Сградата

1.

Трите часа преминаха в движение с асансьора. Изкачваха се един етаж нагоре и слизаха. Поглеждаха през гнездото и се връщаха. Повтаряха отново цикъла. Броячът равномерно, последователно и с учудващо равнодушие прехвърляше цифрите. Прекъсване нямаше.

Скритите етажи така си и останаха недостъпни. Вратата на асансьора не се отваряше за тях. Опитаха всички възможности, които им хрумнаха, но резултатът си остана неизменен. През лимфата нямаше път към Езерото.

Изморени и ядосани се върнаха на първия етаж според брояча на асансьора и се намърдаха в лоното на Системата. Усетиха обичайното облекчение след приобщаването към привичния начин на живот.

— Къде ще пийнем по едно кафе? — запита Димитър. — Ти трябва да черпиш. Нищо не открихме.

— Лавките са заети за празненството.

— Да отидем в спецбарчето.

— Откъсваме се от трудовите маси.

— Предпочитам тишината.

— А-а-а…

Влязоха в спецбарчето през стената. Останаха изненадани. Лавиците бяха празни.

— Какво е станало? Да не е бушувала буря?

Мишо не отговори. Вдигна рамене и се засмя. Гласът му не бе в състояние да предаде вътрешната му обърканост. Днес щеше да преживее, но какво щеше да прави утре?

— Изкупиха всичко — постара се той да бъде кратък и ясен. — Шефовете се изредиха като на реномирана проститутка. Вие сте последните, както всъщност си е присъщо на спецовете.

— Кафе имаш ли?

— Машината е заредена.

— Дай ни две.

— С удоволствие. Но съществува една малка подробност. Няма захар.

— Винаги досега сме го давали интелектуално.

Чашките, поднесени в изящни чинийки, кацнаха на масата. Разнесе се звън на оригинален китайски порцелан. Прозрачни пари разнасяха вдъхновяващ аромат.

Петър взе сребърната лъжичка от подноса и по стар неотменим навик дълго разбърква черното кафе. Вдигна чашката и отпи внимателно. Течността потече в устата му. Горчивият вкус накара да потрепери цялото му тяло, но живителният дъх стигна бързо до мозъка и предизвика изблик на радостна еуфория.

— Митко, днес поработихме добре.

— Така, както е тръгнало, скоро ще ни изгонят — мрачно предсказа Димитър.

— Кой ще посмее да го стори?

Каза тези думи и вдигна отново чашката. Но не успя да отпие в дочу някакви викове и се заслуша.

— Какво става?

— Сигурно някакъв скандал. По какво съдиш?

— Виковете са безредни. Всеки гледа да се изкаже, а никой никого не слуша.

— Усилват се. Тълпата идва насам.

— Какво ще кажеш, да надникнем навън?

— Предпочитам да си пия кафето. Представи си, че ни подгонят да ни бият?

— Хайде, де! Че защо?

— Работата ни е такава. Уж сме секретни, а всички знаят. Случат ли се безредици, ние ще сме отдушникът, върху който тълпата ще стовари разрушителния си гняв.

Мишо изведнъж се разбърза.

— Господа, аз затварям.

Двамата се спогледаха объркано.

— Още малко — съвзе се пръв Петър. — Нека все пак си допием кафето.

— Та вие може и до утре вечер да си го пиете — развика се почти истерично Мишо. — Моля ви, побързайте.

Той започна да обръща столовете на неизползваните маси.

Нямаше как, изпиха кафето по най-бързия начин, прекръстиха се мълчаливо и излязоха в коридора.

Гласовете звучаха някъде наблизо.

— Помощ! — викаше мъж. — Умира! Къде са тези проклети лекари?

— Какво ли става?

— Нека видим.

Затичаха се към гласовете.

В коридора се вълнуваше безформена тълпа. Приближиха и незабелязано се сляха с нея. Петър потърси с очи някой по-спокоен човек, откри една притихнала плаха жена и я попита:

— Какво е станало?

— Маруся откачи — отвърна жената, без да откъсва ужасен и възбуден поглед от средата на тълпата. — Не знам какво й стана. Изглежда си беше пийнала повече, отколкото понася. Превъртя й пружинката. Май и някой я подкокороса. Качи се на масата и почна да вика: „Щом в магазините няма нищо и по нас да няма нищо!“ Мъжете — гадни сте си по природа — зацвилиха от щастие. „Няма да посмееш, лельо Марусьо.“ Така я подкачваха. Тя се хвана и започна да се събличае Ужас! — Личеше, че на тази жена й доставя удоволствие да разправя случката. — Пуснаха музика. Тя затанцува. Сваляше дрешка след дрешка. Ама и тя с кой акъл! Стигна до сюблимния момент. И точно тогава стъпи в една чиния с торта. Подхлъзна се и падна от масата. Удари се зле. Изглежда си е счупила ръката. Видях как мигновено побледня като току-що изгасена вар. Донесохме я тук. Но лекарите ги няма никакви.

Петър дръпна партньора си настрани.

— Сега я вапцахме. Лекарските кабинети като за зла беда са всички по четните номера и днес не работят.

— Леля Маруся не е в първа младост — разправяше гръмогласно рус младеж близо до тях, в но още си я бива. Жалко, че се подхлъзна, щеше да бъде чудесно забавление. Чу ли я какво разправяше по едно време: „Единственият начин да протестираме!“

— Ти смяташ ли, че в знак на протест е правилно да се събличаш? — запита го някакво момиче.

— Възприемам го като нормален начин на протест.

— Хайде да се събличаме! — предложи момичето, което беше доста привлекателно.

— А, не съм казал, че аз…

— Гледай го ти какъв страхливец!

Тълпата се люшна.

— Умира!…

— Да разбием вратата на лекарския кабинет.

Чуха се силни удари. Ритаха с крака. Блъскаха с рамена. Вратата се оказа много по-здрава, отколкото предполагаха.

— Почакайте! — изви се над шума писклив истеричен глас. — Сега ще й видим сметката.

Край Петър и Димитър преминаха двама души, мъкнещи голяма дървена греда. Интересно откъде бяха я намерили? Тълпата се раздвижи и ги пропусна. Те се засилиха и таранът бързо свърши работата си.

Вратата жално изскърца при първия удар, простена при втория и завинаги замлъкна при третия в излетя от пантите и се търколи безпомощно на пода.

Тълпата се дръпна и изненадана замлъкна.

Зад вратата, на която с големи букви пишеше:

проблясваха лампите на най-обикновен коридор.

— Излъгаха ни! — завика някакъв прегракнал глас. — Излъгаха ни! Да ги накажем!

Гласът му потъна в тишината.

Хората надничаха в направения отвор, преминаваха от единия в другия коридор, тихо си разменяха по някоя и друга дума и бързаха да си отидат.

— Да видим сметката на съседната врата.

Притежателят на пискливия глас се оказа висок благообразен мъж с клиновидна брадичка и разкошни мустаци. Приличаше на известна порода декоративни кученца. Наивитетът му поддържаше у него убеждението, че той командва, и от устата му се сипеха резки слова:

— Раз, два, три. Удряй!… Раз, два, три. Удряй!…

Работната врата не издържа бесния натиск и се строполи с гръм и трясък като колос от Великденския остров. Този път станаха къси съединения и резките пламвания заслепиха очите на присъстващите.

— Давай следващата врата!

Сега викаше един от младежите, които държаха гредата.

— Я да се измитаме — предложи другият до него. — Не виждаш ли, че сме останали само двамата.

Те се огледаха, видяха само секретчиците, които мирно седяха настрани, захвърлиха гредата, хукнаха по коридора и бързо изчезнаха.

Дори мъжът с пискливия глас го нямаше.

Малко встрани от полесражението две жени помагаха на леля Маруся да се изнесе на безопасно място. Всъщност, забеляза Димитър, тя съвсем не беше стара, а жена в зряла възраст с прекрасно оформени, привлекателни гърди. Какво ли не правят с красотата неподходящо избраните дрехи. Дали пък не бе съзнателен избор?

Жената силно охкаше. Ръката й беше неестествено изкривена.

— Дай да те видя — предложи Димитър. — Имаш късмет — увери я той след малко, — само е изкълчена. Сега ще трябва да я дръпна и ще те заболи. Стискай зъби.

Той дръпна и леля Маруся веднага изохка силно.

— Намести се. Трябва ми бинт да стегна ставата. Евгения, да имаш нещо подходящо?

— Че откъде — избухна момичето, — всъщност опитай с шала ми. Мисля, че ще свърши работа не по-зле от здрав бинт.

— Е, лельо Маруся — каза доволен Димитър, — остава да те облечем и да довършим празника.

Жената забеляза любопитния поглед на мъжа и неволно прикри гърдите си. Донесохадрехите й, тя ги навлече, но дори под тяхната защита не успя да укрие стройното си тяло.

— Ще пишем ли рапорт? — запита Петър, повече сам себе си, отколкото сътрудника си, когато останаха сами.

— Има ли смисъл?

— Ти защо смяташ така?

— Май експериментът приключи. Хората вече знаят, че няма стаи, че не се работи, че не се почива. Какво повече да правят тук?

— Нали си получават заплатите!

— Да, ама ни плащат за незнание, защо смяташ, че ще ни плащат сега за знание?

— Дявол знае!

Във фоайето имаше нещо като митинг. Разискваше се на висок глас един-единствен въпрос: как да се излезе от Сградата. Мненията бяха крайно противоречиви. Едни предлагаха да слизат надолу, други настояваха първо да се изкачат на покрива и оттам да преценят обстановката. Трети твърдяха: „Добре сме си тук, плащат ни, хранят ни, грижат се за нас, и то прекрасно, защо не изчакаме наблюдателите да вземат решение, а ние да го изпълним.“

Врявата бе неописуема. На места избухваха кратки схватки. Тълпата се залюляваше и по-предвидливите разтърваваха непримиримите.

Внезапен тропот на множество крака привлече вниманието на хората. По стълбите се спускаше стройна колона. Начело, размахал знаме, направено от покривка за маса, с гордо вдигната глава и огнени очи вървеше едър дебел мъж и размахваше свободната си дясна ръка, с която тактуваше скандиранията на следващите го:

— Да вървим навън! Да вървим навън!

— Хайде с нас! Хайде с нас!

— Искаме да работим! Искаме да работим!

