Сделка за кобри

41.

Проблемът не беше излизането за втори път в двора, скачането на покрива на жилищния комплекс или на върха на стената. Проблемът не беше дори бавното придвижване по стената по корем, рискованото навеждане за прерязване на силовите кабели, свързващи прожекторите, и сплитането им на въже.

Проблемът беше неизвестността дали Аким ще я чака, когато тя свърши с тежката и неприятна работа.

Чакаше я. Очевидно агентите шахни не бяха чак такива фанатици, каквито се страхуваше, че може да бъдат. Един истински фанатик вероятно би предпочел смъртта, отколкото да има контакти с явен враг на Квазама.

Тя го издърпа на стената. Цяла минута той мълчаливо гледа трофтийския кораб долу, после изръмжа:

— Дано Бог прокълне Оболо Нардин и неговото семейство. В края на краищата излиза, че това, което казваш, е истина.

— Говори по-тихо, моля те. Нищо ли не знаеш за трофтийските кораби освен как изглеждат?

Той поклати глава.

— Не.

— Аз също. Което може да бъде проблем… защото през следващите един-два дни ще се крием в кораба.

Аким не падна от стената, нито беше потресен от изненада. Само я изгледа. Лицето му беше като изсечено от камък.

— Какво ще правим?

Тя въздъхна.

— На мен това също не ми харесва много, но в момента нямаме големи възможности. — Тя посочи административния център. — Щом открият, че сме изчезнали, ще преобърнат своята половина от Мангъс да ни намерят и тъй като вече търсят моя предполагаем съучастник, излизането от комплекса няма да ни даде по-голяма сигурност. Какво друго ни остава?

— Ако ни открият, ще трябва да се бием с трофтите — възрази Аким. — Ще бъдеш ли така ефективна срещу тях, както беше срещу хората на Оболо Нардин?

Джин изсумтя, през ума й мина образът на баща й, който се бие срещу роботи цели в Опасната стая на центъра „Макдоналд“.

— Ние сме предназначени да се бием с трофтите, Мирон Аким — отвърна мрачно тя.

— Разбирам. — Аким въздъхна замислено. — В такъв случай това наистина е най-добрият ни шанс. Добре, аз съм готов.

— Аз обаче не съм. Забрави ли, че трябва да се върна и да взема Доло Самън?

— Мислех, че си променила решението си. — Аким видимо се беше окопитил. — Добре тогава. Кажи ми какво трябва да направя аз.

Тя скочи на стената малко по-тежко и лявото коляно пак я заболя. За момент Джин стисна зъби в очакване болката да затихне.

— Добре ли си? — попита тихо Аким.

— Да. Коляното ми пострада при катастрофата и още ме наболява.

Всъщност болката беше изгаряща и това беше сериозно предупреждение. Лош признак — това показваше, че се уморява прекалено много и товари серводвигателите си повече от допустимото.

— Беше прав, че е на най-ниския етаж — каза тя и задърпа Доло нагоре. — Оболо Нардин беше оставил двама души на стража пред вратата, сякаш да ми покаже къде се намира.

— Уби ли ги?

— Трябваше. Единият ме видя преди да се бях приближила достатъчно, за да ги обезвредя.

— Всички те са участници в предателството — изръмжа Аким. — Не забравяй това.

Джин преглътна.

— Правилно. Във всеки случай намерих Доло Самън завързан за един стол с комплект тръби в ръцете и пушек, виещ се около него от кадилница под брадата му.

— Самичък ли беше?

— Не, но успях да зашеметя следователите, без да ги убия. Ето го, дърпай. Аз ще поема тялото. Ти му пази главата.

Вдигнаха отпуснатото тяло на Доло и го сложиха на стената като ловен трофей.

— Някаква идея какво може да са използвали върху него? — попита Джин, стараейки се да скрие обхваналото я вълнение, докато Аким се вглеждаше внимателно в безжизненото лице на Доло.

Аким поклати глава.

— Възможностите са много. — Той хвана китката на Доло. — Пулсът му е забавен, но е съвсем равномерен. Просто трябва да спи, докато действието на дрогата отмине.

— Дано. — Джин включи светлинните усилватели на по-голяма мощност и бързо огледа онази част от двора, където бяха трофтите. — Докато ме нямаше, забеляза ли някаква активност там?

— Не. Нито от другата страна.

