайсет, при това млад мъж в Америка, а не в Италия.

Не беше суетен, но обичаше да язди по Десето авеню на черния си кон, а парният локомотив бавно да пъпли зад него, докато той размахва червения фенер и предупреждава хората за опасността. Винаги изпитваше прилив на радост, когато препускаше под моста от дърво и желязо на 30-а улица, влизаше в своя квартал и караше коня да се изправя за децата, които чакаха него и локомотива с белия облак пара. Понякога спираше коня до завоя, а младежите се събираха около него и го молеха да ги разходи, особено момичетата. Брат му Джино винаги се наслаждаваше на гледката с око на посветен — не твърде близо, една стъпка пред другите, главата леко назад, с възхищение в очите. Дотолкова обожаваше брат си, който яздеше коня, че не продумваше нито дума.

И макар че Лари беше трудолюбив и доста отговорен за такава възраст, имаше един недостатък. Не прощаваше на младите момичета. Бяха твърде лесни за него. Сърдити, майките водеха дъщерите си при Лучия Санта и правеха грозни сцени. Викаха, че задържал момичетата много до късно, че им обещавал да се ожени за тях.Лала.Прочут със завоеванията си, той беше кварталният Ромео, но го обичаха и по-възрастните жени от авенюто. Защото вдъхваше уважение. Приличаше на младеж, възпитан в Италия. Благодарение на добрите си обноски, които бяха вродени, както и на чара си, беше готов винаги да помогне в безбройните дребни несгоди на бедните: ще вземе камион назаем, за да помогне на някого да се пренесе в нова квартира, ще намине за минутка, когато някоя стара леля е в болница "Белвю". Но най-важното — участваше с истинско увлечение във всички събития от съвместния живот — сватби, погребения, кръщенета, помени и причастия, всички онези свещени племенни обреди, на които младите американци се присмиваха. Старите жени от Десето авеню го хвалеха непрестанно, казваха, че той винаги знае кое е най-важното. Даже му беше оказана чест, която никой италианец не помнеше да е оказвана дотогава на толкова млад човек. Помолиха го да стане кръстник на сина на семейство Гуардио, далечни братовчеди. Лучия Санта забрани. Беше твърде млад за такава отговорност. Високата чест щеше да му завърти главата.

Лари чу как Джино крещеше: "Изгори града", видя го как тича, видя как хората се прибират от улицата по къщите. Пришпори коня си нагоре по авенюто към конюшнята на 35-а улица, после премина в галоп и усети в ушите брулещия вятър и тропота на копитата по паважа. Конярят беше заспал, затова Лари сам се оправи с коня и най-после се почувства свободен.

Отиде направо у Ле Чинглата, на една малка пресечка от 36-а улица. Госпожа Ле Чинглата продаваше анасонлийка и вино на чаша в кухнята си, и упражняваше остроумието си върху клиентите, които пиеха най-много. Никога нямаше повече от петима-шестима наведнъж — все италиански работници, ергени или мъже, чиито съпруги така и не бяха дошли с тях от Италия.

Господин Ле Чинглата излежаваше една от онези 30-дневни присъди, които бяха част от риска на професията.

— Ах, полицията — казваше винаги госпожа Ле Чинглата при случай. — Разпънаха мъжа ми на кръст. — Тя беше набожна.

Когато Лари влезе в жилището, вътре имаше само трима мъже. Един от тях, мургав сицилианец, насърчен от отсъствието на мъжа, досаждаше на госпожата, дърпаше полата ѝ, когато минаваше покрай него, и напяваше подканящи италиански песнички. В поведението му имаше само едно невинно сластолюбие с детинската палавост на простия човек. Лари седна на тяхната маса. Обичаше да побъбри на италиански с по-възрастните мъже. Отвърна на усмивката, с която го посрещна госпожата, а преждевременната му претенция за равенство обиди сицилианеца.

Като вдигна големите си, тежки вежди в престорено учудване, извика на италиански:

— Госпожа Ле Чинглата, тук и на деца ли сервирате? Със сукалчета ли ще си пия виното?

Жената сипа газиран черешов сок за Лари и сицилианецът огледа всички с престорено измъчен поглед.

— О, извинявайте — продължи той на почтителен, развален английски. — Син-ъ ли ви е? Пъ-леменник-ъ? Тойъ ли ви пази, докато мъжът-ъ ви е в-ъ малкото си скривалище-ъ? О, извинявайте.

И продължи да се смее, докато се задави. Госпожата, закръглена, хубава и оперена, не се изненада.

— Стига — рече тя. — Престани или ще си търсиш другаде пиенето. И се моли да не кажа на мъжа ми за приличното ти държане.

Сицилианецът ѝ отвърна с внезапна сериозност:

— Ти се моли на Бога друг да не каже на мъжа ти за твоето прилично държане. Защо не пробваш с мъж вместо с дете? — И се удари по гърдите с две ръце като оперен певец.

Госпожа Ле Чинглата изобщо не се засрами, но изгуби търпение и отсече:

— Лоренцо, изхвърли го по стълбите.

Изразът беше пресилен и означаваше само, че мъжът трябва да стане и да си тръгне. Всички го знаеха. Лари тъкмо се канеше да каже нещо примирително, дружелюбно усмихнат, когато сицилианецът се докачи на чест, стана и изрева на развален английски:

— Ти ли бе? Американско дъ-рисливо недоносъ-че. Ти ли ще ме изхвърлиш по стълбите? Аз-ъ ще те изъ-ям бе!

Широкото му брадато лице излъчваше внушителен гняв. Лари усети бърз прилив на детински ужас, сякаш, ако го удареше, щеше да извърши отцеубийство. Сицилианецът се откри и Лари заби един десен прав в огромното мургаво лице. Човекът падна на кухненския под. Изведнъж страхът на Лари се изпари и той изпита само жал и вина за унижението на другия.

Защото този мъж не можеше да си оправи ръцете и не му мислеше злото. Просто беше станал като голям мечок да скастри едно дете, смешно, човешки, без жестокост. Лари го вдигна на стола, даде му да пийне една анасонлийка, промърмори нещо извинително. Мъжът блъсна чашата от ръката му и излезе от жилището.

Нощта се изнизваше. Мъже влизаха и излизаха. Някои играеха със старо мръсно тесте карти — добавка от заведението.

Лари седеше в ъгъла, потиснат от преживяното. После изведнъж настроението му се промени. Изпита гордост. Хората ще мислят за него с уважение, като мъж, с когото шега не бива, макар не зъл и подъл. Беше героят от каубойските филми. Като Кен Мейнард, който никога не удряше паднал мъж. Започна да се унася, задряма, но изведнъж госпожа Ле Чинглата го заприказва със странния си, кокетен глас и кръвта му се събуди. Беше настъпил часът.

Госпожата се извини, каза, че трябва да донесе още един галон вино и бутилка анасонлийка. Излезе от кухнята, мина през стаите на дългия железничарски апартамент и стигна до най-отдалечената спалня. Там имаше врата. Лари я последва, мърмореше, че ще ѝ помогне с бутилките, сякаш тя може да се изненада или да се разсърди на младежките му пориви. Но когато го чу да заключва вратата зад тях, жената се наведе да вземе огромна червеникава кана от многото наредени до стената. Тогава Лари набра полата и фустите ѝ нагоре с две ръце. Тя се обърна в огромните си розови кюлоти, с разголен корем и го скастри усмихнато:"Eh, giovanotto."^[6]Големите облечени копчета на роклята ѝ се измъкнаха от илиците и тя легна по гръб на леглото. Дългите ѝ, увиснали, едрозърнести гърди изскочиха навън, а падналите кюлоти бяха избутани. С няколко мощни, заслепяващи, дивашки тласъка Лари свърши, легна на леглото и запали цигара. Госпожата се закопча, достолепно вдигна червената кана в една ръка, а тънката бутилка анасонлийка в другата и двамата се върнаха заедно при клиентите.

В кухнята госпожа Ле Чинглата наливаше вино и пипаше чашите със същите ръце, с които беше пипала него. Донесе на Лари нова чаша черешова сода, но той беше придирчив и не пиеше, когато тя не се миеше.

Лари се приготви да тръгва. Госпожа Ле Чинглата го последва до вратата и му пошепна:

— Остани, остани да преспиш тук.

Той ѝ се усмихна широко и пошепна на свой ред:

— Ей, майка ми ще иска да ѝ разказвам.

Играеше ролята на безпомощен, предан син, когато трябваше да се измъква отнякъде.

Лари не се прибра у дома. Зави зад ъгъла и се върна в конюшнята. Направи си легло от слама и чул, подложи седлото си за възглавница. Непрестанното шаване на конете в клетките им го успокояваше. Конете не можеха да смутят съня му.

Лежеше и мислеше за бъдещето си, както много нощи преди това, както много млади мъже преди него. Усещаше огромна сила. Усещаше себе си, познаваше себе си, беше роден за слава и успехи. В света, в който живееше, беше най-силният от момчетата на неговата възраст, най-красивият, най-много му вървеше с момичетата. Даже възрастна жена беше негова робиня. А тази вечер беше набил един възрастен мъж. Беше само на седемнайсет, а в младия му ум светът оставаше неподвижен. Нито той щеше да стане по-слаб, нито светът — по-силен.

Ще бъде могъщ. Ще направи семейството си богато. Мечтаеше за заможни млади американски момичета с автомобили и големи къщи, които се омъжват за него и обичат семейството му. Утре преди работа щеше да отиде до Сентрал Парк с коня и да поязди по алеите.

Представи си как слиза по Десето авеню с богато момиче под ръка и как всички го гледат с възхищение. Момичето ще обича семейството му. Той не беше суетен. Не си представяше, че някой може да гледа презрително на майка му, на сестра му, на приятелите му. Защото ги смяташе за нещо необикновено, щом бяха част от него. Имаше наистина непокварен ум и докато спеше във вмирисания яхър, като каубой в каменна прерия, току-що покорил мъж и жена, Лари Анджелуци не се съмняваше в щастливата си съдба. Спеше спокойно.

В семейство Анджелуци-Корбо само децата — Винсент, Джино и Сал, сгушени на едно легло — сънуваха истински сънища.

ГЛАВА III

На сутринта Октавия се събуди, когато последният свеж дъх на нощта се изпари пред изгряващото августовско слънце. Изми се в кухнята и като се върна назад по коридора от стаи, видя, че баща ѝ не си е в леглото. Но той спеше малко и ставаше рано. Другата празна спалня доказа, че пак се е оказала права. Лари изобщо не се беше прибирал. Сал и Джино се бяха отвили, интимните им части се подаваха изпод бельото. Октавия ги покри със смачкания чаршаф.

Докато се обличаше за работа, изпита познатото отчаяние и безнадеждност. Топлият летен въздух я задави, както и сладкият аромат на близки спящи тела. Утринната светлина ясно очертаваше евтината очукана мебел, избледнелите тапети, балатума с черни петна там, където оцветената му повърхност се беше износила.

В такива моменти се чувстваше обречена: боеше се, че един ден, в някоя топла лятна утрин, ще се събуди стара като майка си, в легло и дом като този, децата ѝ ще живеят в оскъдица, чакаха я безкрайни дни на пране, готвене, миене на чинии. Октавия страдаше. Страдаше, защото животът не беше изискан, хората не бяха напълно отделени един от друг. И всичко произтичаше от няколкото мрачни мига в брачното ложе. Поклати глава сърдито, но и боязливо, като осъзнаваше, че е уязвима, че един ден и тя трябва да легне на онова легло.

Октавия среса къдравата си черна коса, облече евтина синьо-бяла рокля и излезе от сградата на синия плочник на Десето авеню. Тръгна по вече горещите павета към шивашкото ателие на Седмо авеню и 36-а улица, като мина покрай магазина на Ле Чинглата от любопитство, че може да види брат си.

Лучия Санта се събуди малко след това и веднага усети, че мъжът ѝ не се беше прибирал. Стана веднага и провери в килера. Двайсетдоларовите му обувки бяха там. Щеше да се върне.

Отиде в другата спалня до кухнята.Bravo.Лоренцо не се бе прибирал. Лицето на Лучия Санта беше мрачно. Тя направи кафе и обмисли какво ѝ предстои. Винченцо започна да работи във фурната. Добре. Джино ще трябва да ѝ помогне с чистенето на сградата. Добре. Наказание за бащата, който клинчеше. Отиде до антрето и взе шишетата с мляко и големия самун италиански хляб, стегнат като бедрата ѝ, висок като дете. Отряза дебели филии и намаза една с масло за себе си. Остави децата да спят.

Това беше друга любима част от деня за нея. Утрото е все още свежо, децата тъкмо ще се събудят, а останалите ги няма вече вкъщи. Тя е силна и готова да посрещне житейските задължения.

"Que bella insalata" — каква хубава салата, — думите достигнаха до спящите деца в мига на събуждането им. Всички скочиха от леглото, а Джино погледна през прозореца. Долу беше зарзаватчията, седнал на капрата на каручката си, вдигнал към небето и следящите го прозорци по една лъскава зелена маруля в протегнатите си ръце. "Que bella insalata", повтори той. Не караше никого да купува, само молеше хората да видят тази красота. С гордост и без примамка в гласа продавачът повтаряше вика си всеки път, когато конят му правеше ситна стъпка по авенюто. В каручката му имаше щайги с ослепително бял лук, огромни кафяви картофи, кофи с ябълки, връзки чеснов лук, праз и китки магданоз. Гласът му се извисяваше, пълен с непреодолимо възхищение, безучастен, зов за влюбени. "Каква хубава салата." На закуска Лучия Санта инструктира децата си.

— Слушайте — каза тя, — баща ви замина за известно време. Докато се върне, трябва да ми помагате. Винченцо работи във фурната. Значи ти, Джино, ще ми помогнеш днес да измия стълбите на сградата. Ще ми носиш чиста вода, ще изцеждаш парцала и ще метеш, ако не правиш глупости. Салваторе, ти ще избършеш парапета, Лена също.

Тя се усмихна на двете малки деца.

Винченцо увеси нос намусен. Но Джино хладнокръвно и трезво ѝ възрази:

— Днес имам работа, мамо.

Лучия Санта наведе леко глава към него.

— Ти всеки ден имаш работа — каза тя. — Аз също.

Беше изненадана.

Джино използва предимството си. Започна много убедително:

— Мамо, днес трябва да взема лед от железницата. Обещах на Джоуи Бианко. Ще ти дам лед без пари, преди да го продам. — И после с гениално прозрение добави: — И на леля Луче също.

Лучия Санта го погледна с любов, която накара Вини да ревнува. После каза:

— Добре, обаче кутията да е пълна. Моята — първо.

Винсент пусна филията си в чинията и тя го изгледа остро. После каза на Джино:

— Само че следобед ще си бъдеш вкъщи и ще помагаш. Иначе ще опиташ точилката.

Но го каза вяло. Не му оставаше много да играе.

Джино Корбо, като десетгодишен генерал, кроеше големи планове, някои от които не споделяше с майка си. Като погледна от прозореца на предната стая, видя децата отсреща, пълни с безпомощни товарни вагони. Зад тях река Хъдсън блестеше в синьо. За детските му очи въздухът беше приказно чист. Прекоси тичешком жилището, излетя по стълбите и излезе вън на августовското слънце.

Беше изгаряща жега, паважът топлеше краката му през гуменките. Изтритите сини дънки и копринената протъркана ризка потрепнаха на ветреца и после се залепиха за тялото му. Огледа се за своя приятел и съдружник Джоуи Бианко.

Джоуи беше дванайсетгодишен, но по-нисък от Джино. Той беше най-богатото момче на Десето авеню и имаше над 200 долара в банката. През зимата продаваше въглища, а сега, през лятото — лед, като и двете крадеше от вагоните. Продаваше също и хартиени кесии на пазара на Пади, който се простираше по улиците около Девето авеню.

Появи се, като тътреше след себе си голямата си дървена каручка. Тя бе най-хубавата на Десето авеню. Беше единствената каручка с шест колела, която Джино бе виждал, и побираше лед за долар или три деца в каросерията си. Малките, здрави колела бяха с тежки каучукови гуми, дълъг дървен лост управляваше предните две колела, а за самата каросерия имаше още четири други. Джоуи дори беше сложил ширит вместо просто въже за повод.

Заедно изпиха церемониално по чаша замразена лимонада за начало на деня. Самият пекар им сервира. Беше толкова доволен от продукцията им, че добави по още една лъжица във всяка чаша.

Джоуи Бианко се зарадва, когато Джино дойде. Джино го оставяше да събира и брои парите, а сам се качваше на вагоните. Джоуи също обичаше да се катери, но не искаше да оставя каручката си без надзор. Джино каза на Джоуи:

— Хайде, качвай се, ще те повозя.

Джоуи държеше повода, седнал гордо в каросерията, а Джино буташе каручката по авенюто, покрай кабината на стрелочника, върху чакъла между релсите. Когато се скриха от поглед между високите вагони, пръснати из депото, спряха. Джоуи забеляза отворен люк и извади щипците от каручката.

Джино каза със заповеден тон:

— Дай тия щипци.

Изтича до вагона и се изкатери по желязната стълба до отворения люк на покрива.

Застанал на покрива на вагона, високо над земята, той се почувства свободен. Далеч напред видя прозореца на предната им стая и цялата редица жилищни сгради. Магазините, хората, конете, каруците и камионите. Джино сякаш плаваше из океан от товарни вагони — кафяви, черни, жълти, със странни имена като "Юнион Пасифик", "Санта Фе", "Пенсилвания". Въздухът се напояваше от миризмата на няколко отворени вагона за добитък. Като се обърна, видя острите очертания на Джърси Палисейдс, нашарени от зелените и сини петна на водата отдолу. Сред стотиците неподвижни вагони няколко черни локомотива пуфкаха тихо, белият им пушек освежаваше лятната утрин с приятен дъх на пара.

Джоуи се провикна:

— Хайде, Джино, хвърляй леда, преди да е дошло ченгето.

Джино извади лъскавите стоманени щипци и започна да вади ледени блокове от люка. Те бяха натрупани до самия връх и се вадеха лесно. Той избутваше всеки блок до края на покрива и го гледаше как пада на чакъла. Големи сребристи парчета се отчупваха и летяха обратно към него. Джоуи обгръщаше с ръце всеки кристален блок и го стоварваше в каручката. Напълни се за нула време. Джино слезе и започна да бута, докато Джоуи дърпаше отпред и управляваше.

Джино смяташе първо да напълни кутията за лед на майка си, но пекарят ги хвана, докато пресичаха авенюто, и купи целия първи товар за долар. Тогава се върнаха за друг. Този път ги пресрещна зарзаватчията и купи пак целия товар за долар плюс газирана вода и сандвич.

Опиянени от богатството, те решиха да оставят майките си да почакат и семейните кутии останаха празни. Третият товар отиде при хората на първия етаж. Беше почти обяд. На четвъртия товар загазиха.

