Сенки от сънищата

Глава 4ПРЕДАТЕЛИ И ГЕРОИ

Псилонците са много слаби физически.

Разправят, че дори човешко дете е способно да убие псилонец без особени усилия.

Освен това, те са страшно малобройни. Всеки женски индивид през живота си създава не повече от три деца, това е физиологически обусловено от наличието само на три яйцеклетки в организма.

Но псилонците никога не са опитвали да надделеят с помощта на физическа сила или на численото превъзходство.

Десантният бот се приземи на около километър от нас. Лежахме, стиснали оръжията, и с омраза гледахме подобния на яйце сив кораб, обгърнат от дъгоцветните завеси на силовите полета. Нямаше никаква надежда да се пробие такава защита с ръчни оръжия.

Десантчиците започнаха да излизат.

Дори в бойни екипи те не изглеждаха особено опасни. Около два метра високи, съвсем обикновени на вид брони. Но ако някой се опиташе да създаде броня с подобна вътрешност на Земята, тя би тежала поне десет тона. Дори сега ние не притежавахме преносимите кваркови реактори, които даваха на псилонските десантчици енергия, нито пък имахме „стелещите се“ силови полета, позволяващи им да се придвижват с лекота.

Те бяха десетима. Застанаха в редица и тръгнаха към нас. Спокойно и открито — може би наистина не ни забелязваха под наметалата, а може и презрително да ни игнорираха.

— Защитниците на точка „алфа“ и „гама“ — пригответе се за сражение! — изрева Огарин. — Откривайте огън по заповед на командирите си. Охраната на щаба — стреляйте по моя команда!

Лежахме неподвижно. От време на време поглеждах към съседите си, опитвайки се да ги видя, от време на време прехвърлях поглед към лениво приближаващите се десантници. Нима знаменитият „Ултиматум“, стрелящ със заряди от антипротони, не можеше да пробие защитата им? Нима лазерният залп на „Шанса“ можеше да отиде на вятъра?

Горните крайници на псилонците се движеха ритмично. Размахваха ръце при движението си, съвсем като хора.

Е, хайде, елате. Чичо Гриша, какво се бавиш? До враговете оставаха триста метра, дори моят бластер можеше да ги уцели.

И в този момент псилонците изстреляха залп.

Отново ни изпревариха.

Стремителни завъртулки от огнени нишки — плазмени заряди, а може би нещо друго. Зашеметено поклатих глава — псилонците продължаваха спокойно да се движат към нас. Обърнах глава наляво и се вцепених.

Там, където току-що лежеше Семецки, сега имаше черен кръг, във вътрешността на който всичко беше изпепелено. От него вертикално стърчеше разтопената цев на „Ултиматума“, така и не успял да стреля нито веднъж.

Гледах този странен паметника само миг. Предателското оръжие, което не успя да се скрие под „Хамелеона“.

После извадих бластера изпод корема си.

— Не се поддавайте на провокациите! — разнесе се гласът на Кононов. Както се оказваше, той също имаше връзка с екипите ни.

— Я се разкарай, чичо — казах аз.

Прицелих се в един от псилонците — не е ли все едно в кого ще стрелям? — и натиснах спусъка.

Нашите само това и чакаха.

Когато петстотинте дула се обадиха, въздухът избухна.

— Ааа!!! — разнесе се вик до самото ми ухо. Без да прекъсвам стрелбата, аз се обърнах, абсолютно сигурен, че Олга Нонова умира.

Нищо подобно!

Храбрата учителка се беше изправила в целия си ръст, игнорирайки и нашите безпорядъчни залпове, и ответния огън на псилонците. „Шансът“ в ръцете й постоянно бягаше встрани, лазерните лъчи като бичове шибаха земята. Не знам какво я крепеше. Може би късметът, който никога не беше достигал на мен, или пък безумна смелост.

— На ви, чуждоземци! На! — крещеше Олга. Очите й блестяха. Кой сега би могъл да си помисли, че тя е миролюбива учителка на началните класове! Нищо, че стрелбата й беше напълно безрезултатна — тя държеше цевта прекалено ниско и изгаряше само бетона пред себе си; но самият й пример ни караше да се чувстваме горди, че сме част от човечеството.

В редицата на псилонците изведнъж се разнесе взрив. Нечий изстрел все пак бе пробил защитата на един от десантчиците! Гротескната фигура се замята, разцепи се на две, рухна.

— Така ти се пада! Да! — изкрещя Олга, приписвайки успеха на себе си.

Ответният удар на псилонците последва незабавно. Те явно осъзнаха, че надделяваме над тях благодарение на количеството си и прекратиха единичната стрелба. В замяна на това пред всяка фигура се наду малко червено облаче.

Не знаех какво е това.

Обаче чичо Гриша знаеше.

— Всички да отстъпят! Незабавно! — извика той. — Организирано! Първи и втори взвод — вляво! Трети и четвърти — вдясно.

Какви взводове? Докато вървяхме по пътя за насам, Григорий се опитваше да ни раздели на отряди и аз дори помнех, че съм попаднал в четвърти взвод. Само че да бягам надясно и да заобикалям ямата, останала на мястото на бункера, би било самоубийство. Нали бяхме заели позициите си както ни падне.

А червените облачета пред псилонците се сляха, разтеглиха се в яркочервена ивица и като зловеща мъгла запълзяха към нашите позиции.

Може би за пръв път в живота си не послушах чичо.

Втурнах се наляво.

