Секретният доклад

Москва

20 октомври

Филип разчупи хляба и се загледа как все още топлото тесто се разтегля и се къса с неравни краища. Отщипна едно парченце от мекото, сложи го на езика си и го сдъвка бавно. Хлябът беше много вкусен, което означаваше, че и цялата фурна е отлична. Изведнъж му се прииска да се натъпче, да намаже хляба с дебел слой масло и да види как то се разтапя, преди да захапе къшея. Но за съжаление не можеше да преглътне дори и малка хапка. Застана над кофата за боклук и изплю лепкавата кашичка. Такова отношение към хляба го ужасяваше, но нямаше избор. Макар че беше пекар, един от най-добрите в града, четирийсет и седем годишният Филип не можеше да поглъща нищо освен течности. Упорита и нелечима язва на стомаха го измъчваше през последните десет години. Неговият стомах бе прояден от кратери, пълни с киселина — скрити белези от Сталиновия режим, свидетелство за безсънните нощи, когато недоумяваше дали не е прекалено строг с подчинените му мъже и жени. Той беше перфекционист. Всяка грешка го изкарваше от нерви. Недоволните работници биха могли да напишат донос срещу него за буржоазни тенденции и за какво ли не. Дори днес при подобни спомени стомахът му се бунтуваше. Побърза към масата, за да си приготви разтвор от сода, и след като погълна неприятната на вкус бяла течност, си каза, че всичките му тревоги са останали в миналото. Вече нямаше среднощни арести. Семейството му беше в безопасност, а и неговата съвест бе чиста. Но цената беше болният стомах. Като се имат предвид обстоятелствата, тази цена, дори и за един пекар и лакомник, не изглеждаше твърде висока.

Тебеширената течност успокои вътрешностите му и той се упрекна, че отново се е заровил в миналото. Очакваше го светло бъдеще. Държавата оценяваше таланта му. Пекарната бе разширена и скоро щеше да заеме цялото здание. Доскоро той разполагаше с двата долни етажа, а горният беше даден на фабриката за копчета — прикритие за секретна правителствена служба. Винаги му се струваше глупаво, че са я разположили над пекарната — в стаите беше прашно от брашното и горещо от топлината на пещите. Всъщност той искаше те да се махнат не защото имаше нужда от повече пространство, а защото не харесваше хората, които работеха там. Униформите и необщителното им поведение влияеха зле на стомаха му.

Изкачи се по общото стълбище и надникна на горния етаж. През последните два дни предишните обитатели изнесоха сандъци с документи и канцеларските мебели. Качи се на площадката и спря пред вратата с няколко тежки катинара. Натисна дръжката и вратата се отвори. Огледа мрачното помещение. Стаите бяха празни. Набрал смелост, той влезе да разгледа новите си владения. Напипа ключа за осветлението, но изведнъж забеляза, че на отсрещната стена се е подпрял някакъв човек.

Лев се изправи и примигна от светлината на голата крушка. На вратата видя пекаря, слаб като вейка. Гърлото на Лев беше пресъхнало. Изкашля се, поизтупа се и огледа опразнените помещения на неговия Отдел за разследване на убийства. Секретните папки за престъпленията, които той и Тимур бяха разкрили, бяха изчезнали. Бяха ги взели, за да ги изгорят, за да унищожат следите от работата, която бе вършил през последните три години. Пекарят, чисто име Лев не знаеше, бе застинал в неловка поза и на лицето му бе изписано смущението на човек, който съчувства на нещастието, сполетяло негов съгражданин. Лев каза:

— Три години се разминаваме по стълбите и нито веднъж не попитах как се казвате. Не исках…

— Да ме притеснявате ли?

— Но аз притесних ли ви?

— Честно казано, да.

— Казвам се Лев.

Пекарят подаде ръка и Лев я стисна.

— Аз се казвам Филип. За три години нито веднъж не ви почерпих с хляб.

Излизайки за последен път от Отдела, Лев огледа стаите, преди да заключи вратата. Изпитваше някаква странна лекота и последва Филип на долния етаж, където той му даде един кръгъл самун — още топъл, със златиста горичка. Отчупи края и го захапа. Филип наблюдаваше внимателно реакцията му. Разбрал, че се очаква неговата оценка, Лев сдъвка хапката и каза:

— Най-вкусният хляб, който съм ял досега.

И това беше вярно. Филип се усмихна и попита:

— С какво се занимавахте там горе? За какво беше цялата потайност?

Преди Лев да отговори, пекарят се стресна и оттегли въпроса си.

— Не ми обръщайте внимание. Не ми е работа.

Като продължаваше да дъвче, Лев реши, че е редно да отговори.

— Ръководех специален отдел на милицията за разследване на убийства.

Филип замълча, явно не беше разбрал. Лев добави:

— Разследвахме убийства.

— Много работа ли имахте?

Лев кимна леко.

— Повече, отколкото можете да си представите.

След като прие един цял самун за вкъщи заедно с този, който беше разчупил, Лев се обърна да си тръгне. Филип го спря, опитвайки се да завърши разговора с нещо по-приятно.

— Лятно време тук става много горещо. Сигурно сте доволен, че се местите?

Лев се наведе и огледа отпечатъците от стъпки по брашното на пода.

— Отделът не се мести. Закриват го.

— А вие?

Лев го погледна.

— Връщам се в КГБ.

Същия ден

Клиниката „Сербски“ се помещаваше в скромно по размерите си здание с извити железни перила пред прозорците на горните етажи и приличаше повече на приятен жилищен блок, отколкото на болница. Раиса се спря както винаги на петдесетина метра и отново си зададе въпроса дали постъпва правилно. Погледна към Елена, която стоеше до нея, хванала ръката ѝ. Кожата ѝ беше неестествено бяла, като повехнала. Бе отслабнала и толкова често боледуваше, че това се превърна във всекидневното ѝ състояние. Раиса забеляза, че шалчето на Елена се е развързало, и клекна до нея, за да го оправи.

— Можем да се приберем вкъщи. Можем да се приберем по всяко време.

Елена мълчеше, лицето ѝ не изразяваше нищо, пред Раиса сякаш стоеше нейно копие с изтъняла кожа и зелени неподвижни очи, напълно лишено от жизнена енергия. Или беше обратното — може би Раиса беше копие на загрижена майка, имитираща това, което една истинска майка би направила?

Раиса целуна Елена по бузата, но не получи отговор и усети как се свива сърцето ѝ. Не знаеше какво да прави с това безразличие, което беше започнало, когато тя бе коленичила насълзена пред нея и бе прошепнала в ухото ѝ, очаквайки изблик на мъка:

Зоя е мъртва.

Елена не реагира. И сега, шест месеца по-късно, тя отново изглеждаше безучастна.

Раиса се изправи, огледа се за движението и прекоси улицата към главния вход. Посещението на клиниката беше отчаян ход, но тя самата бе отчаяна. Любовта не можа да ги спаси. Тя не беше достатъчна.

Вътре по каменни подове, покрай голи стени, сестри в спретнати униформи бутаха колички с кожени ремъци. Вратите бяха заключени, а на прозорците имаше решетки. Без съмнение известността на тази клиника като водещ психиатричен център в града се дължеше на лошата ѝ слава. Тук прибираха дисиденти и политически противници на режима, които се подлагаха на инсулинова кома и върху тях се изпробваха най-новите методи на пирогенна и шокова терапия. Не беше най-подходящото място за търсене на помощ за едно седемгодишно дете.

В споровете им Лев отричаше нуждата от психиатрична помощ. Мнозина от тези, които беше арестувал за политически престъпления, се изпращаха в подобни болници — „психушки“. Въпреки че признаваше очевидното наличие на добри лекари в тези жестоки институции, не смяташе, че рискът да се търсят подобни специалисти оправдава ползата от тяхната квалификация. Да се признаеш за болен беше равностойно сам да се поставиш извън обществото и това не беше мястото, където родителите или настойниците биха искали да видят едно дете. Въпреки това неговата позиция беше по-скоро резултат от предпазливост или от магарешко упорство — той да бъде този, който се грижи за семейството дори когато то се разпада пред очите му. Раиса не беше лекар, но разбираше, че болестта на Елена е по-опасна от физически недъг. Тя просто умираше. Наивно бе да се очаква, че всичко ще се оправи от само себе си.

Жената на регистратурата я погледна и я позна от предишните им посещения.

— Дошла съм при доктор Ставски.

Действайки зад гърба на Лев с помощта на приятели и колеги, тя бе успяла да си уреди среща с доктор Ставски. Макар да работеше и с дисиденти, той смяташе, че психиатрията не трябва да се ограничава с политиката, и не одобряваше крайностите в наказателните процедури. Беше воден от желание да лекува и се съгласи да прегледа Елена неофициално. Раиса му вярваше колкото корабокрушенец вярва на дъската, за която се е хванал, но нямаше друг избор.

На горния етаж доктор Ставски ги покани в кабинета си, приклекна пред Елена и попита:

— Елена? Как си?

Тя не отговори.

— Помниш ли името ми?

Елена мълчеше. Ставски се изправи и попита шепнешком Раиса:

— Как мина седмицата?

— Без промени. Нито дума.

Ставски заведе Елена до теглилката.

— Моля те, свали си обувките.

Елена не реагира. Раиса се наведе, развърза обувките ѝ и я качи на теглилката. Ставски погледна скалата, за да отчете теглото ѝ. Почука с молив по бележника, където бяха отбелязани стойностите от последните седмици. Раиса се приближи до Елена, за да ѝ помогне да слезе от теглилката, но Ставски я спря. Те зачакаха. Елена продължаваше да стои на теглилката, обърната към стената, и да мълчи. Минаха две минути, после пет, после десет, а тя все не се помръдваше. Накрая Ставски направи знак на Раиса да я свали от теглилката.

Преглъщайки сълзите си, Раиса завърза връзките на обувките ѝ, но когато се изправи, за да попита нещо, видя, че Ставски говори по телефона. След като затвори, остави бележника си на бюрото. Тя усети, че е предадена, но преди да успее да реагира, той я прекъсна:

— Вие дойдохте при мен за помощ. Според мен Елена се нуждае от непрекъснато, професионално наблюдение.

Двама санитари влязоха в кабинета и затвориха след себе си вратата. Раиса прегърна Елена. Ставски се приближи бавно.

— Уредих да бъде приета в болницата в Казан. Познавам добре персонала там.

Раиса поклати глава невярващо, отказвайки да приеме предложението му.

— Това вече не зависи от вас, Раиса. Решението е взето в интерес на момичето. Вие не сте нейна майка. Държавата ви е определила за настойник и сега ви отнема това право.

— Но, докторе…

В гласа ѝ прозвуча явно презрение.

— Не можете да ми я вземете.

Ставски се приближи плътно до нея и прошепна:

— Ще кажа на Елена, че трябва да замине с тези санитари в Казан и че повече няма да ви види. Напълно сигурен съм, че няма да реагира. Ще излезе от стаята с тези непознати и дори няма да се обърне. Ако постъпи така, ще повярвате ли, че не можете да ѝ помогнете?

— Отказвам този тест.

Без да обръща внимание на Раиса, Ставски се наведе и каза бавно и отчетливо:

— Елена, ще те заведат в специализирана болница и ще се опитат да те излекуват. Възможно е никога повече да не видиш Раиса. Аз ще уредя да се грижат добре за теб. Тези хора ще ти помогнат. Но ако не искаш да заминеш, ако искаш да останеш с Раиса, трябва само да кажеш. Елена? Чуваш ли ме? Достатъчно е само да кажеш „не“.

Елена не отговори.

Същия ден

Вратата му отвори Инеса, вдовицата на Тимур. Той влезе в апартамента. Бяха минали месеци след завръщането му от Колима и той все очакваше Тимур да излезе от кухнята и да обясни, че не е загинал, че е оцелял и е успял да се върне вкъщи. Просто не можеше човек да си представи този дом без него. Тук той беше щастлив, заобиколен от семейството си. Но когато се раздаваха жилищата на офицерите, не се взимаха под внимание емоциите. В съответствие с правилата, след смъртта на Тимур семейството имаше нужда от по-малка жилищна площ. Освен това луксозният апартамент беше привилегия, която се даваше заради неговата работа. Инеса работеше в текстилен комбинат и тъкачките около нея се задоволяваха с доста по-скромни жилища. Лев направи всичко възможно да бъде запазено жилището им и дори беше помолил Фрол Панин да се намеси. Може би заради някакво чувство на вина за смъртта на Тимур Панин се съгласи. За изненада на Лев обаче, Инеса беше склонна да се премести. Тук всичко ѝ напомняше за нейния съпруг. Не си намираше място и мъката я душеше. Едва когато Лев ѝ показа, че там, където трябва да се нанесе, ще разполага с една-единствена стаичка с тънки стени и общи сервизни помещения, тя се отказа главно заради синовете си. Ако беше сама, щеше да напусне веднага.

Лев прегърна Инеса и ѝ подаде самуна хляб, който бе донесъл.

— Откъде го взе?

— От пекарната под нашата служба.

— Тимур никога не е носил хляб вкъщи.

— Хората, които работят там, не смееха да разговарят с нас.

— А сега вече не се ли страхуват?

— Не.

По лицето ѝ се плъзна сянка на тъга. Отделът за разследване на убийства беше и рожба на Тимур. Сега ги нямаше нито отделът, нито него.

От стаята си изскочиха да поздравят Лев двете момчета — десетгодишният Ефим и осемгодишният Вадим. Макар че Тимур бе загинал, изпълнявайки задача на Лев, синовете му не го упрекваха. Напротив, винаги се радваха на посещенията му. Разбираха, че той обичаше Тимур, а баща им обичаше Лев. Въпреки всичко за Лев тяхната привързаност беше слабо утешение, което един ден щеше да угасне. Те все още не знаеха подробностите. Все още не знаеха, че баща им бе загинал, опитвайки се да оправи грешките от миналото на Лев.

Инеса гальовно разчорли косата на Ефим, докато той разпалено разказваше за училището и за отбора, в който се състезаваше. Като по-големия син той трябваше да получи часовника на Тимур, когато навърши осемнайсет. Лев беше сменил счупеното стъкло и вътрешния механизъм, а стария запази за себе си, защото не му даваше сърце да го изхвърли, и от време на време го държеше в ръка. Инеса още не беше решила какво да каже на Ефим за произхода на часовника и дали да го излъже, че е ценна семейна вещ. Трябваше да реши това по-нататък. Обърна се към Лев и го попита:

— Ще вечеряш ли с нас?

На Лев му беше приятно тук, но той поклати глава:

— Трябва да се прибера вкъщи.

Раиса и Елена не бяха вкъщи. Дежурният офицер на входа му съобщи, че са отишли на училище сутринта и не е забелязал нищо необичайно в поведението им. Те нямаха никакви планове за вечерта и Лев се губеше в догадки защо още не са се върнали въпреки късния час. Нямаше следи от подготовка за заминаване или опаковани дрехи, не бяха взели и никаква чанта. Обади се по телефона на родителите си, но и те не знаеха нищо. Не се страхуваше, че е замесена Фраершата. Убийството на Зоя беше последното ѝ отмъщение на службите за сигурност. Той се съмняваше, че Фраершата може да се появи отново след шестмесечно отсъствие. Тя нямаше нужда от това. Лев беше наказан както тя искаше.

На площадката се чу шум и Лев се втурна да отвори вратата. Раиса залитна напред и се подпря на рамката на вратата като пияна. Лев я подкрепи и огледа празния коридор.

— Къде е Елена?

— Тя… замина.

Очите ѝ се затваряха и главата ѝ клюмна. Лев я заведе в банята, сложи я под душа и пусна студената вода.

— Пияна ли си?

Раиса си пое дъх, свестена от ледените струи.

— Не съм пияна… упоиха ме.

Лев спря душа, помогна ѝ да седне на ръба на ваната и избърса главата и лицето ѝ. Възпалените ѝ очи вече не се затваряха. Тя се загледа в локвичките вода около обувките си и проговори по-ясно:

— Знаех, че няма да се съгласиш.

— Завела си я на лекар?

— Лев, когато обичаш някого и той се разболее, търсиш помощ. Освен това той каза, че ще я прегледа неофициално, без всякакви документи.

— Къде отидохте?

— В клиниката „Сербски“.

Лев се вцепени, като чу името на клиниката. Много от арестуваните от него попадаха там.

Раиса се разплака.

— Лев, той я изпрати в психиатрията.

Стъписването се смени с ярост.

— Как се казва лекарят?

— Ти не можеш да я спасиш.

— Как му е името?

— Не можеш да я спасиш!

Лев замахна, готов да я зашлеви. Но в последния миг се отказа, грабна огледалото от стената и го разби в умивалника. Парчетата срязаха ръцете му, струйките кръв потекоха по пръстите, китките и стигнаха до лакътя. Безсилно се отпусна на пода сред окървавените парчета от огледалото.

Раиса седна до него и притисна с кърпа окървавената му ръка.

— Нима мислиш, че не се съпротивлявах? Нима мислиш, че не се опитах да ги спра? Те ме упоиха. Когато се свестих, Елена я нямаше.

Тежък размисъл налегна Лев. Поражението беше пълно. Надеждите му да създаде семейство рухнаха. Не успя да спаси живота на Зоя и не успя да убеди Елена, че животът има смисъл. Трите години честни отношения и доверие между него и Раиса бяха заличени. Той я излъга и тази лъжа повлече след себе си нещастия. Не се сърдеше на Раиса, че е приела предложението на Фраершата и се е съгласила да го напусне. Раиса твърдеше, че това е било тактически ход, отчаян опит да бъде спасена Зоя. Бе поела съдбата на семейството в своите ръце. Единствената ѝ грешка бе, че е чакала прекалено дълго.

Това беше краят на тригодишното лицемерие. Той вече не беше баща, нито съпруг и най-малко герой. Ще се върне в КГБ. Раиса ще го напусне. Би ли могло да бъде другояче? Вече нищо не ги свързваше освен чувството за загуба. Всеки ден ще се убеждава, че Фраершата е била права по отношение на него — той принадлежеше на държавата. Беше се променил, но много по-важно бе, че може да се върне към предишния си живот.

— Струваше ми се, че имаме шанс.

Раиса кимна.

— И на мен също.

Същия ден

Лев бе загубил представа за времето. Не бяха помръднали — Раиса седеше до него на пода, облегната на ваната, в която от крана бавно капеха капки вода. Чу да се отваря входната врата, но не събра сили да стане. На входа за банята застанаха Ана и Степан. Очевидно притеснени от телефонното му обаждане, родителите му бяха дошли у тях. Огледаха помещението и видяха кръвта и счупеното огледало.

— Какво е станало?

Раиса стисна ръката на Лев.

— Отведоха Елена.

Ана и Степан не отрониха нито дума. Степан помогна на Раиса да се изправи, наметна я с една кърпа и я заведе в кухнята. Ана накара Лев да влезе в спалнята, огледа и превърза раната му, както правеше, когато беше малък. След като свърши, седна до него. Той я целуна по бузата, изправи се и отиде в кухнята. Протегна ръка на Раиса:

— Имам нужда от помощта ти.

Фрол Панин беше най-влиятелният съюзник на Лев, но сега не можеше да се обърне към него, защото го нямаше в града. С майор Грачов не бяха приятели, но преди три години той бе подкрепил предложението на Лев за създаване на независим Отдел за разследване на убийства. През първите две години Лев докладваше на него за своята работа, докато той не отстъпи мястото си на Панин. Оттогава Лев рядко виждаше майора. Грачов подкрепяше промените и смяташе, че най-добрият начин да се управлява страната е като се признаят и поправят по възможност злините, причинени от държавата.

Придружен от Раиса, Лев почука на вратата на Грачов и по стар навик огледа общия коридор, който водеше към нея. Беше късно, но те не можеха да чакат до сутринта, страхувайки се, че ако загубят инерция, ще се върне усещането за безизходица, което ще ги смаже. Вратата се отвори. Лев беше свикнал с безупречния вид на майора и сега се изненада да го види в измачкани домашни дрехи, разчорлен, с мръсни очила. Обикновено официален и въздържан, той топло прегърна Лев, сякаш посрещаше брат си, а на Раиса любезно се поклони.

— Влизайте!

Вътре по пода видяха кашони с опаковани вещи.

— Местите ли се?

— Не. Местят ме. По-далеч от града. Дори не знам точно къде. Казаха ми, но никога не бях чувал за това място. Мисля, че е някъде на север — студено и тъмно, за да ми стане ясно.

Майорът говореше, без да спира, и Лев едва успя да се вклини.

— Какво да ви стане ясно?

