Семеен портрет

Излизаме с нея от морето — и двамата горди с плуването и издръжливостта си. Аз се проснах на топлия пясък, защото така съм свикнал от ония години, а тя продължи към палатката и хавлията. Голямата още се плискаше във вълните и подскачаше щастливо. На нея и това и стига, тя не иска да скитори по водата. След няколко минути улових случайно прелюбопитна картина: едно от хлапетата на „противника“ беше застанало пред нашата къщичка и с поглед в дъщеря ми размахваше дълга пръчка. Както се разбра, било същото онова, дето и показвало юмрук. Зад него свитата му наблюдаваше от пет-шест крачки. Игра на война — какво друго? Жилавата шибалка се огъва и пита: Страх ли те е? Я приближи! Но кой е луд да приближава! Свистенето предупреждава. А момчето те гледа победоносно и понеже си момиче, повтаря предизвикателно: Ела де, ела!

Малкото се изтриваше с кърпа и наблюдаваше. Спокойно. В такъв момент може и да се подхилва. Няма намерение да се захваща. Но не се и крие вътре. Момиченцата знаят, усещат с женския си инстинкт, че тия момчета играят на война не само за да погъделичкат мъжкото си самолюбие, но и за да им направят впечатление. И имат готов, кокетен отговор:

„Я стига бе!“ Това задоволява двете страни.

Само че моето хлапе остави кърпата на стола и направи крачка напред, втора… Вървеше съвсем бавно, по конец и лицето й оставаше все тъй невинно, добро. Измама!… Познавам я толкова добре, тя е по-скоро застинала от напрежение, от лицемерие. Само след секунда ще стане хищно и опасно…

Вървеше съвсем бавно, като механизъм. Онова зачести, дори се наведе леко, ръката му замахваше по-силно. по-зло. Но виждах, че е разтревожено, че играта става истина. Струва ми се, че по-скоро трябваше да забави, да спре… Дебненето е въпрос на изострено внимание…

Изведнъж моето се хвърли!… Какъв скок на невестулка! Пръчката го шибна жестоко по голото рамо, сборичкаха се, огънаха тела и ръце… И двете дърпаха отчаяно нещо, блъскаха се и пак дърпаха — очевидно изтръгваха едно от друго опасното оръжие. Беше успяла да улови пръчката! Биеше се бързо, рязко и нервно — не зная дали беше по-силна, зная само, че злобата и вярата й бяха по-силни — тя никога не се съмняваше. Следния миг я изтръгна и в обратния замах — мигновено! — улучи лицето и ухото на другото.

Писък!… Но само един. Болката сви момченцето, то улови ухото си и кое вървейки, кое подтичвайки, се замъкна пред голямата шатра. Вероятно при майка си. Но попадна на един от снажните мъже, който го отблъсна презрително, без дума.

И останалите деца стояха на местата си. Някой ги беше научил, че в двубоя на Ахил и Хектор намесата на трети е безчестие. Моето потъмняло от слънце и напрежение диваче ги изгледа сдържано, счупи пръчката и я хвърли на земята. Обърна се и влезе в палатката.

Двайсет секунди, трийсет… Който видял — видял, друго няма.

Захлупих се по очи и ударих с юмрук пясъка. Стой си на мястото! Не мърдай, не се издавай! И нито дума! Мълчанието възпитава по-добре от думите, каквото и да кажеш, ще бъде глупаво!

Най-сладкото в цялата история беше, че и то я премълча. Всъщност разказало я на сестра си, а тя я повторила на Флорина. Жена ми ме попита, отвърнах с най-примитивен егоизъм, че нищо не зная. Разказах й я по-късно, когато се върнахме. Това е далечно ехо от детството ми — мама не даваше да се разказват истории за сбивания, падания, болести, страх и изобщо страдания. Още по-малко хвалби, говорене в бъдеще време.

