Секретният доклад

Съветски съюз Москва

3 юни 1949 г.

По време на Великата отечествена война той беше вдигнал във въздуха моста при Калач, отбранявайки Сталинград, беше минирал фабрики, за да ги превърне в руини, беше палил нефтопреработващи заводи, изпълвайки небето с кълба черен дим. Разрушаваше всичко, което можеха да заграбят настъпващите войски на вермахта. И докато сънародниците му ридаеха над развалините на родните си градове, той наблюдаваше картината на опустошението с мрачно задоволство. Врагът щеше да завладее една пустиня, изгорена земя и застлано с дим небе. Често импровизираше с каквото му падне подръка — танкови снаряди, стъклени бутилки, бензин от изоставени, преобърнати военни камиони — и си бе създал репутация на човек, на когото можеше да се разчита. Никога не губеше самообладание и не допускаше грешки, дори когато работеше в екстремни условия — мразовити нощи, до пояса в речни бързеи, под неприятелски огън. За човек с неговия опит и темперамент днешната задача изглеждаше рутинна. Имаше достатъчно време и над главата му не свистяха куршуми. Въпреки това ръцете му, винаги уверени, сега кой знае защо трепереха. Пот се стичаше в очите му и го караше постоянно да я попива с ръкава на ризата си. Прилошаваше му от страх, той, петдесетгодишният герой от войната Яков Дроздов, се чувстваше като разтреперан новак — за първи път му се налагаше да взривява черква.

Оставаше само още един заряд, който трябваше да заложи точно пред себе си, в светилището, където някога се е намирал олтарът. Тронът на владиката, иконите, църковната утвар — всичко беше изнесено. Дори позлатата от стените бе остъргана. Черквата беше съвсем празна освен динамитните шашки, заровени под основите и закрепени на колоните. Ограбена и опразнена, тя внушаваше усещането за нещо огромно и тайнствено. Централният купол, украсен с корона от стъклописи, се извисяваше толкова високо и беше изпълнен със слънчева светлина, че изглеждаше като част от небето. Вдигнал глава с отворена уста, Яков се любуваше на купола, издигнат на петдесетина метра над него. Слънчевите лъчи се процеждаха през високите прозорци и оцветяваха фреските, които скоро щяха да бъдат разрушени и надробени на парчета — милиони цветни пръски. Светлината, която струеше по гладкия каменен под, на който беше седнал, сякаш се опитваше да го достигне като някаква протегната златна длан.

Той промърмори:

— Няма Бог.

Повтори отново, този път по-силно, и думите му отекнаха под празния купол:

— Няма Бог!

Денят бе летен и светъл. Това не беше някакъв знак. Нищо божествено. Светлината не означава нищо. Проблемът е, че мисли прекалено много. Той дори не вярва в Бога. Опита се да си спомни някои от антирелигиозните лозунги, възприети в страната.

Зданието не беше свещено или благословено. То трябваше да се възприема само като конструкция от камъни, стъкло и греди — сто метра дълга и шейсет метра широка. Която не произвежда нищо и не служи за нищо — черквата беше само една архаична постройка, издигната от едно архаично общество, което вече не съществува.

Яков облегна гръб на колоната и прокара ръце по каменния под, изгладен от стъпките на хиляди и хиляди поклонници, които векове наред идваха тук за службата. Зашеметен от мащабите на това, което трябваше да стори, той започна да се задушава, сякаш не можеше да преглътне буцата, заседнала в гърлото му. Това усещане премина бързо. Явно беше преуморен — това бе всичко. Обикновено при разрушаване на обект с такива размери му помагаше цял екип. Този път беше решил, че помощниците ще играят само спомагателна роля. Нямаше нужда да споделя отговорността, нито да замесва колегите си. Не всички бяха съзнателни като него. Те не бяха се освободили напълно от религиозните си предразсъдъци. А той не искаше да работи заедно с хора с противоречиви настроения.

