Щастливият странник

ГЛАВА VIII

През първата топла събота на пролетта Октавия реши да направи основно почистване на къщата. Вини и Джино бяха изпратени да чистят сградата — да мият стените и стълбите и да изметат задния двор. Малките Сал и Лена получиха парцали да бършат столовете и голямата дървена маса — столовете с многото обръчи, масата с големите тайнствени дървени сводове под нея — пещери, в които двете деца можеха да седнат и да се крият. От голямата мазна бутилка с лимоново масло лъснаха всичко така, че то стана зелено-черно и Октавия трябваше после да минава отгоре със сух парцал.

Всичко беше извадено от шкафовете и полиците бяха покрити с нови чисти вестници. Порцелановите съдове бяха строени на кухненската маса, за да бъдат избърсани от полепналия слой прах.

След час Винсент и Джино се върнаха вкъщи с метлата, парцала, кофата и чайника за гореща сапунена вода. Джино каза:

— Ние сме готови. Излизам да играя стикбол.

Октавия бързо подаде глава от долапа. Беше ядосана. През последните няколко месеца Джино се промени. Открай време си беше безотговорен, но ако му висиш на главата и не му даваш да мърда, работеше бодро и добре. Но сега се цупеше, опъваше се. Всичко разваляше. Тя ги изгледа навъсено. И Вини ставаше същият.

Октавия извика:

— Мамо, ела да видиш. Измили са цялата сграда с един чайник топла вода. Четири стълбища и четири коридора заедно с мрамора на входа с един нещастен чайник топла вода.

И се изсмя пренебрежително. Лучия Санта се обади от кухнята:

— Добре де, стига да изглежда малко по-чисто.

Октавия почти изкрещя:

— Как ще изглежда чисто, да го вземат дяволите, само с един чайник топла вода?

Чу как майка ѝ се засмя и тя се засмя. Беше такова хубаво утро. Цялото жилище беше окъпано от жълта светлина.

Двете момчета стърчаха с парцалите и кофата и изглеждаха толкова комично, така мразеха всичко това. Лицата им бяха изкривени от отвращение.

— Добре — каза Октавия, — Вини, помогни ми с долапите, а ти, Джино, измий прозорците отвътре. После двамата с Вини ще свалите боклука на двора, а аз ще довърша прозорците.

— Как пък не?! — опъна се Джино. Октавия дори не го погледна.

— Не ми умувай.

— Излизам — каза Джино.

Вини и Сал бяха поразени от дързостта на брат си. Никой от тях не смееше да се противопостави на Октавия. Даже Лари понякога ѝ се подчиняваше. Тя винаги ги скубеше и ги пляскаше, когато си правеха оглушки и не слушаха. Дори веднъж удари Лари по главата с бутилка от мляко.

Октавия беше клекнала на едно коляно в долапа. Каза през рамо:

— Не ме карай да ставам.

— Не ми пука — озъби се Джино. — Няма да мия тъпи прозорци. Ще играя стикбол.

Октавия скочи от пода и се надвеси над него. С едната ръка го хвана за косата, а с другата му забърса два яки шамара по бузите. Той се опита да избяга, но тя беше много по-силна. Държеше го здраво. Тупаше го, но гледаше да не удря лошо. Викаше:

— Гадинка малка, кажи пак, че няма да миеш прозорци, и ще те убия.

Джино не отговори. Откъсна се от нея с неочакван изблик на сила. Погледна я, не с омраза или страх, а с неговата си болезнена обезоръжаваща изненада, с оголеното си беззащитно учудване. Октавия така и не можа да свикне с този поглед. Понякога биеше Вини по-лошо, така че не изпитваше угризения. И въпреки отношението ѝ към втория ѝ баща тя никога не гледаше на Лена, Сал и Джино като на природени братя и сестра. Те бяха деца на майка ѝ.

Лучия Санта излезе от кухнята. Каза на Октавия:

— Стига. Джино, измий само двата предни прозореца и върви да играеш.

Но слабото мургаво лице на Джино вече гореше от яд. Той се заинати:

— Няма да мия никакви тъпанарски прозорци.

Искаше да види какво ще му направят.

Примирително, колебливо, Лучия Санта подхвана:

— Не ругай, малък си още.

Джино извика:

— Октавия ругае постоянно. Хем е момиче. На нея нищо не ѝ казваш, нали? А пред другите се прави на префърцунена госпожичка.

Майката се усмихна, а Октавия се обърна настрани, да не избухне в смях. Беше вярно. Познатите ѝ момчета, особено синът на пекаря, си нямаха понятие как псува. Те не биха посмели да използват в нейно присъствие думите, които тя изричаше пред майка си и малките си братя. Понякога, когато стигаше до истерия в яда си, изненадваше дори себе си. Една от приятелките ѝ я наричаше "девицата с мръсната уста".

— Добре, добре — каза майката. — Помогни само до обяд, после ще излезеш. Яденето е почти готово.

Знаеше, че Октавия се сърди, задето са ѝ отнели последната дума, но нещата дотук вървяха толкова добре, та искаше само мир да има в семейството. За нейна изненада Джино каза троснато:

— Не съм гладен. Излизам още сега. По дяволите обядът.

Взе си бухалката за стикбол от ъгъла и се обърна да излезе. Тъкмо свари да посрещне пестника на майка си с уста.

Тя беше бясна. Извика:

— Animate.Дървена главо. Същият си като баща си. Сега няма да мръднеш от къщи цял ден.

Джино едва ѝ стигаше до брадичката. Тя го гледаше право в очите, две огромни черни езера от ярост, подивели от детски гняв. Той вдигна бухалката и я метна напосоки, като внимаваше все пак да не уцели някого. Дългата тънка пръчка описа плавна дъга и помете купчината порцелан от масата. Разнесе се гръмовен трясък. Оцветени парчета от чинии и чаши се разлетяха из стаята.

Последва миг гробовно мълчание. Джино хвърли един стъписан поглед на майка си и Октавия, обърна се и изхвърча като тапа. През вратата, надолу по стълбите, по Десето авеню на свежото пролетно слънце. Майка му се опомни достатъчно бързо, за да изкрещи след него по тъмния коридор, през миризмата на чушки, пържен чесън и зехтин:

— Figlio deputtana!Говедо! Животно! Не ми се връщай да ядеш!

Джино се почувства много по-добре, когато тръгна по 31-ва улица. Майната им на всички. Майната им на майка му и сестра му. Да вървят всички по дяволите. Подскочи, когато почувства ръка на рамото си, но това беше Вини.

— Прибирай се — каза Вини. — Октавия поръча да те доведа.

Джино се обърна. Блъсна Вини и рече:

— Бой ли искаш, тъпанар такъв?

Вини го погледна сериозно и каза:

— Хайде, ще ти помогна за прозорците. После ще играем.

Джино се стрелна към Девето авеню и макар че Вини бягаше по-бързо, не чу някой да го гони.

Беше свободен, но изпитваше странно неудовлетворение. Даже не бе ядосан. Просто нямаше да прави каквото му каже някой, па бил той и Лари. Мисълта за Лари го накара да спре. Трябваше да се махне от квартала. Със сигурност щяха да пратят Лари да го търси.

На Девето авеню Джино се метна отзад на една конска каруца, която отиваше към центъра. След няколко преки каруцарят, набит мустакат италианец, го видя и плесна с камшика. Джино скочи, вдигна камък и го запрати към каруцата. Не се целеше, но за малко да улучи. Разнесе се порой от псувни, каруцата спря и Джино се изстреля към Осмо авеню. Там се метна на задницата на едно такси. Шофьорът го видя и подкара толкова бързо, че Джино можа да скочи чак на Сентрал Парк. Шофьорът размаха пръст и му се ухили.

За първи път в живота си влизаше в Сентрал Парк. Видя чешма до поилка за коне и се напи с топла вода. Нямаше даже цент за газирано. Влезе навътре в парка, докъдето можа да стигне от запад на изток, докато видя големите бели квадратни камъни, зад които живееха богатите. Те не му говореха нищо. В детските му мечти парите нямаха място. Той мечтаеше за храброст на бойното поле, за величие на бейзболното игрище. Мечтаеше за собствената си неповторимост.

Джино се опита да намери място в парка, където може да седне срещу някое дърво, без да вижда камъни пред небето или стрелкащите се през листата черни сенки на минаващите коли и каруци. Търсеше илюзия за гора.

Но където и да спреше, прав или седнал, когато се завъртеше в кръг, виждаше поне една каменна фасада над дърветата, рекламно табло, издигнато в небето, чуваше автомобилните клаксони или тропота на конски копита. Миризмата на бензин се смесваше с уханието на тревата и дърветата. Накрая, изтощен, Джино полегна край езеро с бетонени брегове и през замрежените му клепачи сградите изгубиха своята плътност и станаха ефирни, увиснали над дърветата като картинки във вълшебна приказка. После щеше да излезе от гората и да влезе в града. Заспа изведнъж.

Спа като омагьосан. Усещаше как край него минават хора и го гледат, как една топка подскочи до него и как двама лентяи се спряха и го зазяпаха. Но не можеше да се събуди напълно, за да ги види. Годишните времена се сменяха, сякаш времето прелиташе. Първо беше много горещо и Джино се търколи през тревата под сянката на едно дърво. След това заваля лек, слънчев дъжд и го измокри. После стана студено и тъмно, а после пак слънчево като през лятото. Но той беше много уморен, за да стане. Подпираше главата си с ръце, заравяше нос и очи в младата трева, проспиваше живота си. Но когато се събуди, само един следобед си беше отишъл.

Надвисналите островърхи кули на града бяха посинели от настъпващия здрач. Във въздуха нямаше жълти слънчеви лъчи. Паркът беше черно-зелен. Джино трябваше да побърза, за да се прибере преди мръкнало.

Излезе от Сентрал Парк на 72-ра улица. Вече се притесняваше. Искаше да се върне в своята къща, в своя квартал. Искаше пак да види братята, сестрите и майка си. Досега не беше отсъствал толкова дълго от дома. Метна се на едно такси. Извади късмет — то тръгна към центъра и после зави по Девето авеню. Но на 31-ва улица таксито летеше с голяма скорост. Джино въпреки всичко скочи, като сви крака, преди да докосне земята. Запази равновесие и се затича бързо. Внезапно чу зад себе си писък на метал. Усети удар, видя как краката му се отделят от земята и полетя във въздуха. Приземи се на паважа и подскочи. Не го болеше, но беше уплашен, защото знаеше, че е бил блъснат.

Голяма синя кола беше спряла наполовина на тротоара, наполовина в канавката. Висок мъж излезе от нея и се затича към Джино. Имаше сини очи и рядка коса, а на лицето му се четеше толкова страх и тревога, че на Джино му дожаля за него. Той веднага каза:

— Добре съм, господине.

Но мъжът започна да го опипва навсякъде за счупени кости. Имаше само голяма дупка в крачола на панталоните и от нея течеше кръв.

Мъжът запита с почти паническа загриженост:

— Наистина ли си добре, малкият? Как си?

Джино каза:

— Коляното ме боли.

Човекът го погледна. Имаше дълбока рана, от която бавно се процеждаше кръв. Мъжът вдигна Джино като бебе и го сложи на предната седалка. На събралите се хора обясни:

— Ще закарам детето в болницата.

Пред Френската болница на 30-а улица мъжът паркира колата и запали цигара. Погледна напрегнато Джино, като наблюдаваше лицето му.

— Кажи ми сега наистина, малкият, как си?

— Добре съм — отвърна Джино. Стомахът му олекна. Малко се беше уплашил, че е блъснат от кола.

— Дай да ти видя коляното — каза мъжът. Джино нави крачола нагоре. Кървенето беше спряло и раната бе започнала да хваща груба корица.

— Когато се удрям, не ми тече кръв — похвали се Джино. — Винаги бързо зараства.

Мъжът въздъхна и каза:

— Май е по-добре да влезем.

Джино бързо отвърна:

— В тези болници винаги се чака, а ако не се прибера скоро, майка ми ще се разсърди много. Нищо ми няма, господине. — И излезе от колата. — Освен това не бяхте вие виновен.

Тонът на гласа му беше като на възрастен, който успокоява свой връстник. Той закуцука нататък. Мъжът се провикна:

— Ей, малкият, чакай.

Наведе се от прозореца и му подаде банкнота. Бяха пет долара.

Джино се смути.

— Не — каза той. — Аз бях виновен. Не искам пари.

— Вземи — каза мъжът строго. — Не карай майка ти да харчи пари за нови панталони само защото искаш да се правиш на важен.

С това сериозно изражение приличаше на Линдбърг. Когато Джино взе парите, мъжът му стисна ръката, усмихна се и каза с успокоен, ласкателен тон:

— Бива си те, малкият.

За да се прибере, на Джино му оставаше само да пресече Девето авеню под железопътния надлез и да слезе по 30-а улица до Десето авеню.

Той зави зад ъгъла и изпита огромна радост. Сал играеше на улицата, майка му седеше на табуретката си пред сградата заедно с леля Луче и някаква друга жена. Октавия си говореше със сина на пекаря до лимонадената лавка. Джино мина край нея и двамата се направиха, че не са се видели. Пред сградата спря и се обърна към майка си, когато тя го заговори.

Личеше си, че не е ядосана.

— Виопа sera— каза тя спокойно. — Реши да се прибереш, значи? Вечерята ти е във фурната.

Тя бързо обърна глава и се заприказва с леля Луче. Джино си помисли огорчен: "Даже не ми забеляза крака."

Закуцука нагоре по стълбите. Олекна му. Явно всичко беше простено. И за първи път обърна внимание на тъпата пулсираща болка в коляното. Устата му беше суха и солена, очите малко го боляха, а краката му трепереха.

Вини четеше в кухнята. Когато видя Джино, извади чиния с чушки, яйца и картофи от фурната и я сложи на масата. После излезе в антрето до хладилника и донесе оттам бутилка мляко. Джино сръбна направо от шишето. После седна да яде.

Вини каза тихо, но с лек укор:

— Къде се губиш цял ден? Мама и Октавия се притесниха, а Лари те търси навсякъде. Много се тревожеха за теб.

— Да бе, да — каза Джино подигравателно. Но вече се чувстваше по-добре. След няколко хапки беше сит. Вдигна крака си на стола. Беше изтръпнал. Нави крачола нагоре. Кората беше кървава и надута като голяма черна торта.

— Уха! — Вини беше впечатлен. — Това най-добре го намажи с малко йод. Ръцете и лицето също. Да не си се бил?

— Не — отвърна Джино. — Само ме блъсна една кола.

Почти изплака, когато го каза. Отиде до мивката и се изми. След това влезе в предната стая, разгъна леглото и се съблече. Много му беше студено и се зави с одеяло. Извади петте долара от панталоните си и ги подържа. Стомахът го сви, лицето му пламна. Сега видя колата така, както не я беше видял тогава — как хвърчи и го удря, как тялото му лети във въздуха. Вини седеше на леглото до него.

— Блъсна ме кола — каза Джино с треперещ глас. — Виж. Човекът ми даде пет долара. Свестен човек беше. Даже искаше да ме води в болница, но на мен нищо ми нямаше. Бях се метнал отзад на една кола и скочих точно пред него. Аз си бях виновен. — Отвори ръка. — Виждаш ли? Пет кинта.

И двете момчета зяпаха парите. Бяха цяло състояние. Вини беше получил пет златни долара за причастието си от леля Луче, но никой нямаше да му даде да ги изхарчи.

— Леле — учуди се Вини, — какво ще ги правиш? На мама ли ще ги дадеш?

— Как пък не — сопна се Джино. — Ако разбере, че ме е блъснала кола, ще ме пребие. — И продължи сериозно:

— Хайде да направим онези бутилки с безалкохолно, за които си мечтаеше, Вини, да ги продадем и да спечелим пари. Помниш ли? Може пък да завъртим добра търговия.

На Вини му стана приятно. Това беше отколешната му мечта.

— Сериозно? — попита той. И когато Джино кимна, Вини подхвърли: — Най-добре ми дай парите да ти ги пазя. Мама може да ти ги вземе и да те накара да ги спестиш.

— Не, мой човек — каза Джино подозрително. — Тези пари ще си ги държа аз.

Вини беше изненадан и обиден. Джино винаги му поверяваше парите си: от леда, печалбата от картите.

— Хайде — подкани го Вини. — Дай да ти пазя петте долара. Ще ги изгубиш.

Джино каза злобно:

— Мен ме блъсна колата, не теб. Ти даже не дойде с мен. Беше с Октавия. Имаш късмет, че те взимам за съдружник.

Легна на възглавницата си. Вини го гледаше внимателно. Джино никога не се беше държал така.

— Добре — съгласи се той. — Дръж си парите.

Джино се отпусна на възглавницата и каза безучастно:

— И аз ще бъда шефът на безалкохолното. Парите са мои.

Това обиди Вини. Той беше по-голям и идеята бе негова. За малко да отреже: "Дръж си петте долара и върви на майната си", но вместо това каза:

— Добре, ти ще бъдеш шефът. да ти превържа ли коляното?

— Не. Не ме боли — успокои го Джино. — Хайде да говорим за безалкохолното. И помни — на никого няма да казваш, че ме е ударила кола. Само ще ме натупат.

Вини каза:

— Отивам да взема молив и лист да изчислим разходите.

Отиде до кухнята, избърса масата и изми чиниите. Майката беше издала строга заповед Джино да чисти след вечеря. После извади молив и бележник от чантата си за училище.

Когато Вини се върна в предната стая, беше почти тъмно, последните късчета от вечерния здрач. В полумрака видя отпуснатата ръка на Джино на одеялото. Смачканата банкнота от пет долара беше на пода. Джино спеше дълбоко, тялото му беше напълно неподвижно, очите затворени.

Ала от леглото се носеха странни звуци. Вини се доближи и видя, че брат му плаче насън, по лицето му се стичаха сълзи. Вини го разтърси, за да се опомни от кошмара, но брат му продължаваше да спи, дишаше леко и дълбоко. Накрая хлипането престана, само лицето и миглите му бяха влажни. Вини изчака малко до леглото, в случай че брат му се събуди и си поиска петте долара. После напъха парите в техния тайник в стената.

Вини седна на перваза на прозореца в мрака. Нощта беше много тиха, все още бе ранна пролет и хората не се задържаха долу до късно. Даже депото беше тихо — нито локомотиви се движеха, нито стомана дрънчеше. Вини не откъсваше очи от леглото, за да се увери, че брат му е добре, и се замисли откъде да намерят шишетата за безалкохолното, което щяха да правят. Знаеше, че Джино ще го остави да бъде шеф.

ГЛАВА IX

Мътното сивкаво есенно слънце превърна града в плетеница от черти и сенки. Мостът над Десето авеню беше полускрит, сякаш висеше над някаква бездънна клисура, а не само два етажа над павирана улица, пресечена от две стоманени ленти. Под моста, откъм 29-а улица, се зададе талига с плоско дъно, теглена от едър кафяв кон. Беше натоварена с тънки дървени касетки, пълни с лилаво грозде за вино.

Талигата спря на средата между 30-а и 31-ва улица. Каруцарят и помощникът струпаха 20 касетки пред една сграда. Каруцарят се изви назад и се провикна към небето, сякаш изпяваше висока нота:

— Катерина, гроздето те чака.

На четвъртия етаж се отвори прозорец, деца, мъже и жени подадоха глави. След секунди, сякаш бяха летели по стълбите, от сградата потекоха хора. Един мъж взе да обикаля касетките, душеше като куче между дъските.

— Добро ли е тази година? — попита той. Каруцарят не си направи труда да отговори. Протегна ръка за парите. Мъжът плати.

Междувременно съпругата постави две деца за охрана, докато тя и другите малчугани хванаха по една касетка и ги понесоха към избата. Бащата откърти дъска от една касетка, откри донякъде съдържанието ѝ, извади голям синкавочерен грозд и започна да яде. Когато децата и жената се върнаха да товарят, те и пазачите също получиха по един грозд. Пред всяка сграда сцената се повтаряше, децата ядяха крушовидни синкавочерни гроздове, бащата се подпираше щастлив на своята купчина касетки, докато други, недотам щастливи мъже, се трупаха около него да му пожелаят успех с виното. Облизваха устни, като мислеха за големите кани, червено-черни, строени до стените на избите.

Джино завиждаше на другите деца, на онези щастливци, чиито бащи правеха вино. Той стоеше до бащата на Джоуи Бианко, но Джоуи беше стиснат и не му даваше грозде, баща му също. Бащата на Джоуи беше толкова стиснат, че не отваряше касетка да опитат дори роднините и близките.

Тогава пекарят, дебел и закръглен, с бялата си сладкарска шапка, излезе да получи три високи купчини касетки пред фурната. Отвори две от тях и раздаде големи гроздове на всички деца. Джино скочи и получи своя дял. Пекарят каза с дълбокия си боботещ глас:

— Ragazzi,помогнете да ги вкараме и ще има пица за всички.

Като мравки децата се хвърлиха върху трите купчини, които като по чудо изчезнаха под земята в избата. За Джино не остана нищо за носене.

Пекарят го изгледа с укор:

— Джино,figlio mio,какво ще излезе от теб? Пустата работа все ти бяга. Трябва да се научиш веднъж завинаги: който не работи, няма да яде. Бягай.

Пекарят тъкмо се обръщаше, когато ядосаният поглед в очите на момчето го спря.

— А — каза той. — Не си виновен ти. Просто не се хващаш бързо на работа. Ако беше останала някоя, ти щеше да я понесеш, нали?

Когато Джино кимна, пекарят го побутна към магазина. Докато другите деца излязат от избата да си получат наградата, Джино вече ядеше своята пица на авенюто и лютият доматен сос смъкваше сладкия гроздов сок от небцето му.

В настъпващия здрач децата, с лилави от гроздето и червени от доматения сос уста, се затичаха с викове по авенюто, търчаха нагоре-надолу по стълбите на моста като виещи дяволи, танцуваха сред парата от локомотива, който минаваше отдолу, и изникваха отново в дъжд от искри. Каменният град се извисяваше над тях, почернял от зимата. Това беше последната им лудория, преди да ги извикат от прозорците да избягат от нощта. Децата струпаха празните касетки в канавката и едно от големите момчета запали хартия с кибрит до купчината, за да стане клада. Десето авеню се обля в оранжеви отблясъци, а около тях децата направиха голям кръг. Виковете на майките от прозорците огласяха хладния сумрак на уличните клисури, дълги и протяжни, като на овчари, слизащи от планината.

Лучия Санта, като Бог иззад облака, гледаше от прозореца на горния етаж на Десето авеню 358, облегнала лакти на възглавница без калъфка. Гледаше как нейните и другите деца ядат грозде, тичат по моста, осветени наполовина от оранжевите пламъци, накъсани в трепкащи сенки от хладната, ветровита есенна нощ. Студът подрани тази година. Лятото, благословеният сезон за почивка в града, беше свършило.

Училището щеше скоро да започне. Трябва да има бели ризи за децата, трябва да се кърпят и гладят панталони. Трябва да се носят обувки вместо кърпени гуменки. Трябва да се стриже и реши косата. Трябва да се купуват зимни ръкавици, вечно губени, шапки и палта. Трябва да се сложи печката във всекидневната, до кухнята. Трябва да се проверява да не остава без гориво. Трябва да се заделят пари за зимния пай на доктора. В главата на Лучия Санта се въртеше мисълта да пести, като накара Сал да краде въглища от депото. Но Салваторе беше много кротък, това не му харесваше. А с Джино вече не беше възможно. Ставаше много голям, можеше да мине за престъпник. Така разсъждаваше Лучия Санта с пресметливостта на бедните.

В оранжевата светлина забеляза малко момче да се засилва леко от тротоара през канавката и да прескача кладата. Джино. Твърдо решен да си съсипе дрехите. След него още по-малко момче опита и се приземи на самия край на огъня, като хвърли след себе си дъжд от искри. Виждайки Джино да отстъпва за втори опит, Лучия Санта каза на висок глас:

— Mannaggia Gesu Crist. — Затича се по коридора от стаи, хвана черната точилка и се спусна по стълбите. Октавия вдигна очи от книгата, която четеше.

Когато Лучия Санта изхвърча от входа, Джино прелиташе над кладата за трети път. В средата на полета видя майка си, приземи се и опита да се извърти. Тънката черна пръчка го сръга в ребрата остро и болезнено. Извика, за да направи удоволствие на майка си, и се втурна нагоре към къщи. Тогава майката видя Сал да се носи над огъня и когато мина край нея, панталоните му миришеха на изгоряло. Остави му малко време да се наведе, докато замахне с точилката, но пак го засече по същия начин. Сал изписка и се втурна към къщи след Джино. Когато Лучия Санта се качи по стълбите, те вече се бяха съблекли и се криеха под леглата. Щяха да мируват поне половин час. Още един ден беше отминал, още един сезон, още едно парче плат от живота ѝ.

— Остави тази книга — каза майката. — Помогни ми за децата.

Октавия въздъхна и остави книгата. Винаги помагаше в неделя вечер, като компенсация за почивката си през деня. Винаги изпитваше особено чувство на покой в неделя вечер.

Октавия свали съхнещите дрехи над ваната, почисти я и пусна гореща вода. После влезе в стаята си и извика под леглото:

— Излизайте, вие двамата.

Джино и Сал изпълзяха. Сал попита:

— Мама още ли се сърди?

Октавия каза строго:

— Не, но ако не слушате, ще се разсърди. Без бой във ваната, че ще ви пребия и двамата.

В кухнята Лучия Санта приготвяше вечерята. Вини се беше върнал от кино и помагаше да сложат масата. Той щеше да се изкъпе по-късно.

Когато Джино и Сал излязоха, зимното им бельо ги чакаше, с дългите ръкави и крачоли. От някое забравено скривалище се появиха и училищните им чанти, изтъркани, но годни. Чакаха ги и сандвичите с кюфте и чашите с газирана вода, тъй като майка им отказваше да сервира мляко с нещо, готвено в доматен сос.

След вечеря Октавия държа реч пред Сал, Джино и Вини. Те си я знаеха.

— Така — каза тя, — никой от вас тримата не е глупав. Този срок искам да видя хубави бележки, и по поведение също. Вини, ти се оправи добре миналата година, но сега трябва да се постараеш повече, защото си в прогимназия. Нали искаш да учиш в Нюйоркския колеж? Ако имаш добри бележки, можеш да идеш без пари.

За платен колеж и дума не можеше да става. Вини щеше да е късметлия, ако не започне работа веднага след училище. Но Октавия имаше собствени планове и собствени пари, заделени за случая. Вини щеше да иде в колеж, в Нюйоркския колеж. Тя щеше да се погрижи за семейството. Това я накара в крайна сметка да зареже всякакви мисли за преподаване.

Октавия продължи:

— Джино, ако пак ми дойдеш с онези бележки по поведение като миналия срок, ще те вкарам в болница. Ще те подуя от бой. А и в учението можеш много повече. Дръж се прилично, иначе ще идеш в поправителен дом и ще посрамиш цялото семейство.

Тук прекаляваше малко. Джино никога не беше правил толкова големи бели, че да иде в поправителен дом, нямаше слаби бележки по поведение, нито пък слаби оценки.

Тя си имаше своята аудитория. Даже малката Айлийн се изправи от люлката и изпълзя, за да седне на едно столче до масата. Октавия се протегна и сложи бебето в скута си.

— Сал — каза тя, — ти миналия срок беше добре. Но сега училището става по-трудно. Ще ти помагам с домашните, не се притеснявай. Не съм по-лоша учителка от онези в училище — добави тя с почти момичешко самохвалство. — Само едно искам: всички да се прибират от улицата, когато се върна от работа. По това време ще е вече тъмно и бездруго нямате работа навън. Ако някой не си бъде вкъщи до шест вечерта, ще му счупя главата. И никакви карти, и никакви дивотии, докато домашните не са готови и аз не съм ги проверила. А вие, Вини, Джино и Сал, ще се редувате всяка вечер да помагате на майка за чиниите. Отменете я малко.

Отправи им последно предупреждение, смразяващо със своята простота и искреност, поднесено без украса и предисловия:

— Ако не изкарате, ако останете да повтаряте, ще ви убия.

Айлийн се размърда неспокойно в скута ѝ.

— Никой няма да петни името на това семейство и няма да ми живеете цял живот като тъпи макаронаджии от Десето авеню.

Лучия Санта се намеси, подразнена от фразата на дъщеря си.

— Bastanza.Стига. Не тръгват на война в края на краищата. — И продължи, обърната към децата: — Само помнете едно,mascalzoniтакива. Аз бях готова на всичко, за да ходя на училище, да мога да чета и пиша. Само синовете на богатите учеха в Италия. На вашите години гонех козите, садях зарзават и ринех тор. Колех пилета, миех чинии и чистех къщи. За мен училището беше като на кино. Ако вашият баща беше ходил на училище, щеше да си намери по-добра работа, а и — кой знае — можеше да не се разболее. Така че пазете си късмета, да не ви покажа с точилката какви сте късметлии.

Сал гледаше с широко отворени очи. Джино и Вини се сдържаха, макар че бяха донякъде впечатлени. Сал каза с уплашен глас:

— Мамо, ами ако не мога да се науча? Ако не съм толкоз умен? Не съм виновен аз.

Каза го толкова сериозно, че двете жени се усмихнаха.

Октавия рече кротко:

— Не се бой, в това семейство всички са достатъчно умни, за да изкарат. Ти само се старай. Аз ще ти помагам, а аз бях най-умното момиче от моя випуск.

Вини и Джино казаха в един глас: "Ха-ха". Кроткият ѝ, тъжен тон ги предизвика да я подразнят. Големите тъмни очи на Октавия проблеснаха, но тя се усмихна и попита Лучия Санта:

— Не бях ли, мамо?

Тази тъга по някаква неведома за тях слава успя да ги подтикне повече да учат, отколкото всичките ѝ заплахи, освен онази с убиването, ако останат да повтарят. В нея не се съмняваха изобщо.

Лучия Санта гледаше дъщеря си. Спомняше си колко обичаше Октавия да ходи на училище и затова Лучия Санта ѝ позволяваше тези американски волности, да придава такова значение на образованието. Тя нямаше вяра на големите амбиции, големите цели. Защото, колкото по-голяма беше търсената награда, също толкова голям беше и рискът. Можеш изведнъж да останеш безпомощен след разтърсваща загуба. По-добре скромната сигурност. Но Лучия Санта позволяваше всичко това на дъщеря си.

Майката каза сериозно на децата си:

— Да, сестра ви можеше да стане учителка, ако не беше баща ви.

Тя видя как Джино я гледа право в очите, неспокоен.

— Да — обърна се тя към него, — ако баща ви си беше изпълнил дълга и беше издържал семейството, Октавия можеше да не работи. Но той никога не мислеше за другите и ти, figlio de puttanaтакъв, си се метнал на него. Тази вечер ми прескачаш огън. Съсипваш си дрехите и даваш лош пример на братчето си. Сега ще трябва да ти купувам нови панталони за училище.Animateтакова. За никого не мислиш. Само те предупреждавам…

Октавия бързо вметна:

— Добре, мамо, това е друго. Важното е да знаят какво значи училището за живота им. Ако научите нещо в училище, може да излезе нещо от вас. Иначе ще си бъдете едни мърльовци на пристанището или на железницата като Лари.

Когато децата си легнаха, майката трескаво се зае да глади прането за идната седмица, да кърпи дрехите. Кошницата беше толкова пълна, че нямаше нужда да се навежда. Октавия опря книгата си на голямата захарница. Цареше пълна тишина, освен проскърцването на пружините, когато някое от децата се обръщаше неспокойно насън. Жените бяха напълно невъзмутими и доволни, вождове на покорно племе. Всичко течеше гладко, двете напълно се разбираха: дъщерята — предана, но властна помощница, и майката — неоспоримият вожд, ала изпълнен с уважение и възхищение от разумната и предана помощ на дъщерята. За това не се говореше, обаче отлъчването на бащата беше снело от тях огромно напрежение и тревога. Почти се радваха, че го няма, властта им беше вече абсолютна.

Майката отиде да сложи кафе на огъня, защото Октавия с нейната книга забравяше всичко. Майката се чудеше какво толкова има в тези книги, че дъщеря ѝ потъва така в някакъв вълшебен унес? Беше нещо, което никога нямаше да разбере, а ако беше по-млада, щеше да завижда и да съжалява. Но тя беше заета жена с важни дела за вършене от много години и не можеше да скърби за радости, чийто вкус не познаваше. Достатъчно съжаляваше за онези, които беше вкусила. Пък и за това нищо не можеше да се направи. Намръщи се от парата и мислите си.

Трябваше да отиде до другия край на антрето да вземе пак млякото от хладилника, а и малко хубава италианска шунка с пипер, за да съблазни Октавия, която доста слабееше. Лучия Санта чу как някой бавно се качва по стълбите, но който и да беше, се чуваше едва на втория етаж. Тя остави вратата на жилището отворена, да поеме малко въздух след гладенето. А и никой не можеше да мине през вратата, край хладилника, бюрото и да избяга на покрива. Тя седна на масата с дъщеря си, пиеха кафе, ядяха шунка и черен хляб. Двете чуваха как стъпките приближават, изведнъж забрадената глава на леля Луче бавно и предпазливо изникна над последното стъпало на стълбището и старицата влезе, накуцвайки, в жилището с ужасни италиански ругатни на уста.

С нея бяха твърде близки, за да я посрещат с обичайните учтивости. Лучия Санта стана да вземе друга чаша и да нареже още хляб, макар да знаеше, че старата не яде пред други хора. Октавия каза мило на италиански и с уважение:

— Как си, лельо Луче?

Старицата направи сърдит и нетърпелив жест, жест на човек, който очаква смъртта всеки момент и затова намира въпроса за невъзпитан, за проява на лош вкус. Седяха мълчаливо.

— Работа, работа — подхвана Лучия Санта. — Това училище, какви чудеса правят заради него. Децата трябва да се обличат като президента, а аз трябва да се късам от пране и гладене.

Леля Луче каза: "Е, е…", и направи нов нетърпелив жест, сякаш отхвърляше всички, които искат животът да тече гладко. Съблече протърканото си черно палтенце, а след него и дългата плетена жилетка с копчета до коленете.

Под острите шила на очите ѝ Октавия усети, че повече не може да чете. Няма да е възпитано. Стана и започна бавно да глади. Майката се протегна и затвори книгата, която лежеше на масата, за да не наднича в нея дъщеря ѝ, докато глади. После Октавия осъзна, че ѝ се е паднала рядката чест леля Луче да се обърне направо към нея.

— Драга ми млада госпожице — каза леля Луче с грубата фамилиарност на старците, — онзи хубостник брат ти мяркал ли се е изобщо днес?

— Не, лельо Луче — отговори сериозно Октавия. Ако друг ѝ беше заговорил с този тон, тя щеше да го заплюе в лицето, особено самодоволните дебели лелки, макаронаджийките, които постоянно говореха на момичетата, изпълнени с лукаво съжаление, че те още не били изпитали радостите на брачното ложе.

— Ами ти, Лучия Санта? — попита леля Луче. Когато майката поклати глава, старицата продължи остро: — Значи не те е грижа за онзи хубавец сина ти, седемнайсетгодишно момче в една такава страна? Не се боиш изобщо за него?

Октавия забеляза как лицето на майка ѝ се изкривява в напрегната гримаса.

Лучия Санта сви рамене безпомощно.

— Каква е пък сега тазиdisgrazia?В събота вечер никога не спи у дома. Да не е станало нещо?

Леля Луче се изсмя кратко и сурово.

— Ами да, стана нещо. Цяла комедия се разигра. И както винаги в Америка майката научава последна. Спокойно, Лучия Санта, синът ти е жив и здрав. The Lady Killer — това го каза на американски, с невероятна наслада — най-сетне срещна момиче, което си е съвсем живо. Честито, Лучия Санта, за сватбата на сина ти и новата ти снаха — по американски.

