Северно сияние

18.Мъгла и лед

Лий Скорзби натрупа върху Лира камара кожи. Тя се сви до Роджър и двамата спаха дълго, докато балонът се носеше към полюса. От време на време аеронавтът проверяваше уредите си, дъвчеше пурата си, която така и не запали заради леснозапалимия водород, и се гушеше в кожите си.

— Това момиченце е много важно, а? — попита той по някое време.

— Повече, отколкото можем да си представим — отвърна Серафина Пекала.

— Значи ли това, че още ще ни преследват? Нали разбирате, говоря като практичен човек, който трябва да си изкарва хляба. Не мога да си позволя да ме арестуват или да ме направят на решето, без да съм договорил предварително някакви компенсации. Не се опитвам да опороча целите на тази експедиция, повярвайте ми, госпожо. Но Джон Фаа и циганите ми плащат за времето и уменията ми, както и за нормалното износване и повреди на балона, това е всичко. Но не съм обезщетен в случай на война, а трябва да ви кажа, че когато стоварим Йорек Бирнисон в Свалбард, това ще си е чиста война.

Той изплю парче тютюн през борда.

— Затова искам да знам какво можем да очакваме откъм бойни действия и щети — завърши той.

— Може да има бой — каза Серафина Пекала. — Но вие сте воювал и преди.

— Разбира се, когато ми плащат. Но всъщност бях убеден, че става дума за обикновено транспортиране, и поисках съответната сума за превоз. Само че сега се чудя докъде се простират задълженията ми на превозвач. Например дали трябва да си рискувам кожата и екипировката в една война между мечките. И дали това момиченце няма в Свалбард такива люти врагове, каквито в Болвангар. Споменавам за това, колкото да става разговор.

— Господин Скорзби — каза вещицата, — съжалявам, че не мога да отговоря на въпросите ви. Мога да кажа само, че всички ние — хора, вещици, мечки — вече сме във война, макар да не го съзнаваме. Дали ще се сблъскате с опасността в Свалбард, или ще отлетите незасегнат, вие сте наемник, войник, воюваща страна.

— Е, това ми се струва малко прекалено. Човек трябва да има избор дали да воюва или не.

— Имаме точно толкова избор, колкото дали да се родим.

— Обичам да имам избор — заяви той. — Харесва ми сам да решавам какво да работя, къде да ида, какво да ям и с какви спътници да тръгна. На вас не ви ли се иска от време на време да имате избор?

Серафина Пекала се замисли за миг.

— Може би под избор ние с вас разбираме различни неща, господин Скорзби. Ние, вещиците, не притежаваме нищо, затова и нямаме какво да губим. Не търсим облаги, а колкото до един или друг избор, ако живееш стотици години, осъзнаваш, че пропуснатата възможност ще се яви втори път. Нашите нужди са други. Вие трябва да поправяте балона си и да го поддържате в добро състояние, а това изисква време и средства. А ние, за да литнем, достатъчно е да откъртим клонка от омаен бор. Клони има колкото искаш. Ние не усещаме студ, затова нямаме нужда от топли дрехи. Нямаме друга разменна монета, освен взаимната помощ. Ако една вещица има нужда от нещо, друга ще й го даде. Ако трябва да водим война, цената не е съображение, което да ни попречи. Не се ръководим и от представата за чест, като мечките например. За една мечка оскърблението е нещо, което трябва да се измие с кръв. Ние дори не можем да си го представим. По какъв начин можеш да оскърбиш една вещица? И какво значение има, дори да го направиш?

— Е, в това съм съгласен с вас. Боят си е бой, но заради обиди не си струва да се биеш. Но се надявам, че разбирате пред каква трудност съм поставен, госпожо. Аз съм обикновен аеронавт и искам да свърша дните си спокойно и мирно. Да си купя малка ферма, няколко глави добитък, някой и друг кон… Както виждате, не искам кой знае какво. Не ми трябват дворци, роби и камари злато. Само вятърът вечер над прерията, една пура и чаша бърбън. Проблемът е, че това струва пари. Ето защо летя срещу заплащане и след всяка експедиция пращам по някой и друг долар в банката си, а когато събера достатъчно, ще продам балона и ще си купя билет за парахода до Порт Галвстон. И никога повече няма да напусна земята.

— Още една разлика между нас, господин Скорзби. Една вещица по-скоро ще се откаже да диша, отколкото да лети. Летенето е нашата същност.

— Разбирам, госпожо, и ви завиждам. Но на мен вашите източници на радост и удовлетворение са ми чужди. За мен летенето е просто професия. Аз съм обикновен техник. Със същия успех мога да обслужвам газови мотори или анбарни инсталации. Но изборът си е лично мой. Ето защо тази вероятна война, за която не бях предупреден, ме притеснява.

— Свадата на Йорек Бирнисон с неговия крал също е част от това — каза вещицата. — И на това дете е предопределено да изиграе важна роля в предстоящите събития.

— Говорите за предопределение като за нещо решено. Не съм сигурен, че това ми допада повече от войната, в която съм въвлечен, без да подозирам. Къде е мястото на свободната воля? А това дете тук като че има повече свободна воля от всички, които съм срещал досега. Нали не искате да ми кажете, че е навита на пружинка играчка, която трябва просто да следва определения курс?

— Всички ние сме роби на съдбата. Но трябва да се държим така, сякаш не сме, иначе ще умрем от отчаяние. С това момиченце е свързано едно любопитно пророчество — съдено му е да сложи край на съдбата. Но трябва да го направи, без да го знае, сякаш това иде от природата й, а не от съдбата. Ако й се каже какво трябва да извърши, всичко ще пропадне. Смъртта ще се развихри във всичките светове. Ще настъпи тържество на вечното отчаяние. Вселените ще се превърнат в свързани една с друга машини — слепи, лишени от мисъл, чувство и живот…

Те се вгледаха в Лира, чието спящо личице носеше печата на воля и упоритост.

— Мисля, че дълбоко в себе си го съзнава — каза аеронавтът. — Или поне изглежда подготвена. А момчето? Знаете ли, че е изминала целия този път, за да го спаси от онези приятелчета? Те са си играели заедно, в Оксфорд или там някъде. Знаехте ли го?

— Да, знам. Лира има у себе си нещо безкрайно ценно и изглежда съдбата я използва като пратеник, за да го занесе на баща си. Тя е изминала целия този път да спаси приятеля си, без да знае че същият този приятел е отведен на север от съдбата, за да може тя да го последва и да отнесе нужната вещ на баща си.

— Това е вашето тълкуване, нали?

За пръв път вещицата се поколеба.

— Поне така ми изглежда… Но никой не може да вижда в мрака, господин Скорзби. Напълно е възможно да греша.

— А вас какво ви доведе тук, ако ми позволите да попитам?

— Каквото и да са правили в Болвангар, ние усещахме с цялото си сърце, че е нещо лошо. Лира е техен враг, значи ние сме нейни приятели. Това е, което знаем. Но има и още нещо — моят клан е в дружески отношения с циганите, откакто преди много години Отец Корам ми спаси живота. Ние изпълняваме тяхната молба. А те от своя страна се чувстват задължени на лорд Азриел.

— Разбирам. Значи теглите балона към Свалбард, за да угодите на циганите. А дотолкова ли е силно приятелството ви, че да ни върнете обратно, или ще трябва да чакам попътен вятър и да разчитам на снизходителността на мечките? Приемете го просто като приятелски въпрос.

— Ако можем да ви помогнем да се върнете в Тролезунд, господин Скорзби, ще го направим. Ние обаче не знаем с какво ще се сблъскаме в Свалбард. Новият крал на мечките е въвел много промени. Старите обичаи не се тачат вече. Приземяването ви може да има доста тежки последици. Освен това не знам как Лира ще стигне до баща си, нито какво е намислил Йорек Бирнисон. Знам само, че съдбата му е свързана с нейната.

— Аз също не знам, госпожо. Мисля, че той се е привързал към момичето и се изживява като неин защитник. Тя му е помогнала да си върне бронята. Кой може да каже какво чувства един мечок? Но ако някога мечка е обичала човек, това е Йорек. Колкото до кацането в Свалбард, то никога не е било лесно. И все пак, ако ви помоля да ме дръпнете накъдето трябва, ще се чувствам много по-спокоен. И ако има нещо, с което да мога да ви се отплатя, само ми кажете. Това е, има само още едно нещо, което искам да знам — на чия страна съм аз в тази невидима война?

— И двамата сме на страната на Лира.

— О, в това не може да има съмнение.

Облаците под тях им пречеха да преценят с каква скорост се движат. При нормални обстоятелства балонът летеше със скоростта на вятъра, но сега с помощта на вещиците той пореше въздуха, вместо да се носи заедно с него. От съпротивлението кошът се люлееше и подскачаше повече, отколкото при нормален полет.

Лий Скорзби се притесняваше за удобствата си далеч по-малко, отколкото за уредите си, затова внимателно ги провери един по един дали са достатъчно добре прикрепени. Според висотомера летяха на близо три хиляди метра над земята. Температурата беше минус двадесет градуса. Той беше виждал и по-силен студ, но сега никак не му се искаше да мръзне повече, затова разви платнището, което използваше в извънредни случаи, и го спусна пред спящите деца, а сам легна, опря гръб в стария си боен другар Йорек Бирнисон и бързо заспа.

Когато Лира се събуди, луната беше високо в небето и всичко наоколо беше посребрено, от кълбящите се облаци под тях до ледените висулки по краищата на балона.

Всички спяха — Роджър, Лий Скорзби и мечокът. До коша обаче все така невъзмутимо летеше вещицата.

— Колко остава до Свалбард? — попита Лира.

— Ако не излезе насрещен вятър, ще бъдем над Свалбард след дванайсет часа.

— Къде ще кацнем?

— Зависи от времето. Все пак ще се опитаме да избегнем скалите. Там живеят същества, нападащи всичко, което се движи. Ако можем, ще ви помогнем да кацнете по-далеч от брега и от двореца на Йофур Ракнисон.

— Какво ще стане, когато намеря лорд Азриел? Дали той ще иска да се върне в Оксфорд? Не знам трябва ли да му казвам, че съм наясно какъв ми е. Може би ще предпочете да си даде вид, че ми е чичо. Аз почти не го познавам.

— Той няма да иска да се върне в Оксфорд, Лира. Изглежда има нещо, което трябва да се направи в един друг свят, и лорд Азриел е единственият, способен да прехвърли мост през бездната между двата свята. Но ще му трябва нещо, което ще му помогне.

— Алетиометърът! — възкликна Лира. — Ректорът на „Джордан“ ми го даде и искаше да ми каже нещо за лорд Азриел, но не успя. Знам, че не е искал наистина да го отрови. Ще може ли лорд Азриел да разчете символите и да разбере как да прехвърли този мост? Бас държа, че мога да му помогна. Вече го тълкувам по-добре от когото и да било.

— Не знам. Не мога да кажа как ще го направи и какъв е смисълът да го извърши. Има сили, които разговарят с нас, но има и по-висши от тях. Но дори и за най-висшите съществуват тайни.

— Алетиометърът ще ми каже! Вече разбирам езика му…

Беше обаче твърде студено, за да го извади.

— Защо не усещате студ, Серафина Пекала?

— Усещаме студа, но не му обръщаме внимание, защото той не може да ни навреди. А ако се облечем топло, няма да почувстваме други неща — чистия звън на звездите, музиката на Аврора и нежната ласка на луната върху кожата си, от която няма нищо по-прекрасно. Струва си да помръзнеш малко заради тези неща.

— А аз мога ли да ги усетя?

— Не. Ако свалиш кожите, ще умреш от студ. Остани си облечена.

— Колко живеят вещиците, Серафина Пекала? Според Отец Корам — стотици години. Но вие изобщо не изглеждате стара.

— Аз съм на повече от триста години. Най-старата майка сред нас е на близо хиляда. Един ден Ямбе-Ака ще дойде да я прибере. Един ден ще дойде и за мен. Тя е богинята на мъртвите. Идва усмихната и добра и ти разбираш, че е време да си идеш.

— А имате ли мъже, или вещиците са само жени?

— Има мъже, които ни служат, като Консула в Тролезунд. Има и такива, които вземаме за любовници и съпрузи. Ти си толкова млада, Лира, прекалено млада, за да го разбереш, но един ден ще го осъзнаеш. Мъжете преминават пред очите ни като пеперуди еднодневки. Ние ги обичаме — те са храбри, горди, красиви, умни. Но умират. Умират толкова бързо, че сърцата ни не спират да болят. Ние раждаме техните деца — вещици, ако са момичета, и хора, ако са момчета. И после, докато се огледаме, ги губим. Убити, посечени, отнесени от болест. Синовете ни също. Докато расте, момчето си мисли, че е безсмъртно, Майка му знае, че не е. И всеки път става все по-болезнено, докато накрая това разбие сърцето ти. Може би тъкмо тогава Ямбе-Ака идва да прибере душата ти. Тя е по-стара от тундрата. Може би за нея животът на вещиците е толкова кратък колкото е за нас човешкият.

— Обичахте ли Отец Корам?

— Да. Той знае ли го?

— Не знам, но съм сигурна, че ви обича.

— Когато ме спаси, той беше млад и силен, изпълнен с гордост и красота. Обикнах го веднага. Бях готова да се променя, да се откажа от звъна на звездите и музиката на Аврора. Никога вече да не полетя. Бих се отказала от всичко това, без дори да се замисля, за да се превърна в циганка, да му готвя, да деля леглото му и да му раждам деца. Ала никой не може да се промени, всеки си остава такъв, какъвто е. Аз съм вещица. Той е човек. Останах с него достатъчно дълго, за да му родя дете…

— Никога не го е споменавал! Момиче ли е? Вещица?

— Не. Момче, което умря в голямата епидемия, дошла от изток преди четиридесет години. Горкото дете! То дойде на този свят и си отиде от него като мушичка напролет и това изтръгна къс от сърцето ми и разби сърцето на Корам. Тогава ме повикаха да се върна при своите, защото Ямбе-Ака беше призовала майка ми при себе си и аз бях новата кралица на клана. Трябваше да си тръгна и аз го направих.

— Виждали ли сте се след това с Отец Корам?

— Никога. Получавах вести за него. Чух, че е ранен от скрелингите с отровна стрела, и му пратих билки и магии, които да го изцерят, но не намерих сили да се срещна с него. Чух как след това се пречупил и как помъдрял, научих, че е започнал да чете и да търси знанието, и се гордеех с него. Но времената бяха опасни за моя клан, заплашваше ни война между вещиците, освен това мислех, че може да ме забрави и да си вземе човешка жена…

— Никога не би го направил! — заяви Лира. — Трябвало е да отидете да го видите. Той още ви обича, знам го!

— Но той ще се срамува от старостта си, а аз не искам да му причиня мъка.

— Възможно е. Но поне би трябвало да му пратите вест. Така мисля аз.

Серафина Пекала замълча. Панталеймон се превърна в птица и литна към клонката й — признание, че може би са прекалили.

— Защо хората имат демони, Серафина Пекала? — първа наруши мълчанието Лира.

— Всички питат за това, но никой не знае отговора. Откакто има хора, има и демони. Това е, което ни отличава от животните.

— Да, вярно е, че сме различни… Например мечките. Странни същества са мечките, нали? Мислиш си, че са почти хора, а те вземат, че направят нещо толкова странно и диво… Но знаете ли какво ми каза Йорек? Че бронята била за него като демона за човека. Че е душата му. Но и в това са различни, защото той сам си е направил бронята. Когато го пратили в изгнание, му взели бронята, но той намерил небесен метал и си направил нова. Все едно си направил нова душа. Ние не можем да създадем сами демоните си. После хората в Тролезунд му дали да пие спирт и му откраднали и тази броня, но аз разбрах къде я крият и той си я взе обратно… Чудя се само защо му е да се връща в Свалбард. Те ще го посрещнат с оръжие, може да го убият… Аз обичам Йорек. Обичам го толкова много, че не искам да идва с нас.

— Той казвал ли ти е кой е?

— Само името си. Знам и онова, което ни каза Консулът в Тролезунд.

— Той е от благородно потекло. Принц. Всъщност, ако не беше извършил престъпление, сега щеше да е крал на мечките.

— Но техният крал се казва Йофур Ракнисон.

— Йофур Ракнисон стана крал след изгнанието на Йорек. Йофур е принц, разбира се, иначе не биха му позволили да седне на трона. Той обаче е по човешки умен — сключва споразумения, влиза в съюзи. Не живее като мечките в ледена крепост, а в новичък дворец и намеква за размяна на посланици с хората и за разработване на огнените мини с помощта на инженери хора… Много е хитър и е изкусен дипломат. Разправят, че той подтикнал Йорек към престъплението, за което бил изгонен, а според някои дори и да не е участвал в тази провокация, няма нищо против поданиците му да мислят така, защото това доказва колко е хитър и находчив.

— А какво е направил Йорек? Виждате ли, една от причините да го обичам е, че някога баща ми е направил същото и е бил наказан. Струва ми се, че двамата си приличат. Йорек ми каза, че е убил друг мечок, но не знам как се е стигнало дотам.

— Свадата е била заради женска. Когато станало ясно, че Йорек е по-силният, другият мечок не пожелал да се предаде, както е обичаят. При цялата си гордост мечките винаги признават превъзходството на по-силния и отстъпват, но онзи кой знае защо не го направил. Разправят, че Йофур Ракнисон му е втълпил нещо или му е дал някакви билки. Във всеки случай младият мечок отказал да се покори, а Йорек Бирнисон позволил яростта му да надделее над разума. Нататък присъдата била ясна: можел е да го рани, но не е трябвало да го убива.