Някоя от жените си отмъсти, а може би майката или посраменото момче… Всеки глупак би го измислил и направил — заляха двете ни палатки с мазнина, остатък от тигана. Нищо особено, не се трогнах много, но Флора и Вирджиния пощуряха, решиха, че трябва да им подпалят катуна, да ги изселят, да им спукат гумите — спомних си Таховите думи за жената и къщата. Белята беше сторена вечерта или през нощта, а на заранта, още в първия си гняв, Вирджиния наби едно тяхно момиченце, което й се изплезило. Дотърча майка му и се развика неразбираемо, развика се и Вирджиния, сочейки тъмното мазно петно, на онази дойдоха подкрепления, Флора скочи и се намеси, та трябваше да ги разтърваме. Улових жена си — малко й трябваше да посегне, на нея й приляга. Тя се нервира още повече и ми заяви с блеснали очи да я оставя. Направих знак на един от техните да помогне и озапти щурите жени. Той разбра, влезе помежду им и вдигна ръце, но те го заобикаляха и напираха да се разправят или бият. Дойде и шефът им. викна нещо, те се стъписаха, а той се обърна към Вирджиния. Може би искаше да й обясни, да я упрекне или се извини, но тя си знаеше своето, размяташе ръце и коси, сочеше петното, обиждаше и ругаеше, наричаше ги паплач и простотия, келеши и психопати, додето толкова се навря в него, че той й улови ръката. Тя се разкрещя да не я пипа и с другата го зашлеви, заплювайки го едновременно. Онзи я пусна, но я блъсна леко, гнусаво — и той се нервира. Впрочем съвсем заслужено. Но той беше Херкулес, а тя — късогледата Вирджиния, обута в джапанки. Дали тя си сбърка крачката в пясъка, или той не си премери силата, но нашата политна назад и се завали. В същия миг писна истерично на Тахо: Какво чакаш, ооох, удари го, ще ме убият, чуваш ли, страхливец!… Тахо се беше развълнувал и наистина не знаеше какво да прави. Със зачервено лице и приведен, отворил наполовина уста и спуснал вежди, той изведнъж скочи пред мустакатия и се разкрещя:

— Махай се, идиот! Махай се!… Идиот! Марш оттука!…

Това изобщо не беше Тахо! Това беше луд човек, чиито изкривени уста и очи изглеждаха ужасно! Ръцете му посягаха към оня, косите му се пилееха, той едва ли виждаше нещо и някого, едва ли съзнаваше какво върши, той беше включил някакво свое безумие и търсеше да извърши нещо жестоко, опасно. Огромният мъж се извърна и си тръгна, но Тахо не спираше да крещи и повтаря „идиоти“, „махайте се“, „вън от тука“, додето един младок — и той набразден от мускули — го блъсна ядно. Изглежда, беше решил най-сетне да му покаже кои са и го запрати по гръб. Сега аз се хвърлих и го блъснах, той политна, но не падна, окопити се и тръгна към мене. Сбиването беше неизбежно и не зная кой щеше да ми помогне, ако ония не го уловиха навреме и помъкнаха назад. Усетих, че някой ме държи. Беше доцентът с умния си поглед, който ме отрезви.

— Няма смисъл, братче!… Не е този начинът! Потапячите се оттеглиха организирано, по заповед, и след няколко секунди останахме сами на чистия и мирен пясък. Помогнахме на Тахо да стане, Вирджиния се беше оправила сама и бършеше разплаканите си очи, децата гледаха мълком, а Флорина държеше ръката на братовчед си и я стискаше, галеше, повтаряйки:

— Успокой се! Нищо не е станало!… Абсолютно нищо! Моля те, бате Тахо!… Не се тревожи!…

Тахомир бавно идваше на себе си. С известно учудване сякаш осъзнаваше къде се намира и какво се е случило. И с един непознат ми суетен маниер заоправя дългите си коси, като ги подреждаше и натискаше, решеше с пръсти и подръпваше отзад. Турихме го на стол. Все още дишаше трудно, гледаше разсеяно. Неочаквано заяви с твърд глас:

— Това не са никакви спортисти, това е банда, която тършува по морското дъно за старини!