— Че вече не се ползвам с доверието им, не съм подходящ за друга работа, освен да ръководя малка служба в малък град. Нали знаете какво означава това? Лев? Раиса? Това се нарича заточение. И двамата сте го изтърпели.

Раиса попита:

— А къде е вашата съпруга?

— Напусна ме.

Изпреварвайки съчувствените им думи, Грачов добави:

— Разделихме се по взаимно съгласие. Имаме амбициозен син. Моето преместване ще попречи на кариерата му. Трябва да бъдем практични.

Грачов пъхна ръце в джобовете си.

— Ако сте дошли при мен за помощ, то е напразно.

Раиса погледна към Лев, питайки го с поглед дали си струва да разказват на майора за проблема си. Грачов забеляза реакцията ѝ.

— Разкажете какво се е случило. Ако не мога да ви помогна, може би ще ви дам дружески съвет.

Смутена, Раиса се изчерви.

— Извинявайте.

— За нищо.

И тя започна забързано да обяснява:

— Взеха ни Елена, нашата осиновена дъщеря, и я изпратиха в една психиатрия в Казан. Тя не можа да се възстанови след убийството на сестра ѝ. Уредих да я прегледа неофициално един лекар.

Грачов я прекъсна и поклати глава.

— У нас в такива случаи няма неофициални неща.

Раиса продължи:

— Лекарят обеща да не записва нищо. Повярвах му. И когато лечението се оказа неуспешно…

— Той ви я отне, за да предпази себе си.

Раиса кимна. Грачов се замисли и добави:

— Страхувам се, че смъртта на Зоя е тежко изпитание за всички нас.

Думите на майора изненадаха Лев и той поиска обяснение.

— За всички нас? Какво имате предвид?

— Прощавайте. Не беше честно да сравнявам общите последици с мъката, която изпитвате.

— Какви общи последици?

— Да не навлизаме в тази тема сега. Вие искате да помогнете на Елена…

Лев го прекъсна:

— Не, кажете ми какви са тези общи последици.

Майорът седна на един кашон и погледна Раиса, а после и Лев.

— Смъртта на Зоя промени всичко.

Лев го изгледа учудено и Грачов продължи:

— Убийството на едно момиче, замислено като отмъщение на бивш агент на Държавна сигурност. Беше организиран истински лов и жертви станаха още петнайсет пенсионирани офицери, които бяха преследвани, екзекутирани и даже измъчвани. Тези събития неприятно изненадаха властите, които освободиха онази жена от ГУЛАГ. Как ѝ беше името?

Лев и Раиса отговориха едновременно:

— Фраерша.

— Кого още може да са пуснали? Стотици и хиляди затворници се връщат по домовете си. Как ще се управлява страната, ако дори малцина са като нея? Няма ли нейната отмъстителност да отключи верижна реакция и да доведе до падане на режима? Ще започне гражданска война и страната ще се разцепи. От това се изплашиха най-вече властите и предприеха някои мерки.

— Какви мерки?

— Създаде се впечатление, че всичко е позволено. Известно ли ви е, че има автори, които пишат сатирични произведения? Дудинцев написа романа „Само с хляб не се живее“, в който открито осмива държавата и представителите на властта. А какво ще стане по-нататък? Позволяваме на хората да критикуват. Позволяваме да се противопоставят на нашето управление. Позволяваме да ни отмъщават. Властта, която изглеждаше толкова здрава, изведнъж се разклати.

— Имало ли е подобни отмъщения и другаде в страната?

— Когато говоря за общи последици, нямам предвид само инцидентите в нашата страна. Възмездие се търси по всички територии, които са под наше влияние. Вижте какво става в Полша. Докладът на Хрушчов предизвика бунтове. Антисъветски настроения се ширят в цяла Източна Европа — Унгария, Чехословакия, Югославия…

Тези новини поразиха Лев.

— Докладът е станал известен и там?

— Американците са се сдобили с него и са го публикували в печата. Той се превърна в оръжие срещу нас. Сами сме си нанесли съкрушителен удар. Как да продължим световната революция, след като признаваме, че сме извършили страшни престъпления против собствения си народ? Кой би прегърнал нашата кауза? Кой би искал да бъде наш другар?

Майорът спря, за да избърше потта от челото си. Лев и Раиса бяха клекнали пред него като деца, запленени от приказка. Той продължи:

— След убийството на Зоя всички, които се застъпваха за реформата, включително и аз, бяха принудени да млъкнат. Дори Хрушчов бе принуден да оттегли най-критичните забележки от доклада.

— Не знаех за това.

— Вие бяхте потънали в скръб, Лев. Погребахте дъщеря си. Загубихте приятел. Не обръщахте внимание на това, което става наоколо. А по това време се появи редактиран вариант на доклада.

— Как е редактиран?

— Признанията за масови репресии и изтезания отпаднаха. Новият документ бе публикуван един месец след убийството на Зоя. Не твърдя, че отмъщенията на Фраершата са единственият фактор за това. Но тези убийства също изиграха ролята си. Те се оказаха показателни за традиционно мислещите. Хрушчов нямаше избор — Централният комитет пренаписа доклада му. Сталин вече не беше убиец, той само бе допуснал грешки. Системата вече не изглеждаше виновна. Всички недостатъци бяха по вина на Сталин. Докладът продължаваше да се нарича секретен, но в него повече нямаше тайни.

Разсъждавайки върху фактите, Лев отбеляза:

— Неуспехът на моя отдел да спре тези убийства стана причина да го закрият.

— Не. Това беше извинението. Те никога не одобряваха Отдела за разследване на убийства. И никога не ми простиха, че съм подпомогнал създаването му. Вашият отдел беше резултат от атмосферата на безнаказаност. Ние се движехме твърде бързо, Лев. Свободата се извоюва постепенно, стъпка по стъпка, за нея трябва да се бориш. Силите, които искаха промяна, включително и аз, стигнахме твърде далече, и то твърде бързо. Бяхме самонадеяни. Надценихме себе си и подценихме тези, които искат да запазят властта в сегашния ѝ вид.

— Заповядаха ми да се върна в КГБ.

— Това трябваше да се очаква. Разкаялият се агент на МГБ се връща обратно в традиционните силови структури. Те ви използват, Лев. Но не бива да се противопоставяте. На ваше място бих бил много предпазлив. Не си мислете, че ще се държат по-човечно от Сталин. Неговият дух продължава да живее, при това не в отделна личност, а в мнозина. По-трудно е да бъде разпознат, но не се заблуждавайте — той не е изчезнал.

Когато излязоха от апартамента на Грачов, Лев хвана ръката на Раиса.

— Колко сляп съм бил.

Близката дача Кунцево Двайсет километра западно от Москва

21 октомври

Фрол Панин за втори път посещаваше Близката дача, една от бившите резиденции на Сталин, сега отворена за семействата на управляващия елит. Бе взето решение да не се закрива дачата и да не се превръща в музей. Там трябваше да е пълно с играещи деца, готвачите да продължават да готвят, а ръководителите на държавата да се изтягат в проскърцващите кожени кресла и в чашите им да подрънква лед, докато си пият водката. След смъртта на Сталин се установи, че напитките в бара му са безалкохолни — слаб чай вместо уиски и вода вместо водка, за да може Сталин да остава трезвен, когато министрите му развържат езиците си. Но сега това вече не беше нужно и имитациите бяха изхвърлени. Времената се промениха.

След като похапна скромно от вечерята от пет ястия и бодна по малко от трите различни вида сурово месо, пренебрегна трите вида вина, Панин сметна, че бе изпълнил за днес обществения си дълг. Изкачи се по стълбите, заслушан в силния дъжд. Разкопча горното копче на ризата си и влезе в своя апартамент. В съседната стая спяха малките му синове, за които се грижеше бавачка. Жена му се беше оттеглила след вечерята, както бе прието сред жените, за да могат съпрузите им да си говорят за важни неща — нелеп обичай, защото обикновено мъжете вече бяха толкова пияни, че едва ли можеха да говорят. Изпита облекчение, когато влезе в хола и затвори вратата след себе си. Най-сетне вечерта бе приключила. Не обичаше да идва тук, особено с децата. За него дачата беше място, където са умирали хора. И макар че тук играеха деца и звучеше техният смях, призраците си оставаха.

Фрол загаси лампите в хола и се упъти към спалнята, като извика жена си.

Нина седеше на края на леглото. А до нея бе седнал Лев. Дрехите му бяха прогизнали от дъжда, а панталоните кални. Ръката му беше превързана, но и превръзката бе мокра. Мръсната вода, която се стичаше от него, оставяше кръгло петно върху постелките. Лицето на Лев изглеждаше спокойно, но под това спокойствие се криеше колосална вътрешна енергия — под тънкото стъклено покритие бушуваше невероятен гняв.

Фрол бързо се ориентира.

— Нека аз седна до вас вместо жена ми.

Без да чака отговор, Панин даде знак на жена си да се приближи. Тя се изправи нерешително и бавно отиде при него. Лев не я спря и тя прошепна на Фрол:

— Какво става тук?

Фрол ѝ отговори, но така, че и Лев да чуе:

— Трябва да знаеш, че Лев преживя ужасен шок. Той е смазан от мъка и не разсъждава правилно. Проникването в дачата може да му струва живота. Ще трябва да се постарая това да не се случи.

Поспря и се обърна към Лев:

— Може ли жена ми да види как са децата?

Лев го стрелна с поглед.

— Децата ви са в безопасност. А вие имате нахалството да ме питате за това.

— Прав сте. Извинявайте.

— Жена ви ще остане тук.

— Добре.

Нина седна на един стол в ъгъла. Фрол продължи:

— Става дума за Елена, доколкото разбирам? Бихте могли да дойдете в кабинета ми или да поискате среща. Веднага бих уредил освобождаването ѝ. Нямам нищо общо с изпращането ѝ в болницата. Бях ужасен, когато научих. Абсолютно ненужно е било. Докторът е действал на своя глава. Смятал е, че постъпва правилно.

Фрол замълча.

— Да поръчаме на охраната да донесат нещо за пиене?

Лев обърна джобовете си.

— Не ви заплашвам с нищо. Нямам оръжие. Ако повикате охраната, ще ме арестуват.

Нина се изправи, готова да вика за помощ, но Фрол ѝ даде знак да си седне на мястото.

— Кажете какво искате, Лев.

— Фраершата за вас ли работи?

— Не.

След това седна до него.

— Ние работихме заедно.

Лев очакваше, че Фрол Панин ще отрича, но той не виждаше смисъл да лъже. Лев беше безпомощен, нито истината, нито лъжата можеха да му помогнат. Панин се изправи, свали сакото и разкопча няколко копчета на ризата си.

— Фраершата сама дойде при мен. Не знаех коя е. Нито знаех какво представлява бандитската общност в Москва. Те нямаха значение за нас. Тя беше проникнала в апартамента ми и ме чакаше. Знаеше всичко за вас. Нещо повече, знаеше за борбата между традиционалистите и реформаторите в партията. Предложи да работим заедно, защото целите ни в много отношения съвпадали. Искаше да получи свобода на действие, за да отмъсти на онези, които са участвали в ареста ѝ. В замяна ние бихме могли да се възползваме от серията извършени от нея убийства, за да насадим атмосфера на страх.

— И Лазар изобщо не я е интересувал?

Панин поклати глава.

— За нея той беше част от предишния ѝ живот, нищо повече. Той беше само претекст. Искаше вие да отидете в ГУЛАГ за наказание, за да видите отвътре света, в който сте изпратили толкова много хора. От наша гледна точка ние искахме да ви отстраним. Отделът за разследване на убийства беше единствената независима разследваща структура. Фраершата искаше да ѝ развържем ръцете. След като вас с Тимур ви няма, тя можеше да прави каквото си иска.

— КГБ не я ли търсеха?

— Направихме така, че да не стигнат близо до нея.

— Кого сложихте да управлява Отдела в наше отсъствие?

— Наши хора, които правеха каквото им наредим. Лев, вие за малко не предотвратихте убийството на патриарха. А това беше жизненоважна част от нашия план. Смъртта му потресе властите. Ако бяхте останали в града, Фраершата трябваше да ви убие. По някакви нейни съображения тя не искаше това. Предпочиташе да сте далеч и наказанието ви да бъде още по-ужасно.

— И вие се съгласихте?

Панин бе изненадан, че трябва да обяснява очевидни неща.

— Да. Съгласих се. Отстраних майор Грачов и сам заех позицията на ваш съветник, за да ви помогна да взимате правилните решения, тези, които ние искахме. Аз уредих нужните документи, за да проникнете в лагер №57.

— Вие и Фраершата сте го планирали?

— Изчаквахме подходящия момент. Когато чух доклада на Хрушчов, разбрах, че той е настъпил. Трябваше да действаме. Промените бяха отишли твърде далече.

Лев стана и се изправи пред Нина. Леко уплашен, Панин също се приближи до нея. Лев сложи ръка на рамото ѝ.

— Така разпитвахме заподозрените. В присъствие на техен близък — ако разпитваният не даде правилен отговор, наказваме близкия.

— Лев, аз само отговарям на вашите въпроси.

— Вие сте разрешили да убиват мъже и жени, които са служили на държавата?

— Мнозина от тях също са били убийци. На мое място те щяха да постъпят по същия начин.

— Така ли мислите?

— Лев, тези прибързани реформи много повече от престъпленията на Сталин или от реакцията на Запада заплашват нашите национални интереси. Убийствата на Фраершата са пример какво ни очаква в бъдеще. Милионите, на които ние като партия сме причинили зло, ще се разбунтуват както затворниците на „Стария болшевик“ или както в лагер №57. Това ще се повтаря във всеки град и във всяка област. Вие може да не сте забелязали, Лев, но ние водим невидима битка за оцеляването на нацията. Тя няма нищо общо с това дали Сталин е извършвал престъпления. Извършвал е. И е отишъл твърде далеч. Но ние не можем да променим миналото, а нашата власт се опира на него. Трябва да действаме, както винаги сме го правили — с железен юмрук. Не можем да допускаме грешки и да очакваме, че гражданите ще ни обичат въпреки това. Едва ли някога ще ни обичат, нека тогава поне се страхуват от нас.

Лев свали ръката си от рамото на Нина.

— Вие получихте каквото искахте. Секретният доклад е оттеглен. Нямате нужда повече от Фраершата. Оставете я на мен. Позволете ми да ѝ отмъстя, както позволихте на нея. Не бива да изпитвате угризения, че сте я предал. Вие и без това предадохте всички.

— Лев, разбирам, че нямате причини да ми се доверявате, но ви съветвам да забравите Фраершата. Забравете, че тя съществува. Ще уредя Елена да бъде изписана от болницата. Двамата с Раиса можете да напуснете града, далеч от печалните спомени. Ще ви намеря друга работа. Каквато поискате.

Лев се обърна към Панин:

— Тя все още ли работи за вас?

— Да.

— Върху какво?

— Този доклад отслаби позициите ни и на международната арена. Имаме нужда ясно да демонстрираме силата си. За целта организираме въстания в чужбина, в страните от Съветския блок, неголеми символични въстания, които ще смажем безмилостно. КГБ вече създаде цяла мрежа чуждестранни групи, които да провокират безредици в Източна Европа. Фраершата оглавява една от тези групи.

— Къде?

— Послушайте ме, Лев, това не е битка, която можете да спечелите.

— Къде е тя?

— Не можете да я надвиете.

— С какво тя може повече да ми навреди?

— Може, Лев, може, вашата дъщеря Зоя е жива.

Контролирана от Съветския съюз Източна Европа Унгария Будапеща

22 октомври

Зоя бързаше към Операта, мястото на срещата, където трябваше да достави своя нелегален товар. Джобовете ѝ бяха пълни с патрони, общо около стотина, всеки от които беше подпилен на кръст, за да експлодира и да се пръсне на парчета в тялото. Въпреки студената нощ на нея ѝ беше горещо. Носеше палто до коленете, стегнато с колан на кръста, и черна барета, нахлупена над челото ѝ. Изглеждаше на повече от четиринайсет години и приличаше по-скоро на унгарска студентка, отколкото на руско сираче. От нервното напрежение на челото ѝ изби пот, тя смъкна баретата от главата си и я натъпка в джоба върху патроните, за да заглуши подозрителното им дрънчене.

Когато стигна главния булевард „Сталин“, недалече от Операта, Зоя се спря да провери дали не я следят. За нейна изненада някой я хвана отзад за раменете. Обърна се и се оказа заобиколена от група мъже. Помисли си, че са от унгарската тайна полиция. Един от тях обаче я целуна по бузата и пъхна в ръката ѝ лист хартия. Някаква прокламация. Мъжете говореха един през друг. Въпреки че беше в града от пет месеца, тя бе успяла да научи едва няколко фрази. Ако се съдеше по облеклото им, те бяха студенти или работници, а не агенти, и тя се успокои. Въпреки това трябваше да внимава — не се знае как биха реагирали, ако разберат, че е рускиня. Тя кротко им се усмихна, надявайки се да си помислят, че е срамежлива, и да я пуснат. Те престанаха да ѝ обръщат внимание и извадиха плакат, който залепиха на витрината на съседен магазин. Зоя се измъкна и забърза към целта си.

Когато стигна до Операта, се изкачи по стълбите и се скри между колоните на фасадата, за да остане незабележима от улицата. Погледна часовника си, подарък от Фраершата. Беше подранила за срещата и се скри в сянката, за да чака свръзката. Това бе първата ѝ самостоятелна задача. Обикновено работеше заедно с Малкия. Партньорството им започна още преди пет месеца в Москва.

Когато я изведоха онази нощ от килията, бе сигурна, че сега Фраершата ще я разстреля, за да накаже Лев. Изправена пред смъртта, както преди няколко дни, Зоя откри, че вече не ѝ е все едно. Тя извика:

— Малкия!

Фраершата я повали на земята.

— Защо го викаш?

— Защото… го харесвам.

Фраершата се усмихна, след което прихна, отначало по-слабо, но после все по-силно, като към нея се присъедини шумният кикот на останалите. Зоя се изчерви и лицето ѝ пламна от срам. Унижена, тя се втурна към Фраершата с вдигнати ръце и свити юмруци, но преди да успее да я удари, Фраершата хвана ръката ѝ.

— Ще ти дам шанс, само един. Ако се провалиш, ще те убия. Ако успееш, ще станеш една от нас и ще можеш да бъдеш заедно с Малкия.

Когато стигнаха до средата на Големия Краснохолмски мост, всичко се разви както бе предсказала Фраершата. Лев и Раиса ги чакаха. Прогизнали от дъжда, те седнаха на предните седалки на колата. Разделена от тях с желязната решетка, Зоя видя как лицето на Раиса се изкриви от страдание и в този миг изпита някакви съмнения, но беше твърде късно да промени решението си. Стиснала с ръце решетката, тя се сбогува с нещастния си минал живот, изоставяйки малката си сестричка. Когато я измъкнаха от колата, се престори, че се съпротивлява, но после, когато се скри от погледите им, сама се вмъкна в чувала. А вътре вече я очакваше Малкия.

Отнесоха чувала на парапета на моста, а Зоя продължаваше да се преструва, че се съпротивлява, докато неочаквано за нея помощникът на Фраершата не я удари. Тя за малко не припадна. Завързаха чувала. Малкия здраво я прегърна, докато летяха надолу. Падането продължи части от секундата и те се врязаха във водата.

Желязната тежест ги повлече към дъното. Непромокаемият, промазан с восък плат, ги запази за малко като балон. Тежестта се блъсна в дъното и те не можаха да се задържат на крака. В тъмното Малкия щракна ножа и разряза плата. Ледената вода нахлу вътре и за миг напълни чувала. Малкия помогна на Зоя да се измъкнат. Хванати за ръце, те изплуваха на повърхността. Докато плуваха към брега, станаха свидетели как Лев и Раиса скочиха от моста с напразна надежда да я спасят.

Борейки се с течението, Зоя и Малкия стигнаха до каменния зид на брега и се изкачиха по дървения кей, където вече ги чакаше Фраершата. В далечината чуха отчаяните викове на Раиса и Лев, оплакващи детето, което бяха загубили.

Някакъв мъж се разхождаше нетърпеливо пред стълбите на Операта. Зоя се показа от прикритието си. Мъжът се огледа надолу и нагоре по булеварда и се приближи до нея. Зоя изпразни джобовете си и прехвърли в торбата му преработените патрони. Той измъкна един револвер и опита да вкара един патрон в барабана. Патронът пасна. Зареди револвера, докато Зоя продължаваше да прехвърля патроните в неговата торба. Когато приключиха, мъжът прибра револвера, кимна в знак на благодарност и се затича по стълбите. Зоя преброи до двайсет, преди да се спусне надолу, и да се запъти обратно към дома.

