Сградата

1.

Листовете започнаха да се сипят върху бюрото.

Ръката, която преди миг ги държеше, разтвори пръстите си и просто ги остави на милостта на гравитационното поле.

— Запозна ли се вече с тези донесения?

В кабинета, едно от особените места на Сградата, се намираха двама души. По-високият, който размахваше листовете, стоеше прав до бюрото си и гледаше замислен някъде през непроницаемия таван. Той беше винаги грижливо облечен и това създаваше у колегите му впечатление за учтива отчужденост. Другият гризеше лакомо сандвич със сварен кренвирш и през силните си очила с дебели старомодни рамки се беше вдълбочил в книга с шахматни етюди.

— Прочетох ги — отговори той, без да откъсва поглед от диаграмата. — Предлагам като втори вариант ход Dd5-f7. По този начин давам възможност на черния цар да стъпи на f5, след което може да се изгради матова мрежа.

— Мнението ти?

— Неясна ми е целта. Ние разиграваме някакъв психологичен етюд. Защо? Какво трябва да постигнем, а? Добре ще е да ми кажеш още нещо по въпроса.

— На мен също са ми неясни някои положения. Спомняш ли си, че преди седмица търсихме материали за така наречената „Лимфатична система“?

— Защо ли се казва така?

— Търсили са някаква аналогия с устройството на човешкото тяло. Допускам, че зад името се крие функционалната й същност, която засега е тайна за нас двамата.

Очилатият мъж остави книгата на масата и внимателно се заслуша.

— Направих запитване до външните ни колеги. Според тях „Лимфатичната система“ е служила за придвижване и живот извън въздействието на основните генератори. Впрочем, ела да ти покажа нещо.

Той докосна с длан канцеларската кантонерка. За около секунда не се случи нищо, след което стената безшумно се разтвори: показа се малък коридор и вита стълба, водеща нагоре.

— Вратата е настроена единствено на моето биополе. За нея, освен външните, знаем само ти и аз. Използваше я и Сидер Антонов.

— Тоя дето изчезна ли?

— Той не изчезна. Него го отзоваха.

— С други думи, уволниха го.

Петър Иванов — високият мъж с интелигентното лице и прозаичното име — не отговори нищо. Посочи с ръка към зиналата грозна паст и подкани:

— Да вървим, Митко.

Другият се казваше Димитър Димитров.

Стълбата ги отведе в кръгло помещение, отвсякъде обградено с големи прозорци. Беше изпълнено с лъчите на ярко слънце. Гледката отвисоко беше изумителна.

— Намираме се на единственото място в Сградата, откъдето може да се придобие представа за истинския й вид.

— Изненадан съм. Оттук тя изглежда много по-малка, отколкото си я представях.

— Останалото е въпрос на техника и супертехнологии. Да се качим на покрива. Отдавна не съм дишал чист атмосферен въздух.

Те се изкачиха на покрива. Посрещна ги студен за сезона вятър. Близостта на Витоша оказваше влияние. Отидоха до парапета и Митко погледна надолу. Зави му се свят и бързо се дръпна назад.

— Това място е прекрасно. Защо не заключим стаята и не излезем на покрива. Кой ще знае къде сме? Подреждаме шаха и изиграваме няколко партии. Ще бъде чудесно.

— Бихме го направили още сега, ако нямахме по-важна работа. На този покрив кацат вертолети. И това е единственото място, през което могат да проникнат външни хора, без да им е издаден пропуск. Само оттук човек може да излезе безпрепятствено извън Сградата. Сидер си тръгна по обяд. Отвори вратата и се заизкачва. Повече не го видях. Казаха ми само, че го бил взел хеликоптер. Напоследък се замислям за още една възможност: да е скочил от покрива. Нямам представа какво може да го е накарало да се самоубие. Доказателства ли? Вибрациите. При кацане на онази машина стъклата на кантонерката потреперват. Него ден не зазвъняха.

— Вертолетът може да го е чакал.