Полицаят на железницата ги беше забелязал още в началото, когато навлизаха все по-навътре и по-навътре в депото и отваряха нови вагони с лед, за да не ползват изчерпани източници. Плячкосваха като животно, което убива три-четири жертви и хапва по малко от най-вкусната част на всяка. Полицаят ги изчака и тръгна към тях от Десето авеню, като им отряза пътя за отстъпление.

Джоуи го зърна пръв и извика на Джино:

— Butzo, Чарли Чаплин.

Джино видя от високото как кривокракото ченге хвана Джоуи за ризата и леко го плесна по лицето.

Като държеше здраво приятеля му, ченгето извика на Джино:

— Хайде, малкият, слизай долу, че ще се кача и ще ти скъсам задника.

Момчето погледна надолу със сериозно изражение, сякаш наистина обмисляше предложението, но всъщност кроеше планове. Слънцето беше много силно и загряваше кръвта му, като обливаше света с особена, героична светлина. Джино потръпна от вълнение, но не се уплаши. Знаеше, че нищо не го грози. Ченгето ще изрита Джоуи от депото и ще счупи каручката. Но Джино беше чел една приказка за птиците майки и по нея си състави план, докато гледаше ченгето: ще спаси Джоуи и каручката.

Нарочно наведе ъгловатото си мургаво, почти мъжко лице надолу и извика:

— Хаха! Чарли Чаплин не може да лови мухи.

После се обърна и се спусна по стълбата от другата страна на вагона, само че направи няколко стъпки и зачака.

Ченгето изкомандва злобно Джоуи:

— Ти стой тук. — И се промуши под вагона да пресрещне Джино. Излезе тъкмо когато Джино се качваше обратно по стълбата. Ченгето се провря обратно да пази Джоуи.

Джино скачаше по покрива на вагона и викаше:

— Чарли Чаплин не може да лови бонбони.

Ченгето направи страшна физиономия и със заканителен глас каза:

— Малкият, предупреждавам те, слез от вагона или, като те хвана, ще те насера от бой.

Това изглежда отрезви Джино и той погледна надолу сериозно. Направи нос на ченгето и затича бавно, плахо по покрива на вагона. Олюля се и прескочи на следващия вагон. На земята полицаят го догонваше лесно, като хвърляше застрашителни погледи назад към Джоуи, да не би да хукне с каручката. Композицията беше едва десетина-единайсет вагона дълга.

Джино прескочи няколко вагона, после се направи, че уж отново се спуска от другата страна. Ченгето се промуши отдолу. Така не можеше да следи Джоуи, но не го бе грижа. Беше решил, че ще скъса задника на хлапето отгоре.

Като го подмамваше с късите си подскоци, Джино тичаше по покривите на вагоните все по-навътре в депото и накрая изчака ченгето да го настигне, като го наблюдаваше отвисоко. Тогава вдигна глава и видя как Джоуи търчи и тегли каручката си необезпокояван през авенюто.

— Малкият, най-добре слез долу — каза ченгето. — Накара ме да те гоня и ще изядеш това. — И му показа палката. Мислеше да изкара на шега пистолета си, но италианските работници от някоя железопътна бригада можеха да го видят и тогава щеше да е белязан. Провря се отново под вагона точно навреме, за да види как Джоуи и каручката минават в безопасност на другия тротоар. Така се ядоса, че изкрещя на Джино:

— Ей, копеленце макаронаджийско, ако не слезеш, ще ти счупя гърба!

Доволен, полицаят видя, че заплахата подейства. Детето се връщаше по покривите, за да застане точно над него. Но тогава онова мургаво, сериозно детско лице се надвеси отгоре и той чу как малкото момче извика с внезапно презрение, което предполагаше равновесие на силите:

— Забий си го, Чарли Чаплин.

Огромен, ослепителнобял леден блок изсвистя покрай главата на ченгето и хлапето се заклатушка по покривите на вагоните все по-навътре в лабиринта на депото.

Ченгето, вече сериозно вбесено, но самоуверено, се затича отстрани, за да го настигне, със смешно извита нагоре глава. Хлапето само влизаше в капана. Не се ядоса заради псувнята, а заради името "Чарли Чаплин". Беше суетен и кривите му крака бяха деликатна тема.

Изведнъж Джино изчезна. Ченгето бързо се промуши под вагона, за да го хване, докато слиза по стълбата от другата страна. Спъна се в релсите и изгуби скъпоценна секунда. Когато стигна от другата страна, не откри и следа от жертвата си. Дръпна се назад, за да увеличи зрителното си поле.

Видя как Джино направо хвърчи по покривите на вагоните, прелита от един на друг без предишното си неловко клатушкане, нагоре към Десето авеню, и в един момент изчезва встрани от вагоните, далеч от ченгето. Полицаят спринтира, но успя да види само как момчето прекосява Десето авеню, защитено от сянката на жилищните сгради, където, без да се обръща назад, Джино спря да отдъхне и да изпие една замразена лимонада. От другото хлапе нямаше и следа.

Ченгето не издържа и се засмя. Ама че кураж у едно нищо и никакво лайненце. Но нищо, и неговият ден ще дойде, ще бъде Чарли Чаплин, добре, ще ги накара да се превиват, но не от смях.

Джино не си направи труда да погледне назад, след като прекоси авенюто. Искаше да намери Джоуи Бианко и парите от леда.

Чу как майка му вика от четвъртия етаж:

— Джино,bestia,къде е ледът? Идвай да ядеш.

Момчето погледна нагоре и видя синьото небе над майка си.

— Идвам след две минути — извика. Изтича зад ъгъла на 30-а улица. И естествено, видя Джоуи да седи на стъпалото, а каручката му беше вързана за железния парапет на мазето.

Джоуи беше увесил нос, почти плачеше, но когато видя Джино, подскочи във въздуха и извика развълнуван:

— Леле, тъкмо щях да викам майка ти. Не знаех какво да правя.

30-а улица беше прашна и много слънчева. Джино влезе в каручката и я подкара, а Джоуи го буташе отзад. На Девето авеню си купиха юнашки сандвичи със салам и пепси. После продължиха по 31-ва улица, където беше сенчесто, и седнаха с гръб към шоколадовата фабрика "Рункел".

Изядоха си сандвичите със задоволството и добрия апетит на мъже, които са имали пълноценен ден: тежък труд, приключения и хляб, подсладен с пот. Джоуи беше изпълнен с възхищение и постоянно повтаряше:

— Боже, наистина ме отърва, Джино. Как го изработи онова ченге.

Джино си мълчеше, защото знаеше, че е научил номера от книжка за птиците, но не каза на Джоуи.

Лятното слънце изчезна. Изведнъж се появиха мрачни облаци. Прашният, нагорещен въздух и мирисът на горещи павета и стопен асфалт бяха пометени от настъпващата дъждовна пелена, освободена от могъщите пестници на гръмотевицата. Във въздуха се разнесе недоловима, призрачна миризма на нещо зелено. Джоуи и Джино се промъкнаха под товарната платформа. Дъждът се процеждаше отчасти през дупките и те обърнаха лицата си към хладните капки.

В сенчестата тъмнина, почти като в изба, имаше светлина колкото да изиграят едни карти. Джоуи измъкна мазно тесте от джоба на панталона си. Джино не обичаше да играят, защото Джоуи постоянно печелеше. Играха на "седем и половина" и Джино изгуби петдесетте цента от леда. Още валеше.

Джоуи, леко заеквайки, каза:

— Джино, вземи си петдесетте цента, задето ме спаси от ченгето.

Джино се обиди. Героите не взимаха пари.

— Хайде — продължи по-уверено Джоуи, — ти ми спаси и каручката. Трябва да ти върна петдесетте цента.

Джино наистина не си искаше парите. Приключението отиваше на вятъра, ако Джоуи му плащаше като за свършена работа. Но на Джоуи почти му избиваха сълзи и Джино някак си усети, че трябва да вземе парите.

— Добре — каза той. Джоуи му ги даде.

Продължаваше да вали. Чакаха тихо, докато Джоуи неспокойно разбъркваше картите. Дъждът не спираше. Джино завъртя половиндоларовата монета на паважа.

Джоуи не сваляше поглед от монетата. Джино я прибра в джоба.

— Искаш ли пак да играем на "седем и половина" с двоен залог? — попита Джоуи.

— Не — отвърна Джино.

Накрая дъждът спря, слънцето се показа, а с него и те изпълзяха като къртици изпод платформата. Изкъпаното слънце беше далеч на запад, над река Хъдсън. Джоуи каза:

— Боже, закъсняваме. Трябва да си ходя. Ти идваш ли, Джино?

— Хаха! — изсмя се Джино. — Без мен. — И изгледа Джоуи, който теглеше каручката си към Десето авеню.

От фабрика "Рункел" излезе втората смяна. Мъжете ухаеха на шоколада, който правеха. Мирисът беше сладък и лепкав като цветята, натежали в освежения от дъжда въздух. Джино седна на платформата и зачака, докато вече нямаше кой да излезе.

Всичко, което виждаше, му правеше огромно удоволствие — тухлите на сградите, тъмночервени от зреещото слънце, децата, които отново изскачаха да играят на улицата, няколкото коня и каруци, бавно приближаващи се към авенюто, като едното добиче оставяше след себе си следа от кръгли, зърнести, напръскани със златисто топки тор. Жените започнаха да отварят прозорци, на первазите се появиха възглавници и лица, бледи, обрамчени от черни коси, надвесени над улицата като каменни чудовища по стената на замък. Накрая очите на Джино бяха привлечени от бързо течащата дъждовна вода в пълните канавки. Той взе малко плоско парче дърво, извади петдесетте цента, закрепи ги на дъската и ги проследи с поглед как отплават към авенюто. После се затича след тях, видя, че наближава Десето, взе дръвчето и монетата и се върна назад към Девето авеню.

По пътя мина край редица празни къщи и забеляза група момчета на възрастта на Лари, които се люлееха на въже, закачено на покрива, четири етажа над тях. Те скачаха от перваза на прозореца на втория етаж и летяха като Тарзан високо над 31-ва улица във въздуха до прозореца на друга празна къща по-нагоре по улицата.

Едно русо хлапе с червена риза направи големия си полукръг, но не уцели прозореца, отблъсна се от стената с крака, завъртя се и се върна обратно, откъдето бе тръгнало. За миг наистина изглеждаше, като че ли лети. Джино го гледаше и изгаряше от завист. Но нямаше смисъл. Те нямаше да му дадат да опита. Беше много малък. Продължи нататък.

На ъгъла на Девето и 31-ва в светлата, продълговата сянка на Ел, Джино пусна отново дъската с монетата в канавката и я изгледа как плава надолу до 30-а улица, как подскача по вълничките, блъска се в мокри парчета вестник, обелки и костилки от плодове, гладки, разядени останки от животински фъшкии, как закача синкавочерното катранено дъно на улицата под водата. Дъската зави зад ъгъла и се спусна надолу по 30-а улица към Десето авеню, без да изпусне монетата. Джино подтичваше покрай нея внимателно, беше нащрек за децата, които го бяха подгонили миналата нощ. Лодката му плаваше покрай консервени кутии, профучаваше край купчинки боклук, но винаги успяваше да се освободи, за да стигне накрая до редица дребни пъстроцветни дъги. Тогава Джино грабна половиндоларовата си монета, а лодката продължи да плава през решетките на шахтата под моста на Десето авеню. Той зави замислен по авенюто и тогава в корема му се блъсна малкият Сал, който бягаше с наведена глава от игра на "Ритни консерва". Сал извика развълнуван:

— Мама те търси. Ние вече ядохме и ще ти види сметката!

Джино се обърна и тръгна назад към Девето, търсеше дъгите в канавката. Върна се по стъпките си до празните къщи и намери въжето да виси свободно. Мина през избата, влезе в къщата и се изкачи по порутеното стълбище до втория етаж. Сградата беше разрушена, водопроводните тръби откраднати заради оловото, електрическите кабели ги нямаше. Подът бе покрит с измамна мазилка. Всичко беше замръзнало и опасно, докато минаваше на пръсти през призрачните стаи и касите без врати. Накрая стигна до прозореца и видя улицата. Квадратната му рамка беше само една празна каменна конзола. Джино стъпи на перваза, наведе се навън и сграбчи въжето.

Отблъсна се от перваза и в един славен миг наистина почувства, че лети по своя воля. Носеше се във въздуха над улицата и като описа дъгата, се приземи на перваза на един прозорец три входа по-нагоре. Отблъсна се и полетя назад, пак се отблъсна и пак полетя — все по-бързо и по-бързо, носеше се назад-напред, блъскаше се в первазите и стената, после пак се оттласкваше с крака, които сякаш му бяха криле, докато ръцете вече не можеха да го държат и той се плъзна по въжето в средната точка на дъгата, ожули дланите си и се спря на паважа, затичан по инерция към Десето авеню с безпогрешно разчетен полет.

Здрачаваше се. Джино се сепна със съзнанието, че е загазил, затича се по 31-ва към Десето авеню, като се мъчеше да запази изненаданото изражение на лицето си. Но никой от неговото семейство не беше сред хората, седнали пред сградите, дори Сал. Той изкачи тичешком четирите етажа.

Когато мина втория етаж, чу как Октавия и майка му се надвикват. Разтревожен, забави ход. Щом влезе в жилището, ги видя лице до лице, с червени петна по бледите бузи, черните им очи блестяха. И двете се обърнаха към него тихо, застрашително. Но Джино, поразен, виждаше само брат си Вини, който вече седеше на масата. Цялото лице на Вини беше мъртвешки бяло от брашно, дрехите му също бяха брашнени.

— А, върна се значи — каза майка му. — Браво.

Джино забеляза, че двете жени го гледат като съдии, и побърза да седне на масата, за да му сипят да яде. Умираше от глад. Изненадващ удар отстрани го накара да види звезди и замаян, чу майка си да крещи:

— Простак. Цял ден се губиш. Къде беше? И накрая господинът ми сяда на масата, без да се измие. Върви.Figlio de puttana. Bestia.Винченцо, и ти се измий, ще ти стане по-добре.

Двете момчета тръгнаха към кухнята да се измият и се върнаха обратно на масата.

В очите на Джино имаше сълзи — не заради шамара, а заради ужасния край на такъв прекрасен ден. Първо стана герой, а после майка му и сестра му се разсърдиха, сякаш го мразеха. Той наведе глава, засрамен като злосторник, даже не беше и гладен, докато майка му не сложи чиния с наденици и чушки под носа му.

Октавия хвърли на Джино огнен поглед и каза на Лучия Санта:

— Той трябва да си заслужи дела. От къде на къде Вини ще работи заради него, когато собственият му баща не дава пет пари? Ако той не работи, Вини също ще зареже фурната. И на Вини се полага лятна ваканция.

Без да ревнува, Джино забеляза, че Октавия и майка ѝ гледаха Вини със съжаление и любов, докато той ядеше уморено, равнодушно. Забеляза, че сестра му едва сдържа сълзите си, незнайно защо. Видя как двете жени се карат за Вини и му сервират като на голям мъж.

Джино бръкна в джоба си, извади петдесетте цента и ги даде на майка си.

— Изкарах ги, като продадох леда — рече той. — Вземи ги. Мога да нося всеки ден вкъщи по петдесет цента.

— Ти най-добре му кажи да спре да краде лед от вагоните — намеси се Октавия.

Лучия Санта припряно отвърна:

— Ха, дреме ѝ на железницата, че децата взели малко лед.

Тя погледна Джино с любопитна топла усмивка на лицето.

— В неделя да заведеш на кино брат си с тези пари — каза тя. И му намаза голяма филия с масло.

Лицето на Вини пак беше бяло, макар брашното да го нямаше. Странните следи от умората и напрежението, винаги чужди на детското лице, накараха Октавия да го прегърне и да каже притеснено:

— Какво те караха да правиш, Вини? Тежка ли е работата?

Вини сви рамене.

— Нищо ѝ няма. Просто е много горещо. — И добави неохотно: — Изцапах се, когато качвах чували с брашно от мазето.

Октавия разбра.

— Мръсници гадни! — изстреля тя. А на майка си каза: — Твоят мръсен макаронаджия, селяндурът пекар, кара дете като Вини да носи онези тежки чували. Когато тъпият му син ме помоли да изляза с него, ще го заплюя в лицето направо на улицата.

Вини ги гледаше с надежда. Октавия с нейния гняв можеше да го накара да зареже работата. Но после се засрами, защото майка му имаше нужда от парите.

Лучия Санта сви рамене и каза:

— Пет долара на седмица и хлябът ни е безплатен. Без пари пием и замразена лимонада, когато Винченцо сервира, а това са спестени пари през лятото. Сега, когато баща им изчезна…

Октавия избухна. Спокойствието, с което майка ѝ приемаше напускането на бащата, я вбеси.

— Точно така — каза тя. — Баща му замина. През оная работа му е. — Макар и ядосана, тя се учуди на погледа, който двете момчета ѝ хвърлиха — момиче да използва такава мръсна дума. Ала майка ѝ не реагира и Октавия добави с равен глас: — Не е честно. Просто не е честно спрямо Вини.

Майката заговори на суров италиански. Попита:

— Как ще ми станеш учителка, като устата ти е като на курва?

Направи пауза, за да изчака отговор. Но тя беше разбила представата на Октавия за себе си. Майката продължи:

— Ако искаш да заповядваш вкъщи, омъжи се, роди си деца, викай, когато излизат от корема. Тогава можеш да ги биеш, тогава можеш да решаваш кога ще работят и как, и кой ще работи. — Погледна дъщеря си студено, като смъртен враг — Стига.Bastanza— каза тя.

Обърна се към Джино.

— Ти,giovanetto.От зори до мрак не те виждам. Може да те сгази нещо. Може да те отвлекат. Това едно. Друго. Баща ти е заминал за известно време и всички трябва да помагат. Утре, ако изчезнеш, ще получиш това. — Отиде до шкафчето и измъкна тънката дървена пръчка за точене на тесто за празничните равиоли — точилката. Гласът ѝ стана дрезгав, по-гневен. — Господ ми е свидетел, ще те изкарам аз наяве. Така ще те насиня, че ѝ Светият дух да си, пак няма да можеш да изчезнеш. Хайде, яж сега. После ще измиеш чиниите, ще изчистиш масата и ще изметеш пода. И само да те видя да слизаш по стълбите тази вечер.

Джино беше впечатлен. Макар да не се уплаши, бе нащрек и внимаваше през цялата крамола. От такива шумотевици понякога долиташе случаен шамар, който беше позволено да избегнеш. Но нищо такова не се случи. Двете жени слязоха надолу, Джино се успокои и седна да яде. Тлъстата наденица и мазните, меки чушки се смесваха вкусно под изгладнялото му небце. Бурята беше преминала, нямаше обидени. От утре щеше да работи за майка си. Да ѝ помага.

Вини зяпаше в чинията си и не се хранеше. Джино каза весело:

— Господи, бас държа, че хич не ти е било леко при оня гадняр пекаря. Видях те да мъкнеш един голям кош. Къде го носеше?

— Не — отвърна Вини. — Имат магазин на Девето авеню. Не е толкова зле. Само дето мъкна брашно от избата.

