Сградата

1.

Жената зад прозорчето го изгледа с прикрито любопитство, после сведе невинно очи и се вглъби в подадените й документи. Прехвърляше бавно лист по лист и четеше ред по ред.

— Всичко е наред — установи тя и въздъхна, може би със съжаление, че не намира повод да го върне. — Чудно! Обикновено винаги нещо липсва: или подпис, или заверка, или печат… Дори е малко подозрително. Как успяхте от раз да се оправите?

Мъжът пред гишето се почувства виновен, сви объркано рамена и неволно се усмихна. Жената онемя: не бе свикнала да вижда приветливи лица. Поколеба се, зарови се отново в книжата и накрая реши да се смили — извади необходимата бланка и попълни пропуска.

— Дайте ми снимките — поиска тя.

Станимир подаде двете картончета с гърба нагоре — да се види ясно печата на фотоателието — единственото в големия град, ощастливено да изработва човешки ликове за чисто служебни цели. Жената ги взе, обърна ги и внимателно потърси сходството между оригинал и копие. После се наведе и дълго попълва анкетната карта, като за всяка отделна графа питаше мъжа, записваше отговорите и ги сверяваше с данните в различни поставени пред нея папки. Не откри нито една грешка. И това й се стори прекалено подозрително или най-малкото любопитно. Не издаде с нищо връхлетелите я мисли. Само стана много любезна. Дори се усмихна. Посетителят така и не разбра, че беше първият през тази година — а лятото вече преваляше — към когото бе отправена подобна гримаса. Наистина се учуди: познаваше добре порядките в подобни учреждения, и със задоволство си помисли: Какво щастие е да умееш да събираш пълноценни документи — спестява ти сума време!

— Подпишете! На това място… и на това… тук, и тук… Прелистете още веднъж, да не сме изпуснали някой подпис… Май всичко е наред.

Анкетната карта е особен вид документ, където се вписват основните данни и знания за човека, живущ в административно насочено общество. Липсата на някое сведение предизвиква неописуем смут и гняв в съответната инстанция. И се съпровожда с попълването на още няколко вида бланки, а при по-особени случаи — води до разговор очи в очи с безпристрастен служител и възмутен компютър.

— Сега трябва да отговорите на няколко въпроса със „да“ или „не“. Предупреждавам ви, че отговорите се записват и ще бъдат предадени за психоаналитично проучване. Съгласен ли сте да отговаряте?

— Да.

— Имате ли роднини в чужбина?

— Не.

— Притежавате ли нерегистрирано огнестрелно оръжие?

— Не.

— Употребявате ли вредни наркотици?

— Не.

— Да сте участвали в незаконни издания?

— Не.

— Имате ли куче?

— Не.

— Каква порода?

— …

— Ще поставя на това място черта. Кога за последен път сте били в чужбина: преди месец?

— Не.

— Преди година?

— Не.

— Преди пет години?

— Не.

— Хомосексуалист ли сте?

— Не.

— Посещавате ли рок-концерти?

— Не, много съм възрастен…

— Моля, не компрометирайте теста! Отговаряйте едносрично и без никакво колебание или забавяне!

— Добре.

Играта на въпроси и отговори продължи още няколко минути.

— Достатъчно. Идете на гише „Информация“. Там ще ви подпишат пропуска. Мога да ви поздравя с новата работа. Утре точно в седем нула нула трябва да се представите на ръководителя си.

Тя му подаде документите с пропуска, изчака да ги вземе и веднага заби нос в някаква солидна папка. Лявата й ръка естествено се отпусна и пръстът й попадна на скритото сигнално копче. Малко се поколеба преди да го натисне.

— Сбогом! — опита се да бъде любезен Станимир.

— Довиждане — жената вдигна незаинтересовано очи. — Никога не казвайте сбогом. Скоро може отново да се видим. Нали при уволнение ще минете през мен.

— О! Ще се постарая да отложа колкото се може по-далеч този миг.

Той си тръгна.

Вратата вляво от гишето се отвори. Излезе незабележим мъж със спортна фигура и яки рамене. На главата си бе килнал напред мека шапка с леко спусната периферия.

Шлиферът му, идеално изгладен, стоеше идеално излят на стегнатата снага. Спусна се решително, без много шум, по стълбите и, без да погледне към „ИНФОРМАЦИЯ“-та, се озова на улицата, където се спря и зачака със замечтан поглед, зареян нейде в ясното небе.

Случайно или с изтънчена административна предвидливост Голямата сграда се намираше в другия край на Града. Преследваше се двояка цел: кандидатът да прояви съобразителност и същевременно да се проследи и по поведението му да се прецени подходящ ли е или не, да се оставили на свобода без работа, или да му бъде осигурено постоянно местожителство с гарантиран общественополезен труд.

Станьо огледа ясния свеж отпечатък на заветния печат и приближи до очите си пропуска, сякаш се опитваше да открие несъществуващ пропуск в оформлението, а всъщност — да поеме аромата на необикновеното мастило, останало в арсенала на делопроизводството от дълбините на миналите векове. Миришеше на ред, спокойствие и сигурност. Скъта документите в черното си куфарче, внимателно провери дали ключалките са добре затворени, огледа се с попиващия поглед на търсещ човек, който познава цената си; повече тук едва ли ще се появи, но може да се наложи да обяснява на близки и приятели, желаещи да постъпят на работа в най-солидното учреждение, да им осигури протекция, помощ и подкрепа, а те да му се отблагодарят с уважение и подчинение.

Щом стъпи на улицата, от деловата му твърдост и целенасоченост не остана и следа. Предстоеше му да прекара цял свободен ден и с удоволствието на вечно зает човек забеляза, че не знае как да го стори. Помисли си, че свободата също си има лоши черти. Отправи се към най-близката трамвайна спирка и потегли към центъра. Не забеляза, а дори и да беше забелязал, не би запомнил мъжа със спортния вид, който се качи в същия трамвай.

2.

Голямата сграда заемаше центъра на огромен площад. Мощни потоци коли не позволяваха на пешеходците да стигнат направо до широко отворените врати и трябваше да се спускат в неприветливи, пълни с отпадъци, а иначе на вид величествени подлези. Няколко мургави жени в сини престилки с подръчни средства лениво и безнадеждно се опитваха да ги почистят, но още повече се стараеха да продадат на черно електронни часовници, дъвки, батерийки и други дреболийки, липсващи от магазините, на малкото минувачи в ранните часове. Дълго се пазаряха и щом забележеха униформена фигура, се хващаха за метлите… докато заплахата не изчезнеше.

— Вие сте за „Корпус В“ — каза портиерът, след като внимателно се запозна с пропуска и придружаващите го документи. — Тръгвате по коридор №1 и спирате пред врата №5. На нея са изрисувани две длани; поставяте своите върху тях.

Вратата проскърца известно време, преди неохотно да се отвори. Станимир влезе вътре. Зад него се разнесе силно хлопване. Стана тъмно. Светна лампа. Блясъкът го удари право в очите. Инстинктивно притвори клепачи. В главата му нахлу неопределена тревога — помисли си, че е звяр, попаднал в клетка, — но побърза да я прогони.

— Пропуската, моля!

Лицето зад гишето не се виждаше — силует без подробности. Гласът издаваше стар и уморен човек. Станьо подаде книжата и усети леко треперене в краката, досадно и неприятно. Оня вътре сякаш усети слабостта му, протегна ръка и нетърпеливо зашава с пръсти — нежни и гъвкави, те изглеждаха идеално приспособени за канцеларска работа; свиха се и внимателно, със съзнание за изключителната важност на вършената работа, поеха пропуска.

— Име, презиме, фамилия!

Последва пълният списък на въпросите от попълнената вчера анкета и разпитваният се стараеше да отговаря кратко, ясно и колкото се може по-спокойно и без да се замисля — другото би предизвикало подозрение, но и не прибързваше особено — то би било още по-подозрително. Гласът му бе преднамерено еднообразен и монотонен. В подобни служби не бива да се проявява дори най-малък признак на живот — няма да ти повярват, че си искрен. Те и сега не вярваха, но поне не се съмняваха в сдържаната му лоялност.

— Къде сте бил на деветнайсети май миналата година, точно в седемнайсет и трийсет?

— По това време на деня обикновено се връщам от работа, предишната ми работа. Сигурно съм бил някъде около площад „Съединение“. Да! Точно така, там бях.

— Съвпада… Какво сте правили на девети срещу десети миналия месец?

— Прекарах вечерта вкъщи пред телевизора. Даваха мач от Европейската купа на шампионите. Четвърт финал и…

— Съвпада. Пили сте чашка руска водка и цяла бутилка бира „Загорка“. Познавате ли лицето Стоянка Михайлова?

— За пръв път чувам това име.

— Наричат я още Желязната пара.

— И под това име не ми е известна.

— На двайсет и шести януари сте минали край нейното жилище.

— Не зная къде живее.

— Нещо повече, тя е излязла на входа и вие сте се загледали в нея. Приближила се е до вас и е запитала за часа.

— Сега вече си спомням, имаше нещо такова. Красива жена, хей! Казах й часа, тя ми благодари и се отдалечи.

— Съвпада… Само че среща с подобна компрометирана неморална личност е винаги подозрителна, дори когато е случайна, защото показва липса на необходимия подход и нравствен усет.

— Веднага си тръгнах и повече не съм я виждал.

— Съвпада… Добре. Сега тръгвате по коридора и вървите, докато един човек не ви спре.

— А пропускът?

— Той вече не ви трябва. Остава при мен. Когато се наложи, ще ви издадем друг.

Гишето хлопна. Светлината вътре в него изгасна. Отвори се врата и се появи дълъг безкраен коридор. Станьо прекрачи високия праг и за пръв път след подобна процедура не изпита облекчение; усещаше, че връщане назад скоро няма да има.

Разхлаби вратовръзката и разкопча яката си — беше се изпотил от вълнение.

Не се виждаше жив човек.

Не се чуваше никакъв страничен шум.

Стъпките му отекваха глухо между белите стени. Дали пък някой не идва след него? Едва се сдържа да не се обърне. Полза никаква, само може да предизвика поток от нови въпроси на следващото гише…

3.

Коридорът наистина изглеждаше безкрайно дълъг. На влизане по стар навик бе погледнал часовника си. Вървеше вече цели шестнадесет минути, а краят не се виждаше. Изпита странната несигурност, че може да са го метнали, че може да е сбъркал, че не са го забелязали, че нарочно са пропуснали да го спрат… Постара се с нищо да не я покаже външно — така съхраняваше, доколкото бе възможно, човешкото си достойнство. Очите се премрежваха от еднообразната гледка: бели стени, бели врати, а на всяка пореден № 298; 299; 300… Така, унесен в себе си, не усети как го обгърна белезникава мъгла. Времето сякаш спря, тялото му — олекна.

Нещо изщрака шумно.

Стресна се и направи крачка напред. Появи се грамадна черна фигура и надвисна над него като огромен топуз. Станимир рязко се дръпна встрани и почти изкрещя от изненада. В същия миг се освободи от хипнозата и прогледна извън мъглата.

— Ха, уплаших ли ви? — запита приятен глас. Принадлежеше на мъж, не много висок, с голяма глава и дълга коса, симпатично лице и здрави ръце; беше облечен в изтъркано яке и закърпени изпрани дънки.

— Каква е тази мъгла? — хрипливо изрече Станимир.

— Излиза от дупки в парното. Трети ден няма кой да го поправи. Съобщих в Службата за ремонт. Отговориха ми, че идват веднага. Още ги чакам, на! Портиерът не ви ли предупреди?

— И думичка не каза.

— Сигурно е бил Филинов. Иначе е добър човечец. Ако стане нужда, ще ти помогне, и то така, че дори да поискаш да му се отблагодариш, трудно ще успееш. А когато става дума за такава дреболия, предпочита да си държи устата затворена — може би смята, че иначе би подронил авторитета си и следователно би подронил авторитета на Голямата сграда. И какво толкова крие? Недостатъците!? Строителите така са изпълнили задълженията си, че приемната комисия е била принудена не просто да си затвори очите, ами и да си обърне гърба. Станало ли е нещо? Не, продължаваме да си живеем… Днес ти си единствената ми грижа. Изпращам те и се връщам в стаята си. Там съм си изградил приятно и уютно гнезденце. Така съм разхвърлял папките по бюрата, че и най-опитният началник вижда каква усилена работа се върти. Винаги съм в състояние да отговоря на поставен въпрос. Тежа си на мястото. Може интересна книга да почета, може вестник да прегледам, може да си пия кафе и да смуча цигара, може и чиста водица да сръбвам с доста градуси в нея, може, ако съм уморен или снощен, да си поспя… Пълна свобода! Никой не ме търси, никой не ме притиска. Само оня пън Грънчаров понякога се опитва да ме спипа и омеси на колелото си… Но аз да не съм вчерашен, бе. Имам си здрав гръб. Знаеш ли кой е Матеев? Сигурно не си чувал. Щом го срещнеш, предай му поздрави от мое име. Бай Пешо ми казват. О-хо! Стигнахме! Ти нали отиваш в „Корпус В“?

— Там трябва да се явя.

— „Корпус В“?… Не ти завиждам. Сградата е нова. Следователно, трябва да се довършва. Докато се наместите, много бюра ще трябва да преместите — той се разсмя на каламбура си. — Разправят, че било някаква нова експериментална служба. Да знаеш нещо повече?

— Абсолютно нищо.

— Не се стягай, бе човече. Аз си питам ей-така, просто да знам, да съм осведомен, да имам достатъчно информация. Току-виж запитал ме някой, а аз не мога да му отговоря. Срам. Вярвам ти, нали си нов, трябва здраво да си държиш езика зад зъбите. Иначе може да си го самоотхапеш. Тук не обичат много приказливите, така да знаеш. Но пред мен може. Не доноснича, не съм го правил и никога няма да го направя. Честна дума. Ха-а! Стигнахме. Хайде сега, да излезем на двора.

Вратата се отвори сама. Озоваха се под синьото небе. Точно пред тях стоеше самотна кола. Необикновената й форма подсказваше, че е някаква неизвестна конструкция.

Бай Пешо обиколи колата. Спря се пред дясната предна гума и няколко пъти я ритна презрително. Същото повтори и с лявата — вдигна крак и стовари грубата си подметка върху грайферите.

— Нов модел! — обясни той. — Предишната бричка изглежда са я бракували. Знаеш ли как става това у нашето ведомство?

— Сигурно…

— Никакво сигурно, а точно! Както в другите ведомства. След изтичане на определения ресурс техническото средство трябва да се бракува. Е, може понякога да се продаде на простосмъртните граждани или поне да се върне в склада… Но последното никога не става. Никой уважаващ себе си счетоводител няма да разреши подобен елементарен изход — на предприятието му трябват пари. А първото е забранено. Някаква секретна част прави опасна подобна операция. Изход — акт за брак! Нещастното творение на човешката изобретателност бива подложено на свръхпределни натоварвания, в резултат на което се превръща в скромен метален пакет, годен единствено за доменната пещ.

