Секретният доклад

Западната част на Тихия океан Териториални води на СССР Охотско море Затворнически кораб „Стария болшевик“

7 април 1956 г.

Застанал на палубата, офицерът Генрих Дувакин захапа със зъби грубите си ръкавици, за да ги свали. Пръстите му бяха премръзнали и едва се движеха. Той духна върху тях и разтри ръцете си, за да възстанови кръвообращението. Изложено на хапещия вятър, лицето му се беше вкочанило, а устните му посинели. Дори косъмчетата в носа му замръзваха и когато си бъркаше в носа, те се чупеха като миниатюрни ледени висулки. Впрочем можеше да понесе подобни дребни неудобства, защото шапката му чудотворно го пазеше от студа — тя беше подплатена с еленова кожа и ушита от някого, който знаеше, че животът на човека, който ще носи шапката, зависи от качеството на неговата работа. Три дълги ивици пазеха ушите и врата. Завързани под брадата, те му придаваха вид на загърнато в студа дете, а меките му момчешки черти само подсилваха това впечатление. Свирепият солен вятър не бе успял да напука гладката му кожа, а пухкавите му бузи не бяха засегнати от недоспиването и лошата храна. Макар да беше двайсет и седем годишен, често го взимаха за по-млад и това впечатление за физическа незрялост не беше в негова полза. От него се очакваше да има заплашителен и свиреп вид, но заради неговата мечтателност той не изглеждаше твърде подходящ за пазач на борда на печално известния затворнически кораб като „Стария болшевик“.

Приблизително с размерите на средна баржа, „Стария болшевик“ си оставаше работно магаре. Бивш холандски кораб, кръстосвал океаните, той е бил закупен през 30-те години от съветските органи на Държавна сигурност, прекръстен и приспособен за техни цели. Предназначен първоначално за внос на колониални стоки — слонова кост, пикантни подправки и екзотични плодове — сега той превозваше хора до най-смъртоносните трудови лагери на системата на ГУЛАГ. Близо до носа му се издигаше четириетажна надстройка, в която се намираха каютите на пазачите и екипажа. Най-високо беше мостикът, откъдето капитанът и екипажът управляваха кораба — малък, задружен колектив, който странеше от пазачите и не се интересуваше какво превозва корабът.

Капитанът отвори вратата, излезе на мостика и огледа пътеката разпенена вода, която оставаше зад кораба. Помаха на Генрих, кимна му и извика:

— Всичко е чисто!

Бяха преминали през пролива Лаперуз, единственото място, където се приближаваха до японските острови и рискуваха да срещнат чужди съдове. Бяха взети всички мерки корабът да изглежда цивилен. Тежките картечници на палубата бяха демонтирани, а униформите криеха под дълги палта. Генрих се чудеше защо толкова старателно крият истинското предназначение на кораба от очите на японските рибари. Нима те нямат подобни кораби с подобни екипажи?

Генрих сглоби отново картечницата и я насочи към стоманения капак на люка. В трюма, наблъскани като сардели, лежаха на нарове петстотин души — първият превоз осъдени от транзитния лагер в залива Находка на южния бряг на Тихия океан до най-северната му точка — Колима. Двете пристанища се намираха на една брегова линия, но разстоянието между тях беше огромно. До Колима не можеше да се стигне по суша — мястото беше достъпно само със самолет или кораб. Северното пристанище Магадан служеше за входна врата към цяла мрежа от трудови лагери, плъзнали от Колимското шосе към планините, горите и мините.

Петстотин затворници беше най-малката група, която Генрих трябваше да надзирава. През тази част на годината по Сталиново време корабът превозваше четири пъти повече затворници, за да не се задръстват транзитните лагери, и без това препълнени през зимата, когато влаковете продължаваха да пристигат натоварени, а корабите спираха. Навигацията в Охотско море започваше след като се стопят ледовете. А през октомври то замръзваше отново. Ненавременното плаване можеше да завърши сред ледовете. Генрих беше слушал за кораби, тръгнали прекалено късно през зимата или прекалено рано през пролетта. Ако нямаха възможност да се върнат обратно или да достигнат целта си, пазачите се спасяваха по леда, влачейки шейни с консерви и сухари, а затворниците изоставяха в трюмовете да умират от глад или от студ — което настъпи първо.

Но сега затворниците нямаше да бъдат изоставени да умрат от глад или студ. Вече не ги разстрелваха и не изхвърляха телата им зад борда. Генрих не беше чел секретния доклад на Хрушчов, който заклеймяваше Сталин и жестокостите на ГУЛАГ. Беше прекалено изплашен. Носеха се слухове, че докладът има за цел да разкрие контрареволюционерите: хората да пренебрегнат предпазливостта, да се издадат, да започнат да критикуват и по-лесно да ги арестуват. Генрих не вярваше в това — промените изглеждаха истински. Отдавна установената практика на безнаказана жестокост и равнодушие към отговорността беше заменена с някакво объркано съчувствие. В транзитните лагери присъдите на затворниците бяха спешно преразгледани. Хиляди осъдени на лагери в Колима бяха освободени също така внезапно, както преди внезапно бяха арестувани. Тези освободени хора — повечето жени, получили свободата си след амнистията от 1953 година — седяха на брега, гледаха морето и стискаха в ръцете си половинкилограмовото парче ръжен хляб — порция, която бяха получили при освобождаването и която трябваше да им стигне, докато се доберат до дома. За мнозина от тях този дом бе на хиляди километри. Без лични вещи, без пари, само с дрипите на гърба и порцията хляб, те гледаха морето и се опитваха да осъзнаят, че могат да станат и да си тръгнат и никой няма да ги застреля. Генрих ги гонеше от брега, сякаш бяха досадни птици, и ги караше да си тръгнат, но нямаше представа как ще го направят.

През последните седмици началниците бяха изпаднали в паника дали няма да ги изправят пред трибунал. В старанието си да покажат колко много са се променили, те пренаписаха правилата на затворниците, отправяйки отчаяни сигнали в Москва, че се съобразяват с новите изисквания за справедливост. Генрих се държеше предпазливо, не задаваше въпроси, правеше каквото му наредят и не изразяваше никакво мнение. Ако му кажеха да бъде строг със затворниците, щеше да бъде строг. Ако поискаха да бъде мил и учтив, щеше бъде такъв. С това детско лице му се удаваше по-лесно да бъде мил, отколкото жесток.

След като години наред „Стария болшевик“ бе превозвал хиляди политически затворници, осъдени по член 58, мъже и жени, изказали бунтарски мисли или попаднали на погрешно място в погрешно време, или другарували с погрешни хора, сега трябваше да превози особен товар: най-буйните и опасни престъпници, хора, за които всички бяха съгласни, че не заслужават освобождение.

В тъмния трюм на кораба, сред вонящите тела на петстотин убийци, насилници и крадци, Лев лежеше по гръб на тесния клатушкащ се нар, опрял рамо на корпуса. Отвън се ширеше безкрайното море, огромна бездна ледена вода, от която го делеше само една метална стена, не по-дебела от нокътя на палеца му.

Същия ден

Въздухът беше застоял и зловонен, нагрят допълнително от парните машини, разположени в съседното помещение. Затворниците нямаха достъп до него, но топлината проникваше през дървената стена, добавена допълнително в кораба. В началото на пътуването, когато студът беше пронизващ, затворниците се бореха за наровете, разположени близо до машините. Но след няколко дни температурите се покачиха и същите затворници започнаха да се бият за най-отдалечените места. Товарният трюм под палубата бе разделен от тесни коридори между редиците високи дървени нарове и приличаше на мравуняк, натъпкан със затворници. Лев си беше извоювал горен нар, за който трябваше да се бори, за да е над болните, заели долните места, и по-далече от миризливите локви, плискащи се на пода. Най-слабите затворници се намираха на най-долните нарове, сякаш пресяти през някакъв филтър в съответствие с Дарвиновата теория. Фенерите, които в първите дни излъчваха слаба, мъждива светлина — като звезди, едва просветващи в градската мъгла — сега бяха угаснали поради липса на газ и беше толкова тъмно, че Лев не можеше да види ръката си дори когато се почесваше по лицето.

Днес беше седмият ден от пътуването по море. Лев стриктно държеше сметка за дните и максимално използваше разрешените посещения на отходното място, за да не загуби чувството си за време. На палубата, под дулото на насочената към тях картечница, затворниците се редяха до отвора за котвата, който водеше направо надолу към океана. Опитвайки се да запазят равновесие при развълнуваното море, блъскани от ледения вятър, клекналите или пристъпващи от крак на крак затворници представляваха отвратителна пантомима. Някои не можеха да се редят на опашката, изпускаха се и оставаха да лежат в собствените си изпражнения, чакайки те да замръзнат, за да се раздвижат отново. Психологическото значение от поддържането на чистотата беше очевидно. Човек можеше да загуби разсъдък, като прекара тук в трюма само няколко дни. Лев се утешаваше, че тези несгоди са само временни. Главната му грижа беше да се поддържа във форма. Много от затворниците се отпускаха, мускулите им се атрофираха от обездвижването и лошата храна, а съзнанието им отказваше да приеме перспективата за десетгодишна работа в мините. Лев редовно правеше упражнения, поддържаше тялото си стегнато и ума готов за задачата, която му предстоеше.

След срещата му с Фраершата в изкопа на черквата „Света София“ той се върна в болницата и разбра, че операцията на Раиса е минала успешно и докторите бяха сигурни, че тя ще се възстанови напълно. След като се събуди от упойката, първите ѝ въпроси бяха за Зоя и Елена. Виждайки колко слаба и бледа е тя, Лев ѝ обеща да направи всичко възможно, за да освободи отвлечената им дъщеря. Когато чу за условията на Фраершата, Раиса едва промълви:

— Направи всичко възможно.

Фраершата беше съсредоточила в ръцете си властта над криминалната банда. Доколкото Лев можеше да съди, тя не беше просто „торпедо“, сиреч обикновен редник, а имаше „авторитет“ — беше главатар. Членовете на престъпната банда обикновено се отнасяха презрително към жените, но съчиняваха песни за майките си и се избиваха един друг, ако някой ги обиди, въпреки това обаче не смятаха жените за равни. По някакъв начин съпругата на един свещеник, прекарала живота си в сянката на своя мъж, помагайки му в неговата кариера, бе успяла да проникне в криминалния свят. Още по-странно беше, че бе успяла да се издигне и до върха. Фраершата беше преминала техния ритуал на посвещение: тялото ѝ бе покрито с татуировки, а рожденото ѝ име бе заменено с „кликуха“ — бандитски прякор. Станала неразделна част от строго затворения „воровской мир“, тя най-вероятно получаваше средства за своите операции от кражби и черна борса. Ако отмъщението бе основната ѝ цел, тя бе избрала най-добрите съюзници. Бандитските организации бяха единствените, които властта не можеше да контролира. За да се проникне в техните редици, бяха нужни години — агентът трябваше да прекара години под прикритие, да убива и насилва, за да се докаже. Не че властта не можеше да намери подходящи кандидати, по-скоро се смяташе, че криминалните са някакво досадно явление. Бандите имаха своя собствена, затворена система за лоялност и възнаграждения. Никога досега не бяха проявявали интерес към политиката, никога, до появата на Фраершата.

Ако тя бе поискала да бъде освободен мъжът ѝ, преди да почне да убива, това би било възможно. След доклада на Хрушчов наказателната система изпадна в хаос. Що се отнася до двайсет и пет годишната присъда на Лазар, Лев би могъл да поиска специално разглеждане, освобождаване или пускане под гаранция. Усложнения биха могли да се очакват от подновената антирелигиозна кампания на Хрушчов. След тези убийства обаче преговорите за освобождаването на Лазар станаха безсмислени. Сделката стана невъзможна. Фраершата сега беше терористка, която трябваше да бъде преследвана и убита, независимо че Зоя е взета за заложничка. Бандата ѝ бе обявена за контрареволюционна организация. Нещо повече, тя дори не направи опит да обуздае жаждата си за кръв. След отвличането на Зоя хората ѝ убиха няколко чиновници — мъже и жени, служили при Сталин. Някои от тях дори бяха изтезавани, както те са изтезавали своите жертви. Изправени пред възпроизвеждането на собствените си престъпления, висшите представители на властта изпаднаха в ужас. Те поискаха физическото отстраняване на всички членове на бандата и на всички, които са им помагали.

За щастие началникът на Лев Фрол Панин беше амбициозен човек. Макар че КГБ и милицията организираха невиждани дотогава хайки в Москва, те не успяха да открият и следа от Фраершата и нейната банда. Призивът за залавянето им завърши с провал. Естествено, пресата не съобщаваше за тези събития, предпочитайки да тръби за поредните успехи на народното стопанство, сякаш статистиката можеше да заглуши слуховете, разпространявани в столицата. Висшите чиновници спешно извеждаха семействата си от града. Вълна от молби за отпуски заля учрежденията. Положението ставаше неуправляемо. Мечтаещ да завоюва славата на един от тези, които са заловили Фраершата, да надене мантията на героичен борец с чудовището, Панин виждаше в Лазар подходяща примамка. Щом не можеха да го освободят по нормален път, без да признаят, че властта се е поддала на изнудване, единственият начин бе да го измъкнат нелегално навън. Панин беше намекнал, че планът му е получил мълчаливо одобрение от най-високо място.

Лазар излежаваше присъдата си в лагер №57 на Колима. Бягството оттам се смяташе за невъзможно. Във всеки случай досега никой не бе успял. В повечето лагери на ГУЛАГ за сигурността им се разчиташе главно на тяхното местоположение — никой не можеше да оцелее извън оградата. Шансовете да се прекосят пеша огромните разстояния бяха нищожни. Ако Лазар изчезне, ще го сметнат за мъртъв. С помощта на Панин няма да е трудно да се проникне в лагера, като се изработят фалшиви документи и се включи Лев като затворник в поредната група престъпници. Излизането оттам обаче няма да е толкова лесно.

Силен удар разтърси корпуса и носът му се отклони встрани. Лев рязко се изправи на нара. Бяха се ударили в ледена скала.

Същия ден

Генрих се втурна напред и надникна зад борда. Край кораба бавно преминаваше огромен леден блок, който над повърхността не беше по-голям от една кола, но основната му част тъмнееше под водата като огромна синя сянка. Корабът не изглеждаше повреден. От трюма не се чуваха викове на затворниците, явно там не влизаше вода. Той се изпоти под еленовата кожа, но даде знак на капитана, че опасността е отминала.

При първите пътувания през годината често се сблъскваха с ледени късове и тогава старият корпус издаваше зловещи звуци. В миналото тези сблъсъци ужасяваха Генрих. „Стария болшевик“ беше наистина много стар, негоден за търговски транспорт, подходящ единствено за превозване на затворници. Той едва си проправяше път и по чиста вода, да не говорим, че не би могъл да се провира сред ледените късове. Първоначално построен за скорост единайсет възела, корабът рядко вдигаше повече от осем, пухтейки като изтощен кон. С годините димът, който излизаше от единствения му комин, разположен по-назад към кърмата, ставаше все по-черен, коритото се движеше все по-бавно и скърцането ставаше все по-шумно. Въпреки влошаващото се състояние на кораба Генрих постепенно бе загубил страх от морето. Можеше да спи по време на буря и успяваше да се храни дори когато чиниите и приборите му се плъзгаха във всички посоки по масата. Не че беше станал по-смел. Друг, много по-силен страх го бе обзел — страхът от останалите надзиратели.

Още при първото си пътуване бе допуснал една грешка, която никога не успя да поправи и която неговите колеги не можеха да му простят. По Сталиново време пазачите често се сдушваха с „урките“ — професионални престъпници, за прехвърлянето на една или две жени затворнички в мъжкото отделение. Понякога ги подлъгваха с обещания да ги нахранят, понякога ги напиваха. А понякога ги мъкнеха насила въпреки съпротивата и виковете им. Всичко зависеше от предпочитанията на „урките“, мнозина от които изпитваха по-голямо удоволствие от боя, отколкото от секса. За подобни сделки „урките“ заплащаха с доноси за политическите затворници, осъдени за престъпления против държавата. Информацията за подслушани разговори можеше да се превърне в безценни писмени рапорти, когато корабът стигнеше до сушата. Като малка допълнителна награда надзирателите се изреждаха последни върху изпадналите в безсъзнание жени, получавайки облага, стара колкото самия ГУЛАГ. Генрих учтиво бе отказал да се присъедини към забавлението. Нямаше намерение да докладва и дори не бе изразил неодобрение. Просто се бе усмихнал и бе казал:

Това не е за мен.

После съжаляваше горчиво за думите си. От този момент беше напълно изолиран. Първоначално се надяваше, че това ще трае само една седмица. Но то продължи седем години. Понякога, чувствайки се на борда на кораба като в капан насред океана, той направо полудяваше от самота. Надзирателите невинаги участваха в тези оргии, но всеки от тях от време на време го беше правил. На него обаче така и не му предложиха възможност да поправи грешката си. Първоначалната обида беше останала, защото той не се беше измъкнал с някакъв израз като „не съм на кеф“, а бе изразил ясно неодобрение. Понякога, докато се разхождаше по палубата, отчаяно съжалявайки, че няма с кого да размени две думи, той виждаше как останалите пазачи се събират недалеч от него. В тъмнината проблясваха червените светлинки на цигарите им, които му изглеждаха като пълни с омраза очи.

Беше престанал да се страхува, че морето може да погълне кораба или ледовете да го разпорят. Сега се боеше, че някоя нощ ще се събуди със завързани ръце и крака и надзирателите ще го повлекат като ония крещящи и съпротивляващи се жени и ще го изхвърлят зад борда в черния леден океан, където ще се задържи над водата една-две минути, докато светлините на кораба бавно се отдалечават.

За първи път от седем години сега тези страхове го бяха напуснали. Цялата охрана на кораба беше сменена. Може би това имаше нещо общо с реформите, започнати в лагерите. Генрих не знаеше. А пък и нямаше особено значение, защото всички си бяха отишли, освен него. А той остана на борда и за първи път това неравноправие го устройваше. Озова се сред нова група надзиратели, където никой не го мразеше и изобщо не го познаваха. Отново беше чужд и непознат. Чувстваше се прекрасно в тази анонимност, сякаш се беше излекувал от смъртоносна болест. Получил възможността да започне отначало, твърдо бе решил на всяка цена да стане част от колектива.

Обърна се и видя, че един от новите надзиратели пуши на другия край на палубата, загледан в здрачаващия се хоризонт. Сигурно шумът и сблъсъкът с ледения блок го бяха накарали да се качи на палубата. Висок, едър мъж на около четирийсет години, той имаше осанката на лидер. Казваше се Яков Месинг и се оказа крайно неразговорчив. Не говореше нищо за себе си и Генрих нямаше представа дали ще остане на кораба, или пътува само до следващия лагер. Строг със затворниците, въздържан спрямо останалите надзиратели, отличен картоиграч и физически много силен, той без съмнение щеше да стане център на новата група на кораба.

Генрих прекоси палубата, кимна на Яков и посочи пакета цигари.

— Може ли?

Яков му подаде пакета и запалката. Притеснен, Генрих взе една цигара, запали я и смукна дълбоко. Димът раздразни гърлото му. Той рядко пушеше и сега се преструваше, че това му доставя удоволствие, което споделя със събеседника си. Това беше важно, ако искаше да направи добро впечатление. За жалост просто не знаеше какво да каже. Яков допушваше цигарата си и щеше да се прибере вътре. Едва ли щеше да му се отдаде отново подобен случай да остане с него насаме, затова трябваше да подхване разговор.

— Това плаване е спокойно.

Яков не отговори.

Генрих изтърси пепелта зад борда и продължи:

— За първи път ли ти е? Имам предвид на кораба. Знам, че на този кораб си за първи път, но може би си бил на други… Като този…

Яков отговори с въпрос:

— А ти откога си на този кораб?

Генрих се усмихна, доволен, че разговорът потръгна.

— От седем години. През това време много неща се промениха, не знам за добро ли… Тези рейсове по-рано бяха такива…

— Какви?

— Ами… различни… весели… Сещаш се какво имам предвид.

Генрих се усмихна, за да подчертае пикантната страна. Яков остана равнодушен.

— Не. Какво имаш предвид?

Генрих трябваше да обясни. Понижи глас и шепнешком се опита да увлече Яков със своя заговорнически тон:

— Обикновено на всеки два-три дни надзирателите…

— А ти не си ли надзирател?

Опасна грешка. Беше намекнал, че се е държал настрани, и сега го питаха точно за това. Опита се да обясни:

— Искам да кажа ние.

Подчертавайки думата „ние“, той продължи:

— Говорим с „урките“, за да разберем дали са готови да ни предложат списък на някои политически, които са говорили глупости. Предлагаме им срещу това алкохол, цигари… жени.

— Жени ли?

— Не си ли чувал лафа „да се качиш на влака“?

— Напомни ми.

— Редицата мъже, които се изреждат върху затворничките. Аз винаги бях, тъй да се каже, в последния вагон. Всеки по реда си.

Изсмя се.

— Последен е все пак по-добре, отколкото никакъв.

Замълча, загледан в морето, сложил ръце на кръста.

Много му се искаше да види реакцията на Яков. Повтори нервно:

— По-добре, отколкото никакъв.

Примижал в угасващия сумрак, Тимур Нестеров се вглеждаше в лицето на младия мъж, който се хвалеше, че е участвал в изнасилвания. Много му се искаше да го потупат по гърба, да го поздравят и да му кажат, че това наистина са били славни времена. Тимур се намираше тук под прикритието на надзирателя Яков Месинг и неговото инкогнито зависеше от умението му да остава незабележим. Не биваше да се откроява. Не беше тук, за да съди този човек или да отмъсти за онези жени. Въпреки това му бе трудно да отбегне мисълта, че собствената му жена би могла да попадне сред осъдените на кораба. В миналото едва не бяха я арестували. Тя беше красива и би могла да стане жертва на желанието на този младеж…

Тимур хвърли цигарата си в морето и се упъти към каютата. Вече почти беше стигнал до вратата, когато младежът се провикна след него:

— Благодаря за цигарата!

Тимур се спря, изненадан от това странно съчетание от учтивост и лекомислена жестокост. В неговите очи Генрих беше по-скоро дете, отколкото мъж. И тъкмо като дете се опитваше да впечатли възрастните. Посочи небето:

— Задава се буря.

Нощта се спускаше бързо и светкавиците в далечината очертаваха черни облаци, приели формата на огромен юмрук.

Същия ден

Лежейки по гръб в мрака на трюма, Лев се заслуша в силното трополене на дъжда по палубата. Корабът започна да се надига и накланя от единия борд на другия. Той си представи кораба като къс и дебел стоманен палец, устойчив и бавен. Опита се да предвиди как ще се държи по време на бурята. Единствената му част над палубата освен комина беше надстройката, където се намираха каютите на екипажа и охраната. Лев се успокояваше с мисълта, че корабът поради възрастта си е преживял много бури.

Нарът му се разтресе, когато една вълна се удари в борда и заля палубата — гъргорещ звук, от който му се стори, че палубата за миг се е скрила под водата. Лев седна на нара. Бурята се усилваше. Когато корабът се разтресе от поредния удар, се наложи да се хване за дъските, за да не падне долу. Затворниците се разкрещяха, изхвърлени от наровете, и виковете им отекваха наоколо в мрака. Сега положението му на най-високото място се оказа неизгодно. Дървената рамка беше нестабилна, имаше опасност наровете да се срутят и хората да изпопадат на пода. Лев тъкмо се готвеше да изпълзи надолу, когато една ръка докосна лицето му.

От воя на вятъра и грохота на вълните не беше чул как някой се беше промъкнал до него. Дъхът му беше отровен и гласът дрезгав.

— Кой си ти?

Звучеше властно като главатар на банда. Лев беше сигурен, че не е дошъл сам, хората му сигурно са наблизо, по другите нарове, отстрани и отдолу.

— Казвам се…

Мъжът го прекъсна.

— Не ме интересува името ти. Искам да знам кой си. Защо си с нас? Ти не си от нашите. Не си като мен. Помислих си дали не си политически. Но правиш лицеви опори. Видях, че се упражняваш, и разбрах, че не си политически. Те са се сврели в ъгъла и плачат като деца, че никога няма да видят близките си. Ти си друг. Нервирам се, когато не мога да разбера какво му е на човека на душата. Не ме интересува дали си убиец или крадец. Не ми пука дори да пееш химни и молитви. Просто искам да знам. Затова отново те питам, кой си ти?

На мъжа очевидно му беше все едно, че бурята подхвърля кораба като играчка. Наровете се люлееха и не падаха само защото се крепяха от теглото на хората. Затворниците скачаха долу и се препъваха един в друг. Лев се опита да вразуми събеседника си:

— Да поговорим, след като мине бурята.

— Защо? Искаш да направиш нещо?

— Искам да сляза от този нар.

— Усещаш ли това?

Върхът на един нож беше опрян в корема на Лев.

Внезапно корабът се вдигна нагоре, толкова неочаквано, сякаш ръката на някакво морско божество го загреба и го издигна от океана към небето. Движението нагоре спря също така внезапно, водната ръка се превърна в пяна и „Стария болшевик“ рухна надолу.

Носът се заби във вълната и сякаш мощна експлозия разтресе кораба. Наровете се разпаднаха едновременно и се сринаха на дъното на трюма. За миг Лев увисна и пропадна в мрака, без да знае какво има под него. Успя инстинктивно да се обърне по корем във въздуха и да протегне ръце пред себе си. Чу се звук на строшени кости. Без да знае дали е пострадал и дали костите му са здрави, остана да лежи зашеметен и без дъх. Не чувстваше болка. Опипа с ръце наоколо и разбра, че е паднал върху гърдите на друг затворник. Звукът беше от неговите счупени ребра. Лев потърси пулс, но откри само парче счупено дърво да стърчи от гърлото му.

Докато се изправяше на крака, корабът се килна на една страна, след това на друга. Някой го хвана за глезените. Помисли, че това е водачът на бандата, и ритна силно, но после съобрази, че по-скоро някой търси помощ. Нямаше време да разбере какво става, защото корабът отново се издигна към небето, този път още по-рязко. Разбитите нарове се плъзнаха към него. Остри парчета от тях се впиха в ръцете и краката му. Затворниците, които нямаше за какво да се захванат на пода, се изсипаха върху него и той бе затрупан от лавина дървени отломки и мъртви тела.

Притиснат от тази стена от дървета и трупове, Лев отчаяно се опитваше слепешката да се залови за нещо. В това време корабът се беше изправил под ъгъл от четирийсет и пет градуса. Нещо метално го блъсна в скулата. Лев се претърколи и се удари в горещата преграда, която отделяше трюма със затворниците от ревящата парна машина. Пред стената беше струпана купчина от затворници, изхвърлени от наровете, очакващи корабът да се гмурне отново с носа надолу. Търсейки за какво да се хванат, те изпитваха ужас, че ще бъдат отново запокитени в неизвестността. Лев опипа корпуса — беше гладък и студен. Нямаше за какво да се хване. Корабът спря да се катери и за миг увисна на гребена на вълната.

Лев очакваше всеки миг да бъде изхвърлен напред и да се окаже напълно безпомощен — всички ще се струпат върху него и ще го смачкат. Тъй като не виждаше нищо, се опита да си спомни вътрешното разположение в трюма. Трапът към люка на палубата беше единственото му спасение. Корабът започна да пропада все по-бързо и Лев се хвърли в посоката, където предполагаше, че се намира стълбата. Блъсна се в нещо твърдо — металните стъпала, и успя да ги обгърне миг преди корабът да се вреже във вълната.

Вторият удар прозвуча с ужасна сила, като експлозия. Лев беше убеден, че корабът ще се разцепи като орех, ударен с чук. Очаквайки да бъде залят от вълната, той чу вместо това трясък на цепещо се дърво. След което се разнесоха викове. Хвърли го напред с такава сила, че той се уплаши да не се изкълчи ръката му, с която се държеше за стъпалото. Но вода не се появи. Корпусът бе оцелял.

Лев се огледа и видя дим. Не само го помириса, но го и видя. Откъде идваше светлината в трюма? Шумът от парната машина се засили. Оказа се, че дървената преграда не е издържала и се е разпаднала, а зад нея се откриваше машинното отделение. В центъра му червенееше огнището на парния котел и се издигаше купчина натрошени дървени отломки и сгърчени тела.

Лев примигна, докато очите му привикнаха към светлината. Преградата вече не отделяше затворниците — най-опасните мъже в наказателната система — вече имаха достъп до помещенията на екипажа и капитанския мостик, до които можеше да се достигне през машинното отделение. Старшият механик, покрит с въглищен прах, вдигна ръце, че се предава. Един от затворниците се хвърли към него и го притисна до огненочервената парна машина. Офицерът изпищя и се разнесе миризма на изгоряла плът. Опита се да се освободи, но затворникът го държеше здраво, наслаждавайки се на гледката на живо горящ човек. Очите му изскочиха от орбитите, на устата му изби пяна, а затворникът крещеше ликуващо:

— Превземайте кораба.

Лев позна този глас. Беше човекът от нара, главатарят на бандата, с ножа, който искаше да го убие.

Същия ден

Лашкан от една страна на друга, Тимур тичаше на зигзаг надолу по тесните коридори на „Стария болшевик“ и се блъскаше в стените, опитвайки се да затвори двата люка, които водеха към машинното отделение. Той беше на мостика, когато корабът се издигна на гребена на вълната, сякаш се покатери по нея, след това пропадна от трийсет метра височина надолу, преди да се вреже в нова вълна. Изхвърлен напред, Тимур прелетя над навигационните прибори и се просна на пода. Стоманената обшивка на кораба завибрира от съкрушителния удар. Когато се изправи и погледна през прозореца, видя само разпенена вода, устремена към него, и си помисли, че корабът потъва, отива към дъното, но само след миг се издигна отново и носът се устреми към небето.

Опитвайки се да установи щетите, капитанът позвъни в машинното отделение. Но отговор нямаше — никой не приемаше сигналите. Машините продължаваха да работят, следователно корпусът не беше пробит, а движението на кораба изключваше вероятността трюмът да е наводнен. Единственото обяснение за прекъсването на връзката беше, че дървената преграда е пометена. Щом затворниците са излезли на свобода, те можеха през машинното отделение да се изкатерят по трапа към мостика. Ако успеят да излязат на горната палуба, ще избият всички и ще поемат курс към международни води, където ще поискат убежище в замяна на антикомунистическа пропаганда. Петстотин затворници срещу трийсет души екипаж, от които само двайсет бяха надзиратели.

Контролът върху трюма беше загубен. Не можеха да освободят машинното отделение или да спасят огнярите и механиците, които работеха там. Обаче все още оставаше възможността да затворят тези помещения и да блокират затворниците в тях. От машинното отделение имаше два, независими един от друг изхода. Тимур хукна към първия. Към втория се насочи друга група пазачи. Ако някой от изходите беше отворен и попаднеше в ръцете на затворниците, корабът беше обречен.

Завивайки надясно, после наляво, той се спусна по последните стъпала на трапа и достигна основата на пристройката. Право пред себе си видя първата врата в края на коридора. Тя не беше затворена и се люлееше, като се блъскаше в стоманените стени. Корабът рязко се наклони и Тимур се плъзна по колене напред. Тежката стоманена врата се разтвори и зад нея той видя тълпа затворници — трийсет-четирийсет души, които се катереха от машинното отделение нагоре. Видяха се едновременно. Вратата беше по средата между тях: втренчени едни в други и разделени от нея — границата между свободата и плена.

Затворниците се втурнаха напред. Тимур се хвърли към вратата и я достигна в мига, когато безброй ръце я натиснаха от другата страна, бутайки я обратно. Нямаше начин да ги задържи за дълго, краката му се плъзгаха назад. Още малко, и затворниците щяха да излязат на свобода. Той посегна към пистолета си.

Но в това време бурята наклони кораба на единия борд и отхвърли затворниците от вратата, а Тимур обратно го притисна към нея. Тя със скърцане се затвори. Той завъртя бързо заключващото колело и здраво застопори вратата. Ако бурята беше наклонила кораба на другата страна, той би се оказал на пода, стъпкан от затворниците, хукнали навън като побесняло стадо. Сега те блъскаха с юмруци по стоманената врата и сипеха проклятия срещу него. Но гласовете им едва се чуваха, а ударите бяха безполезни. Дебелата стоманена врата беше непреодолима.

Облекчението на Тимур трая кратко, защото откъм кърмата долетяха картечни изстрели. Затворниците, изглежда, бяха преодолели втората врата.

