Седмият папирус (Том 2)

Самолетът на „Еджиптеър“ кацна на летище „Хийтроу“ и Роян напусна сградата, за да отиде на стоянката за такситата. Струваше й се, че разликата в температурите между Кайро и Лондон е поне петнадесет градуса. Влакът й пристигна в Йорк в късния следобед, когато цялата област беше потънала в гъста мъгла. От гарата набра телефона, който Никълъс й беше дал.

— Ти, глупаво момиче — смъмри я той. — Защо не ми се обади, че се връщаш? Щях да те взема от летището.

Роян дори се изненада колко се радва да го види отново. Оказа се, че няколкото дни раздяла са били достатъчни, за да усети, че й липсва.

Той слезе от рейндж роувъра и бързо се насочи към нея. Беше гологлав и по всичко личеше, че не е изпълнил намеренията си да се подстриже. Тъмните му коси се бяха навили и като сребърни крилца пърхаха над ушите му при всеки повей на вятъра.

— Как е коляното? — попита Никълъс вместо поздрав. — Изпитваш ли още нужда да те носят?

— Може да се каже, че е по-добре. Скоро ще захвърля бастуна.

На Роян й се искаше да го прегърне, но в последния миг нещо я възпря да даде воля на чувствата си. Задоволи се да му поднесе хладната си, порозовяла от студа буза. Той ухаеше на хубаво — на кожа, остър парфюм и неподправена мъжественост.

Щом влязоха в колата, Никълъс изчака малко, преди да запали мотора, и изгледа лицето й на светлината от уличната лампа.

— Имате вид на доволна жена, госпожо. Дали не сте прекарали една приятна почивка?

— Просто се видях с приятели — усмихна се Роян. — Но не мога да отрека, че Кайро ми действа доста тонизиращо.

— Не съм приготвил нищо за вечеря. Какво ще кажеш да се отбием в някоя кръчма. Ще хапнем пържолка или карантийка?

— Искам да видя най-напред майка си. Чувствам се толкова виновна. Дори не знам дали кракът й е започнал да се оправя.

— Онзи ден я посетих. Много е добре. Влюби се от пръв поглед в новото си кученце. Знаеш ли как го кръсти? Таита.

— Ти наистина си мил човек… Искам да кажа, да си направиш труда да я навестиш ей така.

— Защо не? На мен тя ми харесва. Няма грешка. Жалко, че такива като нея напоследък рядко се срещат. Предлагам, първо да хапнем, а после ще взема някоя бутилка „Лафроайг“ и й отиваме на гости.

Минаваше полунощ, когато най-после се наканиха да напуснат къщата на Джорджина. Тя беше отдала дължимото на уискито, с което Никълъс искаше да я впечатли, и трябваше здраво да се хване за рамката на вратата, за да не падне, докато им маха. Беше притиснала малкото кученце към едрата си гръд и лекичко се полюляваше на гипсирания си крак.

— Имаш много зловредно влияние върху майка ми? — укори Роян Никълъс.

— Аз ли върху нея или тя върху мен? — оправда се той. — От шегите й и моряците биха се изчервили.

— Трябваше да ме оставиш при нея.

— Нали вече си има компанията на Таита? По-добре да си ми под ръка. Имаме толкова работа. Нямам търпение да ти покажа всичко свършено, докато отсъстваше.

Икономът от Куентън парк вече беше приготвил едната стая в градския апартамент за гостенката.

Никълъс качваше чантите по стълбите, а от стаята на горния етаж се дочу нечие мощно хъркане. Рони погледна въпросително към домакина си.

— Сапьорът Уеб — обясни й той. — Най-новото попълнение на отбора. Ще си имаме свой инженер. Утре ще те запозная, сигурен съм, че ще ти хареса. Голям рибар.

— Какво общо има риболовът с това, дали ще го харесам?

— Всички добри люде са рибари.

— Особено тук присъстващите — засмя се Роян. — Ти в Куентън парк ли ще спиш?

— Засега съм дал почивка на имението — поклати той глава. — Предпочитам да не се разчува за връщането ми в Англия. Има неколцина чичковци от Лойдс, с които не ми се приказва точно в този момент. Ще използвам стаичката на тавана. Ако имаш нужда от нещо, обади се.

Останала сама, младата жена се озърна из тясната стая, в която я бяха настанили. Голямата част от площта й беше заета от широко двойно легло, само в единия ъгъл беше сглобена малка баня, все едно за кукла Барби. Роян се сети за последната реплика на домакина и се замисли от какво ли би имала нужда. Вдигна поглед към тавана и в същия момент, като че ли усетил мислите й, Никълъс шумно тропна с обувките си по пода.

— Не ме изкушавай — прошепна тя. Още се носеше силната миризма на мъж, която я беше съпровождала през цялата вечер. Спомняше си стройното му, здраво тяло, мокро от пот, което я беше носило нагоре по пътеката в долината на Абай. В продължение на години Роян беше забравила смисъла на думите „жажда“ и „нужда“. Сега й се струваше, че заедно се появяват на хоризонта на бъдещето.

