Сенки от сънищата

Глава 3ПСИЛОНЦИТЕ И ИМПЕРИЯТА

Разликата между току-що пристигналия от културна, голяма планета офицер и нашите служещи веднага си пролича. Наглед и униформата си беше същата, и стойката Огарин можеше да демонстрира, че и по-хубава да докара. Най-обикновена външност — висок, тъмнокос, с изразени скули, азиатски тип. Половината членове на общността ни са такива.

И все пак около него се долавяше някакъв дух. Точно както около Ан Ейко блещукаше защитно поле, когато за пръв път я видях, така и около офицера имаше някаква аура — усещаше се атмосферата на огромни щабове, пълни с адмирали и служещи; на величествени кораби, плуващи през пространството; на резки заповеди и героични постъпки. Ех, защо така не ми провървя? Защо не постъпих в имперските сили?

— Добър ден, граждани. — Офицерът наведе глава в лек поклон. — Лао Тораки, офицер за особени поръчения в щаба на адмирал Лемак.

Естествено, името му не ни говореше нищо. Но каква длъжност само — офицер за особени поръчения при прославения Лемак! Всички издишаха и забравиха да поемат въздух отново.

— Ще бъда кратък. — След като се убеди, че е приковал вниманието на всички, офицерът дори не сметна за необходимо да се отмества от вратата. — По нареждане на адмирала, съгласувано с императора…

Дори и някой да бе възнамерявал да си поеме дъх, размисли.

— …Звездната система Нови Китеж се обявява за район на извънредно положение. Всички граждани над дванайсет и под седемдесетгодиншна възраст се обявяват за мобилизирани и минават под командването на капитан Огарин. Сбор след час при щаба на гарнизона. Въпроси?

Из кръчмата се разнесе лек шум.

После чичо Григорий излезе иззад бара и тръгна към офицера. С всяка крачка походката му се променяше — не, той не набиваше крачка като на парад, това би било просто смешно, но все пак към офицера се приближи вече не почтен възрастен бизнесмен, а стар войник.

— Старши сержант от Имперските сили Григорий Кононов. Офицер Тораки, разрешете да попитам!

Офицерът вдигна вежди и кимна:

— Питайте, сержант.

— Мога ли да узная причината за извънредното положение?

Лао Тораки изобщо не се опита да увърта.

— Да, сержант. Това ще бъде полезно за всички. В системата на Нови Китеж е забелязан псилонски боен кораб.

— Война? — в настъпилата тишина гласът на отец Виталий прозвуча необичайно високо.

След Смутната война псилонците бяха прекратили почти всякакви контакти с останалите раси. Не можеше да се каже, че те са претърпели поражение. Не можеше да се каже, че са загубили. Никой никога не беше смятал тази раса за прекалено агресивна или жестока. И все пак при тях имаше някаква загадка, каквато липсваше при останалите раси. Свирепите булратита, надменните алкарисиани, безумните и поради това вече несъществуващи сакраси — всичките ни съседи повече или по-малко се бяха научили да съществуват съвместно с хората. Или бяха загинали.

Псилонците останаха. В капсулираната си, затворена зона от Космоса, потопени в странните си научни експерименти, само от време на време предлагащи на другите раси някакви търговски или научни контакти.

И ако решаха отново да започнат експанзия, никой не знаеше какво биха донесли в света. И какво би могъл да им противопостави Тройният алианс.

Офицерът поклати глава:

— Не. За щастие — не. Корабът е от времето на Смутната война.

— А мога ли да попитам какъв точно е корабът? — разнесе се тънкото гласче на Ан Ейко. Лао Тораки я погледна и за миг изгуби своята невъзмутимост.

Разбирах го. Той видя малко красиво момиче с намъкнат върху банския халат. Момичето го гледаше с големите си любопитни очи и задаваше излишни въпроси.

— Можете. — Сарказмът беше почти незабележим. — По класификацията на Главния щаб — „KS 3“.

Забелязах усмивката на Огарин. И не се учудих на това, което последва.

— „KS 3“ — замислено повтори момичето. — Голям десантен крайцер. Създадени са осем от този тип. Пет са унищожени при атаката над Тера в края на войната. Два са изпепелени от булратитата при пробива близо до Урса. Едва ли псилонците са възобновили производството на стар модел. „Лоредан“ е, нали, офицер? Изгубеният крайцер, избягал с релативна скорост?

Тораки мълчеше.

— Лошо — кимна момичето. Тя не се подиграваше на офицера, навярно новината наистина беше толкова сериозна, че Ан не се стараеше думите й да отговарят на външността й. — Четири десантни бота, дванайсет изтребители охрана, три тежки бомбардировача, четирийсет десантчици и осем индивида екипаж. Страшно много. И те не разбират какво става, нали?

Офицерът кимна. Недоумението върху лицето му се смени с одобрителна усмивка.

— Виждам, че местното население е подготвено по-добре от някои офицери. Какво пък, тогава ще уточня ситуацията. Да, това е псилонски боен десантен кораб, който в годините на Смутната война е избягал от сражение със скорост, близка до светлинната. В момента приключва с намаляването на скоростта. Вероятно приборите му за хиперпространствена свръзка са повредени и той действа абсолютно автономно, съгласно заповедите, дадени преди стотици години. По субективното време на кораба са изминали не повече от три-четири денонощия, те още са там, във войната. Според аналитиците ни той е имал задача да превземе и задържи резервния военен космодрум в системата Ануин, сега — Нови Китеж. Разбира се, съпроводено с пълното унищожение на гарнизона и местното население.