Джино го погледна. Нещо не беше наред.

Но Вини вече беше по-добре и започна да яде с пълна уста, без да знае, че чувството, което го преследваше цял ден, е страх. Беше изпитал общоизвестната жестокост — дете, откъснато от топлината на семейството, командвано от чужди хора, да им върши черната работа. За първи път осъзна какво значи да продадеш част от себе си за пари, нямаше нищо общо с това, да свършиш нещо за майка си или да излъскаш обувките на батко си за петаче.

Но наесен училището щеше да го отърве. Щеше да забрави как майка му и сестра му го бяха откъснали от семейството и неговия закон на любов и кръв. Вече не мислеше как няма да играе стикбол на лятното утринно слънце или да се скита безцелно около квартала, да бъбри с приятели, да се крие в сянката на 31-ва улица, докато сънливо ближе леден лимон в чаша от пресован картон. Изпитваше ужасната тъга, която само децата могат да изпитат, защото не познават тъгата на другите, всеобщото човешко отчаяние.

Джино почисти масата и започна да мие чиниите. Вини му помогна да ги избърше. Джино му разказа за приключението си с железничарското ченге, за празната къща и въжето и за картите с Джоуи, но не спомена нищо за лодчицата, която беше обиколила квартала, защото десет години бяха вече много за такива игрички.

Имаше една мръсна тенджера, покрита с мазнина и загоряло, която Джино скри във фурната. После двете момчета отидоха във всекидневната и се загледаха навън, към авенюто. Джино седна на единия перваз, а Вини на другия. И двамата бяха спокойни.

Джино попита:

— Защо ми се ядосаха така мама и Октавия? Просто забравих. Утре ще свърша всичко.

— Ядосаха се, защото татко замина. Не знаят къде е. Сигурно е избягал.

И двамата се засмяха на шегата на Вини. Само децата бягаха.

Далеч надолу по Десето авеню виждаха червения фенер на фенерджията, а зад него, като дребен кръгъл призрак, бялата точка на фара на следващия го локомотив. Хората бяха сенки, хвърлени от уличните лампи, от синьо-червените ленти на лавката за лимонада на пекаря, от крушките на витрините на зеленчуковия магазин и сладкарницата.

Джино и Винсент, унесени в прозорците на своето детство, усетиха върху изморените си лица свежия полъх от река Хъдсън. Миришеше на течаща вода, която сякаш от голямо разстояние носеше дъх на трева, дървета и друга зеленина, никнала от нея, преди да стигне до града.

ГЛАВА IV

В края на август всички вече мразеха лятото, освен децата. Дните бяха изпълнени с дъха на горещ камък, стопен асфалт, бензин и тор от конските каруци, които разнасяха плодове и зеленчуци. Над западния вал на града, където живееха Анджелуци-Корбо, висяха облаци пара, следвани от локомотиви, въздухът беше скован от жегата. Черни сажди летяха от горящите котли, докато локомотивите строяваха товарните вагони в спретнати дълги редици. В този неделен следобед, когато всичко бе замряло, опустелите жълти, кафяви и черни вагони образуваха плътни геометрични фигури под трептящото златисто слънце, абстракции в една джунгла от стомана и желязо, камъни и тухли. Лъскавите сребристи релси се виеха, влизаха и излизаха.

Десето авеню, отворено към реката чак до Дванайсето, без редица от сгради, която да хвърля сянка, беше по-светло от другите авенюта в града и по-топло през деня. Сега бе опустяло. Голямата обедна неделна гощавка щеше да продължи до четири часа с вино, орехи и разказване на семейни легенди. Някои хора ходеха на гости при по-заможни роднини, които бяха преуспели и имаха собствени къщи в Лонг Айланд или Джърси. Други използваха деня, за да ходят по погребения, сватби, кръщенета или — най-важното — да носят поздрави и храна на болните роднини в "Белвю".

По-американизираните дори бяха склонни ла заведат семействата си на Кони Айланд, но не го правеха по-често от веднъж годишно. Пътят беше дълъг, а числеността на семействата налагаше сериозни разходи за кренвирши и газирано, макар да си носеха храна и напитки в книжни кесии. Мъжете мразеха да ходят там. Тези италианци никога не се бяха изтягали на плажа. Цяла седмица се мъчеха под слънцето на железницата. В неделя търсеха прохладата на къщата или градината, искаха главите им да бъдат заети с тестето карти, искаха да сърбат винце, да слушат клюките на жените, които не ги оставяха да пипнат нищо. За тях Кони Айланд беше, все едно да ходят на работа.

Най-хубаво беше неделен следобед без задължения. Децата отиваха на кино, майката и бащата дремваха заедно след тежко ядене и се любеха в пълно усамотение и покой. Това беше единственият свободен ден в седмицата и той ревниво се ценеше. Силите се възстановяваха. Семейните връзки се заздравяваха. Нямаше спор, този ден беше заделен от самия Господ.

В тази неделя улиците, пусти, красиви, шестваха в прави линии от Десето авеню нататък. Тъй като кварталът беше твърде беден, за да има автомобили, нито един не нарушаваше симетрията на бетона и паважа, пресечени от сивосинкав гранит. Слънцето хвърляше отблясъци по гладкия черен асфалт, по железните перила на входовете и по грубите кафяви стъпала. Всичко изглеждаше застинало завинаги в ослепителното лятно слънце, поразително, сякаш само през този ден бездейните фабрични комини бяха повдигнали булото над града.

Но Лучия Санта беше избрала този ден за сражение, да свари врага, семейство Ле Чинглата, неподготвени.

Всички бяха вън от къщи. Октавия, като примерна италианска дъщеря, заведе Сал и малката Лена на разходка. Винченцо и Джино отидоха на кино. Лучия Санта беше свободна.

Най-големият син, щит и крило на семейството без баща, не бе проявил дължимото уважение към майка си. Лоренцо не се появи на неделното угощение. Не си беше спал вкъщи вече две нощи и се вясваше само сутринта да каже на майка си, че трябва да работи до късно и ще спи в конюшнята на железницата. Но Лучия Санта откри, че хубавият му костюм липсва от гардероба, както и едната от двете бели ризи и куфарчето. Това беше достатъчно.Bastanza— думата ѝ за взето решение.

Неин син, още ненавършил осемнайсет, неженен, още нестанал господар в свое собствено домакинство, бе посмял да напусне семейния покрив, царството на майка си. Какъв срам за името им. Какъв удар за авторитета ѝ в квартала. Какво опълчване срещу справедливата ѝ власт. Бунт. Бунт, който нямаше да избухне.

Облечена в черно, достолепна с черната си неделна шапка и воал, с чантичка, както подобава на една господарка на дома, късите ѝ крака в кафяви памучни чорапи, стегнати с жартиери, които се впиваха в бедрата, Лучия Санта излезе на пламналата улица и тръгна по Десето авеню към 36-а улица, където живееше семейство Ле Чинглата. Докато вървеше, се зареждаше с гняв за сцената, която предстоеше да направи. Онова курве, онова мрънкало, което преди двайсет години се беше разревало в църквата, което вдигна толкова шум, че трябвало да спи с мъж, когото никога не е виждало.Delicato.Ах, какъв ужас, ах, колко страшно, ах, ох, ох. Лучия Санта се усмихна мрачно. Тези, дето се превземаха. Инстинктът на курва по рождение., за да вървиш с вдигната глава, да гледаш хората в очите, бедни или богати, това беше важното. Стига да нямаdisgrazia.И тогава, ако някой те засегне на чест, можеш да убиваш с чиста съвест. Но това беше в Италия. Тя отхвърли тези мисли, кръвожадна като всеки новак.

Но вярно, какво прави Америка с едно почтено италианско момиче, останало без родители да го наставляват.

Вече беше жена, Ле Чинглата. Ама как се превземаше. Как се надуваше. Такива бяха лукавите по природа.

Ами синът ѝ? В Америка или не, на седемнайсет или не, работещ или не, той трябва да слуша майка си или да изяде един по устата. Да беше жив истинският му баща, щеше да има тупаници, но тогава пък и Лоренцо нямаше да посмее да напусне бащиния покрив.

Сянката на сградата на Ле Чинглата я успокои. Лучия Санта отдъхна в хладния, тъмен вход с познатия остър мирис на гризачи и събра сили за изкачването на стълбите и предстоящата битка. За миг усети някакво обезсърчаващо отчаяние, внезапно съзнание за своята уязвимост от съдбата и живота — децата ѝ, отчуждени от чужди нрави и чужд език, съпруг така безразсъден, че бе по-скоро тежест в борбата за оцеляване.

Но подобни мисли водеха до катастрофа. Тя се изкачи. Неин син нямаше да стане гангстер, престъпник, изсмукано и изплюто бонбонче на една стара безсрамница. За миг в тъмния вход, на мрачните стълби, пред очите на Лучия Санта заиграха електрически столове, синът ѝ в кръв, намушкан с нож от сицилианеца или от ревнивия съпруг. Но когато вратата на Ле Чинглата се отвори, препускащата в жилите ѝ уплашена кръв я беше подготвила за битката.

Само че още в началото тя беше спряна. На вратата стоеше съпругът на Ле Чинглата, с тежки сиви мустаци, с чиста бяла риза и черен панталон с тиранти, издут от корема му. Дори не беше пребледнял от краткия си престой в затвора.

Лучия Санта се разколеба. Ако съпругът си е у дома, какво ще търси синът ѝ тук? Възможно ли е да са само клюки? Но не ѝ се вярваше, особено като видя самата Ле Чинглата до масата. На лицето ѝ се четеше враждебност, гузна предизвикателност, примесена със странна ревност.

Жената се обличаше в черно и макар лицето ѝ да беше по-слабо и по-младо от това на Лучия Санта, тя можеше да бъде майка на Лоренцо. Жена на нейната възраст да поквари дете. Как бяха двете толкоз млади тогава и тя — толкоз невинна?

— А, госпожо — каза съпругът, — влезте, седнете, пийнете едно вино. — Той я поведе към бяла метална масичка. Наля ѝ чаша от двулитрова кана. — Ланшното грозде излезе добро. Виното мирише на Италия. — И после, с намигване: — Това не е от виното за продан, повярвайте ми.

Беше ясно, че само тачен гост като Лучия Санта пиеше от тази реколта.

Жената Ле Чинглата донесе чинияtarelle,твърди и хрупкави, напръскани с тъмни точици пипер. Сложи я на масата и прибра ръце. Тя не пиеше.

Господин Ле Чинглата си наля чаша и каза:

— Пийте, Лучия Санта — със сърдечен, приятелски глас, който обезоръжи майката, както винаги ѝ действаше неочакваната любезност. Тя отпи. После каза по-меко, отколкото мислеше:

— Минавах насам и реших, че Лоренцо може би е тук и помага на госпожа Ле Чинглата с клиентите.

Съпругът се усмихна и отговори:

— Не, не. В неделя следобед почиваме. До довечера не работим. Не сме евреи в края на краищата.

Лучия Санта каза, вече малко по-твърдо:

— Простете, че ви говоря така. Трябва да разберете майката. Лоренцо е още млад за такава работа. Той не може да преценява. Една вечер набил мъж, който може да му бъде баща. И то сицилианец, който може да реши да го убие. Вие, господин Ле Чинглата, сигурно знаете всичко това.

Гласът на съпруга беше щедър, великодушен:

— Да, знам. Добро момче.Bravo, bravoна вашия Лоренцо. Възпитали сте го като добър италианец, уважава възрастните, помага, сръчен е. Знам, че хубавите пари, които получава от нас, дава на майка си. На малко хора бих позволил свободно да се разполагат вкъщи, но в Лоренцо не се съмнявам изобщо. С такова честно лице. — И все в този дух.

Лучия Санта загуби търпение и го прекъсна:

— Но той не е ангел небесен. Трябва да слуша. Права ли съм? Трябва ли синът да уважава майка си, или не? А сега и дрехите му ги няма. Та си рекох дали случайно не знаете къде е преспал?

За първи път съпругата Ле Чинглата се обади и Лучия Санта се почуди на дързостта ѝ, на безсрамието, на равния ѝ глас.

— А — рече жената, — синът ви е голям мъж. Сам си вади хляба и отчасти хляба на децата ти. Не сме в Италия. Държите го много изкъсо, госпожо.

Тук Ле Чинглата допусна грешка. Пред лицето на нахалството Лучия Санта се ядосваше и говореше каквото мисли. Каза хладно, учтиво:

— А, госпожо, вие не знаете какви неприятности носят децата. Че как ще знаете, като имате такъв късмет, че си нямате нито едно? Какво ѝ тежи на майката — кръст, който, молете Бога, да не ви се падне да носите. Но ще ви кажа едно, драга Ле Чинглата. В Америка или не, в Африка или в Англия дори, няма значение. Децата ми спят под моя покрив, докато се оженят. Децата ми не стават пияници и не се бият с пияници, не ходят по затвори или на електрически столове.

Сега вече жената Ле Чинглата се ядоса и отвърна:

— Какво? Какво? Да не казваш, че ние не сме почтени хора? Не заслужаваме синът ти да идва тук? Че ти коя си? От коя част на Италия си дошла? Нито в нашата, нито във вашата околия има благородници Анджелуци или Корбо. А сега пък мъжът ми, най-добрият приятел и колега на истинския баща на сина ти, почти кръстник, той ли не става за приятел на Лоренцо? Това ли искаш да кажеш?

Лучия Санта попадна в капана и прокле коварството на другата. Имаше готов отговор, но не можеше да го използва. Не беше против дружбата със съпруга, а със съпругата. Не смееше. Ревнив и мамен съпруг мъстеше както на жената, така и на любовника. Тя каза примирително:

— Не, не, разбира се, че може да идва. Но не и да работи. Да не остава до късно сред мъжките свади. Да не спи тук — заключи тя сухо.

Жената Ле Чинглата се усмихна.

— Мъжът ми знае, че синът ти е спал тук. Той не дава ухо на празни приказки. Не вярва, че жена му ще го опозори с едно момченце. Благодарен е на закрилата на сина ти. Даде му двайсет долара за добрината. Кажи сега, да не би собствената майка на момчето да мисли най-лошото за него?

Съпругът се беше втренчил в гърлото ѝ и Лучия Санта побърза да отвърне:

— Не, не. Хората обаче говорят. Съпругът ти е разумен мъж, слава Богу.

"Тъпак и идиот", си каза наум вбесена. И кой, ако не майката, има право да мисли най-лошото за сина си?

Но тогава, без да почука, като у дома си, влезе Лоренцо и се стъписа. Настъпилата сцена изясни всичко на майката.

Лари се усмихна с искрена симпатия на всички, на майка си, на любовницата си, после на съпруга, комуто бе сложил рога. Те му отвърнаха на усмивката. Но майката забеляза, че тази на съпруга беше фалшива и озлобена срещу младежа — усмивка на мъж, който не можеше да бъде заблуден. А жената Ле Чинглата — на нейната възраст да гледа с такива очи, устните ѝ пълни, влажни и зачервени, черните очи пронизваха, насочени право в лицето на младежа.

Лучия Санта гледаше Лоренцо с тъжна насмешка. Красивият ѝ син с лъжливото сърце. Но той — с коса като синкавочерна коприна, с правите, бронзови, изсечени черти, с едрия нос, месест и мъжествен, с кожа, непоразена от младежки петна — той, Юдата, обърна глава и изгледа майка си приятно изненадан. Пусна куфарчето, което носеше, и попита:

— Мамо, какво правиш тук? Тъкмо съжалявах, че съм те изпуснал у дома.

Тя знаеше какво е станало. Изчакал я е да излезе, гледал е, скрит някъде. Изобщо не е подозирал, че тя ще дойде тук. После се е втурнал вкъщи да си вземе чисти дрехи.Figlio de puttana— помисли си тя, — какъв е двуличник.

Но не позволи на гнева си да избие.

— А, синко — каза, — в нова къща ли се пренасяш? Господин и госпожа Ле Чинглата осиновиха ли те? Не ти ли харесва как готвя? Или някой роднина те е обидил с нещо? Промяна правиш, така ли?

Лари се засмя и каза:

— Мамо, стига си се шегувала. — В гласа му се четеше одобрение. Оценяваше остроумието ѝ. Хвърли ѝ голямата си, ослепителна усмивка: — Нали ти казах, че ще остана да помогна малко. Искам да ти донеса още малко пари. Чичо Ле Чинглата има да ходи в съда, а после по селата да купува грозде. Не се бой, мамо, колкото спечеля, твои са.

— Grazia— каза майката. Всички се усмихнаха, даже господин Ле Чинглата, че малкият се има за толкова умен, че да нарича рогоносеца "чичо".

Господин Ле Чинглата продължи в същия дух.

— Лучия Санта — каза той фамилиарно, — гледам на Лоренцо като на свой син. Какваdisgrazia,че нямаме деца. Но кой ще защитава жена ми, докато ме няма? Този занаят е труден и опасен за сама жена. В къщата трябва да има силен мъж. Синът ви работи по разписание на железницата. После стои тук до рано сутринта. През деня трябва да спи. У вас малки деца тичат насам-натам. Защо да не почине тук, където е тихо? Имам пълно доверие в сина ви и не слушам хорските клюки. Когато човек вади толкова пари, колкото аз, не се тревожи за мнението на съседите.

За майката всичко беше ясно. Изпита огромна погнуса от тези хора. Ето един съпруг, при това италианец, който заради парите оставяше жена си да му слага рога. Една съпруга, която знаеше, че мъжът ѝ се грижи повече за бизнеса и печалбата, отколкото за нейната чест и добро име, и прави съпругата си курва. Лучия Санта беше потресена, един от малкото пъти в живота си.

Докъде щеше да стигне синът ѝ, ако живее при такива хора? Каза на Лоренцо, даже без гняв:

— Събирай си багажа,figlio mio,и се връщай в собствения си дом. Няма да си тръгна оттук без теб.

Лари се усмихна смутено на всички.

— Стига, мамо — рече той. — Вече пета година работя и нося пари вкъщи. Не съм дете.

Лучия Санта стана, заповеднически строга в черния си костюм, и каза драматично:

— Аз съм ти майка и ти смееш да ми отговаряш пред чужди хора?

Госпожа Ле Чинглата се обади с диво презрение:

— Va, va, giovanotto.Върви при майка си. Когато майката вика, децата трябва да слушат.

Лицето на Лари почервеня през бронзовия тен и Лучия Санта видя мъжкия гняв в очите му. Приличаше на мъртвия си баща.

— Как пък не! — каза Лари.

Майката се спусна към него и го удари по лицето, здрав, хубав шамар. Той я блъсна и тя разтреперана полетя към кухненската маса.

Съпрузите Ле Чинглата се вцепениха. Сега вече щеше да има сериозни неприятности. Застанаха между майката и сина.

— Аха! — Лучия Санта издаде дълга въздишка на удовлетворение. — Син удря майка си.Animale! Bestial Sfachim! Figlio de puttana!Слава Богу, че баща ти е мъртъв. Слава Богу, че не вижда как синът му удря майка си заради чужди хора.