Първите редици поддържаха равнението и вървяха в крак с маршова стъпка. Следващите представляваха безредна тълпа, която викаше, скандираше и весело се смееше. Процесията завършваше с група побойници, грабнали по някоя здрава тояга (откъде ли бяха ги намерили?), преметната небрежно през рамо.

Отминаха…

Никой не се присъедини към тях — не бяха от нашите. Оратор се опита да поведе тълпата, но съобщиха, че в стола дават супа по купон 1. Хората не бяха още гладни, но предпочетоха да хапнат, защото съвсем правилно предполагаха, че скоро това трудно ще им се удава.

— Тези са объркали посоката — махна с ръка Петър към стълбището. — Мислят, че слизат, а всъщност се изкачват.

— Ние какво ще правим?

— Предлагам да обядваме. Купони имаме, освен това бай Иван ми е приятел и може да отпусне нещо допълнително. Да си призная, мъчи ме глад. Докато онези празнуваха, ние с теб скитосвахме из потайностите на Сградата.

— Май повече няма да се налага.

— Я виж, нашият „Белязан атом“ с любимата си!

2.

Бурята не успя да ги разтревожи.

Странно успокоение владееше душата на Станимир. Като нещо неестествено край него преминаваха картина подир картина и не бяха в състояние да разпалят нищо друго освен най-нормално любопитство. Попитаха тук, попитаха там и събитията им се изясниха. Спогледаха се, зашепнаха си и, водени от общия порив, се отправиха към столовата.

Изведнъж Станимир весело се разсмя.

— Спомням си — заразправя той на Вики — как веднъж нашият старшина ни събра, строи и започна да се разхожда важно пред нас. Предстоеше ни да заминем за друго поделение. Заразмахва някакво листче. „Знаете ли — запита ни той с въодушевен глас — какво е това?“ Ние мълчахме, както се полага в армията. „Това е предписание за котлова храна. Без него сте загубени. Трябва да го пазите по-добре от зеницата на окото си.“ Отново се заразхожда пред строя. „Момчета, може да загубите калашника си. Ще намеря начин да ви оправя. Оръдие да изчезне — оправям и него. Но появите ли се без предписание — гладни си оставате. Няма начин и аз да ви оправя…“ Май от утре ни отнемат предписанията.

— И гладни ще си ходим от Сградата.

— Но как?

— През Главния вход, в случая Изход.

— Ти знаеш ли как можем да го открием?

— Съвсем не, господин старшина!

— Машините работят, изменят геометрията на Сградата. Намираме се в лабиринт, който всеки ден се подрежда по нов начин.

— Станьо, трябва да отидем на първия етаж, разбиваме стените и излизаме на чист въздух. Копнея да видя нощното небе. Тези тесни пространства ме угнетяват. В мислите ми все не на място се появяват стени и тавани, безкрайни коридори. Пресичат всеки волен порив. Ние не сме болни от клаустрофобия. Тя е нашият живот. За някои хора бе удобен, за други — не чак толкова, но времето му изтече. Да вървим навън.

— Как ще го осъществим?

— Съществува един постоянен ориентир. Земното притегляне!

Той й разказа за края на Сградата и гравитационните ефекти.

— Дори и това са изменили — почти проплака девойката. — Има ли край нас нещо истинско?

— Мислите! — отговори рязко Станимир. — Мислите са най-естественото нещо на света. Нали не са материални в как ще ги направим изкуствени!

— Съществуват толкова методи да ги насочват в определено направление…

— Хайде да не се отвличаме — предложи Станьо. — Излезем ли навън, ще имаме достатъчно време да размишляваме. Сетих се за нещо, но първо да обядваме, а после ще го обсъдим.

На входа на стола малка блъсканица ги развесели. Тогава се срещнаха погледите им. Тези неща стават инстинктивно. Станимир случайно се извърна. Просто я простреля с поглед право в очите, долови природната й красота и неволно, чисто по мъжки, прекара взор по тялото й от гърдите до краката. В нея нещо трепна и сърцето й заби по-силно. Руменина покри лицето й. Тя се извърна, но тръгна след тях.

Опашката се виеше през цялата столова и вървеше бавно и мъчително. Често избухваха кавги с готвачките или между чакащите. Нахалните минаваха отпред и спокойно, наглед с волски нерви, издържаха възмутените викове на останалите. По-оправните намираха познати и им подаваха купоните, след което се изтегляха встрани и изчакваха реда си.

Мина повече от час преди да стигнат до храната. Вики взе прибори и отиде да търси място по масите. Станьо нареди чиниите с гореща супа на подноса, видя, къде се е настанила приятелката му и тръгна натам.

— Да има едно свободно място при вас — стресна го плътен глас. Беше на онази очарователна жена, с която размениха погледи.

Поканиха я и тя се настани на масата.

— Бързо след тях — прошепна Петър на Митко. — Срещнаха се. Сега ще стане интересно.

— Има ли вече смисъл?

— Май никакъв. Но може да извършим поне едно добро дело.

Подчиненият му сътрудник го изгледа с любопитство.

— Добре чу, ние секретчиците наистина сме в състояние да извършим добро дело. Надушвам скандал. 312 едва сдържа нервите си. А „Белязания атом“ е прекалено спокоен и желанията му са в друга посока.

Доста се помаяха, преди да намерят удобни места. Димитър бе с гръб към следените, а Петър ги наблюдаваше спокойно, по пряка видимост, което си имаше и своите неудобства.

— Яж по-бързо — нареждаше той, — трябва да бъдем готови за всичко.

Но той самият не бързаше да поглъща топлата и вкусна течност. Първо, не обичаше да проявява дори най-малките признаци на лош тон; второ, вниманието му бе приковано към другата маса. Аристократизмът, който в разговори отричаше и осмиваше, но на който всъщност така много държеше, се проявяваше дори в извънредни ситуации.

За щастие не се случи нищо. Силвия, така се казваше красивата съблазнителка, се оказа жена с опит и здрави нерви.

Може би щяха да се нахранят и да напуснат стола, където нещата по-лесно биха се оправили, ако не бе избухнал луд скандал на друго място. Готвачите обявиха, че няма повече храна. Опашката се превърна на буйна тълпа и обсади тезгяха. Гладните, засега относително, искаха своята дажба, а нахранените побързаха да напуснат бойното поле. На вратата стана стълпотворение. Пронизително запищя смачкана жена. Затворените по старо неписано правило крила на входната врата изхвърчаха от пантите и се понесоха над главите на хората. Разлюляха ги и те полетяха към служебната територия на готвачите. От удара се разлетяха разни съдини, а чупливите се превърнаха на безброй парчета.

Яростта бе закъсняла. Готвачите и готвачките предвидливо и мъдро бяха изчезнали през страничните врати.

Напразно по-буйните мъже ги търсеха за саморазправа. Бегълците бяха захвърлили белите дрехи и като обикновени служители се изгубиха някъде из дебрите на Сградата.

— Внимание — увереният глас от радиоуредбата усмири донякъде хората, — съобщение на Административното ръководство. Първо, напоследък зачестиха дръзките нарушения на Правилника за вътрешния ред. С цел да се пресекат хулиганските прояви и унищожаването на ценно имущество началниците на секции, подпомагани от профсъюзните председатели, да организират сплотени групи за самозащита и да не позволяват на развилнелите се елементи да вършат ексцесии. Второ, съобщаваме, че поради неизвършена доставка на енергийни мощности сме принудени от утре, 11.17.2089 г., да въведем режим на работа, четен на пет. Ще работят стаи с номера, делящи се на пет. Изключваме три от четирите асансьора. Надяваме се, че горепосочените мерки ще успокоят обстановката в поверената ни Сграда.

Реакцията беше яростно свирене.

— Не усещаш ли миризмата на дим? — запита Димитър.

— Май наистина някъде гори — разтревожи се Петър.

И други хора забелязаха дима.

— Пожар! — развика се тълпата.

Част от хората се устремиха към изхода. Няколко мъже се хвърлиха да гасят. Пламъците разцъфтяха. Стана невероятно горещо. Отнякъде изникнаха пожарникари с медните си блестящи шлемове и трескаво заразвиваха маркучи.

Кранът бе развит докрай, но вода не потече.

— Само това липсваше — простена Петър. — Давай да изчезваме.

Стихийно се оформи малка групичка, която се насочи към изхода, като мъжете разчистваха пътя от разхвърляните столове и маси, а жените — предвидливи като всяка потенциална домакиня, събираха пръснатите парчета хляб в една покривка. Утре също трябва да се яде.

Бяха девет души: три жени и шестима мъже. Познаваха се добре, само Станимир не беше виждал Петър и Димитър.

Събраха се на кратко съвещание в един от ъглите на фоайето. Пламъците на пожара се разрастваха, но достатъчно бавно, че да бягат панически. По коридорите сновяха хора и по-буйните с трясък разбиваха вратите, символ на омраза и потисничество. Действаха първично и с нищо не си помагаха. Те не съзнаваха още, че борбата бе вече за спасяване на собствения им живот.

— Какво ще правим? — запита Снежа.

— Първо да установим с какво разполагаме — предложи Станимир.

Бързо направиха опис на оскъдните вещи:

1: хляб за три дни;

2: две гарафи, пълни с вода и три празни, които се надяваха да попълнят из пътя;

3: железен лост, намерен от Марин в кухнята;

4: три сгъваеми ножчета;

5: пистолетът на Димитров, така и неизползван от зачисляването му, с осем патрона;

6: допуски от 2 до 6;

7: дребни лични вещи, полезни за външния вид и тоалета, но неизползваеми в борбата за оцеляване.

— Стратегията е ясна — заяви Драгомир, мъж на средна възраст, среден ръст и със запомнящо се спокойно лице. — Трябва да стигнем първия етаж, в краен случай втория и да излезем извън Сградата. Сигурен съм, че гори не само при нас. Скоро вътре няма да издържи ни едно живо същество. Освен това…

Някакъв тътен, изглежда предизвикан от срутване, разтърси пода.

— Слизаме надолу!

— На кой етаж сме? — запита Станьо.

— На петнадесетия! — отговори рязко Марин. — Съвсем близо сме до спасението.

— Струва ми се… — предпазливо се намеси Петър — … доколкото знам от практиката, не винаги формалните цифри съвпадат с действителните.

— Тогава?

— Всъщност Сградата наистина е голяма, но не толкова, колкото си мислим. Вярна е височината от четиристотин етажа. Докато ширината е фиктивна. Има едва четири коридора. Останалите са математически имитирани при преходите чрез транслаторите.

— Как да установим истинските координати? — запита Марин.