Залитайки, той се затича през изоставените помещения на екипажа. Когато зави зад ъгъла, видя двама залегнали офицери, които стреляха. Когато стигна до тях, извади пистолета си и се прицели в същата посока. Между тях и втората врата се търкаляха трупове. Няколко затворници бяха ранени и молеха за помощ. Вратата към трюмовете под палубата — единственият изход за затворниците — беше подпряна с дървен клин, който стърчеше отвътре и я държеше отворена. Дори Тимур да успееше да стигне до нея, нямаше как да я затвори. Надзирателите, обзети от паника, стреляха безразборно и куршумите им се удряха с искри в стоманената врата, отскачайки в опасни рикошети. Тимур им даде знак да спрат да стрелят.

Локвите по пода повтаряха бурните движения на морето и се плискаха от една страна към друга. Затворниците не се опитваха да се подадат и стояха на сигурно място зад вратата. Изглежда, сред шайката главорези не се намираха двайсетина, готови да жертват живота си и да завладеят коридора. Поне толкова щяха да загинат, преди да успеят да се справят с охранителите.

Тимур грабна една от картечниците и се прицели в стърчащия клин. Започна да стреля по него и го раздроби, като се движеше напред. Клинът се разпадна на трески и вратата вече можеше да се затвори, блокирайки последния изход. Тимур се хвърли напред, но преди да стигне до нея, още три клина подпряха вратата. Вече нямаше начин да я затвори. Останал без патрони, той беше принуден да отстъпи.

На края на коридора се появиха още четирима надзиратели и станаха общо седем — жалка сила, която трябваше да задържи петстотин души. След претърпените загуби затворниците не подновяваха атаките си. Щом сред тях никой не беше готов да се жертва, нямаше начин да напреднат. Вероятно търсеха други пътища. Един от офицерите прошепна:

— Целим се в отвора на вратата! Те нямат оръжие! Клиновете ще изпаднат и ще я затворим.

Трима офицери кимнаха и се втурнаха напред.

Още не бяха направили и няколко крачки, когато вратата рязко се отвори. Обзети от паника, надзирателите откриха огън, но беше безполезно. Затворниците от предните редици се прикриваха с ранени членове на екипажа като с живи щитове — бутаха напред като стенобойни греди телата с обгорени лица, от които на парцали висеше кожа.

Офицерът, който беше най-близо, се опита да отстъпи, стреляйки, без да се цели в ранения. Но затворникът хвърли тялото на моряка върху него и го събори. Надзирателите насочиха огъня към краката на затворниците. Някои от тях паднаха, но бяха прекалено много и настъпваха твърде бързо. Колоната затворници продължаваше да напредва. След няколко минути щяха да превземат коридора, а после и целия кораб. Тимур щеше да бъде линчуван. Замрял на място, той дори не можеше да стреля. Нима могат шест изстрела да спрат петстотин души? Беше толкова безсмислено, колкото да стреля по морето.

В този момент му хрумна една спасителна мисъл. Той се затича към външната врата, която водеше към палубата. Отвори я широко към бушуващото море. Всички охранители носеха предпазни колани. Той закачи куката на въжето, което опасваше пристройката — това съоръжение нямаше да позволи човекът да бъде отнесен в морето.

Обърна се и видя, че живи са останали само двама надзиратели. Наоколо лежаха много убити затворници, но от люка прииждаха все нови и нови. Тимур извика към морето, сякаш го предизвикваше и призоваваше:

— Хайде, идвай!

Корабът хлътна надолу и увлече Тимур в дълбока пропаст. Връхлиташе го огромна водна планина, увенчана от бяла пяна, закриваща небето. Тя се вряза в борда на кораба и заля коридора. Тимур бе повлечен и отхвърлен назад. Наоколо имаше само вода, студена като лед. Студът го парализира и той, напълно безпомощен, не можеше нито да мисли, нито да се движи, докато водата го влачеше надолу по коридора.

Куката на предпазния колан обаче го задържа. Вълната се разби над кораба, който реагира, като се наклони на другата страна, и водата се оттегли толкова бързо, колкото беше придошла. Повален на пода, Тимур си пое въздух и се опита да види последствията от потопа. Тълпата затворници бе пометена на различни страни и отхвърлена назад. Някои лежаха покрай стените, но повечето бяха се изтъркаляла по трапа надолу в трюма. Преди да успеят да се съвземат, той откопча колана си и се втурна напред, мокър до кости, тъпчейки телата на затворниците и надзирателите, загинали в престрелката. Натисна с цялото си тяло вратата, затвори я и я заключи. Край, трюмът беше затворен.

Нямаше време за губене. Вратата към палубата оставаше широко отворена и нова водна планина всеки миг можеше да залее вътрешността на кораба и да го обърне. Тимур се устреми обратно, но една ръка го хвана. Един от затворниците го събори и го възседна, като насочи картечницата към главата му. Нямаше начин да не уцели. Затворникът дръпна спусъка, но дали патроните бяха свършили, или водата я беше повредила, но изстрел не последва.

Получил отсрочка, Тимур скочи и разби с юмрук носа на затворника, превъртя се над него и заби главата му в локвата вода. Корабът отново започна да се накланя, този път Тимур беше в неизгодно положение, защото водата се оттегли, спасявайки затворника, който можеше отново да си поеме дъх. Труповете се плъзнаха обратно по коридора към палубата заедно с Тимур и вкопчилия се в него ранен затворник само на метри от бушуващото море.

Когато заседнаха на вратата, Тимур се протегна и се хвана за предпазното въже, ритна затворника и го изблъска на палубата. Задаваше се нова вълна. Тимур се измести навътре и затвори вратата. През илюминатора видя очите на затворника, втренчени в него. Когато водата се оттегли, него вече го нямаше.

Същия ден

Застанал в подножието на трапа, Лев наблюдаваше как новоизбраният предводител на бунта блъскаше по стоманената врата, опитвайки се да я отвори. Те се озоваха в капан и пътят към мостика беше отрязан. Главатарят бе загубил мнозина от сподвижниците си, докато се опитваха да излязат на свобода. Излишно беше да се казва, че командваше от задната линия, без да се излага на куршумите. Нахлулата вода бе изхвърлила и него в трюма. Лев се огледа наоколо — стоеше във вода до глезените и тази водна маса се люшкаше от единия борд към другия, заплашвайки да обърне кораба. Не можеше да бъде изпомпана сега в разгара на бунта. Не можеше и дума да става за някакво сътрудничество. Ако нахлуе още малко вода, корабът ще се преобърне. Те ще потънат, заключени в мрака, без никакъв шанс да се измъкнат от прегръдките на стоманения си ковчег. Но смъртно опасното положение на кораба, изглежда, изобщо не интересуваше новия самозван водач. Той явно беше решил да победи или да загине.

Парната машина започна да кашля и да прекъсва. Лев я прегледа, за да прецени повредите. Трябваше да поддържат работата ѝ и той се обърна към затворниците за помощ:

— Трябва да запазим въглищата сухи и огънят да не угасне.

В това време в машинното отделение влезе главатарят на затворниците и изръмжа:

— Ако не ни освободят, ще повредим машината.

— Ако загуби мощност, корабът няма да може да плава и ще потъне. Машината трябва да работи — от това зависи животът ни.

— Както и техният. Ако спрем машината, те ще трябва да преговарят с нас.

— Никога няма да отворят тези врати. Ако повредим машината, те просто ще напуснат кораба. Имат достатъчно спасителни лодки за тях, но не и за нас. Ще ни зарежат.

— Откъде знаеш?

— Правили са го и друг път. На борда на „Джурма“. Затворниците разбили склада, откраднали храна и запалили останалото — чувалите с ориз и дървените рафтове, очаквайки пазачите да се втурнат долу. Но те не мръднали. Оставили ги да се задушат. Всички до един.

Лев грабна една лопата, но главатарят поклати глава.

— Остави я!

Лев не му обърна внимание и започна да гребе въглища и да ги хвърля в пещта. Изоставена, тя беше почти изгаснала. Никой не се помръдна да му помогне, изчаквайки как ще се развие конфликтът. Преценявайки противника си, Лев не беше сигурен, че ще успее да го надвие. Отдавна не беше се бил с някого. Стисна здраво дръжката, готов да се отбранява, но за негова изненада затворникът се ухили.

— Карай! Хвърляй въглища като роб! Има и друг начин да излезем оттук.

Той грабна друга лопата и се провря през разбитата преградна стена в затворническото отделение. Лев се спря, като се колебаеше дали да продължи да хвърля въглища, или да го последва. След малко се чуха звънки удари на стомана по стомана. Лев се промъкна през стената обратно в мрака на трюма. Примижа и видя, че се е качил по трапа и блъска с лопатата по люка. За обикновен човек това би било непосилна задача, но главатарят беше толкова силен физически, че капакът на люка започна да се огъва навън. Рано или късно желязото нямаше да издържи и щеше да се пропука. Лев му извика:

— Ако строшиш люка, водата ще ни залее. Няма да можеш да го затвориш отново. Трюмът ще се напълни и корабът ще потъне!

Застанал на върха на трапа, затворникът извика на останалите, като продължаваше да блъска по люка със страшна сила:

— Преди да умра, ще бъда свободен! Ще умра свободен човек!

Неуморно продължи да блъска на едно и също място, където люкът се беше огънал.

Не се знаеше колко време ще издържи люкът, но след като се счупи, ще бъде невъзможно да се възстанови. Лев трябваше да действа незабавно. Но да се пребори със затворника сам би било непосилна задача. Трябваше му помощта на останалите и той се обърна към тях, за да ги призове:

— Животът ни зависи от…

Но грохотът на ударите и ревът на урагана заглушаваха гласа му. Никой не се размърда да му помогне.

Нагаждайки се към люлеенето на кораба, Лев се вкопчи в долното стъпало, за да се удържи стабилно. Затворникът обгърна с крака стълбата и получи опора, за да продължи да нанася удари по люка. Когато видя, че Лев се катери към него, той го заплаши с повредената лопата. Противникът на Лев имаше предимството, че стоеше по-високо. Единственият шанс на Лев беше да го хване за краката и да го смъкне на пода. Затворникът обаче зае отбранителна позиция и насочи лопатата си към него.

Преди Лев да успее да се изкачи по-високо, куршуми пробиха капака на люка и се забиха в гърба на затворника. Кръв бликна от устатата му и той погледна учудено гърдите си. Корабът се олюля от удара на поредната вълна и затворникът полетя от горното стъпало надолу. Лев се дръпна настрани и той се пльосна във водата на дъното на трюма. Още няколко куршума пробиха люка и изсвириха край лицето на Лев. Той скочи във водата, по-далече от линията на стрелбата.

Лев вдигна глава и видя, че мъртвият затворник лежи по корем, но сега ги заплашваше нова опасност. В капака на люка личаха дупки от куршумите. От всяка вълна, която се разбиваше на палубата, през тях нахлуваше вода. Ако не успееха да ги запушат, водата в трюма ще се покачи и корабът ще се преобърне. На Лев не му оставаше друго, освен да се покатери по стълбата, за да ги запуши. Вълнението продължаваше да подхвърля кораба и водата нахлуваше през люка. Равнището ѝ в трюма бавно се покачваше, заливайки изстиващия парен котел. Повече не можеше да се чака. Корабът се мъчеше да се изправи. Трябваше да действа незабавно.

Лев смъкна дрехите на убития затворник и ги накъса на парчета. Обилни струи вода го заливаха от повредения люк и той стъпи на долното стъпало. Животът му сега зависеше от съобразителността на невидимия стрелец.

Същия ден

Въодушевен и радостен, Генрих стисна по-здраво ръчките на картечницата. Вълните се разбиваха наоколо и на него му се струваше, че е яхнал гигантски кит. Именно неговата смелост не позволи на затворниците да се измъкнат навън. Той бе спасил кораба. За една нощ се бе превърнал от страхливец в герой. Преди това, когато избухна схватката между надзирателите и затворниците, той се беше скрил в помещението на екипажа. Видя как край него профуча приятелят му Яков, но не предприе нищо да му помогне. Едва когато се увери, че затворниците са загубили и са победени и на кораба всичко е спокойно, той рискува да излезе от скривалището си, но се изправи пред нова опасност. Оцелелите членове на екипажа щяха да го обвинят в дезертьорство и да го намразят както предишният екипаж. Не искаше да бъде осъден на нови седем години изолация. Беше съкрушен от отчаяние, но ненадейно получи възможност да изкупи вината си, когато се чуха удари на метал по метал. Той единствен от пазачите чу, че затворниците се опитват да разбият капака на люка. Искаха да превземат кораба през палубата. Люкът едва ли щеше да издържи дълго на непрекъснатите удари. В нормални условия никой затворник не би се осмелил да го докосне, защото веднага биха го застреляли. По време на бурята обаче картечницата беше изоставена. Това беше случай да се докаже. Окрилен от тази възможност, той напусна скривалището си в надстройката и прекоси палубата. Прицели се и започна да стреля. Обзет от възбуда, изкрещя и пусна втори и трети откос през капака на люка. Беше готов да остане на мястото си, докато утихне бурята. Всички от надстройката щяха да станат свидетели на неговото изключително мъжество. А ако някой затворник се опита да се измъкне навън или дори да се приближи до люка, той щеше да го убие.

Застанал на мостика, вбесен от глупостта на Генрих, Тимур не можеше да му позволи да започне да стреля отново. Корабът беше във вода почти до самата палуба и капитанът трудно го задържаше над вълните. Ако в трюма влезе още малко вода, със сигурност ще потънат. А бурята не даваше признаци да спира. Тимур най-добре знаеше колко вода е навлязла в кораба, когато беше отворил страничната врата. Беше спасил кораба от затворниците, сега трябваше да го спаси от един надзирател.

Спусна се надолу по стълбите и вътрешно се мобилизира, преди да отвори вратата към палубата. Вятърът и дъждът го удариха, сякаш лично обидени от самото му появяване. Затвори вратата и се закачи към предпазното въже. Разстоянието от надстройката до картечницата беше петнайсетина метра по голата палуба — ако го застигне вълна, тя или ще го блъсне върху палубата, или ще го изхвърли в морето. Предпазното въже едва ли ще помогне, ще го повлече като риба, хваната на въдица, докато се скъса. Погледна към дупките по капака на люка и нещо привлече вниманието му — някой пъхаше отвътре парцали в тях, за да ги запуши. Генрих се готвеше за нов откос.

Тимур се затича по палубата тъкмо когато една вълна се надигна и се насочи към него. Хвърли се напред, хвана лафета на картечницата и насочи дулото към небето. Генрих натисна спусъка. Вълната връхлетя кораба. За миг подсече краката на Тимур и ако не се държеше с две ръце за лафета, щеше да бъде пометен отвъд борда. Водата се оттегли и той отново стъпи здраво на палубата. Устата и носът му бяха пълни със солена вода. Изплю я, хвана Генрих за врата и яростно го разтърси като парцалена кукла. Избута го назад, издърпа от картечницата лентата с патрони и я захвърли в морето.

След като обезвреди картечницата, Тимур се върна и погледна към люка. В дупките бяха натъпкани още парцали. Почти беше стигнал до надстройката, когато усети удара на поредната вълна. Тя го повали на палубата и го обгърна с безбройни въздушни мехурчета. Когато водата се оттегли, той седна, заобиколен от воя на бурята, и се огледа. Картечницата бе избита от стойката си като гнил зъб. Останките ѝ бяха пометени към носа, а Генрих беше заклещен сред огънатия метал.

Тимур имаше достатъчно хлабина в предпазното въже, за което се държеше, за да се издърпа назад и да хване младия пазач. Генрих правеше жалки усилия да се освободи от капана, но беше здраво притиснат. Ако отломките от лафета паднат отвъд борда, той щеше да ги последва. Тимур можеше да го спаси, но не помръдна. Хвърли поглед към морето и забеляза, че започват да се изкачват на поредната вълна и скоро ще се гмурнат в пропастта, където силата, съборила картечницата, щеше да ги помете.

Обърнат с гръб към Генрих, Тимур стисна здраво въжето и се изтегли към надстройката. Корабът се наклони и заби нос във водата. Ала той вече беше до самата врата, вмъкна се вътре и я затвори здраво.

Вълната повлече Генрих и той се опита да се задържи на повърхността. Водата беше толкова ледена, че той не чувстваше нищо от кръста надолу. Когато се озова извън борда, усети силна болка от удара на стоманения лафет. Сякаш ледената вода го бе прехапала наполовина. За миг зърна отдалечаващите се светлини на кораба, а после и те изчезнаха.

Десет километра северно от Москва

8 април

Ръцете и краката на Зоя бяха стегнати с тънка стоманена тел, която при всяко нейно движение се врязваше в кожата. Очите ѝ бяха завързани, устата запушена и тя лежеше на една страна. Под нея нямаше нищо, което да смекчава рязкото друсане по пътя. Като съдеше по шума на двигателя и празното пространство около нея, тя се досети, че се намира в каросерията на камион. Усещаше с цялото си тяло неравностите на пътя. Всяко спиране и потегляне я хвърляше напред, а после назад като някаква кукла, а не като жив човек. След като се посъвзе от замайването, тя започна да си припомня подробностите от пътуването. В началото правеха чести завои и се чуваше улично движение. Бяха в град — може би в Москва, но не беше съвсем сигурна. А сега се движеха направо с постоянна скорост и вероятно бяха излезли от града. Освен ръмженето на мотора не се чуваше друг шум. Сигурно я караха на някакво тайно място. А ако се има предвид и парцалът, натъпкан в гърлото ѝ толкова дълбоко, че едва не я задуши, тя беше сигурна, че скоро ще трябва да умре.

Колко време беше прекарала тук вързана? Тя не знаеше, защото беше загубила усещането си за време. След като я отвлякоха от апартамента, я упоиха, но когато я набутваха в колата, успя да види как Раиса пада от балкона. Това беше последното, което помнеше, преди да се събуди с ужасно главоболие и с пресъхнала уста на пода на една тухлена килия без прозорци. Макар че е била в безсъзнание, когато са я вкарали тук, тя беше твърдо уверена, че се намира под земята. Въздухът беше хладен и влажен, тухлите не се нагряваха и тя не можеше да прецени дали е ден, или нощ. Силната воня подсказваше, че най-вероятно се намира в канализационна система. Непрекъснато се чуваше шум от течаща вода. Понякога вибрациите бяха толкова силни, та ѝ се струваше, че по съседните канали текат истински подземни реки. Дадоха ѝ завивки, носеха ѝ храна и пазачите ѝ даже не се опитваха да крият лицата си. Не разговаряха с нея, ако не се броят кратките заповеди и въпроси. Очевидно тя не представляваше интерес за тях и имаха само задължението да опазят живота ѝ. От време на време имаше смътното усещане, че някой я наблюдава, скрит в коридора зад вратата. Но винаги когато се опитваше да надникне, за да го види, той изчезваше в мрака.

През тези няколко седмици тя често мислеше за смъртта, предъвквайки тази тема като някакъв сладкиш. За какво живееше тя въобще? Не хранеше ни най-малка надежда за спасение. Самата мисъл за свободата не будеше у нея радостни сълзи. Свободата за нея означаваше да бъде нещастна ученичка — мразена и мразеща всички. Не се чувстваше по-самотна тук, в плен, отколкото в дома на Лев. Беше затворничка както и преди. Беше се променила само обстановката, бяха се сменили и пазачите, но животът си остана същият. Не ѝ се доплакваше, когато си спомняше за нейната спалня или за топлите обеди на кухненската маса. Не ѝ се доплакваше дори при спомена за сестра ѝ. Може би Елена ще е по-щастлива без нея — тя пречеше на малката си сестричка да живее нормално и да се сближи с Раиса и Лев.

„Защо не мога да плача?“

Ощипа се, но и това не помогна. Сълзите не идваха.

Надяваше се Раиса да е оцеляла след падането. Надяваше се Елена да е добре. Макар тези надежди да бяха искрени, те бяха някак странични, сякаш това не бяха нейни вълнения. Във вътрешния ѝ механизъм липсваше някакво важно колелце и вместо емоциите ѝ да се диктуват от преживяванията — колелцата се въртяха напразно. Тя би трябвало да е уплашена, но се чувстваше като потопена във вана, напълнена с някакво топло примирение. Ако искат да я убият, нека да го сторят. Ако искат да я пуснат на свобода, тъй да бъде. Честно казано, на нея ѝ е все едно.

Камионът зави от шосето и тръгна по някакъв изровен път. След известно време забави ход и след няколко завоя спря. Вратите на кабината хлопнаха. Чуха се и стъпки, които се приближиха отзад. Някой отгърна брезента и издърпа Зоя като някакъв вързоп, повдигна я и я постави на крака, но тя едва можеше да стои права, защото телта, стягаща разранените ѝ глезени, затрудняваше равновесието ѝ. Земята беше кална и осеяна с дребни камъчета. Замаяна от пътуването, тя си мислеше, че ще повърне. Не искаше пазачите да си помислят, че е слаба и страхлива. Някой махна парцала от устата ѝ и тя си пое дълбоко въздух. Някакъв мъж се разсмя снизходително, докато развързваше стоманената тел и сваляше превръзката от очите ѝ.

Зоя примигна на слънчевата светлина, толкова ярка, сякаш беше на две крачки от слънцето. Като някакъв подземен вампир, измъкнат от бърлогата си, тя обърна гръб към небето. Когато очите ѝ постепенно свикнаха с ярката светлина, бавно се огледа. Стоеше на някакъв прашен път, по края на който растяха нежни бели цветчета, разхвърляни неравномерно като пръски мляко. По-нататък имаше гора. Очите ѝ, дълго време свикнали със сивотата на килията, сега поглъщаха всяка капчица цвят около себе си.

Спомни си за своите похитители и рязко се обърна. Те бяха двама — едър мъж с яки ръце, дебел врат и мускулест гръден кош. Всичко в него беше набито и стегнато, сякаш беше израснал в тясна за него клетка, а до него стоеше момче, тринайсет-четиринайсетгодишно, почти на нейната възраст. Беше стройно и жилесто, очите му бяха лукави и я гледаше с нескривано презрение, сякаш не заслужаваше вниманието му, както ако беше възрастен мъж, а тя малко момиченце. Не го хареса от пръв поглед.

Набитият мъж посочи дърветата.

— Разходи се. Раздвижи си краката. Фраершата иска да бъдеш здрава.

Беше чувала това име и преди в откъслечните разговори между бандитите, когато бяха пияни и се фукаха. Фраершата беше тяхната главатарка. Зоя я видя само веднъж. Тя стремително влезе в килията и дори не се представи. Не беше нужно да го прави. Излъчваше власт и сила, които я обгръщаха като наметало. Зоя не се боеше от другите мъже, чиято сила можеше да се измери по дебелината на ръцете им, но тази жена всяваше страх у нея. Фраершата я бе огледала студено и преценяващо, както майстор часовникар оглежда евтин часовник. Тогава беше моментът да зададе въпроса: „Какво искате от мен?“ — но тя не можа да отвори уста и остана смълчана. Фраершата се задържа в килията ѝ не повече от минута и си излезе, без да пророни нито дума.

Получила разрешение да се разходи, Зоя свърна от пътя и навлезе в гората. Краката ѝ затъваха в мекия мъх и влажната почва. Може би ще я убият, докато се разхожда в гората? Може би вече са се прицелили с пистолетите си? Тя погледна назад. Мъжът пушеше, а момчето следеше всяко нейно движение. Изтълкувало погрешно погледа ѝ, то извика:

— Само да посмееш да бягаш, ще те настигна.

Високомерието му я засегна. Не биваше да е толкова самоуверен. Ако тя умееше да прави нещо, то беше да бяга.

След двайсетина крачки в гората тя се спря и погали кората на едно дърво, зажадняла да усети нещо различно от еднообразните студени и влажни тухли. Знаеше, че я наблюдават, несъзнателно клекна и загреба шепа пръст. Между пръстите бликнаха капки кална вода. Беше израснала в колхоз и от малка бе свикнала да се труди заедно с родителите си. Баща ѝ, когато работеше на нивата, от време на време се навеждаше, вземаше шепа пръст и я смачкваше между пръстите си, стривайки бучките, както правеше тя сега. Никога не го попита защо го прави. Какво му говореше земята? Или беше просто навик? Съжаляваше, че не е разбрала. Съжаляваше за много неща, за всяка загубена секунда, когато се цупеше и играеше глупавите си игри, не слушаше баща си или се държеше лошо и ядосваше родителите си. Сега тях ги няма и тя никога вече не ще може да говори с тях.

Зоя разтвори юмрук и изтърси пръстта. Повече не искаше да си спомня. Нека не вижда смисъла да живее, затова пък вижда смисъла да умре. Смъртта ще сложи край на всички спомени и съжаления. Смъртта ще се окаже не толкова безсъдържателна като живота. Зоя беше уверена в това. Тя се изправи. Тази гора много приличаше на гората край тяхното Кимово, близо до колхоза. По-добре монотонните влажни и студени тухли — те не ѝ напомнят за нищо. Беше готова да тръгне.

Обърна се към камиона и едва не подскочи от изненада, когато видя, че зад гърба ѝ стои набитият здравеняк. Не беше го усетила да се приближава. Той я гледаше и се хилеше с беззъбата си уста. Хвърли цигарата си и тя машинално я проследи как пада и тлее върху влажната земя. Той вече беше свалил палтото си и запретваше ръкави.

— Фраершата заповяда да правиш упражнения. А ти още не си започнала.

Протегна ръка, докосна шията ѝ и я погали по лицето, сякаш изтриваше сълзите ѝ. Пръстите му бяха груби, с изгризани нокти. Каза тихо:

— Ние не сме питомни като теб. Не сме учтиви като теб. Ако искаме нещо, си го взимаме.

Зоя се помъчи да запази смелото си изражение и отстъпи назад, докато той напредваше.

— Най-добре умеем да взимаме. А малките момичета трябва да се подчиняват. За теб може да е насилие, а аз го наричам упражнение.

Този човек искаше да я уплаши и подчини. Но няма да получи нищо.

— Ако ме пипнеш, ще те ритна. Ако ме събориш, ще ти издера очите. Ако ми счупиш пръстите, ще изпохапя лицето ти.

Мъжът силно се разсмя.

— Как ли ще го направиш, момиченце, ако преди това те просна в безсъзнание?

Зоя отстъпваше, но той следваше плътно всяка нейна крачка, докато накрая я притисна до дънера на едно дърво. Нямаше къде да отстъпва. С ръце зад гърба опипа дънера, търсейки нещо, с което да се защити. Отчупи един малък клон и опита върха му. Ще свърши работа. Погледна към момчето, което стоеше безучастно при камиона. Проследил погледа ѝ, мъжът се обърна също към момчето:

— Тя си въобразява, че ще се хвърлиш да я спасяваш.

Зоя замахна с клона, като заби заострения край в лицето му. Очакваше да бликне кръв, но клонът се счупи в ръката ѝ. Примигвайки от изненада, мъжът я погледна и като видя счупения клон, избухна в смях.

Зоя се втурна напред. Мъжът протегна ръце, но тя се изплъзна и побягна към камиона, усещайки зад гърба си горещото му дишане. Момчето сигурно щеше да я пресрещне, но то не се виждаше. Хвана вратата от страната на шофьора и се метна в кабината. Успя да я затвори в мига, когато мъжът се блъсна в нея. Заключи се с надеждата, че ключовете не са у него. Те висяха на таблото. Седнала на шофьорското място, завъртя ключа. Моторът се закашля и изрева.

Без да има ясна представа какво трябва да прави, тя хвана скоростния лост и го премести напред. Чу се стържене на метал и нищо друго. Мъжът в това време бе свалил ризата си, уви я около юмрука и удари страничното стъкло. Кабината се изпълни със ситни парчета стъкло. Зоя не достигаше педала на газта, свлече се от седалката, натисна го с крак и моторът отново изрева. Камионът тръгна, но мъжът отвори вратата и се пресегна през седалката. Тя се дръпна доколкото можа, но той я хвана за косата и я притегли към себе си. Зоя изкрещя и започна да драска ръката му.

И изведнъж, съвсем неочаквано, той я пусна.

Зоя падна на пода на кабината, свита на кълбо, като едва си поемаше дъх. Моторът се задави и камионът спря. Мъжът бе паднал от него, но вратата остана отворена. Тя се изправи предпазливо и надникна през седалката. Чу мъжа, който псуваше. Наведе се още малко и видя, че той лежи на земята.

Объркана, Зоя забеляза, че момчето стои наблизо и стиска в ръката си нож с окървавено острие. Мъжът притискаше с две ръце глезена си, от който бликаше кръв между пръстите му. Момчето я гледаше и мълчеше. Опитвайки се да се изправи, мъжът хвана момчето за крака, но то отстъпи встрани. Опита се отново да стане, но веднага падна и се претърколи по гръб. Сухожилията на глезена му бяха прерязани и кракът му висеше безпомощно. Лицето му беше болезнено сгърчено и той сипеше ужасни заплахи. Но явно не беше в състояние да ги изпълни, докато се търкаляше по земята — странна гледка — опасен и жалък в същото време.

Без да обръща внимание на мъжа, момчето нареди на Зоя:

— Излез от кабината.

Зоя скочи на земята, заобикаляйки ранения. Той се опитваше да превърже крака си с ризата. Момчето избърса острието на ножа и той изчезна в панталоните му. Държейки под око мъжа, Зоя промърмори:

— Благодаря.

Момчето се намръщи.

— Ако Фраершата ми беше заповядала да те убия, щях да го направя.

Тя помълча и го попита:

— Как се казваш?

Той се поколеба, като не знаеше дали да отговори, или не. Накрая изръмжа:

— Малкия.

Зоя повтори името му.

— Малкия.

Тя погледна към ранения, после към камиона. Беше го отместила от пътя. Мъжът удари с юмрук по земята и изкрещя:

— Като видят другите какво си направил, ще те убият.

Зоя погледна загрижено момчето.

— Наистина ли?

Малкия се замисли.

— Не е твоя работа. Връщаме се обратно. Ако се опиташ да избягаш, ще ти прережа гърлото. Даже ако ми пуснеш ръката само за да си бръкнеш в носа…

Доволна, че най-сетне е научила името на своя спасител, тя довърши вместо него:

— Ще ми прережеш гърлото?

Малкия наведе глава встрани и я погледна с подозрение — чудеше се дали му се подиграва. За да го успокои, Зоя се протегна и го хвана за ръката.

Тихоокеанският бряг Колима Пристанище Магадан Затворнически кораб „Стария болшевик“

Същия ден

Стълбите и проходите към тях бяха единственото спасение от навлязлата в трюма вода, затворниците бяха накацали по тях, притиснати един до друг като врабчета на жица. Онези, на които не им беше провървяло, седяха върху изпочупените нарове — струпани дъски и греди образуваха някакъв дървен остров, заобиколен отвсякъде от плискаща се ледена вода, на чиято повърхност се поклащаха труповете на умрелите. Лев беше един от малкото късметлии, качили се високо над водата по железните стълби, водещи към надупчения люк, дупките в който бяха запушени с парцали.

След като водата спря да приижда през дупките, Лев бе принуден да се заеме с налягането на парата в пещта. Докато гърдите и лицето му пламтяха от горещината, краката му — до колене във водата — изтръпваха от студ. Изтощен до крайност, едва държеше лопатата, но никой не му се притече на помощ. Останалите затворници седяха във влажната тъмнина като някакви пещерни хора, неподвижни и затъпели. Очакваше ги тежък труд до края на живота им — защо да добавят към него още един ден? Ако машината спре и корабът стане неуправляем, това засягаше пазачите. Те да си ринат въглищата. Хората не искаха да им помагат, за да ги откарат по-бързо до затвора. Лев не беше в състояние да им обясни колко опасно е да не правят нищо. Той знаеше, че ако пазачите слязат в трюма след потушения бунт, те ще стрелят безогледно.

Оставен сам, той продължи да хвърля въглища доколкото му стигаха силите. И едва когато прехвърли цялата купчина и лопатата се изплъзна от ръцете му, един друг мъж изплува от мрака, за да го замести. Лев промърмори някакви едва чути благодарности и се изкачи по стълбата — затворниците му направиха път, за да се тръшне безсилно на горното стъпало. Заспа — ако това можеше да се нарече сън — треперейки с цялото си тяло, измъчван от жажда и глад.

Лев отвори очи. По палубата се движеха хора и той чуваше стъпките им над главата си. Корабът бе спрял. Опита се да се раздвижи, но цялото му тяло беше схванато, беше спал в някаква ембрионална поза и сега не можеше да помръдне. Разкърши пръстите си, шията и ставите му изпукаха. Отвори се капакът на люка. Лев погледна нагоре, болезнено примижал от ярката светлина. Небето блестеше като разтопен метал. Когато очите му свикнаха със светлината, той разбра, че то всъщност е мъгляво сиво.