В продължение на пет дни — от изгрев до залез — той поставяше експлозиви в стратегическите точки, за да осигури срутването на конструкцията навътре, така че куполите да паднат един върху друг. Неговият занаят изискваше ред и точност и той се гордееше със своите умения. А тази сграда беше истинско предизвикателство. Не ставаше дума за морален проблем, това беше единствено изпитание за ума. Днешното успешно разрушаване на храма с камбанарията и петте златни купола, най-големият от които висок осемдесет метра, щеше да бъде достоен венец на кариерата му. Бяха му обещали след това да се уволни от армията и да се пенсионира. Даже се говореше, че може да получи орден „Ленин“ като награда за извършената работа, с която никой не искаше да се заеме.

Той поклати глава. Не трябваше да е тук. Не трябваше да върши това. Можеше да се престори на болен. Трябваше да накара някой друг да заложи последния заряд. Това не беше работа за герой. Но и не можеше да се откаже, твърде голям беше рискът, много по-голям от някакви нелепи суеверия. Имаше семейство — жена и дъщеря — за които трябваше да мисли, а той ги обичаше толкова много.

Лазар стоеше сред тълпата, отдалечена на сигурно разстояние от стотина метра от черквата „Света София“, и мрачният му вид контрастираше с възбудата, обхванала хората наоколо. Мислеше си, че тъкмо такива хора биха се стекли да наблюдават публична екзекуция не заради принципа, а просто така, заради гледката или развлечението. Цареше някаква празнична атмосфера и в разговорите се долавяше някакво очакване. Деца се катереха по раменете на бащите си, нетърпеливи да видят какво ще се случи. Гледката на черквата не им стигаше, тя трябваше да рухне, за да се забавляват.

На издигнато място пред загражденията, върху специален подиум, хора от кинохрониката трескаво подготвяха триножници и камери, оглеждайки от какъв ъгъл да снимат. Обсъждаха как най-добре да заснемат и петте купола и дали те ще се разпаднат още във въздуха, блъскайки се един в друг, или след като рухнат на земята. Всичко зависи, казваха си те, от уменията на сапьорите, заложили зарядите с динамит.

Лазар се питаше дали някой в тълпата изпитва тъга. Той се оглеждаше наляво и надясно, търсейки сродни души — като съпружеската двойка отстрани, с пребледнели лица, или старата жена отзад, пъхнала ръка в джоба си. Може би криеше нещо в ръката си, например кръстче. На Лазар му се искаше да отдели опечалените от любопитните. Искаше да застане до онези, които разбират какво ще загубят — една тристагодишна черква. Издигната по образ и подобие на катедралния храм „Света София“ в Новгород, тя бе оцеляла след граждански и световни войни. А повредите при неотдавнашните бомбардировки би трябвало да бъдат повод за възстановяване, не за разрушаване. Лазар бе прочел с омерзение статията в „Правда“, в която се говореше за „нестабилност на конструкцията“. Това бе само претекст, фалшива логика, която да оправдае замисленото дело. Властите бяха наредили да се разруши храмът, но което беше още по-лошо, заповедта бе издадена със съгласието на Православната църква. И двете страни, съучастници в престъплението, твърдяха, че решението е чисто практическо, а не идеологическо, като се надпреварваха да изброяват допълнителни причини и доводи. Повредите, причинени от нападенията на Луфтвафе, изискват сложна реставрация, за каквато няма пари. Освен това теренът, разположен в центъра на града, е необходим за важен строителен проект. Всички представители на властта бяха единодушни. Черквата, която едва ли е от най-красивите в Москва, трябва да бъде съборена.

Зад това срамно съгласие се криеше истинска подлост. Църковните власти, застанали единодушно в подкрепа на Сталин по време на войната, сега се превърнаха в инструмент на държавната политика, в придатък на Кремъл. И разрушаването на черквата щеше да потвърди това. Те се съгласиха да бъде взривен храмът, за да засвидетелстват подчинението си — действие на самоунижение, което да покаже, че религията е безобидна, безвредна и напълно послушна. И няма защо да бъде преследвана. Лазар разбираше политическите причини за тази саможертва — не е ли по-добре да бъде пожертвана една черква, отколкото да бъдат загубени всичките? Като младеж той беше свидетел как семинариите се превръщаха в работнически общежития, а черквите — в центрове за антирелигиозна пропаганда. Горяха икони, арестуваха, измъчваха и разстрелваха свещеници. Постоянно преследване или безропотно подчинение — друг избор нямаше.