— Час преди това излизах на покрива и се наслаждавах на изгледа. Прибрах се и не съм напускал стаята нито за миг. Сидер влетя вътре като хала, хвърли на бюрото куфарчето, с което никога не се разделяше, седна, извади някакъв документ и се зачете; така продължи минута или две. После, без да продума, отвори вратата в стената и… повече не го видях. Когато се качих горе и не го намерих там, се обадих във външното управление. Те ми отговориха да не се безпокоя и да не питам нищо. Минути по-късно ми се наложи да изляза от сградата и когато се върнах, куфарчето го нямаше. Отгоре на всичко някой се беше ровил в книжата на Антонов и дори не беше се погрижил да ги прибере обратно в чекмеджетата. Докладвах, естествено. Отговориха ми, че така трябвало.

Вятърът се засили и стана неприятен. Димитър бавно обиколи площадката покрай високия парапет, като внимателно се вглеждаше в близките и далечни особености на пейзажа.

— Защо ме доведе тук? — поинтересува се той.

— По две причини. Първо, почти съм сигурен, че тук никой не ни подслушва.

— А втората?

— Илюстрация какво е представлявала „Лимфатичната система“.

— Разбирам. Изнесена е извън времето и пространството на Сградата.

— Казано точно. Така е било по проект. После някой решил да я няма. Преработили са проекта, а построеното са консервирали и на места са унищожили… Доколкото знам, системата е била изпитана и приета за пробно използване.

— Да слизаме — предложи Митко, — вкочаних се от този вятър. Вътре сме наистина вътре, но поне няма опасност да се вледеним. Или — той се обърна към неподвижния си спътник — имаш да ми казваш още нещо.

— Ние отдавна работим заедно — започна Петър. — Не знам дали постъпвам правилно, но предполагам, че мога да ти се доверя. Аз надникнах в куфарчето. Вътре имаше папка със заглавие „Инструкция за работа с Лимфатичната система“.

— Въпросът е кой ще си отиде по-рано: ти или аз. Доверието е въпрос на живот и смърт.

Той се разсмя и очилата му заподскачаха на сбръчкания нос.

— Възможни са още три варианта — продължи Митко, и потрепера зиморничаво от студа. — Тук — той посочи надолу в краката си — да излиза проход от Лимфсистемата. И Сидер да е влязъл в нея и да не е успял да излезе. Или се е върнал, взел е куфарчето си и отново е потънал в системата.

— А обискираното бюро?

— Той или някой друг. Какво ще кажеш за „Плаващата врата“?

— Легенда.

— Виждали са я.

Вместо отговор Петър заслиза по стълбата. Мислеше ли? Приближи се до прозореца и дълго гледа нейде в далечината. По Стара планина преминаваха образи, навети от спомените, струпваха се на куп и се стопяваха в синия хоризонт. Висотата на положението му позволяваше да бъде далновиден. Вътрешните опасения преминаваха в страх, страхът — в паника, паниката — в безразличие.

Той сграбчи един стол и го стовари върху стъклото.

— Яко е като стомана — обясни действията си на Митко. — Не се чупят, не се отварят, отвън са черни като новопокръстени въглени. Има ли това някакъв смисъл? За мен — никакъв. За онези отвън в сигурно има. Но какъв? Ние вътре трудно го проумяваме.

— Вбесява ли те?

— Участвам в експеримент, а не знам какво се иска от мен.

— Може би в това е същността?

— Глупости! Навън, в истинския нормален живот, хиляди, милиони хора — всъщност повечето — не знаят за какво съществуват и само малко от тях се питат защо съм на този свят. Останалите просто си живеят. Смисълът на тази Сграда е в нещо друго.

— Прилича ми на гигантски етюд, в който ние играем ролята на пешки.

— Всяка пешка може да се превърне в царица.

— Някои пешки просто пречат на другите фигури…

— Искаш да кажеш, че ние с теб…

— Изводът е очевиден. Друг дърпа конците.

