Северно сияние

10.Консулът и мечокът

Джон Фаа и останалите водачи решиха, че ще поемат към Тролезунд, главното пристанище на Лапландия. Вещиците имаха консулство в града, а Джон Фаа знаеше, че без тяхна помощ или поне доброжелателния им неутралитет няма да могат да спасят пленените деца. Той обясни замисъла си на Лира и на Отец Корам на другия ден, когато морската болест на Лира беше попреминала. Слънцето грееше ярко, а зелените вълни се устремяваха срещу кораба и се разбиваха, пръскайки водопади от бяла пяна. На палубата духаше лек бриз и цялото море искреше от светлина и движение. Лира почувства как и последните остатъци от болестта я напускат. Сега, когато Панталеймон беше открил удоволствието да се рее като чайка или буревестник и да докосва в бръснещ полет гребените на вълните, тя беше твърде погълната от възторга му, за да се търкаля в леглото.

Джон Фаа, Отец Корам и още двама-трима души стояха на кърмата и си говореха на слънце, обсъждайки какво да предприемат по-нататък.

— Отец Корам познава лапландските вещици — каза Джон Фаа. — И ако не се лъжа, имат някакви отдавнашни уговорки.

— Прав си, Джон — потвърди Отец Корам. — Това беше преди четиридесет години, но за вещиците те са нищо. Някои от тях живеят много пъти по толкова.

— Как се стигна до тези уговорки? — попита Адам Стефански, който отговаряше за бойния отряд.

— Спасих живота на една вещица — обясни Отец Корам. — Тя падна от небето, а след нея се спусна голяма червена птица, каквато никога не бях виждал. Вещицата беше ранена и падна в блатото, а аз тръгнах да я търся. Когато я открих, тя се давеше. Качих я на лодката и застрелях птицата, която падна в тресавището за мое голямо съжаление, защото беше огромна и червена като пламък.

Мъжете се размърдаха, някои от тях ахнаха, очаровани от историята на Отец Корам.

— След като я качих на лодката — продължи той, — преживях най-големия потрес в живота си, защото тази млада жена нямаше демон.

Последните му думи прозвучаха като: „Тя нямаше глава.“ Самата мисъл за това беше противна. Мъжете потрепериха, а демоните им настръхнаха и нададоха жални викове. Панталеймон пропълзя и се сгуши на гърдите на Лира, която усети тупкането на сърцето му.

— Поне така беше на пръв поглед — каза Отец Корам. — Като я видях да пада от въздуха, аз веднага се досетих, че е вещица. Видът й беше на жена, по-слаба от някои и по-хубава от повечето жени, които познавах, но като не видях демон, аз се ужасих.

— А вещиците наистина ли нямат демони? — попита Майкъл Канцона.

— Сигурно са невидими — предположи Адам Стефански. — Той е бил там, но Отец Корам просто не го е виждал.

— Грешиш, Адам — възрази Отец Корам. — Той не беше там. Вещиците имат способността да се разделят с демоните си на по-голямо разстояние от нас. Ако се наложи, могат да пращат демоните си надалеч — по земята, в облаците или на дъното на океана. А тази вещица още не беше се съвзела, когато след около час долетя демонът й, усетил страха и болката й. И съм сигурен, макар тя така и да не си призна, че голямата червена птица беше демонът на друга вещица. Господи, като осъзнах това, тръпки ме побиха! Трябваше да възпра ръката си. Но злото вече беше сторено. И все пак аз й бях спасил живота и тя ми остави знак и ми каза да я повикам, ако изпадна в нужда. Веднъж вече ми прати помощ, когато скрелингите ме улучиха с отровна стрела. Влизали сме във връзка и друг път… Вече много години не съм я виждал, но тя ще си спомни.

— А тази вещица в Тролезунд ли живее?

— Не, вещиците живеят в горите или в тундрата, а не в пристанищата сред хората. Техен дом е пущинакът. Но имат консул там и аз ще й пратя вест, имате думата ми.

Лира искаше да научи повече за вещиците, но мъжете заговориха за горивото и за запасите от храна и тя предпочете да разгледа кораба. Обиколи го от носа до кърмата и скоро се запозна с един истински моряк, като започна да го цели със семките от ябълката, която беше яла на закуска. Морякът, спокоен едър мъж, я наруга, тя му отвърна със същото и после двамата станаха големи приятели. Той се казваше Джери. Благодарение на него Лира разбра, че най-добрият начин да избегнеш морската болест е да се занимаваш с нещо и че дори черна работа като търкането на палубата може да носи удоволствие, ако го правиш по моряшки. Тази идея много й допадна и по-късно тя сгъна одеялата на леглото си по моряшки, подреди си вещите по моряшки и дори вече наричаше това скатаване вместо подреждане.

След два дни в морето Лира реши, че е родена за такъв живот. Обикаляше кораба от машинното отделение до мостика и скоро беше на ти с целия екипаж. Капитан Рокби веднъж й позволи да даде сигнал на една холандска фрегата, като дръпне ръчката на парната свирка, готвачът беше принуден всеки път да търпи помощта й при бъркането на тестото за сливовия пудинг и единствено строгият глас на Джон Фаа успяваше да й попречи да се покатери на мачтата, за да наблюдава отвисоко хоризонта.

Междувременно напредваха на север и с всеки изминал ден ставаше все по-студено. Запасите от дрехи на кораба бяха претърсени основно, за да й намерят мушама, която да скъсят според ръста й, а Джери й показваше как се шие — умение, което тя охотно възприемаше от него, макар в „Джордан“ да се отнасяше с презрение към това занимание, колкото и да се опитваше госпожа Лонсдейл да я научи. Двамата заедно ушиха водонепроницаема торбичка за алетиометъра, която се връзваше на кръста — в случай че Лира падне в морето, според собствените й думи. Тя заставаше облакътена на перилата, облечена в мушамата си и с нахлупена качулка, а жилещите водни пръски я обсипваха от глава до пети и мокреха палубата зад нея. Пристъпите на морска болест все още я измъчваха от време на време, особено когато вятърът се усилеше и корабът се залюлееше тежко над гребените на сиво-сините вълни. Тогава Панталеймон правеше всичко възможно да й отвлече вниманието, като се превръщаше в буревестник и докосваше вълните в стремителен полет, а тя усещаше безкрайното му опиянение от стихията и забравяше за пристъпа. От време на време Панталеймон се опитваше да се превърне в риба, а веднъж дори взе участие в игрите на стадо делфини, за тяхна голяма изненада и удоволствие. Лира стоеше трепереща под качулката си и се заливаше от смях, когато любимият й Панталеймон, гладък и могъщ, изскачаше и се извиваше във въздуха заедно с още половин дузина стремителни сиви силуети. Изпитваше удоволствие, но я парваше и нещо друго — болка и страх при мисълта, че това може би му е по-близко и скъпо от нея.

Приятелят й Джери беше наблизо и спря за миг работата си, за да погледа как демонът на момичето играе с делфините. Неговата чайка беше пъхнала глава под крилото си и стоеше на кабестана. Той разбираше добре чувствата на Лира.

— Спомням си, че когато за пръв път тръгнах на плаване, моята Белизария още нямаше постоянна форма, толкова млад бях. На нея й харесваше да бъде делфин и аз много се боях, че ще си остане такава. На първия ми кораб имаше един стар моряк, чийто демон беше делфин, и той не можеше да излезе от морето. Беше прекрасен моряк, най-добрият навигатор, когото съм виждал, можеше да направи цяло състояние като рибар, но не беше щастлив. Така си остана до самата си смърт и го погребаха в морето.

— Защо трябва демоните да приемат постоянна форма? — попита Лира. — Иска ми се Панталеймон да може винаги да се променя, а и той би искал същото.

— Е, винаги става така и така ще бъде. Това е част от порастването. Ще дойде време, когато ще се умориш да го гледаш как постоянно се променя и ще поискаш да си остане един и същ.

— Никога!

— О, ще видиш. И ти като всички останали момичета ще поискаш да пораснеш. Но постоянната форма си има своите предимства.

— Какви са те?

— Ще знаеш що за човек си. Вземи старата Белизария. Тя е чайка, и аз също съм донякъде чайка. Не съм велик, красив и блестящ, но съм жилав и мога да оцелея навсякъде и да си намеря късче хляб и компания. Това си струва да се знае. И когато демонът ти приеме неизменна форма, и ти ще знаещ какъв човек си.

— А ако демонът приеме форма, която не ти харесва?

— Това ще е много досадно, но има много хора, които искат демонът им да е лъв, а трябва да се примиряват с пудел. И докато се научат да приемат нещата такива, каквито са, хабят много нерви и се терзаят.

Лира обаче имаше чувството, че никога няма да порасне.

Една сутрин във въздуха се носеше друг мирис и корабът се движеше по друг начин — вместо да се спуска и издига, той се люлееше странно от една страна на друга. Минута след като се събуди, Лира вече беше на палубата и се взираше жадно в сушата — толкова странна гледка след всичката тази вода! Макар да бяха прекарали в морето едва няколко дни, на нея й се виждаха цяла вечност. Право пред кораба изникна планина, обградена от зеленина и увенчана с бяла снежна шапка, а под нея беше заливът с малкия град около него. Дървени къщи със стръмни покриви, островърх параклис, малко пристанище с кранове и облаци от кръжащи и кряскащи чайки. Миришеше на риба, но към нея се примесваха и ароматите на земята — на борова смола и пръст, на животни и тор. И на още нещо, което би могло да бъде сняг — студено, безлико и диво. Мирисът на севера.

Около кораба плуваха тюлени, които подаваха над водата клоунските си лица и отново се гмуркаха с плясък. Вятърът, който разбиваше на хиляди дребни пръски гребените на вълните, беше чудовищно студен. Той се провираше през всяка пролука на вълчето палто на Лира и скоро ръцете й се вкочаниха, а лицето й изтръпна от студа. Панталеймон се беше превърнал в хермелин и топлеше шията й, но въпреки това беше прекалено студено, за да стои човек навън без работа, и Лира побърза да слезе долу, за да закуси с обичайната каша и да надникне през илюминатора в салончето.

В залива водата беше спокойна и когато минаха масивния вълнолом, люшкането съвсем изчезна и Лира се почувства непривично. Двамата с Панталеймон стояха и гледаха как корабът мудно приближава кея. През следващия час ръмженето на мотора заглъхна и се превърна в глухо боботене, разнасяха се команди и викове, хвърляха се въжетата, спускаха се траповете и шлюзовете се отваряха.

— Хайде, Лира — каза Отец Корам. — Готов ли е багажът ти?

Вещите на Лира бяха опаковани още от сутринта. От нея се искаше само да изтича до каютата, да грабне пазарската торбичка и да излезе на палубата.

Първото, което направиха с Отец Корам на брега, беше да посетят дома на Консула на вещиците. Не беше трудно да го открият — целият градец беше струпан около залива и единствените по-внушителни постройки бяха къщата на губернатора и параклисът. Консулът на вещиците живееше в зелена дървена къща, от която се виждаше морето, и когато дръпнаха звънеца, звънът му отекна силно на тихата уличка.

Един слуга ги въведе в малък салон и им поднесе кафе. Не след дълго се появи и самият Консул. Беше дебел мъж с червендалесто лице и строг черен костюм, който се представи като Мартин Ланселиус. Демонът му беше малка змия със същия наситен зелен цвят като блестящите му очи — единственото в облика му, което напомняше за връзката му с вещиците, макар че Лира никак не беше сигурна как точно трябва да изглежда един представител на това племе.

— С какво мога да ви бъда полезен, Отче Корам? — попита той.

— С две неща, доктор Ланселиус. Първо, бих искал да вляза във връзка с една вещица, която срещнах преди няколко години в Блатната страна в Източна Англия. Казва се Серафина Пекала.

Доктор Ланселиус си записа нещо със сребърен молив.

— Преди колко време се срещнахте с нея? — попита той.

— Има вече около четирийсет години. Но мисля, че тя ще си спомни.

— А кое е второто, за което ще ви е нужна помощта ми?

— Аз представлявам няколко цигански семейства, изгубили деца. Имаме основания да смятаме, че съществува организация, която отвлича децата, наши и чужди, и ги кара на север с някаква неизвестна цел. Бих искал да знам дали вие или някой от вашите хора е чувал нещо за това.

Доктор Ланселиус отпи от кафето си с непроницаемо изражение.

— Възможно е и да сме чули нещо за подобна дейност — отвърна той. — Но, знаете ли, отношенията ни със северняците са изключително дружески. Едва ли ще бъде оправдано да ги безпокоим.

Отец Корам кимна с разбиране.

— Напълно сте прав. И аз не бих ви притеснявал, ако имаше някакъв друг начин да се сдобием с информация. Точно затова ви попитах най-напред за Серафина Пекала.

Сега доктор Ланселиус на свой ред кимна с разбиране. Лира следеше тази игра с интерес и уважение. Зад нея се криеха много други неща и вече беше ясно, че Консулът е на път да вземе решение.

— Добре — каза той. — Това, разбира се, е вярно и вие разбирате, че името ви не ни е непознато, Отче Корам. Серафина Пекала е кралица на един от клановете на вещиците в района на езерото Енара. Колкото до другия ви въпрос, ясно е, че такава информация не може да стигне до вас чрез мен.

— Естествено.

— Е, в такъв случай ще ви кажа, че тук, в този град има клон на една организация, наречена Изследователска компания за развитие на Севера, която уж търси полезни изкопаеми, но всъщност е под ръководството на така наречения Жертвен съвет в Лондон. Тази организация, доколкото подразбрах, внася деца. Това не се знае от всички в града — правителството на Норвегия официално не е информирано. Децата се отвеждат някъде във вътрешността на страната.

— Знаете ли къде, доктор Ланселиус?

— Не. Ако знаех, щях да ви кажа.

— А знаете ли какво става с тях след това?

За пръв път доктор Ланселиус погледна Лира. Тя му отвърна с твърд поглед. Малката зелена змия, увита около шията на Консула, вдигна глава и му прошепна нещо, а тънкият й език се стрелкаше към ухото му.

— Чувал съм да се говори в тази връзка за Майщатски процес — каза Консулът. — Мисля, че това е с цел да избегнат назоваването на нещата с истинските им имена. Чувал съм и за междинно разполовяване, но не мога да кажа какво означава.

— А в момента в града има ли някакви деца? — попита Отец Корам.

Той милваше демона си, който седеше в скута му, но беше нащрек. Лира забеляза, че голямата котка е спряла да мърка.

— Мисля, че не — отвърна доктор Ланселиус. — Група от двайсетина деца пристигна преди седмица и замина онзи ден.

— Толкова скоро? Това ни дава някаква надежда. С какво тръгнаха, доктор Ланселиус?

— С шейни.

— И нямате никаква представа накъде са поели?

— Почти. Този въпрос не ни интересува.

— Разбира се. Е, вие отговорихте чистосърдечно на всичките ми въпроси, господине, остана само още един. Ако бяхте на мое място, какъв въпрос щяхте да зададете на Консула на вещиците?

За пръв път доктор Ланселиус се усмихна.

— Щях да го попитам как да си осигуря услугите на бронирана мечка — отвърна той.

Лира се изправи на стола си и усети как сърцето на Панталеймон подскочи.

— Доколкото разбрах, бронираните мечки служат на Жертвания съвет — с изненада изрече Отец Корам. — Искам да кажа, на Компанията за развитие на Севера или както се наричат там.

— За един от мечоците мога да кажа със сигурност, че не е на тяхна служба. Ще го намерите в гаража за шейни в края на улица „Ланглокур“. В момента си изкарва прехраната там, но нравът му е такъв, че едва ли ще изтрае дълго, пък и кучетата се боят от него.

— Значи е отцепник?

— По всичко личи. Казва се Йорек Бирнисон. Попитахте ме какво бих ви попитал аз, и чухте отговора ми. А ето какво бих направил: за нищо на света не бих пропуснал шанса да привлека на своя страна бронирана мечка, дори да беше на много по-голямо разстояние.

Лира едва се сдържаше да не скочи от мястото си, но Отец Корам, който познаваше етикета в случаи като този, си взе още една меденка от подноса. Докато я ядеше, доктор Ланселиус се обърна към Лира:

— Доколкото разбрах, притежаваш алетиометър — каза той.

Това я слиса. Откъде можеше да знае Консулът за алетиометъра?

— Да — отвърна и побърза да добави, след като Панталеймон я ущипа силно: — Искате ли да го погледнете?

— С най-голямо удоволствие.

Лира бръкна непохватно в мушамената торбичка и измъкна увития в кадифе пакет. Консулът го разгърна много внимателно и загледа уреда така, както учен би гледал рядък ръкопис.

— Изключителен е! — възкликна той. — Виждал съм още един екземпляр, но не беше толкова хубав. А книгата с тълкуванията у теб ли е?

— Не — отвърна Лира, но преди да успее да продължи, Отец Корам се обади:

— Не, и е много жалко, че Лира притежава такава ценна вещ, а не е в състояние да я използва. Тя е такава загадка, както мастилените петна, по които индусите предсказват бъдещето. А най-близката книга с тълкувания, доколкото знам, е в манастира „Санкт Йохан“ в Хайделберг.

Лира разбираше каква е причината да се намеси — той не искате доктор Ланселиус да знае за силата й. Но виждаше и нещо, недостъпно за Отец Корам — вълнението на демона на доктор Ланселиус — и тутакси разбра, че премълчаването няма да им донесе нищо добро.

— Всъщност мога да го тълкувам — обърна се тя и към двамата.

Консулът беше този, който й отговори:

— Много умно от твоя страна. Откъде го имаш?

— Даде ми го Ректорът на колежа „Джордан“ в Оксфорд. Знаете ли кой ги е направил, доктор Ланселиус?

— Казват, че били направени в Прага. Ученият, изобретил уреда, явно е търсел способ за тълкуване на влиянието на планетите съгласно принципите на астрологията. Целта му е била да направи такова устройство, което да изразява идеята за Марс и Венера, както компасът изразява идеята за Севера. Не е успял, но изобретеният от него механизъм определено изразява нещо, макар никой да не знае какво точно е то.

— А символите откъде са взети?

— Говорим за седемнадесети век, когато символите и емблемите са били навсякъде. Сградите и изображенията трябвало да приличат на отворени книги. Всяко нещо значело и нещо друго — ако имаш нужния речник, можеш да прочетеш и самата природа. Никак не е за чудене, че философите са използвали символите на своето време, за да изразят чрез тях знание, идещо от тайнствен източник. Но вече два века и повече никой не използва сериозно символите.

Той подаде уреда на Лира с думите:

— Мога ли да те попитам нещо? Как успяваш да го разчетеш без книгата с тълкуванията?

— Просто изчиствам мозъка си от всичко — то е като да гледаш във водата. Очите ти сами намират нужното ниво, защото то е единственото, върху което се вижда ясно. Нещо от този род — обясни тя.

— А ако те помоля, дали ще се съгласиш да ми покажеш?

Лира погледна Отец Корам въпреки желанието си тутакси да се съгласи. Той кимна.

— Какво да търся? — попита тя.

— Какви са намеренията на тартарите по отношение на Камчатка?

Това не беше никак трудно. Лира намести стрелките на камилата, което означаваше Азия, на рога на изобилието, който трябваше да значи Камчатка с нейните златни мини, и на мравката — символ на активността, на целите и намеренията. После застина в очакване трите нива на значенията да се избистрят и изчака спокойно отговора, който дойде почти веднага. Дългата стрелка трепна върху делфина, шлема, бебето и котвата, затанцува между тях и се насоча нататък към леярския тигел, очертавайки сложен рисунък, който обаче не представляваше трудност за Лира, макар да беше напълно неразбираем за двамата мъже.

Когато това се повтори няколко пъти, тя вдигна поглед и примигна, сякаш излизаше от транс.

— Ще си дадат вид, че я нападат, но всъщност няма да го направят, защото тя е прекалено далече и това ще ги затрудни.

— Ще ми кажеш ли как го прочете?

— Делфинът в едно от значенията си е игра, значи има някаква уловка. Знам, че става дума за това, защото стрелката спря няколко пъти и само това ниво се виждаше ясно. Шлемът означава война, а двете заедно — игра на война, но нищо сериозно. А бебето е трудност… ще им бъде много трудно да я нападнат и котвата обяснява защо — ще стигнат толкова далеч, колкото им позволява опънатата верига на котвата. Не знам, просто виждам нещата по този начин.

Доктор Ланселиус кимна.

— Забележително! — изрече. — Много съм ти благодарен. Няма да го забравя.

Той погледна някак особено Отец Корам, после погледът му отново се спря на Лира.

— Мога ли да те помоля за още една демонстрация? Отвън на стената ще видиш няколко клонки от омаен бор. Една от тях е използвана от Серафина Пекала, а останалите не са. Можеш ли да кажеш коя е?

— Да! — тутакси отвърна Лира, готова да покаже уменията си, взе алетиометъра и забърза навън. Нямаше търпение да види омайния бор, защото знаеше, че вещиците летят на него, но никога не го беше виждала.

Когато излезе, Консулът се обърна към Отец Корам:

— Знаете ли кое е това дете?

— Дъщеря на лорд Азриел. А майка й е госпожа Колтър, от Жертвения съвет.

— А освен това?

— Не — поклати глава старият циганин. — Повече не знам. Но тя е странно невинно създание и аз за нищо на света не бих я наранил. Не мога да си представя как се е научила да тълкува този инструмент, но й вярвам, когато говори за това. Защо питате, доктор Ланселиус? Какво знаете за нея?

— Вещиците говорят за това дете от векове. Може би защото живеят твърде близко до мястото, където воалът между световете е тънък, но от време на време те чуват безсмъртен шепот, гласовете на онези, които преминават между различните светове. И те говорят за едно такова дете, чиято велика съдба ще се изпълни — но не тук, а далеч отвъд. Без това дете всички ние ще умрем. Така казват вещиците. Но тя трябва да последва тази съдба, без да знае какво върши, защото единствено в нейното незнание е нашето спасение. Разбирате ли ме, Отче Корам?

— Не — поклати глава старецът. — Не бих казал, че ви разбирам.

— Това означава, че трябва да й се даде свобода да прави грешки. Можем само да се надяваме, че ще ги избегне, но не бива да я направляваме. Щастлив съм, че можах да я видя, преди да умра.

— Но как разбрахте, че точно тя е това дете? И какви са тези същества, които преминават между световете? Не мога да ви разбера, доктор Ланселиус, макар да знам, че сте честен човек…

Консулът понечи да отговори, но в този миг вратата се отвори и Лира влезе победоносно с борова клонка в ръка.

— Ето я! — заяви тя. — Пробвах ги всичките и съм сигурна, че е тази.

Консулът погледна клонката и кимна.

— Вярно е. Браво, Лира, това е забележително! Късметлийка си, че притежаваш такъв уред, и ти пожелавам да ти служи добре. Позволи ми сега да ти дам нещо, което ще отнесеш със себе си…

Той отчупи една вейка от клона.

— Тя с това нещо ли е летяла? — попита Лира с благоговение.

— Да. Не мога да ти дам целия клон, защото ми трябва да влизам във връзка с нея, но и това е достатъчно. Пази я.

— Ще я пазя — обеща Лира. — Благодаря.

Тя пъхна вейката в торбичката при алетиометъра. Отец Корам докосна клона, сякаш за късмет, и на лицето му се появи изражение, което Лира не беше виждала дотогава, някакъв далечен копнеж. Консулът ги изпрати до вратата, стисна ръката на Отец Корам и подаде ръка и на Лира.

— Надявам се да успеете — пожела той и застана на прага в пронизващия студ, за да ги изпроводи с поглед.

— Той знаеше отговора за тартарите още преди мен — пошушна Лира. — Алетиометърът ми го каза, но аз си замълчах. Леярският тигел значеше точно това.

— Предполагам, че те е изпитвал, дете. Но се радвам, че ти беше толкова учтива, без да си сигурна какво знае той. И това за мечката беше полезна информация. Не знам как щяхме да разберем, ако не беше той.

Двамата се запътиха към гаража — няколко бетонни постройки в гол и мрачен район, където сред сивите скали и заледените локви тук-там растяха жалки стръкчета трева и бурени. Някакъв сърдит мъж в канцеларията им каза, че в шест мечокът свършва работа, но трябва да побързат, защото той отивал направо в двора на Ейнарсоновия бар, където му давали да пие.

После Отец Корам заведе Лира при най-добрия шивач в града и й купи зимни дрехи, подходящи за тукашния студен климат. Избраха парка от еленова кожа, защото косъмът й е кух и изолира добре. Качулката беше подплатена с кожа от росомаха, по която не се образуват ледени висулки от дъха. Купиха и дрехи и гамаши от кожа на млад елен, както и копринени ръкавици, които се носят под кожените. Ботушите и ръкавиците бяха направени от кожата на предните крака на елена, която е особено здрава, а подметките бяха от кожа на брадат тюлен, която не отстъпва по здравина на моржовата, но е по-лека. Накрая купиха водонепроницаема наметка от полупрозрачни тюленови черва, която обгръщаше Лира от глава до пети.

Навлечена във всичко това, с копринен шал около врата и вълнена шапка на главата, с нахлупена качулка, тя усещаше, че се задъхва от жега, но им предстоеше да заминат за далеч по-студени места.

Джон Фаа беше наблюдавал разтоварването на кораба и сега гореше от нетърпение да чуе какво е казал Консулът на вещиците, но въпросът за мечока го заинтригува още повече.

— Още тази вечер ще идем при него — реши той. — Говорил ли си някога с такова същество, Отче Корам?

— Да, и дори съм се бил с едно — слава Богу, не сам. Трябва да сме готови да се пазарим с него, Джон. Той ще поиска много, сигурен съм, и ще е почти неуправляем, но ни е нужен.

— Да, трябва да го привлечеш на наша страна. А какво стана с твоята вещица?

— Тя е далече. Сега е кралица на клана си. Надявам се, че ще можем да й пратим вест, но ще мине много време, докато получим отговор.

— Добре. Нека сега да ти кажа какво открих аз, стари приятелю.

Джон Фаа явно нямаше търпение да сподели нещо с тях. На пристана беше срещнал един златотърсач от Нова Дания — тексасеца Лий Скорзби, който покрай всичко останало имал и балон. Експедицията в която се надявал да участва, се провалила поради недостиг на средства още преди да напусне Амстердам, така че сега бил изпаднал в затруднение.

— Помисли си какво бихме могли да направим с помощта на един аеронавт, Отче Корам! — възкликна Джон Фаа, като потриваше едрите си ръце. — Поканих го да се присъедини към нас. Май имахме голям късмет, като дойдохме тук.

— Още по-голям късмет щяхме да имаме, ако знаехме къде отиваме — промърмори Отец Корам, но нищо не можеше да угаси ентусиазма на Джон Фаа, който се радваше като дете, че отново има с какво да се захване.

Мракът вече беше паднал и всичките припаси и екипировка бяха стоварени и чакаха на кея, когато Отец Корам и Лира се запътиха по крайбрежната улица да търсят бара на Ейнарсон. Намериха го лесно по грубия бетонен навес с червен неонов надпис, святкащ на неравни интервали над вратата, и гръмките гласове, долитащи през запотените прозорци.

Тясна пътека водеше към ламаринената врата на задния двор, където над замръзналата кал се издигаше малък навес. В мътната светлина от задния прозорец се мержелееше едра бледа фигура, която стоеше изправена и гризеше голям кокал, като го стискаше с две ръце. На Лира й се стори, че вижда окървавена муцуна, злобни черни очички и сплъстена жълтеникава козина. Съществото гризеше кокала с грозно ръмжене, мляскане и хрущене.

Отец Корам застана до вратата и го повика:

— Йорек Бирнисон!

Мечокът спря да яде. Стори им се, че гледа право към тях, но изражението му беше непроницаемо.

— Йорек Бирнисон — повтори Отец Корам, — може ли да поговорим?

Сърцето на Лира биеше лудо — нещо в присъствието на мечока я изпълваше с усещането за студ, опасност и груба сила, но сила, подвластна на разума. Това не беше човешки разум, не — защото мечките нямаха демони. Това странно огромно същество, поглъщащо храната си, не приличаше на нищо, видяно досега, и тя усети как я изпълва възхищение и жалост към самотното създание.

Мечокът пусна еленовия крак и тръгна на четири крака към вратата. Там се изправи в целия си ръст, над три метра висок, сякаш да покаже цялата си мощ, да им напомни, че вратата не може да го спре, и проговори:

— Кои сте вие?

Гласът му беше толкова дълбок и тътнещ, че сякаш земята затрепери. Острата миризма, която се излъчваше от тялото му, беше почти нетърпима.