Яков се заслуша в шума на тълпата отвън, която ставаше все по-нетърпелива в очакване представлението да започне. Той закъсняваше. Вече трябваше да е приключил. Въпреки това през последните пет минути не беше помръднал, гледаше последния заряд и не правеше нищо. Зад себе си чу скърцането на вратата и погледна през рамо. На прага, сякаш страхувайки се да го прекрачи, стоеше негов колега и приятел. Той извика Яков и гласът му прокънтя в празното пространство:

— Яков! Какво става?

Яков отвърна:

— Приключвам вече.

Приятелят му замълча, преди да продължи колебливо с по-мек тон:

— Нали ще пийнем тая вечер за пенсионирането ти. На сутринта ще те цепи главата, но до вечерта ще ти мине.

Опитът на приятеля му да го утеши накара Яков да се усмихне. Чувството за вина не е по-силно от махмурлука. И то ще премине.

— Остави ме още пет минути.

И приятелят му се обърна и излезе.

Коленичил като за молитва, облян в пот, той избърса лицето си с лепкави длани, а и ризата му беше вир-вода. „Свърши си работата!“ И никога повече няма да се наложи да работи. Още утре ще изведе малката си дъщеричка на разходка край реката. А вдругиден ще ѝ купи някакъв подарък, за да се порадва на усмивката ѝ. До края на седмицата вече ще забрави тази черква с петте ѝ златни купола и усещането за студения каменен под.

„Свърши си работата!“

Той хвана кутията за взривяване и натисна копчето.

Стъклописите се разпръснаха едновременно на всички страни и въздухът се изпълни с разноцветни стъкълца. Страничната стена, която преди миг изглеждаше непоклатима, изведнъж изчезна в кълба прах. Натрошени камъни полетяха нагоре, описаха дъга и рухнаха в тревата, рикоширайки в тълпата. Паянтовата бариера не беше надеждна защита и се срути с трясък. Отляво и отдясно на Лазар хората падаха като подкосени. Децата по раменете на бащите си закриваха с ръце лицата си, наранени от летящите отломки. Тълпата като вълна отстъпи назад, всеки се криеше зад другите от страх да не бъде ударен от нови отломки. Всичко стана неочаквано, мнозина дори не гледаха натам. Кинокамерите още не бяха нагласени. В опасната зона на взрива, която беше неточно и погрешно очертана, все още имаше работници.

Лазар се изправи, ушите му пищяха, той стоеше сред облаци прах и чакаше да се утаят. Когато димът се разсея, той видя в стената дупка, по-голяма от два човешки боя. Сякаш някакъв великан беше ритнал случайно стената, след което беше дръпнал крака си, оставяйки почти цялото здание непокътнато. Лазар вдигна поглед към златните куполи. Всички около него гледаха нагоре, задавайки си един и същи въпрос — ще се срутят ли?

С крайчеца на очите си Лазар видя, че операторите се хвърлиха към камерите; бършейки праха от обективите и изоставяйки триножниците, се опитваха да заснемат някакви кадри. Те знаеха, че ако не успеят, независимо от обстоятелствата, им предстоят големи неприятности. Въпреки опасността никой не побягна. Всички останаха по местата си, стараейки се да уловят и най-слабото движение, колебание или накланяне. Дори пострадалите бяха застинали в очакване.

Петте купола обаче не паднаха въпреки хаоса под тях. И ако черквата оцеля, то в тълпата мнозина бяха ранени, кървяха и стенеха. Лазар усети как се промени настроението, сякаш небето се покри с облаци. Появиха се съмнения. Дали не беше се намесила някаква неземна сила, за да предотврати това престъпление? Зяпачите започнаха да се разотиват, отначало по-бавно, а после към тях се присъединиха и други по-забързани. Никой не искаше да гледа повече. Лазар едва потисна усмивката си. Тълпата се разпръсна, а черквата оцеля. Той се обърна към семейната двойка с желание да сподели това с тях.

