Северно сияние

1.Гарафа токайско

Лира и демонът й се прокрадваха през притъмняващата Зала, като се стараеха да се движат така, че да не ги виждат от кухнята. Трите огромни маси по цялото протежение на Залата вече бяха наредени. Среброто и стъклото ловяха последните отблясъци светлина, а дългите пейки бяха издърпани в очакване на гостите. Високо в полумрака на стените висяха портретите на предишни Ректори. Лира стигна до подиума и се озърна през рамо към отворената кухненска врата. Не видя никого и се приближи до високата маса. Тук приборите не бяха сребърни, а златни и вместо пейки имаше четиринайсет махагонови стола с кадифени възглавници.

Лира спря до стола на Ректора и леко чукна с нокът най-голямата чаша. Из Залата се разнесе мелодичен звън.

— Това е несериозно! — прошепна демонът й. — Дръж се прилично!

Демонът се казваше Панталеймон и беше приел формата на нощна пеперуда — тъмнокафява, та да не се вижда в полумрака на Залата.

— В кухнята вдигат прекалено много шум, за да ни чуят — прошепна в отговор Лира. — А Главният лакей няма да дойде преди първия звънец, така че спри да мрънкаш.

Въпреки това тя сложи ръка върху звънтящия кристал, а Панталеймон изпърха през открехнатата врата на Стаята за отдих в другия край на подиума. Миг по-късно той отново се появи.

— Няма никой — съобщи шепнешком. — Но трябва да побързаме.

Лира се сниши до равнището на високата маса и се стрелна през вратата на Стаята за отдих, чак там се изправи и се огледа. Единствената светлина идеше от камината, където цепениците изпращяха и запратиха към комина цял рояк ярки искри. Тя беше прекарала по-голямата част от живота си в колежа, но никога не беше влизала в Стаята за отдих. Само Професорите и гостите им имаха право да влизат там, при това жени не се допускаха. Дори на прислужниците не се разрешаваше да почистват. Това беше задължение на Иконома.

Панталеймон кацна на рамото й.

— Сега доволна ли си? Какво ще кажеш да се махаме? — прошепна той.

— Не говори глупости! Искам малко да поогледам.

Стаята беше голяма, с овална маса от полирано розово дърво, на която бяха наредени различни гарафи и чаши, както и сребърна преса за тютюн и стойка с няколко лули. На бюфета недалеч имаше малък примус и кошничка с макови главички.

— Добре си живеят, а, Пан? — промърмори Лира.

Тя се отпусна в едно от зелените кожени кресла, което беше толкова дълбоко, че почти се излегна, но само след миг се изправи, подпъхна крака под себе си и се загледа в портретите по стените. Сигурно пак стари Професори — мрачни, брадати, в дълги мантии, те я гледаха от рамките си с величествено неодобрение.

— За какво ли си говорят? — попита Лира, по-точно понечи да попита, защото още преди да го е изрекла, отвън се чуха гласове.

— Бързо зад креслото! — изсъска Панталеймон и за част от секундата Лира се озова зад креслото и се спотаи там. Това едва ли беше най-доброто скривалище — в самия център на стаята, и ако не стоеше много тихо…

Вратата се отвори и светлината в стаята се промени. Един от новодошлите носеше лампа, която постави на бюфета. Лира виждаше краката му в тъмнозелени панталони и лъснати до блясък черни обувки. Беше слуга.

— Пристигна ли вече лорд Азриел? — прозвуча нечий дълбок глас.

Беше Ректорът. Лира затаи дъх, когато демонът на прислужника (куче като на повечето слуги) изприпка покрай нея и седна тихо в краката му. Сега се видяха и краката на Ректора в обичайните му вехти черни обувки.

— Не, ваше благородие — отвърна Икономът. — И от Аеродок няма никакви вести.

— Предполагам, че ще е гладен. Въведи го направо в Залата.

— Да, ваше благородие.

— Наля ли за него от специалното токайско?

— Да, ваше благородие. От реколта 1898-а, както наредихте. Помня, че негова светлост имаше слабост към това вино.

— Добре. Сега ме остави сам.

— Ще ви трябва ли лампата, ваше благородие?

— Да, остави я тук. Само ела по някое време да подрежеш фитила, докато вечеряме.

Икономът леко се поклони и си тръгна. Демонът му покорно заприпка след него. От ненадеждното си укритие Лира наблюдаваше как Ректорът се приближи до големия дъбов гардероб в ъгъла, свали мантията си от закачалката и я наметна с пъшкане. Личеше, че е бил много силен мъж, но сега отдавна беше прехвърлил седемдесетте и движенията му бяха бавни и сковани. Демонът му гарван се спусна от гардероба на обичайното си място върху дясното му рамо.

Лира усещаше, че Панталеймон е настръхнал от вълнение, макар да не издаваше нито звук. Тя самата беше приятно развълнувана. Гостът, когото Ректорът беше споменал, й се падаше роден чичо. Лорд Азриел я изпълваше със страх и възхищение. Говореше се, че бил замесен в голямата политика, в някакви тайни изследвания, във войни в далечни краища, и никога не се знаеше кога ще се появи. Нравът му беше необуздан. Ако я свареше тук, щяха да я накажат сурово, но все някак щеше да го преживее.

Ала онова, което видя, напълно промени всичко.

Ректорът извади от джоба си сгъната хартия и я сложи на масата. Махна запушалката на една гарафа със златисто вино, разгъна пакетчето и изсипа на тънка струйка някакъв бял прах, после смачка хартията и я захвърли в огъня. Извади от джоба си молив, разбърка виното, докато прашецът се разтвори, и сложи запушалката.

Демонът му нададе тих отривист грак. Ректорът промърмори нещо в отговор и се огледа наоколо изпод тежките си клепачи, после излезе през същата врата, през която беше дошъл.

— Видя ли, Пан? — прошепна Лира.

— Разбира се, че видях! Сега бързо, преди да е дошъл Главният лакей!

Но още неизрекъл, откъм далечния край на Залата се разнесе звън.

— Звънецът на Главния лакей! — каза Лира. — Мислех, че имаме повече време.

Панталеймон бързо изпърха до вратата на Залата и пак така стремително се върна.

— Вече е там — съобщи той. — А не можеш да минеш и през другата врата…

Другата врата — онази, през която беше излязъл Ректорът, водеше към шумния коридор между Библиотеката и Професорската стая. По това време на деня той беше пълен с мъже, които навличаха тогите си за вечеря или бързаха да оставят книжата и куфарчетата си в Професорската стая, преди да се запътят към Залата. Лира възнамеряваше да се върне по пътя, по който беше дошла, достатъчни й бяха само няколко минути, преди да звънне звънчето на Главния лакей. Ако не беше видяла Ректора да слага белия прах във виното, може би щеше да рискува да си навлече гнева на слугата или да се опита да се промъкне незабелязано през оживения коридор. Но сега беше объркана и това я разколеба.

В този миг откъм подиума се чуха тежки стъпки. Главният лакей идваше да се убеди, че Стаята за отдих е готова да приеме професорите за обичайното маково семе и вино след вечеря. Лира се прокрадва до дъбовия гардероб, отвори вратата и се шмугна вътре. Едва успя да затвори, когато в стаята влезе Главният лакей. Беше спокойна за Панталеймон — помещението беше доста мрачно и той можеше спокойно да се вмъкне под някое от креслата.

Чу тежкото астматично пъхтене на слугата и го видя през пролуката на не добре затворената врата да подрежда лулите на стойката до пресичката за тютюн и да проверява чашите и гарафите. Човекът приглади с длани косата си над ушите и каза нещо на демона си. И неговият демон беше куче, но на висшите слуги се полагаха по-породисти кучета. Всъщност демонът му беше червеникава кучка сетер. Тя се озърташе подозрително и душеше въздуха, сякаш усещаше присъствието на чужд човек, но за безкрайно облекчение на момичето не се приближи до гардероба. Лира се боеше от Главния лакей, който на два пъти я беше натупвал.

Чу се тъничък шепот — явно Панталеймон беше успял да се промъкне при нея.

— Сега ще трябва да останем тук. Защо не ме послуша?

Тя изчака Главния лакей да излезе, преди да отговори. Негово задължение беше да надзирава прислужващите на високата маса слуги. Откъм Залата вече се чуваше шум от гласове и стъпки.

— Добре, че не те послушах — прошепна тя. — Тогава нямаше да видим, че Ректорът слага отрова във виното. Пан, това беше токайското, за което питаше! Те се канят да отровят лорд Азриел!

— Не можеш да си сигурна, че е отрова.

— А какво друго може да е? Спомни си, че преди да го направи, той отпрати слугата, за да не види. Сигурна съм, че става нещо. Нещо, свързано с политиката. От няколко дни слушам слугите да си шушукат. Пан, можем да предотвратим убийство!

— Никога не съм чувал подобна глупост! — отсече той. — Как си представяш да се спотайваш цели четири часа в тоя прашен гардероб? Нека да изляза и да погледна в коридора. Когато се опразни, ще ти кажа.

Той изпърха от рамото й и малката му сянка се появи в светлата пролука на вратата.

— Няма смисъл, Пан, ще остана тук — възрази тя. — Виждам още някаква мантия или тога. Ще я сложа на пода и ще се наместя удобно. Трябва да видя какво правят те.

До този момент тя клечеше. Сега предпазливо се изправи, опипа закачалките възможно най-тихо и установи, че гардеробът е по-широк, отколкото беше смятала. Имаше няколко професорски тоги и мантии с качулки, някои от тях подплатени с коприна и обточени с кожа.

— Дали всичките са на Ректора? — попита тя на глас. — Сигурно когато го правят почетен член на някой друг университет, му дават и хубави одежди и той ги пази тук за официални случаи? Пан, наистина ли мислиш, че това във виното не беше отрова?

— Не — призна той. — И аз като теб си мисля, че е отрова. Но ми се струва, че това не ни засяга. И че ако се намесиш, това ще е най-голямата от всички глупости, които някога си правила. Не е наша работа.

— Не говори глупости! — сряза го Лира. — Не мога да седя тук и да гледам как го тровят!

— Тогава върви някъде другаде.

— Ти си страхливец, Пан.

— Съгласен съм. Мога ли да те попитам какво смяташ да правиш? Да изскочиш от гардероба и да измъкнеш чашата от треперещите му пръсти? Какво си въобразяваш?

— Нищо не си въобразявам и ти много добре го знаеш — избухна тя. — Но след като видях какво направи Ректорът, нямам избор. Чувал си, че има нещо, наречено съвест, нали? Как мога просто да си седя в Библиотеката или някъде другаде със скръстени ръце, когато знам какво ще се случи? Никога няма да го направя, можеш да бъдеш сигурен!

— Ти през цялото време си искала точно това — промърмори демонът след кратко мълчание. — Искала си да се скриеш тук и да подслушваш. Как можах да не го разбера досега!

— Добре де, така е — призна тя. — Всички знаят, че тук се върши нещо тайно. Някакъв ритуал или нещо от този род. И аз просто исках да разбера какво е.

— Каквото и да е, не е наша работа! Ако им харесва да се забавляват с малките си тайни, просто погледни отвисоко на това и ги остави да правят каквото знаят. Само глупавите деца се крият и подслушват.

— Така си и знаех, че ще кажеш! Сега спри да ми опяваш.

Двамата седяха мълчаливо известно време. Лира се въртеше на неудобния корав под, а Панталеймон самодоволно се беше вкопчил с пипалата си в една тога. Лира усети как мислите се тълпят безредно в главата й и изпитваше безумно желание да ги сподели с демона си, но беше твърде горда. Реши да опита да ги сложи в ред без негова помощ.

Най-силна от всичко беше тревогата, но не за самата нея. Твърде често й се случваше да изпада в трудни положения, за да се притеснява особено. Този път се тревожеше за лорд Азриел и за онова, което ставаше. Той идваше рядко в колежа и обстоятелството, че този път посещението му беше по време на голямо политическо напрежение, означаваше, че не идва просто да хапне, да пийне и да изпуши някоя лула със старите си приятели. Лира знаеше, че и лорд Азриел, и Ректорът са членове на Правителствения съвет, който подпомагаше премиера, така че може би тук трябваше да се търси връзката. Но Правителственият съвет се събираше в Двореца, а не в Стаята за отдих на колежа „Джордан“.

Тя си припомни слуховете, които си разменяха шепнешком слугите от няколко дни насам. Шушукаше се, че тартарите нападнали московитите и се придвижвали на север към Санкт Петербург, откъдето можели да завладеят цялото балтийско крайбрежие и след време и цяла Западна Европа. А лорд Азриел се връщаше от север. Когато го видя последния път, той тъкмо подготвяше експедиция за Лапландия…

— Пан… — прошепна тя.

— Какво?

— Мислиш ли, че ще има война?

— Още не. Лорд Азриел нямаше да дойде тук на вечеря, ако войната беше въпрос на седмица или две.

— И аз мисля така. А след това?

— Ш-шт! Някой идва.

Тя се изправи и надникна през пролуката. Беше Икономът — идваше да подреже фитила на лампата, както му беше наредил Ректорът. Професорската стая и Библиотеката се осветяваха от анбарна светлина, но Професорите предпочитаха старите газени лампи в Стаята за отдих. И докато беше жив сегашният Ректор, това нямаше да се промени.

Икономът подряза изгорелия край и пъхна още една цепеница в камината, после нададе ухо към Залата и си взе шепа листа от пресичката за тютюн.

Едва беше захлупил капака, когато дръжката на вратата се завъртя и човекът трепна уплашено. Лира едва се сдържа да не се разсмее. Икономът бързо пъхна тютюна в джоба си и се обърна към новодошлия.

— Лорд Азриел! — изрече той и Лира усети как я полазват студени тръпки. Не можеше да го види от мястото си, но изпита неудържимо желание да надникне и с усилие го потисна.

— Добър вечер, Рен — поздрави лорд Азриел. Лира винаги слушаше този дрезгав глас със смесено чувство на страх и очакване. — Дошъл съм прекалено късно за вечеря. Ще почакам тук.

Икономът имаше притеснен вид. Гостите влизаха в тази стая само по покана на Ректора и лорд Азриел го знаеше. Но новодошлият гледаше многозначително към издутия му джоб и човекът не се реши да протестира.

— Да съобщя ли на Ректора, че сте пристигнал, милорд?

— Какво пък, нямам нищо против. Можеш да ми донесеш малко кафе.

— Да, милорд.

Икономът се поклони и побърза да се измъкне, а демонът му изприпка послушно по петите му. Чичото на Лира се приближи до камината, протегна се с високо вдигнати над главата ръце и се прозина като лъв. Беше облечен за пътуване. Сега Лира си спомни — като всеки път, когато го виждаше — колко много я плаши този човек. Вече и дума не можеше да става да се измъкне незабелязано. Трябваше да седи тихо като мишка и да се моли той да не я разкрие.

Демонът на лорд Азриел, снежен леопард, застана зад него.

— Тук ли смяташ да им прожектираш снимките?

— Да. Ще се вдигне по-малко шум, отколкото ако тръгна към Учебния салон. Те ще искат да видят и образците. Сега ще пратя някого при портиера. Лоши времена, Стелмария.

— Трябва да си починеш.

Той се излегна в едно от креслата, така че Лира вече не виждаше лицето му.

— Да, да. И да се преоблека. Може да има някакъв старинен етикет, според който да ме глобят дузина бутилки, задето съм дошъл неподходящо облечен. Три дни няма да се събудя. Факт е, че…

В този миг на вратата се почука и влезе Икономът със сребърен поднос, на който имаше каничка и чаша.

— Благодаря, Рен — каза лорд Азриел. — Това, което виждам на масата, токайско ли е?

— Ректорът нареди да отворим една бутилка специално за вас, милорд. Останали са само три дузини от тази реколта.

— Всички хубави неща на този свят рано или късно свършват. Остави подноса до мен. А, и кажи на Портиера да прати горе двата сандъка, които оставих във вестибюла.

— Тук ли, милорд?

— Да, човече, тук! Ще ми трябва и екран, и прожекционен апарат. Тук и веднага.

Икономът почти зяпна от изненада, но бързо се окопити и преглътна въпроса и протестите си.

— Рен, ти се самозабравяш — изрече лорд Азриел. — Не ми задавай въпроси, а прави каквото ти казвам.

— Да, милорд — изломоти Икономът. — С ваше позволение, ще съобщя на господин Коусън за намеренията ви, защото иначе може да се почувства засегнат, ако разбирате какво искам да кажа.

— Да. Кажи му тогава.

Господин Коусън беше Главният лакей. Между него и Иконома се беше установило старо и трайно съперничество. Главният лакей беше по-висшият, но Икономът имаше повече възможности да спечели благоразположението на Професорите и да се възползва максимално от това. Сега сигурно беше във възторг от възможността да покаже на Главния лакей, че знае повече от него за онова, което става в Стаята за отдих.

Той се поклони и излезе. Лира видя как чичо й си наля кафе и го изгълта на един дъх, след което си наля втора чаша и отпи вече по-бавно. Любопитството я изгаряше — какви два сандъка с образци? И прожекционен апарат? Какво толкова спешно и важно имаше да покаже на Професорите?

Лорд Азриел се изправи и се обърна с гръб към огъня. Сега тя го виждаше в цял ръст и неволно се залюбува на пълната му противоположност с шишкавия Иконом и вялите изгърбени Професори. Лорд Азриел беше висок мъж с могъщи рамене и свирепо тъмно лице, а очите му искряха от някакъв необуздан смях. Това беше лице, на което можеше или да се покориш, или да се противопоставиш, но не и да изпиташ жалост или снизхождение. Всяко негово движение беше грациозно и отмерено до съвършенство като на див звяр, а когато се появеше в стая като тази, той наистина приличаше на див звяр, прекарал твърде дълго време в тясна клетка.

В този миг изражението му беше съсредоточено и затворено. Демонът му Стелмария се приближи до него и облегна глава на хълбока му. Той я погледна с неразгадаем поглед, обърна се и се приближи към масата. Лира усети как стомахът й се свива — лорд Азриел махна запушалката на гарафата и си наля пълна чаша токайско.

— Не! — не успя да сдържи вика си тя.

Лорд Азриел я чу и рязко се обърна.

— Кой е там?

Сякаш тласкана от някаква невидима сила, Лира изскочи от гардероба и се хвърли към него. Грабна чашата от ръката му и виното се разплиска по масата и килима. Чашата падна и се пръсна на парченца. Той сграбчи ръката й и силно я изви.

— Лира! Какво правиш тук, по дяволите?

— Пусни ме и ще ти кажа!

— Първо ще ти счупя ръката. Как дръзна да влезеш тук?

— Току-що ти спасих живота!

За миг и двамата застинаха. Момичето с разкривено от болка лице се опитваше да не изкрещи, а мъжът се беше надвесил над него като буреносен облак.

— Какво каза? — попита той тихо.

— Виното е отровено — процеди Лира през зъби. — Видях Ректора да сипва вътре някакъв прах.

Лордът я пусна. Тя седна премаляла на пода, а Панталеймон кацна загрижено на рамото и. Чичо й я гледаше със сдържана ярост и момичето не смееше да вдигне очи и да срещне погледа му.

— Влязох само да погледна какво представлява стаята — опита се да се оправдае тя. — Знам, че не бива. Но смятах да изляза, преди да е дошъл някой. Тогава чух Ректора да влиза и не можех да избягам. Нямаше къде да се скрия, освен в гардероба. И го видях да сипва праха във виното. Ако не бях…

В този миг на вратата се почука.

— Това сигурно е Портиерът — каза лорд Азриел. — Влизай в гардероба! И само да чуя гък, ще съжаляваш, че си се родила.

Тя тутакси се шмугна обратно в гардероба. В мига, в който затваряше вратата, лорд Азриел извика:

— Влез!

Наистина беше Портиерът.

— Тук ли да ги внеса, милорд?

Старецът стоеше нерешително на прага, а зад него се подаваше краят на голям дървен сандък.

— Точно така, Шътър. Внеси ги и двата и ги остави до масата.

Лира си отдъхна и едва тогава усети болката в рамото и ръката си. Ако беше от момичетата, които плачат за щяло и нещяло, сигурно щеше да се разреве. Тя обаче стисна зъби и размърда ръката си, докато почувства, че болката утихва.

В този миг се чу звън на счупено стъкло и нещо се изля.

— По дяволите, Шътър, тромав стар глупако! Виж какво направи!

Портиерът може би не видя, но Лира забеляза всичко. Чичо й събори гарафата с токайско от масата и се престори, че го е направил Портиерът. Старецът внимателно остави сандъка и започна да се извинява.

— Много съжалявам, милорд. Явно съм бил по-близо, отколкото мислех…

— Вземи нещо да изчистиш тая бъркотия. Върви, преди килимът съвсем да подгизне!

Портиерът и младият му помощник забързаха да изпълнят нареждането. Лорд Азриел се приближи до гардероба и изрече тихо:

— Щом така и така си вътре, можеш да свършиш една полезна работа. Наблюдавай внимателно Ректора, когато влезе. Ако ми кажеш нещо интересно за него, ще се постарая да нямаш повече неприятности. Ясно ли е?

— Да, чичо.

— Чуя ли шум, няма да си мръдна пръста да ти помогна. Оправяй се сама.

Той се отдръпна и пак застана с гръб към огъня. Портиерът се върна с четка и парцал.

— Мога само още веднъж да ви кажа, че най-искрено ви се извинявам, милорд. Не знам какво…

— Заеми се с почистването.

Докато Портиерът търкаше виното от килима, почука Икономът и влезе заедно с личния прислужник на лорд Азриел, Торолд. Двамата носеха тежък сандък от полирано дърво с месингови дръжки. Когато видяха какво прави Портиерът, те спряха като заковани.

— Точно така, това беше токайското — каза лорд Азриел. — За съжаление. Това ли е прожекционният апарат? Сложете го до гардероба, Торолд. Ще монтираме екрана на другия край.

Лира разбра, че ще може да вижда екрана през пролуката на вратата, и се запита дали чичо й нарочно е решил така заради нея. Докато прислужникът разгръщаше шумно твърдото платно, тя прошепна:

— Видя ли? Не си ли струваше да дойдем?

— Възможно е — промърмори недоволно Панталеймон с тъничкия си гласец на пеперуда. — Но може и да не е така.

Лорд Азриел стоеше до камината и допиваше кафето си, а в това време Торолд отвори сандъка с прожекционния апарат, свали капачката от обектива и провери резервоара с маслото.

— Има достатъчно масло, милорд — каза той. — Да пратя ли вече за техника?

— Не, аз сам ще се справя. Благодаря, Торолд. Приключи ли вечерята, Рен?

— Почти, милорд — отвърна Икономът. — Ако правилно съм разбрал от господин Коусън, Ректорът и гостите му няма да се бавят, след като знаят, че сте тук. Да взема ли подноса с кафето?

— Вземи го и си свободен.

— Да, милорд.

С лек поклон Икономът взе подноса и си тръгна. Торолд го последва. В мига, в който вратата се затвори, лорд Азриел погледна към гардероба и Лира почти физически усети силата на погледа му, сякаш беше копие или стрела. После той се обърна и тихо заговори с демона си.

Огромната котка кротко приседна до него, бдителна, грациозна и опасна, а зелените й очи зорко огледаха стаята, преди да се насочат към вратата. Дръжката се завъртя. Лира не виждаше вратата, но чу как някой си пое дълбоко дъх.

— Ректоре — каза лорд Азриел. — Да, върнах се. Доведете гостите си — имам да ви покажа нещо много интересно.

2.Представата за Севера

— Лорд Азриел — тежко изрече Ректорът и пристъпи напред да му стисне ръката. От укритието си Лира го наблюдаваше внимателно и забеляза как погледът му за миг се стрелна към масата, където беше токайското.

— Ректоре — поясни лорд Азриел, — дойдох твърде късно, за да ви прекъсвам вечерята, затова се настаних тук. Ето го и Помощник-ректорът. Здравейте, радвам се да ви видя в добро здраве. Извинете ме за неугледния вид, току-що пристигам. Да, Ректоре, токайското го няма. Вие стоите върху него. Портиерът го събори от масата, но аз бях виновен. Здравейте, Капелане. Четох последния ви трактат с голям интерес…

Той се отдалечи с Капелана и остави Лира да наблюдава необезпокоявана лицето на Ректора. То беше безстрастно, но демонът на рамото му се беше накокошинил и пристъпваше неспокойно от крак на крак. Лорд Азриел вече беше в центъра на вниманието и макар да правеше всичко възможно да демонстрира уважение към Ректора на собствената му територия, беше ясно на чия страна е силата.

Професорите поздравиха госта и насядаха — някои около масата, други в креслата — и скоро стаята се изпълни с бръмчене на гласове. Лира виждаше, че всички са силно заинтригувани от дървения сандък, екрана и прожекционния апарат. Тя познаваше добре Професорите — Библиотекаря, Помощник-ректора, Екзаминатора и всички останали. Тези хора бяха около нея през целия й живот, учеха я, наказваха я, утешаваха я, правеха й малки подаръци, пъдеха я от градината с плодните дръвчета. Те бяха семейството й. Може би дори щеше да ги чувства като семейство, ако имаше някаква представа какво е това, но в този смисъл прислугата като че й беше по-близка. Професорите имаха по-важни занимания от това да се грижат и да обграждат с любов едно полудиво дете, попаднало при тях по волята на случая.

Ректорът запали спиртника под малкия сребърен мангал и разтопи парченце масло, преди да разчупи десетина макови главички и да изсипе семето вътре. Макът се поднасяше след трапезата — той проясняваше ума и развързваше езика, и тогава разговорът ставаше интересен и богат. По традиция лично Ректорът го приготвяше.

Маслото цвърчеше, гласовете жужаха и Лира реши, че сега е моментът да се намести по-удобно. Безкрайно предпазливо тя смъкна една от мантиите, цялата подплатена с кожа, и я постла на пода.

— Трябваше да вземеш нещо по-бодливо — прошепна Панталеймон. — Ако ти стане много меко, ще вземеш да заспиш.

— Ако заспя, ти ще имаш грижата да ме събудиш — отвърна Лира.

След като се намести удобно, тя се заслуша в разговора. Убийствено скучен разговор — все за политика, при това лондонска, и нищо вълнуващо по въпроса за тартарите. Приятният аромат на пържено маково семе и тютюн се промъкваше през пролуката в гардероба и Лира започна да клюма. Но ето че най-сетне някой почука по масата и гласовете стихнаха. Заговори Ректорът.

— Господа, мисля, че говоря от името на всички, когато поздравявам лорд Азриел с добре дошъл. Посещенията му са редки, но винаги изключително ценни, а тази вечер, сигурен съм, той има да ни покаже нещо наистина интересно. Намираме се в момент на голямо политическо напрежение, както всички си даваме сметка. Утре сутрин лорд Азриел трябва да бъде в Уайтхол и влакът вече го чака под пълна пара, за да го отведе в Лондон веднага след разговора ни. Ето защо трябва да използваме разумно времето си. След като ни каже каквото има да ни казва, сигурно ще има въпроси. Моля ви, говорете кратко и по същество. Лорд Азриел, какво ще кажете да започнем?

— Благодаря, Ректоре — отвърна лорд Азриел. — За начало ще ви покажа няколко снимки. Струва ми се, че Помощник-ректорът ще вижда по-добре оттук. Може би Ректорът ще бъде така добър да премести стола си по-близо до гардероба?

Старият Помощник-ректор беше почти сляп и учтивостта изискваше да му направят място по-близо до екрана, а това означаваше, че Ректорът ще трябва да седне до Библиотекаря, само на метър от скривалището на Лира. Той се премести и Лира го чу да мърморя:

— Тоя дявол! Знаел е за виното, сигурен съм!

Библиотекарят изрече полугласно:

— Сега ще иска пари. Ако ни принуди да гласуваме…

— Ако го направи, ще му опонираме с цялото красноречие, на което сме способни.

Прожекционният апарат засъска и лорд Азриел здраво завъртя ръчката. Лира лекичко се помести, за да вижда екрана, където постепенно се очерта ярък бял кръг.

— Ще угаси ли някой лампата? — помоли лорд Азриел.

Един от Професорите се надигна и стаята потъна в полумрак.

Лорд Азриел заговори:

— Както някои от вас знаят, преди дванадесет месеца потеглих на север с дипломатическа мисия при краля на Лапландия. Или поне такъв беше поводът. Всъщност истинската ми цел беше да стигна още по-далеч на север, до самите вечни ледове, за да разбера какво се е случило с експедицията на Груман. В едно от последните съобщения на Груман до Академията в Берлин се споменава някакъв природен феномен, който можел да се види само на север. Моето намерение беше да проуча и това, както и да разбера какво се е случило с него. Но първата картина, която ще ви покажа, няма пряка връзка нито с едното, нито с другото.

Той пъхна първия диапозитив в рамката. На екрана се появи кръгла фотограма в контрастно черно и бяло. Беше снимано през нощта при пълнолуние. Недалеч се виждаше дървена колиба, чиито стени тъмнееха на фона на снега, който затрупваше всичко наоколо и тегнеше на дебел пласт върху покрива. До колибата бе подредено философско оборудване, което за Лира наподобяваше видяното в Анбарния парк по пътя за Ярнтън — балони, кабели, порцеланови изолатори, и всичко това блестеше на лунната светлина под дебелия слой скреж. На видно място отпред стоеше мъж, целият увит в кожи. Лицето му не се разпознаваше под ниско нахлупената качулка. Ръцете му бяха вдигнати в приветствен жест. До него имаше по-малка фигурка. Луната къпеше всичко наоколо в бледата си светлина.

— Тази снимка е направена със стандартната емулсия от сребърен нитрат — обясни лорд Азриел. — Искам да видите още една, направена на същото място само минута след първата с нова, специално създадена емулсия.

Той извади първата снимка и сложи на нейно място нова. Втората беше много по-тъмна, сякаш лунната светлина минаваше през филтър. Хоризонтът още се виждаше, виждаха се и тъмните очертания на колибата и затрупаният със сняг покрив, но инструментите тънеха в мрак. Ала мъжът също се беше променил — той беше окъпан в светлина, а от вдигнатите му ръце като че струеше фонтан от сияещи частици.

— Тази светлина издига ли се, или иде отгоре? — попита Капеланът.

— Иде отгоре — отговори лорд Азриел, — но не е светлина. Това е Прах.

Нещо в начина, по който го каза, накара Лира да си помисли, че става дума за Прах с главна буква, а не за обикновен прах. Реакцията на Професорите затвърди усещането й, защото след думите на лорд Азриел в стаята настъпи гробна тишина, последвана от въздишки на изумление.

— Но как…

— Нима…

— Не може…

— Господа! — издигна глас Капеланът. — Да оставим лорд Азриел да обясни!

— Това е Прах — повтори лорд Азриел. — На плаката той се вижда като светлина, защото частиците Прах въздействат върху тази емулсия, както фотоните въздействат върху сребърния нитрат. Може би най-важната причина да тръгна на север беше желанието ми да го изследвам. Както виждате, фигурата на мъжа се откроява отлично. Сега искам да погледнете фигурата в краката му.

Той посочи неясната сянка до мъжа.

— Мислех, че това е демонът му — каза един от Професорите.

— Не. Демонът му в този момент е навит около шията му под формата на змия. Фигурата, която едва различавате, е на дете.

— Разединено дете?… — каза някой и начинът, по който замълча, даваше да се разбере, че това не бива да се изрича на глас.

Възцари се напрегната тишина.

— Цяло дете — хладно проговори лорд Азриел. — Което, имайки предвид природата на Праха, е много показателно, нали така?

Няколко секунди никой не отговори. Пръв се обади Капеланът.

— Ох! — въздъхна той като човек, който е отпил голяма глътка и си поема дъх. — А потоците Прах…

— Идват от небето и сякаш го обливат със светлина. Можете да разглеждате снимката колкото си искате. Ще ви я оставя. Показвам ви я, за да ви демонстрирам действието на тази нова емулсия. А сега искам да ви покажа още една снимка.

Той смени диапозитива. Следващата снимка също беше направена през нощта, но този път нямаше луна. Виждаха се няколко палатки, смътно очертани на ниския хоризонт, а до тях на безредна купчина бяха отрупани сандъци и шейна. Но най-интересното на снимката беше небето. Потоци и воали светлина висяха като завеси, оплетени от невидими куки на стотици мили височина или издухани от някакъв невъобразим вятър.

— Какво е това? — промълви Помощник-ректорът.

— Това е снимка на Аврора.

— Много хубава фотограма — изрече Странстващият професор. — Една от най-хубавите, които съм виждал някога.

— Простете моето невежество — обади се с треперлив глас старият Хормайстор, — но дори и да съм знаел какво е това Аврора, вече не помня. Това ли е, което наричат Северно сияние?