Жената на Григорий, която си беше подала главата от вратата към кухнята, тихо изохка. Далечният ъгъл на кръчмата незабавно отговори с тънък писък. Там пищна светлокоса жена на средна възраст се надигна от мястото си, изразително се хвана за гърдите и тежко се строполи, без да пропусне да погледне дали ще уцели стола си. А аз изобщо не бях забелязал, че Олга Нонова е тук! Може би трябваше да хукна да помагам на първата си учителка? Прекрасен повод да започна ухажване.

— Мисля, че не е необходимо да се обяснява какво представляват четирийсет псилонци-десантчици. — Тораки погледна недоволно към Нонова, над която жените вече се суетяха. — Както си спомняте, при пробива на Тера четирима десантчици за три часа унищожиха напълно древния град Вилнюс и значителна част от околността.

— Кога ще дойде флотът, офицер? — Ан Ейко настоятелно го погледна в очите.

— След денонощие. Няма да пристигнат навреме — отговори честно Тораки. — Изпратиха ме да организирам отбраната, но останалите кораби не са способни да развият скоростта на куриерския клипер.

— Дванайсет изтребители, три бомбардировача — Кононов поклати глава. — Те могат и изобщо да не кацат.

— Ще кацнат. Инфраструктурата на космодрума трябва да бъде превзета и запазена непокътната. Освен това на кораба няма бомбардировачи, според архивните данни тази палуба е била напълно унищожена от нашите части при таран. Младши лейтенант Даниел Дейвиц изобщо не е предполагал, че дава живота си не за децата си, а за праправнуците.

Фразата явно беше подготвена предварително, но не предизвика очаквания ефект. Какво ни засягаше подвигът на младия лейтенант! Виж, ако беше взривил целия крайцер, щеше да е друго нещо.

— Изтребителите също не са много — включи се в разговора Огарин. — Седем или осем са били унищожени, докато „Лоредан“ се е измъквал от преследването. Но това няма да ни помогне, флотът, с който разполагаме, не би издържал и срещу един псилонски изтребител. Даже и да е повреден. Възможно е да разкривам някаква тайна, но гарнизонът притежава само два малки прехващача от времето на Смутната война. И никой не може да ги управлява както трябва. Не са сметнали за необходимо да ни предоставят нова техника.

— Вашата система отдавна е изгубила стратегическото си значение! — озъби се Тораки. Очевидно бяха говорили доста на тази тема през изминалата нощ.

— Скоро ще изгуби всякакво значение — спокойно отговори капитанът. — С ваше позволение ще съобщя на населението с какво разполагаме.

— Както желаете — Тораки отстъпи встрани.

Денис обходи с поглед кръчмата. Естествено, в нея нямаше чак толкова много от нас, по-добре би било да се донесе камера и да се направи предаване за цялото селище. Впрочем в общината винаги предпочитаха да си предават новините от уста на уста, вместо да ги гледат по телевизията.

— Граждани! Не съм при вас от много отдавна. И, честно казано, възнамерявах скоро да офейкам колкото се може по-надалеч. Явно ми е писано друго. А и се привързах към вас — той се усмихна ослепително и стана сериозен. — Нашият гарнизон, включително аз, готвачът и лекарят, е от петнайсет човека. Знаете това. Общността може да осигури около две хиляди души, годни да носят оръжие, нали? Ще можем да ги въоръжим всичките, няма проблем, старият арсенал е пълен. Имаме още и три стационарни ракетно-лазерни устройства в района на космодрума. Но не мога да ви кажа къде точно са разположени — прекалено секретно е.

В този момент мнозина не издържаха и започнаха да се усмихват, независимо от напрегнатия момент. Всички ние в детството си лазехме върху тези „секретни точки“, играехме си на война. Мнозина се вмъкваха и вътре и с възторг барабаняха по клавишите на блокираните пултове, въртяха се в креслата на артилеристите и крещяха: „Псилонци от север-североизток!“ Кой в общността не знаеше, че именно псилонците са се опитвали да превземат Нови Китеж?

Наиграхме се!

— Значи, разполагаме с тези точки — замислено произнесе Огарин. — Това означава шест човека по-малко в гарнизона. Те ще издържат две-три минути. Дано успеят да свалят нещо. Останалото, отец Виталий, е по вашата част. Божа работа, с две думи.

— Не е ли по-добре да отведем хората в гората? — попита свещеникът. — Всичките? И нека псилонците си го превземат този стар космодрум до идването на нашите сили.

— Не — отсече Огарин. — Точно това не можем да направим. Ако псилонците превземат космодрума, „Лоредан“ ще се приземи и ще разтовари стационарните си огневи точки. След три часа тук ще има пълноценна киборгизирана крепост. Искате ли да знаете какво ще стане в този случай? Половината флот ще загине при щурма. Само че щурм няма да има. Мезонна бомбардировка — и край с псилонците. А също и с нас. И с планетата.

— А ако се въоръжим и посрещнем десанта? — настоятелно продължи отец Виталий. — Имаме ли шансове да победим?

