Седмият папирус (Том 2)

Прекараха почти два дни пред олтара на Озирис в дългата галерия. Едва ли някога през историята на Египет друг богомолец бе разучавал тъй ревностно надписите по стените на светилищата, както това правеха Никълъс и Роян. В нишата на малкия параклис не остана нито един неразчетен и необсъден йероглиф.

Започнаха да се редуват да рецитират на глас откъсите от стелата в гробницата на Танус. За целта Роян ги беше преписала дословно в тетрадката си и ги повтаряше толкова често, че накрая и двамата ги научиха наизуст. Докато единият повтаряше думите, другият се опитваше да съсредоточи цялото си внимание върху надписите по стените в търсене на някаква връзка.

— Любовта ми е като съд със студена вода насред пустинята. Любовта ми е като знаме, развяло се на вятъра. Любовта ми е като първия рев на новороденото… — четеше Никълъс.

Роян беше клекнала пред олтара и сега вдигна глава, за да му се усмихне.

— От време на време Таита си позволява и лирически отклонения, а? Голям романтик, няма що.

— Концентрирай се, ако обичаш. — На самия Никълъс никак не му беше до лирически отклонения. — Не му е сега времето да обсъждаме древноегипетската поезия. Захванали сме се със сериозни дела.

— Варварин! — нарече го Роян и му обърна гръб. Погледът й отново зашари по стените на нишата.

— Опитай пак това тук — накара я Никълъс и прочете на глас: — Лежим насред долината на хилядите връзки: дете към майка, мъж към жена, приятел към приятел, учител към ученик, гениталии към гениталии.

— Вече трети път тази сутрин се насочваш все към този откъс. Интересно с какво толкова те привлича. — Този път дори не го погледна, но по врата й плъзна червенина.

— Съжалявам. Рекох си, че ще ти се стори също тъй романтичен, както предишния. Да опитаме тогава със следния: Страдах и обичах. Устоях на вятъра и на бурята. Стрелата прониза плътта ми, но не ме нарани. Отбягнах лъжливата пътека пред мен. Поех по скритата стълба, водеща към света на боговете.

Роян се отмести назад и погледът й зашари из дългата галерия.

— Може би в това има известен смисъл: Лъжливата пътека, която стоеше пред мен. Скритата стълба?

— Имам чувството, че се хващаме за случайни сламки. Като гладни пъстърви, които чакат какво ще им хвърлят за храна.

Тя се изправи и отмести кичур от челото си.

— О, Ники, започвам да се отчайвам. Та ние дори не знаем откъде да започнем.

— Кураж, момиче — направи се на весел той, макар че беше по-скоро обратното. — Както твоят приятел ни посъветва, започваме отново отначало. Нека опитам с това тук. — Притисна ръка до сърцето си като актьор от викторианската епоха и започна да рецитира: — Лешоядът се издига на мощните си криле и поздравява слънцето…

Роян се засмя тихичко на клоунските му номера, но скоро погледът й се отмести от лицето му и попадна върху едно от изображенията на стената. Изведнъж нещо й хрумна.

— Лешоядът! — промълви тя едва-едва и посочи с пръст зад гърба на Никълъс.

Той се извъртя и проследи показалеца й.

На стената наистина стоеше лешояд. Птицата бе нарисувана великолепно. Кръвожадните й очи сякаш хвърляха искри, жълтият клюн още малко и злокобно щеше да изтрака. Крилете му бяха широко разперени, всяко едно от пъстрите му като скъпоценни камъни пера изпъкваше на фона на останалите. Птицата беше на височина колкото средно висок мъж, но крилете й покриваха половината стена. Двамата се взряха в стенописа, но погледът на Роян се плъзна нагоре по стената. Докосна Никълъс по рамото и му показа новото си откритие.

— Слънцето! — прошепна тя.

Златният слънчев диск на Ра беше изрисуван в най-високата точка от таванския свод. Сякаш наистина излъчваше топлина и искаше да сгрее мрачните кътчета на галерията. Лъчите му се простираха във всички посоки, един от тях дори прескачаше ъгъла със стената и се докосваше до нарисувания лешояд, все едно искаше по-ярко да го освети.

— Лешоядът се издига да поздрави слънцето — повтори Роян. — Да не би Таита да го е казал буквално?

Никълъс се приближи до фреската и я огледа внимателно. Дори прокара пръсти по крилете, корема и заострените му, изкривени нокти. Под боята мазилката беше съвсем гладка. Никъде не се усещаше издатина или вдлъбнатина.

— Главата, Ники. Погледни главата на лешояда!

Роян даже скочи да пипне сама главата на птицата, но пръстите й така не успяха да я стигнат. Засегната от ниския си ръст, тя се сопна на сътрудника си:

— Ти опитай, виж се колко по-висок си от мен.