Изумяхме… Тахо си беше със същия бистър ум! Доцентът вторачи поглед в него с наивно хлапашко озарение…

— Какво? — попита безсмислено. — Извинявайте, да, да!… Разбира се — аз съм последният ахмак на този къмпинг! Вие сте гениален, сър Ливингстън!

За пръв път го нарече така публично. После направи малък завой, за да подреди мислите си или се окопити от изненадата. Единият му юмрук удряше дланта на другата ръка.

Тахомир добави вече сдържано:

— Каквото намерят през деня, го събират на двайсетина метра от брега, точно срещу оградата. А нощем го изваждат и пренасят в колата. Сетне ще го продадат на Запад.

Доцентът беше застинал.

— Амфори! — натърти шепнешком. — Хем четох няколко пъти за ограбване на морското дъно в Гърция и Турция. А никак не ми идва наум, че тук също може да е пълно със старини!… Цялото крайбрежие е било гръцки колонии, после римски провинции… Тук е все още девствен бряг! Разбира се!… Това обяснява напълно поведението им — затворено общество!… Точно така, вие се отпуснете, аз ще имам грижата!…

Отмина.

Постепенно се успокоихме, но без желание да се съберем и продължим коментариите. Освен жените. Хлапетата изчезнаха.

Следобедът дойде граничен патрул. Видя ни се нелепо това униформено присъствие сред голотията. При това хора с оръжие!

Пред камион-фургона говориха нещо, обясняваха се. Настроението на съседите беше под нулата. Изглежда, Тахо се беше догадил блестящо. Пък и в късното си заспиване беше наблюдавал подозрителното нотно „учение“.

След още час потапячите натовариха всичко и без да си вземат довиждане с когото и да било, отпътуваха. Бяха заровили ямата си и очистили пясъка. Остана да напомня за тях само преместената ограда.

Опитахме се да разберем нещо от Вангелов, но и той вдигаше умърлушено рамене. Нищо не му казали. Разпитвали го.

— Ще си имам неприятности, мама му стара! — изохка. — Какви хора бе, правиш му добро, търпиш упреци, на, вие, дето се казва елитни хора, се обидихте, имам ли сметка да се карам с вас и един член на академията, протестираха и две немски семейства… А те тръгнали да изнасят от нашето море скъпоценности! Аз какво съм виновен…

— Официален документ показаха ли при настаняването? — попита доцентът. — От кого беше издаден?

— Ами! Хвърчаща бележка от Бургас, от „Балкантурист“. Нищо чудно да излезе, че препоръката им е била фалшива!

Вирджиния го изгледа хищно, отмъстително:

— Николай, колко ти бутнаха? Не се прави на наивен!

Пан керовник беше загубил цялото си величие.

— Вирджиния, поне ти ме съжали! От твоите уста ли да чуя такива думи! Аз, дето пазя и вардя това море, този плаж, дето не спя заради къмпинга!…

— А имате ли инструкции относно настаняването на аквалангисти? — продължи да разпитва доцентът. — Този спорт, доколкото знам, е под контрол.

— Имам, вятър!… Разбира се, че е забранено, ама кой да ти каже точно какво и защо!… Инструкции хилядо!… Свършихме я една, Тахомире, ами нейсе, да са живи и здрави жените! Цум вол! Вирджиния, погледни ме с хубавите си морски очи! Падам на колене!…

Почерпката продължи в чест на освободения южен край и възстановеното доверие. Удобното ъгълче се запазва за хората на бате Сашо, които пристигали след ден-два, с голямо закъснение.

— Но това съвпада с нашето заминаване! — каза Флорина. — След два дни ние тръгваме, ще ги настаните тука!

Съобщението беше прието трагично-учтиво. Защо толкова бързо, иде август, това е най-хубавият месец, морето отсега е най-кротко, снабдяването се подобрява, дините наводниха, ще започнат да докарват грозде… Да, но ние си тръгваме! Тахомир и Вирджиния остават още десетина дни, всъщност те ще си решат кога. Портиерът бай Ставри ще прибере палатката им, той е от Созопол, тъкмо да е наръки идното лято. Сетне по море до Варна…

Стори ми се, че доцентът наистина съжалява за нас. Е, до ще време!…

Сетне приказката се завъртя около пребиваването му в Сан Франциско и неразбираемите американски нрави. Разказа за секретарката на института, в който е бил шест месеца. Хубаво, смело момиче, деветнайсетгодишно, от Ню Орлеан.