— Аз съм Отец Корам от циганския народ на Източна Англия. А това момиченце е Лира Белакуа.

— Какво искате?

— Искаме да ти предложим работа, Йорек Бирнисон.

— Аз имам работа.

Мечокът отново застана на четири крака. В гласа му не можеше да се долови никакво чувство, нито ирония, нито гняв — толкова дълбок и безизразен беше.

— Какво правиш в гаража за шейни? — попита Отец Корам.

— Поправям счупени машини и метални предмети. Вдигам тежести.

— Може ли това да е работа за бронирана мечка?

— Щом плащат.

Зад мечока вратата на бара се открехна и някакъв мъж остави на земята голяма пръстена кана, после се изправи и ги погледна.

— Кои са тези?

— Чужденци — отвърна мечокът.

Съдържателят като че искаше да попита още нещо, но Йорек Бирнисон направи внезапно движение към него и той захлопна уплашено вратата. Мечокът провря ноктестата си лапа през дръжката и вдигна каната към устата си. Лира усети как я облъхна острата миризма на неразреден спирт.

Мечокът отпи няколко глътки и остави каната, за да се върне към кокала. Лира и Отец Корам имаха чувството, че ги е забравил, когато той заговори отново:

— Каква работа предлагате?

— Бой, по всяка вероятност — каза Отец Корам. — Ще вървим на север, докато намерим мястото, където държат едни пленени деца. Когато го открием, ще се наложи да се бием, за да освободим децата, а после ще ги отведем у дома.

— И какво ще платите?

— Не знам какво да ти предложа, Йорек Бирнисон. Ако приемеш злато, ще ти платим в злато.

— Не става.

— Какво ти плащат в гаража?

— Месо и спирт.

Мечокът замълча, после пусна оглозгалия кокал на земята и отново надигна каната. Пиеше неразредения спирт, сякаш беше вода.

— Прощавай, че те питам, Йорек Бирнисон — обади се Отец Корам, — но ти би могъл да водиш свободен и горд живот сред ледовете, да ловиш тюлени и моржове или да воюваш и да спечелиш големи почести. Какво те държи в Тролезунд и Ейнарсоновия бар?

Лира усети, че настръхва. Знаеше че подобен въпрос можеше да се изтълкува като оскърбление, което щеше да разяри гиганта, и се чудеше на куража на Отец Корам. Йорек Бирнисон остави каната, приближи се до вратата и се взря в лицето на стареца. Отец Корам не мигна.

— Познавам хората, които търсите — каза мечокът. — Онези, които режат деца. Те тръгнаха онзи ден на север с нова група. Никой няма да ви каже нищо за тях — дават си вид, че не знаят, защото те носят пари и създават работа. Аз не харесвам хората, които режат деца, затова ще ви отговоря. Стоя тук и пия спирт, защото ми взеха бронята, а без нея мога да ловя тюлени, но не мога да воювам. А аз съм брониран мечок — войната е морето, в което плавам, и въздухът, който дишам. Мъжете в този град ми даваха да пия спирт, докато заспах, после ми взеха бронята. Ако знаех къде я държат, щях да срина града, за да си я върна. Искате ли да ви служа, това е цената — върнете ми бронята. Направете го и аз ще бъда с вас, докато умра или извоювате победа. Цената е бронята ми. Върнете ли ми я, вече няма да имам нужда от спирт.

11.Бронята

Когато се върнаха на кораба, Отец Корам и Джон Фаа дълго се съвещаваха в салона с другите водачи, а Лира се запъти към каютата си да се допита до алетиометъра. След пет минути тя знаеше точно къде е бронята и защо няма да е никак лесно да се доберат до нея.

Чудеше се дали да не отиде в салона да каже на Джон Фаа и останалите, но реши, че ако искат да знаят, те сами ще я попитат. А може би вече знаеха.

Тя лежеше на леглото си и мислеше за този див могъщ мечок, за безумното му наливане с огнената отрова и за самотата му под мръсния навес. Колко различно беше да си човек и демонът ти винаги да е до теб, винаги готов да откликне и да си поговорите! В тишината на неподвижния кораб, без непрестанното скърцане и бумтенето на мотора, без плискането на водата зад борда Лира неусетно се унесе в сън. На възглавницата до нея дремеше Панталеймон.

Тя сънуваше великия си заточен баща, когато внезапно, без всякаква причина, се събуди. Нямаше представа кое време е. В кабината проникваше слаба светлина, която приличаше на лунната, и осветяваше новите й кожени дрехи, оставени в ъгъла. В мига, в който ги видя, тя изпита желание отново да ги пробва.

Облече се и нещо сякаш я затегли към палубата. Минута по-късно вече беше навън.

Веднага забеляза, че във въздуха има нещо странно. Помисли си, че са облаци, които се движат и трептят, но Панталеймон прошепна:

— Аврора!

Изумлението й беше толкова голямо, че трябваше да стисне парапета, за да не падне.

Заревото изпълваше цялото северно небе и величието на гледката надхвърляше границите на въображението. Сякаш от самия небосвод се спускаха и трептяха тънки завеси от прозрачна светлина. Бледозелени и розови, по-нежни и от най-тънката материя, в долната си част те избухваха в пурпурно и малиново като пламъците на ада, блещукаха и се извиваха с изяществото на изкусен танцьор. Лира имаше чувството, че дори ги чува — шепот и шумолене от далечни простори. Но в тази ефирна мимолетност тя долови и нещо дълбоко и проникновено, което беше почувствала и в присъствието на мечока. То я трогна — беше толкова красиво, почти свято. Усети как очите й се пълнят със сълзи и през тяхната мрежа светлината се разпадна на множество пъстроцветни дъгички. Това приличаше на транса, до който я довеждаше взирането в алетиометъра. В ума й се мярна мисълта, че може би силата, която движи стрелката, е същата, която предизвиква сиянието на Аврора. А дали не беше самият Прах? Тогава това не й направи впечатление и скоро тя забрави хрумването си, за да си го припомни много по-късно.

Докато се взираше, зад воалите и потоците от прозрачна светлина започнаха да се обрисуват очертанията на град — кули и куполи, храмове и колонади с цвят на мед, широки улици и облени в слънце паркове. Зави й се свят, сякаш не гледаше нагоре, а се беше надвесила над бездна — толкова огромна, че нищо не би могло да я премине. Разстояние от цяла вселена.

И все пак имаше нещо, което прекосяваше бездната, и Лира се напрегна да проследи движението. Усети гадене и главозамайване, защото онова, което се движеше, не беше част нито от Аврора, нито от другата вселена отвъд нея. Когато най-сетне успя да го види, вече беше напълно будна, а въздушният град беше изчезнал.

Летящата точка се приближи, порасна и започна да кръжи над кораба с разперени криле, спусна се с плавно и грациозно движение надолу и кацна на палубата на няколко метра от Лира.

В сиянието на Аврора тя видя голяма птица, сива гъска, чиято красива глава беше увенчана със снопче искрящобели пера. И все пак не беше птица — беше демон, макар наоколо да нямаше никой, освен самата Лира. Тази мисъл я изпълни със зашеметяващ страх.

— Къде е Отец Корам? — попита птицата.

В този миг Лира внезапно разбра чий е демонът. На Серафина Пекала, кралицата на вещиците, приятелката на Отец Корам.

— Аз… той… — заекна момичето. — Ще го доведа, ей сега…

Лира се спусна бързо по стълбата и се втурна към каютата на Отец Корам, отвори вратата и извика в тъмнината:

— Отче Корам, демонът на вещицата е тук! Чака на палубата! Долетял е сам — видях го как дойде от небето…

— Помоли го да изчака, дете — отвърна старецът.

Гъсокът величествено се упъти към кърмата и се огледа, див и изящен едновременно, а Лира го загледа с благоговеен ужас, сякаш виждаше призрак.

Скоро се появи и Отец Корам, облечен в дебелите си зимни дрехи, а зад него пристъпваше Джон Фаа. Двамата възрастни мъже се поклониха почтително, демоните им също приветстваха госта.

— Добре дошъл — проговори Отец Корам. — За мен е чест и удоволствие да те видя отново, Кайса. Ще влезем ли вътре, или предпочиташ да останем на палубата?

— Благодаря, Отче Корам, предпочитам да останем навън. Стига да не ви е студено.

Вещиците и демоните им бяха безчувствени към студа, но си даваха сметка, че при другите хора не е така.

Отец Корам го увери, че са добре облечени, и попита:

— Как е Серафина Пекала?

— Жива и здрава е, Отче Корам, и ти праща много поздрави. Кои са тези хора?

Отец Корам представи спътниците си. Демонът гъсок се взря внимателно в Лира.

— Чувал съм за това дете — каза той. — Вещиците говорят за него. Значи сте тръгнали на война, така ли?

— Не е война, Кайса. Отиваме да освободим няколко отвлечени деца. И се надявам вещиците да ни помогнат.

— Не всички ще пожелаят. Някои кланове сътрудничат на Ловците на Прах.

— Така ли наричате Жертвения съвет?

— Не знам какъв е този съвет. Те са Ловци на Прах. Дойдоха в нашите земи преди десетина години с философската си екипировка. Платиха ни да им позволим да построят станции на наша територия и винаги са се отнасяли почтително с нас.

— Какъв е този Прах?

— Той идва от небето. Някои казват, че винаги е бил там, други твърдят, че е започнал да пада отскоро. Едно е сигурно — когато разберат за него, хората изпадат в ужас и не се спират пред нищо, за да открият какво представлява. Но вещиците това не ги засяга.

— А къде са сега тези Ловци на Прах?

— На четири дни път североизточно оттук, в едно място, наречено Болвангар. Нашият клан не е сключвал споразумение с тях и заради услугата, която ти дължим отдавна, дойдох да ви покажа как да ги откриете.

Отец Корам се усмихна, а Джон Фаа плесна доволно с едрите си ръце.

— Благодаря ви от сърце, господине — обърна се той към гъсока. — Кажете ни обаче, дали не знаете нещо повече за тези Ловци на Прах? Какво правят те в Болвангар?

— Построили са там сгради от метал и бетон, както и подземни бункери. Горят каменовъглен спирт, който им се доставя на много висока цена. Не знаем с какво се занимават, но над самото място и на цели мили наоколо витае омраза и страх. Вещиците усещат тези неща, за разлика от другите хора. Животните също избягват да се навъртат нататък. По тези места птица не прелита, лемингите и лисиците също бягат. Оттам иде и името Болвангар — полята на злото. Те обаче не го наричат така, а Станцията. Но за всички останали Болвангар си е Болвангар.

— С каква защита разполагат?

— Имат един отряд северни тартари, въоръжени с пушки. Те са добри войници, но неопитни, защото никой не е нападал селището от самото му построяване. Освен това има ограда от бодлива тел, по която протича анбарен заряд. Може да има и други предохранителни мерки, за които да не знаем, защото не сме се интересували.

Лира нямаше търпение да попита нещо и гъсокът се обърна към нея, сякаш й даваше разрешение.

— Защо вещиците говорят за мен? — зададе въпроса си тя.

— Заради баща ти и знанията му за другите светове — отвърна демонът.

И тримата бяха изумени. Лира погледна Отец Корам, който повдигна вежди в недоумение. Джон Фаа имаше угрижен вид.

— Други светове ли? — попита той. — Извинете, господине, но за какви други светове става дума? Може би говорите за звездите?

— Не, разбира се.

— Тогава за света на духовете? — намеси се Отец Корам.

— Не.

— За града в небето ли говорите? — обади се Лира. — Това е, нали?

Гъсокът обърна към нея величествената си глава. Очите му бяха черни, обкръжени от тънка небесносиня линия, а погледът му беше остър и настойчив.

— Да — каза той. — Вещиците знаят за другите светове от хиляди години. Понякога можете да ги видите в Северното сияние. Те не са част от тази вселена. Дори и най-далечните звезди са част от нашата вселена, но онова, което сиянието ни показва, е съвсем друга вселена. Тя не е далеч от нашата, прониква в нашата. Тук, на тази палуба съществуват милиони други вселени, които не подозират една за друга…

Той разпери огромните си криле и отново ги събра, преди да продължи.

— Ето, аз току-що докоснах десетки милиони други светове, а те дори не подозират. Ние сме близо колкото един удар на сърцето, но не можем да се видим, да се чуем и да се докоснем, освен в Северното сияние.

— А защо там? — попита Отец Корам.

— Защото заредените частици на Аврора имат свойството да изтъняват материята на нашия свят и така можем да надникнем за кратко през нея. Вещиците винаги са го знаели, но рядко говорят за това.

— Баща ми вярва в това — каза Лира. — Знам го, защото го чух и го видях да показва снимки на Аврора.

— Това има ли нещо общо с Праха? — попита Джон Фаа.

— Кой може да каже? — замислено изрече гъсокът. — Знам само, че Ловците на Прах толкова се боят от него, сякаш е смъртоносна отрова. Това е причината да затворят лорд Азриел.

— Но защо? — недоумяваше Лира.

— Според тях той има намерение да използва Праха, за да прехвърли мост между този свят и онзи отвъд Аврора.

Лира усети как мислите й все повече се объркват. Чу Отец Корам да казва:

— А вярно ли е?

— Да — отвърна гъсокът. — Те не вярват, че може да го направи, най-вече защото не вярват в съществуването на други светове и го смятат за луд. Но е вярно, че той възнамерява да направи точно това. А лорд Азриел е твърде могъща фигура и те се боят, че може да обърка собствените им планове, затова са се споразумели с бронираните мечки да го пленят и да го държат затворен в крепостта Свалбард, за да не им пречи. Разправят, че помогнали на новия крал на мечките да се добере до трона като част от сделката.

— А вещиците искат ли той да прехвърли този мост? — попита Лира. — На негова страна ли са, или са срещу него?

— Това е много сложен въпрос. Първо, вещиците не са единни. И сред тях има разногласия. Второ, мостът на лорд Азриел има отношение към войната, която се води в момента между вещиците и различни други сили, някои от които в света на духовете. Контролът върху моста, ако съществува такъв, ще даде огромно предимство на онези, които го владеят. Трето, кланът на Серафина Пекала — моят клан — още не е сключил никакъв съюз, макар да ни се оказва голям натиск да се присъединим към някоя от страните. Виждате, че става дума за сериозна политика и не е лесно да ви отговоря.

— А мечките? — попита Лира. — Те на чия страна са?

— На страната на онзи, който им плаща. Тези въпроси изобщо не ги интересуват — те нямат демони и човешките проблеми са далеч от тях. Поне така е било досега, но се чува, че новият им крал имал намерение да промени старите обичаи… Във всеки случай, Ловците на Прах са им платили да пленят лорд Азриел и те ще го държат в Свалбард, докато не падне и последната жива мечка.

— Но това не важи за всички мечки! — възкликна Лира. — Има един от тях, който не е в Свалбард. Той е изгнаник и ще застане на наша страна.

Гъсокът още веднъж я погледна с пронизващия си поглед и този път тя усети сдържаната му изненада.

Отец Корам се размърда неспокойно.

— Всъщност аз не смятам, че ще го направи, Лира. Както чухме, той е осъден и трябва да служи като наемен работник. Значи не е свободен и докато не излежи присъдата си, няма да може да дойде с нас, независимо дали има броня или не. Пък и не би могъл да си я върне по никакъв начин.

— Но той каза, че са го измамили! Дали са му да пие и са му я откраднали!

— А ние чухме нещо друго — намеси се Джон Фаа. — Той е опасен измамник, така разправят всички!

— Ако… — Лира беше толкова възмутена, че изричаше думите с труд. — Щом алетиометърът казва нещо, аз му вярвам напълно! Аз опитах и той ми каза, че мечокът говори истината. Измамили са го и не той, а те разправят лъжи! Аз му вярвам, повелителю Фаа! Отче Корам, вие също го видяхте и му повярвахте, нали?

— Мисля, че да, дете. Но не съм толкова сигурен в нещата като теб.

— Но от какво се боят те? Да не мислят, че като си сложи бронята, и веднага ще тръгне да убива хора? Той и сега може да убие дузини!

— Правил го е — обади се Джон Фаа. — Е, не дузини, но няколко души. Когато му взели бронята, той изпаднал в ярост и тръгнал да я търси. Нахълтал в полицията, в банката и не знам къде още, но поне двама души загинали. Единствената причина да не го застрелят била рядката му дарба да работи с метал. Искали да го използват като работник.

— Като роб! — разпалено извика Лира. — Нямат право!

— Във всеки случай, могли са да го застрелят за тези убийства, но не са го направили. Заставили са го да работи за града, докато изплати щетите и кръвнината.

— Джон — намеси се Отец Корам, — не знам ти какво мислиш, но на мен ми се струва, че никога няма да му върнат бронята. Колкото по-дълго го държат тук, толкова по-голям ще е гневът му, когато се добере до нея.

— Но ако ние му върнем бронята, той ще дойде с нас и никога вече няма да ги притеснява — каза Лира. — Обещавам, повелителю Фаа.

— И как смяташ да го направиш?

— Аз знам къде я крият!

Настъпи тишина. Внезапно всички си дадоха сметка, че демонът на вещицата е там и наблюдава внимателно Лира. Тримата се обърнаха към него, а също и демоните им, които до този момент от учтивост избягваха да гледат към това самотно същество, дошло без тялото си.

— Сигурно няма да се изненадаш — продума гъсокът, — че алетиометърът е другата причина вещиците да се интересуват от теб, Лира. Нашият консул ни осведоми за посещението ти тази сутрин. Предполагам, че доктор Ланселиус ви е казал за мечока.

— Така е — призна Джон Фаа. — Лира и Отец Корам отидоха и разговаряха лично с него. Мисля, че Лира казва самата истина, но ако нарушим по някакъв начин законите на местните хора, това ще ни скара с тях, а ние трябва да продължим на всяка цена към Болвангар, с мечока или без него.

— Да, но ти не си го виждал, Джон — намеси се Отец Корам. — Аз вярвам на Лира. Можем да обещаем от негово име каквото е необходимо. А помощта му наистина е много важна за нас.

— А вие какво мислите, господине? — обърна се Джон Фаа към демона на вещицата.

— Ние нямаме много вземане-даване с мечките. Техните стремежи са ни толкова чужди, колкото са нашите за тях. Щом този мечок е изгнаник, може да се окаже по-малко надежден, отколкото е прието да се смята. Ще трябва сами да решите.

— Ще решим — заяви Джон Фаа. — А сега, господине, ще ни кажете ли как да се доберем до Болвангар?

Демонът започна да обяснява. Спомена имената на няколко долини и хълмове, линията на гората и тундрата, ориентирането по звездите. Лира известно време го слуша, после се отпусна в шезлонга на палубата с Панталеймон, увит около врата й, и се замисли за грандиозната картина, която демонът беше нарисувал. Мост между световете… Това беше далеч по-великолепно от всичко, за което беше мечтала! И единствено великият й баща би могъл да стигне до подобна идея! Веднага щом измъкнеха децата, тя щеше да се добере с мечока до Свалбард, да занесе на лорд Азриел алетиометъра и да му помогне да се освободи. Те заедно щяха да построят моста, да прехвърлят първия…

По някое време през нощта Джон Фаа беше пренесъл Лира в леглото й, защото на сутринта тя се събуди там. Слабото размито слънце беше само на педя над хоризонта и нямаше да се вдигне повече. Сигурно наближаваше пладне. Скоро, когато тръгнеха на север, слънцето изобщо нямаше да го има.

Тя се облече и изтича на палубата, за да установи, че в нейно отсъствие нищо ново не се е случило. Всичкият им багаж беше разтоварен, на брега ги чакаха наетите шейни и кучешки впрягове. Всичко беше готово и чакаше. Повечето цигани седяха в задимените кафенета край брега, похапваха курабийки и пиеха силно сладко кафе край дългите дървени маси под съскането и пращенето на старите анбарни лампи.

— Къде е повелителят Фаа? — попита Лира, когато отиде да седне при Тони Коста и приятелите му. — А Отец Корам? Да не би да са отишли за бронята на мечока?

— Говорят си с тукашния губернатор. Значи ти видя мечока, а, Лира?

— Да — потвърди момичето и им разказа всичко. Докато говореха, някакъв човек примъкна един стол и седна при тях.

— Значи си говорила със стария Йорек? — попита той.

Лира го изгледа с изненада. Новодошлият беше висок слаб мъж с тънки черни мустаци и тесни сини очи, а ироничната гримаса не слизаше от лицето му. Той тутакси й направи силно впечатление, но Лира не би могла да каже дали го харесва, или й е неприятен. Демонът му беше проскубана зайка, мършава и жилава на вид като самия него.

Мъжът й протегна ръка и Лира предпазливо подаде своята.

— Лий Скорзби — представи се той.

— Аеронавтът! — възкликна Лира. — Къде е балонът ви? Ще мога ли да полетя малко?

— В момента е сгънат и опакован, госпожичке. Ти трябва да си прословутата Лира. Та как се разбрахте с Йорек Бирнисон?

— Познавате ли го?

— Бил съм се редом с него в Тунгуската кампания. Познавам Йорек от години. Мечките въобще не са лесни създания, но той е още по-дръпнат от останалите. Господа, някой от вас има ли желание да поиграем на карти?

В ръката му неизвестно откъде изникна тесте карти. Той ги разбърка с плющене.

— Чувал съм, че вашите хора били много добри на карти — каза Лий Скорзби, като продължи да разбърква тестето с една ръка, а с другата измъкна пура от джобчето си. — И ми се струва, че едва ли ще откажете на един скромен тексаски пътешественик да си премери силите с вашето умение и изобретателност на игралното поле. Какво ще кажете, господа?

Циганите се гордееха с майсторството си на картоиграчи и тутакси няколко души се оживиха и примъкнаха столовете си. Докато се уговаряха с Лий Скорзби какво ще играят и на какви залози, зайката шавна с уши по посока на Панталеймон, който улови знака и подскочи към нея в облика на катеричка.

Естествено, тя говореше така, че и Лира да я чуе.

— Вървете право при мечока и му кажете как стоят работите. Щом разберат, че знаете, те веднага ще преместят бронята му другаде.

Лира се изправи, взе си курабийката и си тръгна. Никой не й обърна внимание. Лий Скорзби вече раздаваше картите и всички го гледаха зорко в ръцете.

В слабата светлина на безкрайния следобед тя се запъти към гаража за шейни. Знаеше, че трябва да го направи, но се чувстваше неспокойна и уплашена.

Огромният мечок работеше под най-големия бетонен навес и Лира се спря до отворената врата да го погледа. Йорек Бирнисон демонтираше катастрофирал трактор с газов мотор. Металният кожух беше изкривен и нагънат, един от роторите стърчеше нагоре. Мечокът вдигна мотора, като че беше от картон, повъртя го в огромните си ръчища, сякаш го преценяваше, после го натисна с една от задните си лапи някъде в ъгъла и го огъна така, че зъбците изскочиха и формата беше възстановена. Той го облегна на стената, вдигна тежкия трактор и го повали настрани с една ръка, после се наведе и заразглежда повредения ротор.

Едва тогава мечокът забеляза Лира. Тя усети как я пронизва леденото острие на страха — мечокът беше толкова огромен и толкова чужд. Докато стоеше и го наблюдаваше през металната мрежа, Лира си мислеше с каква лекота той би могъл да преодолее разстоянието от трийсетина метра само за секунди и как би помел телта като паяжина. Тази мисъл едва не я накара да се обърне и да хукне назад, но Панталеймон я спря:

— Чакай! Аз ще ида да си поговоря с него.

Беше се превърнал в речен рибар и тутакси прелетя над оградата, без да дочака отговор. Малко по-нататък имаше малка портичка и Лира би могла да го последва, но неохотно се отдръпна. Панталеймон я погледна и прие облика на язовец.

Тя знаеше какво се опитва да направи. Демоните не можеха да се отдалечават от хората си на повече от няколко метра и ако той си останеше птица, а тя продължаваше да стои до оградата, Панталеймон не би могъл да се приближи до мечока и затова имаше намерение да я притегли насила.

Лира почувства как я обзема гняв и същевременно й стана болно. Панталеймон заби нокти в земята и направи крачка напред. Това беше странно и мъчително чувство — демонът ти да обтяга невидимата нишка, която ви свързва. Дълбоко в гърдите отеква болка, примесена с тъга и обич. Лира знаеше, че и при него е така. Всеки познаваше мъчителното чувство на отдалечаване и безкрайното облекчение при завръщането.

Той потегли малко по-силно.

— Недей, Пан!

Демонът обаче не спря. Мечокът чакаше неподвижно. Болката в гърдите на Лира ставаше все по-непоносима. Гърлото й се сви в ридание.

— Пан…

След миг тя вече влизаше през портичката, хлъзгайки се по замръзналата кал. Панталеймон се превърна в дива котка и скочи в ръцете й. Двамата се вкопчиха разтреперани един в друг, като надаваха тихи жални стонове.

— Помислих си, че наистина ще…

— Не, не…

— Не знаех, че толкова боли…

Лира рязко изтри сълзите от лицето си и пое дълбоко дъх. Панталеймон се сгуши в ръцете й и тя знаеше, че по-скоро би умряла, отколкото да позволи отново нещо да ги раздели и да й причини същата болка. Би полудяла от мъка и ужас. Ако умреше, пак щяха да останат заедно, също като Професорите и техните демони в криптата на „Джордан“.

Момичето и демонът вдигнаха поглед към самотния мечок. Той нямаше демон. Беше сам, винаги сам. Заля я вълна на съжаление и нежност и тя почти посегна да погали сплъстената му козина. Само уважението и боязънта от тези студени свирепи очи я възпряха.

— Йорек Бирнисон — изрече тя.

— Какво има?

— Повелителят Фаа и Отец Корам ще се опитат да ти върнат бронята.

Той не помръдна, не проговори. Беше ясно какво мисли за шансовете им.

— Аз обаче знам къде е тя — продължи Лира — и ако ти кажа, може би ще успееш да си я вземеш сам.

— Откъде знаеш къде е?

— Имам устройство за тълкуване на символи. Мисля, че трябва да ти кажа, Йорек Бирнисон, най-вече защото видях как са те измамили. Не е справедливо. Не е трябвало да го правят. Повелителят Фаа ще се опита да убеди Губернатора, но не вярвам да ти я върнат, каквото и да им говори той. Ако ти кажа, ще ни помогнеш ли да освободим децата от Болвангар?

— Да.

— Аз… — Лира не искаше да проявява детинско любопитство, но не можа да се сдържи. — Защо просто не си направиш нова броня от всичкия този метал тук, Йорек Бирнисон?

— Той не струва. Погледни.

Мечокът вдигна с една ръка мотора, заби ноктите на другата в дебелия метален кожух и го сцепи като с отварачка за консерви.

— Моята броня е направена от небесно желязо, специално за мен. Бронята е душата на мечката — също както демонът е твоята душа. Все едно да го захвърлиш — той посочи Панталеймон — и да го замениш с парцалена кукла. И за мен е така. Е, къде е бронята ми?

— Само че ще трябва да обещаеш да не си отмъщаваш. Те са постъпили зле, като са ти я взели, но ти ще трябва да спреш дотук.

— Добре. Няма да има отмъщение. Но няма да има и прошка, ако се опитат да ми попречат. Бият ли се, ще умрат.

— Тя е скрита в мазето в къщата на свещеника. Той мисли, че в нея има зъл дух, и се е опитвал да го прогони. Но бронята е там.

Мечокът се изправи на задните си крака и се вгледа на запад. Последните слънчеви отблясъци обагриха лицето му в кремавобяло, искрящо в здрача. Лира усети силата на огромното същество, която се излъчваше от него на горещи талази.

— Трябва да работя до залез слънце — каза мечокът. — Дадох дума тази сутрин на собственика. Имам още няколко минути работа.

— Тук, при мен, слънцето вече е залязло.

Лира посочи на югозапад, където огромният скалист връх скриваше слънчевия диск.

Мечокът се отпусна на четири крака. Сега и неговото лице беше в сянката.

— Вярно. Как се казваш, дете?

— Лира Белакуа.

— Длъжник съм ти, Лира Белакуа.

Той се обърна и така стремително се отдалечи по заледената земя, че Лира не би могла да го настигне и с тичане. Тя обаче хукна след него, а Панталеймон полетя като чайка отгоре, за да й показва пътя.

Йорек Бирнисон изскочи от двора на гаража, премина по тясната пряка и излезе на главната улица, подминавайки резиденцията на Губернатора, където в неподвижния въздух висеше знаме и по хълма крачеше часови. По това време часовият вече беше разбрал, че става нещо нередно, и се мъчеше да измисли какво да прави по нататък, но мечокът побърза да свие зад ъгъла по посока на залива.