Едва сега той забеляза тънката сянка от едната страна на птичата глава, срещуположната на тази, откъдето идваше светлината. Вдигна ръка и установи, че наистина изображението става релефно и че черепът на лешояда леко изпъква над повърхността. Прокара пръсти по главата и установи, че и клюнът леко стърчи.

— Можеш ли да напипаш цепнатина в мазилката? — попита тя.

Никълъс поклати глава.

— Не, всичко е гладко. Изглежда е част от стената.

— Лешоядът се издига да поздрави слънцето — настояваше младата жена. — Нищо ли не усещаш да поддава? Опитай се да натиснеш главата нагоре, към слънцето.

Никълъс подложи длан под изпъкналата глава и се опита да я помръдне, но напразно.

— Нищо не става! — измърмори недоволно.

— Все пак гробницата е строена преди четири хиляди години — нервничеше Роян. Ако и сега не успееха, разочарованието щеше да е пълно. — По дяволите, Ники, ако има някакъв механизъм, нормално е някъде да поддаде. Опитай по-силно! По-силно!

Никълъс се долепи плътно до стената, за да застане точно под главата, и напъна повторно, този път с две ръце. Но колкото и да натискаше, не постигна нищо съществено, освен че започна да се уморява. Жилите на врата му се бяха изопнали като струни, лицето му потъмня от придошлата кръв и отдалеч изглеждаше, все едно някой смъртно го е разгневил.

— По-силно! — продължаваше да го умолява Роян, но след малко той се отказа и прибра ръцете си да почиват.

— Не — от усилието гласът му бе станал дрезгав и груб. — Това си е солиден камък, не може да помръдне.

— Повдигни ме. Искам да видя.

— С най-голямо удоволствие. Само ще прощаваш, че трябва да те хвана със сластните си ръце.

Пристъпи зад нея, обхвана с две ръце кръста й и я вдигна достатъчно високо, за да може и тя да пипне птичата глава.

Роян прокара бързо пръсти по издатината и победоносно извика:

— Ники! Успял си да раздвижиш нещо. Мазилката около главата се е пропукала. Усещам го. Вдигни ме още малко!

Той изпъхтя от голямото напрежение, но успя да я вдигне с още две педи.

— Да, съвсем определено! — зарадва се тя. — Нещо се е размърдало. От горната страна на черепа също се е образувала пролука. Погледни сам!

Никълъс излезе в преддверието да вземе една от празните кутии за амуниции и я постави пред стенописа. Стъпил на нея, се оказа очи в очи с гигантската птица.

Изражението му мигом се промени. Бръкна в джоба на панталоните си и извади сгъваемото си ножче. Отвори го и започна да рови с острието около контурите на главата. Веднага от стената се посипаха натрошена мазилка и люспи изсъхнала боя.

— Изглежда, че наистина главата стои отделно от останалата част — призна най-накрая той.

— Погледни над нея. Стената, около слънчевия лъч. Не забелязваш ли вертикалната линия в мазилката?

— Знаеш ли, че имаш право? — сега и Никълъс я видя. — Но ако се опитам да я разширя, може да повредя целия стенопис. Нямаш ли нещо против?

Тя се замисли, но само за секунда.

— Така и така пътят към гробницата ще бъде отново наводнен след няколко дни, човечеството няма да изгуби кой знае какво. Хайде, Ники, давай!

Той пъхна върха на ножчето си в едва забележимата цепнатина и леко го завъртя. В същия миг от мазилката се откърти парче колкото човешка длан, което се разби на прах върху ахатовите плочки на пода.

Никълъс любопитно надникна в получилата се дупка.

— Имам чувството, че се натъкнахме на жлеб или нещо подобно. Ще се опитам да го разчистя.

Лека-полека ръката му започна да следва контурите на открилата се вдлъбнатина и по земята се поръсиха нови парчета от мазилката.

От многото прах Роян се разкиха, но продължи да следи всяко движение на приятеля си. Някои по-малки парченца се закачиха за косата й като хартиени конфети.

— Да — заключи най-сетне той. — Това тук си е цял вертикален жлеб.

— Махни мазилката около главата на лешояда — подсказа му тя, а той избърса зацапаното ножче в крачола си и се хвърли в нова атака срещу мазилката.

— Готово, освободихме я — въздъхна с облекчение след минута-две. — Доколкото разбирам, главата би трябвало да тръгне нагоре по жлеба. Ще се опитам да я подкарам. Ти се дръпни назад да не те блъсна.

Отново подхвана главата на лешояда с две ръце отдолу и натисна с цялата си тежест. От напрежение Роян сви ръцете си на юмруци и започна шумно да го окуражава при всеки напън.