Майката и дъщерята бяха така поразени от всичко това, че само стояха и зяпаха. Старицата, с присъщия ѝ подигравателен тон, се надяваше да привлече част от техния гняв върху себе си, но сега не издържа под напора на вълните смях, които се редуваха една след друга и разтърсваха вехтия ѝ скелет, облечен с черен плат. Тя се задъхваше:

— Не, не, Лучия Санта, ще ме прощаваш, толкова те обичам, ама твоят Лоренцо какъв нехранимайко излезе,che mascalzone.Не, това вече е много, много е.

Тогава видя в каменното лице на приятелката си, в стиснатите устни, почти смъртната обида, която ѝ беше нанесла. Овладя се. Намести бръчките на лицето си в подобаваща на годините ѝ сериозност, но не успя да прикрие явното презрение към техния потрес.

— Пак ще ме прощаваш — каза леля Луче, — но с такъв син курвар какво очакваш? Да го пребият и да го утрепят, това ли искаш? Синът ти не е прост, Лучия Санта. Госпожа Ле Чинглата, от двайсет години безплодна, и господин Ле Чинглата, два пъти женен, от четирийсет години съпруг и никога баща, най-сетне ги споходи щастието.

Тя наведе присмехулно глава.

— Слава на добрия Господ. Само че мъжът на Ле Чинглата мисли, че дължи благодарност на някой по-наблизо, и си остри ножа да му върне дълга. И тогава онази безсрамница Ле Чинглата изведнъж започва да сънува как ще се омъжи за сина ти. Може ли това да е жена, родена и израснала в Италия? О, Америка — безсрамна страна!

Тук Лучия Санта вдигна заплашително ръка да произнесе безмълвно проклятие над безсрамницата Ле Чинглата, но реши да се наведе, за да чуе по-нататък.

Леля Луче продължи:

— Синът ти най-сетне падна в капана на тигрите, които така безразсъдно дресираше. Една дума да каже Ле Чинглата на мъжа си, и той умира. Но ако даде надежда на дъртата курва, какво може да излезе? Какъв позор? Тя дори може да отрови стария и да прати и двамата на електрическия стол. Но ти си знаеш сина, умен е той и ще направи всичко само да не каже някому "не". Та хвърчи той до общината и се жени за младо невинно италианско момиче, което го гледало как язди по Десето авеню, откакто си връзвало косата на плитки, без дума да му каже. Никой не подозираше, че той изобщо се познава с тази булка, никога не са си говорили пред хората. Нейните живеят на Трийсет и първа улица, семейство Марконоци, порядъчни са, ама от бедни по-бедни. Хитър е, хитър е синът ти, поп ще стане.

Майката попита тихо:

— Момичето с добро име ли се ползва?

Леля Луче отвърна похотливо:

— Мъже като твоя син се женят само за безупречни момичета. Това им е философията. Кой цени девицата повече от курваря? Само че тя е като пръчка.

Старицата вдигна костеливия си показалец. Чепатите кости изглеждаха по-неприлично от всяка закръглена плът.

— Боже мили, той ще я сцепи на две като треска. — И се прекръсти.

Октавия беше бясна. Срамуваше се от тази сватба, така присъща на бедните, от скандала, от жалкия живот на брат си. От гадната сексуална лудост, която беше заразила всички. Забеляза изненадана, че майка ѝ изобщо не е притеснена и дори леко се усмихва. Октавия не разбираше, че новината, макар и внезапна, объркваща, нещо, което по-добре да не беше се случвало, всъщност не е лоша. И как може да е лоша за жена, която очаква да се сбъднат много по-страшни кошмари? Страх от тайнствена болест, убийства от страст, затвор, електрически стол — всичко бе напълно възможно, напълно допустимо. Лоренцо можеше да се ожени за курва или за някоя повлекана, че дори за ирландка. Е, оженил се набързо, нормално за синовете на бедняците и нищо срамно няма. Срамота е за родителите на момичето.

— Всички ще си помислят най-лошото — разсъждаваше на глас Октавия. — Гадното копеле.

Но Лучия Санта вече се смееше неудържимо на номера, който Лари беше погодил на семейство Ле Чинглата, на хитростта на сина си.

— Къде е сега този хубостник, моят син? — попита тя леля Луче.

Леля Луче каза:

— Чакай да свърша. Мъжът на Ле Чинглата вече се мисли за баща. Една жена само трябва да хване мъжа за ушите и може да го води където си ще. Само че има друг въпрос.

Майката на момичето, на булката де, трябва да научи. Колкото са бедни, толкова са и горди. Ще рекат, че дъщеря им е опозорена.

Лучия Санта направи нетърпелив жест.

— Аз ще ида и ще им кажа. И ние сме толкова горди, а сигурно и толкова бедни. Ще се разберем. Кажи сега къде са?

Старицата стана и изстена, когато костите ѝ изскърцаха. Излезе, накуцвайки, през вратата и извика надолу към стълбището:

— Лоренцо, Луиза, качете се.

Докато трите жени чакаха младоженците да се качат по стълбите, започнаха да преценяват тази нова промяна на семейните съдбини. Майката изведнъж осъзна, че загубата на доходите на сина ѝ ще бъде сериозен удар за семейството. Но докато си родят деца, той може да бъде накаран да помага с нещичко на осиротелите си братя и сестри. В това беше сигурна. Друго — апартаментът на втория етаж скоро щеше да се освободи. Те могат да се нанесат там, а тя ще може да наблюдава новата си снаха, да помага на младите в първите им грижи, особено като дойдат децата — а тя не се съмняваше, че скоро ще стане баба. Пък и беше много любопитна да види как изглежда момичето, което красивият ѝ син най-накрая беше избрал — онази, която най-сетне му затъкна устата.

Октавия също мислеше за пари. Този мръсник Лари, да напусне семейството, когато най-много се нуждаеха от средства. Изведнъж тя реши, че точно това е истинската причина за неговата сватба — че майката го е държала твърде изкъсо, взимала е почти цялата му заплата, ограничавала е свободата му, затова е избрал този начин да се отърси от бремето. А сега, когато семейството беше в беда, Лари не виждаше бъдеще в него. Октавия се приготви да го посрещне като долен предател и да не остави и следа от съмнение у неговата женичка къде ѝ е мястото в семейството.

Леля Луче чакаше. Без капчица злоба тя се радваше на тази прекрасна комедия.

Красивата мургава глава на Лари се появи първа над стълбите. Момичето едва се забелязваше зад него. Лари се усмихваше смутено и това го правеше по-симпатичен — през обичайната му самоувереност прозираше неприсъща за него свенливост. Майка му го очакваше с радушна усмивка, зад която се четеше укор и опрощение.

Лари каза бързо:

— Мамо, сестро, запознайте се с жена ми.

Измъкна дребното момиче зад гърба си.

— Лу, това са майка ми и сестра ми Октавия.

Майката прегърна девойката и я сложи да седне. Като видя хубавото, бледо личице с огромни, бездънни кафяви очи и недоразвитата фигурка, Октавия изпита непреодолима жал към момичето. Тя е още дете, никога няма да се справи с Лари, не знае що за живот я чака. Октавия гледаше брат си, силното му тяло, лъскавата черна коса и като знаеше романтичната му увереност в себе си, съжали и него. Това беше краят на мечтите му. Животът за него бе приключил. Спомни си как яздеше по Десето авеню на черния кон, как летяха искрите от паважа и стоманените релси, как говореше за себе си, сякаш го чакат някакви велики дела. Разбра, че от добро сърце беше тръгнал рано на работа да помага на майка си, беше напуснал училище, без да подготви ума си за битката с живота и тъй се беше лишил от оръжия за схватката със съдбата. Сега щеше да има деца, годините щяха да препускат край него, като коня под моста, и неусетно щеше да остарее. И пак щеше да си мечтае, защото си беше Лари. Тя го обичаше, когато бяха деца, и сега от съжаление стана добра у към малката му съпруга. Целуна Лари по бузата, прегърна снаха си и усети как телцето ѝ е вцепенено от уплаха.

Всички седнаха пред сватбената трапеза от кафе и сухи кифли и решиха младоженците да спят там, докато апартаментът на втория етаж се освободи. Лари се оживи, разприказва се. Всичко вървеше добре. Нищо не го тревожеше. Но изведнъж Луиза се хвана за главата и се разплака, хлипаше тихо и изрече на пресекулки:

— Трябва да ида у дома да кажа на майка.

Лучия Санта стана и заяви решително:

— Всички ще идем. Трябва да се опознаем всичките, щом сме роднини.

А Лари колебливо каза:

— Леле, майко, аз трябва да бързам за нощна смяна. Вие вървете с Лу, а аз ще мина утре.

Младоженката го погледна с уплаха и изненада. Октавия избухна сърдито:

— Ще те вземат дяволите, Лари. Сватбата ти е достатъчно добър повод да не ходиш един ден на работа. Ще идеш с мама и Луиза у тях и ще си гледаш жената.

Луиза я зяпаше ококорена, сякаш бе извършила някакво богохулство. Лари се засмя и каза:

— Сестро, стига, стига си правила от мухата слон. Искаш ли да дойда, Лу?

Момичето кимна. Той сложи покровителствено ръка на гърба ѝ и рече:

— Добре, тогава ще дойда.

Когато момичето смотолеви: "Благодаря, Лари", Октавия се разсмя гръмко. Изненада се, че майка ѝ я изгледа така застрашително, изненада се и че майка ѝ не накара Лари да постъпи както се полага. Но когато Лучия Санта каза любезно на сина си: "Мисля, че е най-добре да дойдеш с нас, Лоренцо", тя осъзна, че майка ѝ е влязла в новата си роля и вече не се смята за господарка на това дете, а по някакъв смразяващ начин го изхвърля от сърцето си — не с гняв, злоба или липса на любов, а като тегло, от което се отърсва, за да събере повече сили за другите тегла. Когато всички тръгнаха, Октавия беше толкова потисната, че изглади цялото пране и не отвори повече книгата.

Животът е пълен с толкова изненади за малките момчета, че Джино не се впечатли на другата сутрин, като видя дългата черна коса на момиче в леглото на брат си Лари. Изправен в скромното си зимно бельо, Джино ги изучаваше. Лари изглеждаше по-различен, а и момичето не беше както трябва. Двете бели лица, мъртвешки бледи от съня в мразовитото жилище, безпомощни в някакво ужасно дълбоко безсъзнание, трагично изтощение, носеха изпитата чистота на смъртта. И двамата имаха гарвановочерни коси, разпилени безразборно и преплетени, сякаш бяха една и съща копринена черна маса, обрамчила лицата им. Тогава Лари се сепна — силата, енергията и животът потекоха обратно, кръвта се надигна от тялото и обагри бузите му. Тежките прави черни вежди се помръднаха, клепачите се отвориха и тъмните очи проблеснаха. Лари дръпна своята глава от тази на момичето и косите им вече не се преплитаха, а лежаха разделени. Видя, че Джино ги гледа, и се ухили.

Вини вече беше обрал горния слой на бутилката с мляко, първия пръст замразен сладолед, който бе наградата за най-ранобудния. Джино се опита да отвори друга бутилка, но майка му го ужили по ръката с плоската страна на ножа.

Когато Джино се върна през стаите, за да се облече, брат му Лари седеше на леглото, облегнал глава на таблата, пушеше цигара, а момичето спеше с лице към стената, превито и обърнало гръб на света. Подаваха се презрамките на бял комбинезон, обрамчваха раменните кости, които стърчаха като пилешки крилца от кожата. Когато Джино минаваше, Лари се протегна и зави с одеялото жена си, оголвайки своята космата гръд над дългото, тежко бельо.

Джино никога не забрави тази година. Толкова неща се случиха, като се започна от сватбата на Лари.

Един ден се връщаше от училище и видя Джоуи Бианко да седи на платформата на "Рункел", а учебниците му се въргаляха по тротоара. За негово учудване Джоуи плачеше, но под сълзите на лицето му беше изписана мрачна ярост. Джино се приближи внимателно и попита:

— Какво има, Джоуи? Да не е станало нещо с майка ти и баща ти?

Джоуи поклати глава, все още хлипащ. Джино се качи на платформата и седна до него.

— Искаш ли да играем на "седем и половина"? — предложи Джино. — Имам шестнайсет цента.

— Нямам пари да играя — каза Джоуи сухо. И зарева на глас. — Изгубих всичките си пари. Баща ми каза да ги държа в банката, а сега банката ми изгубила всичките пари. Мръсните гадове. А на баща ми хич не му пука, смее ми се. Всички ми разправяха, че ще си имам свои пари, като порасна, а после ми ги отмъкнаха. И сега ми се хилят.

Плачеше и ругаеше покъртен.

Джино беше потресен. Той знаеше по-добре от всички други какъв ужасен удар е това. Колко пъти си беше купувал замразена лимонада и беше давал на Джоуи да близне, защото Джоуи искаше да си спести двата цента? Колко пъти приятелят му си оставаше вкъщи в неделя следобед да спести пари от киното и да ги внесе в банката? Колко пъти Джоуи беше обръщал гръб на продавача на хотдог и неговата триколка с пъстрия чадър на оранжеви ленти, стиснал здраво петачето в джоба, докато Джино захапваше меката дълга кифличка, сочния червен кренвирш с бялото мазно кисело зеле, жълтата горчица и всичко това в една изпълваща устата хапка. Джино също преживяваше загубата, защото донякъде парите бяха и негови. Макар другите деца да се присмиваха на Джоуи, той винаги го уважаваше и му даваше поне една хапка от хотдога, да опита от пицата, да близне от ледчетата, да понесе по-леко изкушението. И дори на Великден, когато всички купуваха розово-бели захарни яйца за десет цента, дори тогава Джоуи се стискаше, макар че Великден беше веднъж в годината. Джино беше горд, че неговият приятел вероятно е най-богатото дете в Челси и определено е най-богатото дете на Десето авеню. Затова попита бавно и плахо:

— Джоуи, колко изгуби?

Джоуи каза с отчаяно, гордо спокойствие, почти с благоговение:

— Двеста и тринайсет долара.

Двамата се спогледаха абсолютно вцепенени. Джино никога не си беше представял, че са толкова много. За първи път Джоуи осъзна мащабите на непоправимата си трагедия.

— Боже Господи! — простена той.

Джино каза:

— Хайде, Джоуи, вдигай си учебниците. Джоуи, хайде да си ходим.

Джоуи скочи от платформата и започна бясно да рита учебниците, риташе ги, докато се разпиляха на няколко метра един от друг в канавката. Той крещеше:

— Да ти еба и учебниците, да ти еба и училището. Ще си го върна на всички. Никога няма да се върна вкъщи.

Затича се към Девето авеню и изчезна зад сивкавите железни зимни сенки на Ел.

Джино събра учебниците. Бяха разкъсани, мръсни и оцапани с конски тор. Той ги избърса в панталоните си и слезе по Десето авеню към къщата на Джоуи на номер 356.

Семейство Бианко живееше на третия етаж. След като Джино почука, чу как вътре плаче жена и му се прииска да се затича надолу по стълбите, но вратата се отвори твърде бързо. Превитата дребна майка на Джоуи, цялата в черно, го покани да влезе.

Джино се изненада, че бащата на Джоуи се е прибрал толкова рано и седи на масата в кухнята. Той беше нисък, прегърбен мъж с огромни мустаци, който винаги носеше изтъркано сиво борсалино и кой знае защо, го беше сложил сега на масата. Пред него имаше кана с тъмночервено вино и наполовина пълна чаша до нея.

— Донесох учебниците на Джоуи — каза Джино. — Той ще се върне, като свърши да помага в училище.

Остави учебниците на масата. Дребният мъж вдигна поглед и каза с пиянска любезност:

— Buonno giovanetto,добро момче. Ти си син на Лучия Санта и приятел на Джоуи, добро момче. Ти никого не слушаш, нали? Правиш каквото си искаш. Много добре. Много добре. Изпий едно вино с мен. И благодари на Бога, че нямаш баща.

— Аз не пия, чичо Паскуале — каза Джино, — благодаря.

Мъчно му беше, че господин Бианко се тормози толкова за загубата на сина си. Майката седеше на масата и гледаше съпруга си.

— Пий, пий — каза чичо Паскуале Бианко. Жената измъкна малка чашка за вино и мъжът я напълни.

— За Америка — каза човечецът. — За американските президенти на банките, дано един ден да ядат червата на майките си.

— Тихо, тихо — каза ласкаво госпожа Бианко.

Преди време Джино беше виждал чичо Паскуале в дневното му възкресение, слава и тържествуване.

Първо малкият превит мъж, възлест, целият на буци, трамбоваше уморено от депото зад извитите стоманени релси, положени в Десето авеню. Колко беше изморен, колко прашен и мръсен, потта съхнеше и запечатваше порите. Кръглото борсалино, мръсносиво, с черна лента, отблъскваше опасните лъчи на слънцето, празната кутия за храна се люлееше отстрани на тялото му, докато се катереше по тъмните стълби на сградата към жилището.

Връхните му дрехи падаха, появяваха се топлата вода и сапунът и леля Бианко избърсваше широкия му възлест гръб с мокър парцал. После слагаше чиста синя риза, гаврътваше набързо чаша вино, докато вадеше каната изпод мивката и я носеше на масата.

Първо чичо Паскуале ги поглеждаше всички в очите, почти обвинително, дори Джино, а после поклащаше леко глава да покаже, че не вини тях за някаква тайна беда. След това отпиваше вино от чашата. Бавно, предпазливо, гърбът му се изправяше, сякаш силата се връщаше в тялото му. После жена му се навеждаше над него с дълбока чиния с боб и юфка, обвита в пара от чесън и кафяв фасулен сос. Чичо Паскуале вдигаше лъжицата като лопата, загребваше и с майсторски отработено завъртане купчината боб и юфка изчезваше зад огромните мустаци. След три такива движения той оставяше лъжицата и отчупваше голямо парче хляб.

С лъжица в едната ръка и хляб в другата, той наливаше живот и сили направо в душата си. С всяка хапка ставаше видимо по-силен и по-могъщ. Извисяваше се в стола над всички тях. Кожата на лицето му ставаше розова, проблясваха бели зъби и дори се мяркаха черно-червените му устни зад подгизналите от соса мустаци. Кафявият хрупкав хляб пукаше като пистолет зад зъбите му, голямата желязна лъжица лъскаше като сабя над главите им. Пресушаваше чашата с вино. И сякаш беше разбил всичко на масата до първичното му състояние, в стаята се разнасяше мирис на грозде, брашно и млади корени фасул в земята.

Накрая чичо Паскуале взимаше нож от жена си и отрязваше резен трошливо, зърнесто сирене от питата с черна кора. Вдигаше го на светлината, за да се омагьосат всички от аромата му. С другата ръка докопваше останалия къшей хляб от масата и тогава, могъщ, непоклатим, с почти божествена тържественост, се усмихваше на всички и питаше на грубия си южняшки италиански:

— Кой като мен?

Жена му издаваше кратко "Е" в знак на съгласие, сякаш той потвърждаваше някаква нейна убеденост, която досега беше отричал. Но двете момчета винаги го гледаха съсредоточено и се опитваха да разберат.

Беше им ясно. Чия храна бе по-вкусна тази вечер, чие вино препускаше по-бързо в кръвта? Чия плът, кости и нерви се отпускаха в такъв блажен покой? Чичо Паскуале изсумтяваше доволно, когато болката от умората го напускаше. Надигаше се леко да пръдне и малко след това се разнасяше сериозна въздишка на облекчение. В този миг кой на света изпитваше по-голямо блаженство?

Тази вечер Джино се опита да каже нещо успокояващо:

— Няма нищо, чичо Паскуале, Джоуи пак ще спести. Аз ще му помогна да продава въглища от железницата, а идното лято ще продаваме лед. Няма да е задълго.

Големите мустаци се разтрепериха и лицето се набръчка в смях.

— Синът ми с неговите пари.Ох, figlio mio,де да беше само това. Знаеш ли колко изгубих аз? Знае ли синът ми колко изгубих аз? Пет хиляди долара. Двайсет години ставане по тъмно, блъскане в най-големия студ и тази ужасна американска жега. Обиди от началството, името си даже смених — име, оживяло хиляда години в Италия, фамилията Бакалона — гласът му натърти името — от град Салерно, Италия. От всичко се лиших. А синът ми реве на улицата.

Изпи още една препълнена чаша вино.

— Пет хиляди долара, двайсет години от живота ми. Костите ме болят, от мозъка им изтръгнах тези пари. Проклети небеса и Иисус Христос! Откраднаха ми ги без пистолет, без нож, посред бял ден. Как е възможно?

Жената каза:

— Паскуале, стига си пил. Утре трябва да ходиш на работа, днес не беше. Много хора си изгубиха местата заради Депресията. Хапни малко и си лягай. Хайде.

Чичо Паскуале промълви тихо:

— Не се бой, жено. Утре ще ида на работа. Не бой се. Не бях ли на работа, когато дъщеричката ни умря? А? Не бях ли на работа, когато роди децата? Когато беше болна и децата бяха болни? Ще ида на работа, не бой се. Ами ти, бедна ми жено, дето не включваш електричеството, докато не се стъмни толкова, че да не можем да се виждаме, само да спестиш някой цент! Колко пъти си яла спанак без месо и си ходила с пуловер вкъщи, за да спестиш въглищата? Нищо ли не ти става? Жено, жено, ти си от желязо. Слушай, Джино, моето момче, от тях се бой.

Чичо Паскуале отново пресуши една пълна чаша вино и падна възнак на пода, без да каже нищо повече.

Жената, която вече знаеше, че мъжът ѝ няма да я чуе, избухна в ридания. Джино ѝ помогна да пренесе господин Бианко в спалнята, докато тя плачеше и изливаше мъката си. Гледаше я как съблича съпруга си, докато остана една жалка, свита фигурка в дълго жълто-бяло бельо, хъркаща пиянски през мустаците, смешна като карикатура.

Жената сложи Джино да седне в кухнята до нея. Попита къде е Джоуи. После продължи. Мъжът ѝ е тяхната надежда, тяхното спасение, не бива да се прегъва пред Фурните. Парите бяха изгубени — ужасно, но не е смърт.

Америка, Америка, колко мечти са мечтани в твое име? На колко светотатствени блянове за щастие си дала живот? Всичко си има цена, макар човек да бленува, че щастието може да дойде без ужасната лепта. Тук поне имаше надежда, а в Италия — никаква. Ще започнат отначало, той е едва на четирийсет и осем. Поне още двайсет години работа има в тялото му. Защото всяко човешко тяло е златна мина. Рудата на труда носи планини храна, подслон от студа, сватбени гощавки и траурни венци да висят на входа на сградата. Това смешно, възлесто тяло с дълго зимно бельо и сиви мустаци все още съхраняваше цяло съкровище, което трябваше да се извлече, и с женска практичност госпожа Бианко се тревожеше повече за съпруга си, отколкото за изгубените пари.

Мина дълго време, преди Джино да успее да се измъкне.

Върна се късно у дома, другите вече бяха седнали на масата. Хубаво беше да влезеш в топлата кухня, ухаеща на чесън, зехтин и доматен сос, който бълбукаше като тъмно горещо вино в тенджерата.

Всички си напълниха чиниите от голямата купа, преливаща от спагети. За юфката в четвъртък нямаше кюфтета, само парче евтина говежда плешка, така омекнала от задушаването в соса, че с вилица можеха да се смъкват влакънца от нея. Докато ядяха, Лари и жена му се качиха от жилището си на долния етаж, за да седнат с тях на масата.

Всички се зарадваха на Лари, особено момчетата. Той неизменно развеселяваше вечерята с шеги и истории от железницата, знаеше всички клюки за всички семейства на авенюто. Октавия и Лучия Санта винаги се разведряваха и оживяваха, когато беше сред тях, и не се караха на децата.

Джино забеляза, че Луиза дебелее, но главата ѝ се смалява.

— Да — разказваше Лари, — пекарят е изгубил десет хиляди долара на борсата и още няколко в банката, но за него няма страшно с тоя магазин. Много хора на авенюто са изгубили пари. Слава Богу, че си бедна, мамо.

Октавия и майка ѝ се усмихнаха една на друга. Парите се пазеха в тайна от всички и бяха в Пощенска спестовна книжка. Лучия Санта се обърна към Луиза:

— Яж повече, трябва да си пазиш силите.

Тя отряза голямо парче от говеждото в чинията на Лари и го даде на Луиза. Каза на Лари:

— Ти,animale,ти си достатъчно силен. Яж спагети, на жена ти ѝ трябва месо.

Странен поглед на задоволство озари лицето на младото момиче. Беше много тиха, рядко говореше, но сега рече скромно:

— Благодаря, мамо.

Джино и Винсент се спогледаха. Нещо не беше съвсем наред. Те познаваха майка си отлично. Тя не беше искрена, момичето не ѝ харесваше, а и Луиза бе доста превзета в благодарностите си.

Лари се ухили на момчетата и намигна. Загреба лъжица сос и каза с огромно учудване:

— Явиж хлебарките на стената.

Това беше старата престара игра, с която им крадеше печени картофи в неделя вечер. Вини и Джино не се обърнаха, но Луиза бързо се огледа и в този миг Лари забоде парчето месо и отхапа от него, преди да го върне обратно. Децата се разсмяха, но Луиза, като разбра, че е била измамена, избухна в сълзи. Всички останаха втрещени.

Лари опита да се оправдае:

— Стига де, това е стар майтап в семейството ни. Пошегувах се.

Майката и Октавия издадоха състрадателни звуци, Октавия каза:

— Остави я, като ѝ е криво, Лари.

Майката добави:

— Луиза, това говедо, мъжът ти, се държи като животно, каквото си е. Другия път — с горещия сос в муцуната.

Но Луиза стана от масата и се затича надолу по стълбите към тяхното жилище на втория етаж.

— Лоренцо, върви след нея, занеси ѝ нещо да хапне — нареди Лучия Санта.

Лари скръсти ръце.

— Как пък не — отсече и продължи да яде спагети. Никой не каза дума. Най-накрая Джино съобщи:

— Джоуи Бианко е изгубил двеста и тринайсет долара в банката, а баща му е изгубил пет хиляди долара.

Видя как на лицето на майка му се изписа мрачно тържество. Тя имаше същия поглед, когато чу за изгубените пари на пекаря. Но когато Джино разказа как чичо Паскуале се беше напил, изражението на майка му се промени и тя каза уморено:

— И умните страдат на тоя свят. Това е.

С Октавия си размениха отново погледи на задоволство. Беше пълна случайност, чист късмет, че парите им бяха в пощенски влог. Когато откриваха сметката, ги беше срам да минават през входа с белите колони и огромното мраморно фоайе на банката с техните дребни суми.

Майката каза с безучастна скръб, сякаш злорадството ѝ я правеше гузна:

— Горкият човек, толкова обичаше парите, ожени се за стисната жена по любов. Бяха щастливи. Прекрасно семейство. Но нищо не става както трябва, каквото и да правиш.

Никой не слушаше Лучия Санта. Те си я познаваха. И в приказките, и в мислите си тя беше песимист по отношение на живота. И все пак живееше като истински вярваща в благополучието. Сутрин се будеше с радост, ядеше хляба, уверена, че ще бъде сладък. Надеждата ѝ беше физическа енергия, постоянно попълвана от любовта към децата и нуждата да се сражава за тях. Всички вярваха, че тя няма от какво да се страхува. Затова не отдаваха голямо значение на думите ѝ, чисто суеверие. Хранеха се спокойно. Когато свършиха, Лари се облегна назад с цигара, а Октавия и майката се заприказваха с него, припомняха си истории за младежките му похождения. Вини взе чинията със спагети на Луиза и сложи парчето месо в горещия сос за малко. После я покри с друга чиния. Лучия Санта каза:

— Браво, моето момче, занеси на зълва си нещо да хапне.

Вини слезе по стълбите с двете чинии и половин бутилка газирана вода. След няколко минути се върна с празни ръце и седна на масата.

Лари го погледна за миг и попита:

— Добре ли е?

Вини кимна, а Лари продължи историята, която разказваше.

ГЛАВА X

В един късен мартенски следобед Октавия Анджелуци стоеше права в кухнята и гледаше надолу към задните дворове. Между жилищните сгради имаше голям празен квадрат, насечен от дървени огради на много отделни дворчета.

Октавия гледаше към каменните градини, бетонния чернозем. Някой носталгиченpaesanoбеше оставил сандъче като тривърха шапка, пълна с рехава пръст, от която стърчеше костелива пръчка. В основата ѝ на малки стъбла, като пръстчета, растяха мъртвешки жълти листа. В сребърната зимна светлина празна червена саксия се издигаше над сивия циментов цветарник. Над тях, изпълващи пространството и кръстосани така, че и вещица не би могла да прелети над задните дворове, имаше безброй увиснали мръснобели въжета за пране, опънати от прозорците до далечните високи дървени пръти.

Октавия се чувстваше страшно уморена. От студа, мислеше тя, от дългата зима без слънце и многото работа. С Депресията надниците паднаха. Трябваше да работи повече за по-малко пари. През нощта с майка ѝ шиеха копчета на картончета вкъщи, понякога и децата помагаха. Но момчетата се мръщеха на нищожните пари — цент на картонче — и рядко се включваха. Тя им се смееше. Децата могат да си позволят да бъдат независими.

Октавия усещаше болки в гърдите, в очите и в главата.

Пареше ѝ навсякъде. А в съзнанието ѝ пулсираше постоянният напев: как щяха да се оправят без парите на Лари и с четири деца на ръце? Всяка седмица трябваше да тегли пари от пощата. Мечтата беше разбита. Отново изоставаха в спестяването, деляха ги години от купуването на къща.

Докато гледаше усойния пейзаж, странно очовечен от една котка, която се разхождаше по оградата, тя мислеше за Джино и Сал, които ще станат тъпи работници, груби, недодялани, ще живеят в бордеи, ще плодят деца в капана на бедността. Връхлетя я внезапно безпокойство, последвано от чисто органично гадене и страх. Привидя ѝ се как се гънат и просят милостиня като прадедите им. Бедните просят, за да живеят.

Ами Вини? Поразена, Октавия осъзна, че вече беше отписала и неговото бъдеще. Трябваше рано да тръгне на работа, за да помага на братята и сестрите си. Нямаше друг начин.

Ах, този гаден мръсник Лари — да зареже семейството, когато имаха най-голяма нужда от помощта му. И с цялото си нахалство се качваше от втория етаж да яде. Но мъжете си бяха гадни. Тя изведнъж си представи мъж — космат като горила, гол и с огромен щръкнал пенис — олицетворение на мъжественост. Бузите ѝ пламнаха и така ѝ премаля, че не можеше да стои права. Отиде до масата в кухнята и седна. Усещаше стягаща болка в гърдите и осъзна с тих ужас, че е болна.

Джино първи се прибра и завари Октавия наведена над масата да реве от страх и болка, да плюе малки червени кървави петънца на синьо-бялата мушама. Тя прошепна:

— Върви да извикаш мама от леля Луче.

Джино беше толкова уплашен, че се обърна и полетя надолу по стълбите, без да каже дума.

Когато двамата се върнаха, Октавия си беше възвърнала силите и седеше изправена. Не бе почистила мушамата. Беше започнала, за да не притесни майка си, но някаква потребност от състрадание, страх, че ще бъде сметната за дезертьор от семейната борба, несъзнателно я беше убедила да остави всичко непокътнато.

Лучия Санта нахълта в стаята. Видя веднага посърналото, болнаво и гузно лице на дъщеря си и после — точиците кръв. Вдигна ръце и извика:

— Господи Боже мой! — И избухна в сълзи.

Тези изблици подразниха Октавия и накараха Джино зад нея да промърмори:

— Хайде де…

Но това трая само миг. Майката незабавно се овладя, хвана дъщеря си за ръката и я поведе през редицата стаи. Извика през рамо на Джино:

— Тичай. Бързо, към доктор Барбато.

Джино, доволен от това вълнение и от собствената си значимост, се спусна отново надолу по четирите площадки на стълбището.

След като Октавия си легна, Лучия Санта извади бутилка спирт за разтриване и отиде да гледа дъщеря си, докато дойде лекарят. Напълни шепата си със спирт и разтри пламналото чело и лице на Октавия. И двете вече бяха спокойни, но Октавия забеляза отново онзи познат поглед на строга загриженост у майка си, погледът, който сякаш щеше да затвори света. Тя опита да се пошегува:

— Не се бой, мамо, ще се оправя. Поне няма да раждам неомъжена. Още съм добро италианско момиче.

Но в такива моменти Лучия Санта нямаше чувство за хумор. Животът я беше научил на определено уважение към ударите на съдбата.

Седеше до леглото на дъщеря си като някакъв малък, облечен в черно Буда. Докато чакаше доктора, умът ѝ трескаво прехвърляше какво може да значи тази болест. Каква нова мъка ще ѝ докара. Почувства се връхлетяна от огромно бедствие — съпругът ѝ беше далеч, синът ѝ се ожени рано, Депресията с нейната безработица, а сега и болестта на дъщеря ѝ. Седеше и събираше сили, защото тук изобщо не ставаше дума за лична злополука. Цялото семейство беше застрашено, самата му тъкан, животът му. Вече не беше въпрос на отделни поражения, имаше опасност от гибел, от пропадане до най-дълбоките низини на битието.

Доктор Барбато последва Джино нагоре по стълбите до жилището и през коридора до стаята, където лежеше Октавия. Както винаги, беше чудесно облечен, с подстригани мустаци. Имаше билети за опера в Бруклинската музикална академия и бързаше. За малко да не дойде, за малко да каже на детето да се обади в "Белвю".

Когато видя момичето и чу историята, разбра, че напразно си е губил времето. Тя трябваше да иде в болница. Но той седна до леглото, забеляза притеснението ѝ, че я преглежда толкова млад мъж, и че майката го наблюдава зорко. Помисли си с отвращение: "Тези италианци мислят, че мъжете биха чукали и жена на смъртно легло." С усилие каза тихо:

— Госпожо, сега трябва да прегледам дъщеря ви. Кажете на момчето да излезе.

Приготви се да вдигне завивката. Майката се обърна и видя зяпналия Джино. Плесна го с опакото на ръката и каза:

— Изчезвай. Веднъж с мое разрешение.

И Джино, който очакваше похвала за цялото си търчане в този спешен случай, тръгна към кухнята, като ругаеше под нос.

Доктор Барбато сложи слушалката си на гърдите на Октавия и професионално отведе поглед настрани, но все пак огледа добре тялото на Октавия. Видя с изненада, че е много слаба. Пълната гръд и широките заоблени бедра мамеха. Беше изгубила много килограми. Пълното ѝ гладко лице не показваше тази загуба, защото, макар и изящно, не можеше да изглежда изпито. Очите, огромни, влажнокафяви, го гледаха уплашено и напрегнато. Умът на лекаря отчете също, но без желание, колко узряло беше тялото за любов. Тя приличаше на големите картини с голи тела, които бе виждал в Италия по време на пътуването по случай дипломирането си. Беше класически тип, създадена за деца и тежко дежурство на брачното ложе. Час по-скоро трябваше да се омъжи, болна или не.

Той стана и покри отново момичето със завивката. Каза много успокояващо:

— Ще се оправите. — И посочи на майката другата стая.

Изненада се, когато Октавия рече:

— Докторе, моля ви, говорете пред мен. Майка ми, така или иначе, ще ми каже. Тя няма да знае какво да прави.

Докторът разбра, че дребните любезности на професията бяха излишни пред тези хора, и с право. Обърна се тихо към двете:

— Имате плеврит, не е нищо сериозно, но трябва да отидете в болница, да полежите и да ви направят рентгенови снимки. Това, че кашляте кръв, е сериозно. Може да има нещо на дробовете.

За миг се сети за операта, която щеше да гледа довечера. Героинята умира от туберкулоза, а пее като щура под силните прожектори. Изгубила единствено любовника си, едно удоволствие, а смъртта ѝ е показана по такъв начин, че изглежда като нещо лекомислено. Каза сериозно:

— Не се тревожете, дори да са дробовете, не може да е нещо тежко. Не се поддавайте на глупави страхове. Най-лошото, което може да ви сполети, е дъщеря ви да полежи няколко месеца. Така че утре я заведете в болницата "Белвю". Аз ще ѝ дам нещо за тази нощ.