— Не — отговори Огарин все така спокойно. — Никакви. Има само надежда, че ще съумеем да забавим значително кацането на „Лоредан“ и псилонците няма да успеят да се окопаят. Тогава флотът ще унищожи нашествениците от миналото. А някои от нас ще оцелеят. Псилонците имат… имаха свой кодекс на военната чест и достойната съпротива на явно по-слаб противник може да предизвика уважение у тях. Някои могат да попаднат в плен и също да останат живи. Това май беше всичко, което бях длъжен да съобщя.

Само двайсет минути по-рано в кръчмата цареше оживление, макар и малко изкуствено и безсмислено, но все пак… необикновени гости, възможност да се повеселиш в разгара на работната седмица. Сега цареше гробна тишина.

Ние наистина бяхме мъртви в този момент. Всички или почти всички. Не можехме да се справим с четирийсет псилонци, нямахме никакви шансове. Все едно да пуснеш тълпа диваци с тояги срещу танкове.

Обаче, кой знае защо, не се страхувахме. Навярно е трудно да осъзнаеш веднага такова нещо. Че старите страхове са се съживили, че враговете от детските книжки са се върнали, че кошмарните сънища са станали реалност.

— След четирийсет минути — каза Огарин. — При щаба на гарнизона. Очакваме ви всичките.

— Не можем да ви принудим да хванете в ръце оръжията — добави Тораки. — Но нямате друг изход. Освен ако изведнъж не решите да се предадете, да напуснете селището, да се скриете в гората — той се усмихна зловещо. — В системата са в сила законите на извънредното положение. Трябва ли да обяснявам какво е наказанието за предателство към Империята? Съветвам ви да изпратите малките деца и старците колкото се може по-далеч от селището, на тях им е разрешено да не участват в сражението. Нека да тръгнат пеша — псилонците ще забележат транспортните средства. Поне децата и родителите ви имат шанс да оцелеят.

— Тук няма страхливци, офицер — рязко изрече Кононов.

— Вярвам ви, сержант. Чакаме ви.

Тораки се обърна и в този момент го повика Ан Ейко, която в последните минути бе стояла абсолютно тиха и незабележима.

— А ние какво да правим, офицер?

Погледът на куриера изразяваше недоумение.

— Чухте заповедта.

— Ние не сме жители на планетата. Участници сме в галактическата регата. Имаме кораби.

— Те не са въоръжени, момиче. Благодаря, но…

— Не са въоръжени, затова пък са бързи! Искаме да напуснем планетата.

Ан бързо се огледа, сякаш търсейки подкрепа сред останалите екипажи. Но изглежда й вървеше не повече, отколкото на мен.

— Култхос е родина на страхливци! — с тънко гласче извика един от подобните на деца чуждоземци. — Ние ще останем тук и ще изпълним нарежданията на императора!

Един след друг те тръгнаха към изхода, като преднамерено заобиколиха отдалеч Ан Ейко.

От коя ли планета бяха?

Състезателите с тъмните дрехи останаха по-сдържани. Те просто излязоха.

— Аз съм на десет години! — извика момичето, сякаш търсеше съчувствие. — Брат ми е на дванайсет! Вие нали не карате децата си да воюват!

Чичо винаги е обичал децата. И своите, и чуждите. Навярно той беше първият, от когото можех да очаквам да прояви съчувствие към тези думи.

— Когато си пийваше от водката, малката, ти ми обясни, че си пълноправен гражданин на Империята — убедително изрече той. — Нали така?

Ан ни гледаше. И аз знаех какво вижда в очите ни. Презрение.

— Ти със сигурност имаш аТан — каза Огарин. — От какво се страхуваш? Да не изгубиш яхтата?

— Децата нямат аТан — извика Ан.

— Понякога имат, чувал съм. Ти имаш ли аТан?

— Не!

Кой знае защо, не й повярвах. Както и вероятно никой от нашите. Всички бяха чули, че бащата на тези деца е с аТан. Всички знаеха, че яхтата струва цяло състояние.

— Не мога да ви помогна — строго изрече Огарин. — Твоята подготовка ще ни бъде необходима. Специално ще съобщя в рапорта, че всички състезателни екипажи са мобилизирани. Ако откажете да участвате в сражението, ще бъдете преследвани като дезертьори. Това е всичко. Старши сержант Кононов, вие оставате старши. Осигурете явяването на мобилизираните.

Той излезе, Тораки поклати глава и го последва.

Ан Ейко остана сама сред нас.

Не, не беше съвсем сама, в ъгъла на кръчмата стоеше брат й. Той също беше само по плувки и наметната на раменете кърпа. Много здраво момче, между другото, вероятно се е занимавало със спорт. Само че той плачеше тихо и беззвучно.

— Отвратително — каза Кононов. — Всички тук ще умрем. Щом като вашите закони ви признават за възрастни, дръжте се по съответния начин. Момчета! Няма какво повече да правим тук! Заведението е затворено до пристигането на имперските сили. Всеки, който оцелее, в неделя ще пие безплатно! А сега имате двайсет минути, за да се сбогувате със семействата си. Сбирка на площада. Който има транспортни средства — да ги кара тук, децата и старците така или иначе трябва да вървят пеша. Може да не взимате оръжия, капитанът ще намери нещо по-добро от нашите играчки. Хайде, по-живо!