Върнаха се в стаята. Слизайки, внимателно изследваха стените. Знаеха предварително, че няма да открият нищо в дори най-съвършените уреди бяха безсилни, но въпреки това с нескрит човешки оптимизъм го извършиха. Резултатът можеше да бъде само един и те го постигнаха.

Петър застана зад бюрото си. Стоеше прав и размишляваше. Постъпи на работа тук заради добрата заплата, заради солидната длъжност и бляскавите перспективи след определено време. Усещаше, че нещата не вървят в посоката, която биха искали Външните. Само го предполагаше. А това означаваше край на илюзиите за богат и охолен живот… Погледът му се спря на Митко. Беше забил очи в някакъв етюд. Обхвана го злост.

— Стига си решавал тези проклети етюди! — изкрещя той, но веднага прехапа устни.

— Предпочитам да се занимавам с него, отколкото да полудея. Мислиш, че ми е леко ли? Каква е връзката на 6327 с Лимфсистемата?

— Ти провери ли отново в архива?

— Прелистих всички достъпни папки. Нищо.

— От паметта на компютрите всичко е изчистено. Открих запис на фрагмент от разговор, в който се споменава думата „лимфа“… „лимфата работи“. Записан е от Сидер.

— Многозначително.

— Съмнявам се. Микрофонът е бил насочен към други личности. Установени са. Дават им се имената. А тези думи долитат като ехо, някъде отстрани. Долавят се едвам-едвам.

— Възможна ли е допълнителна вставка?

— Не ми беше по силите да установя. Поисках да ми предадат действителния звуков запис. Отговориха ми, че по решение на постоянната комисия е бил изтрит като незначителен. Запазен е само компвариантът.

— Представлява богато поле за размисъл.

— По принцип трябва да се идентифицират всички лица в даден запис.

— Има ли видеозапис?

— Също е изтрит.

— Кога е направен записът? Кой се е интересувал от него?

— Преди три месеца… Никой.

— Освен Постоянната комисия. Нали Сидер беше член на тази комисия.

— Действали са според нормативния срок.

— Изводът: Лимфата или поне част от нея съществува и работи. Вместо да я разградят напълно, са я консервирали. Някои хора знаят за това и се възползват. Така те за известно време излизат извън влиянието на Сградата и представляват опасност за успешното провеждане на експеримента. Чрез знаещите ние трябва да проникнем в тази система и да я… обезопасим, или да я включим към общата, или…

— Изрази се много точно. Почти същите изрази са употребени в писмената заповед. Запознай се с нея.

Той подаде листа хартия и докато Димитър неколкократно прочиташе и препрочиташе десетината реда, нервно се заразхожда из стаята.

— Кой ще ръководи акцията?

— Ти!

— Аз ли? А ти?

— Включен съм като твой помощник.

— Ще ми бъде извънредно трудно да заповядвам на прекия си началник.

— Така е наредено и аз се подчинявам. Запознай се със списъка на групата и се разпиши отдолу, че няма да го разгласяваш по никакъв начин.

— Доколкото разбирам, нямам никакъв избор.

— И не се предвижда. Запознал съм хората със същността на нещата, доколкото е било необходимо. Сега да ти обясня за обект 6327. Той е белязаният атом. Естествено, дори не подозира за ролята си. Притежава психологическо сродство с някои от подозираните субекти. Приложихме метода на инициирана привлекателност, както върху него, така и върху една от подозрителните личности. Казва се Виктория.

— С какво е привлякла вниманието ти?

— Информационното оборудване на Сградата притежава няколко недостатъка. Могли са да бъдат избегнати, но изглежда не са стигнали средствата. Регистрира се всяко влизане през врата. Но не е възможно да се следи придвижването на хората по коридорите. Десет хиляди души са доста голям персонал. Сам знаеш, че сме в състояние да проследяваме максимум петдесет обекта. Лесно е другото — търсенето на определено лице. Системата го открива за минута. Това прави шестдесет души на час. За цял работен ден — четиристотин и осемдесет. Също изключително недостатъчно. Предполагам, че влизането в Лимфсистемата не се регистрира.