До мен се носеше храбрата Нонова, размахвайки тежкия „Шанс“, сякаш бе лека показалка. Следваха ни Артем, Ан и още десетина човека.

Цялата ни позиция се опразни. На местата си останаха само няколко бойци, които или не бяха чули заповедта на Кононов, или бяха повалени по време на битката. Чувахме звуците от стрелбата докато червената мъгла не ги погълна.

После моментално всичко утихна.

— Гадини! Подляри! — с тънко гласче извика Ан Ейко. — „Пълзящият щит“ — нямаха право!

Господи, тя наистина беше съвсем дете! Какви права по време на война?

Бяха изминали само няколко минути, а нашата разпръсната тълпа беше вече на километър от бункера, фигурите на псилонците се движеха равномерно към нас, игнорирайки редките изстрели от голямо разстояние. Сега щяха да проверят тлеещите останки, а после…

После щяха да тръгнат да избиват и нас.

Скоростта им не бе много по-голяма от нашата. Но оръжията им бяха по-далекобойни. И можеха да вървят с часове, без да намаляват темпото — нали не изразходваха сами силите си, а ги водеше бронята.

Пристъпих още веднъж и спрях. Само децата последваха примера ми — и Олга Нонова, и всички останали продължиха да бягат.

— Ан, какво възнамерявате да правите?

Нито за секунда не се усъмних, че не им пука за нарежданията на Огарин и за планетата.

Момичето понечи да ми хвърли презрителен поглед — и изведнъж размисли.

— Трябва да се скрием. Битката е загубена, това е ясно.

Кимнах. Нямаше смисъл да се оспорва очевидното.

— Сега ще започнат да прочистват космодрума. Трябва да се спотаим, а когато „Лоредан“ кацне и започне разтоварването на техниката — да се доберем до нашата яхта. Можем да опитаме да избягаме. И дори да продължим участието в регатата.

— Вие сте се побъркали с тази ваша регата! — извиках аз.

Ан Ейко сви рамене:

— И какво от това? Ти отново имаш шанс. Само че сега в теб е не само наградата, а и камшика.

Безумни деца.

Погледнах Артем.

Не, момчето май не беше безумно. В очите му се четеше и тъга, и страх, и отвращение, но най-много — молба.

Защо толкова го беше страх да умре?

Децата още не разбират какво е това смърт. Рано му е да се бои толкова.

Но той се боеше.

Погледнах още веднъж димните стълбове. Псилонците ни помляха за нула време, бяха разгадали всичките ни планове. Огневите точки „алфа“, „бета“ и „гама“ догаряха.

Само че нали точките бяха четири!

Тръснах глава, опитвайки се да се отърва от гледката. Къде ходехме да играем? Обикновено в „алфа“ или „гама“, те бяха най-близо. По-рядко — в „бета“. И само два-три пъти, на връщане от поход из горите или от Сребърните водопади — в „делта“.

Нима Огарин не знаеше за нея?

Десет километра, някъде на югозапад. Погледнах нататък — небето оставаше чисто, синьо.

— Знам къде ще се скрием — казах. — Да вървим.

Има религии, които смятат, че целият свят е сън. Сън на Бога, измислил света. Твой собствен сън. Сън на някой съвсем обикновен човек. Ако това е истина, навярно обяснява много неща — нали сънищата винаги са ужасни в някакво отношение. Дори красивият и приятен сън е страшен с това, че се налага да се събудиш.

Може би наистина всичко това бе сън?

Крачехме бързо по безкрайната бетонна площадка, далеч от методичните, жестоки псилонци и от нашите момчета, опитващи се да им се противопоставят.

Насън не бива да се предаваш, нали?

Или, ако си се предал в съня, значи отдавна си готов да го сториш и наяве?

А може би всичко това се присънваше на мен? И Ан Ейко с изнервения си брат, и атаката на псилонците. Или поне само атаката? Сега щях да се събудя и щеше да се окаже, че състезателите са продължили по пътя си, че няма и помен от никакъв „Лоредан“, а аз трябва да купя букет цветя и да отида да искам ръката на Олга Нонова. Вероятно отец Виталий щеше да разтълкува така кошмарния ми сън, в който застаряващата учителка изведнъж се е проявила като героиня.

Не. Не беше така.

Всичко бе наяве.

Просто древните страхове оживяха, страшните сънища се въплътиха наяве.

Размитите, неясни сенки, които ми беше толкова приятно да си представям вечер, под одеялото, след като слагах настрана книжката за Смутната война — те се бяха върнали. Бяха придобили плът и кръв. И пожелаха нашата кръв.

Нима не разбираха, че са изминали два века и че сега цари мир?

Не можеха да не разбират. Те, псилонците, са умни, страшно умни.

Значи заповедта, дадена от отдавна загиналите им предводители, означаваше толкова много за тях?

Или просто след като са видели, че населението на планетата продължава да е от хора, са решили, че войната е изгубена, а расата им е унищожена, подобно на сакрасите? И са се хвърлили в последна, безпощадна битка, желаейки, ако не да победят, то поне да дадат скъпо живота си?

Сенки. Сенки от миналото. Запали хиляди кандила, напълни храма със свещи, излез под слънчевата светлина — те така или иначе ще изпълзят. От победоносната война, от обгърнатите с легенди подвизи. Как се казваше пилотът, разбил се на таран в „Лоредан“? Вече дори не го помня. Подвигът е останал в пестеливите редове на военните архиви. А жертвите на неговия подвиг са допълзели до целта си, за да загинат достойно.