„Достатъчно си се занимавала с подобни мисли, момичето ми“, сепна се тя изведнъж и отиде да си вземе душ.

На другата сутрин, слизайки към първия етаж, Никълъс потропа силно на вратата й.

— Хайде, идвай, Роян. Животът е действителен и изпълнен с работа, която чака да бъде свършена.

Навън все още беше пълен мрак и тя кисело изпъшка изпод завивките.

— Колко е часът?

Но домакинът си беше отишъл и единственото, което долетя в отговор, бе мелодията на стара народна песен, която той си подсвиркваше за сутрешно ободряване.

Роян погледна часовника си и отново изстена:

— Да си свирка в шест и половина, и то след всичко, което двамата с мама направиха на бедното уиски снощи. Не мога да повярвам. Този човек е същински звяр.

Двадесет минути по-късно го завари облечен в дънки, син рибарски пуловер и месарска престилка. Приготвяше закуската в кухнята.

— Препечени филийки за трима и ще получиш целувка — посочи небрежно Никълъс към хляба и тостера встрани. — Омлетите ще са готови след пет минути.

Но Роян обърна най-напред внимание на другия мъж в кухнята. Беше на средна възраст, имаше широки рамене и изпъкнали бицепси, които явно не се побираха в навитите му до горе ръкави. Плешивата му глава наподобяваше артилерийско гюлле.

— Здравейте. Аз съм Роян Ал Сима.

— Извинявай, че забравих — размаха Никълъс телта за разбиване на яйца. — Това е Дани, Даниъл Уеб. Приятелите го знаем като Сапьора.

Дани стана от стола си, но продължи да държи чашата с кафе в красноречивия си юмрук.

— Приятно ми е да се запознаем, госпожо Ал Сима. Дали бих могъл да ви налея чашка кафе?

На Роян й направиха впечатление луничките по голото му теме и наситеносините му очи.

— Доктор Ал Сима — поправи приятеля си Никълъс.

— Но най-добре ме наричай просто Роян — пресече го тя. — Да, и аз искам кафе.

По време на закуска никой не отвори дума за Етиопия, нито за започнатата игра с Таита. Роян беше принудена да яде мълчаливо омлета си, докато Сапьора изнасяше докторската си дисертация по въпроса как най-добре се лови риба с въдица в морето, а Никълъс безпощадно го прекъсваше на всяка реплика и му задаваше объркващи въпроси, все едно не вярваше на нищо чуто. По всичко личеше, че двамата добре се разбират, и тя се успокои, че рано или късно ще привикне на жаргона, който използваха помежду си.

Привършиха закуската и Никълъс стана, понасяйки каната с кафе със себе си.

— Вземете си чашите и елате да ви покажа нещо.

Отидоха в дневната.

— Имам изненада за теб — рече на Роян. — Хората в музея здравата се потрудиха да свършат, преди да си се върнала.

Отвори вратата пред нея и с уста наподоби звука на тържествени фанфари:

— Та-ра-та-та!

На масата в центъра на стаята стоеше напълно готовият препариран модел на ивичест дик-дик. Бяха използвани и кожата, и рогата, прехвърлени нелегално през две митници. Животното изглеждаше толкова истинско, че за миг Роян си помисли да не го подплаши, ако се приближи.

— О, Ники, много е красиво! — започна тя да обикаля около препарираната антилопа. — Успели са да му придадат и форма, и изражение.

При вида на дик-дика Роян отново си спомни за горещината и натрапчивите миризми в долината на Нил. Дълбоко в душата си изпита носталгия и съчувствие към нежното, красиво създание. Стъклените му очи можеха да заблудят, че са истински, а върхът на щръкналата му като хобот муцуна изглеждаше влажна и лъскава, сякаш ей сега щеше да се размърда и да подуши въздуха.

— Мисля, че е великолепна. Радвам се, че и ти си съгласна с мен — погали Никълъс меката, гладка кожа, а Роян си каза, че не сега е моментът да разваля детинската му радост. — Щом успеем да разгадаем задачата на Таита, смятам да напиша протестно писмо до музея по естествена история — същият, който така усилено обвиняваше прадядо ми в шарлатанство. Време е петното, хвърлено върху семейната чест, да бъде изтрито завинаги. — Той се засмя на последните си думи и сложи покривалото върху антилопата да не се праши. Внимателно я вдигна от масата и я занесе в ъгъла на стаята, където нямаше кой да я ритне по погрешка.

— Това беше първата изненада, която съм ти приготвил. Сега обаче идва по-голямата. — И Никълъс посочи канапето до стената. — Седни. Не искам да те заболи, като паднеш от изненада.

Тя се усмихна на глупостта, но послушно се разположи по турски в далечния край на канапето. Даниъл Уеб седна някак вдървено възможно най-далеч от нея. Личеше си, че се смущава от подобна близост с хубава жена.

— Сега да си поговорим как смятаме да се пъхнем в пролома на Дандера — подхвана темата Никълъс. — Откакто теб те няма, двамата със Сапьора само това обсъждаме.

— Като се изключи ловенето на риба — усмихна се Роян, а той я изгледа престорено гузен.