На лицето на Лари имаше пет червени ивици, но той вече не се сърдеше. Каза намусено:

— Мамо, само те блъснах. Престани.

Изпитваше вина, съвестта го гризеше, като виждаше сълзите на унижението в очите на майка си.

Лучия Санта се обърна към двамата Ле Чинглата.

— Доволни ли сте, а? Добре. Синът ми може да остане. Ще ви кажа само едно. Довечера синът ми да си бъде вкъщи. Иначе отивам в участъка. Той е непълнолетен. Него ще пратя в поправителен дом, а вас — в затвора. Да продавате вино и ракия, е едно, но тук, в Америка, защитават децата. Както казахте, госпожо, не сме в Италия.

После се обърна към сина си:

— А ти стой при приятелите си. Не искам да вървя с теб по улицата. Стой, весели се. Само че, скъпи синко, довечера те искам да спиш в моята къща. Иначе, колкото и да си голям, ще те изгоня.

И излезе с достойнство.

По пътя към къщи си мислеше: "Значи така хората трупали пари. Парите преди всичко. Но какви мръсници са само? Какви животни. И само защото имат пари, смеят да гледат хората в очите."

Същата нощ, след като децата заспаха, Октавия и майка ѝ седнаха да пият кафе на голямата кръгла кухненска маса. Нямаше и следа от Лари. Октавия беше малко уплашена от решимостта на майка си да изпрати Лари в поправителен дом. На другия ден нямаше да може да иде на работа. Двете трябваше да отидат до участъка и да подадат клетвени декларации. Октавия не предполагаше, че майка ѝ може да бъде толкова жестока, и не можеше да прости допълнителните пари, които Лари изкарваше при семейство Ле Чинглата.

Почукване на вратата ги стресна и Октавия стана да отвори. Висок, мургав, симпатичен мъж, облечен в костюм като на филмова звезда, ѝ се усмихна. Попита я на идеален италиански:

— Това ли е домът на госпожа Корбо? — После добави: — Идвам от името на Ле Чинглата. Техен адвокат съм. Помолиха ме да говоря с вас.

Октавия му сипа чаша кафе. Приятел или враг, гостът получаваше нещо за пиене.

— Така — каза младият мъж, — госпожо Корбо, вие напразно се тревожите за сина си. Всички се занимават с контрабанда. Нищо лошо няма в това. Самият президент си пийва. Толкова ли сте богата, че да не се възползвате от няколко долара в повече?

— Господин адвокат — каза майката, — не ме интересува нито какво, нито как говорите. — Мъжът я наблюдаваше внимателно, без да се обижда. Тя продължи: — Синът ми ще спи в майчината си къща, с братята и сестрите си. Докато се ожени. Иначе заминава да си живее живота в поправителното училище. Като стане на осемнайсет, да заминава където ще, тогава не съм му майка. Но докато навърши пълнолетие, нямам друг избор. Никое от децата ми не ще бъде сводник, затворник или убиец.

Младият мъж я гледаше втренчено в очите. После каза весело:

— Ясно. Разбираме се значи. И то идеално, госпожо. Чуйте ме сега вие. В никакъв случай няма да ходите в полицията. Обещавам ви, че утре, гърми-вали, синът ви ще бъде тук. Нямайте грижа за тази грижа. Добре ли го казах?

— Довечера — каза Лучия Санта.

— Ех, и вие — отвърна младежът. — Разочаровате ме. И Иисус Христос не може да накара сина ви да се върне тази вечер. Вие, майката, с вашия житейски опит, вие трябва най-добре да разбирате гордостта му. Той се мисли за мъж. Оставете му тази малка победа.

На майката ѝ стана приятно, почувства се поласкана и призна истината. Кимна в знак на съгласие. Младият мъж стана бързо и каза:

— Виопа sera,госпожо. — Кимна с глава на Октавия и излезе.

— Видя ли? — каза майката мрачно. — Ето от какво пазя брат ти.

Октавия остана като гръмната. Майката продължи:

— Адвокат ли? Хаха! Те въртят далавери с Черната ръка. На челото му пишеше, че е убиец.

Октавия се изсмя с искрено удоволствие. Каза:

— Майко, ти си луда. Наистина.

Но после я погледна с любов и уважение. Майка ѝ, проста селянка, въпреки че смяташе човека за страшен престъпник, нито се огъна, нито се уплаши. Даже в началото изглеждаше, сякаш ще посегне за точилката.

— Значи утре да ходя на работа? — попита Октавия.

— Да, да — каза Лучия Санта. — Върви на работа. Не си губи надницата. Не можем да си го позволим. Такива като нас никога няма да забогатеят.

ГЛАВА V

С малката Лена на ръце, Лучия Санта погледна от прозореца на всекидневната към ослепителната светлина на късното августовско утро. Улиците бяха оживени, а точно под нея един зарзаватчия напяваше предизвикателните си възгласи:

— Картофи, банани, спанак. Евтини. Евтини. Евтини.

Каруцата му беше пълна с червени, кафяви, зелени и жълти квадратни кутии с плодове и зеленчуци. Лучия Санта все едно гледаше пъстра размазана детска рисунка на своя балатум.

Отсреща в железопътното депо видя тълпа хора, мъже и момчета. Слава Богу, че Лоренцо спеше в леглото си след нощната смяна, иначе щеше да изпита отново ужасната пронизваща болка, подкосяващия страх в краката и стомаха. Гледаше улицата с напрежение.

Видя малко момче, застанало на покрива на вагон, което гледаше хората под себе си. Вървеше напред-назад, правеше по няколко крачки, бързо и трескаво. Слънцето хвърляше отблясъци върху синята му найлонова ризка с бели ивици на гърдите. Това беше само Джино. Но какво правеше там? Какво се беше случило? Около вагона нямаше локомотиви, нищо не го застрашаваше.

Лучия Санта усети силата, онова почти божествено чувство за знание, което изпитват жените, докато гледат от прозорците играещите малчугани, докато наблюдават, без да бъдат наблюдавани. Като легендата за Господ, който надникнал иззад облака да види човешките деца, но те били твърде увлечени, за да го забележат.

На слънцето проблесна черна кожа, когато униформеният полицай на железницата се изкачи по стълбата на вагона, и майката разбра. Тя се втурна в спалнята и извика:

— Лоренцо, ставай. Бързо.

Разтърси го. Тревожните пронизителни нотки в гласа ѝ го накараха да подскочи. Лари се изтърколи от леглото — космати гърди, крака и гащета, — неприлични за показ на която и да е друга жена освен майката. Косата му беше разрошена, лицето — лъскаво от потта на летния сън. Последва майка си до прозореца на всекидневната. Тъкмо навреме, за да види как Джино скача от покрива на вагона, за да избяга от ченгето, което се беше качило да го пипне. Видяха как го хваща друго униформено ченге, което чакаше на земята. Когато Джино полетя във въздуха, майката извика. Лари изкрещя:

— Боже Господи, колко пъти съм казвал на това хлапе да не краде лед?

После се втурна в спалнята, навлече панталоните и гуменките и се спусна по стълбите.

Когато излезе от сградата, майка му викаше от прозореца:

— Бързай, бързай, убиват го.

Тъкмо беше видяла как единият полицай завъртя един шамар на Джино по ухото. Цялата група се насочи към кабинката на Десето авеню. Лучия Санта видя как Лари прекоси авенюто, затича се към тях и измъкна Джино за ръката от полицая. В този момент тя му прости обидите при Ле Чинглата, прости му намусените физиономии през последните няколко седмици. Той все още знаеше какво е брат. Нямаше по-силно задължение от кръвта, тя стоеше преди родина, църква, съпруга, жена и пари. Като Господ, майката гледаше как грешникът изкупва греха си и ликуваше.

Лари Анджелуци прекоси улицата подобно на човек, готов на убийство. Беше му дошло до гуша да го тъпчат. През последните седмици преживя гняв, унижение и вина. Собствената му представа за себе си беше разтърсена. Наистина беше ударил майка си и я бе засрамил пред чужди хора. И то заради онези, които го използваха и после го изгониха. Хлапе за поръчки, което после трябваше да си подвие опашката, да стане за посмешище. В съзнанието си беше станал злодей — ангел, паднал от собствения си рай. От време на време не му се вярваше, че беше постъпил така, и мислеше за всичко като за злополука — че майка му се беше спънала и политнала назад, а той бе протегнал ръка да я хване, но бе закъснял. Ала след всичко това идваше бърз прилив на срам. Сега, без да осъзнава, че търси прошка, той издърпа Джино от ченгето и почувства като физически допир погледа на майка си.

Джино плачеше, макар и не от болка или страх. До последния миг беше убеден, че ще избяга. Дори се беше осмелил да скочи от покрива на вагона на твърдия чакъл и не се бе ударил. Сълзите му бяха момчешки детски сълзи на объркан гняв и изгубена гордост, че се е оказал малък, безпомощен и пленен.

Лари познаваше единия от полицаите, Чарли, ала другият му беше непознат. Лари беше прекарал много зимни нощи в кабинката с Чарли в приказки за местните момичета, смееше се на суетността на кривокракия. Но се обърна хладно и към двамата:

— Какво правите с братчето ми бе, момчета?

Искаше да звучи примирително. Знаеше, че е настъпил моментът да пусне в ход чара и дружелюбието си. Но думите излязоха грубо и предизвикателно.

Високото ченге, непознатото, каза на Чарли Чаплин:

— Този пък кой е? — И се пресегна да хване Джино.

Лари блъсна Джино зад себе си и му нареди:

— Върви си вкъщи.

Джино не помръдна.

Чарли Чаплин каза на колегата си:

— Това е фенерджията от нощната смяна. — И продължи: — Слушай, Лари, братлето ти краде лед цяло лято. Веднъж ме замери с камък и ми каза да си го забия. Колчаво хлапе. Брат или не, ще му насиня задника. А сега се отмести, малкият, да не пострадаш. И да не изхвърчиш от работа на всичкото отгоре. Не забравяй, че и ти работиш за железницата. И не си прав, мой човек.

Един от работниците, които гледаха, каза на италиански:

— Вече удариха няколко здрави шамара на брат ти.

Лари отстъпи назад, докато усети, че минава от чакъла на паважа. Бяха вън от депото. Каза:

— Вече сме извън терена на железницата. Тук нямате власт. — Лари все пак беше разумен, не искаше да си изгуби работата. — Чуден човек си, Чарли. Откога стана такъв натегач? Всяко хлапе от Десето авеню краде лед от депото. Даже братчето на твоето гадже. Я стига, не говориш на някой заек. Добре, ударил си брат ми, защото той те е ударил с камък. Квит сте.

Видя с крайчеца на окото си първо тълпата, после Джино, със сухи очи, отрезвен, а детското му личице грееше със смехотворна жажда за мъст. А Лари каза троснато на природения си брат:

— Само да те видя още веднъж в това депо, аз ще те набия. Хайде, бягай.

Беше изпълнено добре. Никой не стана за смях, не се държа твърде грубо и не си създаде врагове, обаче и не отстъпи. Лари се гордееше с разумната си постъпка. Но високото непознато ченге развали всичко. Каза на Чарли Чаплин:

— Затова ли ме накара да бия толкова път? За едното нищо?

Чарли сви рамене. Високото ченге посегна и извъртя един на Джино. С опакото на ръката си, след което каза свирепо:

— Ти гледай аз да не те хвана.

Лари го удари толкова силно, че черната му шапка полетя над струпаните хора. Кръгът се разшири и всички зачакаха ченгето с окървавената уста да стане. Без шапката изглеждаше много по-стар и не толкова страшен с почти напълно плешивото си теме. Полицаят се изправи и застана срещу Лари.

Гледаха се един друг. Ченгето свали колана с кобура и го подаде на Чарли заедно с черната си куртка. Имаше дълъг гръден кош и носеше бежова фланелка. Каза тихо:

— Ясно. Ти си от ония, оперените макаронаджии. Сега ще се биеш.

— Не тук — каза Чарли. — Да идем зад конските вагони.

Всички отидоха в един двор, на естествено площадче от чакъл. Никой не мислеше за капан. Беше въпрос на чест. И двете ченгета живееха в Уест Сайд. Ако бяха използвали властта си тук, това щеше да ги опозори завинаги в квартала.

Лари свали потника си и го натъпка в панталона. Макар и млад, гърдите му бяха по-космати и дори по-широки от тези на възрастния мъж. Лари се страхуваше само от едно — че майка му ще слезе и ще направи сцена. Ако го направеше, щеше да избяга от къщи завинаги. Но като погледна нагоре, видя фигурата ѝ още да стои на прозореца.

За първи път в живота си Лари наистина искаше да се бие, да нарани някого, да се прояви като господар на своя свят.

Хората се стичаха отвсякъде да гледат боя. От прозорците се показваха глави. Синът на пекаря, Гуидо, дойде и му каза:

— Аз ще ти бъда секундант.

Зад него стоеше Вини с изплашен поглед.

Младежът и ченгето вдигнаха ръце един срещу друг. В този миг Лари усети с пълна сила погледа на майка си от прозореца и на двамата си братя — напрегнати и с широко отворени очи сред тълпата. Усети огромен прилив на сила. Никой нямаше да го унижи. Никой нямаше да го види победен. Скочи към по-възрастния мъж. Започнаха да се обсипват с удари, юмруците им се плъзгаха по раменете и лактите. Един от защитните удари на ченгето засече напиращия Лари в лицето и остави дълга кървава диря на бузата му.

Синът на пекаря се втурна между тях и се развика:

— Махни пръстена, пъзльо мръсен. Бий се честно.

Полицаят се изчерви, свали грубия златен сватбен пръстен и го хвърли на Чарли Чаплин. Тълпата задюдюка. Ченгето се хвърли срещу Лари.

Лари, леко уплашен от кръвта, която се стичаше по лицето му, но и изпълнен с убийствена омраза, го удари с дясно кроше в стомаха. Ченгето падна. Тълпата ревна. Гуидо викаше:

— Нокаутирай го, Лари. Нокаутирай го.

Ченгето стана и всички застинаха. Лари чу как майка му крещи отдалече:

— Лоренцо, стига, стига.

Някои от хората се обърнаха и погледнаха нагоре към прозореца. Лари направи ядосан, царствен жест към майка си да млъкне.

Двамата мъже продължаваха да замахват един срещу друг, докато ченгето отново падна, но не от силата на удара, а за да отдъхне. Беше запъхтян. Когато стана, Лари го повали с болезнено кроше в лицето.

По-възрастният мъж, бесен от унижението, хвана Лари за врата и се опита да го ритне. Лари го отблъсна. И двамата бяха изтощени, нито един нямаше уменията да постигне явна победа. Чарли Чаплин хвана ченгето, а Гуидо — Лари. Всеки дръпна приятеля си назад. Боят беше свършил.

— Добре — каза авторитетно Чарли Чаплин. — Беше хубав бой. И двамата показахте, че не ви е страх. Стиснете си ръцете и пито-платено.

— Вярно — каза Гуидо. И като намигна на Лари, добави с изпълнен с презрение към ченгетата глас: — Равен.

Някой от тълпата стисна ръката на Лари и го потупа по рамото. Всички знаеха, че той е победил.

Тогава и Лари, и полицаят се усмихнаха уморено. Стиснаха си ръцете ухилени и се хванаха за раменете, за да покажат, че са приятели. Ченгето изрече дрезгаво:

— Бива те, малкият.

Носеше се одобрителен шепот. Лари прегърна Джино през рамо и каза:

— Хайде, братче.

Пресякоха авенюто и се качиха по стълбите вкъщи. Гуидо и Винсент дойдоха с тях.

Когато влязоха вътре, майката завъртя един шамар към Джино, който той избягна леко. После видя бузата на Лари. Закърши ръце и се завайка:

— Marrone, таrrопе. — И се втурна да донесе мокра кърпа за раната. По пътя викаше на Джино: —Sfachim,заради тебе набиха брат ти.

— Не бе, майко — каза Лари гордо и щастливо, — аз спечелих. Питай Гуидо.

— Вярно — потвърди Гуидо. — От сина ви става професионален боксьор, госпожо Корбо. Поду го от бой онова ченге. Ако не беше пръстенът, нямаше да има и драскотина.

Джино се обади развълнувано:

— Мамо, Лари свали оня мръсник четири пъти. Значи ти си победител, нали, Лари?

— Разбира се — отсече Лари. — Ти само престани да ругаеш. — Изпита дълбока любов към майка си и брат си, към цялото семейство. — Никой няма да посяга на никой от моето семейство — каза. — Щях да го убия, ако не работех в железницата.

Лучия Санта сипа на всички кафе. После добави:

— Лоренцо, върви да си доспиш. Не забравяй, че довечера си на работа.

Гуидо и Вини тръгнаха към фурната. Лари се съблече и си легна. От леглото чуваше как Джино разказва на майка си за боя с развълнуван и щастлив глас.

Лари бе уморен и спокоен. Вече не беше злодей. Довечера, когато щеше да язди коня си по Десето авеню, с големия черен локомотив и безкрайния влак отзад, хората по авенюто щяха да го гледат, да му подвикват, да говорят с него. Щяха да го уважават. Беше защитил брат си и семейната чест. Никой нямаше да посмее да стори зло на човек от неговото семейство. Той заспа.

В кухнята майката с изкривено от гняв лице каза на Джино:

— Ако още веднъж влезеш в онова депо, ще те убия.

Джино потрепери.

Лучия Санта се радваше, макар че я дразнеше малко цялата шумотевица около боя. Мъжка гордост и тщеславие, сякаш тези неща имаха някакво значение. Сега не искаше да слуша нищо повече. Изпитваше онова тайно презрение към мъжкия героизъм, което много жени чувстват, но не смеят да изразят. Те намират мъжката гордост и героизъм за детински, защото в крайна сметка кой мъж би рискувал живота си всеки ден, всяка година, както правят жените в любовния акт? Нека раждат деца, нека в телата им зейват огромни кървави пещери всяка година. Тогава няма да се гордеят толкова с кръвясалите си капещи носове и дребните си белези от ножове. Джино още дърдореше за боя. Тя го хвана за яката и го изхвърли от вратата като коте. И изкрещя след него:

— Гледай да закъснееш за вечеря.

През остатъка от лятото Лучия Санта трябваше да се сражава с Октавия в безмилостната жега, която излъчваше бетонът. Паважът и канавките бяха покрити с прах от изсъхнали конски фъшкии, сажди — отпадъци от милиони хора и животни. Дори огромните бездушни каменни сгради сякаш пръскаха твърди частици във въздуха, както кучетата ръсят козина.

Октавия спечели. Първо смени работата си и стана учителка по шев за "Мелъди Корпорейшън" — организация, занимаваща се с продажби на шевни машини. Тя даваше безплатните уроци, които се полагаха при всяка покупка. Плащаха по три долара на седмица — по-малко, отколкото получаваше преди, но имаше възможност за повишение. Също така можеше да шие дрехи за майка си и малката Лена направо на работа. Тъкмо това успя да склони Лучия Санта. Това беше първата победа.