— Да. То има много имена. Съставено е от ураган от заредени частици и слънчеви лъчи с огромна, невъобразима мощ — сами по себе си невидими, но създаващи това ярко сияние, когато влязат във взаимодействие с атмосферата. Ако имах време, щях да накарам да направят снимката цветна, за да добиете представа за багрите му — бледозелено и розово в по-голямата си част, с пурпурни оттенъци в долния край на завесата. Тази снимка е правена с обикновена емулсия. Сега искам да погледнете още една, която е направена със специалната емулсия.

Той извади снимката. Лира чу Ректора да изрича тихо:

— Ако ни принуди да гласуваме, можем да се позовем на клаузата за местоживеенето. Той е живял в колежа по-малко от тридесет седмици през последните петдесет и две.

— Капеланът вече е на негова страна… — промърмори Библиотекарят.

Лорд Азриел пъхна нов диапозитив в проектора. Сцената беше същата. Както при предишните две снимки, контурите, които се виждаха на нормална светлина, бяха доста замъглени. Същото беше и с воала на сиянието.

Ала насред Аврора, високо над студения пейзаж, Лира забеляза някакви очертания. Притисна лице към пролуката, за да вижда по-добре, и видя как и Професорите се наведоха напред. С всяка изминала секунда изумлението й нарастваше — сега в небето се забелязваха ясно очертанията на град: кули, куполи, стени… сгради и улици, увиснали във въздуха! Тя едва не извика. Пръв се обади Касингтънският професор:

— Това ми прилича… на град.

— Точно така — потвърди лорд Азриел.

— Град в друг свят, без съмнение? — изрече презрително Деканът.

Лорд Азриел не му обърна внимание. Сред Професорите се надигна вълнение, сякаш след като бяха написали куп трактати за съществуването на еднорога, без някога да са го виждали, сега насреща им се изправяше току-що уловен жив екземпляр.

— Това има ли нещо общо с теорията на Барнард-Стоукс? — попита Странстващият професор. — Има, нали?

— Точно това искам да разбера — каза лорд Азриел.

Той застана до осветения екран. Лира виждаше острия поглед на тъмните му очи и зелените искрици в очите на демона му, докато двамата наблюдаваха внимателно Професорите, които продължаваха изумено да се взират в снимката на Аврора. Беловласите глави бяха наведени напред, очилата проблясваха в полумрака, и само Ректорът и Библиотекарят седяха облегнати в креслата си с доближени глави.

Капеланът се обади:

— Казахте, че сте търсили следите на Грумановата експедиция, лорд Азриел. Дали и доктор Груман е изследвал същия феномен?

— Мисля, че да, и съм сигурен, че е знаел доста за него. Той обаче не би могъл да сподели с нас сведенията си, защото е мъртъв.

— Не! — възкликна Капеланът.

— Боя се, че е така, пък и имам доказателство.

През стаята пробягна тръпка на нетърпеливо очакване. Двама или трима по-млади Професори домъкнаха дървения сандък и го поставиха до лорд Азриел. Той извади последната снимка, но остави проектора включен и в драматичното сияние на яркия кръг светлина се наведе, за да вдигне капака. Лира чу скърцането на гвоздеите, измъкващи се от влажното дърво. Ректорът се изправи да погледне и закри ставащото от погледа й. Чичо й отново заговори:

— Може би си спомняте, че следите на Грумановата експедиция се изгубиха преди осемнадесет месеца. Германската академия го прати на Северния магнитен полюс, за да прави наблюдения на небето. По време на това пътуване той забелязал любопитния феномен, който току-що видяхме. Скоро след това Груман изчезна. Всички решиха, че е претърпял злополука и тялото му лежи на дъното на някоя пропаст. Всъщност не е било злополука.

— Какво е това? — попита Деканът. — Вакуумен контейнер?

Лорд Азриел не отговори веднага. Лира чу изщракването на металните закопчалки и съскането на навлизащия въздух, после настъпи тишина. Тя обаче не трая дълго. Няколко секунди по-късно Лира чу как в стаята се надигна ропот. Разнесоха се ужасени викове, протести, възклицания на гняв и страх.

— Но какво…

— …нечовешко…

— Това е…

— …какво се е случило?

Гласът на Ректора се издигна над общия ропот.

— Лорд Азриел, какво сте донесъл, за Бога?

— Това е главата на Станислаус Груман — прозвуча гласът на лорд Азриел.

Лира чу как някой с препъване хукна към вратата и изскочи навън, ломотейки несвързано. В този миг ужасно й се искаше да види онова, което виждаха другите.

Лорд Азриел продължи:

— Открих това тяло непокътнато в ледовете край Свалбард. Главата е обезобразена по този начин от убийците. Виждате характерните признаци на скалпиране. Мисля, че на вас това не ви е непознато, Помощник-ректоре.

Старецът отвърна твърдо:

— Виждал съм тартарите да го правят. Това е техника, прилагана в Сибир и Тунгуска. Оттам се е разпространила при скрелингите, макар че, доколкото знам, сега е забранена в Нова Дания. Мога ли да я погледна по-отблизо, лорд Азриел?

След кратка пауза той отново заговори:

— Очите ми вече не са много силни, а и ледът е мръсен, но ми се струва, че това на върха на черепа е дупка. Прав ли съм?

— Точно така.

— Трепанация?

— Именно.

При тези думи отново се надигна развълнуван ропот. Ректорът се поотмести и Лира отново можеше да вижда. Старият Помощник-ректор, застанал в светлия кръг от проектора, държеше близо до очите си тежък леден блок, а вътре се виждаше някакъв предмет. Кървава буца, в чиито очертания с мъка се разпознаваше човешка глава. Панталеймон пърхаше около Лира. Безумното му мятане я подразни.

— Тихо! — изсъска тя. — Слушай!

— Доктор Груман някога беше професор в този колеж! — възкликна разпалено Деканът.

— Да попадне в ръцете на тартарите…

— Толкова далеч на север?

— Те трябва да са проникнали доста по-навътре, отколкото някога сме си представяли!

— Правилно ли чух, че сте го открили близо до Свалбард? — попита Деканът.

— Точно така.

— Да разбираме ли, че броненосците имат нещо общо с това?

За Лира думата беше непозната, но останалите явно я знаеха.

— Невъзможно! — отсече Касингтънският професор. — Те никога не биха направили подобно нещо.

— Тогава не познавате Йофур Ракнисон — обади се Странстващият професор, който беше ходил на няколко експедиции в Арктика. — Никак не бих се изненадал да разбера, че е започнал да скалпира хора като тартарите.

Лира отново отмести поглед към чичо си, който гледаше Професорите със саркастична усмивка, но не казваше нищо.

— Кой е Йофур Ракнисон? — попита някой.

— Кралят на Свалбард — обясни Странстващият професор. — Точно така, един от броненосците. Той е един вид узурпатор — доколкото разбрах, добрал се е до трона с интриги. Но е могъща фигура и в никакъв случай не е глупак, независимо от нелепите си хрумвания. Чух, че накарал да му построят палат от внесен отвън мрамор и смятал да основе нещо като университет — така, както той го разбира…

— За кого? За мечките? — обади се някой и всички се засмяха.

Но Странстващият професор продължи сериозно:

— Всичко това ме кара да мисля, че Йофур Ракнисон е способен да постъпи по този начин с Груман. И в същото време не е невъзможно с ласкателства и интриги да го накараш да се държи съвсем иначе, ако нуждата го налага.

— И вие знаете начина, така ли, Трелони? — изпръхтя Деканът.

— Да. Знаете ли какво е най-голямото му желание? Дори по-голямо от това да стане почетен доктор? Иска демон! Намерете начин да му дадете демон, и той ще направи всичко за вас.

Професорите се разсмяха от сърце.

Лира се вслушваше озадачена. Онова, което Странстващият професор казваше, за нея беше пълна безсмислица. Освен това й се искаше да чуе още нещо за скалпирането, за Северното сияние и за загадъчния Прах. Тя обаче остана разочарована. Лорд Азриел беше приключил с демонстрацията на находките и снимките и скоро разговорът се превърна в разпалена дискусия дали трябва да му дадат пари за нова експедиция или не. Изтъкваха се всевъзможни аргументи и от двете страни и Лира усети, че очите й се затварят. Не след дълго тя вече спеше, а Панталеймон се омота около врата й в любимата си форма на хермелин.

Стресна се от това, че някой я раздрусваше за рамото.

— Тихо! — прошепна чичо й. Гардеробът беше отворен и той беше приклекнал така, че закриваше светлината. — Всички си тръгнаха, но наоколо още се мотаят разни слуги. Сега си върви в стаята и внимавай да не кажеш на някого какво си видяла.

— Съгласиха ли се да ти дадат пари? — глуповато попита Лира.

— Да.

— Какво е Прахът? — продължи да пита тя, докато се опитваше да се изправи след неудобната поза.

— Това не те интересува.

— Интересува ме — възрази тя. — Като искаш да шпионирам за теб, трябваше да ми кажеш за какво да се ослушвам. Може ли да видя главата?

Бялата хермелинова кожа на Панталеймон настръхна. Лира усети как започна да я гъделичка по врата. Лорд Азриел тихо се засмя.

— Не бъди противна — каза той и започна да прибира снимките си. — Гледа ли внимателно Ректора?

— Да. Най-напред се огледа за виното.

— Добре. Засега го обезвредих. Прави каквото ти казвам и върви да си легнеш.

— А ти къде отиваш?

— Връщам се на север. След десет минути тръгвам.

— Може ли и аз да дойда?

Той спря за миг и я погледна, сякаш я виждаше за пръв път. Демонът му също обърна към нея зелените си котешки очи и Лира се изчерви под погледа им, но не се предаде и продължи да гледа настойчиво.

— Твоето място е тук — изрече най-сетне чичо й.

— Но защо? Защо да ми е тук мястото? Защо да не мога да дойда на север с теб? Искам да видя Северното сияние, мечките, айсбергите и всичко останало. Искам да разбера за Праха. И за този град във въздуха. Това друг свят ли е?

— Няма да дойдеш, дете. Избий си го от главата. Времената са прекалено опасни. Прави каквото ти казах и върви да си легнеш, а ако си добро момиче, ще ти донеса зъб от морж с ескимоски символи. Недей да спориш повече, защото ще се ядосам.

Демонът му изръмжа с дълбок тътнещ глас и Лира изведнъж си представи острите зъби да се сключват на гърлото й.

Тя стисна устни и намръщено погледна чичо си. Той изпомпваше въздуха от вакуумната бутилка и не й обърна внимание. Сякаш вече беше забравил за нея. Без да каже дума повече, със стиснати устни и присвити очи, момичето отиде да си легне.

Ректорът и Библиотекарят бяха стари приятели и съюзници и имаха навика след някое премеждие да седнат на чаша бренди и да се утешават взаимно. Ето защо след срещата с лорд Азриел те се запътиха към покоите на Ректора и се настаниха в кабинета му. Завесите бяха спуснати, в камината пламтеше огън, а двата демона се разположиха на обичайните си места на рамото и коленете на хората си. Двамата се приготвиха да обсъдят случилото се.

— Наистина ли мислиш, че е знаел за виното? — попита Библиотекарят.

— Разбира се, че е знаел. Нямам представа как е разбрал, но е знаел и сам е съборил гарафата. Знаел е, в това не може да има съмнение.

— Извинявай, Ректоре, но изпитвам истинско облекчение. Никога не съм харесвал идеята да…

— Да го отровим?

— Да. Убийството.

— Едва ли някому би се харесала такава идея, Чарлз. Въпросът беше дали това би било по-лошо, отколкото ако не го направим. Е, явно провидението се е намесило и нищо не се случи. Съжалявам само, че стоварих на плещите ти такова бреме.

— Не, не — възрази Библиотекарят. — Но все пак бих искал да науча повече за това.

Ректорът замълча за минута.

— Да, може би трябваше да ти кажа повече — изрече той накрая. — Алетиометърът предупреждава за ужасни последици, ако лорд Азриел продължи изследванията си. Освен всичко останало, и детето ще бъде въвлечено, а аз искам да е в безопасност колкото е възможно по-дълго.

— Има ли работата на лорд Азриел нещо общо с онази нова инициатива на Дисциплинарния съд на Консисторията — така наречения Жертвен съвет?

— Лорд Азриел? Не, не, тъкмо обратното. Пък и Жертвеният съвет не е изцяло подчинен на Църковния съд. Това е до голяма степен частно начинание. Ръководи го някой, който никак не обича лорд Азриел. Тези двамата ме хвърлят в трепет, Чарлз.

Сега Библиотекарят замълча. Откакто папа Жан Калвин беше преместил папското седалище в Женева и основал Дисциплинарния съд на Консисторията, властта на Църквата върху всяка страна на обществения живот беше станала абсолютна. След смъртта на Калвин самата папска институция беше разпусната, а на нейно място израсна ново тяло от съдилища, колегии и съвети, известни като Магистратурата. Тези учреждения не винаги действаха в единство — понякога между тях възникваше яростно съперничество. През голяма част от изминалото столетие най-могъща беше Колегията на епископите, но напоследък мястото й зае Дисциплинарният съд на Консисторията — най-активният и всяващ страх орган на Църквата.

Това обаче не пречеше непрекъснато да изникват независими учреждения под покровителството на една или друга част от Магистратурата и Жертвеният съвет, за който беше споменал Библиотекарят, беше едно от тях. Той не знаеше много за тази организация, но онова, което беше чул, го изпълваше със страх и неприязън и тревогата на Ректора му беше напълно ясна.

— Странстващият професор спомена едно име — каза той след минута-две. — Барнард-Стоукс. Каква е тази работа с Барнард-Стоукс?

— О, това не е от нашата област, Чарлз. Доколкото можах да схвана, Светата църква учи, че има два свята — светът на всичко онова, което можем да видим, да чуем и да докоснем, и другият свят, духовният, на рая и ада. Барнард и Стоукс са двама — как да го кажа? Двама теолози ренегати, според които съществуват още множество светове като нашия, които нямат нищо общо с рая и ада, а са материални и грешни. Те са тук, съвсем близо до нас, но не можем да ги видим и да ги стигнем. Естествено, Светата църква заклейми тази гнусна ерес и Барнард и Стоукс бяха осъдени. Но за голямо неудоволствие на Магистратурата има солидни математически доказателства в подкрепа на тази теория за другите светове. Аз самият никога не съм се занимавал с тях, но Касингтънският професор ми е казвал, че са наистина солидни.

— А сега лорд Азриел е направил и снимка на един от тези светове — каза Библиотекарят. — И ние му дадохме пари да иде да го търси. Всичко е ясно.

— Точно така. Жертвеният съвет и могъщите му покровители ще решат, че колежът „Джордан“ е свърталище на еретици. А аз трябва да лавирам между Съда на Консисторията и Жертвения съвет. В това време обаче детето расте. Те няма да я забравят. Рано или късно ще я въвлекат и това явно ще стане още сега, независимо дали го искам или не.

— Но откъде знаеш, за Бога? Пак ли алетиометърът?

— Да. Лира ще изиграе роля в това, и то значителна. А най-голямата ирония е, че ще трябва да участва, без да осъзнава какво прави. Може обаче да й се помогне и ако планът ми с токайското беше успял, тя щеше да бъде в безопасност още известно време. Искаше ми се да й спестя пътуването на север. И повече от всичко на света бих искал да мога да й обясня това…

— Тя не би те чула — прекъсна го Библиотекарят. — Достатъчно добре я познавам. Опиташ ли се да й кажеш нещо сериозно, тя ще те слуша с половин ухо пет минути и ще започне да се върти. И ако тръгнеш следващия път да я питаш какво е запомнила, всичко ще е изхвърчало от главата й.

— А ако й заговоря за Праха? Мислиш ли, че ще ме слуша?

Библиотекарят изсумтя, давайки да се разбере колко малко вероятна му се струва такава възможност.

— За какво да те слуша, за Бога? С какво може някаква теологическа главоблъсканица да заинтересува едно здраво и безгрижно дете?

— С това, че тя трябва да изпита някои неща на свой гръб. В това число и голямо предателство…

— Кой ще я предаде?

— Не, не, точно това е най-тъжното. Тя ще бъде предателката и това ще бъде ужасно преживяване. Разбира се, тя не бива да го научи, но нищо не пречи да й кажем за Праха. И ми се струва, че може и да грешиш, Чарлз. Не е изключено този въпрос да я заинтригува, стига да й го обясним простичко. Това може да й бъде от полза по-късно. А за мен ще е голямо облекчение, защото така ще се тревожа по-малко за нея.

— Това е дългът на старите — изрече Библиотекарят. — Да се тревожат за младите. А дълг на младите е да се надсмиват над тревогата на старите.

Те поседяха още малко така, после се разделиха, защото вече беше късно, а те бяха стари и изпълнени с тревога.

3.Колежът на Лира

Колежът „Джордан“ беше най-величественият и най-богатият от всички оксфордски колежи. Може би и най-големият, но никой не би могъл да каже със сигурност. Постройките, групирани около три неправилни четириъгълника, датираха от всички възможни периоди, като се започне от ранното Средновековие и се стигне до средата на осемнадесети век. Тук нищо не беше строено по план — сградите изникваха една по една и миналото и настоящето се смесваха причудливо, оформяйки едно разностилно и запуснато великолепие. Винаги имаше по някое крило, готово всеки миг да се срути, и от пет поколения насам една и съща фамилия строители, Парслоу, имаше грижата да попречи на разрушението. Сегашният господин Парслоу учеше на занаята сина си. Те двамата и тримата им работници лазеха като неуморни термити по скелетата, които издигаха на ъгъла на Библиотеката или на покрива на Параклиса, и качваха нагоре нови каменни блокове, ролки лъскава оловна ламарина или дебели греди.

Колежът притежаваше ферми и имоти из цяла Британия. Казваха, че можеш да стигнеш до Бристол на север и до Лондон на юг, без нито веднъж да напуснеш земите на „Джордан“. Във всички части на кралството имаше бояджийници и тухларни, гори и атомни централи, които плащаха наем на „Джордан“, и всяко тримесечие на определена дата ковчежникът и помощниците му теглеха чертата, съобщаваха общата сума на Консилиума и поръчваха два лебеда за празничната трапеза. Част от парите се влагаха в нови инвестиции — Консилиумът току-що беше одобрил покупката на административна сграда в Манчестър, — а останалите отиваха за скромното възнаграждение на Професорите и заплатите на прислугата (в това число на Парслоу и на още дузина семейства занаятчии и търговци, които обслужваха колежа), за попълване на богатите запаси от вино в избата, за закупуване на книги и анбарографи за огромната Библиотека, заемаща цяла една страна на двора Мелроуз и седеметажен подземен лабиринт отдолу, и, не на последно място, за попълване на философската апаратура на Параклиса с най-новите изобретения.

Беше важно Параклисът да е в крак с времето, тъй като в областта на експерименталната теология „Джордан“ нямаше равен нито в Европа, нито в Нова Франция. Поне това Лира беше усвоила твърдо. Тя се гордееше със славата на своя колеж и обичаше да се хвали с нея пред градските хлапета и малките голтаци, с които играеше край Канала или Глинозема. На гостуващите професори и учени гледаше със съжаление, примесено с презрение — бедничките, те не бяха част от „Джордан“ и следователно знаеха по-малко и от най-нищожния стипендиант на колежа!

Колкото до експерименталната теология, Лира знаеше за нея точно толкова, колкото и хлапетата, с които играеше. Отнякъде беше останала с впечатлението, че тя по някакъв начин е свързана с магията, с движението на звездите и планетите, с невидимите частици материя, но това бяха само предположения. Може би и звездите си имаха демони и експерименталната теология служеше на хората да разговарят с тях. Лира си представяше как Капеланът говори високопарно и изслушва забележките на звездните демони, а после кима величествено или клати глава със съжаление. Но за какво биха могли да си говорят — за това нямаше ни най-малка представа.

Пък и не я интересуваше особено. В известен смисъл Лира беше истинска варварка. Любимото й занимание беше да се катери по покривите на колежа с Роджър, момчето от кухнята, което й беше най-добрият приятел, да плюе костилки от сливи на главите на минаващите Професори или да буха като бухал през прозореца на някоя зала, в която се провеждаха занятия. Обичаше да тича по тесните улици, да краде плодове от пазара и да се бие. Но ако за нея подмолните течения на политиката, скрити под повърхността на спокойния живот в колежа, си оставаха тайна, същото важеше и за Професорите, които бяха не по-малко слепи от нея за кипящия котел от съглашения и вражди, междуособици и съюзи, в който протичаше животът на едно дете в Оксфорд. Децата си играят — каква мила картинка! Какво би могло да бъде по-невинно и прелестно?

А всъщност, както си му беше редът, Лира и връстниците й водеха война на живот и смърт. Първо, децата от един колеж (младите слуги, децата на слугите и Лира) воюваха с тези от друг колеж. Но тази вражда тутакси се изпаряваше, когато се случеше градските деца да нападнат някой колежанин. Тогава всички колежанчета се съюзяваха и тръгваха на бой срещу гражданчетата. Това съперничество съществуваше вече стотици години и беше много дълбоко и вълнуващо.

Но и то биваше забравено, когато се появяха други врагове. Един отколешен враг бяха децата на работниците от тухларните, които живееха край Глинозема и бяха еднакво презирани както от колежанчетата, така и от гражданчетата. Предната година Лира и някои от градските деца бяха сключили временно примирие, за да нападнат Глинозема, да подложат децата на тухларите на тежък обстрел с буци глина и да разрушат току-що построения им замък. После ги овъргаляха в лепкавата кал, в която живееха, и това продължи толкова дълго, че накрая и победени, и победители приличаха на стадо виещи глинени човеци.

Другият постоянен враг беше сезонен. Циганските семейства, които живееха на корабчетата си, идваха и си заминаваха с пролетните и есенните панаири и тогава непременно имаше битки. Едно семейство цигани всеки път закотвяше корабчето си в онази част на града, която наричаха Йерихон, и Лира воюваше с него от мига, в който се научи да хвърля камък. Последния път, когато бяха в Оксфорд, тя, Роджър и още няколко момчета от кухненската прислуга в „Джордан“ и „Сейнт Майкъл“ им устроиха засада и започнаха да замерят с кал ярко боядисаното им корабче, докато цялото семейство не излезе навън да ги прогони. Тогава резервният отряд под предводителството на Лира взе кораба на абордаж и го отвърза от пристана. Неуправляемият съд заплава надолу по течението, обърквайки цялото движение по канала, докато пиратите на Лира го претърсваха от единия до другия край, за да търсят тапата. Лира твърдо вярваше в тази тапа. Ако я извадеха, уверяваше тя войниците си, корабът веднага щеше да потъне. Те обаче така и не я намериха и когато циганите ги догониха, трябваше да изоставят бойния си трофей, за да се спасят с бягство, мокри и ликуващи, из тесните улички на Йерихон.

Това беше светът на Лира, нейният малък рай. Тя беше буйна, алчна малка дивачка. Но все пак никога не я напускаше чувството, че това не е целият й свят, че част от нея е неразривно свързана и с величието и традициите на колежа „Джордан“, а и със света на голямата политика, олицетворяван от лорд Азриел. Това й беше достатъчно, за да се надува пред другите деца и да претендира, че е нещо повече от тях. Досега не й беше хрумвало нищо по-добро.

Така премина детството й, като полудива котка. Единственото разнообразие в заниманията й внасяха онези редки случаи, когато лорд Азриел идваше в колежа. Един богат и могъщ чичо беше достатъчен повод да се впусне в хвалби, но цената всеки път се оказваше твърде висока — тогава най-чевръстият от Професорите я хващаше и я отвеждаше при Домоуправителката, за да я измият и да я облекат в чиста рокля, след което я закарваха (под строг надзор и с множество заплахи) до Голямата гостна, за да пие чай с лорд Азриел. Обикновено биваха поканени и няколко от по-важните Професори. Лира се тръшваше демонстративно в креслото, докато Ректорът не й подвикнеше рязко да се изправи, а тя гледаше сърдито изпод вежди и тогава дори и Капеланът не можеше да сдържи усмивката си.

Това неизменно се повтаряше при всяка една от тези сковани официални визити. След чая Ректорът и поканените Професори оставяха Лира и чичо й сами и той й нареждаше да застане пред него и да му каже какво е научила от последното му посещение насам. Тя започваше да мънка каквото й дойдеше на ум от геометрията, арабския, историята или анбарологията, а той седеше облегнат назад, с глезен върху коляното, и я гледаше с непроницаемо изражение, докато въображението й се изчерпеше.

Предната година, точно преди да замине на експедиция на север, той попита:

— А как прекарваш времето си, когато не залягаш над уроците?

— Ами… играя си — измънка тя. — Из колежа. Просто… просто си играя.

— Дай да ти видя ръцете, дете.

Тя протегна ръце за оглед. Чичо й ги пое и ги обърна, за да види ноктите й. Демонът му лежеше до него като сфинкс, потупваше с опашка по килима и не отместваше немигащите си очи от Лира.

Лорд Азриел пусна с гримаса ръцете й.

— Мръсни са! Тук не те ли карат да се миеш?

— Карат ме. Но ноктите на Капелана също са мръсни. Даже по-мръсни от моите.

— Той е учен човек. А твоето извинение какво е?

— Сигурно съм ги изцапала, след като ги измих.

— Къде играеш, та да се изцапаш така?

Тя го изгледа с подозрение. Имаше чувството, че не е позволено да се играе на покрива, въпреки че никой не й го беше казал.

— В някои стари стаи — измънка най-сетне.

— И къде още?

— На Глинозема… понякога.

— И?

— В Йерихон и Порт Медоу.

— И никъде другаде?

— Ами… не.

— Лъжеш ме. Вчера те видях на покрива.

Тя прехапа устни и замълча. Чичо и я гледаше насмешливо.

— Значи, играеш и на покрива — продължи той. — А от време на време отбиваш ли се в Библиотеката?

— Не. Но на покрива й намерих една врана! — добави момичето.

— Наистина ли? И хвана ли я?

— Кракът й беше ранен. Аз исках да я убия и да я опека, но Роджър каза, че трябва да й помогнем. Дадохме й трохи и малко вино и тя се оправи и отлетя.

— Кой е Роджър?

— Приятел ми е. От кухнята.

— Ясно. Значи, обикаляш целия покрив…

— Не целия. На Шелдъновото крило не можеш да се качиш, защото трябва да скочиш направо от Кулата на поклонниците. Има и капандура, но не съм достатъчно висока да я стигна.

— Значи си обиколила целия покрив, освен на Шелдъновото крило. А в подземията била ли си?

— Подземията ли?

— Колежът е не по-малък под земята, отколкото на повърхността. Учудвам се, че още не си го открила. Е, след малко тръгвам. Виждам, че си здрава. Ето, вземи.

Той бръкна в джоба си и извади шепа монети, от които й даде пет златни долара.

— Не са ли те учили да казваш „благодаря“?

— Благодаря — измънка Лира.

— Слушаш ли Ректора?

— О, да!

— Уважаваш ли Професорите?

— Да.

Демонът на лорд Азриел тихо се засмя. Това беше първият звук, който издаваше, и Лира се изчерви.

— Върви да си играеш — каза чичо й.

Лира се обърна и забърза към вратата с облекчение. В последния момент се сети и промърмори:

— Довиждане.

Такъв беше животът на Лира до деня, в който реши да се скрие в Стаята за отдих и за пръв път чу за Праха.

Естествено, Библиотекарят не беше прав, когато твърдеше пред Ректора, че това не би могло да събуди интереса й. Сега тя би слушала жадно всекиго, който би могъл да й каже нещо за Праха. През следващите месеци щеше да чуе още много за него, а след време щеше да знае за Праха повече от всеки друг на света. Но дотогава за нея щеше да съществува само вълнуващият живот в колежа „Джордан“.

Ала във всички случаи това беше нещо ново, което даваше храна на въображението й. От няколко седмици насам по незнаен начин в околността се процеждаха слухове. Някои се смееха, други се замисляха — имаше хора, които се надсмиваха над призраците, и други, които се бояха от тях. Без видима причина бяха започнали да изчезват деца.

Ето как се случи това.

На изток, по оживената артерия на река Исиз, осеяна с бавните лодки, превозващи тухли, зърно и асфалт, далеч надолу отвъд Хенли и Мейдънхед, чак до Тедингтън, където водите на Германския океан мият брега, и още по-надолу, до Мортлейк, където е домът на великия магьосник Доктор Ди; отвъд Фолксхол, където се простират великолепни градини с искрящи фонтани и знамена денем и фенери и фойерверки нощем; отвъд двореца Уайтхол, където Кралят свиква всяка седмица Държавния съвет; отвъд Оръжейната кула, отронваща сълзи от разтопено олово в тъмните води; и още по-надолу, там, където реката, широка и мръсна, прави голям завой на юг.

Това е Лаймхаус и там е детето, което ще изчезне.

Името му е Тони Макариос. Майка му смята, че е на девет години, но паметта й е отслабнала от пиенето. Би могъл да е и на осем, и на десет. Фамилията му е гръцка, но и това е само догадка на майка му, защото той изглежда по-скоро китаец, отколкото грък, а по майчина линия има ирландска, скрелингска и индийска кръв. Тони не е много умен, но у него има някаква непохватна нежност, която го кара понякога да прегърне грубовато майка си и да я целуне по бузата. Горката жена обикновено е толкова пияна, че не се сеща сама за това, но след като разбере какво става, му отвръща доста топло.

В този момент Тони се мотае из пазара на Пай стрийт. Гладен е. Свечерява се, а у дома няма да го нахранят. В джоба си той има шилинг, даден му от един войник за това, че е занесъл писъмце на любимата му, но Тони няма намерение да го пропилява за храна, щом може и без пари да получи всичко, което му е нужно.

И сега той се мотае между сергиите със стари дрехи и късметчета, плодове и пържена риба, с малкия си демон врабче на рамо, и се оглежда. Издебва миг, когато продавачката и демонът й гледат в друга посока, ръката му се стрелва и се връща под широката риза с ябълка или няколко ореха, а накрая и с топла баничка.

Продавачката го вижда и се развиква, демонът й, котарак, се хвърля към него, но врабчето е на рамото му, а той самият вече тича по улицата. След него се сипят проклятия и обиди, но не за дълго. Тони спира пред стъпалата на параклиса „Света Катерина“, сяда и измъква натрошения си парещ трофей, който оставя мазни следи по ризата му.

В това време някой го наблюдава. Една дама в дълго палто от червена лисица, красива млада дама, чиито тъмни коси се спускат изящно изпод сянката на обточената с кожа качулка, стои на вратата на параклиса, на пет-шест стъпала над него. Сигурно службата свършва, защото от вратата струи светлина, вътре свири орган, а дамата държи в ръка обсипан със скъпоценни камъни молитвеник.

Тони не забелязва нищо. Заровил е с наслада лице в баничката, пръстите на краката му са свити навътре, а босите му ходила са опрени едно в друго. Той седи, дъвче и гълта, а демонът му, приел формата на мишка, си почиства мустачките.

Демонът на младата дама се отделя от лисичето палто. Той е в облика на маймунка, но не каква да е, а с дълга копринена козина с цвят на старо злато. С пъргави движения маймунката слиза по към момчето и сяда на горното стъпало.

Тогава мишката надушва нещо и отново се превръща във врабче, върти главичката си и подскача по каменните стъпала.

Маймунката гледа врабчето и врабчето гледа маймунката.

Маймунката бавно протяга ръка. Малката й ръчичка е черна, със съвършени конусовидни нокти, а движенията й са нежни и мамещи. Врабчето не може да устои. То подскача, все по-близо и по-близо, изпърхва леко и каца на протегнатата длан.

Маймунката го вдига и го гледа в очите, после става и тръгва пъргаво към жената, като отнася другия демон със себе си. Дамата навежда уханната си главица и прошепва нещо.

Тогава Тони се обръща. Не може да не се обърне.

— Мишеловке! — изломотва той разтревожен, с пълна уста.

Врабчето изчуруликва. Видимо нищо не го заплашва. Тони преглъща залъка си и гледа.

— Здравей! — казва красивата дама. — Как се казваш?

— Тони.

— Къде живееш, Тони?

— В Кларис Уок.

— Какво има в баничката?

— Телешко.

— А шоколад обичаш ли?

— Да!

— Знаеш ли, имам повече шоколад, отколкото мога да изпия сама. Ще дойдеш ли да ми помогнеш?

Той вече е изгубен. Изгубен е от мига, в който глуповатият му демон е кацнал на ръката на маймунката. Тръгва след красивата млада дама и демона й по Датската улица, после към Кея на палачите и накрая по Стълбата на крал Джордж, докато стигат малка зелена врата в стената на някаква дълга постройка, наподобяваща склад. Тя чука, отвътре й отварят, после влизат и вратата се затваря след тях. Тони никога няма да излезе — не и през същата врата. И никога вече няма да види майка си. Бедната алкохоличка ще си мисли, че той е избягал, и всеки път, когато си спомни за него, ще се упреква и ще се облива в сълзи.