Та нали са обречени. И не може да не го разбират.

Но когато си само сянка, вече не те боли.

— Алексей?

Погледнах косо Артем. Момчето вървеше до мен, сестра му — малко по-напред.

— Да?

— Тук ли си прекарал целия си живот?

— Аха.

Вероятно искаше да каже колко е скучно това. Какво пък, и аз самият го разбирах.

— И не ти се е налагало да летиш никъде?

— Не.

Той се усмихна някак навъсено:

— Завиждам ти.

— За какво?

— Някога си мечтаех да пътешествам. После престанах.

— Защо?

Артем сви рамене:

— Защото всички пътешествия имат край.

— Имаш проблеми, нали? — попитах внимателно.

— И то какви!

Сега той вече не изглеждаше затворен. А по-скоро — обречен. Сякаш правеше всичко по инерция, защото така трябваше, без да получава удоволствие и без да се надява на успех. Както се пише контролно, когато си сигурен, че така или иначе ще получиш двойка.

— Не се безпокой — казах аз. — Сигурен съм, че ще се измъкнете. Сега ще се скрием, после двамата с Ан ще излетите.

Усмивката му беше хубава. Само че изобщо не ми повярва.

— Няма да се получи. Ще видиш, наистина.

Защо го утешавах?

Кой от нас сега се нуждаеше повече от утеха? Пред очите ни загиваше малката ни общност. Не се виждаха никакви перспективи за успех. И шансовете да оцелеем бяха толкова смешни, че дори не беше възможно да се изчислят.

И все пак ми се искаше да утеша това момченце, странния чуждоземец, попаднал в такъв неподходящ момент в малкия ни, спокоен свят. Сякаш го преследваха някакви собствени сенки и бе в по-голяма беда, отколкото пламналата планета.

— Страхуваш ли се от смъртта? — попитах аз.

— Не, какви ги говориш? — отговори Артем без никакви превземки. — Ни най-малко. Ох, кой е това?

Ан, крачеща най-отпред, спря, в ръката й проблесна метал. Хвърлих се напред, хванах я за китката и закрещях:

— Стой! Да не си си го помислила! Това е абори!

Не забелязах как се случи, само че ръката й вече не беше в моята. Момичето ме погледна с презрение:

— И какво от това? Знам, че са потенциално опасни.

Аборито вървеше лениво срещу нас. Кихаше, секнеше се, плюеше буци слуз. Най-вероятно на средна възраст. Решил да поброди.

— Мир и любов! — извиках аз.

— Той е опасен! — упорито изрече Ан.

— Дори нямаш представа колко! — изревах аз. — Ан, първо, тези същества излъчват насочени микровълнови снопове. Второ, имат телепатична връзка помежду си. Трето, емпати са и отмъщават жестоко за смъртта на всеки от събратята си. Ще убият и теб, и всички, които са ти скъпи.

Ан погледна Артем. Поколеба се:

— А ако не го закачам?

— Тогава всичко ще бъде наред. Те не са агресивни. Не искат нищо от нас, разбираш ли? Нищо!

Аборито се приближи. Млясна, поемайки въздух, после избоботи:

— Мир и любов.

Хванах Ан заръката и предпазливо започнахме да заобикаляме аборито. Артем вървеше до нас, като се стремеше да остава между нас и туземеца.

— Мир и любов — повтори аборито. Мушна ръка в гънките на плътта си, започна да рови. И пристъпи към нас.

Диаметърът на перлата беше три сантиметра. Не по-малък от „Плазменото цвете“. Но в допълнение имаше огненочервен оттенък, което само по себе си беше чудовищна рядкост.

Аборито търпеливо чакаше.

Ръката ми сама се насочи към резервната манерка. И застина.

Колко щеше да ни се наложи да прекараме в бункера? Два-три часа? Денонощие? Две денонощия? Ан и Артем нямаха никаква вода. Дали в бункера щеше да се намери неприкосновен запас — само Бог знаеше.

— Знаеш ли, приятелче, не ми е до това — казах. Разперих ръце. И продължихме по пътя си.

Аборито не се учуди — те на нищо не се учудваха. Потъпка на място и тръгна след нас.

— Нали това е продуктът, който изнасяте? — попита Артем.

— Да, единственият — потвърдих аз.

— И това топче трябва да струва много, нали? Защо не го взе?

— Трябва да се размени за вода.

— Нали имаш манерка?

— Парите не могат да се пият, Артем.

— Логично — съгласи се бързо той.

Разстоянието между нас и туземеца постепенно се увеличаваше. Но той не падаше духом — вървеше подире ни, олюлявайки се, почесвайки се, издавайки неразбираеми бълбукащи звуци. Ан явно нервничеше и постоянно се обръщаше назад.

— Не бой се, нищо няма да ти направи — казах аз.

— Не се страхувам за себе си — отсече момичето.

— Ще се скрием в бункера, той ще пообикаля наоколо и ще си тръгне — обещах. — Провървя ни, че псилонците не знаеха за точка „делта“.

— За нея няма никаква информация — навъсено отговори момичето. — Дори в имперските архиви. По време на войната са се случвали такива неща — от съображения за сигурност са се унищожавали някакви документи и абсолютно се забравяло за складове, бази, космодруми. Наскоро на Ендория беше открит подземен автоматичен завод, който през всичките тези години е произвеждал пълнители за десантни бластери. Тогава са умеели да строят.