Откъм стената се чу тихо стържене, главата започна ми се клати напред-назад и в същото време започна да се издига по вертикалния жлеб. Щом стигна горния му край, Никълъс скочи от кутията и двамата с Роян впериха погледи, пълни с очакване. Все някога откъснатата глава на лешояда, станала още по-страшна от парчетата боя, изпопадали от черепа й, трябваше да направи нещо.

След като стояха така известно време, без да смеят дори да дишат, Роян процеди гневно през зъби:

— Нищо! Абсолютно нищо.

— Да продължим с цитата от стелата — напомни й той. — Може би има нещо повече от лешояда и слънцето.

— Прав си. — Тя грабна тетрадката си и огледа изпитателно цялата галерия. — Чакалът вие и се обръща назад.

Вдигна треперещата си от вълнение ръка и посочи дребната, почти незабележима фигура на Анубис. Божеството с глава на чакал, което закриляше гробовете, стоеше точно срещу осакатения лешояд. Над него се извисяваше величественото изображение на Озирис и дребният Анубис можеше да се сравнява само с пръстите на краката на бащата на Хор.

Роян изтича до стената и в мига, в който докосна нарисувания Анубис, откри, че цялото му тяло е леко издадено. Натисна с цялата си тежест върху дребното на ръст божество, но колкото и да се опитваше да го извърти на една или друга страна, не можа го помръдне.

— Чакалът се обръща назад — повтаряше задъхано и продължаваше неравната борба. — Все някак трябва да се завърти!

— Чакай, остави на мен — издърпа я нежно Никълъс и клекна пред изображението на божеството с глава на чакал. Още веднъж използва ножчето си, за да очертае повторно контурите му и да махне пречещата мазилка. — Доколкото усещам, бил е издялан от някакво много твърдо дърво, след което са го оцветили с дебел пласт боя — отсъди той и заби острието в тялото на Анубис.

Когато най-сетне изчисти мазилката от всички страни, пъхна пръсти в получилите се вдлъбнатини и се опита да завърти цялата фигура по посока на часовниковата стрелка. Задъха се от голямото усилие.

— Няма да стане! — поклати той глава.

— В древен Египет не са познавали циферблата — напомни му Роян, която едва се сдържаше на едно място. — Опитай в другата посока.

Никълъс напъна според указанията й, отново се разнесе тихо стържене и дребната фигура се завъртя в ръцете му. Постепенно главата на чакала застана право над жълтия под.

Двамата се отдръпнаха на почтително разстояние от стената, но колкото и да чакаха, пак останаха излъгани. Този път Никълъс даде воля на отчаянието си:

— Така и не знам какво точно трябва да очакваме, но поне засега то не се случва — процеди той през зъби, все едно се заканваше.

— Има още няколко изречения до края на откъса — отбеляза тихичко Роян. — Реката тече към земята. Нека онези, които нарушават покоя на мъртвите, знаят, че гневът на боговете ще ги споходи рано или късно!

— Реката ли? — недоумяваше той. — Както би казал Сапьора в такъв момент, не виждам никаква шибана река.

Роян дори не се усмихна на пресиления му лондонски акцент. Вместо това продължи да оглежда йероглифите и фреските по стените наоколо. Най-накрая видя това, което търсеше.

— Хапи! — едва не изкрещя от радост. — Богинята на Нил! Тя ще да е реката!

Високо на стената пред тях, на едно равнище с главата на великия бог Озирис, стоеше речната богиня и ги наблюдаваше. Всъщност Хапи представляваше по-скоро хермафродит. Притежаваше едновременно бюст на дойка и внушителен мъжки член, който се подаваше изпод огромния й корем. Притежаваше глава на хипопотам, от чиято разтворена огромна паст се подаваха страховити бивни.

Никълъс нареди няколко от кутиите за амуниции една върху друга, покатери се най-отгоре и успя с високо протегнати ръце да стигне изображението на Хапи. Щом я докосна, победоносно възкликна:

— И това тук стърчи!

— Реката тече към земята — извика му Роян. — Трябва да я задвижиш надолу, Ники. Хайде, опитай.

— Нека първо разчистя около ръбовете.

Отново повтори операцията с ножчето и когато свали цялата мазилка около богинята, опипа стената под нея и намери очаквания вертикален жлеб.

— Готов съм, ей сега ще я дръпна — закани се Никълъс и прибра сгъваемото ножче в джоба си. — Ти само гледай и се моли за мен.

Положи две ръце върху изображението на богинята и започна с все сила да натиска надолу. Прехвърли цялата си тежест върху издатината и накрая увисна за нея, но така и нищо не помръдна.

— Не ще и това е — измърмори Никълъс.

— Чакай! — подвикна му Роян. — Идвам и аз. — Изкатери се пъргаво по металната пирамида и се хвана с две ръце за врата му. — Дръж се здраво.