Малкият Тони Макариос не беше единственото дете, подмамено от дамата със златната маймунка. В мазето на склада той откри още дузина като него, момичета и момчета, като най-голямото нямаше и дванайсет. Историята на всяко от тях наподобяваше неговата и никое не беше сигурно в точната си възраст. Разбира се, Тони не забеляза още нещо, което беше общо за всички деца в мазето — никое от тях още не беше навлязло в юношеството.

Добрата дама наблюдаваше как той се настанява на пейката до стената, а една мълчалива жена му наля чаша шоколад от тенджерата върху желязната печка. Тони дояде баничката си и изпи горещата сладка течност, без да обръща внимание на обкръжението си, пък и околните не му обърнаха особено внимание — беше твърде малък, за да представлява някаква опасност, и твърде флегматичен, за да им достави някакво удоволствие в ролята на жертва.

Подразбиращият се въпрос беше зададен от друго момче.

— Ей, госпожо! За какво ни държите тук?

Беше малчуган с вид на побойник, а демонът му беше мършав черен плъх. Горната му устна беше изцапана с шоколад. Дамата стоеше до вратата и разговаряше с як мъж с вид на морски капитан. Когато се обърна да отговори, имаше толкова ангелски вид, че децата се смълчаха.

— Имаме нужда от помощта ви — каза тя. — Нали нямате нищо против да ни помогнете?

Никой не можеше да изрече и дума. Всички се взираха в жената, обзети от някаква непонятна плахост. Никога не бяха виждали такава дама — беше толкова изящна, мила и добра, че не можеха да повярват на късмета си, който ги беше срещнал с нея. Биха направили всичко, което поиска от тях, само да могат да се порадват още малко на щастието да бъдат близо до нея.

Тя им обясни, че тръгват на пътешествие. Каза им, че ще бъдат добре нахранени и топло облечени, а онези, които пожелаят, могат да пратят писъмце на близките си, за да ги уведомят, че са добре. Капитан Магнусън скоро ще ги вземе на кораба си, за да отплават с отлива и да поемат на север.

Скоро малкото деца, които искаха да пратят вест на семействата си, доколкото изобщо можеха да се нарекат така, седяха около красивата дама и й диктуваха писмата си. След като поставеха по едно разкривено кръстче вместо подпис, тя сгъваше листа и го пъхаше в напарфюмиран плик, после написваше отгоре адреса. Тони също искаше да прати вест на майка си, но си даваше сметка, че тя едва ли ще може да прочете написаното. Той дръпна дамата за ръкава на коженото палто и й прошепна, че иска тя да каже на майка му къде е отишъл, а дамата наведе изящната си глава към мърлявото му телце, погали го по косата и обеща да предаде съобщението.

Децата се стълпиха около нея да се сбогуват. Златната маймунка погали демоните на всичките, а те самите докоснаха лисичето палто за късмет, сякаш искаха да почерпят сила, надежда или доброта от дамата. Тя им пожела лек път и ги повери на грижите на смелия капитан, който ги закара на борда на парния катер, закотвен на пристана. Сега небето беше съвсем притъмняло, а по реката танцуваха безброй светлинни. Дамата стоя на пристана и маха с ръка, докато лицата престанаха да се различават.

Тогава тя влезе вътре със златната маймунка на ръце и хвърли малката връзка писма в печката, после си тръгна по същия път, по който беше дошла.

Не е трудно да подмамиш и да отвлечеш децата на бедняците, но след време хората все пак забелязаха и полицията беше принудена да вземе мерки, макар и неохотно. За известно време странните изчезвания спряха. Но слухът вече се беше зародил и полека-лека се видоизмени, набъбна и плъзна във всички посоки, а когато няколко деца изчезнаха в Норич, после в Шефилд и Манчестър, хората там вече знаеха за изчезванията и добавиха нови щрихи към историята.

Сега легендата разказваше за група от няколко души, които омагьосвали и примамвали децата. Някои твърдяха, че ги ръководела красива дама, други посочваха за водач висок мъж с червени очи, а трети говореха за младеж, който се смеел и пеел на жертвите си, а те вървели след него като овце.

Колкото до това къде откарват тези деца, тук мненията напълно се разминаваха. В ада, под земята, в Страната на феите. В уединена ферма, където ги угоявали, за да ги сготвят. В страната на тартарите, където ги продавали като роби… И така нататък.

Единственото, в което всички бяха единодушни, беше името на невидимите похитители. Те трябваше да имат име и никой не можеше да устои на изкушението да си побъбри за тях, особено сред уюта и сигурността на дома или на колежа „Джордан“. А името, което някак от само себе си им прилепна, без някой да знае причината, беше Лакомиите.

„Не стой до късно навън, че ще те откраднат Лакомиите!“

„Имам братовчед в Нортхемптън, той познавал една жена, дето Лакомиите й взели момчето…“

„Лакомиите са стигнали до Стратфорд. Казват, че се движели на юг!“

И неизбежното:

„Хайде да играем на хора и Лакомии!“

Така каза Лира на Роджър, момчето от кухнята на колежа „Джордан“. Той беше готов да я следва до края на земята.

— Как се играе това?

— Ти се скриваш, а аз те намирам и те накълцвам на парченца, както правят Лакомиите.

— Откъде знаеш какво правят? Може пък изобщо да не правят нищо такова.

— Теб те е страх от тях — заяви тя. — Сигурна съм.

— Не ме е страх. И изобщо не вярвам, че съществуват.

— Аз пък вярвам — отсече Лира. — Но не ме е страх от тях. Ще направя точно като чичо ми, когато дойде миналия път в „Джордан“. Видях го. Той беше в Стаята за отдих и имаше един гост, който се държеше невъзпитано. Чичо ми само го погледна строго и човекът се строполи мъртъв на място, а от устата му излизаше пяна.

— Не е вярно — възрази Роджър. — В кухнята не се е чуло такова нещо. Пък и ти нямаш право да влизаш в Стаята за отдих.

— Естествено. Никой няма да каже такова нещо на прислугата. Аз обаче съм била в Стаята за отдих, колкото и да не ти се вярва. А чичо ми винаги прави така. Правил го е на тартарите, когато го заловили. Те го вързали и се канели да му разпорят корема, но когато първият се приближил с ножа, чичо ми го погледнал и той умрял на място. После дошъл втори, но му се случило същото, накрая останал само един. Чичо ми казал, че ще му подари живота, ако го развърже, и онзи го развързал, но накрая чичо все пак го убил, за да му даде да разбере.

Роджър вярваше на това още по-малко, отколкото на приказките за Лакомиите, но историята беше твърде хубава, за да я пропилеят. Последователно ту единият, ту другият беше лорд Азриел пред издъхващите тартари, а за пяна използваха разреден шербет.

Това обаче беше само временно отлагане. Лира още беше твърдо решена да играе на Лакомии и подмами Роджър в избата, където влязоха с помощта на резервните ключове на Иконома. Двамата се промъкнаха под огромните сводове, където под провисналите вековни паяжини се съхраняваха запасите на колежа от токайско, канарско и бургундско. Над тях се издигаха тежките каменни арки, поддържани от колони, дебели колкото десет дървета, подпрени отдолу от огромни каменни блокове. Покрай стените бяха наредени рафтове и полици, отрупани с бутилки и бъчонки. Беше великолепно. Лакомиите отново бяха забравени и двете деца ходеха на пръсти от единия до другия край на избата със свещ в треперещите ръце и надничаха във всяко ъгълче, а в ума на Лира се оформяше все по-настойчивият въпрос: какъв ли вкус има виното?

Имаше много прост начин да получи отговор. Въпреки енергичните протести на Роджър тя избра най-старата, най-кривата, най-зелената бутилка и тъй като нямаше с какво да извади корковата тапа, счупи гърлото й. Свити в най-закътаното ъгълче, двамата отпиваха от силната малинова течност, като се чудеха кога ли ще се напият и как ще разберат, че са пияни. На Лира вкусът не й се понрави особено, но трябваше да признае, че усещането е вълнуващо и неописуемо. Най-интересно беше да наблюдават двата демона, които като че все повече се омайваха. Те падаха, кикотеха се безсмислено и променяха формата си, превръщайки се в какви ли не чудати същества, като се надпреварваха кой да изглежда по-уродлив.

Най-сетне, почти едновременно, двете деца откриха какво точно е да си пиян.

— Дали наистина им харесва това? — изхърка Роджър, след като беше повърнал обилно.

— Да — отвърна Лира, която беше горе-долу в същото състояние, и добави предизвикателно: — И на мен също!

Единственото, което научи Лира от този епизод, беше, че играта на Лакомии може да те отведе на много интересни места. Тя си спомни думите на чичо си при последния им разговор и започна да изследва подземията, защото онова, което се намираше на повърхността, беше само малка част от цялото. Като някакъв огромен лишей, чиито корени се простират на цели акри, „Джордан“ (който се бореше за въздух с колежите „Сейнт Майкъл“ и „Гейбриъл“ от двете страни и Университетската библиотека отзад) беше започнал да нараства под земята още през Средните векове. Тунелите, шахтите, сводовете, избите и стълбите така бяха надупчили земята под „Джордан“ за тези няколко столетия, че там имаше почти толкова въздух, колкото и на повърхността. Колежът стоеше върху нещо като застинала каменна пяна.

Сега, когато у Лира се беше пробудило желанието да изследва подземията, тя изостави обичайните си маршрути по алпийските върхове на покривите и заедно с Роджър се потопи в недрата на колежа. Играта на Лакомии постепенно се превърна в лов на Лакомии, защото какво по-естествено от това тези създания да се спотайват далеч от хорските очи, под земята?

Един ден двамата с Роджър се промъкнаха в криптата под Параклиса. Тук бяха погребани поколения Ректори, всичките в дъбови ковчези, обковани с олово, поставени в отделни ниши по протежение на каменните стени. На каменните плочи под всяка ниша бяха написани имената им:

— Какво ли значи това? — зачуди се Роджър.

— Първото е името му, а последното е нещо римско. По средата са годините, когато е бил Ректор. А другото име сигурно е на демона му.

Те продължиха нататък под притихналите сводове, проследявайки останалите надписи:

Върху всеки ковчег на медна плочка беше изобразено по едно същество — василиск, красива жена, змия, маймуна. Лира разбра, че това са демоните на умрелите мъже. Когато хората достигнеха зряла възраст, демоните им изгубваха способността си да се променят и приемаха определена форма, една-единствена до края на живота им.

— В тези ковчези има скелети! — прошепна Роджър.

— Разлагаща се плът — прошепна в отговор Лира. — И червеи и личинки, които се гърчат в очните кухини.

— Тук трябва да има и призраци — каза Роджър, обзет от приятен трепет.

След първата крипта откриха коридор с множество каменни полици от двете страни. Полиците бяха разделени на квадратни ниши, а във всяка ниша имаше по един череп.

Демонът на Роджър подви опашка между краката си и нададе тих жален вой, като трепереше от главата до петите.

— Ш-шт! — изсъска момчето.

Лира не виждаше Панталеймон, но знаеше, че е кацнал на рамото й в облика на нощна пеперуда и може би също трепери.

Тя посегна и извади най-близкия череп от полицата.

— Какво правиш? — ужаси се Роджър. — Не бива да ги пипаш!

Лира не му обърна внимание, а започна да оглежда черепа. Внезапно от дупката в основата му изпадна нещо, изниза се между пръстите й и се търколи със звън на пода, а тя едва не изпусна черепа от ужас.

— Монета! — възкликна Роджър, който вече беше напипал предмета. — Може би е съкровище!

Той го вдигна към светлината на свещта и двамата го загледаха с разширени от любопитство очи. Не беше монета, а малък бронзов диск с грубо гравирано изображение на котка.

— Прилича на онези от ковчезите — каза Лира. — Трябва да е демонът му.

— Най-добре пак го сложи вътре — посъветва я Роджър напрегнато.

Тя обърна черепа и пусна диска вътре, после го остави на полицата. Не след дълго вече знаеха, че във всеки череп има по една такава монета с изображение на демон, показващо верния другар на всеки от умрелите, който не се разделяше с него дори в смъртта.

— Какви ли са били като живи? — изрече Лира. — Предполагам, че Професори. Само Ректорите са в ковчези. За няколко века сигурно е имало толкова много Професори, че мястото не е стигнало да ги погребат всичките, затова просто са им отрязали главите и са запазили черепите. Все пак това е най-важната част от тялото!

Не откриха Лакомии, но катакомбите под Параклиса им осигуриха занимание за дни наред. Веднъж тя се опита да се пошегува, като размени дисковете в черепите на някои от Професорите. Панталеймон така се развълнува, че се превърна в прилеп и се замята около нея, като удряше с крила лицето й и надаваше писъци. Тя обаче не му обърна внимание — шегата беше твърде забавна, за да не се възползва от тази възможност. По-късно обаче трябваше да си плати за това. В леглото си в тясната стаичка на най-горната площадка на Дванадесетата стълба Лира беше посетена от призраци. Тя се събуди с писъци при вида на трите фигури в дълги одежди, които стояха до възглавницата й с насочени към нея костеливи пръсти. Те отметнаха качулките си и й показаха окървавените чукани на мястото на главите си. Едва когато Панталеймон се превърна в лъв и изрева насреща им, привиденията се махнаха, като се разтвориха в стената и останаха да се виждат само ръцете им, после само гърчещите се пръсти, но накрая и те изчезнаха. На сутринта първата работа на Лира беше да хукне към катакомбите и да върне дисковете по местата им, като шепнеше на черепите:

— Извинявайте! Извинявайте!

Катакомбите бяха далеч по-огромни от избите, но и те не бяха безкрайни. Когато Лира и Роджър изследваха всяко кътче от тях и се увериха, че няма да намерят там Лакомии, вниманието им се насочи другаде. Това обаче стана едва след като Застъпникът ги забеляза да се измъкват от криптата и ги привика в Параклиса.

Застъпникът беше шишкав застаряващ мъж, когото всички наричаха отец Хейст. Негово задължение беше да изнася църковните служби в колежа, да проповядва, да отправя молитви и да изповядва. Когато Лира беше по-малка, той се интересуваше живо от нейното духовно здраве, но попадна в задънена улица благодарение на прикритото й безразличие и фалшиво покаяние. Тогава реши, че момичето не дава никакви надежди в духовно отношение.

Когато го чуха да ги вика, Лира и Роджър неохотно се обърнаха и затътриха крака към Параклиса. Пред изображенията на светците тук-там горяха свещи. Откъм нишата за органа, където ремонтираха, долиташе слаб шум и чукане. Един слуга лъскаше месинговия аналой. Отец Хейст ги помами с ръка от вратата на ризницата.

— Къде бяхте? — попита той. — Вече два или три пъти ви виждам да влизате тук. Какво правите?

В тона му нямаше обвинение, а само любопитство. Демонът му седеше на рамото му и гущеровият му език се стрелкаше светкавично навън.

— Искахме да погледнем какво има в криптата — отвърна Лира.

— Защо?

— Ами… заради ковчезите. Искахме да ги видим всичките.

— Добре, но защо?

Тя сви рамене. Винаги когато я притиснеха, отговаряше по този начин.

— А ти — обърна се отец Хейст към Роджър, чийто демон териер усърдно замаха с опашка да го умилостиви. — Как ти е името?

— Роджър, отче.

— Ако си слуга, къде работиш?

— В кухнята, отче.

— А не трябва ли да си там?

— Да, отче.

— Изчезвай тогава.

Роджър се обърна и побягна. Лира гледаше в пода и чертаеше фигурки с върха на пръстите си.

— А ти, Лира — обърна се отец Хейст към нея, — радвам се да видя, че се интересуваш от онова, което е под Параклиса. Ти си щастливо дете, с толкова много история навсякъде около теб.

— Мм — отзова се Лира.

— Но изборът ти на другари ме учудва. Самотна ли си?

— Не.

— Може би… Може би ти липсва компанията на други деца?

— Не.

— Не говоря за Роджър от кухнята. Говоря за деца като теб. С благородно потекло. Би ли искала да имаш такива другарчета?

— Не.

— Все пак, някое момиче…

— Не.

— Искам да знаеш, че никой от нас не желае да бъдеш лишена от нормалните радости и занимания на детството. Понякога си мисля, че трябва да си самотна тук, обкръжена само от стари Професори. Ти усещаш ли го, Лира?

— Не.

Той потупа един в друг палците на оплетените си ръце. Нямаше представа за какво още би могъл да пита това упорито дете.

— Ако нещо те тревожи — изрече най-сетне, — винаги можеш да дойдеш и да ми кажеш. Надявам се, че го знаеш.

— Да — отвърна тя.

— Казваш ли си молитвите?

— Да.

— Браво! Бягай сега.

Лира се обърна и си тръгна с едва прикрита въздишка на облекчение.

След като не успя да открие Лакомиите в подземията, тя се върна към игрите на улицата. Там беше у дома си.

И тогава, когато почти беше изгубила интерес към тях, Лакомиите се появиха в Оксфорд.

За пръв път Лира чу за това, когато изчезна едно момче от познато циганско семейство.

Беше по времето на Конския панаир и каналът беше пълен с баркаси и шлепове, с търговци и пътешественици, а пристаните на Йерихон искряха от лъскави сбруи и се огласяха от тропот на копита, викове и пазарлъци. Лира открай време обичаше Конския панаир и с трепет чакаше удобен случай да поязди някой по-небрежно пазен кон, пък и възможностите за битки бяха безброй.

Тази година тя имаше грандиозен план. Вдъхновена от пленяването на корабчето предната година, този път възнамеряваше добре да се повози, преди да свие знамената. Ако тя и приятелчетата й от кухните на околните колежи успееха да се доберат до Абингдън, щеше да настане голяма бъркотия…

Ала тази година война нямаше да има. Докато Лира и приятелчетата й се шляеха на утринното слънце около лодкарските работилници в Порт Медоу и си прехвърляха един на друг откраднатата по пътя цигара, издухвайки демонстративно дима, Лира чу познат глас да вика.

— Какво направи с него, малоумнико?

Беше мощен женски глас, принадлежащ на жена със стоманени дробове. Лира тутакси я потърси с поглед, защото това беше Мама Коста, която на два пъти я беше зашлевявала здраво, но пък и няколко пъти й беше давала горещи курабийки, и чието семейство беше прочуто заради големината и великолепието на кораба си. Те бяха принцове сред циганите и Лира се възхищаваше безкрайно от Мама Коста, но имаше намерение да стои известно време по-далеч от нея, защото предната година беше откраднала не друг, а техни кораб.

Когато чу препирнята, един от другарите на Лира се наведе, вдигна от земята камък, но тя го спря:

— Хвърли го. Вбесена е. Може да ти строши гръбнака като вейка.

Всъщност Мама Коста изглеждаше по-скоро разтревожена, отколкото вбесена. Търговецът на коне, срещу когото крещеше, само вдигаше рамене и разтваряше безпомощно ръце.

— Ами, не знам — оправдаваше се той. — Беше тук и изведнъж изчезна. Не видях къде отиде…

— Той ти помагаше! Държеше ти проклетите коне!

— Да, и затова трябваше да стои тук, не съм ли прав? А той изчезва нанякъде, без дума да каже…

Човекът не можа да продължи, защото Мама Коста мощно го зашлеви. Последва порой от плесници и ругатни, които накараха търговеца да потърси спасение в бягството. Останалите търговци наоколо подвикваха и се смееха гръмогласно, а едно капризно жребче се изправи уплашено на задните си крака.

— Какво става? — попита Лира едно циганче, което стоеше и зяпаше разправията с отворена уста. — За какво се ядосва така?

— Ами, момчето й, Били — отвърна детето. — Сигурно си мисли, че Лакомиите са го откраднали. Може и да са. Аз не съм го виждал от…

— Лакомиите ли? Значи са стигнали до Оксфорд?

Циганчето се обърна към приятелчетата си, които стояха и гледаха Мама Коста, и подвикна:

— Тя не знае какво става! Тя не знае, че Лакомиите са тук!

Пет или шест хлапета се обърнаха насмешливо към нея. Лира тутакси хвърли цигарата си и се приготви да се възползва от възможността за бой. Демоните също добиха войнствен вид — всяко от децата си имаше в запас нокти, зъби и наежена козина, а Панталеймон, у когото бедното въображение на хлапетата предизвика само презрение, тутакси се превърна в дракон колкото хрътка.

Но още преди да се разгори битката, Мама Коста се намеси с цялата си решителност, зашлеви две от хлапетата и се изправи срещу Лира като борец тежка категория.

— Ти виждала ли си го? — попита тя. — Виждала ли си Били?

— Не — отвърна Лира. — Ние току-що дойдохме. Не съм виждала Били от месеци.

Демонът на Мама Коста, ястреб, кръжеше над главата й в яркото утро, а немигащите му жълти очи се стрелкаха във всички посоки. Лира беше уплашена. Никой не се тревожеше за дете, изчезнало само преди няколко часа, особено циганче. В корабния свят на циганите, където всички бяха едно, децата бяха безценни, обичани безумно, и майката знаеше, че ако детето не е пред очите й, наблизо ще има някой, готов във всеки миг да го защити инстинктивно.

Но сега пред нея стоеше Мама Коста, кралица сред циганите, изпаднала в ужас заради изчезналото си дете. Какво ставаше?

Мама Коста огледа с невиждащ поглед групичката деца, обърна се и с препъване тръгна към тълпата на пристана, като не преставаше да вика детето си. Децата се спогледаха. Враждата беше забравена при вида на болката й.

— Какви са тия Лакомии? — попита Саймън Парслоу, един от другарите на Лира.

— Трябва да сте чували — отвърна едно от циганчетата. — Те крадат деца из цялата страна. Те са разбойници…

— Не са пирати, а канибали — поправи го друго циганче. — Затова им казват Лакомии.

— Деца ли ядат? — обади се Хю Ловат от кухнята на „Сейнт Майкъл“.

— Никой не знае. Отвеждат ги и повече никой не ги вижда.

— Това всички го знаем — каза Лира. — Ние играем на деца и Лакомии от месеци, още преди вас, бас държа. Но съм готова да се обзаложа, че никой не ги е виждал.

— Виждали са ги — обади се едно момче.

— Кой? — войнствено попита Лира. — Ти виждал ли си ги? Откъде знаеш, че не става дума само за един човек?

— Чарли ги е виждал в Банбъри — каза едно момиченце от циганчетата. — Говорели си с една жена, а в това време някакъв мъж откраднал момченцето й от градината.

— Така беше! — изписка циганчето, което бяха нарекли Чарли. — Аз ги видях!

— Как изглеждат? — попита Лира.

— Ами… е, не ги видях много добре. Но видях камиона им. Бяха с бял камион. Напъхаха момчето вътре и изчезнаха много бързо.

— А защо ги наричат Лакомии?

— Защото ядат децата — отвърна едно от циганчетата. — В Нортхемптън ни казаха. И там са били. Едно момиче от Нортхемптън — били отвлекли брат му. То разправя, че мъжът, който го отвлякъл, казал, че ги ядат. Това всички го знаят. Излапват ги на две хапки.

Едно циганско момиченце започна да плаче на глас.

— Братовчедка е на Били — обясни Чарли.

— Кой последен е виждал Били? — попита Лира.

— Аз! — обадиха се пет-шест гласа. — Видях го да държи коня на Джони Фиорели… Видях го при сергията със захаросаните ябълки… Видях го да се люлее на крана…

След като изслуша всичките, Лира установи, че никой не е виждал Били поне от два часа.

— Това значи — заяви тя, — че Лакомиите са били тук през последните два часа…

Децата се озърнаха разтреперани въпреки яркото слънце, тълпата на пристана и познатите миризми на катран, коне и тютюн. Най-страшното беше, че никой не ги знаеше как изглеждат. Всеки един би могъл да бъде Лакомия, както отбеляза Лира пред смълчаната тайфа от колежанчета и циганчета, която сега беше на нейно пълно подчинение.

— Те трябва да изглеждат като обикновени хора, иначе веднага ще ги познаят — обясни тя. — Ако се появяваха само през нощта, могат да изглеждат как ли не. Но щом излизат през деня, няма начин да не приличат на обикновени хора. И всеки един от тези хора тук може да е Лакомия…

— Не са! — възрази едно от циганчетата. — Познавам ги всичките.

— Добре де, да не са тези, но може да е всеки друг. Да идем да ги потърсим! И белия им камион също!

Това отприщи истинска лавина. Към първите следотърсачи се присъединиха нови и скоро над трийсет циганчета кръстосваха пристаните, влизаха и излизаха от конюшните, катереха се по крановете и съоръженията в корабостроителницата, прескачаха оградата на широката ливада, люлееха се по петнайсет наведнъж на стария висящ мост над зелените води на канала, носеха се с пълна скорост по тесните улички на Йерихон, между малките тухлени къщи с тераси, и нахълтваха в четвъртитата кула на големия параклис на Свети Барнабас Химика. Половината от тях не знаеха какво точно търсят и макар да се забавляваха безкрайно, онези, които бяха най-близо до Лира, изпитваха истински страх и трепет, когато зърнеха самотна фигура в края на някоя алея или в полумрака на параклиса. Дали не е Лакомия?

Разбира се, от Лакомиите нямаше и следа. По някое време веселието замря — търсенията бяха безплодни и над децата надвисна сянката на огорчението от истинското изчезване на Били. Малко преди вечеря, когато Лира и двамата нейни другари от колежа си тръгнаха от Йерихон, на кея край корабчето на семейство Коста се тълпяха цигани. Някои от жените плачеха на глас, а мъжете стояха на сърдити групички. Демоните им бяха разтревожени и пърхаха нервно наоколо или ръмжаха към сгъстяващите се сенки.

— Бас държа, че тия Лакомии няма да посмеят да припарят тук — заяви Лира на Саймън Парслоу, когато двамата прекрачиха прага на главната сграда на „Джордан“.

— Няма — неуверено се съгласи той. — Но чух, че от пазара изчезнало едно дете.

— Кое? — настръхна Лира.

Познаваше повечето от децата на пазара, но не беше чула нищо такова.

— Джеси Рейнолдс от сарачите. Вчера, когато затваряли, я нямало, а отскочила само да купи риба на баща си. Не се върнала и никой не я е виждал оттогава. Претърсили целия пазар и всичко наоколо.

— Не съм чула нищо такова! — възмутено заяви Лира.

За нея беше непростим пропуск от страна на подчинените й да не я уведомят за всичко това незабавно.

— Е, това е било вчера. Вече може да се е върнала.

— Ще попитам — отсече Лира и се обърна към изхода.

В този миг обаче Портиерът я спря.

— Ей, Лира, тази вечер няма да излизаш повече! Ректорът нареди.

— Защо?

— Казах ти, Ректорът нареди. Каза, ако се прибереш, да не излизаш никъде.

— Хвани ме тогава! — подметна тя и изхвърча навън още преди старецът да е излязъл от стаичката си.

Хукна по тясната уличка, после по алеята, където спираха камионите, каращи стока за Покрития пазар. Почти всичко вече беше затворено и бяха останали само няколко камиона, но групичка младежи пушеха и оживено обсъждаха нещо пред главния вход на пазара точно срещу високия каменен зид на колежа „Сейнт Майкъл“. Лира познаваше един от тях — шестнайсетгодишно момче, от което се възхищаваше тайно заради дарбата му да плюе по-далеч от всичките й познати. Тя се приближи и зачака смирено да й обърне внимание.

— Какво искаш? — попита той накрая.

— Джеси Рейнолдс наистина ли е изчезнала?

— Да. Защо?

— Защото днес изчезна и едно момче от циганчетата.

— Циганите непрекъснато изчезват. Особено след Конския панаир.

— И конете също — добави един от приятелите му.

— Това е друго — възрази Лира. — Става дума за дете. Търсихме го цял следобед. Другите деца разправят, че са го взели Лакомиите.

— Кой?

— Лакомиите — повтори Лира. — Не сте ли чували за Лакомиите?

Никое от момчетата не беше чувало за тях и всички се заслушаха с интерес в обясненията на Лира, като само от време на време подхвърляха по някоя хаплива забележка.

— Лакомиите! — изрече познатият на Лира, който се казваше Дик. — Това е тъпо. На тия цигани все им хрумват какви ли не глупости.

— Казват, че преди няколко седмици Лакомиите били в Банбъри — настояваше Лира. — И изчезнали пет деца. Може би сега са дошли в Оксфорд, за да отвличат и нашите. Нищо чудно те да са отвлекли Джеси.

— Оттатък Коули Уей също е изчезнало едно дете — обади се друго момче. — Сега си спомних. Леля ми беше там вчера — тя продава риба и пържени картофи от фургона си — и е чула… Някакво момче… Но за Лакомиите не съм чувал. Те не са истински. Това са само приказки.

— Истински са! — извика Лира. — Циганите са ги виждали. Казват, че изяждали децата, които хванат, и…

Тя спря на половин дума, защото в този миг й хрумна нещо. Онази странна вечер, която прекара скрита в гардероба, лорд Азриел беше прожектирал снимка на мъж, вдигнал над главата си ръка, в която се събираха потоци светлина. До него имаше малка фигурка, светлината около която беше по-малко. Тогава чичо й каза, че това е дете. Някой го попита дали детето е разединено и той отвърна, че не е. Това беше най-важното. Лира помнеше, че разединен значи разсечен.

И в този миг нова мисъл я преряза като нож: къде беше Роджър?

Не го беше виждала от сутринта…

Внезапно почувства страх. Панталеймон, превърнал се в миниатюрен лъв, скочи в ръцете й и изръмжа. Тя каза довиждане на момчетата пред входа на пазара и тихо се шмугна в Търл стрийт, а оттам хукна колкото й крака държат към „Джордан“ и нахълта вътре само секунда преди демона си, който сега беше гепард.

Портиерът беше самата сладникава любезност.

— Наложи се да се обадя на Ректора — осведоми я той. — Никак не се зарадва. За нищо на света не бих искал да съм на твое място, за нищо на света!

— Къде е Роджър? — попита тя.

— Не съм го виждал. И той ще си изпати. Само да го докопа господин Коустън…

Лира се втурна към кухнята и влетя в горещата, тракаща и звънтяща, димяща гълчава.

— Къде е Роджър? — извика тя.

— Изчезни, Лира! Не виждаш ли, че имаме работа?

— Добре де, но къде е той? Връщал ли се е изобщо?

Никой не прояви ни най-малък интерес.

— Къде е, кажи! Ти трябва да си чул! — изкрещя Лира на главния готвач, който й плесна два шамара и я принуди да изчезне по най-бързия начин.

Бърни, сладкарят, се опита да я успокои, но напразно.

— Те са го отвлекли! Проклетите Лакомии, трябва да ги хванат и да ги избесят! Мразя ги! А вие пет пари не давате за Роджър…

— Лира, всички мислим за Роджър…

— Не е вярно! Ако мислехте, още сега щяхте да зарежете всичко и да тръгнете да го търсите! Мразя ви!

— Може да има поне десет причини Роджър да не се е върнал още. Помисли си малко. Ние трябва да приготвим и да поднесем вечерята след по-малко от час. Ректорът има гости и ще ги посрещне в Голямата зала, а това означава, че главният готвач трябва да се погрижи храната да стигне до масата топла. Така е, Лира, животът не спира. Сигурен съм, че Роджър ще се върне…

Лира се обърна и хукна навън, като по пътя си бутна купчина сребърни похлупаци, но дори не се обърна, когато в кухнята се надигна сърдит рев. Тя се затича надолу по стъпалата, прекоси Четириъгълника, втурна се между Параклиса и Поклонническата кула и стигна Яксли Куод, където бяха най-старите сгради на колежа.

Панталеймон припкаше пред нея като миниатюрен гепард право към последния етаж, където беше стаята й. Лира блъсна вратата, примъкна разнебитения стол до прозореца, отвори широко кепенеца и се измъкна навън. Точно под прозореца минаваше каменен олук, обкован с ламарина, трийсетина сантиметра широк. Тя стъпи в него, пропълзя нагоре по керемидите и след малко вече стоеше на върха на покрива. Пое дълбоко дъх и извика колкото й глас държи. Панталеймон, който на покрива винаги се превръщаше в птица, кръжеше над нея и грачеше като гарга.

Вечерното небе беше обагрено в златисто, оранжево и кремаво. Малки облачета, наподобяващи топки сладолед, се топяха насред оранжево небе. Островърхите покриви и кули на Оксфорд я заобикаляха отвсякъде, но нищо не закриваше погледа й. На изток и на запад се ширеха зелените гори на Шато Верт и Уайт Хем. Някъде крякаха врани, биеха камбани, а откъм Окспенс неспирното бумтене на газов двигател възвести заминаването на цепелина с вечерната поща за Лондон. Лира го загледа как се издига оттатък островърхата кула на „Сейнт Майкъл“, отначало малък като кутрето й, а после почти незабележим, докато накрая изчезна в седефеното небе.