Вини много отслабна през лятото. Майката се притесняваше, дъщерята също. Един ден Октавия заведе трите си малки братя на зъболекар в Хъдсън Гилд Сетълмент Хаус. По-рано беше забелязала табела, на която пишеше, че приемат документи за фонда "Чист въздух" на Хералд Трибюн, който изпращаше деца на летен лагер за две седмици или в специално определени селски къщи. Тя беше подала на името на Вини. Това беше преди работата при пекаря.

Сега отвори дума пред майка си. Вини ще изгуби само две седмични надници. Когато започне училище през есента, така и така ще трябва да остави работата. Ето една възможност да изкара две седмици на село със семейство земеделци, напълно безплатно. Майката възрази, не заради парите, а защото не можеше да възприеме основния принцип, че градското дете трябва да прекара няколко седмици на чист селски въздух. Самата тя селянка, не можеше да повярва. Освен това не беше убедена, че непознато семейство ще се съгласи да приеме чуждо дете в дома си за две седмици, без да го кара да работи и да си заслужи храната. Когато Октавия ѝ обясни, че хората получават за това малка сума, тя разбра. Сигурно бяха добри пари.

Накрая Лучия Санта се съгласи. Джино щеше да заеме мястото на Винсент във фурната за две седмици. Дадоха на Вини писмо, което можеше да пусне, ако не му хареса, тогава Октавия щеше да иде да го прибере. После пък Винсент не искаше да тръгне. Ужасяваше го мисълта, че ще живее при чужди хора. Но Октавия така се ядоса, че за малко да ревне, и той замина.

Джино съсипа семейната репутация на трудолюбиви и надеждни хора с работата си при пекаря. Отиваше да носи хляб и се губеше с часове. Идваше по-късно и си тръгваше по-рано. Хвърляше пълните чували по стълбите в мазето и ги влачеше нагоре, като ги късаше и разсипваше брашното. Поглъщаше тонове пица и замразена лимонада. И все пак никой не му се сърдеше. Пекарят просто уведоми майката, че Джино няма да бъде приемлив заместник на Винченцо следващото лято, и двамата избухнаха в смях, от което Октавия побесня. Пази Боже Вини да направи това, на което се смееха, и майка му щеше да го посини от бой.

Октавия беше възнаградена. Изведнъж лятото свърши, училището започваше само след седмица и Вини се върна. Промяната беше поразителна. Имаше нов куфар от лъскава кафява кожа. Носеше нови бели памучни панталони, бяла риза, синя връзка и синьо сако. Лицето му беше напълняло и загоряло. Беше пораснал поне с два пръста. Изглеждаше съвсем като светски човек, когато хората от социалната служба го свалиха от таксито, което бяха взели от гара Гранд Сентрал.

Същата нощ семейство Анджелуци-Корбо се прибра рано. Докато Вини им разказваше за селото, Джино и Сал слушаха зяпнали, и дори малката Лена даваше вид, че слуша.

На село нямало тухли и павета. Улиците били от пръст. Ябълки, малки и зелени, висели навсякъде по дърветата. Храстите били обсипани с малини. Ядеш каквото ти се прияде. На село имало малка бяла къщичка от дърво и нощем било толкова студено, че спели с одеяла. Всеки имал кола, защото нямало метро и трамваи. Майката изобщо не се зачуди. Тя беше живяла на село. Но Джино беше вцепенен от мисълта какво е изпуснал.

Тогава Винсент им показа пижамата си. Беше първият в семейството, който имаше такава. В жълто и черно, сам си я беше избрал. Майката каза:

— И спиш с това?

През зимата всички спяха с дебело бельо и плетени пуловери от груба вълна. За топлото време имаха потници и гащета. Пижамите бяха за китайци.

— Но защо онези хора са ти накупили толкова дрехи? — попита тя. — Толкова пари ли им дават от фонда?

— Не — отвърна гордо Вини. — Те ме обичат. Искат да ида пак догодина. Казаха да доведа и Джино. Разказах им всичко за нас. Ще ми пишат писма и ще ми изпратят подарък за Коледа. Значи и аз трябва да им пратя.

— Значи нямат деца? — попита майката.

— Не — каза Винсент.

Като видя радостта му, Октавия импулсивно рече:

— Няма нужда да ходиш във фурната, Вин. Училището започва след една седмица. Да си гледа работата.

Вини беше доволен. Двамата погледнаха към Лучия Санта, но тя им се усмихна одобрително. Изражението ѝ беше замислено.

Чудеше се. Имало значи добри хора по света, които правят добро на чужди деца. Що за хора бяха това? Колко ли са заможни, че да пилеят любов и пари по момче, което не са виждали, а може и да не видят повече? Имаше смътно предчувствие, че извън нейния свят има друг, различен като друга планета. Свят, в който хора като тях не можеха да припарят. Влизаха по милост, но милостта се изчерпваше като падаща звезда, догаряше. А в Италия децата на бедняците ги изяждат живи богатите, дебелите чифликчии. Но на нея ѝ стигаше, че тази вечер децата ѝ бяха радостни и имаха надежда. Беше доволна.

Лятото свърши зле за Октавия. Шефът ѝ, едър, любезен човек, винаги много мил, я извика една вечер в кабинета си.

— Госпожице Анджелуци — каза, — отдавна ви следя. Вие сте доста добра учителка. Жените, които купуват машини и се учат при вас, са много доволни. Доволни са и от машините си. Точно там е пречката, моето момиче.

Октавия се смути.

— Не ви разбирам — каза тя.

— Ами млада си, очевидно интелигентна. Това е хубаво, много хубаво. И си упорита. Гледаш да свършиш работата. Забелязах, че една жена се мъчи, много глупава жена, ясно беше, а ти стоя до нея, докато усвои хватката. Няма какво да се лъжа, ти си най-доброто момиче, което съм имал. — Потупа я доброжелателно по ръката, но тя я дръпна. Той се усмихна. Закостенялото ѝ италианско възпитание я издаде. Мъж докосваше само за едно нещо.

Умът на Октавия се замая от удоволствие от похвалите. Все пак беше истинска учителка. От самото начало се оказа права.

— Само че, Октавия — продължи шефът нежно, — шевни машини "Мелъди" не е фирма за уроци по шев. Нито пък за продажба на онези, простите машини. Ние просто искаме да накараме хората да влязат в магазина. Искаме да им продадем хубавите машини. Най-хубавите. Това ти е работата. Повишавам те в продавачка и ти вдигам заплатата с два долара. Ще правиш същото. Просто се дръж приятелски. — Очите ѝ проблеснаха и той се усмихна: — Не, не с мен. Дръж се приятелски и излизай с жените, които учиш. Пий кафе с тях, опознавайте се. Ти говориш италиански, това помага. Ние не печелим пари от машините, които рекламираме. Целта ни е да ги насочим към по-добрите модели. Разбираш ли? Продължавай както досега. Само се сприятелявай с тях, дори, ако искаш, излизай вечер с тях. Можеш на другата сутрин да закъснееш малко за работа. Ако продаваш добре, ще минеш на специално работно време.

Той започна отново да я потупва по ръката, спря и се усмихна весело, бащински.

Октавия излезе от кабинета впечатлена, щастлива, изключително поласкана. Вече имаше добра работа, работа с бъдеще. Същия следобед излезе с някои от младите омъжени жени в обедната почивка и те говореха с нея толкова почтително, с такова уважение, че тя се почувства наистина значима, като истинска учителка. Когато попита една от тях как работи машината, жената каза, че била добре, и добави:

— Твоят началник се опита да ме накара да я сменя с оная завързаната, скъпата. Но за какво ми е? Аз само шия дрешки за мен и децата и пестя малко пари.

Тогава Октавия разбра какво всъщност я кара да прави началникът ѝ.

Когато започна да работи като продавачка, тя за първи път в живота си трябваше да вземе нравствено и интелектуално решение, което нямаше нищо общо с личните ѝ взаимоотношения, с тялото, с пола и семейството ѝ. Разбра, че за да преуспее в този свят, трябва да ограбва събратята си. Представи си как са мамили майка ѝ, още зелена. Ако трябваше да пълни пачки с хартия, да удря в цените, за да запази работата си, може би щеше да го направи. Но все още беше толкова наивна да вярва, че ако използва характера си, усмивките, дружеските си думи, все едно използваше тялото си за лична облага. Понякога се опитваше, но все не можеше да достигне до последния тласък, за да осъществи сделката.

След две седмици я уволниха. Шефът стоеше до вратата, когато тя излизаше. Той поклати глава към нея, усмихна ѝ се с искрено съжаление и каза:

— Ти си добро момиче, Октавия.

Тя не отвърна на усмивката му. Черните ѝ очи проблеснаха гневно и тя го изгледа с отвращение. Той можеше да си позволи да я разбере. Нищо не беше изгубил. Беше спечелил своя дял от живота. Изпитваше лесната симпатия на победителя над победения. Тя не можеше да си позволи такава търпимост.

Октавия започна да губи мечтите си. Сега ѝ се струваше, че учителите, които обичаше, я бяха подмамили, когато я хвалеха, когато я подтикваха да намери по-добър живот — живот, който тя не можеше да си позволи да търси. Бяха ѝ продали един идеал, твърде скъп за нейния свят.

Октавия се върна в магазина за дрехи. Когато получи новата работа, разказа на майка си всичко. Майката я изслуша в мълчание. Решеше косата на малкия Сал, хванала момчето между коленете си. Каза само:

— Такива като теб никога няма да забогатеят.

Октавия отвърна троснато:

— Не мога да постъпвам така с бедните хора. И ти нямаше да можеш. Да пълня джобовете на онези мръсници.

Лучия Санта добави уморено:

— Аз съм вече стара за такива номера. А и нямам дарба. Не обичам хората чак толкова, че да любезнича с тях, па било и за пари. Но ти, ти си млада, можеш да се научиш. Не е кой знае колко трудно. Обаче не. Моите деца четат книги, ходят на кино, мислят, че могат да правят като богатите. Имай гордост и бъди бедна. На мен ми е лесно. Аз бях бедна и децата ми могат да бъдат бедни. — Тя бутна Сал към вратата.

Сал се обърна и каза:

— Дай ми два цента за газирано, мамо.

Майката, която винаги му даваше два цента, рече ядосано:

— Не чу ли какво казах на сестра ти? Бедни сме. Хайде, бягай.

Сал я погледна мрачно. Тя се подразни от мисълта, че всичките ѝ деца бяха прекалено сериозни. После Сал каза с безупречната детска логика:

— Ако никога не ми даваш два цента, ще станеш ли богата?

Октавия не издържа и се изкиска. Майката извади портфейла си и със сериозно изражение даде на Сал сребърно петаче. Той изхвърча от къщи без повече приказки.

Лучия Санта сви рамене и се усмихна на Октавия. "И все пак — помисли майката, — ако не давам на децата си по два цента за газирано, може и да станем богати. Ако не им бях давала пари за кино и бейзболни топки, ако готвех месо веднъж седмично и палех лампата само когато е тъмно като в рог. Ако пращах децата си да работят цяла година, вместо да чакам да завършат гимназия, ако ги карах да шият копчета на картончета през нощта, вместо да четат и да слушат радио — кой знае?"

Хиляди къщи бяха купени на Лонг Айланд от най-стиснатите пестеливци. Но при Лучия Санта това не вървеше. Всички щяха да си останат бедни, включително и тя. Вината беше нейна. Не им навираше носовете в мизерията, както би постъпила една добра майка.

Тя не хранеше илюзии за хората. Те не бяха лоши, не бяха злобни по природа. Но парите бяха Господ. Парите можеха да те избавят. Парите можеха да ти дадат надежда. Парите можеха да те закрилят. да се отречеш от парите? Все едно да искаш от човек да остави пушката си в дивата джунгла.

Парите пазеха живота на децата ти. Парите ги вадеха от мрака. Кой не е плакал от немотия? Кой не е плакал за пари? Кой пристига, когато парите се обадят? Доктори, попове, примерни синове.

Парите бяха нова родина. Когато лежеше будна нощем и мислеше за растящата сума в банката, Лучия Санта усещаше с тялото си внезапната хладна острота, примесена със страх, която затворникът изпитва, докато брои оставащите дни зад решетките.

Парите бяха приятели, почтителни роднини. Нов Иисус никога нямаше да се роди, за да заклейми хората с пари.

Не да си богат, а да имаш пари. Да имаш пари като стена, на която да се облегнеш и да се обърнеш към света.

Октавия знаеше, че майка ѝ мисли за пари. Пари за доктори, пари за дрехи, пари за нафтовата печка, пари за учебници, пари за празнични костюмчета. Пари за къща на Лонг Айланд и може би малкият Сал ще бъде онзи, който ще иде в колеж.

И все пак, мислеше си Октавия, въпреки всичко майка ѝ не жалеше парите. Купуваше най-добрия зехтин, скъпо сирене, вносна шунка. Готвеше месо поне три пъти седмично. И много пъти викаше доктор за болните деца, когато другите семейства щяха да сипват домашни илачи и да чакат настинката или температурата да отмине. На Великден всяко дете имаше нов костюм или рокля.

Но на всеки няколко седмици майката даваше на Октавия да внесе по пет-десет долара. В спестовната книжка вече имаше над хиляда и петстотин, за които не знаеше никой друг, освен тя и майка ѝ. Октавия се чудеше какъв вълшебен знак ще накара майка ѝ да направи една от онези огромни крачки в семейния живот и да купи къща на Лонг Айланд.

Беше есен, децата тръгнаха на училище, нощите бяха твърде студени, за да се седи на авенюто, а и имаше твърде много работа, за да се клюкарства цяла вечер. Трябваше да се перат и гладят дрехи, да се лъскат обувки, да се шият копчета на картончета, за да се припечели по нещо отгоре. Нафтовите печки излязоха от скривалищата в задните дворове и избите. Градът изгря в друга светлина — слънцето стана хладно жълто, паветата и канавките — стоманеносиви. Сградите се издължиха и източиха и се открояваха по-отчетливо една от друга. Вече не миришеше на камък и асфалт. Въздухът изгуби лятната си плънка от прах и жега. Белият пушек от локомотивите на железницата миришеше на природа. В една такава утрин Франк Корбо се върна при семейството си.

ГЛАВА VI

Големите деца бяха на училище или на работа. Леля Луче пиеше кафе с Лучия Санта. Двете чуха стъпки по коридора и когато вратата се отвори, Франк Корбо, горд, но като дете, което чака подканящ знак, се спря за миг, преди да влезе в жилището. Изглеждаше добре, лицето му беше загоряло и пълно, очите — по-благи. Лучия Санта рече хладно:

— А, прибра се най-сетне.

Но в гласа ѝ нямаше следа от гостоприемство въпреки оттеглените, неизказани възражения. Леля Луче, като постара, знаеше как се посреща завърнал се съпруг. Каза му:

— А, Франк, колко добре изглеждаш. Колко се радвам да видя, че изглеждаш толкова добре.

И се засуети наоколо да му направи чаша кафе. Франк Корбо седна на масата срещу жена си.

За миг очите им се срещнаха. Нито единият, нито другият имаха какво да кажат. Това, което той беше направил, не можеше да не го направи. Нито можеше да се извини, нито да моли за разбиране. Лучия Санта трябваше да го приеме, както приемаше болестите и смъртта. Но също толкова невъзможно ѝ беше да му прости. Тя стана, отиде до вратата, където той бе оставил куфара си — сякаш можеше да не остане, — и го сложи в най-далечния ъгъл на стаята. После му забърка набързо един омлет, за да хапне с кафето.

Когато наведе глава да му сервира, той я целуна по бузата и тя прие ласката му. Акт на двама души, които си бяха изменили взаимно и с тази целувка се договаряха никога да не търсят отмъщение.

Двете жени и мъжът седяха и пиеха кафе. Леля Луче попита:

— Е, как беше обратно на село? Ех, работата, истинската работа е най-доброто за един мъж. В Италия хората работят по шестнайсет часа на ден и никой не се разболява. И ти ми се виждаш много добре. Значи земята ти понесе, а?

Бащата кимна с глава. Бе вежлив.

— Добре беше — отговори.

Двете малки деца, Сал и Лена, се зададоха по коридора от предната стая, където играеха. Когато видяха баща си, спряха и се хванаха за ръка. Зяпнаха го.

Леля Луче каза остро:

— Явървете да целунете баща си.

Но бащата гледаше децата със същата безпомощна, крехка сянка от някогашна любов, някакво чудо, спомен, примесен с тревога, със заплаха. Когато дойдоха до него, се наведе и ги целуна по челото с безкрайна нежност. След това жена му забеляза в очите му онзи отнесен поглед, който винаги я тревожеше.

Бащата извади от джоба си две малки кафяви книжни кесийки с бонбони и ги подаде на малчуганите. Те седнаха на пода до стола му, за да ги отворят и да опитат подаръците си, отърквайки се като котета о краката на баща си. Той отпиваше кафето, сякаш не ги забелязваше, и не посегна да ги докосне отново.

Леля Луче излезе. Когато вратата се затвори, бащата извади пачка банкноти от джоба, запази две за себе си и даде останалите на Лучия Санта. Бяха сто долара.

Тя остана поразена.

— Може пък добре да си сторил. По-добре изглеждаш. Как си, Франк?

Гласът ѝ беше леко загрижен, донякъде тревожен.

— По-добре — отговори съпругът. — Бях болен. Не исках да се караме, преди да тръгна, затова не ти казах. Шумът в града, вкъщи. Главата ме болеше постоянно. А там беше тихо. Работех здраво по цял ден и нощем спях непробудно. Какво му трябва повече на човек?

И двамата мълчаха. Накрая той продължи, сякаш се извиняваше:

— Парите не са много, но е всичко, което изкарах. Не съм похарчил и цент за себе си. Шефът ми даде куфара, дрехите и ме хранеше. По-добре беше, отколкото да стоя тук и да ти мия стълбите.

Майката каза тихо, одобрително:

— Много пари са. — Но не пропусна да добави: — Джино ги миеше вместо теб.

Очакваше да се ядоса, но Франк кимна и рече с разумен, нежен глас, без насмешка:

— Децата страдат заради греховете на бащите си.

Говореше като набожен човек, като християнин, и за да потвърди подозренията ѝ, извади Библия с червени краища от джоба на сакото си.

— Виждаш ли? — попита той. — Истината е в тази книга, а аз дори не мога да я прочета. На италиански е и пак не мога да я прочета. Когато Джино се прибере от училище, ще ми я прочете. Местата са отбелязани.

Майката го гледаше напрегнато.

— Сигурно си уморен — каза. — Върви да си легнеш и да се наспиш. Ще пратя децата да играят на улицата.