— Вие как бихте постъпили?

— Аз ли?… Знам ли, може би… А, не, щях да си изпълня инструкциите докрай.

— Виждате ли? Аз също, защо трябва да си блъскам главата с неразрешими задачи. Освен… да подпиша акта, а после… Не, да не говорим за тази възможност.

— Заповядайте, моля — предложи любезно бай Пешо. — Влизай в колата. Ще те закара право до „Корпус В“.

Купето предлагаше пълен уют. Станьо се отпусна на седалката и изпита истинско удоволствие. Моторът забръмча съвсем тихо. Колелата се завъртяха и нежна сила го притисна към облегалката. Скоростта рязко нарасна. През стъклата се заизнизваха прозорците на Голямата сграда.

След като първото възхищение премина, Станимир се огледа.

Едва сега забеляза, че колата няма шофьор!

Ръката му неволно потърси дръжката на вратата. Преди да усети гладката повърхност, разбра, че дори не е помръднал. Случвало му се бе в просъница да изпита нещо подобно. Тогава се събуждаше изпотен и стреснат — дълго не успяваше да затвори очи, обзет от нощни страхове.

Колата го отнасяше в неизвестна посока и той дори не се досещаше накъде. Стъклата се замъглиха, почерняха, и вътре се възцари мрак. Осветлението грейна и го обзе вътрешното успокоение на човек, свикнал да мисли добре за съдбата си.

Времето спря…

4.

Светлината примигна няколко пъти и настъпи мрак. Предстоеше нещо ново. Стъклата, безпросветни преди миг, бавно прогледнаха. Наоколо се простираше безкрайна еднообразна равнина с белезникавооранжев цвят, който преливаше в лилавочервен.

Точно по средата на купето се очерта права линия от таблото до багажника и по нея таванът се разтвори. Напряко на нея се появи втора и също се разтвори. Четирите части се оформиха като листенца на голямо цвете. В средата, изправен, стоеше учуденият човек-тичинка, безмълвно поглъщаше с очи чудните превръщания и тревогата, породила се в душата му, поиска да излезе навън.

Колата започна да потъва.

Последният връх се всмука в равнината, по безкрая пробяга плавна вълна, изгуби се в далечината и повърхността застина в първоначалната си великолепна красота.

— Къде се намирам? — зададе си въпрос, без да очаква отговор.

Опората под краката му леко пружинираше. Надигна се на пръсти и се завъртя около оста си. Не откри никакъв ориентир — нито на небето, нито на земята. Светлината струеше направо от въздуха, от всички страни, без определено направление.

Усещаше кривината на света, но не можеше да я определи. Вдлъбната? Стори му се, че се намира в дъното на огромна чаша… Не, не. По-скоро беше обратното. Изпъкнала? На върха на огромен хълм е, останалото лежи в краката му… Е, зависи май от гледната точка, въображението и вътрешното желание на човека.

Дочу ромон на поточе.

Къде има течаща вода в спокойната равнина?

Шумът се засили. Идваше отляво. Там, на известно разстояние, равнината се изду. Мехурът нарасна и се устреми нагоре. Оранжевото вещество потече надолу като буен водопад. Изплува огромна сграда — „Корпус В“. Масивният куб закри голяма част от бледия хоризонт. Прозорците, тъмни или светещи, призивно подканяха: „Ела при мен, ела при мен, трябва ми мисълта ти, аз ще ти дам сигурност…“

„Тази грамада“, помисли Станьо, „не може да бъде мръдната лесно от мястото си. Веднъж вляза ли вътре в системата и седна ли зад бюрото, нищо не е в състояние да ме изхвърли.“

Помисли го и веднага побърза да се усъмни. В какво — сам не успя да определи. Видяното преди миг бе постъпило в подсъзнанието, където бе предизвикало тревога и вътрешно напрежение, но още не бе дало кълнове по-нагоре. Предпочете да възприеме станалото по-скоро като оптическа илюзия, като гигантска холограма, отколкото като материална действителност. Здравият разум не допускаше подобно тълкуване, а съкровените стремежи направо го забраняваха. Сграда, изградена върху движещи се пясъци, не би могла да осигури нужната стабилност и равновесие.

Самотата предразполага към размисъл, а когато мисли, се чувства самотен и изоставен. Там времето ще бъде запълнено в задължителни срещи, приятни разговори, няма да мисли и няма да бъде сам, сам, сам… самотен, самотен… самотен… са-а-а-мо-о-о-тен.

Последен се показа главният вход. Контрастираше драстично с футуристичната правилност и скромност на куба. Колони в изискан дорийски стил, украсени с антични смеещи се маски, подпираха причудливата предпазна козирка. Стъпалата от три страни се изкачваха до обширна площадка, увенчана в двата си края с масивни скулптури на излежаващи се лъвове с гордо вдигнати глави и очи, вперени в незнайна далечина.

Подобни учреждения, дори когато се различават съществено, имат нещо общо, което ги свързва в едно неделимо и свещено цяло. Точността е основен принцип — може нищо да не правиш, но го прави навреме! Култът към личността е нещо съвършено незначително пред преклонението към часовниковата стрелка.

Запъти се към входа. Душата му се извиси и изпълни с онази нервна радост от сладостното предчувствие за отмерено и достойно преживяване. Но нещо така се промени, че това го накара да спре. Погледна надолу към краката си. Белезникавата оранжеволилава маса се оказа полупрозрачна. В дълбочината, почти на пределната видимост, се забелязваха черни квадратни рамки със заоблени върхове. Наредени една до друга, те образуваха безкрайна монотонна мозайка и навяваха безпричинна скука. Когато тръгна напред, тази решетка го последва и не само това — тя дори го изпревари. Реши да я настигне и се затича, не много бързо, лек тръст, подходящ за годините му, достолепен и солиден.

Квадратите се свиха, контурите им изтъняха, повдигнаха се нагоре и полетяха пред него така бързо, че се сляха в еднообразна повърхност, много подобна на разстлан и грижливо изгладен ситен пясък. Обкръжаваше го пустиня, в която бавно потъваше.

Хоризонтът се измени, стана заплашително червен като пред буря, повдигна се нагоре, заприлича на огромна вълна, готова да се стовари върху човека и да го погребе жив.

Станимир спря изпотен от връхлитащия зной.

Квадратчетата също спряха, потънаха и веднага се уголемиха. Дюните изчезнаха. Но потта остана. Само че сега „Корпус В“ изглеждаше смален, сякаш се бе отдалечил. Нима бе възможно? Зададе си въпроса и не се реши да си отговори. Трябва да бърза, да бърза, та той закъснява, не може да си го позволи още първия работен ден… Това прави такова лошо впечатление. По-късно…

Но какво да прави, като се отдалечава?

Усещаше задухата на миналите дни, несбъднатите мечти и погребаните надежди в разпадналите се пясъчни замъци. Илюзия ли беше светът, в който бе попаднал?

Спомни си една нелепа сентенция:

„Спазвай правилата на уличното движение и ще бъдеш прегазен на тротоара!“

Да опита още веднъж?

— Колега — сепна го приятен, малко дрезгав глас, — някакво затруднение ли имате?

Дружелюбният тон едва не подведе Станимир. По човешки му се прииска да разкаже за объркването си, отвори уста, но се овладя в последния миг:

— За пръв път идвам тук на работа — обясни той, — оглеждам се и свиквам с обстановката. Трябва да си призная — много е необикновена и ми трябва повечко време да я възприема като нормална.

— Радвам се да срещна нов колега. Аз се казвам Атанас Николов Марков. Прекарвам дните си на 103-тия етаж в отдел „Вътрешно благоустройство“. Щом свикнете с обстановката, елате ми на гости. Мисля, че ще намерим подходящи теми за разговор и добре ще си прекараме времето.

— С удоволствие — съгласи се веднага Станьо.

— Довиждане. Пожелавам ви приятна работа. Не бих искал да изпадам в положението на човек, който все дава съвети на новопостъпилите си колеги — знам от собствен опит, че никой не ги изпълнява, чакат да се опарят — но ще ви обърна внимание на левия лъв. Дръжте го непрекъснато под око. И още нещо — гледайте как постъпвам аз!

Той се затича с гръб към Сградата. Въпреки това се приближаваше към нея! Появиха се и други хора — всички с гръб към Сградата. Спокойни и достолепни те достигаха стъпалата, обръщаха се, изкачваха се по тях и изчезваха във входа, който ги поглъщаше като огромна паст на акула и не пускаше нищо обратно.

Станимир последва примера им в обърна се и затича. Квадратите се запревъртаха и го изпревариха. Левият лъв ли беше? Изви глава — ама че неудобно, определи посоката и хукна; нямаше много време. Отклоняваше се вдясно. Следователно, другият лъв е левият. Сега вече държеше посоката точно!

Не успя да спре навреме и се спъна в най-долното стъпало, залитна и седна на камъка. „Стигнах“, радваше се душата му. Болеше го от удара и от успеха. Изправи се, стъпи здраво на земята и тръгна към широкия вход, където влизаха добре облечени гражданки и граждани.

5.

Хладният като камък и топъл като цвят мрамор под краката му създаваше приятното усещане за непоклатима сигурност. Назад безкрайната равнина изглеждаше неочаквано красива. В далечината се сливаха оранжева твърд и синкав небосвод. Багрите се смесваха в необикновена дъга, опасваща видимия хоризонт. Той изглеждаше безкрайно далечен и съвсем близък. От него изплаваха малки точици и с приближаването си бързо се превръщаха в нормални човешки фигури.

Наближаваше началото на работното време.

Човешкият поток се вливаше в Сградата. И вместо към централния вход този поток се извиваше към малка невзрачна странична вратичка. Хората се редяха и търпеливо очакваха реда си. По-нетърпеливите или по-нахалните изпреварваха чакащите, обезпокоявани само от по няколко негодуващи възгласи.

Станимир се прилепи към опашката и така се приобщи към множеството. По вътрешна нагласа беше изпълнителен и дисциплиниран човек. Не избягваше трудностите.

Знаеше, че по този начин колегите по-лесно щяха да го признаят за свой и да го допуснат в професионалния кръг.

Заслуша се в разговорите.

— И днес се класирахме! — радваше се млада, солидна на вид жена.

— Изпотих се — заразказва мъж на възраст, отдавна оплешивял, висок и прилично пълен. — Отдавна не съм имал такъв малшанс. Излязох съвсем навреме от нас. Наредих се на опашката за вестници. Минута по-късно пристигна автобусът. Съобразих, че веднага трябва да го хвана, иначе със сигурност закъснявам, затичах се към спирката, а онова говедо, шофьорът де, хлопна вратите под носа ми и потегли. Теглих му една и — обратно при вестниците, а те свършили вече. Въобще — лош късмет. Добре че дойде тролеят. Метнах се на него, без да мисля много. Изкомбинирах четири превозни средства и… ето ме!

— Днес времето ще бъде хубаво — споделяше с приятелката си възрастна жена. — Чу ли прогнозата? До края на седмицата очакват фронтът на антициклона да премине през цялата страна. Ще завалят проливни дъждове с гръмотевици и градушки. Ама винаги така става — дойдат ли почивните дни, нещо се случва или с природата, или с началниците. Семейството се е приготвило за излет в планината… и ти бръкват в душата! Я дъжд, я извънредна работа. После не се ядосвай за дреболии. Нервите ми не издържат повече. Кога ли ще се пенсионирам, че да заживея спокойно? Струва ми се, че някой нарочно го прави…

— За началниците, да! Но още не са стигнали дотам, че да управляват природата.

— Ти сигурна ли си? Може да могат, но предпочитат да го пазят в тайна.

В този миг Станимир стигна до вратата. Портиерът взе пропуска от ръката му и внимателно го зачете. Какво пък толкова интересно имаше в него?

— Вие май сте нов, а?

— Да.

— Тогава е простително вашето незнание. Най-вероятно не са ви уведомили, че тук е входът за обслужващия персонал на Сградата. Останалите служители влизат през Главния вход.

Тези думи портиерът изрече с подчертана почит в гласа.

— Не видях някой да го ползва.

— Вие, служителите, сте на особен пропусков режим, имате право на плаващо работно време и ненормиран трудов ден.

— Благодаря.

— Няма нужда да бързате — обясни портиерът и махна приветливо с ръка. — Пожелавам ви приятен първи работен ден!

Станимир си тръгна и усети пронизващите погледи на хората. Червенина изби по бузите му и той се опита да я прикрие с равнодушно спокойствие. Стана му топло. Тихичкото хихикане изглежда се отнасяше за него. Отдалечи се от тълпата и му се стори, че долови разликата между себе си и останалите. Тях ги управляваше всекидневието, подчиняваха се на строг режим и традиционна регламентация. А той бе успял да се измъкне от това блато.

Секунди преди да се хлопне вратата, се чуха възмутени викове. Портиерът занарежда спокойно:

— Ей, не бързайте да се натискате, кепенците ще паднат след малко, но не преди да свърши опашката.

Едър дебеловат мъж с прошарена полуоплешивяла глава размаха черното си куфарче. В последния миг се прилепи към опашката. Беше се изпотил от тичането и дишаше тежко и на пресекулки.

— Ако и утре направиш същото — смъмри го приятелски портиерът, — ще те оставя да се гмурнеш в басейна.

— Не така бе, приятел! Защо ме плашиш? Нали знаеш, че не съм от страхливите. Предпочитам да си мина по нормалния път, но ако се наложи и басейна ще преплаваме.

— Като се пльоснеш в него, вода няма да остане — разсмя се портиерът. — Хайде, влизай. Влизай де! — добродушно разреши той. — Ти да си спомняш, че нещичко ми обеща?

— Не съм забравил, бе. Сега ще ти обясня какво трябва да направиш. Отиваш при…

В този миг портиерът завъртя ключа и останалата съществена част от разговора се проведе при закрити врати на четири очи.

Стената се размърда, набъбна и се изду. До ушите на Станимир достигна тих бълбукащ шум. Заприлича му на планински поток, неволно затвори очи и дълбоко пое въздух — липсваше характерната миризма на борова смола. Камъкът потече надолу, закри вратата и там, където беше Входът, изчезна всякакъв намек за него.

Няколко души се приближиха без да бързат към изчезналата врата. Явно бяха закъснели. Не изглеждаха уплашени. По-скоро им беше весело — припряната веселост на смутени хора.

— А, сега — каза симпатичен млад човек с черно куфарче в ръка — ще се топнем ли в басейна?

— Ти знаеш ли да плуваш? — подкачи го жена с посивяла коса.

— Не ми е за пръв път — отговори събеседникът й.

— Нека се съберем повече — предложи жената, — по-лесно ще минем.

Когато групичката се увеличи достатъчно, хората се преместиха върху квадрата срещу изчезналата врата. Равнината се развълнува и жадно започна да ги поглъща. Никой не показа и най-малко вълнение — за тях това не беше ново преживяване. Дори, ако се съдеше по усмивките на лицата им, то май им доставяше някакво вътрешно удоволствие.