Надзирателите ги заобиколиха с насочени надолу автомати. Един от тях извика на затворниците:

— Без номера! Само да опитате да направите нещо, ще потопим кораба заедно с вас. Ще ви издавим всичките.

Затворниците едва се движеха, камо ли да окажат съпротива. Не получиха никаква благодарност, че бяха поддържали машините, никаква признателност, че бяха спасили кораба — посрещнаха ги насочени срещу тях дула на оръжия. Отгоре се чу един друг глас:

— Всички на палубата! Бързо!

Лев позна Тимур и се оживи. Той се изправи бавно и като някаква кукла на конци успя да се изкачи по стълбите до палубата.

Пострадалият кораб се беше наклонил на една страна. Картечницата бе изчезнала и от нея бяха останали само разкривени железа на лафета. Трудно беше човек да си представи, че морето, толкова спокойно и гладко, е могло да бъде толкова свирепо. Лев размени кратък поглед с Тимур и забеляза тъмните кръгове под очите му. Значи и за него бурята се бе оказала сериозно изпитание. По-късно щяха да споделят преживяното.

Лев мина покрай него, стигна до края на палубата и облегнат на парапета, започна да разглежда пристанището Магадан. Това беше вратата към най-отдалечената и сурова част на страната, с която беше тясно свързан, но всъщност не познаваше. Никога не беше идвал тук, но беше изпращал в тези места стотици мъже и жени. Той не ги разпределяше по различните лагери, това не влизаше в задълженията му, но неизбежно те са пристигали с кораби, подобни на този, преди да се строят в колона по един, за да минат по познатата процедура.

Имайки предвид лошата слава на региона, той очакваше да види нещо зловещо наоколо. Но пристанището, построено преди двайсетина години, беше малко и тихо. Между отделните бетонни административни сгради се виждаха многобройни дървени бараки, повечето окичени с лозунги и плакати, в цветен контраст със заобикалящата ги сивота. В далечината отвъд пристанището, в гънките на заснежените хълмове, се простираше обширната мрежа на ГУЛАГ. Близо до брега възвишенията бяха по-ниски, а по-навътре ставаха все по-стръмни и заоблените им върхове се сливаха с облаците. Спокойна и наред с това застрашителна, тази земя не търпеше слабост, тя изчистваше човешките пороци от своите сковани от арктически студове склонове.

Лев слезе на кея, където бяха приютени малки рибарски лодки, което говореше, че тук освен затворнически съществува и друг живот. Местните хора — чукчите, обитавали тези земи дълго преди тук да се появят лагерите, носеха кошници с моржови зъби и първия улов на треска през сезона. Те хвърлиха към Лев бегъл недружелюбен поглед, сякаш лагерниците бяха виновни, че страната им е превърната в затворническа империя. Охранителите се бяха разположили по дължината на кея и контролираха строяването на новопристигналите. Върху униформите си носеха дебели кожуси местно производство и така комбинираха постиженията на местните занаятчии с масово произвежданите стандартни униформи.

Зад гърбовете на охранителите се бяха струпали освободените затворници, очакващи отдавна отлаганото пътуване към дома. Някои бяха изтърпели наказанието си, други бяха амнистирани. Отново бяха свободни хора, което не личеше от външния им вид — от отпуснатите рамене и дълбоко хлътналите очи. Лев се вгледа в лицата им и потърси някакви признаци на тържество, някакво злорадо, но напълно разбираемо удовлетворение от гледката на тези, които се отправяха към лагерите, от които те бяха се освободили. Но вместо това той виждаше само липсващи пръсти, напукана кожа, рани и атрофирали мускули. Свободата може би ще съживи някои от тях, на други ще възвърне предишния им образ, но тя няма да спаси всички. Ето значи какво бе станало с мъжете и жените, които той бе изпратил тук.

От палубата Тимур наблюдаваше как отвеждат затворниците към складовете. Лев по нищо не се различаваше от останалите. Измислените им легенди бяха издържали проверката. Бяха пристигнали невредими въпреки бурята. Пътуването по море беше необходимо за тяхното прикритие. Те можеха да стигнат до Магадан и по въздуха, но това би им попречило да проникнат незабелязани в системата. Никога затворници не са били докарвани по въздуха. За щастие тайната няма да е нужна при връщането им. На летището в Магадан вече ги чакаше транспортен самолет. Ако всичко се развива според плана, след два дни той и Лев ще се върнат в Москва заедно с Лазар. Но плаването с кораба досега беше най-лесната част от мисията им.

Усети нечия ръка на рамото си. Тимур се обърна и видя пред себе си капитана на „Стария болшевик“ и един мъж, когото не познаваше — някакъв високопоставен чиновник, ако се съди по качеството на дрехите му. Учудващо за положението му, той беше изключително слаб, почти като затворниците — странна солидарност с хората, намиращи се в неговата власт, които надзирава. Тимур си помисли, че е болен. Той заговори, а капитанът кимаше раболепно още преди да е завършил изречението си.

— Казвам се Абел Презент, областен директор. Офицерът Генрих… — Той се обърна към капитана: — Как му беше името?

— Генрих Дувакин.

— Доложиха ми, че е загинал.

Тимур усети как сърцето му се сви при споменаването на името на човека, когото бе изоставил да умре на палубата.

— Да. Вълната го отнесе в морето.

— Генрих служеше на този кораб и сега на капитана са нужни нови охранители за обратния рейс. Вечно не ни достигат хора. Капитанът докладва, че вие добре сте се справили при опита за бунт. Той лично настоява вие да заместите Генрих.

Капитанът се усмихна, очаквайки Тимур да се зарадва на похвалата. Ала него го обзе паника.

— Не разбирам…

— Ще останете на борда на „Стария болшевик“ и ще се върнете с кораба обратно.

— Но аз имам заповед за лагер №57, където трябва да стана заместник-началник и да изпълня новите инструкции на Москва.

— Разбирам. Ще заемете своята длъжност в лагер №57, както е наредено. Ще ви отнеме седем дни до залива Находка, ако времето е благоприятно, и още толкова за обратно. Ще заемете поста си в най-лошия случай след две-три седмици.

— Настоявам да ми позволите да изпълня заповедта и да намерите друг човек вместо мен.

Нетърпението на Презент пролича по издутите му вени на слепоочията.

— Генрих е мъртъв. Капитанът иска вие да го заместите. Ще обясня на началството ви защо съм наредил така. Въпросът е приключен. Оставате на кораба.

Москва

Същия ден

Малкия стоеше редом с обвинителя си по прякор Злия, чието сухожилие бе прерязал. Глезенът на крадеца беше превързан, той беше бледен и го тресеше от загубата на кръв. Въпреки раната си настоя съдът, който решава споровете между членовете на бандата, да бъде свикан незабавно.

— Фраерша, какво става с нашите закони? Че никой крадец не бива да причинява вреда на друг? Като ме рани, той опозори теб. Той опозори всички нас.

Като се подпираше на една патерица, Злия отказваше да седне, защото това би било проява на слабост. В ъглите на устата му се появи пяна, мехурчета слюнка, които той не изтри.

— Исках да я чукам. Това престъпление ли е? Не и за нас, криминалните.

Останалите членове на бандата се усмихнаха. Уверен в подкрепата им, той се обърна към Фраершата, от уважение към нея наведе глава и заговори по-тихо:

— Искам смъртта на Малкия.

Фраершата се обърна към Малкия:

— Какъв е твоят отговор?

Той обгърна с поглед враждебните лица, които го заобикаляха, и каза:

— Наредено ми беше да я пазя. Такава беше твоята заповед. Постъпих както ми беше казано.

Дори пред лицето на смъртта Малкия не стана по-словоохотлив. Той беше убеден, че Фраершата няма да подкрепи смъртната му присъда, но постъпката му не ѝ даваше много възможности за маневриране. Безспорно беше само, че е нарушил правилата. Никой член на бандата нямаше право да причинява зло на друг без изричното разрешение на Фраершата. Те трябваше да се бранят един друг, защото животът на всеки зависеше от останалите. А той в явно нарушение на законите бе действал импулсивно, като взе страната на дъщеря на техен враг.

Малкия наблюдаваше как Фраершата крачи в кръга на своите привърженици и се опитва да прецени настроенията им. Общото мнение явно беше срещу него. В подобни моменти нейната власт беше двусмислена. Имаше ли достатъчно авторитет да пречупи настроенията на мнозинството? Или трябваше да се присъедини към него, за да запази авторитета си? Положението на Малкия се утежняваше допълнително от това, че неговият обвинител се ползваше с популярност. Прякорът Злия намекваше и за сексуалните му подвизи. И обратно, прякорът на Малкия означаваше хлапе, неопитно както в криминално, така и в сексуално отношение. И в бандата беше влязъл неотдавна. Докато останалите се бяха сдружили по лагерите, Малкия се бе присъединил към тях по чиста случайност. Още от петгодишен се подвизаваше като джебчия на Ленинградската гара на Балтийската железница в Ленинград. Безпризорен, израснал на улицата, той бързо си бе спечелил репутацията на ловък джебчия и веднъж обра самата Фраерша. За разлика от други, тя забеляза това почти веднага и го подгони. Изненадан от бързината и решителността ѝ, той впрегна цялата си сръчност и познаване на потайните кътчета на гарата, за да успее да избяга, промъквайки се през едно прозорче, през което можеше да се провре само котка. Фраершата обаче успя да събуе едната му обувка. Предполагайки, че историята е приключила, на другия ден той пак отиде на гарата, макар на друга линия, и откри, че Фраершата го чака с обувката в ръка. Вместо да го накаже, тя му предложи да напусне джебчиите и да се присъедини към нейната банда. Той беше единственият крадец досега, който е успял да ѝ се изплъзне.

Въпреки сръчността му в бандата го приеха резервирано. Гледаха с презрение на миналото му на дребен престъпник. Не бил достоен да се присъедини към тях. Не бе убивал и не бе лежал в лагер. Фраершата отхвърли тези възражения. Харесваше го въпреки неговата необщителност и неразговорчивост. Не им оставаше нищо друго, освен неохотно да се примирят, че той е един от тях. Със същата неохота и той се съгласи, че е станал един от тях. Но всъщност той принадлежеше на нея и всички знаеха това. В знак на благодарност за нейното покровителство Малкия обичаше Фраершата като свирепо куче, готово да захапе всеки, който е посмял да се приближи до нея. Той обаче не беше наивен. След като авторитетът ѝ е поставен на изпитание, личната им привързаност нямаше никакво значение. Фраершата беше абсолютно лишена от сантименталност. Малкия не само бе пролял кръвта на друг крадец, но бе застрашил и нейните планове. Тъй като нито той, нито момичето можеха да карат камиона, се наложи да се върнат в града пеша, което им отне почти осем часа. Можеха да бъдат спрени и арестувани. Той бе обяснил на момичето, че ако вика за помощ или пусне ръката му, ще ѝ пререже гърлото. Тя се подчини. Нито за миг не се оплака, че е уморена или има нужда от почивка. Дори на най-оживените улици, където лесно би могла да му създаде проблеми, тя нито за миг не пусна ръката му.

Фраершата отсече:

— Фактите са безспорни. Според нашите правила нараняване на член на бандата се наказва със смърт.

Под смърт не се разбираше обичайното значение на думата. Той нямаше да бъде застрелян или обесен. Смърт означаваше отлъчване от бандата. На видно място, на челото или на двете му длани, щяха да му направят татуировка — отворена вагина или анус. Това ще е знак за всички бандити, независимо от тяхната принадлежност, че спрямо нейния носител може да се използва всякакво физическо или сексуално насилие, без да се страхуват от отмъщение. Малкия обичаше Фраершата, но никога не би приел такова наказание. Пристъпи от крак на крак и ръката му се плъзна към ножа, скрит в панталоните. Пръстите му напипаха пружинения механизъм, докато обмисляше как да избяга.

Фраершата пристъпи напред. Тя бе взела решение.

Фраершата огледа лицата на своите хора, които напрегнато се взираха в нея, сякаш така можеха да повлияят на присъдата ѝ. В продължение на години беше завоювала тяхната лоялност, като щедро възнаграждаваше покорността и безмилостно наказваше неподчинението. Въпреки това всичко зависеше днес от една толкова незначителна неприятност. За бунт трябва да има причина, която да обедини всички. Популярен и ограничен, Злия беше олицетворение на бандит и те приемаха стремежите и желанията му като свои. Ако той е изправен пред съда, значи и те също. Колкото и незначително да беше това недоразумение, проблемите, които създаваше, съвсем не бяха прости. За тях имаше само един възможен изход — тя трябваше да разреши смъртта на Малкия.

Като ги слушаше как се позовават на закона на крадците като на нещо свещено, тя се учудваше колко къса е паметта им. Властта ѝ еднакво се основаваше както на нарушаването на общоприетите правила, така и на строгото им спазване. Те бяха мъже, предвождани от една жена, нещо безпрецедентно в историята на бандитския свят. За разлика от други водачи на банди Фраершата не се ръководеше от желанието да бъде независима от държавата. Тя жадуваше да отмъсти и на нея, и на онези, които ѝ служеха. Тя обясняваше това на своите хора по разбираем за тях начин — властта не беше нищо друго освен голяма, враждебна банда, с която водят борба не на живот, а на смърт. Дълбоко в себе си тя знаеше, че те са консервативни и биха предпочели да ги ръководи мъж. Биха предпочели да се занимават само с пари, секс и пиене. И жаждата ѝ за мъст приемаха като нещо присъщо на нейния пол — само защото тя беше по-умна от тях. Издържаше ги, защитаваше ги и те изцяло зависеха от нея. Без нея бандата щеше да се разпадне на малки враждуващи групички без особено значение.

Техният странен съюз беше създаден в Минлаг, северен лагер, на югоизток от Архангелск. Първоначално като политически затворник, осъдена по член 58, Анисия, както се наричаше тогава, не се интересуваше от криминалните. Те принадлежаха към различни социални слоеве, които не се смесваха подобно на вода и олио. Смисълът на нейното съществуване беше новороденият ѝ син Алексей. Заради него трябваше да живее, той имаше нужда от любов и защита. Три месеца тя го гледа и кърми, обикна го толкова силно, колкото едва ли можеше да си представи, а после ѝ го отнеха. Веднъж бе се събудила посред нощ и откри, че детето го няма. Медицинската сестра ѝ каза, че е умряло в съня си. Анисия се вкопчи в нея и я разтърси, настоявайки да ѝ върнат сина, докато един надзирател не я преби. А сестрата я заплю и каза, че жена, осъдена по член 58, няма право да отглежда дете.

— Никога няма да бъдеш майка.

Оттогава държавата стана баща и майка за Алексей.

Анисия се поболя от мъка. По цели дни лежеше в леглото, отказваше всякаква храна и сънуваше кошмари, че още е бременна. Тя чувстваше как детето рита и се движи в нея и викаше на помощ. Сестрите и фелдшерите с нетърпение я чакаха да умре. Светът беше ѝ дал всички причини и възможности за това. Но нещо вътре в нея се възпротиви. Тя започна внимателно да разглежда тази съпротива като учен, като археолог, който грижливо избърсва финия прах на вековете от древните артефакти. И пред нея изплува не образът на сина ѝ, нито на Лазар. Откри Лев, чу звука на гласа му, усети допира на ръката му, неговата измама и предателството му и като някакъв магически еликсир тя погълна тези спомени на една глътка. Омразата я върна обратно от ръба на пропастта. Омразата я съживи.

Самата мисъл да отмъсти на офицер от МГБ, който се намира на стотици километри от нея, би прозвучала смешно, произнесена на глас. Но собствената ѝ безпомощност стана за нея извор не на депресия, а на вдъхновение — тя трябваше да започне от нулата. Ще изгради отмъщението си от нищото. Докато останалите пациенти спяха, упоени с големи дози кодеин, тя плюеше таблетките и ги събираше. Остана в лечебницата, преструвайки се на болна, като възстановяваше силите си и трупаше доза след доза от лекарството, което криеше в подплатата на дрехите си. След като събра достатъчно, напусна лечебницата за голяма изненада на сестрите и се върна в лагера, без да вземе нищо освен своята съобразителност и дрехите, пълни с хапчета.

Преди ареста си тя винаги принадлежеше на някого — на един мъж като дъщеря, на друг като съпруга. Когато остана сама, се опита да се самоопредели. Всичките си слабости приписа на Анисия. Цялата сила, която бе натрупала, съсредоточи в новата си същност — жената, в която щеше да се превърне. Вслушвайки се в разговорите на бандитите и усвоявайки техния жаргон, тя си избра ново име. Щя я наричат Фраерша, чуждата. Бандитите произнасяха тази дума с презрение, но тя ще преглътне обидата и ще я превърне в своя сила. Обмени кодеина с един от главатарите срещу разрешение да се присъедини към бандата. Той ѝ се подигра, но се съгласи да я приеме, ако тя успее да се докаже, като убие известен доносник. Взе кодеина като предплата за нещо, което смяташе, че е извън възможностите ѝ. Само преди три месеца тя беше кърмила детето си. Дори да посмее да направи нещо на доносника, щяха да я хванат и да я натикат в изолатора или да я разстрелят. Главатарят дори не очакваше, че тя ще удържи на думата си. Три дни по-късно обаче доносникът се закашля по време на обеда и падна на пода, бълвайки кръв. Яденето му от зеле и картофи се оказа пълно с натрошени на ситно ножчета за бръснене. Главатарят не можеше да се откаже от обещанието си — правилникът го забраняваше. Така Фраершата стана първата жена, член на неговата банда.

Тя обаче нямаше намерение да си остане в подчинение, защото в плановете ѝ беше самата тя да стане главатар. От обучението, което ѝ бяха дали, тя се възползва, за да добие независимост. Бяха я учили да гледа на тялото си като на стока, която може да бъде изтъргувана, и тя не виждаше в това нищо срамно. Постави си за цел да съблазни началника на лагера. Тъй като той можеше да поиска всяка затворничка за сексуалните си нужди, Фраершата трябваше да го накара да се влюби в нея. Гледаше на отвращението си само като на неудобство, което трябва да преодолее. След пет месеца по нейно настояване цялата банда бе прехвърлена в друг лагер и тя можа да основе своя собствена.

Нито един уважаващ себе си бандит не би приел ръководството на жена и тя се обърна към отхвърлените — затворниците, които събираха отпадъците, за да изсмукват рибните кости, и ядяха гнили зеленчуци. Те бяха изгонени заради разногласие, предателство или некадърност. Някои бяха слезли дори до най-ниското стъпало на бандитската йерархия, което забраняваше на останалите да общуват с тях и дори да ги докосват. Според бандитските закони подобно понижение беше необратимо. Въпреки това тя им предложи втори шанс, докато другите не си правеха труда дори да се обръщат към тях по име. Някои бяха напълно деградирали физически и умствено. Други ѝ се отплатиха с неблагодарност, като се опитаха да я свалят веднага щом се посъвзеха. Мнозинството обаче прие ръководството ѝ.

Смъртта на Сталин им донесе свободата по-рано — децата и жените получиха амнистия. Членовете на нейната банда поначало имаха по-малки присъди, защото не бяха политически. Фраершата нямаше намерение да преследва Лев, като му забие нож в гърба или куршум в главата. Тя искаше той да страда, както беше страдала тя. Тази амбиция изискваше време и пари. Много банди се занимаваха с черна борса. Но възможностите на този пазар бяха ограничени, защото там вече съществуваше добре разработена система. Тя нямаше намерение да се занимава с дребна търговия и да печели грошове от продажбата на вносни стоки, след като имаше достъп до по-ценни неща.

По време на преследването на Църквата, в самия разгар на антирелигиозната кампания свещениците укриха църковна утвар, икони, книги и сребърни вещи, които неизбежно щяха да бъдат претопени. Заравяха ги в земята, пъхаха ги в комините и дори опаковаха икони в непромокаема кожа и ги криеха в резервоарите на изоставени, ръждясали трактори. Никой, разбира се, не беше съставял карти за местонахождението им. Малцина знаеха къде се намират и си шепнеха от ухо на ухо, като започваха с думите:

— Ако умра…

Повечето от пазителите на тези тайни бяха арестувани, разстреляни, измрели от глад или от непосилен труд по лагерите. Фраершата беше от тези, които оцеляха. Тя излезе на свобода една от първите и започна едно по едно да изкопава съкровищата. Използваше познанията на бандитите за системата на черната борса, затова знаеше кого да подкупи, за да изнесе ценностите от страната и да ги продаде на западни религиозни организации, частни търговци или музеи. Някои се противопоставяха на самата идея да се продават църковни съкровища, но търговските похвати на Фраершата бяха изключително ефикасни — ако не бъде постигната желаната цена, тя не гарантираше сигурността на предметите. Веднъж беше изпратила на купувачите икона на свети Николай Можайски от седемнайсети век. Нарисувана с ярки цветове, с времето яйчната темпера се беше обезцветила и помръкнала. За да бъде възстановен блясъкът ѝ, иконата била покрита със златни и сребърни пластинки. Тя си представи как са ридали свещениците, когато отворили пратката и открили, че иконата е изпотрошена, а лицето на светията издрано така, че оцелели само очите. Фраершата никога не си призна участието в този вандализъм и прехвърли вината върху партийните работници. Това ѝ даде възможност да определя изгодни за нея цени и да добие репутацията на спасител, а не на бездушен търгаш.

Получаваше заплащането в злато и можа да осигури богатството, което бе обещала на своите хора. Беше предпазлива и никога не изравяше по няколко съкровища наведнъж, за да не изкушава никого. Предвидлива и недоверчива, първото нещо, за което похарчи пари, беше един зъб с цианкалий. Гордо го показа на своите, уверявайки ги, че ако на някого му хрумне с мъчения да изкопчи от нея мястото на съкровищата, ще допусне сериозна грешка. Тя ще умре, преди да каже нещо. Съдейки по реакцията, двама от бандата имаха точно такива намерения. Тя ги уби, преди да е изтекла седмицата.

Последната досадна пречка беше началникът на Минлаг, който бе пристигнал, за да заживеят заедно, както си бяха мечтали, и да прибере своя дял от плячката.

Не беше съвсем честно да му забие нож в корема, защото все пак му дължеше живота си. Той умираше дълго, почти цял час, гърчейки се на пода, и се питаше как е могъл така да сгреши. Дори до момента, преди острието да проникне в корема му, той все още беше убеден, че тя го обича.

В стаята се възцари напрегнато очакване. Фраершата вдигна ръка.

— Ние не се подчиняваме на обикновените бандитски закони. Навремето нямахте нищо. Не можехте дори да се изхраните. Тогава ви спасих, макар че законът повеляваше да ви оставя да пукнете. Когато бяхте болни, ви давах лекарства. А когато бяхте добре, ви снабдявах с опиум и напитки, а в замяна исках само едно — подчинение. Това е нашият единствен закон. В това отношение Злия ме предаде.

Никой не помръдна. Споглеждаха се един друг, за да разберат кой какво мисли. Подпрян на патерицата, Злия изкриви устни в злобна усмивка.

— Да убием кучката! Мъж да ни води, а не някаква жена, която смята, че чукането е престъпление.

Фраершата се приближи до него.

— И кой ще води тази нова банда, ти ли? Някога ми целуваше краката за парче хляб. Винаги се водиш от желанията си и освен това си глупав. С тебе бандата ще се разпадне.

Злия се обърна към мъжете:

— Да я направим нашата курва! Да живеем както подобава на мъже!

Фраершата можеше да му пререже гърлото и да приключи с въпроса. Знаеше обаче, че трябва да спечели спора с аргументи и общо съгласие, и възрази:

— Той ме обиди.

Сега нейните бандити трябваше да решат.

Никой не помръдна. После една ръка хвана Злия, друг изрита патерицата му. Събориха го на пода и разкъсаха дрехите му. Гол, остана прикован долу, мъжете затискаха ръцете и краката му. Някой се обърна към печката и извади яркочервено нажежено въгленче. Фраершата погледна надолу към Злия.

— Ти вече не си един от нас.

С въгленчето му направиха татуировки. Кожата се поду и стана на мехури. Трябваше да се обработи така, че да не може да се нанесе нова татуировка. Според обичая трябваше да го пуснат като изгнаник. Но Фраершата, която познаваше добре жаждата за мъст, искаше раните да го лишат от шанс за оцеляване. Погледна към Малкия, подсказвайки му своето желание. Той извади ножа си и отвори острието. Трябваше да изреже татуировките.

Зоя стискаше здраво решетката в килията си, докато слушаше писъците, които долитаха до нея по коридора. Сърцето ѝ биеше силно. Това бяха викове на възрастен мъж, а не на момче. Въздъхна с облекчение.

Колима Петдесет километра северно от Магадан Седем километра южно от лагер №57

9 април

Те стояха, притиснати един до друг, гледаха напред над раменете на съседите си и се поклащаха в такт на движението на камиона. Нямаше надзирател и никой не им пречеше да седнат, но липсваха пейки, а подът беше толкова студен, че те заедно решиха да останат прави, пристъпвайки от крак на крак, за да се топлят като стадо животни. Лев беше си избрал място до брезентовото платнище, което се беше откачило и плющеше на вятъра, а температурата бе спаднала под нулата, но затворниците поне имаха възможност да разгледат пейзажа. Колоната се катереше по колимския планински път, който кротко се виеше по околностите, сякаш да подчертае суровия пейзаж на този край. Конвоят се състоеше само от три камиона. Дори не го съпровождаше никаква кола с охранители, ако някой затворник скочи и се опита да избяга. Тук нямаше къде да се бяга.

Изведнъж пътят стана много стръмен и задната част на камиона се наклони толкова рязко към долината, че Лев беше принуден да се хване за стоманената рамка, и върху него се струпаха и го притиснаха останалите. Камионът не можеше да преодолее изкачването, спря, пъхтейки, готов да се върне обратно в долината. Изскърца ръчната спирачка. Моторът загасна. Надзирателите отвориха задния капак и затворниците се изсипаха на пътя.

— Ходом марш!

Първите два камиона успяха да се изкатерят по хребета и изчезнаха от погледите им. Третият камион — останал без товар — запали и също превали хребета. Изостанали, затворниците се влачеха и пъшкаха като старци, следвани от надзирателите със заредени оръжия. На фона на суровата природа напереността на пазачите изглеждаше нелепа и абсурдна. Лев ги гледаше с очите на затворник и остана поразен, че те се имат за различни от другите — пастири, подкарали стадо добитък. Би искал да им извика, за да види изненадата им:

— Аз съм един от вас.

Тази мисъл му се видя странна. Дали беше един от тях? Облечен във власт, защитен с държавен авторитет, по-рано той наистина беше един от тях.

На плоския връх на хълма пътят стана по-равен. Лев се спря да си поеме дъх и огледа картината пред себе си. Очите му сълзяха от поривистия леден вятър, а пред него се разстилаше някакъв лунен пейзаж — огромно плато, на което би се поместил цял град, изравнено от снега и вечния лед, тук-там осеяно с кратери. Пътят го пресичаше по диагонал и водеше към една планина, по-висока от тези, които бяха преодолели, издигаща се над платото като гърбица на гигантска камила. Някъде в подножието ѝ се намираше лагер №57.

Докато затворниците се качваха обратно в каросерията, Лев огледа другите два камиона. Беше се убедил, че Тимур не е в конвоя. Ако приятелят му беше в единия от камионите, със сигурност би го забелязал и биха установили контакт, макар и само с погледи. Лев го видя за последен път вчера на палубата на „Стария болшевик“, преди да го откарат в транзитния лагер в Магадан за обезпаразитяване и медицински преглед, след което докторът го призна за здрав и напълно годен за ТФР — тежка физическа работа без всякакви ограничения. След тези процедури го вкараха в една голяма палатка, предназначена за новопристигналите. Миризмата на брезента му напомни импровизираните санитарни батальони по време на Великата отечествена война, наблъскани със стотици легла за ранените. Бяха се разбрали да се търсят тази нощ, но Тимур не се появи. Лев се успокояваше с различни предположения за закъснението, но беше сигурен, че ще се срещнат сутринта. Беше рисковано да разпитва за Тимур — можеше да се издаде или да го вземат за доносник. Не можа да заспи и стана рано, очаквайки да види приятеля си. Когато ги качваха в камионите, Лев изостана с последните. Все по-трудно му беше да намери обяснение за отсъствието на Тимур.

На Лев му предстоеше да се срещне с Лазар за пръв път от седем години. Тази първа среща, моментът, в който погледите им ще се кръстосат, вероятно беше най-опасното нещо в целия план. Едва ли омразата на Лазар се е смекчила с времето. Ако не се опита да убие Лев веднага, то сигурно ще съобщи, че той е чекист, следовател и е отговорен за арестуването на стотици невинни мъже и жени. Колко дълго би оцелял, заобиколен от тези, които е измъчвал и разпитвал? Затова присъствието на Тимур беше крайно необходимо. Бяха предвидили каква ще е срещата. Дори го бяха обмислили в плановете си. Като надзирател Тимур имаше право да се намесва във всяка кавга. Според правилника Лев и Лазар трябваше незабавно да бъдат затворени в изолатора, килия за индивидуално наказание. Когато попаднат в съседни килии, Лев би могъл да обясни на Лазар, че жена му е жива, че той е дошъл да го освободи и това е единственият шанс да излезе от лагера. Или ще приеме помощта на Лев, или ще загине като роб.

Поглаждайки с премръзнали пръсти току-що обръснатата си глава, Лев отчаяно се опитваше да реши възникналия проблем. Имаше един-единствен изход — да отложи срещата с Лазар, докато Тимур не се появи. Но разбираше, че няма да е лесно да се скрие. Лагер №57 след смъртта на Сталин съществено намали размерите си и броя на затворниците. Преди се състоеше от многобройни лагерни пунктове, пръснати по хълмистата местност, някои разположени в толкова неблагоприятни места и с толкова бедна руда, че очевидно имаха за цел единствено смъртта на затворниците. Но сега всички тези малки подразделения бяха закрити и затворническата империя се беше свила до размерите на основната база, лагер №57, в подножието на планината, където златната мина все още даваше някакъв приличен добив. Когато се запозна с чертежите на лагера, Лев разбра, че планът му е твърде елементарен. Тъй наречената зона — контролираният район — имаше формата на правоъгълник, макар че теренът предполагаше заоблено разположение. В лагера границите се определяха от телена мрежа, опъната между шестметрови колони, забити в земята на два метра дълбочина — това бе тъй нареченият външен периметър. Вътре в него се намираха няколко жилищни бараки и общата столова, отделени от административния център с допълнителна правоъгълна ограда — зона вътре в зоната. Охраната се осигуряваше от шест малки кули за пазачите и две по-високи с дървени будки, разположени от двете страни на входа, снабдени с тежки картечници. На всеки ъгъл на зоната имаше допълнителни кули, от които дежурните наблюдаваха терена през оптически прицел. Ако пазачите заспят или се напият, свободата беше на разстояние една планина и километри в безкрайното равно плато.

След пристигането си Лев щеше да бъде отведен във вътрешната зона за затворниците. Тъй като в нея имаше общо три бараки, можеше да остане скрит поне двайсет и четири часа, което би трябвало да даде на Тимур достатъчно време да ги настигне.

Камионът забави ход. Като се страхуваше да не предизвика вниманието на някой престараващ се снайперист на кулата, Лев насочи погледа си към планината. Склоновете ѝ бяха опасно стръмни и на нейния фон мината, която представляваше няколко изкопа, където ръчно се промиваше рудата, изглеждаше мизерно.

В двете вахтени кули се движеха сенки — часовите наблюдаваха новопристигналите. Кулите бяха високи по петнайсет метра и до горната площадка се стигаше по паянтови стълби, които можеха да бъдат изтеглени нагоре по всяко време. Отвориха на ръка портала между кулите. Пазачите избутаха дървените рамки, които набраздиха снега. Камионите влязоха в зоната. От задната част на каросерията Лев наблюдаваше как порталът бавно се затвори след тях.

Същия ден

Когато Лев и другите затворници скочиха от камиона, пазачите ги строиха в една редица. Застанали рамо до рамо, треперещи, те чакаха за проверка. Тъй като нямаше шапка и шал, Лев беше омотал гърлото си със стари парцали. Въпреки всички усилия зъбите му тракаха. Очите му предпазливо зашариха по зоната. Грубо скованите дървени бараки бяха монтирани на къси подпори поради замръзването. До хоризонта се простираше бяло небе, препречено с телени мрежи. Постройките бяха толкова примитивни, сякаш могъща някога цивилизация е деградирала и небостъргачите са били заменени с дървени колиби. Значи ето къде са умирали мъжете и жените, които той е арестувал и чиито имена отдавна е забравил. Те са стояли тук и са гледали същата картина. Но той не знаеше как са се чувствали. Едва ли са имали никакви планове за бягство. Те изобщо не са имали планове.