Когато се съблече и си легна, тя му донесе мокра кърпа да си избърше лицето и ръцете. Той не направи опит да я обладае, нито показа някакво желание, а когато затвори очи и потъна в сън, изглеждаше така, сякаш затваря очи пред света, в който беше влязъл отново. Лучия Санта долови някаква ужасна обърканост под външното здраве, под привидното благополучие. Като го гледаше, усети странна жал към този мъж, когото беше обичала, който бе неин съпруг от толкова години. Сякаш ден след ден, всяка секунда, всяка минута тя беше ковала съдбата му, сякаш той бе неин затворник, гаснещ в килията си. Тя беше невинен тъмничар, не го преследваше, не го порицаваше, не го съдеше. Но не му даваше да избяга. Лучия Санта седна на леглото и сложи ръка върху неговата. Той вече спеше. Поседя така известно време, донякъде доволна, че той ще спи спокойно в леглото си, когато семейството се върне вкъщи, че Октавия, Лари, Джино и Вини ще го видят за пръв път беззащитен и ще го съжалят.

Вечерта семейството беше седнало да вечеря, когато бащата стана и дойде при тях. Октавия поздрави доста хладно. Лари го посрещна много сърдечно, съвсем искрено каза:

— Добре изглеждаш, тате. Домъчня ни за теб.

Джино и Винсент го зяпаха любопитно. Бащата попита Джино:

— Слушаше ли майка си, докато ме нямаше?

Джино кимна. Бащата седна и сякаш изведнъж се сети за нещо, извади двете еднодоларови банкноти от джоба си и мълчаливо ги даде на Джино и Винсент.

Октавия се ядоса, че той не попита и Винсент дали е слушал. Тя разбираше Винсент и знаеше, че му е мъчно, че доларът не е достатъчна утеха. Ядоса се още повече, защото разбра, че вторият ѝ баща не го беше извършил нарочно.

Изведнъж бащата направи изявление, което порази всички.

— Едни мои приятели ще ми дойдат на гости довечера — каза. Той никога не водеше приятели вкъщи. Сякаш усещаше по някакъв начин, че това не е истинският му дом, че тук никога няма да бъде глава на семейството. Дори не водеше партньорите си на карти за по чаша вино. Довечера Лари щеше да ходи на работа, но Октавия реши да остане и да види тези хора. А и да подкрепи майка си, ако те се окажеха в един отбор с втория ѝ баща срещу семейството.

Къщата беше подредена, чиниите измити, на печката имаше прясно кафе, а купешки сладкиш стоеше на масата, когато гостите пристигнаха. Бяха господин и госпожа Джон Колучи и техният деветгодишен син Йов.

Семейство Колучи бяха млади, току-що прехвърлили трийсетте. Господин Колучи беше слаб и блед, със съвсем лек акцент, колкото да личи, че не е роден в Америка. Носеше риза, вратовръзка и сако. Жена му беше тежка и закръглена, но не дебела. Нямаше акцент, но приличаше повече на италианка от съпруга си.

Цялото семейство Анджелуци-Корбо беше изненадано от привързаността, с която семейство Колучи се отнасяха към Франк Корбо. Ръкуваха се топло с него, нежно го разпитваха, казаха с възхищение: "Това значи е жена ти", и "Това ли са децата ти?", сякаш не вярваха на очите си. "Държат се с него като с богат чичо", мислеше си Лучия Санта. И виждаше как съпругът ѝ отвръща на обичта им. Без да го изтъква, но по тона, по уважението в гласа, в който за първи път от брака им насам чуваше онази нотка, означаваща, че говорещият се прекланя пред желанията и мненията на слушащите. Беше нервен, решен да угоди. За първи път, изглежда, искаше хората да го гледат с добро око. Сам си наля кафето.

Всички насядаха около голямата кухненска маса. Октавия беше чаровна в най-добрия си американски стил, с чести усмивки и нисък, любезен глас. Семейство Колучи имаха съвършени обноски. Явно беше, че господин Колучи работи в кабинет и не с ръцете си. Госпожа Колучи говореше изискан италиански, който не можеше да се научи в Италия. Не бяха деца на селяни от планините, а от чиновническата класа, от дълги поколения държавни служители в Италия. Господин Колучи беше от малкото италианци, чиито семейства бяха емигрирали в Америка по религиозни причини вместо от бедност. Бяха протестанти и в Америка бяха основали нова секта, Чистата баптистка църква.

Естествено, по Божията воля бяха срещнали Франк Корбо. Собственикът на фермата беше първи братовчед на семейство Колучи и те бяха прекарали лятната си ваканция в имението заради здравето на сина си. Лучия Санта, реформирана селянка, повдигна вежди при повторението на темата, която беше слушала толкова дълго последното лято. Но — продължаваше да говори господин Колучи — Божият промисъл се проявил в това, че живеят само на няколко преки едни от други в града и всяка сутрин той минава край къщата на Франк Корбо. Господин Колучи работеше в шоколадовата фабрика "Рункел" зад ъгъла на 31-ва улица. Най-хубавото беше, че гарантираше да намери работа на Франк Корбо във фабриката. Но не бяха дошли за това.

Не. Господин Колучи беше обещал да научи Франк Корбо да чете и пише. Щяха да ползват Библията за учебник. Тази вечер бяха дошли, защото бяха обещали да го посетят, да го научат не само на четмо и писмо, но и да му разкажат за Иисус Христос. Трябваше да ходи на техния курс в Чистата баптистка църква. Господин Колучи искаше да се увери, че госпожа Лучия Санта Корбо няма да възрази, няма да се обиди, ако съпругът ѝ ходи три вечери в седмицата в сектата. Той познаваше уважението, вниманието, което се полага на италианската съпруга и майка. Изобщо не спомена за религиозни възражения, сякаш такива не можеше да има.

Лучия Санта го гледаше вече с по-добро око. Тя разбра, че съпругът ѝ ще стане протестант, но за нея това нямаше никакво значение. Той беше голям мъж. Но работата при Рункел. Щеше да носи вкъщи безплатен шоколад и какао. А и заплатата не беше без значение. Това беше късмет. Съпругът ѝ можеше да стане евреин, ако иска. От нея не се очакваше да се съгласи, защото нямаше такава власт — на бащата не се пречеше. Даде своята благословия.

Напрежението се разреди, започнаха да говорят за себе си, разказаха си от коя част на Италия идват, кога и защо са заминали. Двамата Колучи не пушеха и не пиеха. Религията беше техният живот, защото вярваха в живия Бог.

Разказваха приказни истории за чудесата, които вярата им донесла. На срещите им в сектата вярващите падали на земята в транс и говорели на странни езици, пияници се превръщали в пълни въздържатели, зли мъже, които редовно насинявали жените и децата си, ставали кротки като светци. Лучия Санта вдигна вежди във вежливо учудване. Господин Колучи продължи:

— Грешниците стават Богуподобни. Аз самият бях голям грешник, в какво — предпочитам да не казвам.

Жена му сведе глава за миг, а когато вдигна очи, устните ѝ бяха извити в лека, тъжна усмивка. Но господин Колучи не се хвалеше с това. Държеше се като мъж, станал жертва на ужасно нещастие, но след големи страдания е бил избавен не по своя заслуга.

Господин Колучи продължи да изяснява нещата. Дори сега Франк да не чувствал вярата, това нямало значение. Те са негови приятели, ще направят всичко, за да му помогнат. От любов към него и Господ. Вярата сама ще дойде.

Семейството беше впечатлено въпреки думите "любов" и "Господ". Никога не бяха срещали или дори чували за човек като господин Колучи. Лучия Санта очакваше някакво желание, някакъв номер, който ще определи цената на целия този късмет. Но такива нямаше. Тя стана да направи ново кафе и да донесеtarelle.Бащата наблюдаваше всички, невъзмутим, но видимо доволен.

Нямаше съмнение. Всичко беше на мястото си. Господин Колучи го усети и се унесе. Обясни повече за тяхната вяра. Всички трябва да се обичат, никой не бива да желае земни блага. Накратко, Армагедон ще дойде, Господ ще помете света и само избраните, истински вярващите, ще бъдат спасени. Госпожа Колучи кимаше. Хубавите ѝ устни, с естествен тъмен, кървавочервен цвят, бяха присвити с увереност, великолепните ѝ тъмни очи проблясваха в стаята.

Децата усетиха, че не ги следят, и се изнизаха. Джино, Винсент и Йов тръгнаха по коридора към предната стая. Господин Колучи продължи. Лучия Санта слушаше с учтиво спокойствие. Тези хора щяха да намерят работа на мъжа ѝ.Bravo.Да си задържат молитвите му. Всичките ѝ деца, без Сал и Лена, вече бяха причестени и кръстени в католическата вяра, но тя го беше направила, обличайки ги в нови дрехи на Великден, като част от изначалния светски обред. Самата тя отдавна беше престанала да мисли за Господ, освен автоматично да проклина името му за някое нещастие. Нямаше спор, на смъртния си одър щеше добродетелно да приеме последно причастие от своята църква. Но сега не стъпваше там дори на Коледа и Великден.

Октавия беше по-впечатлена. Тя беше млада и вярата в доброто и желанието да вършиш добрини ѝ вдъхваше уважение. Искаше ѝ се да бъде хубава като госпожа Колучи и за миг се зарадва, че Лари не е вкъщи да упражни чара си върху нея, както със сигурност щеше да направи.

Бащата гледаше и слушаше, сякаш очакваше господин Колучи да каже нещо, което отчаяно желаеше да чуе, сякаш господин Колучи всеки момент щеше да произнесе някакви вълшебни думи, които да отключат нещо у него. Продължи да чака.

В предната стая Джино извади тестето карти от кръглата дупка в стената, в която през зимата влизаше кюнецът на печката.

— Искаш ли да играем на "седем и половина"? — попита той Йов.

Вини вече седеше на пода и вадеше дребни монети от джоба си. Джино седна срещу него.

— Картите са грях — каза Йов. Беше дребно, сериозно момче, почти красиво, приличаше на майка си, но в никакъв случай не беше женствено. Седна на пода и се загледа.

— Няма ли да хвърлиш една ръка, за Бога? — попита Джино кротко.

— Да кълнеш, е грях — каза Йов.

— Дрън-дрън — намеси се Вини. И той никога не кълнеше, но пък кой беше тоя господинчо да поучава Джино?

Джино наведе глава и погледна умно Йов.

— Ако излезеш с тия приказки в махалата, малкият, ще ти смъкнат гащите и ще ти ги закачат на лампата. Ще трябва да търчиш до вас, та всички да ти видят голия гъз.

Уплашеният поглед на Йов ги задоволи. Те се заиграха и се унесоха. Йов изведнъж каза:

— Добре, обаче вие двамата ще идете в ада, и то много скоро.

Джино и Вини не му обърнаха внимание. Йов добави кротко:

— Татко казва, че краят на света наближава.

Джино и Вини прекъснаха играта за минута. Господин Колучи им беше направил впечатление.

Йов се усмихна уверено.

— Такива като вас ще го докарат. Вие гневите Господа, защото правите лоши неща — играете комар и кълнете. Ако такива като вас правят това, което ние с татко ви казваме, Господ може и да не докара свършека на света.

Джино се намръщи. Той беше приел Светото причастие предишната година и монахините, които го учеха на катехизиса, не му бяха споменали нищо подобно.

— Кога ще стане това? — попита той.

— Скоро — отвърна Йов.

— Кажи кога де — настоя Джино, все още почтително.

— Ще има пожари и потопи, и оръдия ще излязат от небето. Всичко ще гръмне. Земята ще се отвори и ще погълне хората в ада, а океанът ще покрие всичко. И всички ще горят в ада. Освен малцината, които вярват и вършат добрини. Тогава Господ отново ще заобича всички.

— Добре де, ама кога? — Джино беше инат. Винаги държеше да получи отговор, когато задаваше въпрос, независимо какъв.

— След двайсет години — каза Йов. Джино си броеше монетите.

— Залагам пет цента — каза на Винсент. Вини раздаде. За двайсет години всичко можеше да се случи.

Вини изгуби. Достатъчно голям, за да усеща майтапа, каза:

— Ако имах име като Йов, колкото по-скоро свърши светът, толкоз по-добре за мен.

Двамата братя погледнаха Йов лукаво, а той за първи път се ядоса. И подхвана:

— Кръстен съм на един от най-великите хора в Библията. Знаете ли какво е направил Йов? Той вярвал. Затова Господ го подложил на изпитание. Господ избил децата му и накарал жена му да избяга. После Господ го ослепил и го покрил с милиони струпеи. После Господ му взел всичките пари и къщата. И после знаете ли какво? Господ пратил един дявол в къщата на Йов да го попита дали още обича Господа. И знаете ли какво рекъл Йов? — Направи театрална пауза. — "Бог дал, Бог взел. Аз обичам моя Господ."

Вини беше впечатлен и се вгледа внимателно в Йов. Но за Джино това беше прекалено и той попита:

— И наистина ли го е мислел? Или се е страхувал да не го убият?

— Разбира се, че го е мислел — каза Йов. — И тогава Господ му пратил много късмет, за да го възнагради за вярата. Баща ми казва, че Йов е бил първият чист баптист. Затова чистите баптисти ще бъдат спасени, когато дойде свършекът на света, и всички, които не ни слушат, ще бъдат погребани за милион години. И повече. А вие двамата по-добре престанете да играете карти и да кълнете.

Но тъй като пред себе си виждаше само едно откачено хлапе, Джино цепи картите, направи розетка и ги остави да се подредят. Йов гледаше, увлечен от майсторството му. Джино го погледна и каза:

— Искаш ли да опиташ? — И прехвърли тестето в ръцете на Йов. Момчето се опита да разбърка картите, но те се разпиляха по пода. То ги събра и опита отново със сериозно и целенасочено изражение. Изведнъж огромна сянка падна в стаята. Госпожа Колучи ги гледаше. Не я бяха чули да идва по коридора.

Вини и Джино бяха поразени от красотата ѝ. Зяпаха я. Тя изгледа сина си от горе до долу много хладно, с вдигната вежда.

Йов запелтечи:

— Майко, аз не играех. Джино само ми показваше как да бъркам. Аз само ги гледах как играят.

Джино потвърди любезно:

— Не лъже, госпожо Колучи, само гледаше. Повярвайте — каза с огромно учудване, — не искаше да играе, каквото и да му говорех.

Госпожа Колучи се усмихна и рече:

— Аз знам, че синът ми никога не ме лъже, Джино. Но докосването на картите е начало. Баща му много ще се сърди.

Джино ѝ се усмихна затворнически.

— Няма нужда да казвате на баща му.

Госпожа Колучи студено отговори:

— Разбира се, че няма да му кажа. Но Йов със сигурност ще му каже.

Джино беше изненадан и погледна Йов въпросително. Госпожа Колучи продължи с по-спокоен глас:

— Господин Колучи е главата на нашия дом, както Господ царува над света. Ти нали нямаш тайни от Господ, Джино?

Джино я погледна замислено.

Вини сърдито бъркаше картите. Ядосваше се, че Джино не разбира тези хора, че се държи, сякаш го обичат, че се заблуждава от добрите им обноски. Той забеляза на хубавото лице на госпожа Колучи погнуса от тяхната игра на карти, сякаш ги беше сварила да вършат нещо срамно, за което дори не се говореше.

— Стига си се бъркал, Джино — каза той. Раздаде нова ръка.

Джино, заинтригуван от нещо, което не можеше да разбере, попита Йов:

— Наистина ли ще кажеш на баща си? Без майтап? Ако ти не му кажеш, и майка ти няма да му каже. Нали, госпожо Колучи?

На лицето на жената се изписа органично отвращение, но тя не отрони дума.

Йов не отговори, ала от очите му бликнаха сълзи. Джино беше втрещен. Каза:

— Ще кажа на баща ти, че съм ти напъхал картите в ръцете. Така си и беше. Нали, Вин? Хайде, стига, ще му кажа.

Госпожа Колучи отсече:

— Баща му ще повярва на всичко, което Йов му каже. Лека нощ, деца. Кажи лека нощ на приятелите си, Йов.

Йов не каза нищо и двамата тръгнаха към кухнята.

Двамата братя нямаха вече желание за карти. Джино отиде до единия прозорец, отвори го и седна на перваза. Винсент отиде до другия и направи същото.

Депото тънеше в мрак, с изключение на фара на един от работещите черни, невидими локомотиви, който триеше стомана о стомана. Даже река Хъдсън беше почти синьо-черна под бледата есенна луна, а острите върхове на Палисейдс бяха като мрачни планини отзад.

Десето авеню под прозореца беше застинало и тъмно, очистено от миризмите и хората от студения октомврийски нощен вятър. Само на ъгъла на 31-ва улица имаше живот, гореше голям огън, около който се мотаеха някакви недорасли момчетии.

Джино и Винсент видяха как баща им излиза от сградата със семейство Колучи. Изпращаше ги до трамвая на Девето авеню. Гледаха, докато се върна. Видяха го как застана до кладата и продължително се загледа в пламъците. Не го изпускаха от очи. Накрая той тръгна по авенюто и влезе вкъщи.

Джино и Винсент слязоха от прозорците. Разпънаха леглото си и го оправиха. Вини си облече пижамата от село. Докато го гледаше, Джино каза:

— Този Йов, добро дете е, ама има късмет, че не живее в нашата махала.

Господин Колучи не беше само по приказките, той действаше. Франк Корбо постъпи във фабриката на Рункел още следващата седмица и всяко негово връщане беше радост за децата. От дрехите му и от него се носеше дъх на какао. Винаги носеше голям, назъбен къс шоколад в джоба. Беше истински шоколад, много по-вкусен от онзи в сладкарницата. Джино трябваше да го раздели между децата. Той го нарязваше с нож, даваше половината на Вини и другата на себе си. После всеки връчваше по едно парче на Сал и на малката Лена. Джино винаги си представяше баща си да работи на огромна шоколадова скала, която разбиваше на парченца с търнокоп.

Бащата беше покръстен в новата вяра на Великден. Всяка вечер ходеше при семейство Колучи за уроци по четене, а после в сектата за служба и още уроци. Понякога караше Джино да му чете от Библията, но момчето постоянно се опъваше. Четеше лошо и с явно недоволство, особено любимите пасажи на баща си, в които човек е заставен от гневния и отмъстителен Бог да отговаря за делата си. Джино ги сричаше с такъв глас, дотам незаинтересуван и отегчен, че само дразнеше баща си. Един ден Франк Корбо му каза кротко и с усмивка:

— Animale!Ти не вярваш ли в Бога? Не те ли е страх, че ще умреш и ще идеш в ада?

Джино беше изненадан и объркан.

— Аз приех причастието — каза той. Баща му го погледна, сви рамене и повече не го накара да му чете.

Следващите два месеца всичко вървеше гладко. Нямаше спорове.

Но тогава Лучия Санта, като гледаше съпруга си толкова здрав, работещ, спокоен, вежлив, реши, че няма причина да не бъде още по-добре. Оплака се, че постоянно го няма вкъщи, че децата му не го виждат, че не я води на гости при роднините. Бащата сякаш очакваше този упрек, сякаш новата роля не му доставяше пълно удоволствие. Избухна скандал, той я удари, имаше ревове и писъци. Октавия заплаши баща си с кухненския нож. Беше както едно време. Бащата излезе от къщи и не се върна до другата сутрин.