Лекарят извади една от безплатните мостри, които му изпращаха фармацевтите, и я подаде на майката.

— Само не забравяйте утре непременно да я заведете в "Белвю". Този апартамент е студен, децата вдигат много шум, на нея ѝ трябва почивка. Рентгеновите снимки са важни. Госпожо, не ме подвеждайте. — И добави с по-кротък глас: — Не се бойте.

Доктор Барбато си замина със смесени чувства на отвращение и удовлетворение от самия себе си. Можеше да изкара петнайсет долара вместо пършивите два. Можеше да я лекува цяла седмица, да ѝ направи рентген в своя кабинет, всичко по реда си. Но знаеше колко бедно е семейството. После пък се ядоса на себе си, подразни се, че знанията, които е придобил, трябва да продава толкова евтино, че жертвите, направени от баща му, трябва да дават толкова кисели плодове. Той беше човек с мощно финансово оръдие, което не можеше да използва с пълна сила. Колко жалко, че не беше дъщерята на пекаря. Щеше да издои баща ѝ докрай, да го изцеди до последната капка. И съвсем справедливо, без да го мами, честно и почтено. О, един ден ще се премести на друга практика, в друг квартал, където ще може да работи и да прави пари с чиста съвест. Доктор Барбато просто беше човек, който не понасяше гледката и мириса на бедността. Тези внезапни изблици на състрадание го тормозеха дни наред след това. Той сериозно гледаше на тях като на порок, а не на добродетел.

В кухнята Сал и Вини, които най-после се бяха върнали от неделното кино, седяха тихо и ядяха огромни филии трошлив хляб, напоен с оцет и зехтин. Джино се цупеше в ъгъла на масата, пишеше домашните си. Лучия Санта ги изгледа притеснена.

— Джино — каза тя, — върви да си вземеш десет цента от портмонето ми. После кажи на брат си Лоренцо да се качи горе,subito.

Изпита внезапен прилив на обич при неговата мигновена готовност да изпълни желанията ѝ, бързото забравяне на кавгата беше като балсам за духа ѝ.

На следващата утрин Лучия Санта се реши да извърши такъв чудовищен акт, че изгуби симпатиите на цялото Десето авеню, на всички, които ѝ бяха съчувствали в това ново нещастие. А доктор Барбато така се ядоса, че за първи път се разпсува на италиански, откакто беше влязъл да следва медицина. Даже леля Луче гълча Лучия Санта. Беше глупаво действие, безнравствено, поразяващо и все пак беше просто признак на обич. Лучия Санта не заведе дъщеря си в благотворителната болница "Белвю". Вместо това накара Лари да ги откара до Френската болница на 30-а улица между Девето и Осмо авеню, на две преки от тях. Тя беше ведра, чиста и скъпа клиника. Сестрите щяха да бъдат вежливи, докторите — любезни, служителите — отзивчиви. Нямаше да има часове наред чакане в тъмните коридори да те приемат. Дъщерята на Лучия Санта щеше да се лекува като човек, тоест като платежоспособен член на обществото.

Никой не беше по-изненадан от самата Лучия Санта. Това беше невъобразимо глупава постъпка, която щеше да помете спестяваните с години пари във време, в което имаха отчаяна нужда от тях. Нямаше кой да вади хляба вкъщи. Беше направо нахална постъпка.

Но си имаше причини. Лучия Санта не спа цяла нощ и будна, виждаше кошмари. Видя красивата си млада дъщеря, затворена в кулите на "Белвю", изгубена сред мрачните коридори, заплювана като животно. И суеверието се намеси. Съпругът ѝ влезе в "Белвю" и не се върна. Това не беше болница, а транжорна. Дъщеря ѝ щеше да умре, щяха да я нарежат на парчета и да ги затворят в бутилки.

Затова в ранните утринни часове Лучия Санта взе решението и изпита такова огромно облекчение, че изобщо не се притесни какво ще кажат хората — приятели, роднини или съседи. В мрака на леглото си тя рида с онзи страшен плач, който човек изплаква в самота, в пълно уединение. Не от скръб, а за да отприщи мъката, да замести утехата от приятел и близък. Лучия Санта плака за сила, защото нямаше човек на тоя свят, от когото да я почерпи. Постъпката ѝ беше страховитата постъпка на човек, който не си позволява да покаже, че се нуждае от милост. Призори събра сили, а когато стана от леглото, на лицето ѝ беше изписана сила и увереност.

След като децата заминаха на училище, Лари дойде и увиха Октавия, вече топло облечена, в одеяла. Помогнаха ѝ да слезе по стълбите до колата на Лари. Когато Лучия Санта влезе в автомобила, каза на сина си:

— Карай към Френската болница.

Октавия понечи да се опъва, но майката извика сърдито:

— Млък! Дума да не чуя.

Формалностите минаха бързо. Октавия беше настанена в чиста, хубава стая с друго младо момиче. На стената имаше картини. По пътя към дома Лари каза на майка си, с ревността, която винаги изпитваше към сестра си, че ще дава по пет долара всяка седмица на семейството, докато Октавия тръгне отново на работа. Майка му протегна ръка, докосна го за миг и продума на италиански:

— Ах, добро момче си ти, Лоренцо.

В тона ѝ обаче Лари долови, че го освобождава от задължението, че не разчита на него, не му вярва, не го уважава в тези тежки времена. Но ако той беше на мястото на Октавия, никога нямаше да се разстрои, ако тя беше избрала него вместо нея.

ГЛАВА XI

Лучия Санта Анджелуци-Корбо, като обсаден пълководец, размишляваше върху съдбините и изпитанията на семейството си, планираше тактиката, очертаваше стратегията, преброяваше запасите, преценяваше верността на своите съюзници. Октавия щеше да отсъства от дома и да лежи в болница поне шест месеца. Нямаше да работи поне година. Една година изгубени надници.

Лоренцо даваше по пет долара на седмица, понякога по два-три отгоре. Винченцо щеше да работи във фурната — още пет долара на седмица и спестени пари за хляб. Джино беше безполезен. Сал и Айлийн — твърде малки.

А жената на Лоренцо беше бременна — нова пукнатина в бронята. Най-добре май беше да не разчита и на парите от Лоренцо.

Не, да погледнем другояче на нещата. Винченцо имаше още три години да завърши гимназия. Толкова ли му бе нужна тази диплома? Джино беше твърдоглав, трябва да бъде обуздан, трябва да помага, а тя много му позволяваше.

Майката осъзна по-добре от всякога колко важна беше Октавия за семейството в нещата извън парите. Октавия помагаше на децата да изкарват добри бележки в училище, водеше ги на безплатния зъболекар в Хъдсън Гилд. Октавия пресмяташе как да пести пари и да ги внася скришом в пощата, независимо колко им трябваха за храна и дрехи.

Октавия ѝ даваше сили, на нея се осланяше, тя я подкрепяше в мигове на слабост.

А сега, мислеше Лучия Санта, беше отново сама. Пак трябваше да се водят тези ужасни битки. Но остаряла, загрубяла, опитна, тя не усещаше безпомощното отчаяние и ужас, които познаваше като млада вдовица. Беше закоравял ветеран пред бедствията и духът ѝ не беше отслабен от младежки лекомислени мечти. Бореше се отчаяно, като човек, който се бори, за да остане жив.

Лучия Санта стигна до решението, което беше неизбежно. Нямаше как, трябваше да подаде молба за помощи, да мине на социална издръжка. А в битката до това решение се намесиха много неща.

Думата тук нямаха нито съвестта, нито желанието да играе честно и открито пред властите. Беше родена в страна, в която хората и държавата бяха непримирими врагове. Не, имаше друга, по-сериозна причина.

Милостинята беше сол в раната. Болеше. Държавата дава милостиня с горчивата омраза на жертва към своя изнудвач. Взимащият парите е подложен на тормоз, обиди и дълбоки унижения. Вестниците са призовани да трупат презрение към нахалните мръсници, които предпочитат да просят, вместо да умират от глад или да оставят децата си да умрат от глад. Ясно беше, че бедните търсят милостиня като някакво голямо и подло увъртане, от което изпитват удоволствие. А и наистина има такива. Както има хора, на които им харесва да си забиват горещи игли в корема, да гълтат парчета счупени бутилки. Особен вкус. Но като говорим общо за хората, бедните приемат милостинята със срам и загуба на самоуважение, които наистина са достойни за съжаление.

Лари уреди да дойде анкетьор в къщата, но не можа да остане за събеседването. Мъжката му гордост беше накърнена. Не искаше да участва, странеше от всичко това. Лучия Санта намери скривалище за вносния италиански зехтин, без който не можеше да си представи живота. За нея това щеше да бъде огромен удар.

Анкетьорът дойде късно следобед. Беше тъжен, смешен на вид младеж с големи кръгли черни очи. Над тях имаше дебели заоблени вежди и тъмни кръгове отдолу, които го правеха да прилича на бухал. Но беше вежлив. Почука учтиво. Огледа жилището с извинения, отваряше шкафчетата и долапите, обикаляше из стаите повече като вероятен наемател, отколкото като анкетьор за социална помощ. Обръщаше се към Лучия Санта със "синьора", а самото му фамилно име беше донякъде изискано: казваше се Ла Фортеца.

Той изслуша разказа на Лучия Санта и записа всички подробности в бележника си, като кимаше и промърморваше съчувствени изрази на италиански, когато тя му описваше някое конкретно нещастие. Говореше колежански италиански, но се разбираше.

Разлистиха се формуляри, заредиха се въпроси. Не, не, тя нямаше пари в банката, нито децата ѝ. Не притежаваше нищо, никаква застраховка, нищо. Нямаше бижута за продан, освен сватбения си пръстен, но той я увери, че не се брои. Когато свършиха, господин Ла Фортеца седна на стола, наведе се напред, вкопчен като хищна птица в ръба на масата, а в черните му кръгли очи се четеше укор.

— Синьора Корбо — каза той, — много ми е неприятно да ви уведомя, но има трудности. Всяко едно от трите ви най-големи деца има пари под попечителство след нещастната злополука с баща им. Строго погледнато, тези пари трябва да изчезнат, преди да получите помощ. Такъв е законът. А ако не докладвам, че имате такива пари, ще загазя.

Погледна я сериозно.

Лучия Санта беше напълно изненадана. Този вежлив младеж, италианско момче, постъпваше като шпионин, беше разпитвал съседите и бе заложил своя капан — това я вбеси. Тя каза огорчена:

— Добре. Ще хвърля парите на улицата.

Той се засмя на шегата ѝ и зачака. Тя усети, че не всичко е изгубено.

— Можете ли все пак да ми помогнете по някакъв начин? — попита.

Господин Ла Фортеца погледна някак неловко, като бухал, погълнал особено пъргава мишка.

— Ах, госпожо — каза той, — едната ръка мие другата.

И тогава, все още притеснен (беше още млад, за да се чувства удобно пред измамата), обясни, че ще си рискува работата и ще ѝ носи по шестнайсет долара на всеки две седмици, но когато донесе чека, тя трябва да му дава три долара. Все пак и тези пари не би трябвало да получи, такъв бил законът и прочие. Сделката беше сключена. Лучия Санта беше толкова благодарна, че му поднесе кафе със сладкиш, макар по законите на гостоприемството и кафето да беше достатъчно. И с кафето господин Ла Фортеца изплака мъката си. Как беше завършил право след много жертви от страна на родителите си, хора като нея. Как сега нямало работа и трябвало да приеме тази долна длъжност в общината. Как щял да се отплати на баща си с тази заплата? Неприятно му било да работи така, но как можел да се надява на собствена практика, ако не извади отнякъде нещо допълнително? Пък и всички печелели, щом госпожата всъщност нямала право, на социална помощ. И така нататък. Разделиха се като приятели.

Господин Ла Фортеца идваше всеки две седмици с чека. Следваше церемония. Джино заминаваше в бакалницата да плати вересията и да осребри чека. Купуваше също сто грама американска шунка, розова като картинка в правоъгълната си обвивка от бяла, гладка, сладка мазнина, малко мек, нарязан американски хляб и жълт американски кашкавал. Защото господин Ла Фортеца имаше слаб стомах и се извръщаше пред чистия италиански салам и чушки, парливото остро пикантно сирене и хрупкавия, режещ венците италиански хляб.

Джино гледаше с широко отворени очи разиграващата се сценка. Тънките розови и жълти резенчета се нареждаха на дълга церемониална табла, наливаше се голямата чаша кафе, а господин Ла Фортеца се отпускаше, вдигаше отеклите си крака на друг стол, докато говореше с Лучия Санта за своите премеждия, а майката кимаше съчувствено. Защото бедният човечец катереше безброй стълбища, караше се с тези долнопробни италианци, които се опитваха да укрият работата на синовете си и го ругаеха, че не подписва формулярите им за помощ, казваха, че бил евреин, а не италианец, защото никой италианец нямало да служи на правителството срещу своите.

— Ах — казваше постоянно господин Ла Фортеца, — затова ли горките ми родители пестяха всеки цент? Ядяхаscarolaи юфка с боб всеки Божи ден? За да си вади синът им хляба с цената на здравето?

Лучия Санта цъкаше състрадателно.

Бухалските очи бяха тъжни. Господин Ла Фортеца беше навън във всякакво време. Не беше добре. Четири години тежко следване в университета.

— Госпожо — казваше той, — аз не съм от онези, умните. В края на краищата нашите са били хиляда години неграмотни селяни, а и сега им стига да знаят, че не работя с ръцете си.

Като изяждаше шунката и кашкавала, ставаше, готов да си тръгне. Лучия Санта му даваше трите долара с изключително внимание, хващаше ръката му и напъхваше парите вътре, сякаш той категорично щеше да откаже, ако тя не го насилваше. Господин Ла Фортеца побутваше някак неохотно парите, повдигаше вежда и казваше "Е…" с безнадежден глас, колкото да покаже, че при тези отчайващи обстоятелства отказът му е невъзможен.

Вярно беше, двамата си допадаха. Той харесваше възрастната жена за нейната любезност, за уважението ѝ към чувствата му, за грижовната закуска с кафето. Тя от своя страна изпитваше истинска симпатия към тъжното момче и благодареше на Бога, че никой от синовете ѝ не изпитва толкова малко радост от живота. Изобщо не ѝ тежеше, че трябва да се отплаща.

След няколко седмици господин Ла Фортеца осигури на Лучия Санта петнайсет долара на месец добавка за наема. Без да бъде питана, Лучия Санта напъха пет долара в ръката му, вместо три. Бяха постигнали разбирателство, твърдо като скала.

Нещата не спряха дотук. Ла Фортеца ѝ осигури още четири долара на седмица. Лучия Санта настоя да му приготвя малък пакет с продукти, който да носи вкъщи — половинка розова сладка шунка, бутилка домашна огнена анасонлийка за храносмилането. А когато Лари си взе раздрънкана бричка, с която се занимаваше, докато не беше на работа, майката караше сина си да вози господин Ла Фортеца до тях през цял Бронкс до Артър Авеню.

Тримата — Лари, господин Ла Фортеца и Джино, се возеха в трещящата подскачаща кола, стрелкаха се между коне, каруци, трамваи и автомобили. Джино забеляза, че Лари винаги се държи възпитано, но изпитва неприязън към младия юрист, която проличаваше в малките му шеговити забележки. Господин Ла Фортеца явно нямаше понятие, че го поднасят. Честно редеше преживелиците си като мъниста. Колко малко плащали от службата на анкетьорите, какви пари давал за къщата в Бронкс, как родителите му били вече толкова стари, че не можели да работят и той трябвало да ги издържа и да изплаща ипотеката. В гласа му имаше страх, почти ужас, когато говореше за отчаяната си нужда от пари, и това учудваше Джино. Защото господин Ла Фортеца беше богат. Беше завършил колеж, притежаваше двуфамилна къща, семейството му ходеше на почивка през лятото. Това, за което хората на Десето авеню мечтаеха след четирийсет години упорит труд, този младеж вече го имаше. Животът му беше сбъдната мечта, а бе по-наплашен и от най-долния работник в квартала на Джино.

Когато господин Ла Фортеца слизаше от колата с малката кафява кесийка продукти подръка, Лари палеше цигара и намигаше на братлето си. Джино също му намигаше. Двамата се връщаха у дома на Десето авеню някак развеселени и уверени, сякаш светът ги чакаше да го покорят.

Доктор Барбато изкачи четирите площадки на стълбището до жилището на Анджелуци-Корбо с мрачната решимост, че този път, Бога ми, това семейство ще си плати. Ти им помагаш, а някой друг прибира парите. Защо да пълни джобовете на Френската болница?

Значи болница "Белвю" не ставала за тези бедни макаронаджии, а? Искали най-доброто лечение, значи? За какви се имат, дявол да ги вземе, тезиmiserabili,тези просяци, дето нямат гърне да пикаят, живеят от помощи, а дъщеря им е на санаториум в Рейбрук.

Вратата беше отворена, когато докторът изкачи последното стъпало. Малкият Сал беше застъпил на стража със сериозно изражение. В кухнята чиниите от вечерята бяха разпилени по цялата маса, по жълтата мушама бяха разпръснати парчета пържени картофи и яйца. Джино и Винсент играеха на карти на същата маса. "Чудна двойка бандитчета", помисли докторът, но омекна, когато Винсент стана от масата да го преведе през редица стаи с естествена, свенлива учтивост и каза с тих глас:

— Майка ми е болна.

В тъмната стая без прозорци лежеше тежката фигура на Лучия Санта. До нея беше малкото момиче Айлийн, което подаваше ръчички на майка си да ги измие с мокра кърпа от легена до леглото. Сцената напомни на доктора за някои от религиозните картини, които беше виждал в Италия, не от сантименталност, а заради композицията от полегнала майка, която се грижи за детето в светлината на стаята, на мътната жълтеникава електрическа крушка, която хвърляше ритуални отблясъци върху тъмните стени.

Той се опита да отхвърли приликата. После се досети, че беше чел за това — простото селско възпитание, пълната зависимост на детето от майката. Това бяха хората, които прочутите живописци бяха използвали.

Доктор Барбато застана до крака на леглото и каза тъжно:

— Ах, синьора Корбо, лош късмет ви сполетя тази зима.

Беше едновременно израз на съчувствие и напомняне колко лошо беше постъпила с Октавия.

Дори както лежеше по гръб, Лучия Санта така се ядоса, че бузите ѝ пламнаха, а огромните ѝ черни очи хвърлиха искри. Но преклонението на бедните пред толкова извисена личност като лекаря я накара да сдържи езика си, макар че можеше да му припомни как и той е ял от ръката ѝ филия черен хляб с оцет и зехтин. Каза покорно:

— Докторе, гърбът, краката ми… Не мога нито да ходя, нито да работя.

Докторът се разпореди:

— Първо изпратете детето в кухнята.

Малкото момиче се приближи повече до леглото и доближи ръка до главата на майка си. Майката каза тихо:

— Върви, Лена, върви в кухнята и помогни на братята си с чиниите.

Докторът се усмихна и Лучия Санта, като видя усмивката му, извика на италиански:

— Винченцо, Джино,mascalzoniтакива, започнахте ли с чиниите? Или оставихте кочината в кухнята да я види докторът? Почакайте, ще ви счупя ръчичките и на двамата. Лена, иди да ми кажеш дали работят.

Малкото момиче, зарадвано от шпионската си роля, изтича в кухнята.

Доктор Барбато заобиколи леглото и седна на него. Дръпна одеялото и сложи слушалката на гърдите ѝ, първо през нощницата. Тъкмо щеше да ѝ каже да я вдигне, когато малкото момиче се появи до него с любопитни тъмнокафяви очи. Каза на майка си:

— Джино и Винсент мият чиниите, а Сал чисти масата.

Майката забеляза раздразнението на доктора.

— Добре, добре, Лена, върви сега да им помогнеш и ги наглеждай. Никой да не влиза тук, докато не извикам. Кажи им.

Момиченцето офейка.

Лучия Санта беше протегнала ръка, за да докосне главицата на дъщеря си, и лекарят, като видя подутите китки, разбра какво може да очаква. Когато останаха сами, ѝ каза да се обърне по корем и вдигна нагоре грубата вълнена нощница. Видя възлестите буци в основата на гръбнака и каза с утешителен смях:

— Госпожо, имате артрит. Един месец във Флорида ще ви направи нов човек. Трябва ви слънце, топлина, почивка.

Прегледа я обстойно и сериозно, натискаше я да види дали боли. Познаваше пълните бедра на тази четирийсетгодишна жена. Както тези на дъщеря ѝ, това бяха бедрата на страстните голи италианки, чиито портрети висяха по галериите във Флоренция — големи, заоблени, колкото широки, толкова и дълбоки, но те не събуждаха никакво желание у него. Никоя от тези жени не можеше да го събуди. В съзнанието му те бяха нечисти, нечисти от бедност. Той смъкна надолу нощницата.

Жената се обърна. Докторът я погледна сериозно и каза строго:

— Какво има, госпожо, не можете да ходите, не можете да работите вкъщи? Не е толкова страшно. Вярно, че ви трябва почивка, но поне можете да ходите. Ставите ви са подути на китките, глезените и гръбнака, но не е толкова тежко.

Лучия Санта го изгледа дълго, преди да каже:

— Помогнете ми.

Пъргаво се обърна и спусна краката си до леглото, а той се опита да ѝ помогне да стане. Когато тя понечи да изправи гръбнака си, издаде приглушен болезнен стон и се отпусна като покосена в ръцете му. Той леко я пусна на леглото. Нямаше съмнение за преструвки.

— Значи трябва да си почивате, госпожо — каза доктор Барбато. — Но това ще мине. Не изцяло, винаги ще имате трудности, но скоро ще ви изправя пак до печката.

Лучия Санта се засмя на малката му шегичка.

— Хиляди благодарности — рече тя.

Когато доктор Барбато излезе от жилището на Корбо, вдъхна свежия въздух на Десето авеню и се замисли за света и хората. Изпита нещо като учудване. Почти насмешливо изброи нещастията на това семейство. Съпругът в лудницата, дъщерята с един голям бял червей, който гризе зад онези великолепни цици (да не забравяме първия съпруг, убит при злополука), синът с позорния му брак за крайно бедното недорасло момиче. А сега жената, обременена от невръстни деца, сама осакатена. Легнала на онзи огромен хубав задник и това тежко мраморно тяло и пак намерила сили да се ядоса на подмятанията му.

Той погледна редицата сгради, прозорците хвърляха малки квадратни огънчета срещу мразовитото небе. Догади му се и промърмори, без да знае какво има предвид:

— Къде са тръгнали, по дяволите?

Студеният вятър се понесе през железопътните работилници откъм Хъдсън и раздвижи кръвта му. Беше ядосан, раздразнен, че бе допуснал всичко това да се случи пред очите му, сякаш го бяха зашлевили по лицето, сякаш беше посмял да се намеси в някаква космическа подигравка. Кръвта му кипна. Стига. Стига толкова. "Добре — помисли той, — я да те видим сега колко струваш." Кръвта му заигра и въпреки хапещия студ той разкопча яката на палтото си и разхлаби вълнения шал, който майка му беше изплела.

През следващите два месеца доктор Барбато, от чист инат, упражняваше лечителските си умения. През ден редовно посещаваше Лучия Санта, биеше ѝ инжекции, правеше ѝ загряващи компреси, бъбреха си за миналите дни поне двайсет минути, докато я разтриваше. Тя оздравяваше, макар все още да не ставаше от леглото. Доктор Барбато говореше за Октавия, как ще се върне от санаториума и колко ще се притесни, като види майка си толкова зле. Няколко дни преди Октавия да се върне, би на Лучия Санта инжекции с витамини и подсилващи. Вечерта преди завръщането ѝ намери майката седнала в кухнята да глади дрехи на масата, а децата се въртяха около нея, носеха ѝ вода по команда и сгъваха дрехите.

— Така, така, добре, много добре — каза бодро доктор Барбато. — Сигурен признак за здраве е човек да може да работи, нали, госпожо?

Лучия Санта му се усмихна. С тази усмивка признаваше дълга си и отхвърляше остроумието му. Ако имаше работа, хората ставаха от смъртно легло да я свършат, и двамата го знаеха. Докато доктор Барбато се подготвяше да ѝ бие инжекцията, тя промълви на италиански:

— Докторе, как ще ви се отплатя?

И този единствен път той не се ядоса. С утешителна усмивка каза:

— Само ме поканете на сватбата на дъщеря ви.

Намекваше, че има и радости в живота, че след страданията следват награди, добрите дни следват лошите, че всичко ще се оправи, дъщерята ще оздравее, децата ще пораснат, времето ще тече.

ГЛАВА XII

Октавия се лекува шест месеца. През това време Лучия Санта нито веднъж не посети дъщеря си. Беше невъзможно. Пътят беше дълъг, домакинските ѝ задължения твърде много, а и нямаше вяра на Лари с очуканата му кола. И през ум не ѝ минаваше да остави децата сами вкъщи.

В деня, когато Октавия се върна, Лари и Вини отидоха да я посрещнат на гара Гранд Сентрал. Другите от семейството чакаха в жилището, децата бяха облечени в неделните си дрехи, Лучия Санта — в най-хубавата си черна рокля. Леля Луче сновеше из кухнята, кипваше вода, бъркаше доматения сос.

Джино гледаше през предния прозорец. Най-накрая се спусна към кухнята с викове:

— Мамо, идват.

Лучия Санта изтри избликналите сълзи от очите си. Леля Луче започна да хвърля равиоли в тенджерата с врящата вода. Вратата на жилището беше отворена и децата излязоха на площадката, надвесиха се над перилата и слушаха как стъпките приближават по стълбището.

Когато Октавия се появи, едва я познаха. Бяха се приготвили за някой бледен полуинвалид, някой, когото трябваше грижливо да пазят, някой възкръснал от оня свят. Видяха едно разцъфтяло американско момиче. Октавия вече нямаше обичайната си белезникава кожа. Бузите ѝ бяха червени като рози, косата ѝ беше накъдрена по американски. Носеше пола, пуловер и сако с коланче. Но най-много ги накара да се почувстват като чужди гласът ѝ, речта, начинът, по който ги поздрави.

Усмихна се мило, зъбите ѝ се показаха зад внимателно прибраните устни. Издаде вик, едновременно радостен, но и сдържан, прегърна Сал и Айлийн и каза на всеки поотделно:

— Миличък, миличка, колко ми домъчня за теб.

После отиде до Лучия Санта и я целуна по бузата, вместо по устата, и рече с приятен, кокетен глас:

— Ох, колко се радвам, че се прибрах у дома.

Лари и Винченцо се качиха по стълбите, всеки понесъл куфар. И двамата гледаха малко смутено.

Октавия целуна леко Джино по бузата и възкликна:

— Леле, колко си се разхубавил.

Джино се дръпна. Всички бяха зяпнали. Какво беше станало с нея?

Единствените, които се радваха на този нов човек, бяха двете малки деца, Сал и Айлийн. Не се откъсваха от нея, поглъщаха любезността ѝ с очи, уши и тела, стояха тръпнещи от удоволствие, докато тя прокарваше пръсти през косите им и не спираше да ги прегръща, като повтаряше с най-сладък глас:

— Ох, колко сте пораснали.

Лучия Санта накара веднага Октавия да седне. Изобщо не обърна внимание на тези нови нотки. Искаше дъщеря ѝ да си почине от изкачването на четирите етажа. Леля Луче, която вече слагаше масата, каза на Октавия:

— Слава Богу, че се върна, млада жено, майка ти има нужда от теб.

И се врътна обратно към печката, преди Октавия да отговори.

Това беше най-неловкото ядене в историята на семейство Анджелуци-Корбо. Разговорът представляваше вежлив обмен на сведения между чужди хора. Джино и Вини не се караха на масата. Сал и Айлийн бяха истински ангелчета, дума не отвориха кой има по-големи кюфтета. Луиза дойде с бебето и целуна Октавия припряно зад ухото, да не се зарази от нещо. Седна до Лари, като държеше детето си далеч от нея. Октавия загука на бебето, но не го докосна. Лари хапна, извини се и тръгна на смяна от четири до полунощ. Бързаше.

Когато Октавия понечи да почисти масата, всички скочиха ужасени. Даже Джино рипна и понесе чиниите към мивката. Лучия Санта извика:

— Какво искаш, пак да се разболееш?

Октавия седна, а малките Сал и Айлийн се облегнаха на краката ѝ и я загледаха с обожание.

Само майката долови тъгата зад усмивките и веселите приказки на Октавия. Защото, седнала отново в жилището, при вида на претрупаните с легла стаи и долапите, пълни с дрехи, пръснатите неща на децата, Октавия усети как я залива вълна на отчаяние. Когато денят отстъпи на вечерта, тя гледаше как майка ѝ върши цялата безкрайна домакинска работа — миенето на чиниите, гладенето на изпраните дрехи, паленето на газовата печка в кухнята и печката с въглища в предната стая, газената лампа, която обграждаше стаята със сенки, и накрая подготвянето на децата за лягане. Октавия мислеше какво щеше да прави в този момент в санаториума. Щяха да се разхождат в градината с нейната приятелка. Щяха да чакат вечерята в стаите си и да клюкарстват за любовните истории. Щяха заедно да се хранят и после да играят бридж в игралната зала. Октавия изпита копнеж по живота, който беше напуснала, единствения живот, посветен на грижите за самата нея, за собственото ѝ здраве и удоволствие, без тревоги и отговорности. Почувства се неудобно в собствения си дом, а семейството ѝ сякаш беше от чужди хора. Така беше погълната от мислите си, че не забеляза колко сковано се движеше майка ѝ из къщата.

Когато стана време за лягане и Джино и Вини се събличаха до сгъваемото легло в предната стая, Джино пошепна на Вини:

— Не изруга нито веднъж цял ден.

Вини каза:

— Сигурно е забранено да се ругае в болницата и тя е забравила.

Джино рече:

— Дано. Гадно е, когато момиче ругае, особено собствената ти сестра.

И така, двете останаха сами в кухнята, Октавия и Лучия Санта. Седяха на голямата кръгла маса с жълтата мушама. Чашите кафе се белееха пред тях. Гладенето чакаше Лучия Санта в ъгъла на стаята. Тенджера вода съскаше на газовия котлон. От дъното на коридора от стаи се носеше тихото дишане на спящи деца. В бледата жълта светлина на кухнята те се гледаха, а майката разказваше за нещастията от последните шест месеца. Колко непослушен станал Джино, и даже Вини и малките. Как Лари и жена му Луиза не помагали, както се полага, и как самата тя се разболяла, но не писала нищо в писмата си до Октавия, да не я притеснява.

Беше дълъг разказ, а Октавия само я прекъсваше от време на време с въпрос:

— Мамо, защо не ми писа, защо не ми каза?

Майката отвръщаше:

— Исках да оздравееш.

Нито една от двете не направи жест на привързаност. Октавия каза тихо:

— Не се бой, мамо, другата седмица се връщам на работа. И ще накарам децата да се учат както трябва и да помагат вкъщи.

Усети прилив на сили, увереност и гордост от това, че майка ѝ има нужда от нея. В този миг цялото отчуждение изчезна. Тя си беше у дома. Когато Лучия Санта започна да глади, Октавия отиде до стаята си и взе книга да чете, за да прави компания на майка си.

Седмица след като Октавия се завърна, най-накрая се запозна с анкетьора от социалната служба. Беше мила, радваше се, че си е у дома, не командваше както преди, нито викаше, нито ругаеше.

Нахълта в апартамента около четири следобед и се изненада, като видя господин Ла Фортеца, вдигнал крака на стола, да си пийва кафе и да хапва сандвич с шунка. Мъжът изгледа внимателно дръзкото ѝ красиво лице и остави деликатесите си настрана. Изправи се като джентълмен.

— Това е дъщеря ми — каза Лучия Санта. — Октавия. Най-голямата.

Господин Ла Фортеца остави италианските си обноски и каза с дружелюбен американски глас, отсечено, непринудено:

— Много съм слушал за теб, Октавия. С майка ти хубаво си приказвахме. Ние сме стари приятели.

Октавия кимна хладно и големите ѝ тъмни очи хвърлиха неприязнен поглед, неприязън, която тя нямаше намерение да издава.

Лучия Санта, ядосана от тази неучтивост, каза:

— Ела да пийнеш кафе с нас и поговори с младежа. — А към господин Ла Фортеца добави: — Тази е умницата. По-стоянно чете книги.

— Да, ела да пийнеш кафе — рече господин Ла Фортеца. — Ще се радвам да си поговорим, Октавия.

Октавия беше толкова обидена, че за малко не изруга. Унижаващото обръщане на малко име, фамилиарността я накараха да се изплюе, но в кърпичката си, както подобава на скоро оздравял белодробно болен. Те я гледаха със състрадателно разбиране. Тя седна и се заслуша как майка ѝ бъбри със социалния анкетьор.

Беше чел разни романи, господин Ла Фортеца, в които бедното работещо момиче било достойно само за присмех и благоволение от заможния младеж, а щастливата женска падала по гръб и махала с крака като куче. Понятно беше, не заради парите, а като признание за благородството му. Уви, господин Ла Фортеца нямаше този бляскав вид, усмихнатото русоляво лице, стегнатия американски изискан чар или милиона (винаги милион долара), които, естествено, не значеха нищо за героинята. Затова Ла Фортеца ставаше все по-оживен, бъбрив и чаровен, доколкото му позволяваха двете бухалски очи, обрамчени с тъмни кръгове. Октавия го гледаше все по-хладно. Джино и Винсент влязоха вкъщи и като видяха изражението на сестра си, се замотаха из стаята в радостно очакване. Ла Фортеца говореше за литература:

— Ах, Зола, той е знаел как да пише за бедните. Голям творец, знаете. Французин.

Октавия каза тихо:

— Знам.

Но Ла Фортеца продължи:

— Бих искал да е жив и днес и да пише как бедните трябва да живеят с няколкото цента, които службата отпуска. Какъв фарс. Ето един човек, чиито книги дъщеря ви трябва да чете, госпожо Корбо. Само по себе си това е образование. А и ще ти позволи да разбереш себе си, Октавия, и своето обкръжение.

Октавия, която едва се сдържаше да не го заплюе, кимна кротко.

Ла Фортеца беше доволен, майката също. Със сериозен поглед каза:

— Ето, ти си умно момиче. Искаш ли някой ден да идем на театър? Питам те пред майка ти от уважение. Аз самият съм старомоден, майка ти да ти каже. Не е ли вярно, синьора?

Лучия Санта се усмихна и кимна. Тя мечтаеше дъщеря ѝ да се омъжи за юрист с хубава работа в общината. Защото майките, дори в книгите, не се целеха толкова високо, колкото героините. Тя каза великодушно:

— Той е добро италианско момче.

Ла Фортеца продължи:

— Много сме си приказвали с майка ти и добре се разбираме. Сигурен съм, че тя няма да има нищо против да излезем по приятелски. В общината ни дават билети за театър на намалени цени. За теб ще бъде нещо ново, по-различно от киното.

Октавия беше ходила много пъти на театър. В магазина за дрехи също им даваха билети на намалени цени. Тя беше чела същите романи и винаги изпитваше огромно отвращение от героините, тези щедри, безмозъчни девойки, които се поддаваха на срама, докато правеха удоволствие на мъжете, размахали богатството си като стръв. Но този тъп, умрял от глад макаронаджия висшист си мислеше, че може да я изчука. Очите ѝ припламнаха и тя изстреля остро в отговор на неговата покана:

— Я върви си сери в шапката, копеле нещастно.

Джино и Вини в ъгъла се спогледаха: "Хайде, почна се."

Лучия Санта като нищо неподозиращ човек, седнал на запалено буре с барут, който едва сега вижда свистящия фитил, се заоглежда наоколо, сякаш се чудеше накъде да побегне. Вълна кръв заля лицето на господин Ла Фортеца, дори бухалските му очи почервеняха. Беше вцепенен.