Тя се обърна и погледна надолу към потъналия в сянка Четириъгълник, където вече се мяркаха тъмните фигури на Професорите в дълги роби, тръгнали по един и по двама към столовата, а демоните им пристъпваха надуто, пърхаха наоколо или седяха важно на раменете им. В Залата вече палеха лампите. Тя виждаше как цветните стъкла пламват в ярки багри, докато слугите минаваха по масите и палеха газовите лампи. Звънецът на Главния лакей зазвъня, възвестявайки, че до вечерята има още половин час.

Това беше нейният свят. Тя искаше да си остане такъв завинаги, но около нея всичко се променяше, защото някой крадеше деца. Лира седеше на покрива, замислено подпряла брадичката си с ръка.

— Най-добре ние да го спасим, Панталеймон — каза тя.

Демонът изграчи откъм комина:

— Това е опасно!

— Разбира се! Знам.

— Спомни си какво се говореше в Стаята за отдих.

— Какво?

— Нещо за някакво дете в Арктика. Което не привличало Праха.

— Те казаха, че било цяло дете… И какво?

— Може би точно това смятат да направят с Роджър и с другите деца.

— Кое?

— Какво значи цяло дете?

— Не знам. Може да ги разсичат на две. Аз предполагам, че ги поробват. В това има повече смисъл. Може там да има мини. Уранови мини за атомните централи. Бас държа, че е така. Ако пратят там възрастни, те ще измрат. Затова използват деца, защото им излиза по-евтино. Ето това правят с тях!

— Аз мисля…

Но мислите на Панталеймон трябваше да почакат, защото отдолу някой започна да вика:

— Лира! Лира! Веднага ела тук!

Чу се силно блъскане по перваза. Лира познаваше гласа, както и нетърпеливата нотка в него. Беше госпожа Лонсдейл, Домоуправителката. От нея не можеше да се скрие.

Намръщена, тя пропълзя надолу по покрива, стъпи в олука и се вмъкна в стаята си. Госпожа Лонсдейл наливаше вода в очукания леген под съпровода на тракането и воя на тръбите.

— Колко пъти ти се казва да не се качваш там! Я се погледни! Само си виж роклята, колко е мръсна! Сваляй я веднага и започвай да се миеш, а аз ще ти потърся нещо прилично, дето да не е скъсано. Защо не можеш да се пазиш чиста и спретната…

Лира беше в твърде мрачно настроение, за да пита кому е притрябвало да се мие и да се преоблича, пък и възрастните никога не обясняваха. Тя измъкна роклята през главата си, хвърли я на тясното легло и започна да се мие неохотно, докато Панталеймон, който сега се беше превърнал в канарче, подскачаше под носа на демона на госпожа Лонсдейл, едър ретривър, и напразно се опитваше да го ядоса.

— Погледни гардеробът ти на какво прилича! От седмици не си закачала нищо на закачалка! Виж как се е намачкала…

Виж това, виж онова… Лира нямаше никакво желание да гледа. Тя затвори очи и затърка лицето си с тънката кърпа.

— Ще облечеш каквото има. Няма време за гладене. Боже милостиви! Погледни си коленете, момиче!

— Не ми се гледа! — промърмори Лира.

Госпожа Лонсдейл я плесна по крака.

— Започвай да се миеш! — изрече тя неумолимо. — Ще търкаш, докато не свалиш тая мръсотия!

— Защо? — сети се най-сетне да попита Лира. — Обикновено не си мия коленете. Кой ще ме гледа? И на вас също не ви пука за Роджър, също като на Главния готвач. Само аз…

Последва нова плесница по другия крак.

— Стига си говорила глупости! Аз съм Парслоу, също като бащата на Роджър. Той ми е втори братовчед. Бас държа, че не го знаеш, госпожичке Лира, защото никога не ти е хрумвало да питаш. Недей да ме упрекваш, че не се тревожа за момчето. Бог ми е свидетел, тревожа се дори за теб, макар да нямам никакви причини и да не получавам и капка благодарност.

Тя хвана кърпата и усърдно затърка коленете на Лира, докато станаха червени и започнаха да щипят, но вече бяха чисти.

— Ще вечеряш с Ректора и гостите му. Искрено се надявам, че ще се държиш прилично. Отговаряй само когато те питат, бъди мила и възпитана и се усмихвай любезно. И да не си посмяла да отговориш „не’нам“, когато те попитат нещо!

Тя навлече върху мършавото тяло на Лира най-хубавата й рокля, пристегна я здраво, измъкна от някакво чекмедже червена панделка и среса косата й с острата четка.

— Ако ми бяха казали по-рано, щях да ти измия косата. А сега… Е, ако много не се заглеждат, ще мине и така. Готово. Сега се изправи. Къде са ти лачените обувки?

Пет минути по-късно Лира чукаше на вратата на Ректората — величествена и малко мрачна сграда, която гледаше към Яксли Куод, а отзад опираше в градината на Библиотеката. Панталеймон, който беше сметнал, че доброто възпитание изисква да приеме облика на хермелин, се търкаше в краката й. Вратата отвори личният камериер на Ректора, Казънс, отколешен враг на Лира, но и двамата знаеха, че за днес примирието е задължително.

— Госпожа Лонсдейл ми каза да дойда — заяви Лира.

— Да. — Казънс се отдръпна. — Ректорът е в Гостната.

Той я поведе към голямата стая, която гледаше към градината на Библиотеката. Последните слънчеви лъчи се промъкваха между Библиотеката и Кулата на Поклонника, нахлуваха в стаята и осветяваха мрачните картини и тежкото сребро, което Ректорът колекционираше. Гостите бяха тук и едва сега Лира разбра защо няма да вечерят в Залата — сред тях имаше три жени.

— О, Лира! — възкликна Ректорът. — Радвам се, че можа да дойдеш. Казънс, ще донесете ли нещо леко за пиене? Госпожо Хана, мисля, че не познавате Лира… Племенницата на лорд Азриел.

Преподобната Хана Релф, глава на един от женските колежи, беше възрастна побеляла дама, чийто демон имаше облика на мармозетка. Лира й подаде ръка с цялата грация, на която беше способна, после я представиха на другите гости, които също като преподобната Хана бяха Професори и с нищо не събудиха интереса й. Тогава Ректорът стигна до последната гостенка.

— Госпожо Колтър, това е Лира. Лира, поздрави госпожа Колтър.

— Здравей, Лира — каза госпожа Колтър.

Беше красива и млада. Гладки черни коси обрамчваха лицето й, а демонът й беше златиста маймунка.

4.Алетиометърът

— Надявам се на вечеря да седнеш до мен — каза госпожа Колтър, като направи място на Лира на дивана до себе си. — Не съм свикнала с великолепието на Ректората. Ще трябва да ми показваш кой нож и коя вилица да използвам.

— Вие Професор ли сте? — попита Лира.

За нея жените Професори бяха обект на презрително съжаление. Да, имаше такива жени, но, бедничките, кой би погледнал на тях сериозно? Те й приличаха на животни, дресирани да участват в представление. От друга страна, госпожа Колтър по нищо не приличаше на учените дами, които Лира познаваше, и определено се различаваше от двете сериозни възрастни гостенки. Когато зададе въпроса си, тя беше почти сигурна в отрицателния отговор, защото госпожа Колтър притежаваше такова обаяние, че Лира беше във възторг и не можеше да откъсне очи от нея.

— Не бих казала. Свързана съм с колежа на госпожа Хана, но работата ми основно е извън Оксфорд… Разкажи ми за себе си, Лира. Винаги ли си живяла в „Джордан“?

След пет минути Лира й беше казала всичко за полудивия си живот — за любимите си маршрути по покривите, за битката в Глинозема, за враната, която с Роджър бяха уловили и опекли, за намерението си да отвлече от циганите някой кораб и да стигне до Абингтън и все в този дух. Дори й каза (като се озърна наоколо и понижи глас) каква шега си бяха направили с Роджър с черепите в криптата.

— И тия призраци дойдоха в стаята ми, да, дойдоха и нямаха глави! Не можеха да говорят, само гъргореха, но аз много добре знаех какво искат. На другия ден слязох долу и върнах монетите по местата им. Иначе сигурно щяха да ме убият.

— Значи опасностите не те плашат? — възхити се госпожа Колтър.

Вечерята вече беше започнала и двете седяха една до друга. Лира напълно забрави за присъствието на Библиотекаря от другата си страна и през цялото време разговаряше само с госпожа Колтър.

Когато дамите се оттеглиха за кафето, госпожа Хана попита:

— Кажи ми, Лира, имат ли намерение да те пратят на училище?

Лира я погледна, сякаш я виждаше за пръв път.

— Не’н… не знам. Вероятно не. Не искам да им създавам грижи — добави тя хрисимо. — Или да ги вкарвам в разходи. Може би ще е най-добре, ако остана да живея в „Джордан“ както досега и вземам уроци от Професорите, когато могат да ми отделят малко време.

— А чичо ти лорд Азриел няма ли някакви планове за теб? — попита втората дама, която беше Професор в друг женски колеж.

— Мисля, че има — отвърна Лира. — Но не става дума за училище. Той ще ме вземе със себе си следващия път, когато тръгне на север.

— Спомням си, че ми спомена нещо такова — обади се госпожа Колтър.

Лира примигна. Двете учени дами едва забележимо се поизправиха, а демоните им, които бяха твърде добре възпитани, само се спогледаха мълниеносно.

— Срещнах го в Кралския арктически институт — продължи госпожа Колтър. — Всъщност истината е, че съм тук отчасти благодарение на тази среща.

— Вие също ли се занимавате с изследвания? — попита Лира.

— Може да се каже. Била съм на север няколко пъти. Миналата година прекарах три месеца в Гренландия. Наблюдавах Аврора.

Това беше достатъчно за Лира. За нея вече не съществуваше нищо друго. Тя гледаше госпожа Колтър с благоговение и слушаше с безмълвен възторг разказа й как се строи иглу, как се ходи на лов за тюлени и какъв е начинът да се споразумееш с лапландските магьосници. Другите две дами не можеха да разкажат нищо подобно, затова седяха и слушаха мълчаливо, докато влязоха мъжете.

По-късно, когато гостите вече се канеха да си тръгват, Ректорът каза:

— Остани за малко, Лира. Искам да ти кажа две думи. Върви в кабинета ми, дете. Седни там и ме почакай.

Озадачена, уморена и замаяна, Лира се подчини. Казънс я въведе в кабинета, като демонстративно остави вратата отворена, та да може да я наблюдава от вестибюла, докато помага на гостите да облекат палтата си. Лира се оглеждаше за госпожа Колтър, но не я видя, после Ректорът влезе в кабинета си и затвори вратата.

Той се отпусна тежко на креслото пред камината. Демонът му изпляска с криле и кацна на облегалката до главата му, а натежалите му старчески очи се спряха върху Лира. Лампата тихо съскаше.

— Е, Лира — каза Ректорът. — Тази вечер си поговори с госпожа Колтър. Разговорът достави ли ти удоволствие?

— Да!

— Тя е забележителна дама.

— Чудесна е! Най-чудесният човек, когото съм виждала.

Ректорът въздъхна. С черния си костюм и връзка той твърде много наподобяваше демона си и внезапно Лира си помисли, че един ден, и то не много далечен, Ректорът ще бъде погребан в криптата под Параклиса, а някой художник ще изобрази демона му на медната плочка върху ковчега и ще добави името му към неговото.

— Трябваше да намеря време да поговоря досега с теб, Лира — каза той след кратко мълчание. — Имах намерение да го направя, но явно мигът е настъпил по-рано, отколкото очаквах. Тук, в „Джордан“, ти беше на сигурно място, мила моя. Мисля, че беше щастлива. Не ти беше лесно да ни слушаш, но ние много те обичаме, а и ти не си лошо дете. У теб има много доброта и благородство, както и много решителност. Всички те ще ти потрябват. Светът се променя и аз много бих искал да те предпазя от него, като те задържа тук, в „Джордан“, но това вече е невъзможно.

Тя го гледаше и мълчеше. Къде ли смятаха да я пратят?

— Ти винаги си знаела, че един ден ще трябва да идеш на училище — продължи Ректорът. — Ние тук те научихме на някои неща, но не както трябва и доста безсистемно. Нашите знания са други. Ти трябва да научиш неща, които старци като нас не могат да ти предадат, особено на твоята възраст. Сигурно си даваш сметка за това. А не си дете на слуги, та да те дадем при някое семейство в града. Те може би биха се грижили добре за теб, но твоите нужди са други. Опитвам се да ти кажа, Лира, че вече е време да се простиш с колежа „Джордан“.

— Не — каза Лира, — не, не искам да напускам „Джордан“! Тук ми харесва. Искам да остана тук завинаги.

— Когато човек е млад, си мисли, че нещата могат да траят вечно. За съжаление не е така. Не след дълго — само след няколко години — ти вече няма да си дете, а млада жена. Млада дама. И, повярвай ми, тогава колежът „Джордан“ съвсем няма да ти се вижда най-приятното място за живеене.

— Но тук е домът ми!

— Беше домът ти. Сега ти трябва нещо друго.

— Не и училище. Няма да ида на училище!

— Трябва ти женска компания. Женско напътствие.

Това напомни на Лира за учените жени и тя неволно се намръщи. Да напусне великолепието на „Джордан“ с неговата слава и традиции, за да се завре в някакъв жалък тухлен пансион на някой колеж в северния край на Оксфорд, с невзрачни старомодни професорки, вмирисани на зеле и нафталин като онези двете!

Ректорът забеляза изражението й, видя и червения блясък в очите на Панталеймон, който се беше превърнал в пор.

— А ако става дума за госпожа Колтър? — попита той.

Козината на Панталеймон мигновено смени цвета си от кафяв в пухкаво бял. Очите на Лира се разшириха.

— Наистина ли?

— Тя се познава с лорд Азриел. Чичо ти, естествено, е много загрижен за бъдещето ти и когато госпожа Колтър чула за теб, веднага предложила помощта си. Между другото, няма господин Колтър. Тя е вдовица. Съпругът й загина при един тъжен инцидент преди няколко години. Така че, преди да попиташ, спомни си какво съм ти казал.

Лира закима усърдно.

— А тя наистина ли… наистина ли ще се грижи за мен?

— Ти би ли искала?

— Да!

Вече не я свърташе на едно място. Ректорът се усмихна. Той го правеше толкова рядко, че ако някой го наблюдаваше отстрани (не и Лира, която не забелязваше нищо), сигурно би оприличил усмивката му на тъжна гримаса.

— Тогава най-добре да я поканим и да поговорим за това — каза той.

Ректорът излезе от стаята, а след минута се върна с госпожа Колтър. Лира беше на крака, прекалено развълнувана, за да седя на едно място. Госпожа Колтър се усмихна, а демонът й оголи белите си зъбки в дяволита гримаса на удоволствие. Докато минаваше покрай Лира, жената докосна косата й. Момичето усети как по тялото му се разлива топлина и се изчерви.

Ректорът наля на госпожа Колтър чаша вино.

— Е, Лира, по всичко личи, че ще си имам помощничка, нали така? — попита тя.

— Да — отвърна Лира. В този миг беше готова да отговори с „да“ на абсолютно всичко.

— Имам доста работа, за която ще ми трябва помощ.

— Аз мога да работя!

— Може да ни се наложи да пътуваме.

— Нямам нищо против. Готова съм да пътувам навсякъде.

— Но може да се окаже опасно. Възможно е да се наложи да заминем на север.

Лира онемя за миг.

— Скоро ли? — попита, когато си възвърна способността да говори.

Госпожа Колтър се засмя.

— Нищо чудно. Но ще ти се наложи да работиш много упорито. Ще трябва да учиш математика, навигация и небесна география.

— Вие ли ще ме учите?

— Да. Освен това ще ми помагаш да си водя бележки и да държа книжата си в ред, ще правиш разни изчисления и така нататък. И тъй като ще се срещаме с някои важни хора, ще трябва да ти изберем хубави дрехи. Има много неща за учене, Лира.

— Нямам нищо против. Искам да ги науча всичките.

— Сигурна съм, че ще успееш. Когато се върнеш в „Джордан“, вече ще си знаменита пътешественичка. Ще заминем на разсъмване със сутрешния цепелин, така че най-добре върви в стаята си и се мушкай в леглото! Ще се видим на закуска. Лека нощ!

— Лека нощ! — отговори Лира и тръгна към вратата, но в последния момент си спомни за добрите маниери и се обърна към Ректора: — Лека нощ, ваше благородие.

Той кимна.

— Приятни сънища.

— И благодаря! — добави Лира към госпожа Колтър.

Накрая все пак успя да заспи, макар че Панталеймон все не можеше да се успокои. Когато Лира му подвикна, той се обиди и се превърна в таралеж.

Още беше тъмно, а някой вече я разтърсваше да става.

— Лира! Не се стряскай! Събуди се!

Беше госпожа Лонсдейл, надвесена над нея със свещ в ръка.

— Слушай ме сега. Ректорът иска да те види, преди да се срещнеш с госпожа Колтър на закуска. Ставай бързо и бягай още сега в Ректората. Мини през градината и почукай на френския прозорец на кабинета. Разбра ли ме?

Лира вече се беше разсънила напълно и примигваше озадачена. Тя кимна и пъхна крака в обувките, които госпожа Лонсдейл остави до леглото.

— Миенето ще почака. Бягай и после се връщай право тук. Аз ще ти стегна багажа и ще ти приготвя дрехи. Хайде, бързай!

Тъмният двор още беше изпълнен с нощен хлад. В небето блещукаха последните звезди, но от изток по малко се процеждаше светлина и озаряваше небето над Залата. Лира изтича в градината на Библиотеката и постоя за миг в тишината, загледана в островърхите каменни кулички на Параклиса, в седефенозеления купол на Шелдъновото крило и белия остъклен покрив на Библиотеката. Сега тя се канеше да напусне всичко това и се питаше колко ли ще й липсва.

Нещо се размърда на прозореца на кабинета, за миг блесна светлина. Лира си спомни за какво е тръгнала и почука на стъклената врата, която се отвори почти веднага.

— Добро момиче! Влизай бързо. Нямаме много време — каза Ректорът и дръпна завесата след нея. Беше изцяло облечен в обичайните си черни одежди.

— Какво, няма ли да замина? — с тревога попита Лира.

— Ще заминеш. Не мога да попреча на това — отвърна Ректорът, но тя не обърна внимание на странните му думи. — Лира, ще ти дам нещо, но трябва да го пазиш в тайна. Ще се закълнеш ли?

— Да.

Той се приближи до писалището и извади от едно чекмедже малък пакет, увит в черно кадифе. Разгърна го и Лира видя нещо, което й заприлича на голям часовник или малък будилник — масивен диск от месинг и кристал. Би могъл да бъде компас или нещо от този род.

— Какво е това? — попита тя.

— Алетиометър. Този е един от шестте, които някога са правени. Лира, още веднъж ще ти напомня, пази го в тайна. Най-добре ще е госпожа Колтър да не знае за него. Чичо ти…

— А за какво служи?

— Казва ти истината. Колкото до това как да го тълкуваш, ще трябва да се научиш сама. Сега върви — съмва се. Бягай в стаята си, преди някой да те е видял.

Той уви уреда в кадифето и го пъхна в ръцете й. Беше неочаквано тежък. Старият човек нежно стисна главата й с две ръце и я загледа за миг.

Лира се опита да улови погледа му.

— Какво искахте да ми кажете за чичо Азриел?

— Чичо ти го подари на колежа преди няколко години. Той би могъл…

Не успя да продължи. Някой почука тихо, но настойчиво на вратата на кабинета. Лира усети как ръцете на Ректора неволно трепнаха.

— Бързо, дете! — прошепна той. — В този свят действат могъщи сили. Мъжете и жените са тласкани от далеч по-мощни течения, отколкото можеш да си представиш, и никой от нас не може да им убегне. На добър път, Лира. Бог да те благослови, дете, Бог да те благослови! И никому нито дума!

— Благодаря, ваше благородие — изрече Лира смирено.

Притиснала пакетчето до гърдите си, тя се измъкна през вратата към градината. Хвърли бърз поглед през рамо и видя демона на Ректора, който я наблюдаваше от прозореца. Небето вече изсветляваше и във въздуха се долавяше свежестта на утрото.

— Какво носиш? — попита госпожа Лонсдейл, която тъкмо затваряше очуканото куфарче.

— Ректорът ми го даде. Не можем ли да го сложим вътре?

— Късно е вече. Куфарът се затваря трудно. Ще трябва да го сложиш в джоба на палтото си, каквото и да е то. Бягай сега в столовата. Сигурно вече те чакат…

Едва след като се сбогува с госпожа Лонсдейл и малкото слуги, които вече бяха на крак, Лира си спомни за Роджър. Почувства се виновна, че срещата с госпожа Колтър я е накарала напълно да го забрави. Колко стремително се бяха развили събитията!

И ето че вече пътуваше за Лондон! Седеше до прозореца на цепелина, а задните лапи на Панталеймон, който сега беше хермелин, се бяха забили в крака й, докато предните бяха опрени на стъклото. От другата й страна госпожа Колтър преглеждаше някакви книжа, но скоро ги остави и двете поведоха разговор. Какъв разговор само! Лира беше опиянена. Този път не ставаше дума за севера, а за Лондон, за ресторантите и балните зали, за вечерните приеми в посолствата и министерствата, за интригите между Уайтхол и Уестминстър. За Лира това беше още по-зашеметяващо и от променящия се пейзаж под цепелина. Онова, което госпожа Колтър говореше, носеше някакъв полъх от света на възрастните, който едновременно я тревожеше и я очароваше. Това беше ароматът на изискаността и блясъка.

Последва кацането в парка Фолксхол, пътуване с лодка по голямата кафява река, величествена старинна сграда на крайбрежния булевард, едър портиер (но не обикновен, а окичен с медали), който поздрави почтително госпожа Колтър и смигна на Лира, но тя запази каменно изражение…

И апартаментът…

Лира ахна от изумление.

През краткия си живот беше виждала много красота, но това беше красотата на колежа „Джордан“, на Оксфорд — величествена, каменна, мъжествена. В „Джордан“ всичко беше величествено, но нищо не беше изящно. В апартамента на госпожа Колтър всичко беше изящно. Беше облян в светлина, защото прозорците му гледаха на юг, а стените бяха облепени с дискретни тапети на златни и бели ивици. Очарователни картини в позлатени рамки, старинни на вид огледала, изящни свещници с анбарни лампи, засенчени от кокетни абажури. Възглавнички с къдрички, завеси с цветни воланчета, мек зелен килим с орнаменти на пода. И всяка свободна повърхност — поне с такова впечатление оставаше неизкушената Лира — отрупана с китайски кутийки, пастирки и палячовци от порцелан.

Госпожа Колтър се усмихна на безмълвното й възхищение.

— Да, Лира, има толкова много неща, които ще ти покажа! Свали си палтото. Ще те заведа в банята. Можеш да се изкъпеш, после ще обядваме и ще идем на пазар…

Банята беше още едно чудо. Лира беше свикнала да се мие с твърд жълт сапун в очукан леген, а водата от крановете в най-добрия случай беше хладка и често примесена с ръжда. Тук обаче водата беше гореща, сапунът — розов и благоуханен, хавлиите — дебели и пухкави като облаче. А около матовото огледало имаше малки розови лампички и когато Лира се погледна, нежно осветената фигура отсреща й се стори напълно непозната.

Панталеймон, който се опитваше да възпроизведе формата на демона на госпожа Колтър, пълзеше по ръба на ваната и й правеше гримаси. Тя го бутна в сапунената вода и в този миг внезапно си спомни за алетиометъра, който беше останал в джоба на палтото й. Беше оставила палтото на един стол в стаята. А беше обещала на Ректора, че госпожа Колтър няма да научи за него…

Това наистина беше много смущаващо. Госпожа Колтър беше толкова мила и умна, а Лира беше видяла с очите си как Ректорът се опитва да отрови лорд Азриел. На кого от двамата да вярва и да се подчинява?

Тя бързо се избърса и тръгна към гостната. Палтото й, разбира се, си беше на мястото, недокоснато.

— Готова ли си? — попита госпожа Колтър. — Мисля да обядваме в Кралския арктически институт. Аз съм от малкото членове жени, така че ще се възползвам от тази привилегия.

Тръгнаха пеша и след двадесет минути излязоха пред величествена сграда с каменна фасада. Седнаха в обширна зала със снежнобели покривки и искрящо сребро по масите и обядваха телешки дроб и бекон.

— Телешкият дроб е много вкусен — каза госпожа Колтър. — Тюленовият също, но ако ти свърши храната в Арктика, не бива да ядеш мечи дроб. Пълен е с отрови, които могат да те убият за броени минути.

Докато се хранеха, госпожа Колтър показа на Лира някои от мъжете, които седяха на съседните маси.

— Виждаш ли възрастния господин с червената връзка? Това е полковник Карборн, който пръв е прелетял с балон над Северния полюс. А високият мъж до прозореца, който току-що стана, е доктор Счупена стрела.

— Скрелинг ли е?

— Да. Първият, изработил карта на океанските течения във Великия северен океан…

Лира наблюдаваше всички тези велики мъже с любопитство и благоговение. Те бяха учени, в това нямаше никакво съмнение, но и изследователи в същото време. Доктор Счупена стрела със сигурност знаеше за мечия дроб, което едва ли можеше да се каже за Библиотекаря в „Джордан“.

След обяда госпожа Колтър й показа някои от безценните арктически находки в институтската библиотека — харпуна, убил огромния кит Гримсдур, камъка, покрит с надписи на непознат език, намерен в ръката на изследователя лорд Рук, който бил открит замръзнал в палатката си, огнехвъргачката на капитан Хъдсън, използвана по време на знаменитото му пътешествие до Земята на Ван Тирен. Госпожа Колтър разказа историята на всяка една от находките, а Лира чувстваше как сърцето й замира от възторг пред подвига на тези велики, храбри, далечни герои.

После отидоха на пазар. Всичко през този необикновен ден беше ново за Лира, но пазаруването направо я зашемети. Да обикаляш огромната сграда, пълна с красиви дрехи, където ти позволяват да ги пробваш, да се оглеждаш в огледалата… А и самите дрехи бяха толкова хубави! Грижата за облеклото на Лира беше възложена на госпожа Лонсдейл и дрехите й често биваха стари и кърпени. Рядко й се купуваше нещо ново, но и тогава предназначението му беше за носене, а не за красота. Тя самата никога не си беше избирала нищо, А сега госпожа Колтър й посочваше, съветваше я, плащаше и това нямаше край…

Когато приключиха с пазаруването, Лира беше зачервена и капнала от умора. Госпожа Колтър нареди да опаковат и изпратят покупките, като взе със себе си само един или два пакета.

И отново къпане във ваната, с цяла педя благоуханна пяна. Госпожа Колтър влезе да измие косата на Лира, но без да я търка и жули като госпожа Лонсдейл. Ръцете й бяха нежни. Панталеймон гледаше с нескрито любопитство, докато госпожа Колтър се обърна и го погледна. Не каза нищо, но той извърна глава, също като златната маймунка, смутен от малките женски тайни, които двете споделяха. Никога дотогава не му се беше налагало да го прави.

След ваната — топло мляко с ароматни билки, нова фланелена нощница с воланчета, щампована с цветя, и меки пантофки от агнешка кожа, боядисани в небесносиньо. И после — леглото.

Колко меко беше това легло! И анбарната лампа на нощната масичка! И уютната спалня с малки шкафчета, тоалетка и скрин, където щяха да отидат всичките нови дрехи, и килимът от едната стена до другата, и завесите на звезди, луни и планети! Лира лежеше напрегнато, твърде уморена, за да заспи, твърде потресена, за да си задава въпроси.

Когато госпожа Колтър нежно й пожела лека нощ и излезе от стаята, Панталеймон я дръпна за косата. Лира го бутна настрана, но той прошепна:

— Къде е онова нещо?

Тя разбра веднага за какво става дума. Старото й опърпано палто висеше в гардероба. Само секунда по-късно тя вече беше в леглото, седнала с кръстосани крака, а Панталеймон внимателно наблюдаваше как разгръща черното кадифе и разглежда предмета, който Ректорът й беше дал.

— Как го нарече той? — попита Лира.

— Алетиометър.

Нямаше смисъл да пита какво значи това. Уредът беше доста тежък, с блестящ кристален циферблат и майсторски изработен месингов корпус. Наподобяваше часовник или компас, със стрелки, сочещи определени места на циферблата, но вместо часове или точки имаше няколко малки картинки, всяка от тях нарисувана в черно невероятно прецизно, сякаш с най-тънка четка. Лира завъртя уреда в ръце, като се опитваше да разгледа всички картинки. Имаше котва, пясъчен часовник, увенчан с череп, бик, пчелен кошер… Всичко трийсет и шест и тя нямаше ни най-малка представа какво може да означават.

— Погледни, тук има колелце — каза Панталеймон. — Дали не се върти?

Всъщност колелцата бяха три и всяко от тях задвижваше една от трите по-къси стрелки, които се въртяха с меко прещракване. След като стигнеха картинката и застанеха точно в средата, те спираха да се движат.

Четвъртата стрелка беше по-дълга и по-тънка и като че беше направена от друг метал. Лира изобщо не можеше да я помръдне по никакъв начин. Тя се движеше накъдето си иска също като стрелка на компас, само че никъде не се спираше.

— Метър означава, че мери нещо — каза Панталеймон. — Като термометъра. Капеланът ни е казвал.

— Не е трудно да се досетиш — прошепна Лира. — Но можеш ли да кажеш за какво служи?

Никой от двамата нямаше представа. Лира дълго въртя стрелките така, че да сочат различни картинки (ангел, шлем, делфин, глобус, лютня, компас, свещ, мълния, кон) и през цялото време наблюдаваше дългата стрелка, която така и не спря на едно място. Макар да не разбираше нищо, сложността и тънката изработка на уреда я очароваха и изпълваха с любопитство. Панталеймон се превърна в мишка, за да се приближи и да вижда по-добре, и сега беше поставил малките си крачета върху циферблата, а очичките му, черни и дребни като главичка на карфица, блестяха от любопитство.

— Какво ли искаше да каже Ректорът за чичо Азриел? — попита Лира.

— Може би да го пазиш и да му го дадеш на него.

— Но той се канеше да го отрови! Може би е имал предвид тъкмо обратното. Искал е да каже да не му го давам.

— Не — възрази Панталеймон, — той ни предупреди да го пазим от нея…

На вратата тихо се почука.

— Лира, на твое място щях да загася лампата — чу се гласът на госпожа Колтър. — Уморена си, а утре ни чака много работа.

Лира вече беше пъхнала алетиометъра под одеялото.

— Добре, госпожо Колтър — обади се тя.

— Тогава лека нощ.

— Лека нощ.

Лира угаси лампата и се сгуши под завивките. Малко преди да заспи, пъхна алетиометъра под възглавницата. За всеки случай.

5.Коктейлът

През следващите няколко дни Лира не се отделяше от госпожа Колтър, сякаш беше неин демон. Госпожа Колтър познаваше невероятно много хора, с които се срещаха на всяка крачка и по всяко време. Сутрин отиваха на някое събрание, например на географите от Кралския арктически институт, и Лира седеше и слушаше, после настойничката й се срещаше с някой политик или свещеник за обяд в хубав ресторант и всички те живо се интересуваха от Лира и й поръчваха специални блюда, а тя се учеше как се ядат аспержи и какъв е вкусът на агнешките момици. Следобед обикновено пазаруваха, защото госпожа Колтър се подготвяше за експедиция, и тогава се купуваха кожи, мушами и непромокаеми ботуши, спални чували, ножове и чертожни инструменти, които изпълваха Лира с възторг. После отиваха на чай с други дами, не по-зле облечени от госпожа Колтър, макар и не толкова красиви и образовани. Жени, които толкова се отличаваха от професорките, циганките и слугините в колежа, сякаш бяха създадени от друг материал — опасни жени, чиято сила беше в чара, елегантността и изяществото. Тогава и Лира се обличаше хубаво, а дамите я глезеха и я включваха в лекия си изискан разговор, който засягаше различни непознати хора — политици, художници, любовници.

А вечер госпожа Колтър понякога водеше Лира на театър и тогава отново се срещаха с блестящи и изискани хора, които й говореха и се възхищаваха от нея, защото настойничката й като че познаваше всички важни личности в Лондон.