— Точно така, все едно сме в приказката за дядовата ряпа — съгласи се той, а приятелката му вдигна крака и се отпусна с цялата си тежест върху раменете му.

— Мърда! — извика радостно Никълъс и в следващия миг богинята се задвижи под потните му пръсти и с остър писък се понесе надолу по стената. Спря едва в края на вертикалния жлеб.

Англичанинът не можа повече да се задържи за гладката повърхност, леко загуби равновесие и след като камарата от кутии поднесе, двамата литнаха в пространството. Понеже тя така и не се беше пуснала от врата му, съвсем наруши равновесието му и в мига, в който краката им се докоснаха о пода, двамата се претърколиха вплетени един в друг. С известни усилия Никълъс успя да се изправи на крака и да й подаде ръка да стане.

— Какво стана? — попита Роян. Погледна първо към осакатеното изображение на Хапи, сетне и към останалите краища на галерията.

— Нищо. Всичко си е както преди.

— Може би има още… — понечи тя да каже, но някакъв внезапен шум откъм тавана я накара да млъкне. И двамата вдигнаха изненадано глави нагоре, а сърцата им забързаха своя ход. Някъде над измазания и изписан таван на залата нещо тежко се беше размърдало.

— Какво е това? — прошепна Роян. — Горе има нещо. Струва ми се някакво голямо животно.

Дали беше животно, не можеше да се каже, но че някой наистина се движеше над главите им, нямаше и съмнение. Може би огромен великан се прозяваше след няколко хиляди години дълбок сън и се опитваше да отвори очи.

— Да не е… — искаше да попита тя, но така и не посмя. Вече си представяше как самият велик бог е почивал в просторното си жилище над гробницата и как сега е отворил наполовина подпухналите си очи и се надига на лакът да види кой нарушава вечния му покой.

Скоро странните звуци бяха последвани от други, по-отчетливи. Нещо стържеше по тавана, сякаш огромно кълбо се търкаляше по пода или пък гигантско махало на часовник се задвижваше. Постепенно невидимият предмет набираше темпо, ритъмът на движенията му се ускоряваше, а тревожният шум, който идваше от високото, напомняше за снежна лавина в планините. Най-накрая всичко избухна в мощен тътен, все едно някой беше стрелял с оръдие.

Огромна цепнатина зейна на тавана и от единия край на галерията се насочи към противоположния. От отвора се посипа обилно прах, двете половини на мазилката се откъснаха една от друга като зинала челюст на чудовище и всеки момент таванът щеше да се разтвори над главите им. И двамата бяха застинали от страх, ужасът не им позволяваше да откъснат очи от разкрилото се зрелище. Едва когато откъртилият се от мазилката остър блок перна Никълъс по лицето и разрани едната му буза, той се олюля назад и успя да си върне способността да разсъждава.

— Предупреждението! — извика. — Предупреждението на Таита. Гневът на боговете. — Скочи до нея и я грабна за ръката: — Бягай! — След което хукна към изхода. — Таита ни е приготвил капан!

Хукнаха, колкото ги държаха краката, към квадратния отвор в запечатаната врата. Из залата започна да се сипе дъжд от камъни и мазилка, цялото пространство се изпълни с облаци прах, които едва не ги заслепиха. Глухият тътен на невидимото махало бе прераснало в невъобразим грохот, таванът провисваше заплашително и навярно щеше да се срути, преди бегълците ни са стигнали спасителния изход.

Заострен камък, голям колкото главата й, удари Роян в рамото и я повали на колене. Сигурно щеше да се просне по очи, ако в последния момент Никълъс не я беше подхванал под мишниците и не я беше вдигнал отново на крака. Толкова прахоляк се бе вдигнал из галерията, че квадратният прозорец в мазилката — единствената им надежда за измъкване — сякаш се изгубваше в далечината.

— Не спирай! — изкрещя той. — Почти стигнахме.

В този момент огромно парче от тавана се стовари с трясък върху триножника на прожектора и галерията потъна в непрогледен мрак.

Понеже не виждаше дори къде върви, на Никълъс му идеше да спре на едно място и да се опита да се ориентира в тъмното. Но отломъците от тавана падаха все по-често и все по-близо до тях. Знаеше, че всеки момент покривът на гробницата можеше да се срути и да ги погребе завинаги. Без да гледа къде стъпва из тъмното, продължи да влачи спътницата си след себе си. Така се беше засилил, че се блъсна в стената. От удара въздухът излезе от дробовете му. Сред тъмнината и мъглата от прах очите му най-сетне различиха квадратния отвор към преддверието, осветен от другата страна от прожекторите на площадката.