Защото нищо не караше кръвта да ври така, както млада опърничава италианка. Октавия го ругаеше с висок, плътен сопран:

— Ти взимаш осем долара на месец от бедната ми майка, която има да храни четири малки деца и болна дъщеря. Доиш семейството ни с всичките ни нещастия и имаш нахалството да ме каниш на среща? Ти си един пършив мръсник, един пършив, гаден мошеник. Братчетата и сестричето ми минават без бонбони и кино, за да може майка ми да ти плати, а аз ще тръгна да излизам с теб? — Гласът ѝ беше остър и недоверчив. — Хубаво, че си старомоден. Само истински мръсен макаронаджия от Италия с тези благовидни "синьора-миньора" номера може да извърти такъв номер. Обаче аз съм завършила гимназия, чела съм Зола и съм ходила на театър, така че върви да чакаш някое зелено девойче да слезе от кораба, да го шашнеш, и се пробвай да го чукаш. Защото на мен си ми ясен като бял ден: шмекер нещастен.

— Октавия, Октавия, стига — извика Лучия Санта ужасена. Обърна се към младежа да обясни: — Тя е болна, има треска.

Но господин Ла Фортеца летеше през вратата и надолу по стълбите. Забрави си кафявия пакет. Лицето му, докато бягаше, беше на човек, хванат да върши най-срамния грях, лице, което не видяха повече. След две седмици при тях дойде нов анкетьор, възрастен американец, който им намали помощите, но им каза, че парите под попечителство не се броят от службата като активи на семейството, тъй като единствено съдията може да ги освободи при неотложна нужда на всяко отделно дете, а парите на никое от тях не можеха да бъдат ползвани за другите две деца или за майката.

Но последната сцена с господин Ла Фортеца беше нещо, което Джино и Винсент никога нямаше да забравят. Клатеха глави, докато момичето ругаеше така ужасно. От сърце се заклеваха никога да не се женят за момиче като сестра им. Но поне приключи онази атмосфера, онова особено отношение, полагащо се на болния, напрегнатата учтивост към член от семейството, завърнал се от болница или от дълго пътуване. Нямаше съмнение. Това беше едновремешната Октавия. Жива и здрава. Дори майката не можа да се разсърди от поведението на дъщеря си, макар че никога не разбра негодуванието ѝ пред господин Ла Фортеца. В края на краищата всеки си плаща, за да живее.

ГЛАВА XIII

В деня, когато получиха писмото от Рейвънсууд, Октавия не го прочете на майка си, преди всички деца да си легнат. Беше много кратко, официално съобщение, в което се казваше, че бащата може да бъде пуснат при семейството си на изпитателен срок, ако съпругата му подпише документите. Беше ясно, че се нуждае от постоянни грижи и надзор. Към писмото беше приложен и въпросник за попълване. В него се питаше за възрастта на децата, за доходите на цялото семейство и на всеки член поотделно. Всичко в писмото изясняваше, че бащата е все още инвалид, макар и годен за изписване. Лучия Санта нервно отпиваше от кафето си.

— Значи не е съвсем оздравял, само искат да го изпробват — каза тя.

Октавия държеше да бъде напълно откровена:

— Здрав е. Само не може да работи и да върши каквото и да е. Трябва да се гледа като болен човек. Може след време пак да се върне на работа. Искаш ли да се върне? — попита тя.

Сведе очи надолу и се изчерви, защото мислеше срамни неща за майка си.

Лучия Санта гледаше любопитно как дъщеря ѝ се изчервява.

— Защо не? — попита тя. — Той е баща на три от децата ми. Вадил ни е хляба десет години. Ако имах магаре или кон, който да е работил толкова, щях да се грижа за него, когато се разболее или остарее. Защо да не си искам съпруга?

— Аз няма да те притеснявам — каза Октавия.

— То притеснения ще има достатъчно — отвърна Лучия Санта. — Кой знае, може да направи нещо на децата. А и кой ще тръгне да преживява всички онези години наново? Всички ще трябва да страдаме, да си заложим живота, за да му дадем още една възможност. Не, много ще ни дойде, твърде много.

Октавия мълчеше. Двете седяха часове наред или поне им се сториха часове. Октавия държеше писалка и мастилница, готова да напише отговора до санаториума.

Майката размишляваше върху проблема. Припомни си сходни случаи, близки, които се връщаха у дома и извършваха убийства и други престъпления в лудостта си.

Мислеше за дъщеря си Октавия, която ще страда, ще бъде принудена да напусне дома си, да се омъжи рано, за да се махне от къщи.

Не можеше да рискува. С пълното съзнание какво означава решението ѝ (пред очите ѝ изплува животно, затворено зад желязо и тухли безброй години), тя обрече съпруга си, бащата на своите деца, човека, с когото споделиха онова лято на радости, на една човешка и земна вечна безнадеждност. Лучия Санта поклати бавно глава и каза:

— Не, няма да подпиша. Да си стои там.

Октавия беше изненадана и донякъде поразена.

Спомените за смъртта на баща ѝ я връхлетяха, усети отново онова ужасно чувство на загуба, което беше изпитала като малка. Ами ако по някакво чудо той можеше да оживее, както сега те можеха да върнат живота на втория ѝ баща? Изведнъж помисли, че никога няма да посмее да погледне Джино, Сал и малката Айлийн в очите, ако не върне баща им у дома. Тя каза:

— Мисля, че трябва да говорим с Джино и Сал. Все пак той им е баща. Да видим какво ще кажат. Може пък и да го върнем, мамо.

Лучия Санта погледна изпитателно дъщеря си, преценяваше и търсеше желанията ѝ. Този поглед винаги смущаваше Октавия, защото беше толкова безличен. После каза:

— Какво разбират децата? Остави ги на мира, достатъчно мъки ги чакат. А и не можем да си позволим да върнем баща им у дома.

Октавия промълви кротко, като сведе глава над кафето:

— Мамо, да опитаме, заради децата. На тях им е мъчно.

Когато майката отговори, гласът ѝ беше изненадващо презрителен. Тя поклати глава и каза:

— Не, дъще, лесно ти е на теб да си щедра и добра. Помисли само: когато стане тежко и съжалиш за добрината си, ще страдаш. И колко ще се ядосваш, че добрината те е подвела. Едно време и аз бях така. Пази се от добродушните, милостиви хора, които дават, защото не знаят колко ще им струва добрината. А после се сърдят, презират те, защото разчиташ на човещината им. Как се трупаха съседите да ми помагат, когато баща ти умря, как плаках от добрината им. Но уви, не можем вечно да бъдем добри, вечно да бъдем щедри, много сме бедни, не можем да си го позволим. Че даже леля ти, дето беше богата, и тя се опъна. Много е хубаво — чудно е да си щедър за малко. Но за постоянно — дразни, не е в човешката природа. Ще ти омръзне вторият ти баща, ще има кавги, викове, ругатни, ще се омъжиш за първия срещнат и ще изчезнеш. А аз ще плащам за голямото ти отворено сърце. — Тя направи пауза. — Той ще боледува до края на живота ни.

С тези думи Лучия Санта обрече и осъди съпруга си завинаги.

Жените измиха чашите си от кафето. Майката остана в кухнята да избърше масата и да помете пода. Октавия се прибра в стаята си, като си блъскаше главата как ще говори с децата на сутринта и съзнаваше, че го прави, за да се отърси от угризенията.

В леглото Октавия мислеше за майка си, за нейното лекомислие, за хладнокръвното ѝ решение. После се сети, че е забравила писмото в кухнята. Стана и прекоси коридора по нощница. Все още светеше.

Лучия Санта седеше на масата в кухнята сред големи кесии захар, сол и брашно, пълнеше захарницата, солниците и бакъреното гърне за брашното. Писмото с големия черен официален печат и напечатания държавен плик лежеше пред нея. Тя го гледаше, сякаш може да го прочете, и изглежда, попиваше всяка дума. Вдигна очи към дъщеря си и каза:

— Аз ще пазя писмото. Ти ще напишеш отговора утре.

Джино лежеше буден до спящия Сал, чу всичко през отвореното прозорче между спалнята и кухнята. Не изпитваше нито негодувание, нито гняв от решението на майка си, само гадене в стомаха. Малко по-късно лампата в кухнята изгасна, чу как майка му минава край неговото легло към стаята си и заспа.

Лучия Санта не мигна. Протегна се в тъмното да докосне Айлийн и намери гладката кожа и кокалестите раменца, малкото телце сгушено до хладната гипсова стена. От допира с тази невинна, уязвима плът тя почерпи сили. Това, което докосваше, беше живот — живот, поверен на нея. Тя беше закрилникът на всички тях. От нея идваше доброто и злото, радостите и мъките. Заради това тя беше хвърлила съпруга си в бездната.

Но това не стигаше. Извика в спомените си всички онези случаи, когато я удряше, псуваше заварените си деца, беснееше през нощта и плашеше собствените си деца. Припомни си непостоянната му работа, скъпо струващата му набожност. Но отхвърли всичко в един-единствен вътрешен отчаян стон: "Франк, Франк, защо не се погрижи за себе си? Защо се остави да се разболееш така?" Спомни си как той заделяше от спечелените с тежък труд пари, изражението на накърнена гордост на лицето му и добротата, когато беше безпомощна вдовица. С тежка въздишка прие истината. Запасите ѝ бяха твърде оскъдни, беше твърде бедна, за да си позволи милост към мъжа, когото обичаше. "Не, няма милост — мислеше тя, — няма милост, няма милост." Протегна се отново да докосне спящото телце, младата копринена кожа на дребното човече до нея. После скръсти ръце, вгледа се в тъмнината и зачака търпеливо съня. Тя беше обрекла Франк Корбо никога да не види децата си пораснали, никога да не сподели леглото ѝ, никога да не види внук. На италиански промълви: "Боже, Боже, пази ме,aiuta mi",сякаш самата тя не можеше да разчита никога на милостта, която беше отказала.

Следващата вечер, след вечеря, Октавия заведе Сал и Джино във всекидневната да говори с тях. И двамата бяха малко нащрек, защото тя беше много мила, кротка като учителка, но когато заговори, Джино разбра какво ще последва. Спомни си какво беше дочул миналата нощ.

Докато Октавия обясняваше защо баща им не може да се върне у дома, Джино си спомняше колко пъти той го беше водил на подстригване и как се гледаха един друг, очите на малкото момче вперени право напред и по някакво чудо в огледалото пред него баща му седеше на теления стол, а зад главата му беше огледалната стена. И бащата виждаше лицето на сина си в огледалото. Макар и двамата да се взираха в една посока, един зад друг, се гледаха без свенливост, защитени от стъклото.

Винаги му се струваше, че тази огледална стена, която по такъв вълшебен начин ги изправяше един срещу друг, ги защитаваше, за да могат да изследват очите си, всеки да се разпознава като част от другия.

Между тях бръснарят с белите мустаци кълцаше коса на черно-белия раиран чаршаф и клюкарстваше на италиански с бащата. Джино беше омагьосан от скърцането на ножицата и мекото падане на косата по раменете му, от белите плочки на пода, белия мраморен тезгях със зелени шишета лосион, отразяващи се в огледалата зад тях. Баща му се усмихваше през стъклото и се опитваше да го разсмее, но защитено от междинното стъкло, детето отказваше. Лицето му оставаше сериозно. Това беше единственият път, в който си спомняше баща си постоянно усмихнат.

Когато Октавия свърши да обяснява всичко, Джино и Сал се готвеха да слязат долу да играят. Баща им беше болен, което означаваше, че някой ден може да се върне, а времето на тази възраст нямаше значение. Октавия ги гледаше внимателно за следи от тревога. Попита кротко:

— Искате ли да се върне веднага?

Малкият Сал каза почти през сълзи:

— Не искам да се върне. Страх ме е от него.

Октавия и Джино се изненадаха, защото Сал обичаше баща си повече от което и да е от другите деца.

Джино беше в неловко положение, защото се чувстваше отговорен за баща си. Колко пъти майка му казваше: "Същият си като баща си", когато той отказваше да върши работа, не слушаше и кръшкаше от задълженията си? Затова приемаше, че всички несгоди на семейството произлизат от баща му, а не от него. Каза тихо:

— Каквото каже мама, е добре. — Помълча малко и добави: — Не ме интересува.

Октавия ги пусна. Отиде до прозореца и ги видя как се изтъркаляха от входната врата. Изпита непреодолима тъга — не за нещо конкретно, а така, изобщо, сякаш вторият ѝ баща беше пострадал от някаква участ, сполетяла цялото човечество, и че някаква присъда я очаква и нея самата.

ГЛАВА XIV

Лари Анджелуци започна да разбира някои неща от живота, когато се роди второто му дете и от железницата му дадоха да работи само три дни в седмицата. Освен това успя да се огледа в едно живо огледало.

Една неделя, на път към свой приятел, Лари и Луиза стояха на ъгъла на 34-та улица и Десето авеню и чакаха тролей. Луиза държеше едното дете за ръка, а той караше количката. Изведнъж Лари забеляза Джино, който ги гледаше от отсрещната страна на авенюто. В очите на мургавото, оперено малко момче се четеше учудване, тъжно съжаление и дори някакво отвращение. Той махна на Джино да дойде и докато братчето му пресичаше авенюто, Лари си спомни как Джино като малък се навеждаше назад да гледа батко си на коня. Усмихна се меко на Джино и каза:

— Виждаш ли какво става, като се ожениш, малкият?

Каза го на шега, не знаеше, че брат му никога няма да го забрави.

Луиза, с вече костеливо и изсушено лице, се намръщи и на двамата и запита грубо:

— Не ти ли харесва?

Лари се засмя и каза:

— Шегувам се.

Но Джино я погледна мрачно, омагьосан и от двамата, прозрял нещо съвсем различно зад тях.

Със задължителната вежливост момчето остана да им прави компания, докато дойде трамваят. "Расте — помисли си Лари, — а аз работех на неговите години." Попита:

— Как е гимназията, малкият?

Джино сви рамене.

— Бива — каза.

Когато Лари се качи на трамвая със семейството си, видя, че Джино ги гледа, докато се скри от погледа му.

Пътувайки по стоманените релси и отдалечавайки се почти магически от малкия си брат в чистия златист въздух на неделното утро, Лари усети, че губи нещо. Че животът му бе свършил. Именно в това утро, тази среща, този миг на прозрение доведоха до новия му живот, напускането на железницата с осемте години стаж и стабилната, пожизнено осигурена работа.

Една сутрин на следващата седмица Лари слезе до фурната да вземе кифли за закуска. Не беше ходил на работа миналата нощ, влаковете все още бяха малко. Гуидо, синът на пекаря, вече с малки мустачки, го посрещна с истинско удоволствие. Разбъбриха се. Гуидо беше прекъснал гимназията, за да помага цял ден във фурната. С чувството на делови човек запита:

— Лари, не искаш ли хубава работа?

Лари се усмихна.

— Искам, разбира се — каза той с присъщата си склонност да се съгласява, без и през ум да му минава да напусне железницата.

Гуидо рече:

— Ела.

Влязоха в задната стаичка. Там бяха пекарят с чаша анасонлийка пред себе си, говореше с мъж на неговата възраст, определено беше италианец, но облечен по американски, без изобщо да прилича на новодошъл. Косата — ниско подстригана, а връзката — тънка, гладка и едноцветна.

Гуидо ги представи:

— Лари, запознай се с чичо Паскуале — господин Ди Лука, той е израснал с баща ми в Италия. Чичо Паскуале, това е моят приятел Лари, за когото ти приказвах.

Лари се изчерви от удоволствие, че са говорили за него. Питаше се дали мъжът наистина е чичо на Гуидо, или така се обръщат към близък приятел на семейството. Лари им се усмихна широко и стисна силно ръката на непознатия. Пекарят се обади:

— Седни. — И му наля чаша анасонлийка.

Лари се засмя и каза:

— Не пия. Може една чашка кафе.

Видя как господин Ди Лука го гледа с открито преценяващия поглед на италиански баща, който наблюдава ухажора на дъщеря си — очи присвити, предпазливи, подозрителни, претеглящи.

Гуидо поднесе кафе и напълни чашата на непознатия с анасонлийка. Подхвана непринудено:

— Татко, чичо Паскуале ти каза, че търси нов човек, нали, чичо Паскуале? Това е най-подходящият човек, моят приятел Лари. Нали помните всичко, дето ви разказах за него?

Двамата възрастни мъже се обърнаха към него с великодушна, мила усмивка. Пекарят вдигна ръце: "Какво да го правя?", а чичо Паскуале сви рамене, сякаш казваше: "Не е голяма беля, малкият." В Италия нещата не се вършеха така. Чичо Паскуале каза на италиански на пекаря:

— Този тук добро момче ли е?

Пекарят отвърна неохотно:

— Un bravo.

Всички се усмихнаха един на друг. Пиеха спокойно, а двамата възрастни мъже запалиха пури "Де Нобили". На всички беше ясно, че господин Ди Лука е впечатлен.

Лари беше свикнал на такава реакция. Знаеше отдавна, че в самата му усмивка и държане има нещо изключително приятно, нещо, с което моментално се харесваше и на мъже, и на жени. Осъзнаваше го с цялата си скромност, приятно му беше и бе благодарен за този дар, а това го правеше още по-симпатичен.

— Искаш ли да работиш с мен, как мислиш? — попита господин Ди Лука.

Тук положителните черти на Лари взеха връх, инстинктивното му чувство как трябва да се държи с такива хора. Това беше личен въпрос. Уважаваш ли ме като мъж? Приемаш ли ме като вожд на племето, като втори баща, като почетен кръстник? Ако сега посмееше да попита каква работа, колко пари, къде, кога, как, какви гаранции, всичко свършваше. Всичко щеше да приключи дотам.

И макар да не искаше работата, макар и през ум да не му минаваше да зареже осемте си години стаж в железницата, от чисто вродено възпитание и безсмислена склонност към съгласие Лари каза съвсем искрено:

— За мен ще бъде удоволствие да работя за вас.

Паскуале ди Лука събра длани със силен плясък.

Очите му блеснаха, на лицето му се изписа радостно стъписване.

— Боже Господи — каза той, — можело значи италианците още да отглеждат такива момци в Америка?

Гуидо избухна в доволен смях, а пекарят хвърляше усмивки към всички. Лари продължаваше да се усмихва скромно.

— Сега ще ти покажа какъв човек съм — продължи Паскуале ди Лука. Извади пачка банкноти и даде три двайсетачки на Лари с думите: — Това ти е надницата за първата седмица. Утре сутрин идваш в кантората ми и започваш работа. Ще носиш костюм и вратовръзка, спретнати, не лъскави, като американец, като мен. Ето я кантората ми.

Извади малка картичка от горния джоб на сакото и я даде на Лари. После се облегна назад и запафка с пурата.

Лари взе парите и картичката. Беше шашнат и не успя да каже друго, освен да промърмори някакви благодарности. Това беше два пъти повече, отколкото вадеше на железницата, даже на пълен работен ден.

Гуидо попита гордо:

— Какво ти казах, чичо Паскуале?

Господин Ди Лука кимна одобрително.

Всички си напълниха отново чашите и едва тогава Лари попита за работата. Господин Ди Лука обясни, че Лари ще бъде събирач на членския внос в Съюза на пекарите, че ще има спокойна, лека територия и ако се представи добре, ще получи по-съблазнителна след година-две. Обясни му, че всички собственици на фурни също плащат такси, не само наемните работници, и то по-високи. Лари трябва да си води счетоводни книги като застрахователен агент, трябва да проявява такт, да общува свободно, да бъде дружелюбен с всички, никога да не пие на работа, да не се забърква с никакви жени във фурните. Работата ще бъде тежка, ще си заработва надницата. Господин Ди Лука си допи анасонлийката, стана, стисна ръката на Лари и каза:

— Утре в десет.

После прегърна пекаря с мъжка прегръдка, потупа Гуидо по бузата и му пъхна сгъната банкнота, като подхвърли дружелюбно:

— И хубаво да работиш за баща си, ей! Той много те глези, като американец, но ако чуя нещо, ще дойде чичо ти Паскуале и ще те направи добър италиански син.

Под ласкавите думи звънтеше желязо. Гуидо го блъсна шеговито и отвърна:

— Не се бой за мен, чичо Паскуале.

Хвана го под ръка, заведе го до вратата и двамата се смееха един на друг, докато излизаха. Чичо Паскуале каза:

— Ожени се за добро италианско момиче да помага в магазина.

Когато се върна, Гуидо заподскача около Лари с викове:

— Успя, успя — а като се укроти, каза: — Лари, след две години ще си купиш къща на Лонг Айланд. Чичо ми Паскуале не е скъперник. Нали, татко?

Пекарят бавно отпи от анасонлийката, после въздъхна.

— Ех, Лоренцо, Лоренцо, смелият ми той — каза. — Сега ще разбереш що за свят е това и ще станеш мъж.

Лари Анджелуци печелеше добре. Спеше до късно, обядваше си у дома, после обикаляше фурните на своята територия. Италианските пекари бяха добри, даваха му кафе и сладки, полските се цупеха, но скоро омекваха пред неговия чар, макар че не пиеше твърд алкохол с тях. Радваха се на успехите му сред полските момичета, които идваха за чаени бисквити и оставаха, докато Лари тръгваше за следващата спирка. Понякога дори ползваше задната стаичка на фурната за едно бързо, като знаеше, че самият пекар би се радвал да има някой върху момичето и сам би го водил редовно отзад.

Италианците си плащаха таксите, без да питат, както се полагаше на хора, които в старата родина са носели яйца на попа да им прочете писмо и вино на селския писар да им каже какъв е законът. Поляците му плащаха само заради компанията и чара. Имаше проблеми единствено с немските пекари.

Не толкова че не искаха да плащат, но според него просто не желаеха да броят пари на италианец. Рядко му предлагаха кафе и кифли и рядко си говореха с него, за да засвидетелстват приятелство. Плащаха му, както се издължаваха на хлебаря или млекаря. Лари нямаше нищо против. И без това пиеше твърде много кафе, но пък това го караше да се чувства като гангстер.

А може би се чувстваше така, защото имаше разправия само с една фурна и тя беше немска. Още по-неудобно му беше от това, че точно този пекар правеше най-хубавия хляб, най-сладките и пищни торти, най-хубавите бисквити. Имаше невероятен оборот, но отказваше да плаща каквато и да било такса. Само от него Лари не можеше да прибере дължимото. Когато докладва на господин Ди Лука, той сви рамене и каза:

— Добри пари ли вадиш? Заслужи си ги. Помъчи се два-три месеца, после ела да поговорим.

Един ден Лари закъсня за обиколката си. На една спирка, от притеснение, беше чукал крайно грозно момиче, което пък после имаше нахалството да вдигне голям шум. Не успя. Лари се страхуваше да се отбива до Хуперман. Ниският набит немец с четвъртита глава вече се подиграваше с него, държеше се като с боклук, майтапеше се. Винаги се свършваше с това, че Лари купуваше малко хляб и сладки не само да покаже добра воля, не само защото бяха най-добрите в града, но и да даде възможност на Хуперман да каже, че са за сметка на заведението, и да започне някакви дружески взаимоотношения.

Дотук работата вървеше чудесно. Лари разбираше за какво става дума, но отказваше да приеме своята роля, отказваше да приеме факта, че един ден ще трябва да накара Хуперман да си плати. Всичко вървеше добре, преди да дойде денят, в който други двама немски пекари го "вързаха". Казаха му с лукава усмивка да дойде следващата седмица. Лари започна да мисли дали да не се върне на старата си работа в железницата.

Мина покрай Хуперман и зави зад ъгъла. Там беше кварталният полицейски участък. Нищо чудно, че копелето беше толкова нахално. С ченгетата зад ъгъла. Лари продължи да ходи и се опита да премисли нещата. Ако не накара Хуперман да плати, обратно на железницата с мизерните петнайсет долара седмично. Трябва да изчака Хуперман да остане сам и да му каже, че господин Ди Лука ще мине лично. Тогава стреснат осъзна, че господин Ди Лука ще изпрати самия него. Значи скоро ще трябва да сплаши швабата, а ако не мине номерът, ще напусне. Гангстер! Как щеше да се залива от смях Октавия. Майка му сигурно ще вдигне точилката да го бие. Дявол да го вземе, колко се объркаха нещата само заради един твърдоглав тиквеник.

След като обикаля близо час, мина покрай пекарната на Хуперман и видя, че магазинът е празен. Влезе. Момичето зад витрините кимна и той отиде в задните стаи с фурните и масите, затрупани с тави. Хуперман беше там, кискаше се с двама гости — пекарите, които бяха вързали Лари по-рано същия ден. На масата имаше голяма тенекиена кутия от бира с три жълтеникави кръгчета около нея.

Лари изпита тежестта на измяната, после горчиво негодувание. Мъжете го видяха и избухнаха в невъздържан, доволен смях. Самата липса на злоба беше обидна. Лари разбра какво си мислеха за него, че го виждат такъв, какъвто е, и никога няма да накара Хуперман да плати, понеже е просто хлапе, което се мъчи да порасне, защото има жена и малко дете.

Господин Хуперман превърна изблика на смях в реч.

— Охо, събирачът пристигна. Колко да ти дам днес? Десет долара, двайсет долара, петдесет долара? Виж, подготвил съм се.

Той стана, изпразни от джобовете си дребни монети и надиплени зелени банкноти.

Лари не можа да се насили нито да се усмихне, нито да задейства чара си. Каза с възможно най-спокойния глас:

— Няма нужда да ми плащате, господин Хуперман. Дойдох само да ви кажа, че сте вън от съюза. Това е.

Другите престанаха да се смеят, но Хуперман изпадна в истерия.

— Никога не съм бил във вашия съюз! — изрева той. — да ви сера на съюза. Не плащам такси и не черпя с кафе и сладки, да ви сера на съюза.

Лари за последен път опита с добро.

— Аз ви плащах таксите, господин Хуперман. Не исках да пострада такъв добър пекар като вас.

Това отрезви пекаря. Той насочи пръст към Лари.

— Ти ли, безделнико — каза той с прикрит гняв. — Ти ли, гангстер такъв, си тръгнал да ме плашиш, а после се правиш на приятел. Защо не поработиш като мен? Защо идваш да ми крадеш парите, хляба? Аз работя. Работя по дванайсет, четиринайсет часа и трябва да ти плащам, така ли? Вън оттук, лайненце малко! Вън от магазина ми!

Лари беше така стъписан от тази омраза, че се обърна и излезе от задната стая. Все още замаян, се опита да запази самообладание и да покаже, че не се е уплашил. Поиска от момичето зад тезгяха един царевичен хляб и баница. Момичето вдигна голямата тенекиена захарница с пудра захар и поръси баницата. Отзад прогърмя гласът на пекаря:

— Не продавай нищо на тоя мошеник. — И Хуперман нахълта зад тезгяха. Измъкна захарницата от ръцете на момичето и каза на Лари с явна омраза: — Вън. Вън оттука. Вън!

Лари го погледна, замръзнал от изненада. Пекарят се пресегна и завъртя ръка. Лари усети захарта да се сипе по лицето му, долови сладкия мирис в ноздрите си. Съвсем първосигнално, лявата му ръка се стрелна и се вкопчи в дясната на пекаря. После Лари вдигна десния си юмрук и го заби в дребното, нахално лице. Главата направо отскочи от врата като топка на ластик и се върна обратно към юмрука му. Той отпусна хватката.

Физиономията беше смачкана. Носът бе смазан и обливаше мраморния плот с кръв. Устните наподобяваха червено желе, а отляво зъбите бяха хлътнали. Пекарят погледна надолу към кръвта и като пиян изтича иззад тезгяха и застана между Лари и вратата. Извика глухо:

— Полиция, извикайте полиция.

Момичето избяга през задната врата от магазина. Другите двама пекари го последваха. Хуперман беше запречил предната врата с разперени ръце, див лудешки поглед пламтеше на размазаното му лице. Лари тръгна да заобикаля тезгяха, за да излезе от задния вход. Усети как Хуперман се хвърля, увисва, без да му посяга, сякаш не смее, но се влачи заедно с него. Лари го блъсна настрана. Защото не можеше да го удари пак, пък и разбра как е опозорил семейството си и ще иде в затвора. Лари заби крака си в голямото лъскаво стъкло пред витрината на тезгяха. Край него полетяха счупени стъкла и той зарита откритите тави със сладки. Пекарят издаде мъчителен стон и го повлече на пода, където полицаите ги завариха да се търкалят из покрития със стъкла и сладкиши под в прегръдка, по-силна от любовта.

В участъка двама огромни следователи отведоха младия мъж в една задна стая. Единият от тях запита:

— Добре, кажи сега какво стана, малкият?

Лари каза:

— Исках да си купя баница, а той ми хвърли захар в лицето. Питайте момичето.

— Ходил си да го ръсиш, така ли?

Лари отрече.

Другият следовател подаде глава от вратата.

— Ей, швабата каза, че хлапето събирало за Ди Лука.

Следователят, който разпитваше Лари, стана и излезе от стаята. След пет минути се върна и запали цигара. Не зададе повече въпроси. Зачакаха.

Лари беше отчаян. Мислеше само как ще го пишат по вестниците, как ще опозори майка си, ще стане престъпник, ще иде в затвора и всички ще го презират. И как е оплескал цялата работа на господин Ди Лука.

Следователят си погледна часовника, излезе от стаята и се върна след няколко минути. Махна с пръст към вратата и каза:

— Хайде, малкият, чупката. Свободен си.

Лари не разбра и не повярва на ушите си.

— Шефът те чака отвън — поясни следователят.

Единият следовател отвори вратата на Лари и когато излезе, той видя господин Ди Лука да стои пред стълбите на участъка.

Господин Ди Лука каза:

— Благодаря, благодаря. — И се здрависа непохватно със следователя. После стисна Лари за ръката и го поведе по улицата към чакащата ги кола. Шофьорът бе момче, с което Лари беше ходил на училище, но оттогава не се бяха срещаш. Двамата с господин Ди Лука седнаха на задната седалка.

Тогава дойде втората изненада. Господин Ди Лука го стисна за ръката и каза на италиански:

— Bravo,какъв юнак си ти. Видях му муцуната на онова говедо. Хубава работа си свършил. Мръсник. Чуден момък си ти, Лоренцо. Като ми казаха, че си го ударил, защото не искал да ти продаде хляб, бях на седмото небе. Ах, защо не ми беше син!

Караха по Десето авеню към центъра. Лари гледаше през прозореца към железопътното депо. Променяше се сякаш с всяка секунда, с всяка капчица кръв, всяко късче месо, ставаше друг. Никога нямаше да се върне в депото, никога нямаше да се страхува като в онзи участък. Цялото могъщество на закона се беше сринало пред очите му в онова ръкостискане между Ди Лука и следователя, бързото измъкване и възхищението, което беляза свободата му. Мислеше за кръвта на пекаря, за ръцете, разперени да спрат бягството му, за лудешки блесналите очи над размазаното подуто лице и леко му се догади.

Лари трябваше да каже истината:

— Господин Ди Лука, не мога да бия хора за пари. Нямам нищо против да събирам, но не съм гангстер.

Господин Ди Лука го потупа успокоително по рамото.

— Няма, няма, че кой върши такива неща за удоволствие? Аз гангстер ли съм? Нямам ли деца и внуци? Не съм ли кръстник на децата на моите приятели? Знаеш ли ти какво е да си роден в Италия? Ти си куче и риеш земята като куче да намериш мръсен кокал за вечеря. Носиш яйца на попа да си спасиш душата, буташ шише вино на писаря, колкото да си кажете две думи. Когатоpadrone,земевладелецът, дойде да почива през лятото в своя чифлик, всички момичета от селото ходят да му чистят къщата и да я пълнят със свежи цветя. Той им плаща с усмивка и дърпа ръкавицата до кокалчетата, да му ги целуват. И изведнъж — чудо. Америка. Толкоз му стига на човек да повярва в Иисуса Христа.

В Италия бяха по-силни от мен. Ако вземех маслинка отpadrone,морковче или, не дай си Боже, самун хляб, трябваше да бягам, да се крия чак в Африка, за да се спася от отмъщението му. Но тук е демокрация иpadroneне е толкова силен. Тук може да избягаш от съдбата си. Но трябва да плащаш.

Кой е тоя немец, тоя фурнаджия, че ще си вади парите, ще си пече хляба, без да плаща? Светът е опасен, ей. Кой му дава право да пече хляб на оня ъгъл, на оная улица? Законът? Бедните хора не могат да спазват всички закони. Жив човек няма да остане. Самоpadroniще останат.

Оня човек, немеца, ти го жалиш сега. Недей. Видя ли колко добри бяха с теб полицаите? Ето, ти си ми приятел, но оня пекар, дето полицаите са му под носа, даже кафе и кифлички не им праща, да се сприятели с тях. Какво ще кажеш? Човекът дежури, цял ден на крак, а оня го кара да си плаща и бисквитката с кафето. Що за човек е това?

Господин Ди Лука замълча, на лицето му се изписа почти невярващо, непреодолимо отвращение.

— Това е човек, който си мисли, че щом работи много, е честен. Не нарушава закона, значи нищо лошо не може да му се случи. Глупак е той. Слушай сега какво ще ти кажа.

Господин Ди Лука отново направи пауза. После с тих, съчувствен глас продължи:

— Виж себе си. Работеше много, беше честен, не нарушаваше закона. Не си работил ли? Я си виж ръцете — като горила си станал от труд. Само че тук работа няма. Никой не идва да ти даде плик с пари, защото си бил честен. Не нарушаваш закона, не влизаш в затвора, ама с това ли ще храниш жена си и децата? И какво тогава правят хора като нас? Казваме си: "Добре, работа няма. Не ни плащат. Не можем да нарушим закона и не можем да крадем, защото сме честни. Значи ще мрем от глад, аз, децата и жената." Така ли?

Изчака Лари да се засмее.

Лари продължаваше да го гледа, очакваше още нещо. Господин Ди Лука забеляза и каза сериозно:

— Няма вечно да е така, здрава ръка да ни храни. Стига, (е работиш ли още за мен? Сто долара на седмица и подбра територия. Съгласен?

Лари каза тихо:

— Благодаря, господин Ди Лука. Съгласен съм.

Господин Ди Лука вдигна нравоучително пръст.

— И повече да не плащаш за никого.

Лари се усмихна.

— Няма — каза.

Когато слезе от колата на Десето авеню, Лари повървя малко край депото. Осъзна, че човек не може вечно да любезничи с хората и да очаква от тях да правят каквото поиска. Не и щом опре до парите. Трябва да бъдеш зъл. Озадачаваше го само възхищението, което хората изпитват към човек, извършил жестокост. Припомни си размазаното лице на немеца и възторга на господин Ди Лука по този повод. От това щеше да печели пари, жена му и децата му щяха да живеят като хора, които имат препитание, щеше да помага на майка си, на братята и сестрите си. А и честно казано, той не удари немеца заради парите. Че нали винаги му беше плащал таксите?

ГЛАВА XV

Лучия Санта кара семейния организъм да устоява на ударите на времето: децата растат, родителите умират и всичко в света се променя. Тя преживява пет години за миг, а след нея вървят сенките на спомените, които са истинската съставка на живота и силата на духа.

За пет години външният свят оредя. Черните кръгове на жените, които клюкарстваха, се свиха, гроздовете дечурлига, които викаха и играеха в тъмните летни нощи, вече не изглеждаха така гъсти. От другата страна на авенюто дрънчащите локомотиви минаваха вече по надлеза и фенерджийчетата с островърхите закопчани кепета и гуменките шпори изчезнаха завинаги. Пешеходният мост над Десето авеню, вече ненужен, беше съборен.

След няколко години западният вал на града щеше да изчезне и хората, които го обитаваха, щяха да се пръснат като пепел — онези, чиито деди в Италия бяха живели на една и съща селска улица хиляди години, чиито деди бяха умирали в същата стая, в която бяха родени.