— Държеше се удивително любезно с мене. Усмивката й ме обърка, започнах да си мисля това-онова. И наистина, покани ме на вечеря в квартирата си. Това при тях означава много. Рекох си, бате Сашо, излезе ти късметът и в Америка! Два прибора, бутилка вино, ваза с цветя, свещ… Но аз съм безкрайно предпазлив! Разпитвам я защо е във Фриско, защо не е останала в Ню Орлеан! Ню Орлиънз! „Ами така, не исках да съм при родителите си!“ Но защо точно в Сан Франциско?… Усмихна се очарователно: „Ако бях спряла в Далас, щяхте да попитате: Но защо точно в Далас!“ В този момент се звъни. „О, казва, приятелят ми! Предупредих го да закъснее, а той подранил!“ Тъй че по европейския стандарт американските момичета са много вътре, но всъщност това е една обичайна любезност… Информация, братче!

Разпитвахме го и за Ню Йорк, но не беше очарован. „Там, ако не си някой, си никой!“ Знаят с кого имат работа и не си губят времето за общ лаф. Бизнес, престъпност, космическо отчуждение… Но Ню Йорк не е Америка! Американецът е сърдечен, а осемдесет на сто от престъпността е в пет града! Няма нужда да си заключваш колата и да махаш чистачките!… Върна се отново на института, където един малък случай го накарал дълго да мисли върху нашата национална психика.

— Попитах моя колега, с когото работехме заедно, откъде мога да се снабдя с листи, туш и пособия — вероятно имат нещо като склад. Да, казва, книжарницата е в дъното на коридора, има всичко необходимо. Отивам — действително! Самообслужване. Гледам, едни разкошни химикалки. Взех си една шепа. Има обаче и пощенски марки. Това са пари! Върнах се и го питам отново: Извинете, имам служебна кореспонденция, мога ли да ползувам марките? Да, те са за това. Но имам и лична… Не, не може. Тогава зададох най-баламския въпрос: А вие по какво ще разберете коя е служебна, коя лична? Отвърна недоумяващо:

„Защо ние трябва да разберем, вие нали знаете!“

Вангелов беше ходил в ГДР и разказа как се губили по пътя, били две коли и се разделили. И дълго не могли да излязат от някаква магистрала. В Берлин го глобили, задето пътувал в тролея без билет. Иначе немците били отличен народ и не било вярно, че не пиели. Напротив!

Жената на доцента — Малина — разказа за Сирия, ходила няколко пъти последните години, била един от проектантите на техен язовир. Непрекъснато получавала предложения да я купят, особено на минаване през Турция. И то насред улицата или във влака!

Пак окъсняхме, пак изпразнихме бутилката. На ставане Тахо каза, че иска да се разходи, краката му били изтръпнали. Вирджиния се загледа след него и забеляза с настроение:

— Флорче, виж го твоя братовчед как ходи! Чак крака си замита — уловило го е!

На лягане Флорина беше мълчалива. Тя е такава, когато се сърди или ако се е случило нещо особено. Попитах я:

— Ядосана ли си?

— Безпокоя се за Тахо.

На сутринта беше пред палатката. Легнал по обичайному. И все пак имаше нещо различно. Флорина приклекна до него.

— Какво ти е?

— Нищо… Абсолютно нищо! Всъщност усещам единия си крак изтръпнал. Но съм добре.Произнасяше думите различно, по-трудно, малко провлачено. И в погледа му имаше промяна — задържаше очите си неподвижни, в една точка.

— Не, не си добре! — развълнува се Флорина. — Снощи вървеше особено!

— Внушения! — надигна се Тахо. — Вървя си както винаги… Тъкмо ще ида да се намокря …

Направи няколко крачки, залитна и се строполи. Сви се, сгърчи се, главата му се изметна назад, ръцете му се долепиха в гърдите. Вирджиния изпищя, но Флора я сряза: „Млъкни!“ Отиде до него, коленичи, подложи му дланта си.