Беше странно да мисли за този град като за свой дом. Преди шест месеца тя не знаеше нищо за Унгария, освен че е верен съюзник на Съветския съюз, член на братството на народите и е в челните редици на страните, които се борят за световна революция. Фраершата коригира тази училищна пропаганда, като ѝ обясни, че Унгария не е имала друг избор. Освободена от фашизма, тя е била окупирана от съветските войски и поставена под съветско управление. Тя беше суверенна държава без суверенитет. Дългогодишният ѝ лидер, Матиаш Ракоши, е бил назначен от Сталин и подражавал старателно на своя господар, измъчвал и разстрелвал съгражданите си. Той бе създал Унгарската държавна сигурност — AVH — по модела на съветските органи. Езикът и мястото били различни, но терорът същият. След смъртта на Сталин започнала борба за реформи, възпламенена от мечтите за независимост. Зоя беше чужденка тук, но след смъртта на родителите си се чувстваше у дома в тази страна, осиновена подобно на нея против волята ѝ.

Доволна, че нощта си отива и тя не трябва повече да носи патрони, Зоя кривна по улица „Нагимезо“. Точно пред нея се беше струпала малка тълпа. В центъра ѝ различи мъжете, с които се беше сблъскала преди малко. Те се катереха един върху друг по раменете си и се опитваха да превърнат централния електрически стълб в нещо като тотем, облепен с позиви. Една жена от тълпата видя, че Зоя се приближава. Около трийсетгодишна, набита и яка и видимо пияна — бузите ѝ бяха зачервени — беше се наметнала като с огромен шал с унгарското знаме. Зоя погледна към уличния фенер и извади същия намачкан лист от джоба си — сякаш искаше да каже „знам, знам“. Но жената не се задоволи с този жест и я издърпа в тълпата, говорейки през цялото време нещо добронамерено, от което Зоя, естествено, не разбра нито дума. Жената започна да танцува и да пее. Останалите се присъединиха и запяха, защото знаеха думите, които Зоя не разбираше. Можеше само да се смее и усмихва с надеждата, че ще я пуснат да си ходи. В желанието си да се измъкне, преди да са усетили, че не знае езика, тя се опита да се измъкне от прегръдките на непознатата, но жената вече не изглеждаше толкова весела. От главния булевард се показа един автомобил и ускори към тях. Спря със скърцане и от него изскочиха двама агенти на AVH.

Хората се скупчиха край стълба, сякаш беше територия, която трябва да защитават. Един от агентите смъкна знамето, увито около Зоя, разгъна го и го огледа критично. Едва сега Зоя видя, че комунистическият сърп и чук в средата беше изрязан и на негово място зееше голяма дупка. Не разбираше нито дума, а това, което агентът говореше, ѝ звучеше като кучешки лай. Вбесен от мълчанието ѝ, претърси джобовете ѝ. Но не откри нищо освен баретата и я захвърли на земята. Един патрон, омотан в нея, се изтърколи на паважа.

Агентът го грабна и изгледа Зоя. Преди тя да се опита да каже нещо, пияната жена се протегна и грабна баретата от улицата, след което гордо я нахлупи на главата си. Изглеждаше смешно, защото беше твърде малка за нея. Агентът се обърна към жената и не беше нужно Зоя да знае унгарски, за да разбере, че я питат дали баретата е нейна, след което той навря патрона в лицето ѝ. „Откъде го имаш?“, вероятно бе попитал той. В отговор тя го заплю и докато агентът си бършеше лицето, жената ѝ направи знак с очи: „Бягай!“.

Зоя се втурна по диагонала на улицата и като стигна на отсрещната страна, хвърли поглед през рамо назад. Агентът удари с всичка сила жената по лицето. Сякаш бяха ударили нея — краката ѝ се подкосиха и тя падна, като издра ръцете си. Преобърна се по гръб и над носовете на обувките си видя, че жената също падна. Един от мъжете изскочи напред и хвана агента за ръцете. Още един се присъедини към мелето. Изправяйки се на крака, Зоя отново се втурна да бяга, този път към страничната улица. Скрила се от погледите, тя не спря нито за миг. Трябваше да доведе помощ. Фраершата сигурно знаеше какво трябва да направи.

Фраершата и нейните хора заемаха няколко апартамента в здание, разположено по-навътре от булевард „Ракоши“. До него се стигаше през тесен пасаж и апартаментите не се виждаха от улицата. Зоя спря да тича едва когато стигна до пасажа. Никой не беше я проследил. С чувство на облекчение тръгна през тъмния пасаж, когато усети една ръка на рамото си. Беше Малкия. Прегърнаха се и той я попита:

— Добре ли си?

Тя поклати глава.

Влязоха в двора. Сградата беше шестетажна. Апартаментите, които държеше Фраершата, бяха разположени на различни етажи и се използваха за различни цели. В един имаше малка печатна преса за позиви и плакати. В друг апартамент бяха складирани оръжия и муниции. В трети се събираха, за да се хранят, да спят и да обсъждат действията си. Когато влезе в общия апартамент, Зоя се изненада, че хората бяха повече, отколкото обикновено. На една страна се бяха скупчили унгарците — млади мъже и жени, които спореха ожесточено. От другата страна бяха бандитите на Фраершата. Повечето от нейните хора не бяха дошли в Будапеща и бяха останали в Москва, предпочитайки сигурността на криминалния подземен свят. Те не разбираха сделката, сключена между Фраершата и Панин, и не си представяха живота извън Русия. Бяха я последвали малцина най-ревностни последователи отчасти от лоялност, отчасти защото знаеха, че никоя друга московска банда няма да ги приеме. От петнайсетина бяха останали само четирима.

Фраершата стоеше по средата между двете групи и слушаше дори когато се говореше на унгарски, разчитайки на жестовете и езика на тялото. Веднага забеляза Зоя и усети уплахата ѝ.

— Какво е станало?

Зоя ѝ обясни. Очите на Фраершата светнаха, тя се обърна и повика преводача си, студента Жолт Полгар.

— Намери колкото може повече унгарски знамена. Трябва да се изрежат сърповете и чуковете, така че да се образува дупка в средата. Това е символът, който ни трябва.

Оказа се, че Фраершата изобщо не се интересува от жената, която бе рискувала живота си, за да спаси Зоя. Разочарована, Зоя излезе на балкона и се облегна на парапета. Малкия се присъедини към нея. Запали цигара по навик, който бе усвоил от другите бандити. Зоя измъкна цигарата от устата му, хвърли я на пода и я стъпка с крак.

— Вониш на тютюн.

Веднага съжали за думите си. Наистина миришеше на тютюн, но това бе миризмата на останалите. Не искаше да го обиди. Той се нацупи и се върна в апартамента. Зоя трябваше да проумее, че той не е като малката ѝ сестричка, за да го напътства.

При спомена за Елена чувството за вина стегна гърлото ѝ. Беше обмисляла много пъти решението си — ако не беше се присъединила към Фраершата, щяха да я убият. Но истината беше, че искаше да напусне Москва, да избяга и ако имаше право на избор — да се прибере вкъщи или да тръгне с нея — пак щеше да изостави сестра си.

— Сърдита ли си?

Изненадана, тя се обърна и видя Фраершата. Макар че живееха заедно вече шест месеца, тя си оставаше непристъпна и заплашителна, по-скоро извор на енергия, отколкото жив човек. Зоя се овладя.

— Жената със знамето ме спаси. Може да я убият за това.

— Зоя, трябва да си готова… Много невинни хора ще загубят живота си.

Същия ден

Фраершата тайно слезе по стълбите и се измъкна от двора, като се огледа дали някой не я е видял. Беше късна нощ и улиците бяха пусти. Нямаше и следа от агентите на AVH, които Зоя бе описала. Тя тръгна, като се спираше често с пресметната внезапност и се обръщаше рязко, за да се увери, че никой не я следи. Не се доверяваше на никого, включително и на привържениците си. Работниците, студентите и представителите на различните нелегални антисъветски съпротивителни движения бяха небрежни и непрактични, заети непрекъснато с безсмислени теоретични спорове. Затова за AVH не представляваше трудност да внедри свои информатори сред тях. Те бяха прекалено погълнати от себе си, за да забележат заплашващата ги опасност. Макар че Фраершата бе пристигнала по заповед на Фрол Панин, унгарските служби не подозираха за нейната дейност. Ако я хванат, щяха да я разстрелят веднага. Никой, освен конспираторите в Москва, не беше посветен в плановете им. Ако нейните последователи сред дисидентите научеха, че тя сътрудничи на съветските служби, щяха също да я убият.

Фраершата се наведе и вдигна от земята един позив — копие на редактираните шестнайсет точки с искания за промени. Те бяха формулирани вчера следобед на многолюдно събрание в Техническия университет. Тъй като нямаше как да се представи за студентка, Фраершата бе останала отвън. Бе чула, че темата на спора била дали студентите да напуснат DISZ, младежката студентска организация, в знак на протест срещу техните просъветски управници. Тя порица липсата им на амбиции и окуражи своите последователи сред студентите да предявят по-дръзки искания. През последните четири месеца бе работила в тази насока, упражнявайки натиск, предлагайки материална подкрепа, за да предизвика по-силно недоволство. Омразата им към окупаторите беше искрена и дълбока и тя се бореше да насочи чувствата им към по-решителни действия. Така можеше да постигне нещо. Нейната роля бе да внесе професионализъм сред любителите дисиденти. Вчера най-сетне успя да постигне успех. Бе изненадана с каква решителност и точност студентите формулираха след дебатите шестнайсетте точки.

На смачканите, изписани ръкописно листчета, които изнесоха от залата, това искане бе поставено на четвърто място. Фраершата бързо се върна в апартамента си и преписа исканията, като внесе една промяна — начело бе поставено настояването за изтеглянето на войските. Само след часове нейните хора раздаваха на всеки ъгъл позиви, в които текстът бе подсилен с провокационни извадки от секретния доклад.

Освен малкото членове на бандата, близък помощник на Фраершата стана нейният преводач Жолт Полгар, студент по инженерство, когото тя срещна в нелегалния революционен бар, разположен в мазето на една фабрика. Под ниския таван, който се губеше в кълба цигарен дим, Фраершата установи, че посетителите са обзети от сериозни амбиции. Жолт — син на състоятелен унгарски дипломат, който щеше да наследи кариерата и парите, при условие че приеме съветската окупация — владееше добре руски и унгарски и бързо се превърна в най-ценния посредник на Фраершата. Тя се развличаше с него, спеше с него и го подмамваше с историите за собствената си безмилостност. Но ценеше способностите му и го ласкаеше, като го наричаше свободомислещ революционер. В действителност не виждаше в него нищо повече от разбунтувал се млад човек против баща си, когото презираше като олицетворение на просъветски лакей. Независимо от причините той беше смел идеалист, лесен за манипулиране. Бе предложил да се проведе демонстрация в подкрепа на шестнайсетте точки — вдъхновяваща идея. По всичко личеше, че идеята е възприета и от други, и Фраершата си мислеше дали това не е някоя от групите на Панин. Както и да е, в резултат на това се планираха две шествия от различни части на града, насочени към площад „Палфи“. И преди това е имало протестни демонстрации в града, но от тях не произлезе нищо сериозно. Фраершата бе убедена, че само когато хората застанат един до друг и се подкрепят взаимно, има шанс гневът им да се превърне от какавида в пеперуда, от горчиво примирение в героично насилие.

Когато стигна до хотел „Астория“, на няколко преки от нейния апартамент, Фраершата спря за момент, за да огледа кръстовището, преди да вдигне поглед към горния етаж. На последния прозорец до ъгъла гореше червена свещ — сигналът, уговорен от нея, че може да се качи горе. Тя заобиколи хотела и влезе през опустелите кухни, качи се до най-горния етаж и спря пред последната врата в края на коридора. Почука. Вратата ѝ отвори охранител с изваден пистолет. Зад него се появи друг. Тя влезе в стаята, където я обискираха, преди да я пуснат по-навътре. Фрол Панин седеше на масата и гледаше през прозореца като поет, потънал в съзерцание.

В плановете си Фраершата никога не бе предвиждала съюз с Панин или с когото и да е друг, подобен на него. Но когато пристигна в Москва, бързо разбра, че ако не иска да се задоволи с обикновено отмъщение, като забие нож в гърба на Лев, ще има нужда от подкрепа. По същия начин и Будапеща не влизаше в намеренията ѝ, това беше поредната импровизация. След като създаде илюзията за смъртта на Зоя, първоначалното ѝ намерение — да убие мечтите на Лев за семейно щастие — беше постигнато. Лев страдаше, както навремето бе страдала тя — загубата на син срещу загубата на дъщеря. Той беше сломен, принуден да живее с мъката до края на дните си, и дори не можеше да поддържа в себе си огъня на справедлив гняв, който крепеше нея в най-трудните дни от нейния живот. След като бе отмъстила, започна да мисли какво да прави по-нататък. Бе очевидно, че не може да се освободи от Панин и да изчезне. Ако престане да му бъде полезна, той ще заповяда да я убият. Ако успее да се скрие, очакваше я охолен живот и скучна старост, а такава перспектива не я привличаше. Когато чу за операциите му зад граница и за опитите да организира безредици в страните от съветския блок, тя му предложи услугите си. Отначало Панин се отнесе скептично към инициативата ѝ, но Фраершата възрази, че тя ще е много по-убедителен антисъветски агитатор, отколкото лоялните агенти на КГБ, които той използваше.

Панин ѝ протегна ръка — възпитан жест, който ѝ се стори абсурден. Въпреки това стисна ръката му. Той се усмихна.

— Долетях тук, за да проверя напредъка на нещата. Нашите войски са заели позиции на границата. Те са там от доста време.

— Ще си получите въстанието.

— Това трябва да стане още сега. След една година то ще е безполезно.

— Ние сме на прага на въстанието.

— Другите ми групи постигнаха по-големи успехи от вас. Например в Полша…

— Бунтовете, които предизвикахте в Познан, бяха жестоко потушени, без да причинят ущърб на авторитета на Хрушчов. Те не постигнаха резултата, който очаквахте, иначе нямаше да се занимавате с Будапеща.

Панин кимна, за пореден път възхитен от способността ѝ да оценява правилно положението. Тя беше права. Плановете на Хрушчов да ограничи конвенционалните въоръжения не се провалиха. Те заемаха централно място в неговите реформи. Хрушчов твърдеше, че Съветският съюз не се нуждае вече от толкова много танкове и войски, защото притежава ядрено оръжие и изгражда експериментална система за ракетна отбрана, за обслужването на която ще са нужни шепа учени и инженери, а не милиони войници.

Панин смяташе подобна политика за опасно безразсъдна. Освен неточността на ракетите Хрушчов подценяваше значението на военните, както бе подценил отражението на секретния си доклад. Военните съществуваха не само за да пазят страната от външни агресори, истинското им предназначение беше да запазят Съветския съюз обединен. Народите от съветския блок бяха обединени не от идеологията, а от танкове, самолети и войски. Неговите съкращения на армията заедно с откровения саботаж, породен от доклада, подлагаха страната на смъртна опасност. Панин и неговите привърженици смятаха, че армията не само не трябва да се съкращава, а да се увеличи и превъоръжи. Разходите за армията трябва да се увеличават, а не да се съкращават. Безредиците в Будапеща или в който и да е град в Източна Европа трябва да покажат, че делото на световната революция зависи и от конвенционалната военна мощ, а не само от ядрения арсенал. Няколко милиона мъже с пушки биха напомнили на населението, както у дома, така и в чужбина, кой контролира положението.

Панин попита:

— Какви новини имате за мен?

Фраершата му подаде листовката, на която бяха отпечатани шестнайсетте искания.

Панин хвърли поглед на листчето.

— И за какво става дума тук?

— Първото искане е съветските войски да напуснат страната. Това е призив за свобода.

— Можем ли да го свържем с доклада на Хрушчов?

— Безспорно. Но една демонстрация няма да е достатъчна.

— Какво още ви трябва?

— Гаранции, че ще стреляте в тълпата.

Панин остави позива на масата.

— Ще видя какво мога да направя.

— Трябва да успеете. Независимо какво са преживели тези хора — арести и екзекуции, те няма да се надигнат, ако не са провокирани. Те не са…

— Не са като нас, нали?

На тръгване Фраершата се поколеба и на вратата се обърна към Панин.

— Има ли нещо друго?

Панин поклати глава.

— Не. Нищо друго.

Съветско-унгарската граница Град Берехове

23 октомври

Влакът бе претъпкан със съветски войници, вагоните кънтяха от дрезгавите им гласове. Те бяха мобилизирани за потушаване на очакваното въстание, за което, естествено, не подозираха. Не се чувстваше безпокойство или тревога и веселбата им рязко контрастираше с мрачното настроение на Раиса и Лев, единствените цивилни във вагона.

Когато Лев научи, че Зоя е жива, облекчението му беше помрачено от болка. Не вярваше на ушите си, когато Панин му разказваше за събитията на моста, за преструвките на Зоя и желанието ѝ да сътрудничи на жената, чиято единствена цел беше да причини страдания на Лев. Зоя беше жива. Това бе истинско чудо, но толкова жестоко, може би най-безмилостната добра новина, която Лев някога бе получавал.

Когато преразказа събитията на Раиса, Лев стана свидетел на същия преход от облекчение към болка. Той коленичи пред нея, за да ѝ се извини. Чувстваше се виновен за всичко. Тя бе наказана, защото го обича. Но Раиса овладя емоциите си и се съсредоточи върху подробностите на случилото се и преживяванията на Зоя. За нея съществуваше само един въпрос — как да върнат дъщеря си у дома?

Раиса лесно възприе факта, че Панин ги е предал. Тя разбираше логиката на Фраершата да сътрудничи с него, за да отмъсти на всяка цена. Опитите на Панин обаче да предизвика въстания в страните от съветския блок възприемаше като цинично политическо маневриране, обричащо на гибел хиляди, само и само да се заздрави властта на твърдолинейните кремълски апаратчици. Раиса не можеше да разбере с какво този план привлича Фраершата. Съюзяваше се със сталинистите, които бяха я арестували, заради които бе загубила детето си, виновни за смъртта на много други деца. Не биваше да се учудва на бягството на Зоя, трябваше да гледа на него като на опит да смени едно неблагополучно семейство с друго. Можеше да си представи пагубното въздействие на Фраершата върху едно объркано младо момиче.

Лев дори не се опита да разубеди Раиса да не го придружава в Будапеща, но всъщност той имаше нужда от нея. Раиса имаше много повече шансове да привлече Зоя. Тя го попита дали са готови да използват сила, ако Зоя откаже да замине с тях — с други думи, да се наложи да отвлекат собствената си дъщеря. Той кимна.

Нито Лев, нито Раиса говореха унгарски и Фрол Панин уреди да ги придружи четирийсет и пет годишният Карой Теглаш. Карой бе работил като агент под прикритие в Будапеща. Унгарец по рождение, след войната бил вербуван от КГБ и по време на омразния режим на Ракоши бе служил като двоен агент. Неотдавна бе командирован в Москва, където докладва за назряващата криза в Унгария. Бе приел да съпровожда Лев и Раиса и да бъде техен гид и преводач.

Когато се върна от тоалетната, Карой избърса ръцете си в панталоните и седна до Лев и Раиса. Имаше кръгло шкембенце, пухкави бузи, носеше кръгли очила и изглеждаше, че в цялата му фигура няма нито една права линия. Никой не би заподозрял, че е опитен оперативник, макар и не толкова опасен.

Влакът забави ход с приближаването към град Берехове от съветската страна на силно укрепената граница. Раиса се наведе и попита Карой:

— Защо Панин разреши да заминем за Будапеща, след като Фраершата работи за него?

Карой сви рамене.

— Трябваше да попитате него. Това не е моя работа. Ако искате да се върнете обратно, ваша воля. Не мога да ви забраня каквото и да е.

Карой погледна през прозореца и добави:

— Войските не минават границата. Оттук нататък ще действаме като цивилни. Там, където отиваме, не обичат руснаците.

Обърна се към Раиса:

— За тях няма разлика между вас и вашия съпруг. Няма значение, че вие сте учителка, а той офицер. Те еднакво ще ви мразят.

Тонът му накара Раиса да настръхне.

— Аз знам какво е омраза.

На границата Карой подаде на граничарите документите. Погледна към Раиса и Лев, които седяха в другия край на вагона и си шепнеха, като се стараеха да не гледат към него — сигурен признак, че обсъждат доколко могат да му се доверят. Най-добре би било да му нямат никакво доверие. Получената заповед беше ясна и проста — да възпрепятства влизането на Лев и Раиса в града, преди да започне въстанието. След като Фраершата изпълни задачата си, Лев, за когото бяха му съобщили, че е решителен и упорит, професионален убиец, щеше да получи възможност да си отмъсти.