— Бог да ни е на помощ — меко каза отец Виталий. — Хайде, мамка ви! По-живо!

Не знам защо, но ми се стори, че причината, поради която нашите набързо изпразниха кръчмата, бутайки се на вратата и ругаейки, не беше деловият тон на чичо или свещеническите напътствия на отец Виталий. Просто гледката наистина беше срамна — плачещо момче, дори не чак толкова малко — нали щеше да се наложи да мъкнем нашите хлапета насила в гората, всички щяха да искат да се бият заедно с бащите си, — и напълно смазано, унизено момиче, от което преди час всички просто се бяха страхували. И това ми било „дъщеря на Кали“! Не знам каква е била тази Кали, но дъщерите й умееха само да хленчат!

Единствено аз останах на бара с чашата си. Нямаше с кого да се сбогувам. Нито пък кого да евакуирам. Чичо и отец Виталий ме погледнаха, после свещеникът каза:

— Да вървим. Хайде, допивай и да вървим.

Кимнах. Те също излязоха.

И в кръчмата останахме само чуждоземните деца и аз.

Впрочем те изглежда не ме забелязваха.

— Пак! Пак! — изведнъж заговори Артем, гледайки сестра си. — Ето пак!

Момичето се обърна и отиде при него — с някаква твърда, недетска крачка. Прегърна го и го загърна с халата си. Гледката беше смешна и странна — Ан беше с една глава по-ниска от момчето, но се държеше така, сякаш му е майка.

— Не се бой, ще те отведа — гласът й се лееше като леплива течност на повърхността на морето. — Не се страхувай, ще стигнеш. Всичко ще бъде наред. Всичко ще свърши добре.

Артем изхлипа и вдигна глава. Погледът му се срещна с моя, изглежда за първи път ме забеляза, но дори не се учуди. Неясно промърмори:

— Седми път!

— Вие наистина ли сте без аТан? — попитах неловко.

Момичето ме погледна косо през рамо. Каза рязко:

— Махай се! За какво сме ти? Ако се беше съгласил да ни помогнеш, щяхме вече да сме далеч оттук! Ти си ни абсолютно чужд, ние сме ти абсолютно чужди!

— Бих искал да ви помогна — отговорих честно аз. — Само че нали това е невъзможно?

— Така че си тръгвай! — отсече момичето. — Какво още искаш от нас?

— Ако не са те, ще е съдбата — изрече тихо момчето.

Оставих полупразната чаша на бара и излязох. Отец Виталий ме чакаше до вратата, чичо вече беше тръгнал нанякъде.

Всичко беше вярно. Те наистина ми бяха чужди, и аз им бях чужд, и цялата ни планета не означаваше нищо за тези странни деца.

Но тя не е чужда за мен.

— Да вървим, Льоша — свещеникът ме потупа по рамото. — Искаш ли цигара?

— Да, отец Виталий. А не е ли вредно преди битката?

— Тя е олекотена, бързо ще я изпушиш.

Поех сладкия дим на марихуаната. Кимнах с благодарност на свещеника. Дърпайки си по малко от цигарите, тръгнахме мълчаливо към площада.

След четирийсет минути, естествено, не се бяха събрали всички. Някои от жените искаха да изпратят децата поне до началото на джунглата. На двама старци трябваше да им се помогне — те не можеха да ходят сами. Огарин, както ми се стори, с удоволствие подписа на четирима по-яки тийнейджъри документи, потвърждаващи, че са освободени от опълчение и командировани да помагат на бежанците. Момчетата не разбраха какъв късмет са имали. Те с голямо удоволствие биха предпочели да хванат оръжие и да отидат да се бият, пред възможността да мъкнат носилки през гората. Но отец Виталий укорително кресна нещо за нравствените императиви и засрамените момчета побягнаха към болницата, за да вземат носилките.

Едва след час нестройните редици на тълпата поеха през покрайнините на селището към площадката на космодрума. Щабът не беше далеч, както и арсеналът, чието местоположение също беше държавна тайна. Вече ни чакаха — четирима войници разтоварваха от четири големи камиона сандъци с оръжие.

— Внимание! — Огарин взе микрофон и гласът му, усилен от високоговорителите на щабния купол, се разнесе надалеч из площадката. — Разделете се на четири групи! Старши на групите — Григорий Кононов, Виталий Паклин.

Трябваше да минат няколко мига, за да съобразя, че става въпрос за отец Виталий.

— Игор Цой.

Аха, бащата на Ромка също беше служил някога в имперските сили, само че съвсем за кратко. Попаднал под излъчване и за всеки случай бил уволнен.

— Павел Отвязни.

Кметът ни, който обичаше бирата повече от всичко на света и заниманията с гребло и лопата в градината, явно не очакваше да му се възложи подобна отговорност. Но Огарин не даде на никого време да се опомни.

— Определете групите си, по-бързо! Към всеки от вас ще бъде прикрепен мой боец — за координация и свръзка.

Четирима войници тръгнаха през тълпата. Навярно им бяха съобщили предварително към кого са прикрепени.

— После се наредете при камионите за получаване на амуниции. Никакви въпроси и пререкания, снаряжението ще се разпределя от квалифицирани специалисти според личните качества на опълченците.