Отстъпи крачка назад, грабна Роян през кръста и я вдигна от пода. Помогна й да се провре през дупката и от другата страна на тръстиките се разнесе вик, когато главата й се удари в плочите. В следващия миг върху гърба на Никълъс се стовари поредното голямо парче мазилка и той се свлече безпомощно на колене. Още малко и щеше да изгуби съзнание, но с последни сили успя да се протегне напред и да се хване за ръба на прозореца. Пръстите му се хванаха здраво за перваза и с усилие успя да се прехвърли от другата страна точно в мига, когато таванът се продъни и каменните блокове затрупаха сред смазващ грохот цялата галерия.

Роян се беше свила на площадката. Никълъс излезе от пъкъла от другата страна на тръстиките, а тя бавно допълзя до него.

— Добре ли си? — попита, опитвайки се да успокои тежкото си дишане. Над слепоочието й имаше рана и кръвта се спускаше на струйки по страната й. Напомняше на малка рекичка, която си пробива път през твърдата кора на струпалия се по кожата й прах.

Никълъс не отговори, изправи се и й подаде ръка.

— Не можем да останем повече тук — изграчи той и като потвърждение на думите му от квадратния отвор избълва мощна струя бяла мазилка. И двамата почнаха да кашлят, а ярките прожектори сякаш се превърнаха в мъждиви газови лампи.

— Не сме в безопасност — издърпа Никълъс приятелката си далеч от отвора. — Не е изключено цялата гробница да пропадне. — Гласът му бе станал дрезгав.

Двамата с усилие се придвижиха до стълбата и започнаха бавно да смъкват едно по едно стъпалата. За да не паднат, трябваше да се подпират взаимно, а щом стигнаха наклонената рампа, обувките им се хлъзгаха във всички посоки по влажния под. Скоро сред сумрака на шахтата се очерта набитата фигура на Сапьора.

— Какво, по дяволите, става горе? — едва не изрева той от облекчение, че ги вижда здрави и читави.

— Помогни ми — нареди му вместо отговор Никълъс и Даниъл пое Роян в силните си ръце. Тримата хукнаха надолу по тунела и спряха да поемат въздух едва когато излязоха на дървения мост над кладенеца.

Село Дебра Мариям имаше поща и тя представляваше малка къщичка на прашната улица зад църквата. Кирпичените й стени нито бяха боядисани, нито дори измазани, а ламариненият й покрив блестеше като огледало на яркото планинско слънце. По принцип общественият телефон трябваше да се намира в отделна кабина пред входа на пощата, но както можеше и да се предположи, чудото на комуникационната техника отдавна бе преминало в нечии други ръце. Или крадец си го беше харесал, или някой злосторник му бе видял сметката, или, най-вероятно, армията сама го беше махнала, за да не може той да се ползва от бунтовници, разбойници и политически противници на режима.

Тесай очакваше нещо подобно, затова едва удостои с поглед празната кабина, продължаваща да стои на караул пред сградата. Влезе в тясното помещение, което играеше ролята на главен пощенски клон в региона. Вътре беше пълно с хора от околните села, пъстра смес от човешки характери, някои от които идваха не толкова по работа, колкото да си поговорят с престарелия началник поща — единствения чиновник зад гишето. Някои от клиентите си бяха прострели дрехите на пода и търпеливо седяха по турски, без да се плашат от голямата опашка. Повечето блажено пушеха цигари и си бъбреха, докато децата им подтичваха из тясното помещение.

Още с показването си на вратата Тесай привлече вниманието на почти всички. Повечето местни жители добре я познаваха и дори тези, които бяха чакали от сутринта, учтиво я поздравиха и се отдръпнаха почтително встрани, за да я пуснат най-отпред. Въпреки двете десетилетия, прекарани при социализма от африкански тип, етиопците още не се бяха отърсили от старите си нрави, свързани с хилядолетната епоха на феодализма. За жителите по селата Тесай си оставаше аристократка и никой не можеше да й оспори предимството.

— Благодаря, приятели — усмихна се тя и поклати глава. — Много сте мили, но предпочитам да изчакам.

Отказът й смути хората и когато старият пощаджия се наведе над гишето и лично я покани при себе си, трябваше някаква възрастна жена да хване Тесай за ръката и насила да я избута напред.

— Да ви благославя Господ, войзеро Тесай, а и вси светии покрай него — плесна ръце в знак на любезен поздрав пощаджията. — Добре дошла в Дебра Мариям. Какво желае, ваша милост?

Множеството в пощата се насъбра около почетната клиентка, да не би да изпусне някоя нейна дума.

— Искам да ме свържете по телефона с Адис Абеба — рече тя на пощаджията и това вече предизвика шумни обсъждания сред съседите й. Да се обажда човек в столицата по телефона беше нещо рядко и нямаше как да не е свързано с важни дела.

— Ще ви заведа до телефона — предложи й важно-важно услугите си пощаджията, нахлупи официалната си синя фуражка и излезе пред гишето.