Постепенно той се промени. Вече не ходеше толкова често в сектата. Много вечери се връщаше направо вкъщи и си лягаше, без да яде. Лежеше и гледаше в тавана, без да спи, без да говори. Лучия Санта му носеше топло ядене, той понякога се хранеше, понякога го блъскаше от ръцете ѝ и изцапваше чаршафите. И после не ѝ позволяваше да ги смени за тази нощ.

За малко заспиваше, после се будеше посред нощ, стенеше и се въртеше. Имаше ужасни болки в главата и Лучия Санта мажеше слепоочията му със спирт. Въпреки това на сутринта беше достатъчно добре, за да ходи във фабриката. Нищо не го възпираше от работата му.

Тази зима нощите бяха кошмарни. Виковете на бащата будеха бебето. Джино, Винсент и Сал се гушеха един в друг, Джино и Винсент бяха любопитни и кротки, но Сал трепереше от страх. Октавия се будеше и лежеше в леглото бясна от търпимостта на майка си към бащата. Лари пропускаше всичко, защото работеше нощем и се връщаше едва рано сутрин.

Бащата ставаше все по-зле. Будеше се посред нощ и кълнеше жена си, първо в бавен, после в по-оживен ритъм — ритъма на Библията. Всички спяха, къщата беше тъмна и изведнъж от непрогледния мрак гласът на бащата изпълваше жилището, тръпнещ, жив. "Курва… Кучка… Мръсна, гадна, долна, лъжлива никаквица…" После с по-висок тон и по-бързо: "Изчадие адово, дете на блудница, майка на блудница." Накрая идваше порой мръсотии, който завършваше с дълбок болезнен стон и ужасяващ вик за помощ: "Иисусе, Иисусе, помогни ми, помогни ми!"

Всички бяха будни, уплашени, седяха на леглата и чакаха, без да знаят какво да правят. Майката успокояваше мъжа си, говореше с нисък глас, молеше му се да мълчи, за да могат децата да спят. Мажеше слепоочията му със спирт, докато жилището се изпълваше с парещия мирис.

Октавия и Лучия Санта се караха за постъпването му в болница. Майката отказваше и да помисли за това. Октавия, уморена от безсъния и тревоги, стигаше до истерия и майка ѝ се принуждаваше да ѝ зашлеви шамар през лицето. Една нощ, когато бащата започна да стене: "Иисусе, Иисусе", иззад вратата на спалнята на Октавия долетя подигравателен стон в отговор. Когато бащата изруга на италиански, Октавия отвърна с крясък, подражаваше на диалекта му, а мръсните думи на чуждия език, писък в мрака, бяха по-поразяващи от ругатните на бащата. Сал и малката Лена заплакаха. Вини и Джино седяха на ръба на леглото, вцепенени от съня и уплахата. Лучия Санта заблъска по вратата на дъщеря си, молеше я да престане. Но Октавия не се владееше и баща ѝ млъкна пръв.

На следващата сутрин той не отиде на работа. Лучия Санта го остави да си почине, докато изпращаше децата на училище. После донесе на мъжа си закуска.

Беше скован като дърво. Очите му гледаха пусто към тавана. Когато го разтърси, той заговори с глух глас:

— Аз съм умрял, не им давай да ме погребат без дрехи. Обуйте ми хубавите обувки. Господ ме повика. Аз съм умрял.

Майката беше толкова уплашена, че пипна крайниците му. Бяха леденостудени и сковани. Тогава бащата започна да вика: "Иисусе, Иисусе. Милост.Aiuto, aiuto."

Тя се опита да го хване за ръка.

— Франк, нека извикам доктора — каза. — Ти си болен, Франк.

Бащата се ядоса, колкото един мъртвец може да се ядоса. С глухи, заплашителни нотки той отговори:

— Ако дойде докторът, ще го изхвърля от прозореца. — Но заплахата окуражи Лучия Санта, защото сега студените сини очи оживяха от гняв. В крайниците, които докосваше, нахлу топлина. Тогава чу как някой се качва по стълбите и влиза вкъщи. Лари се прибираше от нощна смяна.

Тя го повика:

— Лоренцо, ела да видиш баща си.

Гласът ѝ накара Лари да се втурне в спалнята.

— Виж колко е болен и как не иска да го види лекар — каза майката. — Поговори му.

Лари беше поразен от вида на втория си баща. Не бе забелязал промяната, изпитото сухо лице, опънатите устни, безумното изражение. Каза кротко:

— Хайде, тате. Трябва да докараме доктора, даже да си умрял. Хората ще рекат, че мама те е отровила или нещо от тоя род. Разбираш ли? Ще ни трябва смъртен акт. — И се усмихна на втория си баща.

Но Франк Корбо го изгледа с презрение, сякаш синът му беше слабоумен или луд.

— Никакви доктори — каза. — Оставете ме да почина. — И затвори очи.

Лучия Санта и Лари отидоха в кухнята в другия край на жилището. Майката каза:

— Лоренцо, върви в "Рункел" и доведи господин Колучи. Той може да говори с Франк. Снощи пак беше много зле. Ако продължава така… Не, върви да доведеш господин Колучи.

Лари беше уморен до смърт и искаше да си легне. Но видя как майка му, винаги силна и уверена, бе докарана почти до сълзи — сълзите, които беше твърде горда да пролее. Изпита огромна любов и жал към нея, но и загадъчно недоволство, че е въвлечен във всичко това, сякаш трагедията изобщо не го засягаше. Потупа майка си по ръката и каза:

— Добре, мамо. — И излезе да търси господин Колучи.

Господин Колучи, макар и чиновник, не можеше да напусне работното си място. Дойде в пет часа, като водеше със себе си още трима мъже. Дрехите им миришеха на какао. Отидоха при Франк Корбо, който лежеше безжизнен на леглото.

Наредиха се около него като апостоли.

— Франк, Франк — каза кротко господин Колучи. — Какво е това? Какво правиш? Не можеш да оставиш жена си и децата си. Кой ще им дава хляба? Господ няма да те повика още, имаш много добрини да вършиш, Франк. Хайде, стани, послушай един приятел, който те обича. Часът не е настъпил.

Другите мъже промълвиха: "Амин", сякаш беше край на молитва.

— Трябва да намерим доктор за главоболието ти — добави господин Колучи.

Бащата се вдигна на лакът. Заговори с нисък, сърдит глас, вече пълен с живот:

— Ти ми каза, че няма нужда от доктори, че Господ решава, човек вярва. Значи сега лъжеш. Ти си Юда. — И като протегна ръка, почти докосна с показалеца си окото на Колучи. Приличаше на фреска.

Господин Колучи се вцепени. Седна на леглото и взе ръката на Франк в своята. Каза:

— Братко, послушай ме. Аз вярвам. Но когато виждам жена ти и децата ти изоставени така, вярата ми отстъпва. Дори моята. Не мога да направя от своята вяра твоя гибел. Ти си болен. Имаш главоболия. Страдаш. Скъпи братко, ти не вярваш. Казваш, че Господ те повикал, и твърдиш, че си мъртъв. Богохулстваш. Живей сега. Помъчи се още малко. Господ ще те пощади на Армагедон. Сега стани и ела у нас на вечеря. После ще идем до църквата и ще се молим заедно за твоето избавление.

Господин Колучи плачеше. Другите мъже сведоха глави. Бащата ги гледаше с широко отворени очи, привидно възвърнал разума си.

— Ще стана — каза тържествено той и им направи знак да излязат, за да се облече. Колучи и другите мъже отидоха в кухнята и седнаха на масата да пият кафето, което Лучия Санта им поднесе.

Господин Колучи гледаше тихо към дървената маса. Беше ужасно смутен. В онова легло видя карикатура на Христа и истинския вярващ — вярата, доведена до логичния си завършек: смъртното ложе. Каза на Лучия Санта:

— Госпожо Корбо, съпругът ви ще се прибере довечера в девет. Повикайте лекар. Не се страхувайте, аз ще бъда до него. — Сложи ръка на рамото ѝ. — Госпожо, повярвайте ми. Съпругът ви има верни приятели. Ще се молим за него. Ще бъде излекуван. И душата му ще бъде спасена.

Лучия Санта почувства хладен, непреодолим гняв при допира му. Кой беше този мъж с единственото дете, чужд на мъките и страданията ѝ, да мисли, че може да я утеши? Безразсъден, престъпен в обърканата си набожност — той беше причина за болестта на съпруга ѝ. Той и приятелите му бяха помрачили ума на мъжа ѝ с глупостите си, с поройната, сервилна близост до Бога. И извън това изпитваше погнуса от господин Колучи. Някак дълбоко в себе си тя усещаше, че той не дава пет пари за живота на своя събрат. Че с такава хубава жена показваше дълбоко съмнение и липса на вяра, като оставаше с едно-единствено дете. Като си спомни как плачеше до леглото на съпруга ѝ, тя почувства непреодолимо отвращение от него и всички мъже, които търсеха нещо отвъд живота, някакво величие. Сякаш животът, самият живот не стигаше. Как се превземаха само. Тя извърна очи от господин Колучи, неговата жал, неговата мъка, за да не види той лицето ѝ. Мразеше го. Щеше да изпита мъката, гнева на страдащия, който трябва да се подчини на съдбата. Колкото до господин Колучи, за него оставаха лесните сълзи на състраданието.

ГЛАВА VII

Докторът беше син на хазаина, който притежаваше много от сградите на Десето авеню. Баща му, италиански селянин, не се беше мъчил и потил, не беше напуснал родината си, не беше изстисквал всеки цент от сънародниците си наематели, не беше вечерялpastaиfagioliчетири пъти в седмицата, за да стане синът му самарянин. Доктор Силвио Барбато беше млад, но не хранеше никакви илюзии относно Хипократовата клетва. Твърде много уважаваше баща си, а и сам беше достатъчно умен, за да не изпада в сантименталности към тези италианци от Юга, които живееха като плъхове край западния градски вал. Но все пак беше и достатъчно млад, за да не възприема страданието като нещо нормално. Съжалението у него все още не беше изцедено.

Той познаваше Лучия Санта. Като момче, преди баща му да забогатее, живееше на Десето авеню и ѝ отдаваше уважението, дължимо на по-възрастна жена. Тогава живееше както тя сега, със спагети в четвъртък и събота,pastaиfagioliвъв вторник, сряда, петък и събота иscarolaв понеделник за прочистване на стомаха. Не можеше да не ѝ се чуди и да се държи напълно професионално. Но колкото пъти влезеше в такова жилище, той благославяше баща си.

Беше успял да избяга. Баща му беше достатъчно хитър да го направи лекар. Хората винаги се разболяват, винаги щеше да има болници, работа не липсваше. Въздухът гъмжеше от бацили, в добри или лоши времена. Някои успяваха за малко да се спасят, но пък оставаше дългият път към смъртта. Всички живи имаха пари, които намираха начин да стигнат до джоба на доктора.

Седна да изпие едно кафе. Беше длъжен, иначе нямаше да го викат друг път. Хладилникът в антрето сигурно бе пълен с хлебарки. Дъщерята — как ѝ беше името? — бе достатъчно голяма да работи и бе така развита, че сватбата беше наложителна, иначе щеше да загази. Пълно беше с хора, които обясняваха нещо за пациента. Семейните приятели и съветници се бяха събрали — най-досадното нещо за лекарите. Най-зле беше с бабичките.

Най-сетне видя болния, който лежеше в леглото. Изглеждаше спокоен. Доктор Барбато напипа пулса, премери кръвното. Беше достатъчно. Зад спокойното, строго лице сигурно се криеше непоносимо напрежение. От други лекари беше чувал за подобни случаи. Винаги мъжете се превиваха под изкушенията на новата земя, никога жените. Имаше много италианци, които бяха изгубили разсъдъка си и стигаха до лудницата, сякаш с напускането на родината си бяха изтръгнали някакъв жизненоважен корен от главите си.

Доктор Барбато знаеше какво да направи. Франк Корбо трябваше да постъпи в болница, да си даде дълга почивка, да стои далеч от напреженията. Но този мъж трябваше да работи, имаше деца да храни. Налагаше се да рискуват. Доктор Барбато продължи прегледа. Като дръпна чаршафа, беше поразен от гледката на два страховито деформирани крака и изпита почти суеверен страх.

— Как стана това? — попита на италиански. Гласът му беше вежлив, но твърд, изискващ отговор.

Бащата се повдигна на лакти и дръпна обратно чаршафа върху краката си.

— Не е ваша работа — каза. — Те не ме притесняват изобщо.

Този беше враг.

— Значи имате главоболие? — попита докторът.

— Да — каза бащата.

— Откога?

— Открай време — отговори бащата.

Нищо не можеше да се направи. Доктор Барбато написа рецепта за силно успокоително. Изчака търпеливо хонорара си, докато майката изтича до другата стая да извади пари от скривалището. Почувства се малко неудобно. Винаги се надяваше хората, които му дават пари, да са малко по-добре облечени, да имат по-хубави мебели. После забеляза радиото и угризенията му се изпариха. Щом можеха да си позволят такъв лукс, можеха да си позволят и болест.

Франк Корбо се върна на работа следващата седмица. Беше доста по-добре. Понякога нощем стенеше и ругаеше на глас, но само за няколко минути, а след полунощ винаги спеше. Но преди да изтече седмицата, един ден се върна вкъщи преди обяд. Застана на прага и каза на жена си:

— Padroneме прати вкъщи. Много съм болен и не мога да работя.

И за ужас на Лучия Санта се разплака.

Тя го сложи да седне до кухненската маса и му донесе кафе. Беше много отслабнал. Говореше, както никога не беше говорил от сватбата им насам. Попита я с уплашен глас:

— Толкова ли съм болен?Padroneказа, че много често спирам да работя и забравям машината. Че трябва да си почина и тогава да ида при него. Но аз не съм толкова болен, оздравявам, държа се. Нали е така?

Лучия Санта каза:

— Не се тревожи за работата, почини си малко. Трябва да оздравееш. Иди следобед да се разходиш, заведи Лена на чист въздух в парка.

Тя погледна наведената му глава. По-добре ли беше, или по-зле? Нищо не ѝ оставаше, освен да чака.

Когато Франк излезе с малката Лена, майката му даде долар за бонбони и пури. Знаеше, че обича да има пари в джоба и това ще го ободри. Целия следобед го нямаше и се върна чак за вечеря.

Цялото семейство се събра около масата — Октавия, Лари, Винсент, Джино и Сал. Всички знаеха, че баща им е изгубил работата си, и бяха посърнали. Но той беше спокоен и много вежлив, помагаше на жена си и скоро всички се успокоиха. Сякаш ударът от изгубената работа беше избил всички останали глупости от главата му. Разбъбриха се. Лари будалкаше момчетата, че на стената хлебарките играят бейзбол, и когато Сал и Джино се обръщаха да погледнат, той крадеше картофи от чиниите им. Октавия хранеше малката Лена и я държеше в скута си. Вини следеше всичко. Лари не можеше да го измами. Той докосна роклята на майка си, докато минаваше да сервира, и тя му сипа първи.

Когато станаха от масата, Лучия Санта попита съпруга си дали ще ходи в църквата. Той отговори, че повече няма нужда от господин Колучи. Майката остана поразена. Възможно ли беше съпругът ѝ, който в ущърб на семейството никога не е хитрувал, да е използвал семейство Колучи само за да получи работа? Но пък тогава откъде се взе болестта? Противоречията я тормозеха.

По-късно, когато стана време за лягане, Лучия Санта седна на кухненския си стол да шие до полунощ. Вече държеше да е напълно облечена и готова, когато съпругът ѝ получи пристъп. Ако до полунощ нищо не станеше, можеше да си ляга спокойно — опасността беше отминала.

Франк Корбо я гледаше и с неговата си нежност каза:

— Върви. Върви си почини. Аз ще поостана още малко и ще си легна.

Тя разбра какво е имал предвид едва след полунощ. Вече наближаваше единайсет. Всички бяха заспали, а Лари отиде на работа. Лучия Санта почувства голям прилив на облекчение и гордост, че правилно бе преценила.

Той беше по-добре. Мъжете ги връхлитат разни такива, но им минава.

— Ще си довърша тук малко — каза тя. Докато шиеше, той пушеше пура. Наля ѝ чаша вино, даже сипа една и на себе си, макар това да беше против вярата на Колучи. Минаваше полунощ, когато си легнаха, а малката Лена спеше между тях. Беше много тъмно, най-мрачната дълбина на нощта, когато Лучия Санта се събуди и чу как съпругът ѝ повтаря с ясен, равен глас:

— Какво търси тази кукла между нас? Бързо, преди да съм я изхвърлил през прозореца.

Лучия Санта прегърна с една ръка спящото бебе и каза тихо, напрегнато:

— Франк, какво има? Какво ти става?

Все още сънена, тя не можеше да схване. Бащата запита с нисък, заплашителен тон:

— Защо си сложила тази кукла между нас?

Лучия Санта се опита да говори тихо. Прошепна:

— Франк, Франк, това е дъщеричката ти. Събуди се, Франк.

Настъпи дълго мълчание, но Лучия Санта не посмя да заспи отново. Изведнъж цялото легло се разтресе мощно.

Той се изправи като ангел отмъстител. Светлина заля стаята и предната спалня, в която спяха децата. Баща им стоеше напълно облечен. Лицето му беше почти черно от нахлулата яростна кръв. Гласът му беше като гръм, когато извика:

— Вън от тази къща! Копелета, синове на курви и мръсници! Вън от тази къща, преди да съм ви избил до един!

Майката изскочи от леглото по нощница, грабнала бебето на ръце. Отиде в предната стая и каза на уплашените Джино и Винсент:

— Бързо, обличайте се, взимайте Салваторе и вървете при леля Луче. Бързо де.

Бащата вилнееше, псуваше, но когато видя Винсент да излиза, каза:

— Не, Винченцо може да остане. Винченцо е ангел.

Но майката изтика Винсент по коридора.

Бащата и майката бяха изправени един срещу друг.

В очите на бащата нямаше милост. Каза тихо, но с истинска омраза:

— Взимай си куклата и изчезвай от тази къща.

Лучия Санта погледна към вратата на единствената спалня — тази на Октавия.

Бащата проследи погледа ѝ. Каза:

— Не ме карай да чукам на вратата на дъщеря ти. Изхвърли я на улицата, където ѝ е мястото.

Вратата се отвори. Октавия стоеше, вече облечена, стиснала шивашката ножица в ръка. Майката каза бързо:

— Октавия, ела с мен.

Октавия не се страхуваше. Беше излязла от стаята си, готова да се сражава за майка си и децата. Но когато видя в очите на втория си баща жестокото задоволство, се изплаши за първи път. Взе малката Лена от ръцете на майка си и все още стиснала ножицата, изтича в кухнята. Вини, Сал и Джино се бяха сгушили един в друг, само по палта върху зимното бельо. Тя ги подбра по стълбите и ги изведе от къщата. Лучия Санта остана сама със съпруга си.

Облече дрехите си над нощницата и го попита с разтреперан глас:

— Франк, какво има? Цял ден беше толкова добре. Какво има сега?