— Какво ти е?… Какво чувствуваш? Бавно, полуразмазано Тахо отвърна:

— Малко… Кракът ми тежи… Тръпне… Но ще мине!…

Вирджиния също беше коленичила и безпомощно щураше очи. Взе да глади косата му.

— Искаш ли да си легнеш вътре? — попита.

— Не!… Тука ми е добре…

— Да ти запаля ли цигара?

— Да…

— Глупости! — викна Флорина. — Лекар! Пали колата! — извърна се към мене. — В Аркутино! Докарай го!

— Няма смисъл, лекарят е тук! — отвърнах. Съпругата на саксонския доктор беше отвън и гледаше към нас. Попитах с глава и ръка: Къде е? Тя посочи морето, после разбра тревогата ни и изтича няколко крачки. Извика:

— Влае! Влае!…

Онзи плуваше наблизо и вдигна ръка за поздрав.

— Бързо! Бързо! — замаха му тя и той възви към нас. След малко се отръска на пясъка. — Припадък — съседът падна!

Мокър, настръхнал от сутрешния хлад, докторът отиде до Тахо и се наведе. Флорина му обясни с две думи какво се е случило. Човекът беше сериозен но в един миг се усмихна:

— Нема нищо!… Що, съседе, залитна, така ли?

— Слабо ми е… Не мога да пазя равновесие — почти изфъфли Тахо.

— Дреболия! — отвърна нехайно мокрият доктор. — Но за всеки случай отиваш в Бургас. За ден или два… Впрочем какъв ден сме днес? Коя дата? И с ръка ни даде знак да мълчим.

Тахо гледаше недоумяващо.

— Всичко ще се оправи много бързо, драги! Но сега — в болница! Кой ще го откара?

Обадих се. Даде ми знак да тръгвам. Сподири ме.

— Карайте много внимателно! Всяко сътресение е опасно.

— Това е удар, нали? — попита Флорина.

— Да, лява хемипареза. Смутена подвижност на лявата част — за предпочитане е. Иначе няма да говори. Веднага в болница, за да се ограничи процесът!

Хвърлих се към колата. Тахо не искаше, съпротивляваше се с логиката на животните, искаше да го оставим на пясъка два-три дни, за да му мине. Но Флорина го накара да млъкне. Натоварихме го. Вирджиния седна до него отзад, Флорина — до мене. След половин час бяхме в болницата.

Лекарят, който го прие, имаше загрижен вид.

Вирджиния остана. Върнахме се в къмпинга мълчаливо. Докторът пак дойде, доцентът и жена му също.

— Инсулт — професионално съобщи хирургът. — Хлабавост на съзнанието, загуба на понятие за време и пространство, потокът на дните спира. Функционална асиметрия. Вероятно е хипертоник… Но ще се оправи. Няма опасност за живота му. Ако не се развие процес, още години ще идва на море. Ще работи пълноценно… Със спомен, разбира се. Ще му остане нещо в походката и говора. Вече няма да бърза. Ще произнася думите бавно…

— Той и досега не бързаше — казах, — тъй че няма много да му личи…

— Ще личи! — изпсува докторът и кимна за довиждане.

С Флорина се спогледахме.

— Да си тръгваме! — казах.

— Утре!… Искам да се отбием в болницата, за да разберем нещо повече.

— С какво мога да помогна? — попита доцентът.

Разперих ръце.

Следобеда прибрахме част от багажа. Платих на Вангелов — беше коректен и ми взе половината. Фифти-фифти. Затюхка се за Тахомир, но нямахме време и желание за дълъг разговор.

На другата сутрин Вирджиния пристигна. Мълчалива — неузнаваема. Уреди набързо, каквото трябваше, уговори се с бай Ставри да прибере палатката и останалия груб багаж, а тя си взе само един куфар дрехи. Подари на децата всевъзможни дреболии — спасителен пояс, шнорхел, плавници, корозит, шишенца парфюми с остатък в тях, бронзол, дори едно червило. Каза, че Тахо вероятно ще го прехвърлят след някой ден с болнична кола в Русе и тя ще пътува с него… Целувки, сълзи, отчаяние… Замина.