Мъжът стоеше зад Лазар толкова близо, че почти го докосваше. Лазар не беше усетил кога се е приближил. Мъжът се усмихваше, но очите му оставаха ледени. Не беше в униформа и не показа служебна карта. Но нямаше съмнение, че е от Държавна сигурност, офицер от тайната полиция или агент от МГБ — извод, който се натрапваше не толкова от това, което личи от външността му, а от това, което липсва. Около тях имаше много ранени хора. Но този човек не се интересуваше от тях. Той беше застанал в тълпата, за да наблюдава реакциите на хората. А Лазар бе допуснал грешка — беше тъжен, когато трябваше да е весел, и се радваше, когато трябваше да е огорчен.

Мъжът с тънка усмивка, без да откъсва студения си поглед, се обърна към Лазар:

— Малко забавяне, недоразумение, което лесно ще се оправи. Струва си да останете, сигурно ще я разрушат още днес. Нали искате да останете? Искате да видите как ще се сгромоляса черквата? Ще бъде впечатляващо.

— Да.

Предпазлив отговор, но и правдив — искаше да остане, макар да не искаше черквата да рухне, но в никакъв случай не би го признал.

Мъжът продължи:

— На това място ще бъде построен най-големият покрит плувен басейн в света. За да растат нашите деца здрави. Важно е децата да са здрави. Вие как се казвате?

Най-обикновен въпрос, но наред с това заплашителен.

— Казвам се Лазар.

— А с какво се занимавате?

Разговорът вече не изглеждаше толкова непринуден, а заприлича на разпит. Подчинение или преследване, практичност или принципност — Лазар беше изправен пред този избор. За щастие той имаше такава възможност, за разлика от повечето му събратя, които от пръв поглед можеха да бъдат разпознати. Можеше и да не признае, че е свещеник. Както беше казал Владимир Лвов, бившият прокурист на Светия Синод, свещениците не бива да се отличават по облеклото си от останалите хора — „трябва да захвърлят расата, да подстрижат брадите и да станат като обикновените смъртни“. Лазар беше съгласен с него. С подстриганата си брадичка и обикновените дрехи той лесно можеше да излъже агента. Можеше да излъже и за работата си, надявайки се, че това ще го спаси. Можеше да каже, че работи в обувна фабрика или в дърводелска работилница — каквото и да е, само не истината.

Агентът чакаше.

Същия ден

През първите седмици на запознанството им Анисия не се замисляше много за отношенията им. Максим беше само на двайсет и четири години, току-що завършил Московската духовна семинария, закрита още през 1918 година и наскоро възстановена като част от реабилитацията на религиозните институции. Тя беше по-възрастна от него с шест години, женена, недостижима, възбуждащо привлекателна за един младеж с незначителен сексуален опит. Затворен и срамежлив, Максим не поддържаше никакви връзки извън църквата и нямаше нито приятели, нито близки семейства в града. Затова нищо чудно, че се беше привързал към нея. Тя се отнасяше благосклонно към замечтаните му погледи, дори може би се ласкаеше от тях. Но не го окуражаваше по никакъв начин. Той погрешно бе изтълкувал мълчанието ѝ като разрешение да продължи да я ухажва и вероятно затова се бе почувствал достатъчно уверен, за да вземе ръката ѝ и да прошепне:

— Зарежи го. Нека заживеем заедно.

Тя беше напълно уверена, че той никога няма да събере кураж да предложи това, което беше само една хлапашка мечта — да избягат заедно. Но грешеше.

Изненадващо той избра черквата на нейния съпруг, за да премине границата между тайните си фантазии и конкретното предложение — фреските на демони, пророци и ангели сякаш ги гледаха осъдително от сенчестите си алкови. Максим рискуваше всичко, за което се беше подготвял, заплашваше го сигурно опозоряване и отлъчване от религиозната общност без надежда за покаяние и прошка. Неговата искрена, идваща от дълбочината на сърцето му молба ѝ се стори толкова неуместна и абсурдна, че тя не можа да се въздържи и отговори по най-неподходящия начин — учудено се изсмя.

Преди той да успее да отговори, тежката дъбова врата се отвори с грохот. Изненадана, Анисия се обърна и видя мъжа си Лазар, който се втурна към тях толкова забързано, че тя реши, че е изтълкувал сцената като доказателство за нейната невярност. Тя се отдръпна рязко от Максим, жест, който само би засилил подозренията за вина. Но когато Лазар се приближи, тя усети, че мъжът ѝ, за когото бе омъжена от десет години, е разтревожен от нещо съвсем друго. Задъхан, той хвана ръцете ѝ, които допреди секунди държеше Максим.