Лучия Санта стоеше на пост срещу по-близки опасности — опасности, които беше преодоляла през последните пет години: смърт, сватба, пубертет, бедност и онази липса на чувство за дълг, която вирее у децата, родени в Америка. Тя не знаеше, че се отбранява срещу една непрестанна атака и все някога ще отслабне, тъй като се изправя срещу самата съдба.

Но тя беше създала един свят, тя беше неговата каменна основа. Децата ѝ сънливо се измъкваха от топлите легла и я сварваха да пече хляб на ранната утринна светлина, а дрехите им за училище висяха по столовете край газената печка. У дома след училище я заварваха да глади, да шие, да наглежда големите кафяви тенджери на кухненската печка. Движеше се в облаци пара като скромно божество, явяваше се и изчезваше сред дъх на топъл памук, чесън, доматен сос и задушено месо с грах. Като издаваше нейната тленност, старото радио с вид на катедрала изливаше зехтинени песни на Карло Бути, италианския Бинг Кросби, любимец на италианските матрони, чието лице, изпито, измъчено, увенчано с бялото борсалино на новодошлите, се мъдреше върху саламите във всяка бакалска витрина по Десето авеню.

Вратата никога не беше заключена за никое дете, когато се връщаше от училище или от игра. Нито раждане, нито смърт можеха да попречат на димящите чинии да стигнат до кухненската маса. А през нощта Лучия Санта чакаше къщата да утихне и да се укроти, преди сама да потърси съня. Децата ѝ не бяха виждали очите ѝ затворени и беззащитни срещу света.

В живота ѝ имаше дни, месеци, сезони като кратки епизоди. Една зима съществуваше единствено защото Джино се върна у дома от училище и завари майка си съвсем сама и двамата прекараха щастлив следобед заедно, без дори да си говорят.

Джино наблюдаваше как майка му глади дрехи в сивата студенина на падащия здрач. Отиде да души над печката, вдигаше капак след капак и не остана доволен. Не обичаше спанак, плувнал в мазния зехтин. Тенджерата с варените картофи го подразни още повече, затова тресна капака и каза сърдито:

— Мамо, нямаш ли нещо свястно за ядене?

После посегна към радиото да го включи на американска станция. Майка му направи заплашителен жест и той отскочи. Той всъщност обичаше да слуша италианската станция, особеноromanze,каквито майка му беше пуснала в момента. Те винаги звучаха, сякаш се убиваха един друг, и той разбираше достатъчно от текста. Не бяха като американските "сапунени опери". Тук се понасяха удари, родителите не разбираха, но бяха твърди и непреклонни. Мъже убиваха любовниците на жените си нарочно, а не случайно. Жените действително тровеха съпрузите си, обикновено с нещо, което причиняваше ужасни болки, съответно придружени с писъци. Техните изтезания бяха утеха за живите.

Джино извади книгите, взети от библиотеката, и се зачете на кухненската маса. От другата страна майката гладеше дрехи и топлата пара загряваше стаята. В жилището беше много тихо, нямаше никой. Сал и Лена играеха долу на улицата, Вини беше на работа. Ставаше все по-тъмно, докато накрая Джино вече не можеше да чете. Вдигна глава и видя как майка му го гледа, неподвижна, със странен поглед в очите. Миришеше на чесън, горещ зехтин и брашнени картофи, тенджерата с вода съскаше на газовия котлон. Тогава майка му вдигна ръка да запали лампата.

Джино ѝ се усмихна и отново наведе глава към книгата. Лучия Санта свърши с гладенето и сгъна дъската. Загледа четящия Джино… Той рядко се усмихваше, беше станал много сериозно момче, много тихо. Как се променяха децата! Но пак си беше твърдоглав, инат, понякога луд като баща си. Тя занесе дрехите в спалнята и ги подреди в бюрото. После се върна в кухнята и много тихо обели пресни картофи, наряза ги на тънко и направи място на печката за големия черен тиган. Лъжицата домашна кафява мас се стопи бързо. Тя изпържи картофите до златистокафяво, после счупи две яйца над коричките. Напълни една чиния и без да каже дума, я тръсна върху книгата на Джино под носа му.

Джино издаде вик на истински възторг. Лучия Санта каза:

— Бързо яж, докато не са те видели другите, защото никой няма да ми яде хубавия спанак.

Той изгълта картофите и ѝ помогна да сложи масата за останалите.

Друга преживяна зима влезе в живота ѝ заради смъртта на леля Луче. Тя плака за старицата повече, отколкото за майка си. Горката баба умря сама, сред студената зима, в една от двете голи стаички, които през последните двайсет години бяха нейното усойно гнездо. Умря като бръмбар, люспестата ѝ кожа бе скована от студа, клечестите ѝ крака усукани един в друг, вените леденосини от смъртта. Единствената ѝ утеха беше газовата печка, на която се мъдреше бяла емайлирана тенджера с вода.

Лельо Луче, лельо Луче, къде бяха близките ти да се погрижат за тялото ти? Къде бяха децата ти да поплачат на гроба? И само като се сетеше, че беше завиждала на гордата старица за липсата на задължения, за живота ѝ без земни грижи. Тогава Лучия Санта осъзна своето щастие. Беше създала свят, който бе безкраен. Той нямаше да я отритне и тя нямаше да умре сама и да бъде погребана в земята като забравено насекомо.

Но какво чудо бе донесла тя на всички тях, чудо, невъзможно без величествената леля Терезина Кокалити, която същата зима, когато умря леля Луче, стана близка на Лучия Санта и съюзник на семейство Анджелуци-Корбо.

Терезина Кокалити беше най-страшната и уважавана жена на Десето авеню. Висока, кокалеста, вечно облечена в черно, което носеше за съпруга си, починал преди двайсет години, тя тормозеше зарзаватчии, бакали, месари. Хазаите не смееха да я притискат за закъснелия наем, анкетьорите от социалната служба ѝ позволяваха да подписва необходимите формуляри и никога не ѝ задаваха и един неудобен въпрос.

Езикът ѝ бе отровно остър, стегнатите скули на лицето ѝ изписваха лукавата маска на самия дявол. Но когато ѝ отърваше, можеше да проявява угоднически чар, опасен като змия.

Четиримата ѝ синове работеха, а тя получаваше социални помощи. Когато купуваше дузина плодове, плащаше, след това протягаше ръка и взимаше един отгоре. Изнудваше месаря за останалите късчета говеждо, за сланината от нарязаните пържоли. Вдигаше ръка срещу целия свят.

Леля Кокалити научи Лучия Санта как да цепи долара на две. Яйцата се купуваха от един добър момък, който крадеше сандъци от камионите с птици и понякога дори имаше пресни пилета. Костюмите и бананите идваха от смелите докери, които разтоварваха корабите, макар че какво търсеха костюми на кораба, никой не знаеше. Платове, хубави коприни, истинска вълна се продаваха от врата на врата от вежливи и приказливи обирджии, които атакуваха каросериите. И всички тези хора търгуваха с теб по-честно от магазинерите от Северна Италия, които стърчаха по Девето авеню като римски лешояди.

Кой живееше иначе? Никой в техния свят.

И тъй минаваха годините. Само пет? Сякаш бяха повече и пак толкова бързо отлетяха. Само смъртта може да отчита времето.

Пекарят един ден намери жена си умряла като дракон, каквато си беше, вкопчила нокти в тежка сребърна купа, а на лицето ѝ беше изписано умиротворение, като човек, открил истинския Иисус. Тогава как се промени пекарят. Този работен кон остави всичко на сина си Гуидо, който слабееше край горещите пещи. Той затваряше фурната рано, вече не правеше замразена лимонада и не разчистваше стъкления тезгях за пицата. Денем и нощем гуляеше със старите си приятелчета в дъното на бръснарницата, харчеше кофите сребро и мед, които жена му бранеше ревностно като дракон. Редовно излизаше на въздух, разхождаше се по Десето авеню като херцог с дебела димяща американска пура в уста.

Тъкмо пекарят първи засече Октавия да мъкне бъдещия си съпруг от ъгъла на 31-ва улица по Десето авеню. Гледаше ги с интерес и съчувствие как приближават до Лучия Санта, която невинно седеше на табуретката си пред сградата. Един поглед към младежа беше достатъчен. Семейство Анджелуци-Корбо щеше да понесе ново нещастие.

Този макарон носеше куп книги — бива ли, голям мъж — и с бухнала помпозна черна коса, очила с рогови рамки, изящни черти, извити като лък, се пишеше евреин. И не само евреин, ами и болнав евреин.

Веднага се разнесе, че Октавия Анджелуци ще се жени за езичник. Скандал. Не защото мъжът беше евреин, а защото не беше италианец. Още по-лош беше непобедимият инат на момичето. И къде намери евреин, за Бога? На четири преки нагоре и надолу, на изток и на запад по Десето авеню имаше само католици — ирландци, поляци и италианци. Но пък какво може да се очаква от момиче, което носи строги костюмчета, за да прикрива гърдите си?

Нямаше нито предразсъдъци, нито злонамереност. Старите дружки, чичовци, лели и кръстници бяха доволни, че роднина е намерила кой да вади хляба в толкова напреднала възраст. Сигурно беше поне двайсет и пет годишна, само си търсеше белята.

Сега, слава Богу, щеше да се омъжи, да познае живота — накратко, щеше да вдигне крака. Нямаше вече да се държи с благовъзпитаното покорство, присъщо на старите моми, сакатите и уродливите. Радваха се, че Октавия няма да изгние като неизяден плод. А и да не забравяме, че евреите бяха печалбари от най-добра порода. Октавия Анджелуци няма да се лишава от нищо и като добра италианска дъщеря, каквато беше, не ще остави майка си, малките си братя и сестра си без удобства. Така говореха съседите, пекарят, леля Кокалити и сърдитият ревнив бръснар, който гледаше помпозната прическа на евреина с пламнал копнеж.

Лучия Санта не споделяше техния оптимизъм. Вярно, че младежът беше красив, добър, строен и кротък като момиче. Колкото до това, че беше евреин, към това тя не хранеше предразсъдъци, просто нейното недоверие беше толкова голямо, че включваше християни, ирландци, турци и евреи накуп. Но точно този младеж беше дамгосан. Където и да ходеше, носеше книга под мишница или разтворена в ръцете си.

Лесно е да се присмиваш на предразсъдъците на бедните, техните мисли са породени от особен опит. Колко дразнещо е да чуеш някой крадлив сицилиански нехранимайко да каже: "Ако искаш справедливост, сложи подарък на кантара." Колко обидно за благородната професия звучи шепотът на лукавата Терезина Кокалити: "Кажеш ли адвокат, все едно казваш крадец." Лучия Санта имаше собствена приказка: "Който чете книги, семейството му гладува."

Не беше ли гледала с очите си как Октавия попива книгите до късно през нощта (тя не смееше да го каже, но дали пък това не беше причината за болестта на дъщеря ѝ и лечението в санаториума?), когато можеше да шие дрехи за напъпилите щерки на Сантини, пекаря и онзи луд бръснар, дето вади един Господ знае какви пари? И нейните синове също — Вини, Джино, а сега и малкият Сал — ходеха в библиотеката за книги с глупости, слепи за външния свят с неговите изисквания. И за какво? Да им затъпяват мозъците от истории, които не са истински, да влизат в светове, в които никога не ще живеят. Ама че безумие.

Сама неграмотна, тя беше защитена от покварата и нямаше представа за магията на книгите. И все пак усещаше тяхната сила и рядко се противеше. Но беше виждала твърде много хора, които намираха живота за мъчителен и бягаха от дълга да се борят. Както беднякът не бива да губи време и пари за пиене и карти, както жената не бива да губи сили и воля по мечти за щастие, така и младите, с голямата битка пред себе си, не трябва да тровят решимостта си с приказките и мечтите, омагьосващи ги от хартиените страници, които обръщаха една след друга до среднощ.

Ако Лучия Санта знаеше колко права щеше да се окаже, би изгонила Норман Бърджерон от къщата си с точилката. Истински отстъпник, отказваше да се сражава за хляба си срещу ближния. Глупаво, невинно добър, той си пилееше колежанската диплома да става социален работник, но не беше способен на онази строгост и сила на характера, така необходима за раздаващите милост. Беше като месар, който припада при вида на кръв. Някакъв чичо го назначи на дребна чиновническа служба в шивашката си фирма и там се запозна с Октавия.

Като всички слаби мъже, Норман Бърджерон имаше таен порок. Беше поет. Не само на английски, но — много по-ужасно — на идиш. И още по зле, познаваше само едно нещо обстойно: литературата на идиш — дарба, която, както сам признаваше, се търси по-малко на тоя свят от всяка друга.

Но това щеше тепърва да се разбере. И въпреки многото си съмнения Лучия Санта изглеждаше (за най-голямо учудване на Октавия) донякъде доволна от това, че дъщеря ѝ няма да се омъжи за италианец.

Вярно беше, че Лучия Санта искаше всеки от синовете ѝ да си вземе добро италианско момиче, научено още от люлката, че мъжът командва, че трябва да му се слугува като на херцог, да се храни с хубава храна, която се готви с часове, да се гледат децата и къщата, без да се мрънка за помощ. Да, да, всичките ѝ синове трябва да си вземат добри италиански момичета. Синът ѝ Лоренцо беше извадил късмет с Луиза и това бе доказателството.

От друга страна, коя майка, страдала под мъжката тирания, ще желае за крехката си дъщеря тези тирани макаронаджиите, тези деспотични новопръкнали се американци, които заключваха жените си вкъщи, не ги извеждаха, освен на сватба или погребение, беснееха като диви козли, ако спагетите не димяха на масата в мига, в който господарските им ботуши прекрачваха прага, дори не мръдваха пръст да помогнат на бременните си жени, а седяха спокойно и пушеха смрадливите си пури "Де Нобили", докато съпругите им с издути кореми стояха на первазите, така натежали, че миейки мръсните прозорци, можеха да полетят като балони към паважа на Десето авеню.

Слава Богу, Октавия щеше да се омъжи за човек, който не беше италианец и следователно можеше да прояви милост към жените. Само веднъж Лучия Санта направи обидно подмятане за избора на дъщеря си, и то години по-късно. Един ден, в хода на клюките, докато ругаеше децата си поголовно за неблагодарността и твърдоглавието им и не можеше да намери подходящо престъпление за Октавия, тя каза с изпепеляваща злоба; "Ами тя, най-умното ми дете, избра за съпруг единствения евреин, който не знае как да печели пари."

Но общо взето, тази сватба увенча подобаващо пет години сполука. Лучия Санта държеше на голяма сватба, в църква, както се полага. Норман Бърджерон нямаше нищо против. Тук книгите му се проявиха благотворно. Не се възпротиви да се ожени като християнин, нито да възпита децата си като християни. И семейството му не се възпротиви. Той обясни на Лучия Санта, че оттам го обявили за умрял и отлъчен заради тази сватба. Лучия Санта се зарадва на добрата новина. Това щеше да облекчи всичко. Октавия и Норман щяха да принадлежат на нея.

ГЛАВА XVI

Лучия Санта не пожали пари. Сватбеното тържество в квартирата беше направено по най-изискания начин. Големи лилави кани вино от избата на пекаря бяха строени по външното антре на апартамента, планини от сочна шунка и щафети от най-силните сирена покриваха масата и чакаха на застланите с чаршафи легла, пъстроцветни сватбени сладки и дълги захаросани бадеми пълнеха взетите назаем сребърни подноси. В кухнята имаше касетки с газирано — портокал, ванилия и ягода, — натрупани до тавана.

Всички на Десето авеню дойдоха да честитят, дори гордите роднини, които имаха собствени домове на Лонг Айланд, пристигнаха да поклюкарстват и да се фукат пред бедните селяни, които бяха оставили толкова далеч зад себе си. Защото кой ще устои на такава сватба, а и някои за първи път виждаха отблизо езическа двойка младоженци.

Младите танцуваха в предната стая сред цветните гирлянди и музиката от грамофона, взет за случая от лудия бръснар. В трапезарията и кухнята в другия край на жилището старите италианци клюкарстваха, насядали по взетите назаем столове, наредени до измазаните и боядисани в синьо стени. Октавия даде голямата церемониална копринена торба с подарените пликове с пари на Лучия Санта, която я стисна любовно в скута си. С достойнство тя дръпна сребърните ѝ върви, торбата зейна и погълна събраното съкровище.

За Лучия Санта това беше славен ден. Но всеки такъв ден носи по някое неудобство.

Една стара приятелка на Октавия от гимназията, италианка, чието семейство живееше в собствена къща с телефон, на име Анджелина Ламбрекора, се отби за малко да честити на Октавия и да поднесе скъп, покровителствен подарък. Но тази мръсница успя да завърти главите на всички млади мъже, а и на някои от старите. Красиво изваяното ѝ лице беше гримирано от професионалист — руж, дори сенки и леко червило, което прикриваше мръснишката ѝ широка уста и я правеше привлекателна като онова тъмночервено италианско грозде. Беше облечена по незнайно каква мода — полукостюм, полурокля, — деколтето откриваше повдигнатите ѝ високо гърди за наслада на окото. Всички мъже танцуваха с нея. Лари заряза жена си заради нея, а горката Луиза се разплака. Вървеше подир фльорцата, гледаше да се набие в изписаните очи, пръскаше облаци от зашеметяващия си чар, показваше правите си бели зъби в най-обезоръжаващата и ласкателна усмивка. Анджелина флиртуваше с всички тях, въртеше опашка на танците, докато пекарят, синът му Гуидо, тесноокият бръснар и белокосият седемдесет и пет годишен Анджело, чийто живот беше сладкарницата, зарязаха клюките и виното и се изправиха като кучета с увиснали езици и подгънати колене, за да облекчат напрежението в слабините, като я поглъщаха с пламнали очи. Когато Анджелина усети, че гримът се стича в горещия апартамент, обяви, че трябва да си тръгва, за да хване влака за Лонг Айланд. Октавия бързо я целуна, за да я отпрати по-скоро, защото дори Норман Бърджерон, лишен в тази единствена нощ от книгите си, се беше вторачил в Анджелина с рогово обрамчено поетично око.

Дотук добре. Светът не е минавал без съответния набор мръсници. Един ден и тя ще роди деца, ще остарее и надебелее, ще клюкарства в кухнята, докато други заемат мястото ѝ. Но тази превзета натруфена госпожичка, която хладно отхвърляше цвета на Десето авеню, млади и стари, отиде в кухнята да каже "довиждане" на Лучия Санта, като гукаше в най-добрия американски стил, сякаш бяха равни, защото тя беше млада и красива. Лучия Санта се усмихна хладно и унесено като баронеса и прие захаросаните думи с удоволствие, мислейки си междувременно, че ако малката Лена стане като тази в къщата, която ще си купят на Лонг Айланд, то тя ще бъде млада американска госпожица, чийто пристегнат задник щеше да бъде нашарен както лицето ѝ.

Анджелина се обърна да си тръгва и тогава се случи нещастието. Очите ѝ попаднаха върху Джино, едва шестнайсетгодишен, но висок, мургав и силен, красив в новия си сив костюм, купен от контрабандист докер специално за случая.

Джино си намери работа да отваря бутилките с газирано и каните с вино и да сервира на италианците в кухнята. Беше тих и унесен, движеше се с плавна пъргавост, в която имаше нещо странно привлекателно. Всичко това го правеше много почтен в очите на възрастните, напълно в духа на старата италианска традиция — слуга на своите старейшини. Само Лучия Санта знаеше, че за него хората в тази стая бяха напълно безсмислени. Той не виждаше нито лицата им, не чуваше говора им, не се интересуваше добри или лоши неща мислят за него, нито пък дали са живи, или умрели. Движеше се в свят, който не съществуваше, но в който беше пленен и затворен само тази нощ. Сервираше им, за да убива времето.

Но тъй като роднините нямаше как да знаят всичко това, бяха впечатлени — особено един далечен братовчед от Тъкахо, Пиеро Сантини, чернобрад, тънък като релса от работа, собственик на четири камиона. Имаше дебела и празноглава жена, накичена с фалшиви бижута, която поглъщаше тонове сладки, и свенлива седемнайсетгодишна дъщеря, която седеше между баща си и майка си и не сваляше очи от Джино.

Пиеро Сантини забеляза пламналия поглед на дъщеря си, но не се изненада, защото я вардеше като дракон. Първо му стана неприятно, обаче после размисли. Неговата малка Катерина беше много строго възпитана, по стар италиански обичай. Никакви "момчета" и "срещи" или танци извън кръга на семейството. "Ха-ха-ха.Dammaтанците", казваше Пиеро Сантини и правеше неприлично движение.

Набиваше в главата на Катерина какво искат мъжете: да ти пъхнат нещо между краката и да ти подуят корема, а после да те оставят с позора, нещастието и самоубийството на родителите. Но тя вече беше зряла. Докога щеше да продължава така? Жена му беше тъпоумна, а той самият можеше да купи още два камиона. Щеше до късно нощем да брои пари и да следи работниците си, да не му отмъкнат и топките между краката.

Затова Пиеро Сантини с приспособимостта, която му беше донесла успех в бизнеса, като прехвърляше камионите си да товарят първо стоки, после боклук, а понякога дори уиски, когато цената си заслужаваше, насочи мислите си в друга посока. Може пък да беше време. Гледаше Джино и бе впечатлен. Какво тихо момче, а и в никакъв случай мързеливо. В движенията му си личеше силното, пъргаво тяло, несъмнено щеше да натовари цял камион два пъти по-бързо от двама мързеливи работници и шофьора. Струваше, колкото тежи в злато. (Как щяха да се смеят Лучия Санта, приятелите ѝ и съседите на тези мисли за Джино — шампиона по губене на работа на Десето авеню, напълно безнадежден случай.) Сантини продължи да наблюдава младежа. Когато жена му се приближи към нова купчина сладки, а Джино му поднесе чаша вино, той потупа празния стол до себе си и каза на италиански:

— Ела, седни малко тука. Искам да ти кажа нещо.

Тази проява на внимание привлече погледите на всички. Пиеро Сантини, богатият братовчед от Тъкахо, толкова любезен към това гладно, бедно момче? Всички ги поглъщаха с поглед. Терезина Кокалити сръга Лучия Санта, която, макар и лишена от лукавост, разбра какво ще последва.

Защото като с магнит всички погледи се преместиха от двамата мъже към младата девойка. Катерина Сантини беше легенда, мит, италианско цвете, разцъфтяло на лошата американска почва, без да бъде покварено. Гордост за родителите си и на тази крехка възраст вече веща в тайните на кулинарията, тя готвеше в неделя на баща си домашно направени макарони, не се цапотеше, нито носеше високи токове, за да не отслаби тазобедрените кости.

Но ето че и нейният час беше ударил, както удря и за светците. Грях и желание бяха изписани на лицето ѝ. Тя се изчервяваше, гърдите ѝ се вдигаха и сваляха, щеше да излезе от кожата си. Усещаше се как от нея лъха топлина, а очите ѝ, свенливо сведени към потръпващия скут, не можеха да заблудят никого.

Какъв късмет за Лучия Санта и за сина ѝ с най-грозното лице, макар че, вярно — беше великолепно младо животно, че и как да не е — цял ден играеше на слънце, вместо да работи след училище. Каква благословия за брачното ложе. Лучия Санта, настървена като вълк, надушил кръв, се наведе да чуе какво говори Сантини на сина ѝ, но прокле мислено музиката от предната стая, която давеше думите, които искаше да чуе.

А сега онзи съсухрен Пиеро на мазен италиански разпитваше Джино:

— Кажи сега, младежо, какво правиш, как смяташ да живееш? Още ли ходиш на училище?

Но много странно, младежът го гледаше с тъжни очи, сякаш не разбираше добре италиански. После леко се усмихна и Пиеро разбра: момчето беше стъписано от вниманието, което му оказваше величието пред него, и беше твърде свенливо да отговори. За да го облекчи и да се приближи до темата, Пиеро потупа Джино по рамото и каза:

— Скъпата ми дъщеря умира от жажда. Донеси ѝ чаша газирана вода като добро момче. Катерина, нали умираш от жажда?

Катерина не вдигна очи. Беше ужасена от ставащото с нея. Тя кимна с глава.

Джино разбра думата "газирана вода" и кимването на момичето. Отиде да ѝ донесе. Нищо от станалото не му влизаше в главата, а и как иначе, щом тези хора не съществуваха за него. Когато се върна със содата, бързо се обърна и не забеляза как Пиеро Сантини отново тупа по стола. Пиеро Сантини, стреснат от тази обида, направи гримаса и сви рамене пред всички, сякаш питаше: "С такива невъзпитани голтаци има ли смисъл да се държиш вежливо?" Всички се кискаха на унижението на надутия скъперник Сантини и въздишаха за бедната му дъщеря, която беше забила зачервения си ненапудрен нос в бълбукащата газирана вода, вцепенена. Като излязъл от някоя пиеса беше вбесеният поглед на Лучия Санта пред държането на сина ѝ Джино, за когото всички знаеха, че е луд като баща си и ще свърши по същия начин, а и не беше ли това доказателство?

В края на тази комедия се появи хубавата Анджелина, за да се сбогува, и за всеобщо учудване Джино направи тогава второто си завоевание. Второто беше по-логично от първото. Защото, първо, Джино беше единственият мъж, който гледаше през Анджелина, без да я вижда, и това незабавно предизвика нейния интерес. Освен това тя усещаше всеобщото неодобрение към ролята, която изпълняваше, и напук я изигра докрая. Тя хвана Джино, наведе се към него и каза на Лучия Санта: "Какви красиви синове имате." А Джино изведнъж се стресна и се пробуди. Долови парфюма ѝ, почувства топлината на ръката ѝ, видя онези широки, безупречно оцветени устни да пърхат срещу него. Не знаеше какво става, но беше напълно готов да стои неподвижно, докато разбере. Когато Анджелина помоли да ѝ донесат палтото, всички мъже се кандидатираха и дори нещо повече — като галантни кавалери ѝ предложиха да я изпратят до метрото, но тя каза много кокетно:

— Джино ще ме изпрати до спирката. Той е още много малък, за да бъде покварен.

Тъй като всички легла бяха затрупани с подноси храна, която чакаше реда си за масата, апартаментът на Лари и Луиза отдолу беше използван за гардероб. Анджелина каза:

— Ще сляза долу с него.

Тя хвана Джино за ръка и двамата излязоха. Тържеството продължаваше. Лучия Санта мислеше да прати Винченцо до апартамента на Лари с някакво оправдание, за да се увери, че нищо няма да стане, но после размисли. Синът ѝ беше достатъчно голям и възрастен да опита жена, а това беше добра възможност, безопасна за него.Magna franca.Няма да плаща нищо. Карай да върви.

Доктор Барбато дойде да изпие своята чаша вино, да хапне от ледените на вид сладкиши и да потанцува с булката. Наблюдаваше Лучия Санта, обкръжена като кралица, и отиде да пусне своя малък плик в копринената ѝ торба. Беше посрещнат съвсем хладно. Ядоса се. Очакваше едва ли не да го носят на ръце след всичко, което беше направил за това стиснато семейство. Но както казваше баща му: "От магаре и селянин благодарност не чакай." Чаша хубаво вино обаче размекна доктор Барбато, а втората още повече. Без да иска, без да им съчувства, той разбра тези хора. Как може човек като Лучия Санта да благодари на всеки, който ѝ помага? Че тя ще стои вечно на колене. За нея тази помощ беше просто съдба. Както не обвиняваше никой човек за нещастията си, така и никому не приписваше малките късметчета, които включваха и случайната благотворителност на лекаря.

Доктор Барбато си приглади мустаците и изпъна жилетката си. Беше лекувал много от тези италианци, някои от тях бяха раснали заедно с баща му в Италия, но се държаха към него хладно, като към лихвар,padroneили дори погребален агент. О, той знаеше много добре какво изпитват зад почтителното, медено"Signore Dottore,това" и"Signore Dottore,онова". Той се хранеше от техните беди, болката им беше неговата печалба. Пристигаше, когато бяха изпаднали в нужда и страх от смъртта, и искаше пари, за да ги облекчи. По някакъв първобитен начин те възприемаха лечителското изкуство като нещо вълшебно, божествено, което не се купува и продава. Но кой тогава щеше да плаща за колежите, академиите, за дългите часове учене и напрегнат труд, когато те, невежите чворове и дебили, си пиеха виното и залагаха потните си сребърници на една мръсна карта за игра? "Нека ме мразят — мислеше той, — нека ходят в безплатните болници, да чакат с часове, преди някой скапан стажант да ги прегледа като бикове и крави." Те щяха да се превиват в "Белвю", а той щеше да работи на Лонг Айланд, където хората ще се трепят да му плащат сметките и ще знаят какво получават. Доктор Барбато, за да покаже, че тези нещастни вчерашни американци не го притесняват изобщо, се усмихна с най-хубавата си усмивка за довиждане и се сбогува на най-изискания университетски италиански, който им беше почти неразбираем, а после, за всеобщо облекчение, си тръгна.

Докато тържеството над тях продължаваше, Анджелина и Джино се мъчеха да намерят палтото ѝ сред нахвърляните дрехи в апартамента на Лари. Опасенията на Лучия Санта бяха безпочвени. Анджелина не беше толкова безразсъдна, колкото изглеждаше, а Джино все още беше твърде невинен, за да се възползва от нейната слабост. Преди да я изпрати до метрото, тя му даде дълга целувка, топлината на плътните си устни, покрити със слой червило. Тялото ѝ се допря до неговото така мимолетно, че Джино можеше да го използва само в сънищата си.

Да, сватбата беше успех, една от най-хубавите на авенюто, за чест на семейство Анджелуци-Корбо и перо в шапката на Лучия Санта. Но тя не остана да почива на стари лаври, а веднага покани семейството на Пиеро Сантини в неделя на вечеря, за да може Джино евентуално да разведе Катерина из града, който момичето не познаваше, тъй като живееше в далечните дебри на Тъкахо.

Човек като Пиеро Сантини не разполага с четири камиона и договор за изнасянето на градската смет, ако е чувствителен към униженията. Семейство Сантини дойдоха на вечеря още следващата неделя.

Лучия Санта надмина себе си. В неделя сутринта счупи една дървена лъжица в главата на Джино, като му откъсна достатъчно кожа, за да му налее акъл, и го убеди, че не е много умно да ходи на улицата да играе стикбол. После направи сос като за краля на Неапол и разточи макарони от домашно тесто. За зелената салата отвори бутилка почти свещен зехтин от Италия, който ѝ беше изпратила бедната ѝ сестра от село — невъзможно беше да се купи такъв, първата кръв на маслината.

Джино, в новия си сив костюм от корабите, Катерина, в червена копринена рокля, бяха сложени да седнат един до друг. Винченцо, любимецът на бабите, забавляваше огромната госпожа Сантини, като ѝ гледаше на карти. Салваторе и Лена почистиха масата и измиха чиниите, сръчни и сериозни като джуджета. Накрая Джино, както беше подучен от майка си, попита Катерина дали иска да иде на кино, а тя, както винаги послушна, погледна баща си за разрешение.

За Пиеро Сантини мигът беше ужасен. Като онези няколко случая, в които беше давал камионите си да превозват уиски и не ги виждаше дни наред, не знаеше къде са, какво става с тях. Сега страдаше почти толкова. Нямаше как, това беше Америка. Той кимна утвърдително, но предупреди:

— И да не закъсняваш, ей. Утре сме на работа.

Лучия Санта грейна, когато двамата млади излязоха. С победоносен вид тя начупи орехи и нахрани работливите Салваторе и Лена с мазни, възлести хапки. Напълни с вино чашата на Пиеро Сантини, сложи поднос със сладоледени топки до лакътя на госпожа Сантини. Лари и жена му Луиза се качиха да пият с тях кафе, което димеше, черно и мазно от анасона. Пиеро Сантини и Лучия Санта обмениха лукави, доволни погледи и започнаха да клюкарстват с новоизлюпената фамилиарност на бъдещи роднини. Но не беше минал и час, когато се чу тропот на токчета по стълбите и Катерина влезе сама, с лудешки поглед, подгизнало от сълзи лице, и седна на масата, без да каже дума.

Потрес. Сантини ругаеха, Лучия Санта сключи ръце за молитва. Какво беше станало? Да не би оноваanimaleДжино да я беше изнасилил на улицата или в самото кино? Да не я беше качил на покрива? Какво! За Бога! Отначало Катерина не отговаряше, но накрая прошепна, че била оставила Джино в киното, той гледал филм, който тя не искала да гледа. Нищо не било станало.

Кой ѝ повярва? Никой.

Изчезна уютната приятелска атмосфера, веселото настроение. Въздухът и думите охладняха. Но какво, в светото име на Иисуса Христа, би могло да се случи? Ах, младите умници, какви злини извършваха, независимо от неблагоприятните обстоятелства. Но колкото и да притискаха Катерина, тя не разкриваше тайната и накрая, озадачени, Сантини си тръгнаха.

Семейство Анджелуци-Корбо — Лучия Санта, Вини, Лари и Луиза, начумерените Сал и Лена — чакаха, събрани около масата като съдии появата на престъпника. Накрая Джино, гладен като вълк след четирите часа кино, прескочи стъпалата на един дъх, връхлетя през вратата и като блъснат се спря пред толкова обвинителни погледи.

Лучия Санта стана, но се разколеба. Беше бясна, но и безпомощна. В какво беше виновен? Тя започна несигурно:

— Animale, bestia,какво си направил на горкото момиче в киното?

Джино, зейнал от изненада, отвърна:

— Нищо.

Невинността му беше толкова явна, че Лучия Санта реши, че е луд и не може да различи доброто от лошото.

Тя се овладя. Попита търпеливо, спокойно:

— Защо Катерина те остави там сам?

Джино сви рамене.

— Каза, че отива до тоалетната. Взе си палтото. Когато не се върна, си помислих, че не ме харесва. Казах си "голяма работа" и останах да си догледам филма. Мамо, щом не ме харесва, защо с баща ѝ ме карате да излизам с нея? Тя през цялото време се държа шантаво, даже не приказваше.

Лари поклати глава със съжаление. Каза шеговито на майка си:

— Виждаш ли, мамо, ако бях аз, вече щяхме да си имаме камион в семейството.

Луиза изсумтя, а Вини се обърна приятелски към Джино:

— Тъпанар, тя ти беше метнала око.

Сега вече за почти всички от семейството това беше шега. Но Лучия Санта, единствената, която виждаше в дъното на нещата, се ядоса. Сериозно обмисляше да отвори главата на Джино малко повече с точилката, защото той без съмнение беше луд като баща си.

Как, като някой безумен светец, беше казал, че момичето не го харесва? Без следа от озлобление, от накърнена мъжка гордост. Какво беше Катерина тогава за този неин горделив син? Лайно? Дъщерята на богат човек, който можеше да му осигури бъдещето и хляба, хубавичка, със силни крака и гърди, много по-добра от този никаквец, този несретник, ярма за електрическия стол, а на него не му пука! Забелязал, моля ви се, че това прелестно италианско момиче не го харесва. За какъв се мисли той — за краля на Италия? Що за глупак беше да не види, че горката Катерина го поглъщаше с очи? Безнадежден беше той, безнадежден случай, одрал кожата на баща си и тръгнал към същата ужасна участ. Тя вдигна точилката да го натупа, несправедливо, за собствено удоволствие и да засити жлъчта си, но нейният Джино с инстинкта на истинските престъпници, които бягат дори когато са невинни, се извърна светкавично и профуча надолу по стълбите. Още една мечта на Лучия Санта се срина. И макар тъй глупава и смешна, тя пося първите семена на омразата в гърдите ѝ.

ГЛАВА XVII

В продължение на седем години Франк Корбо беше оставил семейството си на мира. Но дойде време да ги притесни отново. Далеч някъде на Лонг Айланд, в държавната болница за душевноболни "Пилгрим", той реши да предприеме последното си бягство. И една тъмна нощ, зад решетките на леглото, той тайно пусна мозъка си да се върти в черепната кутия. Бавно, като със заклинание, призова огромната вълна церебрална кръв, която запрати тялото му на фаянсовите плочки в отделението и освободи завинаги искрицата — остатък от душата му.