„Интересно в помисли си Станьо, в как ли бих се чувствал аз в тяхното положение? Дали наистина има басейн?“ Представи си как шляпа из водата с дрехите и се разсмя. Би изглеждал направо нелепо — особено когато излиза и струйките потекат по пода. А после силна струя нажежен въздух ще го мята из помещението, докато изсъхне и заприлича на бостанско плашило. Е, едва ли е така.

Време е и той да влезе в Сградата.

Отправи се към своя Вход!

6.

Той се заизкачва по стъпалата право нагоре. Краката сами го носеха. Умората се появи едва на върха. Усети, че въздухът не му стига. Обърна се кръгом към равнината, към простора, и задиша дълбоко — нека кислородът прогони смазващата тежест в белите дробове. Неволно погледна надолу и инстинктивно, преди дори да се уплаши, се дръпна рязко назад.

Нямаше стълбище в стоеше в края на почти отвесна стена, на която вместо стъпала се виждаха едва забележими ръбчета.

Как ще слезе обратно?

Често сънуваше как се изкачва по склон на планина или хълм и този склон постепенно се изправя, изправя, докато стане отвесен, дори с обратен наклон и той няма сили да се задържи. Политаше в бездната и се събуждаше облян в лепкава пот. Друг път, в просъница, леглото се обръщаше като самосвал и той напразно се опитваше да се задържи с нехващащи ръце. Отначало се ужасяваше, после се научи да определя, че не е наяве и изпитваше радост от летежа, но винаги прекратяваше съня си, преди да достигне дъното на ямата.

Сега сън ли е, или наяве?

Затвори очи и предпазливо ги отвори след няколко секунди. Гледаше право в краката си. После премести напред погледа си. Изгледът се промени. Най-горните стъпала бяха нормални, по-долните, противно на всякаква перспектива, се стесняваха рязко и се превръщаха в отвесна стена.

Отправи взор към хоризонта и се залюбува на великолепната дъга. Отново сведе поглед — стената беше отвесна. Ама че интересна работа! Не вдигай глава — чака те бездна!

Свят, несигурен като съня!

Припомни си прочетеното за пирамидите на маите и ацтеките и за техните жестоки обичаи. Представи си, че е жрец, стои на върха, а в основите — огромна тълпа, вярваща в него и боговете, тълпа, която очаква човешкото жертвоприношение. Вдига ритуалния каменен нож…

Може би той е жертвата?

Или… жрец плюс жертва равно на саможертва?

Жертва ли? Той е Служител, а не някакъв си там член на обслужващия персонал. Успя да надмине предопределеното му от произхода. Нека онези се блъскат пред страничната вратичка. Нима ще променят нещо с усърдността си? И дали искат да променят живота си? Единици са тези, които изпитват удоволствието да влизат през Главния вход и да гледат с пренебрежение останалите, може би по-глупави, може би по-непохватни или по-ненастойчиви, може би по-честни или по-непридирчиви в жизнените си изисквания. Трябва да е доволен, че принадлежи към по-особен сой хора…

О! Гледката сега е съвсем друга. Видимият свят придоби нормалните си измерения. Стълбата възвърна класическите си пропорции. Изящният мрамор искри под напора на хладната светлина. Само една малка, почти незабележима подробност разваля приказното великолепие: безброй крака бяха изтъркали камъка и очертали едва забележима пътечка.

Обгърна още веднъж хоризонта с поглед, полюбува се на неизменната красива дъга и се обърна — отправи се към блестящата стъклена врата.

Когато се приближи достатъчно до нея, тя плавно и безшумно се отвори пред него и учтиво го покани да се възползва от предоставената му възможност.

Влезе вътре и се спря, заслепен и замаян от великолепието и блясъка на ширналата се кръгла зала.

В средата разкошен кръгъл кожен диван обвиваше нежно и плътно вътрешен басейн с идеално гладка повърхност. В центъра изящен фонтан изхвърляше висока гъста струя вода, която се стичаше обратно, без нито една гънка да нарушава плавните преходи. Така се оформяше футуристична скулптура, която всеки миг променяше форма и цвят и сякаш олицетворяваше абсолютната неподвижност и стабилност.

Строителят не бе пожалил скъп бледорозов мрамор за облицовка на отвесните стени. Шарките бяха така подбрани, че никъде не прекъсваха, а се преливаха една в друга. Полировката бе толкова добра, че отразяваше като истинско огледало безбройните светлинки, повече от звездите на небето, които проблясваха с диамантен оттенък.

Таванът, ослепително бял, почти не се виждаше от множеството кристални лампички, увиснали на златисти нишки с различна дължина. Светлините се подреждаха във величествен свод на храм, но вместо централното кубе да опира в облаците, бе обърнато надолу и се сливаше с водния фонтан.

Станимир тръгна из залата. Отгоре прозвуча тиха музика. Вдигна очи. Нишките над него се поклащаха в такт с музиката или по-скоро обратното — музиката съвпадаше с такта на люлеенето.

Спря в тишина.

Направи крачка напред в музика.

Мелодията, така тиха, на прага на възприятието, предизвикваше опиянение с прекрасните си звуци. Възвишеното го подхвана и понесе някъде в бездните на желаното и неосъществимото…

Стресна го удар на гонг. Пред него се изпречи точно копие на вратата, която преди миг се затвори зад гърба му.

Привичката и логиката му подсказваха да потърси някаква странична врата и там да покаже на портиера своя пропуск. Потърси я с очи и не успя да открие нито вляво, нито вдясно дори намек за съществуването й. Следователно, оставаше му единственото решение: да премине през новопоявилата се врата. Почтително хвана блестящата медна дръжка и внимателно я дръпна…

Оказа се вън от Сградата!

Наоколо се простираше същата червеникава равнина, същото синкаво небе, същата дъга, същото стълбище и същата колонада. Отиде до края на площадката и погледна надолу в същите отвесни стъпала. Обърна се: същата фасада и същият Параден вход.

Не виждаше нито една разлика.

На небето точно срещу него висеше Слънцето. Впери поглед в него и не изпита болезнено дразнене от светлината. По-скоро бе нещо като орнамент, отколкото нормалното животворно светило.

Върна се, прекоси залата и излезе през първия вход. Направи го повече от любопитство. Липсваше му логическото откровение.

Същото!

Но на небето висяха две слънца!

Изтича обратно.

Слънцата бяха три!

Спря се. Движението по траекторията на махало явно не водеше до никъде. Слънцата изглежда отбелязваха неудачните опити, а вътре някой с големи очила, скрит зад още по-голямо бюро, равнодушно наблюдаваше поведението на неизвестния нему човек и съвсем безпристрастно преценяваше умствените му способности.

Това беше тест!

Истината се криеше някъде вътре в залата.

Какво образуваха шарките по стените?

Лабиринти! Може би симетрични… Да влезе в Лабиринта и да излезе. Но откъде? Как да се сдобие с Нишката на Ариадна? Станьо започна да проследява ивиците и се стараеше да не пропусне нито една извивка. Всички водеха към центъра.

Какво му даваше това?

Спомни си основното правило за движение в лабиринт. Доближи се до стената и тръгна по нея. Нищо! Излезе отново на другата врата. Нима е сгрешил в разсъжденията си?

Трябва да открие входа в лабиринта!

Излезе вън от Сградата. Слънцата бяха станали четири. Направи ухилена гримаса към тях и веднага се върна обратно. Допря лявата си длан до стъклото и тръгна да обикаля залата, стараейки се да не отделя пръсти от стените.

Озарението толкова често му бе помагало в трудни минути!

7.

Обгърна го тъмнина. Усилията на мисълта му бяха възнаградени. За съжаление нямаше време да се наслаждава на съобразителността си.

— Пропуската, молим! — стресна го недоволен писклив глас. — Гледам те, млад човек, добре облечен, интелигентно лице, а вече нахален.

Станимир изпита облекчение. Най-после нещо познато. Ако човечецът не беше в кафезчето си, сигурно щеше да го разцелува. Знаеше добре как да се справя с подобни сръдливци.

— Извинявайте, не ви видях.

— Не видял! Ще ти извади очите, бре момче! — една сбръчкана ръка се подаде през гишето и посочи нагоре. — Какво пише там?

— Пропуск.

— Пропуската, я! Написано е с големи червени букви: „ПРОПУСК“. Длъжен си да го видиш! И като го видиш, да спреш и да си подадеш пропуската. Ясно ли е? Знам ви аз вас, младите недоносчета. Четиридесет и пет години стоя на това място. Познавам всичките ви номера. Колко много хора са се опитвали да ме метнат. Но никой не е успял да надхитри бай ти Иван. И ти няма да успееш!

— Въобще не съм имал подобно намерение и…

— По-добре замълчи, когато ти говори възрастен човек. Имай поне малко уважение към белите ми коси. Иначе мога и доклад да пусна до началник кадри, да знаеш, той ми е пръв приятел; така ще те наредя, че веднага ще изхвърчиш от Сградата с дисциплинарно уволнение. Къде ти е пропуската?

Станимир подаде въпросния пропуск и леко приклекна за да вижда мъжа по-добре.

Ръцете на пазача — груби с изпочупени пожълтели нокти, сякаш цял живот е работил тежък физически труд по гори или мини и едва сега се е отдал на трудното пропускно дело, — поеха мъничката книжка и благоговейно я разгърнаха.

— Така, така — каза дядката, след като прочете името. — Я се наведи! — гласът му придоби заповеднически нотки. — По-ниско. Главата наведи. Искам да видя лицето ти. Знам ли, може пък да си откраднал тази пропуска… Добре. Приличаш на субекта от снимката. Паспорт имаш ли? Дай го!… Данните отговарят, снимката също. Правилно са нанесени, правилно е залепена. Печатът е на мястото си. Нито една грешка не мога да открия. А това, само по себе си, е подозрително. Да, млади момко, много подозрително!

Той изведнъж присви вежди.

— С какво ще докажеш, че този паспорт е твой!

Станимир направо онемя.

Портиерът прелисти още няколко пъти паспорта, спря се на адресната регистрация, дълго я разглежда, по едно време дори я помириса.

— Добре — заключи добродушно дядката. — Върви! А следващия път бъди по-внимателен. Тук е пропуск, а не благотворително дружество за спасяване на неблагородни девици — и, без да се засмее, затръшна прозорчето на гишето.

Чу се някакво неприятно бръмчене.

— Още ли не си влязъл — гласът на старчето се приглушаваше от стъклото. — По-внимателно, не натискай вратата, преди да съм включил бравата. Пусни я! Когато чуеш бръмченето на автомата, тогава натискай. Разбра ли?

Станьо си дръпна ръката. Забръмча. Той натисна дръжката и вратата се отвори. Озова се в някакво бяло помещение. Накъде да върви? Наляво или надясно? Напред или назад? Та пътят навсякъде беше затворен! Трябваше май да попита. Обърна се и понечи да се върне.

Вратата я нямаше вече.

Навсякъде виждаше гладка — идеално гладка — бяла стена и никакъв намек, че само преди миг е имало нещо като врата.

— Какво се спря бе, момче — изломоти познатият писклив гласец. — Върви, върви бе.

— Къде да вървя, като навсякъде е стена?

— Върви през стената!

— Как така през стената?

— Ами така, направо през стената, която е пред теб, момче. Ама да си призная, не очаквах, че си такъв будала. Върви право към стената и не спирай.

— Ще се ударя.

— Ако се затичаш към нея, наистина ще пострадаш. Върви си спокойно и отпуснато, все едно си на улицата и когато минаваш през стената, нищо няма да усетиш.

— Накъде да вървя? Коя стена да избера?

— Все тая, върви накъдето искаш!

Тръгна и на метър от стената инстинктивно се спря. Старчето зад гърба му се изсмя доволно. Станимир се обърна ядосано и тръгна към пропуска. И, чудо! Мина съвсем свободно през стената!

8.

Коридорът, в който се озова, изглеждаше безкраен. Смутено се заоглежда ту в едната, ту в другата посока, и като не видя нищо обезпокоително, се разсмя облекчено. Та той вече е вътре, вътре, вътре в системата! Влязъл ли си веднъж, станал ли си Служител, неин верен или неверен член, нямаш път назад. Целта е достигната. Сега трябва да си намериш мястото и животът ти ще тръгне по утъпкания път.

Накъде да тръгне всъщност?

Постъпи по детски. Затвори очи и се завъртя няколко пъти, докато загуби ориентация. Отвори очи. Виеше му се свят. Опря се на стената. Накъде беше ляво или дясно, напред или назад, вече не знаеше, нито пък го интересуваше особено.

Всички пътища водят за Рим!

Пое напред! Вървеше леко и наперено. Тялото му се дърпаше нагоре, сякаш земното притегляне липсваше. Напрежението в главата му намаля и мътилката се стопи.

Мислите му свободно се разиграха. Вдъхновението го насочи към нова интересна тема. Та той попада в друг обществен слой! По-висок и по-чист. Добре заплатен. И най-важното за индивида — движение нагоре към висините на йерархията, към удоволствието и безгрижието, където могат да ми се скарат, да ме накажат, но никога няма да ме изгонят.

Деловитостта надделя над еуфорията.

Необходимо бе да знае накъде отива. Извади документите и сред тях върху изящната хартия потърси направлението си. Ето го: трябва да се яви в стая №10865.

Вървя достатъчно дълго, преди да се увери, че нещо не е наред. Коридорът изглеждаше все така прав и не показваше никакво желание за промяна. Вгледа се в подробностите. Забеляза следите на всеобща занемареност и първоначално пренебрежение. По стените бе лепната бяла постна боя, от най-евтината, и отдавна бе успяла да се напука, на места да изпада и да покрие пода със сивобял неприятен прах. Обърна се и видя собствените си следи, умрели мухи и хлебарки, а безброй пукнатини по тавана създаваха илюзията за скорошно срутване. Точно пред него някакъв голям паяк се спускаше от паяжината си по тънка нишка и предизвикателно се полюляваше. А далечината не предлагаше нищо ново.

Щом вещите не желаят да се променят, човек трябва да промени поведението си!

Разсъждаваше по аналогия. Допря ръка до стената, потрепера от неприятната мокра хладина и се задвижи както преди малко в лабиринта на Парадния вход. Но нищо не стана. Тогава да обърне посоката — започна да се връща. Отново нищо. Премести се на отсрещната стена. Най-после постъпи правилно.

Стената се разтвори!

9.

Най-после е вътре в Системата. Разбра го по бързащите хора. Намираше се в нормален коридор на учреждение. Разнасяха се разнообразни звуци и шумове: от високи гласове до резки хлопвания на врати. Миришеше на кафе, пресни плодове, хартия и на неизбежния всепроникващ канцеларски прах. Обстановката изглеждаше приятна, дори разкошна. Стените бяха облицовани с дървена ламперия, създаваща чувство за уют и спокойствие, подът, идеално чист и гладък като огледало, бе покрит по средата с килимена пътека, в която сръчни ръце бяха втъкали разнообразни сцени от античната митология. Над главата луминисцентни източници на светлина пръскаха щедрите си дарове.