Развика се на най-нахалните си клиенти и ги разбута, за да пропуснат уважаваната госпожа Слънце. Така двамата успяха да минат в задното помещение, където кабината за междуградски разговори силно напомняше на селски нужник, само че по-малък.

В скромната стаичка с телефона трябваше да се наблъскат и Тесай, и началник пощата, и неколцина от любопитните селяни — колкото можаха да се поберат в теснотията. Телефонистът не можеше да си намери място от радост, че красивата Тесай го е удостоила с присъствието си, и започна да крещи в микрофона като старшина на войници.

— След малко! — усмихна се той широко на високопоставената си гостенка. — Ще почакате минутка, сетне ще говорите направо с британското посолство.

Тесай, която добре знаеше колко продължават подобни „минутки“, предвидливо излезе на малката веранда отпред и прати хора да донесат от единствения магазин за храна пиене и мезе. Няколкото монаси, които я бяха придружили до селото, също както и половината жители на Дебра Мариям бяха поканени на весел уличен пикник, докато черпещата търпеливо чакаше няколкото пощи по посока на столицата да успеят да сглобят телефонната й връзка с посолството. Благодарение на приличните количества медовина, погълнати от сътрапезниците й, настроението на хората силно се беше повдигнало, когато най-после, след около час напрегнато чакане, пощаджията изхвърча от кирпичената къщичка, за да обяви тържествено, че връзката е станала и госпожата я чакат на телефона.

Тесай, монасите и поне петдесет души от селото последваха началника на пощата и без да прекъсват глъчката, нахълтаха повторно в тясната задна стая. Онези, които не успяха да си пробият път дотам, трябваше да чакат новини от чакалнята.

— На телефона е Джефри Тенънт — чу се в слушалката изрядният британски акцент на военното аташе, което не криеше пренебрежението си към многобройните си събеседници.

— Господин Тенънт, тук е войзеро Тесай.

— Очаквах да ми се обадите — стана изведнъж любезен Джефри, когато разбра, че разговаря с красивата жена. — Как сте, скъпа моя?

Тя обаче побърза да му предаде посланието на Никълъс, без да се отклонява от темата.

— Кажете на Ники, че всичко ще бъде наред — прие молбата на приятеля си той и затвори.

— А сега — обърна се Тесай към пощаджията — искам пак да ме свържете с Адис Абеба, този път с египетското посолство.

Цялата поща се огласи с радостни смехове. Хората бяха щастливи, че събитието на седмицата още не е приключило. Голямата група дружно се насочи към верандата, където сладкото вино в шишенцата още не беше доизпито.

Вторият разговор се оказа още по-труден за реализиране и вече минаваше пет, когато най-после успяха да я свържат с египетското културно аташе. Навярно ако по една щастлива случайност Тесай не се бе запознала лично с човека — на един от знаменателните коктейли, които се даваха за дипломатическия корпус — и не му бе направила толкова силно впечатление, той дори не би благоволил да разговаря с нея.

— Имате късмет, че ме хващате толкова късно през деня — рече й египтянинът. — Обикновено затваряме в четири и половина, но сега се готвим за срещата на Организацията за африканско единство и работя до късно. Както и да е. С какво мога да ви бъда полезен, войзеро Тесай?

Щом обаче тя спомена името и общественото положение на човека, до когото бе адресирано посланието на Роян, мъжът отсреща веднага забрави надменния си тон и започна угоднически да сипе ласкателства и обещания. Записа си в подробности всичко, което Тесай имаше да му каже, молеше я да повтаря по няколко пъти имената на хора и градове, да не би да ги сбърка, и накрая прочете на свой ред всичко записано, за да я увери, че не е пропуснал нищо.

Щом дългият им разговор беше към края си, аташето започна да говори съвсем свойски с етиопката и дори мина на лични теми.

— Много бях натъжен да науча за голямата загуба, която ви сполетя наскоро, госпожо Слънце. Полковник Брусилов беше човек, спечелил си отдавна дълбокото ми уважение. Навярно, когато се върнете в Адис Абеба, ще ме удостоите с честта да вечеряме някой път заедно.

— Колко мило от ваша страна да ми го предложите — отвърна му любезно Тесай. — Би ми било изключително приятно да се срещна отново с чаровната ви съпруга. — И без да обръща внимание на несвързаните му оправдания, затвори.

Докато свърши и с този разговор, слънцето вече се беше скрило зад гъстите купести облаци по небето. Във въздуха се усещаше първият за годината дъжд. Ставаше късно тепърва да потеглят обратно за долината — трябваше да слизат по пътеката през нощта, а това бе опасно. За голямо облекчение на Тесай обаче лично селският вожд прати една от дъщерите си да я покани на гости за през нощта.