Отново се почувствах зле. В главата ми се въртяха глупави мисли, съвсем глупави. Избухванията в далечината от време на време не прибавяха оптимизъм към тях. Псилонците продължаваха погрома над общността ни.

Когато се добрахме до бункер „делта“, аборито вече беше изостанало на половин километър. Намерих бързо замаскирания люк — това изкуство не се забравя. Изчистих от прахта контролния пулт върху бетонната плоча и натиснах бутоните. Древният механизъм се замисли и подаде зелен сигнал. Във военно време почти изцяло се отказвахме от ключалките, реагиращи на конкретна личност, достатъчно беше да разпознават дали си свой или чуждоземец.

Защото можеш да предадеш страната си, дори и планетата си. Но нима има безумец, способен да предаде човешката раса?

Спуснахме се на двайсетметрова дълбочина по тясна бетонна шахта. Открих винтовата заключалка на тежкия стоманен люк и го отворих.

— Осветлението работи — с учудване каза Артем.

— То се включва, когато някой влезе в бункера — обясних аз. — Когато дойдох тук за първи път, бях по-малък от теб.

Стояхме в дълъг коридор с разположени на голямо разстояние една от друга лампи под тавана и още по-рядко срещащи се стоманени врати.

— По-нататък са техническите помещения — казах аз. — Няма смисъл да продължаваме. По-добре да отидем в бойния пост, там има кресла и можем да поседнем.

Децата някак утихнаха. Тръгнах напред, търсейки по стената нанесените някога със сажди и флумастери знаци. Разпознах дори своя разкривен подпис — по онова време оставянето на следи по стените на мъртвия бункер се смяташе за висше геройство. Колко малки и глупави сме били.

— Бойният пост — Ан посочи символите над една от вратите.

— Аха. Там не е много уютно, но… — докоснах сензорния пулт и вратата се плъзна настрани в стената.

— Иха! — тихо произнесе Артем.

Само че аз бях изумен не по-малко от него.

Някога, когато идвахме тук, постът беше напълно блокиран. Сядаш зад пулта, барабаниш по клавишите колкото си искаш — никаква реакция. Само слабата светлина и тихото шумолене на инсталацията.

Сега постът беше оживял.

Пред главния боен пулт светеше огромен триизмерен екран. Схематично изображение на огромния космодрум, някакви постройки, разположените в един от ъглите кораби. Множество точки — зелени и червени, пълзящи по картата. Червените бяха съвсем малко и не беше трудно да се досетя, че това са псилонските десантчици. Зелените бяха значително повече. Но съвсем не две хиляди, а най-много хиляда.

— Легитимирайте се — прозвуча тих женски глас. — Раса, поданство, звание, име и фамилия.

Преглътнах заседналата в гърлото ми буца.

Компютърният пост на бункера, оживя. Очевидно при началото на атаката някакви системи бяха започнали да разконсервират бойната точка.

— Легитимирайте се — произнесе гласът със същата интонация.

— Човек, Империя на хората, опълченец, Алексей Кононов — прошепнах аз.

— Опознаването е приключено. Съгласно правилата за извънредни ситуации управлението на бойна точка „делта“ се поема от опълченеца Алексей Кононов. Моля ви да заемете мястото на командира.

Огледах се, очаквайки подкрепа. Но Ан беше напълно шашардисана. Озърташе се, хванала бластера с двете си ръце, сякаш се готвеше да отрази нападение. Виж, в очите на Артем изведнъж се бе появила искрена детска радост. Момчето бе попаднало в героичните си сънища. Най-най-героичните, в които внезапно в ръцете ти попадат власт и оръжие.

— Поемам командването — казах, неспособен да позная гласа си. — Доложете обстановката.

Креслото на командира беше прекалено голямо — сякаш отново бях станал дете. После съобразих, че е предвидено за човек в тежка бойна броня.

— Охраняваният обект е подложен на нападение. Противникът е идентифициран: псилонски десантен крайцер „Лоредан“. Сили на нападателите: четири десантни бота, четирийсет индивида — десантчици, три изтребителя тип „Трамп“. Към настоящия момент планетарните сили са унищожили един десантен бот и три индивида. В обекта в настоящия момент се намират трийсет и седем индивида — десантчици. Изтребителите охраняват „Лоредан“, който навлиза в района на кацане. Очаквано време на приземяването — двайсет и четири минути.

Компютърът на бункера не умееше да се учудва. Той също беше сянка от дълги-предълги сънища.

— Спомагателните точки „алфа“, „бета“ и „гама“ са унищожени от атаката на изтребителите. Насочвам вниманието ви към точността на атаката — тя предполага наличието на вражески агенти на планетата. Силите на опълчението са разпръснати и се движат безредно по площадката на космодрума. Насочвам вниманието ви към некомпетентното ръководене на войските. Съпротивата на нашите сили в района на щаба продължава. Предполагаемо време на превземане на щаба — девет минути. Чакам нарежданията ви.

На пулта пред мен сияеха стотици бутони, сензорни панели, индикатори, екранчета. Не знаех как да управлявам всички тези уреди, но това, общо взето, нямаше значение.

— Доложи възможните мерки за противодействие срещу десанта — казах.

— Атака срещу крайцера „Лоредан“ в момента на спускането му върху планетата. Вероятност за успех — пет процента. Атака срещу псилонските десантчици върху площадката на космодрума. Вероятност за успех — седемдесет и три процента, с последващо унищожение на бункера от космическите сили на агресора.