Погледна най-близката врата и се ужаси.

Номерът беше 265834.

Къде ли се намира неговата стая? Първото му желание беше да попита. Понечи да спре бързащ мъж с елегантно сако и измачкан панталон, но го спря вътрешното му противодействие. От дете трудно влизаше във връзка с непознати хора. Мъчеше се от години да преодолее тази си слабост, понякога ставаше нахален, нагъл, груб и успяваше да скрие смущението си, но после дълго се срамуваше от себе си. И предпочиташе да избягва такива действия или поне да ги отлага за по-късно, когато ще бъде с друго настроение.

Засега реши да изчака. Може сам да се оправи. Ориентирането е по-скоро функция на мисълта, отколкото на местността. Ха, та това е нова сентенция! Зарадва се на находчивостта си. Не бе загубил способностите си. Можеше да твори. Следователно можеше и да разсъждава. Тема: как да стигне до №10865?

Избра посока на движение от №265834 към №265833 и я нарече права. Спрямо нея споменатите номера се намираха отдясно. А отляво?

Срещу 265834 — 265665.

Срещу 265833 — 265666.

Отдясно номерата намаляваха, отляво се увеличаваха.

Засега това нищо не му говореше. Прие го просто за сведение. Вгледа се в подробностите. Светлите тонове създаваха спокойно настроение. По вратите бяха закачени или залепени табелки, списъци с имена, съобщения, бележки и т.н. Същевременно по стените нямаше нищо служебно, а само привлекателни картини с натюрморти и пейзажи, под които кожени канапета предлагаха възможност за удобно отморяване.

А защо да не си почине?

Едва го помисли и веднага седна. Интересно защо не се сети веднага? Умората в краката се проявяваше с лека болка. Отпусна тялото си и усети приятно облекчение. Тепърва му предстояха много подобни изживявания. Познаваше добре нравите в подобно учреждение: усилено движение, преодоляване на трудности от неочакван характер и малко свършена докрай работа.

Срещу него седнаха двама души и започнаха да разговарят шумно.

— Срещна ли Маргарет? — поинтересува се дебеличкият мъж с розови бузки и тихичко изхихика.

— Видях я край стълбата на осми вътрешен етаж — отговори събеседникът му, също така мъж, но по-едър и по-здрав, по-млад и по-свеж. — Спрях я и поговорихме.

— Как е със здравето?

— Изглеждаше превъзходно.

— Бях те помолил да внимаваш с очите й.

— О! Вгледах се и видях, че са кафяви с пъстри точици.

— Не си ме разбрал правилно. По важното беше какво има всъщност около очите.

— Върху клепачите — син грим.

— А под тях?

— Чисто.

— Абсолютно? Не са ли останали следи от умора?

— А-ха! Сетих се. Петна под очите нямаше.

— Ето това исках да разбера.

— Интересно ми е защо?

— Съществуват съображения, които ме карат да бъда любопитен. Засега не мога да ги споделя. Всъщност ти си достатъчно умен сам да се досетиш.

— Така е.

— Сещаш ли се?

— Донякъде. Въпреки че виждам няколко варианта и засега не мога да дам предпочитание на някой от тях.

— Аз изпитвам същото затруднение.

— Тогава защо не се срещнеш сам с нея?

— О! Не! Не сме толкова близки, че да се осмеля натрапчиво да я оглеждам.

— Аз също не я познавам добре.

— Но ти си млад мъж и можеш да си позволиш малко нахалство, което да мине по линията на по-особен интерес.

След тези думи те се засмяха, станаха и си тръгнаха. Повървяха по коридора, свърнаха и изчезнаха в някаква врата.

Станимир недоумяваше от чутото.

Всъщност засягаше ли го това? Сигурно не, би могъл да допусне, че тяхната поява не е съвсем случайна, но само ако прекрачи границите на нормалното мислене.

Време е да тръгва. Стана и краката сами го понесоха към онази врата, в която изчезнаха двамата мъже.

Изглеждаше като всички други врати. Номерът краси лицето. Но имаше и разлика — на преден план беше залепен ликът на голям черен кон, взет сякаш от диаграма в шахматна книга.

Преди да помисли какво прави, хвана дръжката, натисна я и бутна вратата. Озова се в някакво интересно помещение. Не можа да определи красиво ли е, или грозно. По-скоро второто. Вляво една до друга бяха разположени шест червени кабини, номерирани от 0 до 5. Вдясно — същите кабини, но вече сини. Между редиците, на отсрещната стена се виждаше някаква невзрачна врата. Но той я отмина и реши да се занимае с нея най-накрая.

Обхвана го несигурност и боязън. Ами ако влизането в конската глава е забранено? И ако някой го види? Как да обясни присъствието си? Добре, че онези двама души бяха изчезнали някъде. Може би бяха продължили пътя си през третата врата?

Побърза да излезе в коридора. Поразходи се нагоре-надолу. Хората, които срещаше, го отминаваха, без да му обръщат внимание. Той самият не откъсваше очи от вратата с лика на коня. Какво ли толкова го привличаше? Трудно би обяснил, ако някой се досетеше да му зададе подобен въпрос. Изпитваше трепета на новото познание и знаеше, че по този начин по-лесно ще се приобщи към порядките в Сградата.

Не изтърпя и се върна в конското помещение.

На входа почти се сблъска с някаква жена. Усети уханието на парфюма й, направи й път, но така, че почти да се допре до нея, при което изпита обяснимо вълнение. Дали ще я срещне отново?

Вътре нещо липсваше, но не го осъзна веднага. Отваряше кабините и поглеждаше любопитно в тях. По изпълнение бяха абсолютно еднакви, различаваха се по цвят и номер. За какво ли бяха предназначени?

Не успя да си отговори.

Запъти се към вътрешната врата.

Нямаше я! Тя беше изчезнала.

На друго място би се учудил безкрайно, но сега дори не се развълнува. В тази сграда всичко бе допустимо.

Реши се на опит. Влезе в кабина №2-червено и затвори вратата. Нищо не се случи. Повъртя се в дори нямаше къде да седне, после си излезе. „Ама че дивотия“, каза си и се отправи към коридора. Същият! Седна на най-близкия диван и се замисли. Усети онова вътрешно напрежение, толкова неприятно и досадно, което се поражда от несигурност и обърканост. Опитваше се да го прогони. Приложи последователно няколко способа на вътрешна саморегулация, но не успя да възстанови душевното си равновесие. Погледът му като пощурял се плъзгаше нервно по предметите.

Нима беше сляп?

Номерът на стаята срещу него беше 285834. Та той се е изкачил два етажа по-нагоре! Разгада приложението на конската стая. Тя представляваше асансьор от нов тип — пренася те по етажите, без да усещаш никакво движение.

Защо да не опита още веднъж?

Върна се в стаята. Поогледа кабините в бяха свободни. Влезе в №2-синьо, веднага излезе и отиде в коридора.

№305834.

Изкачил се е още два етажа нагоре. Всъщност на кой етаж се намира? На 305-ти или на 30-ти? И с колко етажа се изкачва: два или двадесет? Отговори ли си на този въпрос е все едно да определи и броя на стаите на етаж: 1000 или 10000. Дали броенето започва от 1 или от 0? Но това са дреболии.

Жалко, че докато бе вън от Сградата, не се досети да преброи етажите. Много бяха! Но колко? Сто? Двеста? Триста? Да не гадае. Откъде би могъл тогава да предполага, че вътре ще трябва да се занимава с аритметика и числова мистика.

Да слезе сега надолу! Кабина №4-синьо!

№245834.

Превъзходно: качил се е 4(40) етажа. А трябваше да слезе. Къде беше сгрешил? Да опита още веднъж.

Кабина №4-синьо.

№305834.

Кабина №4-червено.

№265834.

Системата сменя байряка. Тя поощрява помнещите и стриктните. След употреба на определена кабина, обръща процедурата и, не се ли съобразиш с нея, те наказва. На пръв поглед е нещо незначително, но ако си развълнуван, кой знае къде може да се окажеш, преди да осъзнаеш, че трябва да спреш и да поразмислиш.

И същевременно какво трогателно познаване на човешката душа! Бездушната Система ти дава приятната възможност съзнателно да не бъдеш стриктен, да грешиш, да постъпваш противно на правилата и да се движиш в правилна посока.

Раздразнението изби в хладна ярост.

Поиска му се да разбие някоя кабина, като изтръгне вратата от пантите, и така да провери какво ще стане. Дали може да си го позволи? Сигурно. Защо пък не!? Колко пъти такива дребни хулиганства са ставали пред очите му и не са имали особени последствия за извършителите.

Направи крачка назад. Втренчи се в затворената врата на кабината. Хареса му дръжката. Хладната й рационалност го изпълни със злоба. Засили се и ритна вратата. Проехтя оглушителен трясък. Ударът беше нанесен толкова силно, че пантите веднага се разклатиха. Тънки трески се разпиляха по пода. Вторият ритник проби дъската. Станьо сграбчи бравата и с едно движение я изтръгна от мястото й. Размаха я и започна да удря наоколо, без да гледа. Когато сломи и последното дървено парче, с презрение захвърли останките в краката си, затъпка ги гневно и след като се успокои, реши да се махне, колкото може по-бързо.

Не искаше някой да го завари в това състояние сред отломките. Но не биваше и да се движи раздърпан из коридора. Свали сакото си и внимателно го изтърси. Махна няколкото забили се в плата тресчици. Огледа панталона си — нямаше видими следи. По-трудно се оказа с обувките — драскотините по тях подсказваха най-малкото небрежност, недопустима в Административната служба. Извади носната си кърпа и се помъчи да заличи последствията; не успя напълно, подсвирна си весело и приглади косата си с пръсти. После слезе четири етажа по-ниско.

№225834

А сега накъде?

10.

Естествено надолу — там където е работното му място. Върна се в стая „Конска глава“, така си я нарече, и отново му направи впечатление, че в средата между кабините няма врата. Голата стена безмълвно му позволи да прокара длан по нея и да усети гладката й повърхност и приятната й хладина. Нито намек за ръб или друга следа от замаскиран вход. По дяволите, възкликна мислено, какво е влязло в главата му, че не го напуща? Има да върши толкова по-важни неща, необходими за съществуването му, а се занимава с безсмислици!

Веднага се изкачи обратно четири етажа и любопитно се огледа. Разгромът си стоеше. Той изпита удоволствието на хлапето-немирник — белята е сторена, а няма наказание.

Но и тук, където я бе забелязал за пръв и последен път, средната врата липсваше. Отново прокара длан по стената и усети същата гладкост и хладина.

Защо се впечатлява толкова от една скачаща и изчезваща врата? Какво чудно имаше в нея? Досега бе виждал толкова странни неща, че дори не би трябвало да трепва. Няма я и толкоз. Тогава трябваше да я отвори. Сигурно щеше да му предложи някакво по-особено преживяване. Ще дойде време и ще разгадае нейната тайна.

Сега му оставаше само едно — да върви надолу. Надолу! Надолу! Представи си бюрото и как седи на него. Отваря чекмеджетата, изважда разни папки и поглежда небрежно в тях. Радост, че е на мястото си и че трудно ще го мръднат от него.

Въодушевен от милата картина той се вмъкна в кабина №4-синя. Оказа се пред стая №225834.

Кабина №5-червено — №175834.

Кабина №5-синьо — №125834.

По-бързо да върви надолу към работното си място. Сякаш вече всичко му се бе изяснило.

Да прескачаш от етаж на етаж и от цвят на цвят и да си оставаш един и същ — това е истинското щастие! Важното е да си вътре в Системата, да познаваш правилата и ловко да се възползваш от предоставените възможности. Ето кое е истинското богатство. Парите са само следствие. Жонглирането с цветове е истинско изкуство.

И някои хора го владеят превъзходно.

Кабина №5-червено — №75834.

Всъщност защо системата за придвижване е толкова примитивна? Влизаш — излизаш. Влизаш — излизаш. Прекалено много движение и загуба на време. Би могло да се използва електроника или дори съвсем обикновени електрически механизми.

Въпрос, на който не можа да си отговори.

Явно висши съображения препятстваха техническия прогрес!

Кабина №5-синьо — №25834.

Оставаше му да направи още едно уточнение. През петдесет етажа ли слиза или през пет? Което означаваше всъщност да разбере, дали един етаж има 1000 или 10000 стаи. Последното му се виждаше по-вероятно. Но трябваше и да го докаже.

Кабина №5 в червено.

Този път опитът излезе неуспешен. В коридора видя същия номер на стаята — 25834.

Кабина №2-синьо — №45834.

Явно неуспешен опит не се брои!

Кабина №5-червено — №5834.

Намира се на петия етаж. Чрез „Конския ход“ се придвижва най-малко десет етажа нагоре или надолу.

Колко ли е висока Сградата?

Обхванат от вдъхновение се върна в „Конската глава“ и влезе в кабина №5-червено, после в кабина №0-червено. Оказа се пред стая №505834. Осъществи следната комбинация: кабина №5-синьо, кабина №0-синьо, кабина №0-синьо и се оказа пред стая №1005834.

Колко ли ще продължи да се изкачва така? Може би до безкрайност?

Веднага му направи впечатление гробната тишина на етажа. Побърза да се махне по обратния път.

Срещу стая 5834, сред привичния канцеларски шум се чувстваше най-добре и най-сигурно.

По-важно е друго. Да стигне до стая 10865. Как? Необходимо е да потърси друг начин за изкачване или слизане от „Конския ход“. Някъде тук не много далеч трябва да има асансьори или стълбища, като във всяка нормална сграда.

Наляво или надясно?

В политическия живот това е съществено, докато тук е само смяна на номерата във възходящ или низходящ ред.

Нормална сграда ли?

Тръгна надясно. Възходящият ред бе отляво.

№5835; №5836; №5837.

Срещу тях бяха номера в низходящ ред.

№5664; №5663; №5622.

Махна петицата и събра числата. Общият им сбор бе 1499. Ако предположи, че коридорът е прав, то нулевата стая и съответно 999-та се намираха в средата.

От другата страна сборът бе 499. Веднага се дефинираха две абсолютни посоки: 499 и 1499. И още правилото за дясната ръка — винаги да е откъм стената с намаляващи номера. Изключение представляваше преходът от стая №0 към стая №999. Но тогава се минаваше през стълбището.

Предположи, че коридорите на етажа могат да имат по-сложна структура.

Допълнителният коридор щеше да има посока 2499. И за него правилото за дясната ръка щеше да е в сила. А в зависимост от политическите пристрастия — правилото за лявата ръка. Както ви се харесва!

Ами ако коридорите са повече?

Десет или двадесет на етаж?