В интервалите между всички тези занимания госпожа Колтър й преподаваше основите на географията и математиката. В знанията на Лира имаше огромни пропуски, като изядена от мишките карта на света, защото в „Джордан“ я бяха учили хаотично и от време на време. Понякога нареждаха на някой Младши професор да й преподаде нещо и уроците се влачеха с мъка около седмица, след което тя „забравяше“ да се яви, за огромно облекчение на учителя си. Или пък той забравяше на какво трябва да я учи и задълбаваше в онова, което го интересуваше в момента. Тя знаеше за атомите и елементарните частици, за анбаромагнитните заряди и четирите фундаментални сили, както и за доста други проблеми на експерименталната теология, но нямаше никаква представа от устройството на Слънчевата система. Всъщност, когато госпожа Колтър й разказа за Земята и за другите пет планети, обикалящи около Слънцето, тя от сърце се смя на шегата.

Искаше й се обаче да покаже, че знае някои неща, затова, когато госпожа Колтър й разказваше за електроните, тя заяви с вид на познавач:

— Да, те са отрицателно заредени частици. Нещо като Праха, само дето той няма заряд.

В мига, в който го каза, демонът на госпожа Колтър я изгледа стреснато и златистата му козина настръхна, сякаш заредена. Госпожа Колтър сложи ръка на гърба му.

— Праха ли? — повтори тя.

— Да. Онзи, от космоса.

— Какво знаеш за Праха, Лира?

— Знам, че идва от космоса и осветява хората, стига да имаш специална камера да го видиш. Но не и децата. Той не им влияе.

— Откъде знаеш това?

Лира вече усещаше напрежението в стаята. Панталеймон се превърна в хермелин и се сгуши в скута й, целият разтреперан.

— От някого в „Джордан“ — неопределено отговори тя. — Не си спомням вече. Май че беше някой от Професорите.

— Може би по време на някой урок?

— Да, възможно е. Или пък е станало дума между другото. Да, май че точно така беше. Имаше един Професор — мисля, че беше от Нова Дания. Та той спомена нещо такова пред Капелана, а аз просто минавах оттам и ми стана интересно, затова се заслушах. Точно така стана.

— Разбирам — изрече госпожа Колтър.

— Вярно ли е това, което ми каза той, или не съм го разбрала правилно?

— Не знам. Сигурна съм, че знаеш много повече по въпроса от мен. Добре, да се върнем към електроните…

По-късно Панталеймон каза на Лира:

— Знаеш ли какво стана, когато демонът й настръхна? Аз бях зад него и я видях как сграбчи козината му, така че кокалчетата на пръстите й побеляха. Ти нямаше как да го видиш. Трябваше да мине доста време, докато той се успокои. Имах чувството, че ще се хвърли върху теб.

Това беше странно, две мнения нямаше, но никой от двамата нямаше представа какво би могло да означава.

Имаше и други уроци, преподадени така деликатно и мъдро, че Лира изобщо не ги усещаше като уроци. Как да си мие косата, как да прецени кои цветове си подхождат, как да каже „не“ така, че да не й се обидят, как да си слага червило, пудра, парфюм. Естествено, госпожа Колтър не учеше Лира на тези изкуства направо, но знаеше, че момичето я наблюдава, когато се приготвя за излизане, и я оставяше да разглежда козметиката й и да изпробва всичко върху себе си.

Времето минаваше и се зададе зимата. От време на време Лира си спомняше за „Джордан“, но той й се виждаше малък и тих в сравнение с трескавия живот, който водеше сега. Понякога мислеше и за Роджър и тогава усещаше как я обзема безпокойство, но се явяваше нещо неотложно — да отиде на опера, да премери нова рокля, да посети Кралския арктически институт — и Лира отново го забравяше.

Беше живяла в Лондон около месец и половина, когато госпожа Колтър реши да организира коктейл. Лира остана с впечатлението, че има някакъв празник, който трябва да се ознаменува, но госпожа Колтър не казваше нищо. Тя поръча цветя, обсъди с доставчика закуските и напитките и цяла вечер прави заедно с Лира списък на гостите, решавайки кого да покани.

— Трябва на всяка цена да поканим Архиепископа. Не мога да го пропусна, макар че е отвратителен стар сноб. Лорд Бореал е в града — това е чудесно. И принцеса Постникова. Как мислиш, добре ли ще е да поканим Ерик Андерсън? Чудя се дали не е време да се заемем с него…

Ерик Андерсън беше най-модният танцьор в Лондон. Лира нямаме представа какво означава „да се заемат с него“, но независимо от това й беше приятно, че я питат за мнението й. Тя старателно записваше всички имена, които госпожа Колтър споменаваше, макар и с куп грешки, и също така усърдно ги зачертаваше, когато гостът биваше сметнат за неподходящ.

Когато отиде да си легне, Панталеймон се обади от възглавницата:

— Тя никога няма да тръгне на север! Ще ни държи тук до свършека на света. Кога ще избягаме?

— Ще тръгне — възрази Лира. — Ти просто не я харесваш. Е, това е жалко, защото аз я харесвам. И защо й е притрябвало да ни учи на навигация и на какво ли не още, ако няма намерение да ни заведе на север?

— За да не започнеш да нервничиш, затова! Нали не си мечтала да стърчиш на някакъв коктейл и да се усмихваш? Тя иска да те превърне в домашно кученце.

Лира му обърна гръб и затвори очи. Но той казваше истината. Тя се чувстваше впримчена и притисната от този блестящ живот, независимо от разкоша, който я заобикаляше. Би дала всичко само за един ден с парцаливите си приятелчета в Оксфорд, за един бой в Глинозема или състезание по канала. Единственото, което й помагаше да остане любезна и внимателна с госпожа Колтър, беше сладката надежда, че ще тръгне на север. Може би там щяха да срещнат лорд Азриел. Може би двамата с госпожа Колтър щяха да се влюбят, да се оженят и да осиновят Лира, а после всички заедно щяха да спасят Роджър от Лакомиите.

Следобедът преди коктейла госпожа Колтър заведе Лира на фризьор, където тъмнорусата й коса беше грижливо сресана и накъдрена, а ноктите й бяха оформени и лакирани, после й сложиха малко червило и грим, за да й покажат как се прави. След фризьора отидоха да вземат новата рокля, която настойничката й беше поръчала, и да й купят лачени обувки и неусетно стана време да се прибират, за да подредят цветята и да се облекат за коктейла.

— Не ти трябва чантичка, скъпа — каза госпожа Колтър, когато Лира излезе от стаята си, сияеща от съзнанието за собствената си миловидност.

Лира не се разделяше с бялата си кожена чантичка, за да може алетиометърът винаги да й е подръка. Госпожа Колтър подреди няколко рози, които бяха пъхнати небрежно във вазата, и погледна многозначително към вратата.

— Моля ви, госпожо Колтър, аз толкова обичам тази чантичка!

— Не можеш да я носиш у дома, Лира. Толкова е нелепо да носиш чанта в собствената си къща! Върви да я оставиш и ела да прегледаме чашите…

Не толкова раздразненият й тон, колкото думите „в собствената си къща“ събудиха у Лира някаква непонятна съпротива. Панталеймон полетя към пода и мигновено се превърна в пор, изви гръб и се отърка в късите й бели чорапки. Това я окуражи.

— Но тя няма да ми пречи! Нищо друго не нося с такова удоволствие. И мисля, че подхожда…

Не успя да довърши изречението, защото демонът на госпожа Колтър скочи от канапето, развял златистата си козина, и притисна Панталеймон към килима, преди още да се е усетил. Лира извика — отначало разтревожена, после истински уплашена, защото Панталеймон се гърчеше, пищеше и ръмжеше, неспособен да се изтръгне от хватката на неочаквания си противник. Няколко секунди бяха достатъчни, за да сломят съпротивата му. Маймунката го сграбчи с черната си ръчичка за гърлото, стисна с крака задните му лапи и със свободната си ръка опъна ухото му така, сякаш искаше да го откъсне. Не сърдито, но с някаква хладна решимост, в която имаше нещо зловещо.

Лира хлипаше ужасена.

— Недейте! Моля ви! Спрете да ни причинявате болка!

Госпожа Колтър вдигна поглед от цветята си.

— Тогава направи каквото ти казах.

— Добре, обещавам!

Маймунката пусна Панталеймон, сякаш изведнъж се беше почувствала отегчена. Панталеймон се спусна към Лира и тя го притисна към лицето си, за да го целуне и утеши.

— Хайде, Лира! — каза госпожа Колтър.

Лира рязко се обърна и влезе в стаята си, като силно затръшна вратата зад гърба си. Но само миг по-късно вратата се отвори. На прага стоеше госпожа Колтър.

— Лира, ако се държиш по този груб и невъзпитан начин, ще стигнем до сблъсък и победителката ще съм аз. Остави чантата моментално! И да не виждам повече тази гримаса! Никога вече не блъскай вратата в мое присъствие, пък и когато и да било. Гостите ще почнат да пристигат след няколко минути и искам да намерят едно прекрасно възпитано момиче, мило, очарователно и невинно. Настоявам за това. Ясно ли ти е, Лира?

— Да, госпожо Колтър.

— Тогава ме целуни.

Тя леко се наведе и поднесе бузата си. Лира трябваше да се надигне на пръсти, за да я целуне. Забеляза колко е нежна кожата й, усети и малко странното й ухание — нежно, но някак метално. Отдръпна се и остави чантичката на тоалетката, после тръгна след госпожа Колтър към хола.

— Какво мислиш за цветята, миличка? — попита госпожа Колтър така нежно, сякаш нищо не се беше случило. — С розите никога не можеш да сбъркаш, но все пак не бива да се прекалява… Дали са доставили достатъчно лед? Бъди добро момиче и върви да попиташ. Неизстудените напитки са нещо ужасно…

Лира откри, че никак не й трудно да си придаде весел и безгрижен вид, макар през цялото време да усещаше отвращението на Панталеймон и омразата му към златистата маймунка. Скоро на вратата се позвъни и не след дълго стаята се изпълни с елегантни жени и красиви или прославени мъже. Лира се движеше сред тях, предлагаше им закуски, усмихваше се очарователно и отговаряше умно, когато я питаха нещо. Наистина се чувстваше като домашно кученце и в мига, в който си го помисли, Панталеймон разпери крилете си на щиглец и силно изчурулика.

Това поохлади усърдието й.

— Къде ходиш на училище, миличка? — попита една възрастна дама, като я разглеждаше през лорнета си.

— Не ходя на училище — отвърна Лира.

— Наистина ли? Мислех, че майка ти те е дала в нейния пансион. Много добро училище…

Едва сега Лира забеляза заблудата на старата дама.

— Тя не ми е майка. Само й помагам. Аз съм й лична асистентка — важно заяви тя.

— Така ли? А кои са родителите ти?

Лира отново се запита за скрития смисъл на въпроса.

— Били са граф и графиня. Загинали са при въздушна катастрофа някъде на север.

— Как е фамилията им?

— Баща ми е граф Белакуа. И е брат на лорд Азриел.

Демонът на старата дама, голям ален папагал, пристъпи от крак на крак, сякаш започваше да губи търпение. Любопитството на възрастната гостенка беше разпалено до такава степен, че Лира сметна за най-благоразумно да се махне. Тя се усмихна очарователно и продължи нататък.

Докато минаваше край една групичка от неколцина мъже и една млада жена, тя дочу думата Прах и тутакси наостри уши. Вече се беше движила достатъчно в обществото, за да схване кога мъжете и жените флиртуват, и започна да ги наблюдава с интерес, макар че споменаването на Праха я вълнуваше далеч повече. Тя се приближи и се заслуша. Мъжете явно бяха учени, а от начина, по който жената ги разпитваше, Лира заключи, че сигурно е студентка.

— Открили са го московитите. Ако вече го знаете, кажете ми — обясняваше мъж на средна възраст, а младата жена го гледаше с възхищение. — Един учен на име Русаков. Затова оттогава ги наричат частиците на Русаков. Елементарни частици, които по никакъв начин не влизат във взаимодействие с останалите и много трудно се откриват. Но най-странното е, че хората изглежда ги привличат.

— Наистина ли? — попита жената с разширени очи.

— А още по-странно е, че някои хора ги привличат по-силно от други. При възрастните притеглянето е по-силно, отколкото при децата. Поне докато пораснат. Всъщност, това е единствената причина… — той замълча за миг и сложи доверително ръка на рамото на жената, — …единствената причина за създаването на Жертвения съвет, както би могла да ви каже нашата домакиня.

— Наистина ли? Значи е свързана със Съвета?

— Мила моя, тя е Съветът. Това е изцяло неин проект…

Мъжът понечи да каже още нещо, но в този миг улови погледа на Лира. Тя го гледаше без да мига. Може би той беше пил повече, а може би просто искаше да впечатли жената, защото изрече:

— Бас държа, че малката дама знае всичко по този въпрос. Ти си защитена от Жертвения съвет, нали, миличка?

— О, да — съгласи се Лира. — Тук абсолютно нищо не ме заплашва. Докато живеех в Оксфорд, имаше много опасни неща. Например цигани — те крадат деца и ги продават на турците като роби. А в Порт Медоу при пълнолуние се появява върколак, който идва от стария женски манастир в Годстоу. Веднъж го чух да вие. Освен това има Лакомии…

— Точно за това говоря — каза мъжът. — Така наричат Жертвения съвет, нали?

Лира усети как Панталеймон трепна, но успя да запази самообладание. Демоните на двамата възрастни, котка и пеперуда, като че не забелязаха нищо.

— Лакомии? — повтори младата жена. — Какво странно име! Защо ги наричат така?

Лира отвори уста да й разкаже някои от смразяващите кръвта истории, с които плашеше оксфордските хлапета, но мъжът я изпревари.

— Това идва от инициалите — Лондонски комитет за изкупление. Всъщност идеята е много стара. През Средновековието родителите давали децата си на Църквата, за да стават монаси и монахини. Горките хлапета били принасяни в жертва пред Бога. Идеята била заимствана оттам, докато изследвали тази работа с Праха… Както вероятно знае нашата малка приятелка. Защо не идеш да си поговориш с лорд Бореал? — попита той направо. — Сигурен съм, че ще се радва да се запознае с протежето на госпожа Колтър. Онзи с посивялата коса и демона змия.

Лира разбираше, че той иска да се отърве от нея, за да може да си говори на четири очи с младата жена. Но жената изглежда беше заинтригувана от Лира, защото го остави и се приближи към нея.

— Почакай малко… Как се казваш?

— Лира.

— Аз съм Адел Старминстър. Журналистка. Можем ли да си поговорим някъде насаме?

— Да — отвърна простичко Лира, която намираше за съвсем естествено, че хората може да искат да си говорят с нея.

Пеперудата демон изпърха над тях, завъртя се из стаята и се върна. Прошепна нещо на ухото на Адел и тя се обърна към Лира:

— Да идем да седнем до прозореца.

Това беше любимото място на Лира. Прозорецът гледаше към реката и по това време светлините на отсрещния бряг блестяха ярко и се отразяваха в придошлата тъмна вода. Нагоре по реката се движеше върволица от баркаси, теглени на буксир. Адел Старминстър седна и направи място на Лира до себе си.

— Професор Докър каза, че имаш някаква връзка с госпожа Колтър. Правилно ли съм разбрала?

— Да.

— Каква е тя? Не си й дъщеря, нали? Щях да знам…

— Разбира се, че не. Аз съм личната й асистентка.

— Лична асистентка? А не си ли малко млада за това? Мислех, че си й някаква роднина. А тя що за човек е?

— Много е умна — каза Лира. Допреди тази вечер сигурно би казала още много, но нещата се променяха.

— Да, но аз питам за характера — настоя Адел Старминстър. — Как се държи — дружелюбно, нервно… Ти тук ли живееш, с нея? Каква е тя, когато сте сами?

— Много е добра — безстрастно изрече Лира.

— А ти какво правиш? По какъв начин й помагаш?

— Правя разни изчисления и неща от този род. Като при навигация.

— Разбирам… А откъде си? Как каза, че се казваш?

— Лира. И съм от Оксфорд.

— А защо госпожа Колтър избра теб…

Жената млъкна насред дума, защото пред тях внезапно се изправи самата госпожа Колтър. От начина, по който Адел вдигна поглед към нея, а пеперудата запърха уплашено над главата й, Лира разбра, че младата жена не е сред поканените на коктейла.

— Не знам коя сте — изрече госпожа Колтър много тихо, — но ще го разбера само за пет минути и тогава ще се простите с работата си на журналистка. Сега станете, без да вдигате шум, и излезте оттук. Мога само да ви кажа, че онзи, който ви е довел, също ще си изпати.

Госпожа Колтър сякаш беше заредена с някакъв вид анбарен заряд. Тя дори миришеше различно — от тялото й лъхаше на нагорещен метал. Лира и по-рано го беше усещала, но този път обектът беше друг и горката Адел нямаше нужната сила да се съпротивлява. Демонът й безсилно се отпусна на рамото й, изпърха един-два пъти с великолепните си крила и падна в несвяст. Жената също едва се държеше на крака. Тя се затътри непохватно през тълпата от бъбрещи гости и излезе от стаята. Едната й ръка придържаше примрелия демон на рамото й.

— Е? — обърна се госпожа Колтър към Лира.

— Не съм й казала нищо важно.

— Какво те питаше?

— Само с какво се занимавам, откъде съм и в този дух.

Едва тогава Лира забеляза, че госпожа Колтър е сама, без демона си. Как беше възможно? Но в този миг златната маймунка изникна изневиделица до тях. Жената протегна ръка, помогна на демона си да скочи на рамото й и сякаш изведнъж се успокои.

— Ако случайно забележиш още някого, който не е поканен, ела и ми кажи, скъпа.

Миризмата на нагорещен метал беше изчезнала. Може би Лира само си беше въобразила. Отново усещаше парфюма на госпожа Колтър, аромата на розите, миризмата на пурети и парфюмите на другите жени. Госпожа Колтър се усмихна със заговорнически вид, който казваше: „Ние с теб ги разбираме тези неща, нали?“, и отново тръгна да обхожда гостите.

Панталеймон прошепна на ухото на Лира:

— Докато тя беше тук, демонът й излезе от стаята ти. Сигурно е претърсвал и сега знае за алетиометъра.

Лира беше почти сигурна, че е така, но нямаше какво да направи. Какво разправяше онзи професор за Лакомиите? Тя го потърси с поглед, но когато го откри, видя как портиерът (облечен за случая като лакей) и още един мъж го потупват по рамото и тихо му казват нещо, при което професорът побеля като платно и ги последва навън. Това продължи само няколко секунди и беше направено така дискретно, че никой дори не забеляза, но Лира се почувства уязвима и се разтрепери вътрешно.

Тя се шляеше безцелно из двете стаи, в които бяха събрани гостите, слушаше с половин ухо разговорите, хвърляше око към коктейлите, които й беше забранено да опитва, и усещаше как с всяка минута раздразнението й нараства. Дори не беше забелязала, че някой я наблюдава, когато портиерът изникна до нея и прошепна на ухото й:

— Госпожице Лира, господинът до камината би искал да поговори с вас. Ако не знаете, той е лорд Бореал.

Лира погледна към другия край на стаята. Посивелият мъж с могъщо телосложение гледаше право в нея, а когато срещна погледа й, кимна и й даде знак да се приближи.

Тя тръгна към него неохотно, но любопитството й беше събудено.

— Добър вечер, дете — поздрави лорд Бореал. Гласът му беше спокоен и уверен. Люспестата глава и изумрудените очи на демона му проблясваха в светлината на лампата от гравирано стъкло.

— Добър вечер — отвърна Лира.

— Как е старият ми приятел, Ректорът на „Джордан“?

— Много добре, благодаря.

— Сигурно на всички им е било много мъчно да се разделят с теб?

— Да, така е.

— А госпожа Колтър създава ли ти достатъчно работа? На какво те учи?

Лира усети как непокорството надига глава у нея и вместо да отговори на този снизходителен въпрос истината или да даде воля на въображението си, което неведнъж я беше спасявало, изтърси:

— Уча за частиците на Русаков и за Жертвения съвет.

Изведнъж цялото му внимание се насочи към нея, както се насочва лъчът на анбарен прожектор.

— Може би ще ми кажеш какво знаеш?

Вече нищо не можеше да спре Лира.

— Те провеждат експерименти на север. Като доктор Груман.

— Продължавай.

— Правят специални фотограми, на които може да се види Прахът, и ако на снимката има мъж, цялата светлина отива към него, а към детето не отива нищо, или поне не толкова много.

— Госпожа Колтър ли ти е показвала такава снимка?

Лира се поколеба, защото това вече не беше лъжа, а нещо друго, в което нямаше никакъв опит.

— Не — призна тя. — Видях такава в „Джордан“.

— Кой ти я показа?

— Всъщност не са ми я показвали на мен. Аз само минавах и я видях. После Жертвеният съвет отвлече приятеля ми Роджър. Но…

— Кой ти показа снимката?

— Чичо ми Азриел.

— Кога?

— Последния път, когато беше в „Джордан“.

— Ясно. И какво друго си научила? Май чух да споменаваш Жертвения съвет?

— Да, само че не съм го чула от него. Научих го тук.

Това си беше самата истина.

Той я наблюдаваше внимателно. Лира отвърна на погледа му с цялата невинност, на която беше способна. Най-сетне мъжът кимна.

— Тогава госпожа Колтър явно е решила, че си готова да й помагаш в тази работа. Интересно. Започна ли вече?

— Не — отвърна Лира.

За какво говореше той? Панталеймон мъдро се спотайваше в най-безличната си форма на нощна пеперуда и не можеше да издаде чувствата й, а за себе си тя беше сигурна, че ще съумее да запази невинно изражение.

— А каза ли ти какво става с децата?

— Не, не ми е казвала. Знам само, че става дума за Праха и че те са нещо като жертва.

Това отново не беше съвсем лъжа — нали не беше казала, че го е чула лично от госпожа Колтър!

— Жертва е твърде драматична дума. Онова, което се прави, е не само за наше, а и за тяхно добро. Пък и всички те тръгват с госпожа Колтър по своя воля. Именно затова я ценим толкова. Те трябва да се включат доброволно и с желание, а кое дете може да й устои? И ако е решила да те използва, за да доставя деца, още по-добре. Много се радвам.

Той й се усмихна досущ като госпожа Колтър, сякаш двамата споделяха обща тайна. Лира му отвърна с вежлива усмивка и мъжът насочи вниманието си към друг събеседник.

Лира усещаше ужаса на Панталеймон и знаеше, че и той чете мислите й. Искаше да излезе някъде и да си поговорят двамата насаме, искаше да се махне от този апартамент, да се върне в малката си порутена стаичка на Дванайсетото стълбище, искаше да намери лорд Азриел…

И сякаш в отговор на това желание дочу да се споменава името му и се приближи към групата на говорещите, като си даде вид, че иска да си вземе от закуските. Мъж в пурпурно епископско одеяние тъкмо казваше:

— Не, не мисля, че лорд Азриел ще ни създава грижи, поне за известно време.

— Къде казахте, че го държат?

— В крепостта Свалбард, доколкото разбрах. Пазят го броненосците — бронираните мечки. Невероятни същества! И хиляда години да живее, пак не може да избяга от тях. Всъщност мисля, че пътят ни наистина е чист…

— Последните опити потвърдиха убеждението, което винаги съм подкрепял — че Прахът е еманация на тъмното начало и…

— Не улавям ли зороастрийска ерес?

— Онова, което някога е било ерес…

— И ако успеем да изолираме тъмното начало…

— Свалбард ли казахте?

— Бронираните мечки…

— Жертвеният съвет…

— Децата не страдат, сигурен съм в това…

— Лорд Азриел е заточен…

Лира беше чула достатъчно. Обърна се и се измъкна от гостната, влезе в стаята си и затвори вратата. Шумът от коктейла тутакси заглъхна.

— Е? — тихо попита тя и Панталеймон се превърна в щиглец, който кацна на рамото й.

— Ще бягаме ли? — прошепна той в отговор.

— Разбира се. Ако го направим сега, с всичките тези хора наоколо, тя може да не се усети веднага.

— Но той ще се усети.

Панталеймон говореше за демона на госпожа Колтър. Когато си представи златистия му ореол, почувства, че й прилошава от страх.

— Този път ще се боря с него! — храбро заяви Панталеймон. — Аз мога да се променям, а той не може. Ще се променя толкова бързо, че няма да успее да реагира. Този път ще го победя, ще видиш.

Лира кимна разсеяно. Какво да облече? Как да се измъкне така, че никой да не я забележи?

— Ще трябва да идеш на разузнаване — прошепна тя. — Видиш ли, че е чисто, даваш ми знак и тръгваме. Бъди нощна пеперуда. И запомни, когато никой не гледа, изчезваме…

Тя открехна вратата и Панталеймон тихо се измъкна — тъмна сянка на фона на приглушената розова светлина в антрето.

През това време тя бързо навлече най-топлите дрехи, които имаше, и пъхна още няколко в една синтетична модна торбичка от магазина, който бяха посетили същия следобед. Госпожа Колтър й даваше пари като бонбони и макар Лира да ги харчеше наляво и надясно, все още й оставаха няколко соверена. Тя ги пъхна в джоба на тъмното палто от вълча кожа.

Последен уви алетиометъра в черното кадифе. Дали онази отвратителна маймунка го беше открила? Да, сигурно, и сто на сто беше казала на госпожа Колтър! Ах, защо не го беше скрила по-добре!

Приближи се на пръсти до вратата. За щастие тя беше в края на коридора до самия вестибюл, а повечето гости бяха в двете големи стаи от другата му страна. Чуваха се гласове, смях, тихият шум на водата в тоалетната, звън на чаши. В този миг един тъничък гласец прошепна в ухото й:

— Сега! Бързо!

Лира се промъкна във вестибюла и след по-малко от три секунди вече отваряше външната врата на апартамента. Миг по-късно беше навън и тихо притваряше вратата. С превърнатия в щиглец Панталеймон на рамото тя изтича по стълбите и изскочи навън.

6.Мрежите

Лира бързо се отдалечи от реката, защото крайбрежната улица беше широка и добре осветена. Между нея и Кралския арктически институт имаше плетеница от малки улички, а сградата му беше единственото място в Лондон, за което беше сигурна, че ще може да открие, затова тя забърза нататък през тъмния лабиринт.

Ех, ако познаваше Лондон така добре, както познаваше Оксфорд! Тогава щеше да знае кои улици да избягва, къде да си измоли храна и, което беше най-важното, на кои врати да почука, за да намери подслон. В тази студена нощ тъмните улици наоколо бяха пълни с живот и тайни, но тя не знаеше нищо за тях.

Панталеймон се превърна в дива котка и се заозърта в мрака със зорките си очи. Час по час той спираше с настръхнала козина и Лира тутакси свиваше встрани. Нощта беше изпълнена с шумове — пиянски смях, дрезгави гласове, ревящи някаква песен, тракане и скърцане на зле смазана машина в някакво мазе. Лира се движеше предпазливо, като се стараеше да стои в сянката и да не напуска тесните улички, а сетивата й бяха изострени и преплетени с тези на Панталеймон.

От време на време й се налагаше да прекоси някоя широка, ярко осветена улица с бръмчащи трамваи, облени в светлина под анбарните си жици. Имаше правила за пресичане на лондонските улици, но тя не се съобразяваше с тях, а когато някой й викнеше, хукваше да бяга.

Чудесно беше да е отново свободна. Знаеше, че и Панталеймон, който стъпваше тихо на меките си котешки лапи до нея, изпитва същата радост, че е навън, макар това да беше мрачният Лондон, наситен с изпарения, сажди и шум. По-нататък щеше да им се наложи да се замислят върху онова, което бяха чули в апартамента на госпожа Колтър, но още не беше дошло времето. Сега най-важното беше да намерят място, където да преспят.

На кръстовището до един голям универсален магазин, чиито ярки светлини се отразяваха в мократа настилка, имаше кафене на колела — малък фургон с тезгях под дървения кепенец, който се вдигаше нагоре като навес. Вътре светеха силни жълти лампи и се носеше аромат на кафе. Собственикът в бяла престилка се беше облакътил на тезгяха и разговаряше с двама-трима клиенти.

Съблазънта беше голяма. Лира беше вървяла цял час на студа и влагата. С кацналия на рамото й Панталеймон, който сега беше врабче, тя се приближи и вдигна ръка, за да привлече вниманието на собственика.

— Чаша кафе и сандвич с шунка, моля.

— Не е ли малко късно за теб, миличка? — попита някакъв господин с цилиндър и бял копринен шал.

— Да — отвърна тя и се загледа в оживеното кръстовище. В близкия театър представлението тъкмо беше свършило и хората се тълпяха в ярко осветеното фоайе, викаха такси и се загръщаха в палтата си. Срещу него беше входът на подземната железница. Там тълпите бяха още по-гъсти, стотици хора се качваха и слизаха по стълбите.

— Заповядай, миличко — каза собственикът на фургона. — Два шилинга.

— Нека аз да платя — предложи мъжът с цилиндъра.

„Защо не?“, помисли си Лира. Можеше да тича по-бързо от него, а парите сигурно щяха да й потрябват. Мъжът с цилиндъра хвърли една монета на тезгяха и й се усмихна. Демонът му, лемур, се беше вкопчил в яката на палтото му и се блещеше към Лира с големите си кръгли очи.

Тя отхапа от сандвича си, като продължаваше да се взира в оживената улица. Нямаше представа къде се намира, защото никога не беше виждала карта на Лондон, не знаеше колко е голям и не можеше да предположи колко дълго ще й се наложи да върви, за да излезе от него.

— Как се казваш? — попита мъжът.

— Алис.

— Хубаво име. Искаш ли да ти сипя малко от това в кафето? Ще те стопли…

С тези думи той развъртя капачката на плоска сребърна бутилка.

— Не ми харесва — каза Лира. — Обичам само кафе.

— Сигурен съм, че никога не си опитвала такова бренди.

— Опитвала съм. И ми беше ужасно лошо. Изпих цяло шише… почти.

— Както искаш — сви рамене мъжът и наклони бутилката над чашата си. — Накъде си тръгнала така, сам-самичка?

— Чакам баща ми.

— А той какъв е?

— Убиец.

— Какъв?

— Казах ви, убиец. Такава му е професията. Тази вечер е на работа. Тук съм му донесла чисти дрехи, защото след работа обикновено целият е в кръв.

— О, ти се шегуваш!

— Нищо подобно.

Лемурът издаде тих мяукащ звук и бавно се изкатери по тила на мъжа, за да я огледа по-добре. Лира изпи кафето си с непроницаемо изражение и дояде сандвича си.

— Лека нощ — каза тя. — Татко май идва. Вижда ми се малко ядосан.

Мъжът с цилиндъра се огледа, а Лира в това време се запъти към тълпата пред театъра. Колкото и да й се искаше да се повози на подземната железница (госпожа Колтър й беше казала, че тя не е предназначена за хора от тяхната класа), мисълта да бъда хваната в капан под земята я плашеше. По-добре да остане на повърхността, за да може да бяга, ако се наложи.

Тя продължи да върви, а улиците ставаха все по-тъмни и празни. Ръмеше ситен дъждец, но дори и да нямаше облаци, небето беше прекалено осветено от заревото на града, за да се видят звездите. Панталеймон смяташе, че вървят на север, но кой би могъл да каже със сигурност?

Безкраен лабиринт от улички с еднакви тухлени къщи и градинки, в които едва се побираха кофите за боклук. Огромни мрачни фабрики зад телени огради, осветени от една-единствена анбарна лампа на стената, и нощни пазачи, дремещи над мангалите си. Грозни параклиси, които се отличаваха от складовете около тях само по Разпятието над входа. Веднъж тя опита да отвори вратата на един от тях, но чу стон откъм пейката само на крачка в тъмното и побегна. Преддверието беше пълно със спящи.

— Къде ще спим, Пан? — попита тя, докато се тътреха по една улица със затворени магазини, чиито решетки бяха спуснати.

— Пред някой праг.

— Не искам да ни видят. Всички входове са толкова открити.

— Ей там има канал…

Той се вглеждаше в една пресечна уличка от лявата им страна, и наистина, в дъното й блещукаше тъмно петно, което подсказваше, че наблизо има вода. Те предпазливо се запътиха нататък и наистина откриха канал. На пристана бяха привързани десетина лодки някои от тях високо над водата, другите тежко натоварени под щръкнали като бесилки кранове. От прозорчето на дървена барака се процеждаше мъждива светлина, а от металния комин се издигаше тънка струйка дим. Това беше единствената светлина наоколо, ако не се броят лампите на стената на някакъв склад и на стрелката на висок кран, и земята тънеше в полумрак. Пристаните бяха отрупани с варели от каменовъглен спирт, камари трупи и рула гумирани кабели.