Когато пристигна телеграмата, Лучия Санта пиеше сутрешното си кафе с величествената Терезина Кокалити. И онази ужасна жена, за да покаже голямото си приятелство, разкри една от своите тайни. Тя можеше да чете на английски. Това порази Лучия Санта повече от съдържанието на телеграмата. Как добре се беше въоръжила тази жена срещу света. И колко хладно наблюдаваше сега Лучия Санта. Никаква фалшива скръб не заблуждаваше тези проницателни очи.

Така ужасно е да разбереш, че друг човек, който е поверил живота си в ръцете ти, не може вече да предизвика у теб жал със съдбата си. Пред себе си Лучия Санта беше пределно честна: смъртта на Франк Корбо ѝ донесе чувство на облекчение, свобода от стаения, натрапчив страх, че някой ден ще ѝ се наложи отново да го въдвори в клетката му. Тя се боеше от него, страхуваше се за децата си, свидеха ѝ се жертвите, които животът му налагаше.

И по-нататък — Господ е милостив: смъртта на съпруга ѝ свали ужасно бреме от душата ѝ. По време на кратките ѝ посещения, като го виждаше затворен зад зарешетените прозорци, вярата ѝ в живота угасваше. Дни наред след това не можеше да си възвърне силите.

Лучия Санта не изпита скръб, само огромно облекчение от напрежението. Мъжът, който беше баща на три от децата ѝ, умираше постепенно в сърцето ѝ през годините, в които стоеше скрит в лудницата. Тя не можеше да държи пред очите си живата му плът.

Тогава Терезина Кокалити прояви железния разум, който беше легенда на Десето авеню. Тя насочи Лучия Санта към верния път. Защо да мъкнат трупа на съпруга ѝ чак до Ню Йорк, да плащат на погребален агент, да вдигат толкова шум, да напомнят на всички, че мъжът ѝ е починал луд? Защо да не отидат цялото семейство до болницата и да го погребат там? Франк Корбо нямаше роднини в тази страна, които да се обидят или да му засвидетелстват последна почит. Стотици долари щяха да бъдат спестени, а и клюките ще секнат.

Кралица не би отсъдила по-мъдро.

Лучия Санта приготви огромна вечеря, доста тежка наистина за топлото лятно време, и семейство Анджелуци-Корбо се събра тази вечер на масата. Никой не беше опечален от смъртта на бащата. Лучия Санта остана поразена, когато Джино прие новината съвсем спокойно, погледна я в очите и сви рамене. Салваторе и Айлийн нямаше как да го помнят, но Джино беше единайсетгодишен, когато отведоха баща му.

Докато се хранеха, правеха планове. Лари вече се беше обадил в болницата, бе уредил погребението да стане по обяд и беше поръчал паметник в болничното гробище. Беше взел назаем лимузината на шефа си — господин Ди Лука настоя, — за да ги закара всичките дотам. Щяха да тръгнат точно в седем сутринта, пътят беше дълъг, и да се приберат привечер. Само един работен ден щеше да бъде изгубен. Октавия и съпругът ѝ щяха да спят в къщата на Лучия Санта, в бившата стая на Октавия. Лена можеше една нощ отново да легне при майка си. Всичко беше уредено.

Джино хапна набързо, после облече чиста риза и панталони. Когато излезе през вратата, Лучия Санта се провикна след него припряно:

— Джино, довечера да се прибереш рано. Тръгваме в седем сутринта.

— Добре, мамо — каза той и се затича по стълбите. Лари се ядоса.

— Той не знае ли, че тази вечер трябва да си стои у дома? — попита майка си.

Лучия Санта сви рамене.

— Всяка вечер ходи в Хъдсън Гилд. Той е царят на неговата дружинка сополанковци.

Лари каза нравоучително:

— Не се показва така уважение към собствения баща. Аз минавам през Гилд по тъмно и ги виждам с приятелите му как задяват момичетата. Не биваше да го пускаш тази вечер.

Октавия се изсмя. Когато Лари поучаваше другите, винаги се кикотеше.

— Намерил кой да го каже — обади се тя. — Ти помниш ли какви ги вършеше на неговите години?

Лари се ухили и хвърли бърз поглед към жена си. Тя се занимаваше с бебето.

— Стига, сестро — започна той, но после, сякаш нищо не беше станало, семейните истории и приключения отново излязоха на бял свят, докато Сал и Лена почистваха масата. Норман Бърджерон отвори стихосбирка. Вини подпря с ръка бледото си лице и се заслуша. Лучия Санта извади купички с орехи, кана вино и бутилки с газирана вода. Терезина Кокалити се отби и пред нея, като пред нов слушател, разказаха старите истории за Франк Корбо. Октавия започна с известната реплика:

— Когато нарече Вини ангел, разбрах, че е полудял…

Продължиха чак докато стана време за лягане.

На сутринта Лучия Санта видя, че Джино не се е прибрал да спи у дома. Той често оставаше навън в горещите летни месеци, скитореше с приятелчетата си, вършеха Бог знае какво. Но точно в този ден ли щяха да закъснеят за погребението заради него? Много се ядоса.

Всички привършиха закуската, а Джино още го нямаше. Хубавият му костюм лежеше на леглото с нова бяла риза и връзка. Лучия Санта изпрати Вини и Лари да го търсят. Те минаха с колата през Хъдсън Гилд на 27-а улица, а после през сладкарницата на Девето авеню, където момчетата понякога играеха цяла нощ комар. Сънливият сладкар каза, че Джино наистина е бил там допреди час, но е тръгнал с няколко приятели за сутрешния филм в кино "Парамаунт", или "Капитол", или пък "Рокси", не беше много сигурен.

Когато се върнаха и казаха на Лучия Санта, тя остана като гръмната. Каза само:

— Е, значи няма да дойде.

Докато се качваха в колата, Терезина Кокалити се появи откъм ъгъла на 31-ва улица да им пожелае добър път. В обичайните си черни дрехи, с мургавото си изпито лице и катранена коса, тя приличаше на късче от нощта, отказало да изчезне. В колата вече имаше едно свободно място и Лучия Санта я покани да дойде с тях. Терезина беше поласкана — един ден излет беше истинска благодат. Не се поколеба нито за миг, вмъкна се вътре и седна на мястото на Вини до прозореца. А и после можеше да разправи всичко на приятелите си на Десето авеню: как семейство Анджелуци-Корбо отишли до Лонг Айланд да погребат Франк Корбо, как големият му син изчезнал и не погледнал лицето на родния си баща, преди да потъне в земята. И как само Лучия Санта плакала — но с такива ядовити сълзи, че явно извирали от кладенеца на гнева, а не на скръбта.

— Ще има Видовден — казваше Кокалити, като клатеше черната си ястребова глава. — Той е змия в пазвата на майка си.

ГЛАВА XVIII

Лучия Санта Анджелуци-Корбо си почиваше, сянката ѝ беше плътна в настъпващия здрач. Седнала на кръглата кухненска маса, тя чакаше движението по Десето авеню да утихне и да усети хладния вечерен ветрец.

През деня, без причина, беше понесла по някакъв тайнствен начин удар срещу духа си, който само за една нощ беше отслабил нейната хватка за живота. Криеше се в празната тъмна кухня, далеч от хорските очи, глуха и сляпа за всичко, което обичаше и ценеше. Копнееше да заспи безгрижно, без призрака на сънищата.

Но кой може да напусне света необмислено? Лена и Сал играеха долу на улицата, Джино скиташе из града като диво животно в джунглата, Винченцо спеше беззащитен в задната стая, в която едно време спеше Октавия, чакаше да бъде събуден и нахранен преди нощната смяна на железницата. Внуците ѝ, децата на Лоренцо, я чакаха да ги сложи да спят. Жената на Лоренцо, болна и посърнала, трябваше да бъде утешавана с чаша горещо кафе, за да си върне поне малко вярата в живота, да се научи, че мечтите ѝ за щастие са само приказки от детството, от които всяка жена трябва да се отърси.

Лучия Санта не усети как главата ѝ натежава надолу към голямата кръгла маса. За миг хладната мушама докосна приятно бузата ѝ, предидаизпадне в онази дълбока дрямка, в която всичко друго почива освен разума. Мислите и грижите ѝ препускаха напред и все напред като вълнички, докато изцяло обхванаха тялото ѝ и я накараха да трепери насън. Страдаше, както никога не беше страдала будна. Беззвучно викаше за милост.

Америка, Америка, що за различни кости, плът и кръв растат в твоето име? Децата ми не ме разбират, когато им приказвам, а аз не ги разбирам, когато плачат. Защо плаче Винченцо, глупачето, сълзите текат по бузите, синкави от брадата на възмъжаването. Тя сядаше на леглото му и го милваше по лицето, сякаш беше още дете, ужасно наплашено. Той имаше работа, вадеше си хляба, имаше семейство и дом, легло да положи глава, но пак плачеше и казваше: "Нямам приятели." Какво пък значеше това?

Бедни Винченцо, какво очакваш от живота? Не ти ли стига, че си жив?Miserabile, miserabile,баща ти умря, преди да се родиш, и призракът му вечно помрачава живота ти. Живей за братята и сестричката си, после за жена си и децата, а времето ще мине, ще остарееш и всичко ще бъде сън, какъвто и аз сънувам сега.

Само не му казвай никога, че съдбата е демон. Винченцо и Октавия — най-добрите ѝ деца, и двете нещастни. Как стана така, че Лоренцо и Джино — тези двама разбойници, ѝ се хилеха престорено и здраво захапали радостта, препускаха из живота както им скимне? Къде бяха Бог и справедливостта? О, и те ще страдат — не са непобедими, съдбата спохожда и злите. И все пак те бяха нейни деца, а онези безплодни кучки, които шепнеха, че Лоренцо е крадец и убиец, бяха лъжливи като Господ.

Не. Лоренцо никога нямаше да бъде истински мъж, както бащите селяни от Десето авеню бяха истински мъже, както баща ѝ в Италия беше истински мъж: съпрузи, защитници на децата, те вадеха хляба, създаваха своя собствен свят, приемаха живота и съдбата и се оставяха да ги превърнат в камъни, за да бъдат положени в основата на своите семейства. Такива децата ѝ никога нямаше да бъдат. Но тя беше приключила с Лоренцо. Бе изпълнила своя дълг и той вече не беше част от живота ѝ.

Дълбоко в душата ѝ сънят събуди едно заспало чудовище. Лучия Санта се опита да се събуди, преди да съзре очертанията му. Тя знаеше, че седи в тъмната кухня, мислеше, че е минал едва миг и че ей сега ще си вземе табуретката и ще слезе по стълбите на авенюто. Главата ѝ отново падна на хладната мушама. Чудовището се изправи и доби очертания.

"И ти си като баща ти." Така посрещаше тя всеки бунт у най-любимия си син. Джино не сваляше стъписания си поглед от нея, докато излизаше от къщи. Но не хранеше злоба. На следващия ден се държеше, сякаш нищо не е станало.

Това си беше цяло проклятие. Той имаше същите тревожни сини очи на мургавото средиземноморско лице, същия отнесен характер и нежелание да говори, същото безразличие към грижите и тревогите на най-близките си по кръв. Той беше неин враг, както баща му преди него, и тя отмъстително сънуваше провиненията му: държеше се с нея като с чужд човек, не изпълняваше заповедите ѝ. Засегна и нея, и семейната чест. Но ще се научи, този неин син, тя ще помогне на живота да го научи. Кой беше той да скитосва цяла нощ по улиците и цял ден да тича из парка, докато брат му Винченцо си вадеше хляба? Беше почти на осемнайсет. Време е да разбере, че не може вечно да бъде дете. Де да беше възможно.

В съня си Лучия Санта чу как пробуденото чудовище започва да се смее. Що за престъпления бяха това? Дреболии. Даже в Италия имаше синове, които намираха удоволствие в безгрижното лентяйство и безчестие. Но как да го съди за престъпление, за което никога не го беше корила, за което никога не беше страдал, за което не можеше да има прошка. Той беше отказал да види лицето на покойния си баща, преди да потъне завинаги в земята. И така в съня си тя започна да вика и да го проклина вечно да гине в бездънната бездна на ада.

Светлина заля кухнята и Лучия Санта чу приближаващи стъпки до вратата ѝ, разбра, че ще се събуди, преди да произнесе неотменимото проклятие. С благодарност вдигна глава, за да види дъщеря си Октавия, надвесена над нея. Така и не беше изрекла онези ужасни думи за Джино, не беше запратила най-любимия си син в бездната.

Октавия се усмихна.

— Мамо, така стенеше, че те чух чак от втория етаж.

Лучия Санта въздъхна и каза:

— Направи малко кафе, поне тази вечер да си остана в къщата.

Колко хиляди нощи двете бяха седели заедно в кухнята?

През прозорчето към коридора от спални те неизменно бяха слушали равномерното дишане на малките деца. Джино отдавна беше нехранимайко, криеше се под кръглата маса, обкръжен от големите ѝ хищни крака. За Октавия всичко тук беше познато. Дъската за гладене, изправена, готова в ъгъла на прозореца. Огромното радио с форма на катедрала, малкото шкафче с чекмеджета за прибори, кърпи за чинии, копчета и плат за кръпки.

Това беше стая за живеене, работа и хранене. На Октавия ѝ беше мъчно за нея. Безупречният ѝ апартамент в Бронкс имаше порцеланова маса с хромирани столове. Мивката блестеше бяла като стената. Тук бяха отломките от живота. След хранене кухнята приличаше на бойно поле със загорели тенджери, огромни мазни купи, хлъзгави от зехтин и сос за спагети, и мръсни чинии, достатъчни да напълнят цяла вана.

Лучия Санта седеше неподвижна. Лицето ѝ, всяка частица от превитото ѝ тяло, говореха за ужасна умора на духа. Това беше поглед, който плашеше Октавия като малка, но тя вече знаеше, че той ще отмине, че на сутринта майка ѝ ще се събуди тайнствено обновена.

Колкото да покаже съчувствие, Октавия попита кротко:

— Мамо, да не ти е зле? Да извикам доктор Барбато?

С преднамерено, театрално огорчение Лучия Санта каза:

— До гуша ми дойдоха и децата, и животът.

Но като изрече думите, ѝ стана по-леко. Лицето ѝ възвърна цвета си. Октавия се усмихна.

— Знаеш ли, ето кое ми липсва най-много — да ме ругаеш постоянно.

Лучия Санта въздъхна.

— Никога не съм те ругала. Ти ми беше най-доброто дете. Ех, да можеха и тези зверове да бъдат като теб.

Тази прочувственост разтревожи Октавия. Тя каза:

— Мамо, ти вечно ги изкарваш много лоши. Лари ти дава пари всяка седмица. Вини ти носи плика със заплатата, без дори да го отвори. Джино и децата не вършат поразии. Какво повече от това искаш, за Бога?

Тялото на Лучия Санта се изпъна, умората ѝ почти видимо се разсея. Гласът ѝ набираше сила, докато тя се подготвяше за караницата, която всъщност беше разпален разговор — радостта на живота ѝ. Взе да мъмри на италиански, този тъй хубав за мъмрене език:

— Лоренцо, големият ми син. Дава ми десет долара всяка седмица — на мен, на майка си, да храня горкичките му осиротели братя и сестри. А курвичките, с които се влачи, му взимат цялата купчина пари, които вади в съюза. Горката му жена ще го убие в собственото му легло. А аз думичка няма да кажа против нея в съда.

Октавия се разсмя весело.

— Скъпият ти Лоренцо? Ах, мамо, такава си преструвана. Ще дойде довечера с десетачката си и с неговите щуротии, а ти ще го гледаш като цар. Също като ония фльорци, дето се връзват на приказките му.

Лучия Санта каза безучастно на италиански:

— Като си взе съпруг, си мислех, че устата ти ще се изчисти, като се оцапа другото.

Октавия почервеня като рак. Лучия Санта беше доволна. Повърхностната американска вулгарност на дъщеря ѝ не можеше да се мери с нейната, закърмена по италиански.

Чуха стъпки откъм спалните и тогава Вини влезе в кухнята, още сънлив и замаян. Носеше само работни панталони и долна риза.

Беше станал нисък младеж с набита фигура, в която нямаше и грам излишна тлъстина, затова изглеждаше костелив и непохватен. Лицето му беше мургаво и болнаво на вид, имаше набола четина. Би изглеждал жесток и закоравял с ъгловатото си лице, дебелите устни и месестия нос, но тъмните му, широко отворени очи бяха странно беззащитни и кротки, а и той рядко се усмихваше. За Октавия най-лошото беше, че и характерът му се промени. У него винаги имаше нещо мило и привлекателно. Открай време беше приветлив и любезен, това му бе вродено. Но сега, макар че слушаше майка си и вършеше услуги на другите, помагаше някак мъчително, с насмешливо съжаление. На Октавия повече щеше да ѝ хареса, ако просто кажеше на всички да се разкарат. Притесняваше се за него, но и се дразнеше. Той беше едно разочарование. Тази мисъл я накара мрачно да се усмихне. Не сме ли всички такива? Сети се за съпруга си, сам в апартамента им в Бронкс, който четеше, пишеше, чакаше я.

Вини изръмжа със сънливо негодувание. Гласът му беше басов, мъжки, но същевременно по детски раздразнителен.

— Мамо, защо не ме събуди, дявол да го вземе? Казах ти, че трябва да излизам. Ако щях да ходя на работа, щеше да ме събудиш, нали?

Октавия каза остро:

— Заспала е. Не ѝ е лесно да ви гледа, простаци такива.

Лучия Санта се скара на Октавия:

— Защо се заяждаш с него? Цяла седмица се трепе. Веднъж ще се види със сестра си и какво? Тя го ругае. Ела, седни, Винченцо, пийни едно кафе и хапни нещо. Ела, синко, пък може сестра ти да намери добра дума за теб.

Октавия каза ядосано:

— Мамо, такава си преструвана.

После зърна нещо в лицето на Вини, което я стъписа. Отначало, когато майка му мъмреше Октавия, Вини се хилеше самодоволно, жалък с благодарността си, че тя се застъпва за него, но когато Октавия се разсмя, той изведнъж осъзна, че майка му го четка. Усмихна се кисело при мисълта, че толкова лесно може да бъде утешен, а после се разсмя заедно с Октавия на себе си и на майка си. Пиха кафе и си приказваха с дълбоката близост на сплотено семейство, която ги предпазваше да не си досаждат, колкото и скучен да е разговорът.

Октавия видя как начупеното лице на Вини се озарява от спокойствие и си припомни неговата миловидна крехкост. Той се усмихваше и дори се смееше с глас, докато Октавия разказваше как станала отговорничка в шивашкото ателие. Шегуваше се с работата си на железницата. И Октавия осъзна колко липсва на брат си, как сватбата ѝ е разкъсала тъканта на семейството — и за какво? О, тя вече знаеше какво е това, чуваше неговия зов и тялото ѝ се издигаше и пропадаше в поглъщащата страст, която вече не можеше да презира както някога, и все пак не беше щастлива.

Не, не беше толкова щастлива със съпруга си, колкото в този миг, щастлива, че е донесла светлина в страдащия самотен поглед на брат си, сварен така гол и сънен. Тя искаше да направи толкова много за него, а не беше направила нищо — и за какво? Копнежът на плътта беше твърде силен за нея и тя намери нежен съпруг, който победи страховете ѝ. Нямаше да имат деца и благодарение на това и други елементарни предпазни мерки срещу съдбата двамата със съпруга ѝ щяха да се измъкнат от бедността към по-добър живот. Един ден щеше да бъде щастлива.

Когато Вини се облече, Лучия Санта и Октавия го гледаха с особената обич на жените в семейството към техните млади мъже. И двете си представяха как Вини ходи по улицата и събаря момичетата с поглед. Предположиха, че го чака нощ на приятни, вълнуващи завоевания, сред приятели, които ще се възхищават от него, ще го обичат и ще го ценят като принц, какъвто те, майка му и сестра му, знаеха, че е.

Вини си облече синия шевиотен костюм и сложи евтината копринена вратовръзка с големи червени и сини завъртулки. Приглади косата си с вода, като обрамчи грубоватото си чувствено лице с прилежно вчесани, симетрични снопчета гъста черна коса.

Октавия го поднесе:

— Кое е това момиче, Вини? Защо не го доведеш у дома?

А майката каза, без строгост, почти по американски, за да прозвучи като шега:

— Дано си избрал добро италианско момиче, а не някоя ирландска никаквица от Девето авеню.

Вини усети, че се хили с горделива, самодоволна усмивка, все едно десетки момичета се въргалят из краката му. Но когато завърза връзката и видя надутото си изражение в огледалото, се притесни и посърна.

Беше свикнал със семейните ласкателства, с подмятания от рода на: "Ах, той ни е тиха вода, никога няма да разбереш какво мисли. С него трябва да се внимава. Един Господ знае колко момичета крие в някой друг квартал." Не можеше да се удържи да не се надуе от хвалбите им, но как изобщо можеха да мислят такива неща, да ги вземат дяволите!

За Бога, той работеше от четири следобед до полунощ, от вторник до неделя. Откъде, по дяволите, ще намери момичета? Той даже с момчета на своята възраст не се срещаше, само с мъжете, с които работеше през последните четири години в товарното отделение. Навъсен, се сбогува набързо.

Лучия Санта въздъхна тежко.

— Къде ходи толкова късно нощем? — попита. — Какви хора излизат с него? Какво правят? Ще го подмамят някъде, той е толкова невинен.

Октавия се разположи удобно на стола. Копнееше за книга пред себе си и искаше леглото ѝ да я чака в дъното на коридора. Но далеч, в тихия антисептичен апартамент в Бронкс, съпругът ѝ нямаше да заспи, докато не се върне. Щеше да чете и пише във всекидневната сред спуснатите завеси, сенките от лампата и застлания с килим под, щеше да я посрещне с ласкавата, но и жалостива усмивка и да запита:

— Добре ли прекара с вашите?

После щеше да я целуне с нежната тъга, която ги беше отчуждила един от друг. Лучия Санта каза:

— Не стой много до късно. Не искам да се моташ из метрото, когато всички убийци скитат нагоре-надолу.

— Имам време — отговори Октавия. — За теб се тревожа. Да взема да остана тук една-две нощи, да си починеш, а аз ще гледам децата.

Лучия Санта сви рамене.

— Ти си гледай мъжа, да не останеш вдовица. Тогава ще разбереш какво е теглила майка ти.

Октавия рече закачливо:

— Тъкмо ще се върна при теб.

Но за нейна изненада Лучия Санта я погледна мрачно, изпитателно, сякаш това не беше шега. Тя се изчерви.

Майката видя, че дъщеря ѝ се натъжава, и каза:

— Събуди ме в лош момент. Тъкмо щях насън да прокълна онзи дявол сина ми, дето трябва да го прокълна наяве.

Октавия промълви:

— Мамо, остави тези неща.

— Не, няма да ги оставя аз. — Лучия Санта закри очи с ръка. — И ако има Господ, той ще си понесе заслуженото.

Тя поклати глава и дълбока умора се разля по цялото ѝ лице и тяло.

— Баща му потъна в земята и не дочака сълзи от големия си син. — Гласът ѝ беше дълбоко наскърбен. — Франк Корбо беше едно нищо на тая земя, мъчи се за нищо и ще гори в ада. А ти ме караш да пусна Джино вкъщи, без да го набия, без дума да обеля. Никога не е давал пет пари какво ни е на нас. Мислех, че нещо страшно му се е случило, че е полудял като баща си. А той най-спокойно се връща и не ще да говори. Преглътнах горчилката, задавих се тогава, и сега още се давя. Що за звяр е това, що за чудовище? Накара цял свят да се отврати от умрелия му баща и от него, а после се връща, яде, пие и спи без капчица срам. Той ми е син, но насън го проклинам и го виждам умрял в ковчега на баща си.

Октавия кресна на майка си:

— Дрън! Дрън! Дрън! — Лицето ѝ беше изкривено от гняв. — Аз отидох на погребението му, дето го мразех. И какво? И ти отиде на погребението му, а не проля една кирлива сълза. Преди да умре, цяла година не беше ходила да го видиш в лудницата.

Това накара и двете жени да притихнат. Сърбаха кафето си. Октавия каза:

— Джино ще се оправи, пипето му сече. Може и да излезе нещо от него.

Лучия Санта се изсмя пренебрежително.

— Да, пияница, престъпник, убиец. Само едно няма да излезе от него. Мъж, който носи вкъщи заплатата, изкарана с честен труд.

— Ето, затова всъщност си бясна — че Джино не работи след училище. Защото той е единственият, когото не можеш да командваш.

— Че кой да го командва, ако не майка му? — попита Лучия Санта. — Или си мислиш, че никой няма да го командва в живота? Защото и той така си мисли. Ще яде безплатно до края на живота си, така ли? Ама не е така. Какво ще стане с него, като разбере какво нещо е животът? Колко е тежък? Много иска той, много му е приятно да живее. И аз бях такава на неговите години и си изпатих. Искам от мен да разбере какъв е животът, а не от чужди хора.

— Мамо, не можеш. — Октавия се поколеба. — Погледни любимия си Лари, колко грижи хвърли по него, а сега е, кажи-речи, гангстер, събира пари за оня измислен съюз.

— Какво говориш? — Лучия Санта махна пренебрежително. — Не можех да го накарам даже да натупа братлетата си вместо мен, такъв е страхопъзльо.

Октавия поклати глава и каза бавно, учудено:

— Мамо, понякога си толкова умна. Как може сега да си толкова глупава?

Лучия Санта безучастно сърбаше кафето си.

— Както и да е, той вече излезе от живота ми. — Тя не забеляза как Октавия извърна глава и продължи: — Джино ме тормози. Слушай сега. Онази хубава работа в магазина. Два дни издържа. Два дни. Другите хора работят една работа петдесет години, а моят син — два дни.

Октавия се засмя.

— Сам ли напусна, или го уволниха?

— А, смешно ти е значи? — запита на най-вежливия си италиански Лучия Санта, по което личеше, че е вбесена. — Изхвърлиха го. След училище един ден се отбил да поиграе футбол, после отишъл на работа. Сигурно си е мислел, че магазинът ще стои затворен, докато стигне дотам. Няма да е беда. Не се е сетил, чеpadroneняма да си зареже търговията и ще работи сам. Не, скъпият ни Джино не изкара и първата седмица.

— Най-добре да поговоря с него — каза Октавия. — По кое време се прибира?

Лучия Санта сви рамене.

— Кой знае? Царят влиза и излиза когато му скимне. Кажи ми едно: какво правят тия сополанковци до три през нощта? Стоя до прозореца и го гледам седнал на стълбите, приказва и приказва по-зле и от бабичките.

Октавия въздъхна.

— Откъде да знам.

Тя се приготви да си тръгне. Лучия Санта прибра чашите от кафето. Нямаше прощална ласка, нямаше целувка. Сякаш Октавия отиваше някъде на гости и щеше да се върне. Майка ѝ застана до предния прозорец да пази дъщеря си с очи, докато завие от Десето авеню към метрото.

ГЛАВА XIX

В понеделник беше свободната вечер на Вини Анджелуци от работа. Тази нощ той възнаграждаваше плътта си заради оскъдицата в живота си.

Майка му и сестра му го подиграваха и го притесняваха, защото щеше да плати пет долара, за да легне с жена, просто и ефикасно. Срамуваше се от това, понеже беше поредният белег на провала. Припомни си гордостта, стаена в гласа на майка му, когато се караше на Лари за похожденията му с млади момичета. Двете с Октавия щяха да бъдат отвратени, ако знаеха какво щеше да направи сега.

Вини беше работил на смяната от четири до полунощ, откакто напусна гимназията. Никога не се бе събирал с приятели, не беше целувал, никога дори не беше говорил с момиче сред лятната нощна тишина. Единственият му почивен ден беше понеделник и тази нощ от седмицата нямаше какво да се прави. Свенливостта му влошаваше още повече нещата.

Затова Вини внасяше своята бедна, но честна лепта в един порядъчен бардак, препоръчан от главния чиновник в товарното отделение, който не искаше работниците му да висят по баровете, за да забършат някоя очукана фльорца или нещо още по-лошо. Понякога и самият главен чиновник се отбиваше тук.

За това развлечение всички чиновници се обличаха порядъчно, сякаш отиваха да търсят работа. Носеха костюми и връзки, шапки и палта, униформата за свободния ден, седмия ден за почивка и радост за душата. Вини с черното си борсалино винаги бе взиман на подбив, че прилича на гангстер, макар да бе най-младият от всички. Събираха се в бара "Даймънд Джим", в който имаше хотдог на скара и горещи сандвичи с говежда пържола, както и студени хапки, сиви почти колкото кожата на главния чиновник. Тържествено поръчваха уиски, а единият от чиновниците казваше господарски: "Сега аз черпя", и слагаше пари на бара. Когато всички се изреждаха да черпят по едно, излизаха на 42-ра улица, под бушуващите неонови пламъци на кината, които се простираха едно до друго по двата тротоара. По това време навън вече имаше толкова скитащи хора, че много внимаваха да се движат вкупом, сякаш, ако някой от тях се отделеше, щеше да бъде отнесен, безпомощен да се върне при останалите. Докато вървяха по 42-ра улица, минаваха през големите, изрисувани картонени жени, които съблазняваха в изправените дървени рамки с голотата си, изрязана в червени и лилави електрически светлини.

Беше улегнал, четириетажен хотел, скромно притаен сред огньовете хладна, пламтяща плът. След като прекрачеха прага, влизаха направо в асансьора. Нямаше нужда да минават през фоайето, защото точно този вход се използваше от хора като тях. Пиколото в асансьора намигаше, сериозно, делово намигване, в никакъв случай лекомислено подмятане за предстоящата работа, и ги качваше на горния етаж. Водеше ги по застлания с килим коридор, оставяше желязната си клетка отворена и неохранявана, за да почука на съответната врата и да пошепне тайната парола, после ги наблюдаваше внимателно, докато изпълваха стаята.

Беше всекидневната на апартамент с две спални и твърде много малки кожени столове. Обикновено имаше някой, който четеше списание и чакаше реда си. В кухненския бокс едва забележима жена пиеше кафе и регулираше движението. В шкафчето ѝ имаше бутилки с уиски и чаши. Всеки, който искаше да пийне, се отбиваше до бокса и слагаше банкнота от един долар, но обикновено нещата се развиваха толкова бързо, че нямаше време. Тази жена имаше много малко работа с клиентите и приличаше повече на страж на този свят.

Именно лицето на тази жена Вини си спомняше винаги, никога момичетата, които работеха в спалните. Беше ниска, с гъста и много черна коса, и макар че нямаше начин да се определи възрастта ѝ, бе твърде стара за занаята. Но точно лицето и гласът ѝ бяха нечовешки.

Имаше ужасния груб глас, присъщ на някои уличници, сякаш потоците заразено семе, преливащи в тялото, бяха разяли гласните струни. Тя говореше само с огромно усилие и воля. Тембърът ѝ беше по-ужасяващ от видим белег. Чертите ѝ за младите очи на Вини бяха самата маска на злото. Устата беше дебела и безформена, притисната здраво към зъбите, които изскачаха от плътта. Бузите и челюстите бяха тежки, увиснали, подобно на царствена вдовица, но носът беше дързък и вирнат от нещо по-тайнствено от природата, очите ѝ бяха черни и бездушни като две парчета въглен. Зад всичко това във всяка нейна дума и жест се четеше, че тя не мрази и не презира света, но вече не изпитва никакво плътско чувство към някого или нещо в него. Беше безполова. Когато минаваше край теб, главата ѝ се накланяше настрани като акула. Веднъж се плъзна покрай Вини и той се сви назад, сякаш щеше да откъсне парче месо от тялото му. Когато от спалнята излизаше мъж, тя посочваше следващия клиент, но само след като отваряше вратата на спалнята и изграчваше вътре: "Може ли, миличка?" Щом чуеше този глас, кръвта на Вини се смразяваше.

Но той беше млад. Когато влизаше в спалнята, кръвта му отново се разгорещяваше. Едва забелязваше изрисуваното лице на жената, винаги едно и също.

Обикновено руса, тя се движеше в златистия кръг на плътно затъмнената лампа, така че цветовете на лицето ѝ сякаш отразяваха светлината, боядисаната червена уста, дългия блед нос, който лъщеше зад напудрената бяла кост, мъртвешките, призрачни бузи и нацапаните с черно зеленикави очи.

Това, което следваше, винаги смущаваше Вини. Жената го водеше към ниска масичка в ъгъла на стаята, където имаше леген, пълен с топла вода. Той събуваше обувките си, чорапите и панталоните, а тя измиваше интимните му части, като ги оглеждаше с внимателен, клиничен поглед.

После го водеше към леглото до отсрещната стена — той все още по риза и вратовръзка (веднъж, разгорещен от страст, беше започнал да сваля и тях, но жената каза: "Не, за Бога, нямам цяла нощ"), събличаше халата си и заставаше гола пред него в мътната светлина на закачената нощна лампа.

Изрисуваните червени зърна, закръгленият корем с гънка тлъстина, спретнатият черен триъгълник и двете дълги колони силно напудрени бедра служеха по предназначение. Когато курвата си хвърляше робата и показваше това тяло, кръвта нахлуваше в мозъка на Вини с такава сила, че до края на вечерта го болеше глава.

Прегръдката беше официална, откровена пантомима, жената полягаше на покритото легло, придърпваше Вини над себе си, той падаше на коляно и подпираше тялото си в стягата на махащите като ножици крайници.

Отнасяше се. Плът, плът, гореща, мека, до неговата, топящ се восък, топло, податливо, прилепващо месо без кръв и жилави нерви. Неговото тяло, отделна тъкан, обгръщаше, попиваше онова, което другото месо изстискваше. Изпънатата му, стегната фигура се впиваше в този восък, който поемаше формата на неговите кости, и в един заслепяващ миг той беше свободен, избавен от самотата.

Това беше всичко. Колегите му чакаха и после всички отиваха да вечерят китайска храна, след това да гледат кино в "Парамаунт" или да играят боулинг и завършваха с късно кафе от автомата на самообслужване. Когато чиновниците си намираха постоянни приятелки или се сгодяваха, не преставаха да посещават хотела, но след това не продължаваха да се забавляват, а ходеха при приятелките си. Обезвредени.

За Вини това беше като храната, която ядеше, като леглото, в което спеше, като парите, които печелеше, част от всекидневната програма на живота за оцеляване. Но с времето усещаше как се откъсва от околния свят и неговите обитатели.

ГЛАВА XX

Къде бяха онези нещастници, които проклинаха Америка и нейната мечта? И кой се съмняваше в нея сега? За войната в Европа англичани, французи, немци и дори Мусолини изпращаха милиони на смърт, а всеки италианец по западния вал на града ходеше с пълни джобове. Ужасната Депресия свърши, човек нямаше нужда вече да проси за хляба си, а социалните анкетьори бяха провождани с ругатни надолу по стълбите. Крояха се планове за покупки на жилища на Лонг Айланд.

Вярно, че се печелеха пари, като се помагаше на хората да се убиват един друг. Войната в Европа създаде всички работни места. Така мърмореха някои със свежи мозъци, които си търсеха белята. Но в коя друга страна дори бедните могат да забогатеят от чуждото нещастие?

Родом от Юга, Сицилия, Неапол, Абруци, италианците на Десето авеню не се интересуваха дали Мусолини ще спечели войната. Никога не бяха обичали родината си, тя не означаваше нищо за тях. Векове наред държавата беше най-големият враг на техните бащи и деди. Богатите плюеха на бедните. Сводниците от Рим и Севера бяха изсмуквали кръвта им. Какво щастие, че бяха на сигурно място тук, в Америка.