Видя му се абсурдно и въпреки това, по навик, изведе необходимата формула, определи посоките и вътрешно се зарадва на съобразителността си. Оставаше му едно — да разграничи етаж от коридор. После да намери начин да преминава от едното в другото и обратно.

Съмнението е хлъзгав червей, гризе душата и не дава на мисълта да стигне до определено решение и да се задоволи с него. Построил си сграда, предполагал си, че проектът е твое дело, а какво откриваш — работил си по чужди планове. Трябва ли да я рушиш?

Петицата играеше интересна роля в неговия живот. Винаги когато я срещнеше, тя предизвикваше асоциации, понякога примамливи, понякога странни и… Правилно ли бе я махнал от номера? Може би се намира в петия коридор на етажа и стаите са по хиляда. Но тогава как всъщност са подредени? Колко ли е голяма Сградата? (Дори я мислеше с главна буква.) Усети разочарование от себе си и онази несигурност, появяваща се, когато умът прехвърля вариантите и непрекъснато ги смесва и обърква, вместо да ги избистри и отдели един от друг. Необяснимото уморяваше разума и създаваше тъпа стягаща болка в главата.

Хрумна му нещо невероятно. Побърза да го прогони. Но почти веднага се върна към него и се запита: „Дали наистина е възможно?“ Погледна се отстрани, представи си как говори и не вярва сам на себе си. Не, в никакъв случай не бива да споделя подобна мисъл с друг човек — ще го помислят за луд. Но какво може да му попречи в действията си тук да се ръководи от предположение или от хипотезата… за безкрайността, и то лошата безкрайност, онази, логическата…

11.

— Здравей, момче, тебе търся! — спря го симпатична възрастна жена.

Синята работна престилка, чиста и внимателно изгладена, без нито едно незаконно ръбче, подсказваше спретнат характер. Донякъде впечатлението се разваляше от износените, загубили всякаква първоначална форма пантофи. Е, пестелива е, би познал и допуснал дори не особено наблюдателен човек. И не е придирчива — краката й бяха боси, въпреки изкуствения хлад. Но това му позволи да забележи изпъкналите вени и да си представи болката, която понякога предизвикваха. И напуканите пети, и набръчканите ръце с грижливо отрязани нокти, и живите, но уморени очи красноречиво сочеха тенденция към достигане на предела на жизнена устойчивост и скорошно пенсиониране.

— Подпиши се на това място — посочи тя с пръст, след като разгърна дебела папка.

— И тук… и тук, също.

Станьо прочете заповедта:

Въз основа на член… от… и член… от… и т.н., той бе наказан с мъмрене за неправилна употреба на материалната част на Сградата, довела до умерени щети.

Кога успяха!!?

— Неприятно ли ти стана, момко?

— Трудно е да определя, лелче. Безспорно, гордост не изпитвам. Желанието да руша ме връхлетя внезапно и не успях да се преборя с него. Необходимо ми беше, а защо — сам не съм в състояние да определя. Но щом ми е било нужно, трябвало е да го извърша. Сторих го, признавам си чистосърдечно и се разкайвам. Да отричам е грехота. Заповедта е правилна. Така трябва.

— Има и по-лоши случаи от твоя — успокои го жената. — Преди месец Виралов изпотроши стъклата на пропуска и погна портиера да го бие. Добре, че онова проклето старче е достатъчно пъргаво и успя да избяга. Едва го усмириха. Отърва се леко — забележка с вписване в картона.

— Толкова малко?

— Толкова! Става въпрос за писани наказания. Но има и неписани — негласни и много по-действени.

— Какви са те? — Станимир усети тръпки по гърба.

— Например, този Виралов още не е открил работното си място, вече месец и нещо отгоре се скита из Сградата.

— Колко умно измислено. Мен очаква ли ме подобна участ?

— Трудно е да кажа „да“ или „не“. Тук в Сградата животът е вмъкнат в рамките на обширен правилник и същевременно всеки постъпва, както си реши, според съвестта.

— Ясно — каза Станимир, без да му е особено ясно.

— Ти си нов, нали?

— Днес е първият ми работен ден — отговори той с някаква гордост в гласа.

— Добре си започнал. Днес дават аванс. Намини край касата.

— Не знам къде се намира. Ще ме упътиш ли, лелче?

— С удоволствие. Много е лесно. Ти нали си от отдел „Структурно преобразуване“? Тръгваш направо по коридора. Като стигнеш фоайето, завиваш надясно и се спираш пред третата врата вляво. Там пише с големи черни букви: „КАСА“. Аз, впрочем, отивам натам. Ванчето е чудна жена. Каже ти няколко думи и, дори да ти е причерняло, олеква ти на душата.

Тръгнаха. Касата се оказа не толкова близо. Вървяха повече от час. Посока — точно обратната на току-що обяснената. По-голямата част от времето премина в срещи и разговори с познати на леля Мара — така я наричаха колежките й.

Накрая стигнаха.

— Почакай тук — нареди леля Мара. — Аз ще вляза първа. Щом на това екранче светне надпис „СВОБОДНО“, блъсни вратата. Тя ще се отвори. Тогава влизай смело.

Станимир кротко зачака. Няколко души се наредиха след него. Говореха си нещо, но той не им обръщаше внимание. И друг път бе изпитвал вълнение, но сега кой знае защо, беше много по-силно. Топлина изби малко под врата му и постепенно се спусна на вълни към кръста. Облегна се на стената, усети здравата опора с гърба си и се овладя.

… Надписът светна!

Блъсна вратата и прекрачи прага…

Бледа пелена забули очите му. Кратък мрак прекъсна мисълта му. Свести се сред неприятна бледа светлина. Озова се на някакво неугледно стълбище. Шум от бързи стъпки се приближаваше към него. Високи гласове обсъждаха нещо важно.

— Аз не съм съгласен — настояваше солиден бас. — Обясни на този високопоставен пън, че подобно решение неминуемо ще доведе до непредвидими последици.

— Той внимателно отбягва да изясни мотивите си. Намекна, че са замесени по-важни от нас лица. Изглежда добре разбира нелепостта, но се опитва да лавира.

— Така и предполагах. Защитаваш го! Такива безподобни безгръбначни подлизурковци трябва да се ритат с върха на обувката по задните части на опнатите им панталони…

Мъжете се показаха на горната площадка и се запътиха към Станимир. Басовият глас притежаваше едро зачервено от гняв лице. Челото му преминаваше без преход в обширна плешивина. Спътникът му се опираше на перилата с лявата си ръка и бързо ситнеше надолу по стъпалата. Презрителната му усмивка, която изкривяваше неприятно тънките устни, бе предназначена за целия външен свят.

— С удоволствие бих го забърсал сам.

Минаха край Станимир. Погледнаха го така, че все едно не съществува и…

— Направи го!

— Как? Ради би ли ни съдействал?

Те отвориха една врата и потънаха в появилия се отвор. Чу се силно хлопване.

Ехото изпълни затвореното пространство и след като изчезна някъде в безкрая, настана тишина.

Станимир се огледа. Стъпалата, учудващо за нова сграда, носеха следи от преминаването на множество крака. Мазилката по стените на много места се беше напукала и изпопадала. Влажни петна избиваха на повърхността. Миришеше на мухъл, умрели насекоми и машинно масло.

Светлината примигна: угасна и светна няколко пъти и се установи на по-тъмно ниво с неприятен жълтеникав оттенък. Той неволно погледна ръцете си и се ужаси от мъртвешкия им вид. За пръв път, откакто попадна в Сградата, изпита отчаяние. Досега приемаше всичко напълно спокойно; като човек, видял доста неща в живота си и запознат с не малко странни порядки, преодолял неочаквани трудности и изпитания, бе загубил отдавна юношеските си илюзии, а по-късно и зрелите си мечти. Сега единствено се надяваше на стабилна служба с добра заплата и в бъдеще — на висока пенсия, достатъчна за облекчаване на настъпващите старини. Но последните събития направо го разтърсиха. Отдавна не беше се чувствал така объркан и унизен. И ако досега приемаше случките като нещо естествено, нормално и дори желателно за всяко учреждение, то посещението на касата му се стори невероятно, обидно, връх на изтънченото издевателство. Възмути се, а нямаше на кого да излее гнева си.

Изрита перилата пред себе си и, докато стенеше от болка в глезена, звънтежът на стоманените пръчки се понесе нагоре и надолу, като преминаваше в различни тоналности на звуковия спектър.

Какво, всъщност, се беше случило?

Постара се да събере мислите си.

Бе минал през една врата, на която пишеше „КАСА“, и вместо в стая с бюро и огнеупорна стоманена каса се озова на запустяло стълбище.

Получил ли беше парите?

Бръкна във вътрешния джоб на сакото си, извади портмонето и след кратко колебание погледна вътре. Десет чисто новички банкноти търпеливо очакваха да бъдат похарчени.

Но защо, по дяволите, другите хора от опашката, които бяха зад него, не излязоха през тази проклета врата?

Вход един — изходи много!??

Те изглежда добре познават правилата. Излизат на стълбището и веднага тръгват накъдето им трябва. Докато той сега трябва сам да се ориентира. Умори се непрекъснато да бъде съобразителен. Тежестта в главата му заплашваше да се превърне в нетърпима болка. Необходимо му беше да изпие едно кафе или да си почине. Така ще се освежи. Простичко желание, а колко бе трудно за осъществяване.

Защо нищо не помни? Какво се е случило в „КАСА“-та?

Седна на стълбището и подпря с ръце главата си. Постара се повече да не мисли за нищо. Релаксация. „Аз съм добре! Много добре! По-добре не мога да бъда! Протегни ляв крак. Протегни десен крак. Отпусни се. Отпусни се. Умората излита през върха на палеца. Излита… Излита…“

Светлината примигна отново няколко пъти и изгасна. Мракът беше направо непроницаем. Страхуваше се да мръдне.

Някъде далеч, в долните етажи, се чу шум. Нещо тежко удряше по стените и тътенът отекваше в ушите като бой на огромен каменен барабан.

Въздухът се раздвижи. Проехтя дълбоко вдишване. Загърмяха вентилатори. Вятърът разроши косите му и се опита да го събори.

Станимир се хвана с две ръце за перилата и така успя да се задържи на мястото си. После, борейки се със стихията, изпълзя на четири крака в най-близкия закътан ъгъл и горчиво заплака. Потекоха солени сълзи и вкусът им подсказа, че тук, в търбуха на Сградата, едва ли имаше по-самотен човек от него.

Всмукването свърши. Машината-вентилатор направи последни обороти, изхърка уморено и затихна като голям, добре нахранен звяр. Тишината изведнъж направи мрака още по-непрогледен и непоносим.

Шумът, който нахълта в ушите му и го накара да затрепери, беше налудничав. Нещо яко се разкъса, захърка, замря, после се затъркаля надолу по стълбите. Глухите удари приличаха на далечни гръмотевици, последвани от недоволно ръмжене, което изведнъж премина в глух яден рев.

Добре, че неизвестното същество се отдалечаваше.

Станьо седеше неподвижен, притиснал гръб към стената и не смееше дори да диша. Не се питаше какво е това. Погна го страх и в главата му не остана място за други чувства и мисли.

Звуците се спускаха в дълбините. Понякога се спираха, усилваха и като че ли се връщаха обратно. Но тенденцията беше към затихване. „Изглежда се спасих“, помисли Станьо, и в същия миг почти едновременно с възникването на тази надежда долови някакъв вик, на прага на слуховата чувствителност, вик, пронизителен и отчаян, който бързо замлъкна…

Свести го ярка светлина.

Вдигна се от пода, разтърси глава, оправи дрехите си, намести вратовръзката, доколкото можеше без огледало, изтупа панталоните си от натрупания прах и бе готов да посрещне всякаква изненада. Свежестта на въздуха подсказваше, че: „Започна нов работен ден!“

Не беше се излъгал. Захлопаха врати. Бързи стъпки проехтяха по стълбите. Той заслиза надолу с достойнство и без да бърза. Един мъж го настигна и надмина. Весела група се изкачваше нагоре. Замириса на цигарен дим и ароматно кафе. Знаеше вече как да постъпи:

„Прави като другите и няма да сбъркаш!“

Видя в коя врата влезе човекът пред него и сам се запъти натам. Сигурен бе, че ще успее, но въпреки това се развълнува, когато хвана дръжката и за миг се поколеба, преди да я натисне.

Вратата се отвори!

12.

Коридорът гъмжеше от хора. Едни носеха сандвичи и чашки с димящо кафе — явно се връщаха от бюфета. Други отиваха там — ръцете им бяха празни. Станимир реши да ги последва.

Озова се в просторно фоайе. Вляво се намираше стълбището, вдясно, точно в средата на стената, за пръв път откакто се намираше в Сградата, видя широко отворена врата.

Бюфетът!

Почувства се като нормален човек — пожела да влезе и нещо да си купи. Нареди се на опашката и заразглежда любопитно хората. Стараеше се да не досажда. Погледът му непрекъснато се местеше насам-натам и се спираше само за секунда-две на някоя личност — паметта му възприемаше характерните й черти и веднага се прехвърляше на друг обект.

Когато му омръзна и се натовари с предостатъчно нова информация, той се замисли върху някои странни неща.

Огледа дрехите си, без да привлича внимание. Тъжната и опасна нощ не беше оставила видими следи. Усещаше се чист и спретнат, без биологични нужди, човек, току-що излязъл от банята и пременен с ново и чисто бельо, риза, носна кърпа…

Носна кърпа! Ето какво можеше да провери. Извади я от джоба си и небрежно изтри носа си. Приятна миризма на тоалетен сапун загъделичка ноздрите му!

Ха! Преминаването през вратата от външните стълбища към коридора играело ролята на тоалетна, баня, пералня, гладачница, шивачница… Не усещаше нито глад, нито жажда. А бюфетът е просто дан на традицията, място, където служителите се срещат и си разменят по някоя дума.

Погледна се отстрани. Въображението му остана доволно — едва ли по нещо се различаваше от другите мъже. Изводът му изглеждаше правилен. Околните не му обръщаха внимание — отнасяха се като към свой човек.

Точно пред него висок, леко прегърбен човек с дълга прошарена коса бе център на шумна компания. Няколко души се въртяха около него и нетърпеливо го подпитваха:

— Кажи де, какво се е случило снощи?

— Нека първо да си вземем кафетата и да седнем. Така, прав, на два крака, нещо трудно ми се развързва езика. Друго е да си на маса. Ако имаше уиски, водка или поне домашна ракийка, щеше да бъде много по-приятно.

— После ще ти се приискат и други неща… И така желанията край нямат.

— Добре де. Предавам се. Познавате Асен, нали?

— Този, дето работи в отдела на Драганов.

— Не! При Драганов е възрастен човек, кандидат за пенсия. Говоря за Асен от „Динамика на връзките“. Началник им е Стилиян Пешев — онзи с къдравата коса и вечно омачканите панталони. Как го постига при тези условия, умът ми не го побира.