Контролирана от Съветския съюз Източна Европа Унгария Будапеща

Същия ден

Въодушевена, Зоя стискаше ръката на Малкия, за да не го загуби сред хилядите, които се стичаха на площада пред парламента от всички улици и кръстовища. През последните години тя идеализираше смъртта като единствен изход от самотата, а сега ѝ се искаше да скача от радост и да извика на целия свят, сякаш извинявайки се: „Аз съм жива!“.

Демонстрацията надмина всички очаквания. Тя вече не се състоеше само от студенти и дисиденти, а сякаш целият град се стичаше на площада, хора прииждаха от домовете си, учрежденията и фабриките, неспособни да устоят на всеобщото привличане, което ставаше все по-силно с присъединяването на всеки нов човек. Зоя разбираше защо се събират именно тук. Парламентът трябваше да бъде център на властта, мястото, където се решава съдбата на нацията. В действителност той нямаше такова значение, беше само красива и величествена фасада на съветската окупация. Красотата му само правеше обидата по-силна.

Слънцето бе залязло, но настъпващата нощ не намали възбудата. Прииждаха все повече хора, пренебрегнали благоразумието и предпазливостта. Напливът не спираше, макар че площадът се препълни и тълпата ставаше все по-плътна. Тук цареше атмосфера на приятелство и единение. Непознати хора разговаряха помежду си, смееха се и се прегръщаха. На Зоя не беше ѝ се случвало да присъства на подобна масова манифестация. Беше задължена да участва в първомайските манифестации в Москва, но те протичаха съвсем различно. И не ставаше дума само за мащабите. Тук царяха анархия, липса на принуда и на власт. По ъглите не стояха милиционери. Нямаше нито танкове, нито маршируващи с високо вдигнати крака войници покрай плътно скупчени деца, размахващи червени знаменца. Това беше безстрашен протест, предизвикателство, в което всеки бе свободен да прави каквото иска, да пляска с ръце, да пее и да вика:

— Russkik haza! Russkik haza! Russkik haza!

Хиляди крака тропаха в този ритъм и Зоя се присъедини към тях, вдигаше свитите си юмруци към небето, обзета от възмущение, което изглеждаше направо абсурдно, предвид нейната националност.

Руснаци, махайте се!

За нея нямаше значение, че тя самата е рускиня. Чувстваше се у дома си тук, сред тези хора, които бяха понесли същите страдания като нея, които познаваха потисничеството.

Зоя беше по-ниска от мъжете и жените, които я заобикаляха, и се надигаше на пръсти, за да може да вижда наоколо.

Изведнъж усети, че две ръце я хващат за кръста, и Фраершата я повдигна нагоре, сложи я на раменете си, за да може да обгърне с поглед целия площад. Тълпата беше по-голяма, отколкото си представяше, и заемаше цялото пространство пред парламента, чак до реката зад него. Хора имаше по кръстовищата, по тревните площи и по трамвайните релси. Някои се катереха по стълбовете и паметниците.

Изведнъж, без никакво предупреждение светлините пред парламента угаснаха и целият площад потъна в мрак. През тълпата премина недоумяващ ропот. На страничните улици електричеството не беше спряно. Явно някой искаше да им попречи и да ги накара да се разпръснат, като използва тъмнината като оръжие. Чуха се възгласи и Зоя видя първата факла, направена от усукан вестник. Бързо пламнаха отвсякъде и други импровизирани факли. Ето че ще се сдобият със собствена светлина. Фраершата ѝ подаде усукан брой от всекидневника „Свободен народ“ и един от нейните хора го запали, като го въртеше бавно, за да се разгори огънят. Зоя го вдигна над главата си. От мастилото пламъците му добиха синкавозелен оттенък. Тя го размаха над главата си и стотици факли от всички страни ѝ отговориха.

Когато Фраершата я свали на земята, Зоя бе толкова развълнувана, че застана на пръсти и я целуна по бузата. Фраершата замря. Макар че Зоя вече беше здраво стъпила на земята, ръцете на Фраершата продължаваха да я стискат. Зоя чакаше, притаила дъх от страх, че е направила някаква непростима грешка. В тъмното не виждаше изражението на Фраершата, но в този миг някой до тях запали вестник. На трепкащата червеникава светлина Фраершата изглеждаше така, сякаш е видяла призрак.

Усещаше целувката на бузата си като изгарящ огън. Отблъсна Зоя настрани и докосна мястото на целувката. Беше сгрешила, като качи Зоя на раменете си. Без да иска, бе позволила да се върне онази Анисия, каквато беше тя някога: съпруга и майка. В душата ѝ се прокраднаха нежност и любов, чувствата, които бе изтръгнала от себе си. Извади ножа и прокара острието му по бузата си, за да остърже остатъците от целувката. Изпита облекчение, изтри ножа и го прибра.

Възвърнала самообладанието си, тя огледа покривите на околните сгради, ядосана на Панин, че не е разположил снайперисти на тях. Жолт Полгар проследи погледа ѝ и я попита:

— Какво търсиш?

— Къде са онези от AVH?

— Тревожиш се за безопасността ни?

Фраершата прикри изненадата си от неговата наивност.

— Тук няма с кого да се сражаваме.

— Студентите се опитват да излъчат по радиото шестнайсетте искания. Говори се, че ръководството им отказало. Полицаите от AVH охраняват зданието, за да запазят съветския контрол.

Фраершата го хвана за раменете.

— Точно така! Там ще започнем нашата борба!

Пробивайки си път през тълпата, тя се измъкна навън. Това мирно сборище с неговата пасивност я вбесяваше. Отдалечавайки се от площада пред парламента, те видяха, че настроението се променя. По булеварда, който водеше към музея, хората тичаха в различни посоки — някои уплашени, а други гневни, носеха павета, изкъртени от настилката. Отиваха към радиото, което се намираше на „Броди Шандор“, тясна улица, която стигаше до музея. Колкото и мирно да бе започнал протестът, тук тълпата буйстваше — прозорците на радиото бяха изпочупени и под краката им хрущяха парчета стъкло като замръзнали локвички. Насред пътя имаше обърнат камион, чиито колела още се въртяха, а предницата му беше смачкана. Вратите на радиото бяха заключени и охранявани.

Жолт поразпита хората наоколо и се върна при Фраершата, минавайки шепнешком от унгарски на руски.

— Студентите настояли да прочетат исканията си по радиото. Но директорът, една жена…

— Коя е тя?

— Казва се Бенке, лоялна комунистка, но май не е особено умна. Предложила компромис. Не ги пуснала в зданието на радиото, но им дала подвижна радиостанция, по която студентите прочели исканията си.

Фраершата го изпревари.

— Това е било номер.

— Колата нищо не е предавала. Вместо декларацията предавала заповеди всички да се прибират по домовете, защото нарушават реда. Студентите преобърнали колата и се опитали да избият с нея вратата. Настоявали да влязат в радиото. Казвали, че то е национална собственост и принадлежи на тях, а не на Съветите.

Фраершата се огледа, преценявайки силата на тълпата.

— Къде са сътрудниците на AVH?

— Вътре.

Фраершата вдигна глава. Зад прозорците на горните етажи се мяркаха униформени силуети. Разнесе се някакво съскане и улицата потъна в кълба дим. Сълзотворният газ излизаше от балони като някакъв отмъстителен дух от бутилка, набъбваше и се разстилаше. Тя нареди на своите хора да отстъпят и провери дали Зоя и Малкия ги следват. Качиха се по стълбите на музея, където ги притискаше сълзотворният газ. Когато стигнаха до най-горното стъпало, спряха и се огледаха. Белите кълба се виеха около глезените им, но нямаше никаква опасност. Основният облак мина по улицата и плъзна по булеварда. От химическата мъгла изплуваха фигурите на хора, които падаха на колене и се задушаваха от кашлица.

Когато облакът се поразсея, Фраершата се спусна долу и огледа опустялата улица. Цареше мрачна тишина. Тълпата се беше разпръснала и бунтът бе потушен. Фраершата поклати глава. Ако нощта премине без инциденти, властите ще поемат инициативата и ще възстановят контрола си. Тя решително закрачи към зданието на радиото.

— Елате с мен.

Сълзотворният газ още не беше се разсеял напълно. Фраершата не смяташе да чака, прехвърли се през загражденията и излезе на средата на улицата, където я обгърнаха кълбата отровен газ. Закри устата и носа си с ръка. Почти веднага започна да кашля, но продължи да върви към входа на радиото. Очите ѝ сълзяха.

Зоя хвана Малкия за ръката.

— Трябва да отидем с нея!

Малкия разкъса ризата си и направи маски за себе си и за Зоя. Прескочиха загражденията и застанаха до Фраершата на улицата. Кълбата газ се издигаха все по-нависоко и навлизаха през счупените прозорци в радиото. На улицата стана по-леко да се диша, а униформените горе бяха принудени да се отдръпнат от прозорците. Постепенно отново започна да се събира тълпа около Фраершата, Зоя и Малкия. Хората на Фраершата пристигнаха, въоръжени с железни пръти, и се опитаха да разбият вратата.

Зоя погледна нагоре. Офицерите от AVH отново се появиха на прозорците, този път въоръжени с пушки. Тя хвана Малкия за ръка и го дръпна напред. Долепиха се до стената точно когато прозвучаха първите изстрели. Хората на улицата се пръснаха приведени, избягвайки куршумите, но никой не беше ранен. Офицерите стреляха над главите им към стените на отсрещното здание. Искаха само да сплашат тълпата, но в това време входната врата на радиото се отвори.

Оттам с решителна крачка излязоха офицерите с насочени към тълпата пушки като някаква гръцка фаланга, готова да защити жизненоважен обект. Прегрупираха се в две редици, застанали с гръб едни към други — едната редица тръгна нагоре по улицата, а другата надолу, разделяйки тълпата на две. Напредваха с насочени щикове. Зоя и Малкия се озоваха сред хората, които бяха изтласкани обратно към музея. Зоя погледна момичето до нея, което едва ли имаше осемнайсет години. Не личеше да е уплашено, усмихна се на Зоя, хвана я под ръка и те се изправиха една до друга. Момичето извика срещу офицерите нещо обидно. Окуражена от примера ѝ, Зоя се наведе, грабна един камък колкото юмручето ѝ и го хвърли срещу офицерите, като уцели един от тях по бузата. Възбудена, продължаваше да се усмихва, макар че той насочи пушката си срещу нея.

Нещо блесна. Краката на Зоя се подкосиха и тя падна. Дъхът ѝ секна, но не усети болка. Претърколи се настрани и се оказа лице срещу лице с момичето, с което току-що вървяха под ръка. Куршумът я беше уцелил в гърлото.

Офицерите продължаваха да напредват, а Зоя не можеше да помръдне. Трябваше да стане, иначе щяха да я стъпчат. Или да я убият, но не можеше да изостави момичето. Неочаквано до нея клекна Фраершата и взе убитото момиче на ръце. Малкия помогна на Зоя да стане и двамата хукнаха да бягат.

Фраершата положи момичето на земята и заплака с глас, обзета от неудържим гняв, сякаш беше нейна майка и я обичаше. Зоя се отдръпна настрани и видя как жени и мъже коленичат до мъртвото момиче, привлечени от риданията на Фраершата. Дали скръбта ѝ беше престорена? Но преди Зоя да успее да си помисли това, Фраершата се изправи, извади пистолета си и започна да стреля по редицата офицери. Това беше знакът, който нейните хора бяха очаквали. Разпръснаха се от двете страни на улицата, извадиха пистолетите си и откриха огън. Редицата на офицерите се разкъса и те започнаха да отстъпват към радиото, несигурни дали ще могат да удържат ситуацията под контрол. Като ловци на диви зверове бяха сигурни, че само те са въоръжени. Когато ги атакуваха, побързаха да се приберат на сигурно място в сградата на радиото.

Зоя остана до мъртвото момиче, вторачена в угасналите му очи. Фраершата я дръпна настрани и ѝ подаде револвер.

— Дойде време да се сражаваме.

Зоя възрази:

— Аз я убих.

Фраершата ѝ отговори със звучна плесница.

— Ти не си виновна. Бъди гневна. Те я застреляха. Какво смяташ да правиш сега? Ще ревеш като дете? Ти и без това си ревала през целия си живот. Време е да действаш!

Зоя грабна револвера, насочи го към радиото, целейки се в силуетите зад прозорците. Натисна спусъка и изстреля шестте патрона.

24 октомври

Съмна се, а Зоя не беше мигнала, но не чувстваше умора. Сетивата ѝ бяха изострени и очите ѝ не пропускаха нито една подробност от обстановката. До нея, кой знае защо, в канавката беше натрупана камара счупени чаши за кафе — може би стотина, като някакъв надгробен паметник. Пред нея тлееха останките от огън, подхранван от книги — овъглените съчинения на Маркс и Ленин, задигнати от книжарниците. Нежни люспи сива пепел бавно плуваха във въздуха към небето, като снеговалеж на обратно. От паважа липсваха камъни, които бяха използвани за хвърляне срещу противника. Сякаш целият град участваше в битката и Зоя се сражаваше на негова страна. Дрехите ѝ миришеха на пушек, пръстите ѝ бяха черни, а в устата си усещаше метален привкус. Ушите ѝ звънтяха. Под блузата усещаше студеното желязо на револвера.

Радиото падна малко преди изгрев-слънце и от прозорците все още изригваха кълба дим. Дървената врата накрая беше разбита. Съпротивата отвътре отслабна, докато атаката отвън бе подсилена с още оръжия, донесени от курсанти от Военната академия. Фраершата намери Зоя и Малкия и им забрани да участват в щурма на зданието. Опасяваше се някой от тях да не бъде заловен в разгорещеното сражение по задимените коридори, където зад всяка врата дебнеха отчаяните офицери от AVH. Тя им възложи друга задача:

Намерете Сталин.

Когато стигнаха до алеята „Горки“, която водеше към центъра на градския парк „Варошлигет“, Малкия и Зоя се спряха, поразени от липсата на главната му забележителност. Издигащата се в центъра на Площада на героите огромна статуя на Сталин — бронзов колос, висок колкото четири човешки ръста, с разперени мустаци колкото човешки ръце — беше изчезнала. Каменният постамент бе там, но статуята я нямаше. Зоя и Малкия се приближиха до осакатения монумент. Стърчаха само ботушите на генералисимуса, прекършени в глезените, и от десния крак се подаваха железните пръчки на арматурата. Тялото и главата липсваха. Очевидно статуята беше открадната. На каменния постамент стояха двама мъже, които се опитваха да разпънат между ботушите новото унгарско знаме.

Зоя избухна в смях и посочи мястото, където е стоял Сталин.

— Той е мъртъв! Мъртъв е! Копелето е мъртво!

Малкия запуши устата ѝ с ръка, защото тя викаше на руски. Мъжете на постамента се спряха и се обърнаха към тях. Малкия вдигна ръка в юмрук и извика:

— Russkik haza!

Мъжете кимнаха разсеяно и веднага забравиха за тях, тъй като знамето падна на земята.

Малкия дръпна Зоя настрани и ѝ изсъска:

— Не забравяй кои сме!

В отговор Зоя го целуна по устните — бързо и импулсивно, като също толкова бързо се дръпна, и преди той да реагира, се престори, че нищо не се е случило, само посочи дълбоките драскотини по паважа.

— Влачили са статуята натам.

И тръгна с разтуптяно сърце по следите, оставени от бронзовата статуя на паважа.

— Сигурно са го влачили с кола или камион.

Малкия не отговори и Зоя се спря, като не можеше повече да се преструва.

— Сърдиш ли се?

Той бавно поклати глава, а тя се изчерви.

Сменяйки темата, посочи следите.

— Ще те надбягам. Кой ще стигне пръв до статуята на Сталин! Броя до три…

Преди да е казала първата цифра, и двамата хукнаха едновременно.

Малкия излезе напред, но скоро спря, загубил следите, принуден да се върне назад, за да ги намери отново. Като ловни кучета се спряха на първото кръстовище и огледаха с наведени глави накъде да тичат. Зоя намери следите и хукна, вече следвана от Малкия. Насочиха се на юг към площад „Луиза Блаха“, голямо кръстовище с много магазини.

Пред себе си съзряха бронзовото тяло с размерите на трамвай, проснато по корем. Хукнаха отново с всички сили. Зоя бе запазила силите си и с малко изпревари момчето, което не беше преценило правилно разстоянието. Втурна се напред, протегна ръка и докосна бронзовия прасец на Сталин. Задъхана и ухилена, погледна към Малкия и забеляза раздразнението му. Той мразеше да губи и се опитваше да измисли причина да отмени състезанието.

За да утвърди победата си, Зоя се покатери върху статуята, плъзгайки се по гладките бронзови бедра, докато накрая намери опора в гънките на палтото, и се изправи. Когато застана върху него, видя, че статуята е обезглавена — главата липсваше, грубо пречупена през врата. Тя продължи да напредва по гърба му, местейки предпазливо крак подир крак като акробат, който ходи по въже. Малкия стоеше долу, на улицата, с ръце в джобовете. Тя му се усмихна, очаквайки, че той ще се изчерви, но той само отвърна на усмивката ѝ. В гърдите ѝ се разля радост и тя мислено направи циганско кълбо върху гърба на Сталин.

Когато стигна до бронзовия врат, прокара пръсти по грубия ръб, откъдето главата е била изтръгната и разбита, вероятно отделена с горелка. Изправи се с ръце на кръста като победител и огледа площада. На другия край, близо до булевард „Йожеф“, се беше събрала малка тълпа. Когато хората се раздвижиха, зърна главата на Сталин. Подпряна на счупения врат, тя гледаше право в нея и не можеше да осъзнае унижението, на което бе подложена. В челото ѝ беше пробита дупка, от която стърчеше един пътен знак — „15 км“. Камионът, който беше довлякъл статуята, беше отделил главата настрани. Веригите все още висяха отзад. Зоя скочи на улицата и надникна в тъмния корем на Сталин — кух и черен, както бе очаквала, след което се затича към тълпата.

Малкия я настигна и я хвана за ръката.

— Да си вървим.

— Почакай.

Зоя се освободи, промъкна се през тълпата, изправи се пред лицето на Сталин и го заплю в голямото опулено око. Беше тичала твърде бързо и устата ѝ бе пресъхнала, така че не успя да събере много слюнка. Това нямаше значение. Избухна смях. Доволна, тя беше готова да си тръгне. Но преди да направи крачка, някой я вдигна и я постави върху главата на Сталин, върху бронзовата му коса. В тълпата оживено обсъждаха нещо, обръщайки се към нея. Тя кимна, без да има представа какво ѝ говорят. Двама от мъжете изтичаха до камиона и убеждаваха за нещо шофьора, а друг ѝ подаде новото унгарско знаме. Камионът запали и бавно потегли. Отпуснатите вериги, закачени за главата на Сталин, се опънаха. Главата смени положението си и започна да се върти като оживяла. За да се задържи, Зоя се хвана за пътния знак. Всички заговориха тревожно и тя усети, че я питат дали всичко е наред. Тя кимна и хората дадоха знак на шофьора да ускори. Главата на Сталин се понесе, подскачайки, по трамвайните релси.

За да попречи на гигантската глава да я изхвърли, Зоя се разкрачи и се хвана здраво за пътния знак. Тя доби самоувереност и се изправи. Видя загриженото изражение на Малкия, усмихна му се, за да го успокои, и му кимна да се присъедини към нея. Той обаче отказа и остана да стои с кръстосани на гърдите ръце, притеснен от нейното безразсъдство. Пренебрегнала недоволството му, тя позираше пред тълпата с протегната напред ръка като императрица, покачена върху колесницата си. Камионът се движеше бавно и главата на Сталин се влачеше едва-едва, поради което знамето висеше отпуснато. Тя направи знак на шофьора да кара по-бързо.

Камионът ускори и изпод челюстта на Сталин запръскаха искри. Косата на Зоя се вееше и знамето се развя и опъна зад нея. За миг тя се превърна в символ на въстанието — момиче, стъпило върху главата на Сталин, с развято унгарско знаме. Огледа се, надявайки се да прочете одобрение в очите на тълпата, мечтаейки някой да я снима.

Обаче аудиторията ѝ се беше разпръснала.

В края на булеварда „Йожеф“ стоеше танк. Оръдието му беше насочено право към тях, веригите му скърцаха по паважа и той напредваше с голяма скорост. Камионът спря рязко и веригите се отпуснаха, от което главата на Сталин се преобърна, и носът ѝ се заби в паважа, като изхвърли Зоя. Зашеметена, тя се простря насред площада.