— Разкриха ме сред тълпата. Един агент ме разпита.

Той говореше забързано, заеквайки, и значението на думите му засенчи предложението на Максим. Тя попита:

— Проследиха ли те?

Той кимна.

— Скрих се в квартирата на Наташа Нюрина.

— И какво стана?

— Агентът ме чакаше отвън. Принудих се да изляза през задния вход.

— Ами ако арестуват Наташа и започнат да я разпитват?

Лазар закри лицето си с длани.

— Уплаших се. Не знаех къде другаде да отида. Не биваше да се крия у тях.

Анисия го хвана за раменете.

— Ако могат да ни открият, като арестуват Наташа, то нямаме много време.

Лазар поклати глава.

— Казах му как се казвам.

Тя го разбра. Той не можеше да излъже. Не би пожертвал принципите си нито заради нея, нито заради някой друг. Принципите бяха по-важни от техния живот. Въобще не трябваше да ходи да гледа разрушаването на църквата и тя го беше предупредила, че това е ненужен риск. В тълпата със сигурност ще има агенти, които неизбежно биха забелязали един съмнителен участник като него. Но той както обикновено пренебрегна съвета ѝ — правеше се, че я слуша, но никога не се съобразяваше с нея. Нима не беше го молила да не настройва против себе си църковните власти? Нима положението им позволяваше да се противопоставят както на Църквата, така и на властите? Но той никога не се интересуваше от политиката на съглашателствата — той държеше да изрази мнението си и дори заплахата да остане напълно изолиран не го спираше открито да критикува новите отношения между висшите сановници в Църквата и политиците. Упорит и безкомпромисен, държеше тя безпрекословно да споделя възгледите му. Тя се възхищаваше от него, от неговата непримиримост. Но той не ѝ отговаряше със същото. Тя беше по-млада. Беше едва двайсетгодишна, когато се омъжи за него, а той вече на трийсет и пет. Понякога се питаше дали не се е оженил за нея като свещеник от бялото духовенство, дал монашески обет, което само по себе си вече беше реформаторска позиция. Това виждане му допадаше, защото отговаряше на либералните му философски възгледи. Анисия беше подготвена за момента, когато държавата щеше да се намеси в техния живот. Но когато този момент настъпи, тя се почувства измамена. Трябваше да плаща за неговите убеждения, в които не можеше да се намесва, нито пък да им влияе.

Лазар сложи ръка на рамото на Максим.

— Най-добре ще бъде да се върнеш в Духовната семинария и да ни издадеш. Тъй като нас все едно ще ни арестуват, това ще ти помогне да се дистанцираш от нас. Максим, ти си още млад. Никой няма да си помисли нещо лошо за теб, ако си тръгнеш.

В устата на Лазар това предложение прозвуча с определена тежест. Той смяташе, че подобно прагматично поведение е под достойнството му и подхожда на други, по-слаби хора. В него прозираше моралното му превъзходство. Вместо да предложи на Максим изход, той го вкарваше в капан. Анисия не издържа и се намеси, опитвайки се да говори дружелюбно.

— Максим, трябва да си отидеш.

Той отвърна рязко:

— Оставам!

Оскърбен от нейния смях, проявяваше упорство и не криеше своето раздразнение. Влагайки заради Лазар скрит смисъл в думите си, Анисия каза:

— Моля те, Максим. Забрави всичко, което се случи. Няма да постигнеш нищо, ако останеш.

Максим поклати глава.

— Решил съм вече.

Анисия забеляза, че Лазар се усмихва. Нямаше съмнение, че мъжът ѝ харесва Максим. Беше го взел под крилото си, без да забележи ухажванията на неговото протеже, и се интересуваше само от пропуските в неговите познания за Свещеното писание и философията. Беше доволен от решението на Максим да остане, вярвайки, че то има нещо общо с него.

Анисия се приближи до Лазар.

— Ние не можем да му позволим да рискува живота си.

— Не можем и да го принудим да си тръгне.

— Лазар, но това не е неговата борба.

Но даже не и нейната.

— Той сам реши да се включи в нея. Уважавам този избор. Ти също трябва да го уважиш.