— Сещам се! — възкликна пълничка дама. — Обича да си попийва. На последния празник направо се наряза и започна да държи прочувствени речи.

— Същият. Та Асен е младо момче! Постъпи на работа преди около година. Доста е чалнат. Ходи винаги с една и съща синя риза.

— Остави тези подробности. Какво е направил?

— Изхитрил се е да остане на резервните стълбища след работно време…

— Че какво лошо има в това? Често се случва. Объркал се човекът и…

— Да, ама последвало нещо по-неприятно. Вместо да излезе през товарния асансьор, който работи цяла нощ, той се объркал — така твърди — но аз предполагам, че го е направил нарочно и е останал след загасването на лампите.

— О-хо! Любител на силните преживявания. Обрулил го е вятърът.

— В тъмнината стъпил накриво, пропуснал едно стъпало и, подхванат от стихията, полетял надолу. Сблъскал се с робота-чистач. Съвсем случайно, естествено. Но така го направил, че машината с кожух от доста здрава стомана се превърнала в купчина развалини, а той, човекът, дето е с нежна плът и само черепът му е дебел и як, се отървал с няколко леки синини. Както и да е. Удрял е яко. С това геройствата му не свършили. Намъкнал се във вентилатора…

— Какво?

— Правилно чухте. Измъкнал решетките и връхлетял върху перките. Направил го, точно когато изсмукването на въздуха било спряло. И там се развъртял. На местопроизшествието открихме работния му инструмент — желязна водопроводна тръба. Беше я напъхал докрай в разпределителната кутия. Токът успял да го тресне, но се отървал само със зашеметяване. Избухнал пожар. Разните средства забълвали пяна. Представяте ли си картинката — облян от глава до пети. Твърди, и аз му вярвам напълно, че едва успял да изплува. Можел е направо да се удави. Вдигнали по тревога спасителната група. Сега висшето началство си блъска главата по кой параграф да бракува робота.

— Нека сам заплати щетите.

— Ти чуваш ли се! — възкликна възрастна жена. — Работила съм на много места и никой не е плащал потрошеното и разваленото, освен ако не е ачик или не са го взели на мерник. Такава е практиката.

— Затова има толкова…

Момчето не намери подходящи думи и се запъна. Другите весело се разсмяха. Да плащаш от собствения си джоб държавно имущество? Каква непростима глупост! Добре, че е млад — може с течение на годините да поумнее. Иначе скоро ще го уволнят. Това се четеше в развеселените очи, но никой нищо не каза — такива неща се подразбират, освен от хората с по-идеалистично мислене.

Редът им дойде.

Поръчаха си кафе: кой със сметана, кой с каймак, нес или турско, с лъжичка захар или с мляко и няколко чая: грузински, китайски или тибетски, в английска опаковка, затворен по специален начин в сложна апаратура зад тезгяха. Наредиха банички и милинки, тутманици и щрудели върху една табла.

— Мери, готово, идвай!

Младо момиче, подстригано съвсем късо, с вид по-скоро на момченце, отколкото на служителка в тежкарско заведение, се измъкна от една групичка край вратата и изприпка до лавката. Преброи чашките и закуските, свери общата сума по някакъв лист, заплати с едра банкнота и след като получи рестото, повдигна таблата и изчезна.

— Двойно кафе и печен сандвич със салам — поръча сладкодумният разказвач.

Преди да излезе от бюфета, Станьо го чу да казва:

— Направил го бил на желязна кайма. Откъде ли е имал толкова сили?

Станимир намери свободно място. Изсмука глътка кафе и усети как и последните остатъци мъгла в главата му лека-полека се разсейват. Вглъби се с себе си. Отпусна се и сякаш задряма. Край него хората се движеха, говореха си, обръщаха се с кратки въпроси към него, той им отговаряше, запомняше лицата им и все едно нищо не ставаше. Познатата до болка обстановка го омайваше и правеше невероятно щастлив. Нощните преживявания избледняха, натрупаните страхове потънаха дълбоко — подсъзнанието, опасенията се превърнаха в надежда. По-бързо да стигне до стаята си и да започне работа!

Забуча високоговорител. И той като всички останали механизми в Сградата беше безупречен. Гласът се чуваше без нито едно смущение, сякаш говорителката се намираше в лавката.

— Чета ви заповед на Директора, номер 25 от 27.16.2089 година. Напоследък зачестиха оставанията след работно време в района на помощните стълбища. Нарушителите смятат, че са извън обзора на Административното ръководство и си позволяват да пишат по стените нецензурни изрази, често по адрес на уважавани личности, да рисуват неприлични сцени, да замърсяват района и да унищожават държавно и обществено имущество. При отправяне на забележки се държат грубо с упълномощените да поддържат реда лица.

Затова наказвам… — последва дълъг списък на имена — … с мъмрене и отнемане съгласно член 865 от КД на възнаграждението за прослужено време за срок от един месец.

Забранявам на служителите от повереното ми учреждение да остават след работно време по помощните стълбища и помещения.

Задължавам Административния директор да организира проверяващи групи, които след последния звънец да преглеждат посочените места и да докладват заловените нарушители за наказание.

Следва подпис, който не се чете.

— Допълнение първо: Някои лица често се събират в този район с цел употребата на спиртни напитки или извършването на неморални действия. Категорично забранявам употребата на спиртни питиета в района на Сградата в работно или извънработно време. Заловените ще бъдат наказани според Правилника за вътрешния ред.

Хората бяха напуснали лавката. Станимир седеше почти сам в помещението. Един млад дръглест мъж си купуваше цигари, друг до вратата бавно дъвчеше баничка.

Най-после се чувстваше човек!

„Животът ми ще мине по подобни коридори, помисли си той, след като се озова във фоайето, такава ми е съдбата.“ Детските мечти са прекрасни, действителността — банална.

Пред него се простираше вътрешното стълбище. Вляво стъпалата се изкачваха нагоре, вдясно — слизаха. Обикновено е обратното.

Трябваше да се ориентира.

Отиде в коридора и погледна надписа над най-близката врата. Изненада се не по-малко от предния ден. Този път номерът беше съвсем непознат и цифрите се редуваха с тирета и букви:

№ 65-А–23-Н–16

Върна се във фоайето и кой знае защо поиска да побегне по стълбите. Но тях ги нямаше!

Неприятната тръпка се спусна от челото към врата му, накара кожата да настръхне, и се настани в корема, където се превърна в остра болка. Обади се и язвата.

13.

— Някакви затруднения ли имате?

Към него се приближи невзрачен мъж с отпуснатото, безизразно лице на спокоен и доволен от живота скорпион, готов да ужили веднага ближния, който смути или застраши безметежното му блаженство. Поне така го възприе Станьо в първия миг; после се уплаши от внезапната алегория и се дръпна крачка назад. Упрекна се за неканените мисли и бързо затърси привлекателни черти в иначе грозноватото лице. Нещичко намери, изпита доверие, неусетно се отпусна и си призна мъката.

— Какво ще кажете да седнем на онази маса — предложи непознатият, след като се запозна със заповедта за назначение.

— С удоволствие — съгласи се Станимир. — Надявам се, че ще бъдете така любезен да ми разкажете повече за тази непонятна Сграда.

— Не говорете така — усмихна се непознатият. — Препоръчвам ви по възможност никога да не споменавате при разговор с други хора думата „сграда“. Предизвиква неприятни и неверни асоциации с нещо мъртво и отживяло. Изхвърлете я веднага от речника си. Просто я забравете! Някои ваши слушатели или събеседници могат да се окажат с дълги езици и да предизвикат преживявания с непредвидим завършек.

Последните думи бяха казани много студено и отчетливо. Станьо вдигна очи и срещна хипнотизиращ поглед на изправена разярена кобра, готова да атакува при първото помръдване.

— Никога не съм бил много приказлив — напълно объркан побърза да смотолеви той.

— Предполагам, че сте искрен. Иначе нямаше да ви помагам. Знайте едно — не понасям хора, които се объркват още при първите трудности. Тук, в тази великолепна по замисъл и превъзходна по изпълнение Сграда (да, аз си позволявам да произнеса на глас тази дума), ние сме призовани да извършим благословени дела. Засега, нито вие, нито дори аз, не подозираме по какъв начин ще ни използват. Тези отгоре ни наблюдават и преценяват. Ще дойде денят „Х“ и те ще се обърнат към нас с призив за конкретни дела. Ще бъдем ли готови тогава?

— Ще бъдем — отговори бодро Станимир. Тези думи се изтръгнаха неволно от устата му, някак по навик и по-късно се запита дали ако беше се замислил, би отговорил по същия начин.

— Правилно отговаряте. Виждам колко сте схватлив и продължавам. Благородната цел винаги предизвиква противодействието на тъмните сили, скрити сред хората. Единици са! И може би поради това са много по-опасни, защото се крият и подмолно ни провалят. Ние не трябва да допуснем те да проумеят основния ни замисъл. Затова са взети някои по-специални предпазни мерки. Вие притежавате назначение за работа. Следователно имате допуск №1. Мое задължение е да ви обясня какво представлява. Сградата има определена структура — коридори и стаи. След всеки работен ден, по случаен закон, се преномерират етажите и помещенията. Отбелязва се във всички документи. Как става ли? Не ме питайте. Аз не знам. Но дори да бях уведомен, не бих ви казал. Предполагам, че това е служебна или технологична тайна. В края на седмицата Сградата се преустройва физически. В края на месеца — реорганизация на служебната структура. Най-просто казано, вие ще бъдете преместен на друго място при други хора.

Той многозначително замълча.

— Мисля — продължи непознатият, — че целта на тези реорганизации е ясна.

— Невероятно съм възхитен от сигурността на системата и нейната простота.

— В това се състои гениалността на замисъла. Противникът много трудно може да разбере истинската цел на учреждението.

„Но и ние не го знаем“ — добави наум Станьо, без да посмее гласно да се изкаже.

— Когато се явите на работното си място — завърши непознатият, — вашият началник ще поиска да види заповедта за назначение. След като се убеди, че е правилна, ще ви връчи този служебен пропуск.

Непознатият извади от вътрешния джоб на сакото си някакво правоъгълно картонче с лъскава повърхност, което при по-внимателно разглеждане се оказа пластмасова пластина с нанесени букви и знаци.

— С това нещо вие ще имате достъп до разрешените ви с допуск №1 места. Ако шефът ви забрави или почне да се ослушва, поискайте си го, без да проявявате колебание. В противен случай ще сте като с вързани ръце. Началниците са от този тип хора, които се стараят да не помнят елементарните неща.

— Искрено съм ви благодарен, че ми обяснихте толкова важни неща. Бих си позволил да ви попитам още за…

— После. Сега трябва да отидем в ей онази стая с червения номер. Там ще ви инструктират относно охраната на труда и ще трябва да подпишете декларация за спазване правилата на служебната тайна.

Очите на непознатия изведнъж потъмняха и станаха безизразни и уморени.

Направляван от неотстъпния и натрапчив поглед, Станимир се надигна от стола, прибра изцапаните пластмасови чашки в найлоновия чувал и с вътрешно доволство се запъти към стаята с червения номер, който напомняше на хората да бъдат предпазливи.

Хвана дръжката, отвори вратата и прекрачи прага…

За свое дълбоко учудване се озова на помощните стълби.

Измъчваше го непреодолима жажда за сън. Очите му така добре се затваряха, че едва долавяше тревожното премигване на лампите. Скоро ще изключат светлината.

Необходимо е да побърза. Спусна се тичешком по стълбите. Тропотът на десетки крака от само себе си се оформи в своеобразен маршов такт. Толкова бързаше, че едва не блъсна в гърба на един мъж пред него и по петите му, през спомагателната врата, нахълта в коридора.

Погледна часовника си и подсвирна.

Оказа се, че е изминал цял ден. Изглежда влизането в някоя врата пренася през времето! Как ли всъщност става? Някога може би ще научи.

Хората край него изобщо не си задаваха подобни въпроси — бързаха да закусят. Носеше се приятна миризма на кафе и препечен хляб. Станьо се насочи към барчето. Там ще успее да се освежи и да премисли днешния или по-скоро вчерашния разговор.

Нареди се на опашката и с учудване забеляза, че вече не му се спи и дори не изпитва някакъв глад. Въпреки това реши да изчака търпеливо реда си и да си вземе нещо за хапване и едно двойно кафе с пухкав каймак.

Наистина в очертаващия се порядък откриваше нещо неприятно. Все още не бе успял да разбере как да стигне до работното си място. Спомни си обяснението на непознатия и незабелязано за другите — защо ли трябва да знаят, че е нов и невежа — погледна заповедта, запомни №83465–1 и отново се замисли за устройството на тази проклета Сграда.

Обичаше ясните и обясними неща!

Когато се сблъскваше с нещо непонятно, предпочиташе да го опрости, да го сведе до друго, отдавна обяснено, и по този начин да се прояви, да се издигне над другите, които напълно в реда на обичайното, предпочитаха да не се вдълбочават и да си блъскат напразно главата. Резултата обикновено запазваше за себе си — защо да се набива на завистливи очи. И животът му беше ясен, определен и спокоен.

Кога ли е краят на седмицата?

Поиска да попита и отново се поколеба. Да изчака. Когато коридорите сменят лицето си, ще разбере, че е понеделник. Или, допълни след кратък размисъл, денят в който се поставя Новото начало. Нима е задължително този ден да бъде в понеделник? Сутринта влизаш в нова обстановка, запознаваш се с нея, през празниците се вдълбочаваш и привикваш…

Всъщност има ли празници?

Предпочете повече да не мисли.

Но не успя да си го наложи. Сети се за нещо и това го накара да изскочи от бюфета. Стълбите бяха на мястото си. Изтича в левия коридор, погледна номера на първата стая: –265834–3-, и реши, че трябва да слиза надолу.

По пътя му двама мъже слушаха внимателно висока суха жена с набръчкано лице, която говореше с авторитетен, нетърпящ възражение глас. Неволно се вслуша в думите:

— Трите папки да се предадат в планов отдел. Едната е за Мария, другата остава при нас, оригиналите в в Архива. Отвсякъде искате подписи.

— Бяхме се разбрали с Данчо за кратка обяснителна бележка.

— Написана ли е?

Станимир ги отмина, спусна се по стъпалата и след като пресече фоайето, което по нищо не се отличаваше от горното, хлътна в коридора. Погледна номера на първата стая и дори не намери сили да се учуди. Възприе го напълно спокойно. Слизайки надолу, той всъщност се беше изкачил нагоре. Намираше се пред –315295–3-.

Не знаеше да плаче или да се смее. Едва се сдържаше да не издаде някакви цвилещи полуживотински звуци, изразяващи дивия възторг на първобитен ловец след успешен лов. Но защо да го прави, като не бе хванал абсолютно нищо.

Върна се във фоайето и за по-лесно влезе първо в бюфета. Застана на опашката и докато чакаше, запремисля, какво да прави по-нататък.