— И човекът се оказва извън Системата. Той изведнъж става свободен и неподвластен.

— Солидарен съм с подтекста на твоята реплика.

— Ясно ми е. Ти си потърсил Виктория и не си я намерил.

— Положението отново е двузначно. Нищо чудно да е била на помощните стълби. Сам знаеш, че на тях можеш да излезеш и без регистрация: аварийни изходи, противопожарни проходи, канализация. Освен това има и строителни грешки. Търсещият човешки дух ги е открил и побързал да се възползва… Набелязал съм четири групи, които са подозрителни. Достатъчно са сплотени и не издават информация.

— Обектът трябва да се присъедини към тях и да пуска „лъчение“, което ние ще изучаваме.

— Първата точка от програмата е изпълнена. „Белязаният атом“ се свърза с истинския обект на нашето проучване. Според донесение номер две той дори вече е попадал в Лимфсистемата.

— Изчезването в коридора. Позволявам си да отбележа следното: ако Лимфата наистина съществува, тя пуска в себе си хора по определен признак. Виктория го притежава и по някакъв начин е успяла да го употреби. Или пък влизането се осъществява след извършване на определен „ритуал“?

— Предполагам следното. Лимфата, нека наричаме тази система така за по-кратко, е била необходима за пускането и пригаждането на Сградата към нормална работа. Първоначално са я консервирали, но после, след като някои служители са проникнали в нея било случайно, било след запознаване с документацията, Външните са решили да я демонтират. И както често става, майсторите са си оставили ръцете. Махнали са по нещичко и са отчели пълен обем извършена работа.

— Който овладее Лимфата, контролира или придобива възможност да изменя начините на функциониране на Сградата. Появява се втори център на управление. Системата става нестабилна.

— Осъществено ли е или е само потенциална опасност?

— Кой знае? — Димитър изведнъж скочи на крака. — Може би на онези вън страховете са големи. Питал ли си се понякога за какво служи тази грамада? Пълна тайна. Приемам го за нормално. Друго не мога да приема. Служителите! Е, плащат им добре. Старините им ще бъдат осигурени. Ако нещо им се случи, техните наследници ще си получат компенсацията. Но нима парата определя всичко? Нормално ли е да ти взимат от живота? И тези хора да са така спокойни? Да се отнасят помежду си тъй, че все едно нищо не се е случило. Изглеждат доволни. Опитах да разговарям с няколко души на тази тема, а те ми отговориха: „Аз ли ще оправям света!“ Петре, задавам ти следния въпрос: „Знаеш ли какво прави Сградата? Каква е нейната цел?“ Моля те, отговори ми искрено.

— За съжаление нищо не мога да ти кажа. Тайната се крие в работните стаи. Но какво всъщност става там, не ни е позволено да знаем. В началото, бях още така млад и зелен, трудно ми е да си го призная, въпреки побелялата си глава, бях изпълнен с илюзии, работех като вол и непрекъснато разсъждавах. Как ли не съм се опитвал да проникна в тези помещения. Знаеш сам как реагират на нашите посещения. Пропускат ни като през обикновени врати. Уви, аз съм най-обикновен човек. Ирационалното в живота ни прави несигурни, апатични, оставяме се на хода на събитията, превръщаме се в послушни и това Системата го постига по-добре с непонятното, отколкото с насилие или жестокост.

— За щастие нашата цел е напълно понятна. Трябва да разкрием онези хора, които проникват в Лимфата, и с тяхна помощ да доразградим остатъците й. Първият ход е успешен. Да обмислим следващите.

Петър разбърка снимките на бюрото си. Избра една от тях и я протегна на Димитър.