Сините очи бяха непроницаеми, строгото лице спокойно. Той повтори:

— Всички вън от къщата.

Приближи се до нея и я избута през коридора към вратата.

Лари и пекарят нахлуха в жилището и застанаха между тях. Бащата хвана Лари за гърлото и го блъсна до стената с вик:

— Само защото ми даде един долар днес, мислиш, че можеш да се месиш? — И хвърли шепа дребни монети по заварения си син.

Лари беше нащрек. Каза внимателно:

— Татко, дойдох да ти помогна. Полицаите идват. Трябва да се успокоиш.

Изведнъж зави сирена. Бащата изтича в предната стая да погледне през прозореца.

Долу, на улицата, видя трите малки деца, сгушени в палтата си, наобиколили Октавия, която сочеше нагоре, докато полицаите излизаха от колата. Видя как двама полицаи се втурват във входа. Изведнъж притихна, тръгна назад през коридора към кухнята и каза на всички с много разумен глас:

— Полицаите имат палки. Никой не може да се бори с полицията. Дори Господ не може да се бори с палките.

Седна на един кухненски стол.

Двамата яки полицаи, високи ирландци, влязоха в отвореното жилище спокойно и предпазливо. Лари ги отведе настрана и заговори тихо с тях. Бащата наблюдаваше всички. После Лари отиде и седна до баща си. В очите му имаше сълзи на безпокойство. Каза:

— Слушай, тате. Идва линейка. Болен си, разбираш ли? Хайде, не прави бели. Заради мама и децата.

Франк Корбо го блъсна силно. Двамата полицаи светкавично скочиха напред, но майката ги изпревари.

— Не, не, чакайте — рече тя.

Отиде до съпруга си и заговори тихо, сякаш не искаше да я чуят пекарят и полицаите. Октавия и децата бяха избягали от студа на улицата, стояха в другия край на стаята и ги гледаха. Майката каза:

— Франк, иди в болницата. Там ще те излекуват. Нали не искаш децата да видят как полицаите те бият и те мъкнат по стълбите? Франк, Франк, бъди разумен. Ще идвам да те виждам всеки ден. След седмица-две ще се оправиш. Хайде, сега.

Бащата стана. В този момент двама санитари с бели куртки се изкачиха по стълбите и влязоха в жилището. Бащата стоеше до масата, с наведена глава, помръкнал. После вдигна глава и каза ведро:

— Всички трябва да пият кафе. Аз ще го направя.

Двете бели куртки тръгнаха към него, но Лучия Санта им препречи пътя. Лари застана до нея. Майката каза на санитарите и полицаите:

— Кротко с него, моля ви. Ако карате кротко, ще тръгне сам. Но ако тръгнете насила, ще стане звяр.

Докато кафето вреше, бащата започна да се бръсне на кухненската мивка. Санитарите бяха напрегнати и дебнеха. Полицаите бяха приготвили палките. Бащата свърши бързо и сложи чашите на масата. Децата и Октавия бяха на другия край на масата. Докато пиеха, за да му угодят, той накара жена си да му донесе чиста риза. После ги изгледа с язвителен блясък в очите.

— Figlio de puttana— започна Франк. — Злодеи. Знам ви аз вас, двамата полицаи. Нощем, късно, отивате във фурната и пиете уиски. Така ли си вършите работата? Ами ти бе, пекарю? Ти вариш уиски в задната стаичка незаконно. Всичките ви виждам нощем, докато другите спят. Всичко виждам. Нощем ходя навсякъде. Виждам греховете на света. Зверове — изверги — убийци — синове и дъщери на курви — всичките ви знам! Мислите, че можете да ме победите?

Крещеше бързо, несвързано, блъсна кухненската маса и разля всички чаши.

Изглежда, се беше повдигнал на пръсти. Стана висок и застрашителен. Лари и майката се дръпнаха от него. Двамата санитари застанаха в редица с двамата полицаи и пристъпиха към него. Изведнъж бащата видя през огромната дървена маса лицето на сина си Джино, пребледнял от ужас, с почти невиждащи очи, безчувствен. С гръб към враговете си бащата намигна с едно око на сина си. Видя как кръвта се връща в лицето на Джино, а страхът отстъпва на изненадата.

Но комедията свърши. Четиримата мъже обкръжиха бащата, без да го докосват. Той вдигна и двете си ръце към тях, сякаш ги заклеваше да спрат, да чуят нещо важно, което щеше да им каже. Но не проговори. Бръкна в джоба и даде на жена си ключа от апартамента и портфейла си. Лучия Санта го хвана за ръка и го поведе навън от жилището и надолу по стълбите. Лари улови бащата за другата ръка. Полицаите и белите куртки вървяха плътно зад тях.

Десето авеню беше празно. Вятърът плющеше около линейката и полицейската кола, паркирани пред сградата. Франк Корбо се обърна към жена си на тъмната улица. Каза с нисък глас:

— Лучия Санта, пусни ме да се прибера. Не им давай да ме отведат. Ще ме убият.

Отсреща изсвири локомотив. Жената сведе глава. Пусна ръката му и се дръпна назад от него. Без предупреждение двамата санитари с бели куртки скочиха върху бащата, нахлузиха му нещо върху ръцете и къде с вдигане, къде с тикане го вкараха в линейката. Един от полицаите скочи да помогне. Не се чу звук. Бащата не извика. Имаше само размахани ръце в синьо и бяло. Майката захапа юмрука си, а Лари стоеше парализиран. Линейката замина, а другият полицай се приближи до тях.

Булото на младата зора покриваше звездите, но все още не беше светло. Лучия Санта плака на улицата, докато Лари изреждаше на полицая техните имена, имената на баща му, имената на децата и всички останали в къщата тази вечер и разказваше как е започнало всичко.

Едва на следващата неделя им разрешиха да посетят болния. Следобед Лучия Санта каза на дъщеря си:

— Мислиш ли, че трябва да го взема вкъщи? Опасно ли е според теб?

Октавия сви рамене, страхуваше се да отговори честно. Беше поразена от оптимизма на майка си.

Лари пое командването като най-възрастен мъж в семейството и заговори с мъжко презрение към женската страхливост:

— Да не искате да оставим татко да гние в "Белвю" само защото леко мръдна една вечер? Я да ходим да си го приберем. Ще се оправи, не се бойте.

Октавия каза:

— Лесно ти е на теб да се правиш на широка душа. Вечно те няма вкъщи. Гониш разни фльорци, разни тъпи малки никаквици. И докато си развяваш кончето, нас с мама ще ни заколят. А като се върнеш вкъщи, тогава ще ми съжаляваш. Само че ти ще си жив, а ние ще сме умрели. Не бъди толкова тъп, Лари.

— Ти вечно правиш от мухата слон — не отстъпваше Лари. — След като старецът опита "Белвю", вече няма да помисли да се разболява. — И продължи сериозно, без злоба: — Лошото, сестро, е, че ти никога не си го харесвала.

— Какво да му харесвам? — ядосано рече Октавия. — Нищо не е направил нито за Вини, нито за собствените си деца. Колко пъти е удрял мама? Даже веднъж я удари, докато беше бременна. Това няма да го забравя никога.

Лучия Санта ги слушаше и двамата с посърнало лице и сключени черни вежди. Споровете им бяха безсмислени детски препирни, думите им не значеха нищо за нея. Не бяха вещи в тези неща, нито емоционално, нито умствено.

Като много други, тази неграмотна, необучена селянка държеше в ръцете си живота и смъртта на хората около себе си. Всеки ден, всяка година хората обричат и предават близките си. Лучия Санта не разсъждаваше, водена от привързаност. Но любовта и съжалението имаха стойност, определена тежест в живота.

Мъжът, който беше станал баща на децата ѝ, бе я спасил от отчаяното, безпомощно вдовство, беше я събудил за удоволствието, вече нямаше истинска стойност за нея. Щеше да подпали война в семейството. Октавия може да замине, може да се омъжи нарочно рано, за да избяга от него. Той щеше да бъде пожертван в битката срещу живота. Тя имаше задължения към децата, големи и малки. Отхвърляше всяка лична любов като емоционален лукс на необременените от живота.

Но отвъд любовта имаше чест, дълг, съюз срещу света. Франк Корбо никога не беше изменял на този дълг. Просто не беше способен да го изпълни. А беше и баща на три от тези деца. Ставаше дума за кръв. В бъдеще тя ще трябва да погледне тези деца в очите. Трябва да отговаря пред тях, защото той им беше дал живот, те му бяха задължени. Зад всичко това дебнеше първичният страх на родителите от старческата участ, когато станат деца на децата си и на свой ред потърсят милост.

Джино, който през цялото време се въртеше, шаваше, караше се със Сал и Вини и привидно не обръщаше внимание на разговора, изведнъж каза на майка си:

— Татко ми намигна онази нощ.

Майката, учудена, не разбра думата "намигна". Октавия обясни.

Лучия Санта се развълнува.

— Видя ли? — каза тя. — Преструвал се е. Знаел е какво прави, но главата му е била болна и не е могъл да се сдържи.

— Така е — отсече Лари. — Видя, че Джино беше много уплашен, и затова го направи. Казах ти, че няма нищо сериозно. Малко е болен, и толкоз. Да вървим да го прибираме.

Майката каза на Октавия:

— Е, какво?

Тя вече беше решила, но искаше съгласието на дъщеря си. Октавия погледна към Джино, който обърна глава.

— Да опитаме — отвърна тя. — Ще се постарая.

Всички помогнаха на майката да се приготви. Опаковането на храната: спагети в малка купа, плодове, половин самун истински хляб. За всеки случай, ако не може да излезе точно в същия ден. Даже се шегуваха. Лучия Санта каза:

— Онази нощ, когато каза на Винченцо, че е ангел, разбрах, че е полудял.

Това беше горчива шега, която щеше да се носи през годините.

Най-сетне Лучия Санта беше готова да тръгне. Джино я попита:

— Татко наистина ли ще се върне днес?

Майката го погледна изпод вежди. В очите му имаше някакъв страх, който тя не можеше да разбере. Каза:

— Ако не днес, утре. Не бой се.

Видя безпокойството да изчезва от очите му и безрезервното му доверие я накара да изпита онова познато, топло чувство на сила и любов.

Вини чу какво каза майката на Джино и извика радостно, съучастнически:

— Ура! Ура!

Октавия рече на майка си:

— Аз ще измия децата и като ги облека, ще ги изведа пред къщи.

Лари отиваше с нея. Преди да тръгнат, каза на децата:

— Ако доведем татко днес, никой да не го закача, нека си почине. Ще правите каквото ви каже.

Като го слушаше, майката изпита огромно въодушевление. Изведнъж повярва, че всичко ще свърши добре, че онази ужасна нощ не е била толкова сериозна, колкото ѝ се струваше. Напрежението беше твърде голямо, всички бяха действали по инстинкт. Нямаше нужда нито да се вика полиция, нито линейка, нито да го откарват в болница. Но пък може да е било за добро. Сега въздухът беше чист и всички се чувстваха по-добре от това.

Стройна, в черно, сама понесла бохчата с храната, Лучия Санта тръгна към 23-та улица, където беше спирката на трамвая за "Белвю". Най-големият ѝ син я държеше под ръка като добро, примерно дете.

Лучия Санта и синът ѝ се наредиха пред препълнената рецепция и зачакаха. След доста време им казаха, че трябва да се видят с лекаря, и последваха указанията как да стигнат до кабинета му.

За тази огромна болница се говореше, че персоналът ѝ е най-добрият в света, че сестрите са по-кадърни и трудолюбиви от всички други сестри и че медицинската помощ за бедните е възможно най-добрата. Но за Лучия Санта тези неща имаха малко значение в онзи неделен следобед. На нея ѝ се струваше, че "Белвю" е ужасът на бедните, последното болезнено и срамно унижение, което понасяха от живота, преди да потеглят към смъртта. Беше пълно с утайките, с най-безпомощните сред човешкия род, най-бедните. Охтичави седяха на мрачни тераси и вдишваха пропития със сажди въздух, гледаха как каменният град отцежда отровата, разяждаща дробовете им. Слабоумни старци лежаха безпризорни, забравени от всички, освен от роднините, които идваха на посещение, носеха им да ядат и се опитваха да им вдъхнат някаква искрица надежда. В други отделения бяха онези, разсърдени от живота, от Бога, от човечеството, които бяха погълнали луга или бяха посегнали на телата си по някакъв друг ужасен начин в своя копнеж по смъртта. И сега, когато физическите страдания облекчаваха другите им мъки, те се бяха вкопчили в живота. Накрая идваше ред на онези луди, които бяха избягали от света в някаква по-ласкава тъмница.

Лучия Санта си помисли, че каквото и да говорят за това място, истината е една: това е благотворителна болница. Тя не дължеше нищо на нея и на хората като нея и нищо нямаше да получи от тях. Тъмните ѝ, покрити с плочки коридори се огласяха от хлапета, които чакаха лекарства, лечение, шевове. В едно отделение деца, осакатени от автомобили и пияни родители, се бореха за една инвалидна количка.

В някои легла бяха праведно болните — мъже, чийто труд беше давал хляба на жените и децата им, чийто страх от смъртта беше примесен с образа на безпомощните им, беззащитни семейства.

В тази болница хората носеха всеки ден храна на близките си — тенджери със спагети, кесии с портокали, кърпи, свестен сапун и чисти завивки. Това беше фабрика, в която човешките съдове се залепваха без жал, нежност и обич. Беше място, където животното се пригаждаше да носи своя товар. Място, лишено от съчувствие към ранения дух, което раздаваше оскъдна милост, но по принцип никога не подаряваше цветя. Намираше се в източния край на града, средновековно по кулообразната си структура и железни порти, символ на ада. Набожните бедняци се кръстеха, когато минаваха през тези порти, тежко болните се предаваха на смъртта.

Лучия Санта и синът ѝ откриха кабинета на лекаря и влязоха. Майката не можеше да повярва, че толкова млад мъж в бяла куртка не по мярка, държи съпруга ѝ в ръцете си. Още щом седнаха, той ѝ каза, че не може в същия ден да се види със съпруга си. Най-добре било да подпише необходимите документи.

Майката се обърна към Лари с нисък глас, на италиански:

— Кажи му за намигването.

Лекарят каза на италиански:

— Не, госпожо, вие ми кажете.

Майката беше изненадана, той толкова приличаше на американец.

Говореше италиански с езика на богатите и се отнасяше към нея с кавалерско уважение. Лучия Санта му обясни как в разгара на пристъпа през онази ужасна нощ нейният съпруг намигнал на най-големия си роден син. Да го увери, че наистина не е луд. Беше ясно, че се е поддал на слабостта и раздразнението от семейството, отчаял се е от съдбата си. Бяха бедни. Той беше много болен, за да припечелва. Понякога и това е причина мъжете да се държат странно. А и цяла зима ходи без шапка. Сигурно мозъкът му е простинал на студа. И да не забравяме, че докато копаеха новото метро на Осмо авеню, за пет минути го заровиха жив и там си удари главата.

Тя продължаваше да говори, да доказва, че болестта е физическа, външна, предмет на прости грижи, но постоянно се връщаше до намигването. Беше ги заблудил онази нощ. Всички се бяха подвели, дори лекарите.

Докторът слушаше с огромно търпение и такт, кимаше с глава, че намигването е много чудно, че студът, ударът в главата могат да бъдат причина, отронваше тук-там насърчителни думи. Майката не разбираше, че неговото търпение е израз на съжаление и състрадание. Когато тя приключи, той заговори на прекрасния си италиански и се разкри като враг.

— Госпожо — каза, — съпругът ви е много болен. Твърде болен за тази болница. Твърде болен за дома ви. Трябва да бъде изпратен другаде. Може би след година-две ще се оправи. Кой знае. Тези неща все още са загадка.

Майката рече тихо:

— Няма да подпиша нищо. Искам да видя съпруга си.

Лекарят погледна към Лари и поклати глава. Лари каза:

— Хайде, мамо, утре пак ще те доведа. Може тогава да видим татко.

Лучия Санта седеше неподвижно, вцепенена като животно. Докторът проговори с нежен, безнадежден глас:

— Госпожо, ако съпругът ви имаше треска, малария, нямаше да го пратите да работи, нямаше да го пускате на студа да се мъчи. Ако краката му бяха счупени, нямаше да го карате да ходи. За него излизането в този свят е твърде тежко. Твърде е болезнено за него. Болестта е знак, че няма да потегли към смъртта. Ще покажете повече любов към съпруга си, ако подпишете документите.

Той докосна една жълта картонена папка на бюрото си.

Майката вдигна глава и го погледна в очите. Отсече на груб италиански:

— Никога няма да подпиша.

Докторът се изчерви. После каза сериозно:

— Виждам, че носите нещо на съпруга си. Искате ли да му го предадете сама? Няма да можете да останете, но за малко ще си поговорите.

Майката на свой ред се изчерви пред тази добрина и кимна. Докторът вдигна телефона на бюрото си и се обади на някого. После стана и рече на Лучия Санта:

— Елате с мен.

Когато и Лари се надигна от стола си, докторът каза:

— Мисля, че е по-добре да изчакате майка си тук.

Лучия Санта тръгна след бялата куртка през тъмните, затворнически коридори, нагоре по стълбите, после надолу, докато накрая след много път стигнаха до врата, водеща към огромна, застлана с плочки стая, пълна с вани, някои от които бяха закрити със завеси. Тя последва доктора, който вървеше през стаята към друга врата в далечния ъгъл. Но изведнъж докторът спря до една от закритите със завеси вани. С дясната ръка я хвана здраво за лакътя, сякаш да я предпази от спъване или падане. С лявата дръпна завесата на металната шина.

Гол мъж, с вързани отстрани ръце, седеше във вана с чиста вода. Майката извика:

— Франк! — И тесният череп се обърна към нея, лицето се издължи в озъбената гримаса на ужасено диво животно, хванато в капан. Сините очи бяха като стъклени, блестяха от бездушна ярост. Не гледаха в нея, а в невидимото небе над нея. Това беше лице на безнадеждна сатанинска лудост и докторът остави завесата да падне, когато дългият, безпомощен страдалчески вик на жената привлече санитарите към тях. Кафявата кесия падна на плочките, скъса се, изцапа чорапите и обувките на Лучия Санта.

Тя отново седеше в лекарския кабинет. Лари се опитваше да спре сълзите ѝ. Но тя плачеше за себе си, че отново ще бъде вдовица, че трябва завинаги да спи сама в леглото, плачеше за другите си деца, които също остават без баща. Плачеше, че отново е победена, покорена от съдбата. Плачеше и защото за пръв път от много години беше ужасена. Обичаше един мъж, роди му деца, а после го видя не мъртъв, но с душа, изтръгната от тялото.

Подписа всички документи. Благодари на доктора за добрината. Когато излязоха от болницата, Лари я заведе у дома с такси. Притесняваше се за нея. Но когато слязоха на Десето авеню, тя беше напълно възстановена. Дори не ѝ помогна да се качи по стълбите. Не забелязаха даже децата — Джино, Вини и Сал, които чакаха на ъгъла на авенюто.