— Твоите хора се събират в зала V.

14.

Тези думи изрече млада жена с права сламена коса, симпатично насмешливо лице и пълничка фигура. Уж ги изрече напосоки, но Станьо разбра, че се отнасят за него.

— В колко часа? — пое той хвърлената ръкавица.

— След десетина минути започва семинарът.

Той срещна погледа й. Жената не отмести очи.

— Как се отива там?

— Много лесно: слизате на долния етаж, взимате асансьора за сто и петдесетия етаж, тръгвате наляво и след това гледате надписите на вратите вдясно.

— Благодаря ви за обясненията. — После се престраши: — Нещо трудно се оправям. Мога ли да ви помоля за една услуга? Сега аз ще ви почерпя с турско кафе, а вие ще ме придружите до тази зала.

Лицето й засия. Тя дори не се опита да скрие бликналата радост.

— С удоволствие ще помогна на новия ни колега — усмихна се мило тя. — Видях ви вчера в кафето. Държахте се като типичен новак: надменен и изпълнен със самочувствие. Погледнахте ме и сигурно веднага сте ме забравили. Тогава реших да изпитам съдбата си. Предположих, че може несъзнателно да сте пожелали отново да се срещнем. Пожелах си същото и се оказа вярно — срещнахме се!

Той примигна няколко пъти, опита да си я спомни, но като не успя, реши да не предизвиква съдбата. Нали си намери спътничка — какво по-хубаво от това в този отвратителен лабиринт.

— Какви ли не съвпадения има по света.

— Тук са режисирани и добре подготвени — увери го жената. — Аз се казвам Виктория. Казвай ми Вики.

— Станимир. Казвай ми Станьо. Хайде да си говорим на „ти“?

— Тъкмо щях да ти го предложа.

Засмяха се и тръгнаха.

Станимир внимателно наблюдаваше какво прави Вики и веднага забеляза, че тя постъпва обратно на дадените обяснения. Тръгнаха да се изкачват. По неясната логика на Сградата би трябвало да се озоват на долния етаж, но нямаше възможност да изтича до коридора и да види номера на първата стая. После съвсем се обърка. Влизаха във врати с шахматни фигури, качваха се на асансьори, завиваха в странични коридори, за чието съществуване не бе и подозирал, докато накрая се озоваха пред залата.

Чувстваше се невероятно объркан.

Вики го разбра и му каза:

— Така ти се струва. Има неща, които се проявяват само от външната си страна и за да ги разбереш напълно, трябва да проникнеш в дълбините им. Не се безпокой, скоро ще се научиш бързо да се ориентираш сам. Просто засега ти липсва достатъчно практика.

Тя го изгледа някак особено, а тънките й устни потреперваха леко — може би от скрито желание, или негласно предупреждение. Прииска му се да я целуне. Направи крачка напред, но Вики го усети, възприе и изживя порива му и преди да нарушат установения ред се обърна гърбом към спътника си и протегна ръка, сочейки залата:

— Влез през врата V–18.

— Благодаря ти за любезността. Бих искал да те попитам…

Няколко души ги наобиколиха и заговориха с Вики. Тя им отговаряше приветливо, но се възползва от един удобен миг, откъсна се от тях и тихо му прошепна:

— Пожелаеш ли да ме видиш отново, просто си помисли за мен. А сега довиждане.

Тя махна с ръка и се загуби в безкрайността на коридора…

Той пристъпи плахо към вратата. Очакваше отново да се озове на помощните неугледни стълбища, но за голяма негова изненада и приятно облекчение пред очите му се ширна огромна зала.

На първите редове в левия край се бяха събрали десетина души и весело си разменяха гръмки шеги. Може би нещо е сбъркал?

— Тук е, тук — подкани го възрастен мъж, след като си намести очилата на носа. — Седнете по-близо до катедрата. Вие се казвате Станимир, нали? Мисля, че вече всички сме налице. Можем да започваме. Наш скъп гост е уважаваният лектор от Централния институт Маринов. Той ще ни запознае с най-новите разработки в нашата област: „Структурни Административни Системи“, и по-специално с частта: „Приложение на теорията за катастрофите при резки изменения на САС“. Предстоят ни три часа напрегнат труд. Моля, господин Маринов, заповядайте.

В почивката към Станьо се приближи набит мъж и му протегна ръка.

— Аз съм Стоян — представи се той. — Ще работиш в моята стая… хм. Играеш ли морски шах?

— Предпочитам обикновен, но съм готов и на морски, щом трябва да си запълвам пълноценно работното време.

— Изглеждаш ми разбрано момче. Явно ще си допаднем… А-а, за малко щях да забравя. Шефът ми поръча да ти предам пропуска. Добре си излязъл на снимката, въпреки че в натура изглеждаш много по-свеж… Дай ми заповедта си за назначение.

Те си размениха документите.

Зелената пластинка се огъваше леко във всички посоки. Освен лика на притежателя, върху нея бе изписано името, секцията и работната стая.

— Какво означава допуск–1?

— Куп нужни и ненужни възможности.

— Къде мога да ги науча?

— Казва ли ти някой! Практиката е основата на познанието. Поживей малко повече сред нас и ще постигнеш най-висшата премъдрост: никога не питай за нищо! Мисля, че по-ясен не бих могъл да бъда.

— Почти.

— Радвам се, че си схватлив и бързо ще се разберем. Хайде, да сядаме някъде. Почивката свърши. Ако знаеш как ми се приспива, като чуя гласа на онзи лектор…

— Измъкни се!

— О-о! Излизането е през страничните ходове и отвежда направо към помощните стълби. Защо трябва да губя няколко часа от скъпоценния си живот?

И сякаш уплашен от казаното, Стоян се забърза и седна на мястото си. Столът му, лек и удобен, приятелски прие тялото и създаде така необходимия уют.

Лекторът Ангел Маринов с лекота излагаше основите на „Теорията за катастрофите в АС“. Слушателят Станимир Иванов Костов долавяше думите и не се опитваше да схване смисъла им. Душевното му равновесие, с което започна деня, нещо се бе разклатило. Неудовлетворението бързо прерасна в отдавна забравено чувство — негодуване! Досега мълчаливо беше се примирявал с несгодите и неправдите. Какво ли друго му оставаше? По-силните на света избират винаги първи. Но този път посягаха на нещо неприкосновено (поне така си беше втълпил). Късаха части от живота му! Кой им позволяваше това? Животът е дар природен и никой няма право да го отнема. Разбира се има Наказателен кодекс, смъртно наказание, но той никога не е нарушавал закона и правата на другите. Защо го наказват така? С какво право? Отговор няма и може би това всъщност е отговорът. Стори му се, че стигна до истината. Сградата е ненаситна лакомница, животоядица, насища се с хорски особи, пиявица и мръсница, долна гадина! Защо се подлъга и дойде тук? Но поне разбра една проста истина. Законът за оцеляването гласи: стой повече в коридора и ще живееш повече. Примитивно и затова напълно вярно.

Болеше го душата, но не толкова от това, че го ограбваха, колкото от мисълта, че се бе оставил да попадне в подобно положение. И той като всеки човек се стремеше да се изкачи колкото се може по-високо по служебната стълбица. Приспособяваше се към условията и разбираше, че колкото по-успешно го прави, толкова повече го ограбват.

Но каква е целта на тази Грамада?

Това не успяваше да проумее…

… Стигнал бе до онова положение, когато вече не успяваше да мисли свързано, в главата си усещаше пълна пустота и… странно — но и чувство на облекчение.

Цял живот са го лъгали, цял живот ги е лъгал — сега ще бъде същото.

От мъглата изплува грамадата на Сградата, той си представи мравешката същност на отделния човек и се възхити на грандиозния замисъл. Може би така трябва? Несгодите сега са достойнства утре!?

Съвзе се и се огледа.

Намираше се сам в залата и зяпаше от първия ред празната катедра. Зад нея безмълвни и бездушни стояха местата за деловия президиум. А зад гърба му стотици номера скочиха за бурни овации. Тишината ръкопляскаше.

Останала бе една отворена врата и Станьо побърза да излезе през нея.

Фоайето го посрещна шумно. Няколко десетки души се разхождаха безцелно и оживено разговаряха, ръкомахаха и се смееха. Изглежда го чакаха да опразни помещението, защото вратите веднага се разтвориха след него и шумната тълпа се втурна в залата. Станьо тръгна по коридора и неочаквано му хрумна да опита. Насочи се към най-близката врата с обикновен номер и влезе вътре.

Погледна си часовника. Обективно вътре бе прекарал цял час, субективно — нито секунда. Къде бе отлетяло времето?

Има ли го това „вътре“?

Инстинктивно се уплаши.

Избягвай неудобните въпроси! Ако не успяваш, търси отговорите негласно в себе си. Мисли, разсъждавай, но не говори! Оправяй се сам. Другите ще те издадат, когато се почувстват заплашени или облагодетелствани.

Ориентиране: Етаж 389

Коридор 62

Стая 17

Усети нужда да посети тоалетната. Досега не беше му се случвало. Обясняваше си го с малкото собствено време на пребиваване в Сградата. По негова преценка бе прекарал тук най-много три часа и половина, а според часовникът му — три дни и половина.

— Извинете — обърна се той към минаващ край него служител, — къде е тук тоалетната?

— След три стаи — обясни му любезно мъжът и посочи с ръка. — В дясната стена.

Тръгна, воден от печалния си опит, в обратната посока, преброи три врати и смело се насочи към лявата стена. Тя се разтвори и го пропусна.

Появи се веднага в съседния коридор №63, на същия етаж, облекчен, изкъпан, избръснат, напарфюмиран с любимия си одеколон. Абсолютното време, отчетено по часовник, бе равно на нула! Да, тази система има и доста предимства. Лошото е, че явно чете мисли, иначе откъде ще знае за предпочитанията му.

Каква ли е целта?

Хайде, стига си разсъждавал!

Получи се пресищане. Но след час или два мозъкът му отново ще заработи пълноценно. Засега се лекуваше със скука. Но…

Поискай и ще го получиш!

Представи си Вики. Дано и тя да се сеща за него. Щеше да му е приятно да поприказва с новата си познайница. И после — време е да си създаде познанства: могат да прераснат във връзки и приятелства.

Сам ли си, бързо ще те смачкат.

15.

Пресметна посоката по новите формули и тръгна към фоайето. За съжаление лавката беше затворена, стълбите — изчезнали. Вместо тях се виждаха асансьори. Влезе в левия, който стоеше от дясната страна на коридора, затвори очи и напосоки натисна някакъв бутон. Не беше в състояние да си обясни, защо направи така, не се и опита: важното бе да се движи и да усеща движението — така живееше, а къде, беше без особено значение. И един миг да му откраднат, пак е невероятно много! Обхвана го ярост: „Губете своя живот, не си играйте с моя. Аз ще се боря! Аз ще си отмъстя!… За какво? Сам съм дошъл тук. Интересно, злобата ми е насочена към Сградата, а ненавиждам хората в Сградата! Дори Вики ми е противна. Поисках си я, без да я обичам. Искам да се забавлявам с нея, искам да я унижа и така да унижа Сградата.“

Успокои се и си възвърна рационалността. С омраза и злоба връзки не се правят. Още колко неща ще се наложи да узнае, за да успее да се приспособи.

Постара се да не гледа означенията. Влезе в един транслатор в „кабина 3“, последва друг в „кабина 2“, трети в „кабина 4“ и след това тръгна напосоки по открилия се пред него коридор.

Хората, които срещаше, не му обръщаха внимание, нито пък той на тях. Може би грешеше, защото ако беше по-внимателен, щеше да забележи една фигура, вървяща на известно разстояние след него.

Древният ловджийски инстинкт го отведе на подходящото място. Миризмата на кафе му подсказа, че наблизо се намира някакво заведение. Поразходи се известно време напред-назад. Видя как един човек изчезна направо в пода. Отиде на това място и повтори движенията му. Под краката си усети стълби, продължи смело в мрака и когато тъмнината отстъпи правата си, Станимир се озова в барчето на етажа.

Нисичките маси с удобни столчета и бледата топла светлина създаваха уютна обстановка. От приглушените високоговорители се носеше нежна успокояваща музика. Почти нямаше свободни места. Облаците гъст тютюнев дим подсказваха за упорита мисловна работа.

Станьо се нареди на опашката. Малко преди него беше Вики. Не посмя да й се обади, въпреки че веднага пожела. Предпочете търпеливо да изчака тя да си купи кафе и да тръгне към него. Надеждата му се оправда — забеляза го!

— Защо не ми се обади? — запита Вики.

— Не ми беше удобно — отговорът прозвуча някак неестествено дори за Станьо, но той изведнъж разбра, че казва истината. — Тук ли ще си пиеш кафето?

— Да.

— Мога ли да седна при теб?

— Естествено. Ние сме няколко души и с удоволствие ще станем с един повече.

След като си поръча, взе нещата си и тръгна към нея, видя, че е сама. Постави кафето и пакетчето фъстъци на масичката и се настани на стола.

— Къде са ти колегите?

— Запиляха се някъде — предпочете да не уточнява тя. — Познаваме се от една седмица. Грег е чудесен. Какви интересни истории разказва само. Томи е мълчаливец — рее поглед в тавана и все мълчи, мълчи… Соня обича да се облича хубаво. Цялата си заплата дава за дрехи. Тя предложи да отидат на горния етаж — там откриват специализирано магазинче. Теб интересува ли те? О-о! Там сега ще бъде ужасна блъсканица. Нали ще продават дефицит. Харесват ми и на мен, но не съм съгласна да ги придобивам с цената на изпомачкани ребра.

Замълчаха. Искаше толкова много неща да й каже, а не намираше подходящи думи.

Стана тягостно. Такива мигове настъпват незабелязано и трудно се преодоляват.

— Какво ли е времето вън? — опита се Станьо да разсее тъгата.

— Сградата е всичко и вън нея няма нищо! — отговори тихо и натъртено Вики. — Не споменавай думата „вън“ пред други хора.

— Опасно ли е?

— Не, просто е тъжно. Никой няма да те упрекне. Никой няма да ти каже лоша дума. Може дори да не забележат. Просто и ненужно. Ненужно…

— Когато идвах, току-що беше валял дъжд. Въздухът беше свеж и прозрачен. Градът — пречистен и бодър. Витоша блестеше със снежния си купол. Весело чуруликаха врабци. И аз бях наистина щастлив.

Той се усмихна горчиво и продължи:

— Не съм предполагал…

— Знаеш ли какво казват остроумните? — прекъсна го рязко Вики.

— Откъде да знам?

— Няма друг свят освен Сградата и Михайлов е нейният шеф!

Неволно го напуши смях.

— Откога си… — искаше да каже „вътре“, но успя да схване двусмислието и се поправи — на работа?

Неговият преследвач влезе в бара и тихомълком премина край тяхната маса, като едва не закачи Вики с лакът. Седна с гръб към тях на маса с двама свои познати и не проговори нито дума. Гледаше напрегнато пред себе си. Може би мислеше, може би слушаше идващите отдалеч думи.