Погледнах специалистите — четирима млади войници, застанали до камионите. Бяха пристигнали при нас неотдавна и със сигурност още не познаваха всички по лице.

— Организирайте се, бързо!

Това беше друг Денис. Съвсем друг. Не онзи, който непрекъснато ми се надсмиваше, не онзи, който обичаше докато гледа пламтящото небе вечер да разказва удивителни истории, в които се преплитат истината и фантазията.

— Ако след час някой остане без оръжие, сърдете се на себе си. Ще гоните псилонците с голи ръце!

Щом трябва, ще ги гоним.

Шегите свършиха.

Изобщо не знаех, че може да бъде такъв. И, както се оказа, много неща за него не съм знаел. И как е попаднал в армията, и къде се е родил… напълно ме устройваха забавните истории от всекидневния живот на Имперските сили, героичните сражения и авантюрите по време на отпуските.

Такъв Огарин виждах за пръв път. В това състояние той наистина можеше да убива. При това дори своите — ако не оправдаеха очакванията му.

Попаднах в групата на чичо Гриша. Общо взето ми беше все едно къде ще се озова, но той самият се постара да ме вземе. Към камиона се проточи дълга редица — войникът вадеше от единия сандък здраво омотан пакет, от другия — оръжие, връчваше ги на опълченеца, хвърляше отгоре още някаква торба — едва когато се приближих, разбрах, че е дажбата храна. И това беше всичко. Обърканите хора отстъпваха встрани, а над нас гърмеше гласът на Огарин:

— Внимание! На никого не се дава броня, защото не сте свикнали да използвате защитни системи. Вместо това получавате маскировъчно наметало „Хамелеон“. То не е по-лошо, повярвайте. Разработено е в последните дни на войната и екипажът на „Лоредан“, теоретично, няма детектори, способни да го открият. Внимание! Трябва да спазвате строго инструкциите на опаковката на наметалата. След активирането на „Хамелеон“ индивидуалното нагаждане към организма се осъществява в течение на седем минути, постарайте се да стоите неподвижно през първите три минути, после се движете колкото се може по-активно.

Пред мен стоеше Олга Нонова. За последния час бях изгубил всякакъв страх към нея — сега не ми беше до сватби. Тя се беше преборила с първоначалната си уплаха и обърканост. Сега дори ми беше приятно да наблюдавам здравата й, уверена фигура и да си спомням как ние, хлапетата, с възторг слушахме разказите й в първи клас. Кой друг можеше да отговори на всеки въпрос? От кого бихме узнали, че мощността на реаджекс-двигателя е правопропорционална на размерите на дюзите, че орловите нокти не са бодливи растения и че великият художник Гоген е отсякъл при дуел ухото на друг велик художник, Ван Гог. Нонова винаги знаеше всичко и въпреки че беше изминало толкова време, у мен се върна детската ми увереност — всичко ще бъде наред.

Накрая се приближихме до камиона. Младият войник избърса потта от челото си, погледна Олга и й подаде нещо солидно и многоцевно. Каза:

— Това е „Шанс“, точно като за вас. С него се работи лесно.

— Младежо — строго изрече Олга, — знам какво е това „Шанс“ от времето, когато още не сте били родени. Шестцевна автоматична неприцелваща се система с лазерен огън, конструирана от великия Мартизенски. Иначе казано — „дърворезачката“.

Тя с лекота вдигна „Шанса“ и го хвана удобно. Каза:

— Пиф-паф.

Хората наоколо се заусмихваха. Приятно беше, че дори учителката ни знаеше как да си служи с дърворезачка. Войникът — спомних си, че се казва Володя — безмълвно връчи на Нонова пакета с наметалото и, кой знае защо, две порции храна. Промърмори:

— Добре. Само че сега го държите с дулата към себе си. По време на битката го обърнете обратно. Нали? Следващият!

— Здрасти, Бокс — казах аз. Това му беше прякорът — не знам дали заради успехите в древния и полулегален вид спорт, или по някаква друга причина. Володка ме погледна мрачно и ми подаде наметалото и неголям пистолет.

— Взимай. Това е „Пчела“, среден плазмен бластер.

Стъписах се. Когато видях в камиона Володка, бях сигурен, че ще получа наистина хубаво оръжие. Поне „Шанс“ или знаменития „Ултиматум“. А какво ми се падна — бластер! С такъв се учих да стрелям на училищното стрелбище!

— Володка, какво ти става?

Той набута в ръцете ми пакетите с наметалото и храната. И каза полугласно:

— Глупак, подарих ти някоя допълнителна минута живот. Автоматиката на псилонците ще убие първо онези с тежкото въоръжение. Следващият!

Наредилият се зад мен Павлик Безяев получи същия този „Ултиматум“, за който мечтаех. Страстният и мечтателен Павлик грейна в радостна усмивка. А аз стоях с пламнали бузи и се чудех какво да правя. Да настоя за нормално оръжие? Без никакви отстъпки и подарени минути?

Но нали така или иначе някой ще получи обикновен бластер, защо да не съм аз?

— „Пчела“? — Огарин се приближи към мен, размахвайки микрофона. Гласът му продължаваше да гърми над площадката и аз се обърках, но загрях, че вече е пуснат запис. — Прекрасно. Реших да проверя дали не си имал глупостта да вземеш „Шанс“.

— Денис, не ми трябват подаяния!