Малкия дотича и ѝ помогна да се изправи. Тя седна с усилие и видя, че танкът е само на стотина метра от тях. Подпирайки се на Малкия, тя стана и за да намерят прикритие, двамата хукнаха към най-близкия магазин. Зоя се обърна назад и видя, че танкът стреля — появи се жълт пламък и се чу свистене. Снарядът се взриви на улицата зад тях — избухна облак дим, разхвърчаха се камъни, плъзнаха пламъци. Ударната вълна ги блъсна и ги повали на земята.

От облака изскочи главата на Сталин, блъсна се в паважа и полетя към тях, повлякла веригата си, сякаш искаше да си отмъсти за оскверняването. Зоя блъсна Малкия и го събори в мига, когато тя профуча само на сантиметри над тях, преди да разбие витрината и да ги обсипе с парчета стъкло. Главата бе повлякла и камиона, към който беше завързана, преобърна го и той застърга по паважа. В кабината надолу с главата беше увиснал шофьорът.

Преди да се изправят, танкът изплува от облака като някакво метално чудовище. Те пропълзяха назад до разбитата витрина на аптека. Нямаше къде другаде да се скрият. Нов изстрел обаче не последва. Отвори се люкът на танка, отвътре излезе танкист, който хвана ръчките на картечницата и я обърна към тях. Парализирани от страх, те останаха неподвижни. Когато войникът обърна картечницата срещу тях, един куршум го уцели в лицето. По танка затрополиха куршуми, идващи от всички страни на площада. От екипажа издърпаха убития войник вътре. Но преди да успеят да затворят люка, двама мъже заобиколиха танка с бутилки в ръце, от които стърчаха запалени парцали. Успяха да ги хвърлят вътре и танкът пламна.

Малкия дръпна Зоя.

— Да се махаме оттук.

Този път тя се съгласи.

Контролирана от Съветския съюз Източна Европа Унгария Будапеща Хълмът Буда

27 октомври

Очевидната мудност на водача все повече дразнеше Лев. Напредваха прекалено бавно. Бяха нужни два дни, за да пропътуват хиляда километра до унгарската граница, и още три, за да преодолеят триста километра до Будапеща. Едва когато Карой чу по радиото съобщение за размирици в столицата, темпото се ускори. Лев и Раиса го засипаха с въпроси, но в отговор той само преведе съобщението на говорителя за незначителни размирици, предизвикани от банда фашисти. От думите му не можеше да се прецени мащабът на безредиците. Новините по радиото явно бяха най-строго цензурирани и със сигурност подценяваха случилото се. Призивът към смутителите на реда да се разотидат по домовете си подсказваше, че властите вече не контролират ситуацията. Поради недостатъчната информация Карой реши, че е опасно да влязат направо в града, и мина по заобиколни пътища, избягвайки няколко поста на съветските войски. След като дълго криволичиха, накрая се оказаха в Буда, избягвайки центъра, административните здания и седалището на компартията, най-вероятните огнища на напрежение.

Вече се зазоряваше, когато Карой паркира колата на върха на хълма Буда, няколкостотин метра над града. Съседните улици бяха пусти. В подножието на хълма Дунав разделяше града на две части — Буда и Пеща. Докато Буда беше относително спокойна, от другата страна на реката се чуваха изстрели. Пушек се издигаше над някои сгради.

Лев попита:

— Съветските войски още ли не са започнали щурм на града? Въстанието потушено ли е?

Карой сви рамене.

— И аз знам колкото вас.

Раиса се обърна към него:

— Това е вашият дом. Вашият народ. Панин ви използва, за да реши политически разногласия. Как можете да работите за него?

Карой се опита да скрие раздразнението си.

— Ще бъде най-разумно моят народ да загърби мечтите си за свобода. Те ще струват живота на много хора. Ако успеят да накажат тези размирници, ще е добре за всички нас… Каквото и да си мислите за мен, единственото, което искам, е да живея в мир.

Излязоха от колата и Карой ги поведе надолу по склона.

— Първо да отидем у дома.

Той живееше близо, почти до замъка, на склона, който се издигаше над Дунав. Докато се качваха по стълбите, Лев се поинтересува:

— Сам ли живеете?

— Не, със сина си.

Карой досега не беше споменавал семейството си и не добави нищо повече. Когато влязоха, той обиколи стаите и накрая извика:

— Виктор?

Раиса го попита:

— На колко години е синът ви?

— Двайсет и три.

— Тогава сигурно има някакво просто обяснение за отсъствието му.

Лев добави:

— Какво работи?

— Неотдавна постъпи в AVH.

Лев и Раиса замълчаха, разбирайки безпокойството му. Карой погледна през прозореца и каза, повече на себе си, отколкото на тях.

— Няма причини за безпокойство. Най-вероятно са повикали всичките си служители в Главното управление още от самото начало на размириците. Той сигурно е там.

Апартаментът беше зареден с храна, газ за осветление, свещи и цяла колекция оръжия. Откакто бяха прекосили границата, Карой носеше пистолет. Предложи Лев и Раиса да последват примера му, защото нямаше никаква гаранция, че като не са въоръжени, ще ги вземат за мирни граждани. Лев избра един ТТ-33, малък, стабилен пистолет съветско производство. Раиса неохотно взе в ръката си пистолет, но като знаеше колко опасна за тях е Фраершата, реши да се научи как да го ползва.

Напуснаха апартамента и тръгнаха надолу с намерението да прекосят Дунава и да отидат в другата част на града, където със сигурност Зоя помага на Фраершата в центъра на въстанието. Минаха през площад „Сена“ и си проправиха път през импровизирани укрепления. На входовете седяха и пушеха младежи, а до тях бяха складирани саморъчно направени бензинови бомби. Преобърнати трамваи блокираха съседните улици. Разположени по покривите снайперисти следяха придвижването им. Стараейки се да не събудят подозрения, те бавно пресякоха площада и се насочиха към реката.

Карой ги поведе по широкия мост „Маргит“, прехвърлен на другия бряг през един малък остров насред Дунав. Когато стигнаха до средата, Карой им даде знак да спрат. Наведе се и посочи към съседния мост. Там бяха спрели танкове. Тежки бронирани машини имаше и на площада пред Парламента. Очевидно съветските войски се бяха намесили, но още не бяха овладели положението, ако се съди по укрепленията на въстаниците. Карой разбра, че представляват чудесна мишена, затова се наведе и забърза. Лев и Раиса го последваха, брулени от ледения вятър, и изпитаха облекчение, когато най-сетне стигнаха до другия бряг.

Обстановката в града беше странна — нито бойно поле, нито нормален град. Но двете състояния преминаваха едно в друго, понякога на разстояние от няколко крачки. Зоя можеше да бъде навсякъде. Лев беше взел две снимки, едната семейна, направена съвсем неотдавна. Зоя изглеждаше нещастна и жалка, пребледняла от омраза. Другата снимка бе на Фраершата от времето на ареста ѝ. Наистина бившата жена на свещеника се беше променила неузнаваемо и снимката беше безполезна. Карой ги показваше на минувачите, които бяха готови да помогнат. Без съмнение много семейства издирваха близките си. Но хората им връщаха снимките, като поклащаха извинително глава.

Скоро се озоваха в тясна улица, незасегната от сраженията. Беше сутрин и дори бе отворено едно малко кафене. Посетителите си пиеха кафето, сякаш нищо не беше се случило. Единственият признак, че нещо не е наред, беше купчината позиви, сметени в канавката. Лев се наведе, вдигна едно тънко листче и го почисти от мръсотията. В горния му край имаше нещо като емблема — православно разпятие. Текстът бе на унгарски, но той разчете едно име: Никита Сергеевич Хрушчов. Това беше работа на Фраершата. Окуражен от това доказателство за присъствието ѝ в града, той подаде позива на Карой.

Карой беше съсредоточил цялото си внимание в една далечна точка на края на улицата. Лев проследи погледа му. Улицата излизаше на малък площад, където стърчеше самотно дърво без листа. Мястото беше ярко осветено от слънцето, за разлика от тъмната сянка на улицата, където стояха те. Когато очите му свикнаха с контраста, той се вгледа в ствола на дървото. Стори му се, че се клатушка.

Карой хукна натам. Лев и Раиса забързаха след него покрай кафенето, с което привлякоха вниманието на посетителите. Спряха на края на улицата, на границата на осветения площад. На най-дебелия клон на дървото висеше човек с главата надолу. Краката му бяха вързани с въже. Ръцете му се люлееха свободно като зловещо омагьосано махало. Под тялото беше накладен огън. Косата беше изгоряла, кожата овъглена и вече не можеше да бъдат разпознати чертите на лицето. Беше гол до кръста — проява на благоприличие, несъвместима с жестокостта на убийството. Огънят бе обгорил раменете и гърдите, но по незасегнатите участъци на кожата личеше, че той е бил много млад. Униформата, куртката и кепето се търкаляха сред въглените под него. Бяха го изгорили на огън, запален със собствената му униформа. Лев изведнъж сякаш чу гласа на Фраершата да му шепне на ухото.

Така ще постъпят и с тебе.

Този човек е бил сътрудник на AVH.

Лев се обърна и видя как Карой се е хванал с две ръце за косата като въшлясал и нарежда:

— Аз не мога…

След това се наведе по-близо, протегна ръка и докосна обгореното лице, преди да се отдръпне и да обиколи тялото.

— Не знам…

Обърна се към Лев:

— Как мога да съм сигурен, че това не е моят син?

Падна на колене в изгасналия огън, от който избухна облак от пепел. Тълпата наоколо наблюдаваше сцената. Лев обгърна с поглед лицата на хората — на тях се четяха враждебност и гняв срещу тази проява на съчувствие към техния враг, гняв заради съмнението в справедливото им наказание. Лев се наведе към Карой и го прегърна.

— Трябва да тръгваме.

— Аз съм баща. Трябва да разпозная сина си.

— Това не е вашият син. Синът ви е жив. Ние ще го намерим. Да вървим.

— Да-да, жив е. Наистина ли?

Лев помогна на Карой да се изправи, но тълпата не се разпръсваше да им направи път.

Лев забеляза, че Раиса посяга към пистолета, скрит в панталона ѝ. Беше права. Те бяха в опасност. Няколко души от тълпата започнаха да си говорят — един от тях носеше патрондаш на рамото си с дебели като пръсти патрони. Имаха заплашителен вид. С насълзени очи Карой извади снимките на Зоя и Фраершата. Когато ги видя, човекът с патрондаша се успокои и прегърна Карой през рамото. Започнаха да си говорят. Тълпата постепенно се разпръсна. Когато всички си тръгнаха, Карой прошепна на Раиса и на Лев:

— Дъщеря ви току-що ни спаси живота.

— Той я е виждал?

— Да се сражава при кино „Корвин“.

— Какво друго каза?

Карой замълча за миг.

— Че трябва да се гордеете с нея. Тя е убила много руснаци.

Същия ден

Приближаващият се съветски бронетранспортьор предизвика такава паника сред тълпата, сякаш бе се взривил снаряд. Хората се пръснаха в различни посоки, за да се махнат колкото може по-бързо от улицата. Раиса бягаше с всички сили, заобиколена от мъже, жени и деца. Един възрастен човек падна. Някаква жена се опита да му помогне, като го хвана за палтото, и се мъчеше да го издърпа встрани. От бронетранспортьора или не го видяха, или им беше все едно, но се канеха да прегазят и двамата, сякаш бяха дребни камъчета в краката им. Раиса се хвърли назад и едва успя да издърпа мъжа настрани, когато веригите прогърмяха толкова близо до нея, че тя усети студения полъх на метала.

Раиса огледа улицата. Нямаше следа от Лев и Карой, но те сигурно бяха наблизо. Възползва се от объркването и суматохата, причинени от бронетранспортьора, и зави в една странична уличка. Затича се, докато остана без сили, и спря да си почине. Изчака да се съвземе. Беше се отделила от Лев. Сега можеше да търси Зоя самостоятелно.

Тази мисъл ѝ беше дошла наум още в Москва веднага след като разбра, че Зоя е жива. Тя можеше да се съгласи да живее с нея, но не и с Лев. А през последните шест месеца едва ли е променила мнението си. Освен това твърде вероятно Зоя да е станала още по-затворена. Във влака за Унгария Раиса още веднъж се убеди в правотата си, като гледаше как си шушукат Лев и Карой — двама бивши агенти, подозиращи се взаимно в какво ли не, но свързани с нишките на секретната служба. Зоя щеше да попита: „Двама агенти на КГБ, изпратени да ме спасят?“. И ще си отиде, без да ги удостои с отговор. Те съвсем не разбираха чувството, което Фраершата така успешно експлоатираше, като се преструваше, че ѝ съчувства за нейната самота и обърканост.

Лев едва ли щеше да се досети, че тя ги е напуснала преднамерено. Карой може да отгатне истинските ѝ намерения, но Лев упорито ще отрича. Това ѝ даваше известно предимство. Карой ги беше снабдил с карти на града, на които бе отбелязано мястото на апартамента му, ако се случи да се разделят. Тя прецени, че се намира някъде в района на улица „Штали“. Трябваше да се движи на юг, като избягва по-откритите улици, за да стигне до кино „Корвин“, където е била забелязана Зоя.

Вървеше бавно, като сверяваше предпазливо пътя си по картата, и стигна до улица „Улой“. В този квартал имаше следи от ожесточени боеве — по изровения паваж бяха разпилени гилзи от снаряди. Въпреки че улицата беше голяма, Раиса видя само няколко души, притичващи между къщите, и повече никой не се показа — мистериозна тишина за толкова оживена артерия. Тя се движеше близо до стените на зданията и взе от земята парче тухла, готова всеки момент да се скрие зад нечия врата или да счупи стъкло и да се приюти в някое помещение при най-малка опасност. Усети, че едната страна на тухлата е мокра. Объркана, се огледа и забеляза, че платното е покрито с нещо хлъзгаво.

Нещо повече, цялата ширина на улицата бе покрита с коприна, топове скъпа коприна, залята с нещо като сапунена пяна. Смаяна, пристъпи внимателно напред, но гладките подметки на обувките ѝ се плъзгаха и тя можеше да се движи само ако се държи за стените. Сякаш се включи някаква тревожна сигнализация, защото веднага след това от прозорците над нея се разнесоха викове. Погледна нагоре и видя в прозорците и по покривите въоръжени хора. Зад гърба си чу някакво ръмжене, а земята под краката ѝ потрепери. Раиса се обърна. На улицата иззад ъгъла се показа танк, завъртя се на място, оглеждайки околността, и тръгна право към нея, поклащайки се и набирайки скорост. Хората по прозорците и покривите се изпокриха и Раиса разбра, че това беше засада.

Тя забърза напред по мократа коприна, падайки и пълзейки, и все пак успя да стигне до близкия магазин, но вратата беше заключена. Танкът наближаваше. Тя замахна с тухлата и счупи прозореца — край нея се разпиляха големи парчета стъкло. Успя да се покатери вътре в момента, когато танкът стигна до началото на хлъзгавата коприна. Раиса погледна навън, убедена, че машината ще преодолее това просто препятствие с лекота. Но танкът занесе, веригите загубиха сцепление и започнаха да буксуват. Беше станал напълно неуправляем. На покривите отново се появиха хора и множество бутилки със запалителна смес се посипаха върху танка, обгръщайки го в пламъци. Танкът обърна купола си към покрива и изстреля един снаряд, но не можа да се прицели добре и той профуча към небето.

Раиса побърза да се скрие по-навътре в магазина. Стените се тресяха. Тя се обърна назад и видя през счупения прозорец, че танкът завива към нея. Хвърли се на пода, когато той се блъсна във витрината на магазина, и оръдието му се заби в тавана над нея, а стените се срутиха. Накрая танкът спря сред руините.

Заобиколена от пушек и прах, тя се надигна и се запрепъва към задната част на разрушения магазин, за да стигне до стълбите, водещи нагоре, но в това време чу, че въстаниците слизат по стълбата. Притисната между танка и тях, тя отстъпи, скри се зад тезгяха на магазина и извади пистолета си. Над ръба на плота видя как един съветски танкист отвори капака на люка.

В помещението нахлуха въстаниците. Раиса мярна една млада жена с барета с автомат. Насочи го към войника, готова за стрелба. Младата жена беше Зоя.

Раиса се изправи. Зоя реагира моментално на това движение, обърна се и насочи оръжието си към нея. Бяха изправени една срещу друга след шестмесечна раздяла, потънали в прах и дим. Оръжието натежа в ръцете на Зоя. Тя стоеше онемяла с отворена уста. Зад тях руският войник с изцапано лице, на не повече от двайсет години, реши да се възползва от случая и насочи автомата си към Зоя. Раиса реагира инстинктивно, прицели се със своя ТТ-33 и натисна спусъка. Изстреля няколко куршума, един от които уцели младежа в главата и той падна.

Не вярвайки на очите си, Раиса тъпо се втренчи в тялото на войника, все още насочила пистолета си към него. Знаеше, че не разполага с много време, бързо се съвзе и се обърна към Зоя. Пристъпи напред и взе ръцете на дъщеря си.

— Зоя, трябва да бягаме. Моля те, ти ми имаше доверие. Повярвай ми и сега.

В изражението на Зоя се мярна колебание. Раиса се зарадва — значи имаше надежда. Преди да продължи, спря за миг. На стълбата се бе появила Фраершата.

Раиса бутна Зоя настрани и се прицели. Застигната неподготвена, Фраершата не можеше да се защити. Раиса се поколеба за миг, но в следващата секунда усети на гърба си дулото на автомата — Зоя беше го насочила право срещу сърцето ѝ.

Същия ден

Лев загуби няколко часа в търсене на Раиса, страхувайки се да не е ранена, докато не се убеди, че тя нарочно го е напуснала, за да търси Зоя. Не е вярвала, че Зоя ще се съгласи да се прибере вкъщи с него. В стремежа си колкото може по-скоро да я догони той стигна до кино „Корвин“, където Зоя е била забелязана. Това беше удобно за отбрана овално здание, разположено на разстояние от улицата, към което водеше пешеходна пътека, където въстаниците бяха издигнали укрепена барикада. Към Лев се приближи един от въстаниците. Карой беше изостанал, защото не успяваше да поддържа темпото. Без преводач Лев нямаше да може да се разбере, но от ненужните въпроси го спаси появата на съветския танк Т-34, попаднал в ръцете на въстаниците. На купола му се вееше новото унгарско знаме. Бойците от съпротивата наобиколиха танка, надавайки радостни викове. Лев се провря през тълпата и вдигна нагоре снимката на Зоя. След като я разгледа, един от мъжете посочи надолу към булеварда.

Лев се затича нататък. Булевардът беше празен. Спря се и се наведе — платното беше покрито с накъсана коприна. Тук-там платът бе накъсан, другаде мокър. Откри мястото, където плененият танк е завил и се е блъснал във витрината на един магазин. Телата на четирима съветски войници лежаха на земята. Никой от тях не беше на повече от двайсет години.

Наоколо нямаше никой друг.

Същия ден

Раиса притвори очи и се опита да се съсредоточи върху звуците, които долитаха от съседните стаи — тичаха хора, местеха се някакви предмети, раздаваха се заповеди на руски и на унгарски. Стенеха ранените. Една от стаите беше превърната в импровизиран лазарет за първа медицинска помощ, друга беше столова на бандата на Фраершата — миризмите от дезинфектантите се смесваха с ароматите от кухнята — печено месо и животински мазнини.

Доведоха Раиса тук след случката до танка под заплахата на пистолет, но тя не обърна внимание накъде я водят, загледана в Зоя, която вървеше напред и маршируваше като войник с автомат на рамо — същия, който бе насочила към сърцето на Раиса. Когато стигнаха до една сграда, намираща се във вътрешен двор далече от улицата, я отведоха в една от стаите на горния етаж без мебели, която явно служеше за килия.

Стените се разтресоха от минаването на тежка техника. Раиса надникна през малкото прозорче. Долу на улицата се чуваха изстрели. Над главата си чу стъпки по керемидите — снайперисти заемаха позициите си. Сгуши се до стената, най-далече от прозореца, и запуши ушите си. Мислеше си за Зоя. Мислеше за младия съветски войник, когото беше убила. Накрая се отпусна и заплака.

Раиса се изправи, когато чу стъпки и ключът се превъртя в бравата. Влезе Фраершата. Преди това в Москва тя изглеждаше сдържана и невъзмутима, а сега имаше уморен и изтощен вид. Явно операцията ѝ струваше много.

— Значи все пак ме намери…

Гласът на Раиса затрепери от гняв.

— Дошла съм за Зоя.

— Къде е Лев?

— Тук съм сама.