Лира се приближи на пръсти до бараката и надникна през прозорчето. Възрастен мъж четеше комикс, мърдайки беззвучно устни, и пушеше лула, а демонът му, къдрава болонка, спеше на клъбце на масата. Човекът се изправи, взе от чугунената печка почернял чайник и наля гореща вода в нащърбена чаша, после отново се зае с комикса си.

— Дали да не го помолим да ни приюти, Пан? — прошепна Лира, но Панталеймон изглеждаше явно притеснен от нещо. Той се превръщаше последователно ту в прилеп, ту в бухал, ту отново в дива котка. Лира се огледа и тутакси схвана причината за паниката му. Към тях тичаха двама мъже. Единият държеше разпъната рибарска мрежа.

Панталеймон нададе дрезгав вик, превърна се в леопард и се хвърли към демона на по-близкия мъж, дива лисица, като я изтласка назад така, че тя се оплете в краката на човека. Той изруга и отскочи настрана. Лира изтича покрай него и хукна към открития кей. Не биваше да допуска да я притиснат в ъгъла.

Панталеймон, който сега беше орел, полетя стремително към нея.

— Наляво! Давай наляво!

Тя сви наляво и забеляза пролука между варелите с каменовъглен спирт и края на ръждясал железен навес и хукна нататък като стрела.

Но тези мрежи!

Във въздуха нещо изсвистя, нещо прелетя край нея и одраска бузата й и вонящите на катран върви се спуснаха върху лицето и раменете й, оплетоха ръцете й и се стегнаха около тялото й. Тя се строполи, но продължи да се мята и да ръмжи в напразно усилие да се изтръгне.

— Пан! Пан!

Но демонът лисица впи зъби в котката Панталеймон. Лира усети разкъсващата болка със собствената си плът и диво изкрещя. Единият мъж бързо стегна връвчиците около нея, омота ръцете и краката й, гърлото и главата й, уви я като вързоп и я остави да лежи на мократа земя. Лира се чувстваше безпомощна като муха, оплетена в паяжина. Бедният Пан се влачеше към нея заедно с вкопчената в гърба му лисица и дори нямаше сили да се превърне в нещо друго. А вторият мъж лежеше в тъмна локва и от гърлото му стърчеше стрела…

Светът сякаш застина, когато и съучастникът му го забеляза.

Панталеймон се изправи и примигна. Чу се меко тупване и мъжът с мрежата се строполи върху Лира, като кашляше и се мъчеше да си поеме дъх. Тя изкрещя от ужас — от него шуртеше кръв!

Тропот на тичащи крака и някой отдръпна трупа от Лира и се надвеси над него. Нечии ръце я вдигнаха, мярна се нож и връвчиците паднаха една по една. Тя се измъкна от тях, плюейки, и се хвърли на прегърне Панталеймон.

Докато коленичеше, погледна през рамо към новодошлите. Бяха мургави мъже, единият въоръжен с лък, другите с ножове. Онзи с лъка ахна.

— Я, ама това не е ли Лира?

Познат глас, но тя някак не можеше да го свърже с това място, докато мъжът не пристъпи напред. Лампата освети лицето му и демона ястреб на рамото му. Циганин! Оксфордски циганин от плът и кръв!

— Аз съм Тони Коста — каза той. — Сети ли се? Ти си играеше с братчето ми Били около лодките в Йерихон, докато Лакомиите го отмъкнаха.

— Господи, Пан, спасени сме! — изхлипа Лира, но в този миг я прониза ужасна мисъл. Корабът, който беше отвлякла миналото лято, принадлежете на семейство Коста. Ами ако си спомни?

— Най-добре ела с нас — предложи той. — Сама ли си?

— Да. Избягах…

— Добре, после ще говорим. Сега тихо. Яксер, закарай тия тела в сянката. Керим, ти се оглеждай наоколо.

Лира стоеше и трепереше, притиснала Панталеймон към гърдите си. Той се гърчеше и се опитваше да види нещо. Тя проследи погледа му и внезапно изпита същото любопитство — а какво ставаше с демоните на мъртвите мъже? Те линееха и се стапяха пред очите й, разсейваха се като малки облачета дим, но все още се опитваха да се вкопчат в мъртвите тела и да останат с тях. Панталеймон отмести поглед, а Лира се запрепъва след Тони Коста.

— Какво правите тук? — попита тя.

— Тихо, детенце. И така си имаме достатъчно проблеми, не ни трябват повече. Ще поговорим на кораба.

Той се насочи към малко дървено мостче, следван мълчаливо от другите двама мъже. Оттам излезе на пристана, стъпи на борда на закотвения кораб и бутна вратата на каютата.

— Влизай! — нареди. — И по-бързо!

Лира се подчини и потупа чантичката си (която не беше изпуснала дори оплетена в мрежата), за да се увери, че алетиометърът още е там. В дългата тясна каюта светеше фенер, окачен на кука. Едра жена с посивяла коса седеше до масата и четеше вестник. Лира тутакси позна майката на Били.

— Кой е това? — попита жената. — Възможно ли е да е Лира?

— Точно тя е. Мамо, трябва да се махаме. Убихме двама мъже на канала. Решихме, че са от Лакомиите, но изглежда са били турски търговци. Бяха хванали Лира. Не ме питай нищо, после ще говорим.

— Ела тук, дете — каза Мама Коста.

Лира се приближи, едновременно доволна и уплашена, защото знаеше, че Мама Коста има ръце като боздугани, пък и вече беше сигурна, че с Роджър и другите деца от колежа са отвлекли тъкмо техния кораб. Но циганката стисна нежно с две ръце лицето на Лира, а демонът й, голямо сиво куче, което приличаше повече на вълк, се наведе към Панталеймон и го близна по главата. Мама Коста обгърна Лира с едрите си ръце и я притисна до гърдите си.

— Не знам какво правиш тук, но ми се виждаш измъчена. Можеш да легнеш в креватчето на Били, а аз ще ти направя нещо топло за пиене. Настанявай се, детенце.

Изглежда пиратската й авантюра беше забравена, ако не простена. Лира се отпусна върху възглавниците на пейката пред лъснатата до бяло чамова маса. Газовият мотор забоботи и лодката се разтърси.

— Къде отиваме? — попита Лира.

Мама Коста сложи на печката тенджера с мляко и започна да ръчка жаравата с машата, за да разпали огъня.

— По-далеч оттук. Сега няма да говорим за това. Утре сутрин ще си приказваме.

Тя не каза нищо повече, изчака млякото да се стопли и подаде чашата на Лира, а когато лодката потегли, излезе на палубата и шепнешком заговори с мъжете. Лира изсърба млякото и вдигна крайчето на щората, вглеждайки се в отминаващите кейове. Няколко минути по-късно тя вече спеше дълбоко.

Събуди се в тясно легло, а някъде отдолу долиташе боботенето на мотор. Тя рязко седна, удари си силно главата и изруга. Озърна се наоколо и се изправи вече по-внимателно. В слабата сивкава светлина видя още три легла, всичките празни и грижливо оправени — едното под нейното, другите две на отсрещната стена. Огледа се за дрехите си и видя роклята и вълчето палто сгънати на края на леглото й, а до тях беше чантичката. Алетиометърът не се беше изгубил.

Бързо се облече и отвори вратата. Озова се в каютата с печката. Беше топло, но не се виждаше никой. Отвън се влачеха валма сива мъгла, през които прозираха тъмни сенки, но не беше ясно дали са дървета или къщи.

Тя понечи да тръгне към палубата, но в този миг вратата се отвори и влезе Мама Коста, загърната в старо сукнено палто, по което като миниатюрни перлички блестяха хиляди капки влага.

— Добре ли спа? — попита тя и посегна да вземе един тиган. — Седни сега някъде и не ми се пречкай, а аз ще ти направя нещо за закуска. Не ми се мотай из краката, виждаш колко е тясно.

— Къде сме? — попита Лира.

— На Големия свързващ канал. Ти по-добре стой тук, дете. Не искам да се качваш на палубата. Имаме проблеми.

Тя пусна в тигана няколко резена бекон и счупи отгоре едно яйце.

— Какви проблеми?

— Нищо сериозно, стига да кротуваш и да не се показваш.

Лира седна да се храни, а Мама Коста замълча. По едно време корабът намали скоростта, нещо се удари в кърмата, чуха се сърдити мъжки гласове, но после някой пусна шега, всички се разсмяха и гласовете заглъхнаха, а корабът продължи пътя си.

Не след дълго в каютата слезе Тони Коста, също като майка си обсипан със ситни бисерчета влага. Той изтръска шапката си над печката и капчиците заподскачаха и засъскаха.

— Какво ще й кажем, мамо?

— Първо ще я питаме, после ще обясняваме.

Той си наля кафе в алуминиево канче и седна. Беше мургав мъж с могъщо телосложение и сега, на дневната светлина, Лира забеляза колко е мрачно лицето му.

— Права си — съгласи се той. — Кажи ни сега какво правиш в Лондон, Лира. Ние мислехме, че са те отвлекли Лакомиите.

— Да, аз живях с една дама…

Лира се замисли за миг, припомняйки си всички подробности, и подреди историята си, както се подрежда тесте карти, готови за раздаване. Разказа им всичко, само за алетиометъра премълча.

— И снощи на този коктейл разбрах какво всъщност правят. Самата госпожа Колтър е от Лакомиите и искаше да ме използва, за да отвличаме заедно още деца. И ще ви кажа с какво се занимават…

Мама Коста излезе от каютата и тръгна към кубрика. Тони изчака вратата да се затвори и каза:

— Знаем какво правят. Поне отчасти. Знаем, че децата не се връщат. Карат ги на север, където няма жива душа, и си правят опити с тях. Най-напред мислехме, че изпробват разни лекарства и ваксини, ама защо им е притрябвало да започват така изведнъж? После си помислихме за тартарите — че тайно са се сговорили с тях. Те искат да идат по на север, също като другите, заради каменовъгления спирт и горивата, а слуховете за война се носеха още преди да се появят Лакомиите. И решихме, че Лакомиите подкупват вождовете на тартарите. Дават им деца, а тартарите ги ядат. Пекат децата и ги ядат.

— Не е вярно! — възрази Лира.

— Вярно е. Много още може да се говори. Чувала си някога за налкайнен?

— Не. Даже и при госпожа Колтър. Какво е това?

— Нещо като призрак, дето броди из техните гори. Голям е колкото дете и няма глава. Ходи пипнешком нощно време и ако заспиш в гората, вкопчва се в тебе и не те пуска за нищо на света. Налкайнен е северна дума. И Ветросмукачите, и те са опасни. Те летят по въздуха. Понякога хвърчат на ята или се крият из трънаците. Допрат ли се до теб, цялата ти сила изтича. Не можеш да ги видиш, виждаш само блещукане във въздуха. И Бездиханните…

— Те пък какви са?

— Недоубити войници. Да си жив е едно, да си умрял е съвсем друго, но да си недоубит е най-лошо. Те не могат да умрат, но нямат сили и да живеят. И така се скитат безкрай. Наричат ги Бездиханните заради онова, което са им сторили.

— А то какво е? — попита Лира с разширени очи.

— Северните тартари им разрязват гърдите и им изваждат дробовете. Това е цяло изкуство. Правят го, без да ги убиват, но дробовете им вече не действат, ако демоните им не им правят изкуствено дишане с ръце. Затова те нито дишат, нито не дишат, нито живеят, нито са мъртви. Недоубити, с една дума. А демоните им трябва ден и нощ да се трудят, иначе и те ще загинат заедно с тях. Чувал съм, че можеш да срещнеш в горите цели отряди от Бездиханни. А за броненосците чувала ли си? Това са бронираните мечки. Нещо като полярните мечки, само че…

— Да! Чувала съм за тях! Един от мъжете снощи каза, че чичо ми, лорд Азриел, е заточен в някаква крепост и го пазят бронирани мечки.

— Така ли? А какво е правил там?

— Изследвания. Но от думите на мъжа подразбрах, че чичо ми не е на страната на Лакомиите. И са много доволни, че той е затворен.

— Е, щом бронираните мечки го вардят, няма да излезе оттам. Те са нещо като наемници, ако знаеш какво значи това. Продават силата си на онзи, който им плаща. Имат ръце също като хората и по някакъв начин са се научили да обработват желязото, най-вече метеоритното. От него си коват брони. Те нападат скрелингите от векове. И са безмилостни убийци, но държат на думата си. Спогодиш ли се с броненосците, можеш да разчиташ на тях.

Лира го слушаше с благоговеен ужас.

— Мама не обича да слуша за севера заради онова, което може да се случи на Били — каза Тони. — Нали знаем, че са го отвели на север.

— Откъде знаете?

— Хванахме един от Лакомиите и го принудихме да говори. Така научихме някои неща. Ония двамата на кея не бяха Лакомии — прекалено бяха тромави. Ако бяха Лакомии, щяхме да ги хванем живи. Виждаш ли, ние, циганите, сме най-пострадали от тях и сега се събираме да решим какво да правим. Затова бяхме снощи в канала — набавяхме си запаси, за да тръгнем към Блатата — ние им викаме Тресавищата. Изглежда ще пратим спасителна група, но първо ще чуем какво знаят другите цигани и ще си направим план. На мястото на Джон Фаа и аз щях да направя точно това.

— Кой е Джон Фаа?

— Кралят на циганите.

— И наистина смятате да спасите децата? А Роджър?

— Какъв Роджър?

— Той помагаше в кухнята на „Джордан“. И също като Били го откраднаха в деня, преди да замина за Лондон с госпожа Колтър. Бас държа, че ако бяха отвлекли мен, той щеше да ме спаси. Щом искате да спасявате Били, искам да дойда и аз, за да спася Роджър.

„И чичо Азриел“, помисли си, но не го изрече на глас.

7.Джон Фаа

Сега, когато имаше цел, Лира се почувства далеч по-добре. Да помага на госпожа Колтър беше много интересно, но Панталеймон беше прав — там тя всъщност не вършеше никаква работа, а беше просто красиво домашно кученце. На циганския кораб имаше истинска работа за вършене и Мама Коста не я жалеше. Лира чистеше и метеше, белеше картофи и правеше чай, смазваше витлото и го почистваше от водорасли, миеше чинии, отваряше шлюзовете, привързваше кораба на пристаните и само след няколко дни дотолкова свикна е новия си живот, сякаш се беше родила циганка.

Тя обаче не забелязваше, че семейството на Мама Коста постоянно е нащрек дали някой няма да се заинтересува прекалено много от нея. Истината беше, макар Лира още да не го знаеше, че е много важна и госпожа Колтър и Жертвеният съвет със сигурност ще я търсят навсякъде. Тони беше чул слуховете в крайбрежните кръчми, че полицията прави хайки, претърсва къщи, ферми и фабрики, без да дава обяснения, но се говорело, че издирват изчезнало момиче. И това само по себе си беше странно, при толкова изчезнали деца, които никой не търсеше. И циганите, и хората край реката бяха нервни и напрегнати.

Имаше и още една причина семейство Коста да проявява такъв интерес към Лира, но тя щеше да я научи едва след няколко дни.

Ето защо те продължаваха да я държат под палубата, когато минаваха край къщичките на пазачите, охраняващи шлюзовете, в малките заливчета по канала и навсякъде, където се мотаеха безделници от сушата. Веднъж минаха през едно градче, в което полицията проверяваше всички преминаващи лодки и корабчета и в двете посоки. Семейството обаче беше подготвено. Под леглото на Мама Коста имаше тайно скривалище и Лира лежа в него свита на кълбо, докато полицаите трополяха по стълбите и обикаляха целия кораб в безплодно търсене.

— Но как така демоните им не ме откриха? — попита Лира по-късно и Мама Коста й показа облицовката на скривалището — кедрово дърво, което действало приспивно на демоните. Това си беше самата истина — Панталеймон през цялото време беше спал блажено до главата на Лира.

Бавно, с много спирки и отклонения корабът на семейство Коста се приближаваше към Блатата, тази огромна и недостатъчно проучена пустош в Източна Англия с огромно празно небе и безкрайни тресавища. В единия си край Блатата преминаваха неусетно в плитко море с безброй заливчета и вливащи се рекички, а от другата му страна беше Холандия. Част от блатата бяха пресушени и преградени с насипи от холандците, някои от които се бяха заселили там. Ето защо диалектът, който се говореше по тези места, беше смесица от английски и холандски. Но част от Блатата никога не беше пресушавана и усвоявана и най-дивите централни райони, където се извиваха змиорки и водни птици се събираха на ята, където блещукаха тайнствени блатни огънчета и лоши хора примамваха непредпазливите пътници към тяхната гибел, за циганите открай време бяха най-сигурното място, където можеха да се събират.

И сега по хилядите канали, реки и потоци циганските лодки и корабчета се насочваха към Баян — единствената по-висока земя на стотици квадратни мили тресавища и мочурища. Там имаше много стара постройка, където се провеждаха събранията, а около нея живееха шепа постоянни жители. Имаше и няколко пристана, и един пазар, на който се продаваха змиорки. Когато се свикаше събрание на циганите, тук се събираха толкова много лодки, че човек можеше да върви цели мили само по палубите им, или поне така се говореше. В Блатата циганите бяха пълновластни господари. Никой друг не дръзваше да влезе там и докато те кротуваха и си въртяха търговията, хората от сушата си затваряха очите пред контрабандата и постоянните спречквания. И ако намереха нечие тяло, изхвърли на брега или оплетено в рибарските мрежи — какво толкова, някакъв си циганин!

Лира слушаше като омагьосана разказите за обитателите на Блатата, за голямото куче призрак, наречено Черния дявол, за блатните огънчета, които излизали от мехурчетата с вещерско масло, и започваше да мисли за себе си като за циганка, още преди да са стигнали Блатата. Скоро тя си върна оксфордския говор, към който сега се прибави и циганският, примесен с блатен холандски. Мама Коста трябваше да й напомни някои неща.

— Ти не си циганка, Лира. С малко повече практика можеш и да минеш за циганка, но не е само езикът, който ни прави цигани. У нас има дълбини и силни течения. Ние сме воден народ, а ти си дете на огъня. Ти повече приличаш на блатните огънчета и в душата ти има вещерско масло. Твоята душа е лъжовна, дете.

Лира се обиди.

— Никого не съм измамила досега! Питай…

Разбира се, нямаше кого да питат и Мама Коста се засмя, но смехът й беше добродушен.

— Не виждаш ли, че ти правя комплимент, глупаче?

Лира се успокои, макар да не разбираше нищо.

Когато стигнаха Баян, вече беше вечер и слънцето залязваше в кърваво зарево. Ниският остров и Залата, както и отрупаните около нея постройки чернееха като гърбави великани на фона на залеза. Тънък дим се виеше в неподвижния въздух, а от стотиците лодки наоколо се носеше миризма на пържена риба, на тютюн и ябълков спирт.

Акостираха близо до Залата на един пристан, за който Тони каза, че семейството му използва от поколения. Скоро Мама Коста вече беше сложила тигана на огъня и вътре цвърчаха две тлъсти змиорки, а в котлето се готвеше картофено пюре. Тони и Керим си напомадиха косите, облякоха си най-хубавите кожени куртки, сложиха си сини шалчета на точки, накичиха ръцете си със сребърни пръстени и тръгнаха да се видят с някои приятели от други лодки и да пийнат по чашка в най-близкия бар. Когато се върнаха, носеха важни новини.

— Дошли сме точно навреме. Събранието е тази вечер. Освен това в града се говори, че изчезналото дете е на цигански кораб и че ще се появи довечера на събранието! Какво ще кажете за това, а?

Той се изсмя и разроши косата на Лира. Откакто бяха влезли в Блатата, настроението му все повече се подобряваше и Лира имаше чувството, че свирепото му изражение е било само маска. Тя усещаше как вълнението й нараства. Нахрани се бързо, изми чиниите и се среса, после пъхна алетиометъра в джоба на вълчето палто и слезе на брега, където всички бързаха нагоре по склона към Залата.

Дотогава си мислеше, че Тони се шегува, но скоро откри, че това не е било шега и че изглежда много по-малко циганка, отколкото си въобразяваше, защото хората я гледаха, а децата я сочеха с пръст и когато стигнаха вратите на Залата, те вече вървяха сами между шпалир от хора, които се отдръпваха да им направят път.

Едва тогава Лира започна наистина да се изнервя. Тя се стараеше да стои по-близо до Мама Коста, а Панталеймон се уголеми колкото можа и се превърна в пантера, за да й вдъхне увереност. Мама Коста изкачваше тежко стълбите, сякаш нищо на света не можеше да я спре или да я застави да върви по-бързо, а Тони и Керим пристъпваха от двете й страни гордо като принцове.

Залата беше осветена от газени лампи, които хвърляха достатъчно светлина върху лицата на събралите се, но огромните греди в ъглите на помещението тънеха в сянка. Онези, които влизаха, трябваше да си проправят път, за да си намерят местенце. Всички пейки вече бяха претъпкани. Но хората се сгъстяваха, за да направят място на новодошлите, децата сядаха в скутовете на възрастните, а демоните се свиваха под седалките или кацаха по издадените греди на тавана.

В дъното на залата се издигаше подиум с осем резбовани дървени стола. Лира и спътниците й застанаха прави недалеч от вратата и в този миг от сянката на подиума излязоха осмина мъже и се изправиха пред столовете. През множеството премина тръпка. Когато шушукането утихна и се възцари пълна тишина, седем от мъжете седнаха.

Единственият, който остана прав, беше прехвърлил седемдесетте, но все още беше висок, изправен и с могъщо телосложение. Беше облечен в проста платнена куртка и карирана риза като много други мъже. Нямаше нищо, което да го отличава от тях, освен силата и авторитетът, които се излъчваха от него. Лира познаваше тази сила — чичо й Азриел я притежаваше, също и Ректорът на „Джордан“. Демонът на този мъж беше врана, която много приличаше на гарвана на Ректора.

— Това е Джон Фаа, повелителят на западните цигани — прошепна Тони.

Джон Фаа заговори бавно, с дълбок звучен глас:

— Цигани! Добре дошли на събранието. Дойдохме тук да слушаме и да решаваме. Всички вие знаете защо. Тук има много семейства, които са изгубили децата си. Някои са изгубили по две. Някой ги краде. Хората на сушата също губят децата си. В това отношение между нас и хората от сушата няма неразбирателство. От известно време се говори за някакво дете и за някаква награда. Ще ви кажа каква е истината, за да се сложи край на слуховете. Името на детето е Лира Белакуа и полицията на сушата я търси. На онзи, който я предаде, е обещана награда от хиляда соверена. Тя е дете от сушата, но е под наше покровителство и ще остане при нас. Онзи, който се изкуши от тези хиляда соверена, няма да си намери място нито на сушата, нито във водата. Ние няма да я предадем.

Лира усети как се изчервява до корените на косите, а Панталеймон се опита да стане невидим в облика си на нощна пеперуда. Всички погледи се насочиха към тях и тя вдигна очи към Мама Коста за кураж.

Джон Фаа заговори отново:

— Може да си говорим всичко, но това решение няма да се промени. Трябва да действаме така, че да променим други неща. Ще ви кажа още нещо: Лакомиите, тези крадци на деца, карат пленниците си в някакъв град в Далечния север, почти в земята на мрака. Не знам какво правят с тях там. Някои казват, че ги убивали, други говорят друго. Каква е истината никой не може да каже. Знаем само, че го правят с помощта на полицията на сушата и Църквата. Цялата власт е на тяхна страна. Запомнете това. Те знаят какво става и ще направят всичко възможно да помогнат на Лакомиите. Онова, което предлагам, е просто. Предлагам да пратим на север отряд бойци да отърват децата и да ги доведат тук живи и здрави. Предлагам да дадем колкото можем злато, заедно с цялата си смелост и умение. Да, Раймонд ван Герит?

Един мъж от публиката беше вдигнал ръка и Джон Фаа седна, за да му даде възможност да се изкаже.

— Прощавай, повелителю Фаа. Освен циганските деца има и отвлечени деца от сушата. Трябва да спасяваме и тях, правилно ли съм те разбрал?

Джон Фаа се изправи.

— Какво искаш да кажеш, Раймонд? Че сме готови да преминем през хиляди опасности, за да се доберем до една малка групичка уплашени деца, и после да им кажем, че някои могат да се върнат у дома, а останалите ще трябва да останат там? Не, имам по-добро мнение за теб. Е, приятели, одобрявате ли предложението ми?

Въпросът свари присъстващите неподготвени. Хората се поколебаха за миг, после гръмна многогласен рев, запляскаха ръце, вдигнаха се юмруци. Залата закипя. Гредите се разтърсиха и от тъмните ъгълчета изхвърчаха подплашени птици, стреснати в съня си, и запляскаха с крила. Облачета прах се посипаха върху събралото се множество.

Джон Фаа изчака минута-две, после вдигна ръка и шумът тутакси стихна.

— Ще ни трябва известно време да го организираме. Искам главите на семействата да определят сумите и да съберат парите. Ще се срещнем тук след три дни. Дотогава ще поговоря с детето, за което ви споменах, и с Отец Корам и ще разработя план, който да ви предложа. Лека нощ на всички.

Простодушното му, грубовато държание беше достатъчно да успокои страстите. Множеството започна да се изнася през вратите в студа и влагата на вечерта — някои към лодките си, други към претъпканите барове. Лира се обърна към Мама Коста:

— Кои са другите мъже на подиума?

— Главите на шестте фамилии, а седмият е Отец Корам, старейшината.

Не беше трудно да се предположи кой е той, защото беше най-възрастният от седмината. Отец Корам се подпираше на бастун и докато седеше зад Джон Фаа, ясно се виждаше как трепери като трескав.

— Хайде — каза Тони. — Ще те заведа при Джон Фаа да му поднесеш почитанията си. Наричай го „повелителю Фаа“. Не знам какво ще те пита, но гледай да му кажеш истината.

Сега Панталеймон беше врабче и стоеше на рамото на Лира, забил острите си нокти във вълчето палто. Тя тръгна след Тони към подиума.

Той я вдигна и я качи горе. Лира осъзнаваше, че всички, които още не бяха напуснали залата, я гледат, и си припомни хилядата соверена, на които я бяха оценили. Тя пламна и се поколеба. Панталеймон се превърна в дива котка и пропълзя на гърдите й, сгуши се в ръцете й и тихо засъска, като се озърташе наоколо.

Лира усети побутване и пристъпи към Джон Фаа. Той стоеше изправен, масивен и с безизразно лице — не човек, а каменен стълб, но след миг направи крачка към нея и й подаде ръка. Дланта на Лира се изгуби в огромната му лапа.

— Добре дошла, Лира — изрече той.

Отблизо гласът му наподобяваше дълбок тътен и тя сигурно щеше да се уплаши, ако не беше Панталеймон, както и искрицата топлота, която се мярна в каменното лице насреща й. Джон Фаа без съмнение беше благоразположен.

— Благодаря, повелителю Фаа — отвърна тя.

— Ела сега в стаята за съвещания и ще си поговорим — предложи Джон Фаа. — Семейство Коста добре ли те хранят?

— О, да. За вечеря имахме змиорки.

— Блатни змиорки, предполагам.

Стаята за съвещания беше голяма и удобна, с голяма камина, претъпкани със сребро и порцелан шкафове и тежка маса, излъскана от годините, около която бяха наредени дванадесет стола.

Другите мъже от подиума си бяха тръгнали, останал беше само треперещият възрастен човек. Джон Фаа му помогна да се настани до масата.

— Ти седни от дясната ми страна — каза той на Лира и се настани начело на масата. Лира се озова точно срещу Отец Корам. Изпитото му лице, което приличаше на покрит с кожа череп, и непрестанното треперене малко я плашеха. Демонът му беше красива пъстра котка, която обиколи масата с вдигната опашка и елегантно подуши Панталеймон, след което грациозно се настани в скута на Отец Корам, притвори очи и тихо замърка.

От сянката излезе някаква жена, която Лира не беше забелязала дотогава, остави пред Джон Фаа поднос с чаши и с лек поклон се оттегли. Той наля на себе си и Отец Корам ябълкова ракия от каменна бутилка, а на Лира сипа малко вино.

— И така — изрече циганският крал. — Избягала си.

— Да.

— А коя е дамата, от която избяга?

— Казва се госпожа Колтър. Мислех, че е добра, но се оказа, че е от Лакомиите. Чух някой да обяснява какво значело това — Лондонски комитет за изкупление — и тя го ръководи. Нейна е идеята. Всички те работят по някакъв план, не го знам какъв е, но искаха да ме накарат да им помагам в отвличането на деца. Те обаче не знаят…

— Какво не знаят?

— Първо, не знаят, че познавам някои от отвлечените деца. Моят приятел Роджър, който помагаше в кухнята на „Джордан“, и Били Коста, и едно момиче от Покрития пазар в Окфорд. Има и още нещо. Чичо ми, лорд Азриел… Чух ги да говорят за експедицията му на север и мисля, че той няма нищо общо с Лакомиите. Защото подслушвах в стаята на Ректора и на Професорите в „Джордан“ — скрих се в Стаята за отдих, където само те могат да влизат, и ги чух да говорят за експедицията му и за Праха, а той беше донесъл главата на Станислаус Груман и видях дупката, която тартарите бяха направили в черепа му. Сега Лакомиите са затворили чичо ми някъде. Пазят го бронираните мечки. И аз искам да го спася.

Това беше изречено гневно и с решителност, която никак не съответстваше на дребната й фигурка, потънала в стола с висока облегалка. Двамата мъже се спогледаха с усмивка, но ако усмивката на Отец Корам беше колеблива, богата на оттенъци и чувства, озаряващи лицето му като слънчев лъч във ветровит мартенски ден, Джон Фаа се усмихваше широко, топло и простодушно.

— По-добре ни кажи какво каза онази вечер чичо ти — подкани я той. — Разкажи ни всичко. Нищо не пропускай.

Лира повтори онова, което беше казала на семейство Коста, но по-бавно и по-искрено. Боеше се от Джон Фаа и най-вече от добротата му. Когато свърши, Отец Корам се обади за пръв път. Гласът му беше богат и мелодичен, с толкова оттенъци, колкото бяха цветовете на демона му.

— Този Прах — изрече той. — Използваха ли някаква друга дума, Лира?

— Не. Само Прах. Госпожа Колтър ми каза, че това били елементарни частици, но и тя го наричаше така.

— И мислят, че като си правят разни опити с деца, ще научат повече за него, така ли?

— Да. Само че не знам какво. Само чичо ми… Забравих да ви кажа нещо. Когато ни показваше онези снимки, имаше още една. На Рора…

— На кое? — попита Джон Фаа.

— На Аврора — обади се Отец Корам. — Нали така, Лира?

— Да, така беше. И в светлината на Рора имаше нещо като град. Кули, църкви и куполи. Помислих си, че малко прилича на Оксфорд. Чичо Азриел като че ли най-много се интересуваше от него, но Ректорът и Професорите питаха само за Праха, също като госпожа Колтър и лорд Бореал.

— Да-а — отново се намеси Отец Корам. — Това е интересно.

— А сега ще ти кажа нещо, Лира — каза Джон Фаа. — Отец Корам е мъдър човек. Ясновидец. Предсказа всичко за Праха, за Лакомиите, за лорд Азриел, също и за теб. Всеки път, когато семейство Коста и останалите заминаваха за Оксфорд, после ни донасяха новини. За теб, дете. Знаеше ли го?

Лира поклати глава. Започваше да се плаши сериозно. Панталеймон тихичко стенеше, така че никой не го чуваше, но тя го усещаше с пръстите си, докато милваше настръхналата му козина.

— Така е — продължи Джон Фаа. — Отец Корам научаваше за всичко, което правиш.

Лира вече не можеше да се сдържа.

— Не сме му направили нищо! Честна дума! Само малко го поокаляхме. И не отидохме много далече…

— За какво говориш, дете? — вдигна вежди Джон Фаа.

Отец Корам започна да се смее. Беше спрял да трепери и лицето му стана младо и изпълнено с живот.

Но на Лира не й беше до смях. С треперещи устни тя изрече:

— Даже и да бяхме намерили тапата, никога нямаше да я извадим! Ние само се пошегувахме! За нищо на света не бихме го потопили!

Сега и Джон Фаа се разсмя. Той плесна с широката си лапа по масата така силно, че чашите издрънчаха, огромните му рамене се разтресоха, а от очите му избликнаха сълзи, които той избърса с ръка. Лира никога не беше виждала подобно нещо, не беше чувала такъв рев — сякаш се смееше планина!

— О, да, и за това чухме, момиченце! — изрече той, когато най-сетне беше в състояние да говори. — Не вярвам оттогава семейство Коста да са отишли някъде, и да не им го напомнят! „Не е зле да оставяте пазач на кораба, Тони — разправят им хората. — Наоколо се навъртат свирепи момиченца!“ Тази история се разправя надлъж и шир из блатата, дете. Но ние не мислим да те наказваме за това. Не, не! Успокой се.