— Това не е подаяние. Искам да запазя живота на доста хора колкото се може по-дълго. Включително и твоя. Отпусни се.

— Но…

— Казах ти — отпусни се! — Денис взе оръжието ми и храната и ги остави до краката ми. Отвори пакета с наметалото, наметна го на раменете ми, натисна някаква изпъкналост в дрехата. Мръсносивата тъкан се помръдна и засъска, пълзейки по тялото ми. — Не мърдай, ти казвам! „Хамелеон“ трябва да свикне с фигурата ти.

Покорно застинах.

— Жалко, моделът е стар, лицето ти ще е открито — изкоментира Огарин, когато наметалото ме обгърна изцяло. — Когато дойдат псилонците, забиваш муцуна в земята. Ще минат покрай теб — той се намръщи. — Ако отминат, можеш да атакуваш. А можеш и да не атакуваш. Важното е не да победим, а да печелим време. Вашият отряд ще се разположи около огнева точка „гама“ — нея ще я унищожат бързо, още от въздуха, но после десантчиците ще дойдат да проверят позицията. Едва тогава ще започне вашата работа. Ако псилонците са трима-четирима, може и да се получи нещо. Отбиете ли първата атака, веднага отивате в гората, и не забравяйте да си намерите прикрития. Ще ви преследват.

Той се усмихна тъжно.

— Дръж се, момче. Страшно те обичам и не искам да те намеря довечера опържен.

— Гледай ти да не се изпържиш — озъбих се аз.

— Това ми е работата.

— Капитане? — разнесе се тънко гласче.

И двамата се обърнахме. Наблизо бяха застанали Ан и Артем Ейко. Момчето също беше получило снаряжение — лек бластер и наметало. Ан беше без оръжие.

— Слушам ви — отговори Огарин.

— Капитане, не ме допускат до нашата яхта!

Момичето беше готово да избухне. И Денис го усети.

— Да, такава беше заповедта ми. За какво ви е корабът?

— Нямам намерение да излитам! — момичето поклати глава. — Но вероятно псилонците ще унищожат яхтата. Трябва да си взема снаряжението.

— Въоръжението? — уточни Огарин.

— Снаряжението — момичето не се поддаде. — Специално снаряжение.

На челото й избиха капки пот. Пръстите й потрепваха нервно.

— Защо?

— Капитане, мой дълг е да защитавам Артем. Не мога да изпълнявам задачата си както трябва без специалното снаряжение. Капитане, аз съм страшно, страшно напрегната. Трудно ми е да контролирам поведението си, когато не съм способна да изпълнявам дълга си.

Това беше толкова чудовищно нелепо, толкова безумно, че надхвърляше цялата лудост от последните денонощия. В центъра на тълпа от две хиляди въоръжени души стоеше малко момиче и почти открито заплашваше капитан от Имперските сили.

Огарин ме погледна косо:

— Какво стоиш? Движи се, екипът трябва да запомни амплитудата на движенията! Скачай, бягай! Хайде!

Започнах да се движа. На място. Беше ми страшно интересно, безумно интересно. Огарин поклати глава, но не ме изгони. Попита момчето:

— Тя ще излети ли без теб?

Артем поклати глава.

— Добре — Огарин погледна часовника си. — Колко време ти е нужно?

Направих груба сметка, че яхтата е кацнала на около три километра от нас.

— Десет минути, за да се добера до кораба, десет минути, за да събера всичко, десет минути за връщане, пет минути запас — изговори отсечено момичето.

— Разрешавам — каза Огарин. Поднесе към устните си микрофона и промърмори нещо. Преди да е приключил, момичето вече не беше при нас. Тя тичаше, почти без да движи ръцете си, местейки краката си с чудовищна скорост. Сякаш не беше човек, а киборг.

— Като механистка — каза Денис с горчивина.

— Тя не е киборг — намръщено отговори момчето.

— Знам. Но това не е кой знае колко по-хубаво. — Огарин го погледна. — Обичаш ли я?

— Тя е добра — каза Артем. — Най-добрата от всичките.

— Какви всъщност сте вие? — рязко попита Огарин.

Момчето го гледаше с широко отворени очи. Прекалено неразбиращо и наивно.

— Нямам време и възможности да си изяснявам каквото и да било — каза Огарин. — С вероятност деветдесет и девет процента ще загина при атаката на псилонците. Просто искам да знам. Разбираш ли?

Момчето облиза устните си.

— Момче, каквито и да сте, не ви желая злото. — Денис пристъпи към него. — Възможно е да плюя на редица закони и да ви позволя да се измъкнете от битката. Само ми обясни какви сте всъщност и какво означава в действителност тази регата за вас?

Артем явно се колебаеше. Той не притежаваше упоритата целенасоченост на сестра си.

— Наистина ли ще ни позволите да си тръгнем?

— Льошка, лъгал ли съм те някога? — попита Огарин, без да се обръща.

— Не — бързо отвърнах аз.

— Навярно вече е късно. — Артем се огледа, сякаш се опитваше да намери сестра си. — Не знам… Обещавате ли, че ще ни разрешите да си тръгнем? Не мога повече, честна дума! Та това е седми път, вече седми път!

Денис протегна ръка и го потупа по бузата:

— Заклевам се, момче. Разправяй. Кажи истината — и ще се евакуирате заедно с останалите.