Хората спираха да го погледат или отскачаха уплашено от пътя му. Часовият даде два изстрела във въздуха и хукна надолу по хълма след него, но развали целия ефект от героичната си постъпка като се подхлъзна на заледения склон и успя да възстанови равновесието си едва след като се хвана за най-близката ограда. Скоро се появи и Лира. Когато минаваше край къщата на Губернатора, забеляза няколко души да излизат отвътре, привлечени от суматохата. Сред тях беше и Отец Корам. Тя обаче не спря, а хукна с все сила към ъгъла, зад който се беше скрил мечокът, а след него и злополучният часови.

Къщата на свещеника беше сред най-старите и най-представителни постройки в града. Три стъпала водеха към парадния вход, чиято врата сега беше натрошена на летви, а отвътре долитаха писъци и шум от трошене и разбиване. Часовият се поколеба отвън с вдигната пушка, но видът на събиращата се тълпа и изскочилите по прозорците хора го принуди да действа. Той стреля във въздуха и се втурна в къщата.

Миг по-късно цялата постройка сякаш се разтърси. Стъклата на три прозореца се пръснаха, а от покрива се свлече една керемида, после отвътре изскочи слугиня, чийто демон кокошка закудкудяка след нея.

Прозвуча още един изстрел, последван от гръмогласен рев, който накара слугинята да запищи. Самият свещеник изскочи като изстрелян с топ, а след него излетя и демонът му пеликан в облак от пера и с видимо накърнена гордост. Лира чу команди, обърна се и видя иззад ъгъла да се появява отряд въоръжени полицаи, някои с пистолети, други с пушки, а след тях се носеха Джон Фаа и шишкавият, суетлив Губернатор.

Отвътре отново долетя шум от трошене и всички се обърнаха към къщата. Един прозорец на нивото на земята, явно към мазето, беше изтръгнат от пантите и натрошен на парчета. Часовият, последвал Йорек Бирнисон, изскочи от къщата и застана пред прозореца с вдигната пушка. Пред него се измъкна мечокът, вече с броня.

И без нея той беше огромен. С нея беше страховит. Бронята беше ръждивочервена и грубо заварена — огромни плочи и пластини от назъбен обезцветен метал, които се застъпваха и припокриваха. Шлемът му беше заострен като муцуната му, с пролуки за очите, и оставяше долната част на лицето открита, за да може да хапе и да разкъсва.

Часовият даде няколко изстрела, полицаите също вдигнаха пушките си, но Йорек Бирнисон просто отърси куршумите от себе си като дъждовни капки и пристъпи напред. Преди да успее да отстъпи, часовият беше повален на земята. Демонът му, огромен силен пес, се хвърли към гърлото на мечока, който дори не го забеляза, сякаш беше муха, придърпа часовия с едната си грамадна лапа, преви врата му и сключи яките си челюсти около главата му. Лира си представи какво ще се случи — той щеше да смаже черепа на човека като яйчена черупка, щеше да се пролее много кръв и още хора щяха да умрат. Това означаваше и ново забавяне. И те никога нямаше да се измъкнат от този град, с мечока или без него.

Без дори да се замисли, тя се хвърли напред и пъхна ръката си в единственото незащитено място в бронята на мечока — пролуката между шлема и огромната плоча на раменете му, през която между ръждивите ръбове на метала прозираше жълтеникавата му козина. Зарови пръсти в нея, а Панталеймон тутакси се превърна в дива котка, готов да я защити. Ала Йорек Бирнисон остана неподвижен и полицаите застинаха с вдигнати пушки.

— Йорек! — изсъска свирепо тя. — Ти каза, че си ми длъжник, нали така? Е, сега можеш да изплатиш дълга си. Направи каквото те моля. Не се бий с тези мъже. Просто се обърни и тръгни с мен. Ние имаме нужда от теб, Йорек, не можеш да останеш тук! Просто ела с мен и не се обръщай назад. Остави Джон Фаа и Отец Корам да говорят вместо теб. Те ще уредят всичко. Пусни този човек и ела с мен…

Мечокът бавно разтвори челюсти. Главата на часовия, окървавена, мокра и с пепеляво лице, глухо се удари в земята. Човекът беше припаднал. Демонът му приклекна до него и започна да го ближе, а мечокът се отдалечи заедно с Лира.

Никой не помръдна. Всички наблюдаваха безмълвно как мечокът обърна гръб на жертвата си заради момичето с демона котарак. Хората се отдръпнаха да му направят път и го изпроводиха с поглед, докато той тежко пристъпваше до Лира по посока на залива.

Цялото й внимание беше съсредоточено върху него, затова тя не забеляза суматохата зад гърба си, страха и гнева на тълпата. Вървеше редом с него, а най-отпред пристъпваше Панталеймон, сякаш им проправяше път.

Когато стигнаха залива, Йорек Бирнисон наведе глава и смъкна шлема си, като го остави да падне на замръзналата земя. Циганите бяха наизлезли от кафенето и наблюдаваха в светлината на анбарните лампи откъм палубата как мечокът бързо се освободи от бронята си и я струпа на купчина на пристана. Без да издаде звук, той се гмурна безшумно във водата и изчезна.

— Какво стана? — попита Тони Коста.

Откъм улицата над пристанището долитаха възмутени гласове — гражданите и полицията се бяха запътили към залива.

Лира му обясни с няколко думи, доколкото й беше по силите.

— Но къде изчезна той? — разтревожено попита Тони. — Може ли просто да си зареже бронята ей така? Местните ще му я вземат само да се доберат дотук!

Лира се боеше от същото. В този миг иззад ъгъла се показа първият полицай, последван от други, а след тях се появиха Губернаторът и свещеникът, съпроводени от трийсетина зяпачи. Най-отзад вървяха Джон Фаа и Отец Корам, който се мъчеше да не изостава от тълпата.

Ала когато зърнаха групата на пристана, всички забавиха крачка и спряха. Беше се появила нова фигура. Върху бронята на мечока седеше с небрежно кръстосани крака длъгнестият Лий Скорзби, а от ръката му стърчеше най-дългият пистолет, който Лира беше виждала някога. Дулото му сочеше право в корема на Губернатора.

— Май не сте се грижили много добре за бронята на моя приятел — дружелюбно подметна тексасецът. — Я вижте каква ръжда! Няма да се изненадам, ако са се завъдили и молци. Сега просто си останете там, където сте, и не мърдайте, докато мечокът не се върне със смазката. Ако предпочитате, можете да се приберете у дома да си прочетете вестника. Ваша воля.

— Ето го! — възкликна Тони Коста и посочи към далечния край на кея. Йорек Бирнисон се измъкна от водата, като влачеше в зъбите си нещо тъмно. Щом стъпи на кея, той се отърси от водата. Около него се вдигна водопад от пръски, но козината му отново стана гъста и плътна. Мечокът се наведе към тъмния предмет, стисна го в зъбите си и го помъкна към бронята. Беше мъртъв тюлен.

— Йорек — изрече аеронавтът, като се изправи лениво, но пистолетът му оставаше насочен право в Губернатора. — Здрасти.

Мечокът вдигна глава и кратко изръмжа, преди да разпори тюлена с един замах на лапата. Лира го наблюдаваше като омагьосана как разпъва кожата и отпаря от нея ивици мас, а после я размазва върху бронята, като натрива най-обилно местата, където пластините се припокриваха.

— Ти с тези хора ли си? — подметна той на Лий Скорзби.

— Разбира се. Изглежда и двамата сме наемници, Йорек.

— Къде е балонът ви? — попита Лира.

— Натоварен е на две шейни. Аха, шефът идва насам.

Джон Фаа и Отец Корам се приближиха заедно с Губернатора. Придружаваха ги четирима полицаи.

— Слушай, мечок! — извика Губернаторът с висок, дрезгав глас. — Разрешено ти е да напуснеш града с тези хора. Но исках да те предупредя, че ако пристъпиш отново пределите му, ще бъдем безмилостни.

Йорек Бирнисон не му обърна никакво внимание, а продължи да смазва бронята си с тюленова мас. Грижата и усърдието, с което го вършеше, напомниха на Лира за собствената й всеотдайност спрямо Панталеймон. Мечокът беше прав — бронята беше неговата душа. Губернаторът и полицаите се оттеглиха, тълпата също оредя, макар че на пристанището останаха неколцина зяпачи.

Джон Фаа вдигна ръце към устата си и извика:

— Цигани!

Всички бяха готови за път, Най-сетне бяха дочакали мига, за който копнееха още от слизането си на брега. Шейните бяха натоварени, кучетата — запрегнати.

— Време е за тръгване, приятели — изрече Джон Фаа. — Всички са тук и пътят е свободен. Господин Скорзби, вашият багаж натоварен ли е?

— Всичко е готово, повелителю Фаа.

— А ти, Йорек Бирнисон?

— Веднага щом се облека — отвърна мечокът.

Беше свършил със смазването на бронята. Изглежда не му се искаше тюленовото месо да иде нахалост, затова го стисна в зъбите си и го метна отзад на голямата шейна на Лий Скорзби, после бързо облече бронята си. Лекотата, с която се справи, беше изумителна — на места металните пластини бяха дебели цял пръст, но той ги нагласи, сякаш обличаше копринена роба. Това му отне не повече от минута и този път нямаше скърцане на ръждив метал.

Така след по-малко от половин час експедицията вече пътуваше на север. Под милионите звезди и ярката сияеща луна шейните се друсаха и стържеха по камъните и дупките, докато излязоха от града. Звуците се промениха — чуваше се само тихото скърцане на снега и скрибуцането на шейните. Кучетата се оживиха и впряговете се понесоха плавно и стремително напред.

Лира, която седеше в шейната на Отец Корам и се беше увила така, че само очите й се виждаха, прошепна на Панталеймон:

— Виждаш ли Йорек?

— Върви редом с шейната на Лий Скорзби — отвърна демонът, който се беше превърнал в хермелин и се беше вкопчил в подплатената й с кожа качулка.

Над планините пред тях вече трептяха и блещукаха бледите арки и воали на Северното сияние. Лира се вглеждаше в тях с премрежен поглед и усещаше сънливия трепет на съвършеното блаженство — да се носи на север под лъчите на Аврора! Панталеймон се опитваше да се бори с дрямката й, но напразно. Най-сетне се отказа, превърна се в мишка и се сви в качулката й. Можеше да й го каже, когато се събудят, пък и най-вероятно това беше просто белка. Или сън. Или някой безобиден местен дух. Но нещо следваше шейните през гъстия боров лес, като се прехвърляше леко от клон на клон, и това нещо кой знае защо се свързваше в съзнанието му с образа на маймунка.

12.Изгубеното момче

Бяха пътували няколко часа, когато спряха за вечеря. Докато мъжете палеха огньовете и топяха сняг вместо вода, а Йорек Бирнисон наблюдаваше как Лий Скорзби пече тюленово месо, Джон Фаа заговори Лира.

— Лира, можеш ли да видиш онзи инструмент достатъчно ясно? — попита той.

Луната отдавна беше залязла. Светлината на Аврора беше по-ярка от лунната, но твърде непостоянна. Лира обаче имаше остър поглед, затова бръкна в торбичката и измъкна алетиометъра.

— Много добре го виждам. Пък и вече знам къде са повечето символи. Какво да го питам, повелителю Фаа?

— Искам да знам повече за охраната на този Болвангар — отвърна циганинът.

Момичето дори не се замисли. Ръцете й сами нагласиха стрелките на шлема, орела и леярския тигел, а мисълта й се съсредоточи върху точните значения на символите като триизмерна диаграма. Дългата стрелка тутакси се завъртя, спря и отново закръжи като пчела, предаваща със своя танц посланието си на кошера. Тя наблюдаваше движението й спокойно, без да се напряга да улови веднага значението. Знаеше, че то идва, че скоро ще се изясни, и остави стрелката да се движи, докато не се увери, че е схванала правилно всичко.

— Точно както каза демонът на вещицата, повелителю Фаа. Станцията се пази от отряд тартари и е оградена с бодлива тел. Уредът казва, че всъщност никой не се бои сериозно от нападение. Но…

— Какво, дете?

— Той казва и още нещо. В една съседна долина има езеро и село край него и някакъв призрак тормози тамошните хора.

Джон Фаа поклати нетърпеливо глава.

— Това не ни интересува сега. Разправят, че в тези гори бродели какви ли не духове. Кажи ми пак за тартарите. Колко са? С какво са въоръжени?

Лира зададе въпроса и след малко вече знаеше отговора.

— Шестдесет души с пушки и още няколко по-големи оръжия. Нещо като топове. Имат и огнехвъргачки. И… демоните на всичките са вълци, така казва алетиометърът.

Това предизвика силно вълнение у онези, които бяха участвали по-рано в бойни действия.

— Полковете в Сибирск имат демони вълци — обади се някой.

— Не съм срещал по-свирепи воини — каза Джон Фаа. — Трябва да се бием като тигри. И да се посъветваме най-напред с мечока. Той е роден боец.

Лира го прекъсна нетърпеливо:

— Но, повелителю Фаа, този призрак… Мисля, че е призракът на някое от децата!

— Дори и така да е, Лира, едва ли може да се направи нещо. Шестдесет сибирски стрелци, плюс огнехвъргачки… Господин Скорзби, елате насам за малко.

Аеронавтът се приближи към шейната, а в това време Лира се измъкна и пристъпи към мечока.

— Йорек, идвал ли си тук по-рано?

— Веднъж — отвърна той с дълбокия си безизразен глас.

— Наблизо има село, нали?

— Оттатък хребета — мечокът погледна към редките дървета.

— Далече ли е?

— За теб или за мен?

— За мен.

— Доста далече. Но не и за мен.

— За колко време може да се стигне дотам?

— Мога да отида и да се върна три пъти, докато изгрее луната.

— Слушай, Йорек, нали ти казах, че имам тълкувател на символи. Разбрах, че има нещо важно, което трябва да свърша в това село, но повелителят Фаа няма да ме пусне там. Той иска да продължим по-скоро на север — това също е важно. Но ако не отида там да разбера какво става, може и да не узнаем какво всъщност правят Лакомиите.

Мечокът не каза нищо. Седеше като човек, с кръстосани на скута огромни лапи, а черните му очи я пронизваха от висотата на ръста му. Знаеше, че тя ще иска нещо от него.

— Можеш ли да ни отведеш дотам и после да догониш шейните? — попита Панталеймон.

— Мога. Но съм дал дума на повелителя Фаа, че ще се подчинявам единствено на него и на никого другиго.

— А ако ми разреши? — попита Лира.

— Тогава може.

Тя се обърна и се затича през снега.

— Повелителю Фаа! Ако Йорек Бирнисон ме пренесе през хребета до селото, можем да разберем какво става там и после да догоним шейните. Той знае пътя. Нямаше да настоявам, но може да стане като миналия път. Отче Корам, нали си спомняте хамелеона? Тогава не разбрах, но то беше истина и едва по-късно го научихме. И сега имам същото чувство. Не разбирам точно какво казва уредът, но знам, че е важно. А Йорек Бирнисон знае пътя, той каза, че може да отиде и да се върне три пъти, докато изгрее луната, пък и с кого бих се чувствала по-сигурна? Обаче не е съгласен да тръгне, докато не получи разрешение от повелителя Фаа.

Възцари се мълчание. Отец Корам въздъхна. Джон Фаа се намръщи и устните му се свиха в мрачна гримаса.

Но още преди да заговори, аеронавтът се намеси:

— Повелителю Фаа, ако момичето е с Йорек Бирнисон, ще е също толкова в безопасност, колкото и тук, с нас. Всички мечки държат на думата си, но аз познавам Йорек от години и знам, че нищо на света не би го накарало да наруши дадената дума. Накарай го да ти обещае, че ще се грижи за нея, и той ще го направи. Колкото до скоростта, той може да препуска с часове, без да се умори.

— Добре, но защо да не отидат няколко мъже? — попита Джон Фаа.

— Те ще трябва да вървят — намеси се Лира, — защото хребетът не може да се премине с шейна. Йорек Бирнисон може да се движи в такава местност по-бързо от всеки човек, пък и аз съм лека и няма да го забавя. Обещавам, повелителю Фаа, че няма да остана повече от необходимото и няма да издам нищо за нас, нито ще се изложа на опасност.

— Сигурна ли си, че се налага да го правиш? Дали тоя тълкувател не те прави на глупачка?

— Никога не го е правил, повелителю Фаа, пък и едва ли би могъл.

Джон Фаа потърка брадата си.

— Какво пък, ако всичко мине както трябва, сигурно ще получим някакви нови сведения. Йорек Бирнисон, ти готов ли си да направиш онова, което предлага детето?

— Ще направя каквото кажеш, повелителю Фаа. Кажи ми да отнеса детето там, и ще го направя.

— Много добре. Ще я закараш там, където ти каже, и ще правиш каквото ти каже. Лира, слушаш ли внимателно нарежданията ми?

— Да, повелителю Фаа.

— Ще идеш там и ще потърсиш онова, което те интересува, а когато го намериш, веднага се връщаш. Йорек Бирнисон, дотогава ние ще сме тръгнали, така че ще ни догониш.

Мечокът кимна с огромната си глава.

— Има ли войници в селото? — обърна се той към Лира. — Ще ми трябва ли бронята? Без нея ще се движим по-бързо.

— Не — отвърна тя. — Сигурна съм, Йорек. Благодаря, повелителю Фаа. Обещавам да направя точно каквото ми казахте.

Тони Коста й даде къс сушено тюленово месо и с Панталеймон в облика на мишка, свит в качулката й, тя се покатери върху мечока и се вкопчи в козината му, а коленете й се притиснаха в тесния му мускулест гръб. Козината му беше невероятно гъста, а силата, която се излъчваше от него, беше зашеметяваща. Сякаш носеше на гърба си перце, той се обърна и препусна с дълги плавни скокове сред дърветата по посока на хребета.

На Лира й трябваше известно време, докато свикне с този начин на придвижване, но когато овладя тънкостите на ездата, усети как я залива вълна на опиянение. Яздеше мечок! А над тях трептяха и се полюшваха златните арки и воали и ги обкръжаваше жестокият арктически студ и безбрежната тишина на Севера.

Лапите на Йорек Бирнисон стъпваха безшумно в снега. Дърветата бяха дребни и хилави, защото наближаваха тундрата, но по пътя се срещаха драки и жилави храсти, ала мечокът ги мачкаше, сякаш бяха паяжини.

Изкачиха ниския хребет между пръснатите безредно черни скали и скоро изгубиха от поглед спътниците си. Лира искаше да си поговори с мечока и ако той беше човек, вече щяха да са добри приятели. Йорек обаче беше толкова чужд, див и студен, че тя едва ли не за пръв път в живота си се чувстваше плаха и стеснителна. Седеше на гърба му и си мислеше, че може би така му харесва повече, че в очите на огромния брониран мечок тя е просто едно бърборещо хлапе, почти бебе.

Дотогава Лира почти не се беше опитвала да се погледне отстрани и сега откри, че това е интересно, но и доста неудобно занимание. Също като язденето на мечка. Йорек Бирнисон препускаше бързо, като стъпваше едновременно с двата десни, после с двата леви крака и се люлееше в равномерен мощен ритъм. Лира установи, че не е достатъчно просто да седи на гърба му, налагаше се наистина да язди.

Бяха вървели повече от час и тя усещаше, че цялото й тяло се е вдървило, но удоволствието от язденето си струваше. Внезапно мечокът забави крачка и спря.

— Погледни нагоре — каза той.

Лира вдигна очи и трябваше да ги избърше с опакото на дланта, защото от студа й потекоха сълзи. Когато най-сетне прогледна, ахна от изумление. Аврора беше помръкнала и се беше превърнала в блед треперлив отблясък, но звездите бяха ярки като диаманти. Стотици миниатюрни черни фигурки прекосяваха обсипания със скъпоценни камъни свод, насочвайки се от изток и юг на север.

— Птици ли са? — попита Лира.

— Вещици — отвърна мечокът.

— Вещици! Какво правят?

— Може би са тръгнали на война. Никога не съм виждал толкова много на едно място.

— Ти познаваш ли вещици, Йорек?

— Служил съм на няколко. И съм се сражавал с някои. Тази гледка може да уплаши повелителя Фаа. Ако са тръгнали да помагат на враговете ви, има от какво да се боите.

— Повелителят Фаа не би се уплашил! Ти също не се плашиш, нали?

— Не още. Но когато се уплаша, ще мога да надвия страха. Трябва да кажем на повелителя Фаа за вещиците. Може да не са ги видели.

Той тръгна бавно, а Лира продължи да гледа към небето, докато очите й отново се замрежиха от сълзи, но безкрайната върволица не секваше.

Най-сетне Йорек Бирнисон спря.

— Ето там е селото.

Долу под неравния изрит склон се гушеха няколко дървени постройки, а пред тях се простираше равна като тепсия заснежена повърхност, вероятно замръзналото езеро. На тази мисъл навеждаше и дървеният пристан. Дотам имаше не повече от пет минути път.

— Какво мислиш да правиш? — попита мечокът.

Лира се смъкна от гърба му и установи, че едва се държи на краката си. Лицето й се беше схванало от студа, а коленете й трепереха, но тя се вкопчи в козината му и се опита да се разтъпче. Скоро вече се чувстваше по-добре.

— В това село има призрак или дете, и аз не знам. Може да не е в самото село, а някъде около него, не съм сигурна. Искам да го намеря и да го отведа при повелителя Фаа и останалите, стига да е възможно. Помислих си, че е призрак, но тълкувателят може да ми казва нещо, което не разбирам.

— Ако не е в селото, сигурно ще му трябва подслон.

— Мисля, че не е мъртво… — изрече Лира, но съвсем не беше сигурна. Алетиометърът показваше нещо зловещо и противоестествено, което я изпълни с трепет. Но коя беше тя? Дъщерята на лорд Азриел! И й се подчиняваше един могъщ мечок! Как би могла да се покаже малодушна?

— Да идем да видим!

Тя отново се покатери на гърба на мечока, който закрачи равномерно надолу по неравния склон. Кучетата в селото го надушиха или го чуха и започнаха да вият зловещо. Елените в кошарата се размърдаха неспокойно и се заблъскаха, а рогата им тракаха като сухи клони. В неподвижния въздух всеки шум се чуваше отдалеч.

Когато наближиха първите къщи, Лира се озърна, вглеждайки се в полумрака — Аврора вече избледняваше, а до изгрева на луната оставаше много време. Тук-там под затрупаните със сняг покриви проблясваше светлинка и й се стори, че вижда през един от прозорците бледи лица. Представи си изумлението на хората, ако можеха да видят как едно дете язди голяма бяла мечка.

В средата на селцето близо до пристана имаше празно пространство, където бяха изтеглени лодките, сега затрупани със сняг. Шумът, който кучетата вдигаха, беше оглушителен и в селото сигурно всички вече бяха будни. В мига, в който Лира си го помисли, една врата се отвори и отвътре излезе мъж с пушка. Демонът му росомаха скочи върху купчината цепеници до вратата и вдигна облаче сняг.

Лира тутакси се свлече от гърба на мечока и застана между него и човека. Спомни си, че тя му беше казала да не облича бронята.

Мъжът заговори на непознат език. Йорек Бирнисон му отговори по същия начин и човекът нададе уплашен вик.

— Мисли ни за дяволи — обясни Йорек. — Какво да му кажа?

— Кажи му, че не сме дяволи, но имаме приятели сред тях. И че търсим… Просто търсим едно дете. Странно дете. Кажи му.

Йорек му каза и човекът тутакси посочи някъде надясно, като бързо ломотеше нещо.

— Пита дали сме дошли да отведем детето — обясни мечокът. — Тук се боят от него. Опитали са се да го прогонят, но то все се връщало.

— Кажи му, че ще го отведем, но е много лошо от тяхна страна да се отнасят така с него. Къде е то?

Човекът заговори, като ръкомахаше уплашено. Лира се побоя да не би да стреля по погрешка, но той изломоти няколко думи и побърза да се скрие в къщата, като затръшна вратата зад себе си.

— Къде е детето? — попита тя.

— В рибарската къщичка — отвърна мечокът и тръгна към пристана.

Лира го последва. Беше ужасно нервна. Душейки въздуха, Йорек се запъти към тесен дървен заслон, пред който спря.

— Тук е.

Сърцето на Лира биеше така силно, че й беше трудно да си поеме дъх. Тя понечи да почука на вратата, но това беше нелепо. Пое въздух да извика и осъзна, че не знае какво да каже. Беше се стъмнило. Как не се беше сетила да вземе фенер!

Но нямаше избор. Не искаше мечокът да забележи колко е уплашена. Беше й казал, че може да овладее страха си — това трябваше да направи и тя. Лира повдигна ремъка от еленова кожа, с който беше привързано резето, и дръпна заскрежената врата, която се отвори със скърцане. Наложи се да разхвърля с крака снега, за да може да я отвори по-широко. От Панталеймон нямаше никаква полза — в облика си на хермелин той се суетеше насам-натам и писукаше уплашено, бяла сянка върху белотата на снега.

— Пан, за Бога! — изсъска тя. — Стани прилеп. Влез вътре и погледни…

Той обаче не помръдна, нито проговори. Никога не го беше виждала такъв, освен онзи път, когато с Роджър местеха монетите от един череп в друг в криптата на „Джордан“. Страхът му беше дори по-голям от нейния. Колкото до Йорек Бирнисон, той лежеше в снега недалеч и ги наблюдаваше мълчаливо.

— Излез! — престраши се тя. — Излез!

Отвътре не се чуваше нищо. Тя отвори вратата още малко, а Панталеймон се метна в ръцете й и я натисна настойчиво с котешките си лапи.

— Да се махаме! Не стой тук! Ох, Лира, тръгвай! Хайде, връщай се!

Докато се опитваше да го усмири, тя забеляза как Йорек Бирнисон се надига и се обръща към някого, който слизаше по пътечката откъм селото с фенер в ръка. Когато се приближи достатъчно, човекът вдигна фенера и пламъкът освети лицето му. Беше възрастен мъж с широко набръчкано лице. Очите му почти се губеха сред хилядите гънки. Демонът му беше полярна лисица.

Той заговори и Йорек Бирнисон преведе:

— Казва, че това дете не е единственото такова. Виждал е и други в гората. Понякога умират бързо, друг път не умират. Според него това тук е много жилаво. Но за него ще е по-добре да е мъртво.

— Попитай го ще ми заеме ли фенера си — помоли Лира.

Мечокът заговори и човекът с готовност й подаде фенера, като кимаше усърдно. Тя разбра, че е дошъл точно затова, и му благодари. Човекът кимна още веднъж и се отдръпна — по-далеч от нея, от колибата и от мечока.

Внезапно Лира си помисли, че детето може да е Роджър. Сърцето й се сви: Господи, дано да не е той! Панталеймон се беше вкопчил в нея, отново хермелин, а ноктите му се забиваха дълбоко в анорака й.

Тя вдигна високо фенера и пристъпи в мрака. И в този миг й стана ясно какво правеше Жертвеният съвет и каква беше жертвата, която децата трябваше да принесат.

Момчето се беше свило до дървената сушилна с редиците изкормени риби, увиснали нагъсто една до друга. То притискаше до гърдите си една риба, както Лира притискаше Панталеймон — силно, с две ръце, близо до сърцето. Но това беше всичко, което имаше — защото момчето нямаше демон. Лакомиите го бяха отрязали. Това беше междинното разсичане, а детето беше разполовено.

13.Дуелът

Първият й порив беше да се обърне и да побегне или да припадне. Човек без демон беше като да нямаш лице или ребрата ти да са натрошени и сърцето изтръгнато. Нещо зловещо и противоестествено, което беше част от света на призраците, а не на здравия разум.

Лира се вкопчи в Панталеймон. Главата й се въртеше и й се гадеше. Изби я студена пот въпреки пронизващия мраз.

— Мишеловке! — проговори момчето. — Доведохте ли моята Мишеловка?

— Не — едва намери сили да отговори Лира. — Как се казваш?

— Тони Макариос. Къде е Мишеловката?

— Не знам… — започна тя и спря, за да преглътне гаденето, което се надигна към гърлото й. — Лакомиите…

Не можа да довърши. Трябваше да излезе от заслона и да седне на снега. Но тя не беше сама, никога и никъде, защото Панталеймон винаги беше с нея. Господи, да я откъснат от него, както това момче беше откъснато от своята Мишеловка! Нищо не би могло да бъде по-лошо от това! Лира усети, че плаче, Панталеймон също скимтеше, и двамата обзети от гореща жалост и съчувствие към осакатеното момче.