312 или Снежа се опита да се успокои и да се овладее. Гледаше Станьо и с мъка превъзмогваше налитащото желание. Петър добре разбираше какво я мъчи и трескаво премисляше как да я предпази от внезапно избухване. Засега бе възможен само един начин — да й възложи някаква работа.

— Някой от вас да е бил тук по време на строежа? — запита целенасочено той и не се изненада, че се обади Снежа:

— Аз бях в бюрото, проектирало електрическите инсталации — поясни тя. — С какво би ни помогнало това?

— Доколкото си спомням — обясни Димитър, без да се впуска в подробности, — разпределителните кутии на етажите носят номера, съвпадащи с истинските. Може ли да ги намерим?

— Веднага ще опитам! Някъде наблизо бяха!

Всички се разпръснаха по протежение на стените и внимателно зачукаха. Марин откри кутията. Събраха се край него. Петър с едно движение на лоста откърти капака.

— Къде са номерата?

— Сега ще проверя. — Хубавата жена се надигна на пръсти, при което полата й се изопна и очерта стройните крака. Когато се извърна, лицето й беше пребледняло. — Намираме се на двеста осемдесет и петия етаж.

— Лъжеш, мръснице! — развика се Мария. Тази жена изглеждаше доста възрастна. Бе пристигнала заедно с Драгомир и досега не беше се обаждала. Напълно си изпусна нервите и продължи: — Лесно ти беше навремето да минаваш от шеф на началник и обратно. Загуби си привилегиите. Иска да ни умори!

Жената изведнъж се тръшна на пода и пронизително зави. Виковете отекнаха между стените на етажа и се понесоха по коридора.

Пръв се съвзе Стоян, колегата на Станимир. Наведе се и рязко й удари два силни шамара. Жената учудено го изгледа. По-важно беше, че млъкна веднага.

— Тишина — обяви Марин. — Остава да изберем шеф.

— Стига глупости — разкрещя се отново Мария. — Ние загиваме, а вие се борите за власт!

— Млъкни — просъска Стоян и надвисна застрашително над нея.

Тя уплашено си вдигна за защита ръцете и го послуша.

— Предлагам — продължи Марин, — всеки от нас на листче хартия да запише името на подходящия според него ръководител. Важно е да има шеф, водач или както щете го наречете. И никак не е важно кой ще е той.

Изборът извършиха буквално за пет минути: накъсаха листчета от случайно попаднала им тетрадка и пуснаха единствената химикалка да обикаля по кръга.

Резултат:

Драгомир — пет гласа

Петър — два гласа

Станимир — един глас

Една бюлетина бе недействителна с изрисуван среден пръст, наподобяващ друга част от човешкото тяло.

— Правилата са следните — обяви Марин: — подчиняваме се абсолютно на Драго, докато излезем във външния свят.

— Да се изкачим през лимфата на 385 формален етаж — предложи Димитър. — Може би оттам ще успеем да слезем. Асансьорът е подходящ за нас — събира десет души наведнъж.

— Да тръгваме — заповяда Драгомир.

— Нека Вики ни води — намеси се Петър, след като обясни накратко какво представлява лимфатичната система.

Тръгнаха.

Асансьорът ги прие гостоприемно и тръгна нагоре по своя път надолу. Слязоха на избрания етаж и веднага се насочиха към мястото на електрическото табло. По стар навик го разбиха и Петър потърси номера.

— О-хо! — викна той. — Не сме се придвижили много. Намираме се на двеста седемдесет и петия етаж.

Звънецът удари. Работният ден бе изтекъл. В правото си встъпи обичайното и неотменено влечение към вратите. Станимир хвана Вики за ръка и я притегли до себе си. Съпротивяваха се отчаяно. Но силата на сградата се оказа по-силна и един по един ги изхвърляше на помощните стълби.

3.

Когато се свести, Станьо беше сам на стълбите. Извика силно:

— Вики!

Ехото отекна многократно и замлъкна някъде в подсъзнанието му във вид на нежна и тъжна въздишка. Извика отново и отново, но ехото беше единственият отговор. Хвана се за перилата и бавно се свлече на пода. Не можа да се сдържи и бурно зарида.

— Има ли някой тук?

Викаше с всички сили на белите си дробове.

— Няма-а! Няма-а! Няма-а-а-а! — отговори многократно ехото.

Дълго време се беше сдържал. Възприемаше нещата спокойно, с разбиране, без да се оправдава и без никого да обвинява. Разсъжденията му бяха близо до тези на някои индийски учения: бъди наблюдател и не се намесвай. Така разправяше на приятелите си и сам си вярваше, но само във времето между лягането и заспиването, а той се славеше с бърз и добър сън. Но в живота на подобни хора идва мигът, когато не издържат повече. Нервите им се късат като опънати до крайност стоманени въжета и разрушават всичко по пътя си.

При него нервният взрив се изроди в обикновена истерия с продължителен затихващ финал. Преживяното в последните часове бе истински удар за него. Беше се влюбил, обичаше това момиче и бе повярвал, че ще излезе навън и ще започне нормален живот с нея.

Нададе последен вик и хлипайки се надигна от хладния камък. Изправи се, хвана се за перилата и заслиза надолу по стълбите. Превъзмогна слабостта си и се замисли върху единственото, което го интересуваше сега — къде да я намери!

Само преди миг бяха заедно, държаха се за ръце, усещаше топлината на тялото й, а после тя изчезва, няма я никаква, и двамата са загубени някъде из търбуха на Сградата (още продължаваше да мисли за сградата с главна буква).

Унесен, не чу приближаващите се стъпки. Видя първо сянката, която го настъпи по обувките, и едва тогава вдигна бавно очи, докато спря поглед на лицето пред себе си.

Видът на новодошлият не предвещаваше нищо добро. Още по-малко милосърдие внушаваше спретнатата униформа и преметнатия през рамо ремък на металния предмет, наричан простонародно калашник. Показалецът на дясната му ръка небрежно докосваше спусъка.

— И такива ли ги имаме тук? — изстена първично Станимир.

— По-добре се върнете в Сградата — равнодушно изрече униформеният. — Из тези помещения скитат мародери. На мъжете хвърлят по един хубав бой, а жените просто събличат и след като им се насладят, любезно ги въвеждат обратно в помещенията. Е? Още ли ще седиш без движение?

— Отивам. Отивам, де.

Обърна се и тръгна към вратата. Чувстваше се необикновено, като човек, който всеки миг чака гръмки неприятности с един единствен възможен екзитус.

Някъде горе проехтя вик.

Тежко тяло се удари в стената и се затъркаля по стълбите. Изстрел. Стонове. Крясъци. Автоматен откос. Рикошетите засвистяха неприятно. Тропот на много крака. Приближават се.

Имаше нещо страшно в отмерения ритъм.

Станимир се хвърли към вратата, дръпна дръжката и като не успя да я отвори, задумка с юмруци. Зарита я яростно. Паниката го обзе изцяло и го подгони. Затича надолу по стълбите и едва при третия опит успя да се върне на работа…

… Пое дъх и се отправи към мястото си в строя. Още преди да го заеме, засвириха химна. Хората запяха бодро, а думите никога досега не бяха звучали така възвишено. Станимир отвори уста и с пълно гърло се присъедини към многогласния хор. Очите му проблясваха фанатично.

Музиката спря. Хората не бързаха да се разотиват. Разправяха си разни неща и изглеждаха щастливи. Сутринта щеше да мине без инциденти, ако не беше Сотир Проданов. И това, което направи, съвсем на подхождаше на възрастта му — наближаваше пенсия и главата му бе изцяло побеляла, там, където върху нея все още се бе запазила растителност. Той се затресе и завика с пълна сила:

— Загиваме-е! Вие сте слепци! Загиваме! Вън, вън, трябва да излезем! Тези отгоре не се интересуват от нас. Изядоха ни живота…

Край него се събра тълпа. Слушаха го иронично, подмятаха едни такива ядни думички, които още повече го разпалваха.

— Ей, изкуфял дядка — викна здрав момък, — стига си драл гърло. Изчезвай!

— Служебно куче! Ти си с тях!

— Дръжте го този стар идиот.

— Бийте го!

Тълпата се развълнува. Сотир може и да се палеше прекалено, но не беше сляп. Като усети, че ще го линчуват, потърси изход. Хвърли се, разбута няколкото души пред себе и побягна по коридора. Шмугна се в първата работеща врата и изчезна от полезрението.

Проехтяха разочаровани възгласи.

— Добро утро — поздрави го приятен алтов глас.

Станимир вдигна очи и се зарадва, като видя свежото лице на Снежа.

— Здравей. Радвам се да те видя.

— Май снощи направихме грешка — каза тя. — Трябваше да изчакаме в лимфата нощта и една тогава да се върнем в коридорите.

— Права си. Нямаше да се разделим.

— По-тихо. На тези са въздействали.

— А на нас не са ли?

— Трябва да искаш, за да те обработят.

— Лошо мнение имаш за хората.

— Изучавам ги отдавна и познавам слабостите им.

Светлината премига. Изгасна. Светна. Изгасна. Светна… Направи така още няколко пъти в продължение на половин минута и изчезна напълно. В настъпилия мрак Станимир протегна ръка и я хвана. Така нямаше да се изгубят. Усети нежния й допир, приятната топлина и си спомни за Вики. Къде ли се намира сега?

Тъмнината бе посрещната с възторжени викове. Такова интересно събитие не бе се случвало от никога в Сградата. За пръв път хората бяха без контрол. Какво щастие! Луд кикот раздираше въздуха.

— Тези ще ни убият — уплаши се Станимир.

— Тъмнината успокоява — произнесе тихо жената и се долепи до него. Той усети дъха й. — Тъмнината отрезвява. Почакай малко и ще видиш как ще млъкнат. След еуфорията винаги следва спад. Тъмнината показва несъстоятелността на Системата.

Искаше да й вярва, да се осланя на знанията й, на теорията и надеждата в разума, но така често бе срещал ирационалното в хората, че трудно би приел духовното им прераждане за истина.

„Всъщност, усъмни се той, толкова ли са неразбираеми?“ Та въпросът пред тях и пред него е да оцелеят! Как, това едва ли е от значение. Привичното е по-привлекателно, защото е познато и обяснимо. Нищо, че често води до… катастрофи. Е, тогава е късно да преценяваш… А другото е неясно, пълно с опасности и привлича неудачници, авантюристи, изобщо хора, отхвърлени от Системата, често неуравновесени и избухливи, хора напълно непредвидими.