Още не беше завършил, когато стана ясно — нещо не е наред. Огарин беше сгрешил някъде. Лицето на Артем се изкриви в гримаса на погнуса, той отстъпи.

— Документите са у сестра ми, капитане. Тя ще отговори на всичките ви въпроси.

Огарин прехапа устни и кимна:

— Ясно. Разкарай се, сополанко. Страх те е да умреш, така че поне не се бой да живееш.

— Аз знам по-добре от теб какво е живот и смърт!

За миг ми се стори, че пред нас стои не момче, а възрастен човек. Нещо в погледа, нещо в интонацията.

Артем се обърна и се отдалечи.

— Знаеш ли — каза Огарин, изпращайки го с поглед, — веднъж по време на учение се случи да ни заведат на театър. Пиесата беше много интересна. Закъсняхме за началото, но когато горе-долу бяхме започнали да разбираме за какво става въпрос, ни вдигнаха, строиха ни и ни пратиха обратно в лагера.

Той хвана лулата. Погледна небето, усмихна се и започна да тъпче тютюн.

— Направиха го нарочно. Умни бяха хората, много умни. Поуката беше, че не на всяка пиеса попадаш навреме и не всяка я гледаш докрай. Както в театъра, така и в живота. Добре, Льошка. Трябва да тръгвам. Дръж се.

Огарин изведнъж пъхна незапалената лула в джоба, прегърна ме здраво и тръгна към щаба. След минута над космодрума отново се разнесе гласът му:

— Мамка ти! Следващия, който махне предпазителя на оръжието без заповед, ще го застрелям лично!

Свих рамене.

Все пак той е странен човек.

— Ами така. Такива ми ти работи.

Към мен се приближи Семецки, директорът на единственото ни училище. Нисък и слаб, някога той ни бе изглеждал великан, както и Оля Нонова — великанка. Само дето Олга наистина беше едра.

— Знаеш ли какво — все така меланхолично изрече Семецки, — нека да си пийнем с теб. Никога не съм пил с ученици. А сега ще си пийна!

Извади от джоба си плоска манерка и ми я подаде.

— Благодаря — отпих от коняка. — А ти защо не си слагаш „Хамелеон“?

— А… — Семецки махна с ръка. — Ще успея. А и аз съм дребен, изобщо няма да ме забележат. Като не броим оръжието.

Той вдигна „Ултиматума“ за цевта и го размаха над бетона, драскайки по него с пластмасовия приклад.

— Как мислиш, защо на теб, едрия момък, са му дали малък пистолет, а на мен, дребосъка — такава грамадна пушка?

— Не знам — отговорих, връщайки му манерката.

— Точно това имах предвид — въздъхна Семецки. — Е, тръгвам.

Влачейки оръжието, той се отдалечи и веднага се изгуби в тълпата.

И на мен ми стана съвсем зле.

Изведнъж си помислих, че никога вече няма да го видя.

Мотахме се около камионите още четвърт час. Вече всички бяха получили снаряжението си и не беше ясно защо чакаме.

— Момчета, време е! — разнесе се най-накрая гласът на чичо. — Тръгваме към секретна огнева точка „гама“. Всички ли помнят къде се намира?

Многогласният хор потвърди, че всички помнят детските си лудории.

— Напред! — с древния боен вик на пилотите-камикадзета Григорий накара народа да се стегне. — Нека Бог, Единната воля и Грей да бъдат с нас!

Движехме се по площадката в нестройни редици, но достатъчно задружно, а като се има предвид цялата ситуация — и извънредно весело. Не знам дали така ни беше подействало полученото оръжие, или причината бе, че се е събрала огромна тълпа. В опашката дори подкараха старата военна песен „Родени сме, за да превърнем в прах звездите“, но тъй като малко хора знаеха думите, песента постепенно утихна.

След пет минути защитните наметала започнаха да работят — вероятно окончателно се бяха приспособили към телата ни. Хората един след друг се разтапяха, превръщайки се в смътна сянка, над която като облак между процепите на качулката плуваше лицето. Докато се движеха, те все още оставаха забележими, застанеха ли на място, напълно се сливаха с местността.

Как ли не се шегува Бог…

Може би наметалата ще ни помогнат и ще успеем да отблъснем атаката на десантниците? Няма за какво да бомбардират планетата, ще спечелим време, ще дойде флота, ще разбие крайцера на пух и прах, славата на планетата ни ще се понесе из цялата Галактика. Грей ще ни даде кредит за развитие, ще дойдат купища журналисти, цената на перлите ще скочи.

Така, поддавайки се на успокоителни мечти, достигнах до секретния бункер „гама“. Разбира се, беше невъзможно да го видя, всички постройки бяха дълбоко под земята, под бетонните плочи. Но аз си спомнях няколкото замаскирани входове и дори си представях къде ще изскочат на повърхността лазерно-ракетните кръгове, когато започне битката. След като поговори с войниците, Григорий започна да дава заповеди. Наредиха ни в кръг с диаметър два километра около бункера и ни наредиха да залегнем. След пет минути при бегъл поглед космодрумът изглеждаше абсолютно безлюден. Виждах само най-близките си съседи — Семецки, Нонова, Артем, завърналата се Ан Ейко.

— Искаш ли? — попита ме Семецки, показвайки манерката.