Не след дълго Лира се окопити.

— Ела — обади се тя с треперещ глас. — Излез, Тони! Ще те заведем на сигурно място.

В колибата се чу шум и Тони се появи на вратата, като все още стискаше сушената риба. Беше облечен топло, в дебело подплатен анорак и кожени ботуши, но дрехите му изглеждаха вехти и не по мярка. В слабите отблясъци на Аврора и на искрящобелия сняг той изглеждаше още по-самотен и жалък, отколкото в колибата край сушилката за риба.

Селянинът, донесъл фенера, се беше отдръпнал на няколко метра и сега извика нещо.

— Казва, че трябва да платиш за рибата — преведе Йорек Бирнисон.

Лира изпита желание да заповяда на мечока да го убие, но каза само:

— Ще отведем детето и то няма да ги тревожи повече. Мисля, че си струва да платят с една риба за това.

Мечокът заговори. Човекът промърмори нещо, но не се опита да спори. Лира остави фенера на снега и хвана момчето за ръка, за да го отведе при Йорек. Тони се подчини безропотно, без да показва изненада или страх при вида на огромния бял звяр, а когато Лира му помогна да се качи на гърба на мечока, само промълви:

— Не знам къде е моята Мишеловка.

— Ние също, Тони — каза тя. — Но ние… ние ще накажем Лакомиите. Обещавам ти. Йорек, имаш ли нещо против и аз да се кача?

— Бронята ми тежи далеч повече от две деца — отвърна мечокът.

Тя се покатери на гърба му зад Тони, когато го накара да се хване за дългата корава козина, а Панталеймон се настани в качулката й, топъл, близък и изпълнен с жалост. Тя усещаше желанието му да се пресегне и да погали осакатеното момче, да го близне и да го стопли, както би направил собственият му демон. Но имаше закони, които никой и никога не биваше да престъпва.

Преминаха през селото и се насочиха към хребета. Лицата на селяните бяха разкривени от ужас и някакво зловещо облекчение при вида на осакатеното същество, което си заминаваше, съпроводено от малко момиче и огромен бял мечок.

В душата на Лира отвращението се бореше със съчувствието и съчувствието победи. Тя обгърна с ръце малката мършава фигурка, за да не й позволи да падне. Обратният път беше още по-студен, тъмен и труден, но въпреки това й се стори по-кратък. Йорек Бирнисон не знаеше умора, а и Лира вече беше свикнала достатъчно с язденето. Студеното телце в ръцете й беше съвсем леко, почти безтегловно. Но в същото време Тони седеше вдървено, без да се движи, и не й беше никак лесно да се справи с него.

От време на време осакатеното момче проговаряше.

— Какво каза? — питаше Лира.

— Тя ще знае ли къде съм?

— Да, ще разбере и ще те намери. И ние ще я търсим. Дръж се право, Тони. Малко остана…

Мечокът препускаше стремително. Лира нямаше представа колко е уморена, докато не догониха циганите. Шейните бяха спрели, за да си починат кучетата, и изведнъж всички ги наобиколиха — Отец Корам, Джон Фаа, Лий Скорзби, нетърпеливи да я посрещнат и да й помогнат. Видът на дребната фигурка в ръцете и ги накара да отстъпят изумени. Лира беше така вкочанена, че не можеше да помръдне. Джон Фаа нежно откопчи ръцете й, които обгръщаха момчето, и я свали от гърба на мечока.

— Боже милостиви, какво е това? — попита той слисан. — Лира, какво си ни довела, дете?

— Казва се Тони — едва успя да раздвижи тя замръзналите си устни. — Отрязали са демона му. Това правят Лакомиите.

Мъжете отстъпиха ужасени още крачка назад. Тогава, за огромно изумление на Лира, заговори мечокът.

— Срам и позор! Помислете си какво направи това дете! Вие може да не сте по-смели от нея, но е срамота да го показвате!

— Имаш право, Йорек Бирнисон — изрече Джон Фаа и се обърна към хората си. — Запалете огъня и стоплете малко супа за детето. За двете деца. Отче Корам, готов ли е заслонът ти?

— Да, Джон. Донесете я там и ще я стоплим…

— И момчето — обади се някой. — То също може да се нахрани и да се стопли, нищо че…

Лира се опита да каже на Джон Фаа за вещиците, но всички бяха твърде заети, а тя се чувстваше смазана. След няколко минути суматоха, в която се мяркаше светлина на фенери, дим от цепеници и забързани фигури, леко ухапване по ухото от зъбите на Панталеймон я събуди. На сантиметри от лицето си Лира видя муцуната на мечока.

— Вещиците! — прошепна Панталеймон. — Повиках Йорек.

— Да — промърмори тя. — Йорек, благодаря ти, че ме закара дотам и обратно. Може да забравя да кажа на повелителя Фаа за вещиците, така че направи го ти вместо мен…

Чу, че той се съгласи, и това й стигаше. След минута тя вече спеше дълбоко.

Когато се събуди, вече съмваше. На югоизток небето беше избледняло, а въздухът беше пропит от сивкава мъгла, в която циганите се движеха като призраци, докато товареха шейните и запрягаха кучетата.

Лира видя всичко това от навеса над шейната на Отец Корам, където лежеше под купчина кожи. Панталеймон се беше събудил още преди нея и опитваше формата на полярна лисица, но това явно не му се удаваше особено, защото скоро се върна към любимия си облик на хермелин.

Йорек Бирнисон спеше в снега наблизо, положил глава върху огромните си лапи. Отец Корам обаче беше на крак и когато видя че Панталеймон е буден, закуцука към тях да събуди Лира.

Тя го видя да се приближава и седна.

— Отче Корам, сега знам кое е това, което не разбирах! Алетиометърът повтаряше птица и не и това ми се струваше безсмислено, защото означаваше няма демон, а как е възможно човек да няма демон?… Какво има?

— Лира, боя се да ти го кажа след всичко, което направи, но момчето умря преди час. Не можеше да се успокои, не го свърташе на едно място. Все питаше за демона си, къде е, дали ще дойде скоро. И през цялото време стискаше тая смрадлива риба, сякаш… Не мога да говоря за това, дете! Но той най-сетне затвори очи и се отпусна и за пръв път изглеждаше спокоен — като всеки друг мъртвец, чийто демон си е отишъл съвсем естествено. Опитахме се да му изкопаем гроб, но земята е корава като желязо, затова Джон Фаа нареди да направят клада и ще го изгорят, та да не го разкъсат хищниците. Дете, ти постъпи много смело и доблестно и аз се гордея с теб. Сега вече знаем на какво са способни тези хора и в какво се състои нашият дълг. Ти трябва да си починеш и да се нахраниш, защото снощи заспа твърде бързо, а при тези температури трябва да ядеш, за да не отслабне организмът ти…

— Отче Корам, а къде е сега момчето? Изгориха ли го вече?

— Не, Лира, тялото му е зад шейните.

— Искам да го видя.

Той не можеше да й откаже, след като беше видяла нещо далеч по-лошо от смъртта, а и това би могло да я успокои. Заедно с Панталеймон, който подскачаше до нея, превърнат в бял заек, тя тръгна към задната част на кервана, където няколко мъже трупаха съчки.

Тялото на момчето лежеше под карирано одеяло край пътеката. Лира коленичи до него и повдигна одеялото. Един от мъжете понечи да я спре, но останалите поклатиха глави.

Панталеймон се примъкна по-близо и двамата се вгледаха в жалкото изнурено личице. Лира свали ръкавицата си и докосна очите му. Бяха студени като мрамор. Отец Корам беше прав — горкият малък Тони Макариос по нищо не се различаваше от всяко друго човешко същество, чийто демон е бил отнесен от смъртта. О, ако й отнемеха Панталеймон! Тя го грабна и го притисна до сърцето си, сякаш искаше да го скрие там. А малкият Тони Макариос имаше само една жалка риба…

Къде ли беше тя?

Лира дръпна одеялото. Рибата я нямаше.

Тя скочи на крака с искрящи от гняв очи.

— Къде е рибата му?

Циганите спряха работата си и я погледнаха слисани. Демоните им обаче разбраха и се спогледаха. Върху лицето на един от мъжете се появи колеблива усмивка.

— Да не сте посмели да се смеете! Ще ви изтръгна дробовете, ако дръзнете да му се надсмивате! Това беше всичко, за което можеше да се залови, една вмирисана сушена риба, тя беше неговият демон и едничкото същество, което да обича! Кой му я взе? Къде е тя?

Панталеймон се беше превърнал в ръмжащ снежен леопард, същият като демона на лорд Азриел, но тя не забеляза това. Сега виждаше единствено кое е хубаво и кое лошо.

— Успокой се, Лира — каза един от мъжете. — По-кротко, дете.

— Кой му я взе? — продължи да вилнее тя и циганинът се отдръпна смутен.

— Не знаех — започна да се оправдава друг мъж. — Мислех, че са му я дали да яде. Взех му я, защото си помислих, че така е по-прилично. Не беше нарочно, Лира.

— Къде е рибата?

— Дадох я на кучетата, защото не знаех, че правя нещо лошо — смутено промърмори мъжът. — Прощавай.

— Не аз трябва да ти прощавам, а той — изрече Лира и се обърна към мъртвото момче, за да докосне леденостудената му буза.

Тогава я осени една мисъл и тя започна да рови из кожите, в които беше загърната. Студът я лъхна през разтворения анорак, но само за няколко секунди тя откри онова, което търсеше, измъкна от портмонето си златна монета и отново се загърна плътно.

— Ще ми дадеш ли за малко ножа си? — попита тя мъжа, който беше взел рибата. Той й подаде ножа, а Лира се обърна към Панталеймон: — Как й беше името?

— Мишеловка — мигновено реагира той.

Лира хвана ножа като писалка и стисна здраво монетата в лявата си ръка, а с дясната издълба в златото името на демона.

— Надявам се, че това ще свърши работа — щом за Професорите в „Джордан“ е достатъчно — прошепна тя на мъртвото момче, разтвори със сила челюстта му и пъхна монетата в устата му. Не беше лесно, но се справи някак.

После върна ножа на мъжа и се запъти в сутрешния здрач към шейната на Отец Корам.

Той й даде паничка току-що свалена от огъня супа, която Лира загълта лакомо.

— Какво ще правим с тези вещици, Отче Корам? — попита тя. — Чудя се дали и вашата не е с тях.

— Моята ли? Не съм врачка, Лира. Може да са тръгнали къде ли не. В живота на вещиците има хиляди неща, за които ние дори не подозираме. Неща, невидими за нас. Тайнствени болести, които за нас са смешни, но за тях може да се окажат смъртоносни. Поводи за война, неразбираеми за нас. Радости и скърби, породени от цъфтежа на едва забележими растения в тундрата… Все пак съжалявам, че не видях полета им. Иска ми се да можех да се насладя на тази гледка. Хайде, дояж си супата. Искаш ли още? Има и сухари. Яж, дете, защото скоро потегляме.

Храната посъживи Лира и скоро ледът, сковал душата й, започна да се топи. Заедно с останалите тя отиде да погледа как полагат малкото осакатено телце на кладата и сведе глава, за да изслуша със затворени очи молитвата на Джон Фаа. Мъжете напръскаха дървата с каменовъглен спирт, запалиха огъня и само след миг пламъците лумнаха високо.

Щом се увериха, че тялото е изгорено, те отново потеглиха на път. Това беше едно призрачно пътуване. Заваля сняг и скоро светът се сви до сивите сенки на кучетата, тичащи отпред, скърцането на шейната, хапещия студ и вихъра от снежинки, тъмни почти колкото небето и тежки почти колкото земята.

Кучетата продължаваха да тичат с вирнати опашки, изпускайки облачета пара. Превали пладне и здрачът отново обгърна света. Те спряха да се нахранят и да си починат в една долина между хълмовете. Трябваше да определят местоположението и маршрута си и докато Джон Фаа се съветваше с Лий Скорзби как ще е най-добре да използват балона, Лира се сети за летящия шпионин и попита Отец Корам за кутията от тютюн, в която го бяха затворили.

— Затрупал съм я здраво — успокои я той. — Пъхнах я на дъното на една торба, в която няма нищо интересно. На кораба запоих капака, както ти обещах. Не знам какво ще правим с това нещо, честно да ти кажа. Можем да го хвърлим на дъното на някоя огнена мина, но не знам това ще реши ли проблема. Ти обаче няма от какво да се тревожиш, Лира. Докато е у мен, нищо не те заплашва.

При първия удобен случай тя пъхна ръка на дъното на вкоравената от студа платнена торба и измъкна малката кутия. Още преди да я докосне, усети бръмченето отвътре.

Докато Отец Корам разговаряше с останалите водачи, тя отнесе кутията на Йорек Бирнисон и сподели с него хрумването си. Беше се сетила за това, когато си припомни лекотата, с която той проби кожуха на мотора.

Мечокът я изслуша, после взе капака на една тенекиена кутия от бисквити и ловко го огъна под формата на цилиндър. Лира беше изумена от сръчността на ръцете му. За разлика от повечето мечки неговата порода имаше палец, с който можеше да държи предметите и да си помага при работа. Той притежаваше и някакъв вроден усет за якостта и гъвкавостта на метала, което означаваше, че му е достатъчно само да го вдигне и да го повърти в ръцете си, за да знае как за кратко време да му придаде желаната форма. Точно това направи и сега — огъна краищата на тенекиения капак така, че се образува цилиндър, а после измайстори и капачка. Сетне по молба на Лира направи и още един — със същия размер като кутийката на Отец Корам. Единият цилиндър влизаше в другия и дори оставаше място да се напъхат козина и мъх, за да заглушат шума. В готов вид конструкцията напомняше по форма и размер алетиометъра.

Лира седна до мечока, който гризеше замръзнал еленов крак, твърд като дърво.

— Йорек — продума тя, — трудно ли е да нямаш демон? Не си ли самотен?

— Самотен? — повтори той. — Не знам. Като кажат например, че е студено, аз не го разбирам, защото не знам какво е студ. По същия начин не знам и какво значи самотен. Мечките са създадени да живеят сами.

— А мечките в Свалбард? Чух, че били хиляди. Така ли е?

Той не отговори, а стисна със зъби кокала така, че се чу пукот като от прекършено дърво.

— Извинявай, Йорек — каза Лира. — Дано не съм те обидила с нещо. Просто съм любопитна. А пък свалбардските мечки ме интересуват още повече заради баща ми.

— Кой е баща ти?

— Лорд Азриел. Пленник е в Свалбард. Мисля, че Лакомиите са го предали и са платили на мечките да го държат затворен.

— Не знам. Не съм от Свалбард.

— Мислех, че си бил…

— Не. Бях от Свалбард, но вече не съм. Наказаха ме с изгнание, защото убих друга мечка. Отнеха ми положението, имуществото и бронята. Пратиха ме да живея на границата на човешкия свят, да си изкарвам хляба с най-тежката работа, когато изобщо успея да намеря такава, и да се опитвам да удавя спомените си в алкохола.

— Защо уби другия мечок?

— От гняв. Мечките знаят как да насочват гнева си в друга посока, но аз не се овладях. Убих го и бях справедливо наказан.

— Бил си богат и с високо положение — възхитено изрече Лира. — Също като баща ми, Йорек! На него му се е случило нещо подобно малко след като съм се родила. Той също е убил и са му отнели цялото богатство. Това обаче е било много преди да го затворят в Свалбард. Не знам нищо за Свалбард, освен че е в крайния Север… Всичко ли е покрито с лед? Може ли да се стигне дотам по замръзналото море?

— Не и от този бряг. На юг от него морето понякога замръзва, но не винаги. Трябва лодка.

— Или балон?

— Да, или балон, но тогава ще е нужен и попътен вятър.

Той отново заби зъби в месото, а Лира пак си спомни всичките онези вещици в нощното небе, но не каза нищо. Предпочете да го разпитва за Свалбард и слушаше като омагьосана, докато той й разказваше за плъзгащите се глетчери, за скалите и плаващите ледове със стотиците налягали по тях моржове с блестящи от белота зъби, за гъмжащите от тюлени морета, за нарвалите, пробиващи заледената вода с огромните си бивни, за мрачния скалист бряг, за високите по триста метра канари, където кръжаха и виеха гнезда скални призраци, за въглищните шахти и огнените мини, където мечоците ковачи ковяха яки железни листове и ги превръщаха в брони…

— Щом са ти взели бронята, Йорек, откъде намери тази?

— Направих си я сам на Нова земя от небесно желязо. Дотогава бях непълноценен.

— Значи мечките могат да изковат собствената си душа… — промълви тя. На света имаше толкова много неща, които не знаеше. — А кой е кралят на Свалбард? Имат ли мечките крал?

— Името му е Йофур Ракнисон.

Името й прозвуча познато. Беше го чувала и преди, но къде ли? При това изречено не от мечока и не от циганин. Гласът, който го беше произнесъл, принадлежеше на Професор — ясен, педантичен и лениво арогантен. Така говореха в „Джордан“. Тя отново се опита да си го припомни. О, толкова добре го познаваше!

В този миг я осени: Стаята за отдих. Професорите слушат лорд Азриел. Странстващият професор беше този, който спомена нещо за Йофур Ракнисон. Той беше изрекъл думата броненосци, която Лира чуваше за пръв път, затова не разбра, че Йофур Ракнисон е мечок. Какво ли беше казал тогава? Че кралят на Свалбард е суетен и може да бъде спечелен с ласкателство. Имаше и още нещо, само да успееше да си го спомни, но оттогава се бяха случили толкова много неща…

— Щом баща ти е пленник на свалбардските мечки, няма да избяга оттам — каза Йорек Бирнисон. — Там няма дървета, от които да си направи лодка. От друга страна, той е благородник и ще се отнасят с него почтително. Ще му дадат къща и прислуга, ще му осигурят храна и топливо.

— Могат ли мечките да бъдат победени, Йорек?

— Не.

— А надхитрени?

Той спря да гризе кокала и я погледна право в очите.

— Бронираните мечки не могат да бъдат победени. Ти видя бронята ми, виж сега оръжията ми.

Мечокът пусна кокала и протегна ръцете си с дланите нагоре. Черните възглавнички бяха покрити с вроговена кожа, два-три сантиметра дебела, а всеки нокът беше дълъг колкото дланта на Лира и остър като нож. Тя изумена прокара пръсти по тях.

— С един удар троша черепа на тюлен — каза той. — Или гръбнака на човек. Изтръгвам крайници. Освен това мога и да хапя. Ако ти не ме беше спряла в Тролезунд, щях да строша черепа на онзи човек като яйчена черупка. За силата толкова. Сега за хитростта. Не можеш да надхитриш мечка. Искаш ли да ти докажа? Вземи тогава една пръчка, ще се дуелираме.

Нетърпелива да опита, Лира отчупи от близкия храст един клон, окърши всички вейки и го размаха като шпага. Йорек Бирнисон приседна на задните си крака и зачака, сложил лапи в скута си. Когато беше готова, тя се изправи срещу него, но не искаше да го напада внезапно, защото той имаше крайно миролюбив вид. Лира размаха клона наляво-надясно, но не направи опит да го удари и той не помръдна. Тя повтори упражнението няколко пъти, но мечокът стоеше като вкаменен.

Най-сетне Лира реши да нанесе пряк удар, не да го удари силно, а само да го бодне лекичко в корема. Лапата му се стрелна мълниеносно и запрати пръчката на няколко метра встрани.

Лира не очакваше подобно нещо. Реши да повтори още веднъж, но резултатът беше същият. Опита отново, този път по-бързо, и неговата реакция беше още по-светкавична. Стиснала пръчката като рапира, тя започна да напада напълно сериозно, но нито веднъж не успя да го засегне. Той като че знаеше още преди нея какво смята да направи — когато тя се прицели в главата му, с едно бързо движение на огромната си лапа отблъсна удара, а при последвалата лъжлива атака изобщо не помръдна.

Лира започна да се ядосва и се хвърли яростно в нападение — размахваше пръчката, удряше, мушкаше и сечеше, но нито веднъж не стигна по-нататък от огромните му лапи. Те бяха навсякъде — точно там, където трябваше да отрази удара, точно навреме, за да спре атаката.

Тя усети страх и спря. Цялата беше потна под дебелите кожи, задъхана и омаломощена, а мечокът продължаваше да си седи все така невъзмутимо. Дори пръчката й да беше меч със смъртоносно острие, той пак щеше да си остане незасегнат.

— Бас държа, че можеш да ловиш куршумите — каза тя и захвърли пръчката. — Как го правиш?

— Просто не съм човек — отвърна той. — Точно затова никога не можеш да надхитриш мечка. Ние виждаме измамата и хитростта така ясно, както ръцете и краката. Виждаме по начин, който хората са забравили. Но ти трябва да го знаеш — нали разчиташ тълкувателя.

— Не е същото — възрази тя. Това, което току-що беше видяла, я плашеше повече дори от гнева му.

— Същото е. Доколкото разбирам, възрастните не могат да го разчитат. В сравнение с хората аз съм това, което си ти с твоя тълкувател спрямо възрастните.

— Може пък и да си прав — неохотно призна тя. — Значи ли това, че като порасна, ще забравя как се прави?

— Кой знае? Никога не съм виждал тълкувател, нито някой, които да може да го разчита. Може пък да си различна от другите.

Той отново застана на четири крака и продължи да гризе кокала си. Лира беше разкопчала кожите си, но студът отново стана жесток и трябваше да се загърне. Целият този епизод беше доста обезпокоителен. Искаше й се веднага да се допита до алетиометъра, но беше много студено, пък и я викаха да се качва на шейната. Лира взе тенекиените цилиндри, които Йорек Бирнисон беше направил, остави празния в торбата на Отец Корам, а другия, побрал кутийката с летящия шпионин, пъхна при алетиометъра в торбичката на кръста си. Когато отново потеглиха на път, изпита облекчение.

Водачите се съгласиха с Лий Скорзби, че на следващата спирка е добре да надуят балона и да огледат околността от въздуха. Естествено, Лира изгаряше от желание да полети с него, но й забраниха, както можеше да се очаква. Тя обаче го засипа с въпроси по пътя.

— Господин Скорзби, как може да се стигне с балон до Свалбард?

— Ще е нужен дирижабъл с газов мотор, нещо като цепелин, плюс попътен вятър от юг. Аз обаче не бих посмял. Виждала ли си крепостта някога? Най-мрачната и негостоприемна дупка, която можеш да си представиш, забравена от бога пустош, забутана на края на света.

— Чудех се дали Йорек Бирнисон не би искал да се върне там…

— Ще го убият. Йорек е изгнаник. Само да припари нататък, ще го разкъсат на парчета.

— Как надувате балона си, господин Скорзби?

— По два начина. Мога да получа водород, като залея железни стърготини със сярна киселина. Ако уловя газа, който се образува, мога постепенно да напълня балона с него. Другият начин е да открия около някоя огнена мина кладенец със земен газ. Тук под земята има много газ и нефт. Ако се наложи, мога да получа газ от нефт, а и от въглища. Не е никак трудно. Но най-бързият начин е да се използва земен газ. Един хубав кладенец може да напълни балона за час.

— Колко души могат да се качат?

— Шестима, ако е необходимо.

— Можете ли да вземете Йорек Бирнисон с бронята му?

— Правил съм го. Веднъж го спасих от тартарите, когато беше отрязан от своите и те се мъчеха да го уморят от глад — това беше по време на Тунгуската кампания. Аз се спуснах с балона и го измъкнах. Звучи просто, но трябваше да изчислявам теглото на този приятел на око. Освен това разчитах да намеря газ под леденото укрепление, което си беше построил. От въздуха обаче видях терена и прецених, че е безопасно да се копае. Нали разбираш, за да кацна, трябва да изпусна газа, а ако не вкарам нов, не мога да се вдигна във въздуха. Както и да е, справихме се, и бронята качихме.

— Господин Скорзби, а вие знаете ли, че тартарите пробиват дупки в черепите на хората?

— Разбира се. Правят го от хиляди години. В Тунгуската кампания пленихме петима живи тартари и трима от тях имаха дупки в черепа си. Единият имаше две.

— Значи го правят и на своите?

— Точно така. Първо изрязват малко кръгче от кожата на скалпа, но не изцяло, а така, че да може да се повдигне и да оголи костта. После издълбават в черепа кръгла дупка, но много внимателно, за да не засегнат мозъка, и зашиват кожата отгоре.

— Мислех, че го правят на враговете си!

— Нищо подобно! Това е голяма привилегия. Правят го, за да могат боговете да говорят с тях.

— Чувал ли сте някога за един изследовател, Станислаус Груман.

— Груман? Разбира се. Срещнах един от екипа му, когато преди две години летях над река Енисей. Той имаше намерение да поживее при тамошните тартари. Всъщност мисля си, че Груман наистина е имал такава дупка в черепа. Това било част от церемонията на посвещаването, но човекът, който ми го каза, също не знаеше много по въпроса.

— Тогава… Ако е бил почетен тартарин, те не са могли да го убият!

— Да го убият ли? Да не би да е мъртъв?

— Да, аз видях главата му — гордо заяви Лира. — Баща ми я беше намерил. Видях, когато я показваше на Професорите в колежа „Джордан“ в Оксфорд. Бяха го скалпирали.

— Кой го беше скалпирал?

— Ами, тартарите. Поне така мислеха Професорите… Но може и да не е така.

— Може да не е била главата на Груман — каза Лий Скорзби. — Не е изключено баща ти да е заблудил Професорите.

— Възможно е — изрече замислено Лира. — Той им искаше пари.

— И когато видяха главата, те му дадоха парите, така ли?

— Да.

— Хубав номер! Когато видят подобно нещо, хората са потресени и нямат желание да се заглеждат отблизо.

— Особено Професорите — съгласи се Лира.

— Е, ти по-добре знаеш. Но ако наистина е била главата на Груман, готов съм да се обзаложа, че не са го скалпирали тартарите. Те скалпират враговете си, а не своите хора. Той е бил приет от тях.

По пътя Лира премисляше чутото. Навсякъде около нея се движеха мощни течения, пълни със скрит смисъл — Лакомиите с тяхната жестокост и страха им от Праха, градът в Северното сияние, баща й в Свалбард, майка й… А къде беше тя? Алетиометърът, летящите на север вещици. Бедният малък Тони Макариос, шпионинът с часовников механизъм, зловещият дуел с Йорек Бирнисон…

Унесена в мислите си, Лира заспа. Всеки изминал час ги приближаваше към Болвангар.

14.Светлините на Болвангар

Обстоятелството, че циганите не бяха виждали, нито чували за госпожа Колтър, безпокоеше Отец Корам и Джон Фаа повече, отколкото можеше да допусне Лира. Те обаче не можеха да предположат колко е притеснена тя самата. Лира се боеше от госпожа Колтър и често мислеше за нея. И макар сега лорд Азриел да беше баща й, тя така и не можа да си наложи да мисли за госпожа Колтър като за своя майка. Причината беше демонът й, златистата маймунка, която изпълваше Панталеймон с огромно отвращение и ненавист, а и беше ровила из вещите й, за да открие тайните й, особено тази на алетиометъра.

Те сигурно щяха да я преследват. Глупаво беше да мисли, че това ще й се размине. Летящият шпионин го доказваше.

Ала когато врагът нанесе удара си, това нямаше нищо общо с госпожа Колтър. Циганите се готвеха да спрат, за да дадат отдих на кучетата, да поправят една-две шейни и да приготвят оръжието си за нападението на Болвангар. Джон Фаа се надяваше Лий Скорзби да намери някъде земен газ, за да напълни по-малкия балон (оказа се, че имал два) и да отиде на разузнаване с него. За съжаление обаче аеронавтът е толкова зависим от капризите на времето, колкото и морякът. Според него се очакваше мъгла. И наистина, скоро след като спряха, падна гъста мъгла. Лий Скорзби знаеше, че няма да види нищо отгоре, затова се задоволи само да провери екипировката си, макар че всичко беше в безупречен ред. И тогава без предупреждение от мрака върху тях се изсипа дъжд от стрели.

Трима цигани паднаха още в същия миг и умряха така тихо, че никой нищо не чу. Едва когато се свлякоха на пътя на шейните или неочаквано притихнаха, околните забелязаха какво става, но вече беше твърде късно, защото към тях летеше нов облак от стрели. Някои от мъжете вдигнаха поглед нагоре, озадачени от неравномерна тропот, с който стрелите се забиваха в дървото или в замръзналите платнища над главите им.