Разсмя се гръмко.

— Какво става с теб? — обезпокои се Снежа.

Обясни й мислите си.

— Може би си прав — съгласи се тя с него, но все пак в гласът й се усещаше огорчение от възражението.

— За толкова глупави ли ги смяташ? Да не виждат очевидното?

— Очевидното е близката опасност. Пътят за спасение е въпрос на избор.

— Ние какво ще правим?

— Трябва да избягаме.

— Знам, но как?

Резервното осветление задейства. Бледата светлина примигна и след мрака бе толкова непоносима, че Станьо неволно затвори очи. Разнесоха се одобрителни възгласи. Около минута по-късно токът дойде.

— Внимание — заговори радиоуредбата. — Поради недостатъчно подадени енергийни мощности работят стаите, кратни на десет! Повтарям съобщението…

Край посочените врати хората се наредиха на опашки. И може би имаха право. По този начин ускоряваха приближаването на спасението или на гибелта. По-трудно е да стоиш в неизвестност…

— Струва ми се — предложи Станимир, — че ако искаме да се измъкнем, трябва да спрем машината. Докато тя работи, ще се движим в кръг: от коридор в коридор, или от коридор на помощните стълбища и обратно.

— Прав си, трябва само да го осъществим.

И това беше главната трудност.

— Ако се управлява отвътре — размишляваше Снежа, — е по-лесно, отколкото ако се управлява отвън.

— При всички случаи трябва да открием централата и там да се оправяме, както можем.

— А как?

Отговорът на тези въпроси съвсем не беше лесен. Може би затова те дори не се опитаха да го направят. Запромъкваха се между хората и бързешком, с непозната трескавост, се отправиха към края на коридора. Спряха се едва когато край тях нямаше никой. Тишината шепнеше с непознати думи.

— Накъде? — спря се Станимир.

— Тук някъде трябва да има врата…

Снежа нервно оглеждаше стените. Страхът я дърпаше назад към тълпата, страстта управляваше краката и те мъчително преодоляваха всеки нов метър.

— Дай ръка — прошепна тя.

Хванати като деца, с една мисъл те прекрачиха през видимата твърд на отвесната стена. Тъмнината ги погълна за миг и ги изхвърли в зрящ полумрак. Сенките се местеха, изкривяваха се от развълнуваните балдахини и създаваха илюзия за призрачната бренност на човешкото битие.

Телата се притискаха едно в друго. Животът е страст и нищо друго не съществува. Миговете на насладата продължиха безкрайно…

Последният стон се отрони от нежните устни и настъпи отрезвяването…

Избликна светлина.

Призрачният приказен свят отстъпи място на овехтялата действителност. Няколкото белезникави прозрачни пердета безсрамно показваха скъсаните си места. През дупките светлината описваше неправилни цилиндри в летящата прах.

— Бр-р-р — зиморничаво се сви Станьо. — Къде се намираме?

— Не знам — отговори Снежа и побърза да навлече блузата си. — Разправяха ми, че между номер 500 и номер 501 се намира стая за техническия персонал, за чистачките, де. Не съм ги виждала скоро и сигурно, отдавна или въобще никога не са влизали тук, ако се съди по прахта, но помещения за тях са предвидени и отделени.

— По някое време чистачките са станали ненужни, но вече не е било възможно да се измени проектът, затова са зазидали стаите в стените.

— При това са ги направили с ограничен достъп.

Станимир веднага запита:

— Била ли си в други стаи?

Снежа се изчерви неволно.

Всъщност отговорът не го интересуваше. След омаята на опиянението разсъдливостта се връщаше в опустошения му мозък. Опита се да преодолее равнодушието и отчаянието. Единственото, което постигна, бе интересът към голото женско тяло. Под невзрачното служебно облекло се оказаха скрити чудесни форми. Съзерцавайки ги, той се опита да свърже поне няколко стройни мисли за отношението си към нея, но освен задоволеното си желание, не откриваше нищо друго. А за Вики дори не се сещаше.

Жената прокара длан по гърдите му, спусна я по корема и продължи надолу до колената. Надигна се, лявата й гръд докосна лекичко устните му, дясната след миг направи същото, оказаха се лице срещу лице и последва дълга целувка.

Възприе ставащото с наслада. Изглежда истинското удоволствие тепърва предстоеше.

— Кажи какво желаеш — зашепна тихо и нежно жената, — и аз ще го направя.

— Трябва да си помисля.

— Не бързай — размърдаха се почти без звук устните й, — насладата е рай, когато идва постепенно.

— Ти какво би искала?

— О-о-о!… — сгуши се Снежа на гърдите му, а косите й се разпиляха. — Толкова много неща…

Прекъсна ги рязък и оглушителен скърцащ звук.

Те скочиха уплашени.

Светлината избликна яростно и стана непоносима.

Някъде наблизо се отвори врата.

Разнесоха се резки и груби мъжки гласове.

— Какво чакате! Ставайте! Взимайте противогазите! Пожар на петия етаж!

Последваха объркани викове и тропот на подковани подметки.

Зави сирена…

Бе сработила някаква радиоуредба. И както гърмеше на прага на човешкото звуково възприятие, рязко прекъсна; може би завинаги.

Отново се чуха гласове. Този път слабо, но явно съвсем близо. Трясна се врата. Някакви метални предмети шумно се изтърколиха на пода. Далечен удар, който нямаше нищо общо с тази шумотевица, разтърси Сградата. От стените се посипа ситен прах. Въздухът веднага стана тежък и непоносим за дишане. Една лампа проблесна силно преди края на живота си и се превърна в стара непотребна вещ.

Женски писък, заглушен от дебелите стени, сякаш изпрати зов за помощ.

— Обличай се бързо! — заповяда Станимир и сам започна да търси дрехите си. Тъкмо навличаше панталоните си, когато стената се разтвори и през отвора нахлуха трима души.

— Добре си уплътнявате времето в приятни забавления — отбеляза ехидно Петър.

4.

Вики ги гледаше изненадана и объркана, а Димитър само намести очилата си.

— Разбрахте ли за пожара? — запита Петър и след като получи утвърдителен отговор, продължи: — Огънят се разпространява чрез електрическата инсталация. Пожарникарите локализираха пожара по площ, но не могат да се справят с изкачването му по етажите нагоре. Ние сме точно в центъра, наистина малко високо — цели четири етажа ни делят от пламъците. След половин час и тук ще загори. Трябва да се махаме веднага.

Групата изкочи като един човек в коридора и се насочи към центъра на Сградата. Вики тичаше и плачеше. Сълзи се търкаляха по лицето й. Тя бягаше с всички сили и искаше да се скрие някъде в лабиринта на стаите. Станимир извика и се затича след девойката.

Възпря я да влезе в една работеща врата — съществуваше опасност да попадне в бушуващия пожар. Тя го блъсна, освободи се и продължи да бяга. Внезапно се обърна, удари го с юмрук по лицето и влетя в най-близкия транслатор.

Вън от себе си, Станимир я последва. Хванеше ли я, щеше да я набие. Но от нея нямаше следа. Провери една по една кабините, като се опитваше да ги издърпа.

И тогава видя една врата по средата между двата реда кабини.

ВРАТАТА КЪМ ЕЗЕРОТО НА ЩАСТИЕТО!

Без да се колебае, влетя в нея…

Такъв късмет се пада веднъж на хиляди опита. Тръгна по витата стълба, водеща отвесно надолу, и се досети, че и Вики бе минала по този път. Би трябвало да чуе стъпките й. Спря се и тишината веднага го омаломощи.

Прииска му се да се върне обратно. Погледът му срещна плътна бяла завеса. Преградна стена. А бе извървял толкова малко. Тръгна с гръб напред. Крачка надолу. Стената също се премести.

Пътят нагоре бе затворен.

Изборът бе сведен до една алтернатива и поради това бе принуден да се подчини. Представи си, че пътят към Езерото може да бъде инверсен. Вики е взела друга посока и е тръгнала нагоре. Дали ще се срещнат край бленувания бряг?

Понякога противоположните пътища много скоро се пресичат.

Разсмя се диво.

Строителите на Сградата бяха оставили на хората вътре правото сами да си избират правилата на играта. А те, изглежда, наблюдаваха отстрани, без да се намесват. Какво ли искаха да постигнат с това?

Затича се по единствения възможен път надолу. Стъпките кухо отекваха между стените. Бялата пелена пред очите му го замая и отне малкото останал му разум. Мисълта изчезна. Личността се стопи…

Роботът от плът и кръв се блъсна в някаква врата. Тя мигновено и без съпротива се отвори и зейна мрачно. Остра болка прониза тялото и съзнанието му се върна.

Човекът изстена и се строполи на пода. Ръцете му потънаха в нещо лепкаво. Удари го мирис на гнило и спарено, на машинно масло и евтин алкохол.

Изправи се на крака и дълго, с нескривано отвращение, се опитваше да изчисти дланите си от гнусната кал. Когато се убеди, че това няма да му се удаде напълно, отказа се и започна да се оглежда с надежда да открие някаква чешма или друг източник на чиста вода.

Вратата зад него хлопна. В първия миг направо ослепя. Стори му се, че тъмнината е навсякъде, дори вътре в душата му. Загуби равновесие и с последни усилия се хвана за някакъв прът. Така стоя неподвижен известно време, докато очите му свикнат. Тогава долови някаква слаба-слаба светлинка.

А може би тази светлина полека-лека се усилваше и така ставаше достъпна за зрението.

И наистина скоро започна да вижда добре.

Намираше се в някаква огромна зала, на втората тераса над пода. В дъното се виждаше гладка водна повърхност.

ЕЗЕРОТО!

Някакъв предмет се свлече и пльосна във водата. Гладката повърхност се набразди с безброй концентрични вълни, които бързо се разбягаха и затихнаха.

Проехтя вик. Ехото многократно откликна и изчезна като лек и ехиден смях.

Тук имаше хора.

Гласовете им се приближаваха. Станимир различи няколко смътни фигури. Инстинктът му го накара да се свие и скрие зад най-близкия зид. Изчака търпеливо да минат и едва тогава се изправи отново.

— Човече! — проехтя басов глас почти до него. — Тук нищо не те заплашва.

— Знам ли? — смутолеви Станимир.

— Прав си. — Човекът се отдели от стената и се приближи. — Поздравявам те за показаната предпазливост. Тя е свойствена на грижовните хора и аз ги уважавам. Все пак съм длъжен да те уведомя, че думите ми са верни.