— Това е безумие.

Като превръщаше Максим в мъченик по свой образец, нейният съпруг искаше да я унизи, а него да осъди. Той възкликна:

— Достатъчно! Нямаме време. Ти искаш той да е в безопасност, аз също. Но щом Максим е решил да остане, така да бъде.

Лазар се втурна към каменния олтар и побърза да прибере всичко от него. Всички негови енориаши бяха в опасност. За жена си и за Максим не можеше да направи нищо — те бяха твърде тясно свързани с него. Но паството му, хората, които му се бяха доверили и споделяха неговите страхове — техните имена трябваше да запази в тайна.

След като опразни олтара, Лазар хвана единия ъгъл.

— Бутайте!

Без да се замисля, Максим покорно започна да бута олтара, пъшкайки под тежестта му. Грубата каменна основа проскърца върху каменния под и под нея се разкри дупка, тайно скривалище, направено преди двайсетина години, по време на яростните атаки срещу църквата. Плочите бяха свалени, разкривайки старателно изкопано скривалище в земята, укрепено с дъски. Дупката беше метър на два и в нея лежеше стоманен сандък. Лазар хвана единия край, Максим — другия, и двамата изтеглиха сандъка на пода.

Анисия повдигна капака. Максим се наведе до нея и не можа да скрие учудването си.

— Музика?

Сандъкът беше пълен с ръкописно изписани ноти. Лазар обясни:

— Композиторът посещаваше службите ни — млад човек, малко по-възрастен от тебе, студент в Московската консерватория. Дойде една нощ уплашен и каза, че очаква да го арестуват. Страхувайки се, че творбите му ще бъдат унищожени, той ги повери на нас. Повечето от тях били заклеймени като антисъветски.

— Но защо?

— Не знам. Той също не знаеше защо. Нямаше към кого да се обърне, нито семейство, нито приятели. Затова дойде тук. Ние се съгласихме да скрием творбите на неговия живот. Наскоро след това той изчезна.

Максим погледна нотите.

— Тази музика… хубава ли е?

— Не съм чувал да е изпълнявана. Не смеехме да я покажем на никого, нито да поискаме да ни я изсвирят. Щяха да възникнат въпроси.

— И вие дори нямате представа как звучи?

— Не умея да чета ноти. Нито жена ми. Но, Максим, ти пропускаш най-важното. Обещанието ми да помогна не зависеше от качествата на неговите произведения.

— Но вие сте рискували живота си! Ами ако те нямат никаква стойност…

Лазар го поправи.

— Ние не пазим тези книжа, а правото им да оцелеят.

Самоувереността на мъжа ѝ изкара Анисия от търпение. Всъщност младият композитор, за когото ставаше дума, се беше обърнал към нея, а не към него. Тя бе ходатайствала пред Лазар и го убеди да скрият нотите. Преразказвайки историята, той не спомена нищо за собствените си съмнения и безпокойства — и свеждаше нейната роля до пасивен съучастник. Тя се чудеше дали той си дава сметка как, преиначавайки събитията, той издига собствената си роля и се поставя в центъра на всичко.

Лазар междувременно извади свитъците неподвързани нотни листове — на брой около двеста. Сред тях имаше и документи, свързани с дейността на църквата, както и оригинални икони, които бяха скрити и заменени с копия. Бързо раздели съдържанието на три купчини, стараейки се нотните листове да останат заедно. Планът беше всеки от тях да изнесе една купчина. Разделени на три части, имаше шанс поне нещо от музиката да бъде спасено. Но най-трудно беше да се намерят три скривалища и трима души, готови да рискуват живота си, без дори да са срещали композитора и да са чували музиката. Лазар знаеше, че мнозина от енориашите биха помогнали, но сигурно ще бъдат заподозрени. За тази цел им трябваше съветски гражданин с безупречно досие, чиято квартира няма опасност да бъде претърсвана. Ако такъв човек въобще съществуваше, той никога не би им помогнал. Анисия започна да изброява евентуалните кандидати.

— Мартемиян Сирцов?

— Твърде бъбрив.

— Артьом Нахаев?

— Ще се съгласи и ще вземе книжата, но после ще се паникьоса и ще ги изгори.

— Нюра Дмитриева?