Той живееше в най-хубавата къща на селото. За разлика от съселяните си, които се тъпчеха в традиционните кръгли тукули, се бе сдобил с тухлен дом от европейски тип и с ламаринен покрив. Жена му и дъщерите им бяха приготвили богата трапеза за знатната гостенка. В нейна чест бяха поканени всички по-видни жители на селото, както и свещениците от църквата. Трябваше да мине полунощ, за да може най-сетне Тесай да се оттегли в голямата спалня, която й бяха отредили любезните домакини.

Малко преди да заспи, тя чу как дъждовните капки започват да тракат по ламаринения покрив над главата й. Монотонният им ритъм й действаше успокоително, но в следващия миг се сети за бента, построен на Дандера. Пожела си това да се окаже само предвестник на приближаващия дъждовен сезон, а истинските порои да започнат по-късно.

Когато няколко часа по-късно се събуди, дъждът отдавна беше спрял. През прозореца без завеса проникваше тъмната, безлунна нощ и цялото село мълчеше, с изключение на някакъв уличен пес, разлаял се през няколко къщи надолу. Тесай се зачуди какво тогава я е събудило. Изведнъж я обзе предчувствие, че я дебне голямо зло. Подобни мигове добре помнеше от времето на президента Менгисту, когато всеки случаен звук в нощта можеше да означава, че се задават органите за сигурност. Толкова силно се оказа предчувствието й, че не можа повече да мигне. Най-накрая се измъкна безшумно от леглото си и започна да се облича в мрака. Вече беше решила да извика монасите и да тръгнат към долината още по тъмно. Не можеше да бъде никъде в безопасност, освен при любимия си Мек Нимур.

Тъкмо си бе навлякла потурите и ровеше под леглото в търсене на сандалите си, когато в далечината се чу мотор на камион. Тесай застана на прозореца и се заслуша в мрака. Заради дъжда навън беше станало хладно и голите й ръце и гърди настръхнаха от студ.

По шума можеше да се разбере, че камионът приближава селото. Идваше от юг, по пътя, следващ брега на реката. Личеше си, че се движи с висока скорост, а това още повече я разтревожи. През целия ден монасите бяха говорили свободно с жителите на селото, едва ли имаше човек, който да не знае за връзката й с Мек Нимур. Той беше търсен от властите човек. Изведнъж тя се почувства самотна и беззащитна.

Бързо нахлузи вълнената шама през глава и напъха крака в сандалите. Щом се измъкна от стаята си, му мощното хъркане на селския вожд, който заедно с жена си се беше пренесъл в предната стая за тази нощ. Тесай сви в тесния коридор към кухнята. Огънят в камината беше угаснал, но и на бледото сияние откъм прозореца успя да различи силуетите на налягалите по пода монаси. Всички се бяха завили презглава с дебелите си раса и напомняха на мъртъвци, подредени в градската морга. Младата жена се надвеси над човека до вратата и го разтърси, но явно той добре си беше пийнал на вечеря и нямаше намерение да се събужда.

Шумът от приближаващия камион се усилваше с всяка минута. Тесай усещаше как смътните й предчувствия прерастват в дълбока паника. Даде си сметка, че в случай на нощен инцидент монасите нямаше да й бъдат от полза, затова реши, че ще е по-добре да ги остави да спят, и с безшумни стъпки се насочи към задния вход.

Камионът тъкмо минаваше по улицата пред къщата. Фаровете му осветиха за миг прозорците и дори проникнаха във вътрешния коридор. Изведнъж шофьорът намали скоростта и моторът почти веднага изгасна. Чу се скърцането на спирачките и стърженето на гумите по макадамовата настилка. Из нощта се разнесоха гласове и ако се съдеше по стъпките, поне няколко души скочиха един след друг от камиона.

Тесай замръзна насред малката кухня и напрегнато се ослуша. В следващия миг по паянтовата входна врата се чу тежко тропане и из нощта се разнесоха познатите до болка смразяващи кръвта слова:

— Отворете вратата! Тук е централното разузнаване! Отворете вратата! Никой да не напуска къщата!

Тя хукна към задния вход, но в тъмнината се спъна в ниската масичка, отрупана с мръсните чинии от вечерята. При падането силно се удари, а купите и шишетата се натрошиха по пода и вдигнаха врява до небесата. Щом чуха подозрителните шумове от вътрешността на къщата, войниците веднага напънаха вратата и я откъртиха от пантите. Нахлуха в дома на нищо неподозиращия селски вожд, започнаха да викат и да трошат мебелировката. Войниците с фенери търсеха из предните стаи и събудените от врявата домакини се опитаха да спрат по някакъв начин нашествието, но само опитаха палките и прикладите на непознатите мъже. Цялото село се огласи от писъците и виковете на битите.