— Е, ако не друго, то поне и двете неща са свързани с водата. Звучи като добро оправдание, нали? — но време беше да мине към по-сериозен тон. — Спомняш си, че обсъждахме идеята да претърсим дъното на реката с тежководолазна екипировка, нали? Тогава казах, че това ще предизвика големи усложнения.

— Спомням си — съгласи се Роян. — Според теб водното налягане в шахтата било твърде голямо и трябвало друг метод, за да се влезе вътре.

— Именно — усмихна се тайнствено Никълъс. — Е, Сапьора успя в скоро време да си заслужи главозамайващия хонорар, който съм му обещал… Обещал, наблягам, още не съм го платил. Той просто ме запозна с единствения алтернативен метод.

Сега и Роян стана сериозна и извади краката изпод тялото си. Стъпи на пода и се наведе напред в очакване да чуе избраното решение. Облегна лакти на бедрата си и обгърна лицето си в шепи.

— Сигурно от толкова много мозък в главата му е опадала косата. Искам да кажа, че мисълта му тече гладко като плешивото му теме. Отговорът просто стоеше пред очите ни, но двамата с теб не го забелязвахме.

— Престани с тези словоизлияния, Ники — скара му се тя. — Пак започваш старите истории.

— Ще ти подскажа — не обърна ни най-малко внимание на предупреждението й той. Много обичаше да я дразни. — Подсещането е в следното изречение: „Понякога добре познатите средства са най-успешните“.

— Ако си толкова мъдър, защо досега не си станал известен? — започна да се заяжда Роян, но изведнъж се досети. — Добре познатите средства, казваш? Имаш предвид начина, по който Таита се е справил? Същият начин, по който е стигнал до дъното на реката, без да познава кислородните апарати?

— Кълна се в Свети Георги, тя се досеща! — хвана се за главата Никълъс, сякаш не можеше да повярва.

— Бент! — Роян плесна с ръце от вълнение. — Предлагаш да затворим реката на същото място, където и Таита е построил бента си преди четири хиляди години.

— Точно така! — засмя се Никълъс. — Бре, сети се. Никой не може да заблуди нашето момиче. Покажи й чертежите си, Сапьоре.

Уеб дори не се опитваше да прикрие огромното самодоволство, изписано по лицето му. Отиде към дъската, окачена на съседната стена. Дамата я беше забелязала, но така и не й беше обърнала внимание — и дръпна покривалото, за да покаже в целия им блясък схемите и картинките под него.

Роян веднага позна, че става дума за увеличения на снимките, направени на брега на Дандера при предполагаемото място на древния бент. Другите пък произхождаха от каменната кариера, където ги беше отвел Тамре. И едните, и другите бяха изпъстрени с изчисления и дебели черни очертания с маркер.

— Никълъс ми даде приблизителните мащаби на речния поток, беше изчислил и височината на бента, при която реката ще се отклони встрани и ще поеме по старото си корито. Дори ако допуснатата грешка е в рамките на тридесет процента, мисля, че проектът е напълно изпълним, дори с ограничените средства, на които можем да разчитаме.

— Ако древните египтяни са успели, то за теб, Сапьоре, това ще е като детска игра!

— Много мило от твоя страна, но аз лично не бих се изразил с думите „детска игра“.

Обърна се към чертежите, окачени встрани от снимките. Представляваха хоризонтални и вертикални планове на бъдещото съоръжение, съобразени с изчисленията на Никълъс.

— Има поне няколко различни начина да се построи бент, но напоследък инженерите по принцип разчитат на железобетонни конструкции и много техника. Явно е, че трябва да се лишим и от едното, и от другото.

— Спомни си за Таита — обади се приятелят му. — По негово време не са използвали булдозери.

— От друга страна обаче, е разполагал с неограничен брой роби.

— Виж, роби мога да ти обещая или поне съвременните им еквиваленти, но неограничен брой… Едва ли.

— Колкото повече работна ръка намериш, толкова по-скоро ще успея да обърна течението на реката. Вече говорихме, че операцията трябва да приключи преди началото на дъждовния сезон.

— Имаме най-много два месеца. — На самия Никълъс му омръзна да се прави на клоун. — Надявам се да използвам за работна ръка монасите от манастира „Свети Фруменций“. Само ми трябва да измисля някой неопровержим довод от теологическо естество, който да ги убеди да построят бента на реката. Уви, едва ли ще се хванат, ако им кажа, че Божи гроб се намира в Етиопия, а не в Йерусалим.

— Ти ми намери първо работна сила, пък аз след това ще ти построя бента — изсумтя Даниъл. — Както казахме, добре познатите средства са най-успешни. Не ще и съмнение, че древните са използвали при строежа система от габиони и ковчези, с помощта на които да издигнат основите на големия бент.

— Извинявай — прекъсна го Роян, — но какво означава габион? Не съм завършила инженерни науки.