— Ще каже „да“, но ще ни намрази, че сме я помолили. Няма да може нито да спи, нито да яде.

Накрая се спряха на две имена — за толкова успяха да се споразумеят. Лазар реши да остави част от нотите заедно с по-големите икони и да ги върне в сандъка, като преместят отново олтара над него. Тъй като той сигурно беше под наблюдение, Анисия и Максим трябваше да занесат поотделно своя дял от книжата до двата адреса. Анисия вече беше готова.

— Аз тръгвам първа.

Максим поклати глава.

— Не, аз.

Тя се досети за причината — ако Максим успее, имаше шанс тя също да се измъкне.

Отвориха входната врата, като издърпаха дебелата греда, която я препречваше. Анисия почувства, че Максим се колебае, вероятно осъзнал най-сетне каква опасност го заплашва. Лазар му стисна ръката. Максим я погледна през рамото на съпруга ѝ. Щом той се отдръпна, Максим се приближи до нея. Тя го прегърна за миг и проследи как се отдалечава в нощта.

Лазар заключи след него вратата и ѝ напомни как ще действат.

— Ще изчакаме десет минути.

Останала насаме със съпруга си, тя зачака до изхода. Той се приближи и за нейна изненада, вместо да прочете молитва, стисна ръката ѝ.

След като минаха десет минути, те отново се приближиха до вратата. Лазар отмести гредата. Книжата бяха сложени в торба, преметната през рамото ѝ. Анисия излезе навън. Вече се бяха сбогували. Обърна се и мълчаливо погледна как Лазар затваря вратата след нея. Чу как поставя гредата на мястото ѝ. Докато вървеше по улицата, се озърташе да види дали някой не я гледа от прозорците на околните къщи и дали не я следят. Изведнъж една ръка я стисна за китката. Изненадана, се обърна.

— Максим?

Какво правеше той тук? Къде са нотите, които взе? Иззад църквата се чу друг глас, груб и нетърпелив.

— Лев?

Анисия видя мъж в тъмна униформа на агент на МГБ. Зад него се показваха и други, изпълзяваха като хлебарки. Тя забрави за въпроса, който щеше да зададе, заради името, което беше чула: Лев. Само с произнасянето на една-единствена дума целият възел от лъжи се разплете. Ето защо той нямаше семейство и приятели в града, ето защо слушаше толкова внимателно уроците на Лазар — нямаше понятие нито от теология, нито от философия. Затова бе поискал да излезе пръв от черквата — не за да я предпази, а за да предупреди другите и да подготви ареста им. Той беше чекист, служител на тайната полиция. Бе ги измамил. Беше проникнал в живота им, за да събере повече информация не само за тях, но и за тези, които им симпатизират, нанасяйки удар по огнищата на съпротива, които още съществуваха в Църквата. Значи се е опитвал да я прелъсти по заповед на началството си. Нима са решили, че тя е слаба и податлива, и са натоварили своя красив офицер да се представи за Максим и да я манипулира?

Той заговори тихо и нежно, сякаш нищо не беше се променило между тях:

— Анисия, давам ти още един шанс. Ела с мен. Уредил съм всичко. Те не се интересуват от теб. Лазар им е нужен.

От гласа му, звучащ топло и загрижено, я обхвана ужас. Предложението, което беше ѝ направил — да избяга с него, съвсем не е било наивна фантазия. То е било в сметките на един агент. Той продължи:

— Послушай съвета, който сама ми даде, издай Лазар. Аз ще излъжа, за да те предпазя. Те търсят него. Нищо няма да постигнеш, ако му останеш вярна.

Лев нямаше много време. Анисия трябваше да проумее, че това е единствената ѝ възможност да оцелее, независимо какво си мисли за него. Няма да спечели нищо, ако се придържа към принципите си. Прекият му началник Николай Борисов вече се приближаваше към тях. Четирийсетгодишен, той имаше тяло на тежкоатлет, все още як, но прекаляващ с пиенето.

— Съгласна ли е да сътрудничи?

Лев протегна ръка към нея с молба да му даде торбата.

— Моля те.

В отговор тя извика с всички сили:

— Лазар!

Николай пристъпи напред и я зашлеви с опакото на ръката си, а после извика на своите хора:

— Напред!