Най-сетне етиопката се добра до задната врата и се опита да я отвори. Насилието, което се извършваше в съседната стая, я беше паникьосало и пръстите й не я слушаха. Докато се мъчеше с упоритата брава, откъм двора се чуваха стъпките на тичащи войници, които бързаха да обкръжат къщата от всички страни. В крайна сметка дяволската врата поддаде и бегълката се озова в нощта. Нищо не се виждаше, а и теренът й беше напълно непознат, затова дори не знаеше в каква посока да бяга. Единственото, което донякъде я ориентираше, бе шумът на реката, минаваща някъде наблизо.

„Да се добера до брега, пък тогава“ — рече си Тесай и се затича през двора.

В следващия миг някой щракна с електрическия си фенер и светлината я заслепи право в лицето. Нечий груб глас извика:

— Ето я!

Ако досега можеше да се съмнява дали точно нея търсят, то вече беше сигурна в отговора. Като подплашен заек Тесай опита да се скрие в тъмнината, но лъчът на фенера я следваше навсякъде. Приличащи на глутница кучета, войниците тръгнаха подире й, но тя все пак успя да притича до реката. Изравни се с нея и пое надясно — към долината. Зад гърба й изтрака затвор на пистолет и жената успя да сведе глава, колкото куршумът да изсвисти покрай ушите й.

— Не стреляйте бе, маймуни прости! — извика по всяка вероятност началникът, който ръководеше операцията. — Трябва ни за разпит.

На светлината на фенерите бялата шама на Тесай пърхаше като крила на огромна нощна пеперуда около пламъчето на свещта.

— Спрете я! — нареди офицерът. — Не й позволявайте да се измъкне.

И все пак, тя беше пъргава като газела, леките й сандали летяха по неравната земя, докато тежковъоръжените войници се задъхваха по следите й. Щом усети, че може да им се измъкне, я обзе нов прилив на надежда, давайки й повече сили.

Постепенно шумът от стъпките на преследвачите й се изгуби в далечината, а и фенерите вече не достигаха със светлината си до нея. Тъкмо тогава обаче налетя на някаква ръждясала телена ограда. На три места — в диафрагмата, в хълбоците и в коленете — металните жици се впиха болезнено в тялото й. От удара в слънчевия сплит Тесай остана без дъх, а металните бодли пробиха дебелия плат на дрехата й и се впиха в плътта й. Бегълката се чувстваше като риба, оплетена в мрежата на рибаря и безсилна да се освободи. След няколко секунди нечии силни ръце я хванаха изотзад и я издърпаха грубо от оградата. При рязкото движение мрежата раздра кожата й на няколко места и Тесай заплака — не толкова от болка, колкото от отчаяние. Един от войниците я грабна за китката и изви ръката й до гърба, смеейки се доволно на жалните й викове.

Най-накрая се показа и запъхтяният от умора офицер. Беше доста пълен и дори в подобна хладна нощ обилно се потеше. Потта бе покрила дебелите му бузи и те лъщяха на светлината на фенерите.

— Не я измъчвай, тъпоумнико! — тросна се началникът на подчинения си. — Това да не ти е улична престъпница. Имаш пред себе си високопоставена дама. Закарайте я в камиона, но да не сте си позволили своеволия.

Двама души я хванаха за ръцете и я поведоха към камиона. Така я бяха сграбчили, че краката й едва докосваха земята. Стигнаха машината, отвориха вратата на кабината и я поставиха до униформения шофьор. Възпълничкият офицер се отпусна тежко на седалката до пленницата и тя бе като затисната под килограмите му. Войниците се качиха отново отзад и шофьорът включи на скорост и потегли.

Тесай продължаваше тихичко да плаче, докато офицерът не я изгледа с крайчеца на окото си. Доколкото можеше да се съди по отразената светлина на фаровете, на нея й се стори, че изражението му е по-скоро мило и състрадателно, във всеки случай противоречащо на действията му.

— Къде ме водите? — попита пленницата, опитвайки се да спре сълзите си. — Какво лошо съм направила?

— Имам заповед да ви отведа при полковник Ного, главнокомандващ на военния окръг. Желае да ви разпита какво знаете за дейността на бунтовниците шуфти в района на Гоям — обясни й накратко офицерът, докато камионът се друсаше по неравния път.

Двамата се умълчаха за известно време, сетне офицерът заговори тихо на английски:

— Шофьорът говори само амхарски. Искам да ви кажа, че навремето познавах баща ви, алто Земен. Добър човек беше. Съжалявам за това, което ви се случи тази вечер, но аз съм просто лейтенант и трябва да изпълнявам заповедите на началниците си.

— Разбирам, че нямате избор, лейтенанте. Не ви обвинявам в нищо.

— Името ми е Хамед. Ако мога, ще ви помогна с нещо. В памет на алто Земен.

— Благодаря ви, лейтенант Хамед. В момента от всичко на света най-много са ми нужни приятели.