Сделка за кобри

32.

— Така ли? — попита Торал Абрам и премести левия си крак пред десния.

— Точно така — кимна Джъстин. — Сега разтвори крака, легни по гръб на пода и прибери колене до гърдите си.

Младата кобра се подчини и се сви в посочената неудобна поза.

— И това е военен маньовър? — попита кисело той.

— Повярвай ми — увери го Джъстин — Опитай го със стрелба с бронебойния лазер и ще изглеждаш истински боец.

— Ако има кой да те види — промърмори една от другите кобри, които чакаха до стената.

— Най-добре изобщо да не ни виждат — каза Джъстин. — Добре, Торал, ставай от пода. Дарио, твой ред е.

Един от другите младежи отиде на мястото на Абрам в центъра на стаята и зае изходно положение.

— Изхвърляне към тавана — заповяда Джъстин и кобрата скочи нагоре, отблъсна се с крака от тавана и се приземи на няколко метра от изходната точка. Подът се разтърси.

— Някой ден — промърмори нечий глас зад Джъстин — някой от вас ще вземе да пробие дупка на дека.

— Здравей, Уилоша — кимна Джъстин на влезлия незабелязано в стаята мъж на средна възраст. — Не можеш да се нагледаш на шоуто, нали?

— Като гледам как се прави опит да се разбие целият кораб, ме побиват тръпки — отговори вторият офицер Кал Уилоша. — Не правихте ли достатъчно тези силови упражнения?

— Не, но за нещастие нямаме време да ги правим правилно. — Джъстин повиши глас. — Добре, Дарио, браво. Не забравяй да държиш ръцете си вдигнати, когато се приземяваш, за да можеш да стреляш. Сега опитай да се завъртиш по гръб.

— Слушам, сър.

Направи го съвсем малко по-добре от Абрам.

— Още веднъж — заповяда Джъстин. — Помни, че много от работата по тези основни маневри ще се извършва по команда от твоя нанокомпютър. Ти само започни, отпусни се и остави тялото ти само да извърши маневрата.

Дарио кимна и се приготви за следващия опит. Уилоша измърмори нещо.

— Проблеми ли имаш? — попита го Джъстин.

— Просто… се чудя.

— За какво се чудиш? — Този път Дарио го направи по-добре.

— Ох… кобри. — Уилоша махна с ръка. — Нанокомпютрите, казваш. Минавало ли ти е някога през ума, че на световете на кобрите никой всъщност не знае как точно са програмирани компютрите?

— Това не ме безпокои — отговори Джъстин. — Академията контролира всяка стъпка в тяхното производство.

— Да де. Но това, че там контролират банка от автоматизирани схемни репликатори… какво доказва? Съществува ли някъде разпечатка, която да показва какво могат или не могат тези нанокомпютри?

— Какво, да не се безпокоиш, че човешкият Доминион може да е имплантирал програма-бомба? — тихо попита Джъстин. Бе забелязал, че разговорът им започва да привлича вниманието на учениците му.

— Не, разбира се, не — поклати глава Уилоша. — Но не е необходимо нещо непременно да е лошо, за да е опасно.

Джъстин го погледна. Той можеше тук и сега пред стая пълна с кобри да му демонстрира възможностите на нанокомпютъра… това щеше да бъде за него детска игра, но Джъстин отдавна беше минал възрастта за тези изяви.

— Кобри, почивка! — извика той. — След петнадесет минути да сте тук.

Кобрите излязоха без коментари или въпроси. Джъстин и Уилоша останаха сами.

— Надявам се, че не го направи заради онова, което казах — отбеляза със спокоен глас Уилоша… но лицето му беше напрегнато и предпазливо.

— Просто исках малко почивка и тишина — каза му Джъстин и замахна с юмрук към лицето му.

Уилоша никога не би избегнал такъв удар, не срещу серводвигатели на кобра като тези, които движеха ръката на Джъстин. Но рефлексите задействаха и изхвърлиха ръката му пред лицето. Джъстин беше включил своите звукови усилватели, а и знаеше какво да слуша, така че чу тихото виене на серводвигатели в ръката на другия.

— Защо го направи? — изръмжа Уилоша и бързо отстъпи назад.

Джъстин остана на мястото си.

— Само ти показвам колко е лесно за една кобра да открие джект. Дори и при сдържаност твоят нанокомпютър включва серводвигателите и те се задействат, когато човек реагира така бързо, както направи ти.

Уилоша изкриви устни.

— Много хитро, няма що. Представям си как се разхождаш по улиците на Капитолия и удряш всеки срещнат. Защо просто не ме попита?

— Защо да те питам? Аз знаех какъв си. Просто исках да ти покажа, че го зная.

— Разбира се. Вероятно си ме дебнал още от излитането, нали?

— Не. Само след като започна да идваш тук на всяка втора тренировка, да бълваш жлъч по наш адрес и да гледаш завистливо. До какво заключение дойде?

— Не ти завиждам — отсече припряно Уилоша. — Идвам на вашите упражнения… да гледам, нищо друго.

— За какво да ни гледаш? Какво има в нас, от което се страхуваш?

Уилоша пое дълбоко дъх.

— Не мисля, че времето е подходящо за дискусия, Моро. Можеш да извикаш отделението си и да продължите…

Той млъкна, когато Джъстин направи една дълга крачка към вратата и блокира мълчаливото му движение в тази посока.