Агентите с брадви в ръце се втурнаха да разбиват вратата на черквата.

От Лев не убягна омразата в изражението на Анисия. Николай изтръгна торбата от ръцете ѝ.

— Той се опитваше да те спаси, неблагодарна кучко.

Тя се наведе и прошепна в ухото на Лев:

— Ти наистина ли повярва, че ще мога да те обикна?

Агентите я хванаха за ръцете и я издърпаха назад, а тя злорадно му се усмихна:

— Тебе никой никога няма да те обича! Никой!

Лев се обърна, отчаян, че я отвеждат. Николай го потупа утешително по рамото.

— Щеше да е много сложно да докажеш, че не е предателка. Така е по-добре. За теб е по-добре. В живота ти ще има други жени, Лев. Винаги ще има.

Така Лев извърши първия си арест.

Но Анисия грешеше. Лев вече го обичаше държавата. Той не се нуждаеше от любовта на една предателка, това не беше истинска любов. Измамата и предателството бяха инструментите, с които си служеше един офицер от службите. Те бяха негово законно право. Неговата държава зависеше от предателството. Преди да стане агент на МГБ, той беше войник и силно желаеше да разгроми фашизма. Дори и най-ужасните престъпления могат да бъдат извинени заради тази висока цел.

Той влезе в черквата. Вместо да се опита да избяга, Лазар беше коленичил до олтара и се молеше в очакване на своята участ. Когато видя Лев, гордото му предизвикателно изражение се промени. В този миг той осъзна истината и това го състари с няколко години.

— Максим?

За пръв път, откакто се познаваха, той търсеше отговор от своя ученик.

— Казвам се Лев Степанович Демидов.

Лазар замълча за кратко, след което каза:

— Препоръча те лично патриархът…

— Патриарх Красиков е истински гражданин.

Лазар поклати глава, не вярвайки на ушите си. Патриархът се оказа доносник. Неговият ученик е бил шпионин, изпратен му от най-високото място в Църквата. Бил е пожертван по същия начин както храмът „Света София“. Бил е пълен глупак, като е предупреждавал енориашите да бъдат предпазливи, когато до него е стоял агент на МГБ и си е водил бележки.

Николай направи крачка напред.

— Къде са останалите книжа?

Лев кимна към олтара.

— Под него.

Трима агенти избутаха олтара настрани и сандъкът се показа.

Николай попита:

— Той посочи ли някакви имена?

Лев отговори:

— Мартемиян Сирцов, Артьом Нахаев, Нюра Дмитриева, Моисей Семашко.

Забеляза как на лицето на Лазар шокът се сменя с отвращение и се доближи до него.

— Гледай в пода!

Но Лазар вдигна глава. Тогава Лев го удари. От разцепената му устна потече кръв. Той отново вдигна очи и сега в погледа му блеснаха презрение и предизвикателство. Лев отговори, като че ли Лазар мълчаливо му бе задал някакъв въпрос:

— Аз съм добър човек.

Хвана го за косата и започна да го удря с юмрук, механично, подобно на пружинено войниче играчка, докато кокалчетата на ръката не го заболяха, а лицето на Лазар не стана на пихтия. Когато най-сетне спря и го пусна, Лазар се строполи на пода и от устата му бликна кръв.

Докато изнасяха свещеника, след който се проточи кървава диря от олтара чак до вратата на черквата, Николай прегърна Лев с една ръка през рамото и запали цигара.

— Страната има нужда от хора като нас.

Лев машинално избърса кръвта от ръката си и каза:

— Искам да огледам черквата, преди да си тръгнем.

Николай прие буквално думите му.

— Ти си педант, това е добре. Само побързай. Тази вечер ще се напием. Не си пил от два месеца. Живееше като монах.

Николай се разсмя на собствената си шега и потупа Лев по гърба, преди да излезе. Останал сам, Лев заобиколи отместения олтар и огледа дупката. Между стената на сандъка и земния изкоп беше затиснато листче хартия. Той се наведе и го извади. Беше лист с ноти. Погледът му се плъзна по тях. Реши, че е по-добре да не знае какво е изгубено, и допря листа до пламъка на близката свещ, гледайки как хартията почернява и се овъглява.