— Погледни — обясни той. — Обектът се е наредил на опашката. Пред него е Виктория. Той гледа към нея, после отклонява глава и се спира на една друга особа. Красива е, нали? Подсъзнанието я запомня, съзнанието я отхвърля. Да видим този момент на видеото… А сега забавено… Тя също го забелязва… Май изпитва нещо като кратък стрес. Между тях е възможно наличието на психологическо привличане. Ако се намесим и намалим чрез инициализация прага на контактността, ще бъдем в състояние да управляваме тяхното поведение един към друг.

— Ползата?

— Стабилните системи се отразяват благоприятно на моралните принципи. Ние трябва да ги разклатим, в известна степен да ги унищожим и да подтикнем нашия „белязан атом“ към нарушаване на нормите и следователно към действия. Идентифицирай тази жена. Изучи степента на нейната използваемост.

— Ти ми заповядваш, а би трябвало да е обратното.

— Не се хващай за буквата на закона. Използвай пакета за Психологическо прогнозиране.

— И друго!

— Какво друго?

— Виждам, че нещо се колебаеш.

— Не знам — замислено каза Петър. — Напоследък стават странни неща… Страхувам се, че ни чакат трудни времена. Имам задължението да ти съобщя една от тайните на Сградата.

Той бръкна в чекмеджето и извади някакъв лист.

— Преди това трябва да подпишеш клетвена декларация. Собственоръчно попълни всички графи… Готов ли си?… Сега ще го изпратя в архива по телефакса…

Той се наведе над апарата, постави хартията и докато отворът я всмукваше, той се обърна към Димитър и продължи да говори:

— Слушай сега. Под мое наблюдение се намират част от резервните изходи, проходи и коридори. Казвам част, защото моите възможности се простират до някаква врата, която не желае да се отваря. Доколкото съм уведомен, тази част се намира под външно наблюдение. Имам правото, а сега го имаш и ти, да влизам в нея, само след като ми позволят или след като ми заповядат. Да си призная искрено, влизал съм вътре само един път в началото на работата си тук, с цел да се запозная с обстановката. Там е невероятно мръсно, неприятно и влажно; въобще — потискащо. Дори бях забравил, че съществува. Отвън също не ми напомняха за нея. Но вчера ми заповядаха да ги посетя. Повод имаше. Виж тази снимка.

Димитър потрепера от гледката.

— Наистина е страшно.

На каменния под лежеше отрязана до лакътя ръка.

— Отидох и се уверих, че ръката е истинска. После, според заповедта, се върнах обратно, без да пипам нищо.

— Смяташ ли, че ръката е на Антонов?

— Дявол знае! Такъв страх брах, докато вървях под онези каменни сводове, какъвто никога досега не съм брал. Знаеш ли какво е, когато те обхване изцяло?… По-добре не си го представяй. Сега трябва да отидем двамата заедно. Такава е заповедта.

— Кога тръгваме?

— Веднага. Готов ли си? Искат да вземем ръката и да им я изпратим за експертиза.

Без да продума, Димитър Димитров сгъна книгата с етюдите, прибра я в библиотеката точно на предишното й място, почисти трохите по бюрото си, облече сакото си и очаквателно погледна шефа си. Той му кимна и двамата тръгнаха. Зад тях вратата се хлопна и автоматично се заключи. От двете страни на коридора имаше стаи, в които никой никога досега не беше влизал. Стигнаха до разклонението и вместо да продължат наляво, направо или надясно, Петър застана пред левия ръб и постави дланта си на него. Отвори се мрачна паст. Лъхна застоял въздух. Слабата жълтеникава светлина падаше върху бетонни стъпала.

Влязоха вътре, а зад тях стената възвърна първоначалната си монолитност. Започнаха да се изкачват. Димитър бе хипнотизиран от лампата, която, кой знае защо, леко се поклащаше.

— Не се впечатлявай — поясни Петър, — има силно течение на въздуха.

Влязоха в широк и висок коридор. Непонятни съоръжения показваха разнообразни плетеници от тръби и конструкции. Нищо не работеше. Безмълвието действаше повече на нервите, отколкото на разума.

— Не виждам никъде прах.