— Всъщност, Уилоша, аз смятам, че времето е много подходящо за дискусия — каза хладно Джъстин. — Или поне малко да си поприказваме. Има някои неща, които бих желал да зная, и ще започна с това: защо, по дяволите, вие, джектите, се мъчите да правите доживотна кариера от нашите неуспехи?

Уилоша го гледаше и мълчеше.

— Ти си не повече от две години по-млад от мен — изръмжа най-после той. — И сигурно вече чувстваш първите пробождания от синдрома на неизбежния за кобрите артрит. Това е, което вземащите решение в Академията правят с нас: осъждат ни на преждевременна смърт, и то за нищо. Не смяташ ли, че това е достатъчна причина да бъдем ожесточени?

— Не — каза спокойно Джъстин. — Съжалявам, но не е. Никой не те бие по главата и не те кара насила да постъпиш в Академията. Когато постъпваме, ние знаем рисковете; и то ако имаме шанса да оцелеем. Животът изисква известни жертви… от всеки. Но ако ние сме застрашени от преждевременна смърт, спомни си за всички онези кобри, които умряха много по-млади от нас в борбата с рогатите леопарди.

Бузата на Уилоша потрепна.

— Съжалявам. Но ние нямаме нищо против онези, които умряха за Авентини.

— Всички рискувахме живота си — напомни му Джъстин. — Не можеш да презираш онези, които са оцелели.

— Това не е презрение — настоя Уилоша. — Това е честна и законна загриженост за проблемите, които виждаме в цялата система „кобра“.

Стомахът на Джъстин се сви на топка.

— Говориш като Прийсли, когато злословеше срещу нас по информационната мрежа и удряше с юмрук.

— Значи губернатор Прийсли е направил най-доброто, като го е изразил в думи. И какво? — контрира Уилоша. — Аргументът е все още валиден: отвън нещата изглеждат различни. Вие, кобрите, виждате във всичко това престиж и физическа сила, и двоен политически вот. Ние виждаме елитаризъм и високомерие, които съпътстват абсолютната сигурност на заемания пост.

Джъстин го удостои с хладна усмивка.

— Абсолютна сигурност на заемания пост, а? Много интересно… особено като се вземе предвид, че точно това Прийсли е отнел на теб и на другите джекти.

Уилоша трепна.

— За какво намекваш? Губернаторският пост не е пожизнен.

— Не говоря за пожизненост. Имах предвид неговия статут като лидер и главен говорител на една много гласовита политическа група. Помисли си, Уилоша. Авентини не може просто да се освободи от кобрите — по причини, които ти знаеш не по-зле от мен.

— Ние не искаме да се освободим от вас, а само да променим вашата силова структура, да…

— Просто млъкни и слушай. Добре. Щом трябва да има кобри, защо е необходимо да има организация, чиято единствена цел е да се противопоставя на това?

За момент Уилоша го гледаше втренчено.

— Да не искаш да кажеш, че губернаторът Прийсли е започнал цялото това движение единствено да създаде политическа база за себе си?

Джъстин вдигна рамене.

— Ти знаеш повече от мен за вътрешните борби във вашата група. Така ли я използва той? Ти трябва да си изясниш дали не си огорчен, че си бил отхвърлен от академия „Кобра“ преди Прийсли да ти каже да го направиш.

— Изопачаваш фактите — изръмжа Уилоша. — Чрез Прийсли ние застрашаваме вашия елитарен статут, затова, разбира се, вие се опитвате да опровергаете неговите мотиви и дейност.

— Може би — тихо каза Джъстин. — Но не аз изпратих човек да нахлуе в неговия кабинет и да се опита да направи джектите да изглеждат като опасни, склонни към убийства маниаци. Помисли за това, Уилоша. Наистина ли искаш да си на страната на човек, който съзнателно преиначава истината в името на политическата власт?

Уилоша се намръщи.

— Много си близко до клеветата. Освен ако нямаш някакво доказателство, че случаят е такъв, какъвто го представяш. Доказателство не от брат ти, разбира се.

Джъстин го изгледа с отвращение, после каза:

— Махай се оттук, Уилоша. Нямам време за губене в спор с човек, който е решил вместо той партията да мисли за него.

Лицето на Уилоша помръкна.

— Виж, Моро…

— Казах: махай се! Имаме си работа.

Уилоша отвори уста, после я затвори и излезе. Тъмният метален панел на вратата се плъзна и се затвори и за момент Джъстин остана загледан в него. Пулсът му бавно се ускоряваше. Дали от този разговор изобщо щеше да има някаква полза? Той почти съчувстваше на Уилоша. В края на краищата човекът беше бил потенциална кобра, а силното чувство на лоялност стоеше високо в списъка на качествата, за които Академията проверяваше кандидатите.

От друга страна, същото се отнасяше за интелигентността и почтеността… и ако той сега беше разобличил някои от постъпките на Прийсли, някой друг може би наблюдаваше отблизо неговите стъпки и думи. И ако Уилоша намереше достатъчно истина в идеята, че Прийсли е разяждан от жажда за власт…

Това може би щеше да помогне да се отслаби властта на Прийсли. Но нямаше да помогне да се върне Джин.

„Тя е жива — каза си решително той. Както го беше повтарял през последните четири дълги безсънни нощи. — Тя е жива и ние ще я измъкнем оттам.“

Той отиде до вратата, отвори я и изрева:

— Кобри! Почивката свърши. По местата… чака ни работа.