— Трудно е да се повярва, че още не са забелязали отсъствието ни, но все пак трябва да сме благодарни за това.

— Може би Оболо Нардин е очаквал синът му да не се подчини на нареждането да те остави недокосната.

— Много те бива да повдигаш духа — изръмжа Джин и потрепери. — Е, да не губим време. Дръж му главата, моля те, а аз ще го прехвърля от другата страна.

Минута по-късно Доло беше свален и положен наполовина легнал, наполовина подпрян на долната част на стената.

— Твой ред е — каза Джин на Аким. — Внимавай да не стъпиш върху него.

— Няма. Ти как ще слезеш?

Джин почувства как стомахът й се стегна.

— Ще трябва да скоча — отвърна тя. — Не се безпокой, ще се справя.

Аким внимателно я наблюдаваше.

— Не се справи много добре с последния си скок.

— Просто съм малко уморена. Хайде, губим време.

Аким я гледа още един миг, след това стисна устни и кимна. Извади от джоба си носна кърпа, уви я около въжето и се хвана с две ръце. После се спусна долу, махна й, коленичи и започна да отвързва Доло от въжето.

Това беше. Джин пусна своя край на въжето да падне до Аким, хвана се за ръба на стената, увисна, присви колене, стисна зъби и се пусна…

И прехапа език, когато в лявото си коляно почувства болка като от пробождане с горещо копие.

— Джасмин Моро — прошепна Аким и се хвърли към нея.

— Добре съм — успя да промълви тя. Мъчеше се да не заплаче от болка, докато лежеше на гръб, стиснала коляното си. — Само минутка да си почина.

Всъщност минаха почти три минути преди да може да се изправи.

— Добре — въздъхна тя. Ако съзнателно включеше серводвигателите да й помогнат да стои права… — Вече съм добре.

— Аз ще нося Доло Самън — каза Аким с тон, който не търпеше възражения.

— Нямам нищо против — съгласи се Джин, трепна и отново седна. — Ще ти оставя да носиш и въжето, ако не възразяваш. Но първо трябва да измислим как да се качим на кораба.

— Системите за сигурност ли имаш предвид?

— Естествено. — Джин настрои усилвателите за светлина и далечно виждане и бавно огледа разположената върху кърмата на кораба кула за разтоварване. — Изглежда, над входа има двоен детектор за звук и движение — каза тя. — Както и… момент… да, и лазерен скенер, сканиращ товарната рампа и един клинообразен участък от земята петнадесет метра пред нея.

— Какво е онова там? — попита Аким и посочи към хангара. — Онова, в което е заровен носът на кораба?

— Вероятно нещо подобно. — Джин погледна покрай стената зад тях. — Плюс още детектори за движение и следящи камери над входовете към другата половина на Мангъс. Грижливо изградена защита срещу диверсанти.

— Ще можеш ли да се справиш с нея?

— Ако ме питаш дали мога да я унищожа — да. Но не и без да задействам алармените системи.

— Тогава какво можеш да направиш?

Джин прехапа устна.

— Изглежда, единственият ни шанс е да се приближим до кораба отстрани. Ако мога да се кача на корпуса, сигурно ще има начин да се промуша през връзката между товарната рампа и самия кораб.

— Звучи прекалено лесно за изпълнение. Но ти си демон-боец, разбира се.

— А тяхната защита не е построена с оглед на демони-бойци — каза сухо Джин. — От друга страна, те също не са толкова глупави. Ти не можеш да го видиш, но на около тридесет метра около кораба на няколко сантиметра над земята има лазерно сканиране.

— Виждаш ли го достатъчно добре?

— Не ме тревожи виждането. Проблемът е, че схемата на сканиране се променя през няколко секунди.

Изненадващо Аким се изкикоти.

— Какво смешно има? — изръмжа Джин.

— Твоите трофти — отговори той и кикотенето се превърна в подигравателно ръмжене. — Добре е да знаеш, че не са нито всезнаещи, нито дори много умни. Тази лазерна система е квазаманска.

— Какво? — намръщи се Джин.

— Квазаманска е. Може би Оболо Нардин им я е дал нарочно, за да има допълнителен контрол над сделката.

— Означава ли това, че в системата има слабо място? — попита Джин и почувства как пулсът й се ускори.