Мястото осиротя. Осиротя плажът. Трябваше да се омитаме и ние час по-скоро. Живеехме с тягостното усещане за непоправима вина. Беше глупост, но се питахме защо стана, как можехме да предотвратим нещастието, да помогнем.

Внезапно Флорина каза мрачно:

— Знаеш ли, ето тука лежеше… Аз тръгнах да го заобиколя, защото краката му бяха опънати вече… А той мъчително се сви — посегна с ръка да прибере крака си, за да ми направи място!… Разбираш ли какъв кавалер — мислеше не за себе си, а за мене!…

Прищя ми се да замахна.

— Нали това безкрайно потискане и съобразяване го доведе дотука!

Изгледа ме студено.

Към обед палатката ни се превърна в обемист чувал и се скри в багажника. Столове, масичка, завивки. Сега натоварихме всичко далеч по-лесно.

Тръгнах да се окъпя за последно.

От горния край на плажа се чу гъдулка. Зададе се сюрия деца, които съпровождаха мечка, мечкар и циганка в пъстра носия. Мелодията беше протяжна, нашенска, стара, Мечкарят свиреше и пееше, поспирваше и разиграваше животното:

— Хайде сега, Мецо, покажи как стара баба меси хляб!… Покажи как млада булка става сутрин!… Как се сърди свекър!…

Мечката показваше, децата се радваха, а в дайрето падаха откъслечно жълти и бели стотинки. От време на време жената на мечкаря улавяше някоя ръка и се опитваше да врачува.

Не зная защо, Флорина сама й даде своята.

— Ай, ай, ай — пари! — удиви се гледачката. — Много пари, булка, златни пари! От друго място ще додат, наготово, няма да ги печелиш!… И път имаш, у друга държава, далече… Деца ще растат-порастат, ядове ще имаш с тях, ама ще се изучат… Добър мъж си взела, дип не те слуша, ще ти белей главата!… Години много имаш напред, булка, ето — и къща виждам!… Къща ще купиш, друга… Ай, ай — има и нещастие… Много ще ревеш, булка, много, ама пак ще живейш!

— Скоро ли е нещастието? Какво е?…

— Хайде стига. — рекох.

Къпах се дълго. Сам. Влязох дълбоко в залива и не исках да се разделям с това слънце, с този бряг, с това море…

Излязох. Флорина ми подаде кърпа. Обух панталон. След толкова дни!… Голямата дъщеря се беше настанила в колата на меките одеяла. Малкото го нямаше.

— Къде е? — попитах.

— Където е баща му — в морето!

Отидох на мокрия пясък. Викнах. Помахах с ръка. Видя ме, отвърна ми, но не излезе.

Върнах се при колата, запалих. Потеглих бавно. Зад портала, на пътя, спрях.

След малко се зададе. Голо, с широка крачка на момче, с блеснало тяло и ирония на умното си упорито лице. Стори ми се, че е събрало в този миг красотата на човечеството.

Боже, как вървеше това момиче! Знаеше, че няма да тръгнем сами, че сме готови да я чакаме цял живот, че без нея сме за никъде!

Вървеше с безумно настроение и с моята любов към нея.

Качи се отзад, рекнах й нещо през рамо, потеглих. След малко пътят изви високо над водата. От прозореца надолу блестеше море с безброй пърхащи сребърни криле. Запяха: От прозореца надолу, от прозореца надолу, ооот прозореца надолу!

През лятото се губят на море и плуват дълго. Правят си палатка. Летят на сърф… А някое момче, ще ги загледа с мъка. Сладка.

Вървят по пътя щастие с момиче, не вярват на поличби и беди, отиват в утрешния ден — далече… Пренасят мен и моите деди.

А после?… После този чуден град най-смелото момиче ще учуди. И щастието със провлечен крак ще тръгне нейде, за да се погуби.