Пръв се опомни Джон Фаа и започна да крещи команди от средата на кервана. Премръзналите ръце и вдървените крака автоматично се раздвижиха, подчинявайки се на заповедта, но тогава ги връхлетя нов дъжд от стрели — стремителни изопнати пръски със смъртоносни остриета.

Лира беше на открито и стрелите свистяха над главата й. Панталеймон се окопити преди нея, превърна се в леопард и я събори. Тя махна снега от очите си и се превъртя на една страна, като се опитваше да види какво става. Полумракът беше изпълнен с шум и суматоха. Чу мощен рев, после звън и скърцане на метал, и Йорек Бирнисон прескочи шейните и потъна в мрака. След миг оттам долетяха викове, ръмжене, шум от трошене и разкъсване, удари, ужасени писъци и яростен рев на разярена мечка.

Но кои бяха нападателите? Лира още не беше видяла врага. Циганите се тълпяха да бранят шейните, но това ги правеше още по-удобни мишени, а ръкавиците им пречеха да натискат спусъка. Лира чу само четири-пет изстрела, докато дъждът от стрели не секваше. И с всяка минута падаха все нови и нови мъже.

„О, Джон Фаа! — помисли си тя с болка. — Ти не предвиди това, а аз не ти помогнах!“

Но тази мисъл се мярна и изчезна за секунда, защото в този миг Панталеймон мощно изрева и нещо — по-скоро някой, и този някой беше друг демон — се хвърли към него и го събори, като изкара и дъха на Лира. Нечии ръце се протегнаха към нея, сграбчиха я и я вдигнаха. Някой запуши устата й със смрадливи ръкавици и я прехвърли в нечии други ръце и пак я натиснаха в снега. Тя усети как й прилошава и дъхът й секва. Ръцете й бяха болезнено извити на гърба. Вързаха китките й и метнаха на главата й някакво покривало, за да заглушат виковете й, защото тя крещеше с все сила:

— Йорек! Йорек Бирнисон! Помощ!

Но дали мечокът можеше да я чуе? Лира нямаше представа, защото я понесоха нанякъде и я хвърлиха върху нещо твърдо, което започна да се движи и да друса като шейна. До нея достигаха диви викове, но ревът на мечока вече не се чуваше. Ръцете й започваха да отичат, устата й беше запушена, а наблизо се чуваха непознати гласове. Усети как се задушава от страх и ярост.

— Пан! — отчаяно изхърка тя.

— Тихо, тук съм! Ще ти помогна да дишаш. Не мърдай…

Мишите му лапички задърпаха покривалото, докато не откриха устата й. Тя пое трескаво мразовития въздух.

— Кои са тези?

— Приличат ми на тартари. Струва ми се, че улучиха Джон Фаа.

— Не…

— Видях го да пада. Той обаче трябваше да е готов за такова нападение. Знаехме го.

— Но и ние не му помогнахме! Трябваше да погледнем алетиометъра!

— Тихо! Направи се, че си припаднала.

Чу се плющене на камшик и кучешки вой. От начина, по който се тресеше и мяташе, Лира можеше да каже колко бързо се движат. Ала колкото и да се напрягаше, не можа да улови никакъв звук от битката, освен няколко изстрела, заглушени от разстоянието, а после тупуркане на меки лапи по снега.

— Карат ни при Лакомиите! — прошепна тя.

В този миг в ума й изникна думата разполовяване. Смразяващ страх прониза цялото й същество. Панталеймон се сгуши и се притисна в нея.

— Аз ще се бия с тях — заяви той.

— Аз също. Ще ги убия!

— И Йорек, когато разбере. Той ще ги смаже!

— Колко ли път има до Болвангар?

И двамата бяха на мнение, че едва ли е повече от един ден. След като бяха пътували толкова дълго, че цялото й тяло се беше вдървило, кучетата неочаквано забавиха ход и някой рязко дръпна покривалото.

Над нея се надвеси широко азиатско лице под качулка от росомаха, слабо осветено от мъждива лампа. Черните очи на мъжа блеснаха доволно, особено когато Панталеймон, превърнат в хермелин, оголи ситните си бели зъби и изсъска насреща му. Демонът му, едра росомаха, изръмжа в отговор, но Панталеймон дори не трепна.

Човекът сложи Лира да седне и я подпря на страничната дъска на шейната. Тя обаче продължи да пада настрани, защото ръцете й бяха вързани зад гърба, затова азиатецът върза краката й и освободи ръцете.

През падащия сняг и гъстата мъгла тя видя колко е силен този мъж, а и другият, който караше шейната, колко са пъргави и самоуверени — те си бяха у дома сред тази пустош.

Мъжът заговори, но тя не разбра нищо. Той опита отново на друг език, но резултатът беше същият. Тогава премина на английски.

— Как се казва?

Панталеймон тутакси настръхна и тя разбра предупреждението без думи. Значи тези мъже не знаеха коя е! Не я бяха отвлекли заради връзката й с госпожа Колтър, така че в крайна сметка може би не бяха наемници на Лакомиите.

— Лизи Брукс — излъга тя.

— Лизи Бругс — повтори мъжът. — Отведем теб хубав място. Хубав хора.

— Кои сте вие?

— Племе самоеди. Ловци.

— Къде ме водите?

— Хубав място. Хубав хора. Имате броненосец?

— Той ни е охрана.

— Няма полза! Ха, ха, мечка няма полза! Пак хванахме!

Той се изсмя силно. Лира се сдържа и не каза нищо.

— Кои тия хора? — попита мъжът, като посочи нататък, откъдето бяха дошли.

— Търговци.

— Търговци… Какво търгува?

— Кожа, спирт — отвърна тя. — Тютюн.

— Продава тютюн, купува кожи?

— Да.

Той каза нещо на другаря си, който му отговори лаконично. В това време шейната продължаваше да се плъзга напред и Лира се настани по-удобно, за да се огледа. Снегът обаче продължаваше да сипе, а небето беше съвсем смрачено и скоро тя отново се отпусна на дъното на шейната. Двамата с Панталеймон долавяха мислите си и се опитваха да запазят спокойствие, но не можеха да не мислят за смъртта на Джон Фаа… А с Отец Корам какво ли се беше случило? Дали Йорек щеше да успее да убие останалите самоеди? И щяха ли някога да открият следите й?

За пръв път тя изпита нещо като самосъжаление.

По някое време мъжът я разтърси и й подаде парче сушено еленско месо. То беше жилаво и противно на вкус, но Лира беше гладна, пък и беше приятно, че все пак се грижат за нея. След като го сдъвка, тя се почувства малко по-добре. Плъзна бавно ръка под кожите, за да се увери, че алетиометърът си е на мястото, после измъкна кутията с летящия шпионин и я пъхна в ботуша си. Панталеймон се превърна в мишка и натика кутийката колкото можа по-навътре.

Лира притвори очи. Страхът и напрежението я бяха изтощили и скоро тя потъна в неспокоен сън.

Събуди се, защото движението на шейната се беше променило, изведнъж беше станало плавно и равномерно. Тя отвори очи и тутакси ги затвори отново — над нея преминаваха ярки светлини, толкова ослепителни, че трябваше да дръпне покривалото върху лицето си. Когато надникна отново, видя, че се движат между две редици стълбове с ярки анбарни лампи на върха. Докато се опитваше да се съвземе, шейната премина през отворена метална порта в дъното на алеята със стълбовете. Озоваха се на открита площадка, която наподобяваше празен пазар или спортно игрище. Беше стотина метра широка, безупречно гладка, равна и бяла, а околовръст имаше висока метална ограда.

В дъното на площадката шейната спря. Намираха се пред ниска сграда или редица сгради, покрити с дебел сняг. Беше трудно да се каже, но изглежда отделните части на сградата бяха свързани помежду си с тунели, изгърбени под снега. Отстрани се виждаше висок метален пилон, твърде познат на вид, макар че Лира не би могла да каже какво й напомня.

Тук трябваше да прекъсне наблюденията си, защото мъжът преряза въжетата, с които бяха вързани глезените й, и грубо я смъкна от шейната, докато другарят му се опитваше да усмири лаещите кучета. На няколко метра по-нататък се отвори врата и светна анбарна лампа, която ги заслепи като прожектор.

Похитителят на Лира я тласна напред, без да я пуска, сякаш беше някакъв ловен трофей, и заговори нещо на непознатия си език. Човекът на вратата отговори по същия начин, но Лира успя да види чертите му — не беше нито самоед, нито тартарин. Спокойно би могъл да бъде Професор в „Джордан“. Той я огледа, но особено внимателно се взря в Панталеймон.

Самоедът отново заговори и мъжът от Болвангар се обърна към Лира:

— Говориш ли английски?

— Да — отвърна тя.

— Демонът ти винаги ли приема тази форма?

Въпросът я свари съвсем неподготвена. Лира отвори уста, но Панталеймон отговори по свой начин — превърна се в сокол и се спусна от рамото й към демона на мъжа, едър мармот, който се хвърли към него и злобно изсъска. Панталеймон бързо се оттегли.

— Да, ясно — удовлетворено промърмори мъжът.

Самоедите го гледаха с очакване. Мъжът кимна, свали едната си ръкавица и бръкна в джоба си. Измъкна плетена кесия и наброи дванайсет тежки монети в протегнатата ръка на ловеца.

Двамата мъже преброиха парите, разделиха си ги по равно и грижливо ги скътаха, после се запътиха към шейната, без да се обърнат повече. Единият вдигна камшика, подвикна на кучетата и шейната полетя през равната бяла площадка към алеята с лампите, като набираше скорост, и не след дълго се скри в мрака.

Мъжът отвори вратата.

— Влизай бързо. Вътре е топло и приятно. Не стой на студа. Как се казваш?

Английският му беше безупречен, без следа от акцент. Такива хора беше срещала у госпожа Колтър — умни, образовани и важни.

— Лизи Брукс — каза тя.

— Влизай, Лизи. Ние ще се погрижим за теб, бъди спокойна.

Явно му беше по-студено, отколкото на нея, въпреки че беше прекарала много по-дълго на студа. По всичко личеше, че няма търпение да влезе на топло. Лира реши да се прави на слабоумна и вяла и затътри крака след него, когато и двамата прекрачиха високия праг.

Вътре имаше още една врата на голямо разстояние от първата, та да не бяга топлият въздух. Минаха през нея и ги лъхна непоносима жега. Лира разкопча кожените дрехи и отметна качулката.

Бяха в квадратно помещение, около два метра широко, с коридори от двете страни и нещо като бюро отпред, което му придаваше вид на болнична приемна. Всичко беше ярко осветено, с изобилие от блестящи бели повърхности и неръждаема стомана. Във въздуха се носеше миризма на готвено — познатият аромат на бекон и кафе, примесен със слаб болничен мирис. От стените се чуваше тихо бръмчене, почти недоловимо за слуха — онзи досаден звук, с който трябва или да свикнеш, или ще полудееш.

Панталеймон, който сега беше щиглец, прошепна в ухото й:

— Прави се на тъпа. Ама наистина тъпа.

Трима възрастни се взираха преценяващо в нея — мъжът, който я беше посрещнал, още един мъж с бяла престилка и жена в униформа на медицинска сестра.

— Англичани — каза първият мъж. — Явно търговци.

— Същите ловци, нали? Както винаги?

— От същото племе, доколкото мога да преценя. Сестра Клара, ще се погрижите ли за нея?

— Разбира се, докторе. Ела с мен, миличка — подкани сестрата и Лира покорно я последва.

Тръгнаха по къс коридор с врати от едната страна и столова от другата. Оттам се чуваха гласове и тракане на ножове и вилици, носеше се миризма на кухня. Сестрата беше горе-долу на възрастта на госпожа Колтър и изглеждаше чевръста, разумна и безлична. Такава би могла да зашие рана и да смени превръзка, но не и да разкаже случка. Демонът й беше малко бяло кученце, което припкаше след нея. При вида му Лира усети как я побиват тръпки, но само след миг вече се чудеше какво е могло да я уплаши.

— Как се казваш, миличка? — попита сестрата, докато отваряше една тежка врата.

— Лизи.

— Само Лизи?

— Лизи Брукс.

— А на колко си години?

— На единайсет.

Често й бяха казвали, че е дребна за възрастта си, каквото и да значеше това. То никога не се беше отразявало на самочувствието й, а сега дори можеше да й бъде от полза — трябваше да изиграе ролята на една плаха, нервна и жалка Лизи и тя дори се попрегърби и се сви, докато влизаше в стаята.

Очакваше да я попитат откъде идва и как е стигнала дотук и вече си беше приготвила отговорите. Сестрата обаче беше лишена не само от въображение, а и от любопитство. Болвангар можеше със същия успех да е в покрайнините на Лондон и през цялото време да идват нови деца — на нея явно й беше все едно. Напереният й малък демон я следваше по петите също така пъргав и безличен като нея.

В стаята, в която влязоха, имаше кушетка, маса, два стола и картотека, а в дъното — шкаф с лекарства и бинтове, и леген. Сестрата свали палтото на Лира и го пусна на лъскавия под.

— Сваляй и останалото, миличка. Сега ще те огледаме набързо да се уверим, че си здрава и всичко е наред. Ще проверим за измръзвания, за хрема, и ще ти намерим хубави чисти дрехи. Преди това ще те изкъпем — добави тя, защото Лира не се беше мила и преобличала от няколко дни и в топлия въздух това се усещаше все по-ясно.

Панталеймон негодуващо размаха крила, но тя го усмири с гримаса. Той кацна на кушетката, а Лира започна да се съблича, докато не свали всичко от себе си, макар да изпитваше яд и срам. Все пак успя да запази присъствие на духа и продължи да се прави на слабоумна и покорна.

— И торбичката, Лизи — каза сестрата и развърза пояса със силните си пръсти. Понечи да го остави върху купчината дрехи, но напипа алетиометъра и спря.

— Какво е това?

— Ами, играчка — обясни Лира. — Моя е.

— Тогава няма да ти я вземаме, миличка — успокои я сестра Клара, докато разгръщаше черното кадифе. — Хубава е, прилича на компас. Хайде, влизай под душа!

Тя остави алетиометъра на пода и дръпна мушамената завеса в ъгъла.

Лира неохотно се пъхна под топлата струя и започна да се сапунисва, а Панталеймон кацна на корниза. И двамата съзнаваха, че не бива да е твърде оживен, защото демоните на вялите и глупави хора също са такива. Когато се изкъпа и изсуши, сестрата й премери температурата, погледна очите, ушите и гърлото й, после измери ръста и теглото й и си записа нещо. Когато свърши, даде й пижама и халат, които бяха с добро качество, но поовехтели, също като анорака на Тони Макариос.

— Тия дрехи не са мои — каза Лира.

— Не, миличка. Твоите имат нужда от едно хубаво пране.

— А ще ми ги върнете ли?

— Предполагам. Да, разбира се.

— Какво е това място?

— Нарича се експериментална станция.

Това не беше отговор и Лира непременно би поискала да узнае повече, но не и Лизи Брукс. Ето защо тя навлече покорно дрехите и не попита нищо, само жално проточи:

— Искам си играчката!

— Вземи я, миличка. А не искаш ли вместо нея едно хубаво пухкаво мече? Или кукла?

Сестрата отвори едно чекмедже, пълно с меки играчки, които лежаха вътре като мъртъвци. Лира се приближи и си даде вид, че се колебае, накрая избра една парцалена кукла с големи безжизнени очи. Никога не беше имала кукла, но знаеше какво да прави с нея и я притисна до гърдите си с отсъстващ вид.

— А торбичката ми? — попита тя. — Искам да си сложа играчката вътре.

— Вземи я тогава, миличка — кимна сестра Клара, докато попълваше някаква розова бланка.

Лира вдигна горнището на чуждата пижама и опаса пояса около кръста си.

— А палтото и ботушите ми? И ръкавиците, и другите неща?

— Ние ще ги почистим — автоматично отговори сестрата.

После звънна телефон и докато сестра Клара отговаряше, Лира бързо се наведе, вдигна от купчината кутийката с летящия шпионин и я пъхна в торбичката при алетиометъра. Сестрата остави слушалката.

— Ела с мен, Лизи. Сега ще ти намерим нещо за ядене. Сигурно си гладна.

Лира тръгна след нея към столовата, където дузината кръгли бели маси бяха покрити с трохи и лепкави кръгчета от чашите. Мръсните чинии и прибори бяха струпани на метална количка. Прозорци нямаше и за да се създаде илюзия за светлина и простор, едната стена беше покрита с голяма фотограма на тропически бряг с ярко синьо небе, бял пясък и кокосови палми.

Мъжът, който я беше посрещнал, вземаше от кухненското прозорче поднос с храна.

— Яж — подкани я той.

Нямаше смисъл да се подлага на глад и тя изяде с апетит задушеното с картофи. За десерт имаше компот от праскови и сладолед. Докато се хранеше, мъжът и сестрата тихо си говореха нещо на съседната маса, а когато свърши, сестра Клара й донесе чаша топло мляко и прибра подноса.

Мъжът се приближи и седна срещу нея. Демонът му, мармотът, не беше вял и безличен като този на сестрата, а седеше спокойно на рамото му, гледаше и слушаше.

— Е, Лизи — каза мъжът. — Нахрани ли се добре?

— Да, благодаря.

— Искам да ми кажеш откъде си. Знаеш ли?

— От Лондон.

— А какво правиш толкова далеч на север?

— Татко ме доведе — изломоти тя със сведен поглед, сякаш всеки момент щеше да избухне в плач. Не искаше мармотът да вижда очите й.

— Баща ти? Ясно. А той какво прави тук?

— Търгува. Докарахме тютюн от Нова Дания и купуваме кожи.

— Сам ли е баща ти?

— Не. Чичовците ми са с него. Има и други хора — неопределено отвърна тя. Не знаеше какво са му казали самоедите.

— А защо те е повел на такова пътешествие, Лизи?

— Преди две години взе мама и каза, че следващия път ще ме вземе и мен, но ме излъга. Аз много му се молих и накрая се съгласи.

— На колко си години?

— На единайсет.

— Чудесно! Ти си момиче с късмет, Лизи. Тези ловци, които те намериха, те доведоха на най-хубавото място на света.

— Не са ме намерили — възрази тя колебливо. — Те се биха. Бяха много и имаха стрели…

— Не вярвам да е било така, Лизи. Ти си се отдалечила от групата и си се изгубила. Ловците са те намерили да скиташ сама и те доведоха тук. Ето какво е станало.

— Но аз ги видях да се бият. Стреляха със стрели и… Искам при татко! — извика тя и усети, че наистина ще се разплаче.

— Тук си на сигурно място, докато дойде той — каза докторът.

— Видях ги да стрелят със стрели!

— Само така си мислиш. Това често се случва, когато е много студено. Заспала си и си сънувала, а сега не знаеш кое е истина и кое е сън. Не се тревожи, не са се били. Баща ти е жив и здрав и скоро ще дойде тук, защото на стотици мили наоколо няма друго поселище. Как ще се изненада само да те види жива и здрава! Сега сестра Клара ще те заведе в спалнята да се запознаеш с други момичета и момчета, които също като теб са се изгубили. Хайде, върви. Утре сутрин пак ще си поприказваме.

Лира се изправи, притиснала куклата до гърдите си, а Панталеймон скочи на рамото й. Сестрата отвори вратата и отново ги поведе по някакви коридори.

Лира вече наистина беше уморена, прозяваше се неудържимо и едва влачеше крака в плъстените пантофи, които й бяха дали. Панталеймон задрямваше и трябваше да се превърне в мишка, за да се приюти в джоба на халата й. В просъница Лира видя редица легла, детски лица, възглавница… после потъна в сън.

Някой я разтърсваше здраво. Първото, което направи, беше да опипа торбичката на кръста си. Всичко си беше на мястото. Опита се да отвори очи, но не успя. Никога не й се беше случвало така да й се спи.

— Събуди се! Събуди се!

Това беше изречено шепнешком, но от няколко гласа едновременно. С огромно усилие, сякаш търкаляше камък по стръмен склон, Лира отвори очи.

В мъждивата светлина на много слабата анбарна лампа над вратата тя видя три момичета, надвесени над нея. Не можеше да ги разгледа добре, защото очите й още лепнеха от съня, но бяха горе-долу на нейната възраст и говореха на английски.

— Будна е.

— Дали са й приспивателно, сигурна съм…

— Как се казваш?

— Лизи — изломоти Лира.

— Нова група деца ли са докарали? — попита едно от момичетата.

— Не знам. Само аз съм.

— Къде те намериха тогава?

Лира се помъчи да седне. Не помнеше да е пила приспивателно, но може би бяха сложили нещо в млякото й. Главата й беше празна като балон, а в слепоочията й пулсираше тъпа болка.

— Къде сме?

— В някакъв пущинак. Никой не ни казва.

— Обикновено докарват по няколко деца наведнъж…

— А какво правят? — успя да попита Лира, която вече се беше поокопитила. Панталеймон също се мъчеше да се събуди заедно с нея.

— Не знаем — отвърна най-приказливото от децата, високо червенокосо момиче с припрени движения и силен лондонски акцент. — Мерят ни, правят ни някакви изследвания…

— Измерват Праха — допълни пълничко чернокосо момиче, доста добродушно на вид.

— Ти пък откъде знаеш? — прекъсна го другото с червената коса.

— Така е — намеси се и третото, кротко и свито дете, което притискаше до гърдите си демон зайче. — Аз ги чух да си говорят.

— После ни отвеждат един по един и повече нищо не знаем. Никой не се връща — допълни червенокосото момиче.

— Има едно момче, което мисли… — започна пълничкото, но червенокоската го прекъсна:

— Не й казвай! Не още!

— Значи има и момчета? — попита Лира.

— Да. Тук сме много. Мисля, че около трийсетина.

— Повече. Към четирийсет — намеси се пълничкото момиче.

— Да, но през цялото време отвеждат някого. Обикновено докарват цяла група, а после отвеждат децата едно по едно.

— Те са Лакомиите. Чувала си за Лакомиите, нали? Всички ни беше страх от тях, преди да ни хванат…

Лира постепенно се отърсваше от съня. Демоните на другите момичета, освен зайчето, стояха до вратата и слушаха. Всички говореха шепнешком. Лира ги попита как се казват. Червенокосото момиче беше Ани, дебеланката — Белла, а уплашеното дете със заека — Марта. Те не знаеха имената на момчетата, защото през по-голямата част от времето бяха разделени. И трите твърдяха, че с тях се отнасят добре.

— Тук никак не е лошо — заяви Белла, — нямаме кой знае каква работа, само дето ни изследват и ни карат да правим упражнения. Мерят ни, слагат ни термометри, такива работи… Ужасно е скучно.

— Освен когато идва госпожа Колтър — допълни Ани.

Лира едва се сдържа да не извика, а Панталеймон така изпърха с крила, че момичетата нямаше как да не забележат.

— Нервен е — обясни Лира, като го галеше. — Изглежда наистина са ни дали приспивателно, защото много ни се спи. Коя е госпожа Колтър?

— Тя ни подмами, поне повечето от нас — каза Марта. — Всички говорят за нея. Когато се появи, и започват да изчезват деца.

— Тя обича да гледа, когато отвеждат някое дете. Приятно й е да наблюдава какво го правят. Онова момче, Саймън — според него те го убиват, а госпожа Колтър гледа.

— Убиват ли? — попита Лира, потрепервайки.

— Сигурно. Щом никой не се връща.

— Те изследват и демоните — каза Белла. — Мерят ги, претеглят ги…

— Какво, докосват демоните ви?!

— Господи, не! Слагат един кантар и демонът трябва да се качи на него и да се променя, а те си водят бележки и снимат. После те слагат в един шкаф и измерват Праха. През цялото време мерят.

— Какъв прах? — попита Лира.

— Не знаем — отвърна Ани. — Нещо от космоса. Не става дума за истински прах. Ако нямаш Прах, това е добре. Но и да нямаш, накрая пак ще се появи.

— Знаете ли какво чух да разправя Саймън? — обади се Белла. — Той казва, че тартарите пробивали дупки в черепите си, за да пуснат Праха вътре.

— Да бе, той все знае! — свадливо заяви Ани. — Накрая ще взема да попитам госпожа Колтър, когато дойде.

— Няма да посмееш! — изрече Марта с възхищение.

— Ще посмея.

— А тя кога ще дойде? — попита Лира.

— Вдругиден.

Лира усети как я полазват студени тръпки на ужас, а Панталеймон се сгуши в нея. Имаше само един ден да открие Роджър и да разбере колкото е възможно повече за това място. После щеше или да избяга, или да бъде разкрита. Ако всички цигани бяха избити, кой щеше да помогне на децата да оцелеят в тази ледена пустош?

Момичетата продължиха да си говорят, но Лира и Панталеймон се притиснаха един в друг и се опитаха да се стоплят взаимно. Знаеха, че на стотици мили наоколо няма нищо, освен вледеняващ страх.

15.Клетките

Лира рядко изпадаше в униние. Тя беше жизнерадостно и практично дете, пък и й липсваше въображение. Никой с по-развито въображение не би допуснал сериозно, че е възможно да измине целия този път и да спаси Роджър. Пък и да допуснеше, тутакси щеше да намери поне няколко довода да отхвърли тази мисъл като невъзможна. Да си изпечен лъжец още не означава, че имаш въображение. Точно тази липса прави наглата лъжа толкова убедителна.

Сега, след като беше попаднала в ръцете на Жертвения съвет, Лира не изпадна в ужас при мисълта какво може да се е случило с циганите. Всички те бяха добри бойци и макар Панталеймон да твърдеше, че е видял Джон Фаа да пада, не беше изключено и да греши. А ако грешеше, можеше да се окаже, че циганският крал дори не е сериозно ранен. Лош късмет беше да попадне в ръцете на самоедите, но циганите скоро щяха да дойдат и да я спасят, а ако не успееха, Йорек Бирнисон щеше да я намери и нищо не би могло да го спре. Тогава щяха да отлетят за Свалбард с балона на Лий Скорзби и да помогнат на лорд Азриел да избяга.

За нея всичко беше от просто по-просто.

Ето защо, когато се събуди на другата сутрин, тя беше изпълнена с любопитство и готова да посрещне всичко, което денят щеше да й поднесе. И гореше от нетърпение да се срещне с Роджър — по-точно да го види, преди той да я е забелязал.

Не се наложи да чака дълго. Децата в различните спални бяха събудени в шест и половина от сестрите, които се грижеха за тях. Те се измиха, облякоха се и тръгнаха към столовата на закуска.

Роджър беше там.

Той седеше с още пет момчета на една маса до вратата. Опашката пред кухненското прозорче беше точно до тях и Лира се престори, че изпуска носната си кърпичка, и се наведе към стола му да я вземе, така че Панталеймон да може да поговори със Салсилия, демона на Роджър.

Тя беше сипка и така уплашено изпърха с криле, че Панталеймон мигновено се превърна в котка, скочи върху нея и я притисна на пода, после й зашепна нещо. За щастие подобни бързи схватки между демоните на децата бяха нещо обичайно и никой не обърна внимание, но Роджър пребледня като платно. Той вдигна поглед и видя Лира да стои до него с надменно изражение и лицето му се озари от надежда, вълнение и радост. Само видът на Панталеймон, който разтърсваше Салсилия, го възпря да скочи тутакси на крака и да прегърне другарката си в игрите.

Лира извърна поглед към новите си приятелки, демонстрирайки пълна незаинтересованост, и остави Панталеймон да обяснява. Четирите момичета взеха подносите си с царевични пръчици и препечен хляб и седнаха заедно, за да могат да поклюкарстват на спокойствие за останалите.

Не е възможно да държиш на едно място голяма група деца, без да им намериш занимание. В това отношение Болвангар приличаше на училище със строго разписание на занятията — например гимнастика и часове по изкуства. Момчетата и момичетата се занимаваха отделно и се събираха само по време на хранене и през междучасията, така че Лира успя да поговори с Роджър след близо два часа, когато приключи урокът по шев, воден от една от сестрите. Трудното обаче беше как да направи така, че това да изглежда естествено. Всички деца бяха горе-долу на една възраст — възрастта, когато момчетата говорят с момчета, а момичетата с момичета, като и едните, и другите демонстративно избягват противоположния пол.

Възможността да си поговорят й се удаде отново в столовата, когато децата влязоха да пият мляко с бисквити. Лира прати Панталеймон, превърнат в муха, да поговори със Салсилия от стената до масата им, а тя и Роджър не се поглеждаха. Не беше лесно да разговаряш, когато вниманието на демона ти е насочено другаде, и Лира си придаде мрачен и недоволен вид, като надаваше ухо към разговора на демоните, които тихичко бръмчаха недалеч от нея. По едно време обаче до слуха й достигна познато име, произнесено от някакво девойче със светлоруси коси, което я накара да застане нащрек.