— Аз не се съмнявам.

— В никакъв случай не желая да ти отнемам съмнението. Според мен то е едно от най-човешките чувства. Ти сам, след време, ще се убедиш в искреността ми.

— А дотогава?

— Ще таиш страх в душата си!

Някъде в дълбините на залата се разрази зъл кикот, последван от гръмки хлипания, завършили със сърцераздирателни ридания.

— Какво беше това? — стресна се Станимир и дори не се опита да прикрие страха си.

— Неизвестното, дори да е безобидно, плаши повече от непосредствената опасност — обясни непознатият. — Това са помпите. Отдавна не са ги чистили и когато заработят, тинята се вмъква между перките и стене от болка, докато премине през тях.

Той замълча и изчака пронизителният шум да стихне.

— Сега вече са се прочистили и се чуват само моторите — дообясни той. — Аз се казвам Никола, а ти?

— Станимир.

— Приятно ми е да видя нов човек сред нас. Какви са новините горе?

Станимир ги съобщи накратко.

— Да, положението никак не е розово — промърмори Никола. — Какво ли ще стане с нас?

— Трябва да се измъкнем, колкото се може по-бързо. Сградата се руши. Може всеки миг да се сгромоли върху нас и да ни погребе живи.

— Как да се измъкнем?

— Все трябва да има някакъв изход.

— Назад не може, лично се уверих, напред не бива.

— Как да го разбирам?

— Както искаш.

— Тогава?

— Съветвам те да останеш при нас и спокойно да изчакаш събитията.

— Тук! В това гнусно блато!

— Само на пръв поглед е неприятно. Поживей и ще се убедиш, че дори тук човешкото съществуване може да протича с достойнство.

— Благодаря — поклати отрицателно глава Станимир. — Предпочитам да си отида. Очаквах да видя ЕЗЕРОТО НА ЩАСТИЕТО, а намерих отвратително блато, в което се изливат нечистотиите от обслужващите системи на Сградата.

— Но след пълно пречистване.

— Дори така да е, пак изпитвам отвращение. Не мога да си представя… Да, не мога да си представя произхода им…

Той не успя да намери повече думи и замлъкна. Вдигна неопределено рамене, обърна гръб на събеседника си и бавно се отдалечи.

— Упорит си. — Никола го настигна и тръгна до него. — Щом не искаш да останеш, ще ти помогна. Обслужващият сектор е отделен от нас със стоманена врата. За съжаление тя никога досега не се е отваряла. Нито пък някой от нас знае как да го направи. Няколко луди глави се захванаха да я съборят, но начинанието им се провали, без да бъде нанесена и драскотина по повърхността й. Но малко встрани, отдясно, съществува пожарна стълба, водеща някъде нагоре. Къде? Никой не знае. Други луди глави тръгнаха по нея и досега не сме получили ни вест, ни кост. Опитай, ако не те е страх.

— За страх, страх ме е, но така не мога да живея.

Той се сбогува и тръгна.

— Запомни, върви край стената, стигни до стоманената врата и там отдясно ще намериш стълбата.

— Благодаря. Ако успея, ще се върна да ви изведа.

— Дано. И други са обещавали…

Тръгна и скоро парапетът се прекъсна и пред очите му се разкри тясна желязна стълба. Заслиза и бързо се озова на долното ниво. Тинесто-машинният дъх на блатистата вода тук се усещаше по-силно. Изпита отвращение и гадене и същевременно някакво долно животинско удоволствие от разлагащата се плът: обхвана го нещо като страст на токсикоман. Хвана се, че диша дълбоко, възпротиви се на слабостта си и си наложи сдържаност.

Сети се за нещо и извика:

— Накъде да вървя? Наляво или надясно?

Никола се наведе над парапета.

— Все едно е. Краят е същият!

— Благодаря, много ме успокои, няма що.

Тръгна надясно. Само след десетина крачки се убеди, че пътят няма да бъде никак лесен. Препречени железа с остри краища залавяха дрехите му и трябваше да внимава и да се промушва ловко, за да не ги изпокъса. Локвите криеха непредсказуеми дупки. Няколко пъти пропадаше, измокри се до колената и трябваше да открива ямите и да ги заобикаля, което съвсем не скъсяваше разстоянието. Накрая стигна до някаква камара нахвърляни безразборно дъски, камъни и тръби. Опита да заобиколи грамадата, но опря до брега на блатото.

Погнуси се да нагази водата.

Обърна се и тръгна наляво. Мина отново край Никола и въпреки мрака възприе или по-скоро усети скритата насмешка, изписана върху спокойното му лице. Изпита злост и почти вбесен, продължи напред. Случи се почти същото. Равният под се смеси с издатини и разхвърляни строителни материали. Поучен от краткотрайния си опит, старателно избягваше измамните плитки локви. Така се увлече, че не забеляза как стъпи върху някаква смазка.

Плъзна се и не успя да запази равновесие. Падна по очи, удари силно главата си и, заедно с болката, в съзнанието му нахлу силен смях. Няколко подземни жители гръмогласно изразяваха моментното си задоволство от нелепата картина.

— Внимавайте в картинката, господа! — викна разярен Станимир и опита да се изправи.

Отговори му взрив от още по-силен смях. Някаква жена изкочи от тъмнината и се приближи до него. Хвана го за ръка и внимателно му помогна да стане.

— Не им се сърдете — гласът й бе доста приветлив. — Паднахте достатъчно комично. Елате с мен. Изнервен сте, уморен сте и трябва да си починете.

В първия миг понечи да откаже. Самолюбието му бе повече от засегнато. Вътрешно беснееше, но преди яростта да избие навън в нервни крясъци, очите му срещнаха погледа на жената. Възпитанието не му позволи да избухне. „Хайде, успокой се, каза си той, полека, полека…“ Напрежението се разреди и настъпи успокоение…

Влязоха през някаква врата и още от прага Станимир силно се учуди и занемя. Примижа от силната светлина и когато свикна с яркостта, разбра, че се намира в друг свят.

— Върви първо в банята! — заповяда жената и му посочи първата врата вляво, без да очаква и да търпи възражения.

Отдавна (наистина ли?) не бе изпитвал такова удоволствие.

— Нашето жилище е малко — обясни жената, след като Станимир излезе от банята. — Стремим се към чистота и подреденост. Иначе ще измрем бързо от болести. Блатото е пълно с инфекции. Искаме да живеем нормално и засега успяваме донякъде… по двадесет и четири часа в денонощието, както е предопределено от природата.

— Предпочитам това да става под яркото слънце.

— Ние също, но не можем да открием пътища за излизане от тая яма.

— Опитвали ли сте?

— Не ни ли вярваш?

Станимир вдигна неопределено рамене.

— Уморен съм. Как се казваш?

— Надя.

— Хубаво име. Къде мога да си почина?

— Ела — покани го Надя. — Приготвила съм ти легло.

Той се бухна в разтворените завивки и заспивайки, се наслаждаваше на нежния допир на чистите чаршафи.

Разбуди го неприятен тътен. Помпите поглъщаха притока излишна вода. Стана и се облече. Някой, вероятно Надежда, бе изпрала и изгладила дрехите му. Погледна се в огледалото и установи, че изглежда уморен. А се чувстваше бодър и вдъхновен.

Излезе от стаята и се озова в някакъв тесен, но светъл и чист коридор.

Чакаше го младо момче.

— Аз съм Ваньо — представи се то важно. — Зная пътя през блатото и ще те преведа на отсрещната страна, ако още желаеш.

— Трябва първо да се сбогувам с Надя.

— Тя има работа и няма да може. Остави тази бележка. Прочети я.

— Ще тръгваме ли?

Станимир кимна с глава.

Момчето стигна до водата и смело я нагази. Станимир се поколеба, изпита неволно отвращение от вълнуващата се мръсотия.

— Щом веднъж си влязъл в блатото — извика Ваньо, — няма начин да запазиш краката си сухи и чисти. Следвай ме и не се отклонявай много. Има доста ями, някои от които са опасни, защото са пълни с остри железа. Не ти мърда набиването на кол.

— Добре, идвам.

Пътят им криволичеше. Първо тръгнаха наляво и почти стигнаха левия ъгъл, където Ваньо продължително и внимателно опипваше дъното с дълъг прът, преди да направи поредната крачка. После се върнаха назад през средата на блатото и се озоваха до хаотична купчина стройматериали. Задминаха я, леко се отклониха вдясно и когато направиха стотина крачки право напред, момчето заяви:

— Оттук нататък е лесно. Вървиш право към онази врата. Нали я виждаш? Пътят е гладък като тепсия. Аз се връщам. Скоро ще потече вода и ако ме завари в блатото, мога да се удавя.

— Ела с мен на другата страна.

— Страх ме е. Там след час или два ще прозвучи силен рев. Прилича на неизвестен хищник. Може да е опасен. Съветвам те веднага да се качиш на пожарната стълба.

— Благодаря за предупреждението.

— Ако искаш, върни се с мен.

— Тръгнал съм!

Разделиха се с мисълта, че никога вече няма да се видят.

Вратата отблизо не изглеждаше така внушителна, както отдалеч през изкривената перспектива на затвореното пространство. Станимир се приближи и постави ръка на изографисаната в ретростил дръжка. Познаваше добре Сградата и таеше надежда, че без да знае може да притежава някакъв ключ, закодиран в служебното му положение. Процентът обаче веднага заклони към пълна „нула“.

Щеше още дълго да опитва, ако не бе чул някакво ръмжене. Спомни си предупреждението на Ваньо и се затича към пожарната стълба. Закатери се пъргаво по нея. Стигна до някаква площадка, където сметна, че се намира в относителна безопасност. Огледа се.

Веднага забеляза движението. Едно странно рунтаво същество изкочи от мрака и попадна в полумрака. Ръмжеше и се въртеше покрай вратата. Изглежда надуши следата на човека, защото спря рязко, притисна се към пода и като се убеди, че натрапникът е на стълбата, се насочи с олюляваща се походка към него.

За ужас на Станимир, съществото не само стигна стъпалата, но се изправи и тромаво започна да се катери. Уплашеният човек мигновено се понесе нагоре, стигна до последната площадка и като се изправи пред тухлената стена яростно заудря с юмруци по нея.

Като по чудо стената се разтвори и го пусна вътре.

5.

Времето се беше върнало.

Светлинните табла отново изписваха датите и часовете.