— Значи е щял да бъде крал — каза Лира. — И аз чух нещо за Йофур Ракнисон от Странстващия професор в „Джордан“ — той е бил на север и се е срещал с него. Каза… жалко, че не си спомням добре думите му. Нещо в смисъл, че се е добрал с измама до трона… Мисля си какво ми каза веднъж Йорек — че никой не може да измами мечка, и ми го доказа. Излиза обаче, че и двамата с противника ми са били измамени. Може би човек не може да измами мечка, но самите мечки могат. Само че… Хората в Тролезунд са успели, нали така? Дали са му да пие и са му взели бронята.

— Може би могат да бъдат излъгани, когато постъпват като хора — вметна Серафина Пекала. — Ако се държат като мечки, това сигурно не може да стане. При нормални обстоятелства мечките не пият. Йорек Бирнисон е пил, за да забрави срама от изгнанието, и това е позволило на хората в Тролезунд да го измамят.

Лира кимна. Тази мисъл й хареса. Йорек я изпълваше с безкрайно възхищение и сега беше доволна, че намира потвърждение на благородството му.

— Добре се сетихте — каза тя. — Нямаше да знам, ако не ми бяхте казали. Мисля, че сте по-умна от госпожа Колтър.

Лира се замисли и задъвка парчето тюленово месо, което намери в джоба си.

— Серафина Пекала — обади се момичето по някое време, — какво е Прахът? Защото си мисля, че всички тези проблеми са заради него, но никой не ми е казал още какво представлява.

— Не знам — отвърна Серафина Пекала. — Вещиците никога не са се вълнували от Праха. Мога само да ти кажа, че където има свещеници, има и страх от Праха. Госпожа Колтър не е свещеник, разбира се, но е могъщ агент на Магистратурата. Тя е създала Жертвения съвет и е убедила Църквата да плаща за Болвангар именно заради интереса си към Праха. Не можем да разберем подбудите й, но има много неща, които не разбираме. Виждаме, че тартарите пробиват дупки в черепите си, и се чудим колко е странно това. Така че Прахът е странно нещо и ние също се питаме що за чудо е, но не убиваме и не разрушаваме, за да го разберем. Оставяме това на Църквата.

— Църквата? — повтори Лира.

Спомни си един разговор с Панталеймон в Блатата, когато умуваха коя ли е силата, която движи стрелките на алетиометъра, и се сетиха за странната въртележка в олтара на „Гейбриъл“. Тамошният свещеник изобщо не криеше, че за религията елементарните частици са от особено значение.

— Възможно е — кимна тя. — Църквата държи в тайна какво ли не. Но повечето й тайни са стари, а Прахът не е. Чудя се дали лорд Азриел не може да ми каже…

Лира отново се прозя.

— По-добре да легна, защото ще замръзна. И долу на земята ми беше студено, но такъв студ като сегашния не съм виждала. Ако стане още малко по-студено, сигурно ще умра.

— Тогава лягай и се увий хубаво в кожите.

— Да, така ще направя. А ако трябва да умра, по-добре да е тук, отколкото долу. Когато видях онова острие, казах си: „Край!“ И двамата си мислехме така. Ужасно беше! Хайде, лягаме си. Събудете ни, когато пристигнем.

Тя се вмъкна сред кожите и се притисна до Роджър. Всяка частица от тялото я болеше, вкочанена от дяволския студ.

Така четиримата спящи пътешественици продължиха пътя си в заледения балон към скалите и глетчерите, към огнените мини и ледените укрепления на Свалбард.

Серафина Пекала събуди аеронавта, който тутакси отвори очи. Беше омаломощен от студа, но веднага усети, че нещо не е наред. Кошът се люлееше и подскачаше бясно, а четирите вещици, които държаха въжето, едва удържаха балона. Ако го пуснеха, вятърът веднага щеше да го отклони от курса и да го понесе към Нова земя с близо сто мили в час.

— Къде сме? — извика аеронавтът.

Лира също се събуди от люшкането и студа, от който тялото й се беше вкочанило напълно.

Не чу отговора на вещицата, но в светлината на анбарния фенер видя как Лий Скорзби дръпна рязко въжето, водещо към балона и го нави на една кука.

— Изпуснах малко газ — обясни той на вещицата. — Ще се снижим. Прекалено високо летим.

Серафина Пекала извика нещо в отговор, но Лира отново не чу думите й. Роджър също отвори очи. Скърцането на коша можеше да събуди и мъртвец, дори и да не беше люшкането и разтърсването. Демонът на Роджър и Панталеймон се вкопчиха един в друг като мармозетки, а Лира едва се сдържа да не скочи на крака.

— Няма нищо! — бодро изрече Роджър. — Ще кацнем, ще си запалим огън и ще се стоплим. Имам кибрит. Откраднах го от кухнята в Болвангар.

Балонът наистина започна да се спуска, защото няколко секунди по-късно се озоваха в плътен мразовит облак. Приличаше на най-гъстата мъгла, която Лира беше виждала някога.

— Скоро ли… — започна тя, но не довърши, защото се случи нещо странно и противно. Някакво същество колкото половин човешки бой, с ципести криле и извити нокти пропълзя през ръба на коша и се насочи към Лий Скорзби. Главата му беше плоска, с изпъкнали очи и широка жабешка уста, от която се носеше отвратителна воня. Лира дори не успя да извика. Йорек Бирнисон протегна ръка и стовари юмрука си върху него. Съществото се прекатури навън с писък.

— Скален призрак — лаконично обясни мечокът.

В този миг се появи Серафина Пекала и припряно заговори:

— Скалните призраци нападат. Ще приземим балона и ще се отбраняваме. Те са…

Лира не можа да чуе края, защото се чу звук от раздрано платно и балонът се наклони. Ужасен удар отхвърли хората към другия край на коша, където беше отрупана бронята на Йорек Бирнисон. Мечокът протегна огромната си лапа да ги задържи, а в това време кошът неистово се разтърсваше. Серафина Пекала беше изчезнала. Шумът беше оглушителен, а най-силно се чуваха писъците на скалните призраци. Лира ги видя да прелитат наблизо и усети отвратителната им воня.

Последва нов удар, толкова внезапен, че отново ги запрати на пода. Кошът започна да се снижава стремително, като се въртеше със зашеметяваща скорост, сякаш се беше откъснал от балона и сега падаше, без да има какво да го спре. Последва нова поредица от удари и подскоци, сякаш се блъскаха в успоредни каменни стени.

Последното, което Лира видя, беше Лий Скорзби, който изпразни пистолета си в лицето на един скален призрак. Тя затвори очи и се вкопчи ужасена в козината на Йорек Бирнисон. Викове, писъци, свистене, скърцане — всичко това изпълваше въздуха с оглушителен шум.

И най-накрая дойде последният удар, най-силният от всички. Лира изхвърча от коша, ръцете й се разтвориха, дъхът й секна. Докато падаше, тя се превъртя така, че трудно можеше да каже къде е небето и къде земята, но качулката й внезапно се напълни със сухи ледени кристалчета…

Сняг. Беше се приземила в пряспа. Почувства се смазана. Няколко секунди лежа неподвижно, като плюеше сняг, докато най-сетне си освободи пространство да диша.

Нищо не я болеше, просто не можеше да си поеме дъх. Тя внимателно раздвижи ръцете и краката си и повдигна глава.

Почти нищо не видя, защото качулката й още беше пълна със сняг. С усилие, сякаш ръцете й тежаха тонове, тя я отметна и се огледа. Пред погледа й се откри сив свят — бледосиво, тъмносиво, черно — с призрачна сива мъгла, която се носеше наоколо на парцали.

Чуваха се единствено далечните крясъци на скалните призраци високо над главата й и шумът на разбиващите се в скалите морски вълни.

— Йорек! — извика тя с разтреперан глас. Никой не й отговори. — Роджър!

Отново никакъв отговор. Би могла да е сама в целия свят. Но, разбира се, това никога не би било напълно вярно. Панталеймон изпълзя изпод анорака й, превърнат в мишле, за да й прави компания.

— Проверих алетиометъра — каза той. — Нищо му няма. Цял е.

— Изгубени сме, Пан! Видя ли скалните призраци и как господин Скорзби стреляше по тях? Ако слязат насам, с нас е свършено…

— По-добре да се опитаме да намерим коша.

— А най-добре да си мълчим. Преди малко виках, но не биваше, защото ако ни чуят… Ох, къде ли сме?

— Ако знаехме, може би нямаше да се чувстваме по-добре. Ами ако сме в някоя пропаст, от която няма измъкване? И горе на скалите стоят скални призраци, които ще ни видят, щом се вдигне мъглата?

Лира полежа още малко, после внимателно опипа наоколо. Беше паднала в пукнатината между две покрити със сняг скали. Шумът на прибоя се чуваше съвсем близко, на петдесетина метра, съдейки по звука, а отгоре долитаха писъците на скалните призраци, макар и малко по-приглушени. На разстояние два-три метра вече нищо не се виждаше и дори зорките очи на Панталеймон, който се беше превърнал в бухал, не можеха да помогнат.

Лира пипнешком опита да се измъкне от пукнатината, като се хлъзгаше по заледените камъни, но навън видя само скали и сняг. От балона и пътниците му нямаше и следа.

— Не може просто да са изчезнали! — прошепна тя.

Панталеймон в котешки образ стигна малко по-далеч и се натъкна на четири чувала с пясък, който се беше разпилял и вече замръзваше.

— Баласт — промърмори Лира. — Сигурно са го хвърлили, за да се вдигнат нагоре.

Тя преглътна мъчително, за да разкара буцата, заседнала в гърлото й.

— Господи, страх ме е! Дано да са живи и здрави!

Панталеймон скочи в ръцете й, превърна се в мишка и се спотаи в качулката й. Лира чу шум, някакво чегъртане по камъните, и се обърна да погледне.

— Йорек!

Думата заседна в гърлото й. Не беше Йорек Бирнисон, а непознат мечок в лъскава броня, върху която проблясваха кристалчета скреж, и с пера на шлема.

Той застина на около два метра от Лира и тя си помисли, че този път наистина е свършено с нея.

Мечокът раззина паст и изрева. Ехото отекна в скалите, а отгоре му отговориха дивите писъци на скалните призраци. От мъглата изникна още един мечок, после трети. Лира стоеше изправена и стискаше малките си юмручета.

— Как се казваш? — изрече първият.

— Лира.

— Откъде идеш?

— От небето.

— С балон?

— Да.

— Идваш с нас. Ти си наша пленница. Хайде!

Уморена и уплашена, Лира се запрепъва след мечките по хлъзгавите ръбести камъни, като се чудеше с каква хитрост ще се измъкне този път.

19.Пленничеството

Мечките поведоха Лира през един овраг между скалите, където мъглата беше още по-гъста, отколкото на брега. Писъците на скалните призраци и шумът на прибоя се чуваха все по-слабо, докато се изкачваха нагоре, и скоро до тях долитаха само крясъците на морските птици. Катереха се мълчаливо по скалите и преспите, а Лира се взираше внимателно в мъглата и напрягаше слуха си, но по нищо не личеше, че не е единственият човек в Свалбард. А Йорек можеше да е мъртъв.

Командирът на мечките не й проговори, докато не се озоваха на равна площадка. Там спряха. Съдейки по шума на вълните, сигурно бяха на върха на скалите. Лира си помисли за бягство, но не се реши да предприеме каквото и да е.

— Погледни нагоре — каза мечокът, когато един порив на вятъра разтвори завесите на мъглата.

Светлината беше оскъдна, но Лира все пак се взря и остана изумена. Стояха пред огромна каменна сграда. Беше висока поне колкото най-високата част на „Джордан“, но далеч по-масивна и цялата украсена с барелефи, представящи победите на мечките — покорени скрелинги, оковани тартари, затворени в огнените мини, цепелини, каращи дарове от целия свят на краля на мечките Йофур Ракнисон.

Поне така й обясни командирът на отряда и тя трябваше да приеме думите му на доверие, защото всяка издатина на богато украсената фасада беше приютила морски птици, които грачеха, крещяха и летяха наоколо, а изпражненията им бяха покрили цялата сграда с мръснобели струпеи.

Мечките обаче като че не забелязваха мръсотията. Поведоха Лира към огромна арка, замръзналата земя под която беше покрита с птичи нечистотии. Следваше широк двор, голямо стълбище и няколко порти, на всяка от които стоеше мечок в броня и ги пропускаше само след като чуеше паролата. Броните им бяха полирани и лъскави и всички имаха пера на шлемовете. Лира неволно ги сравняваше с Йорек Бирнисон и сравнението винаги беше в негова полза — той беше по-могъщ, по-грациозен и бронята му беше истинска, с петна от ръжда и кръв, със следи от битките, а не елегантно украшение като тези на сънародниците му.

Колкото по-навътре влизаха, толкова по-топло ставаше. Усилваше се и миризмата. Дворецът на Йофур Ракнисон вонеше отвратително на гранясала тюленова мас, тор, кръв и помия. Лира смъкна качулката си да се разхлади и сбърчи нос. Надяваше се, че мечките не разбират човешките гримаси. На всеки няколко метра имаше железни скоби, в които бяха поставени газени лампи, и в мъждивата им светлина не винаги беше лесно да се ориентира.

Най-сетне спряха пред тежка желязна врата. Стражът дръпна масивното резе, а командирът внезапно бутна Лира вътре с огромната си глава и я просна на пода. Още преди да се е изправила на крака, резето щракна зад гърба й.

Беше тъмно като в рог, но Панталеймон се превърна в светулка и разреди малко тъмнината. Бяха в тясна килия, по чиито стени се стичаше влага, имаше само една каменна пейка. В дъното тъмнееше купчина дрипи, които вероятно трябваше да представляват легло, и това беше всичко.

Лира седна и заопипва дрехите си за алетиометъра.

— Доста го блъскахме, Пан — прошепна тя. — Дано да е цял.

Панталеймон кацна на ръката й и я освети, докато Лира се опитваше да се съсредоточи. Една част от нея ликуваше, че макар да е в ужасна опасност, е достатъчно спокойна да тълкува алетиометъра. Символите, които й бяха нужни, за да зададе въпросите, сами изникваха в главата й така естествено, както мускулите движеха ръцете и краката й. Дори не й се налагаше да мисли за това.

Тя завъртя стрелките и мислено зададе въпроса: „Къде е Йорек?“

Отговорът не се забави: „На един ден път оттук, отнесен от балона, но бърза насам.“

„А Роджър?“

„Той е с Йорек.“

„Какво ще направи Йорек?“

„Мисли да нахълта в двореца, за да те отърве, независимо от всички трудности.“

Тя остави алетиометъра, този път истински разтревожена.

— Те няма да му позволят. Прекалено много са. Защо не бях вещица, Пан! Тогава ти щеше да излезеш, да му отнесеш вест и щяхме да измислим подходящ план…

В този миг се случи нещо, което я накара да настръхне.

В тъмното, само на няколко крачки от нея прозвуча мъжки глас:

— Коя си ти?

Тя скочи на крака с вик. Панталеймон се превърна в прилеп и запищя над главата й.

— Коя си? — повтори мъжът. — Кажи, де! Говори!

— Стани пак светулка, Пан — изрече момичето с разтреперан глас. — Но не се приближавай много.

Светлинната затанцува във въздуха и закръжи около главата на човека. Оказа се, че дрипите в ъгъла не са били завивки, а мъж с посивяла брада, прикован към стената, чиято сплъстена коса се спускаше върху раменете. Демонът му, изнемощяла змия, лежеше на скута му, само езикът й се стрелкаше от време на време към пърхащия наоколо Панталеймон.

— Как се казвате? — попита Лира.

— Джотам Сантелия — отвърна човекът. — Професор съм към Кралската катедра по космология на Глостърския университет. А ти коя си?

— Лира Белакуа. За какво ви затвориха?

— Злобата и завистта са причината. А ти откъде идваш?

— От колежа „Джордан“.

— Какво? От Оксфорд?

— Да.

— Там ли е още онзи негодник Трелони?

— Странстващият професор? Да, там е.

— Докога, за бога! Отдавна трябваше да го принудят да се махне от науката. Лицемерен плагиат! Надут глупак!

Лира промърмори нещо неопределено.

— Публикува ли вече статията си за фотоните в гама-лъчите? — продължи да пита мъжът, като се наведе напред.

Лира се отдръпна.

— Не знам — отвърна тя, но после навикът да си измисля взе връх. — Всъщност не. Сега си спомних. Той каза, че трябвало да провери още веднъж някои изчисления. Освен това каза… че имал намерение да пише за Праха.

— Негодник! Крадец! Мерзавец! Мошеник! — изруга човекът, разтреперан от гняв.

Лира за миг се уплаши, че ще получи удар. От ъгълчетата на устата му се стичаше слюнка.

— Да — съгласи се тя. — И аз винаги съм мислела, че е мошеник и подлец.

Беше цяло чудо, че в килията беше попаднало момиченце, което познаваше не друг, а заклетия му враг, но старецът като че не забелязваше. Горкият, явно беше съвсем луд и в това нямаше нищо чудно, но можеше да разполага с информация, която Лира да използва.

Тя се приближи предпазливо до него.

— Професор Трелони обичаше да се хвали колко добре познава краля на мечките…

— Да се хвали? Разбира се, той друго не може! Фукльо! И пират! Няма нито един собствен труд! Всичко е откраднато от по-кадърните!

— Точно така е — най-искрено заяви Лира. — А когато направи нещо свое, нищо не излиза.

— Да, да! Напълно си права! Никакъв талант, никакво въображение, всичко е лъжа от начало до край!

— Ето, аз си мисля, че вие например знаете за мечките много повече от него…

— За мечките? Ха, че аз мога да напиша цял трактат за тях! Нали точно затова ме затвориха!

— Как така?

— Знам твърде много за тях и те не посмяха да ме убият. Не биха посмели, колкото и да им се иска. Аз имам приятели, могъщи приятели.