Името беше Тони Макариос. Панталеймон долови вълнението й и замълча, докато двамата с Роджър се вслушваха в разговора на децата.

— Не, аз знам защо го отведоха — заяви момичето и всички глави се обърнаха към него. — Защото демонът му не се променяше. Те си мислеха, че е по-голям, отколкото изглежда, и че не е дете. Всъщност демонът му не се променяше, защото самият Тони не се замисляше за нищо. Аз съм виждала как се променя. Казваше се Мишеловка…

— Защо толкова много се интересуват от демоните? — попита Лира.

— Никой не знае — сви рамене момичето.

— Аз знам — обади се едно от момчетата. — Те убиват демона ти и чакат да видят дали ще умреш.

— Добре де, защо им е да го правят толкова пъти с различни деца? — попита някой. — Стига им да го направят и веднъж, нали така?

— Аз знам какво правят — каза русото момиче.

Отново всички погледи се обърнаха към него, но опитът беше научил децата крият от възрастните за какво си говорят и сега всички успяха да запазят безгрижно, апатично изражение, макар да слушаха с напрегнато любопитство.

— Откъде? — попита някой.

— Бях с него, когато дойдоха да го отведат. В килера с бельото.

Момичето силно се изчерви. Но ако очакваше подмятания и насмешки, нищо подобно не последва. Всички деца слушаха внимателно и никое не си позволи дори да се усмихне.

— Стояхме тихо — продължи момичето, — но по едно време влезе сестрата, онази с тихия глас, и каза: „Хайде, Тони, излез. Знам, че си тук. Излез, нищо лошо няма да ти направим.“ А той попита: „Какво ще ми правите?“ „Просто ще те сложим да спиш, после ще направим една малка операция и ще се събудиш жив и здрав.“ Тони обаче не й повярва. Каза…

— Дупките! — обади се някой. — Правят дупка в главата ти, също като тартарите, сигурен съм!

— Млъкни! Какво още каза сестрата?

Дузина деца се бяха скупчили около масата заедно с демоните си, също така нетърпеливи да чуят какво се е случило.

— Тони искаше да знае какво мислят да правят с Мишеловката — продължи момичето. — А сестрата каза: „Ами, и тя ще заспи, също като теб.“ Тони й отвърна: „Ще я убиете, нали? Знам, че така ще стане. Всички знаем, че го правите.“ „Нищо подобно. Това е само нещо като малка операция. Просто ще резнем на едно място. Дори няма да те заболи, но за по-сигурно ще те приспим.“

Сега цялата стая беше притихнала. Сестрата, която следеше за реда, беше излязла, а прозорчето към кухнята беше затворено, така че никой не би могъл да чуе.

— Какво ще резнат? — попита едно момче с разтреперан от страх и вълнение глас. — Тя каза ли?

— Каза само: „Така ще пораснеш по-бързо.“ Каза, че трябвало при всички хора да бъде така. Затова демоните на големите не се променяли като нашите. Те правели тази операция, за да си останат демоните едни и същи, и така се пораствало.

— Но…

— Наистина ли…

— Какво, всички големи ли са оперирани?

— А какво каза…

Внезапно гласовете стихнаха и всички погледи се насочиха към вратата. Там стоеше сестра Клара, ласкава и безлична както винаги, а до нея беше застанал мъж в бяла престилка, когото Лира не беше виждала.

— Бриджит Макгин — изрече той.

Русото момиче се изправи разтреперано. Демонът му катеричка се вкопчи здраво в него.

— Да, господине? — изрече Бриджит едва чуто.

— Свърши си закуската и ела със сестра Клара. Другите да си отиват по класните стаи.

Децата покорно оставиха чашите си на количката от неръждаема стомана и излязоха с наведени глави. Никой не погледна към Бриджит Макгин, освен Лира. Лицето на момичето беше застинало от ужас.

Останалата част от сутринта премина в упражнения. Станцията имаше малък гимнастически салон, защото по време на дългата полярна нощ не можеше да се излиза навън, и групите деца се сменяха да играят в салона под наблюдението на една от сестрите. Разделяха се на отбори и играеха на топка и отначало Лира, която в живота си не беше участвала в такава игра, не знаеше какво да прави. Тя обаче беше бърза и силна, с вродена склонност да командва другите, и скоро откри, че й харесва. Виковете на децата, писъци и граченето на демоните скоро изпълниха малкия салон и тревожните мисли отстъпиха на заден план. Което всъщност беше и целта на тези занимания.

По обяд, когато децата отново се редяха на опашка в столовата, Лира чу радостното чуруликане на Панталеймон, обърна се и видя точно зад себе си Били Коста.

— Роджър ми каза, че си тук — прошепна той.

— Брат ти идва насам с Джон Фаа и цял отряд цигани — каза тя. — За да те отведат у дома.

Момчето едва се сдържа да не извика от радост, но навреме се усети и вместо това се закашля.

— И ме наричай Лизи — предупреди го тя. — Не Лира, а Лизи, запомни ли?

Седнаха заедно, а Роджър се намести близо до тях. На обяд, когато децата се движеха повече из столовата, а пред кухнята имаше опашка, това се оказа по-лесно. Под тракането на чиниите и приборите Роджър и Били й разказаха всичко, което знаеха. Били беше чул от една сестра, че децата, претърпели операция, често били местени на юг, което обясняваше как Тони Макариос се е озовал в пущинака. Но Роджър имаше да й каже нещо още по-интересно.

— Намерих скривалище — заяви той.

— Какво? Къде?

— Виждаш ли картината? — Той посочи голямата фотограма с тропическия бряг. — Горе в десния ъгъл. Виждаш ли плоскостта на тавана?

Таванът беше от големи четириъгълни плоскости, придържани от тънки метални летвички, а ъгълът на плоскостта над картината беше леко повдигнат.

— Като я видях, си помислих, че може и другите да са така — обясни Роджър. — Повдигнах ги и всичките са хлабаво закрепени. Даже изобщо не са закрепени, а се повдигат. С едно момче проверихме и в спалнята — малко преди да го отведат. Вътре има разстояние и може да се пълзи…

— Докъде стигнахте? — попита Лира.

— Не знам. Просто лазихме донякъде и се върнахме. Помислихме си, че може да ни се наложи някой път да се скрием там, но сигурно ще ни намерят.

За Лира това не беше скривалище, а по-скоро тунел, който извеждаше някъде. Това беше най-хубавото, което беше чула тук от идването си. Но разговорът трябваше да спре дотук, защото докторът почука с лъжицата си по масата и заговори:

— Слушайте, деца! Чуйте ме добре. От време на време се налага да провеждаме противопожарни учения. Трябва всички да се облечете хубаво и да излезете навън без паника. Днес следобед ще има такава учебна тревога. Чуете ли звънеца, спирате да правите каквото и да било и изпълнявате каквото ви наредят възрастните. Запомнете мястото, където ще ви заведат. Ако стане истински пожар, трябва да отидете там.

Какво пък, помисли си Лира, това е идея.

В ранния следобед тя и още четири момичета бяха изследвани за Прах. Докторите не го казаха, но не беше трудно да се досетят. Водеха ги една по една в лабораторията, което ги изпълваше с ужас. Лира си помисли колко несправедливо ще е, ако загине, без да им е нанесла дори един-единствен удар. Но по всичко личеше, че все още нямат намерение да я оперират.

— Искаме да направим още някои измервания — обясни докторът.

Лира трудно различаваше всичките тези хора. Мъжете й изглеждаха съвсем еднакви в белите си престилки и с тефтерите и моливите си, а и жените си приличаха като близначки — еднакви униформи, еднакви безлични и спокойни лица.

— Вчера ме мериха — каза Лира.

— Днешните измервания са други. Застани на металната плоча, само че преди това си свали обувките. Ако искаш, дръж си демона. Гледай напред. Точно така, в зелената лампичка. Браво…

Нещо светна. Докторът я накара да се обърне на другата страна. Всеки път нещо щракаше и присветваше.

— Чудесно! Сега се приближи до тази машина и си сложи ръката в тръбата. Нищо няма да стане, обещавам. Изпъни пръстите. Така е добре.

— Какво мерите? — попита тя. — Праха ли?

— Кой ти каза за Праха?

— Едно от момичетата, не му знам името. Каза, че целите сме покрити с Прах. Аз не съм прашна. Вчера се къпах.

— Това е друг вид прах. Той не се вижда с нормалното зрение, защото е по-особен. Свий си сега юмрука. Точно така! Сега опипай наоколо, ще намериш нещо като дръжка. Напипа ли я? Хвани я. Браво! Сложи си сега другата ръка ето тук, на месинговата топка. Чудесно! Ще усетиш леко боцкане, но не се притеснявай, това е просто много слаб анбарен ток…

Панталеймон, приел облика на дива котка, напрегнат и недоверчив, се промъкна до апарата, огледа го подозрително и се върна да се отърка в краката на Лира.

Вече беше сигурна, че още не е дошло времето за операцията и че маскировката й като Лизи Брукс е сполучлива, затова се осмели да попита:

— Защо отрязвате демоните на хората?

— Какво? Кой ти го каза това?

— Онова същото момиче, не го знам как се казва. То каза, че разделяте хората от демоните им.

— Глупости!

Мъжът обаче изглеждаше разтревожен и Лира продължи:

— Защото отвеждате децата едно по едно и те не се връщат повече. Някои мислят, че просто ги убивате, а други казват, че отрязвате…

— Това изобщо не е вярно. Когато отвеждаме децата, това означава, че е дошло времето да ги преместим другаде. Те порастват. Твоята приятелка напразно се тревожи. Няма нищо подобно! Дори не си помисляй подобни неща. А коя е приятелката ти?

— Аз съм тук от вчера, не им знам имената.

— Как изглежда?

— Не си спомням. Май че беше с кестенява коса… светлокестенява като че ли. Не знам.

Докторът се приближи до сестрата и й заговори. През това време Лира наблюдаваше внимателно демоните им. Демонът на сестрата беше красива птичка, спретната и напълно лишена от любопитство, също като кученцето на сестра Клара, а този на доктора — едра нощна пеперуда. И двата стояха неподвижно. Бяха будни — това си личеше от блестящите очи на птичката и пипалцата на пеперудата, които леко се мърдаха, но липсваше нормалното за демоните оживление. Може би наистина никак не им беше интересно и любопитно какво си говорят хората им.

Не след дълго докторът се върна и продължи изследванията, като измери отделно Лира и Панталеймон, после я гледа през специален екран, премери пулса й и я накара да застане под някаква тръба, която съскаше и изпускаше нещо, миришещо на свеж въздух.

Още не бяха приключили с изследванията, когато някъде силно зазвъня звънец.

— Пожарната тревога — въздъхна докторът. — Добре, Лизи, върви със сестра Бети.

— Но всичките им връхни дрехи са в спалния корпус, докторе. Тя не може да излезе навън така. Как мислите, трябва ли най-напред да отидем дотам?

Докторът беше ядосан, че са прекъснали опитите му, и нетърпеливо щракна с пръсти.

— Предполагам, че целта на учебната тревога е да изясни точно тези неща. Каква досада!

— Когато дойдох вчера — услужливо се намеси Лира, — сестра Клара остави дрехите ми в един гардероб в съседната стая, където ме преглеждахте. Мога да облека тях.

— Добра идея! — зарадва се сестрата. — Хайде, бързо!

Лира забърза след сестрата, като ликуваше тайничко, измъкна палтото и ботушите си и бързо ги навлече, докато сестрата се обличаше.

Двете се втурнаха навън. На широката площадка пред главните корпуси се бяха събрали стотина души, деца и възрастни. Някои бяха развълнувани, други ядосани, но повечето бяха просто объркани и не знаеха какво да правят.

— Виждате ли? — говореше някакъв мъж. — Струва си да се направи подобно нещо, за да се види какъв хаос ще настъпи, ако наистина избухне пожар.

Някой надуваше свирка, няколко души размахваха ръце, но никой не им обръщаше внимание. Лира видя Роджър и му махна. Роджър хвана Били Коста за ръка и след малко тримата бяха заедно сред тълпата от бягащи деца.

— Никой няма да забележи, ако се поогледаме малко — предложи Лира. — Ще им трябва много време, докато преброят всички. Можем да кажем, че сме тръгнали след някого и сме се изгубили.

Те изчакаха, докато повечето възрастни насочат вниманието си другаде. Лира направи от сняг мека топка и я хвърли напосоки сред тълпата. След миг всички деца се замеряха с топки и навсякъде хвърчеше сняг. Крясъците и смехът заглушиха напълно виковете на възрастните, които се опитваха да ги усмирят. Тъкмо тогава трите деца издебнаха момента и се шмугнаха зад ъгъла.

Снегът беше толкова дълбок, че им беше трудно да вървят, но това сега не беше важно. Никой не ги следваше. Те се покатериха върху извития покрив на един от тунелите и насреща им изникна призрачен лунен пейзаж, редуващи се хълмчета и долчинки, загърнати в бяло под черния небосвод и слабо осветени от отблясъците на лампите над площадката.

— Какво търсим? — попита Били.

— Не знам. Просто гледаме — отвърна Лира и ги поведе към ниска четвъртита постройка малко встрани от останалите. На ъгъла светеше слаба анбарна крушка.

Глъчката зад тях беше все така силна, но се чуваше по-отдалеч. Децата явно се радваха на глътката свобода и Лира се надяваше това да продължи повече. Тя заобиколи четвъртитата постройка, като търсеше да види прозорец. Покривът беше само на два метра от земята и за разлика от останалите сгради тази нямаше покрит тунел, който да я свързва с останалата част от Станцията.

Прозорец нямаше, но скоро се натъкнаха на врата. Над нея беше окачена табелка с големи червени букви ВЛИЗАНЕТО СТРОГО ЗАБРАНЕНО.

Лира посегна към дръжката, но в този миг Роджър възкликна:

— Погледнете! Птица! Или…

Птицата, която се спускаше от небето, изобщо не беше птица. Лира я беше виждала и преди.

— Демонът на вещицата!

Гъсокът изпляска с крила, докато кацаше, и вдигна облак сняг.

— Здравей, Лира — каза той. — Следвах те дотук, макар ти да не ме виждаше. Чаках да излезеш. Какво става?

Лира му разказа с няколко изречения.

— Къде са циганите? — попита тя. — Джон Фаа добре ли е? Справиха ли се със самоедите?

— Повечето са живи и здрави. Джон Фаа е ранен, но не сериозно. Хората, които те отвлякоха, са ловци и грабители. Те често причакват пътешествениците, но сами се придвижват далеч по-бързо, отколкото на големи групи. Циганите все още са на един ден път оттук.

Двете момчета съзерцаваха със страх демона гъсок, изумени от близкото му познанство с Лира, защото никога дотогава не бяха виждали демон без неговия човек, а и не знаеха почти нищо за вещиците.

Лира се обърна към тях:

— Слушайте, най-добре идете да пазите. Били, ти тръгни нататък, а Роджър да застане на пътя, по който дойдохме. Няма да се бавим.

Те тутакси хукнаха да изпълнят нареждането, а тя се обърна към вратата.

— Защо искаш да влезеш тук? — попита гъсокът.

— Заради онова, което правят. Те отрязват… — тя понижи глас — разединяват хората от демоните им. Децата. Мисля, че може да го правят точно тук. Във всеки случай, има нещо и аз смятам да проверя какво е. Само че е заключено…

— Мога да отворя — каза гъсокът и размаха крила срещу вратата, като отново вдигна облак сняг. Лира чу как в ключалката нещо се превъртя.

— Влез, но внимавай — предупреди демонът.

Лира открехна вратата и се вмъкна вътре. Гъсокът влезе заедно с нея. Панталеймон беше развълнуван и уплашен, но не искаше демонът на вещицата да забележи, затова тихичко се промъкна под кожите и се сви на гърдите на Лира.

Щом очите им свикнаха с полумрака, причината за страха му стана ясна.

В стъклени клетки по протежение на стените бяха затворени демоните на разединените деца. Призрачни силуети на котки, птици и плъхове, както и на други същества, всичките уплашени и объркани, бледи като дим.

Демонът на вещицата гневно изкряка, а Лира притисна Панталеймон към гърдите си.

— Не гледай! Не гледай, чуваш ли!

— Къде са децата на тези демони? — попита гъсокът, разтреперан от гняв.

Лира объркано му разказа за срещата си с Тони Макариос, като поглеждаше боязливо през рамо към нещастните създания в клетките, които напираха навън и притискаха бледите си личица към стъклото. Лира чуваше слабите им писъци, изпълнени с болка и страдание. В мъждивата светлина на слабата анбарна крушка се виждаха имената, написани на табелки върху всяка клетка. Да, имаше и една с името на Тони Макариос. Празна. Освен нея имаше още четири-пет празни клетки с табелки.

— Искам да освободя тези нещастни същества! — яростно изрече Лира. — Ще строша стъклото и ще ги пусна…

Тя се огледа наоколо за някой тежък предмет, но помещението беше съвсем голо.

— Почакай — спря я гъсокът.

Той беше демон на вещица, при това много по-стар и по-силен от нея. Трябваше да го слуша.

— Трябва да създадем впечатлението, че някой е забравил да заключи вратата и е оставил клетките отворени — обясни той. — Ако видят строшено стъкло и стъпки по снега, няма да им трябва много време да те разкрият. А това не бива да става, докато не дойдат циганите. Сега прави това, което ти казвам: вземи шепа сняг и когато ти дам знак, хвърли по малко към всяка клетка.

Лира изтича навън. Били и Роджър бяха на поста си, а отдалеч долиташе глъчката на играещите деца, защото бяха минали само минута-две.

Момичето загреба с две шепи лекия сипкав сняг и се върна, за да изпълни заръката на демона. Хвърли по малко към всяка клетка, после гъсокът издаде щракащ звук и резетата се отвориха.

Лира вдигна стъклото на първата клетка и навън изхвръкна почти безплътно врабче, но не успя да полети и падна на земята. Гъсокът се наведе и нежно го побутна с човката си. Врабчето се превърна в мишка и се залута из стаята. Панталеймон се втурна към него да го успокои.

Лира действаше ловко и след няколко минути всички демони бяха освободени. Някои се опитваха да говорят. Всички се скупчиха около краката й, някои дори полазиха по ботушите й, макар забраната да ги спираше. Бедничките, тя ги разбираше — те тъгуваха по сигурността и топлината на човешките си тела и копнееха да се притиснат до нечие сърце, както би направил на тяхно място Панталеймон.

— Бързо! — нареди гъсокът. — Лира, тичай обратно при другите деца и не се дели повече от тях. Бъди смела, дете! Циганите бързат насам. Аз трябва да помогна на тези нещастни демони да намерят хората си…

Той се приближи до нея и прошепна:

— Но те никога вече няма да бъдат едно цяло. Сега са разделени завинаги. Това е най-голямата злина, която съм виждал някога… Остави стъпките така, както са. Аз ще ги залича. Сега бързай…

— Моля те, кажи ми само, преди да си тръгнеш! Вещиците… Те наистина летят, нали? И не съм сънувала, когато ги видях миналата нощ в небето?

— Така е, дете. Защо питаш?

— Могат ли да вдигнат балон?

— Разбира се, но…

— Ще дойде ли Серафина Пекала?

— Нямам време да ти обяснявам политиката на вещиците. Но става дума за голяма власт и Серафина Пекала е длъжна да защитава интересите на своя клан. Възможно е обаче това, което става тук, да е част от някакъв по-голям замисъл. Трябва да тръгваш, Лира. Хайде, бягай!

Тя се затича, а Роджър, който наблюдаваше изумен как демоните напускаха сградата, хукна към нея през дълбокия сняг.

— Това са… Това е като в криптата на „Джордан“! Демони!

— Да. Не викай. И не казвай нищо на Били, нито на когото и да било. Връщаме се.

Зад тях гъсокът размахваше могъщите си крила и заличаваше следите им. Около него се бяха скупчили осиротелите демони и тихо писукаха от мъка и копнеж. Когато следите бяха заметени, гъсокът се обърна към тях да ги събере още по-близо. Той заговори и всички започнаха един по един да се променят, макар и с видимо усилие, докато и последният се превърна в птица. Като пиленца голишарчета те последваха с подхвръкване и подскачане гъсока и най-сетне успяха да се вдигнат във въздуха с огромен труд. Накъсаната им колона постепенно набра височина, но волята на някои беше сломена и те често политаха надолу. Големият сив гъсок кръжеше около тях и нежно ги побутваше с човката си нагоре и ги връщаше в ятото, което постепенно се изгуби в мастиления мрак.

Роджър дръпна Лира за ръкава.

— Бързо, почти са се строили!

С препъване те се добраха до Били Коста, който им махаше от ъгъла на главния корпус. Или децата вече се бяха уморили, или възрастните бяха успели някак да ги усмирят, защото пред главния вход се бяха наредили неравни редици. Лира и двете момчета се вмъкнаха между тях, но преди това тя успя да им прошепне:

— Предайте на другите да се готвят за бягство. Всички трябва да разберат къде се пазят топлите дрехи и да могат да ги грабнат и да изтичат навън при първия сигнал. И никому нито дума, ясно ли е?

Били кимна, а Роджър попита:

— Какъв ще е сигналът?

— Същият този звънец. Когато дойде време, аз ще го включа.

Децата зачакаха да ги преброят. Ако някой в Жертвения съвет разбираше от деца и от училище, всичко щеше да приключи много по-бързо. Тъй като нямаше постоянни групи, всички имена се търсеха в общ списък, който при това не беше подреден в азбучен ред, а и никой от възрастните не знаеше как да въдвори ред в подобна ситуация. Ето защо бъркотията беше голяма, независимо че вече никой не тичаше и не се мотаеше безцелно.

Лира наблюдаваше и запомняше всичко. На тези хора им липсваше дисциплина — те роптаеха срещу учебната тревога, но знаеха къде се съхраняват връхните дрехи, не можеха да строят децата както трябва. Тази неорганизираност можеше да й бъде от полза.

Вече почти бяха приключили, когато нещо друго отново отвлече вниманието на всички. И според Лира това беше възможно най-лошото, което можеше да й се случи.

Всички чуха звука и вдигнаха глави към тъмното небе, където в застиналия въздух ревеше газовият мотор на цепелин.

Единственото добро беше, че звукът идеше от посока, обратна на онази, в която беше отлетял сивият гъсок с демонското ято. С това обаче хубавото свършваше. Много скоро цепелинът се появи и през редиците премина развълнуван шепот. Издутото сребристо тяло прелетя бавно над осветената алея и собствените му светлини блеснаха ослепително откъм носа и пътническата кабина, прикрепена под корпуса.

Пилотът намали скоростта и цепелинът започна да се снижава. Сега Лира разбра за какво служи якият пилон — естествено, за привързване на летателните апарати. Докато възрастните се опитваха да вкарат децата в сградата, всички глави бяха обърнати назад и следяха работата на наземния екипаж, който пълзеше нагоре по стълбите на пилона и приготвяше въжетата за привързване на кораба. Моторите ревяха и снегът се завихряше под тях, а през прозореца на кабината надничаха лицата на пътниците.

Лира се вгледа внимателно. Нямаше грешка. Панталеймон се вкопчи в нея, превърна се в дива котка и изсъска от омраза, защото от прозореца надничаше любопитно тъмнокосата главица на госпожа Колтър, а в скута й седеше златистата маймунка.

16.Сребърната гилотина

Лира мигновено скри глава под кожената качулка и се вмъкна през двойната врата заедно с другите деца. Имаше достатъчно време да мисли по-късно какво ще си кажат, когато се изправят очи в очи. Сега проблемът й беше друг — как да скрие кожените си дрехи така, че да може да се добере до тях по всяко време, без да иска разрешение.

За неин късмет вътре цареше не по-малък безпорядък, отколкото отвън. Възрастните се опитваха да разчистят пътя от децата, та да могат да минат пътниците от цепелина, и никой не беше особено бдителен. Лира свали анорака и ботушите и ги сви на стегнато вързопче, после се запъти заедно с другите към спалнята си.

Там бързо придърпа едно шкафче в ъгъла, качи се върху него и повдигна плоскостта на тавана. Всичко стана точно както й беше казал Роджър. Тя хвърли ботушите в пролуката, но когато се накани да метне вътре и анорака, нещо я накара да спре и да измъкне алетиометъра от торбичката на кръста си. Пъхна го във вътрешния джоб на анорака и хвърли вътре и него.

Скочи на пода, премести шкафчето и прошепна на Панталеймон.

— Просто ще се правим на малоумни, докато тя ни види, после ще кажем, че са ни отвлекли. За циганите и особено за Йорек Бирнисон — нито дума!

Лира вече съзнаваше, че целият ужас, който беше способна да изпита, е предизвикан от госпожа Колтър, както стрелката на компаса се насочва неизменно към полюса. Можеше да се справи с всичко, което беше видяла досега, дори и с невижданата жестокост на разединението. Беше достатъчно силна да го стори. Ала мисълта за това миловидно лице и този нежен глас, представата за игривата златиста маймунка — те караха стомаха й да се свива и започваше да й се гади.

Но циганите идваха. Трябваше да мисли за тях. За Йорек Бирнисон. Не биваше да се издава. С тази мисъл тя се запъти към столовата, откъдето долиташе глъчка.

Децата се редяха за топли напитки. Някои още не бяха свалили анораците. Всички говореха само за цепелина и пътниците му.

— Тя беше… с маймунката…

— И теб ли те отвлече тя?

— Каза, че ще пише на мама и татко, но бас държа, че не им е писала…

— Не ни е казвала, че убиват деца. Нито думица.

— Тази маймунка е най-лоша от всичко — тя хвана моята Кароса и едва не я уби. Краката ми се подкосиха…

Всички бяха не по-малко уплашени от Лира. Тя потърси Ани и останалите и седна при тях.

— Можете ли да пазите тайна?

— Да!

Трите личица се обърнаха с надежда към нея.

— Има план за бягство — прошепна Лира. — Насам идват хора, за да ни отведат. Ще бъдат тук утре по това време, а може и по-рано. От нас се иска да сме готови, когато чуем сигнала, да грабнем дебелите си дрехи и да изтичаме навън. Без размотаване. Просто трябва да бягаме. Но ако не вземете анораците и ботушите си, ще умрете от студ.

— Какъв сигнал? — попита Ани.

— Същият като днес, пожарната аларма. Всичко е организирано. Трябва да кажем на всички деца, но никой от възрастните не бива да разбере, особено тя.

Очите им блеснаха от надежда и вълнение. Скоро всички в столовата знаеха новината. Лира усещаше, че настроението се е променило. Навън децата бяха неудържими, жадни за игра. После, когато видяха госпожа Колтър, всички бяха обзети от паника, която едва успяваха да потиснат. Сега обаче в оживлението им имаше овладяност и целеустременост. Лира с удивление си даде сметка как надеждата променя всичко.

Тя често надничаше през отворената врата, но много предпазливо, готова всеки миг да се сниши. Чуха се гласове на възрастни, после за момент се мярна госпожа Колтър, която надникна вътре и се усмихна на щастливите деца, седнали в столовата, сити и добре облечени. През помещението премина мигновена тръпка и децата притихнаха и застинаха.

Госпожа Колтър се усмихна и отмина, без да каже дума. Малко по малко разговорът се оживи.

— Къде отидоха да си говорят? — попита Лира.

— Сигурно в заседателната зала — каза Ани. — Веднъж ни викаха там — добави тя, като посочи демона си. — Имаше двайсетина големи и един от тях четеше нещо като лекция. Аз трябваше да застана там и да правя каквото ми каже. Искаше да види колко може да се отдалечи от мен моят Кирилион, после ме хипнотизира и разни такива работи… Това е една голяма стая с много столове и маси и малък подиум. Точно срещу главния вход е. Ей, бас държа, че сега ще я убеждават колко добре е минала учебната тревога. Май и те се боят от нея, също като нас…

Лира остана до вечерта с другите момичета. Наблюдаваше, почти не говореше и се стараеше да не привлича вниманието. Имаше гимнастика, после час по шев, след това вечеря и игра в хола — голяма занемарена стая с дъски за шах, няколко опърпани книги и маса за тенис. По някое време Лира и останалите усетиха, че става нещо, защото наоколо постоянно сновяха възрастни, влизаха и излизаха, скупчваха се на малки групички и разговаряха оживено. Лира предположи, че са открили бягството на демоните и сега се чудят как е могло да се случи подобно нещо.