— Лъжеш. Но ние ще го намерим бързо. Градът не е прекалено голям.

— Пусни Зоя.

— Говориш, като че ли съм я откраднала. Макар че истината е, че я отървах от вас.

— Каквито и проблеми да имаме в семейството, ние я обичаме. А ти не.

Фраершата не обърна внимание на тази забележка.

— Зоя искаше да тръгне с мен и аз не възразих. Свободна е да постъпва както иска. Ако иска да се прибере вкъщи с теб, може да го направи. Аз няма да я спра.

— Лесно е да се спечели едно дете, като му се разреши да прави каквото иска и му се говори това, което иска да чуе. Дайте ѝ в ръцете автомат. Кажете ѝ, че е революционерка. Това е съблазнителна лъжа. Не вярвам, че те обича затова.

— Аз не искам от нея да ме обича. Вие с Лев търсите любовта ѝ. Станало ви е мания. А истината е, че тя беше нещастна с вас, докато с мен е щастлива.

Зад рамото на Фраершата Раиса зърна как слагат един ранен на кухненската маса. Нямаше лекари, инструменти, само кървави парцали и тенджери с вряла вода.

— Ако останете тук, ще умрете. Зоя също ще умре заедно с теб.

Фраершата поклати глава.

— Загрижеността не е доказателство за майчинство. Всъщност ти не си ѝ повече майка от мен.

Раиса се събуди. Стаята бе тъмна и студена и тя трепереше под тънката завивка. Беше нощ и градът бе спокоен. Не очакваше да може да заспи, но щом легна, очите ѝ се затвориха. На пода до нея бе оставена, сигурно докато е спала, чиния с месо и картофи. Тя се протегна да дръпне чинията и едва тогава забеляза, че вратата е широко отворена.

Стана и надникна в празния коридор. За да избяга, трябваше да слезе по стълбата и да се измъкне на улицата. Може би Зоя е отворила вратата и счупила ключалката, без да проличи, че тя го е направила? Подобна постъпка изискваше прикритост и сръчност, но почиваше на невярна предпоставка. Раиса не беше дошла, за да избяга, а да си тръгне със Зоя, и тя знаеше това. Подобна постъпка не беше характерна за нея, тя не беше прикрита, а дръзка и смела.

Обезпокоена, Раиса се отдръпна. На вратата се мярна сянка. Беше фигурата на младо момче. То прошепна:

— Защо не бягаш?

— Ще си тръгна само заедно със Зоя.

Той скочи, подложи ѝ крак и я събори на пода. Запуши устата ѝ да не вика. Прикована по гръб, тя усети, че острието на нож допря гърлото ѝ. Момчето прошепна:

— Трябваше да избягаш.

Тя повтори през пръстите, които запушваха устата ѝ:

— Само заедно със Зоя.

Усети, че при споменаването на нейното име той трепна и острието едва не я нарани. Раиса попита:

— Харесваш ли я?

Той се помести и отдръпна ръка от устата ѝ. Раиса беше права. Всичко е заради Зоя — момчето се страхуваше да не я загуби. Тя добави:

— Чуй ме. Тя е в опасност. Ти също. Елате с нас.

— Тя не е твоя.

— Така е. Тя не е моя, но аз съм много загрижена за нея. Ако и ти си загрижен, ще намериш начин да я измъкнеш оттук. Нали чувстваш разликата между това, което говоря аз, и онова, което говори Фраершата? Нали разбираш, че аз се тревожа, а на нея не ѝ пука.

Момчето свали ножа от гърлото ѝ. Изглежда, не знаеше как да постъпи.

— Ела с нас. Заради теб тя е щастлива, а не заради Фраершата.

Момчето се изправи и хукна навън, затваряйки вратата. Върна се и надникна вътре. Спомни си, че ключалката е счупена, и прошепна:

— Кажи, че ти си я счупила. Ако разберат, че съм аз, ще ме убият.

Момчето изчезна в тъмнината. Раиса го повика.

— Чакай!

То се появи отново.

— Как се казваш?

Момчето се поколеба.

— Малкия.

28 октомври

Лев преброи поне трийсет танка, цяла колона напредваше по главния булевард на града. Появата на такива сили бронетанкова техника в шест часа сутринта означаваше, че пълномащабното съветско настъпление започва. Въстанието щеше да бъде потушено.

Лев се спусна по хълма към дома на Карой. Взе стъпалата по две до най-горния етаж и отвори вратата. Карой седеше на масата и четеше някакъв позив. Лев му обясни:

— Съветите са мобилизирали поне трийсет танка. Влизат в града. Трябва незабавно да намерим Зоя и Раиса.

Карой му подаде позива. Лев го грабна нетърпеливо. На него имаше една снимка. Тази на Лев. Карой му преведе текста:

— Този човек е съветски шпионин. Маскирал се е като един от нас. Докладвайте местонахождението му в най-близкия въстанически щаб.

Лев остави позива.

— Ако Фраершата ме търси, това означава, че е хванала Раиса.

Карой отбеляза:

— Лев, за вас не е безопасно да се появявате по улиците.

Но Лев вече беше отворил вратата, готов да тръгне.

— Никой няма да го е грижа за някакъв съветски шпионин, когато съветските танкове са на всеки ъгъл.

Вратата на съседния апартамент беше открехната. В пролуката се мярна лицето на съседа. Погледите им се срещнаха. Съседът бързо затвори вратата.

Същия ден

В стаята на Раиса влязоха двама от хората на Фраершата, хванаха я за ръце, измъкнаха я в коридора и оттам през входната врата на балкона. Дворът долу беше претъпкан и Фраершата бе застанала в средата. Когато видя Раиса, даде знак на останалите да се отдръпнат. По средата се оказаха Лев и Карой, на колене с вързани ръце, като роби за продан. Зоя беше в групата на зрителите.

Лев се изправи. Няколко пистолета се насочиха към него. Фраершата даде знак да ги приберат.

— Оставете го да говори.

— Ние нямаме никакво време. В града в момента влязоха около трийсет танка Т-34. Руснаците ще смажат всяка съпротивата. Те ще убият всеки, когото видят с оръжие в ръце — било то мъже, жени или деца. Нямате шанс да ги победите.

— Не съм съгласна.

— Фрол Панин ти се подигра. Това въстание е провокация. То няма нищо общо с бъдещето на Унгария. Той просто те използва.

— Максим, ти виждаш всичко наопаки. Никой не ме използва. А аз използвам Панин. Нямаше да мога да свърша всичко това сама. Отмъщението ми щеше да приключи в Москва. Вместо да отмъстя на хората, виновни за моя арест, както смятах първоначално, той ми даде възможност да отмъстя на самата държава, която погуби живота ми. Тук аз отмъщавам на Русия.

— На никого не си отмъстила. Съветските войски могат да загубят стотина танка и хиляда войници и това няма да има никакво значение. За тях това е дреболия.

— Панин е подценил омразата, която цари тук.

— Омразата не е достатъчна.

Фраершата прехвърли вниманието си върху Карой:

— Вие сте неговият преводач? Назначен от Панин?

— Да.

— Получили сте заповед да ме убиете?

Карой се замисли за миг.

— Трябваше да ви убием — или Лев, или аз. След като избухне въстанието.

Лев беше потресен. Фраершата поклати глава презрително.

— Разбра ли истинската си роля, Лев? Не си подозирал, че си неволен убиец. Ти работиш за Панин, а не аз.

— Не знаех.

— Това е вечният ти отговор… не знаех. Нека ти обясня. Не съм аз организирала въстанието. Само малко му помогнах. Можехте да ме убиете, но това нямаше да промени нищо.

Лев се обърна към Зоя. Тя носеше автомат през рамо и ръчни гранати на пояса. Дрехите ѝ бяха изпокъсани, ръцете издраскани. Тя отвърна на погледа му с омраза, сякаш се боеше да не пропълзи изпод нея друго чувство. Момчето, което беше убило патриарха, стоеше до нея и я държеше за ръката.

— Ако се биете, ще загинете.

Фраершата се обърна към Зоя:

— Зоя? Какво ще кажеш. Лев те предупреди.

Зоя вдигна автомата над главата си.

— Ще се бием!

Същия ден

Раиса искаше да поговорят, но Лев не беше склонен да слуша жена си. Не беше продумал нито дума, откакто ги бяха затворили в килията. На другия край на стаята Карой лежеше отпуснат на постелката със затворени очи. Беше наранил крака си при задържането. Нарушавайки мълчанието, Раиса каза:

— Лев, съжалявам.

Лев я погледна.

— Аз допуснах една голяма грешка, Раиса. Би трябвало да ти кажа за Зоя. Трябваше да знаеш, че е вдигала нож срещу мен.

Карой се поинтересува:

— Същата дъщеря, която се опитваме да спасим, е вдигала нож срещу теб?

Той отвори очи и изгледа първо Раиса, после и Лев.

За да не се намесва Карой в разговора, Лев заговори по-тихо:

— Единственият начин да успеем да се измъкнем, е да си имаме доверие.

Раиса възрази:

— Доверието няма да ни освободи от тази стая.

Лев попита:

— Имаш ли представа как да накараме Зоя да се махне оттук?

— Тя е влюбена.

Лев се дръпна изненадано.

— В кого е влюбена?

— В един от тях — момче на нейните години, казва се Малкия.

— Това момче е убиец. Пред очите ми уби патриарха. Обезглави седемдесетгодишния старец с една тел.

Карой седна на постелката.

— Те май са си лика-прилика.

Раиса докосна ръката на Лев.

— Малкия може да се окаже единствената ни надежда.

Същия ден

Зоя лежеше до разрушената къща. Къщата беше уцелена от снаряд и се срути. Залегнала, Зоя притисна око до мерника и се прицели. В началото на моста „Кошут“, недалеч от парламента, бяха застинали два танка, чакащи заповед за настъпление, както бе предсказал Лев.

Не бе очаквала, че някога ще го види отново. Не можеше да се концентрира при спомена за лицето му. Освен това ѝ се пишкаше. Погледна към танковете и тъй като не забеляза никакво движение, остави автомата и огледа останките от спалнята. Фасада беше рухнала, откривайки цялата стая. Гардеробът бе единственото място, където можеше да остане насаме, без да се отдалечава от поста си. Пъхна се в него, затвори вратата и клекна. Изпита вина, когато се избърса с ръкава на едно палто, странно чувство, след като се канеше да убие човек. Бе стреляла много пъти с автомата, може и да е убила някого, макар да не беше видяла някой да пада. Изведнъж ѝ се догади и едва успя да грабне една обувка и повърна в нея.

Излезе от гардероба и затвори вратата. Автоматът стоеше, подпрян на тухлите, където го беше оставила. Върна се на позицията си. Един ранен съветски войник се влачеше към танковете. Зоя се прицели в него. Не виждаше лицето, а само тила му с тъмна коса. Други можеха да му се притекат на помощ. Фраершата я учеше, че най-напред трябва да се стреля по тях, а раненият може да се довърши и после.

Войникът падна на десетина крачки от танка, явно останал без сили. Зоя премести мерника върху люка, очаквайки някой да клъвне на въдицата. Танкът се раздвижи и се приближи до ранения колкото бе възможно. Щяха да се опитат да го спасят. Люкът се отвори. Един танкист подаде глава и се огледа дали ще стрелят по него, готов веднага да се прибере. След кратко изчакване той изпълзя навън към ранения си другар. Зоя го държеше на прицел. Ако не натиснеше спусъка, той щеше да прибере ранения в танка, след което ще влязат в града и ще убиват невинни хора. Какъв смисъл имаше тогава нейното чувство за вина? Тя е тук, за да се бие. Те бяха нейни врагове. Бяха убивали деца, майки, и бащи.

Преди да натисне спусъка, някой бутна автомата надолу. Беше Малкия. Той легна до нея и лицата им почти се допираха. Тя трепереше. Той взе автомата и погледна през мерника към танковете. Тя също надникна над разрушената стена. Танковете отново се раздвижиха, но вече не към града, а в обратната посока през моста. Зоя попита:

— Накъде са тръгнали?

— Не знам.

Същия ден

Очите на Лев шареха по стаята, той търсеше някакъв изход. Погълнат от това да оглежда вратата, прозорците и пода, не забеляза колко тихо стана навън. Експлозиите и стрелбата бяха заглъхнали. Отвън се чуха стъпки, вратата се отвори и влезе Фраершата.

— Слушайте!

В съседната стая някой бе включил радио на пълна мощност. Говореха на унгарски. Лев се обърна към Карой, който се заслуша за миг. Нетърпелива, Фраершата изкомандва:

— Превеждайте!

Карой погледна към Лев.

— Постигнато е примирие. Съветските войски се изтеглят от града.

Същия ден

Изпълнена с недоверие, Фраершата настоя да направят победна обиколка на града. И те тръгнаха заедно — Лев, Раиса и Карой, заобиколени от въстаниците и останалите нейни бандити. Лев наброи четирима, освен нея и Малкия, в Москва бяха много повече. Някои може би са били убити, а другите са отказали да я подкрепят, решили, че революцията не е занимание за професионалния престъпник. Но Фраершата очевидно не се вълнуваше от такива дреболии и гордо ги поведе по централния булевард „Сталин“, сякаш маршируваха върху гроба на самия Сталин. Раиса вървеше до Лев, а Карой се тътреше отзад, влачейки ранения си крак. През обръча от въоръжени мъже Лев мярна Зоя, която крачеше редом с Малкия. Тя напълно игнорираше Лев, но момчето от време на време хвърляше враждебни погледи към него. Раиса бе права. Те очевидно бяха влюбени един в друг.

Лев не виждаше дори теоретична възможност унгарското въстание да победи. Беше видял въстаниците, въоръжени с тухли и бутилки с бензин. Те се биеха храбро за домовете и земята си, но като бивш войник не виждаше никаква стратегия. Действията им бяха хаотични и импровизирани. Докато Червената армия беше най-мощната военна сила в света не само по численост, но и в технологическо отношение. Панин и неговите съзаклятници имаха намерението да направят всичко, зависещо от тях, това положение да се запази и в бъдеще. Те никога нямаше да се примирят със загубата на Унгария, колкото и кръв да им струваше конфликтът. Но сега, докато обикаляха улиците, Лев се убеди, че в града няма съветско присъствие. Нямаше нито танкове, нито войски. Повечето от унгарските въстаници напуснаха позициите си.

Фраершата се спря. Бяха стигнали до някакво учреждение, неголямо, незабележително с нищо здание. Пред входната врата цареше оживление, непрекъснато влизаха и излизаха хора. Карой, накуцвайки, се изравни с Лев.

— Това е Главното управление на AVH.

Лев попита:

— Вашият син?

— Да, той служи тук. Офицерите сигурно са избягали, когато е започнало въстанието.

Фраершата забеляза, че те си говорят, и се приближи към тях.

— Познавате ли това здание? Тук се е намирала унгарската тайна полиция. Изоставили са го и сега се крият някъде, но ние ще ги намерим.

Карой се опита да скрие безпокойството си, а тя продължи:

— Сега, след като градът е освободен, зданието е достъпно за хората. Тайните, които са се пазили тук, вече не са тайни.

Превзелите зданието въстаници останаха вътре и вече нямаше място за новодошлите. Фраершата поведе бандата си във вътрешния двор. От балконите летяха многобройни листове, ръкописни и печатни — бюрокрацията на терора. Свечеряваше се, осветлението беше слабо и за да го компенсират, по балконите и в коридорите запалиха свещи. Канцелариите бяха пълни с граждани, дошли да търсят досиетата си. На светлината на свещите мъже и жени прелистваха папките с информация, събирана за самите тях. Лев видя, че мнозина плачат, и нямаше нужда от превод. Папките съдържаха имената на приятели и роднини, които бяха донасяли за тях, както и съдържанието на доносите. Сякаш множество огледала се бяха строшили на пода: той видя около себе си как на малки парчета се разпада вярата в човечността.

Фраершата им прошепна:

— Да слезем долу.

За разлика от претъпканите канцеларии, стълбите, водещи надолу, бяха безлюдни. Всеки от тях взе по една свещ и започнаха да слизат. Въздухът беше влажен и студен. Както знаеше какво съдържат досиетата, Лев бе сигурен какво ще намерят долу — килиите, в които заподозрените са били разпитвани и измъчвани.

По напуканите подове се стичаше вода. Вратите на килиите бяха отворени. В първата имаше маса и два стола. Във втората се виждаше само един канал в средата на пода и нищо друго. Лев наблюдаваше лицето на Зоя и отчаяно искаше да я изведе от това място. Тя се държеше здраво за ръката на Малкия. Лев стисна юмруци и се питаше колко ли още Фраершата ще ги държи в това подземие. За негова изненада тя, която му се струваше безстрашна, изглеждаше потресена от това място. Той си помисли за изтезанията, на които е била подложена след ареста. Накрая тя въздъхна:

— Да пием за края на всичко това.

За кратък миг, в мрака, тя отново бе станала човешко същество.

Фраершата реши да отпразнуват победата в двора на сградата, в която бяха настанени. Тя покани всички желаещи и предложи каси с водка, ликьори и шампанско — задигнати от складовете на елита. Мнозина от гостите ѝ никога не бяха опитвали подобни напитки, които тя пазеше специално за този случай. Лев видя в това доказателство, че тя винаги е била убедена в успеха си. Заради студа в средата на двора натрупаха клада колкото човешки бой и пламъците се издигнаха високо в нощното небе. Груби чучела, изобразяващи Сталин и неговия унгарски последовател Ракоши, облечени в униформи, смъкнати от убити съветски войници, бяха хвърлени в огъня. Лев забеляза, че Фраершата, застанала на балкона на горния етаж, фотографира запалените фигури.

Когато горящите чучела се превърнаха в пепел, пристигна цигански оркестър с ръчно изрисувани инструменти. Започнаха колебливо, като все още се опасяваха, че музиката им ще привлече огъня на съветските танкове, но постепенно забравиха безпокойствата си. Музиката зазвуча по-силно и по-бързо и въстаниците започнаха да танцуват.

Лев и Раиса бяха поставени отзад под въоръжена охрана и отстрани гледаха веселието. Видяха как Зоя се напи с шампанско и бузите ѝ се зачервиха. Фраершата пиеше от една бутилка, която не предлагаше на другите, но изпитото не ѝ се отразяваше забележимо. Видя, че Лев я гледа, и се приближи към тях.

— Можете да потанцувате, ако искате.

Лев я попита:

— Какво възнамеряваш да правиш с нас?

— Честно казано, още не съм решила.

Зоя се опитваше да накара Малкия да танцува с нея. След като не успя, го издърпа за ръката при хората край огъня. Макар да го беше видяла да се катери по водосточните тръби като котка, танцуването му беше несръчно. Зоя му прошепна:

— Представи си, че тук няма никой, освен нас двамата.

Въобразявайки си, че са сами, те се завъртяха все по-бързо и по-бързо около огъня, който пареше лицата им, и когато музиката спря, всички започнаха да им аплодират. За тях обаче светът продължаваше да се върти и те се вкопчиха един в друг, за да не се разделят.

30 октомври

Огънят бе изгорял, превърнал се в купчина пепел и жарава. Циганите спряха да свирят. Гостите се разотиваха, онези от тях, които можеха да стоят на крака. Малкия и Зоя се бяха сгушили под едно одеяло близо до огъня. Карой си тананикаше някаква мелодия, след като се беше напил, за да успокои болката в крака си. А Фраершата, енергична и свежа, сякаш е почивала цялата нощ, предложи:

— Защо да спим в тези задушни апартаменти?

Всички бяха принудени да я последват, излязоха от двора, прехвърлиха се на отсрещния бряг и се потътриха уморено нагоре по склоновете на Буда към министерските резиденции. С тях тръгнаха Малкия и Зоя, хората на Фраершата и нейният унгарски преводач. От върха на хълма те наблюдаваха как зората изгрява над града. Фраершата отбеляза:

— За пръв път от повече от десет години градът ще се събуди свободен.

Стигнаха до една оградена вила, която за тяхна изненада имаше охрана. Фраершата нареди на своя преводач:

— Кажи им да си отиват вкъщи. Кажи им, че вилата вече е собственост на народа.

Преводачът се приближи до вратата и повтори думите ѝ на унгарски. Най-вероятно пазачите бяха наблюдавали сраженията в града и сами бяха стигнали до същия извод. Те пазеха привилегиите на един режим, който беше паднал. Отвориха портата, взеха си нещата и си тръгнаха. Преводачът се върна и възторжено възкликна:

— Казаха, че вилата принадлежала на самия Ракоши.