Той погледна Отец Корам и двамата мъже отново се разсмяха, но не толкова гръмогласно, и Лира се почувства спокойна и сигурна.

Джон Фаа тръсна глава и отново стана сериозен.

— Та ти казвах, Лира, че те знаем от малко момиченце. От бебе. И трябва да научиш онова, което знаем ние. Представям си какво са ти казали в „Джордан“ за родителите ти, но и те не знаят всичко. Казвали ли са ти някога кои са?

Лира беше слисана.

— Да — отвърна тя. — Казват, че аз… че те… че лорд Азриел ме е завел там, защото родителите ми са загинали във въздушна катастрофа. Това знам.

— Така ли? Добре, дете, сега ще ти разкажа цялата история. Истинската. Знам, че е истина, защото я научих от една циганка, а те всички казват истината на Джон Фаа и Отец Корам. Ето каква е истината за теб, Лира. Баща ти не е загинал във въздушна катастрофа, защото лорд Азриел е твой баща.

Лира усети как краката й се подкосяват и седна.

— Ето как се е случило това — продължи Джон Фаа. — Когато бил съвсем млад, лорд Азриел предприел няколко експедиции на север и се върнал с голямо състояние. А той бил луда глава, гневлив и необуздан. Майка ти също била с гореща кръв. Не толкова знатна като него, но умна жена. Дори учена, а ония, които са я виждали, казват, че била и много хубава. Тя и баща ти се влюбили от пръв поглед. Проблемът бил, че майка ти вече била омъжена. Съпругът й бил политик. Бил член на партията на краля, един от най-близките му съветници. Мъж, който бързо се издигал. Когато майка ти разбрала, че чака дете, не посмяла да каже на мъжа си, че детето не е негово. И когато бебето се родило — значи ти, момиченце, — от пръв поглед се виждало, че не прилича на мъжа й, а на истинския си баща, и тя решила, че е най-добре да те скрие и да каже, че си умряла. Закарали те в Оксфордшир, където баща ти имал имение, и те дали на една циганка да те гледа. Но някой подшушнал на мъжа на майка ти какво точно се е случило. Той долетял разярен в имението и се втурнал да претърсва къщата, в която живеела циганката. Тя обаче избягала в голямата къща, а мъжът тръгнал след нея, обзет от желание за мъст. Баща ти в това време бил на лов, но му съобщили и той препуснал към къщата. Пристигнал тъкмо навреме, за да пресрещне съпруга на майка ти в подножието на стълбището. Още малко, и онзи щял да разбие вратата на килера, където дойката ти се криела с теб, но лорд Азриел го предизвикал на дуел и го убил. Циганката видяла и чула всичко и така узнахме и ние. После имало голям процес. Баща ти не бил човек, който ще отрича и ще скрие истината, и съдиите се видели в чудо. Вярно, че бил извършил убийство, но той защитавал дома и детето си от нападение на злоумишленик. От друга страна, законът позволява на всеки мъж да отмъсти за честта на жена си и адвокатите на покойния твърдели, че той е правел точно това. Делото се гледало седмици, били изписани цели томове и от едната, и от другата страна. В крайна сметка съдът осъдил баща ти на конфискация на цялото имущество и всичката земя. Той се превърнал в бедняк, макар преди да бил по-богат от крал. Колкото до майка ти, тя не искала да има нищо общо с това, нито пък с теб. Обърнала ти гръб. Дойката ти сподели, че често се плашела от начина, по който майка ти се е отнасяла с теб, била горда и сприхава жена. Толкова за нея. Колкото до теб, ако нещата се бяха развили по-иначе, могла си да израснеш като циганка, защото дойката ти молила съда да й позволят да останеш при нея. Но ние, циганите, нямаме много тежест в очите на закона. Съдът решил да те дадат за отглеждане в манастир и така си отишла при Сестрите на смирението в Уотлингтън. Ти няма как да си спомняш. Но лорд Азриел не бил съгласен. Той мразел монасите и монахините и тъй като не признавал ничия власт, един ден просто отишъл и те взел оттам. Не за да те гледа той или да те даде на циганите. Оставил те в колежа „Джордан“ и зачакал законът да отговори на предизвикателството. Е, законът си затворил очите. Лорд Азриел се върнал към изследванията си, а ти си останала в „Джордан“. Единственото, което искал баща ти — единственото условие, което поставил — било да не позволяват на майка ти да те вижда. Дори и да се опита някога да го направи, трябвало да й попречат и веднага да му кажат, защото сега целият му гняв се бил насочил към нея. Ректорът дал дума и я спазил. Така изминали няколко години. После започна цялата тази суматоха около Праха. И по цялата страна, че и по целия свят умните мъже и жени се разтревожиха. Нас, циганите, това малко ни засягаше, докато не започнаха да отвличат децата ни. Едва тогава интересът ни се събуди. А ние имаме връзки в места, които въобще не можеш да си представиш, в това число и в „Джордан“. Ти не знаеш, но има един човек, който те наблюдава и ни докладва какво правиш от самото начало. Защото ние се интересувахме от теб, а и дойката ти винаги се е притеснявала за теб.

— Кой ме е наблюдавал? — попита Лира. Чувстваше се безкрайно важна, макар все още да не можеше да повярва, че толкова време е била обект на внимание и загриженост.

— Един от слугите в кухнята. Берни Йохансен, сладкарят. Той е наполовина циганин. Бас държа, че не си го знаела.

Берни беше свестен човек, но самотник, един от малкото, чийто демон бе от същия пол като него. И тъкмо на Берни беше крещяла тя, когато изчезна Роджър. А той е казвал всичко на циганите! Странно нещо.

— Така разбрахме — продължи Джон Фаа, — че напускаш „Джордан“, и то по време, когато лорд Азриел е затворен и не може да попречи. Тогава си спомнихме какво му е обещал Ректорът и че името на човека, за когото е била омъжена майка ти, е Едуард Колтър.

— Госпожа Колтър? — възкликна Лира. — Не е възможно тя да ми е майка!

— Майка ти е. И ако баща ти беше свободен, тя никога не би дръзнала да му се противопостави и ти още щеше да си в „Джордан“ и да не знаеш нищо. Но какво е мислел Ректорът, като е позволил да те отведе, за мен си остава загадка. Ти беше поверена на неговите грижи. Мога само да предполагам, че някой по-силен от него го е решил.

Лира внезапно проумя странното държание на Ректора сутринта преди заминаването й.

— Но той не искаше… Той… онази сутрин трябваше да отида и да се срещна с него, преди да са станали другите, и не биваше да казвам на госпожа Колтър… Имам чувството, че искаше да ме предпази от нея… — Тя замълча, загледана в двамата мъже, и в този миг реши да им каже цялата истина. — Знаете ли, има и още нещо. Онази вечер, когато се скрих в Стаята за отдих, видях как Ректорът се опита да отрови лорд Азриел. Аз казах на чичо ми и той бутна гарафата с виното от масата и го разля. Аз му спасих живота. Не знам защо Ректорът е искал да го отрови, той винаги е бил толкова добър. А преди да замина, той ме повика рано сутринта и трябваше да отида тайно, та никой да не разбере. И ми каза… — Лира се напрегна да си спомни какво точно й е казал Ректорът, но напразно. Тя тръсна глава. — Единственото, което знам, е, че той ми даде нещо, за което не биваше да казвам на госпожа Колтър. Но мисля, че на вас мога да кажа…

Тя бръкна в джоба на вълчето палто и извади увития в кадифе пакет. Постави го на масата и усети огромното простодушно любопитство на Джон Фаа и острата проницателност на Отец Корам да се насочват като прожектори към него.

Когато разгърна пакета, Отец Корам заговори пръв:

— Не вярвах, че някога пак ще видя подобно нещо. Това е уред за тълкуване на символи. Ректорът каза ли ти нещо за него, дете?

— Не. Само, че ще трябва сама да се науча да работя с него. И го нарече алетиометър.

— Какво означава това? — обърна се Джон Фаа към другаря си.

— Думата е гръцка. Предполагам, че идва от aletheia, което означава истина. Истиномер. А ти научи ли се да боравиш с него? — обърна се той към Лира.

— Не. Мога да накарам трите малки стрелки да сочат към различни картинки, но не мога да помръдна дългата. Тя се върти както си иска. Освен понякога, когато се съсредоточа или нещо такова. Тогава мога да накарам дългата стрелка да се завърти нанякъде само като си го помисля.

— Какво прави това нещо, Отче Корам? — попита Джон Фаа. — И как се разчита?

— Всички тези картинки околовръст са символи и всеки от тях означава няколко неща. Да вземем например котвата. Първото й значение е надежда, защото надеждата ни крепи като котва и не позволява да ни отнесе течението. Второто значение е непоколебимост. Третото е препятствие или предупреждение. Четвъртото е море. И така нататък до десет, дванадесет, а понякога и безброй значения.

— И ти ги знаеш всичките?

— Знам някои от тях, но за да разчета всичко, ще ми е нужна книгата. Виждал съм я и знам къде е, но нямам достъп до нея.

— Добре, по-късно ще говорим за това. Кажи ми сега как се разчитат символите.

— Имаме три стрелки, които можем да движим. Използваме ги, за да зададем въпроса. Като посочим три от символите, можем да попитаме всичко, което ни дойде на ума, защото за всеки един от тях имаме толкова много нива. След като формулираме въпроса по този начин, дългата стрелка започва да се движи и посочва още символи, които ни дават отговора.

— Но откъде ще знае тя кое точно ниво имаш предвид, когато задаваш въпроса?

— Тя самата не знае. Ще проработи единствено ако онзи, който задава въпроса, се е съсредоточил и знае какво пита. Първо, трябва да знаеш всички значения, а те сигурно са хиляди. После трябва да умееш да ги задържиш в главата си, без да насилваш нещата и да изкопчваш отговора, достатъчно е да гледаш как стрелката блуждае. Когато направи една пълна обиколка, вече ще знаеш отговора. Аз знам какъв е начинът, защото съм наблюдавал как го прави един мъдър човек в Упсала, но това е единственият път, когато съм виждал подобно нещо. Знаеш ли колко рядък е този уред?

— Ректорът ми каза, че имало само шест — каза Лира.

— Колкото и да са, не може да са много.

— А ти запази ли го в тайна от госпожа Колтър, както Ректорът ти каза? — попита Джон Фаа.

— Да. Но демонът й влизаше в стаята ми и съм сигурна, че го е открил.

— Ясно. Е, Лира, аз не знам дали някога ще научим истината, но имам някои предположения. Ректорът е бил натоварен от лорд Азриел със задачата да се грижи за теб и да те пази от майка ти. И точно това е правил повече от десет години. После приятелите на майка ти от Църквата й помагат да учреди Жертвения съвет, не знам с каква цел, и тя става толкова могъща, колкото и самият лорд Азриел. Родителите ти са силни хора, всеки от тях влиятелен по свой начин, и Ректорът се е опитвал да балансира между тях и да те държи настрана. Но представи си само за колко неща отговаря той! На първо място е колежът и всичко свързано с него. Ако ги грози някаква опасност, негов дълг е да се изправи срещу нея. А от известно време Църквата добива все по-голямо влияние и започва да се бърка във всичко. Има разни съвети и комитети за какво ли не, говори се даже, че щели да възстановяват Инквизицията, да не дава Господ! И Ректорът трябва да лавира между всички тези сили. Той е длъжен да държи колежа далеч от всяка ерес, ако иска „Джордан“ да оцелее. Друга негова грижа си ти, дете. Берни Йохансен винаги е бил наясно с това. Ректорът на „Джордан“ и Професорите те обичат като свое дете. Те биха направили всичко, за да те предпазят от опасност, не само защото са обещали на лорд Азриел, но и заради самата теб. Значи щом е предпочел да те даде на госпожа Колтър, независимо от обещанието си, Ректорът е бил убеден, че с нея ще си на по-сигурно място, отколкото в „Джордан“, както и да изглеждат нещата отстрани. И когато е решил да отрови баща ти, трябва да е бил сигурен, че онова, което той прави, поставя в опасност всички в „Джордан“. И не само тях, а и всички нас, може би целия свят. За мен Ректорът е човек, принуден да направи тежък избор. Каквото и да избере, вредата ще е огромна, но може би ако направи правилния избор, злото ще е много по-малко, отколкото ако вземе грешното решение. Бог да ме опази от такъв избор! И когато се поставя въпросът за твоето заминаване, той ти дава уреда за разчитане на символи и ти заръчва да го пазиш. Чудя се какво ли е имал предвид. След като не знаеш как да си служиш с него, какво може да е мислил?

— Той каза, че чичо Азриел е подарил алетиометъра на „Джордан“ преди години — каза Лира, опитвайки се да си припомни разговора. — Искаше да каже и още нещо, но някой почука на вратата и той не можа да продължи. Тогава си помислих, че е искал да ми каже да го пазя и от лорд Азриел.

— Или обратното — подметна Джон Фаа.

— Какво искаш да кажеш, Джон? — попита Отец Корам.

— Може би е искал да каже на Лира да го върне на лорд Азриел — като начин да заглади опита си да го отрови. Може да си е мислел, че опасността от страна на лорд Азриел е преминала. Или че той ще може да извлече от уреда нещо, което ще го накара да се откаже от замисленото. Щом лорд Азриел е пленник, може би няма да е зле да го освободим. Добре, Лира, вземи тогава този уред и го пази. Щом си го опазила досега, няма за какво да се притеснявам. Но може да дойде време, когато ще ни е нужна помощта му, и тогава ще я поискаме.

Той уви алетиометъра в кадифето и го побутна през масата. Лира искаше да попита още много неща, но изведнъж се почувства смутена пред този огромен мъж с малки остри очички сред бръчките и диплите на мургавото лице.

Имаше обаче нещо, което трябваше да попита.

— Коя е циганката, която ме е гледала?

— Майката на Били Коста, разбира се. Тя не е могла да ти каже, защото аз не й разреших, но знае за какво си говорим тук, така че вече няма какво да крие. А сега най-добре се върни при нея. Имаш за какво да си помислиш, дете. След три дни ще има ново събрание и тогава ще решим какво да правим. Бъди послушна. Лека нощ, Лира.

— Лека нощ, повелителю Фаа. Лека нощ, Отче Корам — сбогува се тя, като притисна алетиометъра до гърдите си, а с другата ръка държеше Панталеймон.

Двамата възрастни мъже й се усмихнаха бащински. Отвън я чакаше Мама Коста. Сякаш не се бяха разделяли през всичките тези години, дойката я прегърна с едрите си ръце и я целуна, преди да я сложи да си легне.

8.Разочарованието

Лира трябваше да осмисли много неща и да свикне с новото, което беше научила, а това не можеше да стане за един ден. Да възприеме лорд Азриел като свой баща, беше едно, но да приеме, че госпожа Колтър й е майка, съвсем не беше толкова лесно. Преди месец-два би се радвала, естествено, и тя го знаеше. Това я караше да се чувства объркана.

Но Лира си беше Лира и да се тормози дълго за нещо не й беше в характера. Пък и тук бяха Блатата, които чакаха да бъдат изследвани, и много циганчета, които я гледаха със зяпнала уста. Не бяха изминали и три дни и тя вече се смяташе за познавач на околността и беше събрала около себе си банда хлапета, на които разправяше фантастични истории за могъщия си баща, който бил държан в плен.

— Една вечер турският посланик беше поканен на вечеря в „Джордан“. Той имал заповед лично от султана да убие баща ми, затова носел на ръката си кух пръстен, пълен с отрова. По едно време се престорил, че посяга за бутилката с вино, пресегнал се над чашата на баща ми и изсипал отровата вътре. Толкова бързо го направил, че никой друг не го видял, но…

— Каква отрова? — попита едно момиченце.

— От някаква турска змия — отговори Лира, без да се замисли. — За да я уловят, започват да й свирят със свирка и така я подмамват, а когато се покаже, хвърлят й една гъба, напоена с мед. Змията я захапва и не може да си освободи зъбите. Тогава я хващат и й изцеждат отровата. Както и да е, баща ми все пак видял какво направил турчинът, станал и казал: „Господа, предлагам да пием за дружбата между колежа «Джордан» и колежа в Измир.“ Това бил колежът на турския посланик. И в знак на приятелство предложил да си разменят чашите и всеки да пие от чашата на другия. Посланикът се видял в клопка — не можел да откаже, защото това щяло да бъде смъртна обида, но не можел и да пие, защото знаел, че виното е отровено. Пребледнял като платно и паднал в несвяст на масата. А когато се съвзел, всички били там и чакали да видят какво ще направи. И той трябвало или да изпие отровата, или да си признае всичко.

— И какво направил?

— Изпил виното. Умрял след пет минути в ужасни мъки.

— Ти видя ли всичко това?

— Не, защото не пускат момичета в банкетната зала. Но видях тялото му после, когато го приготвяха за погребението. Кожата му беше цялата спаружена като стара ябълка, а очите му бяха ужасно изхвръкнали, та се наложи да ги натикат обратно…

И така нататък.

В това време по границите на Блатната страна полицията чукаше по вратите на хората, претърсваше тавани и пристройки, проверяваше документи и разпитваше всеки, който кажеше, че е видял някъде русо момиченце. В Оксфорд търсенето беше особено ревностно. „Джордан“ беше претърсен от най-прашния килер до най-тъмната изба, същото беше и със „Сейнт Гейбриъл“ и „Сейнт Майкъл“, докато Ректорите на трите колежа не изразиха съвместен протест срещу накърняването на отколешните им права. Единственото, което усети Лира от цялото това търсене, беше непрекъснатият тътен на газовите мотори на дирижаблите, кръстосващи небето. Те не се виждаха, защото облаците бяха ниско, а правилникът забраняваше въздушните машини да летят на малка височина над Блатата, но кой би могъл да каже какви коварни устройства за шпиониране се криеха в тях? Най-разумното беше да се скрие, когато ги чуе, или поне да покрие главата си с мушамената качулка.

Лира разпита Мама Коста и за най-малките подробности около раждането си. Картината, която се оформи в съзнанието й, беше по-ясна и жива дори от измислените истории, които разправяше, и тя отново и отново преживяваше бягството от къщичката на дойката, треперенето в тъмния килер, дрезгавото предизвикателство, звъна на мечовете…

— Мечове? Боже милостиви, ти да не бълнуваш, момиче? — изуми се Мама Коста. — Господин Колтър имаше пистолет, а лорд Азриел го изби от ръката му и го повали с един удар. После се чуха два изстрела. Не мога да повярвам, че не помниш, колкото и да беше малка тогава. Първият изстрел беше на господин Колтър — той успя да грабне пистолета си и стреля, а вторият беше на лорд Азриел, който за втори път му изтръгна оръжието и го насочи срещу него. Застреля го право между очите и мозъкът му се разхвърча. Беше спокоен като паметник. Каза: „Госпожо Коста, излезте и дайте бебето тук.“ Ти ревеше колкото ти глас държи, и тоя демон тука — и той. Лорд Азриел те качи на раменете си и те носи на конче в чудесно настроение, докато мъртвецът лежеше в краката му, после поръча да му донесат вино и ми каза да измия пода.

След четвъртото повторение на цялата история Лира вече беше твърдо убедена, че си спомня всичко, и дори обясняваше какъв цвят е било палтото на господин Колтър и какви дрехи е имало в килера. Мама Коста се смееше.

Когато останеше сама, Лира изваждаше алетиометъра и се надвесваше над него като влюбен над портрета на любимата си. Значи всяка картинка имаше няколко значения? Защо пък да не ги разгадае? Не беше ли дъщеря на лорд Азриел?

Тя си спомняше думите на Отец Корам и се опитваше да се съсредоточи върху три произволно избрани символа, като превърташе стрелките така, че да сочат към тях. Установи, че ако просто държи уреда в ръка и го съзерцава съсредоточено, но без да се напряга силно, дългата стрелка започва да се движи по-целенасочено и вместо да блуждае по циферблата, плавно преминава от един символ към друг. Понякога се спираше на три от картинките, друг път на две, трети път на пет или повече. Лира не разбираше нищо, но изпитваше някаква дълбока, непозната дотогава радост. Панталеймон се надвесваше над циферблата, веднъж като котка, друг път като мишка, и движеше глава заедно със стрелката. Веднъж или два пъти те уловиха някакъв проблясък на смисъл, който приличаше на слънчев лъч, пробил гъстите облаци, за да озари дълга редица от величествени хълмове в далечината — нещо неподозирано досега, което се простираше отвъд хоризонта. Тогава Лира изпита същия вътрешен трепет, който чувстваше всеки път, когато някой споменеше думата север.

Така изминаха трите дни, а между корабите и Залата движението не спираше. Настъпи вечерта на второто събрание. Залата беше още по-претъпкана, доколкото изобщо беше възможно. Лира и семейство Коста отидоха навреме, за да седнат на първия ред, и когато потрепването на лампите показа, че помещението е препълнено до краен предел, на подиума излязоха Джон Фаа и Отец Корам и седнаха до масата. Не беше нужно да призовават към мълчание — Джон Фаа просто постави длани на масата и шумът постепенно стихна.

— Е — тежко изрече той, — направихте това, за което ви помолих. Дори повече, отколкото разчитах. Нека сега главите на шестте фамилии излязат тук, за да дадат златото и да ни припомнят какво са обещали. Никълъс Рокби, ти си пръв.

На подиума се качи як чернобрад мъж и постави на масата тежка кожена торба.

— Ето златото — каза той. — Ще дадем и трийсет и осем мъже.

— Благодаря, Никълъс — кимна Джон Фаа.

Отец Корам записваше. Първият мъж остана на подиума, докато Джон Фаа извикваше следващите. Всеки от тях се качваше, оставяше на масата торба със злато и обявяваше колко мъже може да даде. Семейството на Мама Коста беше част от фамилията Стефански и Тони, естествено, беше един от първите доброволци. Лира забеляза, че демонът му ястреб пристъпва от крак на крак и час по час разперва криле, а през това време главата на фамилията остави на масата златото и обеща двайсет и трима мъже.

Когато шестимата старейшини се изредиха пред Джон Фаа, Отец Корам му подаде листа и той отново се изправи.

— Приятели, имаме сто и седемдесет мъже. Благодаря ви и се гордея с вас. Колкото до златото, виждам, че всички сте бръкнали дълбоко в сандъците си, и ви благодаря от сърце и за това. Ето какво ще направим нататък. Ще наемем кораб и ще отплаваме на север, за да намерим децата и да ги освободим. Може би ще ни се наложи да се бием. Няма да ни е за пръв път, нито за последен, но досега още не сме влизали в бой с крадци на деца и ще се наложи да проявим повече хитрост отвсякога. Но няма да се върнем без децата си. Нали така, Дърк Врайс?

Мъжът, когото бяха нарекли Дърк Врайс, се изправи.

— Повелителю Фаа, а знаеш ли защо отвличат децата?

— Чухме, че правели някакви теологически изследвания. Експерименти, за които обаче не знаем нищо. Честно казано, дори не знаем дали им правят нещо лошо. Но каквото и да е, добро или лошо, те нямат право да се промъкват нощно време и да изтръгват децата от семействата им. Да, Раймонд ван Герит?

Мъжът, който беше говорил и на първото събрание, се изправи и заговори:

— Повелителю Фаа, това дете, за което ставаше дума — то сега седи на първия ред. Чух, че заради него къщите на хората около Блатата били обърнати с главата надолу. Чух още, че заради него в Парламента било обсъждано дали да не отменят отколешните ни привилегии.

Наоколо се разнесе изумен шепот.

— Да, приятели — натърти мъжът. — Те се канят да издадат закон, с който да ограничат правото ни свободно да влизаме и излизаме от Блатата. Ето защо, повелителю Фаа, искаме да знаем: кое е това дете, та да ни наложат заради него такъв закон? Чух, че не било циганче. Как стана така, че едно дете от сушата ни навлича такава беда?

Лира погледна нагоре към Джон Фаа. Сърцето й биеше толкова силно, че тя почти не чу първите му думи.

— Кажи го направо, Раймонд, не се стеснявай. Искаш да предадем детето на ония, от които е избягало, така ли?

Мъжът мълчеше намръщен.

— Какво пък, може да смяташ, че така е правилно. Но ако някой тук има нужда от оправдание, за да извърши нещо добро, ето какво ще ви кажа: това момиче е дъщеря на лорд Азриел — нито повече, нито по-малко. За онези, които са забравили, ще припомня, че тъкмо той ходатайства пред турците за живота на Сам Брокман. Лорд Азриел беше този, който разреши на циганите свободно да преминават през имотите му. Лорд Азриел се противопостави в Парламента на закона за каналите, от което ние спечелихме. Лорд Азриел беше този, който ден и нощ беше редом с нас по време на наводненията през петдесет и трета и на два пъти се хвърля във водата, за да извади малките Рууд и Нели Купман. Забравили ли сте? Срам и позор! А сега същият този лорд Азриел е затворник в най-далечния и студен пущинак, пленник в крепостта Свалбард. Трябва ли да ви казвам какви същества го вардят там? Това тук е неговата дъщеря, която потърси нашата закрила, а Раймонд ван Герит е готов да я предаде на властите заради малко спокойствие. Така ли е, Раймонд? Стани и отговори, човече!

Ала Раймонд ван Герит се беше снишил на мястото си и нищо на света не можеше да го накара да стане. В голямата зала се надигна възмутен ропот и Лира усети срама, който трябваше да преживее този човек, а заедно с това — и дълбока гордост заради храбрия си баща.

Джон Фаа се обърна и се вгледа в мъжете на подиума.

— Никълъс Рокби, натоварвам те с наемането на кораба и с командването му след отплаването. Адам Стефански, искам ти да се погрижиш за оръжието и боеприпасите и да командваш бойците. Роджър ван Попел, ти ще се грижиш за всички останали запаси, като се започне от храната и се стигне до зимните дрехи. Симон Хартман, ти ще си ковчежникът и ще отговаряш пред всички нас за разпределението на парите. Бенджамин де Ройтер, ти отговаряш за разузнаването. Има много неща, които ще трябва да разберем преди отпътуването. Ще докладваш на Отец Коран. Майкъл Канцона, ти ще координираш работата на останалите четирима и ще ми докладваш, а ако аз умра, поемаш командването вместо мен. И така, след като дадох разпорежданията си, ако има някой, който да не е съгласен, да стане и да го заяви пред всички.

Изправи се една жена.

— Повелителю Фаа, няма ли да вземете жени в експедицията, та да се грижат за децата, след като ги намерите?

— Не, Нел. Няма да има достатъчно място. Спасим ли децата, с нас те при всички положения ще са по-добре, отколкото там.

— А ако се окаже, че не можете да ги отървете без помощта на жени, преоблечени като сестри или охрана например?

— Не бях помислил за това — призна Джон Фаа. — Но след като се оттеглим в стаята за съвещания, ще го обсъдим внимателно, обещавам ти.

Вторият, който стана да говори, беше мъж.

— Повелителю Фаа, ти каза, че лорд Азриел е пленник. Влиза ли в плановете ти освобождаването му? Защото ако имаш такова намерение и ако наистина го вардят ония мечки, сто и седемдесет души няма да са достатъчни. И колкото и добър приятел да ни е лорд Азриел, не знам дали е наша работа да стигаме толкова далеч.

— На прав път си, Адриан Бракс. Наистина имам намерение да си отваряме очите и ушите и да разузнаем каквото е възможно по този въпрос, докато сме на север. Може би ще успеем по някакъв начин да му помогнем, може и да не успеем, но имате думата ми, че онова, което сте ми дали — и в злато, и в хора — няма да бъде използвано с друга цел, освен уговорената — да намерим децата и да ги върнем у дома.

Изправи се втора жена.

— Повелителю Фаа, ние не знаем какво правят Лакомиите с децата ни. Всички сме чували слуховете и страшните истории. Чували сме за деца без глави, за разполовени деца и съшити различни половинки и за какви ли не работи, дето е по-добре да не ги споменавам. Извинявайте, ако съм уплашила някого, но всички сме се наслушали на такива неща и искам да си ги кажем открито, Ако намерите нещо такова, повелителю Фаа, надявам се да отмъстите жестоко. Нека мисълта за милост и доброта да не възпре ръката ви и възмездието да е толкова съкрушително, че да порази право в сърцето това пъклено зло. Сигурна съм, че всяка майка, която е загубила детето си заради Лакомиите, мисли като мен.

Докато жената сядаше, залата одобрително зашумя и стотици глави закимаха в знак на съгласие.

Джон Фаа изчака страстите да се успокоят и заговори:

— Нищо не би възпряло ръката ми, Маргарет, освен справедливостта и здравият разум. Ако отпусна ръка на север, то ще е само за да ударя по-силно на юг. Да нанесеш удара ден по-рано, е същото като да удариш на стотици мили далеч от целта. Сигурен съм, че зад думите ти се крият много гняв и болка. Но ако се поддадем на страстите, приятели, ще направим тъкмо онова, срещу което толкова пъти съм предупреждавал: ще поставим удовлетворяването на чувствата си над работата, с която сме се захванали. Нашата работа е първо да спасим децата, и едва тогава да отмъщаваме. Ние не търсим отдушник за болката си. Нашите чувства не стоят на първо място. Ако спасим децата, дори без да сме отмъстили на Лакомиите, по-голямата част от работата ни ще е свършена. Но ако си поставим за цел най-напред да накажем крадците на деца и така подложим на риск спасяването на децата, значи сме се провалили. Но аз те уверявам, Маргарет, когато дойде време за наказание, ние ще нанесем такъв удар, че сърцата им ще слязат в петите. Ще им вземем силата, ще ги оставим развалини, ще ги осакатим, ще ги разкъсаме на хиляди парчета и ще ги пръснем във всички посоки. И моят чук жадува кръв, приятели. Не е усещал вкуса й, откакто убих вожда на тартарите в степите на Казахстан. Той виси в каютата ми и мечтае за битка, но сега надушва кръв във вятъра от север. Миналата нощ ми заговори за жаждата си и аз му отвърнах: „Скоро, миличък, скоро!“ Можеш да се притесняваш за много неща, Маргарет, но не бива да се тревожиш, че сърцето на Джон Фаа ще се окаже прекалено меко, когато дойде времето за удар. А времето ще дойде, когато разумът повели. Разумът, а не страстите. Има ли още някой желаещ да се изкаже? Говорете, ако има такива.

Никой повече не се обади. Джон Фаа се пресегна за звънеца и силният му звън огласи цялата зала и отекна в тежките греди на тавана.

Джон Фаа и останалите мъже напуснаха подиума и тръгнаха към стаята за съвещания. Лира беше малко разочарована. Не им ли трябваше вече? Отгатнал чувствата й, Тони се засмя.

— Те имат да обмислят планове — каза той. — Ти си свърши работата, Лира. Сега е ред на Джон Фаа и на старейшините.

— Но аз още нищо не съм направила! — възрази Лира, докато ситнеше след останалите по павираната улица към кея. — Само дето избягах от госпожа Колтър! Това е само началото. Искам и аз да ида на север!

— Слушай — опита се да я успокои Тони, — като се върна, ще ти донеса зъб от морж, честна дума!

Лира се намръщи. Панталеймон в това време правеше гримаси на демона на Тони, който притваряше надменно жълтите си очи. Лира се запъти към пристана и заедно с новите си приятелчета си намери занимание — провесваха над водата фенери, за да привличат опулените риби, които изплуваха бавно от черните води и стремително изчезваха, когато ги посрещнеха острите пръчки, с които хлапетата ги причакваха.

Но умът й беше в Джон Фаа и стаята за съвещания и не след дълго тя отново припкаше по паважа нагоре към Залата. Прозорецът светеше. Беше прекалено високо, за да надникне, но отвътре се чуваше боботенето на гласове.

Лира се приближи до вратата и почука решително. Гласовете стихнаха, чу се скърцане на стол и вратата се отвори. Меката светлина на газените лампи обля влажните стъпала.

— Да? — каза мъжът, който беше отворил.

Зад рамото му се виждаха останалите мъже около масата, наредените спретнати торбички със злато, хартиите и писалките, чашите и каменната бутилка с ракия.

— Искам и аз да дойда на север — заяви Лира така, че всички да я чуят. — Искам да дойда и да помогна да спасите децата. Бях го решила още когато избягах от госпожа Колтър. А още преди това исках да спася моя приятел Роджър от кухнята на „Джордан“, който беше отвлечен. Искам да дойда и да помогна. Разбирам от навигация, мога да измеря анбарометричните показатели на Аврора, знам кои части от мечката стават за ядене и още цял куп полезни неща. Ще съжалявате, ако стигнете там и откриете, че имате нужда от мен, след като сте ме оставили тук. Онази жена каза, че може да ви потрябват жени за маскировка. Защо пък да не ви потрябват и деца? Никой не може да каже предварително. Извинявайте, че ви прекъснах разговора, но трябва да ме вземете, повелителю Фаа.