— Роботите изглежда го почистват редовно.

Завиха наляво в нисък проход. Голият бетон изглеждаше безжизнено блед.

Постепенно проходът се разшири в продълговата камера.

— Тук — обяви Петър.

Ръката лежеше на мястото си. Но на стената над нея се бе появил надпис с груби букви:

Който го бе писал, бе топил четката в боята, без да капне на земята. Но лепната на стената, тя бе потекла и създаваше впечатление за нервно безразличие.

Камерата завършваше с врата.

Чу се рязко стържене.

Вратата се отвори.

2.

Някаква фигура се мярна в дъното на коридора. Вики пусна ръката му. Колко приятна бе нейната длан! Топлината, която излъчваше, достигаше до душата му и я правеше по-спокойна.

— Тук е — прошепна девойката. — Нека повървим още малко и да се убедим, че наоколо няма никой.

Човекът пред тях влезе в някаква врата.

— Връщаме се — заповяда рязко Вики. Изведнъж стана напрегната. Приближи се до стената и потъна в нея.

— По-бързо! — извика тя отвътре.

Станьо се гмурна в неизвестното. Попадна в някаква ниша. Стените й бяха облепени със златисти тапети с релефни геометрични фигури. Обърна се назад и остана изумен — между него и коридора нямаше никаква преграда.

— Ще ни видят — изплаши се той. — Да се махаме!

— Стой спокойно, глупчо — дръпна го момичето за ръката. — Стената отвън е непрозрачна, отвътре — прозрачна. Но не винаги се разтваря. Понякога съм се опитвала да вляза, а тя ме изхвърля. Тогава ми идеше да заплача. Това е моето гнездо. Когато се уморя много, идвам тук, сядам на пода и наблюдавам какво става в коридора. Хората минават, говорят, смеят се и не подозират моето присъствие. Понякога им се обаждам, но те не ме чуват.

Някъде наблизо хлопна врата.

— Вляво — в отбеляза Вики, — да видим кой ще мине.

Беше жена. Вървеше извън пътечката. Токчетата й тракаха отчетливо по каменната мозайка. Премина край тях и Станьо срещна очите й. Порази го синята им дълбочина. Но колко бързо отминаха и не му дадоха отговор.

— Хареса ли ти? — запита Вики. — Това е Соня от картографията. Искаш ли за те запозная с нея?

— Ти повече ми харесваш.

— Ш-ш-ш-ш-т! Не ме лъжи.

Този път гласовете дойдоха отляво. Групичка мъже бързаше по своя път. Стъпките им се заглушаваха от пътеката.

— Подписахте ли препоръката?

— Още не съм стигнал до нея.

— Какво толкова чакате? Откога съм ви наредил, помните ли?

— Човекът не ми харесва.

— Гледай го ти, не му харесвал. Ами ако ти започнеш да не ми харесваш!

Събеседникът му не отговори, само се намръщи.

— Утре сутринта искам подписаната препоръка да е на бюрото ми! Ясно ли е?

— Ще се постарая.

— Отговаряйте по-точно.

Те завиха някъде по коридора и гласовете им се загубиха.

— Тези искрени ли са?

— Какво искаш да кажеш, Станьо?

Той я притегли до себе си. Отпуснаха се на пода. Облегна се на стената. Вики сложи глава на рамото му. Така виждаше профила на лицето й, усещаше лекия аромат на фин парфюм и долавяше тихото й дишане. Погали я по косата и докосна с устни връхчето на ухото й. Тя не помръдна.

— Приемам го за лицемерие. Ти помниш ли нещо от присъствието си на работното си място?

— Да не говорим за това.

— Слуша ли ни някой? — запита Станьо и я хвана за ръката. — Страх ли те е?

— Има негласни споразумения, които се спазват от всички.

— Но изрична забрана няма.

— Така е по-вълнуващо.

— Изобщо не те разбирам.

— Прекрасно е да не знаеш всичко. Случват ти се разни работи и то не винаги неприятни. Животът иначе е така скучен, особено когато е предварително определен.