Поклатих глава. Стига толкова. Спомних си неотдавнашната си глупава мисъл, че виждам Семецки за последен път и се наругах за прекалено бурното ми въображение.

Няма да се предаваме!

Семецки отпи и се заопитва да легне върху „Ултиматума“, прикривайки го с тялото си. Не се получаваше — ту страничните ръчки стърчаха, ту дулото се подаваше. Семецки се въртеше с разперени ръце, удряше си коленете в приклада и тихо ругаеше.

— Ти там, какво правиш с оръжието? — извика му някой. Разнесе се смях.

— Защо не вървите на майната си? — озъби се Семецки. — Тука нещо се опитвам да го замаскирам.

Нонова нямаше такива проблеми. Тя беше настанила солидния „Шанс“ между гърдите си, за малко да започне да го приспива като бебе. Неотдавнашната конфузна ситуация явно се бе изтрила от паметта й.

Артем и Ан не обръщаха внимание на случващото се. Тези странни деца си говореха за нещо свое. Изглежда, дори се караха. Лицето на момичето, почти напълно прикрито от наметалото, беше червено, злобно. Нещо при тях не беше наред.

— Внимание, всички!

Потрепнах, когато в ушите ми се разнесе гласът на Огарин. Така и не ни бяха предупредили, че наметалата са снабдени със средства за свръзка.

— Постоянно ще съм във връзка с вас. Едностранна, за съжаление. И така, съобщиха ми, че всички групи са заели позиции. Децата и възрастните вече са в гората. Получих от тях последния доклад, след което радиостанцията беше унищожена. А сега — най-важното. По данни на спътниците за наблюдение десантът е започнал.

Побиха ме тръпки.

— Първо идват три изтребителя. Повтарям — три. След тях — четири десантни бота. Очевидно, това е всичко, което им е останало. На стационарните точки е дадено нареждане да пропуснат изтребителите и да съсредоточат огъня върху десанта.

Гласът на Денис леко потрепна. Той прекрасно разбираше, че с тази заповед обрича хората си на гибел. Докато артилеристите се опитват да разбиват силовите щитове на десантните ботове, изтребителите ще унищожат бункерите.

Затова пък ще се появи шанс за нас.

— Време до появата на изтребителите — три минути. Време до появата на десанта — пет-шест минути. Пожелавам късмет на всички нас!

Отново настъпи тишина. Но за кратко.

— Не съм ти заповядвал това!

Погледнах чуждоземците. Артем се беше надигнал на лакът, едва забележим откъм гърба. Ан с рязко движение го притисна към бетона. Бързо му каза нещо. Стори ми се, че разчетох по устните й „вече е късно“.

Всеки с проблемите си.

— Ох, не ми харесва това — промърмори Семецки.

И в този момент се разнесе тънък писък. Разбирах, прекрасно разбирах, че не си струва да издавам местоположението си. Но все пак погледнах нагоре.

Изтребителят на псилонците дори не се виждаше — той атакуваше от стратосферата. Виж, самата атака беше като на кино. Стандартен епизод — смазване на планетарната защита.

Шест ярки точки, шест въртящи се оранжеви вихрушки се носеха право към нас.

Земята затрепери, плочите зад нас започнаха да се разтварят и нагоре се издигнаха сиви метални колони. Част от тях изстреляха в небето ракети, останалите започнаха да се пренареждат, образувайки чадърите на фокусиращите антени. Сякаш в отговор на огнения дъжд планетата създаде чудовищна форма на живот — стоманена гъба.

Но беше закъсняла.

И шестте плазмени заряда удариха в центъра на кръга. Ударната вълна ме отхвърли на няколко метра, оглушах напълно. Като в кошмар виждах как въртящите се огнени вихрушки изяждат бетона, потъвайки все по-надълбоко. В сивата прохлада на бетонните коридори, в пълните с генератори и бойни глави подземия, в надеждните-пренадеждни бункери, където седяха войниците на Империята — две момчета, изпратени на смърт по нареждане на Огарин.

Не може да бъде!

Дори ми се стори, че видях и неясната сянка на псилонската ракета, гмурнала се подир плазмените заряди в огненото гърло. Земята потрепери още веднъж — и настъпи тишина. А после над нас прелетя и изчезна назъбеният сребрист силует на изтребителя.

Секретна точка „гама“ беше унищожена за миг, без да успее да направи нищо.

Сякаш псилонците прекрасно знаеха къде е разположена.

Не може да бъде!

Изправих се, размахвайки в безсилна ярост юмрук срещу небето. В сякаш запушените ми с памук уши започна да се промъква лек тътен: някой беше започнал да стреля след изтребителя. Глупаво и неефективно.

— Прекратете огъня! Всички да прекратят огъня! — Огарин навярно крещеше с всички сили. — Заемете позиции. Чакайте появата на десанта. Всички да заемат позиции!

Отпуснах се на колене и допрях лице до бетона. Някъде дълбоко под нас кипеше огнено езеро, но кой знае защо тази мисъл не ме плашеше. Зад нас към небето се издигаше колона от плътен черен дим, неочаквано права и дори красива.

А на хоризонта се издигаха още две такива колони.

Бяхме се лишили от стационарните бази още в първата минута на битката. Псилонците не ни дадоха шанс да атакуваме десантните им ботове.