— Аз съм този, който трябва да се извинява — опита се да играе ролята на разсеян кавалер Сапьора. — Нека ти покажа по-подробно проектите — обърна се към дъската и започна да обяснява. — Техниката на този Таита се е състояла най-вероятно в това да изплете огромни бамбукови кошове, да ги сложи насред реката и да ги напълни с камъни и чакъл. Тях ние наричаме габиони — и посочи една от схемите пред себе си. — След това е използвал дървени трупи да построи кръгли стени между въпросните габиони. Тях наричаме ковчези. Те също биват запълнени с камък и чакъл.

— Започвам да придобивам известна представа — кимна Роян, но гласът й издаваше съмнение. — Но пък и не е моя задача да вниквам в подробност от този род, нали?

— Напълно си права! — зарадва се Сапьора, че не му задават допълнителни въпроси. — Шефът ме уверява, че ще намерим достатъчно дървен материал, но аз смятам да използвам телени мрежи вместо бамбукови кошове и човешки труд за тяхното пълнене.

— Телени мрежи? — учуди се тя. — Къде се надяваш да намериш телени мрежи в долината на Абай?

Той понечи да й отговори, но Никълъс го изпревари.

— Ще ти обясня по-късно. Нека Сапьора свърши с лекцията си. Да не му разваляме удоволствието. Кажи на Роян за камъка от кариерата. Това е интересно.

— Проектирал съм бента като временна конструкция, но все пак трябва да сме сигурни, че ще може да удържи напора на реката достатъчно дълго, за да влязат хората от експедицията в подводния тунел, който води началото си от…

— От вира на Таита — подсказа му Никълъс. — Така ще е най-лесно да го наричаме.

— Трябва да сме сигурни, че бентът няма да се пропука, докато хората са още в дупката. Представяте си до какви последствия би довел подобен инцидент.

Сапьора дори се умълча, сякаш допълнително искаше да им внуши ужас пред перспективата. Роян потрепна и обгърна тялото си с ръце.

— Няма да ни е особено приятно — кимна Никълъс. — Та затова смяташ да използваш каменните блокове…

— Точно така. Внимателно разучих снимките, направени в кариерата. Преброих сто и петдесет гранитни блока, съвсем или наполовина довършени. Правя си общата сметка, че ако ги съберем заедно със стоманените габиони и дървените ковчези, ще успеем да осигурим стабилни основи за големия бент.

— Но тези блокове ще тежат най-малко по един тон всеки — отбеляза Роян. — Как смяташ да ги пренесем?

Даниъл отново понечи да задоволи любопитството й, но този път тя сама го спря:

— Не! Не ми обяснявай. Стига да ми кажеш, че е възможно, ще ти повярвам.

— Възможно е — увери я той.

— Щом Таита вече е успял — подкрепи го Никълъс, — значи и ние ще успеем по същия начин. Трябва да си горда с неговия строителен опит. В крайна сметка нали сте сънародници…

— Знаеш ли, че наистина си прав — усмихна се загадъчно Роян. — Прави ми голямо удоволствие да се чувствам на мястото му. Мисля, че това е добър знак. Кога се захващаме за работа?

— Вече сме се захванали — отговори й Никълъс. — Със Сапьора сме поръчали цялата екипировка, която смятаме да вземем с нас. Дори телените мрежи за габионите вече са поръчани в една малка фирма наблизо. Благодарение на рецесията нямат кой знае колко клиенти, които да ни забавят.

— Всеки ден ходя да ги наглеждам в работилницата — похвали се Даниъл. — Половината материал вече е готов и е пратен по предназначение. Останалото очакваме следващата седмица.

— Сапьора заминава още този следобед, за да се заеме с пренасянето на екипировката. Ние с теб имаме да свършим някои последни приготовления и в края на седмицата тръгваме след него. Все пак трябва да знаеш, че не те очаквах да се върнеш толкова скоро — рече Никълъс. — Ако ме беше предупредила навреме, щях да уредя всички да летим заедно до Ла Валета.

— Ла Валета ли? — погледна го в недоумение Роян. — Това не беше ли на остров Малта? Аз пък си мислех, че заминаваме за Етиопия.

— Малта е мястото, където се намира базата на Джени Бадънхорст.

— Джени кой?

— Джени Бадънхорст. От „Африкеър“.

— Кой е Джени Бадънхорст и какво е „Африкеър“?

— Транспортна авиокомпания, която разполага с един-единствен остарял „Херкулес“, пилотиран от самия Джени или от сина му Фред. Използват аерогарата на Малта. Страната е малка и е заселена с прагматично мислещи хора. Джени и Фред не се занимават с прости и корумпирани африкански политици, а е достатъчно близо, за да обслужват повечето посоки в Близкия изток и северната половина на Африка. Тъкмо с това си изкарват хляба. Основното им поприще е вносът на алкохол в ислямските страни, където той е забранена стока. Все едно си имаш работа с някой средиземноморски Ал Капоне. То и от какво друго можеш да печелиш в тази част на света, ако не от контрабанда? Но фирмата се занимава и с други неща. Навремето, когато с Дураид ходехме до Либия, именно Джени ни прекара до масива Тибести. Сега той ще ни води в Абай.