— Да — съгласи се тя. — И съм сигурна, че ще сте чудесен учител. С вашия опит и знания!

При цялата му лудост явно у него просветна искрица здрав разум и той я изгледа остро, сякаш подозираше, че му се подиграва, Лира обаче цял живот си беше имала работа с недоверчиви и капризни Професори и го загледа с такова искрено възхищение, че мъжът омекна.

— Учител… Да, бива ме за учител. Дай ми подходящ ученик, а аз ще запаля пожар в ума му!

— Защото вашите знания не бива просто да изчезнат безследно! — окуражи го тя. — Те трябва да стигнат до другите, за да ви запомнят.

— Така е — кимна сериозно ученият. — Много разумно изказване, дете. Как ти е името?

— Лира. Ще ме научите ли за мечките?

— Мечките… — повтори той със съмнение.

— Наистина искам да знам повече за космологията и за Праха, но не съм достатъчно умна за това. Трябват ви по-умни ученици. Но за мечките мога да науча нещичко. Можем да се поупражняваме върху тези неща и може би ще стигнем и до Праха.

Той кимна замислено.

— Да, струва ми се, че си права. Има връзка между микрокосмоса и макрокосмоса! Звездите са живи, дете. Знаеше ли го? Всичко тук е живо и е подчинено на велика цел! Вселената се подчинява на голям замисъл! Всяко нещо си има цел и смисъл. Смисълът на твоето съществуване е да ми го напомниш. Чудесно, чудесно! В отчаянието си го бях забравил. Чудесно, детето ми!

— Виждал ли сте краля? Йофур Ракнисон?

— Да, разбира се. Дойдох тук по негова покана. Той имаше намерение да открие университет. Щеше да ме направи ректор. Това щеше да е голям удар за Кралското арктическо общество, в това число и за Трелони.

— И какво стана?

— Бях предаден от дребни хорица, сред които и Трелони, разбира се. Той беше тук, в Свалбард. Разпространяваше лъжи и клевети по мой адрес, че не съм бил учен. Клевети! Злословия! А кой откри доказателството на хипотезата на Барнард-Стоукс, а? Сантелия! Трелони не можа да го преглътне и започна да сипе лъжи. Йофур Ракнисон заповяда да ме хвърлят тук. Но един ден ще изляза оттук, ще видиш. И ще бъда Ректор! Тогава Трелони ще дойде да ме моля за милост. И нека посмеят тогава от Кралското арктическо общество да отрекат научните ми заслуги! Всичките ще ги разоблича!

— Мисля, че Йорек Бирнисон ще ви повярва, когато се върне — подметна Лира.

— Йорек Бирнисон? Чакай от умрял писмо! Той никога няма да се върне.

— Вече пътува насам.

— Тогава ще го убият. Той не е мечка, а изгнаник. Също като мен. Без каквито и да било права и привилегии.

— Да предположим все пак, че Йорек Бирнисон се върне. И извика Йофур Ракнисон на двубой…

— Не, няма да го допуснат — решително заяви Професорът. — Йофур никога няма да признае правото на Йорек Бирнисон да се бие с него. Йорек просто няма никакви права. Със същия успех може да е тюлен, морж или каквото и да е друго, но не и мечка. Все едно е тартарин или скрелинг. Няма да го удостоят с честта да се бие с мечка. Ще го убият с огнехвъргачки още преди да се е приближил. Без надежда. Без милост.

Лира усети как в гърдите й се надига отчаяние.

— А другите затворници? — попита тя. — Знаете ли къде ги държат?

— Другите затворници ли?

— Ами… например лорд Азриел.

Професорът изведнъж се промени, сви се уплашено и се притисна до стената.

— Ш-шт! По-тихо! Ще те чуят! — изсъска той.

— Защо не бива да споменаваме лорд Азриел?

— Забранено е! Опасно! Йофур Ракнисон не позволява да се споменава името му!

Лира се приближи до него и също заговори шепнешком.

— Защо? — попита тя.

— Жертвеният съвет е натоварил Йофур Ракнисон със задачата да държи в плен лорд Азриел. Госпожа Колтър дойде лично да се срещне с краля и му предложи какви ли не привилегии, само и само да държи лорд Азриел по-далеч от тях. Аз го знам, защото по онова време се ползвах с благоразположението на Йофур. Да, срещнах се с госпожа Колтър и имах дълъг разговор с нея. Йофур си изгуби ума по нея. Само за госпожа Колтър приказваше. За нея би направил абсолютно всичко. Ако тя поиска от него да държи лорд Азриел на стотици мили далеч, той ще го направи. Няма нищо, на което не би се съгласил. Знаеш ли, че има намерение да нарече столицата си на нейно име?

— Значи той не би позволил на никого да се срещне с лорд Азриел?

— За нищо на света! Но той се бои и от лорд Азриел и играе много трудна игра. Йофур обаче е умен. Опитва се да угоди и на двамата. Държи лорд Азриел изолиран, за да е доволна госпожа Колтър, и в същото време доставя цялото оборудване, което лордът поиска, за да удовлетвори и неговите желания. Това равновесие не може да изтрае дълго. Прекалено нестабилно е. Не можеш да угодиш на всички. Скоро ще рухне. Знам го от сигурен източник.

— Наистина ли? — попита Лира механично, но умът й беше другаде. — Кога ще ни нахранят, Професоре?

— Да ни нахранят ли?

— Трябва от време на време да ни носят по нещо за ядене, иначе ще умрем от глад. Пък и на пода има кости. Предполагам, че са тюленови?

— Тюленови… Не знам. Възможно е.

Лира се изправи и пипнешком тръгна към вратата. Разбира се, нямаше дръжка, нито ключалка, нямаше и процепи, през които да влиза светлина. Тя опря ухо във вратата, но не чу нищо. Зад гърба й старецът си мърмореше нещо. Веригите му издрънчаха, когато той се обърна с лице към стената и не след дълго започна да похърква.

Тя се върна на пейката. Панталеймон, уморен от усилието да излъчва светлина, се беше превърнал в прилеп и това му се отразяваше много добре. Хвърчеше в тъмното и надаваше тихи писъци, а в това време Лира седеше на пейката и си гризеше ноктите.

Внезапно тя си спомни нещо, което беше чула от Странстващия професор в Стаята за отдих. Нещо, което я глождеше, откакто Йорек Бирнисон за пръв път спомена името на Йофур. Сега то изплува изведнъж — професор Трелони беше казал, че Йофур Ракнисон повече от всичко на света мечтае да си има демон.

Естествено, тогава тя не разбра какво означава това, защото нямаше представа, че Йофур Ракнисон не е човек. А хората имаха демони, така че се получаваше пълна безсмислица.

Сега вече й стана ясно. Всичко, което беше чула за мечия крал, се свеждаше до едно: Йофур Ракнисон искаше да бъде човек и да си има демон.

И още в същия миг в ума й се зароди план. Имаше начин Йофур Ракнисон да бъде принуден да направи нещо, което иначе не би направил. Начин Йорек Бирнисон да заеме престола, който му се полагаше по право. Начин да се добере до лорд Азриел и да му даде алетиометъра.

Трябваше само планът да узрее в главата й.

Тя беше почти заспала, когато резето изщрака и вратата се отвори. Вътре нахлу светлина и Лира тутакси скочи на крака, а Панталеймон бързо се шмугна в джоба й.

Стражът наведе глава, вдигна от пода парче тюленово месо и се накани да го хвърли вътре, В същия миг Лира се озова до него.

— Заведи ме при Йофур Ракнисон. Много е спешно. Ако не го направиш, ще си имаш неприятности.

Мечокът изпусна месото. Не беше лесно да се прочете нещо по мечешка муцуна, но изглеждаше ядосан.

— Става дума за Йорек Бирнисон — побърза да добави тя. — Знам нещо за него, което ще заинтересува краля.

— Кажи какво е и аз ще му го предам — нареди мечокът.

— Не е правилно някой друг да го научи преди краля — възрази Лира. — Съжалявам, не искам да съм груба, но е редно кралят пръв да научава всичко.

Може би стражът не беше от най-умните, защото се замисли, после хвърли парчето месо в килията.

— Добре. Ела с мен.

Излязоха на открито и тя беше благодарна за това. Мъглата се беше вдигнала и над оградения с висок каменен зид двор блещукаха звездите. Стражът поведе разговор с друг мечок, който се приближи към нея.

— Не можеш да се срещнеш с Йофур Ракнисон, когато на теб ти се иска — каза той. — Ще трябва да почакаш, докато той пожелае да те види.

— Но аз имам да му казвам нещо спешно! — настоя Лира. — За Йорек Бирнисон. Сигурна съм, че негово величество ще иска да го чуе, но не мога да го кажа никому, защото няма да е учтиво. Той много ще се ядоса, ако разбере, че не сме били учтиви.

Това изглежда беше солиден довод или пък успя да обърка достатъчно мечока, който се поколеба. Лира си го обясняваше така: Йофур Ракнисон беше въвел толкова нови обичаи сред мечките, че те още не знаеха как трябва да се държат, и тя трябваше да се възползва от това.

Мечокът се оттегли, за да се посъветва с някой висшестоящ, и не след дълго отново въведоха Лира в палата, но този път в официалното крило. Тук не беше по-чисто, дори напротив — спареният въздух ставаше още по-тежък благодарение на натрапчивия парфюм, който се смесваше с естествените миризми. Накараха я да чака в някакъв коридор, после в преддверие, накрая пред голяма врата, а през това време мечките спореха и сновяха насам-натам. Тя се огледа. Украсата беше натруфена и нелепа — стените бяха покрити с обилна позлата, която на места вече се лющеше от влагата, а пъстрите килими бяха степани и потъмнели от мръсотия.

Най-сетне огромната врата се отвори отвътре. Пет-шест полилея пръскаха ярка светлина, на пода беше проснат малиновочервен килим, а въздухът беше пропит с миризмата на тежък парфюм. Към Лира бяха обърнати лицата на десетина-дванайсет мечки, които не носеха брони, затова пък всичките имаха по някакво украшение — златна огърлица, пурпурни пера, ален пояс. За нейно учудване стаята беше пълна с птици. По гипсовия корниз бяха накацали рибари и чайки, които стремително се спускаха надолу и грабваха парчетата риба, изпаднали от съседните гнезда.

На подиум в дъното на залата се издигаше масивен трон. Беше направен от гранит за по-голяма внушителност, но и той като повечето неща в двореца на Йофур Ракнисон беше украсен с позлатени финтифлюшки, които изглеждаха съвсем не на място.

На трона седеше най-едрият мечок, когото Лира беше виждала някога. Йофур Ракнисон беше по-висок и по-масивен дори от Йорек, а лицето му беше далеч по-подвижно и изразително, в него имаше нещо човешко, което липсваше на Йорек. Когато Йофур я погледна, тя изпита усещането, че я гледа човек. Така биха гледали познатите на госпожа Колтър — хора умни и разполагащи с власт. На врата му висеше тежка златна верига с ярък безвкусен камък, а всеки от ноктите му, дълги по една педя, беше покрит със златна пластинка. Създаваше се впечатление за огромна мощ и енергия — мечокът беше толкова огромен, че можеше да си позволи цялата тази пищност, без да изглежда нелепо. Във вида му имаше някакво варварско великолепие.

Лира застина. Изведнъж идеята, с която беше дошла, и се стори глупава.

Ала когато се приближи още малко, забеляза, че Йофур държи нещо на коляното си, както човек би взел в скута си котка. Или демон.

Беше голяма парцалена кукла с безизразно, глуповато човешко лице. Дрехите й напомняха облеклото на госпожа Колтър, и дори имаше някаква далечна прилика с нея. Кралят си даваше вид, че има демон. В този миг Лира почувства, че е спасена.

Тя се приближи до трона и се поклони много ниско. Панталеймон се спотайваше в джоба й.

— Приветстваме те, велики кралю — тихо изрече тя. — По-точно аз те приветствам, а не той.

— Кой той? — попита Йофур с глас, който не прозвуча така внушително, както Лира очакваше, затова пък беше богат на оттенъци.

Докато говореше, той махна с лапа, за да пропъди мухите, които се въртяха на рояци около устата му.

— Йорек Бирнисон, ваше величество. Имам да ви кажа нещо много важно и тайно и мисля, че трябва да останем насаме.

— Нещо за Йорек Бирнисон?

Тя се приближи още малко, като стъпваше внимателно по изцапания с птичи изпражнения под, и изрече толкова тихо, че само той да я чуе:

— Нещо за демоните.

Изражението му тутакси се промени. Лира не можеше да го разчете, но нямаше съмнение, че е силно заинтригуван. Внезапно кралят се изправи и изрева срещу другите мечки заповед, на която те припряно се подчиниха и тръгнаха заднишком към вратата, като се кланяха. Птиците, подплашени от рева, с писъци се замятаха из залата, но скоро се успокоиха и накацаха.

Йофур Ракнисон нетърпеливо се обърна към Лира.

— Е? Кажи ми коя си и какви са тия приказки за демони?

— Аз самата съм демон, ваше величество.

Йофур застина.

— Чий? — попита той най-сетне.

— На Йорек Бирнисон — последва отговорът.

Това бяха най-опасните думи, които някога беше изричала. И ако нещо го спря да я убие на място, то беше единствено безкрайното му изумление. Лира побърза да продължи:

— Моля ви, ваше величество, нека най-напред да ви разкажа всичко, а после ме съдете. Дойдох тук на свой риск, както можете да забележите, и с нищо не бих могла да ви навредя. Всъщност искам да ви помогна и тъкмо това е причината да дойда. Йорек Бирнисон пръв от всички мечки се сдоби с демон, но вие трябваше да сте на негово място. Аз бих предпочела да съм ваш демон и тъкмо затова дойдох.

— Как? — изрече кралят задъхан. — Как мечок се е сдобил с демон? И защо той? И как така ти си толкова далече от него?

— Няма нищо по-просто. Аз мога да се отдалечавам от него, защото съм като демоните на вещиците. Нали знаете, че те могат да се отдалечават от хората си на стотици километри? Колкото до това как се е сдобил с мен — в Болвангар му помогнаха. Трябва да сте чували за Болвангар, защото госпожа Колтър сигурно ви е казала, но едва ли ви е осведомила за всичко, което се върши там.

— Разединяване…

— Да, разединяването е само част от онова, което правят. Но има и други неща, например създаването на изкуствени демони. И опити с животни. Когато чул за това, Йорек Бирнисон им предложил себе си, за да види дали могат да му направят демон. И така съм се появила аз. Казвам се Лира. Щом хората имат демони във вид на животни, значи мечките би трябвало да имат демони хора. И неговият демон съм аз. Мога да чета мислите му, знам точно какво прави, къде е и…

— И къде е сега?

— На път за Свалбард. Идва насам толкова бързо, колкото изобщо е възможно.

— Защо? Какво иска? Той трябва да е луд! Ние ще го разкъсаме на парченца!

— Трябвам му аз и той идва да ме вземе. Аз обаче не искам да бъда негов демон, Йофур Ракнисон, а твой. Защото като видяха колко могъщ може да бъде един мечок, притежаващ демон, хората в Болвангар решиха никога повече да не повтарят този експеримент. Йорек Бирнисон ще си остане единствената мечка със свой демон. Ако му помогна, той ще поведе всички мечки срещу теб. Това е причината да тръгне насам.

Мечият крал изрева от гняв. От рева му кристалните висулки по полилеите издрънчаха, птиците закрещяха уплашено, а ушите на Лира писнаха.

Тя обаче не се плашеше така лесно.

— Ето затова те обичам повече от него. Защото си страстен, силен и умен. И трябваше да дойда и да ти го кажа, защото не искам той да управлява мечките. Ти си достойният да ги управляваш. Има един начин да ме отнемеш от него и да ме направиш свой демон, но тъй като не го знаеш, може да решиш да постъпиш с Йорек като с обикновен изгнаник — не да излезеш на двубой с него, а да го убиеш с огнехвъргачки или нещо такова. Ако го направиш, аз ще изчезна като дим и ще умра заедно с него.

— Но ти… как можеш?…

— Мога да стана твой демон, но само ако победиш Йорек в честен двубой. Тогава силата му ще се влее в теб и моят ум ще се влее в теб и ние ще бъдем едно цяло и ще мислим като един. Можеш да ме пратиш на стотици мили далеч, да събирам сведения за теб, можеш и да ме държиш до себе си — както ти намериш за добре. А аз ще ти помогна да поведеш мечките към Болвангар и да го превземеш, за да ги принудиш да направят нови демони и за твоите приближени. А ако предпочиташ да бъдеш единствената мечка със свой демон, можем да унищожим Болвангар завинаги. Ние с теб можем да направим всичко, Йофур Ракнисон, заедно можем всичко!

През цялото време Лира държеше Панталеймон в джоба си с треперещи пръсти, а той се беше спотаил, превърнат в най-малкото мишле, което можеше да съществува.

Йофур Ракнисон крачеше из залата, видимо развълнуван.

— Честен двубой ли? — повтори той. — Аз? Аз трябва да се бия с Йорек Бирнисон? Невъзможно! Той е изгнаник! Как би могло да стане това? Няма ли друг начин?

— Този е единственият — заяви Лира и изпита угризение. Йофур с всяка минута й се виждаше все по-голям и свиреп. При цялата си любов, възхищение и вяра в Йорек, струваше й се невъзможно той да победи този гигант, но това беше единствената им надежда. Да го пометат огнехвъргачките отдалеч, не носеше никаква надежда.

Йофур Ракнисон внезапно се обърна към нея.

— Докажи го! — изръмжа той. — Докажи, че си демон!

— Добре. Няма нищо по-лесно от това. Мога да разбера всичко, което ти знаеш, но никой друг не знае. Нещо, което само демон може да разбере.