Някъде в забравата бе изчезнал един ден. Напразно Петър се опитваше да си спомни какво бе правил през него. Подозираше, че „онези“ (кои всъщност бяха „онези“?) по неразбираеми за него и за другите служители причини бяха прескочили поредния номер 12, но напразно се опитваше да го докаже. Димитър не намираше смисъл в подобна кражба и предполагаше далеч по-лошото: вследствие на техническа грешка броячът се е превъртял повече, отколкото би трябвало. Изводът — системата се разваля.

— Периодът на полуразпад е ескпоненциална функция — развиваше тезата си Димитър. — Трагедията започва бавно и протича стремително. Развръзката очаквам през следващите часове.

— Каква ще бъде тя?

— Пълно разпадане.

Той премести очилата си от върха на носа по-близо до челото си. И вместо старческия си безпомощен вид, придоби почти детски, но още по-безпомощен, макар и хитроват.

— Изход? — продължи Димитър. — Май единственият изход е да излезем извън Сградата, преди тя да е престанала напълно да функционира. Страхувам се, че в противен случай ще ни погребе под отломките си.

— Нищо ново не казваш — намеси се Драгомир.

— Новото е в липсата на време — възпротиви се Димитър. — Ние сме изпаднали в цайтнот.

— Ние сме в цугцванг — никой не очакваше подобни думи от Снежа. — Не се учудвайте на този израз — засмя се тя, като забеляза реакцията им. — Аз играя добре шах. Положението сега е такова, че всяко действие само влошава позицията ни. Необходим ни е етюден печеливш ход. Митко, ти се занимаваш с етюди на шахматната дъска, ще измислиш ли такъв ход и в живота?

Той разпери объркано ръце.

— Събитията са тези, които ни носят на бурните си води и не се знае къде ще ни запратят. Нека се оставим на течението и просто да избираме най-спокойните и най-безопасни места.

— Съветваш ни нищо да не правим? Ти си противоречиш!

— Така е. Но съм сигурен, че Сградата няма да ни освободи, преди тя самата да умре. Въпросът е да се пласираме така, че когато започне да се руши, да я напуснем, преди да ни затрупа.

— Много е опасно.

— Прав си — съгласи се Димитър и продължи, — но е единственото възможно.

— Какъв е този шум?

Намираха се в средата на коридора, където привличането към стълбите още не се усещаше с достатъчна сила. На това място някои бяха разбили близките врати и с тях бяха подредили нещо като беседка, в която така удобно се бяха настанили нашите приятели. Обкръжени от тухлен вал, те се чувстваха в някаква относителна безопасност и същевременно се криеха от силното течение, всмуквано от зеещите отвори.

А от тях често се разнасяше многогласен глъч.

Марин бързо се надигна и внимателно погледна през най-близката разбита врата.

В съседния коридор нямаше нищо.

Пресече го и отново се огледа. Но този път припряно се дръпна назад и се прикри зад стената. Почти в същия миг покрай зеещия отвор потекоха безброй хора. Те се движеха в безредна колона, в която единствената свързваща дисциплина бе избраната посока.

Изтекоха се като пороен вихър.

— Какво ще кажете да се присъединим към тях? — предложи Марин.

Останалите наскачаха и с това показаха съгласието си.

Единствено Петър се замисли. Колоната идваше от големите номера и хората в нея бяха спокойни. Може би рефлекторната система вече не действа?

Но веднага други мисли заеха главата му. Странни му се видяха тези служители в сравнение с това, което познаваше от толкова години. Най-малкото държането им представляваше достатъчен повод за съмнение. Движеха се в редици по четирима и макар да не спазваха напълно строя, усещаше се невидима ръка, която ги направляваше. Лицата им бяха спокойни и решителни, като на хора, знаещи цената си и твърди в намеренията си.

Изглежда минаващите ги забелязаха.

Невзрачен човек с обичайното работно облекло и необичайна розова лента на лявата си ръка ги приближи. Огледа ги един по един, но без това да бъде неприятно.

— Аз ви познавам — обърна се той към Петър. — Няколко пъти ми се налагаше да идвам във вашата стая.

— Сещам се! Слънцето грее за всички…

— Точно така, Слънцето свети за всички, а Желязната сграда ни пази от него. Това е моя мисъл. Заради нея си имах доста неприятности. Но защо да приказваме за минали работи?

Петър усети неприятни тръпки.

— Накъде сте тръгнали? — побърза да промени темата той.

— Същият въпрос да ти задам и аз.

— Естествено, дори ще отговоря веднага.

— По-добре почакай, може да предложа друга алтернатива.

— Без да сте ни изслушали?

— Всеки има намерение, съдбата — измерения!

— Радвам се да разбера, че не сте загубил афористичния си начин на изразяване.

— Придобил съм навика да черпя вдъхновение от практиката и да прилагам всичко на практика.

„Май става опасно“, помисли си Петър. Огледа се и разбра, че беше късно.

Обграждаха ги десетина яки на вид мъже с безмилостни погледи и равнодушни лица.

Какво ли ще се случи след малко?

— Очаквам да чуя вашето предложение — опита се да налучка верния тон.

— Най-сетне нещо съществено. Но преди това да се запознаем. По-точно да се припознаем отново, защото виждам, че си ме забравил. Казвам се Михаил, по баща Иванов, с фамилия Мирнов. Като дете често ми се подиграваха за фамилията. Не им се сърдя, детска работа. Хората са… Искам да направя нещо за тях. Ти ще ми помогнеш ли?

— Иска ли питане! — отвърна бодро и сякаш весело Петър.

— Бих предпочел по-ясен отговор.

— Ще ви помогна, стига да мога.

— Доволен съм и на това. Така, запознахме се. И се разбрахме. Впрочем, наричайте ме Мим.

— Съгласни сме, Мим — отговори за цялата група Димитър.

— Засега може да вървите с нас — реши за тях Михаил. — По време на почивката ще се посъветвам с помощниците си и ще намерим някаква възможност за сътрудничество или, ако нямате нищо против, за присъединяване към нашата група. Дотогава ще ви помоля да не разговаряте с моите хора. Така в редиците ни няма да навлязат непроверени идеи.

След тези думи странният човек ускори крачка и се отправи към челото на колоната.

Спогледаха се учудено.

— Винаги може да се измъкнем — бодро предположи Снежа.

— Ако успеем — изрази скептицизъм Стоян.

За други мнения нямаше време. Колоната достигна стълбището. Огромната тълпа, изпълнила докрай коридорите и стъпалата, изглежда ги очакваше — глъчта при тяхната поява спря и безразборният шум се превърна в тихо дишане.

Михаил се изкачи на една маса, специално измъкната от близкото барче и започна речта си:

— Скъпи колежки и колеги, пред нас стои важен проблем: да направим правилен избор при възникналата ситуация. — Този път гласът му беше пронизителен и кънтящ. — Съгласим ли се да напуснем в безпорядък Сградата, ние се превръщаме в безправни дисциплинарно уволнени служители, без никакво право на компенсация. Призовавам ви в никакъв случай да не се поддавате на моментно настроение и на завистливи намеци. Нека останем тук, в Сградата, и докрай да отстояваме правата и достойнствата си. Запишете се в нашия комитет „Спасение“. Само така ще избегнем пълната разруха…

Петър усети как някой леко го дръпа за ръката.

— Да изчезваме — прошепна Димитър. — Тези май са луди, щом се водят по акъла на луд.

Потъвайки в безличната тълпа, те се измъкнаха незабелязано през една разбита врата и се оказаха в празен коридор. Дори глъчката се отдалечи значително. Още две-три подобни преминавания и щяха да се откъснат от натрапниците.

— Не! — възпротиви се изведнъж Снежа. — Аз оставам.

— И аз — присъедини се към нея Драгомир.

— Вие сте полудели! — закрещя Петър. — Скоро тази Сграда ще рухне и всички ние ще се окажем погребани живи.

— А вие двамата — изведнъж се противопостави и Стоян, — смятате ли, че ще успеем да намерим изход навън?

— Поне ще се опитаме!

— А ние ще се възпротивим на разпадането! — тросна се Снежа и обърна гръб. Повече нищо не възприемаше. Тръгна си, без да каже дори сбогом.

Другите двама я последваха.

— Да се махаме по-бързо — предложи Мария.

— Че защо? — запита Марин.

— Тези са агресивни и могат да ни подгонят и накажат за бягството.

Едва ли някой от групата повярва на това, но за всеки случай побързаха да се отдалечат от стълбището и да потънат в лабиринта от коридори и изкъртени врати.

6.

Стената го пропусна толкова неочаквано за самия него, че Станимир не успя да се задържи прав, влетя в някакво помещение, залитна напред и се изтърси по очи на земята. За щастие инстинктивно вдигна глава и не се удари сериозно. Подът беше мраморен, гладък и така добре лъснат, че тялото му се плъзна два-три метра, преди да спре.

Шарките на плочата под него бяха необикновено красиви и топли. Прекара длан по нея и изпита вътрешно задоволство. Подобен разкош можеше да съществува само на едно място в Сградата.

Изправи се и тържествено се огледа.

Наоколо цареше строго административно великолепие. Каменни колони опасваха залата. Между тях пейки и мраморни масички, отрупани със списания и цветя, очакваха някой да ги използва.

Звучеше тиха приятна музика.

Точно в средата, непосредствено пред погледа на Станимир, се намираше единствената врата в тази Кръгла зала.

Пристъпи към нея с трепет.

Дали го очакваха?

Встрани от вратата имаше малка масичка от червено абаносово дърво. Върху нея бе поставена отворена голяма тетрадка с твърди корици и прошнуровани и прономеровани листа.

Погледна в нея.

Видя своето име, намиращо се в края на дълга редица.

Очакваха го!

Но нещо го стресна. Видя преди себе си познато име. Вики го бе изпреварила.

От яд захлопна тетрадката. И видя, че на етикета пише:

Без да го е грижа, че ще го чуят и видят и така ще направи лошо впечатление, сграбчи тетрадката, замахна с всички сили и я хвърли към стената, като проследи с втренчен лудешки поглед нейния летеж и последвалия удар в преградата. Изпита вътрешно задоволство от жалния й стон при падането. Довърши деянието си с як ритник. После блъсна полуотворената врата и влетя вътре.

Изненадата го накара да затаи дъх.

Намираше се под открито небе, сред дърветата на грижливо поддържан парк. Зад него вратата хлопна и когато се обърна, не успя да я забележи в ясната далечина. Тук нищо не напомняше за Сградата. Пееха славеи, щурци с природните си цигулки извайваха спокойни мелодии, жужаха пчели и оси. Нейде наблизо ромолеше тих планински поток. През зелените листа на върбите проблесна гладка водна повърхност.