Само Терезина Кокалити беше недоволна. Вече не можеше да обяви синовете си за безработни в тези добри времена и беше лишена от социалните помощи. Сега тайно обикаляше и купуваше големи чували захар, кутии мас и безбройни топове плат. Загадъчно казваше на Лучия Санта:

— Ще дойде ден, ах, ще дойде ден…

Но после закопчаваше уста с пръст и не обелваше дума. Какво имаше предвид? Вярно, че сбираха набор, но само едно момче от Десето авеню получи призовка. Нищо особено.

Лучия Санта беше твърде заета, за да остави думите на Кокалити да жужат в главата ѝ. Потоци злато се изливаха в квартирите. Децата работеха след училище. Сал и Лена имаха почасова работа в новата фабрика за лекарства на Девето авеню. Вини робуваше седем дни в седмицата. Хората в Европа нека се избиват колкото си искат, щом така им харесва. Селото на родителите на Лучия Санта беше толкова малко, земята толкова безполезна, че никой от роднините ѝ не беше застрашен.

Само онзи безобразник Джино нехаеше. Но това му беше последното безгрижно лято. През януари завършваше гимназията и край на оправданията. Нямаше полза да се молят приятели да му намират работа. Лучия Санта се опитваше, но Джино винаги беше изхвърлян.

Но едно нещо можеше да свърши онзиmascalzone.Вини пак си беше забравил торбичката с обяда и Джино ще трябва да му я занесе. Лучия Санта му препречи пътя, когато с бейзболна бухалка под мишница и акушерска ръкавица в ръка опита да се промъкне край натежалата ѝ фигура. Като херцог с бастун и шапка.

— Занеси това на брат си в работата — каза тя и протегна мазната кафява кесия, като едва не се засмя на превзетото му отвращение. Колко горделив беше само, като всички, които не си вадят хляба с труд. Колко докачлив.

— Ще закъснея, мамо — каза Джино, като не обръщаше внимание на кесията.

— За къде ще закъснееш? — попита Лучия Санта нетърпеливо. — За сватбата си ли ще закъснееш? Ще закъснееш да внесеш парите, които си изкарал тази седмица, в банката? Ще закъснееш да се срещнеш с някой приятел за почтена работа?

Джино въздъхна.

— Мамо, Вини може да хапне нещо в лавката.

Това беше прекалено. Лучия Санта каза с огорчение:

— Брат ти се трепе заради теб — не играе и не тича из парка. Веднъж не си го поканил да излезе с теб, толкова е самотен. И даже хляба не искаш да му занесеш? Позор си ти. Върви си играй бейзбола и скитосвай с приятелчетата си. Аз сама ще му го занеса.

Засрамен, Джино взе кесията. Видя блясъка на победата в очите на майка си, но не му пукаше. Наистина искаше да направи нещо за Вини.

Леко премина по Десето авеню към 37-а улица и после надолу по Единайсето авеню. Обичаше пълната свобода на тялото си, когато се движеше в задушния летен въздух. Когато беше по-малък, правеше огромни подскоци да види дали може да полети, както му се струваше, но вече бе много голям. Точно преди да стигне до сградата на товарното, той хвърли кафявата книжна кесия високо във въздуха пред себе си, после направи зашеметяващ спринт да я хване, преди да падне на земята.

Изкачи се бавно през вмирисаната на плъхове сграда с железния зарешетен асансьор. Возачът, в сива мръсна униформа с жълта, подобна на червей, емблема на вензелите, отвори железните врати със загадъчното пренебрежение, което някои възрастни изпитват към младите, и Джино се озова в таванска кантора, която се простираше до отсрещния ъгъл на сградата.

Беше като кошмар, в който човек вижда затвор и знае, че един ден ще живее тук. Дълги редици бюра със сметачни машини с ленти изплюваха ролки с многобройни товарителни разписки. Мъжете, които работеха на тези машини, бяха до един в сака, бели ризи и разхлабени, увиснали вратовръзки. Бяха по-възрастни от Вини и много бързи.

Машините тракаха сляпо. Всяко бюро имаше своя жълта лампа, останалата част от кантората тънеше в мрак с изключение на дългия тезгях, отрупан с напечатани сметки. На този тезгях висок, слаб, приведен мъж, с най-сивото лице, което Джино беше виждал, подреждаше сметките под огромна лампа. Не се чуваше глас. Нямаше и следа от слънцето навън. Сякаш всички тези хора бяха погребани сред грохота на композиращите се товарни влакове, които минаваха в подножието на сградата. Джино се огледа и накрая забеляза брат си.

Вини беше единственият мъж без сако, носеше шарена риза, за да не се налага да я сменя поне два-три дни. Къдравата му черна коса изглеждаше мокра под жълтата настолна лампа. Джино забеляза, че Вини е по-бавен от другите и лицето му е напрегнато и изкривено, погълнато от работата. Останалите имаха безчувственото изражение на сомнамбули.

Изведнъж Вини погледна нагоре. Вгледа се в Джино безизразно. Запали цигара. С изненада Джино осъзна, че Вини не може да го види, нито пък някой от другите. Той стоеше в мрака извън техния свят. Мина край първата редица бюра в жълтия жив квадрат. Сякаш беше засенчил слънцето, главите подскочиха нагоре. Вини вдигна очи.

На лицето му се изписа покъртителна радост. Усмивката му беше мила, както в детството им. Джино вдигна кесията с храната и я хвърли. Вини я хвана майсторски и Джино отиде и застана неловко до бюрото му.

— Благодаря, малкият — каза Вини. Мъжете от двете му страни престанаха да тракат и той им го представи: — Това е по-малкият ми брат Джино.

Джино беше смутен от гордостта в гласа на Вини. Двамата мъже казаха: "Здрасти, малкият", и той им хвърли студен, преценяващ поглед. Сети се за синия си гащеризон и бялата вълнена блуза и се почувства глупаво, сякаш беше Дошъл на някакво сериозно събрание безгрижно облечен. Сиволикият мъж извика:

— Смятайте товара, момчета, изоставаме.

После се затътри до Вини и му даде сноп сметки. Приличаше на охранен стар плъх.

Вини каза притеснено на отдалечаващия се гръб:

— Няма да почивам после.

Джино се обърна да си тръгва. Вини стана и го изпрати от светлия кръг до асансьора. Чакаха, заслушани в стържещите стоманени въжета и тракането на издигащата се кабина.

— Мини напряко през депото — каза Вини. — Само се пази, когато тръгнат локомотивите. — Той сложи ръка на рамото на Джино. — Благодаря ти, че ми донесе обяда. Ще играеш ли в събота?

— Да — отвърна Джино. Асансьорът се бавеше много. Той искаше да излезе. Видя как Вини гледа притеснено към тракащите машини в светлия кръг и потръпва, когато сивото мише лице се обърна да го търси в мрака.

— Ако стана навреме, ще дойда да гледам — рече Вини.

Тогава асансьорът дойде, двете железни врати се плъзнаха встрани, Джино влезе и започна бавното спускане. От миризмата на разложено, на плъхове и на изпражнения му се повдигна. Когато излезе от сградата, вдигна глава към топлото, лимонено септемврийско слънце. Застина в почти възторжено облекчение и свобода.

Не се сети повече за Вини. Започна да тича бавно през депото, огромен двор от лъскава бяла стомана, който се разливаше в далечината и загадъчно се сливаше със слънцето. Залюля дясната си ръка, сякаш носеше футболна топка, и препусна през дървените траверси, плъзгаше се по стоманените релси, които се сключваха, за да спънат краката му. Черни локомотиви се задаваха към него, а той леко им убягваше вляво и вдясно, като набираше скорост. Един локомотив излезе зад гърба му, машинистът седеше на прозореца от страната на Джино. Джино се спусна да се надпреварва с него, тичаше с всички сили през траверсите до локомотива, летеше напред, докато машинистът му хвърли безучастен поглед и тогава черният локомотив затрака по-силно и изтрополи край него. Когато се скри в лабиринта от спрели кафяви и жълти товарни вагони, Джино спря изтощен. Усещаше се леко изпотен под бялата си вълнена фланелка и беше зверски гладен, жаден. Изведнъж отново се почувства силен и бодър. Впусна се в дълъг, умерен крос, който го измъкна от депото на улицата до парка Челси. Там видя приятелите си, които хвърляха бейзболна топка и го чакаха.

ГЛАВА XXI

Една седмица по-късно Лучия Санта се събуди с чувството, че нещо не е наред. Сал и Лена бяха още в леглото. По някое време рано сутринта Лучия Санта чу, че Джино се прибира — познаваше разпиляното му, шумно събличане. Но не беше чула Вини. Тогава си спомни, че в понеделник има свободна вечер и понякога се прибира по-късно от Джино.

Макар да знаеше, че е невъзможно някой да влезе вкъщи, без да я събуди, тя провери леглото на Вини. Той сега ползваше бившата стая на Октавия — единствената отделна стая в жилището. Никой не беше спал в леглото, но Лучия Санта сериозно се притесни. По-късно, когато изпрати децата на училище, тя се надвеси над тапицирания перваз на прозореца и го зачака да се появи откъм авенюто. Мина време, видя ранната смяна стрелочници да се връща за обяд и разбра, че вече е почти пладне. За първи път се разтревожи. Облече дебелата вълнена жилетка и слезе долу при Лоренцо.

Тя знаеше, че най-големият ѝ син е най-лош сутрин, но беше твърде изнервена да чака. Видя Лари да пие сутрешното си кафе, над смачканата риза избиваха гъстите черни косми на гърдите му. Той сръбна от кафето и каза с истинско раздразнение:

— Мамо, не е малък, за Бога. Каквото и да е правил, е закъснял да се прибере. Като се събуди, ще иде направо на работа.

— Ами ако нещо е станало с него? — попита нетърпеливо Лучия Санта. — Как ще разберем?

Лари каза сухо:

— Не се бой, ченгетата си пъхат носовете навсякъде.

Луиза наля кафе на майката. Красивото ѝ лице, обикновено спокойно, също беше разтревожено. Тя обичаше Вини — познаваше го по-добре от всички останали с изключение на майка му, и също сметна отсъствието му за странно.

— Лари, моля те, иди да видиш — рече тя.

Това беше толкова неприсъщо за нея, че Лари се предаде. Потупа майка си по рамото.

— Добре, ще ида до службата на Вини, мамо. Само да си изпия кафето.

И Лучия Санта се качи горе да чака.

В три часа Джино и децата се върнаха от училище, а Лари още го нямаше. Майката се опита да накара Джино да остане при нея, но той явно не я разбра. Изчезна, без дори да отговори, спря се само да си вземе топката. Сал и Лена си пишеха домашните на кръглата кухненска маса, а тя им правеше филии със зехтин и оцет. Накрая, в пет, Лари дойде да ѝ каже, че Вини го няма на работа и никой не го е виждал. Разбра, че Лари също е разтревожен, и започна да кърши ръце и да призовава Господа на италиански.

Луиза се качи с децата и се опита да успокои майката. В бъркотията никой не чу другите стъпки, които се приближаваха зад нея. Изведнъж на вратата се появи черната униформа на железничарското ченге, а зад него сивото лице на пекаря. Пекарят мина пред Бика, сякаш не искаше Лучия Санта да го гледа и слуша, несъзнателно вдигнал двете си ръце с Длани, обърнати към нея, в жест на такава неизразима жал, че Лучия Санта занемя. Луиза изведнъж изпищя от ужас.

Джино седеше тихо на стълбите на Хъдсън Гилд с приятелите си, когато Джоуи Бианко дойде и му каза:

— Най-добре се прибирай, Джино. У вас стават лоши работи.

Джино вече рядко се виждаше с Джоуи Бианко. Бяха надраснали дружбата си, както става с децата, и вече се смущаваха един от друг. Затова и не се опита да спре Джоуи, който продължи нататък, за да го попита какво е станало. Даже мислеше да не се прибира, но после реши да види за какво става дума.

Прекоси напряко през парка Челси и леко изтича по Десето авеню, докато стигна до ъгъла на 30-а улица. Тогава видя тълпата пред входа на тяхната сграда и започна да върви много бавно.

В тълпата нямаше никой от семейството. Джино изтича по стълбите в жилището.

То беше претъпкано от съседи. В ъгъла до прозореца Джино видя Сал и Лена да стоят самотни и вцепенени, с побелели от ужас лица. Част от тълпата започна да се разотива и тогава видя майка си, седнала на стола. Доктор Барбато държеше спринцовка във въздуха. Лари едва удържаше майка си с цялата си сила, за да не трепери в конвулсии.

Тя изглеждаше ужасно, сякаш всеки от мускулите, които свързваха чертите на лицето ѝ една за друга, беше разкъсан. Устата ѝ беше странно изкривена и тя, изглежда, се мъчеше да говори. Очите ѝ имаха странния втренчен поглед на слепците. Долната част на тялото ѝ подскачаше от стола и тогава дланта на доктор Барбато се мярна за миг, докато забиваше спринцовката в ръката ѝ. После се изправи над нея и я загледа.

Бавно чертите на Лучия Санта се отпуснаха в някакъв покой. Клепачите ѝ се спуснаха и напрежението напусна тялото ѝ.

— Сложете я да легне — поръча доктор Барбато. — Ще спи около час. Обадете се, когато се събуди.

Лари и някои от жените отнесоха Лучия Санта в спалнята. Джино забеляза, че стои до Терезина Кокалити. Много тихо, за първи път, той се обърна към нея и запита:

— Какво е станало с майка ми?

Леля Терезина с удоволствие му разказа. Беше ѝ приятно в този черен ден да свърши поне едно нещо както трябва.

— Нищо ѝ няма на майка ти — каза тя, като претегляше думите. — Брат ти Винченцо. Намерили го в депото, прегазен от локомотив. Колкото до майка ти, така става с родителите, когато скърбят за децата си. Съжали я поне малко сега.

Джино завинаги запомни пълния с омраза поглед на черното ѝ ястребово лице, запомни колко малко му домъчня за смъртта на брат му и колко беше поразен, че всички, майка му и останалите, са така съсипани от мъка.

Когато Лари се върна от спалнята, направи знак на Джино да го последва. Изтичаха надолу по стълбите и влязоха в колата на Лари. Караха до 36-а улица и Девето авеню и спряха пред една кафява сграда. Лари за пръв път проговори:

— Качи се на третия етаж и кажи на Фей Левака да слезе. Искам да говоря с него.

Но тогава видя как някой излиза от входа, свали прозореца и извика:

— Ей, Левак. — После каза на Джино: — Дай му да седне на твоето място. Ти мини отзад.

Фей Левака беше висок, широкоплещест ирландец и Джино си спомни, че бяха израснали заедно с големия му брат — всъщност беше единственият от квартала, който можеше да бие Лари в юмручен бой. Докато двамата мъже палеха цигари, Джино се сгуши на задната седалка. Грубото съобщение на леля Терезина все още беше само сбор от твърде много думи. Той не усещаше, че Вини наистина е мъртъв.

Гласът на Лари беше спокоен в тъмното. Уморен.

— Боже, какъв гаден ден за всички.

— Да — каза Фей Левака. Тонът му беше грубоват по рождение, но сега в него имаше нотка искрена жал. — Тъкмо излизах да пийна нещо. Не можах дори да вечерям.

— Не видя ли, че това е брат ми, преди да го удариш с локомотива?

В думите на Лари нямаше укор, но Фей Левака каза сърдито:

— Боже, Лари, да не мислиш, че аз съм виновен? Беше навътре в депото, до Четирийсет и втора улица. — Понеже Лари не отговори, той продължи по-спокойно: — Виждал съм го само като малък, когато играехме с тебе. Много се е променил оттогава. А и нямаше никакви документи.

— Не казвам, че ти си виновен — рече Лари. Гласът му беше много уморен. — Обаче ченгето каза, че си написал в доклада, че брат ми е скочил пред локомотива. Как така?

В тъмното Джино чакаше Фей да отговори. Настъпи дълго мълчание. После грубият глас, чудновато приглушен, каза:

— Лари, кълна се в Бога, че така ми се стори. Ако знаех, че е брат ти, нямаше да го напиша в доклада, обаче така ми се стори.

Джино усети как Лари си възвръща донякъде силата в гласа.

— Стига, Левак — каза той. — Знаеш, че брат ми Вини никога няма да направи такова нещо. От малък се плашеше от сянката си. Сигурно е бил пиян или се е объркал нещо. Можеш да промениш доклада.

Фей заговори бързо:

— Лари, не мога, знаеш, че не мога. Ченгетата ще ме подгонят. Ще си изгубя работата.

Лари вече с твърд глас каза:

— Ще имаш работа, гарантирам ти. — Отговор не последва. Лари продължи: — Левак, знам, че си се объркал. Обаче, ако не смениш доклада, знаеш ли какво ще стане с майка ми? Ще откачи. Ял си у нас, като бяхме малки. Това ли искаш да ѝ докараш?

Гласът на Фей се поколеба:

— Трябва да мисля за своята жена и децата.

Лари не отговори.

— Ако променя доклада, може да се наложи железницата да плати на майка ти обезщетение. Тогава ще подгонят мен, няма начин. Не мога, Лари, не ме карай.

— Ще вземеш половината от парите — каза Лари. — Да, карам те.

Фей се разсмя нервно.

— Само защото работиш за Ди Лука ли ще ме натягаш, Лари?

Беше почти предизвикателство, спомен от времето, когато бяха деца и Левака беше победил Лари на тротоара.

Изведнъж се чу един глас, който Джино не позна и който накара кръвта му да застине с животински страх. Беше глас, нарочно наситен с цялата отрова, жестокост и омраза, които човек може да призове от дълбините на съзнанието си. Гласът беше на Лари:

— Ще те разчекна — каза той.

Това не беше заплаха. Това беше убийствено обещание и то не бе човешко.

От страха, който изпълни колата, на Джино му призля. Той отвори вратата и излезе на чист въздух. Искаше да избяга, но се боеше, че ако го стори, Лари може да направи нещо на Фей. Тогава видя Фей да излиза от колата и Лари протегна ръка през прозореца да му даде няколко сгънати банкноти. Когато Фей се отдалечи, Джино седна на предната седалка. Не можеше да погледне брат си. Докато караха към къщи, Лари каза с уморен глас:

— Не му хващай вяра на глупостите, Джино. Стане ли злополука, всички лъжат. Никой не иска да го отнесе. А ченгето ми каза, че Вини бил пиян — познал по миризмата. Той бил виновен, вярно, но не е скачал пред локомотива. — Замълча за малко и после, сякаш искаше да обясни, каза: — Боя се за старата, ей Богу. Боя се за старата. Никой от двамата не можеше да говори за Вини.

ГЛАВА XXII

Даже смъртта носи работа и грижи: да се вари кафе за близките опечалени, да се поднася вино, да се показват благодарност и съчувствие към съзнателно поднесената скръб на роднини и приятели.

Всички, без изключение, трябваше да бъдат официално уведомени от най-близкия кръвен роднина на покойника. Кръстниците, които живееха в Ню Джърси, надутите братовчеди в къщите им в Лонг Айланд, старите приятели в Тъкахо — те трябваше да получат в този ден почести като херцози, защото множеството погледи са обърнати към опечалените и поведението им трябва да бъде безупречно.

Освен това, тъй като само новодошлите имигранти жалееха по домовете си, бдението трябваше да се направи в погребален дом и член на семейството трябваше винаги да е подръка, за да посреща опечалените. Трупът на бедния Винченцо не биваше да остава сам на земята. В смъртта щеше да има повече спътници, отколкото беше имал някога в живота.

В навечерието на първата нощ от бдението за Винченцо семейство Анджелуци-Корбо се събра в кухнята на Десето авеню. Стаята беше студена. Тъй като никой нямаше да се върне до късно през нощта, газовата печка беше загасена.

Лучия Санта седеше на масата, изправена, тежка, ъгловата фигура в черно, с подути клепачи и присвити очи. Пиеше кафе, не гледаше никого, изпитото ѝ лице беше почти жълто. Октавия седеше до нея полуобърната, готова да я докосне и да изпълни всяко нейно желание. Странната неподвижност на майката плашеше дъщерята.

Лучия Санта огледа стаята, сякаш ги виждаше всичките за пръв път. Накрая каза:

— Дай на Салваторе и Лена нещо за ядене.

— Аз ще им дам — мигновено реагира Джино. Беше в черен костюм, с черна копринена лентичка на лявата ръка. Стоеше зад майка си, скрит от погледа ѝ, подпрян на перваза. Пресече бързо стаята и отиде до хладилника в коридора. Доволен беше, че излезе дори за малко.

Цял ден бе помагал на майка си вкъщи. Сервираше кафе, миеше чинии, посрещаше гости, гледаше децата. Цял ден майка му не промълви дума. Веднъж я попита дали иска нещо да яде. Тя му хвърли дълъг, хладен поглед и се обърна, без да му отвърне. Той не ѝ проговори повече и се мъчеше да стои далеч от очите ѝ.

— Някой друг да иска нещо? — попита нервно Джино. Майка му го погледна право в очите, две петна загадъчно се появиха високо на бузите ѝ.

— Дай на мама още малко кафе — каза Октавия. Говореше тихо, като всички, почти шепнешком.

Джино донесе каната с кафе и наля пълна чаша на майка си. Докато наливаше, я докосна и тя се отдръпна от него, като му хвърли поглед, който го накара да замръзне, глупаво вдигнал голямата кафява кана над масата.

Лари каза:

— Най-добре да се стягаме.

Изглеждаше поразително красив в черния си костюм, с черната вратовръзка и снежнобялата риза. Траурната лентичка на ръката му се беше разхлабила. Лучия Санта се наведе да я оправи.

Октавия попита:

— Ами леля Кокалити?

— После ще се върна за нея — отвърна Лари. — Ще ги взема с пекаря и бащата и майката на Луиза.

Октавия каза нервно:

— Дано не тичат много малки деца в погребалния дом. Дано са имали достатъчно акъл да ги оставят вкъщи.

Никой не отговори. Всички чакаха Лучия Санта да направи първия ход. Джино се подпря на перваза, навел глава, не гледаше към никого, далеч от очите на майка си.

Накрая Октавия не можеше да чака повече. Стана и си облече палтото. После затегна черните копринени лентички на Сал и Лена. Луиза също се надигна и си облече палтото. Лари чакаше нетърпеливо на вратата. Лучия Санта още не ставаше. Всички бяха малко уплашени от спокойствието ѝ. Октавия нареди:

— Джино, дай палтото на мама.

Джино отиде до спалнята, облече своето, върна се и застана до стола на майка си. Разтвори широко палтото ѝ, за да може лесно да го облече, като стане. Майка му не го забелязваше.

— Хайде, мамо — рече той тихо и гласът му за първи път се изпълни с цялото съжаление, което изпитваше към нея.

Едва тогава тя се обърна на стола, вдигна очи към него с толкова безпощаден и студен поглед, че Джино отстъпи назад. Накрая тя каза съвсем спокойно:

— На това погребение ще дойдеш, значи?

За миг всички останаха поразени, невярващи, неразбиращи какво е казала. Не можеха да допуснат такава жестокост, докато не видяха как лицето на Джино побелява и застива. Той държеше палтото между себе си и майка си като щит. Очите му горяха с трескаво любопитство.

Майката продължи да го гледа с ужасен безпощаден поглед. Заговори отново съвсем спокойно:

— И на какво дължим тази чест? Не отиде да видиш баща си в ковчега. А докато брат ти беше жив, веднъж не му помогна, веднъж не намери време да се отделиш от скъпоценните си приятели, да утешиш собствената си плът и кръв. Веднъж не го пожали, веднъж не му подари нещо. — Тя помълча, за да изпълни гласа си с обидно, извинително пренебрежение: — Значи искаш сега да покажеш колко съжаляваш? Сипваш кафе, държиш ми палтото. Може пък да не си животно в края на краищата. Може пък да знаеш колко те обичаше брат ти, колко добър беше. — Пак замълча, сякаш очакваше отговор, после каза съвсем просто: — Махай се. Не искам да те виждам.

Джино знаеше, че тя ще каже всичко това. Той несъзнателно огледа стаята, като че търсеше помощ от някого, но на лицата им беше изписан ужасът на хора, които гледат някаква размазана жертва на злополука. Тогава той сякаш ослепя и не виждаше нищо. Остави палтото да падне на пода и се отдръпна назад, докато се опря в перваза на прозореца.

Не знаеше дали е затворил очи, или просто отказва да гледа лицето на майка си, когато тя започна да му крещи:

— Не искам да идваш. Събличай си палтото. Ще си стоиш вкъщи и ще се криеш като животно, каквото си.

Тогава гласът на Октавия се извиси срещу нейния, сърдит, но и умоляващ:

— Мамо, да не си луда? Млъкни, за Бога.

Джино чу как Лена започна да хленчи от ужас. Накрая чу стъпките на хора, които излизат от стаята и слизат по стълбите. Той позна странния смях на майка си, смесен с шума на колосани нови дрехи. Тогава чу гласа на Октавия да шепне:

— Не обръщай внимание на мама. Изчакай малко, после ела в погребалния дом. Тя иска да дойдеш. — Помълча малко и попита: — Джино, добре ли си?

Той кимна по посока на гласа ѝ.

Беше много тихо. Бавно започна да вижда отново. Електрическата крушка хвърляше мръсен жълт кръг светлина, а в него плуваше голямата кръгла маса, затрупана с чашки за кафе и малки петна от кална течност, утаили се в гънките на издрасканата мушама. Тъй като трябваше да изчака, преди да отиде в погребалния дом, той почисти кухнята и изми чиниите. Тогава облече сакото си с черната лентичка и излезе от къщата. Заключи вратата с големия пиринчен ключ и го пъхна под хладилника. Когато мина през вратата на сградата, големият траурен венец, закован за нея, го бръсна по бузата. Цветята бяха черни в нощта.

Джино тръгна към центъра по Десето авеню, край някогашния мост, следваше издигнатите релси, докато някаква огромна сграда не ги погълна. Изведнъж видя улична табела, на която пишеше "Парк Сейнт Джон", но нямаше никакви дървета. Спомни си как брат му Лари винаги казваше, че язди фенерджийския кон от "Парк Сейнт Джон", и като малък Джино мислеше, че това е истински парк, горичка с дървета, трева и цветя.

Погребалният дом беше на улица "Мълбери" и той знаеше, че трябва да върви на изток. Когато пресичаше града, се отби до една закусвалня да си купи цигари.

Мъжете, седнали в закусвалнята, бяха работници от нощната смяна, дори чиновниците бяха облечени в груби дрехи. В задимения въздух витаеше ужасна самота, сякаш нищо не можеше да сплоти тези хора. Джино излезе.

Навън улиците бяха тъмни, освен светлите кръгчета, хвърляни от уличните лампи. Далеч в дъното на пресечката видя малък неонов кръст. Изведнъж Джино усети странна, тръпнеща слабост в краката и седна пред един вход да запали цигара. За първи път осъзна, че ще види мъртвото лице на брат си. Спомни си как двамата с Вини късно нощем дремеха на перваза на прозореца и брояха звездите над брега на Джърси.

Докосна лицето си, изненадан от сълзите. Групичка малки деца се втурна по улицата през кръговете жълта светлина. Спряха и го загледаха, смеейки се. Бяха безстрашни. Накрая той стана и тръгна бързо.

Имаше дълга черна тента от вратата на погребалния дом до бордюра, було за опечалените срещу небето. Джино мина през вратата в малко преддверие, от което арка водеше към огромна, подобна на катедрала зала, пълна с народ.

Дори познатите му изглеждаха като чужди. Там беше пекарят, четвъртит като брикет в стария си черен костюм, синът му Гуидо, със зловещо потъмнели страни. Самият бръснар, онзи самотен безумец, седеше тихо на стол, търсещите му очи бяха смирени от смъртта.

Жените от Десето авеню се бяха наредили до стените в официални редици, а чиновниците от нощната смяна на Вини бяха скупчени на групички. Там бяха Пиеро Сантини от Тъкахо с дъщеря си Катерина, вече омъжена, с подут корем, румено лице, спокойни и уверени очи от познатото и задоволено желание. Луиза, красивото ѝ лице бе причудливо помрачено от скръб, седеше с децата в ъгъла и гледаше съпруга си.

Лари стоеше с група мъже от железницата. Джино беше поразен от съвсем нормалното им поведение, усмивките, клюките за наднормената работа, за покупките на къщи в Лонг Айланд. Лари говореше за работата с хлебарниците, а добродушната му усмивка успокояваше всички. Все едно седяха на кафе в някоя хлебарница.

Лари видя Джино и му направи знак да се приближи. Той запозна брат си с мъжете, които му стиснаха ръката здраво, тържествено, да изразят почтителните си съболезнования. Тогава Лари отведе Джино настрана и прошепна:

— Върви да видиш Вини и поговори с майка.

За миг Джино се стресна от думите "върви да видиш Вини", сякаш брат му беше жив. Лари го поведе далеч в дъното на залата, където имаше друга, по-малка арка, почти скрита от групата мъже, събрани пред нея.

Две малки момчета профучаха край Джино по лъснатия черен под, а след тях се разнесе сърдитият шепот на майка им. Някакво момиче, на не повече от четиринайсет години, се спусна след тях, напляска ги здраво и ги помъкна към столовете им до стената. Накрая Джино успя да мине през втората арка в друга, по-малка стая. До далечната стена беше ковчегът.

Вини лежеше на бял сатен. Косите, веждите, високият му тънък нос се издигаха като хълмове над затворените хлътнали очи. Лицето му беше познато, но това не бе брат му. Вини изобщо не бе там. Всичко беше заминало — неловката стойка на тялото му, закритите, болезнени очи, съзнанието за поражение и кротката, уязвима доброта. Джино гледаше една бездушна, непобедима статуя без никакъв интерес.

И все пак беше обиден от жените в тази малка стая. Те седяха до стената под прав ъгъл спрямо ковчега и макар и тихо, говореха общи приказки. Майка му се обаждаше рядко, но със съвсем естествен глас. За да ѝ направи удоволствие, Джино отиде до ковчега и застана точно над брат си, като гледаше повече сатенената покривка и не чувстваше нищо, защото това не беше самият Вини, а само някакво общо доказателство за смъртта му.

Той се обърна да излезе през арката, но Октавия стана, хвана го за ръка и го заведе при майка им. Лучия Санта каза на жените, седнали до нея:

— Този е синът ми Джино, следващият подир Винченцо.

Това беше нейният начин да им каже, че е син от втория ѝ съпруг.

Една от жените, с набръчкано като орех лице, рече почти сърдито:

— Ех,giovanetto,виждаш ли как страдат майките за синовете си. Гледай да не ѝ докараш мъка.

Тя беше кръвна роднина и можеше да говори безнаказано, макар че Октавия прехапа гневно устни. Джино сведе глава и Лучия Санта попита:

— Яде ли нещо?

Джино кимна. Не можеше да говори, не можеше да я гледа. Изпитваше органичен страх, че тя ще го удари пред всички. Но гласът ѝ беше съвсем нормален. Майка му го освободи.

— Върви да помогнеш на Лоренцо да говори с хората. Прави каквото ти каже.

Джино остана като гръмнат, когато я чу да казва на жените около нея с набъбнал от удоволствие глас:

— Претъпкано е с народ. Винченцо имаше толкова приятели.

Догади му се. Никой от тези хора не познаваше Вини и не даваше пет пари за него.

Майка му видя погледа му и го разбра. Незрялото, дръзко презрение на младите към фалша, защото не познават ужасната нужда от щитове срещу ударите на съдбата. Тя го пусна. Ще се научи.

Времето стана сянка в онази тъмна зала. Джино посрещаше новодошлите и ги превеждаше през огледалночерния под дотам, където седеше майка му и Вини чакаше в своя ковчег. Видя как Лучия Санта събира утеха от тези хора, които не означаваха нищо нито за нея, нито за мъртвия му брат. Леля Луче истински щеше да скърби за своя кръщелник, но старицата беше умряла. Дори Октавия не изглеждаше толкова тъжна, колкото той си мислеше, че ще бъде.

Като насън, Джино показваше на всички тези непознати хора къде да се разпишат в регистъра, къде да оставят даренията в кутията на стената. После ги пускаше като гълъби да намерят пътя през черния лъснат под до роднините, които не бяха виждали от последното погребение.

За първи път в живота си той играеше ролята на член от семейството. Приемаше хора и ги изпращаше. Приказваше, разпитваше за семействата, вежливо кимаше с глава, когато те изразяваха своя ужас от злополуката, причинила тази трагедия, представяше се, да, той беше най-големият син от втория съпруг, гледаше ги как го класифицират катоdisgrazia. Сантини не криеха облекчението си, че не са се свързали с това семейство и тази трагедия. Доктор Барбато дойде само за няколко минути, потупа Джино по рамото с неочаквана доброта и за първи път не изглеждаше гузен или дръпнат. Пекарят, по-близък от другите, почти член на семейството (все пак едно време беше работодател на покойника), запита Джино:

— Та злополука ли е било, значи? Горкото момче, вечно беше толкова тъжно.

Джино не отговори.

Леля Терезина Кокалити, тази акула в човешки образ, не каза дума никому. Седеше до Лучия Санта вцепенена от страх — сякаш смъртта, толкова близка, можеше ревниво да разкрие нейното съществуване и това на четиримата ѝ синове, които мамеха социалната служба, претъпканата къща със захар, брашно и мас, от които един ден беше сигурна, че ще натрупа състояние.

Гуидо, синът на пекаря, беше там с военната си униформа. Беше един от първите войници от мирновременния набор, в първата си домашна отпуска. Изглеждаше истински опечален. В очите му имаше сълзи, когато наведе глава да целуне Лучия Санта по бузата. Дон Паскуале ди Лука дойде, от уважение към Лари, да поднесе почитанията си и без съмнение стодоларовата банкнота в дарителницата беше от него, макар като истински джентълмен да я беше сложил в плик без бележка. Огромната зала вече беше пълна с хора, малките деца бяха заспали на столовете си край стената.

Около единайсет часа, когато хората престанаха да прииждат, Лари хвана Джино за ръката и рече:

— Да идем да изпием по едно кафе. Казах на Гуидо да поеме нататък.

Излязоха само по сака надолу по улицата до малка закусвалня. Докато пиеха кафе, Лари се обърна ласкаво към Джино:

— Не гледай, че старата вика. Утре ще забрави. И слушай, малкият, двамата с Октавия ще ти помагаме да носиш товара. Аз ще давам по петдесет на месец и тя ще дава петдесет.

За миг Джино не разбра какво, по дяволите, говори Лари. После осъзна, че светът му се е преобърнал. Майка му, сестра му и брат му вече зависеха от него. Всички години бяха изтекли, за да го докарат до онова, което неминуемо го очакваше. Ще ходи на работа, ще спи, няма да има щит между него и майка му. Ще бъде въвлечен в семейството и неговата съдба. Никога вече няма да може да бяга. И се учуди на начина, по който го прие, почти с облекчение, когато му стана най-после ясно. Беше почти добра новина.

— Трябва да си намеря работа — каза на Лари.

Лари кимна.

— Уредих я. Ще заемеш мястото на Вини в железницата. Ще ходиш ли още на училище?

Джино се ухили.

— Разбира се.

Лари посегна и го докосна по ръката.

— Ти винаги си бил добро дете, Джино. Но сега трябва да се пооправиш малко, нали разбираш?

Джино разбираше. Че трябва да мисли за семейството. Че трябва да престане да прави каквото му хрумне. Че трябва повече да радва майка си. Че трябва да престане да бъде хлапе. Кимна. С тих глас попита:

— Ти мислиш ли, че Вини наистина се е хвърлил пред оня локомотив?

Промяната в лицето на Лари беше страховита. Запазило красотата си, лицето му придоби бронзов цвят и тежест, а сега бронзът изглеждаше димящ от някакъв отровен разяждащ гняв.

— Това са пълни глупости. Аз се оправих с машиниста и пожарникаря. Ако чуеш, че някой много плещи, само ми кажи и ще го оправя. — Изчака малко. — И не разправяй на никого какво стана, когато говорих с Фей Левака.