— Ники, не искам да ти досаждам, но в Етиопия ще ни обявят за незаконни имигранти. Или може би този малък факт е бил пропуснат в грандиозния ти план? Как смяташ да минем границата?

— През задната врата — усмихна се той, — а моят стар приятел Мек Нимур ще ни чака с ключа.

— Успял си да се свържеш с Мек?

— По-точно с Тесай. Изглежда, я използва за ятак. На Мек му е много удобно да разчита на жена като нея. Тесай има доста познати тук и там, а никой няма да задава въпроси, ако я види в Хартум или Адис Абеба, или където и да било другаде из региона. Там, където Мек би събудил подозрения или би пъхнал главата си в торбата, тя ще мине съвсем незабелязано.

— Брей, брей! — Роян започваше да гледа на нещата от друг ъгъл. — Значи не си си губил времето.

— Е, нали знаеш, не всички можем да си позволим по никое време почивка в Кайро — натърти Никълъс.

— Имам още един въпрос — подмина тя забележката, но вътрешно се зарадва, че отсъствието й не му се е харесало. — Какво знае Мек за играта ни с Таита?

— Само най-общи неща, никакви подробности. Но дори и да подозира какви са истинските ни цели, нямаме причини да не му се доверим — тук се поколеба за миг, дали да й съобщи нещо друго, но най-накрая се реши: — По телефона Тесай говореше с доста недомлъвки, но доколкото разбрах, манастирът „Свети Фруменций“ бил нападнат от въоръжени хора. Яли Хора и тридесет-четиридесет монаси били избити на място. Повечето от реликвите в църквата били задигнати от нападателите.

— О, Божичко, само това не! — хвана се за главата Роян. — Кой би сторил подобно нещо?

— Същият, който поръча убийството на Дураид и който направи пет опита да те премахне.

— „Пегас“.

— Фон Шилер — уточни Никълъс.

— Значи и ние сме пряко отговорни за случилото се — смотолеви тя. — Ние ги насочихме към манастира. Снимките, които откраднаха от лагера ни, са им показали стелата и гробницата на Танус. Не е нужно Фон Шилер да е дарен със способности на гадател, за да се сети къде са били направени. Ръцете ни са омърсени с още повече човешка кръв.

— По дяволите, Роян, как изобщо можеш да се чувстваш отговорна заради безумието на Фон Шилер? Няма да позволя да измъчваш бедната си главица с неговите грехове — още малко и Никълъс щеше да й се скара.

— Но от нас започна всичко.

— Виж, с това не съм съгласен. Едно обаче е сигурно: Фон Шилер е човекът, обрал светилището на манастира. Можем да сме убедени, че в момента и стелата, и ковчегът на Танус се намират в ръцете му.

— О, Ники, чувствам се толкова виновна. Никога не съм си давала сметка каква опасност представляваме за тези отдадени на вярата люде.

— А може би искаш да сложим край на всичко? — попита я жестоко Никълъс.

Тя се замисли известно време над въпроса, но накрая поклати глава:

— Не. Навярно, ако се завърнем в долината, ще успеем да обезщетим манастира с това, което намерим на дъното на вира.

— И аз така се надявам — съгласи се той. — Искрено се надявам.

Въпросният „Локхийд Херкулес“ представляваше внушителен по размери турбовитлов товарен самолет, боядисан в приятен бежов цвят. Регистрационният му номер беше написан със ситни цифри по олющения корпус и човек трудно можеше да го разчете. Никъде по машината не пишеше „Африкеър“, а грохналият вид на самолета ясно подсказваше, че не е слизал от употреба в продължение на четиридесет години и че е навъртял поне половин милион летателни часове още преди да попадне в ръцете на Джени Бадънхорст.

— Това чудо дали изобщо може да лети? — запита разтревожена Роян, наблюдавайки самолета, спрян в най-отдалечения край на малтийското летище. Голямото товарно помещение беше провиснало като шкембе и му придаваше вид на застаряваща дама, забременяла случайно и неочаквано.

— Джени нарочно го поддържа в такъв жалък вид — обясни приятелят й. — Там, където лети, е по-добре да не привлича завистливи погледи.

— Е, със сигурност е постигнал целта си.

— И все пак Джени и Фред са прекрасни авиотехници. Със съвместни усилия са успели да превърнат Голямата Доли в едно от чудесата на световната товарна авиация.

— Защо Голямата Доли?

— Джени е върл почитател на Доли Партън и е кръстил самолета си на нея.

Таксито спря и двамата се измъкнаха със скромния си багаж на пистата пред хангара. Никълъс се разплати с шофьора, а Роян бръкна дълбоко в джобовете на анорака си и потрепери от хладния вятър, идващ откъм морето.

— Ето го и Джени — посочи Никълъс едрата фигура на мъж, облечен в мазен кафяв комбинезон, който тъкмо слизаше от рампата за товарене.

Той ги забеляза и с неочаквана пъргавина скочи на земята.

— Здрасти, мой човек! Вече си мислех, че си ме пратил за зелен хайвер — посрещна стария си познайник Джени. Имаше вид на играч по ръгби, какъвто всъщност е бил на младини. Като наследство от някогашното си занимание леко накуцваше.