— Но това е нашият живот!

— Носи се слух, че влизайки вътре в стаята, биваме хипнотизирани да забравим. След време с една дума или израз, кодиран по специален начин, ще си възвърнем паметта и изведнъж ще се обогатим.

Вики се притисна до него, извърна се и го целуна. Докосването бе нежно и вълнуващо. После стана силно и всеобхватно. Ръцете му се плъзнаха по тялото й нагоре, надолу и се опитаха да влязат под дрехите й.

— Недей — помоли го тя, — довечера няма да мога да спя.

— Нима ние спим?

— Когато съм разтроена или възбудена, почивката, нека така я наречем, не ми се удава. Пристигам сутринта като разглобена. Затова предпочитам да завършвам работното време уморена, отпусната и спокойна…

— Как попадна тук?

— Съвсем естествено. Работех в една база за развитие. Отначало беше самостоятелна, после я трансформираха в отделно звено към един голям комбинат, обединиха ни с институт и накрая съкратиха половината от местата. Попаднах в числото на неудачниците. Минахме през профсъюзна комисия и за компенсация ни предложиха по нещо… Така стана. А при теб?

— Предложиха ми да постъпя на място, където мога да напредна. Какво друго ми оставаше, освен да се съглася? Правилно ли постъпих? Сега не мисля за това. Друго е по-важно. Променил съм се. Даже не съм усетил как е станало. Някога се наслаждавах на живота, четях много, размишлявах, изучавах и когато ми се удаваше, не се отказвах от удоволствията. Нещо ме изсуши и постепенно в мен остана само един стремеж — да се издигна. Защо, как, на каква цена — не се и замислях. Е, не съм бил чак толкова праволинеен. Спазвах някакви морални норми. И на никого не съм направил зло… Дойдох тук с единствената мисъл, че ще успея в кариерата. Сега знам, че съм попаднал в нещо необяснимо, неразбираемо. Опитвам се да го разгадая — някои навици от младостта ми още са се запазили. Същевременно инстинктът ми казва: „Бягай, тук е опасно!“ Само че не виждам никакъв изход.

— Аз трябва да тръгвам — прошепна Вики.

— Къде? Наистина ли е необходимо?

Тя нежно се освободи от ръцете му и се изправи. Погледна я отдолу, изпита желание, което го овладя цял. Изправи се до нея, повдигна косите й, дълго я целува по ушите и врата и бе щастлив, че тя му отвръща.

— Стига — спря го тя. — Да се измъкваме. Ако искаш, можеш да останеш. Стената пропуска в обратна посока по всяко време. Мисли! — тя изведнъж се обърна към него и го погледна право в лицето. — Трябва да се измъкнем от Сградата. На всяка цена. На всяка цена…

Последва нещо, което и двамата не очакваха. Прозвуча писък, не много силен, но достатъчно, за да ги стресне. Обърнаха се към източника.

Стената зад тях се раздвижи, разтвори и примамливо ги подкани с ярка светлина.

Хванати за ръка, двамата влязоха вътре.

— Дали ще успеем да се върнем? — запита се Станьо.

— Разправят се страшни истории за безследно изчезнали хора — отговори Вики.

Беше късно. Вратата зад тях се затвори. Намираха се в тясно и не много високо помещение.

— Та това е асансьор! — досети се Вики. — Странен е. Такъв не съм виждала досега.

— Накъде да потеглим?

— Нагоре. Но как ли се управлява?

— Нарисувана е ръка — досети се Станьо. — Постави си дланта тук с пръстите нагоре… Ха, тръгнахме!

— Движението почти не се усеща.

На таблото запримигаха цифри.

— Брой етажите — каза Вики. — Жалко. Спря. Май по-нагоре не може. Изкачихме се на сто и петия етаж. Да слезем ли?… — тя обърна длан. — Стоп! — дръпна си неочаквано ръката. — Какво ще кажеш отново да се изкачим до сто и петия? Слизаме там и се връщаме в коридорите на Сградата.