— Ама нали дойдохме тук да се скрием! — извика зад гърба ми Ан Ейко. — Алексей!

Чел съм доста книги за войната, а съм гледал и немалко филми. Не знаех само до каква степен бойните постове на стационарните огневи точки дублират командите зали на космическите кораби.

Ето че имах шанс да проверя.

— Опасност от бунт! — казах аз.

— Изпълнено — рапортува компютърът, когато синкавата чаша на защитното поле покри креслото. Ан Ейко, вече вдигнала пистолета, не рискува да стреля.

Погледнах екрана, където червените точки „разпръсваха“ зелените, а десетина десантчици бяха наобиколили щаба.

— Атака срещу десанта, изпълнявай! — наредих.

— Изпълнявам — потвърди мекият глас.

Представях си прекрасно какво се случва над нас, на повърхността. Лазерните оръдейни кръгове и ракетните дула, измъкващи се изпод земята. Разгръщащата се гъста мрежа на радарите. Енергийните избухвания — огнени бичове, чиято мощност е достатъчна, за да унищожи боен кораб.

Трябва да стигне и за десанта, макар и да е добре защитен.

— Така или иначе не можем да победим! — закрещя Ан Ейко. — По никакъв начин! Изтребителите ще унищожат бункера, „Лоредан“ ще кацне и ще се укрепи, ще изпепелят планетата с мезонна бомбардировка!

Гласът й беше изкривен от защитното поле и не звучеше съвсем човешки.

В известен смисъл наистина не беше човешки.

— Там са моите приятели — казах аз, кимайки към екрана, където щабът на космическата система се бореше безнадеждно.

— А наши? Има ли наши? — извика Ан Ейко. Малкото, красиво, къдраво момиче Ан, което се беше научило да служи и да охранява много добре.

Своите.

За нея ние бяхме чужди. И нямаше разлика между псилонците и хората от пограничните райони.

— Щяхме да имаме шанс — казах. — Ако не беше предала на псилонците информацията за известните ти бойни точки.

Гледах лицето на Артем — исках да разбера дали това му е било известно.

Момчето прехапа устни.

Знаеше.

— Психопат! — закрещя Ан Ейко. — Това беше единствената възможност! Щяха да ни разрешат да напуснем планетата!

Тя хвана с едната си ръка Артем, притискайки го към себе си, сякаш бе кукла. Пистолетът сочеше към челото ми, но момичето не опитваше да стреля. Очевидно оценяваше реално мощността на защитното поле.

— Четирийсет процента от бойните системи са извън строя — съобщи компютърът. — Унищожени са десет вражески индивида.

Чаках. Не беше необходимо да натискам бутоните и да ловя враговете на мушка. Времето на детските игри беше свършило.

— Шейсет процента от бойните системи са извън строя. Унищожени са четиринайсет вражески индивида. Случайните загуби на нашите сили са в обичайните норми.

Игрите свършиха. Но нормите оставаха.

— Осемдесет процента от бойните системи са извън строя. Унищожени са шестнайсет вражески индивида. Препоръчвам ви да напуснете територията на бункера.

— Свали защитата от командирския пост — казах аз, изправяйки се. Върху главния екран се виждаше как червените точки бързо се насочват към нас. Нямаше да се измъкнем. Въпреки всичко — нямаше да се измъкнем. Но по-добре под небето, а не в разтопената от плазмата бетонна дупка.

— Гадина! — каза Ан Ейко.

— Не стреляй, забранявам ти! — изкрещя Артем. — Не го убивай.

Свих рамене. Беше ми все едно. Успях да направя това, което бях длъжен да сторя. А после — така или иначе смъртта щеше да дойде.

— Какви сте вие? — попитах. — Бих искал да знам.

Ан Ейко плачеше, отпуснала пистолета. Тя с удоволствие би ме убила, но изглежда не можеше да наруши пряката заповед на брат си.

Тя заслужаваше да я убия. Защото момичето беше извършило най-нечуваното престъпление в историята — предаде човечеството на чужда раса. Дори в годините на Смутната война това се бе случвало съвсем рядко. Дори и да е ставало, е било след изтезания, психопречупване, изнудване.

А тя го бе направила доброволно!

Какво ставаше? Защо са създали — именно, създали — това момиче-робот, готово да пожертва човечеството заради — не, не заради себе си — заради брат си?

Ако той й беше брат, разбира се.

— Излизам горе — казах. — А вие — както искате. Няма да ви уговарям.

Не се наложи да ги уговарям.

Едва след като отворих люка и се озовах на повърхността, разбрах какви са мащабите на случилото се.

Всичко беше станало прекалено бързо. Не като в киното. Мушнахме се в бункера, поехме командването, дадох заповедта, бойните системи се задействаха. Триминутна битка, докато бяхме под земята.

Сега виждах какво бе способна да направи стационарната огнева точка на космодрума, ако не бъдеше унищожена навреме.

Всичко наоколо беше черно, изгоряло до шлака. Огромен пожар и тук-там островчета от бетонни плочи. На местата, откъдето се бяха издигнали оръдейните кръгове, не беше останало абсолютно нищо, блестяха само локви от разтопен метал. Небето беше затулено от облаци пепел, земята също беше покрита с черен прах.

Колко ли сили са хвърлили псилонците срещу тази неочаквано намесила се в сражението подземна крепост? Колко са загинали? А ако и останалите три огневи точки бяха оцелели?