Затворниците чакаха в мрачно мълчание да се появи началникът на лагер №57 Жорес Синявски, чиято страховита слава беше известна далеч извън границите на ГУЛАГ и когото оцелелите проклинаха из цялата страна. Петдесет и пет годишният Синявски беше ветеран на Главното управление на лагерите — ГУЛАГ — и беше посветил целия си съзнателен живот на принудителното, смъртоносно робство. Беше надзиравал строителни проекти, изпълнявани от затворници, в това число Ферганския канал и изоставената железопътна линия от устието на река Об, чиито релси никога не достигнаха крайната си цел — река Енисей. Бяха спрели на няколко стотици километра и сега ръждясваха в земята като някакво праисторическо стоманено чудовище. Провалът на този проект, който е струвал хиляди човешки живота и милиарди рубли, изобщо не навреди на кариерата му. Докато други ръководители се сещаха от време на време, че затворниците също трябва да ядат и да спят, той винаги, без значение каква е цената, изпълняваше плановете си. Караше ги да работят в лют студ и в страшна лятна жега. Не строеше железница, а собствената си репутация, изградена върху костите на други хора. Нямаше значение, че траверсите не са укрепени и се пукат от юлската горещина и от януарския мраз. Нямаше значение, че работниците припадат. На книга планът беше изпълнен. На книга на него можеше да се разчита.

Когато прелистваше досието на Синявски, Лев разбра, че за него това е повече от работа. Той не се бореше за привилегии, нито бе мотивиран от парите. Предлагали са му удобни административни постове — да управлява лагери, разположени близо до градовете — но той е отказвал. Негово желание е било да управлява в най-свирепи условия. Беше кандидатствал доброволно за Колима. Беше видял с очите си каква унила пустош е това място и реши, че е тъкмо за него.

Лев чу скърцане на дървената стълба и вдигна глава. От вратата на командирската барака на горната площадка на стълбата пристъпи Синявски, загърнат в еленови кожи, които го правеха почти двоен. Юнашки наметнатият кожух изглеждаше така, сякаш той лично е убил животните в героична схватка. Театралната му поза вероятно би била смешна за друг човек и в друга обстановка. Но тук изглеждаше естествено. Тук той беше императорът.

За разлика от останалите затворници, чийто инстинкт и самосъхранение беше изострен след месеци, прекарани в арестантските вагони и транзитните лагери, Лев зяпаше началника на лагера с нескриван интерес. Със закъснение си спомни, че вече не е офицер от милицията, обърна се и заби поглед в краката си. Затворник можеше да получи куршум просто защото е погледнал надзирателя в очите. И макар че на теория правилата се бяха променили, дали така е на практика, никой не би могъл да каже.

Синявски извика:

— Ей, ти!

Лев продължаваше да гледа в краката си, но по скърцането на стълбата разбра, че началникът слиза надолу, докато накрая стъпките му проскърцаха по снега и леда. В полезрението на Лев се показаха неговите елегантно избродирани валенки. Лев продължаваше да стои със сведен поглед като смъмрено куче. Нечия ръка в ръкавица го хвана за брадичката и го принуди да вдигне глава. Лицето на началника бе прорязано от дълбоки бръчки, а кожата му имаше вид на сушено месо. Бялото на очите му беше болезнено жълто. Лев бе допуснал непростима грешка — беше изпъкнал в тълпата и бе привлякъл вниманието. А обща практика беше да се избере един затворник, за да се покаже на всички какво ги очаква.

— Защо гледаш настрани?

Мълчание. Лев усещаше облекчението на останалите затворници. Бяха избрали него, а не тях. Гласът на Синявски бе странно мек.

— Отговаряй!

Лев промърмори:

— Не исках да ви обидя.

Синявски пусна брадичката му, отстъпи назад и бръкна в джоба си.

Като очакваше да види дулото на пистолет, Лев се стъписа и не можа веднага да съобрази какво става. Ръката на Синявски се протегна с обърната към небето длан. Там имаше дребни лилави цветчета, не по-големи от копчета за риза. Лев за миг си помисли, че куршумът вече е минал през мозъка му и това е предсмъртно бълнуване, в което се смесват минало и настояще. Но времето минаваше, а деликатните цветчета трептяха на вятъра. Всичко беше реалност.

— Вземи едно!

Отрова ли имаше в тях? Щеше ли да се гърчи от болки пред очите на останалите? Лев не помръдна, с ръце по шевовете.

— Вземи едно.

Покорен и безсилен, Лев протегна ръка, пръстите му трепереха, спъваха се по дланта на Синявски като краката на пиян човек и без малко не събориха цветчетата, докато накрая той успя да хване едно. То беше изсъхнало и листенцата му се трошаха.

— Помириши го!

Лев отново не помръдна, защото не разбра заповедта. Началникът повтори:

— Помириши го!

Лев поднесе малкото цветче към носа си и го помириса. Не усети нищо. Синявски се ухили.

— Чудесно, нали?

Лев отново се замисли дали това не е някакъв капан.

— Да.

— Харесва ли ти?

— Да.

Той потупа Лев по рамото.

— Ти ще отглеждаш цветя. Тази земя само изглежда безплодна, но има големи възможности. Горният пласт се разтопява само за около двайсет седмици в годината. През това време разрешавам на всички затворници да обработват земята. Можете да отглеждате каквото си искате. Повечето предпочитат зеленчуци. Но цветята, които също растат тук, са прекрасни по свой скромен начин. Скромните цветя често са най-привлекателни, съгласен ли си?

— Съгласен съм.

— Искаш ли да отглеждаш цветя? Не искам да те принуждавам. Можеш да вършиш и нещо друго.

— Цветята… са… красиви.

— Да, така е. Красиви са. А по-скромните са най-красиви.

Началникът се наведе към Лев и прошепна:

— Ще ти запазя хубав парцел. Това ще е нашата тайна…

И стисна приятелски ръката на Лев.

Синявски мина отстрани и се обърна към редицата затворници, протегнал ръка, пълна с лилави цветчета.

— Взимайте по едно!

Те се колебаеха и той повтори заповедта:

— Взимайте! Взимайте! Взимайте!

Ядосан от бавната им реакция, той хвърли цветята във въздуха и лилавите цветчета накацаха върху бръснатите глави. Бръкна в джоба си, извади още една шепа и отново, и отново ги разхвърля над тях, обсипвайки ги с цветя. Някои от затворниците се осмелиха да погледнат нагоре и цветните листенца застинаха по миглите им. Други продължаваха да гледат в краката си, убедени, че това е някакъв номер, по-подъл от всичко, което бяха преживяли досега.

Лев все още стискаше миниатюрното трептящо цветенце и не можеше да разбере какво става тук, не виждаше никакъв смисъл във всичко това — дали не беше чел чуждо досие? Този човек с джобове, пълни с цветя, не е същият, който е принуждавал затворниците да работят редом с разлагащите се трупове на другарите им, не е същият, който е ръководил строежа на Ферганския канал и на Обската железопътна линия. След като запасите му от цветя свършиха, Синявски продължи встъпителната си реч:

— Тези цветя са израснали на най-жестоката и безплодна земя в света. Красота от грозотата, в това вярваме ние тук. Вие няма да страдате тук. Вие сте тук, за да работите, както работя аз. Така че ние с вас не сме толкова различни. Вярно, че ще вършим различна работа. Вашата сигурно ще бъде по-тежка. Но ще работим заедно за благото на нашата родина. Ще станем по-добри. Ще станем добри хора на това място, където никой не очаква да намери доброта.

Думите му звучаха искрено и той ги произнасяше с неподправено вълнение. Дали началникът на лагера изпитваше чувство на вина или угризения на съвестта, или страх, че ще го съди новият режим, но беше очевидно, че той просто е полудял.

Синявски даде знак на пазачите и един от тях хукна към столовата, за да се върне след няколко секунди, придружен от няколко затворници, всеки от които носеше поднос с бутилки и малки тенекиени канчета. Напълниха ги с някаква тъмна течност и ги раздадоха на затворниците. Синявски обясняваше:

— Това е екстракт от борови иглички в розова вода. Той е богат на витамини и ще помогне за доброто ви здраве. Здравият човек е добър работник. Тук ще водите по-продуктивен живот, отколкото извън лагера. Моята задача е да ви помогна да станете полезни членове на обществото. Ако постигна това, аз също ще стана по-полезен. От вашето благополучие зависи и моето. Вие ставате по-добри, аз също.

Лев не помръдваше, нито промени положението си. Продължаваше да стои с протегната ръка. Вятърът подхвана цветчетата и ги отвя на земята. Той се наведе, за да ги вдигне. Когато се изправи, пред него стоеше затворникът с напитката от борови иглички. Лев пое малкото канче и пръстите му леко докоснаха ръката на затворника. Преди миг те бяха напълно чужди, след което в очите им просветна разпознаването.

Същия ден

Очите на Лазар изглеждаха огромни като тъмни луни, зад които блестеше червено слънце. Беше много отслабнал, беше се превърнал в сянка на предишния — чертите на изпитото лице бяха станали по-резки, кожата опъната на скулите, с изключение на лявата страна на лицето, където челюстта беше хлътнала, сякаш направена от восък, разтопен на огън. Лев си помисли най-напред, че може би е претърпял инсулт, но после си спомни нощта на ареста. Неволно сви юмрук — същия, с който бе налагал Лазар по лицето, докато не раздроби челюстта му. Седем години, разбира се, беше достатъчно дълго време, за да заздравее всяка рана, но Лазар със сигурност не е бил лекуван на Лубянка. Възможно е дори следователите да са се възползвали от нараняването му и да са натискали челюстта, когато отговорите му не са ги задоволявали. И в лагерите е бил лекуван небрежно, но едва ли с козметична хирургия — самата мисъл за такова нещо би била нелепа. Обаче оня импулсивен, безсмислен акт на насилие, за който Лев беше забравил, щом кокалчетата на юмрука му бяха престанали да го болят, се бе запечатал на лицето на свещеника.

Лазар не издаде с нищо, че го е познал, само замря за миг с подноса в ръка, когато погледите им се срещнаха. Изражението му си остана непроницаемо, а лявата страна на лицето му бе сгърчена в постоянна гримаса. Без да продума, той продължи да налива по малко в канчетата на следващите от веригата и повече не се обърна, все едно че нищо не беше се случило и те бяха отново напълно непознати.

Лев стисна в ръката си малкото метално канче и остана неподвижен. Лепкавият сироп се поклащаше в такт с треперещите му пръсти. За миг бе загубил способността да мисли и да решава. Началникът на лагера му подвикна шеговито:

— Ей ти, приятел. Любителят на цветята. Пий! Ще заякнеш.

Лев поднесе канчето до устните и изля в гърлото си гъстата тъмна течност. Беше много горчива и облепи гърлото му като смола, което едва не го накара да повърне. Затвори очи и преглътна.

Когато отново отвори очи, видя, че Лазар е изпълнил задачата си и се връща без да бърза към бараката. Не го погледа дори когато мина покрай него и не прояви никакви признаци на вълнение или раздразнение. Синявски продължи да говори още малко, но Лев не го слушаше. В свития си юмрук беше стрил цветчето на прах. Затворникът, който стоеше до него, прошепна:

— Внимавай! Тръгваме.

Началникът на лагера бе свършил речта си. Представлението беше приключило и подкараха затворниците от административната зона към жилищната. Лев вървеше сред последните в колоната. Слънцето залязваше и хоризонтът притъмня. По кулите запалиха лампите, но нямаше прожектор, който да шари по земята, и освен слабата светлина, идваща от прозорците, зоната беше почти напълно тъмна.

Преминаха през втората телена ограда. Надзирателите останаха на границата между двете зони с насочени автомати и ги подгониха към бараките. Никой от тях не смееше да влиза нощем във вътрешната зона. Това беше твърде опасно, защото който и да е затворник би могъл лесно да му разбие черепа и да изчезне в мрака. Охранителите се грижеха само да опазват периметъра и да не пускат затворниците навън, а вътре ги оставяха да се оправят сами.

Лев влезе последен в бараката — бараката на Лазар. Ще се наложи да се срещне със свещеника сам, без помощта на Тимур. Ще се опита да апелира към разума му, ще му говори. Той все пак беше свещеник и може да изслуша изповедта му. Лев искаше да каже много неща. Беше се променил през последните три години. Като осъден на смърт, той изкачи стълбите с натежали крака. Бутна вратата и пое дълбоко въздух. Вътре го очакваше вонята на претъпканата барака и безброй лица, изпълнени с омраза.

Същия ден

Лев загуби съзнание. Когато дойде на себе си, разбра, че лежи на пода. Някой го повлече за краката и над него надвисна тълпа разярени затворници, които го ритаха. Пръстите му напипаха кръв на остриганата глава. Не можеше да стане и да се защити, безпомощен пред тази свирепост, той нямаше да оцелее дълго. Плюнка го уцели по окото. Един крак го ритна по главата, челюстта му се блъсна в пода с такава сила, че зъбите му изтракаха. И изведнъж ритниците, плюнките и виковете спряха. Тълпата се отдръпна и го остави да кашля и плюе като удавник, изхвърлен на брега от бурята. Неистовият гняв се смени с тежко мълчание — явно някой беше се намесил.

Лев остана на място, страхувайки се, че тези безценни секунди на покой ще свършат, щом се осмели да вдигне глава. Но в това време чу нечий глас:

— Ставай!

Това не беше Лазар, а някой по-млад от него. Лев се изправи от свитото си положение и погледна към фигурите, надвесени над него. Бяха двама — Лазар и още един мъж, около трийсетгодишен, с рижа коса и брада.

Избърса плюнките от лицето си, кръвта от устата и носа си и седна на пода. Наблюдаваха го най-малко двеста затворници, покачени по наровете като публика на театрално представление. Новопристигналите се бяха приютили в ъгъла, доволни, че не са в центъра на вниманието.

Лев се изправи на крака, залитайки като сакат. Лазар пристъпи напред и го огледа отвсякъде, преди да се изправи пред него очи в очи. Лицето му се изкриви от едва сдържаните емоции. Бавно отвори уста и присви очи, явно от болка. Звуците, които издаваше, бяха по-тихи от шепот, сякаш някакво незабележимо издишване.

— Мак… сим.

Всички думи, които Лев бе подготвил предварително, историята на промяната му, как е прогледнал и се е преобразил, се стопиха като сняг върху горещи въглени. Винаги се бе успокоявал с мисълта, че е по-добър от повечето агенти, с които бе работил, хора, които имаха златни зъби, избити от устите на разпитваните. Той не беше най-лошият от тях, тъкмо напротив. Намираше се някъде по средата или малко по-ниско и се криеше в сянката на чудовищата, които стояха над него и отговаряха за убийствата. Беше вършил зло, но не преднамерено — в най-добрия случай беше обикновен злодей. Разплака се, като чу измисленото си име. Опита се да се стегне, но не успя. Лазар протегна ръка и изтри сълзата от лицето на Лев, а тя се задържа на върха на пръста му. Разгледа я и я върна на предишното място, като натисна с пръст, с всичка сила, бузата на Лев и размаза сълзата презрително, сякаш искаше да каже:

— Задръж си сълзите. Те не означават нищо.

Взе ръката на Лев, чиято длан не беше заздравяла след приключенията в канализацията, и я притисна към лявата страна на лицето си. Бузата му беше неравна, сякаш пълна с камъчета. Отново отвори уста, примижавайки от болка. Противно на законите на физиката, миризмата се разпространи по-бързо от светлината, когато го блъсна вонята на гнили и болни зъби. Много от тях липсваха и венците бяха деформирани от почернели стърчащи корени. Ето ги истинските преобразяване и промяна на един блестящ оратор с трийсетгодишна практика на произнасяне на речи и проповеди, превърнат в ням инвалид.

Лазар затвори уста и отстъпи назад. Рижият доближи лицето си до Лазар, който се наведе, и устните му почти докоснаха неговото ухо. Когато заговори, устните му едва помръдваха, а рижият произнасяше думите.

— Аз те имах за свой син, отворих дома си за теб. Вярвах ти и те обичах.

Мъжът говореше от първо лице, сякаш той беше Лазар.

Лев отвърна:

— Лазаре, не мога да се защитя. Но все пак те моля да ме изслушаш. Жена ти е жива. Тя ме изпрати тук, за да те освободя.

Лев и Тимур бяха обсъждали възможността Лазар да бъде предупреден за плановете на Фраершата с някакво кодирано съобщение. Но изненадата на Лазар беше искрена. Той не знаеше нищо за жена си и за промените около нея. Махна раздразнено с ръка на рижия, който скочи и събори Лев на колене.

— Лъжеш!

Лев се обърна към Лазар:

— Жена ти е жива и заради нея аз съм тук. Говоря истината.

Рижият погледна през рамо, очаквайки указания от Лазар, но той поклати глава. Разбрал какво иска да каже свещеникът, рижият преведе:

— Какво знаеш ти за истината? Ти си чекист. Не може да ти се вярва.

— Освободили са Анисия от ГУЛАГ преди три години. Тя се е променила и се е присъединила към една банда.

Няколко от бандитите, наблюдаващи разговора, се изсмяха на възможността бившата жена на свещеник дисидент да стане една от тях, която им се стори крайно нелепа. Въпреки това Лев продължи:

— Не само че участва в банда, но е и нейният главатар. И вече не се казва Анисия. Прякорът ѝ е Фраерша.

Недоверчивият смях се смени с кикот. Мъжете се разкрещяха и се втурнаха напред, обидени от самата мисъл, че някаква жена може да ги ръководи. Лев повиши глас:

— Тя е начело на една банда и се е заклела да отмъсти. Вече не е онази жена, която ти помниш. Тя отвлече дъщеря ми и ако не успея да те освободя, ще я убие. Ти нямаш шанс да бъдеш освободен по законен начин. Така и ще си умреш тук, ако не приемеш помощта ми. Животът на всички ни зависи от твоето бягство.

Разярена от разказа му, тълпата се скупчи около него, готова да го стъпче. Но Лазар вдигна ръце и ги накара да отстъпят. Той явно се ползваше с голям авторитет, защото те се подчиниха безпрекословно и се върнаха по наровете си. Лазар повика с жест рижия до себе си и му зашепна на ухото. След като приключи, рижият заговори важно:

— Ти се оказа в отчаяно положение и си готов да кажеш какво ли не, само да се спасиш. Ти си лъжец и винаги си бил такъв. Вече ме излъга веднъж, но няма да успееш втори път.

Ако Тимур беше тук, щеше да му покаже писмото на Фраершата като доказателство. Тя беше го написала, за да разсее всички съмнения. Без него Лев беше безпомощен и добави в отчаянието си:

— Лазаре, ти имаш син.

В бараката настъпи тишина. Лазар трепна, сякаш нещо в него искаше да се освободи. Отвори уста, лицето му се изкриви от болка и въпреки обзелата го ярост, думата, която произнесе, се чу ясно.

— Не!

Гласът му също беше деформиран като бузата. Гласът му прозвуча дрезгаво. Болката, причинена от произнасянето дори на една дума, го обезсили. Донесоха му табуретка и той седна, бършейки потта от пребледнялото си лице. Неспособен да пророни повече нито дума, той подкани с жест рижия, който за първи път заговори от свое име.

— Лазар е нашият свещеник. Мнозина от нас са негово паство. Аз съм неговият глас. Тук той може да говори за Бог и да не се страхува, че това е забранено. Държавата не може отново да го прати в затвора, защото той вече е там. Тук той доби свободата, която му бе отказана навън. Аз съм Георгий Вавилов и той е моят наставник, както навремето е бил твой. Само че аз по-скоро бих умрял, отколкото да го предам. А тебе те презирам.

— Мога да измъкна и теб, Георгий.

Рижият поклати глава.

— Ти се възползваш от човешките слабости. Нямам желание да бъда някъде другаде, освен край своя учител. Лазар е убеден, че изпращането ти тук е божествена справедливост. Ти ще бъдеш съден от хора, които навремето сам си съдил.

Лазар се обърна към един възрастен мъж, застанал в дъното на бараката, който досега не участваше в разговора, и с жест го повика да излезе напред. Той тръгна бавно, накуцвайки, и се обърна към Лев:

— Преди три години срещнах човека, който ме беше разпитвал. Като теб той бе попаднал в затвора, където бе изпратил мнозина от нас. Решихме да го накажем. Съставихме списък на изтезанията, които бяхме изтърпели. Оказаха се стотина. Всяка нощ прилагахме по едно от тях върху него. Ако успееше да оцелее след всичките, щяхме да го оставим жив. Не искахме да го убиваме — искахме само да изпита всичко. Не му давахме възможност да се обеси. Хранехме го добре, за да бъде здрав и да страда по-дълго. Изтърпя трийсет изтезания, преди да се втурне към границата на зоната и да бъде застрелян от пазачите. Изтезанието, което той приложи върху мен, беше първото в списъка. Него ще изтърпиш ти тази нощ.

Възрастният мъж запретна панталоните си и си показа коленете, червени и деформирани.

Колима Трийсет километра северно от Магадан Седемнайсет километра южно от лагер №57

10 април

Облаците се бяха спуснали ниско и закриваха гледката. Въздухът бе пълен със сребристи капчици — мъгла от лед, вода и магия, заради която мрачният път се разкриваше метър по метър като някакъв сив тежък килим, разстлан пред тях. Камионът напредваше бавно. Ядосан от допълнителното забавяне, Тимур поглеждаше часовника си, забравяйки, че той беше строшен по време на бурята. Висеше безполезно на китката му със счупено стъкло, пълен със солена вода. За миг се запита колко силно е повреден. Баща му твърдеше, че той е семейна ценност. Тимур подозираше, че това е лъжа, с която гордият му баща прикриваше факта, че подарява за рождения ден на осемнайсетгодишния си син употребяван часовник. Може би по-скоро заради тази лъжа, а не въпреки нея, часовникът се бе превърнал в най-ценното притежание на Тимур. Той възнамеряваше да подари часовника на по-големия си син, когато навърши осемнайсет, но все още не знаеше дали да му обясни сантименталния смисъл на лъжата, или да запази легендата за неговия произход.

Въпреки това забавяне Тимур беше доволен, че бе успял да избегне обратното пътуване през Охотско море до залива Находка. Вчера вечерта той още беше на борда на „Стария болшевик“, който се готвеше да отплава — трюмът беше ремонтиран, водата изпомпана и на него се качваха наскоро освободените затворници, чиито лица отразяваха най-противоречиви чувства, защото още не бяха свикнали с мисълта за свободата, която ги очакваше. Тимур не знаеше как да се измъкне от безизходната ситуация, стоеше вцепенен на палубата и гледаше как екипажът отвързва въжетата. След няколко минути корабът щеше да излезе в морето и нямаше начин да стигне до лагер №57 до следващия месец.

Отчаян, Тимур се качи на капитанския мостик с надеждата, че при тези извънредни обстоятелства ще успее да измисли някакво правдоподобно извинение да остане на брега. Когато капитанът се обърна към него, той изрече на един дъх:

— Има нещо, което искам да ви кажа.

Неопитен лъжец, той помнеше, че винаги е по-лесно да се каже част от истината.

— Аз всъщност не съм охранител, а работя за МВР. Изпратен съм да преценя извършващите се промени в системата след доклада на Хрушчов. Успях да видя достатъчно, за да докладвам как се управлява вашият кораб.

Само при споменаването на доклада капитанът пребледня.

— Сбъркал ли съм нещо?

— Съжалявам, но съдържанието на моя отчет не бива да се разгласява.

— По време на това пътуване… случилото се… не е по моя вина. Моля ви, ако напишете в отчета, че съм изпуснал контрола върху кораба…

Тимур се учуди на ефекта на измисленото от него обяснение. Капитанът се приближи и продължи умолително:

— Никой от нас не можеше да предвиди, че дървената преграда в трюма ще рухне. Ако си загубя работата, друга вече няма да намеря. Кой ще ме вземе, като знае какво съм работил — командвал съм плаващ затвор. Всички ще ме мразят. Тук е единственото ми място. Моля ви, няма къде другаде да отида.

Отчаянието на капитана смути Тимур и той отстъпи една крачка.

— Единствената причина, поради която ви съобщавам това, е, че не мога да отпътувам обратно. Трябва да говоря с Абел Презент, областния директор. Вие ще се оправите на кораба и без мен и някак ще обясните на екипажа отсъствието ми.

Капитанът се усмихна угоднически и кимна.

Вече слязъл от кораба на брега, Тимур се поздрави, че е успял да измисли такова сериозно извинение. Уверено влезе в административната сграда и се изкачи по стълбите до кабинета на областния директор Абел Презент, който го бе изпратил на „Стария болшевик“. Когато го видя, лицето на областния директор се смръщи от неудоволствие.

— Какво е станало?

— Запознах се достатъчно добре с кораба, за да напиша отчета.

Презент настръхна като котка, усетила опасност.

— Какъв отчет?

— Командирован съм от МВР да събера информация как се провеждат реформите след доклада на Хрушчов. Трябваше да остана анонимен, за да мога да преценя по-добре как се управляват лагерите. Но тъй като вие ме прехвърлихте на „Стария болшевик“ въпреки заповедите, които съм получил, се налага да се разкрия. Излишно е да казвам, че не нося истинските си документи. Не смятахме това за нужно, защото не очаквахме, че ще имам затруднения да изпълня задачата си. Ако искате обаче някакво доказателство, запознат съм в подробности с вашето досие.

Тимур и Лев внимателно бяха проучили досиетата на всички важни фигури в областта.

— Работили сте пет години в Карлаг, Казахстан, а преди това…

Презент го прекъсна учтиво, като вдигна пръст, и заговори с пресипнал глас, сякаш невидими ръце бяха стиснали гърлото му:

— Достатъчно, вярвам ви.

Изправи се замислено с ръце на гърба.

— Ще трябва да напишете отчет?

— Точно така.

— Допусках, че ще се случи нещо подобно.

Тимур кимна, доволен, че измислената история изглежда правдоподобно.

— От Москва искат периодичен анализ и оценки.

— Оценки… тази дума звучи фатално.

Тимур не очакваше подобна меланхолична реакция и се опита да смекчи евентуалната заплаха.

— Става дума за събиране на факти и нищо повече.

Презент отговори:

— Работя усърдно за благото на държавата. Живея на място, където никой не иска да живее. Управлявам най-опасните затворници в света и правя това, което никой не би искал да прави. Научих се да бъда лидер, а сега ми казват, че уроците, които получих, били погрешни. Отначало това, което вършех, беше законно, после стана престъпление. Законът повеляваше да бъда строг, а сега законът иска да съм снизходителен.

Презент се хвана на лъжата на Тимур. Самото споменаване на секретния доклад ги разтреперваше от страх. Презент не молеше, нито настояваше за благоприятен за него отчет. Той изпитваше носталгия към едно отминало време, когато мястото и ролята му бяха ясни. Тимур реши да го притисне още повече.

— Трябва ми незабавно транспорт до лагер №57.

Презент отвърна:

— Разбира се.

— Трябва да тръгна веднага.

— През планината не може да се пътува нощем.

— Опасно или не, бих предпочел да тръгна веднага.

— Разбирам, аз ви забавих. Приемете извиненията ми. Но това просто е невъзможно. Най-рано утре сутринта. Не мога да направя нищо в този мрак.

Тимур попита шофьора:

— За колко ще стигнем?

— Два-три часа, но мъглата е много гъста, значи три.

Шофьорът се засмя и добави:

— Досега не съм виждал някой да бърза толкова за лагер №57.

Тимур не отговори на шегата и се съсредоточи върху предстоящите си действия. За да постигне успех, няколко неща трябваше добре да паснат. Желанието на Лазар да сътрудничи беше извън техния контрол. Тимур носеше писмо от Фраершата, което те бяха препрочели няколко пъти, търсейки кодирана информация, но не бяха открили нищо. Като допълнителна предпазна мярка, която не бяха споделили с Фраершата, Лев настоя да вземат снимка на някое седемгодишно момче. Детето на снимката не беше синът на Лазар, но той не можеше да знае това. Образът му можеше да се окаже по-убедителен от споменаването за него. Ако и това не помогне, Тимур носеше шише с хлороформ.

Камионът се забави и спря. Пред тях имаше обикновен дървен мост, който прехвърляше дълбок овраг. Шофьорът направи криволичещо движение с ръка.

— Когато снегът се топи в планината, течението става много бързо…

Тимур се наведе напред и се взря в разнебитения мост. Другият му край се губеше в мъглата. Шофьорът се намръщи.

— Строили са го затворници. На него може ли да се разчита?

С тях пътуваше и един охранител, който беше заспал. Ако се съди по миризмата, снощи е бил пиян, както вероятно пиеше всяка вечер от своя живот. Шофьорът го разтърси:

— Събуди се! Скапан мързел… събуждай се де!

Пазачът отвори очи, примигна и се втренчи в моста. Разтърка очи, измъкна се от кабината и скочи на земята. Оригна се силно и започна да прави знаци на камиона да се придвижи напред.

Тимур поклати глава.

— Чакай!

Излезе от кабината, скочи долу, за да се разтъпче. Затвори вратата и се приближи до началото на моста. Шофьорът имаше основание да се притеснява, ширината на моста едва позволяваше на камиона да мине по него. Може би трийсетина сантиметра от всяка страна и нищо, което да спре гумите да се хлъзнат. Тимур погледна надолу и видя реката на десетина метра под тях. От двата бряга висяха езици гладък лед. Бяха започнали да се топят и от тях се стичаха тънки струйки. След някоя друга седмица, когато ледът се разтопи, долу ще тече буен поток.

Камионът запълзя напред. Махмурлията пазач запали цигара, доволен, че не носи цялата отговорност. Тимур направи знак на шофьора да мине по-вдясно, защото се бе отклонил. Повтори жеста си. Видимостта бе лоша, но той ясно виждаше шофьора, значи и той можеше да го види. Тимур му извика:

— Вдясно.

Без да изправи камиона, шофьорът ускори. Фаровете блеснаха яркожълто и го заслепиха. Камионът връхлиташе право върху него.

Тимур отскочи настрани, но беше твърде късно, стоманената броня го удари, докато беше във въздуха, и изхвърли тялото му в пропастта. Завъртя се за миг и падна право върху една от ледените плочи. Падна с лице надолу и се чу звук от строшени кости и лед.

Тимур лежеше върху леда, долепил лице до него. Не можеше да помръдне нито крак, нито ръка. Дори не можеше да обърне главата си, но не чувстваше никаква болка.

Някой извика отгоре.

— Предател! Да шпионираш своите! А ние трябва да се държим един за друг. Или ние, или те.

Тимур не можеше да се обърне, за да погледне нагоре, но позна гласа на шофьора.

— Няма да има никакви отчети и обвинения — не и в Колима, може би в Москва, но не и тук. Направихме каквото трябваше. Каквото ни беше наредено. Мамка му на Хрушчов! И на твоя отчет. Да те видим как ще го напишеш там долу.

Махмурлията се ухили, а шофьорът му каза:

— Слез долу.

— Защо?

— Някой може да види тялото.

— Кой ще го види? Тук няма никой.

— Не знам, някой като него, може да пратят друг.

— Няма нужда да слизам долу. Ледът скоро ще се разтопи.

— Да, ама след три седмици, все някой ще мине оттук дотогава. Слез и го бутни във водата. Хайде.

— Не мога да плувам.

— Той е върху леда.

— А ако ледът се счупи?

— Само ще си намокриш краката. Хайде слизай долу. Да не стане грешка.

Като гледаше реката през накъсаното си хъркащо дишане, Тимур чуваше как случайният му палач се спуска надолу по брега и скимти като дете — звуците на приближаващата смърт.

Откакто се помнеше, все го преследваше страхът, че някой от семейството му може да загине в ГУЛАГ. Никога не се тревожеше за себе си. Беше сигурен, че ще се справи някак си, и каквото и да се случи, ще се върне у дома.

Това бяха последните минути от живота му. Помисли си за жена си и за синовете си.

Ядосан, че трябва да изпълнява чужди нареждания, с бучаща от махмурлука глава, принуден да се плъзга надолу по урвата, рискувайки да си изкълчи глезена, охранителят най-сетне стигна до реката. Опита с тежките си ботуши здравината на леда. За да разпредели по-равномерно теглото си, пропълзя на четири крака до тялото на московския пратеник. Побутна предателя с дулото на пистолета. Той не помръдна.

— Свършил е!

Шофьорът извика.

— Пребъркай му джобовете.

Бръкна в джоба и намери някакво писмо, малко пари и джобно ножче — дреболии.

— Няма нищо!

— Ами часовник?

Разкопча го.

— Строшен е!

— Бутни тялото в реката.