— Кажи ми тогава кое е първото същество, което съм убил.

— Трябва да остана сама. Когато стана твой демон, ще можеш да гледаш как го правя, но дотогава не бива.

— Зад тази зала има вестибюл. Иди там и се върни, когато си готова с отговора.

Лира отвори вратата и се озова в помещение, осветено само от един факел, което беше напълно празно, ако не се смята махагоновият шкаф, пълен с потъмнели сребърни дрънкулки. Тя извади алетиометъра и му зададе въпроса:

„Къде е Йорек сега?“

„На четири часа път оттук и бърза с все сила.“

„Как да му кажа какво направих?“

„Трябва да му имаш доверие.“

Лира си помисли с тревога колко уморен трябва да е мечокът. Тогава обаче си спомни, че не постъпва както я беше посъветвал алетиометърът. Трябваше да му има доверие.

Тя прогони тези мисли и зададе въпроса, който интересуваше Йофур Ракнисон. Кое беше първото същество, убито от него?

Отговорът дойде неочаквано: собственият му баща.

Тя продължи да пита и научи, че когато Йофур още съвсем млад излязъл за пръв път на лов, се натъкнал на самотен мечок. Двамата се скарали, сбили се и Йофур го убил. Когато по-късно научил, че е убил баща си (мечките се възпитаваха от майките и рядко виждаха бащите си), той скрил истината от другите. Никой не я знаел, освен него.

Тя остави алетиометъра и се замисли как да му го каже.

— Използвай ласкателство! — прошепна Панталеймон. — На него нищо друго не му трябва.

Лира отвори вратата и завари Йофур Ракнисон да я чака нетърпеливо, а на лицето му бяха изписани чисто човешки чувства — тържество, коварство, очакване, алчност.

— Е?

Лира коленичи пред него, наведе глава и докосна лявата му лапа — по-силната при мечките.

— Прости ми, Йофур Ракнисон! Не знаех, че си толкова силен и велик!

— Какво правиш? Отговори на въпроса ми!

— Първият, когото си убил, е собственият ти баща. Мисля, че ти си нов бог, Йофур Ракнисон. Сигурно е така, защото само бог би имал силата да го направи.

— Ти знаеш! И можеш да виждаш!

— Да, защото съм демон, както вече ти казах.

— Кажи ми още нещо. Какво ми обеща лейди Колтър, когато дойде тук?

Лира още веднъж трябваше да се оттегли в празната стая, а когато се върна, заяви:

— Обещала ти е, че ще накара Магистратурата в Женева да те покръсти в християнската вяра, макар да нямаш демон. Боя се обаче, че не е изпълнила обещанието си, Йофур Ракнисон. Те няма да се съгласят, докато не се сдобиеш с демон. Мисля, че тя го е знаела и не ти е казала истината. Във всеки случай, ако аз стана твой демон, тогава няма да има никакви пречки, защото никой не би оспорвал правото ти да бъдеш покръстен. Ти ще можеш да поставиш искането си и те няма как да ти откажат.

— Да… Така е. Точно това каза тя. Всяка дума е вярна. Значи ме е измамила? Аз й повярвах, а тя ме е измамила?

— Да, но това вече не е важно. Извинявай, Йофур Ракнисон, но трябва да ти кажа, че Йорек Бирнисон е само на четири часа път оттук, и не е зле да кажеш на стражите си да не стрелят по него. Ако имаш намерение да се биеш за мен, трябва да го пуснат да дойде в двореца.

— Да…

— А когато дойде, може би ще е най-добре да си дам вид, че още съм негов демон, и да го убедя, че съм се загубила. Той няма как да разбере, че го лъжа. Ще кажеш ли на другите мечки, че съм била негов демон и че ще принадлежа на теб, когато го победиш?

— Не знам… Как трябва да постъпя?

— Мисля, че засега е по-добре да не им казваш. След като веднъж станем едно цяло, ще помислим и ще решим. Сега просто трябва да обясниш на другите мечки защо си решил да се биеш с Йорек Бирнисон в честен двубой. Трябва да измислим благовидна причина. Разбира се, те ще приемат всичко, което им кажеш, но ако знаят основанията ти, ще ти се възхищават още повече.

— Така е. Какво да им кажем?

— Кажи им… Кажи им, че за да бъде кралството ти в безопасност, ти сам си предизвикал Йорек Бирнисон на двубой и онзи, който победи, ще управлява завинаги. Ако направиш така, че идването му тук да изглежда твоя идея, поданиците ти ще бъдат наистина впечатлени. Ще си помислят, че можеш да го повикаш отдалеч. Че можеш да направиш всичко, което пожелаеш.

— Така е…

Огромният мечок беше съвсем безпомощен. Усещането за власт над него почти опияняваше Лира и ако Панталеймон не я беше ущипал здраво по ръката, за да й напомни за опасността, спокойно би могла да загуби всяко чувство за мярка.

Тя обаче се опомни и скромно се отдръпна встрани, за да наблюдава как мечките под трескавите заповеди на Йофур подготвят арената на боя. В това време нищо неподозиращият Йорек се приближаваше към онова, което щеше да бъде битка за собствения му живот.

20.A Outrance2

Двубоите между мечките бяха нещо обичайно и съпроводено със сложен ритуал. Рядко се случваше обаче една мечка да убие друга и това обикновено ставаше случайно или ако единият от противниците изтълкуваше неправилно сигналите на другия, както беше в случая на Йорек. Откровеното убийство като това на бащата на Йофур все още беше рядкост.

Но от време на време възникваха обстоятелства, при които единственият начин да се реши даден спор беше двубоят на живот и смърт. И в този случай церемонията беше разработена в подробности.

В мига, в който Йофур обяви, че Йорек Бирнисон наближава Свалбард, арената, на която щеше да се състои двубоят, беше подравнена и загладена, а от огнените мини дойдоха ковачи да подготвят бронята на краля. Всеки нит беше огледан, всеки шев — проверен, а отделните й части бяха полирани с най-фин пясък. Не по-малко внимание беше обърнато и на ноктите му. Златните пластинки бяха свалени и всеки двайсетсантиметров шип беше грижливо изпилен и подострен като шило. Лира наблюдаваше със свито сърце приготовленията — никой нямаше да окаже подобно внимание на Йорек, който цяло денонощие вече вървеше през ледовете, без почивка и храна, а бе възможно и да е ранен при падането. Тя му беше навлякла този двубой без негово знание. По едно време Йофур изпробва остротата на ноктите си върху един току-що убит морж, разсичайки с един замах кожата му, сякаш беше хартия, и силата на удара си, от който черепът на животното се строши като яйчена черупка. Лира не издържа, извини се и избяга на скришно място, за да си поплаче.

Дори Панталеймон, който обикновено се опитваше да я развесели, беше помръкнал. Оставаше единствено да се допитат до алетиометъра. Според него Йорек беше само на един час път от двореца. След като й даде същия отговор втори път, Лира трябваше да му повярва, дори имаше чувството, че уредът й се сърди, задето го пита два пъти едно и също.

Вестта вече беше обиколила мечките и на площадката се беше събрала огромна тълпа. Мечките от по-висок ранг бяха заели най-хубавите места, а за женските имаше специална ложа, в която се бяха настанили, разбира се, и жените на Йофур. Женските мечки изпълваха Лира с огромно любопитство, но сега нямаше време да задава въпроси. Вместо това тя стоеше до краля и наблюдаваше придворните, като се опитваше да разгадае значението на всевъзможните медали, украшения и емблеми, с които бяха окичени. Някои от най-знатните носеха като Йофур кукли вместо демони, което беше явно подмазване, и сега Лира злорадо наблюдаваше как се чудят какво да правят с тях, след като не видяха парцалената кукла в ръцете на краля. Дали да ги хвърлят? Може би бяха изпаднали в немилост? Как да се държат сега?

Тази неувереност витаеше сред целия двор и Лира разбираше причината. Те не бяха сигурни какво са. Не бяха като Йорек Бирнисон — уверени, чисти и непоколебими. Несигурността беше надвиснала над тях и ги караше да се споглеждат крадешком и плахо да следят с поглед краля си.

Наблюдаваха и нея с неприкрито любопитство. Тя скромно стоеше до Йофур и мълчеше, свеждайки очи, когато някой я погледнеше.

Мъглата вече се беше вдигнала и въздухът беше прозрачен като кристал. Лира стоеше трепереща върху една замръзнала пряспа край арената и се вглеждаше в небето, копнеейки с цялото си сърце отгоре да се спуснат изящните черни силуети и да я отнесат надалеч. Или да види онзи приказен град в светлината на Аврора, където можеше да върви необезпокоявана по окъпаните в слънце булеварди. Или да усети големите ръце на Мама Коста, да я обгърне близката миризма на плът и на готвено…

Сълзите й замръзваха в мига, в който се появяваха, и тя трябваше да ги отмахва постоянно. Толкова беше уплашена! Мечките, които не можеха да плачат, не разбираха какво става — това беше някаква човешка характеристика, която не ги вълнуваше. А Панталеймон не можеше да я утеши както обикновено, макар че тя продължаваше да държи ръката си в джоба около малкото му мише телце, а демонът душеше пръстите й.

Близо до нея ковачите довършваха работата си по кралската броня. Йофур се извисяваше като огромна метална кула от блестяща стомана, инкрустирана със злато. Шлемът му скриваше горната половина на главата му с искряща сребристосива черупка, в която зееше дълбокият процеп за очите. Под бронята тялото му беше защитено от плътно прилепнала ризница. В мига, в който я зърна, Лира осъзна, че е предала Йорек Бирнисон, защото той не разполагаше с нищо подобно. Неговата броня предпазваше само гърба и хълбоците му. Тя се вгледа в Йофур, толкова гладък и могъщ, и усети как й прилошава от чувство за вина и тревога.

— Прощавайте, ваше величество — обади се тя, — но ако си спомняте какво ви казах…

Гласът й прозвуча тънък и отмалял. Йофур Ракнисон обърна към нея огромната си глава. В този миг три мечки държаха пред него мишена, която той трябваше да разсече с острите си нокти.

— Да, какво?

— Помните ли, казах ви, че ще е най-добре аз да поговоря с Йорек Бирнисон и да си дам вид…

Но още преди да е довършила изречението, откъм стражевата кула прозвуча могъщият рев на часовите. Останалите разбраха какво означава този рев и го подеха тържествуващо. Бяха видели Йорек.

— Моля ви! — умолително изрече Лира. — Ще го надхитря, ще видите!

— Да, да! Върви. Върви и го окуражи! — Йофур едва говореше от вълнение и ярост.

Лира тръгна през площадката и мечките от двете й страни се отдръпнаха да й направят път. Но къде беше Йорек? В този миг тя съобрази, че стражевата кула е висока и оттам се вижда по-добре. Не й оставаше нищо друго, освен да продължи да върви през преспите.

Той я видя пръв и с няколко скока се озова до нея, като вдигна облак сняг.

— О, Йорек! Направих нещо ужасно! Мили мой, ще трябва да се биеш с Йофур Ракнисон, а ти не си готов. Уморен си, гладен, а бронята ти…

— Какво е това ужасно нещо?

— Казах му, че идваш, защото тълкувателят ми каза така. А той безумно иска да има демон. Аз го излъгах, че съм твой демон и че искам да те изоставя, за да остана с него, но той ще трябва да се бие с теб, за да ме спечели. Защото иначе, Йорек, миличък, те никога нямаше да ти позволят да се приближиш, щяха просто да те изгорят с огнехвъргачките…

— Излъгала си Йофур Ракнисон?

— Да. Накарах го да се съгласи да се бие с теб, вместо да те убие на място като изгнаник. Победителят ще бъде крал на мечките. Трябваше да постъпя така, защото…

— Белакуа ли? Не, ти си Лира Златоустата! Да се бия с него, е единственото, което искам. Ела, демонче!

Момичето погледна Йорек Бирнисон в неговата очукана броня, строен, свиреп и могъщ, и усети, че сърцето й ще се пръсне от гордост.

Двамата се запътиха заедно към огромния дворец на Йофур, в чието подножие се простираше равната площадка, готова за двубоя. По бойниците се тълпяха мечки, на всеки прозорец се виждаха бели муцуни, а край арената се издигаше плътна стена от масивни бели тела с черните точки на очите и носовете. Застаналите най-отпред се отдръпнаха, за да сторят път на Йорек Бирнисон и неговия демон. Всички погледи бяха приковани в тях.

Йорек застана на арената срещу Йофур Ракнисон. Кралят слезе от замръзналата пряспа, на която стоеше, и двамата се озоваха лице в лице. Само няколко метра ги деляха.

Лира стоеше толкова близо до Йорек, че усещаше трепета, който прииждаше от него като от огромно динамо, излъчващо мощна анбарна енергия. Тя докосна незащитената част на шията му и прошепна:

— Бий се добре, Йорек, мили мой. Ти си истинският крал, а този тук е никой.

И се отдръпна.

— Мечи народе! — изрева Йорек Бирнисон и ревът отекна в дебелите стени на палата, пропъждайки накацалите птици. — Ето условията на двубоя: ако Йофур Ракнисон ме убие, той ще бъде ваш крал навеки и никой не ще има правото да го оспори. Ако аз убия Йофур Ракнисон, аз ще бъда вашият крал. Първата ми заповед ще бъде да сравните със земята този палат, тази жалка пародия заедно с всичките й джунджурийки, а златото и мрамора да хвърлите в морето. Металът на мечките е желязото, а не златото. Йофур Ракнисон оскверни Свалбард. Аз дойдох да го очистя. Йофур Ракнисон, предизвиквам те на двубой!

— Мечи народе! — извика на свой ред Йофур. — Йорек Бирнисон се върна, защото аз го повиках. Аз съм този, който определя условията на двубоя, а те са: ако аз убия Йорек Бирнисон, тялото му ще бъде разкъсано и хвърлено за храна на скалните призраци. Главата му ще бъде набучена на стените на двореца ми. Споменът за него ще бъде предаден на забвение. Споменаването на името му ще се тълкува като най-тежко престъпление…

Той продължи в този дух, после отново заговори Йорек, и още веднъж кралят. Това беше ритуал, който се спазваше строго. Лира ги гледаше и си мислеше колко са различни — Йофур толкова бляскав и могъщ, преливащ от сила и здраве, прекрасно въоръжен, горд и царствен, а Йорек — по-дребен при цялата си мощ, зле въоръжен, с ръждясала и очукана броня. Ала тя беше неговата душа. Беше си я направил сам и му прилягаше. С нея бяха едно. Йофур не беше доволен от бронята си — както и от душата си. Той беше неспокоен, докато Йорек нямаше никакви колебания.

Лира усещаше, че и другите мечки ги сравняват. Но Йофур и Йорек не бяха просто две мечки. Всеки от тях въплъщаваше различно бъдеще, различна съдба за мечия народ. Йофур го беше повел в една посока, Йорек щеше да избере друга и в мига, в който един от двамата победеше, бъдещето, предначертано от другия, щеше да си отиде завинаги.

Ритуалът навлезе във втората си фаза и двамата започнаха да тъпчат неспокойно снега и да се приближават един към друг, като клатеха и въртяха глави. Зрителите бяха застинали. Всички погледи бяха вперени в двамата противници.

Те застанаха в двата края на арената и се загледаха безмълвно. И изведнъж се втурнаха едновременно един срещу друг, вдигайки облаци сняг. Приличаха на две огромни канари, откъртени от два срещуположни върха, които се търкалят главоломно една срещу друга и набират скорост, прескачат пукнатините и правят на трески изпречилите се дървета, докато накрая се сблъскат с грохот и се разпилеят на прах. Така се сблъскаха двата мечока. Трясъкът разцепи покойния въздух и отекна в стените на двореца. Но те не се разсипаха на прах, както би станало с канарите, а се сгромолясаха в снега. Пръв се надигна Йорек, който се изви пъргаво и се вкопчи в Йофур, чиято броня беше смачкана от удара. Той се пресегна мълниеносно към най-уязвимото му място, шията — там, където между ризницата и шлема зееше пролука, — пъхна острите си закривели нокти в козината му и с все сила дръпна шлема.

Почувствал опасността, Йофур изръмжа и се отърси, отхвърляйки противника си надалеч, изправи се могъщ и страховит и връхлетя като лавина върху Йорек, който още се опитваше да се изправи.

Сякаш земята се разтърси под тях. Как би могъл Йорек да оцелее след такъв удар? Той се бореше със сетни сили да се извърти и да намери опора, но Йофур се беше стоварил с цялата си тежест отгоре му и беше впил зъби в гърлото му. Капки кръв хвърчаха наоколо и една от тях падна върху анорака на Лира, която бързо я покри с ръка, сякаш беше безценен залог за обич.

В този миг Йорек закачи с нокти плетената ризница на Йофур и я дръпна надолу. Цялата предна част на бронята му отлетя и Йофур отскочи настрана, за да огледа пораженията, което позволи на противника му да се изправи на крака.

За миг двамата останаха разделени, като си поемаха трескаво въздух. Сега ризницата на Йофур се беше превърнала в пречка — все още закрепена на пояса, тя се беше смъкнала и се влачеше около задните му крака. Йорек обаче беше в по-тежко положение — дишането му бе затруднено, а от раната на шията му бликаше кръв.

Със сетни сили той се хвърли към краля, който още не беше се освободил от ризницата, и го събори, а оголените му зъби се насочиха право към шията му, там, където шлемът му се беше изкривил. Йофур го отхвърли и двамата отново се вкопчиха един в друг, като вдигаха фонтани от сняг, толкова плътни, че трудно можеше да се разбере кой надделява.