Като чу това, Карой със заплитащ се език се обърна към Лев:

— Тук си почиваше бившият велик вожд на нашата страна. Обаждахме му се по телефона и го питахме: искате ли да пикаем в устата на заподозрения, искате ли да чуете как го правим? Той винаги искаше да чуе всичко от начало до край.

Влязоха във великолепно подреден двор.

Фраершата пушеше ръчно свита цигара. По миризмата Лев позна, че съдържа стимуланти. Амфетамините обясняваха откъде взимаше тая енергия. Очите ѝ бяха съвсем черни, а зениците като маслини. Лев също бе използвал този наркотик по време на нощните арести и разпити като офицер в МГБ. Той усилваше агресията. Лишаваше от възможност да се разсъждава, подтикваше към насилие и внушаваше самоувереност.

С ключовете, взети от будката на охраната, Фраершата изтича по стълбите, отключи вратите и ги отвори широко. Поклони се на Зоя и Малкия.

— Новата двойка има нужда от нов дом!

Малкия се изчерви. Зоя се усмихна и когато влязоха вътре, в огромната зала за приеми се разнесе възторженият ѝ възглас:

— Тук има и басейн!

Басейнът бе завит със защитна пластмасова покривка, по която бяха нападали сухи листа. Зоя потопи пръсти във водата.

— Студена е!

Нагревателите бяха изключени. В ъгъла бяха струпани столове от тиково дърво. Вятърът търкаляше спукана, ярко оцветена плажна топка.

Вътре в къщата разкошната обстановка беше вече занемарена. Кухнята беше прашна, вероятно неизползвана, откакто Ракоши бе принуден да емигрира в Съветския съюз след секретния доклад. Оборудването беше вносно и най-модерно. Шкафовете пълни с кристал и фин порцелан.

Имаше и много бутилки френски вина. Разглеждайки съдържанието на хладилника и опитвайки се да разчетат надписите на мухлясалите продукти, Лев и Зоя се оказаха един до друг, за пръв път от много месеци.

— Зоя…

Преди да успее да продължи, Фраершата я извика:

— Зоя!

Зоя хукна, подчинявайки се на новата си господарка.

Лев я последва в дневната и се изправи с лице пред Сталин. Огромният му маслен портрет висеше на стената и погледът на генералисимуса витаеше над главите на поданиците му като на някакво божество. Фраершата извади нож и го подаде на Зоя.

— Тук никой няма да те издаде.

Хванала ножа в ръка, Зоя се покатери на един стол и очите ѝ се изравниха с врата на Сталин. Достатъчно беше да вдигне ръка, за да обезобрази лицето на вожда, но тя не го стори.

Фраершата я подкани:

— Извади му очите! Ослепи го! Обръсни му мустаците!

Зоя слезе от стола и подаде ножа на Фраершата.

— Не ми се иска…

Въодушевлението на Фраершата премина в раздразнение.

— Не ти се иска? Гневът не идва и не си отива просто така. Той не е каприз. Не е като любовта. Или го имаш, или го нямаш. Гневът е в теб завинаги. Той уби твоите родители.

Зоя възрази, като повиши глас:

— Не искам непрекъснато да мисля за това.

Фраершата я зашлеви. Лев направи крачка напред, но тя извади пистолета си и го насочи срещу него, докато продължаваше да говори на Зоя.

— Забравила си родителите си? Нима това е толкова лесно? Какво се е променило? Малкия те е целунал?

Фраершата хвана Малкия за брадичката и го целуна. Той се дърпаше, но тя го държеше здраво. Накрая се отдръпна.

— Беше много хубаво, но продължавам да съм гневна.

Изстреля един куршум между очите на Сталин, после още един и още, изпразвайки пълнителя, а платното се разтърсваше при всеки изстрел. Когато патроните свършиха, петлето щракна. Тя захвърли пистолета в портрета, той отскочи и изтрака на пода. Избърса челото си и се засмя.

— Време е за спане…

Със злобен намек блъсна Зоя и Малкия към леглата.

Изненадан, Лев се събуди, когато един от бандитите го дръпна за рамото.

— Тръгваме!

Вдигнаха Лев, Раиса и Карой без всякакви обяснения. Те прекараха нощта заключени в мраморната баня, където използваха кърпите и хавлиите за завивки. Едва ли бяха спали повече от няколко часа. Фраершата вече ги чакаше отвън при портата. Малкия и Зоя стояха до нея. Всички изглеждаха уморени освен Фраершата, напомпана от химическата енергия. Сочеше надолу към центъра на града.

— Открили са агентите на AVH. Криели се в зданието на Комунистическата партия.

Изражението на Карой се промени и умората му изчезна.

Трябваше им цял час да се спуснат по хълма и да минат през реката, за да стигнат до „Площада на републиката“, където се намираше зданието на Централния комитет. Чуваше се стрелба и се издигаха кълба дим. Превзетите от въстаниците танкове стреляха по външните стени. До тях горяха два камиона, прозорците бяха изкъртени, а земята обсипана с парчета бетон и тухли.

Фраершата продължи с групата си напред по площада, прикривайки се зад паметника от куршумите, които идваха от покривите. Задържани от стрелбата, останаха да чакат. Изведнъж огънят спря. От зданието излезе един човек с бяло знаме, опитвайки се да спаси живота си. Застреляха го веднага. Когато той падна на земята, въстаниците се хвърлиха напред и щурмуваха зданието.

Възползвайки се от затишието, Фраершата поведе хората си през площада. Голяма група въстаници се беше събрала пред входа на зданието до горящите камиони. Фраершата се присъедини към тях, следвана от Лев и останалите. Под камионите лежаха овъглени трупове на войници. Тълпата очакваше да се разправи с агентите на AVH. Лев забеляза, че не всички в тълпата са въстаници — сред тях имаше фотографи и репортери на чужди агенции с фотоапарати. Той се обърна да види Карой. Ако преди все още имаше надежда да намери сина си, сега на лицето му се четеше ужас. Искаше му се да види сина си навсякъде другаде, само не тук.

Първият от офицерите, изведен навън, беше млад човек, когото застреляха, преди да успее да вдигне ръце. Издърпаха следващия. Лев не разбираше какво говори, но явно молеше за милост. Застреляха го насред молбата му. Третият, който изтича навън, видя телата на мъртвите си другари и се опита да се скрие обратно в сградата. Карой пристъпи напред. Младежът беше неговият син.

Вбесени от опита му да избегне правосъдието, въстаниците го хванаха и започнаха да го бият, докато той се беше вкопчил във вратата. Карой се впусна напред, освобождавайки се от Лев, разблъска въстаниците и прегърна сина си. Изненадан от тази среща, момъкът се разплака, надявайки се, че баща му ще успее да го защити. Карой изкрещя нещо на тълпата. Баща и син останаха заедно само секунди, след което издърпаха Карой настрани и го бутнаха на земята. Накараха го да гледа как смъкват униформата на сина му и разкъсват ризата му. Обърнаха момчето с главата надолу, вързаха глезените му с въже и го понесоха към дърветата на площада.

Лев се обърна към Фраершата, за да я помоли да спаси живота на момчето, но видя, че Зоя вече е хванала ръката ѝ и я моли:

— Спри ги. Моля те.

Фраершата се наведе към нея като родител, който обяснява нещо на детето си.

— Ето това е гняв.

И извади фотоапарата си.

Карой се изправи, закуцука след сина си и се разрида, когато го видя увиснал с главата надолу, но още жив, с лице, налято с кръв, и издути вени. Карой хвана раменете на сина си, подпирайки тялото му само за миг, докато един приклад не го удари в лицето. Той падна напред. Заляха сина му с бензин.

Лев се приближи до един от бандитите, загледан в екзекуцията. Удари го в гърлото, избута го и взе пушката му. Застана на коляно и се прицели. Имаше шанс само за един изстрел. Запалиха бензина. Момчето пламна и закрещя. Лев се прицели и стреля в мига, когато се отвори пролука. Куршумът уцели младежа в главата. Той продължи да гори, но тялото вече висеше неподвижно. Въстаниците се извърнаха към Лев. Фраершата бе насочила пистолета си срещу него.

— Хвърли я!

Лев пусна пушката.

Карой се надигна, прегърна тялото на сина си, опитвайки се да угаси пламъците, сякаш все още можеше да го спаси. Той също се запали, кожата на ръцете му се изду на червени мехури. Без да обръща внимание на това, продължи да стиска сина си, макар че собствените му дрехи горяха. Въстаниците гледаха как страда и гори и необузданата им ярост започна да утихва. Лев се огледа да потърси помощ от някого. Накрая един мъж на средна възраст вдигна оръжието си и застреля Карой в главата. Тялото му се свлече в огъня под неговия син. Докато те горяха заедно, тълпата започна да се разпръсва.

Същия ден

Върнаха се в апартамента, където ги чакаха пияните бандити и радостно възбудени унгарски студенти. Малкия, търсейки уединение, се прибра в кухнята и си постла под масата. Нито за миг не пускаше ръцете на Зоя, която не спираше да трепери, сякаш бе извадена от ледено море. Когато Фраершата влезе при тях, той усети как тялото на Зоя се напрегна като при появата на опасен хищник. Фраершата държеше пистолет в едната си ръка и бутилка шампанско в другата. Наведе се надолу с кървясали очи и напукани устни.

— Тази нощ ще има увеселение на един от площадите. Ще дойдат хиляди хора. Селяните от околностите ще докарат угощение. Ще пекат цели прасета.

Малкия отговори:

— Зоя не е добре.

Фраершата се протегна и попипа Зоя по челото.

— Няма да има нито полиция, нито държавна власт, а само гражданите на една свободна страна, освободени от страха. Ние също трябва да бъдем там, всичките.

Щом тя напусна стаята, Зоя пак започна да трепери, успяла за малко да сдържи вълнението си. Войниците, лежащи по улиците, телата им, покрити с кал, бяха по-скоро униформи, отколкото хора, символизиращи завоевателната сила. Убитите унгарци, окичени с цветя, олицетворяваха благородната съпротива. Всички, живи или мъртви, бяха някакви символи. Дори Карой беше преди всичко баща, а обесеният с главата надолу офицер — негов син.

Малкия прошепна на Зоя:

— Тази нощ ще избягаме. Още не знам къде можем да отидем. Но ще оцелеем. Факир съм на оцеляването — това е единственото, което мога да правя добре, освен може би да убивам.

Зоя се замисли за миг и попита:

— А Фраершата?

— Не можем да ѝ кажем. Ще почакаме всички да отидат на увеселението и тогава ще избягаме. Какво мислиш? Ще дойдеш ли с мен?

Зоя потъваше и изплуваше много пъти в съня си. Сънува мястото, където щяха да живеят, някъде много далече, малко стопанство в една свободна страна, заобиколено от гъста гора. Нямаше да имат много земя — само толкова, колкото да се изхранват. Щеше да има река, нито много широка, нито много дълбока, в нея ще ловят риба и ще плуват. Когато отвори очи, в стаята беше тъмно. Не знаеше колко дълго е спала и погледна Малкия. Той сложи пръст на устните си. Забеляза, че е приготвил един вързоп, и се досети, че в него има дрехи, храна и пари. Сигурно беше го стъкмил, докато тя е спала. Излязоха от кухнята, в дневната нямаше никой. Всички бяха на увеселението. Забързаха се надолу по стълбите към двора. Зоя се поспря за миг, когато си спомни за Лев и Раиса, заключени на горния етаж.

В тъмния коридор зад тях се чу глас:

— Те ще бъдат трогнати, когато им разкажа как си се колебала, преди да избягате.

От сянката излезе Фраершата.

Зоя излъга:

— Отиваме на увеселението.

— А какво има във вързопа?

Фраершата поклати глава.

Малкия пристъпи напред.

— Нямаш нужда повече от нас.

Зоя добави:

— Нали през цялото време говориш за свобода. Остави ни да си отидем.

Фраершата кимна:

— Свободата трябва да се извоюва и аз ще ви дам този шанс. Пролейте кръв и ще ви пусна и двамата — само една драскотина, порязване или убождане. Пролейте капка кръв.

Малкия се колебаеше, не знаеше как да постъпи.

Фраершата се приближи до тях.

— Не можеш да ме порежеш без нож.

Малкия извади ножа си и бутна Зоя назад. Невъоръжена, Фраершата се приближи плътно. Той приклекна, готов да нанесе удар.

— Мислех, че си разбрал, Малкия. Привързаността е слабост. Погледни колко си нервен. Защо? Понеже залогът е твърде голям: нейният живот, твоят живот — мечтата ви да бъдете заедно. Всичко това те прави страхлив. Прави те уязвим.

Малкия нападна. Фраершата лесно се извъртя, хвана го за китката и го удари по лицето. Той падна на земята, а ножът се оказа в ръката ѝ. Тя се надвеси над него.

— Ти много ме разочарова.

Лев се обърна към вратата. Пръв влезе Малкия, след него Зоя с опрян във врата ѝ нож. Фраершата свали ножа и я бутна навътре.

— На ваше място не бих се радвала много. Хванах ги, когато се опитваха да избягат заедно, готови да ви изоставят, без дори да се сбогуват.

Раиса пристъпи напред.

— Каквото и да говориш, това няма да промени чувствата ни към Зоя.

Фраершата отвърна с подигравателна искреност:

— Изглежда, това е истина. Без значение какво ще направи Зоя, дали ще вдигне нож над теб в леглото, дали ще избяга, преструвайки се на умряла, вие продължавате да си въобразявате, че тя ще ви обикне. Обхванал ви е някакъв сантиментален фанатизъм. Права си — нищо не мога да кажа. Въпреки това имам да добавя нещо, което ще промени отношението ти към Малкия.

Направи пауза.

— Раиса, той е твоят син.

Същия ден

Лев очакваше Раиса да отрече. По време на Великата отечествена война тя бе родила син, който по-късно умрял. Когато тя най-сетне проговори, гласът ѝ бе глух.

— Синът ми е мъртъв.

Фраершата се обърна към Лев, самодоволна, че знае чужди тайни, и размаха ножа.

— Раиса е родила син. Заченат по време на войната, когато за награда на войниците, рискували живота си, им било разрешено да спят с когото си искат. Те я насилили, при това неведнъж, и създали едно копеле на Червената армия.

Раиса отговори уморено и тихо, но без да трепне:

— Беше ми все едно кой е бащата. Детето си беше мое, не негово. Заклех се, че ще го обичам, въпреки че беше заченато при най-ужасни обстоятелства.

— Само че си изоставила момчето в детски дом.

— Бях болна и нямах покрив над главата. Нямах нищо. Не можех да изхраня дори себе си.

Раиса избягваше да гледа Малкия в очите. Фраершата поклати глава с отвращение.

— Никога не бих изоставила детето си, колкото и трудно да ми е било. Те ми отнеха сина, докато съм спяла.

Силите, изглежда, бяха напуснали Раиса и тя загуби желание да се защитава.

— Заклех се да се върна. Щом се оправя, щом свърши войната и се сдобия с дом.

— А когато си се върнала, са ти казали, че синът ти е умрял. И ти си им повярвала като пълна глупачка. Умрял от тиф, нали така са ти казали?

— Да.

— Тъй като имам известен опит с лъжите им, направих допълнителна проверка. Тифната епидемия действително е погубила много деца. Но много са оцелели, като избягали. Обявявали ги за мъртви, а те ставали джебчии по гарите.

Когато чу миналото си, възстановено дума по дума, Малкия се обади за първи път:

— Значи, когато ти откраднах парите на гарата?

Фраершата кимна.

— Аз те търсех. Исках срещата ни да изглежда случайна. Имах намерение да те използвам за отмъщение на жената, която се бе влюбила в омразния за мен мъж. Въпреки това бързо се привързах и започнах да се отнасям към теб като към син. Промених плановете си и реших да те запазя за себе си. По същия начин се привързах към Зоя и поисках тя да остане с мен. А сега вие двамата пренебрегнахте моята любов. При първата провокация ти се хвърли с нож срещу мен. А ако не беше извадил ножа, щях да ви оставя да си тръгнете.

Фраершата застана до вратата, замълча за миг и се обърна към Лев:

— Ти винаги си искал да имаш семейство. Сега то е налице. Можеш да му се радваш. Това е най-жестокото отмъщение, което бих могла да си представя.

Същия ден

Раиса се обърна и огледа стаята. Малкия стоеше пред нея. Татуировки покриваха гърдите и ръцете му. Стараеше се да изглежда невъзмутим, като еднакво се опасяваше от отказ или от равнодушие от нейна страна.

Зоя заговори първа:

— Няма никакво значение дали е твой син. Всъщност не е, вече не, щом си го изоставила, значи не си негова майка. И аз не съм твоя дъщеря. Какво има да се говори? Ние не сме семейство.

Малкия докосна ръката ѝ и Зоя го изтълкува като упрек.

— Но тя не е твоята майка.

Момичето беше готово да се разплаче.

— Ние все още можем да избягаме.

Малкия кимна.

— Нищо не се е променило.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Малкия се приближи до Раиса, забил поглед в земята.

— Изобщо не ми пука. Искам само да знам истината.

Въпросите му бяха безцеремонен, детински опит да прикрие своята уязвимост. Не изчака Раиса да му отговори и добави:

— В детския дом ме наричаха Феликс, но после ми измислиха тоя прякор. Даваха на всички нови имена, които можеха да запомнят. Не знам истинското си име.

Малкия преброи на пръстите си.

— На четиринайсет съм. Или може би на тринайсет години. Не знам точно кога съм роден. Твой син ли съм, или не?

Раиса го попита:

— Какво помниш от детския дом?

— На двора имаше едно дърво и ние си играехме под него. Детският дом беше близо до Ленинград, но не в града, а в някакво село. Има ли такова място с дърво в двора? Там ли сте дали сина си?

Раиса отговори:

— Да.

Пристъпи по-близо до Малкия.

— Какво са ти разказвали в детския дом за родителите ти?

— Че са умрели. Вие винаги сте били мъртви за мен.

Зоя прибави в заключение:

— Няма повече какво да говорим.

Тя заведе Малкия в далечния ъгъл на стаята и го накара да седне. Лев и Раиса останаха прави до прозореца. Лев не задаваше въпроси и искаше Раиса да има време да премисли всичко. Накрая тя започна да шепне, като се обърна така, че Малкия да не вижда лицето ѝ:

— Лев, аз наистина изоставих детето си. Това е най-големият ми грях. Не съм ти разказвала за това, но с никого не съм споделяла. Не исках да говоря за това отново, макар че си го спомнях почти всеки ден.

Лев замълча.

— А Малкия…?

— Фраершата е права. Имаше тифна епидемия и много деца умряха. Но когато се върнах, синът ми беше още жив. Той умираше. Не ме позна. Не знаеше коя съм. Но аз останах до него, докато не умря. Това е истината. Аз го погребах. Малкия не е мой син.

Раиса се обгърна с ръце, като че ли ѝ стана студено, и потъна в мислите си. Започна да си спомня събитията на глас:

— Фраершата трябва да е ходила там да търси сина ми през 1953-та или 1954 година, веднага след като са я освободили. В документацията със сигурност не е имало ред и тя не е могла да разбере истината за моя син. Не е и подозирала, че съм била там, когато е умрял. Открила е някого на същата възраст и може би е смятала да го използва срещу мен. А може да не го е направила, защото е обикнала Малкия. Или защото не е била сигурна, че ще ѝ повярвам.

— Вероятно не е нищо повече от отчаян опит да ни нарани.

— И него.

Лев се замисли.

— Защо да не кажем истината на Малкия? Фраершата си играе и с него.

— Как ще изглежда тази истина? Той може да не я приеме. Ами ако реши, че се отказвам от него и търся доказателства, че той не може да бъде мой син? Лев, ами ако той иска да го обичам, ако има нужда от майка…

Със своето вродено умение да манипулира хората Фраершата донесе една голяма чиния с горещ гулаш. Единствената възможност бе да насядат наоколо и да се хранят заедно. Отначало Зоя отказа и остана да седи настрани, но гулашът изстиваше и тя неохотно се присъедини към общата трапеза. Подрънкваха вилици, с които набождаха парчетата месо и зеленчуците.

Малкия попита:

— Зоя ми каза, че сте учителка.

Раиса кимна.

— Аз не умея да чета и да пиша, но искам да се науча.

— Ще ти помогна, ако искаш.

Зоя тръсна глава, пренебрегвайки Раиса, и се обърна към Малкия:

— Аз ще те науча. Нямаш нужда от нея.

Чинията беше почти празна. Скоро те се разделиха и всеки се върна в своя ъгъл. Лев се възползва от момента и каза на Зоя:

— Елена иска да се върнеш вкъщи.

Зоя спря да яде, но не отговори. Лев продължи:

— Не искам да те притеснявам. Но Елена те обича. Иска да се върнеш вкъщи.