ЕЗЕРОТО НА БЛАЖЕНСТВОТО!

Наистина съществуваше! Без да избира път, Станимир се затича към брега направо през ливадата, отблъсквайки с ръце жилавите клони. Спусна се към малкия пристан и се качи на единствената лодка. Заработи весело с веслата.

Тук беше раят на Земята! Скоро се блъсна в отсрещния бряг. Скочи от лодката, завърза я с въже за една яка халка и се изкачи по стълбите. Алея, покрита с чист речен чакъл, водеше към дървена беседка, над която като добри защитници се извисяваха два огромни дъба.

Вътре в беседката върху разкошно легло се бе изтегнала Вики.

Стресна го не толкова нейната голота, колкото безметежният израз на лицето й.

Изпита дива ревност. Вдигна ръка да я удари.

— Колко хубаво беше — изрече жената, без да обърне внимание на заплахата. — Той е истински мъж. Истински мъж.

Тя се изправи и тръгна към Станимир.

Той се дръпна встрани и тя мина край него, без дори да покаже, че го е забелязала.

Не, не беше така, ръката й бе хванала неговата и нежно го придърпваше. Вървеше до нея и едва сега осъзнаваше колко привлекателно тяло има и от това му стана още по-тъжно и по-тежко.

— Заслужаваше си — продължаваше тя — поне един път през живота си да бъда в рая. Какво внимание и каква наслада. Нежност и страст. Дали ще изживея друг път нещо подобно?

Лицето й помръкна.

Изглежда опиянението я напускаше.

— Почакай тук — заповяда му Вики и се скри в храстите.

Върна се след малко. Облечена в обикновените си дрехи, тя изгуби нежната си привлекателност и се превърна в предишната Вики, само че този път без обичайната усмивка и готовност за шеги и дързости.

— Ти ли си това? — грубо заговори Станимир.

— Знам ли? — отговори тя. — Ревнуваш ли? Нямаш никакво право. Ако ме упрекваш за нещо, по-добре веднага си върви.

Той премълча.

— Отмъщаваш ли ми? — попита след малко.

— Бях извън себе си — призна Вики. — След като те видях с твоята развратна грация в царството на праха, светът за мен се превърна в прах. Онова, в което вярвах, се срути и не ми остана нищо друго, освен да се махна, колкото се може по-далеч от теб. Дори не помня как попаднах във вратата. Той ме посрещна тук, зад това бюро и беше така учтив и благороден, че не успях, а и не исках да му откажа. Не съжалявам и никога няма да съжалявам…

Станимир не можеше да търпи повече. Пристъпи напред. Вики сви ръце пред гърдите си, сякаш така щеше да се защити. Той ги хвана и рязко ги дръпна. Срещна широко отворените й очи и му се прииска да се молят. Но те не трепкаха. Трескаво започна да смъква дрехите й. Тя не каза нито дума.

Облада я върху бюрото.

Когато свърши, тя също така мълчаливо се облече.

— Е, и сега? — запита Вики, след известно време.

— Трябва да се махаме.

Каза го по навик и усети, че се успокоява. Заоглежда се.

Намираха се в скромна канцелария. Оттук директорът управляваше Сградата. На стената зад стола бе закачен портрет на позната личност.

— Къде ли се намира сега?

— Отишъл е някъде.

— Защо ли?

— Може би скоро ще се върне.

— Преди малко е бил тук.

Вики посочи лулата до пепелника. Тънка ароматна струйка дим се виеше към тавана.

— Дали ни е видял?

— Нима това те безпокои? — запита Вики.

— Разбира се!

— Той е джентълмен и веднага си е отишъл.

— Ако наистина беше толкова благороден, щеше да ти помогне.

— Той просто е разбрал, че аз не искам.

Станимир я изгледа втренчено.

— Ти…

— Ш-ш-шт! Обясненията после. Разбрах как да се измъкнем от Сградата.

— Кажи ми!

— Поне веднъж имай малко търпение. Сега нямаме време за това.

Жената се наведе над клавиатурата и набра:

— КРАЙ! — след което натисна Enter.

Тя натисна Д(А).

Изписа се съобщение:

В горният десен край на екрана се появи интересен по изпълнението си брояч и започна да отчита времето.

— Вече можем да се махаме — предложи Станимир. — Добре си е живял край Езерото на щастието. Бих желал да го видя в плът и кръв пред себе си, а не на портрет, макар и да е изографисан от най-изкусни иконописци.

— Това не е неговият портрет — усмихна се Вики. — Той е съвсем различен. Защо бъркаш лика на нашия президент с този на някакъв си там директор?

— Дори не се опитвам. Аз говоря за тази снимка — и той повдигна с два пръста твърд лист хартия. — Същият ли е?

— Предполагам. Приличат си.

— Нали си го видяла?

— Бегло.

— Как така бегло?

— Разговаряхме за художници, философи, за смисъла на живота и насладите! Изобщо не съм мислила, че някой ще ми търси сметка.

— Дори не те упреквам.

— Не бих допуснала подобно нещо.

— Него ще го търся до края на живота си и ще искам сам да го накажа. Достатъчно много изживях.

— Проблемът си е твой, решавай си го, както искаш.

— Питам те, това ли е директорът на Сградата?

— Не знам.

— По-скоро не искаш да ми отговориш.

— Просто не знам. Срещнах симпатичен човек край езерото и си поговорихме… Приятно ми беше човешкото общуване, а не административното достолепие. Държа се като истински джентълмен, на когото трудно можеш да откажеш.

— Истински джентълмен, ама те е изоставил!

— Предложи ми да вървим заедно, аз знаех, че ще дойдеш и затова отказах.

— А… любовта?

— С любов дарявам тези, които ме обичат…

На Станимир му се прииска да завие от злоба.

— Рангът му никак не ме интересува. Ревността е лош съветник, Станьо. Остави отмъщението за после и да вървим. Скоро тази Сграда ще се срути!

Тя се обърна и тръгна към най-близката врата. Станимир я последва, но преди това мушна снимката в джоба си.

Несгодите би изтърпял — обидите никога!

7.

До биенето на звънеца оставаше един час.

На този етаж ритъмът не бе нарушен. Намираха се дори такива, които продължаваха трудовата си дейност: понякога влизаха в работещите врати и изчезваха нейде из Сградата. Но повечето предпочитаха да се шляят по коридорите и събрани на малки групи, да си разправят злободневни клюки.

Тревога предизвикваше само мигането на червените лампички, неизвестно как появили се по средата на тавана. Честотата на трепкане бе така подбрана, че дразнеше психиката и събуждаше мисли за предстоящи неприятности.

— Какво ще кажеш за това — посочи лампичката над главата си Петър.

— Изглежда в ход е изключване на захранването.

— Тази фаза ми е ясна. Но какво следва после?

— Не мога да си представя точно. Предполагам, спиране на вратите. Следователно ще отпадне и влечението към тях в края на работното време.

— Май след няколко минути сами ще се убедим дали си прав.

— Друго следствие: натрупаната умора няма да изчезне. Аз съм гладен и ще си остана гладен. Връща се биологическа потребност, която скоро ще покаже лошите си страни. Ние не притежаваме храна и не знаем къде бихме могли да си я набавим.

— Предполагам, че ще ни уведомят.

— При подобни грандиозни проекти елементарните неща често се изпускат…

Димитър замълча и дълго си въртя копчето на сакото. Изглежда стигна до някакъв извод.

— За съжаление единственото, което мога да предложа, е да се махаме колкото се може по-бързо. Опитахме се няколко пъти да избягаме и установихме, че топологията на Сградата не ни позволява да го извършим. Да се надяваме сега, че при спиране на механизма поне някои пречки ще изчезнат…

Дали им предстоеше гладуване, щяха да научат след време. Всъщност организаторите бяха забравили нещо друго.

Забръмча радиоуредбата:

— Сградата престава да функционира — четящият съобщението глас звучеше прекалено отчетливо. — Умоляват се Служителите да запазят спокойствие. Евакуацията ще бъде извършена по предварително подготвен план. Предстои ни последното съвместно дело и ръководството се надява, че то ще бъде извършено със същата прецизност, както всички останали процедури…

Спирането на тока се предхождаше от кратко предупреждение. Хората отначало не се развълнуваха много, но само след пет минути се появиха явни признаци на раздразнителност. Те се натрупаха около доскоро работещите врати и водени от налагания им инстинкт, се опитваха да преминат през тях. В настъпилата суматоха доста хора получиха наранявания. Люшкането на тълпата придоби зловещ такт. На места, където стените не издържаха напора, вратите изкочиха заедно с рамките. Хората веднага нахълтваха в образувалите се отвори, откъдето вместо облекчение се разнасяха разочаровани викове.

Добре, че някой се сети да изключи Системата за инстинктивно поведение (СИП). Но шокът бе толкова силен, че повечето люде изпопадаха на земята, мъжете мръсно ругаеха, жените плачеха или пищяха, само отделни хора превъзмогваха животинската преса и се захващаха да помагат на пострадалите. Постепенно и други се присъединиха към тях.

— Проклетници — дочу Петър. — Всичко им търпях, повече не мога.

— Сградата свърши, човече — опита се да го успокои Петър.

— Радвам се, че загина. Но останаха тези, които я управляваха, останаха тези, които ядяха нашия живот, тези, които никога не сме виждали…

— Сигурно вече отдавна са си отишли.

— Колко си прав. Надробиха попарата, оставиха нас да я сърбаме. Поне веднъж да ни се покажат да ги видим и да им се наслаждаваме…

И други хора се намесиха в разговора. Превърна се в митинг. Някои викаха, други спокойно излагаха доводите си. Оформиха се различни групи, които си обърнаха сърдито гръб, сякаш бяха виновни една към друга, и предпочетоха да се оттеглят в различни посоки. Нещо много по-препоръчително, отколкото масовото сбиване.

Някаква тежка ръка се стовари върху рамото на Петър. Извърна се и видя насмешливото лице на Станимир. Малко вляво и зад него стоеше Вики.

— Видя ли какво стана — предизвикателно заговори Станьо. — Ние сме причината. Квитирахме Сградата. Вики й удари ентъра с истинско удоволствие. Можеш сам да я попиташ за истинските й чувства.