Гневът се разсея от лицето му, кожата му стана по-светла.

— Ако старата пита нещо, ще се кълнеш, че е било злополука.

Джино кимна.

Тръгнаха да се връщат към погребалния дом. Лари хвана брат си за ръка и каза:

— Не се притеснявай толкова, малкият. След една-две години аз ще ида при големите пари, с тая война и изобщо, тогава ще измъкна семейството и ти ще можеш да правиш каквото си искаш. — Усмихна се. — И аз бях като теб едно време.

Под черната тента намериха Октавия, която ги чакаше и трепереше от студ. Тя попита троснато:

— Къде се изгубихте вие двамата? Мама ужасно се притесни — мисли, че Джино се е махнал.

— Боже мой — каза Лари. — Аз ще говоря с мама. Ти стой у дома, Джино.

Джино изпита познатия органичен страх и осъзна, че сигурно е изглеждал уплашен. Лари го защитаваше. Учуди се от ужаса, който го беше обзел.

След няколко минути Лари се върна усмихнат и каза:

— Октавия пак прави от мухата слон, както винаги. Старата гледа да сме тук, когато затворят.

Хората се разотиваха. Погребалният агент се появи и като кръвен роднина на смъртта помогна на Лари и Джино да изпратят опечалените, докато останаха само най-близките на семейството. Огромният погребален дом се изпразни и Джино чу как тътрят столовете зад малката арка, като че ли майка му и приятелките ѝ се готвеха да напуснат ковчега. Дългата нощ беше свършила. В другата стая цареше странна тишина и Джино си помисли да тръгне към къщи преди другите, за да избегне срещата с майка си. Точно в този ден се боеше от нея така, както не се беше страхувал дотогава от нищо в живота си.

Страховитият писък завари Джино напълно неподготвен и го смрази от ужас. Той беше последван от друг вик, който преля в измъчен вой и гласът на майка му се изви: "Винченцо, Винченцо", с такава жална мъка, че Джино искаше да изхвърчи от вратата далеч, където няма да може да я чува. Погребалният агент, съвсем спокоен, сякаш беше очаквал точно това, сякаш разбираше мислите на Джино, сложи възпираща ръка на рамото му.

Изведнъж арката се изпълни с черно — четири жени се гърчеха и извиваха една около друга като змии. Октавия, Луиза и леля Терезина се мъчеха да измъкнат Лучия Санта през арката, битката беше ужасяващо правдива.

Опитваха с думи и ласки до ковчега, но напразно. Опитваха се да припомнят на Лучия Санта задълженията ѝ като майка на още пет деца, но тя беше впила нокти в ковчега на мъртвия си син. Трите жени бяха безмилостни. Нямаше да ѝ позволят да остане. Нямаше да ѝ позволят да полудее от мъка. Нямаше да ѝ позволят да загърби живота и дълга си. Бяха безпощадни. Октавия хвана едната ръка и рамото. Луиза дърпаше другата ръка, но по-слабо, така че тежкото тяло на Лучия Санта се завъртя на една страна. Леля Терезина жестоко стискаше Лучия Санта за врата и гърдите и я дърпаше напред към огледалночерния под.

Но майката като някакво упорито животно сви тежкото си тяло в една съпротивляваща се купчина и не помръдваше. Тя не се дърпаше. Не викаше вече. Черната ѝ шапка и воал бяха паднали настрани, изкривени, върху главата ѝ. Лицето ѝ беше подпухнало, опърничаво, нечовешко от почти животинска мъка. И въпреки това тя за първи път беше толкова страховита, непобедима, сякаш този свят на смъртта трябваше да се разбие на парчета и да изчезне пред царствената ѝ скръб.

Трите жени се дръпнаха от нея. Луиза избухна в сълзи. Октавия покри лицето си с ръце, после извика приглушено:

— Лари, Джино, помогнете ни.

Те прекосиха пода и застанаха с трите жени около майката. Джино не смееше да я докосне. Лучия Санта вдигна глава. Обърна се към Джино.

— Не оставяй брат си — каза тя. — Не го оставяй сам тази нощ. Той никога не е бил смел. Беше много добър, за да бъде смел.

Джино кимна утвърдително.

— Ти никога не си ме слушал — продължи. Джино каза много тихо:

— Ще остана цяла нощ. Обещавам.

Насили се да хване шапката ѝ и да я оправи, много бързо, за първи път в живота си правеше нещо такова за нея. Майка му бавно посегна нагоре към забулената шапка и я свали. Носеше я в ръка, докато излизаше от вратата, сякаш не можеше да понесе да защити лицето си, сякаш с открита глава ще може отново да се изправи срещу живота, срещу неотменимата му несправедливост, неминуемото поражение.

Погребалният агент предложи на Джино да му донесе кушетка и се извини, че трябва да затвори вратата към улицата. Показа му звънеца, с който може да позвъни на рецепцията, ако поиска да излезе. Той самият спеше в стаята на горния етаж. Джино продължаваше да кима, сякаш разбираше, докато мъжът изчезна през вътрешното преддверие.

Сам в тъмния погребален дом, като знаеше, че трупът на мъртвия му брат в ковчега е току зад малката арка, Джино за първи път се почувства спокоен, откакто брат му беше умрял. Подреди дървените сгъваеми столове в редица, да му служат за кушетка, и нави палтото си за възглавница. Легнал така, пушеше, с една ръка до студената стена, и се опитваше да премисли как се беше променил светът.

Мислеше за нещата, които беше научил. Лари наистина бе гангстер и хората се плашеха, че може да ги убие. Ама че дивотия! Лари не можеше да удари дори малките си братчета. А Фей Левака беше пълен простак, дето казваше, че Вини се е хвърлил пред локомотива. Вини беше толкова кротък, че дори престана да седи на перваза. А и майка му, дето ревеше, крещеше и вдигаше толкова шум. Сънливо остави ума си да каже онова, което наистина мислеше — че мъката ѝ беше преувеличена, че правеше една церемония от смъртта. После си спомни за собствените си сълзи на входа. Но той плачеше за Вини като малък, когато играеха заедно и седяха на озарения от звездите перваз нощем. Постепенно осъзна, че в скръбта има малко жал за мъртвите. Че тя е ридание на малцина по нещо изгубено и затова от смъртта трябва да се направи церемония, да се прикрие онова, което всички знаят, че е така: че смъртта на човека означава толкова малко.

Горкият Вини. Кой скърбеше за него? Той беше станал хленчещ, нещастен младеж, с когото никой не искаше да общува. Дори майка му от време на време се дразнеше от него. Тя плачеше за многото други малки Винченцовци преди него. "Като мен — помисли си Джино. — След това изобщо не ме беше грижа за него. И Лари. Дори Октавия не го обичаше истински. Но жената на Лари го обичаше, незнайно защо, Луиза го обичаше. А старата леля Луче щеше да плаче." Точно преди да заспи, Джино искаше да мине през арката и да погледне мъртвото лице на брат си, да се насили да изпита още малко болка, но беше твърде уморен. Цигарата му падна на блестящия черен под, червеното ѝ огънче гореше като въглен в ада. Заспал, той се сви на редицата столове, мръзнещ до плочите на стената. Помъчи се да се пребори със съня, без да усети, че е издал вик, който е събудил погребалния агент в горната стая.

Не беше вярно. Изобщо не беше убил брат си. Държеше палтото на майка си пред лицето ѝ, но ръцете му бяха така ужасно уморени. Обвиняващите ѝ очи го пронизваха и като търсеше някаква милост, той пошепна: "Плаках на входа долу на улицата, виж, лицето ми е още мокро." Но майка му само се изкиска и каза: "Това е поредният ти номер.Animale… animale… animale… "

Тя му се усмихваше. Замайващата усмивка на млада жена. Джино едва не попадна в капана, който щеше да погуби и двамата. Едва не заговори за деня, когато стоеше пред входа на сградата и я чакаше да доведе баща му у дома. Но лукаво, хитро кимна с глава. Както тя не го обвиняваше наяве, той нямаше да я обвини насън. Тръпнещ, си обеща да стане втори Вини, да работи в железницата, да се ожени, да живее в квартирите по авенюто, да чака по трамвайните спирки с дете на ръце, да се окове в познатия, непрогледен свят, в който беше роден.

ГЛАВА XXIII

Бабите на Десето авеню се събраха в лятната нощ и оплакаха премеждията на семейство Анджелуци-Корбо.

Първо всички викаха прочувствено: "Ах, какъв ужасен живот! Горката Лучия Санта — първият ѝ съпруг умря, вторият си съсипа живота, а сега голям син, вече им вадеше хляба, прегазен. Какви нещастия, какви несгоди. Поврага и Господ, и Неговия свят и всичките му неведоми светци и съдби!"

Главите им кимаха в съгласие. Но друга жена — също познала несгодите, уважавана за тежкия си живот — поклати посивяла глава и каза: "Вярно, вярно, но поне има голяма дъщеря, отговорничка — умна, женена за трезв мъж. Има мъжки рожби, гордост за всяка майка. Лоренцо, женен, даде ѝ внуци, вади куп пари в Съюза на пекарите. Джино вече е добро, съзнателно момче, глава на семейството, напомня ти за Италия с тежката си работа на железницата и никакви разправии с полицията. Салваторе печели медали в училище и сигурно ще стане професор. Лена е италианска дъщеря от старата школа, върши къщната работа, винаги послушна, съзнателна. Виж ги колко уважават Лучия Санта. Двамата женени още носят пари. Джино ѝ дава плика със заплатата, без да го отвори.

Пет добри деца. Вярно, няма съпруг, но като гледаш какви съпрузи има по Десето авеню, може пък да не е за беда.

Поне Лучия Санта има вече малко семейство. Даже горкият Винченцо, умрял, не донесеdisgraziaна семейството си. Прилошало му и паднал под локомотива. Злополука. И беше погребан на осветена земя. Горкият Винченцо, роден под нещастна звезда, беше срещнал съдбата, която му бе предопределена поначало."

Такава беше равносметката. Много жени бяха страдали повече или по-малко. Съпрузи загиваха на работа. Бебета се раждаха уродливи, деца умираха от безобидни настинки и малки ранички. Нямаше жена в кръга, която да не е погребала поне едно дете.

А и колко несгоди беше избегнала Лучия Санта. Дъщери забременяваха, а съпруг не се мяркаше на километри наоколо. Синове ставаха затворници от сой или намираха начин да отпуснат немирни крака на електрическия стол. Пияници, комарджии, курвари съпрузи.

Не, не. Лучия Санта имаше късмета да се спасява твърде дълго и малко мъка в живота ѝ се полагаше по право. Всичките ѝ деца бяха силни, здрави, хубави, светът беше пред тях. Скоро щеше да бере плодовете от всичките си усилия. Така че кураж. Америка не е Италия. В Америка можеш да избягаш от съдбата си. Синовете растяха високи и работеха в канцеларии с яки и вратовръзки, далеч от вятъра и земята. Дъщерите се учеха да четат и пишат, носеха обувки и копринени чорапи, вместо да колят мръсните прасета и да мъкнат дърва на гръб, за да пестят силите на скъпите магарета.

Че нали и в рая веднъж е влязло нещастието? Кой може да избегне мъката? Кой може да мине в живота без плач? Само мъртвите не страдат. Ах, честити, честити мъртвите. Бабите сключваха ръце да благодарят за деня, в който ще напуснат тази земя, тази нещастна долина на сълзите. Да, да, честити са мъртвите, които не страдат повече.

Очите им мятаха пламъци, сила и енергия излъчваха обвитите в черно, безформени тела. Жените поглъщаха всичко, което ставаше на авенюто, докато говореха. Мятаха проклятия като мълнии към децата, които си търсеха белята. Лакомо сърбаха от островърхите картонени чашки със замразена лимонада и отхапваха големи парчета димяща пица, забиваха кафяви непоклатими зъби в лавата от врял доматен сос и реките от сирене в скритото бухнало тесто. Готови да убият всеки, изправил се на пътя към голото парче хляб за тях и децата им, непримирими врагове на смъртта. Те бяха живи. Камъните на града, стоманата и стъклото, сините плочници, павираните улици — всичко ще се превърне на прах, но те ще бъдат живи.

ГЛАВА XXIV

Можe ли дявол да се обърне на ангел? Пекарят, лудият бръснар, доктор Барбато и дори хитрата леля Терезина Кокалити се чудеха на промяната у Джино Корбо. Вярно беше: бедата правеше от момчето мъж, защото сега Джино работеше като роб на железницата, трупаше извънредни часове и носеше плика със заплатата непокътнат на майка си.

Лучия Санта беше толкова доволна, че даваше на Джино два пъти повече джобни пари, отколкото беше давала на Вини, кълнеше се пред Октавия, че го правела само защото Вини вечно си прибирал извънредните.

— Виждаш ли — казваше майката на Октавия при петъчните ѝ вечерни посещения, — Джино винаги си е бил добро момче.

Октавия трябваше да се съгласи, защото въпреки работата нощем и извънредните неделни дежурства Джино завършваше последния срок в гимназията и щеше да се дипломира през януари. Даже за първи път влизаше в почетния списък. Това особено радваше Лучия Санта.

— Не бях ли права? — питаше тя Октавия. — Играта на улицата уморява ума на детето, не честната работа.

Октавия, все още покъртена от смъртта на Вини, беше учудена и озадачена от бързината, с която майка ѝ се възстанови. Бе станала по-кротка, разрешаваше повече на Сал и Лена, но иначе си беше същата. Само веднъж издаде чувствата си. Една вечер, когато говореха за Вини като малък, Лучия Санта каза с горчиво самопорицание:

— Ако го бях оставила при Филомена в Джърси, сега щеше да е жив.

Отхвърляше един от най-гордите си спомени и все пак продължаваше да живее ден след ден с пламенна вяра в щастието.

И защо не? Никога светът не се беше отнасял така добре със семейство Анджелуци-Корбо. Джино изкарваше куп пари на железницата. Сал беше блестящ в гимназията и със сигурност щеше да иде в колеж. Лена беше също така блестяща и щеше да стане учителка. И двамата сега работеха във фурната, продаваха хляб след училище, изкарваха добри надници, което караше Лучия Санта да тържествува заедно с Октавия над спестовните книжки в петък вечер. Лучия Санта сдържаше опасния си оптимизъм единствено с мисълта, че само след няколко месеца, точно преди Коледа, синът на пекаря Гуидо ще се уволни от казармата и ще заеме мястото на Сал и Лена във фурната. Не можеше вечно да разчита на този поток.

Даже мъжът на Октавия работеше. Горкият Норман Бърджерон беше нещастен, защото пишеше листовки за някакво учреждение — държавна служба, осигуровки и добри пари. Октавия знаеше, че е недоволен, но мислеше, че сам си е виновен. Пак можеше да си пише стиховете, когато хората в Европа престанеха да се избиват и настъпи нова Депресия.

Но най-хубавото за Лучия Санта беше, че Джино ставаше мъж, част от истинския свят. Вече нямаше нужда да се кара с него, почти му беше простила всичко, което я бе накарал да изстрада. Даже бе станал по-сериозен. Възможно ли беше битките ѝ да са към своя край? Лучия Санта не го вярваше и за миг, но не позволяваше да се каже, че тя е една от онези жалки отрепки, които отказват да се радват на щастието, когато ги сполети.

Всяка вечер Джино тръгваше на работа с едно и също недоверчиво чувство. Изкачваше се с асансьора в товарното отделение, влизаше в кръга светлина с тракащите сметачни машини, като че ли сънуваше. Но постепенно започна да вярва.

От железницата му дадоха смяна от полунощ до осем сутринта и през тези часове прашната канцелария беше призрачно пълна с кантонерки, мъртви черни пишещи машини и почти невидимата телена мрежа на кабината на касиера. Обкръжен от тях, Джино тракаше цяла нощ. Беше много добър в работата си — атлетичното му телосложение и острото зрение му помагаха. Нормата беше 350 квитанции на нощ и той с лекота я преизпълняваше. Понякога му оставаше свободен час да почете, докато чака новите квитанции да дойдат от товарната рампа.

Никога не заговаряше хората, с които работеше, нито се включваше в общите им приказки. Нощният началник му даваше най-трудните квитанции, но той изобщо не възразяваше. За него нямаше значение. Дотам ненавиждаше всичко, че нямаше значение. Мразеше и сградата, и вмирисаната на плъхове канцелария. Мразеше мръсния метален допир до клавишите на пишещата машина. Мразеше да влиза в този жълт кръг светлина, който обхващаше шестимата калкуланти и началника на смяната.

Това беше чиста омраза, органична. Понякога тялото му наистина се смразяваше, косата му настръхваше, а слюнката му така горчеше в устата, че не можеше да се сдържи да не излезе от светлината до тъмните прозорци, за да гледа надолу към пленените улици, охранявани от жълтите улични лампи. Когато началникът на смяната, млад мъж на име Чарли Ламбърт, се провикваше: "Да смятаме товара, Джино", с глас, с който мъжете унижават други мъже, той никога не отговаряше, никога не се връщаше веднага към машината си. Макар да знаеше, че е нарочен от Чарли Ламбърт, не го мразеше. Изпитваше такова хладно пренебрежение, че не можеше да мисли за него като за човек и да му отвръща емоционално.

Да се трудиш само за да съществуваш, да зарежеш живота само за да живееш, беше непознато дотогава за него чувство. Но майка му го познаваше, Октавия го познаваше, баща му със сигурност го познаваше. Може би Вини е стоял до този тъмен прозорец хиляди нощи, докато самият Джино е скитал по градските улици с приятелите си или е спял безгрижно в леглото си.

Но месеците отминаваха и той все по-лесно понасяше. Не можеше да мисли само че това никога няма да свърши. Разбираше, че може да няма край.

Както подобава на майката на семейство в такива щастливи дни, Лучия Санта въртеше домакинството си като истинска господарка. Жилището беше винаги топло, независимо колко струваха въглищата и газта. Винаги имаше достатъчно спагети в тенджерата за приятели и съседи, които се отбиваха след ядене. Децата трудно си спомняха кога са ставали от масата, без да има още достатъчно кюфтета и наденица, потънали в соса, за една последна хапка. Имаше нови вилици и лъжици за неделното угощение, на което всички от семейството, женени или не, бяха длъжни да присъстват — макар че нито една друга заповед не беше изпълнявана с такава готовност.

В тази първа неделя от декември имаше специалниperanze.Най-голямото дете на Лари приемаше първо причастие и Лучия Санта правеше равиоли. Беше започнала тестото отрано и сега двете с Октавия строяха крепост от брашно на голямата квадратна дъска за точене. Счупиха дузина яйца в него и още дузина, и още, докато белите сипкави стени се сринаха в бялото море с плуващи жълтъци. Объркаха всичко на огромни ронливи топки тесто, лъскави като злато. Октавия и Лучия Санта пъшкаха от усилие, докато разточваха топките на тънки листа. Сал и Лена бъркаха в дълбока купа, пълна със сирене "Рикота", и разбиваха в бялата маслена смес пипер, сол и яйца, докато се получи божествена плънка.

Докато равиолите вряха и гъстият доматен сос къкреше, Лучия Санта слагаше табли с шунка и сирене на масата. После идваха таблите с навито говеждо, пълнено с варени яйца и лук, огромен къс свинско — тъмнокафяво, така крехко от къкренето в соса, че месото се отделяше от кокала с едно докосване на вилицата.

На вечеря Октавия бъбреше с Лари, което се случваше рядко, смееше се на неговите шеги и истории. Норман тихо сърбаше от чашата вино и приказваше с Джино за книги. Когато свършиха, Сал и Лена вдигнаха масата и започнаха да мият планината чинии.

Беше чудесна декемврийска неделя, дойдоха и гости — пекарят и Гуидо, най-сетне уволнен от армията след година служба. Ревнивият бръснар гледаше през стъклената пелена на червеното вино, инспектираше всички присъстващи глави за следи от чужди ножици. Пекарят бързо си сипа чиния топли равиоли, умираше за тях — блюдо, което онзи дракон, жена му, нямаше време да приготви, твърде заета с броенето на пари.

Дори леля Терезина Кокалити, която беше превърнала целия си живот в една тайна за своя изгода и толкова години трупаше пари от социални помощи, с четирима здравиправи работещи синове — никой не знаеше как, — дори тя си позволи да изпие повече от една чаша вино, дъвчеше хляб и наденица с пълна уста и бъбреше с Лучия Санта за хубавите дни, когато били млади в Италия и ринели тор в задния двор. Макар обикновено леля Кокалити да заключваше уста с мазолести пръсти, ако някой ѝ зададеше личен въпрос, днес тя се усмихна, когато пекарят я укори, че мами социалната служба. Станала безразсъдна и великодушна от двете чаши вино, тя разказа на присъстващите безплатно как да взимат всичко, което държавата дава, защото накрая пак ще си длъжник на проклетата държава десетократно повече, независимо дали си взимал, или не си.

Джино, отегчен от приказките, отиде да седне на пода До радиото с форма на катедрала и го включи. Искаше да чуе мача на "Джайънтс". Лучия Санта се намръщи от тази неучтивост, макар радиото да беше пуснато толкова тихо, че никой не го чуваше. Но скоро престана да му обръща внимание.

Норман Бърджерон първи забеляза нещо странно у Джино. Главата му беше наклонена близо до радиото, но той гледаше към хората в стаята. Тогава Норман видя, че Джино се взира в майка си много напрегнато. На лицето му се изписа усмивка. Усмивка, донякъде жестока. Октавия забеляза, че мъжът ѝ наблюдава Джино, и се обърна към радиото.

Тя не чуваше, но в очите на Джино имаше нещо така бляскаво живо, че се провикна:

— Джино, какво има?

Джино се извърна, за да скрие лицето си.

— Японците току-що са нападнали Съединените щати — каза той. Усили радиото и заглуши всички гласове в стаята.

Джино изчака да мине Коледа. После направо от работа един ден се записа в армията. Същия ден се обади на мъжа на Октавия в службата му и го помоли да каже на Лучия Санта къде е. Изпратиха го в учебен лагер в Калифорния, пишеше редовно и пращаше пари вкъщи. В първото си писмо обясни, че се е записал доброволец, за да отърве Сал от мобилизация по-късно, но никога повече не спомена за това.

ГЛАВА XXV

Aiuta mi! Aiuta mi!C вик за помощ срещу духовете на тримата ѝ мъртви синове, Терезина Кокалити тичаше по ръба на тротоара, тялото ѝ бе странно приведено, черните ѝ дрехи се развяваха на утринния ветрец. Когато стигна до ъгъла, се обърна и се затича обратно, като продължаваше да вика:Aiuto! Aiuto!Но при този познат вик за помощ прозорците се тръшваха над Десето авеню.

Сега жената стоеше в канавката с разтворени крака. Вдигна глава към небето и започна да обвинява всички. Говореше с вулгарния италиански на родното си село, а на слабото ѝ ястребово лице цялата вродена хитрост, лакомия и злобно лукавство бяха погълнати от скръбта.

— О, знам ви аз вас — викаше тя към затворените прозорци. — Искахте да ме шибате, курви и курвенски щерки. Искахте да ми го турите в гъза, всички до един, обаче аз бях много умна.

Тя дереше лицето с животинските си нокти, докато то стана на кървава маса от резки. После вдигна ръце към небето и закрещя:

— Само Господ! Само Господ!

Затича се по бордюра, черната ѝ шапка подскачаше нагоре-надолу, докато единственият ѝ останал жив син дойде откъм ъгъла на 31-ва улица да я хване и да я помъкне към къщи.

Беше ставало много пъти преди това. В началото Лучия Санта изтичваше на улицата да помогне на старата си приятелка, но и тя вече гледаше от прозореца като всички останали. Кой можеше да предположи, че съдбата ще посмее да нанесе такъв удар на Терезина Кокалити? Да убие трима от синовете ѝ за една година война, да се случи на нея — толкова хитра, лукава жена, вечно потайна и способна на всяка измама за собствена изгода. Нищо ли не помагаше тогава? Нямаше ли спасение за никого? Щом злите не можеха да надделеят над съдбата, каква надежда имаше за добрите?

ГЛАВА XXVI

Докато войната бушуваше по света, италианците, които живееха край западния вал на града, най-сетне докопаха американската мечта със загрубелите си ръце. Парите се стичаха в квартирите като порой. Мъжете работеха извънредно и на двойни смени на железницата, а онези, чиито синове бяха убити или ранени, работеха повече от останалите, защото знаеха, че скръбта не трае по-дълго от бедността.

За рода Анджелуци-Корбо беше ударил вълшебният час. Къщата на Лонг Айланд беше купена в брой от хора, загадъчно разорени от войната. Двуфамилна къща, за да могат Лари с Луиза и децата им да живеят в единия апартамент под зоркия поглед на Лучия Санта. За всеки имаше отделна спалня с врата, дори за Джино, като се върне от армията.

В последния ден Лучия Санта не можеше да се удържи да не помогне на децата си да опразнят жилището, да напълнят огромните бъчви и дървените сандъци. Тази нощ, докато лежеше сама в леглото си, тя не можа да заспи. Вятърът свиреше тихо през пролуките в прозорците, които дотогава бяха закрити от завесите. Светлите петна, оставени от картините по стените, блестяха в тъмното. В апартамента, в празните долапи и чекмеджета се носеха странни звуци, сякаш всички духове от четирийсетте години бяха пуснати на свобода.

Загледана в тавана, Лучия Санта накрая се унесе. Протегна ръка да докосне дете до стената. Като заспиваше, чуваше как Джино и Винченцо си лягат и Франк Корбо влиза през входната врата. Но къде се губеше пак Лоренцо? Не бой се, казваше тя на малката Октавия, нищо лошо не може да сполети децата ми, докато съм жива, а после стоеше разтреперана пред собствения си баща и просеше чеиза за брачното си ложе. После пък плачеше, а баща ѝ не я утешаваше и тя остана самотна завинаги.

Никога не беше искала да странства. Да преплава страховития океан.

В жилището стана студено и Лучия Санта се събуди. Надигна се и се облече в тъмното, после сложи възглавница на перваза на прозореца. Надвеси се над Десето авеню и зачака зората. За първи път от години наистина чу как локомотивите и товарните вагони скърцат едни срещу други в работилниците отсреща. Искри летяха през мрака, чуваше се ясният звън на стомана, удряща стомана. Далеч на брега на Джърси нямаше светлини заради войната, само звезди, пленени в сянката на нощта.

На сутринта дълго чакаха товарните коли. Лучия Санта посрещаше съседите, които идваха да пожелаят сполука на семейството. Но никой от старите приятели не дойде, никой не беше останал на Десето авеню. Пекарят беше продал фурната си, когато синът му Гуидо се върна твърде тежко ранен, за да работи. Премести се далеч на Лонг Айланд, чак в Бабилон или Уест Айслип. Лудият бръснар с пълната си къща дъщери се беше пенсионирал при толкова малко мъжки глави за стригане заради войната; той също се беше преместил на Лонг Айланд, в градче на име Масапикуа, достатъчно близо до пекаря за игра на карти в неделя. И други също бяха заминали за тези странни градчета, мечтани от толкова години.

Доктор Барбато, за всеобща изненада, се беше записал доброволец и бе станал някакъв герой в Африка, поместваха негови снимки в списанията и разказваха такива ужасяващи неща за подвизите му, че баща му получи удар, вбесен от безразсъдството на сина си. Горката Терезина Кокалити не излезе повече от жилището си, свирепо вардеше безбройните тенекии зехтин и мас, които един ден трябваше да откупят синовете ѝ от смъртта. Приятелят на Джино от детинство Джоуи Бианко по някакъв хитър начин се беше измъкнал от армията, никой не знаеше как, забогатя и купи палат на майка си и баща си в Ню Джърси. Така че вече настъпи часът и за семейство Анджелуци-Корбо да се премести.

Най-накрая Пиеро Сантини пристигна със своите камиони от Тъкахо. Поради войната превозът се уреждаше извънредно трудно, но Сантини дойде да услужи на земляците си от родното му село в Италия. А и вече омекнал, сърцето му се радваше да помогне за щастливия край на тази история.

Лучия Санта пъргаво извади тенджера и някакви очукани чашки. Сипа на Сантини кафе и двамата пиха, загледани надолу към Десето авеню, като придържаха чашите на перваза. Октавия, Сал и Лена носеха леките пакети до чакащите камионетки, докато двама възрастни мускулести италианци, които пръхтяха като магарета, подлагаха гърбове да ги натоварят с огромните бюра и легла.

След време единственото нещо, което остана в жилището, беше кухненската табуретка, обявена за напълно непотребна в хубавата къща на Лонг Айланд. Луиза и трите ѝ малки деца се качиха по стълбите да чакат заедно с тях, малките злосторници се щураха из океана изхвърлени дрехи и боклуците от изпразнените шкафчета и старите вестници.

Накрая настъпи последният миг. Лимузината на господин Ди Лука, вече притежание на Лари, чакаше пред входа на сградата. Октавия и Луиза насметоха малките Деца от редицата мръсни, опустели спални през вратата. После Октавия каза на Лучия Санта:

— Хайде, мамо, давай да се омитаме от тая кочина.

За всеобщо учудване по лицето на Лучия Санта се изписа изненада, сякаш до края не вярваше, че трябва завинаги да напусне тази къща. После, вместо да тръгне към вратата, тя седна на кухненската табуретка и заплака.

Октавия избута Луиза и децата надолу по стълбите, преди да се обърне към майка си. Гласът ѝ беше остър, нетърпелив:

— Мамо, какво има сега, по дяволите? Хайде, ще плачеш в колата. Всички чакат.

Но Лучия Санта зарови лице в шепите си. Не можеше да спре сълзите.

Тогава майката чу сърдития глас на Лена да казва:

— Остави я!

А Сал, който никога не говореше, се обади:

— Ние ще я свалим, вие вървете.

Октавия слезе по стълбите и майката вдигна глава. Двете ѝ най-малки деца я пазеха от двете страни. Тя не беше разбрала, че са пораснали толкова. Лена бе много красива, много мургава, със сините очи на баща си, но лицето ѝ беше като на Джино. Тогава усети ръката на Салваторе на рамото си. Той имаше очите на човек, който никога не може да се ядоса. В този миг майката си спомни как Сал и Лена, притихнали в своето ъгълче, бяха гледали и сигурно съдили всички тях. Тя не можеше да знае, че за тях майка им беше героиня в някаква страшна пиеса. Те я бяха гледали как понася ударите на съдбата, яростта на баща им, безнадеждните ѝ битки с Лари и Джино и ужасната мъка от смъртта на Вини. Но когато тя посегна да докосне телата им, разбра, че я бяха съдили и я бяха оправдали.

Защо тогава Лучия Санта плака в тези празни стаи? Кой беше сега като нея?

Тя отиваше да живее в къща на Лонг Айланд, внуците ѝ бяха в краката ѝ. Салваторе и Лена ще станат лекари или учители. Дъщеря ѝ Октавия е отговорничка в шивашкото ателие, а синът ѝ Лоренцо е председател на съюза, раздава длъжности като някой херцог в Италия. Синът ѝ Джино е още жив, когато милиони умират. Винаги щеше да има достатъчно храна и пари за старини, обкръжена от почтителни и любещи деца. Кой е като нея!

В Италия преди четирийсет години и най-смелите ѝ мечти не се простираха дотук. А сега милион тайни гласове викаха: "Лучия Санта, Лучия Санта, ти намери своето щастие в Америка." А Лучия Санта ридаеше на своята кухненска табуретка. Вдигна глава и им извика: "Исках всичко това без мъки. Исках всичко това, без да плача за двама погубени съпрузи и любимо дете. Исках всичко това без омразата на едничкия син, заченат с истинска любов. Исках всичко това без вина, без скръб, без страх от смъртта и ужас от Страшния съд. Невинна."

Америка, Америка, мечта богохулна. Даваш толкова много, защо не можеш да дадеш всичко? Лучия Санта плака за неизбежните престъпления, извършила срещу хората, които обичаше. В нейния свят като дете най-смелата мечта беше да се спасиш от страха от глада, болестите и природните стихии. Мечтата беше да останеш жив. Никой не стигаше по-далеч. Но в Америка и по-дръзки блянове бяха възможни, само че тя не подозираше, че те съществуват. Хляб и покрив над главата не стигаха.

Октавия искаше да стане учителка. Какво искаше Вини? Нещо, което тя никога нямаше да узнае. А Джино — какви ли мечти е имал той, сигурно най-смелите от всички. Но дори сега, през сълзите, през мъката, една ужасна омраза се надигна и тя си помисли, че повече от всичко той търсеше своето собствено удоволствие. Искаше да живее като богаташки син. Тогава си спомни как беше наскърбила баща си, за да спечели чеиз за брачното си легло.

С ужасна яснота Лучия Санта осъзна, че Джино няма да се върне у дома след войната. Че мразеше нея така, както тя мразеше баща си. Че и той ще стане странник и ще търси непознати Америки в мечтите си. И тогава за първи път Лучия Санта се примоли за милост. "Само да чуя стъпките му на вратата и ще преживея отново тези четирийсет години. Ще разплача баща си, ще стана странник, ще плавам през страшния океан. Ще оставя мъжа си да умре, ще се изправя пред онази къща в Джърси и ще крещя ругатни на Филомена с Винченцо на ръце, а после ще плача до ковчега му. И после ще го направя още веднъж."

Но като изрече всичко това, ѝ дойде много. Лучия Санта вдигна глава и видя, че Салваторе и Лена я гледат нетърпеливо. Сериозните им лица я накараха да се усмихне. Силата нахлу отново в тялото ѝ и тя си помисли колко хубави са последните ѝ две деца. А и изглеждаха толкова американски, това я учуди донякъде, сякаш бяха избягали от нея и от останалите членове на семейството.

Салваторе държеше палтото ѝ разтворено, за да го облече лесно, като стане. Лена промълви:

— Ще пиша на Джино новия адрес веднага щом пристигнем там.

Лучия Санта я погледна остро, убедена, че не е казала нищо на глас. Но лицето на младото момиче толкова приличаше на Джино, че се разплака отново. Тя хвърли последен поглед на голите стени и напусна четирийсетгодишния си дом завинаги.

На Десето авеню три жени, облечени в черно, я чакаха със скръстени ръце. Тя ги познаваше добре. Едната вдигна обрулена длан да я поздрави и извика:

— Лучия Санта,Виопа fortuna!

Изрече го искрено, без злоба, но с някаква предупредителна нотка, сякаш казваше: "Пази се, идат години, животът не е свършил." Лучия Санта кимна с глава за благодарност.

Лари потупваше кормилото нетърпеливо, докато всички се наместиха в лимузината. После потегли бавно, за да могат да го следват двете товарни коли, на изток към моста Куинсбъро. Отначало заради майчините сълзи настъпи тягостна тишина, после трите малки деца се разпищяха и започнаха да се карат. Луиза извика и им затвори устата с плесник. Напрежението се разсея и всички се разприказваха за къщата. Лари каза, че ще стигнат дотам за час. През две минути хлапетата питаха:

— Стигнахме ли Лонг Айланд?

А Сал или Лена отговаряха:

— Не, още не сме.

Лучия Санта свали прозореца да вдъхне чист въздух. Взе едно от малките момчета в скута си, а Лари ѝ се усмихна и каза:

— Страхотно ще си поживеем заедно, а, мамо?

Лучия Санта погледна Лена в очите, но това невинно дете беше като Джино — твърде простодушно, за да разбере усмивката на майка си. Октавия също се усмихна. За тях двете Лари беше напълно прозрачен. И двете разбираха. Лари беше доволен, че Луиза и малчуганите ще имат компания, докато той, животното недно, ще гони настървените от войната момичета.

После се изкачиха по склона на моста Куинсбъро, който минаваше през наклонените, проблясващи сенки на увисналите проводници. Малките се изправиха да видят каменистосивата вода отдолу, но само след няколко мига слязоха от моста и вече караха по широк булевард с дървета от двете страни. Децата се разпищяха и Лучия Санта им каза: да, вече бяха на Лонг Айланд.