Седнал на леда, започна да го рита с ботушите, за да го изтласка към реката. Мъжът беше тежък, но тялото му се плъзна по гладкия лед. Когато стигна до ръба, охранителят видя, че очите му са отворени. Те примигнаха — московският шпионин беше още жив.

— Той е жив!

— Няма да е за дълго. Бутни го във водата, че вече замръзнах.

Човекът примигна още един път, преди да се изтърколи от ръба на леда в реката. Чу се плясък. Тялото се завъртя и течението го отнесе надолу към дивата пустош, където никой повече няма да го види.

Все още седейки на леда, охранителят разгледа часовника. Евтин и счупен, той нямаше стойност. Но нещо му попречи да го захвърли във водата. Счупен или не, грехота е да го изхвърли.

Москва

Същия ден

Елена попита:

— А Зоя кога ще се прибере вкъщи?

Раиса отговори:

— Скоро.

— Когато се върнем от магазина?

— Не толкова скоро.

— А колко скоро?

— Когато Лев се върне и доведе Зоя със себе си. Не знам точно кога, но ще бъде скоро.

— Обещаваш ли?

— Лев ще направи всичко възможно. Трябва да потърпим още малко. Ще можеш ли?

— Ако ми обещаеш, че Зоя ще е наред.

Това беше обещание, което Раиса трябваше да поеме.

— Обещавам.

Елена задаваше един и същи въпрос всеки ден. И всеки път сякаш не беше го задавала преди. Не че търсеше нещо ново, просто беше чувствителна към тона на отговорите и дебнеше и най-малката промяна в него. Най-малкият намек за нетърпение или раздразнение, най-малкото съмнение щяха да я тласнат обратно към отчаянието, което я бе обзело веднага след отвличането на Зоя. Отказваше да напусне стаята си и плачеше до изтощение. Лев бе отказал на доктора да ѝ дават успокоителни и седеше до нея нощем часове наред. Едва когато Раиса се прибра от болницата, състоянието на Елена започна да се подобрява. Това стана най-вече когато Лев напусна Москва — но не защото тя искаше той да се махне, а защото беше първото конкретно доказателство, че нещо се предприема, за да бъде върната Зоя. Тя охотно прие твърдението, че когато се върне Лев, ще доведе и Зоя. Елена не искаше да знае къде е сестра ѝ или какво прави, а само, че ще се прибере вкъщи, и то скоро.

Родителите на Лев ги чакаха пред входната врата. Раиса беше все още твърде слаба след нараняванията си и се нуждаеше от тяхната помощ. Те се преместиха в охранявания блок на министерството, поеха грижа за готвенето и чистенето и се опитваха да създават някакъв нормален домашен уют. Елена се спря, готова да тръгне веднага.

— Не можеш ли да дойдеш с нас? Ще вървим съвсем бавно.

Раиса се усмихна.

— Още не се чувствам добре. Дай ми ден-два и тогава ще можем да излизаме заедно.

— Със Зоя? Можем да отидем в зоологическата градина, Зоя много обичаше. Тя се правеше, че не ѝ харесва, но знам, че не е така. Това си беше наша тайна. Бих се радвала и Лев да дойде с нас. И Ана, и Степан.

— Ще отидем всички заедно.

Елена се усмихна, докато затваряше вратата — първата усмивка, която Раиса видя от дълго време насам.

Останала сама, Раиса легна в леглото на Зоя. Беше се преместила в стаята на момичетата. Елена не можеше да заспи, ако тя не е наблизо. В блока на министерството, както и в целия град мерките за сигурност бяха повишени. Агентите — пенсионирани и действащи — поставяха допълнителни ключалки на вратите и решетки на прозорците. Държавата се опита да предотврати изтичането на информация, но имаше толкова много убийства, че нямаше начин да не тръгнат слухове. Всеки, който някога бе донасял за колега или приятел, взимаше допълнителни мерки. Онези, които се бяха възползвали от страха на другите, сега се страхуваха най-много, както Фраершата бе обещала.

Раиса отвори очи, но нямаше представа колко дълго е спала. Лежеше с лице към стената и не можеше да види какво става зад гърба ѝ, но беше сигурна, че в стаята има някой. След като се обърна и вдигна глава, видя силуета на един офицер в рамката на вратата, при това някакъв странен. В усещането ѝ имаше нещо като сън. Тя не изпита нито страх, нито изненада. Това беше първата им среща, но ѝ се стори, че са близки и се познават отдавна.

Фраершата свали фуражката си и откри късо подстриганата си коса. Влезе по-навътре в стаята и каза:

— Можеш да крещиш или да поговорим.

Раиса седна в леглото.

— Няма да крещя.

— И аз така мисля.

Раиса беше чувала много пъти този покровителствен тон на мъжете, когато разговарят с жена, но сега той звучеше странно в устата на жена, която при това беше само няколко години по-възрастна от нея. Фраершата забеляза раздразнението ѝ.

— Не се обиждай, трябваше да съм сигурна. Не беше лесно да вляза тук, за да те видя. Опитвах няколко пъти. Не бих искала срещата ни да бъде прекалено кратка.

Фраершата седна на другия креват — кревата на Елена, с гръб към стената, и кръстоса крака, докато разкопчаваше униформената си куртка. Раиса попита:

— Със Зоя всичко наред ли е?

— Да.

— И нищо лошо не ѝ се е случило?

— Не.

Раиса нямаше причини да вярва на тази жена, но ѝ повярва.

Фраершата взе възглавницата на Елена и я разбухна. Явно не бързаше.

— Хубава стая, пълна с хубави неща за две сладки момичета, купени от грижовните им родители. Колко ли такива хубави неща са нужни, за да се компенсира убийството на майката и бащата? Колко ли меки трябва да са завивките, за да може едно дете да прости подобно престъпление?

— Не сме се опитвали да купим тяхната обич.

— Като гледам наоколо, ми е трудно да повярвам.

Раиса се опита да овладее гнева си.

— Щяхме ли да бъдем по-добро семейство, ако не им купувахме нищо?

— Но вие не сте семейство. Ако някой не знае истината, може да направи тази грешка. Дали Лев не е възнамерявал точно това — да създаде илюзия. Няма да е истинско, но ще се радва да го види отразено в хорските очи. Лев умее да вярва в лъжи. Момичетата трябва да изглеждат добре, облечени в хубави дрехи, и той да се прави на баща.

— Момичетата бяха в детски дом. Предложихме им да изберат.

— Изборът между болестите, мизерията и недохранването и възможността да живеят с човека, който е убил родителите им… не е кой знае какъв избор.

Раиса се запъна, като не знаеше какво да възрази.

— Нито аз, нито Лев очаквахме, че осиновяването ще бъде безболезнено.

— Ти не ме поправи, когато казах „човека, който е убил родителите им“. Очаквах да кажеш, че той не е стрелял по тях, а се е опитал да ги спаси. Добрият човек сред лошите. Но ти самата не вярваш в това, нали?

— Той беше офицер от МГБ. Вършил е ужасни неща.

— Но ти въпреки това го обичаш?

— Невинаги е било така.

— А сега го обичаш?

— Той се промени.

Фраершата се наведе напред.

— Защо не искаш да отговориш? Обичаш ли го?

— Да.

— Искам да чуя да казваш: обичам го.

— Обичам го.

Фраершата се отдръпна замислено. Раиса добави като оправдание:

— Той не е същият човек, който ви е арестувал. Не е същият човек.

— Права си. Не е. Има една важна разлика. В миналото не беше обичан. Сега ти го обичаш.

Фраершата разкопча ризата си и разтвори яката, за да покаже татуировките, които се виеха по тялото ѝ като символи на древни магии.

— Раиса, добре ли го познаваш? Какво знаеш за миналото му?

— Той е проникнал в църквата на мъжа ти. Предал е теб, паството и Лазар.

— Само затова заслужава да умре. Знаеш ли обаче, че преди да се разкрие предателството му, той ми предложи да бъдем заедно? Като някой влюбен младеж под луната.

Раиса наведе глава и кимна.

— Да, поискал е от теб да напуснеш Лазар. Сигурна съм, че тогава се е надявал, че ти ще станеш негова жена. Но се е излъгал. Излъган е бил за много неща, включително и в любовта. Особено в любовта.

Фраершата изглеждаше разочарована, сякаш очакваше да ѝ разкрие някаква тайна. Продължи, но вече не толкова разпалено:

— Той си мислеше, че може да ме спаси. Всъщност опитваше се да спаси себе си. Ако бях приела предложението му, щеше да се самозалъгва, че дълбоко в себе си е добър човек. Не бих простила толкова лесно престъпленията му. Бях му обещала някои неща. Проклех го никога да не бъде обичан. Сигурна бях, че съм права, защото кой може да обича подобно чудовище? Кой би могъл?

Раиса се чувстваше объркана под погледа на Фраершата.

— Не искам да оправдавам това, което е вършил.

— Но си длъжна. Нали го обичаш. Виждала съм ви двамата заедно. Дебнех ви и ви шпионирах както някога Лев следеше мене. Ти го правиш щастлив, но което е по-лошо, той прави теб щастлива. За него твоята любов е всичко. Затова го подложих на изпитание. Затова съм тук. Искам да разбера как е възможно да живееш с него. Да спите заедно. В началото си мислех, че просто си глупава — плячката на офицера, красива и нелюбопитна. Мислех, че не ти пука за престъпленията, които е извършил.

Фраершата се изправи, заобиколи леглото и седна до Раиса, сякаш бяха най-добри приятелки, които си споделят тайни посред нощ.

— Въпреки това ти не проявяваш безропотна лоялност към държавата. Дори съм чувала, че изразяваш недоволство. Любовта ти към Лев се превръща в още по-голяма мистерия, която аз трябва да разкрия на всяка цена. Бях принудена да се поровя в твоето минало. Мога ли да ти кажа какво научих?

— Ти държиш дъщеря ми. Можеш да правиш каквото искаш.

— Семейството ти е загинало през войната. Ти си била бежанка.

Раиса онемя от думите на Фраершата, които се забиваха в нея като нож.

— Пак тогава са те изнасилили.

Раиса кимна. Не се и опита да отрече нищо, защото усещаше, че ще последват други разкрития.

— Как разбра?

— Бях в детския дом, където си изоставила детето си.

За Раиса това беше повече от изненада. Най-съкровените тайни от нейното минало, които тя бе погребала в опит да забрави, сега излизаха наяве и бяха размахани пред лицето ѝ. Като видя реакцията ѝ, Фраершата я хвана за ръката.

— Лев не знае за това, нали?

Раиса забеляза надеждата в погледа на Фраершата и отговори:

— Знае.

И отново на лицето на Фраершата се изписа разочарование.

— Не ти вярвам.

— Трябваха ми години, за да му кажа, но го направих. Той знае всичко. Знае, че не мога да имам деца, знае защо, знае, че съм била принудена да изоставя единственото дете, което съм родила. Той е наясно с моя позор, а аз с неговия.

Фраершата докосна лицето на Раиса.

— Затова ли се омъжи за Лев? Усетила си колко отчаяно се нуждае той от любов. Той би приел с радост възможността да стане баща на твоето дете. Видяла си възможност да върнеш детето си от детския дом.

— Не, знаех, че детето ми е починало, преди да срещна Лев. Отидох в детския дом веднага щом поукрепнах, веднага щом си намерих дом и можех да бъда отново майка. Казаха ми, че синът ми е починал от тиф.

— Тогава защо се омъжи за Лев? Какво те е накарало да се съгласиш?

— След като вече се бях отказала от детето си, за да мога да оцелея, не смятах, че е кой знае какъв компромис да се омъжа за човек, от когото по-скоро се страхувах, отколкото обичах.

Фраершата се наведе и целуна Раиса. После се отдръпна и каза:

— Усещам любовта ти към него и омразата ти към мен.

— Ти ми взе детето.

Фраершата се изправи и се упъти към вратата, закопчавайки в движение ризата си.

— То не е твое. Докато продължаваш да обичаш Лев, не ми даваш избор. Твоята любов му дава опора. Той е извършил нечувани престъпления и въпреки това е обичан. Той е убивал и е обичан. И то от жена, от която всеки мъж би се възхищавал и от която аз също се възхищавам. Любовта ти го оправдава. Тя е неговото изкупление.

Фраершата закопча куртката и сложи фуражката си.

— Говорих със Зоя, преди да дойда тук. Исках да разбера как е живяла в това фалшиво семейство. Тя е умна, объркана и сломена. Аз я харесвам много. Каза ми, че ти е предлагала да напуснеш Лев, и тогава тя би била щастлива.

Раиса се ужаси. Смятаха Зоя за заложничка, но се оказа, че тя се е доверила на Фраершата, разказала ѝ е за Раиса и е разкрила пред техния враг всички семейни тайни, които тя е искала да узнае.

Фраершата продължи:

— Изненадана съм, че толкова жестоко си отхвърлила предложението ѝ заради любовта си към Лев. А момичето е толкова объркано, че е взело нож от кухнята и е искало да му пререже гърлото, докато спи.

Раиса загуби дар слово. Не разбираше за какво говори Фраершата — за какъв нож? Нож, насочен към Лев? След няколко неуспешни опита, Фраершата най-сетне беше напипала нейната слабост — лъжата, тайната. Подсмихна се.

— Изглежда, някои неща Лев не ти е разказвал. Това за Зоя е истина. Тя е стояла до леглото му с нож в ръката. Лев обаче я е изненадал. И не ти е казал нищо?

За миг Раиса обедини всички несъответстващи детайли. Когато бе заварила Лев умислен в кухнята, той е мислел не за Николай, а за Зоя. Тя го бе попитала какво е станало, но той не ѝ каза. Беше я излъгал.

Фраершата отново владееше положението.

— Не забравяй този инцидент и обмисли внимателно това, което ще ти кажа. Ще повторя предложението на Зоя. Тя ще бъде поверена на грижите ти жива и здрава. В замяна на това ти и момичето не трябва никога повече да видите Лев. Да обичаш момичетата или да обичаш Лев, това е дилемата, която е стояла пред теб през последните три години. Сега, Раиса, си длъжна да направиш своя избор.

Колима Лагер №57

Същия ден

Лев едва се държеше на краката си, камо ли да копае. Той работеше в траншея, дълбока три метра, и кирката му отскачаше без никакъв ефект от вечно замръзналата земя. Затворниците бяха разпалили няколко огъня, които подобно на погребални клади на падналите герои в древността горяха бавно, за да размекнат почвата. Но Лев бе далеч от тях — бригадирът нарочно го беше поставил в най-студения и отдалечен край на златната мина, в най-необработената траншея, където дори да беше пълен със сили, не би могъл да изпълни нормата, да изкопае минимално количество руда, за да получи стандартната дажба.

Изтощен, с треперещи крака, той не беше в състояние да носи собственото си тяло. Подутите капачки на коленете му, покрити със синьо-лилави петна, бяха потънали в болезнени мехури. Миналата нощ го бяха накарали да застане на колене с вързани на гърба ръце, а глезените му бяха завързани към китките, така че цялата тежест на тялото падаше върху капачките на коленете. За да не падне, допълнително го вързаха към пречките на една стълба. Часове наред той не можеше да облекчи натиска върху опънатата кожа, която се триеше върху грапавото като шкурка дърво. Всеки опит да промени положението си предизвикваше сподавен вик през парцала, напъхан в устата му. Всички спяха, докато той стоеше на колене и дъвчеше като полудял кон вонящия парцал, с който затворниците бяха избърсали своите язви и гнойни рани. И докато в бараката се чуваше мощно хъркане, само един затворник не спеше заедно с него — Лазар. Той бдеше над Лев през цялата нощ, изваждаше парцала, когато му се гадеше, и го връщаше обратно, когато спреше да повръща. Правеше го с някаква бащинска загриженост към болния син, който трябва да получи заслужен урок.

На разсъмване Лев дойде в съзнание, когато на главата му изляха кофа ледена вода. Развързаха го, извадиха парцала от устата му и той се свлече на пода, без да усеща краката си, сякаш отрязани под коленете. Едва след няколко минути, изпълнени с ужасна болка, той успя да ги раздвижи, а след още няколко минути да се изправи накуцвайки, сякаш състарен със сто години. Затворниците му позволиха да седне на масата и да си изяде дажбата. Те го искаха жив. За да страда. И както пътник в пустинята мечтае за оазис, така и Лев можеше да мисли само за Тимур. И тъй като от Магадан не можеше да се пътува през нощта, следователно оставаше само едно малко прозорче надежда — надвечер, когато неговият приятел и спасител би могъл да се появи.

С треперещи от умора ръце Лев вдигна кирката над главата си, но от това усилие краката му се подкосиха и той падна, като удари подутите си колене. При удара мехурите се пръснаха като презрели младежки пъпки. От отворената му уста излезе беззвучен вик, а от очите му бликнаха сълзи. Сгърчи се, обърна се на една страна, за да даде почивка на коленете си, и остана да лежи на дъното на траншеята. Изтощението притъпи дори инстинкта за самосъхранение. За миг бе готов да затвори очи и да заспи. При този студ никога нямаше да се събуди.

Но си спомни за Зоя, Елена и Раиса, спомни си за семейството си и успя да седне, опря се с ръце на земята и бавно се изправи. Докато се мъчеше да се задържи на краката си, някой го хвана и изсъска в ухото му:

— За теб няма почивка, чекист!

Нито почивка, нито милост. Присъдата се изпълняваше стриктно. Гласът, който просъска в ухото му, не беше на някой пазач, а на събрат затворник, на бригадира, който, тласкан от дива лична омраза, не оставяше на Лев дори минута почивка, когато да не изпитва болка, глад или изтощение, или всичко заедно. Лев не беше арестувал този човек, нито някой член от семейството му. Не знаеше дори името му. Но това нямаше значение. Той бе станал талисман за всички затворници, олицетворение на несправедливостта. Беше „чекист“ и го възприемаха само като такъв, затова омразата на всеки затворник към него бе лична.

Чу се звън на камбана и затворниците захвърлиха инструментите. Лев бе оцелял след първия ден в мината, който не можеше да се сравни с това, което го очакваше през нощта — второто от множеството необявени изтезания. Като влачеше крака нагоре по склона и куцаше, излезе от изкопа и последва останалите с единствената надежда, която го крепеше, че Тимур ще се появи.

Когато наближиха лагера, сивата дневна светлина, проникваща през плътната облачна пелена, вече угасваше. Лев изведнъж забеляза как в равнината проблеснаха фаровете на един камион. Два снопа жълта светлина като далечни светулки. Ако не беше болката в коленете му, би паднал на земята пред милосърдния Бог и би заплакал от облекчение. Блъскан от пазачите, които се осмеляваха да го псуват само когато бяха далече от реформирания си началник, Лев заедно с другите беше натикан отново в зоната, но не спираше да гледа през рамо приближаващите се светлини на камиона. Едва сдържайки се да не извика, с треперещи устни, той се върна в бараката. Каквото и изтезание да са му подготвили, той ще бъде спасен. Застана до прозореца с лице, притиснато до стъклото: като изгладняло дете пред витрината на сладкарница. Камионът влезе в лагера. От кабината скочи един пазач, след него и шофьорът. Лев чакаше, забил нокти в рамката на прозореца. Тимур би трябвало да е с тях, може би е седнал в каросерията. Но минутите се изнизваха и никой не слезе. Продължи да гледа, отчаянието му надделяваше над логиката, докато накрая осъзна, че колкото и да се взира, от камиона повече никой няма да излезе.

Тимур не беше пристигнал.

Лев не можеше да се храни, отчаянието му беше толкова голямо, че притъпи глада. В столовата остана на масата още дълго след като останалите затворници си отидоха, докато накрая ядосаните надзиратели го изгониха с ругатни. Беше по-добре да го накажат те, а не събратята му затворници и да прекара нощта в изолатора — ледената килия, отколкото да изтърпи ново изтезание. Нали все пак тези пазачи действаха по заповедите на реформиралия се началник Синявски. Нали той бе говорил за справедливост и равни възможности? Когато пазачите го избутваха през вратата, Лев се опита нарочно да ги провокира и замахна да удари един от тях. Но беше слаб и немощен, хванаха юмрука му и един приклад го цапардоса по лицето.

Повлякоха го за ръцете, докато краката му ровеха снега. Но не го заведоха в изолатора, а го вкараха в бараката и го захвърлиха по средата. Чу как пазачите си отиват. Лежеше на пода и гледаше гредите над себе си, кръв се стичаше от носа и устните му. А отгоре го гледаше Лазар.

Съблякоха го и увиха с мокри кърпи гърдите му. Вързаха ги здраво на гърба с ръце, притиснати до тялото, така че той не можеше да помръдне. Не усещаше болка. Макар че никога не бе участвал в разпити, познаваше методите, които се използваха, защото от време на време бе принуден да присъства. Но сега се сблъска с нещо ново. Вдигнаха го и го оставиха да лежи по гръб, докато останалите затворници продължиха да вършат личните си работи. Коремът му беше студен и мокър от кърпите, но той беше толкова изтощен, че се възползва от възможността да затвори очи.

Събуди се от шума, който вдигаха затворниците, докато си лягаха, но най-вече от болката в гърдите. Бавно започна да осъзнава какво ще е изтезанието. Кърпите изсъхваха, свиваха се и все повече стягаха ребрата. Садистичната същност на това наказание беше, че той ясно разбираше как болката ще става все по-силна. Докато останалите се наместваха на наровете, Лазар зае обичайното си място до Лев. Гласът му — рижият — също се приближи.

— Имаш ли нужда от мен?

Лазар поклати глава и го прати да си легне. Той погледна гневно Лев като ревнив любовник и се оттегли, както му беше заповядано.

Когато затворниците заспаха, болката стана толкова непоносима, че ако не беше парцалът в устата му, Лев щеше да моли за милост. Наблюдавайки как лицето му се изкривява, сякаш някой навива винтове в гърдите му, Лазар коленичи до Лев в молитвена поза и приближи устни, като почти докосна ухото му. Гласът му беше тих като шумолене на есенни листа.

— Тежко е… да гледаш как някой страда… каквото и да е направил. Ти самият се променяш… колкото и прав да си бил… да търсиш отмъщение.

Лазар спря, за да преодолее умората от произнасянето на тези думи. Болката му никога не изчезваше и го придружаваше като постоянен спътник. Той знаеше, че тя никога няма да утихне и винаги ще живее с нея.

— Питах другите… дали са срещали поне един чекист, който да им е помогнал?… Поне един добър човек?… Всички отговориха… не.

Той замълча, за да избърше потта от челото си, и отново доближи устни до ухото на Лев.

— Държавата избра теб… да ме предадеш… Защото имаш сърце… Аз щях да открия, ако нямаше… В това е твоята трагедия, Максим… не мога да те пощадя… В живота има толкова малко справедливост… трябва да си получим това, което заслужаваме…

Болката се превърна в изстъпление, което беше толкова силно, че прерасна в еуфория. Дървените стени на бараката изчезнаха някъде и той се озова сам в центъра на ледена, бяла равнина — съвсем различна, по-бяла, по-мека и по-ярка, вече не страшна и не студена. От небето се изсипа право на лицето му леден дъжд. Той примигна и разтърси глава. Лежеше на пода в бараката. На главата му плиснаха кофа вода, а от устата му извадиха парцала. Развързаха кърпите, но той едва поемаше въздух, защото дробовете му бяха привикнали със свитото си положение. Седна и продължи да вдишва въздух на малки интервали. Беше се съмнало. Бе оцелял още една нощ.

На път за столовата затворниците минаваха покрай него, не криейки презрението си. Вдишванията на Лев постепенно ставаха по-дълбоки и дишането му се нормализира. Беше останал сам в бараката и си мислеше дали някога в живота си е бил толкова самотен. Изправи се, като се подпираше на наровете, за да не падне. Надзирателят му извика отвън, ядосан, че толкова се бави. Той наведе глава и се потътри към изхода, като едва придвижваше краката си, които се плъзгаха по гладкия дървен под, сякаш беше някакъв начинаещ кънкьор.

Лев спря, когато навлезе в административната зона. Нямаше да издържи още един работен ден, както и трета нощ. Представяше си като наяве най-различни изтезания, на които бе свидетел. Какво ще е следващото? Миражът за Тимур избледня и вече не го крепеше. Плановете им се бяха провалили. Един от надзирателите му изкрещя:

— Размърдай се!

Лев разбра, че трябва да измисли нещо. Беше останал сам. Обърна се към началническата барака и извика:

— Гражданино началник!

При това нарушаване на дисциплината пазачите се втурнаха към него. От бараката на столовата Лазар наблюдаваше всичко. Лев трябваше бързо да привлече вниманието на началника.

— Гражданино началник! Аз зная за доклада на Хрушчов!

Надзирателите го настигаха и преди да може да каже дори една дума, го блъснаха в гърба. Вторият удар беше в корема. Той се строполи на земята и се сви, докато ударите продължаваха да се сипят.

— Спрете!

Надзирателите застинаха. Лев се обърна и погледна към административната барака. Началникът Синявски стоеше на горната площадка.

— Доведете го при мен!

Същия ден

Пазачите помъкнаха Лев нагоре по стълбите и го проснаха в кабинета. Началникът беше застанал в ъгъла до една голяма тумбеста печка. По дървените стени на стаята висяха карти на района и фотографии в рамки на началника, заобиколен от затворници. Синявски се усмихваше, сякаш беше в компанията на приятели, а лицата на затворниците бяха безизразни. Около снимките личаха светли ивици, очевидно старите снимки наскоро са били свалени и заменени с нови.

С изпокъсани дрехи, мръсен и пребит, Лев трепереше като безпризорно дете. Синявски даде знак на надзирателите да излязат.

— Искам да говоря с него насаме.

Те се спогледаха и един от тях каза:

— Този човек вчера се нахвърли върху нас. Ще е по-добре да останем.

Синявски поклати глава.

— Няма нужда.

— Не сте в безопасност с него.

Като се имаше предвид тяхното подчинено положение, те се държаха предизвикателно и едва ли не заплашително. Явно властта на началника на лагера се беше разклатила. Той се обърна към Лев:

— Нали няма да ме нападнеш?

— Няма, гражданино началник.

— Виждате ли, той се държи възпитано. А сега си тръгвайте.

Надзирателите излязоха неохотно и дори не се опитаха да скрият неодобрението си.

Щом те излязоха, Синявски отиде до вратата, за да провери дали някой не е останал там. След като чу скърцането на стъпалата под краката им и се убеди, че са сами, заключи вратата и се обърна към Лев:

— Заповядай, седни.

Лев седна на стола от другата страна на бюрото. В стаята беше топло и миришеше на дърва. На Лев му се доспа. Началникът се усмихна.

— Сигурно си измръзнал.

Без да дочака отговор, отиде до печката, взе една тенджерка и наля кехлибарена течност в малко тенекиено канче, същото като онези, в които им раздаваха екстракта от борови иглички. Подаде го на Лев, като го държеше за ръба.

— Внимавай!

Лев погледна димящата течност. Доближи канчето до устните си — миришеше на нещо сладко. Имаше вкус на стопен мед, ароматизиран с билки. Погълна я, но течността не отиде дълбоко — подобно на слаб дъжд върху изсъхнала, напукана почва, захарите и алкохолът попиха в устата му моментално. Кръвта нахлу в главата му и бузите му пламнаха. Стаята се залюля. Усети някаква нежна, опияняваща мекота, сякаш с нектара беше поел глътка щастие.

Синявски седна срещу него, отвори едно чекмедже и извади от него картонена кутия. Постави я на бюрото между тях. На капака имаше печат:

Началникът почука по капака.

— Знаеш ли какво има вътре?

Лев кимна.

— Ти си шпионин, нали?

Лев си помисли, че не биваше да пие. Най-лесно е да напиеш гладния затворник, за да му развържеш езика. Сега трябваше да бъде стегнат и предпазлив. Груба грешка беше да се подведе от доброжелателността на този човек. Влизайки в стаята, беше решил да разкрие истинската си самоличност, като изреди известните му подробности от кариерата на Синявски, както и имената на неговите началници. Но неговите думи завариха Лев неподготвен. Началникът наруши мълчанието.

— Не се опитвай да измислиш някаква лъжа. Знам истината. Ти си изпратен, за да докладваш за хода на реформите. Както и твоят приятел.

Сърцето на Лев спря за миг.

— Моят приятел?

— Аз одобрявам промените, но мнозина други не.

— Какво знаете за моя приятел?

— Те търсят и теб, двамата, които пристигнаха снощи. Убедени са, че са изпратени няколко души да ги шпионират.

— Какво е станало с него?

— С твоя приятел? Убили са го.

Пръстите на Лев, които стискаха тенекиеното канче, се разхлабиха, но той не го изпусна. Силите му го напуснаха, прегърби се и се наведе напред, забил поглед в пода.

Началникът продължи:

— Боя се, че ще убият и теб. Като извика, че знаеш за секретния доклад, се издаде. Няма да позволят да си заминеш. Както сам видя, не беше лесно дори да останем сами.

Лев поклати глава. Двамата с Тимур бяха оцелявали при невероятни обстоятелства. Не може да е мъртъв. Сигурно има някаква грешка. Лев се изправи.

— Не е загинал.

— Човекът, когото имам предвид, е пристигнал със „Стария болшевик“. Трябваше да дойде тук като мой заместник. Това е било прикритието му. Всъщност е бил изпратен, за да напише отчет. Поне той го е признал. Заявил, че е изпратен за проверка. Затова са го убили. Не искат да бъдат съдени. И няма да го допуснат.

Сигурно Тимур беше измислил тази история, за да се добере до лагера и да го спаси. Въобще не биваше да иска помощта му. Беше толкова загрижен за спасяването на Зоя, че не прецени какви опасности заплашват Тимур. Бе решил, че те са незначителни, уверен в успеха на своя план и в способностите на двамата. Бе разрушил едно щастливо семейство, опитвайки се да спаси своето, в желанието си да спечели привързаността на Зоя. Разплака се, когато най-сетне започна да осъзнава, че Тимур, най-добрият, единственият му приятел, обожаван от жена си и от синовете си, верен и предан, когото Лев обичаше толкова много — беше мъртъв.

Когато Лев накрая вдигна поглед, видя, че и Синявски плаче. Лев погледна невярващо зачервените очи и мокрото от сълзи, покрито с дребни бръчки лице и се учуди как е възможно той, който бе строил недовършената жп линия с цената на толкова невинни жертви, да плаче за смъртта на човек, когото не познава и за чиято смърт не носи отговорност. Може би плачеше за всички умрели преди, за които не бе пролял нито една сълза, за жертвите, загинали в снега, калта и под слънцето, докато той си е пушил цигарата, доволен, че е изпълнил нормата. Лев избърса очи, като си спомни с какво презрение се отнесе към неговите сълзи Лазар. Свещеникът беше прав. Сълзите са безполезни. Лев дължеше много повече на Тимур. Ако не оцелее, жената и синовете на Тимур никога няма да научат как е загинал той. А и Лев няма да има възможността да им поиска прошка.

Охранителите не смятаха да допуснат той да се върне в Москва. Те бранеха свободата си. Лев беше шпионин, когото еднакво мразеха двете страни — затворниците и надзирателите, освен началника, който, изглежда, беше започнал да откача от осъзнаване на собствената си вина. В най-добрия случай той беше несигурен съюзник, който вече не контролираше напълно лагера. Надзирателите обикаляха като вълци около административната барака и чакаха само той да се появи.

Докато оглеждаше кабинета и в главата му се рояха различни идеи, Лев забеляза на бюрото микрофон, който беше свързан с всички високоговорители в зоната.

— Можете ли да говорите на целия лагер?

— Мога.

Лев стана и напълни ламариненото канче с топлия кехлибарен алкохол, после го подаде на началника.

— Да пийнем.

— Но…

— Да пийнем за светлата памет на моя приятел.

Началникът обърна канчето на един дъх и Лев го напълни отново.

— Да пийнем за паметта на всички, които са загинали тук.

Синявски кимна и пресуши канчето. Лев го напълни отново.

— И за паметта на всички невинни, загинали в цялата страна.

Началникът обърна и последното питие и избърса устните си. Лев посочи микрофона.

— Включете го.

Същия ден

В столовата Лазар обмисляше решението на Лев да потърси покровителството на началника на лагера. Жорес Синявски, разкаял се наскоро за собствената си жестокост, който наистина можеше да го защити. Останалите затворници бяха вбесени, че правосъдието им е отнето. Те вече бяха планирали третото, четвъртото и петото изтезание и с нетърпение очакваха нощта, когато Лев ще страда както са страдали те и ще видят на лицето му изписана болката, която са изпитвали, ще го чуят как се моли за милост и ще получат дългоочакваната възможност да кажат:

— Не.