— Виж, Ан Ейко — казах, — всичко това е твоя работа.

— Аз имам само една работа — в гласа й нямаше нито капка емоция. — Не аз съм докарала псилонците на планетата ви.

Не отговорих — наблюдавах слабото движение сред облаците пепел.

Не знам как псилонецът успя да се измъкне от повредената си бронирана обвивка — не знам. И защо оцеля, когато обвивката се превърна в блестяща локва, също не ми стана ясно. Естествено, все пак си беше изпатил и не можеше да ходи.

Затова пълзеше.

Извадих бластера и тръгнах срещу вражеския десантчик, газейки върху сгурията.

Псилонецът вдигна глава.

Имаше сиво-синкава кожа, точно като на картинките. Малко непропорционални, прекалено тънки и къси крака, дълги ръце и пръсти със здрави нокти. А защо понякога ги наричаха „яйцеглави“ — изобщо не ми беше ясно. Черепът на псилонците напомняше по-скоро на разширяваща се нагоре круша. Остатъците от светлите коси стърчаха на жалки обгорели кичури, но не се забелязваха никакви други увреждания.

— Шибана работа, а? — попитах аз.

Големите кръгли очи ме гледаха, без да мигат. Извън кибернетизираната си обвивка псилонецът беше беззащитен. Дори повече от мен, излезлия извън бункера. Изглежда, нямаше дори ръчно оръжие.

— Мир и любов.

Одевешният абори, движещ се с усилие, затънал до глезените в прахта, се приближаваше към нас. Дишаше тежко и мъчително, а „говореше“ още по-зле. Виж ти, беше жив! Оцелял!

Погледнах яркочервената перла в протегнатата ръка. Колко настойчиво ми я предлагаше. Смешно.

И отгоре на всичко — „мир и любов“.

— Къде виждаш мир и любов? — попитах го с любопитство. — А, драги? Мушни си камъчето там, където му е мястото.

Аборито въздъхна:

— Мястото.

— И най добре бягай оттук. Че може случайно да те убият.

— Случайно.

Отново погледнах псилонеца в очите. Той чакаше — спокойно и отчуждено. Може би беше в шок, а може би наистина представителите на крехката и малобройна раса умееха да умират с достойнство.

— Ти нали вече си мъртъв? — казах. — Всички вие сте мъртви. Затова и дойдохте да убивате. А аз съм жив. Поне засега.

— Поне засега? — полюбопитства аборито.

Пъхнах бластера в кобура, обърнах се. И се вцепених.

Отзад, наредени в полукръг, се извисяваха шестима псилонци. По броните им като нажежен метал се преливаха тъмни дъгоцветни огънчета. Нямаха оръжия в ръце, но за какво им бяха оръжия? Цялата им метална черупка беше оръжие. Навярно ако бях докоснал спусъка на бластера, щях да се изпаря за миг.

Ан и Артем Ейко стояха до псилонците. Изглежда, единият от тях говореше с момичето.

Какво пък, предателството все пак бе проработило. Децата щяха да отлетят от планетата. Псилонците — да се укрепят. И Имперският флот щеше да стовари върху повърхността стотици мезонни бомби.

Свирепата атака на огнева точка „делта“ не беше осигурила нищо, освен кратък миг на тържество.

Един от псилонците пристъпи напред. Приближи се и ме погледна отгоре надолу — в бронята си той беше поне две глави по-висок от мен.

— Кой ръководеше сражението?

Те винаги са имали прекрасни системи за превод. Не изпитваха никакви проблеми с комуникацията, но им беше трудничко да разберат претенциите на примитивните раси, като хората или булратитата.

— Аз го ръководех.

— Войник ли си?

— Опълченец.

Зад шлема лицето на псилонеца не се виждаше. Пък и изражението му не би говорило нищо.

— Надяваше ли се да победиш?

— Не.

— А да ни нанесеш непоправима вреда?

— Не.

— Какво искаше?

— Да помогна на нашите.

Аборито тежко се приближи към нас. Протегна ръката си с перлата към псилонеца и изфъфли:

— Помогна на нашите.

Последва ослепително избухване и изобщо не се разбра какво и откъде бе стреляло. Тялото на аборито се разлетя на кървави късове.

— Защо? — попитах.

— Непълноценният разум, неспособен да се бори за съществуване, не бива да пречи на разговора между разумни същества.

Виж ти. Наредиха ме сред разумните. По законите на чужда, странна логика.

— Ще бъдеш пленен — каза псилонецът. — Скоро планетата ще бъде наша. Ще водим преговори с императора на хората.

— Никой няма да преговаря с вас — казах аз. — Войната свърши много отдавна. Просто ще ви унищожат.

— Ще водим преговори — повтори псилонецът. — Корабът се приземява. Тези, които ни помогнаха, ще бъдат пуснати. А онези, които ни се противопоставиха, ще унищожим. Тези, които се бореха достойно, ще бъдат пленени.

Едва ли разбра, че не гледам към него. А към обвитата от дим черна далнина, към края на гората.

— Не биваше да убивате аборита — казах. — Нали това не е първият, когото сте убили?

— Непълноценен разум — отсече псилонецът.

Хоризонтът сякаш се движеше. Кафявите, безформени, аморфни фигури изпълзяваха една след друга. Не знаех, че умеят да се движат толкова бързо.