Лира следеше двубоя със затаен дъх, стиснала ръце така здраво, че пръстите й изтръпнаха. Стори й се, че вижда Йофур да раздира с нокти корема на Йорек, но явно не беше така, защото миг по-късно двамата се изправиха един срещу друг като боксьори и Йорек посегна с острите си нокти към лицето на Йофур, който отблъсна ръката му не по-малко яростно.

Стомана се удари в стомана, изтракаха челюсти. Дъхът на двамата противници излизаше хрипкаво и накъсано от гърдите им, краката им блъскаха тежко утъпканата земя. Снегът наоколо беше обагрен в червено.

Бронята на Йофур вече беше в плачевно състояние, смачкана и разкъсана, златните инкрустации бяха откъснати или обагрени в кръв, а шлемът му беше изчезнал. Бронята на Йорек беше в далеч по-добро състояние при цялата си грозота — поочукана, но цяла, напълно годна да устои на тежките удари на мечия крал.

Затова пък Йофур беше по-едър и по-силен от Йорек, който беше уморен и гладен, а и беше загубил много кръв. Кървяха раните му на корема, на двете ръце и на шията, докато на краля беше наранена само долната челюст. Лира от цялото си сърце искаше да помогне на скъпия си приятел, но какво можеше да направи?

Положението му беше тежко. Той куцаше — всеки път, когато се подпреше на лявата си предна лапа, ставаше ясно, че тя едва издържа тежестта му. Йорек нито веднъж не нанесе удар с нея, а и с дясната удряше далеч по-слабо, отколкото няколко минути преди това.

Йофур го забеляза, разбира се, и започна да го дразни — наричаше го сакат слабак, хленчещо пале, куп ръждясала ламарина, смъртник и с какви ли не още обидни прозвища, като същевременно сипеше върху му удари, които Йорек не можеше да посрещне.

Лира плачеше неудържимо. Нейният мил, нейният храбрец, безстрашният й защитник щеше да умре и тя нямаше да го предаде, като отмести поглед, защото ако погледнеше към нея, той трябваше да види не малодушно извърнато лице, а сияещите й от любов и вяра очи.

Тя вдигна поглед, но сълзите й пречеха да види какво ставаше в действителност, а може би и иначе нямаше да го забележи. Във всеки случай на Йофур то му убягна.

Защото Йорек отстъпваше само за да намери твърда суха опора, от която да се оттласне за скок, а уж осакатената му лява ръка беше здрава и силна. Никой не можеше да надхитри мечка, но Лира му беше показала, че Йофур не иска да бъде мечка, а човек, и лесно можеше да бъде измамен.

Най-сетне той успя да се добере до твърда скала, забита здраво в замръзналата земя. Опря крака в нея, напрегна се и зачака своя миг.

Йофур се изправи над него, изрева тържествуващо и се насочи към ранената му лява ръка.

Тъкмо тогава Йорек връхлетя отгоре му, втурна се към противника си като неудържим талаз и нанесе съкрушителен удар в незащитената му челюст.

Страховитият удар откърти челюстта на Йофур и я запрати в снега сред пръски от кръв.

Червеният му език увисна от раздраното гърло. Мечият крал изведнъж се оказа безмълвен и безпомощен. На Йорек не му трябваше нищо повече. Зъбите му се впиха в шията на Йофур и след миг той го разтърсваше и подмяташе, сякаш беше мъртъв тюлен.

Едно светкавично дръпване изтръгна живота от тялото на противника му.

Оставаше само един ритуал, който трябваше да бъде изпълнен. Йорек раздра незащитената гръд на мечия крал и оголи тесните му ребра, които приличаха на скелета на преобърната лодка. Бръкна в гърдите му, изтръгна димящото му червено сърце и го изяде пред очите на поданиците му.

Избухна истинска буря от приветствени възгласи и тълпата се втурна да засвидетелства почитта си на победителя.

Над глъчката се извиси гласът на Йорек:

— Мечи народе! Кой е твоят крал?

Отвърна му мощен рев, по-силен от гръм на опустошителна буря:

— Йорек Бирнисон!

Мечките вече знаеха какво да правят. Медалите, диадемите и украшенията тутакси бяха захвърлени и отъпкани в снега, за да бъдат забравени завинаги. Сега това беше народът на Йорек — неговите мечки, а не жалки получовеци, потиснати от съзнанието за собствената си непълноценност. Тълпата се втурна към двореца и от високите кули полетяха мраморни блокове, назъбените бойници бяха сринати, а след тях към скалистия бряг се посипаха и камъните на стените.

Йорек се извърна и разкопча бронята, за да прегледа раните си но в този миг Лира хукна към него по замръзналия ален сняг, като крещеше да не разрушават палата, защото вътре има затворници Мечките не я чуха, но Йорек разбра и ревът му тутакси ги възпря.

— Хора ли са? — попита той.

— Да. Йофур Ракнисон ги е затворил в тъмници. Те трябва да излязат и да се скрият някъде, за да не ги затрупат камъните.

Йорек светкавично се разпореди и тутакси няколко мечки забързаха към палата да освободят затворниците. Лира се обърна към мечока.

— Нека да ти помогна. Искам да се уверя, че не си ранен опасно, миличък Йорек. Ох, защо нямахме бинтове или някакви превръзки! Раната на корема ти е ужасна…

Един мечок постави на земята в краката на Йорек нещо зеленикаво и покрито със скреж.

— Целебен мъх — обясни Йорек. — Сложи го в раната ми, Лира. Събери краищата и и я покрий с малко сняг, докато замръзне.

Той не позволи нито една мечка да го доближи и да се погрижи за раните му, въпреки усърдието им. Ръцете на Лира бяха достатъчно ловки, а и желанието да му помогне беше огромно. Момиченцето се наведе над огромния новоизбран мечи крал, сложи мъха в раната му и държа върху нея шепа сняг, докато кървенето спря. Когато свърши, ръкавиците й бяха подгизнали от кръвта на Йорек, но разкъсаната плът се беше затворила.

В това време затворниците — десетина-дванайсет души, които трепереха, примигваха и се притискаха един в друг — вече бяха излезли от палата. Лира реши, че няма смисъл да говори с Професора — горкият човек беше съвсем луд. Искаше й се да разбере кои са останалите мъже, но имаше други, по-неотложни работи. Беше й неприятно да безпокои Йорек, около когото гъмжеше от мечки, бързащи да изпълнят отривистите му заповеди, но се безпокоеше за Роджър, Лий Скорзби и вещиците, пък и беше уморена и прегладняла… Като помисли малко, реши, че най-разумно ще е да стои настрана.

Лира си намери едно по-тихо местенце на площадката, натрупа върху себе си сняг, сякаш беше мечка, и с увития около врата й Панталеймон бързо заспа.

Някой я побутна по крака и прозвуча непознат глас, глас на мечок:

— Лира Златоуста, кралят те вика.

Тя се събуди вкочанясала и не успя да отвори очи — клепачите й бяха замръзнали. Панталеймон ги близна, за да разтопи леда по миглите й, и Лира успя да види младия мечок, надвесен над нея под лунната светлина.

Опита се да седне, но не успя и се повали обратно в снега.

— Можеш да ме яхнеш — предложи мечокът и коленичи до нея.

Тя се вкопчи в козината му и успя някак да се покатери на гърба му. Не след дълго се озоваха в закътана долчинка, където се бяха събрали много мечки.

Внезапно Лира съзря сред тях дребна фигурка, която се втурна към нея, а демонът й хукна да посрещне Панталеймон.

— Роджър! — възкликна тя.

— Йорек Бирнисон ме остави да го чакам сред снеговете, докато дойде да те отърве. И ние паднахме от балона, Лира! След като ти изчезна, ние продължихме нататък още много мили, после господин Скорзби изпусна още малко газ и се ударихме в някаква планина. Не можещ да си представиш по какъв склон се катурнахме! Нямам представа къде са господин Скорзби и вещиците. Бяхме само двамата с Йорек Бирнисон. Той тръгна право насам да те търси. Тук ми разказаха за двубоя…

Лира се озърна. Затворниците си строяха заслон от клони и парчета платно под ръководството на стар мечок и изглежда им харесваше да вършат нещо след дългото бездействие. Един от мъжете се опитваше да запали огън с кремък.

— Има храна — съобщи младият мечок, който беше събудил Лира.

На снега лежеше току-що убит тюлен. Мечокът го разпори с острите си нокти и показа на Лира къде са бъбреците. Тя изяде единия суров. Беше топъл, мек и невъобразимо вкусен.

— Хапни и от маста — посъветва я мечокът и й откъсна едно парче.

Вкусът беше като на сметана с лешников аромат. Роджър се поколеба, но накрая последва примера й. Двамата се нахвърлиха лакомо върху храната и само след няколко минути Лира вече беше напълно будна и започваше да се стопля.

Тя изтри уста и се огледа, но Йорек не се виждаше.

— Йорек Бирнисон говори със съветниците си — обясни мечокът. — Каза да ви заведа при него, след като се нахраните. Елате.

Той ги поведе към ниско възвишение, където мечките бяха започнали да строят стена от ледени блокове, Йорек седеше сред няколко по-възрастни мечки и сега се изправи да я посрещне.

— Лира Златоуста — приветства я той. — Ела и чуй какво ми казаха.

Той не обясни присъствието й на другите — може би вече бяха чули за нея. Всички обаче й направиха място и я поздравиха извънредно почтително, сякаш беше кралица. Лира сияеше от гордост, че седи редом със своя приятел Йорек Бирнисон под нежното сияние на Аврора, блещукаща в полярното небе, и участва в съвета на мечките.

Оказа се, че Йофур Ракнисон е имал загадъчна власт над мечия народ, която за мнозина била като магия. Някои го отдаваха на влиянието на госпожа Колтър, която го посетила още преди изгнанието на Йорек, макар той да не знаел за това, и донесла на Йофур множество подаръци.

— Тя му е дала нещо упойващо — каза един от съветниците — и той тайно го е сипал на Хялмур Хялмурсон. Това е помрачило разсъдъка му.

Хялмур Хялмурсон явно беше убитият от Йорек мечок, станал причина за изгнанието му. Значи зад тези събития отново стоеше госпожа Колтър! Но имаше и още нещо.

— Има човешки закони, забраняващи някои неща, които тя смяташе да направи, но човешките закони не важат в Свалбард. Тя възнамеряваше да построи тук още една станция като онази в Болвангар, но далеч по-опасна и Йофур щеше да й разреши, в разрез с всички обичаи на мечия народ. Посещавали са ни хора, били са наши пленници, но никога не са работили тук. Лека-полека тя щеше да увеличи властта си над него, а неговата над нас, докато ни превърне в послушни слуги, чиято единствена задача е да вардят създадените от нея гадости. — Говореше Сьорен Ейсарсон, един от съветниците, служили на Йофур против волята си.

— Какво прави тя сега, Лира? — попита Йорек. — Какво ще предприеме, след като научи за смъртта на Йофур?

Лира извади алетиометъра. Светлината беше слаба и Йорек нареди да донесат факел.

— Какво ли е станало с господин Скорзби? — попита Лира, докато чакаха. — И с вещиците?

— Вещиците бяха нападнати от друг клан. Не знам дали са били във връзка с мъчителите на деца, но явно са чакали в небето над Свалбард и по време на бурята атакуваха. Не можах да видя какво стана със Серафина Пекала. Колкото до Лий Скорзби, балонът отново се издигна, след като аз и момчето паднахме, и той остана в него. Но твоят тълкувател ще ти каже каква е съдбата му.

Един мечок докара шейна, върху която димеше мангал с въглища, и пъхна в жаравата насмолен факел. Дървото пламна веднага и в светлината му Лира завъртя стрелките и попита за Лий Скорзби.

Оказа се, че той още лети, отвеян от въздушните течения към Нова земя, но не е ранен от скалните призраци и е отблъснал вещиците от чуждия клан.

Лира съобщи сведенията на Йорек, който кимна доволен.

— Щом е във въздуха, значи нищо не го заплашва. А с госпожа Колтър какво става?

Отговорът беше труден за разчитане — стрелката се плъзгаше от един символ към друг в последователност, неразбираема за Лира. Мечките изгаряха от любопитство, но ги възпираше уважението им към Йорек Бирнисон и неговото към Лира, затова тя ги изхвърли от съзнанието си и се съсредоточи върху алетиометъра.

Когато най-сетне разгада значението на символите, то я изпълни е трепет.

— Казва… казва, че тя е чула накъде сме тръгнали и е подготвила транспортен цепелин, въоръжен с картечници. Даже… да, вече са тръгнали към Свалбард. Тя още не знае, че Йофур Ракнисон е убит, но скоро ще научи, защото… Да, ще й кажат някакви вещици, а те ще го узнаят от скалните призраци. Струва ми се, че въздухът наоколо е пълен с шпиони, Йорек. Тя смята да се престори, че идва да помогне на Йофур Ракнисон, но всъщност иска да заграби властта с помощта на един полк тартари, които идват по море и ще са тук след няколко дни. Освен това възнамерява да разбере възможно най-бързо къде държат затворен лорд Азриел и да нареди да го убият. Защото… Сега вече ми става ясно! Досега не го разбирах, Йорек. Тя иска да убие лорд Азриел, защото знае какво е решил да направи той и се бои, че ще я изпревари. Сигурно е заради града в небето, няма какво друго да е! Тя се опитва да стигне първа до него! А сега тълкувателят ми казва нещо друго…

Тя се наведе над уреда и се напрегна да проследи движението на стрелката, която се мяташе бясно от един символ към друг.

— Да — изрече накрая и пусна алетиометъра в скута си, като премигваше и се отърсваше от транса. — Да, разбрах какво ми казва. Тя отново ме преследва. Иска нещо, което е у мен, защото лорд Азриел също се нуждае от него. Трябва им за този… за този експеримент, какъвто и да е той…

Момичето млъкна и си пое дълбоко дъх. Нещо я безпокоеше, но не можеше да разбере какво е. Знаеше, че нещото, към което се стреми госпожа Колтър, е самият алетиометър — тя го искаше и преди, пък и какво друго би могло да бъде? И все пак едва ли беше това, защото уредът не сочеше към себе си.

— Предполагам, че е алетиометърът — каза тя колебливо. — През цялото време си мислех това. Трябва да го занеса на лорд Азриел, преди тя да се е добрала до него. Ако попадне в нейните ръце, всички ще умрем.

В мига, в който го изрече, почувства невероятна умора и такова отчаяние, че смъртта й се стори избавление. Ала примерът на Йорек й пречеше да го признае. Тя остави алетиометъра и се изправи.

— Къде е тя сега? — попита Йорек.

— На няколко часа път оттук. Мисля, че трябва да занеса алетиометъра на лорд Азриел по най-бързия начин.

— Аз ще дойда с теб — предложи той.

Лира не възрази. Докато Йорек даваше нареждания да подготвят въоръжен отряд, който да ги придружи в последния етап от пътуването им на север, тя седеше неподвижно и си пазеше силите. Усещаше, че при това последно тълкуване нещо си е отишло от нея. Затвори очи и потъна в дрямка, но не след дълго я събудиха, за да потеглят на път.

21.Посрещането на лорд Азриел

Лира яздеше силен млад мечок, Роджър беше възседнал друг, а Йорек крачеше пред тях, докато въоръженият с огнехвъргачка отряд пазеше гърба им. Пътят беше дълъг и труден. Вътрешността на Свалбард беше планинска, с безредно пръснати върхове и остри хребети, прорязани от дълбоки дефилета и долини. Студът беше нетърпим. Лира се сети за шейните на циганите, с които бяха стигнали Болвангар. Сега онова пътуване й се струваше най-удобното и приятното на света. Тук въздухът беше толкова пронизващо студен, че не би могла да си представи нещо по-мъчително от придвижването им. Може би мечокът, когото яздеше, нямаше такава лека стъпка като Йорек, а може би просто беше уморена до дъното на душата си.

Не знаеше къде отиват, нито колко време ще им отнеме пътят. Знаеше само онова, което й беше казал старият мечок Сьорен Ейсарсон, докато подготвяха огнехвъргачката. Той беше участвал в преговорите с лорд Азриел относно условията на пленничеството му и си ги спомняше добре.

Отначало свалбардските мечки гледали на него като на всеки друг политик, крал или нарушител на реда, заточен в техните студени земи. Всички пленници били важни особи, иначе не биха останали живи, и биха могли да бъдат полезни един ден, ако някой обрат на съдбата ги върне на върха в родината им. Ето защо мечките неизменно се отнасяли към тях с уважение и без излишна суровост.

За лорд Азриел условията в Свалбард не били нито по-добри, нито по-лоши, отколкото за стотиците затворници, минали оттам. Но имало неща, които карали тъмничарите му да гледат на него с опасение. Всичко, свързано по някакъв начин с Праха, било обвито в тайнственост и криело смътна заплаха. Пък и съвсем явен бил страхът на онези, които го заточили там. Това впечатление още повече се усилвало от тайните разговори на госпожа Колтър с Йофур Ракнисон.

Освен това мечките били силно впечатлени от необикновено властната му и високомерна натура. Той се наложил дори над Йофур Ракнисон, като убедително и красноречиво му доказал, че е негово право сам да си избере къде да живее.

Първото жилище, което му предложили, по неговите думи било разположено твърде ниско. Трябвало му по-високо място, далеч от пушеците и суетнята на огнените мини и ковачниците. Той дал на мечките план, по който да му построят жилище, и посочил мястото. Подкупвал ги със злато, ласкаел и сплашвал дори самия крал, и в крайна сметка мечките се хванали на работа далеч по-охотно, отколкото били свикнали. Не след дълго на един скалист нос се издигнала голяма къща, солидна и просторна, с камини, в които горели огромни буци въглища, и с прозорци от истинско стъкло. Там заживял затворникът, който се държал като крал.