Лазар го угнетяваше разказът на Лев за жена му Анисия. Наистина бандитите в бараката го увериха, че не е възможно жена, която е пяла химни, готвила и чистила, да се издигне до главатар на банда. Значи Лев отново е излъгал. Но този път Лазар няма да позволи да го измамят.

Изведнъж от външните високоговорители се чу някакво пращене. Едва ли беше нещо повече от случаен шум, но всекидневният им режим беше толкова строг и непроменим, че Лазар потрепна. Той стана от масата, заобиколи затворниците, които закусваха, и отвори вратата.

Високоговорителите висяха на високи дървени стълбове — по един до всяка барака и един в административната зона до кухнята и столовата. Използваха ги рядко. Група затворници се струпаха зад него, включително Георгий, неговият глас, който винаги беше наблизо. Всички гледаха към най-близкия високоговорител, изкривен и очукан от ветровете и времето. По стълба се спускаше жица, прокарана по замръзналата земя към бараката на началника на лагера. Отново се чу пращене, което се смени с пискливия му глас, в който явно се долавяше неувереност.

— Секретен доклад…

Настъпи пауза, след което той продължи, този път по-високо.

— Секретен доклад на XX конгрес на Комунистическата партия на Съветския съюз. Закрито заседание. 25 февруари 1956 година. Докладчик Никита Сергеевич Хрушчов, Първи секретар на Комунистическата партия на Съветския съюз.

Лазар се спусна по стълбите и се насочи към високоговорителя. Надзирателите замряха в недоумение. Започнаха да си шушукат помежду си, явно усъмнили се в намеренията на началника. Няколко души закрачиха към административната барака. Междувременно началникът продължаваше да чете доклада. Колкото по-дълго четеше, толкова по-развълнувани ставаха охранителите.

— „… това, което ставаше по времето на Сталин, който допускаше грубо насилие не само над всичко, което му противоречеше, но и над това, което при неговата капризност и деспотичност му се струваше противоречащо на неговите постановки…“

Забързани, охранителите изтичаха по стълбите и започнаха да блъскат по вратата на кабинета, опитвайки се да разберат дали началникът не действа под заплаха. Един от тях се провикна с истинска загриженост:

— Той да не ви е взел за заложник?

Вратата остана затворена. На Лазар не му се вярваше началникът да чете под заплаха. Гласът му стана по-уверен, той се вживяваше в ролята.

— „Сталин въведе понятието «враг на народа». Този термин даваше възможност всеки, който не е съгласен за нещо със Сталин, да бъде подложен на най-жестоки репресии с нарушаване на всякакви норми на революционната законност…“

Отметнал глава, със зяпнала уста, Лазар се беше втренчил във високоговорителя, сякаш в небето над него бе станало някакво божествено чудо.

Всички затворници оставиха закуската си, някои с паниците в ръка наобиколиха стълба с високоговорителя — хората, забравили всичко, се вслушваха в пращящите думи на началника. Звучеше критика към държавата. Критика към Сталин. Лазар никога не беше чувал нещо подобно, не и в такава форма, това бяха думи, които не смееха да си прошепнат дори влюбените, нито двама затворници от съседни нарове. Това бяха думи на техния лидер, произнесени на конгрес, записани, отпечатани и разпратени до най-отдалечените кътчета на страната.

— „Как може да се получи от човек признание за престъпления, които никога не е извършвал? Само по един начин — чрез изтезания, които да го доведат до загуба на съзнание, загуба на разсъдък, отнемайки неговото човешко достойнство…“

Човекът, застанал до Лазар, го прегърна през раменете. Същото направи и този зад него и скоро всички затворници се прегърнаха и станаха едно цяло.

Лазар се стараеше да не обръща внимание на надзирателите и да се съсредоточи върху доклада, но го разсейваше суетенето им. Те не можеха да решат дилемата — дали да спрат началника на лагера да дочете доклада, или да попречат на затворниците да го слушат. Очевидно решиха, че е по-лесно да се справят с един човек, отколкото с хиляда, и започнаха отново да блъскат по вратата, настоявайки Синявски да замълчи незабавно. За да издържа на арктическите студове, вратата бе направена от дебели дъски. На малките прозорчета имаше капаци. Нямаше начин да се проникне вътре. В отчаянието си един от надзирателите започна да стреля с автомата си, но куршумите засядаха в дървото. Той не успя да разбие вратата, но постигна желания резултат. Четенето спря.

Лазар усети настъпилото мълчание като някаква загуба. И не само той. Ядосани от внезапното прекъсване на доклада, затворниците отляво и отдясно затропаха с крака, към тях бързо се присъединиха останалите и накрая всички, две хиляди крака, започнаха да тропат по замръзналата земя.

— Още! Още! Още!

Енергията им бе завладяваща. Не след дълго и Лазар се усети как също тропа в такт.

Лев и началникът на лагера се заслушаха във вълненията навън. От страх да не бъдат застреляни от надзирателите, те не смееха да отворят капаците, за да видят какво става там. Вибрациите от тропането преминаха през пода, а звукът от възгласите преодоля дебелите стени.

— Още! Още! Още!

Синявски се усмихна и сложи ръка на гърдите си, явно възприел тяхната реакция като благодарност за променената му същност.

Атмосферата в лагера се нажежи, на което разчиташе Лев. Той посочи към страниците на доклада, които набързо редактираше, съкращавайки най-шокиращите признания. Подаде на Синявски следващата страница, но той поклати глава.

— Не.

Лев се изненада.

— Защо да спираме сега?

— Защото ще произнеса собствена реч. Аз се… вдъхнових.

— Какво смятате да кажете?

Синявски вдигна микрофона и се обърна към затворниците от лагер №57:

— Говори Жорес Синявски. Вие ме познавате като началник на този лагер, където работя от много години. Новопристигналите може да ме мислят за добър човек, почтен, справедлив и щедър.

Лев се съмняваше в това, но се опита да изглежда, че вярва на тези твърдения. Началникът очевидно говореше напълно сериозно.

— Тези, които са престояли по-дълго тук, едва ли са съгласни. Току-що чухте, че Хрушчов признава грешките, извършени от държавата, жестоките действия на Сталин. Искам да последвам примера на нашия ръководител и да призная своите собствени грешки.

Като чу думите „да последвам примера“, Лев си зададе въпроса дали началникът на лагера е ръководен от чувството за вина или от навика да се подчинява. Дали разкаянието му не беше подражание? Ако държавата възстанови терора, ще се върне ли Синявски също така бързо към жестокостта, колкото и да демонстрира разкаяние сега?

— Вършил съм неща, с които не се гордея. Време е да поискам прошка от вас.

Лев разбра, че разкаянието на началника на лагера може да има по-голяма сила от признанията на Хрушчов. Затворниците познаваха този човек. Те познаваха и затворниците, които беше погубил. Виковете и тропането спряха. Те чакаха неговата изповед.

Лазар забеляза, че дори надзирателите спряха усилията си да разбият вратата в очакване на следващите думи. След кратка пауза над лагера се разнесе пискливият глас на Синявски:

— Първото ми назначение беше в Архангелск — трябваше да надзиравам затворниците, които работеха в дърводобива. Те сечаха дървета и подготвяха трупите за транспортиране. Бях нов и се притеснявах. Беше ми заповядано да добивам определено количество всеки месец. Нищо друго нямаше значение. Беше ми определена норма както на вас. След първите седмици открих, че един от затворниците лъже, за да си изпълни нормата. Ако не бях открил това, в края на месеца щеше да има недостиг и щях да бъда обвинен в саботаж. Разбирате… ставаше дума за оцеляване, ни повече, ни по-малко. Нямах избор. Реших да им дам пример. Съблякоха го гол и го вързаха за едно дърво. Беше лято. На залез тялото му беше почерняло от комари. На сутринта загуби съзнание. Умря на третия ден. Наредих тялото му да бъде оставено в гората като предупреждение. Двайсет години не бях се сещал за него. Но отскоро започнах да мисля за него всеки ден. Не си спомням името му. Дали изобщо съм го знаел. Помня само, че беше на моите години — двайсет и една.

Лазар забеляза, че Синявски все пак се опитва да се оправдае.

— Нямах избор.

Тези думи бяха станали причина за смъртта на хиляди хора, които загинаха не от куршум, а в резултат на изродена логика и сметки. Когато Лазар отново се заслуша, Синявски вече не говореше за кариерата си в горите край Архангелск. Сега разказваше как го прехвърлили на солните мини в Соликамск.

— В солните мини, за да повиша добивите, наредих хората да спят под земята. Избягвайки слизането и качването в началото и в края на всяка смяна, спестих хиляди ценни работни часове, от което държавата спечели много.

Затворниците клатеха глави, като си представяха условията в този подземен ад.

— Целта ми беше да осигуря повече печалба за нашата държава. Какво можех да направя? Ако не бях се сетил за това, заместникът ми щеше да го предложи, а мен щяха да накажат. Нима тези хора имат повече нужда от дневна светлина, отколкото държавата от сол? Кой би могъл да ми възрази? Кой би се застъпил за тях?

Един от охранителите, когото Лазар никога досега не беше виждал, се приближи до тях, размахвайки нож. Изглежда, се канеше да пререже кабела и да спре речта. Той се хилеше, явно доволен от своето хрумване.

— Махнете се от пътя ми!

Един затворник от първия ред направи крачка напред и настъпи кабела. Към него веднага се присъединиха втори, трети, четвърти, за да скрият кабела. Пазачът се подсмихна заплашително, намеквайки, че ще им го припомни, и се насочи към друг открит участък на кабела. В отговор затворниците дружно се люшнаха напред и запълниха цялото пространство. Образуваха плътна редица, застанали един до друг, от стълба с високоговорителя чак до административната барака. За да стигне до кабела, охранителят трябваше да пропълзи под бараката, което той сметна под своето достойнство.

— Махнете се от пътя ми!

Затворниците не помръднаха. Той се обърна към двете укрепени кули, които се извисяваха над лагера. Махна на картечарите, сочейки към затворниците.

Прозвуча картечен откос. Като един затворниците паднаха на колене. Лазар се огледа да види дали има убити и ранени. Изглежда, никой не беше пострадал. Куршумите бяха минали над главите им и се забиха в стената на бараката като предупреждение. Затворниците бавно се изправиха. От задните редове се чуха викове:

— Имаме нужда от помощ!

— Доведете фелдшера!

Лазар не можеше да види какво е станало, но виковете за помощ продължиха. Никой не се отзова. Надзирателите не се помръднаха. Скоро виковете престанаха — никой вече не искаше помощ. Всички в тълпата разбраха, че някой от затворниците е умрял.

Усетил, че настроението става по-напрегнато, охранителят прибра ножа и извади пистолета си. Започна да стреля по високоговорителя. Първите изстрели се оказаха неточни, но накрая от него се разхвърчаха искри и той млъкна. Другите четири високоговорителя в затворническата зона продължаваха да работят, но бяха по-далече, така гласът на началника отслабна и се превърна в неясно бърборене. Охранителят с насочен пистолет изкомандва:

— Разпръсни се по бараките! И повече няма да има убити.

Но беше подценил силите си.

Един затворник грабна от земята кабела, втурна се и го омота около врата на охранителя. Започна да го души. Останалите ги наобиколиха. Другите охранители се притекоха на помощ, но някой измъкна пистолета на поваления охранител и започна да стреля по тях. Един човек беше ранен и падна. Останалите извадиха пистолети и откриха безразборна стрелба.

Затворниците се разпръснаха. Моментално осъзнаха какво ще стане по-нататък. Ако надзирателите възстановят контрола си над лагера, наказанията ще бъдат свирепи, каквото и да се казва в доклада от Москва. В това време от двете кули откриха огън.

Началникът на лагера продължаваше да говори, като изреждаше едно след друго кървавите си престъпления и явно не обръщаше внимание на стрелбата. В съзнанието му нещо се беше пречупило: по времето на Сталин неговият характер бе тласкан с огромна сила в една посока, а сега го бутаха в обратната. Беше загубил способността да се съпротивлява, той не знаеше вече какъв е — дали добър, дали лош, бе само един слаб човек.

Лев остави началника на лагера да говори и леко открехна капака на прозореца, за да надникне предпазливо навън. Разбунтувалите се затворници тичаха в различни посоки. На снега лежаха неподвижни тела. Според пресмятанията излизаше, че на един охранител се падат поне четирийсет затворници. И с това се обясняваше скъпата поддръжка на лагерите — принудителният труд не покриваше разходите по издръжката, храната и транспортирането на затворниците. Най-много средства поглъщаха надзирателите, които получаваха и премии за работа в тези ужасни условия. Затова бяха готови да убиват, за да запазят властта си. Нямаха друг живот, нито семейства или приятели, които да държат на тях. Никой работнически колектив не би ги приел. Благополучието им зависеше само от затворниците. Битката беше еднакво отчаяна и за двете страни.

От кулите отново прозвучаха изстрели и стъклото се пръсна на парчета. Лев залегна, обсипан със стъкла, а куршумите се забиваха в пода. Скрит зад дебелата стена, той се протегна, опитвайки се да затвори капаците. Поредните изстрели разбиха дървото на трески. Цялата стая се прострелваше. Куршумите пометоха апаратурата с микрофона от масата и тя излетя във въздуха, преди да се разбие на пода. Синявски падна и се сви на кълбо. Лев попита, надвиквайки грохота:

— Имате ли пистолет?

Синявски посочи с поглед настрани. Лев видя в ъгъла заключен с катинар дървен сандък. Изправи се и се втурна към него, но комендантът му препречи пътя с вдигнати ръце.

— Не!

Лев го отблъсна и със стоманената стойка на настолната лампа удари по катинара. При втория удар той се отвори. Синявски отново се хвърли напред и легна върху капака на сандъка.

— Моля те, недей…

Лев го избута и вдигна капака.

Вътре беше пълно с най-различни неща. Имаше снимки в рамки. Синявски, изправен гордо до някакъв канал, а на заден план се тълпят изтощени затворници. Лев предположи, че това са снимките, украсявали стените в кабинета. Той ги избута настрани и се зарови в грамоти и писма, които хвалеха Синявски за изпълнените норми — остатъци от една голяма кариера. На дъното намери ловджийска пушка. На приклада имаше резки за двайсет и три успешни изстрела. Сигурно бе, че те не са били срещу вълци и мечки. Лев зареди пушката с дебелите колкото пръстите му патрони и се върна до прозореца.

Двете стратегически важни кули бяха издигнати върху високи дървени подпори. Охранителите вече бяха издърпали стълбите, за да не може никой да се качи отдолу. Защитени от дебели стени, на площадката на всяка кула бяха разположени тежки картечници, способни да изстрелват няколкостотин куршума в минута, с много по-голяма огнева мощ от тази, с която разполагаха на земята. Лев искаше да отвлече вниманието им от затворниците и се прицели в по-близката кула, макар да се съмняваше, че ще уцели квадратния отвор в дървената стена. Стреля два пъти и се изненада от тежкия откат на пушката. Охранителите спряха да стрелят срещу затворниците и насочиха огъня си към него.

Залегнал на пода, Лев хвърли поглед към Синявски. Седнал в ъгъла, той продължаваше да чете съвършено спокойно останалите страници от доклада, сякаш не забелязваше, че кабинетът му е обърнат наопаки от изстрелите. Усети, че Лев го гледа, вдигна глава и продължи:

— Нека моят вик на ужас стигне до ушите ви, не бъдете глухи и ме вземете под ваша закрила. Моля ви, помогнете да сложим край на кошмара на тези разпити и всички да видят, че това е грешка!

Синявски се изправи.

— Това беше ужасна грешка! Не трябваше да се случва.

Лев му извика:

— Легнете!

Един куршум уцели началника в рамото. Лев не искаше да гледа как го убиват, затова скочи и го събори. Приземи се на коленете си и едва не припадна от болка.

Синявски му прошепна:

— Този доклад ми спаси живота.

Лев усети миризма на дим. Обърна се по гръб, за да облекчи тежестта върху коленете си. После несръчно се изправи и, накуцвайки, се приближи до прозореца. Картечният огън беше спрял. Огледа зоната през счупения прозорец и видя откъде идва пушекът. Под платформата на кулата гореше огън и пламъците се катереха нагоре по гредите. Затворниците бяха дотъркаляли отнякъде варели с гориво и ги бяха запалили, изпичайки охранителите като месо на скара. Пътят за отстъпление на мъжете на площадката беше отрязан. Тъй като не можеха да слязат по стълбата, се опитаха да се промушат през отвора в дървената стена. Но той беше твърде тесен и един от тях се заклещи в него, като не можеше нито да се провре, нито да се върне назад, докато огънят го застигаше. Започна да крещи.

Охранителите от втората кула, за да избегнат страшната участ, откриха стрелба по затворниците, които носеха гориво за нов огън. Но те бяха прекалено много и прииждаха от всички страни. Щом се окажеха под кулата, ставаха недосегаеми за картечницата и на охранителите не им оставаше друго, освен да чакат. Пламна нов огън. Двете кули излязоха от строя. Балансът на силите се промени и затворниците поеха контрола върху лагера.

Брадва удари по вратата на началника на лагера, последваха втори и трети удар и стоманеното острие се показа между разцепените дъски. Преди да успеят отвън напълно да разбият вратата, Лев остави пушката и отключи, отстъпвайки назад с вдигнати ръце, показвайки, че се предава. Малка група затворници нахлу в стаята, размахвайки ножове, пистолети и железни пръти. Предводителят им огледа пленниците.

— Изкарайте ги навън.

Затворниците хванаха Лев за ръцете и го повлякоха надолу по стълбите при останалите пленени охранители — сега ролите се бяха разменили. Пребити и окървавени, те седяха на снега и гледаха как догарят кулите. От тях се издигаха стълбове пушек, които застилаха дневната светлина и обявяваха на целия район за започналата революция.

Същия ден

Намръщен, Малкия съсредоточено изучаваше написания на ръка списък. Бяха му казали, че в него са изброени имената на мъже и жени, които Фраершата има намерение да убие. Тъй като не знаеше да чете, списъкът му изглеждаше като колонка от непонятни символи. Доскоро не се притесняваше, че не знае да чете и пише и различава само буквите на собствения си прякор. По тази причина, по времето на неговото посвещаване, бе проявил достатъчно разум да настои татуировката му да не съдържа много букви. Опасяваше се, че другарите му ще се възползват от неговата неграмотност и ще напишат нещо обидно. Беше абсолютно забранено, под страх от смъртно наказание, да се правят фалшиви татуировки, които съдържат откровена лъжа, но това нямаше да им попречи да си направят майтап с него и да го кръстят Малкия пикльо вместо Малкия.

Той беше умен и нямаше нужда от диплома или удостоверение, за да го докаже. Пък и защо му трябваше грамотност? Каква е ползата от такива умения? Нямаше нужда от учител, за да разбие ключалка или да хвърли нож. Защо му е на крадеца да знае да чете? Макар да продължаваше да се придържа към подобни съображения, нещо напоследък все пак се беше променило. Смущение се загнезди в душата му и взе постепенно да нараства, откакто Зоя го беше хванала за ръката.

Тя не знаеше, че той е неграмотен. Може би допускаше и още по-лоши неща, виждайки в него само един пристрастен към чифира бандит. На него не му пукаше. Нека повече да се тревожи дали ще ѝ пререже гърлото, а не да му дава оценки. Той се самонавиваше. Дълбоко въздъхна и отново се съсредоточи върху списъка с имена на пенсионирани чекисти. От Фраершата беше чул, че това са имената, адресите и описанията на всичките им престъпления — били те следователи, дознатели или информатори. Прокарвайки мръсния си пръст по редовете, той лесно разбираше в коя колонка са написани имената — в нея имаше най-малко думи. В колоната с цифрите бяха адресите. И по пътя на логиката се досети, че в последната колонка, която съдържаше най-много думи, са описани вероятно престъпленията им. Кого се опитваше да излъже? Това не беше никакво четене. Дори никак не приличаше. Захвърли ядосан листа, докато крачеше напред-назад в тунела. Тя беше виновна за всичко — заради това момиче не си намира място. По-добре никога да не беше я срещал.

Като не знаеше какво да прави, се запъти по тунела и влезе във вмирисаното им скривалище. Фраершата твърдеше, че те се укриват сред развалините на старо книгохранилище, изчезналата библиотека на Иван Грозни, в която някога са се пазили безценни свитъци на древногръцки и древноеврейски езици. Неграмотен крадец се крие в библиотека — той не съзнаваше иронията на съдбата, докато не се появи Зоя. Дали е библиотека, или не, той гледаше на скривалището им като на мрежа от грозни и влажни каменни дупки. Избягвайки другите, които пиеха както обикновено, той се запъти към килията на Зоя.

Довлече една табуретка, качи се на нея и погледна през решетките на прозорчето. Зоя спеше в ъгъла, свита на кълбо върху матрака си. От тавана висеше лампа, до която момичето не можеше да стигне, постоянно запалена, за да бъде държана под наблюдение денонощно. В миг гневът на Малкия се стопи. Погледът му се задържа на тялото ѝ, на гърдите ѝ, които бавно се повдигаха и спускаха в такт на дишането. Той беше крадец, но още беше девствен. Бе убивал, но досега не беше правил секс, което даваше повод за насмешки от останалите. Те го дразнеха, че пенисът му, ако не го използва по предназначение, ще закърнее, ще отпадне и той ще се превърне в момиче. След неговото посвещаване го заведоха при проститутка, блъснаха го в стаята ѝ и заключиха вратата, за да възмъжее. Жената седеше на леглото, гола и отегчена, а кожата на краката и ръцете ѝ беше настръхнала. Пушеше цигара — от върха ѝ висеше дълъг стълб пепел — и единственото, което Малкия си помисли, беше дали горещата пепел няма да падне върху гърдите ѝ. Но тя я изтърси на пода и го попита какво чака, като посочи цепката на панталона му. Той разкопча колана си, свали го, но после го сложи обратно и ѝ каза, че не иска секс, но може да задържи парите, при условие че не каже нищо на другите. Тя сви рамене и му каза да изчака пет минути и да се пръждосва, защото никой няма да повярва, че е издържал по-дълго. Той поседя пет минути на леглото, след което си тръгна. Докато вървеше по коридора и обмисляше какво да излъже, тя отвори вратата и извика на другите, че са били прави, той се бил изложил. Другарите му се превиваха от смях. Дори Фраершата изглеждаше разочарована от него.

Малкия усети, че някой се приближава, и се обърна с нож в ръката. Неизвестният изви ръката му, разтвори пръстите му и измъкна ножа. След като сгъна острието, Фраершата му го върна и погледна през рамото му в килията.

— Хубава е, нали?

Той не отговори. Фраершата го погледна.

— Рядко някой може да те издебне.

— Проверявах затворничката.

— Проверяваше?

Той се изчерви. Фраершата прегърна Малкия през рамото и добави:

— Искам тя да те придружи при следващата ти работа.

Малкия изгледа Фраершата.

— Затворничката ли?

— Наричай я по име.

— Зоя?

— Тя има повече причини да мрази чекистите. Те са убили родителите ѝ.

— Тя не може да се бие. Само ще пречи. Тя си е момиче.

— И аз някога съм била момиче.

— Ти си друга работа.

— Тя също.

— Може да се опита да избяга. Или да вика за помощ.

— Попитай я. Тя ни слуша.

Настъпи кратко мълчание и Фраершата се провикна към килията:

— Знам, че си будна.

Зоя седна на матрака и се обърна към тях.

— Не съм казала, че спя.

— Ти си смело момиче и аз имам едно предложение за теб. Искаш ли да придружиш Малкия при следващата му задача?

Зоя попита:

— Каква задача?

Фраершата отговори:

— Да убиете един чекист.

Колима Лагер №57

Същия ден

Двете кули рухнаха и се превърнаха в купчина димящи отломки, дъските и гредите бяха изгорели, оставили след себе си червена жар, по която от време на време пробягваха пламъчета. Струйки дим се издигаха в нощното небе, отнасяйки праха на поне осем охранители — тяхната последна задача беше да затъмнят блещукащите звезди, преди да се разпръснат из равнината. Мъртвите охранители, загинали извън огнените клади на кулите, останаха да лежат там, където бяха паднали. Едно тяло беше провиснало от прозореца. Яростта, с която е бил убит, предполагаше, че се е отличавал с особена жестокост — преследван от освирепелите затворници, хванат, пребит и намушкан с ножове, докато отчаяно се е опитвал да се измъкне навън. Тялото му беше оставено да виси на прозореца като знаме на новата империя.

Оцелелите охранители и персоналът на лагера, петдесетина души, бяха събрани в центъра на административната зона. Мнозина бяха ранени. Без одеяла и медицинска помощ, те седяха направо на снега, но страданията им никак не впечатляваха затворниците, добре усвоили уроците на студеното безразличие. Като се имаше предвид двусмисленият статут на Лев, той също бе причислен към охранителите и седнал на снега, треперещ от студ, наблюдаваше краха на предишните силови структури и зараждането на нови.

Доколкото можеше да разбере, бунтът бе оглавен от трима водачи, неизбрани от никого, чийто авторитет бе установен още в мрака на бараките. Всеки от тях беше следван от ясно очертана група. Лазар бе един от водачите. Групата му се състоеше от по-възрастни затворници, интелектуалци, квалифицирани работници — тъй да се каже, шахматистите. Вторият водач беше млад човек: атлетичен и красив, вероятно фабричен работник — олицетворение на истински съветски човек, но въпреки това затворник. Неговите последователи бяха млади и активни хора. Третият водач беше от криминалните. Около четирийсетгодишен, с присвити очи, нащърбени зъби и усмивка на акула. Беше си присвоил кожуха на началника на лагера. Той му беше прекалено голям и се влачеше по снега. Последователите му също бяха криминални — крадци и убийци. Трите групи, представени от своите водачи, имаха взаимно изключващи се възгледи. Лазар чрез своя глас, рижия Георгий, препоръчваше предпазливост и ред:

— Трябва да поставим часовои по целия периметър и да ги въоръжим.

Поради дългогодишната си практика Георгий можеше да говори и едновременно да слуша Лазар.

— Освен това трябва да съберем и разпределим хранителните запаси. Не бива да позволим ситуацията да излезе извън контрол.

Работникът с квадратна челюст, сякаш слязъл от пропаганден филм, не беше съгласен.

— Имаме право на толкова храна и напитки, колкото да компенсираме загубените възнаграждения, и за награда на извоюваната ни свобода.

Крадецът с еленовия кожух постави само едно искане:

— След като цял живот спазвахме строги правила, сега имаме право на неподчинение.

Съществуваше и четвърта група затворници, индивидуалисти, непризнаващи никакви водачи. Опиянени от свободата, те тичаха като диви животни от барака на барака, търсеха неизпитани удоволствия: дали обезумели от насилието, или поначало са били малоумни и сега най-сетне са свободни да му се радват. Някои бяха заспали в удобните легла на надзирателите, наслаждавайки се на свободата да можеш да спиш, когато си уморен. Други се бяха добрали до дрогата или водката на бившите си пазачи. Смеейки се, те режеха парчета от омразната бодлива тел, свиваха ги на венци и украсяваха с трънливи корони челата на бившите си мъчители. Гаврейки се, ги наричаха синове божии и крещяха:

— Да разпънем копелетата!

Като наблюдаваше анархията около него, Лазар настоятелно повтаряше в ухото на Георгий:

— Спешно трябва да опазим хранителните запаси. Гладуващият човек не бива да яде много, иначе ще умре. И трябва да се спре рязането на телената ограда — тя ще ни пази от войската, която неизбежно ще дойде. Не може да има абсолютна свобода. Няма да оцелеем.

Ако се съди по мълчанието на притежателя на кожуха от еленова кожа, грабежът вече беше извършен и всичко ценно бе в ръцете на неговите хора.

Работникът с квадратната челюст, чието име Лев не знаеше, беше съгласен да се предприемат някои практически мерки, но след като приключат с наказанието на пленените охранители.

— Моите хора искат справедливост! Те чакаха този момент дълги години! Те изтърпяха безбройни страдания! Те не искат повече да отлагат!

Той говореше с лозунги и сякаш завършваше всяко изречение с удивителен знак. Лазар не бе склонен да се отлагат практическите мерки, но се съгласи, за да получи подкрепата му. Охранителите ще бъдат съдени. И Лев заедно с тях.

Един от привържениците на Лазар, адвокат в предишния си живот, както той се изрази, пое главната роля да организира трибунала, който щеше да съди Лев и останалите. Той прие с удоволствие да разработи съответната процедура. След години раболепно подчинение адвокатът се зарадва да си върне поне малко от властта и авторитета, които смяташе за напълно естествени за себе си.

— Разбираме се, че ще бъдат съдени само надзирателите. Медицинският персонал и бившите затворници, които са работили за администрацията на лагера, ще бъдат освободени.

Всички се съгласиха и адвокатът продължи:

— Стъпалата, водещи към кабинета на началника на лагера, ще послужат за сцена. Всеки надзирател се отвежда до най-долното стъпало. След това ние, свободните хора, ще посочваме примери за тяхната жестокост. Ако отделният случай се приеме за доказателство, надзирателят ще се изкачи едно стъпало и ако достигне най-горната площадка, ще бъде разстрелян. Ако обаче не стигне до върха и спре на предпоследното стъпало, ще му бъде позволено да слезе по стълбата и да седне.

Лев преброи стъпалата — бяха тринайсет. Тъй като започваха да съдят от най-долното, дванайсет престъпления означаваха смърт, а единайсет или по-малко — живот.

С нисък, тържествен глас адвокатът обяви:

— Началникът на лагера Жорес Синявски.

Заведоха Синявски на първото стъпало и той се изправи пред съдиите си. Рамото му беше небрежно превързано, за да спре кървенето и да остане жив, за да бъде съден. Ръката му висеше безпомощно, но въпреки това той се усмихваше като дете по време на училищна игра и търсеше някое приятелско лице сред насъбралите се затворници. Нямаше представители на защитата или обвинението, от името на двете страни се изказваха затворници. Присъдата също беше колективна.

Веднага се разнесе хор от различни гласове. Чуха се обиди и се изброяваха едно през друго неговите престъпления. Адвокатът вдигна ръце, призовавайки за тишина:

— Един по един! Вдигате ръка, аз ще ви посоча и тогава ще говорите. Всеки ще получи право да се изкаже.

Посочи един възрастен затворник, който си остана с вдигната ръка. Адвокатът му напомни:

— Можете да свалите ръката и да говорите.

— Ръката ми е доказателство за престъплението му.

Два от пръстите липсваха и вместо тях личаха почернелите им пънчета.

— Измръзване. Нямах ръкавици. При минус петдесет градуса — беше толкова студено, че плюнката замръзваше във въздуха. Но той ни изпращаше на работа! Ден след ден. Два пръста — две стъпала!

Чуха се одобрителни възгласи. Адвокатът опъна затворническата си ватенка, сякаш беше официален костюм.

— Проблемът не е в броя на загубените пръсти. Вие говорите за нечовешки условия на работа. Това е престъпление. Но е един пример, затова е едно стъпало.

От тълпата се чу друг глас:

— Аз загубих един пръст на крака! Това брои ли се за едно стъпало?

Имаше предостатъчно деформирани и почернели пръсти, за да изкарат началника до върха. Контролът се изплъзваше на адвоката, който не беше в състояние да измисли нови правила, за да успокои възбудената тълпа.

Началникът на лагера прекъсна споровете, като се провикна:

— Прави сте. Вашите травми са престъпления. Всяка травма е престъпление.

Началникът на лагера се изкачи едно стъпало по-горе. Възраженията спряха и всички се заслушаха в гласа на Синявски.

— Истина е, че съм извършил повече престъпления, отколкото са стъпалата. Ако те стигаха до върха на планината, щях да ги изкача всичките.

Ядосан, че системата му се проваля, адвокатът запита:

— Значи признавате, че заслужавате смърт?

Началникът на лагера избегна отговора.

— Ако трябва да изкачиш едно стъпало, защо да не можеш да слезеш едно стъпало надолу? Ако си извършил престъпление, не може ли да си сторил и някакво добро? Защо да не мога да оправя злините, които съм извършил?

Той посочи затворника, който беше загубил пръста си.

— Загубихте пръста си от измръзване и затова аз трябва да изкача едно стъпало. Миналата година обаче поискахте да изпратите възнаграждението на семейството си. Когато ви обясних, че системата ни не е справедлива и вие не сте спечелили достатъчно, нима не взех от моята заплата, за да допълня разликата? Нали аз лично се погрижих жена ви да получи парите навреме?

Затворникът се огледа наоколо, но не отговори. Адвокатът попита:

— Истина ли е?

Затворникът кимна неохотно.

— Истина е.

Началникът на лагера слезе едно стъпало.