Тя вече беше вътре в стаята и всички мъже и демоните гледаха в нея, някои изумено, други сърдито, но Лира виждаше само Джон Фаа. Панталеймон се поизправи в ръцете й, а зелените му котешки очи войнствено блестяха.

— Лира, и дума не може да става да те изложим на такава опасност, затова не се самозалъгвай, дете — изрече Джон Фаа. — Остани тук, помагай на Мама Коста и се пази. Това е твоята работа сега.

— Но аз почти се научих да разчитам алетиометъра! С всеки изминал ден съм все по-наясно. Не можете да минете без него!

Той поклати глава.

— Не. Знам, че сърцето те тегли на север, но съм твърдо убеден, че дори госпожа Колтър не би те повела натам. Ако искаш да видиш севера, ще трябва да изчакаш, докато минат всички тези неприятности. Бягай сега!

Панталеймон изсъска, но демонът на Джон Фаа разпери черните си крила и се устреми от облегалката на стола към тях — не заплашително, а сякаш да напомни за добрите обноски. Лира се обърна и си тръгна, а черната врана плавно се изви над главата й и се върна при Джон Фаа. Вратата се захлопна зад гърба на Лира.

— Ще заминем! — заяви тя на Панталеймон. — Нека се опитат само да ме спрат!

9.Разузнавачите

През следващите няколко дни Лира беше заета да крои планове и един по един да ги отхвърля, защото всичките се свеждаха до идеята да се скрие, но къде да се скриеш на някакъв си баркас? Вярно, за същинското пътуване щеше да е нужен истински кораб и тя знаеше куп места, които да й послужат за скривалище — спасителните лодки, трюма, машинното отделение, каквото и да значеше това. Ала най-напред трябваше да се добере до кораба, а нямаше как да се измъкне от Блатата, освен на някоя от циганските лодки.

Но дори и да успееше да се добере до морския бряг, имаше опасност да сбърка кораба. Би било просто прелест да се скрие в някоя от спасителните лодки и да установи впоследствие, че пътува за Горна Бразилия.

В това време навсякъде около нея кипеше трескава подготовка за експедицията. Тя се навърташе около Адам Стефански и го наблюдаваше как подбира доброволците за отряда или досаждаше на Роджър ван Попел с идеи какво да вземе. Дали се е сетил за тъмни очила? Знае ли къде да намери карти на Арктика? И така нататък.

Човекът, на когото най-много искаше да помогне, беше Бенджамин де Ройтер, разузнавачът. Той обаче се беше измъкнал рано сутринта след събранието и никой не можеше да каже къде е отишъл и кога ще се върне. Ето защо Лира се присламчи към Отец Корам.

— Май че ще е най-добре да помогна на вас, Отче Корам — заяви тя. — Защото може би знам за Лакомиите повече от всеки друг. Нали толкова време бях близо до тях! Ако в съобщенията на господин Де Ройтер има нещо неясно, аз ще ви помогна да го разберете.

Старецът се съжали над упоритото, отчаяно момиченце и не го отпрати. Вместо това прие да си поговорят и се заслуша в спомените на Лира за Оксфорд и за госпожа Колтър. Същевременно тя се опитваше и да разчита алетиометъра.

— Къде е онази книга със символите? — попита Лира един ден.

— В Хайделберг.

— И е единствена?

— Може да има и други, но аз съм виждал само тази.

— Бас държа, че в библиотеката на „Бодли“ в Оксфорд има още една.

Тя не можеше да откъсне очи от демона на Отец Корам — най-красивия демон, който някога беше виждала. В облика на котка Панталеймон беше мършав, проскубан и войнствен, а Софонакс имаше златисти очи и беше неописуемо изящна, два пъти по-голяма от истинска котка и с великолепна гъста козина. Когато я докоснеше слънчев лъч, тя пламваше във всички оттенъци на жълтото, кафявото и златистото, цветовете на есен, на кехлибар и махагон, на узряло жито и падащи листа. Лира жадуваше да я погали, да допре бузи до меката й козина, но никога не си го позволяваше. Да докоснеш чужд демон, беше най-грубото нарушение на етикета, което човек можеше да си представи. Естествено, самите демони можеха да се докосват и да се бият, но забраната беше така дълбоко вкоренена у хората, че дори по време на битка никой воин не би докоснал демона на врага си. Това беше невъобразимо. Лира не си спомняше някой някога да й го е казвал — просто го знаеше, както знаеше, че да ти се гади е лошо, а да ти е леко е хубаво. Колкото и да се възхищаваше от меката козина на Софонакс и дори да си я представяше на пипане, тя нито веднъж не направи опит да я докосне, не би си го позволила.

Софонакс беше толкова гладка, цветуща и красива, колкото Отец Корам беше слаб и измъчен. Може би беше боледувал, а може да беше осакатен при злополука или раняване, но той не можеше да се движи без помощта на два бастуна и непрекъснато се тресеше като трепетликов лист. Умът му обаче беше ясен, остър и могъщ и не след дълго Лира го обикна за голямата му мъдрост и за разумните му съвети.

— Какво означава този пясъчен часовник, Отче Корам? — попита тя една слънчева сутрин на неговата лодка, надвесена над алетиометъра. — Стрелката продължава да се връща там.

— Ако се вгледаш по-внимателно, често можеш да откриеш нещо, което да те насочи. Какво е това върху часовника?

Тя присви очи и се взря в картинката.

— Череп!

— Какво може да значи това според теб?

— Смърт… Дали не сочи смърт?

— Така е. Едно от значенията на часовника е смъртта. Всъщност второто, а първото е времето.

— Знаете ли какво открих, Отче Корам? Стрелката спира там след втората обиколка! При първата някак странно потрепва, а на втората спира. Значи ли това, че трябва да разбираме второто значение?

— Възможно е. А ти какво го попита, Лира?

— Аз мислех… — Тя замълча, изненадана, че всъщност е задала въпроса, без да го съзнава. — Събрах трите картинки, защото… Мислех си за господин Де Ройтер. И нагласих стрелките на змията, на леярския тигел и на пчелния кошер, за да попитам как върви разузнаването му и…

— Защо точно тези три символа?

— Помислих си, че змията е хитрост, а разузнавачът трябва да бъде хитър, леярският съд е знанието, което трябва да се извлече, а пчелната пита означава упорита работа, също както пчелите работят упорито. Значи с хитрост и упоритост се постига знанието, а това е работата на разузнавача. Аз ги посочих и си зададох въпроса наум, а стрелката спря на смъртта… Мислите ли, че това нещо казва истината, Отче Корам?

— Съвсем изправно си работи, Лира. Не знаем само дали ние тълкуваме правилно. Това е тънко изкуство. Чудя се дали…

Но още преди да е довършил изречението, на вратата силно се похлопа и влезе млад циганин.

— Прощавай, Отче Корам, но току-що се върна Джейкъб Хюисманс и е тежко ранен.

— Той беше с Бенджамин де Ройтер — въздъхна Отец Корам. — Какво се е случило?

— Човекът не може да говори — каза младежът. — По-добре ела, Отче Корам, защото едва ли ще издържи много. Има кръвоизлив.

Отец Корам и Лира се спогледаха тревожно, но само за миг, после старецът хвана бастунчетата и закуцука към вратата, а демонът му пристъпваше грациозно пред него. Лира също тръгна, като от нетърпение едва се сдържаше да не хукне.

Младежът ги поведе към един кораб, спрял на кея, където разтоварваха захарното цвекло. Вратата им отвори жена с червена фланелена престилка, която подозрително изгледа Лира.

— Тя трябва да чуе какво ще каже Джейкъб, стопанке — успокои я Отец Корам.

Жената ги пусна да влязат и застана зад тях, а демонът й, катеричка, ги наблюдаваше отвисоко, покачена на дървения часовник. На едно легло лежеше раненият, завит с пъстър юрган. Лицето му беше бледо и влажно от пот, очите му горяха трескаво.

— Пратих да доведат доктор, Отче Корам — съобщи жената с разтреперан глас. — Моля ви, не искам да се вълнува. Той се мъчи ужасно. Дойде само преди няколко минути с кораба на Питър Хокър.

— А Питър къде е?

— Още връзва въжетата. Той каза да те повикаме.

Джейкъб извъртя очи към Отец Корам, който беше седнал на отсрещното легло.

— Здравей, Отче Корам — промълви той.

Лира погледна демона му. Дребният пор лежеше свит на клъбце до главата му, но отворените му очи блестяха трескаво като тези на Джейкъб.

— Какво стана? — попита Отец Корам.

— Бенджамин е мъртъв — изрече раненият. — Той е мъртъв, а Жерар е пленен.

Гласът му беше дрезгав, а дъхът му излизаше на пресекулки. Когато замълча, демонът му приближи глава към неговата и го близна по бузата. Това му даде сили да продължи.

— Вмъкнахме се в Министерството на теологията, защото един от Лакомиите, които пленихме, каза, че там бил щабът им. Оттам идвали всички заповеди…

Той отново замълча.

— Хванали сте няколко от тях? — попита Отец Корам.

Джейкъб кимна и погледна демона си. Рядко се случваше демон да говори с други хора, но този път човекът явно не можеше да продължи сам.

— Хванахме няколко от тях в Клъркънуел и ги принудихме да ни кажат за кого работят, кой издава заповедите и други такива неща. Те не знаеха къде карат децата, само били чували, че е някъде на север, в Лапландия…

Демонът млъкна и трескаво си пое дъх, а дребният му гръден кош се спускаше и издигаше мъчително.

— Така те ни казаха за Министерството на теологията и за лорд Бореал. Бенджамин заяви, че той и Жерар Хук ще се промъкнат там, а Франс Брокман и Том Мендъм трябваше да научат каквото могат за лорд Бореал.

— Те изпълниха ли задачата?

— Не знаем. Не се върнаха. Отче Корам, като че всичко, което правехме, се знаеше предварително. Франс и Том са били заловени живи още преди да се приближат до лорд Бореал.

— Кажи за Бенджамин — подкани Отец Корам, който видя, че дишането на Джейкъб става още по-пресекливо, а очите му се притварят от болка.

Демонът му изскимтя от тревога и обич, а жената пристъпи по-близо, вдигнала ръце към устата си, но не каза нищо и демонът продължи:

— С Бенджамин и Жерар се добрахме до Министерството в Уайтхол и намерихме малък страничен вход, който не се пазеше много строго. Те отключиха вратата и влязоха, а ние останахме на пост. Не беше минала и минута, и чухме викове. Демонът на Бенджамин излетя отвътре и започна да ни маха за помощ, после пак се върна, а ние извадихме ножовете си и хукнахме след него. Беше тъмно, виждаха се само някакви странни сенки, които се движеха страховито. Мятахме се насам-натам, но бъркотията беше пълна, чуваха се викове и Бенджамин и демонът му полетяха отвисоко от някакво стълбище над главите ни. Демонът му се опитваше с всички сили да го задържи, но напразно — двамата паднаха на каменния под и умряха на място. Жерар не се виждаше, но гласът му се носеше някъде отгоре. Ние бяхме замръзнали от страх. После някой пусна една стрела към нас, която се заби в рамото ни…

Гласът на демона все повече отслабваше. Раненият изстена. Отец Корам се наведе и леко повдигна завивката. От рамото на Джейкъб стърчеше стрела, забита чак до перата сред огромно петно от опечена кръв. Острието беше толкова дълбоко в гърдите на нещастника, че само няколко сантиметра се подаваха отвън. Лира усети, че й призлява.

Откъм кея се чуха трополене на стъпки и гласове.

Отец Корам се изправи.

— Докторът идва, Джейкъб. Сега те оставяме. Ще си поговорим повече, когато се оправиш.

Докато минаваше покрай жената, той я потупа окуражително по рамото. Лира се движеше плътно зад него, защото на кея вече се събираше тълпа. Отец Корам нареди на Питър Хокър да иде незабавно при Джон Фаа и се обърна към Лира:

— Веднага щом разберем ще оживее ли Джейкъб, или ще умре, пак ще си поговорим за алетиометъра. Върви сега и си намери някакво занимание, дете. Ние ще те повикаме.

Лира се запъти към обраслия с тръстика бряг, седна и започна да хвърля кал във водата. Знаеше едно: способността да тълкува алетиометъра не я радваше и не я караше да се чувства горда, а я изпълваше със страх. Не знаеше каква сила движи и спира стрелката, но тя действаше като мислещо същество.

— Сигурно е дух — изрече на глас и за миг изпита непреодолимо желание да запокити уреда в блатото.

— Ако имаше дух, щях да го видя — възрази Панталеймон. — Като оня стар призрак в Годстоу. Аз го видях, а ти не можа.

— Духовете са различни — обясни Лира. — Не можеш да ги видиш всичките. Ами онези мъртви Професори, дето нямаха глави? Аз ги видях, ако си забравил.

— Това беше просто сън.

— Не беше. Бяха си истински духове. Но оня, дето движи тази проклета стрелка, е от друг вид.

— Може да не е дух — повтори упорито Панталеймон.

— Какво друго може да е?

— Може… Може да са елементарни частици.

Лира се усмихна подигравателно.

— Възможно е! — настоя той. — Спомняш ли си оная въртележка в „Гейбриъл“? Нещо да кажеш?

В колежа „Гейбриъл“ имаха един свещен предмет, който държаха в Големия олтар на параклиса, покрит (сега Лира си спомни) с черно кадифе, същото като това на алетиометъра. Беше го виждала, когато с Библиотекаря на „Джордан“ посещаваха тамошните служби. Във върховия момент на службата свещеникът повдигаше покривалото и в полумрака пред погледите на множеството се появяваше стъклен купол, в който нещо просветваше. Свещеникът дръпваше едно шнурче, прикрепено към капандурата над главата му, и пропускаше един-единствен слънчев лъч, който падаше точно върху купола. Тогава започваше да се вижда по-ясно — нещо мъничко, наподобяващо ветропоказател с четири крила, черни от едната страна и бели от другата, което започваше да се върти в мига, в който светлината го докоснеше. Свещеникът обясняваше, че то онагледява морален урок — мракът на невежеството бяга от светлината, а бялото сияние на мъдростта се устремява към нея. Лира много не се замисляше върху това, но малките въртящи се крила бяха наистина чудесни, каквото и да значеха. По пътя към „Джордан“ Библиотекарят й беше обяснил, че движението се осъществява от фотони.

Може би Панталеймон беше прав. Щом елементарните частици можеха да задвижат светлинния ветропоказател, една стрелка нямаше да им се опре. Това обаче продължаваше да я тревожи.

— Лира! Лира!

Беше Тони Коста, който й махаше от кея.

— Идвай бързо! Трябва да отидеш при Джон Фаа в Залата. Спешно е!

В Залата Лира завари Джон Фаа, Отец Корам и старейшините. Всички имаха угрижен вид. Джон Фаа се обърна към нея:

— Лира, детето ми, Отец Корам ми каза, че можеш да разчиташ алетиометъра. За съжаление, беше права. Горкият Джейкъб току-що умря. Мисля, че все пак ще се наложи да те вземем с нас, колкото и да не ми се иска. Нямаме друг избор. Веднага след като погребем Джейкъб, потегляме. И искам добре да ме разбереш, Лира. Да, ти тръгваш с нас, но това не е повод да се радваш и да тържествуваш. Всички нас ни чакат много беди и опасности. Поверявам те на Отец Корам. Не му създавай грижи и се пази от необмислени постъпки, ако не искаш да изпиташ гнева ми. Бягай сега да кажеш на Мама Коста и се готви за път.

През следващите две седмици Лира беше по-заета откогато и да било в живота си. Това обаче не означаваше, че времето й минаваше бързо, защото имаше безкрайно скучни периоди на изчакване, на криене в претъпкани влажни килери, на взиране през прозорците, зад които се точеше унилият есенен пейзаж. После отново се криеше, спеше близо до изпаренията на газовия мотор и се събуждаше с ужасно главоболие и, което беше най-лошото, нито веднъж не й позволиха да излезе на чист въздух, да потича по палубата или по брега, да отвори вратите на шлюзовете или да поеме хвърленото от кея въже.

Трябваше да се спотайва през цялото време. Тони й беше казал за мълвата, която се ширеше из всички крайбрежни кръчми — че из цялото кралство се издирва малко русо момиченце и който го предаде, ще получи голяма награда, а онези, които го укриват, ще бъдат най-сурово наказани. Имаше и други странни слухове. Хората говореха, че то било единственото дете, успяло да избяга от Лакомиите, и знаело ужасните им тайни. Според друг слух нямало никакво дете, а два духа в облика на дете и демон, пратени от пъклените сили на земята, за да донесат огромни бедствия. А най-нелепият слух гласеше, че детето не било дете, а възрастен, смален чрез магия, комуто тартарите плащали, за да шпионира добрите англичани и да подготви почвата за тартарско нашествие.

Отначало Лира се забавляваше, като слушаше тези нелепици, но постепенно изпадна в униние. Всички тези хора се бояха от нея и я мразеха! А тя жадуваше да излезе от тясната каюта. Копнееше вече да е на север, в снежната пустош, под сияйната Аврора. Понякога й се искаше да е в „Джордан“, да се катери по покривите е Роджър и да слуша как звънчето на Главния лакей отмерва половин час до вечеря, да чуе още веднъж дрънченето, цвърченето и виковете в кухнята… Тогава просто й се искаше нищо да не се е променило и да не се променя никога, да си бъде пак Лира в колежа „Джордан“ и да си остане там завинаги.

Единственото, което успяваше да я изтръгне от скуката и раздразнението, беше алетиометърът. Тя го изучаваше всеки ден, понякога с Отец Корам, друг път сама, и не след дълго откри, че вече с лекота достига до онова спокойно съзерцателно състояние, когато значението на символите само се разгръщаше пред нея и онези далечни планински вериги с докоснати от слънцето върхове изникваха пред погледа й.

Тя се опитваше да обясни на Отец Корам какво чувства.

— То е все едно да говориш с други същества, само че не ги чуваш много добре и понякога се чувстваш ужасно глупав, защото те са по-умни от теб, но не ти се сърдят… И знаят толкова много, Отче Корам! Знаят всичко или почти всичко. Госпожа Колтър беше умна и знаеше толкова много неща, но това е друго знание… Като да разбираш всичко…

Той й задаваше въпроси и тя търсеше отговорите.

— Какво прави сега госпожа Колтър?

Ръцете й започваха да се движат.

— Кажи ми какво правиш сега — питаше Отец Корам.

— Ами, Мадоната е госпожа Колтър и когато нагласям стрелката върху нея, аз си мисля за моята майка; мравката означава заетост — това е лесно, то е първото значение; а пясъчният часовник означава време, но означава и сега и аз се съсредоточавам върху това.

— А как разбираш къде да търсиш тези значения?

— Ами, някак ги виждам. Или по-скоро ги усещам, все едно да слизаш по тъмно стълбище и да опипваш с крак следващото стъпало. Е, и аз така опипвам с ума си за следващото значение и го усещам. После ги свързвам. И там си има номер, като да си съсредоточиш погледа.

— Опитай тогава и ми кажи какво виждаш.

Лира го направи. Дългата стрелка веднага се завъртя и спря, после пак тръгна и спря и така няколко пъти. Имаше някаква красота и сила в това движение, които накараха Лира да се почувства като птиче, току-що научило се да лети. Отец Корам, който наблюдаваше действията й от отсрещната страна на масата, забеляза на кои места спира стрелката и как момичето отмахва кичур коса от челото си и прехапва долната си устна, докато следи с поглед не движението на самата стрелка, а нещо друго по циферблата. Отец Корам обичаше да играе шах и знаеше как гледат играчите фигурите върху шахматната дъска. Опитният играч сякаш вижда незрими силови линии върху полето, търси по-важните и не обръща внимание на незначителните. Очите на Лира се движеха по същия начин, сякаш приковани от невидимо магнитно поле, недостъпно за погледа му.

Стрелката спря на мълнията, на детето, на змията, на слона и на някакво същество, което Лира не можеше да назове — нещо като гущер с големи очи и опашка, увита около клона, на който стоеше. Фигурите се повтаряха в една и съща последователност през цялото време, докато тя гледаше.

— Какво означава този гущер? — попита Отец Корам, нарушавайки концентрацията й.

— Пълна безсмислица… Виждам какво ми казва, но сигурно не го тълкувам правилно. Мисля, че мълнията е гняв, а детето… Според мен съм аз. Тъкмо започнах да схващам какво значи гущерът, и вие ми заговорихте и смисълът се изгуби. Мярна ми се и се изгуби.

— Разбирам. Извинявай, Лира. Умори ли се? Искаш ли да спреш?

— Не — отвърна тя, но страните й пламтяха, а очите й блестяха трескаво. Беше видимо нервна и превъзбудена и дългото затворничество в тясната каюта още повече влошаваше нещата.

Той се взря през прозореца. Почти се беше стъмнило. Движеха се в устието на реката и скоро щяха да стигнат морския бряг. Пенестите кафяви води се ширеха под унило небе, а в далечината се виждаха няколко цистерни за каменовъглен спирт, ръждясали и опасани с паяжината на тръбите, водещи към близката рафинерия, където мазни черни пушеци неохотно пъплеха нагоре и се смесваха с облаците.

— Къде сме? — попита Лира. — Може ли да изляза за малко, Отче Корам?

— Това е Колби Уотър. Естуарът на река Коул. Като стигнем града, ще спрем близо до Димния пазар и пеша ще вървим до доковете. След час-два ще бъдем там…

Но вече се стъмваше, а сред обширната пустош на реката не се движеше нищо освен собствения им кораб и някакъв превозващ въглища баркас, който се беше отправил към рафинерията. Лира беше така превъзбудена и уморена и толкова дълго беше прекарала затворена, че Отец Корам продължи:

— Е, не виждам нищо лошо, ако излезеш за няколко минутки на въздух. Не бих го нарекъл свеж, защото е такъв само ако духа откъм морето, но можеш да се качиш на палубата и да погледаш, докато наближим пристанището.

Лира тутакси скочи, а Панталеймон се превърна в чайка, нетърпелив да разтвори криле час по-скоро. Навън беше студено и Лира скоро усети, че започва да трепери, колкото и добре да беше облечена. Панталеймон обаче беше във възторг, пърхаше, пляскаше с крила и ту изпреварваше кораба, ту изоставаше. Лира се радваше заедно с него, докато той се наслаждаваше на полета и се опитваше да внуши на корморана на стария кормчия да се включи в играта. Другият демон обаче не му обърна внимание, а сънливо се отпусна върху дръжката на румпела.

В тази печална кафява шир нямаше живот и само ритмичното ръмжене на мотора и плисъкът на водата нарушаваха тишината. Тежките облаци бяха надвиснали ниско, но дъжд нямаше. Въздухът под тях беше окаден от дима на рафинерията. Единствено изящният полет на Панталеймон внасяше искрица живот и радост в този безжизнен простор.

Той се спусна стремително надолу и отново се издигна с широко разперени крила, снежнобели на фона на сивото небе, но в същия миг нещо черно го връхлетя и се удари в него. Зашеметен от болка и изненада, Панталеймон започна да пада на една страна и Лира извика от ужас. След първото черно създание изневиделица се появи още едно. Полетът им не беше като този на птиците, а по-скоро като на бръмбари, тежък и равномерен, съпроводен с монотонно бръмчене.

Панталеймон падаше и правеше отчаяно усилие да се отклони встрани, за да стигне до кораба и протегнатите ръце на Лира, но двете черни създания налитаха върху него — бръмчащи, жужащи, смъртоносни. Лира беше почти парализирана от страха на Панталеймон и своя собствен, но в този миг нещо профуча край нея и се издигна нагоре.

Беше демонът на кормчията. Тежката и тромава на вид птица се стрелна към висините в мощен и стремителен полет, черните криле запляскаха във въздуха, клюнът нанасяше мълниеносни удари и нещо дребно и черно падна върху насмоления покрив на каютата, а оттам — в краката на Лира, в мига, в който пое в протегнатите си ръце Панталеймон.

Тя понечи да го погали, да го успокои, но той тутакси прие облика на дива котка, скочи върху съществото, което беше изпълзяло до ръба на покрива, и го събори. Панталеймон го притисна с ноктестата си лапа и погледна нагоре, където корморанът кръжеше все по-високо, преследвайки второто създание.

Не след дълго голямата птица плавно се спусна и изграчи нещо на кормчията, който обясни:

— Избягало е. Не позволявайте и това да избяга. Ето, вземи.

Той плисна утайката от калаеното канче, от което отпиваше кафе, и го протегна на Лира.

Без да губи време, тя захлупи съществото, което бръмчеше и жужеше като машинка.

— Дръж така — обади се зад гърба й Отец Корам, коленичи до нея и пъхна под канчето парче картон.

— Какво е това, Отче Корам? — попита Лира разтреперана.

— Да идем долу и да го погледнем. Дръж го внимателно, Лира. Не го отхлупвай.

Тя погледна към демона на кормчията, докато минаваха край него, с намерението да благодари на голямата птица, но старите й уморени очи бяха затворени. Вместо това Лира благодари на кормчията.

— Трябваше да стоиш долу — беше единственото, което каза той.

Тя отнесе канчето в каютата, където Отец Корам извади една бирена халба, нахлупи отгоре канчето и измъкна картончето. Съществото падна в халбата и той я вдигна, за да го разгледат по-добре.

Беше голямо колкото палеца на Лира и не черно, а тъмнозелено. Горните му крила бяха разтворени като на божа кравичка, готова да литне, а долните пърхаха така бързо, че едва се виждаха. Шестте му ноктести крачета чегъртаха по стъклото.

— Какво е това? — попита Лира отново.

Панталеймон, все още в облика си на дива котка, се беше снишил на няколко сантиметра от чашата и зелените му очи зорко следяха съществото.

— Ако го смачкаш — обясни Отец Корам, — ще видиш, че не е живо. Във всеки случай не е нито животно, нито насекомо. Вече съм виждал веднъж такова нещо и не очаквах да видя втори път толкова далеч на север. Срещат се в Африка. Вътре има часовников механизъм, а за пружинката му е закачен зъл дух с магия в сърцето.

— Кой може да го е пратил?

— Дори не е нужно да четеш символите, Лира. Лесно можеш да се досетиш и така.

— Госпожа Колтър?

— Разбира се. Тя не е изследвала само севера. И в пущинаците на юг има доста необичайни неща. За последен път видях такава машинка в Мароко. Тя е смъртно опасна — никога няма да спре, също като духа в нея. А ако пуснеш духа, той ще бъде толкова разгневен, че тутакси ще убие първото живо същество, което му се изпречи.

— Какво ли е търсил?

— Шпионирал е. Какъв глупак съм, че те пуснах горе! И не биваше да те прекъсвам, когато се опитваше да разгадаеш символите.

— Сега разбирам! — внезапно възкликна Лира. — Този гущер означава въздух! Разбрах го, но не проумявах защо. Опитах се, но ми се изплъзна.

— А, сега и аз разбирам. Това не е просто гущер, а хамелеон. И означава въздух, защото те не ядат и не пият вода, а живеят само от въздуха.

— И слонът…

— Африка. Аха!

Двамата се спогледаха. С всяко ново откритие, разбулващо тайните на алетиометъра, това устройство ги изпълваше с все по-голямо възхищение.

— Той през цялото време ни е казвал за тези неща — каза Лира. — Трябваше да го слушаме. А с това нещо какво ще правим, Отче Корам? Можем ли да го убием?

— Не знам дали може да се направи нещо. Просто ще го държим затворено и няма да го пускаме. Повече ме притеснява другото, което избяга. Сега сигурно вече лети към госпожа Колтър, за да й съобщи, че те е видяло. Дяволите да ме вземат, какъв глупак съм!

Той се порови из бюфета и измъкна цилиндрична тенекиена кутия от тютюн, десетина сантиметра в диаметър. Беше пълна с гайки и бурмички, но Отец Корам ги изсипа и избърса кутийката с чисто парцалче, после захлупи чашата отгоре, но не махна картончето от отвора.

Няколко минути дебнаха съществото, докато най-сетне го вкараха в кутийката, после завиха здраво капачката.

— Качим ли се веднъж на кораба, ще го запоя — обеща Отец Корам.

— Но часовникът никога ли не спира? — попита Лира.

— Ако е обикновен часовник, ще спре. Но както ти казах, този през цялото време е навит докрай благодарение на закрепения за пружината дух. И колкото повече се мъчи той да се освободи, толкова по-стегнато се навива пружината. Дай сега да го скрием тоя красавец.

Той уви кутийката в парче вълнен плат, за да заглуши бръмченето, и я пъхна под леглото си.

Вече се беше стъмнило и Лира се вглеждаше през прозореца в приближаващите се светлини на Колби. Тежкият въздух се сгъстяваше в мъгла и когато стигнаха пристана на Димния пазар, всичко вече се беше размило и избледняло. Мракът се забули в сребристосив перлен воал, който покри тъмните складове и крановете, дървените сергии и гранитната сграда с множество комини, дала името на пазара, където денонощно висяха и се опушваха над миризливи дъбови цепеници нанизи с риба. Комините внасяха своя дял в окадяването на въздуха, а приятният аромат на пушена херинга, скумрия и треска сякаш се издигаше от самия паваж.

Лира, загърната в мушама с огромна качулка, която скриваше издайническата й коса, вървеше между Отец Корам и кормчията. Трите демона бяха нащрек, надничаха зад ъглите и се ослушваха за стъпки.

Те обаче бяха единствените минувачи. Жителите на Колби си бяха по домовете и сигурно в този час си сръбваха ябълкова ракия край бумтящите печки. Докато стигнаха доковете, не срещнаха жива душа, а първият човек, който ги посрещна там, беше Тони Коста, който пазеше на портата.

— Слава богу, че се добрахте — каза той, докато ги пропускаше да минат. — Току-що научихме, че стреляли по Джак Верховен и потопили лодката му, а за вас никой не беше чувал. Джон Фаа вече е на борда и гори от нетърпение да отплаваме.

Корабът се видя огромен на Лира. В средата бяха рулевата рубка и коминът, над покритата с платнен навес палуба се издигаха полубакът и як кран, от илюминаторите и мостика струеше жълта светлина, а в подножието на стенгата светеше ослепително бяло. На палубата трима-четирима моряци работеха нещо, но Лира не можеше да види какво.

Тя забърза по трапа пред Отец Корам и се огледа развълнувано наоколо. Панталеймон се превърна в маймунка и тутакси се изкатери по крана, но тя го нахока и го накара да слезе. Отец Корам настояваше да стоят вътре.

Слязоха по някакви стълби и се озоваха в малък салон, където Джон Фаа тихо разговаряше с Никълъс Рокби, капитана на кораба. Джон Фаа не правеше нищо припряно. Лира зачака да я поздрави, но той продължи с напътствията си за прилива и управлението на кораба и едва тогава се обърна към новодошлите.

— Добър вечер, приятели. Горкият Джак Верховен е мъртъв, може би вече сте чули. А момчетата му са пленени.

— Ние също имаме лоши новини — каза Отец Корам и разказа за срещата им с летящите духове.

Джон Фаа поклати едрата си глава, но не ги укори.

— Къде е сега това създание? — попита той.

Отец Корам извади тенекиената кутийка и я постави на масата. Отвътре долетя такова яростно бръмчене, че кутийката се разклати.

— Чувал съм за тия часовникови дяволи, но никога не съм ги виждал — каза Джон Фаа. — Едно знам: няма начин да ги укротиш или да ги пратиш да си вървят по живо, по здраво. Няма смисъл и да им окачиш оловни тежести и да ги пуснеш на дъното на океана, защото един ден металът ще ръждяса и дяволът пак ще излезе на свобода и ще преследва детето, където и да се намира. Не, ще трябва да го държим при нас и да си отваряме очите на четири.

Тъй като беше единствената жена на кораба (Джон Фаа все пак беше решил след дълъг размисъл да не вземат жени), Лира имаше отделна каюта. Вярно, не беше голяма — малко по-широка от килер, с една койка и илюминатор. Тя напъха малкото си вещи в чекмеджето под леглото и бързо изтича горе, облакъти се на перилата и се загледа в изчезващия английски бряг, по-точно в онова, което се виждаше от него в мъглата.

Но плискащата се долу вода, движението на въздуха, дръзките светлини на кораба, прорязващи мрака, грохотът на мотора и миризмата на сол, риба и каменовъглен спирт и така бяха достатъчно вълнуващи. Вълнението й още повече се усили, когато корабът навлезе сред безкрайните простори на Германския океан. Когато я повикаха за вечеря, тя никак не беше гладна, но реши, че ще е добре да полегне за малко заради Панталеймон, защото бедното създание вече страдаше от жесток пристъп на морска болест.

Така започна пътешествието й на север.