После се заел да събира материалите, необходими за оборудването на лаборатория.

С неотклонна настойчивост и постоянство започнал да поръчва книги, инструменти, химикали, всевъзможни уреди и пособия. И по някакъв начин всичко му било доставяно — кое открито, кое тайно, с помощта на посетителите, които си извоювал правото да приема. По суша, вода и въздух лорд Азриел само за половин година събрал всичко, което му било необходимо.

Той започнал работа, мислел, пресмятал и кроял планове, докато чакал единственото нещо, което не му достигало още, за да довърши работата, хвърляща в ужас Жертвения съвет. Но с всяка минута то се приближавало.

Лира за пръв път зърна затвора на баща си, когато Йорек спря в подножието на един хребет, за да могат децата да се разтъпчат и да се постоплят.

— Погледнете нагоре — посочи им той.

Широк неравен склон, осеян със скали и ледени късове, с прокопана между тях пътека, водеше към висока канара, която се извисяваше на фона на нощното небе. Аврора не светеше, но звездите блестяха ярко. Канарата чернееше мрачна и зловеща, но на върха й се издигаше просторна сграда, от която във всички посоки се лееше ярка светлина — не мъждивото и непостоянно блещукане на газени светилници, нито белите анбарни прожектори, а топлото сияние на керосинови лампи.

Децата за последен път яхнаха мечките и Йорек ги поведе нагоре по склона към къщата. Широкият двор, покрит с дебел сняг, беше ограден с нисък зид и когато Йорек бутна портичката, някъде в къщата звънна звънец.

Лира се смъкна от гърба на мечока и помогна и на Роджър да слезе. Като се държаха едно за друго, двете деца се запрепъваха през дълбокия сняг към входната врата.

Колко топло трябва да беше в тази къща! И какъв блажен отдих ги очакваше вътре!

Лира посегна към звънеца, но още преди да го е докоснала, вратата се отвори. Зад нея се откри малко, слабо осветено преддверие, предназначено да задържа топлината вътре, а под лампата стоеше позната фигура — личният слуга на лорд Азриел, Торолд, с малкия си демон пинчер Анфанг.

Лира уморено отметна качулката си.

— Кои… — започна Торолд, но се сепна и я погледна невярващо. — Лира? Малката Лира? Това сън ли е?

Той посегна към вратата зад гърба си и я отвори.

В каменната камина в гостната пламтеше буен огън. Меката светлина на керосинови лампи обливаше скъпите килими, кожените кресла и полираното дърво. Лира не беше виждала подобно нещо, откакто напусна „Джордан“, и гледаше онемяла.

Снежният леопард на лорд Азриел изръмжа.

Бащата на Лира стоеше насред стаята, а на свирепото му тъмно лице беше изписано нетърпение и тържество. В следващия миг той позна дъщеря си. Лицето му побеля от ужас, очите му се разшириха.

— Не! Не!

Той отстъпи назад и се хвана за полицата на камината. Лира не можеше да помръдне.

— Махай се! — извика лорд Азриел. — Изчезни, махни се! Не съм пращал за теб!

Момичето отвори уста, помръдна устни, но не можа да каже нищо. Едва на третия път успя да проговори:

— Не, аз дойдох, защото…

Той изглеждаше ужасен — продължаваше да клати глава, вдигнал ръце пред себе си, сякаш да я спре, да се предпази от нея. Лира не разбираше нищо.

Направи крачка към него да го успокои, а разтревоженият Роджър я последва. Демоните им, почувствали топлината, се раздвижиха и изпърхаха. Лорд Азриел прокара ръка по челото си. Цветът на лицето му започна да се връща.

— Лира — промълви. — Наистина ли си Лира?

— Да, чичо Азриел — каза тя. Явно още не беше дошло времето за обяснение. — Дойдох да ти донеса алетиометъра. Даде ми го Ректорът на „Джордан“.

— Да, виждам. А това кой е?

— Роджър Парслоу от кухнята на „Джордан“. Но…

— Как стигна дотук?

— Тъкмо исках да ти кажа. Отвън е Йорек Бирнисон, той ни доведе. Заедно дойдохме чак от Тролезунд и надхитрихме Йофур…

— Кой е този Йорек Бирнисон?

— Брониран мечок. Той ни доведе тук.

— Торолд, приготви гореща вана за тези деца — нареди лорд Азриел. — И им дай да се нахранят. После да лягат, сигурно са уморени. Дрехите им са мръсни, намери им нещо да облекат. И бързо, докато говоря с тоя мечок.

Лира усети, че главата й олеква като балон. Може би беше от горещината, а може би от облекчение. Видя как слугата се поклони и излезе, а лорд Азриел се запъти към преддверието и затвори вратата зад себе си. Тя се отпусна в най-близкото кресло.

Стори й се, че е изминал само миг, когато чу гласа на Торолд:

— Последвайте ме, госпожице.

С мъка се надигна от креслото и заедно с Роджър се запъти към топлата баня, където на окачалката висяха пухкави хавлии, а от ваната се вдигаше пара.

— Ти се изкъпи пръв — предложи Лира, — а аз ще седна отвън и ще си приказваме.

Роджър се пъхна във ваната, като примижаваше и се мръщеше от горещата вода. Двамата неведнъж бяха плували голи в реките около Оксфорд, но това беше нещо друго.

— Боя се от чичо ти — подвикна Роджър през отворената врата. — Исках да кажа, от баща ти.

— Чичо е по-добре. Аз също понякога се боя от него.

— Когато влязохме, той най-напред не ме видя. Виждаше само теб и ужасно се уплаши, докато не ме забеляза. Тогава изведнъж се успокои.

— Просто беше много изненадан — каза Лира. — Всеки на негово място щеше да се учуди да види някого, когото не очаква. За последен път се видяхме в Стаята за отдих. Нямаше как да не се стресне.

— Не — възрази Роджър. — Не е това. Той ме гледаше като вълк.

— Въобразяваш си.

— Не си въобразявам. Повече ме е страх от него, отколкото от госпожа Колтър, това е.

Той започна да се плакне, а Лира измъкна алетиометъра.

— Искаш ли да попитам тълкувателя?

— Ами… не знам. Има неща, дето предпочитам да не ги знам. Имам чувството, че откакто Лакомиите дойдоха в Оксфорд, не съм чул нищо хубаво. Затова не мисля по-далеч от следващите пет минути. Ето, банята е хубаво нещо, и хавлиите са топли. Ще се изсуша и след пет минути може би ще мисля за едно хубаво хапване. А след още пет минути ще ми се прииска да си легна на топло. После не знам, Лира. Ужасни неща видяхме. И още ще има. Затова по-добре да не знам какво ще стане. И това дотук ми стига.

— Да — уморено въздъхна Лира. — Понякога и аз се чувствам така.

Тя подържа още малко алетиометъра в ръце, но не завъртя стрелките, не обърна внимание и на тънката стрелка. Панталеймон я наблюдаваше мълчаливо.

След като и двамата се изкъпаха и хапнаха хляб и сирене с вино, разредено с топла вода, Торолд каза:

— Момчето да си ляга. Аз ще му покажа стаята. Госпожице Лира, негова светлост пита ще отидете ли при него в библиотеката.

Лира намери лорд Азриел в една стая, чиито големи прозорци гледаха към замръзналото море. Вътре гореше огромна камина, а светлината на лампата беше намалена, така че нищо да не пречи на гледката към студената пустош отвън, осветена от звездите. Лорд Азриел, седнал в огромно кресло до огъня, й посочи мълчаливо креслото от другата страна на камината.

— Твоят приятел Йорек Бирнисон си почива отвън. Каза, че предпочитал студа.

— Разказа ли ти за двубоя си с Йофур Ракнисон?

— Не знам подробности, но доколкото разбрах, сега той е крал на Свалбард. Така ли е?

— Разбира се, че е така. Йорек никога не лъже.

— Той изглежда се е нагърбил със задачата да те пази.

— Не, прави го, защото Джон Фаа му нареди.

— Какво общо има с това Джон Фаа?

— Ще ти кажа, ако и ти ми кажеш нещо. Ти си ми баща, нали?

— Да. И какво?

— Какво ли? По-рано трябваше да ми кажеш, ето това. Не бива да се крият такива неща, защото човек се чувства глупак, когато разбере. Пък е и жестоко. Какво щеше да се промени, ако знаех, че съм ти дъщеря? Можеше да ми го съобщиш още преди години. Можеше да ме помолиш да го пазя в тайна и аз щях да го направя, колкото и да съм малка. Щях да съм толкова горда, че нищо нямаше да го изтръгне от мен, ако ме беше помолил да пазя тайна. Ти обаче не го направи. Другите знаеха, а на мен никой не ми каза.

— А как разбра?

— От Джон Фаа.

— Той каза ли ти за майка ти?

— Да.

— Тогава нямам какво повече да ти кажа. И нямам никакво намерение да позволя на едно нагло дете да ме разпитва и да ме упреква. Сега искам да знам какво си видяла и какво си правила по пътя насам.

— Донесох ти проклетия алетиометър! — избухна Лира, която едва сдържаше сълзите си. — Пазих го от „Джордан“ дотук, крих го и треперих над него през цялото време, а можех просто да се откажа и да не ми се случи нищо. А ти дори не каза благодаря, нито показа с нещо, че се радваш да ме видиш! Изобщо не знам защо го направих, но го направих. Даже в смрадливия дворец на Йофур Ракнисон с всичките тия мечки… Подлъгах го да се бие с Йорек, за да мога да дойда тук заради теб… А ти едва не припадна, когато ме видя, сякаш съм някаква гадина, която не искаше да ти се изпречва пред погледа. Ти не си човек, лорд Азриел! Не си ми баща! Баща ми не би се държал така с мен. Бащите обичат дъщерите си, нали така? Ти обаче не ме обичаш, аз също не те обичам и това е истината. Обичам Отец Корам, обичам и Йорек Бирнисон. Обичам един брониран мечок повече от собствения си баща. И бас държа, че Йорек ме обича повече от теб.

— Нали каза, че само е изпълнявал заповедите на Джон Фаа? Ако ще се разкисваш, няма да си губя времето да приказвам с теб.

— Вземи си тогава проклетия алетиометър, а аз се връщам с Йорек!

— Къде?

— В двореца. Той ще се бие с госпожа Колтър и с Жертвения съвет. Ако загуби, и аз ще умра. Не ме е грижа. А ако спечели, ще намерим Лий Скорзби и ще се кача на неговия балон, и тогава…

— Кой е този Лий Скорзби?

— Аеронавт. Той ни докара дотук, но катастрофирахме. Ето ти алетиометъра. Цял и невредим.

Той не посегна да го вземе и Лира го остави на месинговата решетка пред камината.

— Освен това може би трябва да знаеш, че госпожа Колтър е на път за Свалбард и когато разбере какво е станало с Йофур Ракнисон, ще тръгне насам. С цепелин, с цял полк войници и ще ни избият всички по заповед на Магистратурата.

— Тя никога няма да се добере дотук.

Това беше изречено толкова спокойно и уверено, че Лира се поколеба.

— Не можеш да си сигурен — неуверено каза тя.

— Сигурен съм.

— Да не би да имаш друг алетиометър?

— Не ми трябва алетиометър, за да го знам. Сега искам да науча как стигна дотук, Лира. Започни от самото начало и ми разкажи всичко.

Лира се подчини. Започна от Стаята за отдих и отвличането на Роджър, накрая завърши:

— Това е. Има само още едно нещо, което искам да знам, и мисля, че имам право да го науча. Ти скри, че си ми баща, сега си длъжен да ми кажеш поне това. Какво е Прахът? И защо всички толкова се боят от него?

Лордът погледна замислено, сякаш преценяваше дали е в състояние да разбере онова, което ще й съобщи. Никога дотогава не беше гледал сериозно на нея — държеше се като възрастен, който угажда на капризите на дете, но сега явно сметна, че е готова да го чуе.

— Прахът движи алетиометъра — каза той.

— Аха… да, и аз си го помислих. И какво още? Как са го открили?

— В известен смисъл Църквата винаги е знаела за него. Свещениците говорят от векове за него, но не са го наричали с това име. Преди известно време обаче един московит, Борис Михайлович Русаков, открил нов вид елементарни частици. Чувала си за електрони, фотони, неутрино и така нататък, нали? Наричат се елементарни частици, защото са неделими. Вътре в тях няма нищо повече, освен самите тях. Та тези частици били елементарни, но трудно можели да бъдат измерени, тъй като не реагирали по обичайния начин. Най-трудно било на Русаков да разбере защо новите частици се трупат там, където има хора, сякаш са притеглени от тях. И особено от възрастните. От децата също, но не в такава степен, докато демоните им не добият постоянна форма. По време на пубертета те започват да привличат по-силно Праха, също като възрастните. Всички подобни открития, които могат да окажат някакво влияние върху доктрините на Църквата, най-напред се разглеждат от Магистратурата в Женева. А откритието на Русаков било толкова необичайно и невероятно, че инспекторът от Дисциплинарния съд на Църквата го заподозрял във връзки с дявола. Той най-напред извършил церемония по прогонване на злите сили от лабораторията, после разпитал Русаков по законите на Инквизицията, но най-сетне трябвало да признаят, че ученият не ги лъже и не ги заблуждава. Прахът наистина съществувал. Това ги изправило пред проблема за неговата същност. И като знаем какво представлява Църквата, оставало им само едно. Магистратурата решила, че Прахът е физическото доказателство за първородния грях. Ти знаеш ли какво е това „първороден грях“?

Лира сви устни. Почувства се като в „Джордан“ — разпитваха я за нещо, на което я бяха учили през куп за грош.

— Ясно, че не знаеш. Вземи от онзи рафт до писалището Библията и ми я донеси.

Лира се подчини и подаде на баща си подвързаната в черно книга.

— Спомняш ли си историята за Адам и Ева?

— Разбира се. Тя не е трябвало да яде забранения плод, но змията я изкусила и Ева го изяла.

— И какво станало после?

— Ами… Изгонили ги. Бог ги изгонил от райската градина.

— Бог им казал да не ядат плода, защото ще умрат. Спомни си, в Райската градина те били голи, също като деца, а демоните им приемали каквато форма пожелаят. Но ето какво станало.

Той отвори Трета глава на Битие и зачете:

Лорд Азриел затвори книгата.

— Така се появил грехът. Грехът, срамът и смъртта. Те дошли в мига, когато демоните приели постоянна форма.

— Но… — Лира се мъчеше да намери походящите думи. — Но нали това не е истина? Не е като химията или механиката, нали? Нали не е имало наистина Адам и Ева? Касингтънският професор ми каза, че това било нещо като приказка.

— Всички Касингтънски професори са свободомислещи — тяхната роля е да подлагат на изпитание вярата на учените. Естествено, че ще ти каже така. Но помисли за Адам и Ева като за въображаема величина, нещо като корен квадратен от минус едно. Не можеш да намериш никакво доказателство, че подобно нещо съществува, но ако го включиш в уравнението, ще можеш да пресметнеш куп други неща, които са невъобразими без него. Както и да е, става дума за нещо, което Църквата е проповядвала хиляди години. И когато Русаков открива Праха, в най-лошия случай се появява физическо доказателство, че нещо се случва, когато невинността премине в опит.

Съвсем случайно и името на Праха иде от Библията. Отначало го наричат частиците на Русаков, но после някой обръща внимание на една любопитна фраза в края на Третата глава на Битие, където Бог проклел Адам: „С пот на лицето си ще ядеш хляба си, докле се върнеш в земята, от която си взет; защото прах си и в прах ще се върнеш…“ Богословите никога не са били наясно как точно трябва да се преведе тази фраза. Някои казват, че тя означава не „в прах ще се върнеш“, а „на праха ще си подвластен“. Други твърдят, че става дума за каламбур между пръст и прах, което означава, че Бог признава донякъде греховността на собствената си природа. Мнозинството не са съгласни, пък и не е възможно, защото това е изкривяване на текста. И все пак думата е твърде хубава, за да иде нахалост, затова частиците стават Прах.

— А Лакомиите? — попита Лира.

— Жертвеният съвет… Тайфата на майка ти. Много умно от нейна страна да се възползва от възможността и да основе свое малко царство, но тя е умна жена, както сигурно си забелязала. На Магистратурата й отърва да има различни учреждения, които да процъфтяват. Може да ги насъсква едно срещу друго. Ако някое от тях набере сила, тя ще се прави, че през цялото време го е подкрепяла, а ако се провали, ще твърди, че още от самото начало е осъждала тази шайка ренегати. А майка ти винаги е била жадна за власт. Отначало тя се опитваше да я получи по обичайния начин, чрез женитба, но не се получи, както сигурно си чула. Ето защо трябваше да се насочи към Църквата. Естествено, не можеше да поеме пътя на мъжете, които стават свещеници и политици — просто не е прието. Трябваше да въведе свой собствен ред, свои канали за влияние. Беше добра идея да се заеме с изучаването на Праха. Всички се боят от него и никой не знае какво представлява. И когато тя предложи да ръководи изследванията, Магистратурата прие с облекчение и я подкрепи с пари и с всичко необходимо.

— Но те режеха… — Лира не беше в състояние да го изрече. Думата заседна в гърлото й. — Знаеш какво правеха. Защо Църквата им позволи това?

— И по-рано са се правили такива неща. Чувала ли си думата кастрация? Това означава да отстранят половите органи на момче, за да не може то никога да се развие като мъж. Кастратите запазват цял живот тънкия си звънлив глас и затова Църквата го допуска — това се използва в църковната музика. Някои кастрати стават велики певци, истински артисти. Повечето се превръщат в затлъстели полумъже. Някои умират вследствие на операцията. Но мисълта за едно малко рязване изобщо не е в състояние да спре Църквата. Вече е правено. Пък и сегашните методи са много по-хигиенични в сравнение с някогашните, когато не е имало упойки, стерилни бинтове и медицински грижи. Сега всичко става съвсем безболезнено.