Госпожа Колтър обаче никъде не се виждаше, за нейна голяма радост. Когато стана време за лягане, тя вече беше решила да посвети останалите момичета в част от тайната.

— Слушайте, минават ли често по стаите да проверят дали сме заспали?

— Не, поглеждат веднъж, дори не се заглеждат много, просто светват с един фенер — отвърна Белла.

— Това е добре. Защото смятам да се поогледам наоколо. Едно момче ми показа пролука на тавана, откъдето може да се мине…

Тя започна да обяснява.

— Аз ще дойда с теб! — извика Ани, още преди да е свършила.

— По-добре недей, защото може да се усетят, ако липсват повече деца. Можете да кажете, че сте заспали и не сте видели къде съм отишла.

— Но ако дойда с теб…

— Има по-голяма вероятност да ни хванат — прекъсна я Лира.

Демоните им се гледаха настръхнали — Панталеймон като дива котка, а Кирилион — в облика на лисица. Панталеймон изсъска тихо и заплашително и оголи зъбите си. Кирилион се извърна настрана и започна да ближе козината си, сякаш ставащото не го засягаше.

— Е, добре — съгласи се покорно Ани.

Това се случваше често — недоразуменията между децата да се разрешават от демоните им. Единият приемаше превъзходството на другия и с това се свършваше. Хората им се примиряваха и не се сърдеха. Лира знаеше, че Ани ще направи онова, за което я молеше.

Момичетата струпаха на леглото й дрехи и метнаха отгоре завивките, сякаш имаше някой, с обещанието да кажат, че не знаят нищо. Лира се приближи до вратата, за да се увери, че няма никой, после премести шкафчето, покатери се на него и се вмъкна през пролуката.

— Нищо не знаете! — прошепна тя още веднъж към обърнатите нагоре лица.

После внимателно постави плоскостта на мястото й и се огледа.

Намираше се в тесен улей, поддържан от метални пречки и подпорни. Плоскостите на тавана леко прозираха и отдолу се процеждаше слаба светлина, която позволи на Лира да огледа помещението. Беше високо малко повече от половин метър. Навсякъде се виждаха метални тръби, сред които не беше трудно да се изгубиш, но ако стъпваше по пречките и не вдигаше шум, Лира спокойно можеше да обходи Станцията от единия до другия край.

— Също като в „Джордан“, Пан — прошепна тя, — когато подслушвахме в Стаята за отдих.

— Ако не го беше направила тогава, нямаше да се случи всичко това — тихичко изписка той в отговор.

— Значи сега трябва да поправя стореното, нали така?

Тя се замисли за миг, като се мъчеше да определи в коя посока горе-долу се намира заседателната зала, накрая се реши. Пътешествието далеч не можеше да се нарече леко. Трябваше да пълзи на лакти и колене, защото беше твърде ниско, за да се изправи повече. Често й се налагаше да прескача тръбите за парното или да се промушва под тях. Металните улеи, по които се движеше, изглежда вървяха точно над вътрешните стени и тя усещаше стабилността им, но краищата им бяха толкова остри, че кокалчетата на пръстите и коленете й се разкървавиха. Не след дълго цялата беше натъртена и прашна от главата до петите.

Знаеше приблизително къде се намира, а тъмната купчинка на дрехите й над спалнята беше жалонът, който щеше да й покаже обратния път. Можеше да каже коя от стаите е празна, защото там през плоскостите не се процеждаше светлина. От време на време чуваше гласове и се спираше да послуша, но това бяха само готвачите в кухнята и сестрите в сестринската стая, които не казваха нищо интересно.

Най-сетне стигна мястото, където по нейни изчисления трябваше да се намира заседателната зала. Тук площадката беше празна — тръбите за парното и климатика тръгваха надолу, а плоскостите бяха равномерно осветени. Тя опря ухо в пода и чу бръмчене на мъжки гласове. Явно беше попаднала където трябва.

Заслуша се внимателно и сантиметър по сантиметър пропълзя до мястото, откъдето се чуваше най-добре. Просна се в металния улей и подаде глава отстрани, за да чува какво се говори.

Отдолу долиташе потракване на прибори, звън на чаши и бълбукане на течност — по всичко личеше, че разговарящите вечерят. Говореха четирима души — госпожа Колтър и трима мъже. Обсъждаха бягството на демоните.

— Кой отговаря за този участък? — прозвуча нежният мелодичен глас на госпожа Колтър.

— Един младши сътрудник, Маккей — отговори й мъжки глас. — Но има механизми, предназначени да предотвратяват подобни инциденти…

— Явно не са задействали.

— Извинете ме, но не е така, госпожо Колтър. Маккей ни уверява, че е заключил всички клетки, преди да излезе от сградата днес в единадесет. Външната врата по никакъв начин не би могла да остане отворена, защото той е влязъл и излязъл през вътрешната, както обикновено. Вратите се заключват с шифър и в паметта на устройството има запис, че той е въведен. В противен случай се задейства алармата.

— Но не се е задействала — възрази госпожа Колтър.

— Задействала се е, но по времето, когато всички са били отвън заради учебната тревога.

— Добре, а когато влязохте…

— За съжаление и двете аларми са на едно и също захранване. Това е грешка при проектирането, която трябва да поправим. Което означава, че когато след тревогата сме изключили пожарната аларма, другата автоматично също се е изключила. Това би могло лесно да бъде засечено, защото след всяко прекъсване на нормалната работа се извършват проверки, но тогава пристигнахте вие и пожелахте да се срещнете веднага с лабораторния екип във вашата стая. Ето защо никой не успя да се върне в лабораторията още известно време.

— Разбирам — хладно изрече госпожа Колтър. — В такъв случаи демоните явно са освободени по време на самата учебна тревога. Това разширява кръга на заподозрените. Практически всеки възрастен в Станцията би могъл да е извършителят. Замисляли ли сте се върху това?

— А вие замисляли ли сте се, че извършителят може да е и дете? — попита някой.

Тя не отговори и мъжът продължи:

— Всички възрастни имаха определени задачи, които би трябвало да погълнат цялото им внимание. Задачите бяха изпълнени до една. Няма никаква възможност някой от персонала да е отворил онази врата. Никаква. Значи или е бил някой външен, дошъл с ясното намерение да извърши точно това, или някое от децата е намерило пътя дотам, отворило е вратата и клетките и после се е върнало пред главния корпус.

— И какво разследване предприехте? — попита госпожа Колтър, но след миг добави: — Всъщност не, не ми казвайте. Разберете ме добре, доктор Купър, не ви упреквам от някаква заядливост. Трябва да бъдем извънредно внимателни. Това, че двете аларми са на едно захранване, е невероятен пропуск, който трябва да се поправи веднага. Дали началникът на тартарската стража не може да ви помогне в разследването? Просто ви споменавам това като една от възможностите. Между другото, къде бяха тартарите по време на тревогата? Преполагам, че вече сте мислили върху това.

— Разбира се — уморено изрече мъжът. — Охраната патрулираше, от първия до последния човек. Те си водят записи много грижливо.

— Сигурна съм, че давате най-доброто от себе си — каза тя. — Е, какво да се прави… Много жалко. Но стига толкова по този въпрос. Кажете ми за новия сепаратор.

— О, имаме голям напредък — изрече докторът с видимо облекчение. — При първия модел съществуваше реален риск пациентът да умре от шок, но този вече е несравнимо по-съвършен.

— Скрелингите го правят по-добре и без апарати — обади се за пръв път третият мъж.

— Имат многовековен опит — намеси се друг.

— Но отначало разкъсването беше единствената възможност — каза докторът, — макар че се отразяваше много зле на операторите. Ако си спомняте, трябваше да освободим по тази причина много хора. Първият голям пробив обаче дойде с прилагането на упойката в комбинация с анбарния скалпел на Майщат. Това ни позволи да намалим смъртността от оперативен шок до по-малко от пет процента.

— А новият инструмент? — попита госпожа Колтър.

Лира усети, че трепери. Кръвта блъскаше лудо в ушите й. Панталеймон, превърнат в хермелин, се притисна силно до нея и прошепна:

— Тихо, Лира, няма да го направят… няма да им позволим да го направят!

— Да, ключа към този нов метод ни даде едно любопитно откритие на самия лорд Азриел. То се състои в това, че сплавта от манган и титан има свойството да разделя тялото от демона. Между другото, какво става с лорд Азриел?

— Вероятно не сте чули — отвърна госпожа Колтър, — че лорд Азриел беше осъден условно на смърт. Едно от условията да бъде пратен вместо това в изгнание в Свалбард беше да се откаже напълно от философските си изследвания. За съжаление обаче той е успял по някакъв начин да се сдобие с книги и апаратура и е довел еретичните си проучвания дотам, че вече е опасно да бъде оставен жив. Във всеки случай Дисциплинарният съд на Църквата вече обсъжда този въпрос и е твърде възможно присъдата му да бъде изпълнена. Но да се върнем на новия ви инструмент, докторе. Как действа той?

— Ах, да… Смъртна присъда, казвате? Боже праведни!… Извинете ме. И така, новият инструмент. Сега провеждаме наблюдения какво става, когато пациентът е в съзнание. Ясно е, че процесът на Майщат тук не върши работа. Ето защо разработихме един вид гилотина. Острието е изработено от манганово-титанова сплав, а детето и демонът се поставят в кабинки от същата сплав, съединени помежду си. При това положение, естествено, връзката им се запазва. После острието пада рязко между тях и връзката се прекъсва. Те вече са отделни същества.

— Бих искала да го видя — каза госпожа Колтър. — Надявам се, скоро. Но сега съм много уморена. Мисля да си легна. Искам да видя утре всички деца. Ще разберем кой е отворил онази врата.

Чу се шум на отмествани столове, вежливи пожелания за лека нощ и затваряне на врата. После Лира чу как останалите отново седнаха и продължиха разговора си, но вече по-тихо.

— Какво ли е намислил лорд Азриел?

— Струва ми се, че е стигнал до съвсем друга идея за естеството на Праха. Там е цялата работа. Това си е чиста ерес, а Дисциплинарният съд на Църквата не може да допусне каквито и да било други интерпретации, освен наложените от нея. Освен това той иска да експериментира…

— Да експериментира? С Праха?

— Тихо! Не викайте толкова…

— Мислите ли, че ще ни натопи?

— Не, не. Смятам, че добре се справихте с нея.

— Притеснява ме отношението й…

— Искате да кажете, че е ненаучно?

— Именно. Усещам някаква лична заинтересованост. Неприятно ми е да използвам тази дума, но ми се вижда някак… кръвожадно.

— Малко силно казано…

— Спомняте ли си първия експеримент, когато тя нямаше търпение да види как ще ги откъснат един от друг…

Лира не можа да се сдържи и сподавено извика. В същия миг кракът й неволно изрита подпорната.

— Какво беше това?

— Откъм тавана е…

— Бързо!

Отново шум на отместени столове, тропот, влачене на маса. Лира се опита да изпълзи по-далеч, но мястото беше толкова малко, че още преди да е изминала два метра, плоскостта на тавана до нея се мести и тя се озова лице в лице със слисан мъж. Беше толкова близо, че се виждаше всяко косъмче на мустаците му. Той беше не по-малко стреснат от нея, но имаше по-голяма свобода на движение. Мъжът пъхна ръка в пролуката и я сграбчи за китката.

— Дете!

— Не я пускай!

Лира впи зъби в едрата, покрита с лунички ръка. Мъжът извика, но не я пусна, макар че по кожата му изби кръв. Панталеймон съскаше и ръмжеше, но напразно. Мъжът беше далеч по-силен от нея и продължи да дърпа, докато другата й ръка, вкопчена в подпорната, се изскубна и тя почти се изхлузи в стаята.

Лира безмълвно се бореше. Беше вплела крака в острия режещ метал над нея и драскаше, хапеше и щипеше с яростта на дива котка. Мъжът пъшкаше и стенеше от болка и напрежение, но продължаваше да я дърпа.

Тогава силите внезапно я напуснаха.

Сякаш нечия чужда ръка я сграбчи отвътре и се опита да изтръгне нещо от нея. Нещо съкровено и безценно.

Усети как отмалява и започва да й се гади. Беше зашеметена и почти парализирана.

Един от мъжете държеше Панталеймон!

Беше стиснал демона й в човешките си ръце и бедният Панталеймон трепереше неудържимо от ужас и отвращение. Лира протегна ръце към него и той се опита да се изтръгне, за да се скрие в прегръдките й.

Двамата застинаха. Бяха пленници.

Тя усещаше тези ръце… Това беше забранено… Никой не биваше да го докосва… Каква подлост!

— Сама ли беше?

— Май че е сама…

— Коя е?

— Новото момиче.

— Онова, което самоедите доведоха?

— Да.

— Нали не мислиш, че тя… Демоните…

— Би могла. Но едва ли сама.

— Дали да казваме…

— Това съвсем ще ни довърши, не мислиш ли?

— Да, по-добре да не знае.

— Какво да правим сега?

— Не можем да я върнем при другите деца.

— Не, в никакъв случай!

— Мисля, че ни остава само едно.

— Сега?!

— Налага се. Не можем да чакаме до сутринта. Тя иска да присъства.

— Можем да го направим и сами. Не е нужно да намесваме и други.

Мъжът, който явно беше главният от тримата, се поколеба, но след миг кимна.

— Добре. Направете го сега. Иначе тя ще проговори. Шокът ще й затвори устата. Няма да помни коя е, какво е видяла, какво е чула… Хайде!

Лира не можеше да говори, не беше в състояние дори да си поеме дъх. Остави се да я пренесат през Станцията, по празните бели коридори, край стаите, от които се чуваше тихо анбарно бръмчене, край спалните, където децата спяха с демоните до главите си и сънуваха заедно с тях. Тя не откъсваше поглед от Панталеймон, който се мъчеше да се изтръгне и да иде при нея, а очите му бяха впити в нейните.

Стигнаха метална врата, която се отваряше с помощта на голямо колело. Чу се свистене на въздух и пред тях се откри ярко осветено помещение с блестящи бели плочки и уреди от неръждаема стомана. Страхът й се превърна в почти физическа болка, когато ги проснаха върху клетката от сребриста мрежа, над която беше надвиснало матовосребристото острие, готово да ги раздели навеки.

Най-сетне гласът й се върна и тя изпищя. Писъкът отекна сред блестящата белота на стаята, но тежката врата вече беше затворена. Можеше да крещи така цяла вечност и никой нямаше да я чуе.

Но Панталеймон бе успял да се изтръгне от омразните ръце. Беше лъв, беше орел, нахвърляше се върху тях с острите си нокти, огромните криле пляскаха свирепо, после се превърна във вълк, в мечка, в пор, нападаше, ръмжеше, дереше. Поредица от светкавични трансформации, като през цялото време скачаше, летеше и се изплъзваше, докато непохватните им ръце се мятаха и ловяха празния въздух.

Но и те имаха демони. Не бяха двама срещу трима, а двама срещу шестима. Язовецът, бухалът и бабуинът правеха всичко възможно да притиснат Панталеймон и Лира им извика:

— Защо? Защо го правите? Помогнете на нас! Не бива да помагате на тях!

Тя риташе и хапеше по-яростно отвсякога и мъжът, който я държеше, за миг я пусна. Беше свободна! Панталеймон се метна като мълния към нея и тя го притисна до гърдите си, а той заби острите си нокти в нея и тази болка й беше близка и скъпа.

— Никога! Никога, никога! — извика Лира и се облегна на стената, готова да се брани до смърт.

Но те отново се нахвърлиха върху нея, трима големи жестоки мъже, а тя беше само едно дете, замаяно от ужас. Изтръгнаха Панталеймон от ръцете й и го хвърлиха върху мрежата, а нея проснаха от другата страна. Между тях имаше мрежеста преграда, но той още беше част от нея, двамата все още бяха едно цяло. Още няколко мига той щеше да бъде душата и сърцето й.

Сред риданията й, тежкото дишане на мъжете и дивия вой на демона й се прокрадна друг звук — тихо бръмчене. Един от мъжете, чийто нос беше разкървавен, натискаше бутоните по някакъв пулт. Другите двама погледнаха нагоре. Тя проследи погледите им и застина. Голямото сребристо острие бавно се издигаше нагоре и отразяваше ярките светлини на стаята. Последният миг в живота й на пълноценно същество.

— Какво става тук?

Тих, мелодичен глас. Нейният глас. Всички замръзнаха по местата си.

— Какво правите? И кое е това дете…

Тя не успя да довърши, защото в този миг я позна. През сълзи Лира я видя как се приближава до една пейка и се вкопчва в нея. Лицето й, толкова красиво и спокойно, сега беше измъчено и разкривено от ужас.

— Лира… — прошепна тя.

Златистата маймунка се хвърли към Панталеймон и го издърпа от мрежата, Лира също скочи като ужилена. Панталеймон се изтръгна от грижовните ръце на маймунката и тръгна със залитане към Лира, за да се сгуши в прегръдките й.

— Никога, никога! — прошепна момичето, скри лице в козината му и усети ударите на сърцето му, докато той се притискаше в нея.

Двамата стояха вкопчени един в друг като корабокрушенци на необитаем бряг. Лира чуваше, че госпожа Колтър говори нещо на мъжете, но дори не се опитваше да долови смисъла на думите й. После напуснаха омразната стая заедно. Госпожа Колтър я подкрепяше, почти я носеше по коридора, докато стигнаха някаква врата. Вътре имаше легло, въздухът ухаеше, светлината беше мека и приглушена.

Госпожа Колтър нежно я сложи на леглото. Лира така здраво притискаше Панталеймон до гърдите си, че ръцете й трепереха от усилието. Нежна ръка я погали по косата.

— Мое скъпо, скъпо дете — промълви нежният глас. — Как попадна тук?

17.Вещиците

Лира стенеше и трепереше неудържимо, сякаш току-що я бяха измъкнали от леденостудена вода. Панталеймон се притискаше до голата й кожа под дрехите, милваше я и се опитваше да й помогне да дойде на себе си, но през цялото време усещаше присъствието на госпожа Колтър, която приготвяше някаква отвара, и най-вече на златистата маймунка, чиито твърди пръстчета бързо опипаха тялото на Лира и напипаха торбичката на кръста й.

— Седни, миличка, и изпий това — каза госпожа Колтър и нежно пъхна ръка зад гърба й, за да я повдигне.

Лира цялата се сви, но Панталеймон й прошепна мислено: „Можем да сме в безопасност само ако се преструваме?“ Тя отвори очи и откри, че са пълни със сълзи. И за своя изненада и срам се разрида неудържимо.

Госпожа Колтър избърса очите й с напарфюмирана кърпичка, като съчувствено мърмореше нещо. В това време маймунката държеше чашата й.

— Поплачи си, миличка — ласкаво изрече жената и Лира реши, че трябва да престане на всяка цена. Опита се да спре сълзите, стисна устни и сподави риданията, които още я разтърсваха.

Панталеймон играеше същата игра. Да ги излъжат, да ги надхитрят! Той се превърна в мишка и пропълзя до маймунката, за да подуши отварата. Беше съвсем безобидна — обикновена лайка. Панталеймон се прокрадна обратно до Лира и й прошепна:

— Пий!

Тя седна в леглото и хвана горещата чаша с две ръце, като духаше и сърбаше. Беше свела поглед. Трябваше да се преструва, че никога в живота си не се е чувствала по-зле.

— Лира, скъпа — промълви госпожа Колтър, като я галеше по косата. — Мислех си, че никога вече няма да те видя! Какво стана? Изгуби ли се? Сигурно някой те е извел от апартамента ми?

— Да — промърмори Лира.

— Кой, скъпа?

— Мъж и жена.

— От гостите ли?

— Да, май че да. Казаха ми да отида да ви донеса нещо от долния етаж и аз тръгнах, а те ме хванаха и ме откараха нанякъде с някаква кола. Но когато спряха, аз побегнах и те не успяха да ме хванат. Само че не знаех къде съм…

Отново я разтърсиха ридания, но този път по-слаби и никак не й беше трудно да си даде вид, че споменът за случилото се я е разстроил.

— Тръгнах да скитам наоколо и се опитвах да се върна обратно, но тогава ме хванаха Лакомиите… Качиха ме на един камион с още няколко деца и ме отведоха в някаква голяма сграда, не знам къде точно се намира.

С всяка изминала секунда, с всяка изречена дума Лира усещаше как силите й се връщат. Сега, когато вършеше нещо трудно, добре познато и непредсказуемо в повечето случаи — с други думи, лъжеше, — тя отново се почувства господарка на положението. Това беше същото усещане, което й даваше властта над алетиометъра. Трябваше да внимава да не каже нещо съвсем неправдоподобно, на някои места да се изразява мъгляво, а друг път да измисля цветисти подробности. С две думи, да прояви цялата си артистичност.

— Колко време те държаха там? — попита госпожа Колтър.

Пътешествието на Лира по каналите и после с циганите беше отнело седмици. Трябваше добре да го пресметне. Тя си измисли някакво пътуване с Лакомиите до Тролезунд, после бягство, всичко това наситено с подробности, които разходките из града й бяха дали. Имаше и черна работа в Ейнарсоновия бар, и кратка служба в някаква ферма във вътрешността на сушата, а накрая и самоеди, които уж я бяха хванали и я бяха отвели в Болвангар.

— Те искаха… искаха да отрежат…

— Тихо, тихо, скъпа. Ще разбера какво е станало.

— Но защо искаха да ми сторят това? Никому нищо не съм направила! Всички деца ги е страх от това, което става тук, но никое не знае какво е то. Толкова е ужасно! По-лошо от всичко друго… Защо го правят, госпожо Колтър? Защо са толкова жестоки?

— Стига, стига. Вече нищо не те заплашва, миличка. Никога няма да позволя да ти сторят подобно нещо. Вече знам, че си тук, и няма да го допусна. Никой вече не може да ти навреди, скъпа моя…

— Но те го правят с другите деца! Защо?

— Виж, скъпа…

— Заради Праха, нали?

— Те ли ти казаха? Докторите?

— Децата го знаят. Всички говорят за това, но никой не знае със сигурност! И едва не го направиха на мен! Вие трябва да ми кажете! Вече нямате право да го пазите в тайна!

— Лира, Лира, Лира… Скъпа, това са големи и трудни за разбиране идеи. Прахът и така нататък. Децата не бива да се занимават с подобни неща. Но докторите го правят за доброто на самите деца, миличка. Прахът е нещо лошо, нещо грешно, нещо зло и пагубно. Големите и техните демони са така заразени от Праха, че за тях вече всичко е изгубено. Не може да им се помогне… Но една бърза операция, и децата вече са в безопасност. Прахът вече няма да полепва по тях. Те са свободни, щастливи и…

Лира си спомни малкия Тони Макариос. Наведе се рязко напред и повърна. Госпожа Колтър се отдръпна и я загледа.

— Добре ли си, скъпа? Върви в банята.

Лира преглътна мъчително и избърса очите си с опакото на ръката.

— Не бива да ни причинявате това — изрече тя. — Просто ни оставете на мира. Бас държа, че лорд Азриел не би го допуснал, ако знаеше какво се върши. Ако по вас, по него, по Ректора на „Джордан“ и по всички големи има Прах, значи така трябва да бъде. Когато изляза оттук, ще разкажа на всички деца по света за това. Пък щом е толкова хубаво, защо не им позволихте да довършат започнатото? Ако беше толкова хубаво, трябваше да ги оставите да го направят и да се радвате.

Госпожа Колтър поклати глава и се усмихна тъжно.

— Скъпа, понякога хубавите неща ни причиняват болка и съвсем естествено е, ако ти си разстроена, и околните да се разстроят… Но това не значи, че ще ти отнемат демона. Той ще остане с теб. Бог ми е свидетел, много от възрастните тук са преминали през такава операция. Сестрите съвсем нямат нещастен вид, не мислиш ли?

Лира примигна. Внезапно проумя странната безлична незаинтересованост на сестрите и сънливостта на послушните им демони. Реши обаче да не казва нищо и да си държи устата затворена.

— Скъпа, никой не би си и помислил да извърти операция на дете, без да са преминати изпитания. И никой не би отнел изцяло демона на едно дете! Едно малко рязване, и всичко е мирно и тихо. Завинаги! Виждаш ли, демонът е чудесен приятел и спътник, докато човек е малък, но във възрастта, която наричаме пубертет, възраст, която много скоро и ти ще достигнеш, скъпа, демоните ти внушават множество тревожни чувства и усещания и това отваря пътя на Праха. Една малка операция преди това, и вече нищо няма да те тревожи! И демонът ти остава с теб, но… връзката е прекъсната. Като… като чудесен домашен любимец. Най-милият на света! На теб не би ли ти харесало това?

Нагла лъжкиня, какви безсрамни лъжи сипеше само! Дори и да не знаеше, че я лъжат (Тони Макариос и демоните в клетките го доказваха), тази мисъл пак би й се сторила отвратителна. Нейната душа и сърце, скъпият й другар да бъде откъснат от нея и превърнат в домашен любимец? Лира кипеше от омраза, а Панталеймон в ръцете й придоби облик на пор, най-грозното и злобното от всичките му превъплъщения, и изсъска.

Но и двамата не казаха нито дума. Лира притисна силно Панталеймон и остави госпожа Колтър да я погали по главата.

— Изпий си лайката — подкани жената. — Ще наредя да ти внесат легло тук. Не е нужно да се връщаш в спалнята при другите момичета, след като те открих, малка помощнице. Моята любимка! Най-добрата помощница на света. Знаеш ли, скъпа, че претърсихме цял Лондон заради теб? Заедно с полицията преровихме всеки град в страната. О, толкова ми липсваше! Нямам думи да ти кажа колко се радвам, че те намерих…

В това време златистата маймунка неспокойно обикаляше наоколо, скачаше върху масата, настаняваше се на рамото на госпожа Колтър и шепнеше на ухото й, крачеше по пода с навирена опашка. Това издаваше досадата на госпожа Колтър, която накрая все пак излезе наяве.

— Лира, скъпа — каза тя. — Мисля, че преди да тръгнеш от „Джордан“, Ректорът ти е дал нещо. Така ли е? Дал ти е алетиометъра, който му е бил поверен преди време. Това е твърде ценна вещ, за да се разнася насам-натам — знаеш ли, в целия свят има не повече от два-три. Предполагам, че Ректорът ти го е дал, за да стигне до лорд Азриел. И ти е заръчал да не ми казваш, нали?

Лира изкриви уста.

— Да, виждам, че съм права. Няма значение, скъпа, ти така или иначе не ми каза. Не си нарушила обещанието си. Но чуй ме, миличка, този уред не бива да остава без надзор. Толкова е рядък и деликатен, че не бива повече да го излагаме на опасност.

— А защо да не отиде у лорд Азриел? — попита Лира.

— Заради онова, което прави той. Знаеш, че е пратен в изгнание, защото е намислил нещо лошо и опасно. Той има нужда от алетиометъра, за да осъществи плана си, но повярвай ми, скъпа, уредът за нищо на света не бива да попада в неговите ръце! Ректорът на „Джордан“ е изпаднал в голяма заблуда. Но сега вече знаеш и най-добре ще е да ми го дадеш, нали? Няма да ти се налага да трепериш над него и да се чудиш кому и за какво е притрябвала тази глупава играчка…

Лира се запита как е възможно някога да е смятала тази жена за умна и очарователна.

— Затова ако е у теб, скъпа, най-добре ми го дай аз да се грижа за него. Той е в торбичката на кръста ти, нали? Много умно да се сетиш за това…

Ръцете й се пресегнаха към талията й и бързо развързаха пояса. Лира стисна зъби. Златистата маймунка се промъкваше към леглото, разтреперана от нетърпение, притиснала черните си ръчички към устата. Госпожа Колтър дръпна пояса и развърза торбичката, като дишаше пресекливо. Извади увитото в черно кадифе пакетче, разгърна го и откри вътре тенекиената кутийка, която Йорек Бирнисон беше измайсторил.

Панталеймон отново беше див котарак, готов за скок. Лира придърпа крака към себе си и бавно ги спусна към пода, та да може да побегне, когато настъпи мигът.

— Какво е това? — попита изумена госпожа Колтър. — Каква смешна тенекийка! Да не би да си го сложила вътре за по-сигурно, скъпа? Всичкият този мъх… Много си предпазлива. Още една кутийка! При това запоена! Кой ги направи, миличка?

Тя беше твърде заета с отварянето на цилиндрите, за да дочака отговора. В чантата си държеше ножче с множество приспособления и сега отвори едно от тях и го заби в кутийката.

Тутакси яростно бръмчене изпълни стаята.

Лира и Панталеймон не помръдваха. Госпожа Колтър, любопитна и нетърпелива, дръпна капачето, а златистата маймунка се наведе да вижда по-добре.