— Това беше толкова отдавна — отговори Вики. — Забравила съм. Нека се наслаждаваме на настоящето.

— Ето къде си бил!

Наобиколиха ги трима души. Непознатите им лица го стреснаха. После Станимир позна сред тях Стоян.

— Сядайте — покани ги Станьо.

— Търсихме те — поясни Стоян, след като си даде поръчките на Христо. — Шефът има работа за теб. Тази калкулация трябва да се провери и да се занесе на главния счетоводител за подпис.

— Къде се намира счетоводството?

— На петия етаж, петнадесета стая. Не бързай да скачаш веднага. Падна ти се хубава работа. След малко ще бие звънецът.

Той и двамата му приятели изпиха светкавично по едно двойно кафе и побързаха да изчезнат.

— Май и ние ще трябва да тръгваме.

Вики стана, събра чашките, отиде до кошчето и с привичен нехаен жест разтвори пръсти; после се обърна и махна за довиждане с ръка. Изчака миг. На лицето й се изписа някакво скрито недоволство или огорчение — може би очакваше от него нещо друго; извърна се рязко и, без да го погледне повече, изчезна от барчето.

Така поне се стори на Станьо. Зает с тези мисли, той се отправи към счетоводството. Зад него нямаше никой. Коридорът, докъдето стигаше поглед, беше пуст и празен. Преследвачът остана да си допие спокойно питието: нямаше повече работа за днес.

Счетоводството се оказа на лесно място. Откри го много бързо. Предположи, че има и нещо друго: той бе пожелал да отиде там и Сградата го подпомагаше, като негласно му посочваше пътя.

Мисли ли четеше или… Документите! На тях са изписани номерата на стаите. Магнитният запис управлява различните преходи.

Колко било лесно! Долу мистиката!

Видя надписа „Счетоводство“ и отвори вратата.

Дори не се изненада. Очакваше нещо подобно. Служебното усърдие на Сградата му спести скитането по помощните стълби. Посрещаше новия ден направо в коридора. В ръката си държеше документа, който бе подписан, сега да тича право в деловодството за извеждане и печат.

Ранната сутрин го посрещна с оживен хаос. Сети се, че предстои смяна на стаите. Трябва да намери на всяка цена работното си място. Така по-лесно ще успее да се ориентира в започналия вече понеделник.

Деловодството. Отвори вратата…

… и се озова в коридор. Документите бяха изчезнали. Май най-сетне свърши някаква работа. Беше от най-баналните, но душата му се изпълни със задоволство. Започна да си намира място в системата. Погледна часовника си и… подсвирна от неприятна изненада. Наближаваше краят на работното време!

За някакъв си подпис бе употребил цял ден!?

Е, чак до възторг не бива да стига. И защо ли въобще трябва да се радва? Цяла седмица е в тази дупка и за пръв път се докосва до същината на нещата. Така ли разиграват всички новопостъпили?

Прогони мрачните мисли с изпитания метод — прехвърли се на друга тема.

Откакто получи допуск–1, вратите го отвеждаха в коридорите. Наистина се надяваше, че в деловодството ще се забави мъничко, а се оказа, че до края на работното време остават само десет минути. Прекарал бе целия ден в стаята. А какво всъщност беше правил там? Изпита досада и любопитство. Ако е вярна догадката му…

Светлината примигна.

Работният ден беше свършил.

Няколко души се мотаеха безцелно из коридора. Избра си един нисък и плешив мъж — реши да постъпва като него. Стараеше се да спазва известна дистанция, та да не предизвиква подозрение или, не дай Боже, скандал. В края на деня хората обикновено са изнервени, уморени и лесно избухват.

Завладя го нетърпение.

Плешивият рошльо (остатъкът от косата му стърчеше на всички възможни страни) трепна, когато чу звънеца, погледна часовника си, измърмори нещо като „Нима свърши!“ и се запъти към най-близката врата.

От чиста предпазливост Станьо реши да използва следващата врата. Отвори я и прекрачи прага…

16.

… Някой се беше погрижил за помощните стълби. Бележката „ПАЗИ БОЯТА“ се набиваше в очи. До нея на стената личаха безброй отпечатъци. По инстинкт и по стария обичай на неверниците повечето хора бяха проверили с пръст дали наистина лепне. Станьо аха да направи същото, протегна ръка, но в последния миг я извъртя така, че да погледне часовника си. До началото на работния ден оставаха десет минути.

Пресметна с покорна печал, че през последните три дни Сградата бе погълнала най-малко осемнадесет часа от живота му.

Опря се на перилата и бавно започна да слиза надолу. Душеше го безсилна злоба. „Мамо, мамо, затова ли си ме родила?“ Почти проплака. Някога като дете обичаше да бяга по поляните и да се радва на природата, на майчините ласки и на собствените си капризи. Какво съм сторил, че са ме затворили в този омагьосан кръг? Системата ме е захванала и не ме пуска. Иска непрекъснато да съм в нея. Като ревнива жена е — само тя ме притежава и не позволява на никой друг да се докосне до мен.

Мярна се някаква плешива глава.

Какъв неприятен тип! Щом е грозен, сам си е виновен! Станьо ускори крачки. Затича се. Запрескача през две, през три стъпала. Онзи отпред се извърна и го погледна изненадан.

— Обясни ми, моля те! — просъска Станьо и го хвана здравата за яката на ризата. — Какво става тук?

— Ти нов ли си? — съвсем спокойно го запита плешивата глава.

— Нов, стар, има ли значение.

— Успокой се, приятелче. Скоро ще свикнеш и ще бъдеш…

Той не успя да изрече думата „доволен“. Станьо замахна с лявата ръка. Почти винаги успяваше. Движението му обикновено изненадваше. Но този път удари въздуха. Десницата си насочи в лицето на противника. Него го нямаше. Изгуби равновесие и политна надолу по стълбите — блъсна се в боядисаната стена. За миг залепна за нея като прикования Прометей.

Две силни ръце го сграбчиха и рязко го обърнаха.

Две змийски очи го хипнотизираха.

— И аз имам нерви! — просъска плешивият. — Знам чудесен начин за разтоварване.

Серията мълниеносни удари завърши с точен ъперкът в диафрагмата. Въздухът изчезна от дробовете му. Краката му се подкосиха. Свлече се на пода. Видя изцапаните си с бяла боя ръкави и между два опита да диша съвсем не на място, си помисли къде ли тук ще намери химическо чистене?

Плешивият го прекрачи, каза без капка ирония:

— Приятна работа! — и се отправи към най-близката врата.

Най-после Станьо възстанови дишането си. Изправи се на колене, стенейки изпълзя до перилата, хвана се за тях и рязко, преодолявайки слабостта си и земното притегляне, се изправи на крака.

Сградата се люлееше, но това не беше по негова вина. Няколко капки свежа червена кръв се посипаха по дрехите му и по пода. Извади кърпа, затисна носа си и се опита по някакъв начин да се оправи.

Светлината запримига бързо.

Трябва да се класира! Оставаха му само тридесетина секунди. Хукна по площадката и отвори вратата…

Посрещна го обичайният шум.

— Ха, виж ти, добре са те наредили!

Наобиколиха го няколко души.

Пълна, яка жена на средна възраст го хвана под ръка и го поведе нанякъде. Остави се на нейните грижи. Не можеше да говори, нито пък искаше да обяснява. Изгаряше го обида не толкова, че беше бит, колкото от печалното неумение да се защитава, жалката му избухливост и накрая — от плешивата глава и невзрачната фигура на противника. Сълзите му се смесваха с потта и течащата кръв и така се скриваха от любопитните погледи на жадните за зрелища зрители.

— Бързо при лекарката — нареди някакъв глас.

— Не — възрази друг, — първо през тоалетната и после в медицинския пункт.

Грижливите женски ръце го насочиха към скритата врата в стената и когато се върна обратно в коридора, усети известно облекчение от приятната чистота. Почти без да съзнава какво всъщност става, той се остави да го водят в неизвестна посока. Забеляза медицинската емблема и в същия миг просто го набутаха във вратата…

… Мигновено го изхвърлиха на помощните стълби. Никога преди не беше се чувствал толкова здрав и бодър. А след като погледна часовника си — направи го по навик — стана направо зъл и злобен.

Четвъртък!

Тези от медицината бяха откраднали цели три дни от живота му. Никога повече няма да влезе при тях, освен ако не е ужасно зле. Онзи побойник сигурно отдавна вече е успял да забрави собствената си агресивност, но ще си получи заслуженото. Три пъти по три ще минава през грижовните лекарски ръце. Разтрепера се от омраза.

Но напразно го чака до последния възможен миг.

В коридора цареше обичайното за това време оживление. Погледна номера на най-близката стая и със задоволство установи, че се намира на нужния му етаж. Допуск–1 управлява входната врата и като по поръчка го доставя на определеното място.

Понечи да отиде в кафето, както повечето колеги, но му хрумна нещо и реши първо да посети работното си място. Предполагаемите изненади не го стряскаха. Бе преценил, че сега му дават възможност да стане пълноценен Служител, наистина с главна буква, и така да придобие полагащите му се писани и неписани права. Задълженията остави за после.

Срещна странна процесия. Двама души в изцапани работни комбинезони мъкнеха някаква нескопосана на вид апаратура. Водеше ги достолепен служител с неприятно лице, върху което бяха изписани досада и погнуса.

— … Третата помпа е блокирала — казваше единият работник на колегата си, — каналът е запълнен с вода, която се е изкачила вече до инсталацията за хоризонтално разгръщане.

— Нека поживеят на тясно — ядно изплю думите другият и шумно се изхрачи на пода.

Докоснат от грубата страна на битието, Станьо се направи, че не ги забелязва. Премина край тях, проявявайки само обичайното любопитство, като им метна равнодушен поглед и прекрачи няколкото влачещи се маркучи и кабели. Разминаха се без взаимни въпроси и уважение, а после той не посмя да се обърне и да проследи накъде отиват тези тримата.

Стаята!

„Работното място трябва да привлича добрия Служител, както ароматните цветове привличат пчелата.“ Така обичаше да казва един негов колега и никога не спазваше собственото си правило в при първа възможност кръшкаше. В известна степен Станьо следваше неговия пример.

Но сега положението бе друго.

Трябваше на всяка цена да покаже усърдие и компетентност.

Спря се пред вратата и с весело любопитство я огледа. Не се отличаваше отдругите по нищо, освен по номера. В малкия списък откри своето име и се зарадва като дете, че не заема последна позиция. Явно са отчели образованието и трудовия му стаж, което е довело до издигане в йерархията.

Хвана дръжката, каза си мислено: „Да е хаирлия, Станимире!“ и решително влезе вътре.

Изминал бе час и половина. Лека болка в главата му подсказваше, че трябва да се освежи с едно силно кафе. Може и да закуси.

Намираше се във фоайето пред лавката.

— Аз ще се наредя на опашката — предложи Симеон, в вие седнете на някоя маса.

Преведено на обикновен език, това означаваше, че той ще черпи. Станимир запомни жеста и след ден-два щеше да се реваншира.

— Бобо е прекрасен шеф — започна да го осведомява Петър. — Скоро сам ще се увериш. Утре има рожден ден. Мераклия човек. Приготвя такива мезета, че след това ракията ти изглежда манна небесна. Редовно ни черпи с бутилка уиски. Откъде го намира, не знам, но не се скъпи за колегите си… Душа човек. Знае страхотни вицове. А като си пийне и запе…

— Остави това — прекъсна го Станьо. — Утре е петък. И краят на месеца.

— Че какво от това?

— Нали ще има преустройство?

— Не ме карай да се смея. Това са измишльотините на Секретния отдел. Наистина ни преименуват, наистина ни преместват в друго направление, обединяват ни или ни разделят, понякога, в краен случай, изменят тематиката, но никога не ни ликвидират като структурна единица. Шефът е стабилен. Преживява трансформация след трансформация: не се издига, не пада, остава си шеф — мъничък, незабележим, винаги критикуван, често обиждан, често заплашван, работи повече от другите. Нали така трябва да си защитава позицията — гонен и преследван, презиран, но все пак винаги шеф. На него и неговите събратя се крепят Структурата и Смисълът на Системата. Останалите горе са измет и есенция, или смърдят, или благоухаят. Само Върховния…

— Ти говорил ли си с него?

— Хе, колко си бил смешен. Аз досега не съм срещал колега, който да го е виждал, камо ли да е говорил с него.

— Как тогава управлява Системата?

— Ш-ш-ш-ш-т! За това нито дума. Сигурен съм в едно, методите са най-рационални. Ела по-близо да ти кажа на ухото… Носи се приказка, слух де, че главният шеф често се преобразявал и като арабските халифи скитал между сътрудниците. Съвсем в стила на „Хиляда и една нощ“. А… по тези приказки ли беше?… Май няма значение. Върви той и види ли нередност, веднага нарежда да се накаже виновният и да се оправи поразията. Много бил справедлив.

— Ти вярваш ли?

— Ху-ху-ху-ху-у-у! Лелките, чистачките де, го разправят. Нали често остават след работа и виждат повече от нас.

Пристигна кафето заедно с мезе от фъстъци, стафиди, парченца фин шоколад и няколко прелестни бисквити… Щедър човек беше този Симеон. А като заразправя едни истории — не знаеш да вярваш или не, но поне развличаха и разнообразяваха менюто.

— Къде е столът?

— Много си прозаичен.

— Първо прозата, после розата — присмя се Станьо. — Хубаво нещо са приказките, но ако са неподплатени с нещо по-материално, си остават голо гъделичкане на нервите.

Обясниха му посоката.

И както си седяха тихо и мирно на масата, изведнъж Станьо се оказа сам. Не усети кога онези двамата изчезнаха. Смътно си спомняше, че отдалечен в пространството и размазан във времето, Симеон измърмори няколко неясни думи и изпадна от полезрението му. Другият, Петър, се беше изнизал съвсем потайно. Замайването, така си го обясни по-късно, бе дошло от кафето, след взаимодействие с някои медицински препарати, с които организмът му беше все още пълен.

Съвзе се, налапа последния фъстък, изчисти добросъвестно масичката от разпилените чашки и чинийки, набута ги в препълненото с боклук кошче и напусна задименото помещение, преминавайки точно под надписа „ПУШЕНЕТО СТРОГО ЗАБРАНЕНО!“.

Видя Вики. Много си беше мислил за това момиче, затова се отправи към нея. Тя се усмихна и зарадвана заговори:

— Научих за случилото се. Оздравя ли? Хванаха ли побойника? Колко е ужасно, че напоследък такива неща зачестиха. Не би ли искал да се поразходим малко?

— Къде? Толкова е скучно тук. Навсякъде коридори, коридори, врати, които те отвеждат в други коридори и… стълбища.

— Добре, ще те заведа на едно място, но не бива да казваш на никого.