— Самолетът излетя късно от „Хийтроу“. Френският въздушен контрол вдигнал стачка. Това са те приятните изненади от международните полети — въздъхна Никълъс и представи приятелката си.

— Елате да се запознаете с новата ми секретарка — покани ги Джени. — Току-виж ви предложила кафе.

Влезе през малка вратичка в големия портал на хангара и ги заведе в тясната кабина, която служеше за офис. На едната стена на помещението висеше фирменият надпис „Африкеър“ заедно с емблемата — бойна брадва с криле. Мара, новата секретарка на Джени, беше малтийска дама почти на неговите години. Това, което възрастта й бе отнела, а природата изобщо не й беше дала, се компенсираше от огромната изпъкналост над корема.

— Джени обича зрели жени с голяма гръдна обиколка — пошушна Никълъс на Роян.

Мара ги почерпи с кафе, а Джени започна да обсъжда графика на предвижданите полети с Никълъс.

— Нещата са малко сложни — започна да се извинява той от самото начало. — Както сам си даваш сметка, подобна задача изисква да не се показваме много-много. За съжаление в последно време Муамар Кадафи никак не е благоразположен към особата ми, затова предпочитам да не прелитам над либийска територия. Ще трябва да прелетим над Египет, без обаче да спираме никъде.

И посочи курса на полета, начертан върху картата на бюрото.

— Проблеми могат да изникнат и в Судан. Напоследък там се води гражданска война — смигна Джени. — Все пак правителството от севера не разполага със съвременни радиолокационни системи. Руснаците са успели да му пробутат вторичните си суровини. Територията на страната е огромна, а ние с Фред отдавна сме налучкали местата, където радари просто не съществуват. Най-важното е да не се доближим по погрешка до район от военностратегическо значение.

— Колко време ще отнеме целият полет? — прекъсна го нетърпеливо Никълъс.

Джени направи кисела гримаса.

— Богиня Доли не е бегачка на къси разстояния, а пък аз тъкмо ти обяснявам, че няма да минем по най-краткия път.

— И все пак? — искаше да знае клиентът.

— Фред и аз сме снабдили самолета и с кухня, и с койки, така че няма да се чувствате неудобно. — Най-накрая Джени вдигна шапката си и се почеса замислено по главата. — Петнадесет часа.

— Няма ли да й дойде множко на Голямата Доли?

— О, не, монтирали сме й допълнителни резервоари. Седемдесет и един тона гориво. Дори с целия товар, който носите, мисля, няма да се наложи да презареждаме.

В един момент някой отвори голямата врата на хамбара и вътре се показа предницата на тежък камион.

— Трябва да са Фред и Сапьора — допи Джени кафето си и прегърна Мара. Тя се изкиска и гърдите й се поклатиха като снежна преспа, готова да се катурне по склона.

Камионът спря в отсрещния край на хангара, където вече чакаха готови за товарене купища екипировка. Фред слезе от кабината и Джени побърза да го запознае с Роян. Баща и син бяха лика-прилика, като младежът също започваше да се закръгля. Имаше открито като на селяк лице, прилягащо повече на овчар, отколкото на професионален пилот.

— Направихме и последния курс — заобиколи камиона Даниъл и стисна ръката на Никълъс. — Всичко е готово за товарене.

— Искам да излетим утре сутринта преди четири. Така ще можем да пристигнем по предназначение, преди да се е стъмнило — предупреди ги Джени. — Ако искаме да поспим преди заминаване, добре е да се поразкършим отсега — и махна към палетите, чакащи да бъдат качени на самолета. — Исках да наема някои от момчетата наоколо, но Сапьора не желаеше и да чуе.

— И много правилно — съгласи се Никълъс. — Колкото по-малко хора знаят за нас, толкова по-добре. Да почваме да товарим.

Всичко беше предварително монтирано на стоманени палети, вързано със синтетични въжета и покрито с мрежи. Целият товар беше разпределен на тридесет и шест парчета, всяко от което разполагаше с отделен комплект спасителни парашути. Общото тегло беше прекалено голямо и Голямата Доли трябваше да измине разстоянието два пъти.

Роян взе напечатания със съвместни усилия списък на екипировката и започна да изрежда една след друга точките в него, а Никълъс проверяваше дали нещата са налице. Двамата със Сапьора специално ги бяха разпределили по такъв начин, че с първия полет да закарат всичко необходимо за началото на операцията. Едва след като се увереше, че не е пропуснато нищо, Никълъс даваше знак на Фред да вдига с електрокара. Фред пъхаше рамената на машината в отворите на палетите и я изнасяше пред хангара до самолета.

Вътре в огромния трюм стояха Джени и Сапьора, които направляваха Фред как да остави товара на полагащата му се количка и го връзваха здраво за корпуса на самолета. Последната част от партидата представляваше малкият трактор с товарна платформа пред кабината. Сапьора го беше намерил в някакъв гараж за автомобили втора употреба в Йорк и след като го огледа и изпробва достатъчно, реши, че го взимат без пари. За да докаже твърдението си, яхна сам машината и я подкара по рампата нагоре.