Не добави нищо повече, като смекчи истината.

Зоя се изправи, хвърли вилицата и се отдалечи. Постоя до стената, преди да си легне в своя ъгъл, с гръб към останалите. Малкия я последва, седна до нея и сложи ръка на гърба ѝ.

Лев се събуди от студ. Беше ранна утрин. Те с Раиса спяха притиснати един до друг в единия край на стаята, а Малкия и Зоя в другия. Вчера Фраершата не влезе при тях и храната им донесе един от унгарските въстаници. Лев усети някаква промяна — наоколо цареше някаква тържествена тишина. Нямаше пиянски викове и радостни възгласи.

Той се изправи, приближи се до малкия прозорец и изтри запотеното стъкло. Навън валеше сняг. Това, което трябваше да олицетворява спокойствието в един чист, бял и мирен град, само подсили безпокойството му. Нямаше деца, които да си играят и да се замерят със снежни топки. В освободения град валеше първият сняг, но не се чувстваше възторг или радост. По улиците нямаше жива душа.

4 ноември

Някъде високо в небето се разнесе вой, който бързо прерасна в оглушителен грохот. Над главите им прелетя реактивен самолет. Лев скочи. В стаята беше тъмно. Раиса също се изправи и попита:

— Какво е това?

Преди той да отговори, се разнесоха няколко последователни експлозии, които идваха от различни райони на града. За миг Лев, Раиса, Малкия и Зоя се озоваха до прозореца. Лев отрони:

— Те се върнаха.

Хората от съседните стаи бяха обзети от паника, на покрива се чуха стъпки, изненаданите въстаници заемаха позиции. Лев видя на улицата един танк, който въртеше наляво и надясно кулата си, преди да насочи оръдието към снайперистите на покрива.

— Дръпнете се от прозореца!

Лев изблъска останалите към задната част на стаята. Настъпи миг тишина и се разнесе експлозия. Покривът рухна и задната стена се срути навън, повличайки надолу гредите. Остана само една малка част от стаята, защитена от парче от покрива. Лев закри лицето си с долната част на ризата, докато се оглеждаше за останалите.

Раиса грабна парче от строшена греда и заблъска по вратата. Лев се присъедини към опитите ѝ да разбие вратата. Ала в това време им извика Малкия:

— Насам!

В основата на стената се бе отворила дупка, която водеше в съседната стая. Легнали по корем, рискувайки да бъдат затрупани, ако покривът рухне напълно, те пропълзяха през разрушените останки до коридора. Нямаше нито въстаници, нито хора на Фраершата. Стаите бяха празни. Когато отвориха вратата на балкона към двора, видяха, че хората напускат домовете си, като не знаеха какво да решат — дали да рискуват да излязат на улицата, или да си останат по къщите.

Малкия се втурна обратно назад. Лев извика след него:

— Малкия!

Той се върна, опасан с лента патрони, гранати и една пушка. Раиса поклати глава и се опита да го обезоръжи.

— Ще те убият.

— Така или иначе ще ни избият всичките.

— Не бива да взимаш със себе си тези оръжия.

— Ще ни трябват, ако искаме да напуснем града.

Раиса безпомощно погледна Лев и той изкомандва:

— Дай ми пушката!

Малкия неохотно му я подаде. Една близка експлозия сложи край на спора.

— Нямаме много време.

Лев погледна притъмнялото небе. Бученето на реактивните двигатели го накара да поведе групичката си към стълбището. От бандитите нямаше и следа и той си помисли, че или се сражават, или са се разбягали. Когато стигнаха до долу, започнаха да си пробиват път през наплашената тълпа към изхода.

— Максим!

Лев се обърна и погледна нагоре. Фраершата стоеше на покрива с автомат в ръцете. Застигнати в средата на двора, те нямаха шанс да стигнат до арката, преди тя да ги разстреля.

Той извика:

— Всичко свърши, Фраерша! Това не е битка, която можеш да спечелиш!

— Максим, аз вече я спечелих.

— Огледай се наоколо.

— Спечелих я не с пистолет, а ето с това…

На врата ѝ висеше фотоапарат.

— Панин винаги е бил готов да използва цялата сила на армията. Искам той да разруши този град и да го изпълни с трупове на убити граждани. Искам целият свят да види истинското лице на нашата страна. Няма да има повече тайни. Никой вече няма да повярва в добротата и човеколюбието на нашата родина. Това е моето отмъщение.

— Пусни ни да си отидем.

— Максим, ти нищо не си разбрал. Досега можех да те убия сто пъти. Животът ти е по-тежко наказание от смъртта. Върнете се в Москва и четиримата. Със сина ти, когото търсят за убийство, влюбен в дъщерята, която ви мрази. Как ли ще създадете семейство…

Лев се отдели от групата и се обърна към Фраершата:

— Съжалявам за злото, което съм ти причинил.

— Максим, истината е, че преди да те намразя, аз бях никоя.

Лев се обърна и се упъти към изхода, очаквайки всеки миг в гърба му да се забие куршум. Но изстрел не последва. Преди да стигне до арката, той спря и се огледа. Фраершата беше изчезнала.

Същия ден

Легнал сред останките на едно изоставено кафене, увил ръцете си с покривките от масите, за да ги предпази от хвърчащи стъкла, Лев изчакваше преминаването на танковете. Вдигна глава и погледна през счупения прозорец. Танковете бяха три и куполите им се въртяха бавно, оглеждайки околните сгради в търсене на цел. Съветската армия беше се отказала от използването на отделни единици от тромавите и уязвими Т-34. Сега използваха новите големи и тежко бронирани Т-54. Доколкото Лев имаше впечатления, беше променена и стратегията на съветските войски. Танковете напредваха в колони и прилагаха неадекватна жестокост — на един-единствен изстрел отговаряха с разрушаване на цялата сграда. Танковете продължаваха едва след като оставеха след себе си само купчина камъни.

Беше им отнело почти два часа, за да изминат около километър, принудени да търсят убежище почти на всяко кръстовище. Беше се зазорило и те вече не бяха под закрилата на тъмнината. Напредваха все по-бавно през града, подложен на системно разрушаване. Дори вътрешността на зданията не гарантираше безопасност. Танковете стреляха с бронебойни снаряди, които пробиваха стените на три стаи и се взривяваха в центъра на къщата, превръщайки я в развалини.

Като наблюдаваше разгръщането на такава военна мощ, Лев си мислеше дали първоначалната загуба на контрол не е била преднамерена. Тя не само показа цялата несъстоятелност на политиката на умереното сдържане, но и неефективността на остарялата бронирана техника, която и тълпата може да унищожи… Сега най-новите оръжия се движеха по улиците на Будапеща като в пропаганден военен филм. В Москва можеха да стигнат само до един извод: нужни са не по-малко, а повече оръжия — мощта на Съветския съюз зависи от тях.

С крайчеца на окото си Лев забеляза някакво оранжево пламъче — твърде странно в сивата утрин, сред сивите отломки на руините. Трима младежи на отсрещната страна на улицата подготвяха „коктейли Молотов“. Лев се опита да привлече вниманието им, като им помаха с ръка. Бензиновите бомби нямаше да свършат работа, защото охладителната система на Т-54 нямаше недостатъците на Т-34. Това беше ново поколение бойна техника и техните примитивни средства биха били безполезни. Един от младежите го видя и изтълкува невярно жеста му, като размаха предизвикателно юмрук.

Тримата се изправиха, изтичаха след последния танк и хвърлиха бутилките, като го уцелиха точно където искаха — в задната част, която бе обхваната от пламъци. Хукнаха назад, като се обръщаха в очакване на експлозията, но тя така и не последва. Огънят, който бушуваше по бронята на танка, не му нанесе никаква вреда. Те ускориха крачка, търсейки укритие. Лев се наведе. Танкът завъртя купола и стреля. Кафенето се разтресе, оцелелите стъкла изпопадаха на пода и се пръснаха наоколо. През прозорците нахлуха дим и прахоляк. Скрит под този облак, кашляйки, Лев запълзя по потрошените съдове към кухнята, където Раиса, Зоя и Малкия се бяха скрили зад стоманените плотове.

— По улицата не може да се мине.

Малкия попита:

— А по покривите? Можем да пропълзим.

— Ако ни видят, дори само ако ни чуят, пак ще стрелят. Там горе ще е по-трудно да се скрием. Ще попаднем в клопка.

Раиса отбеляза мрачно:

— Ние и тук сме в клопка.

На площадката на горния етаж имаше два прозореца. Единият гледаше към главния булевард, а другият към задната улица, твърде тясна за Т-54. Лев отвори това прозорче и прецени дали могат да се изкатерят. Нямаше дупки, нито водосточна тръба, по които да се стигне до покрива. Малкия го дръпна за крака.

— Дай да видя.

Лев го пусна до перваза на прозореца. Той бързо огледа разстоянието, подскочи и увисна на стрехата. Краката му се люлееха и Лев се приближи да му помогне, но той го спря:

— Всичко е наред.

Изтегли се нагоре, прехвърли единия си крак на покрива, после другия.

— Зоя да идва.

Раиса погледна надолу, височината беше петнайсетина метра.

— Чакай.

Взе покривките, с които Лев беше омотал ръцете си, и ги завърза една за друга. След това ги върза около кръста на Зоя. Тя се смръщи недоволна.

— Последните месеци се справях и без тебе.

Раиса я целуна по бузата.

— Затова ще ми е много мъчно, ако нещо ти се случи сега.

Зоя потисна усмивката, като се престори на сърдита.

Застанал на перваза на прозореца, Лев я повдигна и тя се хвана за ръба на покрива.

— Пусни ме, за да мога да си преметна крака.

Лев я пусна неохотно и тя се захвана за покрива. Малкия я изтегли и въжето от покривки се опъна.

— Горе съм.

Раиса пусна своя край и Зоя изтегли импровизираното спасително въже. Дойде ред на Раиса, а Лев беше последен.

Покривът бе стръмен и Малкия със Зоя почти бяха се изкатерили догоре. Раиса стоеше зад тях. Изкачвайки се, Лев едва не се подхлъзна, бутна една керемида и тя изтрака по покрива и падна долу. Минаха секунди, преди да се чуе как се разбива на улицата. Четиримата замряха. Ако беше паднала от другата страна към булеварда, щяха да бъдат разкрити от патрулиращите танкове.

Лев се огледа. Над града се издигаха стълбове пушек. По покривите зееха дупки, а тук-там имаше празнини на мястото на зданията. Реактивни изтребители МИГ летяха ниско над града и атакуваха целите си. Дори на покрива те бяха в опасност. Лев им нареди:

— Трябва да бързаме.

Запълзяха на четири крака, за да избегнат опасностите, и най-после успяха да напреднат.

Пред тях покривът свършваше — бяха стигнали края на квартала. Малкия предложи:

— Да се спуснем долу, да прекосим улицата и да се изкачим на другата страна.

Керемидите на покрива се разтресоха. Лев пропълзя до края и надникна долу към главния булевард. Точно под тях се придвижваха четири танка и един по един завиха към булеварда. За разочарование на Лев четвъртият спря и очевидно остана да охранява кръстовището. Трябваше да се промъкнат незабелязано покрай него.

Преди да се завърне с тази лоша новина, Лев забеляза някакво движение зад прозореца на апартамента точно под тях. Надзърна и видя две жени да окачват новото унгарско знаме с изрязани сърп и чук. От танка също ги забелязаха. Лев се втурна нагоре по покрива и размаха ръце към останалите.

— Бързо! Да се махаме оттук!

Те пропълзяха колкото бе възможно по-далече от булеварда.

Покривът зад тях полетя във въздуха и се превърна в дъжд от боклуци и отломки. Ударната вълна размести керемидите. Малкия, който беше най-близо до ръба, загуби опора и се плъзна надолу по свличащите се керемиди. Зоя му хвърли края на вързаните покривки. Той успя да го хване в мига, когато керемидите полетяха надолу като лавина и го увлякоха със себе си.

Докато Малкия падаше, Зоя също загуби опора. Опита се да се хване за нещо, а нямаше за какво. Лев се протегна към нея, но не свари да я хване за ръката, обаче хвана покривката и успя да задържи двамата — Зоя на ръба на покрива и Малкия, увиснал надолу. Ако от танка го видеха, щяха да стрелят по него и да избият всички. Лев започна да дърпа покривките. Раиса припълзя към края на покрива.

— Дай ръка!

Успя да хване ръката на Малкия и го издърпа нагоре. Двамата лежаха един до друг. Лев надникна над ръба на покрива и видя как танкът обръща купола си към тях.

— Ставайте!

Те се изправиха и хукнаха обратно по покрива към разрушения апартамент от другата страна. Снарядът удари зад тях, на същото мястото, където току-що висеше Малкия — на ъгъла на зданието. Взривната вълна ги отхвърли напред. Оглушали от взрива, кашляйки от прахоляка, те огледаха разрушенията отпред и зад себе си — две зеещи дупки, сякаш оставени от зъбите на гигантско чудовище.

Лев огледа разрушения апартамент под тях. Първият снаряд бе минал високо, пробил тавана и съборил покрива на пода. Биха могли да се спуснат по разцепените греди. Той тръгна пръв, надявайки се, че танкистите ще ги сметнат за мъртви. Когато стигна до края на срутения покрив, забеляза покритата с прах ръка на жената, която бе закачила знамето. Нямаше време за губене и той потърси обходен път. Стълбите бяха в задната част. Бутна строшената врата, която водеше натам, но тя беше затрупана.

Раиса им извика от предната част на апартамента, която гледаше към булеварда.

— Връщат се!

Танкът се обръщаше. Уловени в капан, те нямаше къде да се скрият и да избягат.

Лев удвои усилията си да разчисти стълбите, които бяха единственият им изход. Раиса и Зоя се присъединиха към него, но Малкия беше изчезнал. Очевидно бе решил да се спасява самостоятелно. Лев погледна през рамо. Танкът заемаше позиция, прицелвайки се за трети изстрел. Той щеше да стреля отново и отново, докато не превърне двете къщи в развалини. Затворени в обстрелвания апартамент, заобиколени от тухлени стени, с блокирано стълбище, единственият им шанс бе да скочат долу на улицата.

Лев грабна Раиса и Зоя за ръцете и ги повлече срещу танка. Спряха за миг, преди да излязат на улицата. Малкия вече се беше се спуснал там и се готвеше да атакува танка с граната в ръка.

Той изтегли щифта, ловко се шмугна пред танка и се покатери на него. Отвътре вдигнаха високо оръдието, за да му попречат да достигне люка. Но той беше толкова бърз и сръчен, че успя да обвие дулото с крака и да се придвижи нагоре. Люкът се отвори и отвътре се показа танкист, който щеше да го застреля, преди да е хвърлил гранатата.

Лев извади пистолета си и откри огън по танкиста, но куршумите отскачаха от бронята. Танкистът беше принуден да се скрие и се опита да затвори люка. Малкия обаче се добра до края на кулата и хвърли гранатата в процепа. След това скочи на земята.

Гранатата избухна, а секунда след това се разнесе много по-мощна експлозия на снарядите в танка. Ударната вълна подхвана Малкия и го хвърли на паважа. От танка излезе пушек и никой повече не се показа от него.

Зоя вече се беше спуснала на улицата и се втурна да помогне на Малкия да се изправи. Тя се усмихваше. Лев се спусна след нея.

— Да се махаме оттук…

На гърдите на Малкия изби червено петно.

Лев коленичи и разкъса ризата. Раната не беше голяма, не по-дълга от един пръст, и приличаше на черна бразда. Лев опипа гърба, ала не откри изходно отверстие.

Същия ден

Лев се втурна към Втора медицинска клиника с Малкия на ръце, следван от Зоя и Раиса. Стигнаха до болницата, пренебрегвайки риска от патрулиращите танкове. Няколко куполи ги проследиха, но не откриха огън. Приемното отделение на болницата бе пълно с ранени хора, някои подкрепяни от близки и приятели, други лежаха на пода. Стените и подът бяха изпръскани с кръв. Оглеждайки се за лекар или сестра, Лев видя пред себе си една бяла престилка и си проправи път натам. Докторът преглеждаше пациенти, като отделяше на всеки не повече от няколко секунди, оглеждаше раните и изпращаше в болницата само най-тежките случаи. Другите оставаха в коридора.

Лев застана на опашката в очакване на решението на доктора. Когато най-сетне стигна до Малкия, той попипа челото му и повдигна клепача. Дишането на момчето бе едва доловимо, кожата съвсем бледа. Лев бе превързал раната с ризата на Малкия и сега тя бе пропита от кръв. Докторът я отстрани и се наведе. Пръстите му докоснаха ръбовете на раната, отвориха ги и оттам потече кръв. Огледа гърба на момчето и също не откри изходна рана. Едва тогава погледна към Лев, не произнесе нито дума, само едва забележимо поклати глава. И продължи нататък.

Зоя хвана ръката на Лев.

— Защо не искат да му помогнат?

Лев беше войник и бе виждал подобни рани. Кръвта беше почти черна, което означаваше, че шрапнелът е засегнал черния дроб. На бойното поле не би оцелял, но и в тази болница условията не бяха кой знае колко по-добри. Те нищо не можеха да направят.

— Защо не искат да го лекуват?

Лев нямаше какво да отговори.

Зоя се втурна през тълпата, хвана доктора за ръкава и се опита да го върне обратно при Малкия. Хората наоколо я ругаеха. Но тя отказваше да го пусне, докато накрая не я избутаха настрани. Тя падна на земята в краката на хората. Раиса ѝ помогна да се изправи.

— Защо не искат да му помогнат?

Зоя се разплака и погали Малкия по лицето. Погледна Лев със зачервени очи и го замоли:

— Моля те, Лев, моля те. Ще направя всичко, каквото поискаш. Ще стана твоя дъщеря. Ще бъда щастлива. Не позволявай да умре.

Малкия помръдна устни. Лев се наведе над него, за да го чуе.

— Не… не… тук.

Лев го понесе през опръсканата с кръв приемна и излезе през главния вход, търсейки място, където биха могли да останат сами. Насред цветната леха, покрита със замръзнали от студа цветя, Лев седна на земята и подпря Малкия на коленете си. Зоя седна до тях и взе ръката на Малкия. Раиса остана права, нервно крачейки напред-назад.

— Може би да успея да намеря нещо обезболяващо?

Лев я погледна и поклати глава. Въстанието продължаваше вече дванайсет дни и в клиниката едва ли имаше лекарства.

Малкия бе спокоен и сънлив. Той вече трудно отваряше очи. Погледна Раиса и прошепна:

— Аз знам, че…

Гласът му бе едва доловим и Раиса клекна до него, за да го чува.

— Фраершата излъга… знам… че вие не сте ми майка.

— От всичко най-много бих искала да съм ти майка.

— Аз също… бих искал… да съм ваш син.

Малкия затвори очи, обърна глава и я подпря на ръката на Зоя. Тя лежеше до него, сякаш двамата се готвеха да заспят. Прегърна го и зашепна:

— Разказах ли ти за селото, където ще живеем?

Малкия не отговори и дори не отвори очи.

— То е близо до една гора, пълна с ягоди и гъби. Има и река, в която ще плуваме през лятото… Ще бъдем много, много щастливи.

Същия ден

Фраершата стоеше върху останките на покрива, но не носеше оръжие, а фотоапарат и снимаше разрушенията — картини, които скоро щяха да бъдат публикувани в цял свят. Дори последната касета с филм да не оцелее, това нямаше голямо значение. Тя вече бе направила стотици снимки, които нелегално бе изпратила с помощта на семейства на дисиденти и въстаници, а също и на чуждестранни кореспонденти. Нейните снимки на убити граждани и разрушени здания щяха да се публикуват в продължение на години с бележката „Анонимен източник“.

Може би за пръв път, откакто синът ѝ беше отнет преди седем години, тя беше сама — без Малкия, без мъжете, на които можеше да заповядва. Бандата, за чието сплотяване бе употребила години, се разпадна. Малкото останали нейни хора се разбягаха. Въстаниците бяха разбити. Мнозина загинаха още при първите атаки тази сутрин. Тя засне телата им. Преводачът ѝ Жолт Полгар не я напусна до самия край. Тя се беше заблудила за него. Той загина за каузата си. И докато умираше, тя го снима с особена любов и внимание.

Имаше само още три кадъра във филма. В далечината се зададе реактивен МИГ, който се насочи право към нея. Вдигна фотоапарата и го фокусира. Самолетът се снижи за атака. Керемидите около нея затракаха. Самолетът се оказа почти над главата ѝ. Когато покривът се взриви и парчетата я заудряха по лицето и ръцете, тя разбра, че е направила най-сполучливата си снимка.