Летящият шпионин излетя мълниеносно от кутийката и се блъсна в лицето на маймунката.

Тя извика и отскочи назад. Госпожа Колтър също почувства удара, извика от болка и уплаха заедно с демона си, а дяволът с часовников механизъм започна да се катери бързо по нея, по гърдите и гърлото и право към лицето.

Лира не се колеба дълго. Панталеймон се хвърли към вратата и тя го последва, дръпна дръжката с все сила и побегна така, както не беше бягала в живота си.

— Пожарната аларма! — извика Панталеймон, докато се носеше стремително пред нея.

Лира видя копчето на следващия ъгъл и с един отчаян удар разби стъклото. Докато тичаше към спалнята, разби още две стъкла, а в коридора наизскачаха хора, които се озъртаха да видят къде гори.

Беше близо до кухнята, когато в ума на Панталеймон проблесна дръзка мисъл и тя влетя вътре. Разви докрай всички кранове на газта и метна клечка кибрит към най-близкия котлон, после смъкна от един рафт чувалче с брашно и го удари в ръба на масата с такава сила, че се вдигна бял непрогледен облак. Беше чувала, че брашното може да избухне, ако се разпилее близо до открит огън.

После изтича навън и с все сила хукна към спалното помещение. Коридорите вече бяха пълни. Децата тичаха насам-натам, изпълнени с радостна възбуда, защото думата бягство се носеше от уста на уста. Най-големите тичаха към килерите, където държаха връхните дрехи, и подкарваха и по-малките. Възрастните се опитваха да овладеят положението, но никой не разбираше какво става. Навсякъде беше пълно с хора, които крещяха, блъскаха се и си проправяха път.

Лира и Панталеймон се носеха стремително като рибки, промъквайки се през тълпата към спалното помещение. В мига, в който стигнаха там, някъде отзад се чу мощна експлозия, която разтърси цялата сграда.

Другите момичета бяха избягали. Стаята беше празна. Лира примъкна шкафчето в ъгъла, качи се върху него и измъкна вързопчето с дрехите си, като първата й работа беше да провери дали алетиометърът си е на мястото. Там беше. Тя навлече светкавично кожите, нахлупи качулката и се обърна към Панталеймон, който извика откъм вратата:

— Бързо!

Лира изтича навън. За неин късмет група деца, които вече бяха облекли топлите си дрехи, тичаха към изхода и тя се вмъкна между тях. Сърцето й биеше до пръсване. Знаеше, че или ще се измъкне, или ще умре.

Пътят беше преграден. Огънят откъм кухнята бързо се беше разпространил и част от покрива се беше срутил, макар да не беше ясно дали от брашното или от газта. Хората се катереха по подпорките за да се доберат до леденостудения въздух. Носеше се силна миризма на газ. После прозвуча нова експлозия, този път по-слаба и по-близка от първата. Взривната вълна събори няколко души и се разнесоха викове на ужас и болка.

Лира се изправи и се изкатери по купчината отломки. Сред крясъците и стоновете на другите демони чу гласа на Панталеймон, който викаше:

— Насам! Насам!

Въздухът, който вдишваше, беше леден. Дано другите деца да бяха намерили топлите си дрехи! Никак не й харесваше мисълта да избягат от Станцията, само за да умрат от студ навън.

Сега пожарът вече беше истински. Когато се озова върху покрива под нощното небе, тя видя пламъците да ближат краищата на огромна дупка в стената на сградата. Край главния вход се тълпяха деца и възрастни, но този път възрастните бяха много по-възбудени, а децата — далеч по-уплашени.

— Роджър! Роджър! — извика Лира. Панталеймон, който се оглеждаше със зорките си очи на бухал съобщи, че го е видял.

Миг по-късно двамата вече бяха заедно.

— Кажи им да вървят с мен! — извика Лира в ухото му.

— Няма да искат! Съвсем са се паникьосали…

— Кажи им какво правят онези с децата, които изчезват! Отрязват ги от демоните им с един голям нож! Кажи им какво видя днес следобед, за всичките онези демони, които пуснахме! Кажи им, че същото ще се случи и с тях, ако не се махнат!

Роджър стоеше със зяпнала уста, но накрая се окопити и хукна към най-близката група от колебаещи се деца. Лира направи същото и когато вестта обиколи всички, някои от децата извикаха и притиснаха демоните си ужасени.

— Елате с мен! — викаше Лира. — Идват ни на помощ! Трябва да излезем от района на Станцията! Хайде, бягайте!

Децата я чуха и я последваха към алеята с лампите, а ботушите им скърцаха и трополяха по утъпкания сняг.

Зад тях крещяха възрастни, но после се чу нов трясък и още една част от сградата рухна. Във въздуха излетя облак от искри и пламъците изскочиха навън с шум на раздирано платно. Ала сред всичко това се чу още един звук, ужасяващо близък и смразяващ. Лира никога не го беше чувала, но го позна — воят на тартарските демони-вълци. Усети как коленете й омекват, а много от децата се обърнаха и застинаха, защото към тях се носеше с насочена пушка първият от тартарските стражи, а до него сивееше призрачната грамада на демона му.

После се появи втори, след него трети. Всички бяха в ризници и нямаха очи — или поне очите им не се виждаха зад прорезите в шлемовете. Единствените очи, които гледаха към децата, бяха кръглите тъмни дула на пушките и жълтите пламъчета над озъбените челюсти на демоните, от които капеше пяна.

Лира се поколеба. Дори не си беше представяла колко страшни са тези вълци. Сега, когато знаеше колко лесно хората от Болвангар нарушават изконното табу, мисълта за оголените зъби я накара да потрепери…

Тартарите ги заобиколиха и застанаха в редица на входа на алеята с лампите, а демоните им бяха до тях, дисциплинирани и стегнати като самите пазачи. Още миг и щеше да се оформи втора редица, защото продължаваха да пристигат нови тартари. „Децата не могат да се бият с войници“, помисли си Лира отчаяно. Това по нищо не приличаше на битките в оксфордския Глинозем — да хвърляш буци кал по децата на тухларите.

Дали? Тя си спомни как хвърли шепа глина в широкото лице на едно от момчетата на тухларите, което вече надделяваше над нея. То спря да изчисти калта от лицето си и тогава градските деца се нахвърлиха върху него.

Тогава тя стоеше в калта, сега стоеше в снега.

Също като онзи следобед, но с истинска стръв, Лира загреба шепа сняг и го хвърли в лицето на най-близкия войник.

— Целете се в очите! — извика тя и хвърли втора топка. Другите деца последваха примера й, после на някой от демоните му хрумна да литне като лястовица заедно с топката и да я бутне право в прореза на шлема и всички останали се присъединиха към него. Минута по-късно всички тартари залитаха, плюеха и проклинаха, докато се опитваха да изчистят твърдия сняг от тесните цепнатини пред очите си.

— Хайде! — извика Лира и се хвърли през портата към осветената алея.

Децата до едно хукнаха след нея, като се опитваха да избегнат озъбените челюсти на вълците. Краката сами ги носеха по алеята към мамещата тъмнина отвъд.

Отзад долетя дрезгава команда и затворите на пушките изщракаха. Нов вик и после настъпи напрегната тишина, в която се чуваше само тропотът на бягащи крака и запъхтяно дишане.

Войниците се бяха прицелили и нямаше да пропуснат целта.

Ала преди да натиснат спусъка, един от тартарите издаде задавен стон, а друг извика от изненада.

Лира се обърна и видя на снега да лежи мъж със стърчаща от гърба стрела. Стрела със сиви пера. Той се гърчеше, потрепваше конвулсивно и храчеше кръв, а останалите войници се озъртаха да видят кой е пратил стрелата, но стрелецът не се виждаше никъде.

Тогава право от небето долетя втора стрела и улучи друг войник в тила. Мъжът се строполи, без да издаде звук. Командирът им изкрещя нещо и всички вдигнаха поглед нагоре.

— Вещиците! — извика Панталеймон.

В този миг те се появиха — изящни черни силуети, които се стрелкаха високо във въздуха, възседнали клонките от омаен бор, в чиито иглички свистеше вятърът. Още една се спусна плавно надолу и пусна стрела. И още един мъж се строполи.

Тартарите вдигнаха пушките и стреляха в тъмното небе, в нищото, в сенките и облаците, а върху тях се посипа дъжд от стрели.

Командирът на отряда видя, че пленниците почти са успели да избягат и нареди на една група да ги догони. В този миг се чуха писъци, децата спряха и се обърнаха ужасени назад. От мрака отвъд осветената алея изникна чудовищен силует, който се хвърли срещу тях.

— Йорек Бирнисон! — извика Лира. Имаше чувството, че ще се пръсне от радост.

Мечокът като че не усещаше тежестта на бронята. Той прелетя край Лира и се вряза в тартарите. Войници, демони и пушки се разхвърчаха на всички страни. Йорек Бирнисон се закова на място, извъртя се мощно и грациозно и замахна с ръце. Тутакси от двете му страни се строполи по един тартарски войник.

Един от демоните, огромна вълчица, се хвърли върху него. Той я пресрещна с удар във въздуха. Лумна ярък пламък и тя се стовари с вой на снега, силно изсъска и след миг вече я нямаше. Човекът й умря заедно с нея.

Тартарският командир не се поколеба пред лицето на тази атака от две страни, рязко изкрещя поредица от команди и отрядът му се раздели на две. Едната част трябваше да отблъсне нападението на вещиците, а другата, по-голямата — да се изправи срещу мечока. Наемниците бяха храбри, никой не би могъл да го отрече. По четирима те се отпускаха на едно коляно и стреляха, сякаш бяха на учение, без да трепнат пред напиращата към тях чудовищна грамада. И след миг срещаха смъртта.

Йорек продължаваше да нанася удари, громеше, рушеше, ръмжеше, а куршумите отлитаха от него като мухи, без да го засегнат. В това време Лира подканяше децата да бързат, да излязат от осветената алея. Тартарите бяха опасни, но далеч по-опасни бяха възрастните в Болвангар.

Тя крещеше, размахваше ръце и побутваше децата.

— Къде отиваме? — попита някой.

— Там има само сняг!

— Идват ни на помощ! — обясни Лира. — Петдесет цигани, може би дори повече. Сигурно ще има и ваши роднини. Всички цигански семейства, които са изгубили дете, са пратили хора.

— Аз не съм циганин — обади се едно момче.

— Няма значение. И теб ще те вземат.

— Къде? — свадливо попита някой.

— У дома. Точно затова съм тук, за да помогна да ви спасят. Аз доведох циганите тук. Само трябва да повървим малко и ще ги открием. Мечокът е с тях, така че едва ли са далече.

— Видяхте ли го тоя мечок! — възкликна едно момче. — Когато смачка демона, човекът умря, сякаш някой му изтръгна сърцето!

— Не знаех, че демоните също могат да бъдат убити — обади се друго дете.

Сега всички говореха. Вълнението и облекчението им бяха развързали езиците. Но това нямаше значение, достатъчно беше, че се движат.

— Вярно ли е, че правят такива неща, каквито ти разправяш? — попита едно от момичетата.

— Вярно е — отвърна Лира. — Никога не съм допускала, че ще видя човек без демон. Но докато идвахме насам, срещнахме онова момче, което нямаше демон. То през цялото време питаше за него, дали ще го намери. Казваше се Тони Макариос.

— Аз го познавам! — обади се някой, а след него и още няколко гласа. — Да, отведоха го преди около седмица…

— Е, те му бяха отрязали демона — продължи Лира. Знаеше как ще им подейства това. — И малко след като го намерихме, умря. Те държаха всички демони, които бяха отрязали, в клетки в квадратната постройка отзад.

— Вярно е — потвърди Роджър. — А Лира ги пусна по време на учебната тревога.

— Да, и аз ги видях! — намеси се Били Коста. — Отначало не знаех какво са, но после ги видях да отлитат с онзи гъсок.

— Но защо го правят? — попита едно момче. — Защо отрязват демоните на хората? Това е мъчение! Защо им е притрябвало да го правят?

— Прахът… — колебливо предположи някой.

— Прахът! — презрително се изсмя момчето. — Няма такова нещо. Те си измислят. Не им вярвам!

— Я погледнете! — обади се някой. — Вижте какво става с цепелина!

Всички обърнаха глави нататък. Отвъд осветената алея, където битката още продължаваше, дългото тяло на цепелина вече не се рееше свободно около пилона. Единият му край се беше смъкнал надолу, а зад него се издигаше кълбото на…

— Балонът на Лий Скорзби! — извика Лира и плесна с ръце.

Другите деца не разбираха нищо. Лира отново ги поведе напред, като се чудеше как аеронавтът е стигнал толкова далеч. Беше ясно какво се опитва да направи — да напълни балона си с газ от дирижабъла и да избяга, като същевременно отнеме на хората от Станцията всяка възможност за преследване!

— Хайде, движете се, иначе ще замръзнете! — подвикна тя, защото някои от децата трепереха и хленчеха от студ, а демоните им виеха тъничко.

Панталеймон започваше да се дразни. Превърна се в росомаха и се озъби на демона катеричка на едно от момичетата, който се беше отпуснал на рамото на детето и тихо скимтеше.

— Влез под палтото й! Стани голям и я стопли!

Уплашеният демон тутакси пропълзя под анорака на момичето.

Бедата беше там, че изкуствената коприна топлеше по-малко от истинските кожи, независимо колко дебело беше подплатена с кухи влакна. Някои от децата имаха вид на пухкави топки, но дрехите им бяха произведени във фабрики и лаборатории, където не знаеха какво е истински студ, и не изпълняваха предназначението си. Дрехите на Лира имаха опърпан вид и миришеха, но я пазеха от студа.

— Ако не открием скоро циганите, няма да издържат — прошепна тя на Панталеймон.

— Карай ги да вървят — каза тихо той в отговор. — Спрат ли, с тях е свършено. Знаеш какво каза Отец Корам…

Отец Корам й беше разказвал много истории за собствените си пътешествия на север, а също и госпожа Колтър, доколкото изобщо можеше да й се вярва. Но в едно и двамата бяха единодушни — че не бива да спираш.

— Колко още ще вървим? — попита едно малко момче.

— Тя ни кара да вървим, за да ни убият — обади се друго дете.

— По-добре да сме тук, отколкото вътре — измърмори някой.

— Не искам да вървя повече! В Станцията е топло, има храна и мляко…

— Но тя гори!

— Какво ще правим тук? Ще умрем от глад…

В ума на Лира се тълпяха въпроси, стремителни и неуловими като вещици, а някъде отвъд пределите на досегаемото трептеше и сияеше с ослепителен блясък нещо, което тя не проумяваше.

То обаче й даде сили да измъкне едно момиче от преспата, в която беше затънало, да смушка някакво момче, което се мотаеше безцелно, и да извика на останалите:

— Не спирайте! Вървете по мечата следа! Той е дошъл с циганите, значи следите му водят до тях. Продължавайте да вървите!

Започнаха да падат едри снежинки. Скоро следите на Йорек Бирнисон съвсем щяха да се изгубят. Светлините на Болвангар вече не се виждаха, само слабите отблясъци на пожара трептяха в далечината. Единствената светлина идеше от бялата покривка, застилаща земята. Гъсти облаци забулваха небето и скриваха луната и Северното сияние, но макар и с труд, децата все още различаваха дълбоката бразда, която беше прокарал Йорек Бирнисон в снега. Лира ги окуражаваше, подвикваше, раздаваше плесници, подкрепяше, ругаеше, теглеше и носеше, а Панталеймон следеше поведението на демоните и й казваше какво е нужно да се направи.

„Ще ги измъкна! — повтаряше си тя. — Дошла съм тук да ги измъкна и ще го направя, по дяволите!“

Роджър й помагаше, а Били Коста, който имаше по-остър поглед от повечето деца, вървеше най-отпред. Скоро снегът стана толкова гъст, че трябваше да се вкопчат един в друг, за да не се изгубят. Ако легнеха и се топлеха, ако прокопаеха дупки в снега… Лира пропъди тази мисъл.

През цялото време й се причуваха разни неща. Бръмчене на мотор, но не рев на цепелин, а тънко жужене като на стършел, което ту се чуваше ясно, ту заглъхваше. И вой… Кучета? Впрегатни? И той беше твърде далеч, за да е сигурна, а милионите снежинки обвиваха всичко като вата, кръжаха и се въртяха под поривите на вятъра. Може би бяха впрегатните кучета на циганите или пък дивите духове на тундрата, а защо не и онези освободени демони, плачещи за своите деца?

Привиждаше й се… В снега не можеше да има светлини. Сигурно и те бяха призраци… Освен ако не бяха направили кръг и сега се приближаваха отново към светлините на Болвангар.

Но това бяха малки жълти пламъчета на фенери, а не ярките лъчи на анбарните лампи. И се движеха, а воят вече звучеше по-близо. Още преди да се е уверила, че не сънува, Лира вече беше сред познати лица. Мъже, облечени в кожи, я прегръщаха — могъщите ръце на Джон Фаа я вдигнаха, а Отец Корам се смееше от радост. Навсякъде, докъдето погледът й стигаше през виелицата, циганите прегръщаха децата, качваха ги на шейните, увиваха ги в кожи и им даваха да дъвчат тюленово месо. И Тони Коста беше тук, прегръщаше Били, потупваше го лекичко с юмруци и пак го прегръщаше и го разтърсваше от радост. А Роджър…

— Роджър идва с нас — каза тя на Отец Корам. — Най-много заради него исках да дойда тук. Двамата ще се върнем в „Джордан“. Какъв е този вой?

Отново виеше същият мотор, който й напомняше за летящия шпионин, уголемен хилядократно.

Внезапно я връхлетя удар, който я просна, а Панталеймон не можеше да я защити, защото златистата маймунка…

Госпожа Колтър…

Маймунката удряше, хапеше, драскаше Панталеймон, който се преобразяваше така светкавично, че беше почти невидим. Той също не отстъпваше — бодеше, удряше, разкъсваше. В това време госпожа Колтър, върху чието премръзнало лице сред кожите бяха изписани вълнуващите я чувства, дърпаше Лира към моторната шейна, а тя се бранеше със същата стръв като демона си. Виелицата беше толкова силна, че през гъстия сняг не се виждаше нищо, и в анбарната светлина на фаровете се въртяха само рояци снежинки.

— Помощ! — извика Лира на циганите, които бяха съвсем близо, но не можеха да я видят. — Помощ! Отче Корам! Повелителю Фаа! Господи, помогнете ми!

Госпожа Колтър изкрещя пронизително някаква заповед на езика на северните тартари. От снега изникнаха фигурите на цял отряд, въоръжени с пушки, а демоните им стояха до тях с оголени зъби. Командирът им видя борбата на госпожа Колтър с Лира, вдигна момичето с една ръка, сякаш беше кукла, и го хвърли в шейната. Прозвуча изстрел, после втори — циганите бяха усетили какво става. Но да стрелят по невидима цел, когато не виждаха и своите, беше опасно. Тартарите, които бяха наобиколили шейната, можеха да стрелят напосоки, но циганите не смееха, за да не улучат Лира.

Тя се почувства уморена и отчаяна.

С усилие се изправи и видя Панталеймон все още да се бори с маймунката. Челюстите му на росомаха бяха сключени около златистата й ръка. Той вече не се променяше, само стискаше здраво. А това кой беше?

Нима Роджър?

Да, Роджър, който се хвърли срещу госпожа Колтър с юмруци и ритници, привел глава, но беше повален с един удар от най-близкия тартарин, сякаш беше муха. После настъпи невероятна бъркотия — черно и бяло, мигновен зелен проблясък, неясни сенки, люшкащи се светлини…

Внезапен вихър размята снежните завеси и в образувалата се пролука нахлу с грохот Йорек Бирнисон. Челюстите му изщракаха наляво, после надясно, огромната му лапа раздра нечия гръд. Бели зъби, черно желязо, мокра червена козина…

После нещо вдигна с мощен тласък Лира във въздуха, а тя се вкопчи в Роджър и го изтръгна от ръцете на госпожа Колтър. Демоните на двете деца, превърнати в птици, изпърхаха уплашено нагоре и в същото време още някой се издигна стремително. Лира видя до себе си вещица — един от онези изящни тъмни силуети от висините — но достатъчно близо, за да я докосне. Вещицата държеше лък и протегна голите си бели ръце (в този мраз!), за да опъне тетивата, после пусна една стрела в най-близкия тартарин…

Стрелата влезе през пролуката на шлема и се показа отзад, а демонът на мъжа, огромен вълк, се хвърли светкавично напред, но се стопи като дим още във въздуха.

Лира и Роджър се държаха с отмалели пръсти за клонката от снежна мура, на която седеше с неподражаема грация млада вещица. Тя се наведе надолу и наляво и пред погледите на двете деца изникна от нищото огромната грамада на земята.

Те тупнаха в снега точно до коша на Лий Скорзби.

— Скачай вътре! — извика тексасецът. — И приятелчето ти също. Видяхте ли мечока?

Лира се озърна и забеляза три вещици да държат въжето на балона, омотано около една скала.

— Качвай се! — викна тя на Роджър и се прекатури през обвития с кожа край на коша, за да се намери насред снежна купчина. Роджър се стовари върху нея и в същия миг земята се разтърси от мощен рев.

— Давай, Йорек! Качвай се по-бързо, старче! — изкрещя Лий Скорзби.

Мечокът се прехвърли в коша, който започна зловещо да пращи.

Нов порив на вятъра размята снега и мъглата и в разчистеното пространство Лира видя всичко, което ставаше наоколо. Отряд цигани, водени от Джон Фаа, нападаше тартарите и ги изтласкваше към горящите развалини на Болвангар. Други цигани помагаха на децата да се качат на шейните и ги увиваха в кожи. Наоколо разтревожено се луташе Отец Корам, подпирайки се на бастуна си, а пъстрият му демон прескачаше преспите и се озърташе, сякаш търсеше нещо.

— Отец Корам! — извика Лира. — Насам!

Старецът я чу и се обърна изумен към балона, който беше обтегнал въжето и все още оставаше ниско долу само благодарение на усилията на вещиците. От коша размахваше ръце Лира.

— Лира! — възкликна той. — Добре ли си, девойче? Наред ли е всичко?

— Всичко е наред! — викна тя в отговор. — Довиждане, Отче Корам! Довиждане! Да отведете всички деца у дома!

— Ще го направим, кълна се! Лек път, детето ми! И всичко хубаво…

В същия миг аеронавтът даде знак и вещиците пуснаха въжето.

Балонът излетя стремително и се издигна сред вихъра на височина, каквато Лира не си беше и представяла. Земята изчезна в мъглата, а те продължаваха да се издигат, все по-бързо и по-бързо. Двамата с Роджър лежаха на дъното на коша, вкопчени един в друг, притиснати от ускорението.

Лий Скорзби подскачаше и се смееше от възторг, и надаваше диви тексаски възгласи. Йорек Бирнисон спокойно се освобождаваше от бронята и трупаше отделните й части на купчина. Плющенето и свистенето на вятъра в игличките на омайния бор и разветите одежди подсказваха, че вещиците не са си тръгнали.

Постепенно дишането на Лира се успокои. Тя седна и се огледа.

Кошът беше много по-голям, отколкото си мислеше. По стените му бяха наредени полици с философски инструменти, купчини кожи, бутилиран въздух и множество други неща, толкова дребни, че не можеха да се видят добре в мъглата и снега.

— Това облак ли е? — попита тя.

— Явно. Увий приятеля си в кожите, преди да е станал на ледена висулка. Тук е студено, но ще стане още по-студено.

— Как ни намерихте?

— Вещиците ни помогнаха. Една от тях иска да говори с теб. Веднага щом се измъкнем от облака, ще седнем и ще си поприказваме.

— Йорек — каза Лира, — благодаря ти, че дойде.

Мечокът изпръхтя, приседна и започна да ближе кръвта от козината си. От тежестта му кошът се беше наклонил силно на една страна, но това не беше важно. Роджър беше настръхнал от страх, но Йорек му обръщаше толкова внимание, колкото и на прелитащите снежинки. Лира се държеше за края на коша, над който едва успяваше да надникне, и се взираше във виелицата.

Само след няколко секунди балонът излезе от облака и продължи да се издига бързо нагоре.

Каква гледка!

Точно над главите им се извисяваше огромният купол на балона. Над него сияеше Аврора, по-блестяща и великолепна от всякога. Беше навсякъде около тях и те бяха почти част от нея. Ослепителни ивици трептяха и се развяваха като ангелски крила. Каскади от искряща светлина се спускаха по невидими скали и се превръщаха в кипящи въртопи и величествени водопади.

Лира застина от изумление, а когато най-сетне се съвзе и погледна надолу, гледката я порази още повече.

Докъдето стигаше погледът, до самия хоризонт, във всички посоки се простираше безбрежно бяло море. Тук-там се издигаха заоблени възвишения и хлътваха долини, изпълнени с мъгла, но всичко останало повече приличаше на плътен лед.

И сред всичко това се мяркаха на групички по две и повече същите изящни тъмни фигурки, възседнали клонките от омаен бор. Вещиците.

Те летяха бързо, без видимо напрежение, нагоре и по посока на балона, като се накланяха на една страна на завоите. Една от тях — онази, която беше стреляла с лъка срещу тартарина и беше спасила Лира от госпожа Колтър — летеше до самия кош и сега за пръв път тя я видя ясно.

— Лира?

— Да! А вие сигурно сте Серафина Пекала?

— Да.

Лира разбра защо я е обичал Отец Корам и какво е разбило сърцето му, макар да не знаеше нищо за тези неща само допреди минута. Той старееше и полека се превръщаше в немощен старец, а тя щеше да си остане млада още много години.

— У теб ли е тълкувателят? — попита вещицата с глас, толкова наподобяващ прекрасната дива песен на Аврора, че Лира не разбра веднага смисъла на въпроса, вслушвайки се в сладката му мелодия.

— Да. Тук е, в джоба ми.

Плясък на крила възвести появата на нов спътник, който скоро се озова до нея — демонът гъсок. Той бързо продума нещо и отлетя, като описа голям кръг около издигащия се балон.

— Циганите са нанесли големи щети на Болвангар — обясни Серафина Пекала. — Избили са двадесет и двама стражи и деветима от персонала, после са запалили всички оцелели части на сградата. От нея няма да остане нищо.

— А госпожа Колтър?

— От нея няма ни вест, ни кост.

Тя нададе силен вик и другите вещици тутакси полетяха към балона.

— Господин Скорзби, дайте въжето.

— Много съм ви признателен, госпожо. Продължаваме да се издигаме. Предполагам, че ще летим нагоре още известно време. Колко от вашите ще са нужни, за да ни насочат на север?

— Ние сме силни — увери го тя.

Лий Скорзби прикрепи дълго намотано въже към железния пръстен, придържащ въжетата в долната част на балона, където висеше кошът. Завърза го здраво и метна свободния край навън. Тутакси шест вещици полетяха към него, хванаха го и започнаха да дърпат, обърнали клонките си по посока на Полярната звезда.

Балонът се понесе нататък. Панталеймон, превърнат в речна рибарка, кацна на ръба на коша. Демонът на Роджър пропълзя да погледне, но бързо се върна обратно. Момчето вече спеше, заспал беше и мечокът. Само Лий Скорзби беше буден, дъвчеше невъзмутимо тънка пура и разглеждаше инструментите си.

— Е, Лира, знаеш ли защо отиваш при лорд Азриел? — попита Серафина Пекала.

Лира беше изумена.

— За да му занеса алетиометъра, разбира се — продума тя.

Никога не се беше замисляла върху това — причината й се струваше очевидна. После обаче си спомни първия си подтик. Това беше толкова отдавна, че почти го беше забравила.

— И… за да му помогна да избяга. Трябва да му помогнем да се измъкне оттам.

В мига, в който го изрече, осъзна цялата нелепост на тази мисъл. Бягство от Свалбард? Невъзможно!

— Поне ще опитам — добави тя упорито. — Защо?

— Трябва да ти кажа някои неща — каза вещицата.

— За Праха? — попита Лира с надежда.

— Да, и за него. Но сега си уморена, а полетът ще трае дълго. Ще говорим, когато се събудиш.

Лира се прозя. Дълбока прозявка, която трая близо минута, или поне така й се стори. Сънят я оборваше неудържимо, колкото и да му се противеше. Серафина Пекала протегна ръка и докосна очите й. Лира се отпусна на пода, а Панталеймон се превърна в хермелин и пропълзя на любимото си място за сън на врата й.

Вещицата остана до коша и полетя заедно с балона по посока на Свалбард.