— Нима не бива да сляза едно стъпало заради такава постъпка? Съгласен съм, че все още не съм направил достатъчно добрини, за да изкупя злините. Защо не ме оставите жив? Да прекарам остатъка от живота си, за да се поправя. Няма ли да е по-добре, отколкото да ме убиете?

— Ами хората, които сте убили?

— Ами хората, които съм спасил? След смъртта на Сталин смъртността в нашия лагер е най-ниската в Колима. В резултат на проведените от мен реформи. Увеличих хранителните дажби. Давах ви по-голяма възможност за почивка и съкратих работното време. Подобрих медицинското обслужване. Болните вече не умират. Те оздравяват. И вие знаете, че това е истина. Успяхте да надвиете охранителите, защото по-добре се храните, повече почивате и сте по-силни от всякога. Аз съм причината този бунт да успее!

Адвокатът се приближи до началника на лагера, ядосан, че системата му не работи.

— Не сме говорили за възможността да се слиза по стъпалата надолу.

Адвокатът се обърна към тройката водачи на групите:

— Искате ли да променим системата?

Работникът с квадратната челюст се обърна към своите хора:

— Началникът на лагера иска да му дадем втори шанс. Съгласни ли сте?

В отговор се чу ропот, който ставаше все по-силен от присъединяващите се към него нови гласове:

— Никакъв втори шанс! Никакъв втори шанс! Никакъв втори шанс!

Лицето на Синявски помръкна. Той искрено вярваше, че е направил достатъчно, за да бъде пощаден. Адвокатът се обърна към осъдения. Очевидно не бяха обмислили докрай процеса. Нямаше определен палач. Началникът извади от джоба си едно от изсъхналите лилави цветчета и го стисна в ръката си. Изкачи се на най-горното стъпало и погледна към нощното небе. Адвокатът заговори и гласът му трепереше от напрежение:

— Ние произнесохме колективна присъда. И наказанието трябва да бъде изпълнено колективно.

Извадиха оръжията. Адвокатът се отдръпна, а началникът на лагера извика:

— Моето последно желание…

Пистолети, винтовки и картечница стреляха едновременно — Синявски падна като подкосен. Бидейки злодей в живота, пред лицето на смъртта той показа някакво достойнство. И затворниците го възненавидяха за това. Те не искаха повече да го слушат.

Настроението на участниците в импровизирания съд се промени от възторжено на мрачно. Адвокатът си прочисти гърлото и попита:

— Какво ще правим с трупа?

Някой предложи:

— Да го оставим за назидание на следващия.

Всички се съгласиха и тялото остана там, където беше паднало.

— Кой е следващият?

Лев се напрегна. Георгий обяви:

— Лев Степанович Демидов.

Адвокатът огледа надзирателите.

— Кой е той? Кой е Лев?

Лев не помръдна и адвокатът повиши глас:

— Станете и се покажете! Иначе ще се лишите от правото на съд и ще ви застреляме веднага.

Бавно, без да е сигурен дали краката му ще го удържат, Лев се изправи. Изпратиха го на долното стъпало, където щеше да застане с лице пред съда. Адвокатът попита:

— Охранител ли сте?

— Не.

— Какъв сте тогава?

— Аз съм от московската милиция и бях изпратен тук под прикритие.

Георгий се намеси:

— Той е чекист!

Тълпата, която беше негов съдия и палач, избухна в гняв. Лев погледна към своя обвинител. Георгий действаше самостоятелно, докато Лазар четеше някакво листче, на което може би бяха изброени престъпленията на Лев. Адвокатът попита:

— Вярно ли е? Чекист ли сте?

— В миналото бях служител на МГБ.

Адвокатът се провикна:

— Дайте примери за неговите престъпления!

Отговори му Георгий:

— Той предаде Лазар.

Затворниците се развикаха и Лев изкачи едно стъпало, а Георгий продължи:

— Преби Лазар и му счупи челюстта!

Качиха Лев на следващото стъпало.

— Арестува жената на Лазар.

Лев беше вече на четвъртото стъпало.

— Арестува енориаши на Лазар.

Беше стигнал до петото стъпало, но Георгий нямаше какво повече да каже. Никой друг не познаваше Лев. Никой не можеше да посочи негови престъпления. Адвокатът заяви:

— Имаме нужда от още примери. Още седем.

Ядосан, Георгий каза:

— Той е чекист!

Адвокатът поклати глава.

— Това не е пример.

Никой от затворниците не го познаваше достатъчно добре, за да го осъдят, никой освен самия Лев. Те изглеждаха разочаровани. Бяха прави да предполагат, че след като е чекист, в миналото му са натрупани много престъпления, които са им неизвестни. Лев усещаше, че техният измислен правилник няма да го защити. Ако не беше станал свидетел на екзекуцията на Синявски, щеше сам да се качи по стълбата и да признае греховете си. Но едва ли би бил по-красноречив от него. Животът му зависеше от правилата на тяхната система. Имаха нужда от още седем примера, но не разполагаха с такива.

Георгий, който не искаше да се предаде, се провикна:

— Колко години си бил чекист?

След като бе служил в армията, Лев бе мобилизиран в органите на Държавна сигурност.

— Пет години.

Обръщайки се към останалите, Георгий попита:

— Можем ли да приемем, че е причинявал зло поне на двама души годишно? Невероятно ли е това за един чекист?

Тълпата се съгласи — по две стъпала за всяка година. Лев се обърна към адвоката, надявайки се, че той ще отхвърли това предложение, ала той сви рамене и предложението на Георгий придоби силата на закон. Адвокатът посочи горното стъпало. Лев бе осъден на смърт.

Неспособен да осъзнае, че това е краят, Лев не помръдна.

Някой от тълпата извика:

— Качвай се горе или ще те застреляме там, където стоиш!

Като замаян Лев се изкачи нагоре, прекрачи надупченото от куршуми тяло на началника на лагера и се изправи пред дулата, насочени към него.

Чу се гласът на Георгий, човека, който го мразеше:

— Чакайте.

Лев видя, че Лазар шепне нещо на ухото на Георгий. Обикновено той превеждаше веднага, но този път изчака Лазар да свърши и го погледна въпросително. Лазар повтори думите си. Георгий се обърна към Лев и попита:

— Жива ли е жена ми?

Георгий взе листчето от ръката на Лазар, занесе го на Лев и му го подаде. Лев се наведе и разпозна написаното от Фраершата писмо, което беше доказателство, че тя е жива, и съдържаше сведения, които само тя можеше да знае. То се намираше у Тимур. Преди да го убият, охранителите очевидно бяха претърсили джобовете му.

— Намерихме го в джоба на един надзирател. Ти не си лъгал.

— Не.

— Тя жива ли е?

— Да.

Лазар повика с жест Георгий и прошепна нещо на ухото му. Той неохотно се подчини и каза:

— Настоявам той да бъде помилван.

Москва

Същия ден

Малкия и Зоя седяха един до друг на покрива на блок №424 като две улични котки. Зоя се беше притиснала до него, за да го успокои, че няма намерение да избяга. След уморителния няколкокилометров път по каналите, катеренето по стълби и промъкването покрай покритите с тиня стени и двамата бяха потни и сега се наслаждаваха на прохладния нощен ветрец. Зоя се почувства ободрена. Отчасти защото имаше възможност да се раздвижи след толкова дни и нощи, прекарани в килията, но главната причина беше, че е с него. Това ѝ приличаше на откраднатото ѝ детство — палаво приключение с близък по дух приятел.

Зоя погледна снимката, която Малкия стискаше в ръката си.

— Как се казва?

— Марина Нюрина.

Зоя взе снимката. Нюрина изглеждаше на около трийсет години, строга и надменна. Зоя му върна снимката.

— Трябва да я убиеш ли?

Малкия кимна, сякаш някой му беше поискал цигара. Зоя не беше съвсем сигурна дали му вярва. Беше го видяла как нападна бандита, който се опита да я изнасили. Умееше да борави с нож. Мълчалив и раздразнителен, нямаше вид на момче, което се фука напразно.

— Защо?

— Тя е чекистка.

— Какво е направила?

Малкия я погледна въпросително, като че ли не разбираше въпроса ѝ.

— Арестувала ли е хора? Разпитвала ли ги е?

— Не знам.

— Искаш да убиеш някого, но не знаеш какво е направил.

— Нали ти казах. Тя е чекистка.

Зоя се запита какво знае той за органите на Държавна сигурност и добави предпазливо:

— Не си много наясно с тях, нали? Чекистите имам предвид. Така ли е?

— Знам с какво се занимават.

Малкия се замисли, преди да продължи:

— Арестуват хора.

— Не е ли редно да знаеш нещо повече за човека, когото ще убиеш?

— Фраершата ми заповяда. Не ми трябва нищо друго.

— И чекистите казват същото, че изпълняват заповеди.

Малкия се ядоса.

— Фраершата каза, че може да помогнеш. Така че помагай. Тя не каза, че ще задаваш тъпи въпроси. Ако толкова искаш, мога да те върна обратно в килията.

— Не се ядосвай. Исках само да попитам защо, и толкова. Защо ще убиваме тази жена?

Малкия сгъна снимката и я прибра в джоба си. Зоя разбра, че е прекалила. От превъзбуда беше прекрачила границата, лекомислието ѝ бе надделяло. Сега замълча с надеждата, че нищо непоправимо не се е случило. Очаквайки раздразнение, тя бе изненадана, че Малкия заговори с почти извинителен тон:

— Престъпленията ѝ са описани на този лист. Не исках да моля никого да го прочете на глас.

— Не умееш ли да четеш?

Като внимателно наблюдаваше реакцията ѝ, той поклати глава. Забеляза тревогата му, но се постара да не издаде чувствата си.

— Не си ли ходил на училище?

— Не.

— Какво е станало с родителите ти?

— Те са умрели. Израснах по гарите, докато Фраершата не ме прибра.

След това Малкия попита:

— Лошо ли е, че не умея да чета?

— Не си имал възможност да се научиш.

— Не се гордея с това.

— Знам.

— Бих искал да мога да чета и да пиша. Ще се науча някой ден.

— Сигурна съм, че ще се научиш бързо.

Те прекараха в мълчание около час, наблюдавайки как един по един прозорците на съседните здания угасват, хората си лягаха. Малкия се изправи и се протегна като някакво нощно явление, което изплува, когато всички заспят. От джобовете на развлечените си панталони извади макара с твърда тел и я разви. На края на телта прикрепи малко огледало и го стегна здраво, след което го нагласи под ъгъл четирийсет и пет градуса. Приближи се до края на покрива, легна по корем и пусна надолу телта, докато огледалото се изравни с прозореца на спалнята. Зоя легна до него и погледна надолу. Пердето беше дръпнато, но оставаше малка пролука, през която можеше да се види някаква фигура на леглото в тъмната стая. Малкия изтегли телта, свали огледалото, намота телта и прибра всичко в джоба си.

— Ще влезем от другата страна.

Зоя кимна, но той промърмори:

— Можеш да останеш тук.

— Сама?

— Надявам се, че няма да избягаш.

— Виж какво, аз мразя чекистите не по-малко от Фраершата. Затова идвам с теб.

Те си събуха обущата, оставиха ги грижливо подредени на покрива и започнаха да се спускат по водосточната тръба. Спуснаха се не повече от метър. Малкия стигна до прозореца толкова леко, сякаш слизаше по стълба. Зоя го следваше колебливо и се стараеше да не гледа надолу. Бяха на шестия етаж и падането би било фатално. Малкия извади ножа, повдигна резето, отвори прозореца и влезе в апартамента. От страх Зоя да не вдигне шум, се обърна и ѝ подаде ръка, но тя я отблъсна и внимателно се спусна на пода.

Бяха проникнали в голям, просторен хол. Зоя прошепна на ухото му:

— Сама ли живее?

Той кимна недоволен. Сега всякакви въпроси бяха неуместни. Искаше пълна тишина. Апартаментът беше много голям. Ако се съдеше по квадратурата му, Зоя можеше да си представи мащаба на престъпленията на тази жена.

Вратата на спалнята беше затворена. Малкия се протегна и хвана дръжката. Преди да отвори, даде знак на Зоя да остане в хола. Тя искаше да го последва, но той не позволи. Зоя кимна и се отдръпна назад. Той отвори вратата.

Малкия прекрачи прага на тъмната стая. Марина Нюрина лежеше в леглото на една страна. С изваден нож той пристъпи към нея и спря, сякаш балансираше на ръба на пропаст. Жената в леглото бе доста по-стара от жената на снимката — косата ѝ беше побеляла, а кожата набръчкана — изглеждаше поне на шейсет години. Той се поколеба дали не беше сгрешил адреса. Не, адресът бе точен. Сигурно снимката е правена преди много години. Приближи се още и погледна сгънатата снимка. Лицето на старата жена беше в сянка и той не беше сигурен. Сънят придава изражение на невинност.

Изведнъж Нюрина отвори очи и извади ръката си изпод завивката. Държеше пистолет, дулото на който гледаше право в челото на Малкия. Измъкна се от леглото, облечена в цветна нощница.

— Назад!

Малкия се подчини, като държеше в едната ръка ножа, а в другата снимката, пресмятайки дали ще успее да я обезоръжи. Тя отгатна мислите му, вдигна пистолета и стреля по ножа, отнасяйки при това и върха на един от пръстите му. Той изкрещя и хвана ръката си, а ножът падна на пода. Нюрина каза:

— Изстрелът ще доведе охраната. Няма да те убивам, нека те да те изтезават. Може даже да им помагам. Искам да зная къде се крият твоите съучастници. И тогава ще ги избием всичките. Да не си въобразявате, че ще вдигнем покорно ръце и ще позволим на тебе и твоята банда да ни изколите един по един?

Малкия отстъпи, а тя се изправи до леглото.

— Ако си решил да бягаш, разчитайки на лесна смърт с куршум в гърба, откажи се. Ще стрелям в краката ти. По-добре да го направя още сега, за да съм сигурна.

Задъхана, с разтуптяно сърце, Зоя разбра, че трябва да действа незабавно, а не да стърчи по средата на стаята като уплашено дете. Старата жена, изглежда, не беше я забелязала. Огледа се и видя, че няма къде да се скрие, освен под писалището. Малкия бавно отстъпваше от спалнята към нея, а от ръката му капеше кръв. Внимаваше да не погледне към нея, за да не я издаде. Тя беше единственият му шанс за спасение. Жената беше стигнала почти до вратата и Зоя се мушна под бюрото.

От скривалището си тя видя жената за пръв път. Много по-стара, отколкото на снимката, но същата. Усмихваше се злорадо, наслаждавайки се на властта, която ѝ даваше пистолетът, докато преследваше Малкия отблизо. Ако Зоя не направи нищо и си остане под писалището, пазачите щяха да дойдат и да арестуват Малкия, а нея да върнат при Елена и Раиса. И при Лев. Ако не направи нищо, животът ѝ отново ще се върне в нормалното си русло.

Зоя изскочи изпод писалището и се хвърли към жената. Изненадана, Марина Нюрина насочи пистолета към нея. Зоя хвана китката ѝ и заби зъби в нея. До самото ѝ ухо гръмна изстрел, а куршумът се заби в стената. Изстрелът я оглуши, а от отката я заболяха зъбите. Жената със свободната си ръка я удари и я събори на пода.

Безпомощна, тя видя, че жената насочва пистолета към нея, но преди да успее да стреля, Малкия се хвърли на гърба ѝ и заби пръсти в очите ѝ. Тя изкрещя, изпусна пистолета, опитвайки се да откъсне ръцете му от лицето си, но той още по-дълбоко забиваше пръсти. Малкия свирепо изгледа Зоя.

— Вратата!

Докато жената пищеше и се тръшкаше по пода, Зоя изтича до входната врата и я заключи в мига, в който се чу тропотът на охраната по стълбите. Когато се върна, жената беше паднала на колене, а Малкия седеше на гърба ѝ. Той извади пръстите си и остави кървави дупки там, където преди бяха очите. Грабна пистолета и даде знак на Зоя да го последва към прозореца.

Зад гърба им охраната блъскаше по вратата. Малкия стреля няколко пъти, с което успя да ги забави. Пълнителят се изпразни и той захвърли пистолета, след което последва Зоя на перваза. Охраната отговори с изстрели и обсипа стаята с куршуми. Но Малкия и Зоя вече се катереха по водосточната тръба. Зоя се изкачи на покрива първа и чу как охраната разбива вратата и нахлува вътре. Чу и виковете им при кървавата сцена, която завариха.

Зоя се надвеси от покрива и помогна на Малкия да се изкачи. Тя взе обувките си, готова да побегне, но той я хвана за ръката.

— Почакай!

Чуваше как охранителите се скупчиха до прозореца, грабна парче плоча от покрива и се приготви. Една ръка се захвана за ръба на корниза и когато охранителят се показа, замахна и го удари по лицето. Той се пусна и с вик полетя надолу. Малкия изсъска:

— Да бягаме!

Изтичаха на другия край и прескочиха на покрива на съседната сграда. Погледнаха надолу и видяха, че улицата гъмжи от униформени.

— Било е клопка. Наблюдавали са апартамента.

Нюрина е била примамката.

Тъй като първоначалният им път за бягство беше блокиран, те влязоха в съседния блок и проникнаха в нечия спалня. Малкия извика:

— Пожар!

В пренаселените сгради със стари дървени конструкции и износени електрически инсталации страхът от пожар беше постоянен. Той хвана Зоя за ръката, двамата изскочиха в коридора и продължиха да викат:

— Пожар!

Макар че пушек не се виждаше, коридорът за секунди се изпълни с хора. Паниката бързо плъзна по всички етажи, подхранвана от живущите. На стълбите Зоя и Малкия паднаха на колене, промъквайки се между краката на уплашените хора.

На улицата обитателите на сградата се смесиха с милиционерите и офицерите от КГБ. Зоя се хвана за ръката на някакъв непознат, като се престори на уплашена. Малкия последва примера ѝ и мъжът, изпълнен със съчувствие, ги преведе през кордона на служебните лица, които ги взеха за семейство. Озовали се на свобода, те пуснаха ръката на мъжа и побягнаха.

Когато стигнаха до най-близкия канал, отместиха капака и се мушнаха долу. На края на стълбата Зоя откъсна парче от блузата си и превърза кървящия пръст на Малкия. Омота го толкова здраво, че заприлича на кренвирш. Най-сетне си поеха дъх и избухнаха в смях.

Колима Лагер №57

12 април

Утрото бе чисто и ясно, каквото Лев не беше виждал — яркосиньо небе над заснежената равнина. Застанал на покрива на административната барака, той вдигна към очите си обгорения и изкривен бинокъл. От пожара беше оцелял само единият от окулярите и той бе леко пукнат. Лев огледа хоризонта като пират от мачтата на кораб и забеляза някакво движение в далечината. Личаха камиони, палатки и танкове — временен военен лагер. Предупредена вчера от горящите кули, областната администрация още през нощта бе създала оперативна база за своите действия. В нея имаше поне петстотин войници. И макар затворниците да бяха по-многобройни, те отстъпваха сериозно по огнева мощ — разполагаха само с две-три тежки картечници, малко муниции за тях и няколко пушки и пистолети. Лагер №57 се оказа беззащитен пред далекобойните оръдия, а телената мрежа не можеше да спре настъпващите бронирани машини. Разбрал безнадеждността на положението, Лев свали бинокъла и го подаде на Лазар.

На покрива се бе струпала групичка затворници. След като рухнаха кулите, това беше най-високото наблюдателно място в лагера. Освен Лазар и Георгий там бяха и другите двама водачи заедно с най-близките си привърженици — общо десетина души. Главатарят на бандитите попита Лев:

— Ти си от тях. Какво ще направят? Дали ще преговарят?

— Да, ще преговарят, но не бива да се вярва на техните думи.

Младият работник се приближи до тях.

— Ами докладът? Нали не живеем вече при Сталин. Страната ни се промени. Можем да защитим каузата си. С нас се отнасяха несправедливо. Много присъди ще трябва да се преразгледат. Трябва да ни освободят!

— Докладът може да ги накара да преговарят честно. Но ние сме далече от Москва. Администрацията на Колима може да е решила да се справи с бунта, без да вдига шум, и да не информира за това Москва, за да не се намеси и тя.

— Нима искат да ни избият?

— Бунтът заплашва тяхното съществуване.

Някакъв затворник се провикна отдолу:

— Те ни викат по радиото.

Затворниците се втурнаха към стълбата и се сбутаха в желанието си да слязат бързо долу. Лев се спусна последен. Трудно сгъваше коленете си поради острата болка от незарасналите рани. Когато стигна до долу, беше изпотен и дишаше тежко. Останалите се бяха скупчили около радиопредавателя.

Той беше единственото средство за поддържане на връзка между многобройните лагери и областната администрация в Магадан. Един от затворниците, който имаше бегла представа от електротехника, се беше заел с него. Бе сложил слушалки и повтаряше на глас това, което чуваше:

— Областният директор Абел Презент… иска да говори с главния.

Без много приказки младият водач грабна микрофона и се впусна във високопарна тирада:

— Лагер №57 е в ръцете на затворниците. Вдигнахме се срещу охранителите. Те ни биеха и убиваха когото им хрумне! Повече няма да търпим…

Лев се намеси:

— Кажи, че охранителите са живи.

Младият работник махна пренебрежително на Лев, опиянен от прекомерното си самочувствие.

— Ние приветстваме доклада на нашия вожд другаря Хрушчов. От негово име настояваме за преразглеждане на присъдите. Искаме да бъдат освободени невинните. Искаме хуманно отношение към виновните. Отправяме исканията от името на нашите революционни прадеди. Ние сме истинските наследници на революцията. Настояваме да ни се извините. И да ни изпратите храна, добра храна, а не лагерен буламач.

Не вярвайки на ушите си, Лев само поклати глава.

— Ако искате да избият всички ни, поръчайте си хайвер и проститутки. Ако искате да останете живи, съобщете, че охранителите са живи.

Младият водач добави сърдито:

— Трябва да ви съобщя, че охранителите са живи. Държим ги при човешки условия и се отнасяме с тях много по-добре, отколкото те се държаха с нас. Ще останат живи, ако не ни атакувате. Ако това стане, взели сме мерки да загинат всички до един.

Гласът по радиото изграчи в отговор няколко думи, които затворникът повтори:

— Иска доказателства, че са живи. Едва тогава ще изслуша нашите искания.

Лев се приближи до Лазар, за да го накара да проявят разум.

— Ранените надзиратели трябва да бъдат изпратени незабавно. Те ще умрат, ако не получат медицинска помощ.

Главатарят на бандитите, ядосан, че не му обръщат внимание, се намеси:

— Не бива да отстъпваме за нищо, това е признак на слабост.

Лев възрази:

— Ако те умрат от раните си, ще бъдат безполезни. Иначе ще послужат като разменна монета.

Бандитът се подсмихна презрително:

— И сигурно ти искаш да си в камиона, който ще ги закара.

Бе отгатнал намеренията на Лев и на него не му оставаше друго, освен да се съгласи.

Лазар прошепна нещо в ухото на Георгий и той с учудване произнесе:

— И аз искам да тръгна с тях.

Всички се обърнаха към Лазар, който продължи да шепне на Георгий:

— Искам да видя жена си и детето си, преди да умра. Лев ми ги отне. Той единствен може да ми ги върне.

Натовариха в каросерията на камиона най-тежко ранените надзиратели, общо шестима, и никой от тях не би оцелял още едно денонощие без медицинска помощ. Сложиха ги на импровизирани носилки от дъски и Лев помогна да пренесат последния от тях от бараките. Натовариха ги на платформата и бяха готови да тръгнат.

Миг преди това Лев забеляза часовника на един от ранените. Беше евтин и позлатен, с нищо незабележим, освен че беше часовникът на Тимур. Нямаше съмнение, беше го виждал безброй пъти и бе чувал от Тимур как баща му го завещал като семейна реликва, макар че нямал голяма стойност. Лев се наведе и докосна счупеното стъкло. Погледна ранения, в чиито очи се мярна тревога, защото бе разбрал значението на този жест. Лев го попита:

— Ти си взел часовника на моя приятел?

Надзирателят не отговори.

— Той беше на моя приятел.

Лев усети как гневът напира в него.

— Това е неговият часовник.

Надзирателят трепна. Лев почука по циферблата и каза:

— Ще го взема.

Започна да разкопчава каишката, като едновременно с това вдигна крак и опря коляно в ранените и окървавени гърди на надзирателя.

— Виждаш ли… това е семейна ценност… Сега тя принадлежи на жената на Тимур… и на сина му… на двамата му синове… две чудесни момчета. Часовникът им принадлежи, защото ти си убил баща им… ти си убил моя приятел…

От устата и носа на ранения бликна кръв и той се опита да избута крака на Лев от гърдите си. Лев обаче продължи да го натиска. Просълзи се от болката в коляното. Това не бяха сълзи за Тимур, а сълзи на омраза и отмъщение, които го караха да натиска все по-силно, докато не разбра, че панталонът му е подгизнал от кръвта на ранения.

Успя да откопчае каишката, да освободи часовника от китката на надзирателя и да го прибере в джоба си. Останалите петима го гледаха ужасени. Той ги подмина и извика на един от затворниците:

— Един от тези умря. Има място за друг.

Разтовариха тялото и никой не попита нищо. Лев разгледа часовника. Гневът му започна да се уталожва и той почувства някаква слабост, но не от срам или съжаление, а защото най-мощният стимулант — отмъщението — постепенно го напускаше. Такъв силен гняв вероятно изпитваше и Фраершата към него.

Лев погледна към ранения надзирател, който креташе към камиона, за да замени убития. Ръката му беше омотана в кървави превръзки. Но нещо не беше наред. Той явно нервничеше. Може би също бе замесен в убийството на Тимур. Лев го спря, дръпна превръзките, под които се видя дълго повърхностно одраскване от лакътя до дланта, което очевидно сам си беше причинил. Такива бяха и раните по главата му. Той прошепна:

— Моля ти се…

Ако го заловят, ще го разстрелят. Ако затворниците разберат, че надзирателите се възползват от тяхната милост, след като самите не бяха я проявявали, цялата операция щеше да бъде провалена. Но сега, след убийството на надзирателя, Лев се поколеба само за миг, преди да му разреши да се качи в камиона.

Лазар чрез Георгий се обърна към затворниците, обяснявайки защо иска да тръгне:

— Едва ли ще живея дълго. Освен това съм твърде слаб, за да се сражавам. Благодаря, че ми позволявате да се върна у дома.

Младият водач отговори:

— Лазаре, ти си помагал на много хора. И на мен. Заслужил си го.

Останалите шумно се съгласиха.

Лев се приближи до Лазар, оглеждайки външния му вид.

— Трябва да се преоблечем като надзиратели.

Лев, Лазар и Георгий свалиха униформите на трима мъртъвци и бързо ги навлякоха, страхувайки се затворниците да не променят решението си. Облечен в униформата, която не му беше по мярка, Лев седна на кормилото, Георгий в средата, а Лазар от другата страна. Затворниците отвориха портала.

Изведнъж младият работник потропа по капака. Лев беше готов да потегли веднага, ако се наложи, но той съобщи:

— Те са съгласни да приемат ранените като знак на добра воля. Всичко добро, Лазаре, дано да намериш жената и детето си.

Той се отдръпна от камиона. Лев включи на скорост, мина край останките на двете кули, през отворения портал и подкара по пътя направо към военния лагер на другия край на равнината.

Към портала дотича радистът. Затворниците гледаха как камионът поема по главния път. Останал без дъх, радистът извика:

— Вече заминаха ли? Но ние не сме съобщили на областния директор. Не сме му казали, че изпращаме болните и ранените. Може би да изтичам и да пусна радиограма?

Младият водач го хвана за ръката и го спря.

— Нищо няма да им казваме. Не можем да правим революция с хора, които се спасяват от нея. Лазар ще ни бъде за урок. Всички трябва да разберат, че няма друг изход освен борба. Ако войниците открият огън по собствените си ранени, така да е.

Същия ден

Лев караше бавно по пътя, който водеше към временния лагер. Оставаха още два километра, когато погледът му привлече малко облаче дим на хоризонта.

Пред него изведнъж всичко се замъгли от облак прах, предизвикан от взрив на пътя само на метри пред камиона. По предното стъкло се посипаха ледени късове, кал и шрапнели. Лев рязко нави кормилото, за да избегне кратера. Дясното колело се плъзна по асфалта. Камионът едва не се обърна и се разтресе от неравностите, докато преминаваше през пушека. Въртейки кормилото, той успя да го изправи и да го върне на средата на пътя. Погледна в огледалото и видя изровения участък.

На хоризонта се появи ново облаче, последвано от втори и от трети оръдеен изстрел. Лев натисна здраво педала на газта. Камионът се устреми напред, опитвайки се да се измъкне от обстрела, използвайки секундите между изстрелите и избухванията. Моторът изръмжа, за да ускори. Едва сега Лазар и Георгий се обърнаха към него за обяснение. Преди да успее да отговори, първият снаряд падна точно зад тях — толкова близо, че задницата на камиона подскочи. За части от секундата той се движеше само на предните колела и Лев не виждаше пред себе си нищо освен пътя, защото кабината сочеше надолу под ъгъл към асфалта. Убеден, че камионът ще се преобърне с колелата нагоре, той изпита по-скоро изненада, отколкото облекчение, когато задницата се стовари на земята, и от удара сега те подскочиха на седалките. Лев се бореше с управлението, като се опитваше да удържи камиона на пътя. Вторият снаряд падна встрани и ги обсипа с дребни камъчета, които счупиха страничното стъкло.

Лев зави и излезе от пътя точно когато третият снаряд избухна на мястото, където бяха само преди секунда. Асфалтът бе натрошен и парчета от него полетяха във въздуха.

Докато се тресяха по неравната тундра, Георгий извика:

— Защо стрелят?

— Вашите другари ни излъгаха. Не са се обадили.

В страничното огледало видя ранените надзиратели, объркани, уплашени и окървавени, да надничат изпод брезента, за да разберат защо са под обстрел.

Лев избута с лакът остатъците от счупеното стъкло, провря глава и извика:

— Униформите! Размахайте ги!

Двама охранители бързо свалиха гимнастьорките си и ги развяха като знамена.

На хоризонта се появиха четири нови облачета дим.

Лев не можеше да кара по-бързо през тундрата и не му оставаше нищо друго, освен да чака и да се надява. Представяше си как снарядите се издигат във въздуха по дъгата на траекторията си и със свистене се устремяват към камиона. Времето сякаш се разтегли — секундите се превърнаха в минути, след което се чуха експлозиите.

Камионът продължаваше да подскача напред. Поглеждайки в огледалото, Лев видя четири стълба дим да се издигат зад тях и се усмихна.

— Вече сме в мъртвата зона!

С облекчение удари с юмрук по волана.

— Вече сме съвсем близо.

Облекчението му обаче бързо се стопи. Два танка, разположени в края на лагера, насочиха кулите си към тях.

От дулото на по-близкия избухна оранжев пламък. Лев инстинктивно се напрегна, поемайки въздух през стиснатите си зъби. Но не се чу експлозия — в огледалото видя, че снарядът е разкъсал брезента на каросерията и е избухнал далеч настрани. Мерачът няма да направи същата грешка втори път и следващият изстрел ще улучи кабината. Лев натисна спирачките и когато камионът спря, отвори вратата, покатери се на покрива на кабината, развя гимнастьорката си и изкрещя:

— Аз съм от вашите.

Двата танка поеха едновременно напред, изравяйки с веригите си замръзналата земя. Лев остана върху кабината и продължи да размахва гимнастьорката. На стотина метра единият танк спря. Люкът се отвори и танкистът надникна, приготвил картечницата. Той извика:

— Кои сте вие?

— Аз съм охранител. Возя в каросерията ранени офицери.

— Защо не съобщихте по радиото?

— Затворниците казаха, че са се обадили. Казаха, че са говорили с вас. Излъгаха ни! Излъгаха и вас! Искали са да убиете свои хора.

Вторият танк заобиколи камиона и насочи дулото на оръдието си право към тях. Ранените офицери показваха униформите си. Люкът на танка се отвори и танкистът извика:

— Всичко е чисто!

Лев спря камиона в района на временния лагер. Свалиха ранените и ги пренесоха в медицинската палатка. Щом слезе и последният от тях, Лев се готвеше да запали мотора и да продължи по шосето за Магадан. Каросерията се опразни. Бяха готови да тръгнат. Но Георгий го дръпна за ръкава — приближаваше се един войник.

— Вие ли сте старшият тук?

— Да.

— Директорът иска да говори с вас. Последвайте ме.

Лев даде знак на Лазар и Георгий да останат в кабината.