— Не е вярно! — разпалено възрази Лира. — Изобщо не е така!

— Разбира се, че не е. И точно затова те се крият в Далечния север, обгърнати в мрак и тайнственост. И затова Църквата се радва да използва някого като майка ти. Кой би могъл да се усъмни в една толкова очарователна жена, с такива връзки, толкова мила и разумна? И тъй като тази операция е забулена в тайна, Магистратурата винаги може да се отрече от нея. Това също е съображение.

— Но чия е идеята да се правят такива операции?

— Нейна. Тя стигна до предположението, че може да има връзка между двете неща, които стават в пубертета — промените в демоните и струпването на Праха. Може би ако демонът бъде отделен от тялото, вече няма да сме подвластни на Праха — на първородния грях. Въпросът беше дали е възможно демонът и тялото да бъдат разделени и човек да остане жив. Тя обаче е пътувала много и е видяла какво ли не. Била е и в Африка например. Африканците имат начин за поробване на хората, наречен зомбиране. Зомбито няма собствена воля — то може да работи ден и нощ, без да се умори и да се оплаче. Има вид на труп…

— Това сигурно е човек без демон?

— Точно така. И по този начин тя установила, че разделянето е възможно.

— Тони Коста ми разказа за ужасни призраци, които бродели из горите на север. Може би и те са нещо подобно.

— Така е. Във всеки случай, Жертвеният съвет е породен от идеи като тази и от църковната догма за първородния грях.

Демонът на лорд Азриел помръдна уши и той сложи ръка върху красивата му глава.

— Когато започнаха тези операции, се случи още нещо, което те не забелязаха. Енергията, свързваща демона с тялото, е огромна. По време на операцията тази енергия се освобождава за част от секундата. Не я забелязват, защото я приемат за шок, отвращение или възмущение, а те са научени да не обръщат внимание на такива неща. И затова не са разбрали какво може тя и не са я впрегнали…

Лира вече не издържаше да седи на едно място. Изправи се, приближи се до прозореца и се загледа в мрака с невиждащи очи. Прекалено жестоко беше. Колкото и важен да беше първородният грях, жестокостта на онова, което бяха сторили на Тони Макариос и останалите, минаваше всяка граница. Нищо не можеше да го оправдае.

— А ти какво правиш? — попита тя. — Участвал ли си в такива операции?

— Мен ме интересува нещо съвсем друго. Мисля, че Жертвеният съвет тъпче на едно място. Аз искам да се добера до самия източник на Праха.

— Източник ли? Откъде може да идва той?

— От другата вселена, която виждаме в Северното сияние.

Лира отново се извърна. Баща й се беше отпуснал в креслото, ленив и могъщ, а очите му бяха свирепи като тези на демона му. Тя не го обичаше, не му вярваше, но не можеше да не му се възхищава.

— Каква е тази друга вселена? — попита.

— Един от милиардите паралелни светове. Вещиците знаят за нея от векове, но първите теолози, доказали математически съществуването й, били отлъчени от църквата преди петдесетина години. Това обаче е истината и е невъзможно да бъде отречена. Но никой досега не е помислял, че е възможно да се премине от една вселена в друга. Смятахме, че това би нарушило фундаментални закони. Е, не бяхме прави — щом светлината може, значи и ние можем. Научихме се да разбираме, Лира, както ти се учиш да разбираш алетиометъра. А аз ще ида в онзи свят отвъд Аврора, защото смятам, че оттам иде Прахът в нашата вселена. Ти видя снимките, които показах на Професорите в Стаята за отдих. Видя как Прахът нахлува от Аврора. Видя с очите си града. Щом светлината може да премине преградата между световете, щом Прахът може, значи и ние можем да построим мост и да преминем оттатък. За това ще е нужна невъобразима енергия. Аз обаче ще го направя. Някъде там е източникът на Праха, на смъртта, на греха, на страданието, на всичко разрушително в този свят. Човекът не може да погледне нищо, без да пожелае да го разруши. Именно това е първородният грях. И аз ще го унищожа. Смъртта ще умре.

— Затова ли те затвориха тук?

— Да. Те са ужасени и има защо.

Той се изправи, а заедно с него се изправи и демонът му — горд, красив и смъртно опасен. Лира не помръдваше. Боеше се от баща си и му се възхищаваше безкрайно, но за нея той беше луд. Ала коя беше тя, та да съди?

— Върви да си легнеш — каза лордът. — Торолд ще те заведе.

— Забрави алетиометъра — напомни му тя.

— О, да. Всъщност, той не ми трябва вече, пък и без книгата няма да ми бъде от полза. Знаеш ли, мисля, че Ректорът ти го е дал на теб. Той каза ли ти изрично да ми го дадеш?

— Ами да!

Но когато се замисли, Лира си спомни, че Ректорът не бе я молил подобно нещо. Просто беше решила, че е искал да каже това, иначе защо ще й го дава?

— Не — поправи се тя. — Не знам. Мислех…

— Е, аз не го искам. Твой е, Лира.

— Но…

— Лека нощ, дете.

Лира беше прекалено объркана, за да зададе хилядите въпроси, които се тълпяха в главата й. Взе алетиометъра, уви го в черното кадифе и седна до огъня. Баща й беше излязъл.

22.Измяната

Събуди се, защото някой я разтърсваше. Панталеймон се надигна и изръмжа. Над тях стоеше Торолд с керосинова лампа, а ръката му видимо трепереше.

— Госпожице, госпожице! Ставайте бързо! Не знам какво да правя. Той не ми нареди нищо, но мисля, че е полудял!

— Какво? Какво става?

— Лорд Азриел, госпожице. След като вие си легнахте, той беше като в треска през цялото време. Никога не съм го виждал такъв. Опакова някакви инструменти и батерии, запрегна шейната и замина. Но взе и момчето със себе си, госпожице!

— Роджър? Взел е и Роджър?

— Каза ми да го събудя и да го облека. Аз и не помислих да споря, никога не съм смеел… Момчето питаше за вас, госпожице, но на лорд Азриел му трябваше само то… Помните ли какво стана, когато влязохте и той ви видя? Не можеше да повярва на очите си и искаше да се махнете.

Лира беше замаяна от умора и страх.

— Да? Какво? — попита.

— На него му трябваше дете, за да довърши експеримента си, госпожице! А лорд Азриел си има начини да получи всичко, което пожелае, достатъчно е само да каже…

Главата на Лира бучеше, сякаш собственият й разсъдък се опитваше да потисне някаква мисъл, изплуваща от дълбините на съзнанието.

Тя се надигна и посегна да вземе дрехите си, но само след миг се строполи с вик на отчаяние. Сега си спомни. Енергията, която свързва Демона с тялото, е огромна. А за да се построи мост между световете, ще е нужна невъобразима енергия…

Едва сега осъзна какво е направила.

Беше изминала целия този труден път, за да може чрез нея лорд Азриел да получи онова, от което се нуждаеше. Беше си мислила, че знае какво е, но не се оказа алетиометърът. Трябваше му дете.

Беше му завела Роджър.

Затова той извика тогава: „Не съм пращал за теб!“ Беше пратил да му доведат дете, а съдбата му беше отвела собствената му дъщеря. Поне така си беше помислил, докато не видя Роджър.

О, какво издевателство! През цялото време се бе заблуждавала, че спасява Роджър, докато всъщност го водеше към гибелта му. Беше го предала, тласкана от най-искрени чувства.

Лира цялата се тресеше и хлипаше неудържимо. Това не можеше, не можеше да е вярно!

Торолд се опита да я успокои, но той нямаше представа какво е предизвикало този изблик и само нервно я потупваше по рамото. Тя отблъсна ръката му.

— Йорек! Къде е Йорек Бирнисон, мечокът? Още ли е отвън?

Старецът безпомощно вдигна рамене.

— Помогни ми! — Момичето продължаваше да трепери от слабост и страх. — Помогни ми да се облека. Трябва да вървя. Побързай, чуваш ли!

Прислужникът остави лампата и се подчини безропотно. Когато заповядваше по този начин, тя твърде много приличаше на баща си, макар лицето й да беше мокро от сълзи и устните й да трепереха. Панталеймон крачеше по пода и удряше яростно с опашка, а от козината му сякаш изхвърчаха искри. Торолд побърза да донесе коравите й вонящи кожи и й помогна да ги навлече. Тя забърза към вратата и усети как леденият вятър преряза като с меч гърлото й, а сълзите замръзнаха на клепките й.

— Йорек! Йорек Бирнисон! Ела, имам нужда от теб!

Една пряспа се разтърси, чу се дрънчене на метал и мечокът се изправи пред нея. Беше спал спокойно под падащия сняг. В светлината на лампата, която Торолд държеше на прозореца, тя видя дългата глава без лице, с тъмни процепи на мястото на очите, проблясващата в пролуките на ръждивия метал бяла козина. Изпита желание да го прегърне, да потърси сигурност в железния шлем и заледената козина.

— Какво има?

— Трябва да настигнем лорд Азриел. Отвел е Роджър и иска… не мога да го кажа! О, Йорек, моля те, побързай, миличък!

— Хайде! — каза той и Лира се метна на гърба му.

Нямаше нужда да питат накъде е тръгнал. Следите на шейната излизаха от двора и поемаха по заснежената равнина, и Йорек ги последва. Той тичаше по-бързо от всякога и металните пластини на бронята му се движеха в равномерен люлеещ ритъм.

Зад тях тичаха с огнехвъргачката останалите мечки. Пътят се виждаше добре, защото луната се беше издигнала високо и осветяваше ярко снежния пейзаж — един свят от искрящо сребро и непрогледна чернота. Лира се вглеждаше с присвити очи в разхвърляните хълмове пред тях, а Панталеймон летеше високо и се взираше със зорките си очи на бухал.

— Да — съобщи той, когато след малко кацна на ръката й. — Горе на хребета е лорд Азриел. Кара бясно, а отзад в шейната има дете…

Лира усети как Йорек забави крачка. Нещо беше привлякло вниманието му. Той вдигна глава и се ослуша.

— Какво има? — попита момичето.

Йорек не отговори, а продължи да се ослушва. Тогава и тя долови звука — тайнствено, далечно припукване и шумолене. Гласът на Аврора. От нищото внезапно се спусна сияен воал и заблещука в северното небе. Всички онези милиарди невидими частици, може би Прах, озариха небосвода със студено сияние. Гледката обещаваше да бъде по-потресаваща и великолепна от всякога, сякаш Аврора знаеше за драмата, която се разиграваше под нея, и се канеше да я допълни с най-зашеметяващите си светлинни ефекти.

Ала мечките не гледаха нагоре. Онова, което беше привлякло вниманието им, се намираше на земята. Йорек не се интересуваше от Аврора. Той беше застинал на място и Лира се смъкна от гърба му, за да даде простор на сетивата му. Нещо видимо го тревожеше.

Тя още веднъж огледа просторната равнина и безредните грамади на хълмовете, но не видя нищо. Сиянието на Аврора се усилваше. Първите ефирни воали затрептяха и се разгърнаха, сред тях се очертаха арките и сводовете и се простряха от единия хоризонт до другия, а ярките им дъги озариха целия небосвод. Сега Лира чуваше по-ясно свистенето и мелодията на тайнствените невидими сили.

— Вещици! — извика някой и Лира се обърна ликуващо.

Ала нечия муцуна я тласна напред и я запрати в снега. Останала без дъх, тя се вгледа невярващо в стрелата със зелени пера, щръкнала там, където стоеше току-що. Мечата глава и стрелата бяха заровени в снега.

„Не е възможно!“ — мина й през ума, но само за миг, защото втора стрела издрънча в бронята на застаналия над нея Йорек. Това не бяха вещиците на Серафина Пекала, а друг клан. Те кръжаха над тях, десетина на брой, спускаха се стремително надолу, за да пратят стрелите си, и пак се издигаха. Лира ругаеше по всички начини, които знаеше.

Йорек даде бързи нареждания на мечките си. Виждаше се, че имат опит в боя с вещиците, защото светкавично се прегрупираха за отбрана, докато противниците им също така стремително атакуваха. Те можеха да стрелят само отблизо, затова трябваше да пикират към земята, където ги посрещаха протегнати ноктести лапи, смъкваха ги и бързо ги довършваха. Няколко вещици загинаха.

Лира се беше спотаила зад една скала и наблюдаваше битката. Няколко стрели полетяха към нея, но не я достигнаха. Тя вдигна поглед нагоре и видя как основната част на летящия отряд се оттегля.

Но облекчението й не трая дълго, защото насреща му се зададе нов отряд, още по-голям, а в средата му блестяха светлини и се чуваше звук, от който кръвта й се смрази — беше дрезгавото боботене на газов мотор. Цепелинът с госпожа Колтър и войниците!

Йорек изръмжа заповед и мечките му отново се престроиха. В зловещата светлина на прожекторите Лира ги видя да стоварват огнехвъргачката. Видя ги и челната част на летящия отряд и ги обсипа със стрели, но те се уповаваха на броните си и невъзмутимо продължиха да монтират оръдието, което се състоеше от дълга ръчка и нещо като чаша или купа, с голям железен резервоар, над който се кълбеше пушек и пара.

Минута по-късно над оръдието изригна ярък пламък и мечките се заеха с вещина да го приведат в действие. Двама дърпаха ръчката надолу, един сипваше с лопата огън в купата и с освобождаване на лоста запращаха пламтящата сяра високо в тъмното небе.

Вещиците бяха толкова много, че три от тях пламнаха още при първия изстрел, но истинската цел не бяха те, а цепелинът. Пилотът или никога не беше виждал огнехвъргачка, или подценяваше силата й, защото продължаваше да лети право към нея, без да се отклони и сантиметър.

Тогава стана ясно, че и на цепелина имат мощно оръжие — картечница, инсталирана на носа на гондолата. Лира видя как от броните на мечките започнаха да изскачат искри и едва тогава чу тракането на куршумите. Това я накара да извика ужасена.

— Няма страшно — успокои я Йорек. — Тия куршумчета не могат да пробият броня.

Огнехвъргачката изригна нов пламък и този път горящата сяра достигна гондолата. На всички страни се разхвърчаха горящи отломки. Цепелинът се наклони на една страна и описа с рев голяма дъга, но тутакси се върна и отново се насочи към групата, обслужваща огнехвъргачката. Лостът изскърца. Картечницата се закашля и изплю рояк куршуми. Две от мечките паднаха и Йорек гневно изръмжа. Когато цепелинът беше почти над главите им, един мечок изрева команда и ръчката отново беше освободена.

Този път пламъкът достигна балона. Върху твърдата рамка беше опъната мушама, която задържаше водорода, достатъчно здрава да издържи на по-слаб удар, но не и на пламтящите скални късове. Тя се сцепи и сярата и водородът се срещнаха в мощна експлозия.

Мушамата изведнъж стана прозрачна и през нея се очерта целият скелет на цепелина, тъмен на фона на оранжево-червеното зарево. Летателният апарат увисна във въздуха в продължение на един неправдоподобно дълъг миг и после бавно, сякаш с неохота, започна да пада. Отвътре се появиха тъмни фигурки, чернеещи на фона на снега, а вещиците се спуснаха да им помогнат да се измъкнат от пламъците. Само минута след падането от цепелина беше останала само купчина изкривен метал, облак дим и няколко сиротни пламъчета, трепкащи над руините.

Войниците не си губиха времето, С помощта на вещиците те издърпаха картечницата и започнаха да стрелят.

— Напред! — нареди Йорек. — Те няма скоро да мръднат оттук.

Той изрева и няколко мечки се отделиха от отряда, за да атакуват левия фланг на тартарите. Лира усещаше желанието му да остане с тях, но всичко у нея крещеше: Напред, напред! Там бяха Роджър и лорд Азриел и Йорек го знаеше. Той обърна гръб на битката и пое по склона, като остави мечките си да отблъснат тартарите.

Лира присви очи, но нито тя, нито Панталеймон, превърнат в бухал, не можаха да уловят някакво движение по склона, който изкачваха. Следите от шейната обаче се виждаха ясно и Йорек ги следваше неотклонно. Каквото и да ставаше зад тях, то вече беше минало. Лира имаше чувството, че напуска не само бойното поле, а и този свят — толкова далеч бяха мислите й, толкова високо се бяха изкачили, толкова странна и зловеща беше светлината, която ги обливаше.

— Йорек — обади се тя, — ще намериш ли Лий Скорзби?

— Жив или мъртъв, ще го намеря.

— А ако видиш Серафина Пекала…

— Ще й разкажа всичко.

— Благодаря ти, Йорек.

Известно време никой от двамата не проговори. Лира се движеше като в транс между съня и бодърстването — почти сън наяве, и й се присънваше, че мечките я отнасят към някакъв град сред звездите.

Тъкмо се канеше да го каже на Йорек, когато той забави крачка и спря.

— Следата продължава, но аз не мога.

Лира скочи от гърба му и застана до него да погледне. Стояха на ръба на пропаст. Трудно можеше да се каже дали е пукнатина в леда или дълбок каньон, пък и нямаше значение. Важното беше, че дъното се губеше в непрогледен мрак.

А следите от шейната на лорд Азриел стигаха до самия ръб… и продължаваха нататък по тесен мост, покрит със сняг.

По всичко личеше, че мостът едва е издържал тежестта на шейната, защото в другия му край се виждаше пукнатина, около която повърхността беше хлътнала. По него със сигурност можеше да мине дете, но не и брониран мечок.

Следата продължаваше по отсрещния склон. Ако искаше да премине оттатък, Лира трябваше да го направи сама.

Тя се обърна към Йорек.