— Не го слушайте, нима сега моите чувства са най-важните? Ние сме свободни — ето кое ме радва! Искам по-скоро да съм вън от тази сграда (произнесе я с малка буква).

— Помислихте ли за хората?

— Какво толкова да мислим? Нали им донесохме свобода!

— Често хлябът е по-важен.

— Смяташ, че сме избързали?

— Знам ли, подобни събития заварват обществото винаги неподготвено, дори да са били предсказани отдавна, и създават предостатъчно смут.

— Погледнете!

Викаше Димитър.

Помещенията се преобразяваха. Изисканата белота по тавана потъмня и се разкри грозната гледка на гол цимент. Стените се стичаха надолу и лакът, блестящ и винаги чист, се нагърчи, образува тънки струйки, които, стигайки пода, се превръщаха в мръсни локви. Показаха се разкривени тухли, покрити как да е с некачествен хоросан. Цивилизованият коридор изведнъж се превърна в подобие на праисторическа пещера.

— Ставайте! — подкани Марин малката група. — Предстои ни дълъг път.

8.

Наблизо ехтяха изстрели. Между първото и второто ехо се вмъкваше неприятният съсък на рикошета. Някой методично, с отмереността на часовник, на всеки две минути натискаше спусъка.

— Кой ли ще е този идиот? — изруга Марин.

— Предпочитам да го заобиколим — намръщи се Станимир. — Напоследък не съм склонен към нови запознанства. Мотаем се вече няколко дни из търбуха на сградата (с малки букви) и не сме срещнали един свестен човек. Започвам да се разочаровам от наследниците на маймуните. Единственото, което ми пречи да ги прокълна, е собствената ми принадлежност към този забележителен род.

— Вляво има пролом в стената — забеляза Мария и тежко и дълго се изкашля.

— Не говори — почти й се скара Димитър. — Ангината лесно може да премине в бронхопневмония. Без лекарства какво ще правим, а?

Жената понечи да каже нещо, но я задави силен пристъп на кашлицата.

Към пролома се отправи Драгомир; за кратко време се скри в него и след като се върна поклати глава:

— Път няма. Подът на коридора е пропаднал. Не би било голяма беда, ако същото не бе сторил и долният и още по-долният етаж. Там има пропаст, на която дъното не се вижда.

— Продължаваме напред — реши Петър.

— И дано не срещнем някой луд — прошепна повече на себе си, отколкото на другите Димитър. Постави очилата на носа си и се надигна. Радваше се, че може още да вижда какво тъпче с обувките си.

— Предполагам, че групата на Мариански е някъде наблизо. Спомнете си разговора с Борис, онзи човек, който така бързо ни напусна. Той направо се уплаши, когато му казахме, че идваме насам. Мариански бил за оставане в Сградата и задържал със сила всеки, попаднал в ръцете му.

Въпреки това тръгнаха. Вървяха с опасение между несигурните стени. Често поглеждаха тавана и дълго спореха, дали е достатъчно здрав и няма ли да се срути от някое сътресение точно върху главите им.

— Слушайте! — спря ги Вики.

Леко потропване идваше отгоре.

— Спомняте ли си какво е това?

— Не?

— Та това е дъжд. Дъжд! Над нас е покривът. Усещате ли? Капки! Падат върху нас. Покривът е пропаднал и се намираме под открито небе. Нощем е. Можем да видим звездите.

— При облачно време едва ли е възможно.

Групата се разсмя и нервното напрежение някак се разпръсна.

— Трябва да намерим начин да се спуснем.

— Струва ми се, че ще стане по-лесно и по-бързо, отколкото желаем.

Забележката на Марин бе предизвикана от леко разлюляване. Земетресение или Сградотресение? Посипаха се камъни. Трусовете се засилиха и ударите станаха по-мощни. Наблизо се срути цяла стена. Последва я втора, трета… Разнесе се такова скърцане, че направо изтръгваше душата и… всичко затихна.

— Не успяхме — отвърна Вики на Марин.

— Може би за наше щастие.

Разнесе се силен предупредителен вик:

— Кои сте вие?

Освети ги ярък тесен лъч. Неволно те закриха лица с ръце. Продължителната тъмнина бе направила очите им чувствителни към светлината.

Мъжът пред тях нехайно полюлявяше автомата си и чакаше отговор с разтворени крака за по-голяма опора.

— Искаме да се измъкнем — уклончиво отговори Петър.

— Навън ли? О-хо, бегълци, които напускат родното гнезденце.

— Естествено.

— Вдигнете ръце! Минавайте един по един край мен. Трябва да се убедя, че нямате оръжие. Добре… Добре… Значи не сте от Съхранителите?

— Нямаме нищо общо с тях.

— Радвам се да го чуя, в противен случай можеха да се наложат по-строги мерки.

Той махна с ръка и се показаха още двама души.

— Ние преследваме Съхранителите. Те са виновни за Катастрофата. Искаме да бъдат наказани и едва след това ние самите ще напуснем Сградата.

— Но тя се руши! — възкликна Марин.

— Ние ще се борим докрай!

Пуснаха ги и те побързаха да се махнат, докато онези не бяха размислили и не бяха ги спрели отново за нещо. Бързо изчезнаха от очите им. Вместо тях видяха стълбище и се насочиха веднага към него.

Слизането продължи дълго. Отначало беше пусто, след време се появиха още няколко души. Постепенно се събра порядъчна тълпа. Влязоха в обширна зала. На Станимир се стори, че е същата, в която събираха подписите.

Парапетите бяха насочени в обратна посока. От множеството гишета работеше само едно. Малката опашка бързо се стопи. Петър се бе наредил най-накрая. Добре обработената система дори сега показваше идеален синхронизъм. Служителят заставаше пред прозорчето, навеждаше се и произнасяше номера и името си. Вътре изчукваха знаците върху клавиатурата, принтерът изписваше нещо и човекът получаваше листче хартия.

Зад вратата ги очакваше малка изненада. Върху кръгъл подиум бе издигната ораторска катедра. Зад нея червендалест човек с буйна разрошена коса и гъста прошарена брада разлистваше куп хартия.

— Колеги — заяви той, щом и Петър се появи, след като беше обработен от гишето, — радвам се да ви заявя: евакуацията на Сградата протече успешно и, въпреки някои затруднения, без никакви жертви. Необходимо е да спомена, че благодарение на добрата организация и дисциплина успяхме да съберем хората. Господин Петър… е последният от представения ни списък. Други няма. Знаменателно е, че той, служителят от охраната, до край изпълняваше възложената му задача и не напусна поста си, докато не се убеди, че другите са вън и вече може да се погрижи за себе си.

— Гледай ти — измърмори тихо Петър.

Над главите им прогърмяха изстрели. Изтрещя граната. Срутената стена предизвика глух тътен при падането си. Болезнен вик на ранен човек отекна многократно.

Пронизително зави сирена. Облак дим проникна през пукнатините и донесе в залатамирис на изгоряла плът и пластмаса.

— Какво ще правим с тези там — запита Димитър.

— По списък — обяви червендалестият мъж — сме извели всички. Аз за други не отговарям. Според мен вътре вече няма никой. Господа, длъжен съм да ви предупредя, че след минута започва утилизацията на Сградата. Бих ви посъветвал, както чувате не ви заповядвам, да ме последвате! Ще ви заведа на безопасно място.

Той грабна черното си куфарче и почти бегом се насочи към широко отворената врата. Единствено Димитър го чу как изломоти под носа си:

— Аз моето си свърших…

Тълпата го последва. Станимир си помисли: „Трябва да помогнем на…“ Сигурен беше, че повечето хора си бяха помислили нещо подобно. Само че колко странно! Никой не посмя да се изкаже. Замълчаха си. И той с тях. Така те прехвърлиха задълженията си на колектива, а той не гъкна и така пое отговорността върху себе си.

Пред тях се ширна грандиозната панорама на равнината. По стъпалата хората се спускаха бежешком, гонени от непрестанния шум на сгромолясващата се грамада. Ръката на Вики намери ръката на Станимир. Топлината се разля между двамата и те се притиснаха един до друг. Стъпиха на розовата повърхност и по стар навик се обърнаха с гръб към посоката на движение. Затичаха се и така започнаха да се отдалечават от Сградата и нейния Главен вход. Другите отдавна бяха в равнината и тя, разтичайки се, ги отдалечаваше на всички страни.

Сградата се появи с цялото си величие. Отвън изглеждаше все така непоклатима, монолитна и красива. Нито една рана не се виждаше по снагата й. Станалото вътре си бе останало вътре и нямаше намерение да излезе навън. Наистина, сега ръкотворното слънце изпращаше лъчите си през някаква мъгла, но тя би могла да е част от сценария и да няма нищо общо със ставащато вътре.

Равнината се разлюля. Вътрешните гънки пробягаха под краката на хората. Сградата започна бавно да потъва. Станимир с удивление наблюдаваше как етажите с непоколебима и неумолима последователност биват поглъщани от червеникавата маса.

Покривът изчезна и се люшна безпределно море.

— Май се свърши — прошепна Вики.

— Не, започва се — възрази Станимир.

Поне външността си отиде неосквернена.

Слънцето избледня и се стопи в небето.

Вървяха равномерно и очакваха с равнодушно нетърпение какво ще стане. Сградата бе изчезнала, но остана веществото, което я бе породило. Какво ли щеше да сътвори следващия път?…

Експериментът свърши!

Започва нов експеримент?

Равнината тихо забуча. Квадратчетата се забързаха и се сляха в едноцветно поле. Звукът ги унесе, те затвориха очи и когато отново ги отвориха, се оказаха на твърда земя.

Край тях преминаваха хора и, забързали се във всекидневните си дела, не им обръщаха внимание.

— Истина ли беше това? — запита се Станимир.

— Предпочитам да беше измислица — отговори Вики — и ако не беше тази хартийка…

Тя протегна напечатания текст.

— Прибери я — предложи Станимир.

— Ще ни трябва ли?

— Архивите не трябва да се унищожават.

Те тръгнаха по шумните улици на големия град. Пуснаха ръцете си. Не подобава на зрели хора да се държат като подрастващи тинейджъри.

— Усещаш ли разликата?

— Въздухът е мръсен — отговори Станимир. — Гладен съм и ми се спи. Ти какво ще правиш?

— Не знам.

— Ела с мен, ще живеем заедно.

Тя не отговори. Вървяха рамо до рамо. Свърнаха към близкия площад и се качиха на един трамвай. Той заскърца и ги понесе към неизвестното…