— Грешите — казах аз. — Отново сгрешихте. Нищо не се дели толкова лесно. На свои и на чужди, на пълноценни и непълноценни. Това никога не върши работа.

— Корабът каца — тържествено обяви псилонецът. Протегна ръка и изтръгна бластера от колана ми. Металните пръсти се свиха, после хвърлиха настрана смачкания пистолет. — Ти си пленен.

Пристъпи към ранения си съплеменник. Вдигна го с лекота с обкованите си в броня ръце. Гледката беше трогателна.

А в небето, забулено в пепел, се разнесе провлечен тътен. Крайцерът още не се виждаше, но се приземяваше, известявайки за себе си с грохота на двигателите. Полъхна вятър, пепелта се понесе към гората, а високо-високо горе блесна исполинският цилиндър.

Но аз гледах към движещия се хоризонт.

Никога не бяха се събирали в такова количество — те, аборигените на планетата, меланхоличните същества, които не се нуждаеха от нищо.

Очевидно бяха преценили, че дразнителят е прекалено сериозен.

Ан и Артем стояха, заобиколени от псилонците. Бяха си обърнали гръб и гледаха спускащия се кораб. Навярно псилонците щяха да ги пуснат веднага, щом „Лоредан“ докоснеше площадката за кацане.

Тези странни деца, както и псилонците, не разбираха това, което аз вече бях разбрал. Краткото обяснение е недостатъчно, трябва да си се родил и израснал на нашата жалка планета, за да оцениш случващото се.

Псилонците имат свой кодекс на военната чест. Аборитата — също.

Първо се взриви крайцера.

Сякаш го разряза лъч — прецизно, по средата. Само дето на планетата нямаше лазери с такава мощност, че да разсекат боен псилонски кораб. Носовата част веднага полетя надолу, почти отвесно, а задната част запази траекторията си още няколко секунди, сякаш разделеният на две кораб все още работеше.

Навярно аборитата също си помислиха нещо подобно — задната част на цилиндъра цъфна като цвете, изхвърляйки някаква безформена маса, съпроводена от огнени струи и синкави мълнии. След миг в небето избухнаха три ярки звезди — псилонците се лишиха от изтребителите си.

Дори нямах желание да се радвам. Мислех си само, че не си е струвало да отбраняваме планетата — трябваше да изоставим всичко и да се скрием в гората.

И да оставим сенките от миналото сами.

А глупавите и непълноценни аборигени сами да решат кого ще пуснат да отседне в дома им.

Земята се разтърси двукратно, когато отломките от кораба докоснаха площадката. По бетона премина вълна, изхвърляйки оцелелите плочи. Паднах на земята, право върху останките от горкия туземец. Изглежда, бившият стратегически космодрум на Империята окончателно изгуби значението си. Тук вече не можеше да кацне и яхта.

Колелото на аборитата се затвори около космодрума и пое към центъра му.

Десантчиците сгъстиха строя си. Пред тях се издуха познатите червени облачета, сляха се в ивица и запълзяха напред, срещу настъпващите диваци.

Аборитата реагираха бързо. Навярно в такова количество можеха да усещат заплахата значително по-добре, а и да я отстраняват много по-ефективно.

За част от секундата фигурите на псилонците се оцветиха изцяло в бяло. Когато размекналите се сегменти на броните се посипаха на земята, вътре вече не бяха останали никакви тела.

Пълноценен разум, непълноценен разум — струваше ли си да се правят изводи толкова бързо? Някои са излезли в космоса и са създали велика машинна цивилизация, на други това просто не им е било необходимо.

Изправих се и тръгнах към децата.

Очите на Ан Ейко бяха безумни.

— Страх ме е — прошепна тя. — Страх ме е.

Не, не приличаше на малко момиче. А на изплашена жена.

— Бих те посъветвал да бягаш към яхтата — казах й аз. — Току-виж се окаже, че е оцеляла. За теб всички са чужди. А за аборитата ти си се превърнала в едно цяло с псилонците.

Бурната вълна от люлееща се безформена плът наближаваше. Видях, че е започнала да се разпада на отделни потоци — течащи към отломките от кораба, към щабния бункер, където навярно имаше оцелели псилонски десантчици, към някакви известни само на аборитата обекти.

Една от групите вървеше към нас.

— Артем, знаеше ли, че Ан възнамерява да се свърже с псилонците?

Момчето потрепна. Кимна.

— Твое решение ли беше това?

— Не. — Явно не му беше лесно да говори. — Не беше мое. Но аз не й забраних. Не исках да умирам. Не искам.

Ан изскимтя. Тънко, пронизващо. Разбирах какво се случва — тя усещаше заплахата. Аборитата не бяха жестоки. Но те даваха да се разбере какво възнамеряват да правят.

В ръцете й отново се появи пистолета — и момичето започна да стреля. Много бързо и — както изглеждаше отстрани — без да се прицелва. Обаче аборитата падаха едно след друго. Не опитах да й попреча: първо, не бих успял, и второ, това нямаше да промени нищо.

Вместо това хванах Артем за рамото и закрих с длан очите му. След секунда се наложи и аз самият да зажумя — защото случващото се беше прекалено страшно. Но момичето продължи да стреля още няколко секунди. Изобщо не знам как бе възможно подобно нещо.

А аз очаквах всеки момент лицето на Артур да избухне под ръцете ми. Тогава щеше да се наложи да дръпна длани и, въпреки че той така или иначе нямаше да може да види нищо повече, щях да се чувствам като предател.