— Трябва да продължа. Благодаря ти за всичко, което направи. Не знам какво ще стане, когато ги настигна. Може всички да умрем. Но ако се върна, ще дойда и ще ти благодаря както подобава, кралю Йорек Бирнисон.

Тя сложи ръка на главата му. Йорек постоя минута така, после кимна.

— Довиждане, Лира Златоуста — каза.

Лира се обърна и стъпи на моста, а сърцето й биеше до пръсване от обич. Снегът под краката й изскърца и Панталеймон излетя, за да кацне на другия край и да я окуражава да продължи. Тя напредваше предпазливо стъпка по стъпка и през цялото време се питаше дали не е по-добре да изтича бързо и да прескочи зловещата пукнатина. Беше стигнала средата, когато нещо силно изпращя и парче сняг се откърти само на крачка от нея и полетя в бездната, а пукнатината хлътна още по-дълбоко.

Лира застина. Панталеймон, превърнат в леопард, се беше снишил, готов да скочи към нея всеки миг.

Мостът устоя. Тя направи крачка, после още една, но тогава снегът под краката й започна да пропада и Лира с все сила скочи към другия край. Приземи се по корем на самия ръб и в същия миг целият мост се сгромоляса в бездната.

Ноктите на Панталеймон бяха забити в кожената й дреха и я държаха здраво.

Тя отвори очи и изпълзя по-далеч от ръба. Вече нямаше път назад. Изправи се и вдигна ръка към мечока, който стоеше отсреща и я гледаше. Йорек се изправи в цял ръст, сякаш я приветстваше, после се обърна и заслиза по склона, за да помогне на своите в битката с госпожа Колтър и войниците от цепелина.

Лира остана сама.

23.Мостът към звездите

Когато Йорек Бирнисон се скри от погледа й, Лира почувства такава слабост, че не можа да се задържи на крака. Посегна и потърси пипнешком Панталеймон.

— О, Пан, миличък, не мога да продължа! Толкова съм уморена и ме е страх… Уплашена съм до смърт! Иска ми се някой друг да беше на моето място, честна дума!

Панталеймон, топъл и пухкав в котешкия си облик, тикна носа си в шията й.

— Не знам какво да правим — хълцаше Лира. — Това не ни е по силите, Пан, не можем…

Тя се вкопчи в него и го залюля с невиждащ поглед, а воплите й отекнаха над бялата пустош.

— А дори и госпожа Колтър първа да стигне до него, това няма да го спаси, защото тя ще го върне в Болвангар или ще стори нещо още по-лошо, а мен ще ме убият за отмъщение… Защо причиняват това на децата, Пан? Толкова ли ги мразят, че искат да ги разкъсат на части? Защо го правят?

Панталеймон не можеше да й отговори, можеше само да се притисне още по-силно до нея. Лека-полека бурята от чувства се уталожи и Лира започна да се съвзема. Беше премръзнала и уплашена, но вече приличаше на себе си.

— Иска ми се… — започна тя и млъкна. Можеше да иска много неща, но само с искане нищо нямаше да постигне. Още веднъж си пое конвулсивно дъх и беше готова да продължи.

Луната вече беше залязла и небето на юг беше непрогледно тъмно, макар и изпъстрено с милионите светлинки на звездите, набодени като диаманти върху черното му кадифе. Ала стотици пъти по-ярка беше светлината на Аврора. Лира никога не я беше виждала толкова сияйна и покъртителна — с всяко потрепване небето се изпълваше с нови чудеса от светлина. А зад тънкия й люлеещ се тюл сияеше обленият от слънце град, ясен и непоклатим.

Колкото повече се изкачваха, толкова по-просторна се откриваше пред тях равнината. На север се ширеше замръзналото море, бяло, гладко и безкрайно, само на места прорязано от острите зъбери на окованите в леда айсберги, безлико, безжизнено и безцветно, по-студено и неприветливо от всичко, което Лира можеше да си представи. На изток и на запад се извисяваха безредните грамади на други планини с пробождащи небето остри върхове, обрулени от вятъра. На юг се простираше пътят, по който бяха дошли, и Лира се загледа с копнеж нататък, мечтаейки да зърне своя скъп приятел Йорек и отряда му, но сред бялата пустош на равнината нищо не помръдваше. Не се виждаше дори обгореният скелет на цепелина й обагреният в червено сняг около телата на мъртъвците.

Панталеймон излетя, превърнат в бухал, изви се в небето и се спусна, за да кацне на ръката й.

— Точно оттатък върха са! Лорд Азриел е извадил всичките си инструменти, а Роджър не може да помръдне…

В този миг Аврора затрептя и избледня като догаряща лампа, само за няколко мига изчезна и от нея не остана и следа. Ала в здрача Лира долови присъствието на Праха, въздухът сякаш беше пълен с тъмни помисли, като още неродени мисли.

В обгърналия ги мрак се чу детски вик:

— Лира! Лира!

— Идвам! — изкрещя тя и се втурна нататък със сетни сили, като се препъваше и падаше в призрачно белеещия сняг.

— Лира! Лира!

— Ето ме! — изхъхри задъхана. — Идвам, Роджър!

Панталеймон се променяше светкавично — ставаше лъв, хермелин, орел, дива котка, заек, саламандър, бухал, леопард — всичко, в което се беше превръщал някога, цял калейдоскоп от форми сред Праха…

— Лира!

В този миг тя достигна билото и ставащото се откри пред погледа й. Лорд Азриел усукваше два кабела, водещи към преобърнатата шейна, върху която бяха наредени батерии, различни съдове и уреди, вече покрити с тънка коричка скреж. Беше облечен в дебели кожи, а една газена лампа озаряваше лицето му. До него беше приседнал като сфинкс демонът му. Красивата му петниста козина искреше, опашката му леко потупваше по снега.

В устата си леопардът държеше демона на Роджър.

Малкото създание се гърчеше, блъскаше се и се извиваше. В един миг беше птица, после куче, котка, плъх и отново птица. Надаваше неистови писъци към Роджър, който беше на няколко метра и се бореше с разкъсващата болка, а от устата му излизаха сподавени ридания. Роджър викаше демона си, после Лира. Момчето изтича до лорд Азриел и го дръпна за ръката, но той го блъсна грубо настрана. Роджър опита отново, плачеше, молеше се и ридаеше, но мъжът го събори на земята и повече не му обърна внимание.

Бяха застанали на ръба на една скала, а пред тях се простираше само бездънен мрак. На стотици метри под тях се ширеше замръзналото море.

До този миг само звездите осветяваха зловещата сцена, но после лорд Азриел съедини кабелите и Аврора внезапно блесна и заискри в цялото си великолепие — сияйна, трептяща, ликуваща.

Той я беше подчинил…

Или черпеше енергия от нея, защото на шейната се виждаше макара с намотан кабел, който отиваше право в небето. От мрака внезапно долетя гарван и Лира разбра, че е демон. Лорд Азриел имаше за помощничка вещица и тъкмо тя беше изтеглила кабела в небето.

И сега Аврора сияеше в целия си блясък.

Той беше почти готов.

Обърна се към Роджър и му махна. Момчето клатеше глава, плачеше и молеше, но се покори.

— Не! Бягай! — извика Лира и хукна надолу по склона към него.

Панталеймон се хвърли върху снежния леопард и измъкна демона от зъбите му. Голямата котка скочи след него и Панталеймон пусна демона на момчето. Двамата се обърнаха и посрещнаха лице в лице петнистия звяр, връхлитайки върху него във всевъзможни превъплъщения. Леопардът размаха лапи с остри като иглички нокти и утробният му рев заглуши дори виковете на Лира. Двете деца също се хвърлиха срещу него — а може би срещу онези смътни видения в наситения с напрежение въздух, срещу онези тъмни замисли, които прииждаха и се тълпяха заедно с потоците Прах…

А Аврора се полюшваше и трепкаше и в светлината й се очертаваха сгради, езера, палми… толкова близко, че можеше да прекрачиш от единия свят в другия.

Лира сграбчи ръката на Роджър, дръпна го силно и го изтръгна от здравата хватка на лорд Азриел. Двамата побегнаха, хванати за ръце, но Роджър внезапно извика и се опита да се отскубне, защото леопардът отново беше хванал демона му. Лира познаваше тази разкъсваща болка и се опита да спре…

Но не можеха да спрат.

Скалата под тях започна да се свлича.

Снежният пласт под краката им неотвратимо запълзя надолу към бездната…

Към замръзналото море на стотици метри под тях…

— Лира!

Тежки удари на сърцето…

Вкопчени една в друга ръце…

И високо над тях най-голямото чудо на света.

Бездънният небесен свод, обсипан със звезди, внезапно беше пронизан сякаш от копие.

Струя светлина, струя чиста енергия се устреми нагоре като изстреляна стрела. Трептящите завеси на Аврора се разкъсаха. От единия до другия край на вселената се чу пращене, скърцане и раздиране…

Слънце!

Слънчева светлина върху козината на златиста маймунка…

Защото свличането на снежната маса беше спряло — може би някаква невидима издатина беше застанала на пътя й. Лира видя над слегналия се сняг на върха как маймунката скочи към леопарда от самия въздух и двата демона настръхнали се изправиха един срещу друг. Опашката на маймунката беше навирена, а тази на леопарда удряше мощно по снега. Тогава маймунката протегна ръка, леопардът сведе красивата си глава и двамата се докоснаха…

Лира вдигна поглед и видя самата госпожа Колтър в прегръдките на лорд Азриел. Светлината се вихреше около тях, избухваха искри и се преплитаха ярки анбарни лъчи. Лира само можеше да гадае какво е станало — по някакъв начин госпожа Колтър беше прекосила бездната и я беше настигнала…

Родителите й, собствените й родители бяха заедно!

И се прегръщаха с такава страст! Това надхвърляше границите на въображението.

Очите й бяха широко отворени. Мъртвото тяло на Роджър висеше отпуснато в ръцете й, спокойно и умиротворено.

— Те никога няма да го допуснат… — говореше майка й.

— Няма да го допуснат? — повтори баща й. — Ние преминахме границите на позволеното, също като децата. Аз направих така, че всеки да може да премине оттатък, стига да пожелае.

— Те ще го забранят! Ще преградят достъпа дотук и ще отлъчат всеки, който се опита да премине!

— Твърде много хора ще се опитат и никой няма да може да ги спре. Това ще означава краят на Църквата, Мариса, краят на Магистратурата, краят на всички тези векове на мракобесие! Погледни тази светлина — това е слънцето на друг свят! Чувстваш ли топлината му?

— Те са по-силни от всички нас, Азриел! Ти не знаеш…

— Аз ли не знам? Аз? Никой не знае по-добре от мен колко е силна Църквата! Но за това не е достатъчно силна. Пък и Прахът ще промени всичко. Вече няма връщане назад.

— Ти това ли искаше? Всички да се задушим и да умрем в грях и тъмнина?

— Исках да се освободя, Мариса! И го направих. Погледни, погледни тези палми на брега! Усещаш ли вятъра? Вятър от друга вселена! Той е в косите ти, върху лицето ти…

Лорд Азриел отметна качулката на госпожа Колтър и обърна лицето й към небето, заровил пръсти в косите й. Лира наблюдаваше безмълвно и не се решаваше да помръдне.

Жената се притисна към лорд Азриел, сякаш внезапно й беше прилошало, и поклати глава.

— Не, не… Те идват, Азриел… Те знаят къде съм…

— Тогава ела с мен, по-далеч от този свят!

— Не смея…

— Ти? Ти не смееш? Детето ти щеше да посмее! Детето ти би се решило на всичко и би се срамувало от майка си!

— Тогава вземи нея и върви. Тя е повече твоя, отколкото моя, Азриел.

— Дали? Ти я отведе с измама, опита се да направиш от нея свое подобие. Тогава я искаше!

— Тя беше прекалено упорита и своенравна. Закъснях… Но къде е сега? Вървях по следите й дотук…

— Още ли я искаш? На два пъти и ти се опита да я задържиш, но тя ти се изплъзваше. На нейно място и аз щях да избягам и да продължа да бягам. Не бих ти дал трети шанс!

Внезапно той я притегли към себе си и впи устни в нейните. Лира си помисли, че това повече прилича на омраза, отколкото на любов, и погледна към демоните им. Снежният леопард, снишен и напрегнат, беше забил нокти в златната козина на маймунката, която лежеше отпуснато и блажено на снега.

Госпожа Колтър се изтръгна от прегръдките на лорд Азриел.

— Не, Азриел… Моето място е тук, в този свят…

— Ела с мен! — властно и настойчиво изрече той. — Ела и ще работим заедно!

— Двамата с теб не можем да работим заедно!

— Мислиш ли? Двамата можем да направим вселената на парчета и отново да я сглобим, Мариса! Можем да открием източника на Праха и да го пресушим завинаги. А ти искаш да участваш в нещо грандиозно и не се опитвай да ме лъжеш! Можеш да ме лъжеш за всичко друго — за Жертвения съвет, за любовниците си — да, знам за лорд Бореал и не ме е грижа, — за Църквата, за детето дори, но не се опитвай да ме излъжеш за истинските си желания…

Устните им отново се сляха жадно. Демоните им се вкопчиха един в друг в необуздана игра. Леопардът се претърколи по гръб на снега, мъркайки от удоволствие, а маймунката заби нокти в меката козина на врата му.

— Ако не дойда, ти ще се опиташ да ме унищожиш! — каза госпожа Колтър, като го отблъсна леко.

— Защо ще се опитвам да те унищожа? — засмя се той, а светлината от другата вселена сияеше като ореол около него. — Ела с мен, работи с мен и тогава няма да ми е все едно дали си жива или мъртва. Ако останеш тук, това няма да ме интересува. Не се ласкай от мисълта, че изобщо ще си спомня за теб. Остани тук и гради собственото си нещастие — или ела с мен!

Тя се поколеба. Притвори очи премаляла, сякаш всеки миг щеше да се строполи, но се овладя. В красивите й очи се четеше бездънна тъга.

— Не — промълви тя. — Не.

Демоните им се бяха разделили. Лорд Азриел посегна и зарови силните си пръсти в козината на снежния леопард, обърна се и тръгна, без да изрече и дума повече. Нататък, към другата вселена. Златистата маймунка скочи в ръцете на госпожа Колтър и със стон се обърна след леопарда. Лицето на жената беше мокро от сълзи. Лира ги виждаше — бяха съвсем истински.

Майка й се обърна и заслиза по склона, а раменете й се разтърсваха от ридания.

Лира я наблюдаваше хладно, после отмести поглед и се вгледа в небето.

Никога не беше виждала подобно чудо.

Градът над нея изглеждаше празен и сякаш чакаше да бъде заселен. А може би беше заспал и чакаше да бъде събуден. Слънцето му осветяваше нейната вселена, позлатяваше ръцете й и топеше снега по качулката на Роджър, правеше бледите му страни прозрачни и блестеше в празните му очи.

Лира усети как я облива вълна на болка и гняв. Можеше да убие баща си, да изтръгне сърцето му още тук заради онова, което беше сторил на Роджър. И на нея самата — как беше дръзнал да я измами така?

Тялото на Роджър още беше в ръцете й. Панталеймон й говореше нещо, но тя не го чуваше. Демонът заби нокти в ръката й и Лира примигва.

— Какво? Какво?

— Прахът! — каза той.

— За какво говориш?

— Прахът. Лордът иска да открие източника му и да го унищожи, нали така?

— Така каза.

— Всички искат това — и Жертвеният съвет, и Църквата, и госпожа Колтър. Прав ли съм?

— Да… Искат да предпазят хората от него… Защо?

— Ако всички те смятат, че Прахът е нещо лошо, той трябва да е добро.

Тя не отговори, но сърцето й подскочи от вълнение.

— Всички сме ги чували да говорят за Праха — продължи Панталеймон — и толкова се боят от него! Знаеш ли какво си мисля? Ние им вярвахме, макар да виждахме, че онова, което вършат, е лошо и нечестно… Вярвахме им, защото са големи и знаят повече. А ако не е така? Представи си, че…

— Да! — възкликна Лира. — А ако в действителност е нещо хубаво?

Погледна го и видя в зелените му котешки очи отразено собственото си вълнение. Усети как й се завива свят, сякаш всичко около нея се завъртя.

Ако Прахът беше нещо добро… Нещо, което да пазят, да ценят и да обичат…

— Ние също можем да го потърсим, Пан! Той чакаше да чуе точно това.

— Можем да стигнем преди него и…

Тази мисъл беше зашеметяваща и непостижима. Лира вдигна поглед към пламтящото небе. Съзнаваше колко са нищожни, тя и демонът й, в сравнение с величието и необятността на вселената, колко малко знаеха и колко много тайни се криеха над тях.

— Можем да го направим! — настоя Панталеймон. — Щом извървяхме целия този път, значи можем и това!

— Ще бъдем сами. Йорек Бирнисон не може да дойде с нас и да ни помага. Нито Отец Корам, Серафина Пекала или Лий Скорзби.

— Тогава ще го направим без тях. Ще се справим, пък и не сме съвсем сами като…

Лира знаеше какво иска да каже: като Тони Макариос, като онези нещастни демони в Болвангар. Ние сме едно цяло, едно същество.

— Освен това алетиометърът е у нас — напомни си тя. — Да, мисля, че трябва да опитаме, Пан. Ще се изкачим горе и ще търсим Праха, а когато го открием, ще решим какво да правим.

Тялото на Роджър още беше в прегръдките й. Тя нежно го положи на снега.

— Ще го направим!

Лира обърна глава назад. Там бяха болката, смъртта, страхът. Пред тях лежаха съмнението, опасността и бездънните тайни на вселената.

Но те не бяха сами.

Лира и демонът й обърнаха гръб на света, в който бяха родени, погледнаха слънцето и поеха към небето.