— Естествено. — Той посочи кораба. — Схемата се променя произволно, както отбеляза, но във всяка система от този вид има между три и шест еднометрови квадрата, които лазерите никога не докосват.

— Наистина ли? — Джин погледна отново към кораба. — Това не прави ли безпредметна цялата система?

— Направено е с цел — отговори Аким малко троснато. — По този начин на онези, които използват системата, се осигуряват места, където да монтират камери или дистанционно управлявани оръжия. Тези места нормално са разположени далеч от външния край, за да не могат да се ползват от диверсанти… но, разбира се, ти не си обикновен диверсант.

— Ясно. — Джин се изправи. Остра болка я прониза през коляното. Тя си наложи да не й обръща внимание. — Добре. Почакай тук, докато не ти махна с ръка от по-ниската рампа. Дотогава не отивай никъде, разбра ли? Не искам по погрешка да попаднеш в обхвата на детекторите преди да разбера как да ги изключа.

— Разбрах — каза Аким. — Успех, Джасмин Моро.

Аким беше прав. Наистина имаше несканирани места, макар че тя трябваше да прекара няколко напрегнати минути и да наблюдава как лазерните лъчи опипват периметъра, докато ги открие. Бяха четири. Водеха като виеща се пътека към кораба и бяха на разстояние, което при нормални условия би било за нея детска игра. Но при състоянието на коляното й нямаше да е толкова лесно.

Това беше обаче единствената възможност. Тя стисна зъби и скочи.

Аким беше казал, че несканираните места са от по един квадратен метър. На нея й се сториха много по-малки. И все пак бяха достатъчно големи. Тя заскача като пияно кенгуру върху сканирания от детекторите участък. Предпоследният скок я отведе на три метра от корпуса на кораба. С последния се озова върху ниското насочено напред крило.

Остана дълго там — клечеше, наблюдаваше и слушаше, и чакаше болката в коляното й да стихне. После се изправи, тръгна назад по крилото, мина над черния ръб на соплото на двигателя на дясната страна на кораба и отиде до предния край на разтоварващата кула.

Кулата, също като кораба, беше трофтийско производство, и очевидно добре напасвана към корпуса. Но „добре“ е относителен термин и когато се доближи, Джин видя, че между кулата и корпуса има половин метър гъвкав гумен тунел. А гумата не беше устойчива на лазерен лъч. Така че Джин изряза в мекия материал малък отвор и се промуши през него.

И застана на входа на трофтийския кораб.

„Аз съм в трофтийски кораб! — помисли си тя и по гърба й премина студена тръпка. — Трофтийски кораб… с трофти на борда?“

Стомахът й се сви. Тя задържа дъха си и включи слуховите усилватели на максимална мощ. В кораба беше тихо като в гроб. „Всички са слезли?“ — зачуди се тя. Изглеждаше глупаво… но от друга страна, ако животът на трофтийския кораб приличаше на онзи, който бе видяла по пътя към Квазама, екипажът едва ли би прекарал нощите си тук по собствено желание. И ако на борда имаше само двама-трима дежурни, те вероятно се намираха в командния модул.

Във всеки случай тази теория беше добра и засега щеше да свърши работа. Тя се върна във въздушния шлюз и излезе на товарната кула.

Беше се страхувала, че датчиците на детекторната система за приближаване се управляват от командния модул, но се оказа, че трофтите са предпочели удобството пред допълнителната сигурност. Всички дълги часове по трофтийски език сега й дойдоха на помощ. Тя разгледа надписите на ключовете, разбра процедурата и изключи защитната система.

Когато излезе в хладния нощен въздух и махна, Аким вече бе вдигнал Доло на гръб. Затича се към нея и само след секунди стигна до рампата.

— Чисто ли е? — изсъска той и тръгна нагоре.

— Доколкото мога да кажа — прошепна тя. — Хайде… не искам системата да бъде изключена по-дълго, отколкото трябва.

Няколко удара на сърцето и той беше до нея.

— Сега накъде? — изпухтя Аким и се дръпна, за да не може тя да поеме Доло от него.

— Напред. Според мен има поне няколко възможности — отговори Джин. — Трябва да намерим някое празно складово помещение или нещо подобно, където няма да имаме никаква компания.

— Добре — кимна той. Очите му се впиха в нейните. — А като се настаним и имаме време да поприказваме, ще ми кажеш защо всъщност си дошла на Квазама.