Но това не се случи.

— Мир и любов.

Погледнах аборито. Неговите съплеменници ни обграждаха и прахът, останал от Ан Ейко, вече се смесваше под краката им със сгурията от изгорелия бетон и пепелта от псилонците.

— Мир и любов — казах аз.

— Те не постъпиха добре — изфъфли аборито. — Не правете така.

След миг той се сля с тълпата.

Доколкото знаех, това бе първото абори, благоволило да проговори с пълноценна човешка реч.

— Какво ще се случи с мен? — изведнъж попита Артем.

— Аборитата не те докоснаха — отговорих аз.

— Ще кажеш ли? За Ан и мен?

— Да. Не мога да не кажа.

— Тя говори с псилонците, но те и без това знаеха къде са разположени защитните станции на космодрума. Нищо не би се променило. Все едно беше.

— Може би — отговорих аз. — Само че какво променя това? От гледна точка на Империята?

— Имам пистолет — каза момчето. — Ще ми разрешиш ли да си отида? Сам. Без разпити в СИБ.

Не отговорих.

— Мога да те пречукам — каза Артем. — Честна дума. Само че не искам. Моля те, обърни се за минутка.

Аборитата си тръгваха. Гледах след тази бурна вълна, дяволски морална и разсъдлива по свой начин.

Защо винаги се получава така, че не ни е яд на никого?

Дори на псилонците.

Дори на предателите.

Дори на себе си.

Ние не сме псилонци и не сме аборита.

Нямаме толкова строги правила на честта. Умеем да предаваме всички, дори самите себе си. Но освен това умеем и да разбираме. Всички, дори съвсем-съвсем чуждите.

Може би именно затова победихме в Смутната война.

— Много ми е жал за вас — казах на Артем. — Наистина.

— Благодаря. Вярвам го. Обърни се за минута, няма да се реша веднага. Наистина ли няма да ми помогнеш?

— В това — не.

Обърнах се към щабния бункер. Навярно оцелелите щяха да се съберат именно там. Искаше ми се да вярвам, че има кои да се съберат.

Наложи ми се да чакам доста — Артем наистина не се реши веднага.

Да се седи върху калъфа на ракетомет „Салиери“ наистина е удобно. Обвивката му е от мека амортизираща пластмаса. А земята наоколо така или иначе излъчваше повече, отколкото десетки малки ракети с ядрени заряди.

— Вместо преподготовка — болница — каза Денис. — Със сигурност. И задълго. Само че всичко това е дреболия.

Небето пламтеше с хиляди падащи звезди. През тази нощ не падаха напразно. Гледах нагоре, искаше ми се да видя пръв спускащите се кораби на флота. Имах всички шансове за това.

— А Нонова наистина ли се сражаваше геройски? — попита Огарин.

— Аха. И още как.

Лагерът, където опълченците ни очакваха пристигането на корабите-лазарети, беше до нас. Звучният глас на Нонова надвикваше останалите.

— Никога не бих предположил — изсумтя Денис. — Напълни ми лулата.

Взех кесията от ръката му. Погледнах косо капитана. Превръзката в съчетание с лулата го караше да прилича на пират от книжките.

— Може би ще ти спасят очите? — попитах.

— Едва ли. По-скоро ще ми сложат механични. Нищо, Алексей. Случва се. Не всяка пиеса може да се догледа до края. Това, което се случи на Тораки, е значително по-лошо.

Кимнах и веднага съобразих, че жестовете сега нямаха никакво значение. Казах:

— Да. Но все пак ми се иска да знам кои бяха те — Ан и Артем.

Денис изфуча:

— Всеки си има своя пиеса, Льошка. Понякога успяваме да изгледаме късче от чужда — но винаги само късче. Помниш ли разказа ми?

— Помня го.

— Едно знам със сигурност: с училището „Дъщерите на Кали“ вече е свършено. Ако дадеш показания под клетва, разбира се.

— Ще дам.

— Ето че още една пиеса е изиграна. — Денис взе от ръцете ми пълната лула. — Такъв е животът. Разбери, Льошка, никога няма да научиш кои бяха Ан и Артем, няма да си изясниш защо псилонците ни нападнаха и наистина ли предателството на момичето е променило нещо. Утре ще ме откарат в болница — дори пиесата на моя живот няма да изгледаш до края. Отначало ще ти пиша и ще ти разказвам как виждат света новите ми очи, колко весело върви службата. После, лека-полека, ще започна да забравям малката ви планета, теб, вашите нови герои, дори тази битка — почти ще ги забравя. И с теб ще се случи същото. Само че не съжалявай, Льошка. Никога не съжалявай за недогледаните чужди пиеси. Пиши своята.

— Не знам дали ще се получи.

— Никой не знае. Но обикновено се получава. Дали е добра или лоша — това вече е отделен въпрос.

От небето падаха хиляди звезди и аз знаех, че никога нямаше да забележа спускащите се кораби преди Огарин. Дори сега, когато той имаше превръзка върху очите.

И в останалото бе прав, както обикновено. И затова, че не можеш да узнаеш всички истории, дори в кратките им варианти. И че щях да го забравя, а той — да забрави цялата ни планета, а всички ние да забравим Ан Ейко и брат й. Това не бе наша пиеса.

Само че засега още седяхме един до друг, рамо до рамо, под чуждото за Огарин и родно за мен небе, и чакахме имперските кораби.

Ето кой закъсняваше, даже за спускането на завесите.