Тракторът заемаше почти една трета от общото тегло на товара, но Сапьора упорито твърдеше, че без него няма да успеят достатъчно бързо да свършат със засипването на бента. Беше изчислил, че за да достигне благополучно до земята тракторът, му трябват поне пет товарни парашута. Разбира се, снабдяването на машината с гориво, си оставаше проблем, затова при втория си курс самолетът щеше да докара дизелово гориво в специални пластмасови варели, които щяха да издържат при падането от въздуха.

Мина полунощ преди самолетът да бъде натоварен с първата половина от багажа. Останалите палети бяха прибрани до стената на хангара, където щяха да чакат завръщането на Голямата Доли. Беше време за прощалната вечеря от местни специалитети, които Мара им поднесе в офиса на фирмата.

— Да — отбеляза доволно Джени пред клиентите си. — Мара е и много добра готвачка.

Тя бе опряла пищна гръд до рамото му, за да му сипе поредната порция калмари, и той нежно я прегърна.

— За благополучното пристигане! — вдигна Никълъс чашата червено „Кианти“.

— От виното до кабината поне осем часа — повтори основния урок на пилотите Джени и отвърна на поздрава му с кока-кола.

Легнаха си облечени на койките, закачени зад пилотската кабина, и се възползваха от останалите им няколко часа за сън. На Роян й се струваше, че откакто е затворила очи, са минали не повече от няколко минути, когато двамата пилоти тихичко започнаха да обсъждат готовността на машината за полет, а мощните перки на моторите надигнаха оглушителния си рев в нощта. Докато Джени разговаряше с диспечерите от кулата, а Фред насочваше самолета към пистата за излитане, тримата пътници се измъкнаха от леглата, седнаха на сгъваемите седалки и затегнаха коланите. Голямата Доли се издигна в небето и скоро светлинките на острова изчезнаха в далечината. Роян се обърна към Никълъс и му се усмихна на оскъдната светлина, идваща откъм кабината.

— Е, Таита, излизаме на корта за последния сет.

Гърлото й се беше свило от вълнение.

— В цялата тази нелегална история има и нещо хубаво — отбеляза доволно Никълъс. — Този път от „Пегас“ няма да се усетят веднага, че сме се върнали в долината на Абай.

— Да се надяваме, че си прав — чукна на дърво тя. — Достатъчно трудности ни очакват само от страна на Таита, какво ли ще стане, ако и „Пегас“ се включи в състезанието?

— Тръгнали са обратно за Етиопия — рече напълно убеден Фон Шилер.

— Откъде можем да знаем, хер? — попита Нахут.

Фон Шилер му отправи изпепеляващ поглед. Египтянинът го дразнеше от ден на ден все повече. Започваше да съжалява, че изобщо го е наел на работа. Откакто се бяха сдобили със стелата от манастира, Нахут почти не беше напреднал с разшифроването на надписите.

Самият превод не представляваше голям проблем. Фон Шилер беше убеден, че и сам би се справил с текста без помощта на навлеци като Нахут. Трябваше му само повече време и с помощта на богатата си справочна литература щеше да разчете завещанието на Таита. Надписът представляваше в голямата си част безсмислени рими и натруфени куплети, чийто контекст оставаше напълно неразгадаем. Едната страна на обелиска беше покрита с дълги колони от букви и цифри, които нямаха никаква връзка с текста по останалите три части.

Колкото и Нахут да не искаше да го признае, факт беше, че скритият смисъл на надписа напълно му убягва. Немецът усещаше, че търпението му е пред изчерпване.

Вече му бе омръзнало да слуша вечно повтарящите се оправдания на египтянина, да се хваща за обещанията му, които никога не се изпълняваха. Всичко у помощника му — като се почне от мазния му глас на ориенталец и се стигне до тъжния му поглед и дълбоките сенки под очите — го вбесяваше до полуда. Но най-непоносимата черта на господин Гудаби си оставаше инатът му да възразява на всяка дума на своя началник Готхолд фон Шилер.

— Генерал Обеид бе така добър да ме осведоми с кой полет са напуснали Адис Абеба и с кой ще пристигнат в Лондон. Не беше трудно да пратя хора от охраната си на летище „Хийтроу“, които да следят за движенията им в Англия. Нито Харпър, нито жената са хора, които могат да минат незабелязани в тълпата. Още същия ден след пристигането си жената отлетяла за Кайро. Хората ми са я последвали…

— Простете, хер Фон Шилер, но щом сте били запознати с действията й, защо не сте се погрижили за нея?

— Dummkopf1 — на Фон Шилер вече му причерняваше пред очите. — Много ясно защо — има далеч по-голяма вероятност тя да ме отведе при гробницата, а не вие!

— Но, господине, аз… — опита се да възрази Нахут.

— Вие нищо не сте направили досега, освен да си намирате поредното оправдание за неуспехите си. Благодарение на „титаничните“ ви усилия стелата все още представлява пълна загадка за мен — не скри раздразнението си немецът.