Командният пункт се помещаваше в голяма маскировъчна палатка. Старшите офицери оглеждаха равнината с бинокли. По масите бяха отворени подробни карти на района заедно с чертежи на лагера. Един мършав човек с болнав вид посрещна Лев.

— Вие ли карахте камиона?

— Тъй вярно.

— Аз съм Абел Презент. Познаваме ли се?

Лев не беше сигурен дали всички местни офицери кадри са се срещали с него, но едва ли директорът е запомнил всеки от тях.

— Виждали сме се веднъж, другарю началник.

Те се ръкуваха.

— Съжалявам, че се наложи да стреляме по вас. Но тъй като нямаше връзка, сметнахме, че представлявате заплаха.

Лев не скри възмущението си.

— Затворниците ни излъгаха. Казаха, че са се свързали с вас по радиото.

— Скоро ще си получат заслуженото.

— За да ви бъда в услуга, мога да ви нарисувам схемата на отбраната им. Познавам и позициите им…

Затворниците не бяха изградили никаква отбрана, но Лев искаше да бъде полезен. Областният директор поклати глава.

— Не е необходимо.

Погледна часовника си и каза:

— Елате с мен.

Лев нямаше как да откаже и го последва.

Абел Презент повдигна платнището на палатката и погледна към небето. Лев проследи погледа му. Небето беше чисто. След малко обаче се чу далечно бръмчене. Презент обясни:

— Въпросът за преговори изобщо не стои. Рискуваме да създадем анархия, ако удовлетворим исканията им. Във всеки лагер ще започне революция. Каквото и да говорят в Москва, не можем да си позволим да бъдем мекосърдечни.

Бръмченето ставаше все по-силно и над равнината се появи самолет, който летеше толкова ниско, че се виждаха номерата му, докато мина над главите им и се насочи към лагера. Това беше един стар ТУ-4, остарял бомбардировач, построен по модела на американските „летящи крепости“ — четиримоторен, с размах на крилете четирийсет метра и дебело, сребристо, цилиндрично тяло. Когато се приближи, бомболюкът на корема му се отвори. Щяха да бомбардират лагера.

Преди Лев да успее да запита за смисъла на подобно решение, от люка изпадна голям, правоъгълен предмет, над който веднага се отвори парашут. Бомбардировачът зави рязко и започна да набира височина, за да избегне планините, докато бомбата се залюля на парашута и се приземи в центъра на плаца. Тя се скри от погледите им, а парашутът се разстла върху една от бараките. Нямаше експлозия и пожар, бомбата не избухна. Лев с облекчение се обърна към областния директор, очаквайки да го види вбесен, но той изглеждаше доволен.

— Те искаха храна. Дадохме им цял сандък с продукти, които не са виждали от години — плодови консерви, месо и бонбони. Ще се наплюскат като прасета. Само че сме добавили и нещо специално…

— Отровена ли е храната? Ще я дадат първо на охранителите.

— Храната е обработена с токсин. След шест часа ще загубят съзнание, а след десет ще бъдат мъртви. Няма значение дали ще я дадат на охранителите, защото липсват първоначални симптоми. На осмия час нахлуваме в лагера, ще инжектираме противоотрова на охранителите и ще оставим другите да измрат. Дори ако някои не са яли от храната, броят на затворниците ще бъде силно намален. Трябва да потушим тази революция, преди шпионите от Москва да започнат да се бъркат в нашите работи.

За Лев вече нямаше никакво съмнение — това беше човекът, заповядал да убият Тимур. Отговори, едва сдържайки гнева си:

— Чудесен план.

Презент кимна, доволен от дяволската си изобретателност. Той също мислеше така.

След като бе освободен, Лев се върна от командния пункт в камиона. Когато се покатери в кабината, чувстваше същия гняв, който бе усетил при вида на часовника на Тимур. Погледна през счупения прозорец към Абел Презент. Трябваше да тръгнат незабавно. Това беше единственият им шанс. Вниманието на всички беше съсредоточено в самолета. Но той не можеше да остави Презент да се измъкне. Отвори вратата на кабината, но Георгий го хвана за ръката.

— Къде отиваш?

— Трябва да се погрижа за нещо.

Георгий поклати глава.

— Трябва веднага да изчезваме, докато те са разсеяни.

— Ще се върна бързо.

— Какво смяташ да правиш?

— Това си е моя работа.

— Но и наша.

— Този човек уби моя приятел.

Лев се опита да отблъсне ръката на Георгий, но Лазар се наведе и го хвана за лакътя в знак, че иска да му каже нещо. Лев допря ухото си до устните му и той прошепна:

— Хората невинаги… получават това, което заслужават…

Тези тихи думи угасиха гнева на Лев. Той наведе глава, признавайки правотата им. Не беше дошъл да отмъщава. Беше дошъл да спаси Зоя. Тимур бе загинал заради нея. Трябваше да тръгват. Значи на Абел Презент ще му се размине убийството.

Същия ден

Сянката от планината обгръщаше лагер №57 и се простираше през равнината чак до временния военен лагер. Абел Презент погледна часовника си — отровата ще подейства скоро и затворниците ще загубят съзнание. Всичко беше точно пресметнато. През нощта никой в лагера нямаше да види нищо странно в това, че затворниците са уморени. Преди да започнат да се съмняват в нещо, войските ще се приближат незабелязано към лагера, ще разкъсат телените заграждения и ще превземат зоната. Затворниците ще загинат всички, с изключение на малък брой, необходими, за да се избегнат обвинения в масово убийство. Новините за този успех ще се разпространят в цялата област. Всеки лагер ще бъде предизвестен, че бунтът е потушен и ГУЛАГ ще остане същият, какъвто е бил по-рано — няма да изчезне в миналото, а ще стане част от бъдещето и винаги ще бъде част от него.

— Разрешете да се обърна, другарю директор.

Пред него бе застанал един раздърпан охранител.

— Бях в камиона, който пристигна от лагер №57. Един от ранените, които те освободиха.

Ръката му беше превързана. Абел се усмихна съчувствено.

— Защо не сте в медицинската палатка?

— Сам се нараних, за да ме вземат в камиона. Не е нещо сериозно. Докторът каза, че съм годен за служба.

— Не трябва да се притеснявате за другарите си. Скоро ще предприемем спасителна операция.

Абел се готвеше да си тръгне, но охранителят продължи:

— Не е за тях. Става дума за тримата мъже, които карат камиона.

Същия ден

Лев караше по шосето през нощта, при светлината на мътните фарове, и напрегнато стискаше кормилото, докато се взираше в пътя. Само адреналинът го крепеше да не падне от умора. Пътуването до Магадан бе монотонно и еднообразно и единствената трудност беше тесният дървен мост. Най-сетне за първи път се показаха светлините на Магадан в подножието на хълма, а зад него обширната черна повърхност на морето. Летището беше съвсем близо, на север от града.

Изведнъж се чу някакво свистене и пред тях увисна оранжева фосфоресцираща светлина. От покрайнините на града изстреляха втора ракета, след това трета и четвърта и осветиха шосето. Лев натисна спирачките.

— Търсят ни.

Загаси фаровете, наведе се през счупения прозорец и погледна назад. В далечината се виждаха многобройните светлини на колите, които се спускаха по планинския път.

— Напредват от двете страни. Ще подкарам извън пътя.

Георгий поклати глава.

— Ако останем на шосето, ще ни настигнат след няколко минути.

— Тогава извън пътя, но кога ще стигнем? Не бива да губите време.

Георгий се обърна към Лазар:

— Отдавна съм се примирил, че никога няма да напусна Колима. Много отдавна.

Лазар поклати глава, но Георгий, който беше неговият глас, бе непреклонен.

— Чуй ме, Лазаре, поне веднъж. Няма да пътувам с теб за Москва. Остави ме да постъпя както искам.

Лазар прошепна нещо на Георгий и той не повтори думите, тъй като бяха предназначени само за него.

В това време изстреляха втори залп от ракети, този път още по-близо. Лев слезе от камиона и Лазар го последва. Георгий застана зад кормилото. Погледна през счупеното стъкло към Лазар, преди да потегли неуверено към Магадан. Лазар бе загубил част от себе си — своя глас.

Лазар и Лев се запрепъваха в тъмнината по неравната замръзнала земя към мигащите светлини на летището. Георгий се оказа прав. Местността беше толкова пресечена, че камионът би заседнал след минути. Силна болка прониза коленете на Лев, той се спъна и падна. Лазар му помогна да се изправи. Прегърнати, с ръце на раменете, те бяха странна двойка.

В небето пламна още един грозд от ракети и оранжевите им светлини надвиснаха над шосето. Чу се стрелба. Лев и Лазар спряха и се обърнаха назад към пътя. Бяха открили камиона. Той ускори и се устреми към контролно-пропускателния пункт. Подложен на силен обстрел, закриволичи, явно загубил управление, и продължи известно време по шосето, преди да се плъзне и обърне. Щяха да намерят в кабината само едно тяло и бързо ще разширят търсенето. Лев каза:

— Нямаме много време.

Приближавайки района на летището, Лев се спря, за да огледа примитивната му уредба. Имаше три самолета. Единственият, който можеше да извърши полет през Съветския съюз, беше двумоторният Ил-12.

— Отиваме до оня „Илюшин“ — най-големия самолет — и вървим бавно, като че ли работим тук.

Излязоха на открито. Настрани работеха няколко техници и войници. Нямаше паника, нито патрули. Лев почука по люка на самолета. Бяха му обещали, че ще е готов за полет по всяко време. Тъй като имаше опасност бягството да бъде разкрито, Панин бе уверил Лев, че на борда постоянно ще има дежурен летец.

Лев почука отново, секундите се нижеха и го обземаше мъчително нетърпение. Люкът се отвори и оттам надникна някакъв младеж на не повече от двайсет години. Изглежда, беше задрямал. От кабината ги лъхна миризма на алкохол. Лев каза:

— Пристигнали сте тук по заповед на Фрол Панин, така ли?

Младежът разтърка очи.

— Тъй вярно.

— Трябва да летим за Москва.

— Казаха, че ще сте трима.

— Нещата се промениха. Трябва да тръгнем веднага.

Без да дочака отговор, Лев се покатери в самолета, помогна на Лазар и затръшна люка. Младежът се обърка.

— Не можем да излетим.

— Защо?

— Пилотът и помощникът му ги няма.

— Къде са?

— Отидоха да вечерят в града. Ще се върнат след половин час.

Лев бе преценил, че разполагат с не повече от пет минути. Обърна се към младежа:

— Как се казваш?

— Константин.

— Самолетът готов ли е за полет?

— Ако имаме пилот.

— Колко пъти си летял?

— На този самолет никога.

— Но си пилот?

— Обучавам се. Летял съм на по-малки самолети.

— Но не и на този?

— Гледал съм как го правят.

Какво пък, щеше да се наложи да се задоволят с това, което имаха.

— Константин, слушай ме много внимателно. Ако не успеем да излетим веднага, те ще убият и теб заедно с нас. Или ще загинем тук, или ще летим с този самолет. Не те заплашвам, просто нямаме друг избор.

Младежът огледа кабината, а Лев го подкрепи:

— Вярвам в теб. Можеш да го направиш. Приготви самолета за излитане.

Лев седна на мястото на втория пилот пред таблото за управление с непонятни прибори и лостчета. Имаше смътна представа за това как се управлява самолет. А и на Константин ръцете трепереха.

— Пускам двигателите.

Витлата трепнаха и бавно се завъртяха. Лев погледна през прозореца. Бяха привлекли вниманието на войниците и неколцина се приближаваха към тях.

— Трябва да бързаме.

Самолетът излезе на пистата. Радиото изпращя, но Лев го изгаси, преди да се свържат с тях от контролната кула. Не искаше младият пилот да чуе заплахите им.

Лазар, който бе седнал зад тях, потупа Лев по рамото и посочи към прозореца. Войниците тичаха към самолета с автомати в ръце.

— Константин, да излитаме.

Самолетът започна да набира скорост.

Войниците тичаха успоредно на кабината. Когато самолетът ускори и те изостанаха, започнаха да стрелят и куршумите отскачаха от моторите. Изглежда, все пак щяха да излетят, но в това време Лев вдигна поглед и видя, че право към тях се спуска бомбардировачът ТУ-4.

Младият пилот поклати глава и намали скоростта. Лев заповяда:

— Не намалявай! Това е единственият ни шанс!

— Какъв ти шанс!

— Трябва да излетим!

— Ще се сблъскаме! Не мога да мина през бомбардировача!

— Карай право срещу него. Той ще се вдигне. Давай!

Наближаваха края на пистата.

Откъснаха се от земята, издигнаха се и се насочиха право срещу бомбардировача. Или той трябваше да спре да се спуска, или щяха да се сблъскат.

Константин изкрещя:

— Те не променят курса! Трябва да кацнем!

Лев задържа ръката му на лоста, за да не променя курса. Ако се опитат да кацнат аварийно, ще ги хванат и ще ги разстрелят. Нямаше какво да губят, за разлика от екипажа на самолета отсреща.

Бомбардировачът рязко се издигна и зави встрани в мига, когато техният самолет прелетя под него, като едва не закачи с опашката си огромното му тяло. Най-сетне пред тях се простираше чисто небе. Константин се усмихна щастливо с усмивката на човек, на когото не му се вярва, че е останал жив.

Лев се измъкна от седалката си и се присъедини към Лазар в опашката на самолета. Магадан беше останал зад тях като разпръснати светлини в мрака. Светът, където Лев бе изпратил Лазар — дива пустош, която е била негов дом цели седем години.

Москва

Същия ден

Раиса седеше на леглото на Елена и я наблюдаваше как спи. След посещението на Фраершата въпросите, които Елена задаваше, станаха по-настоятелни, сякаш бе усетила, че положението се е променило. Обещанията, че Зоя ще се върне скоро, не бяха достатъчни. Престана да им вярва и все по-често я обземаше безпокойство.

Телефонът иззвъня и Раиса се затича към него.

— Ало?

— Раиса, обажда се Фрол Панин. Свързахме се по радиото с Лев. Самолетът вече лети насам. Ще кацне след около пет часа. Лазар е с него.

— Свързахте ли се с Фраершата?

— Да, очакваме инструкции как да стане размяната. Искате ли да посрещнете Лев на летището?

— Разбира се.

— Ще ви изпратя кола, когато самолетът наближи Москва. Почти успяхме, Раиса. Скоро ще я хванем.

Раиса затвори телефона и остана до апарата, замислена върху последните му думи.

„Скоро ще я хванем.“

Панин мислеше само как да залови Фраершата и малко се интересуваше от нейната дъщеря.

Въпреки безспорния чар на Панин, Раиса беше съгласна с мъжа си, че в него има нещо студено.

Елена беше в коридора. Раиса ѝ протегна ръка и тя пристъпи напред. Влязоха в кухнята и Раиса я сложи да седне на масата. Беше стоплила мляко на печката и го наля в една чаша, която постави пред нея.

— Зоя ще се прибере ли довечера?

— Да.

Елена грабна чашата и доволна отпи глътка.

Не остана време да премисли предложението на Фраершата. Раиса вече не вярваше в плана на Лев. След като се беше срещнала с нея и усетила гнева ѝ, беше невероятно тя да предаде Зоя на Лев и да го превърне в герой. С подобна размяна той щеше да постигне всичко, от което Фраершата бе решила да го лиши: дъщеря, щастие, сплотено семейство. Вярата на Лев се оказа наивна. Зоя беше в опасност и не Лев можеше да я спаси.

Раиса отвори едно чекмедже и извади голяма червена свещ. Постави я на перваза на прозореца така, че да може да се вижда от улицата, и я запали. Елена попита:

— Какво правиш?

— Запалих свещта, за да може Зоя да си намери пътя към къщи.

Раиса погледна към улицата. Свещта гореше. Това беше уговореният сигнал. Приемаше предложението на Фраершата. Щеше да напусне Лев.

Същия ден

Малкия седеше на ръба на канала, заслушан в бързо течащата вода. Само преди два месеца светът изглеждаше ясен и понятен. Сега всичко се беше объркало. Някой го харесваше, но не защото сръчно борави с ножа и не защото се е оказал полезен, някой го харесваше, защото… той сам не знаеше защо. Защо Зоя го харесва? Никога досега не е бил харесван. Нямаше никаква логика в това. Тя нямаше причини да му спасява живота, но го направи. Имаше възможност да избяга, ала не само не се възползва — дори рискува живота си заради него.

Фраершата се приближи и седна до него. Изглеждаха като приятели, седнали на брега на река, с тази разлика, че във водата под тях не плуваха рибки и паднали листа, а градските нечистотии.

— Защо си се скрил тук?

Малкия би предпочел да замълчи, но да не отговориш на въпрос се смяташе за обидно и затова промърмори:

— Не се чувствам добре.

За негова изненада Фраершата се засмя.

— Преди два месеца би убил това момиче, без да се замислиш.

Тя сложи ръка на рамото му.

— Искам да разбера дали и занапред си готов да изпълняваш всички мои заповеди, без да задаваш въпроси.

— Винаги съм те слушал.

— По-рано никога не си възразявал за това, което съм ти заповядвала да вършиш.

Малкия нямаше какво да каже — така беше, никога не е бил на друго мнение, освен сега. Тя го бе тласнала към Зоя, за да го изпита. Беше манипулирала отношението му към Зоя, за да го сравни с отношението ѝ към него.

— Когато бях в затвора, чух една легенда. Разказа ми я един осъден чеченец. Тя е част от нартския епос3 и в нея се говори за герой на име Сослан. Нартите имат обичая да отмъщават за злото, причинено не само на тях, но и на всеки член на семейството им, колкото и отдавна да е извършено злото. Тези свади траят понякога стотици години. Целият живот на Сослан е минал в търсене на отмъщение. Когато възмъжееш, Малкия, ще имаш нужда от ново име. Надявах се то да е Сослан.

Макар тонът на гласа ѝ да не беше се променил, Малкия усети опасността. Фраершата се изправи и каза:

— Ела с мен.

Малкия тръгна след нея по коридорите, които ги отведоха до килията на Зоя. Фраершата отключи вратата. Зоя беше чула приближаването им и бе застанала в ъгъла. Потърси потвърждение в очите на Малкия, че нещо не е наред. Фраершата я хвана за китката и я издърпа навън. Объркан, Малкия не знаеше дали да се подчини, или да протестира. Преди да реши каквото и да било, Фраершата хлопна вратата и го заключи вътре.

Същия ден

По пътя от тихоокеанския бряг, през целия Съветски съюз до столицата, самолетът изразходва почти цялото гориво, резервоарите бяха празни и трябваше да се приземят от първия път. Бяха попаднали в буря и летяха през черни облаци. Лазар седеше в опашката и дъвчеше бисквити със здравата част на устата си. Лев се беше вързал към седалката на втория пилот и се опитваше да поддържа духа на Константин. Насочиха се към военното летище Ступино край Москва и самолетът започна да се спуска. Паникьосан, Константин извика:

— Вече трябваше да се виждат светлините на пистата!

Преминаха през облаците, но светлините на пистата, вместо да се покажат отпред, се оказаха точно под тях. Самолетът летеше на твърде голяма височина. Обзет от паника, Константин пикира рязко и направи съдбоносна грешка — ъгълът на кацането се оказа прекалено голям. Опитвайки се да изравни самолета, той го пльосна по корем на пистата. Колелата се удариха в бетона, излетяха настрани, а стоманените им опори се строшиха и разцепиха корема на самолета, сякаш се отвори цип. С върха на крилото докоснаха земята, изкорменият самолет се обърна на сто и осемдесет градуса и излезе от пистата, като дълбаеше с перки калта.

Зашеметен, бършейки кръвта от челото си, Лев се освободи от ремъците, изправи се, отвори вратата на кабината и видя, че самолетът е разцепен наполовина. Лазар бе оцелял, защитен от един отломък на корпуса над него. А младият пилот, все още седнал на мястото си, бе обзет от истеричен смях, без да обръща внимание на дъжда, който заливаше лицето му през счупените прозорци.

Лев не вярваше, че самолетът може да се запали — в резервоарите нямаше гориво, а проливният дъжд охлаждаше димящите двигатели. Той реши, че пилотът няма нужда от помощ, и помогна на Лазар да се измъкне от смачканите ламарини на корпуса върху счупеното крило, по което се спуснаха на земята. Колите на Спешната помощ се приближаваха бързо, но Лев им махна с ръка:

— Живи и здрави сме.

Сега той вече беше гласът на Лазар. От голямата представителна лимузина ЗИЛ излезе Фрол Панин и един охранител отвори чадър над него. Подаде ръка на Лазар.

— Казвам се Фрол Панин. Съжалявам, че не успях да уредя освобождаването ви по по-подходящ начин. Действията на жена ви направиха невъзможно официалното ви освобождаване. Да вървим, трябва да побързаме. Можем да говорим в колата.

На задната седалка на лимузината Лазар разгледа с детински интерес меката кожена тапицерия и ореховата облицовка. В малка сребърна купичка потракваха кубчета лед, а в по-голяма купа имаше пресни плодове. Лазар си взе един портокал и започна да го търкаля в ръцете си. Панин учтиво се правеше, че не забелязва поведението на затворника, изведнъж оказал се сред изискан разкош. Подаде на Лев карта на Москва.

— Това е всичко, което получихме от Фраершата.

Лев внимателно разгледа картата. В центъра една точка беше отбелязана с мастилено кръстче.

— Какво има тук?

— Не намерихме нищо.

Колата тръгна.

— А къде е Раиса?

— Говорих с нея по-рано. Тя трябваше да чака колата. Когато пристигнахме у вас обаче, заварихме родителите ти с Елена, а Раиса я нямаше.

Обезпокоен, Лев се наведе напред.

— Тя трябваше да бъде под охрана.

— Не можем да охраняваме някого, който не иска това.

— И вие не знаете къде е?

— Съжалявам, Лев.

Лев се облегна назад. За него нямаше съмнение, че Фраершата е замесена в изчезването на Раиса.

Беше два часът през нощта, когато стигнаха до центъра на града. Контрастът с дивата пустош на Колима беше толкова поразяващ, че Лев дори се обърка, което се дължеше на безсънието и потискащото чувство на тревога. Те спряха по средата на Московскорецката крайбрежна улица, която вървеше по брега на река Москва, точно на мястото, отбелязано на картата. Шофьорът слезе, придружен от телохранителя на Панин. Двамата огледаха района и се върнаха.

— Тук няма нищо.

Лев излезе навън. Валеше проливен дъжд и само за секунди го измокри до кости. Улицата беше празна и той чуваше как водата се стича в канала. Капакът му се намираше точно под колата.

— Мръднете малко напред!

Лимузината се придвижи няколко крачки и освободи капака. Лев го вдигна и го избута настрани. Охранителите стояха до него с готови пистолети. Шахтата беше дълбока, но на стълбата нямаше никой.

Лев се върна при колата.

— Имате ли фенерче?

— В багажника е.

Лев отвори багажника, намери фенерчетата и подаде едно на Лазар.

Тръгна пръв да се спуска надолу, като се държеше здраво за скобите. Споменът за разранената кожа на ръцете се сля с истинската болка в коленете. По ръцете, врата и лицето му през отвора плискаха струи вода. Лазар го последва, а Панин извика отгоре:

— Късмет!

Щом се спуснаха под нивото на улицата, капакът се затвори и спря дъждовната вода и уличната светлина. Озоваха се в пълен мрак и запалиха фенерчетата, преди да продължат нататък.

Когато стигнаха до най-долната скоба, Лев огледа главния тунел. Той бе залят от разпенен поток вода. Поройният дъжд бе препълнил каналите и вместо оскъдни ручейчета градът изхвърляше в шахтите цели водопади мръсна вода. Без да е сигурен, че ще могат да продължат, Лев допусна, че покрай стените трябва да има някакви бордюри. За да се убеди в предположението си, той внимателно опипа пода с крак. И наистина откри под водата тесен бетонен бордюр.

Обърна се към Лазар, надвиквайки шума на водата:

— Дръж се по-близо до стената!

Лазар се спусна долу, подкрепян от Лев. Притискайки се до стената, двамата се промъкваха по тесния бордюр, но покачващата се вода стигна до коленете им. Всяка крачка изискваше огромна предпазливост. След като изминаха още известно разстояние, Лев видя фенер, закачен на стената над една врата. Остърга тинята, която покриваше всичко, блъсна вратата и тя се отвори. Водата нахлу по стълбите, които водеха някъде дълбоко под земята. Те бързо затвориха вратата, за да спрат водния поток, и въздъхнаха облекчени, че са успели да преодолеят опасния тесен бордюр.

На тясната спираловидна стълба беше задушно и горещо. Продължиха да слизат мълчаливо, а дишането им звучеше като ехо в затворен кладенец. След петдесетина стъпки стигнаха до друга врата. Лев я бутна силно и пантите изскърцаха. Зад нея не се усещаше никаква миризма, пито се чуваше течащата вода, цареше пълна тишина. Лев се обърна към Лазар:

— Остани тук.

Влезе в новия тунел и го огледа, светейки с фенерчето си. Стените бяха сухи. Кракът му напипа някаква релса — намираха се в тунел на метрото.

Подобно на някакъв подземен изгрев, пред него се появи мека жълта светлина, излъчвана от старомодна миньорска лампа. Държеше я някакъв истински гигант, ръцете и вратът му бяха покрити с татуировки.

— Не мърдайте!

Татуираният претърси Лев и Лазар, след което затвори желязната врата към каналите и я заключи. Обърна се и посочи накъде да вървят. Тръгнаха с Лев начело, Лазар по средата и татуираният отзад, който започна да им обяснява:

— Това отклонение на метрото го няма на никоя карта. След като са го завършили, работниците са били разстреляни, за да не научи никой за съществуването му. Нарича се „спецтунел“ и води от Кремъл до Раменское, подземно градче на петдесет километра оттук. Ако Западът ни нападне, нашите вождове ще слязат и ще седят на копринените си възглавници, докато Москва изгори.

След като изминаха известно разстояние, той каза:

— Тук.

В стената се показа желязна врата. Лев я отвори и освети с фенерчето си бетонна стълба, която за щастие водеше нагоре. Татуираният затвори и тази врата след тях. Секунди след това се разнесе съскащ звук — ключалката бе блокирана с киселина. Никой не можеше да ги последва.

Мокри от пот, стигнаха до горната площадка на стълбата. Вратата навън не бе заключена и те се озоваха на станцията на метро „Таганская“. Лев излезе от метрото в центъра на площада и не знаеше какво трябва да прави по-нататък. Лазар вдигна ръка и посочи към реката, която беше на двеста метра от тях. На средата на големия Краснохолмски мост стоеше някаква жена.

Лев забърза към нея, Лазар не изоставаше. Когато стигнаха брега на реката и излязоха от завета на зданията, вятърът удвои силата си. Мостът представляваше солидна бетонна арка, под него бучеше и се пенеше река Москва, разбунена от поройния нощен дъжд. Жената стоеше по средата на моста и ги очакваше, по якето ѝ се стичаха струйки вода. Когато се приближи, Лев позна якето си.

Раиса смъкна качулката.

Той се затича към нея и я хвана за ръцете, объркан от вълнение, загриженост и облекчение. Раиса обаче се освободи от прегръдката му.

— Защо не ми каза нищо за Зоя? Тя е вдигнала нож над тебе, а ти ми каза, че нищо не се е случило. Излъгал си ме за нещо толкова важно. Какво си обещахме? Никакви лъжи! Никакви тайни! Обещахме си го, Лев.

— Раиса, аз изпаднах в паника. Исках да оправя нещата, преди да ти кажа. Когато излезе от болницата, вече се стягах за Колима. Ти беше все още твърде слаба.

— Лев, не аз бях слабата. А ти! Не ти ли омръзна да се правиш на герой? Ние трябва да мислим за Зоя и Елена. Срещах се с Фраершата. Тя ме потърси. Тя за нищо на света няма да ти върне Зоя. Това никога няма да стане.

От южната страна на моста блеснаха фарове, замъглени от дъжда. Колата бързо се приближаваше към тях и Лев прикри очите си от силната светлина. Автомобилът спря. Вратите се отвориха. Караше я някакъв бандит. Отвътре излезе Фраершата, без да обръща внимание на дъжда. Погледна към Лев, след това към Раиса, преди да обърне поглед към мъжа си Лазар.

Лазар неуверено се приближи, шокиран от промяната в нея, въпреки предупрежденията на Лев. Застанаха един срещу друг. Тя го огледа и докосна бузата му. Той трепна, но не се отдръпна. Тя каза тихо:

— Ти си страдал много.

Лазар се опита да прошепне.

— Имаме ли… син?

— Синът ни е мъртъв. И жена ти също.

Чу се изстрел, блесна светлина и Лазар падна на колене, като се държеше за корема.

Лев се втурна напред и успя да го хване, преди той да падне на мокрия бетон. На устните му се появиха мехурчета кръв. Поразен от това безсмислено убийство, Лев се обърна към Фраершата:

— Защо?

Тя го гледаше мрачно отгоре, без да даде някакво обяснение. Лев не сваляше очи от Лазар, сгушен в прегръдката му. Човекът, когото бе предал, а след това освободил, който бе спасил живота му, беше мъртъв. Пусна тялото на земята.

Фраершата дръпна Лев за ризата.

— Влизай отпред в колата!

След това махна с пистолета си към Раиса.

— Ти също!

Лев се изправи и зае шофьорското място. Раиса седна до него. Отзад лежеше Зоя с вързани ръце и глезени. Устата ѝ беше запушена, в очите ѝ се четеше ужас. В колата обаче имаше някои промени — момичето беше отделено от тях с решетка. Раиса и Лев почти едновременно се хванаха за нея.

— Зоя!

Зоя притисна лице към решетката от другата страна, молейки за помощ въпреки запушената си уста. Пръстите им се докоснаха — Лев разтърси решетката, но тя беше закрепена здраво.

Задната врата се отвори, Фраершата хвана Зоя и я издърпа навън. Лев се опита да отвори вратата, но тя беше заключена. Раиса също се опита да отвори, но безуспешно. Фраершата и нейният човек помъкнаха Зоя към багажника. Бандитът извади един чувал и Фраершата напъха Зоя в него.

Лев се извъртя и заблъска страничното стъкло с крака, опитвайки се да го избие. Риташе като побесняло магаре, но стъклото не мръдна. Раиса извика:

— Лев!

Лев се доближи до жена си и се загледа в реката. Бандитът и Фраершата мъкнеха чувала, в който отчаяно риташе Зоя, опитвайки се да се освободи. Мъжът я удари по лицето и момичето затихна. Това беше достатъчно, за да може да я натика в чувала и да го завърже. Двамата вдигнаха чувала, към който беше завързана тежест. Провесиха зашеметената Зоя през парапета. Лев притисна лице към стъклото и видя как чувалът полетя в реката.

Фраершата се наведе над капака на мотора към предното стъкло. Очите ѝ горяха и тя се наслаждаваше на болката им като котка, докопала паницата с мляко. Дива ярост обзе Лев и той бясно заблъска с юмруци по бронираното предно стъкло. Фраершата с наслаждение продължи да наблюдава отчаянието му, след което се метна на задната седалка на един мотоциклет. Лев дори не бе забелязал двата мотора, спрели до тях.

Заключен в колата, той ритна ключалката на запалването и оголи жиците. Свърза ги, натисна педала за газта и моторът изрева. Тръгна рязко, сякаш готов да преследва Фраершата, а Раиса извика:

— Лев! Зоя!

Лев обаче нямаше намерение да преследва Фраершата. Набра скорост и изви рязко към парапета на моста. Колата се блъсна и се раздра отстрани. Моторът пушеше, колелото се въртеше във въздуха. Лев се обърна към жена си — на главата ѝ имаше рана, но тя вече се измъкваше от седалката през разбитата врата. Лев се втурна след нея и стигна до мястото, където бяха хвърлили Зоя.

Раиса скочи първа, а Лев, без да се бави, я последва. Докато падаше, видя как тя се заби във водата миг преди краката му да докоснат повърхността. Под водата течението го увлече надолу. Потискайки инстинкта да изплува, подпомаган от течението, той се насочи към дъното, където би трябвало да бъде Зоя. Не знаеше колко дълбока е реката и риташе все по-силно, за да се потопи по-дълбоко. Дробовете му пареха, докато си проправяше път надолу. Най-сетне ръцете му докоснаха тинестото дъно. Не виждаше нищо около себе си. Водата бе черна. Опита се да търси и се завъртя наоколо, но беше безполезно. Останал без въздух, изплува на повърхността и жадно си пое дъх. Мостът бе останал далеч зад него.

Лев пое дълбоко въздух, готов да се гмурне отново. Но недалеч чу вика на Раиса:

— Зоя!

Това бе безнадежден зов.