— Много е трудно…

— Разбира се, че е трудно. Нали затова ви плащам толкова пари. Ако беше лесно, щях да се оправя и сам. Ако наистина надписът включва указания как да се стигне до гробницата на Мамос, то само глупак би го направил лесноразбираем. А Таита не е глупак.

— Ако ми оставите още малко време, мисля, че скоро ще успея да схвана ключа…

— Повече време няма да ви оставя. Не слушате ли какво ви говоря? Харпър е тръгнал обратно за долината на Абай. Миналата нощ са отлетели от Малта с чартърен самолет, претъпкан догоре с товар. Хората ми не знаят в какво точно се състои товарът, освен че между палетите имало и малък товарен трактор, от тези, дето се използват за пренасянето на пясък и така нататък. Аз тълкувам това по един-единствен начин. Те са установили местоположението на гробницата и вече се готвят да я разкопават.

— Щом стигнат манастира, лесно ще се разправите с тях — зарадва се Нахут при мисълта. — Полковник Ного ще…

— Колко пъти трябва да повтарям едно и също? — едва не изкрещя от яд немецът и шумно тропна по масата пред себе си. — Тези хора са нашият голям шанс да се доберем до гробницата на Мамос. Последното, което ми трябва, е нещо лошо да им се случи — ако очите му можеха да стрелят, Нахут щеше да е станал на решето. — Пращам ви веднага в Етиопия. Може би поне там ще ми бъдете от някаква полза. Тук не вършите нищо полезно.

Нахут изглеждаше доста умърлушен, но пък и вече му беше ясно колко вредно е да се спори с човек като Фон Шилер. Сведе глава и изчака работодателят му да даде нарежданията си.

— Отивате в базата и се поставяте в услуга на Хелм. Ще изпълнявате всичко, което той ви каже. Всяка негова заповед все едно е излязла от моята уста. Разбран ли съм?

— Напълно, хер Фон Шилер — смотолеви Нахут.

— Да не сте попречили с нищо на Харпър и жената. Дори не бива да знаят, че се намирате в базата на „Пегас“. Геолозите от компанията ще продължават рутинната си работа в областта. — Фон Шилер се спря при спомена за характера на „рутинната работа“ и зловещо се усмихна. — Имаме късмет, че Хелм наистина е открил големи залежи на галенит. За ваше сведение галенитът е руда, от която се извлича олово. Ще продължи проучвателните работи в тази област и ако надеждите му се оправдаят, току-виж от цялата операция сме извлекли и материална изгода.

— В какво точно ще се състоят задълженията ми? — попита Нахут.

— Ще играете на криеница и ще чакате. Искам да сте готов да се възползвате от всеки напредък от страна на Харпър. Но не избързвайте. Нека се чувства спокоен и си върши работата както трябва. Не бива да го тревожите с хеликоптера, изобщо не се доближавайте до лагера му. Повече нощни нападения не са ни нужни. Всеки ход, който смятате да предприемете, първо трябва да бъде обсъден лично с мен. Повтарям пак, да не сте предприели нищо без мое знание и позволение.

— Ако трябва да се съобразявам с подобни ограничения, как да се осведомявам за действията на Харпър и жената.

— Полковник Ного има на кого да разчита за това. Както знаете, в манастира има човек на негова служба. Той ще ни съобщава за всеки по-съществен напредък на Харпър.

— Ами аз какво да правя тогава?

— Вие ще оценявате на място сведенията, които полковникът ви донася. Вие разбирате от археология, от археологически разкопки. Ще разберете към какво точно се стреми Харпър, ще знаете до каква степен е успял в начинанието си.

— Разбирам — измърмори Нахут.

— Ако ми беше възможно, лично бих се върнал в долината на Абай. Но никой не ми го позволява. Разкопките могат да отнемат много време, цели месеци. Не мога да стоя толкова време в затънтената Етиопия и да чакам Харпър да стигне до нещо интересно.

— Хауърд Картър работи десет години край Тива, преди да открие гробницата на Тутанкамон — напомни му лукаво Нахут.

— Надявам се този път нещата да се развият по-бързо — отвърна хладно Фон Шилер. — Ако наистина нещата се проточат, има голяма вероятност друг да ви замести в изследванията. Колкото до мен самия, трябва да проведа изключително важни делови преговори тук, в Германия. Наближава и годишното събрание на борда на директорите на компанията. От подобни задължения не мога да избягам.

— Значи изобщо не възнамерявате да се върнете в Етиопия? — Пред Нахут се откриваше безметежно бъдеще без постоянния терор от страна на началника му.

— Ще дойда, когато има за какво. На вас разчитам да решите кога да ме повикате.

— Ами стелата? Аз трябва…

— Вие ще продължите да работите върху превода — изпревари го Фон Шилер. — Ще вземете със себе си пълен комплект снимки и ще продължите да се мъчите в Етиопия. Ще очаквам да ми докладвате поне веднъж седмично чрез спътника докъде сте стигнали.

— Кога искате да замина?

— Незабавно. Ако може, още днес. Говорете за това с госпожица Кемпер. Тя ще уреди пътуването ви.

За пръв път през целия разговор Нахут придоби щастлив вид.