— Съгласен съм. Стига да успеем.

Асансьорът послушно разтвори дверите си.

Нишата на този етаж се оказа пълна с изпочупени мебели, изкривени пръти, връзки рола със забравени тапети и много-много камъни и парчета от тухли.

По коридора преминаваха хора, разговаряха шумно, смееха се и не бързаха да се прибират по стаите.

— Да се върнем — предложи Станьо. — Тук няма да можем незабелязано да излезем в коридора.

— Добре — съгласи се Вики.

Но се оказа невъзможно. Асансьорът не отвори врати. Може би го нямаше, може би часът не беше подходящ, може би на този етаж не качваше хора.

— По дяволите! — ядоса се Станимир. — Е, да вървим.

Но преди да тръгнат огледа Вики — облеклото й изглеждаше изрядно. Тя го провери за същото. Можеха да се покажат пред хора. Той стисна ръката й, която още държеше, пусна я и решително премина през стената. Вики го последва.

Веднага тръгнаха към стълбите, а Вики започна да му разправя за приятелите си.

Не разбраха дали някой ги забеляза, но дори да бяха разбрали, нямаше да му обърнат никакво внимание.

— Мисля — спря се Вики пред асансьора на неговия етаж, — че трябва да се разделим. Временно — добави тя, като видя недоволството, изписано ясно на лицето му, — докато свърша две-три поръчения.

— Кога ще се видим отново?

— Предполагам, че на обяд в стола, ако успееш да си намериш купони. До дванадесет продават във фоайето. Имаш на разположение цели осемнадесет минути.

Тя си тръгна, после се обърна и рязко се върна.

— Казват — заговори съвсем тихо Вики, — че служителите с допуск–4 и нагоре притежават привилегията да… как по-точно да се изразя… да преживяват и да помнят събитията в работните си стаи.

— Сигурна ли си?

— Понякога и в най-нелепите слухове има значителна доза истина.

— Ти кой номер допуск имаш?

— Три. И то без никакви изгледи за повишение.

— Защо?

— Най-традиционната причина — погледна го тя насмешливо. — Май не се сещаш? Добре, ще ти го кажа направо. Шефът иска да спи с мен. Но какво да правя, като не ми харесва, а? Ти ще ме посъветваш ли нещо?

Станимир вдигна неопределено рамене. Едва не отговори с натрапващото се: „Опитай!“, но като си представи, че е в чужди обятия, че някакви груби, кой знае защо подути от тлъстина ръце, я прегръщат и стискат силно, стана му неприятно и досадно.

— Най-малко аз мога да ти давам съвети.

Тя се усмихна, махна с ръка и си тръгна.

— Чао!

— Чао!

Той дълго гледа след нея с надежда и горчивина.

Все пак тръгна към фоайето.

Мъчеше го едно, а се замисли за друго. Каква всъщност е истината: съзнанието е разделено на няколко части, съществуващи самостоятелно, без да допускат преминаването на изживените събития една в друга? Та това е равносилно на наличието на няколко несвързани субекта в едно тяло, разделени според времето (денонощието). Такова допускане води до абсурд. Веднага си създаде пример: в коридора е бунтовник, в работните помещения — служител на спецотдела; сам себе си проследява и се арестува. Възможен вариант: в едното си съществуване помни всичко, в другото — само работата; така в интерес на работата бит и всекидневие се отстраняват хипнотически. А в бита помни всичко и се надсмива над ограничените си подличности… Може пък да е една личност, а да се управлява съня и съзнанието: прекъсва се и се възобновяват в изгодни за Системата мигове. Но тогава възниква съвсем различен въпрос: Защо? И отговорът е невероятно труден.

Размина се с някакъв човек. Инстинктивно се обърна. Другият направи същото. Беше неговият шеф. Нямаше как, спря се и учтиво го поздрави.

— Радвам се, че те виждам — гласът на шефа звучеше иронично. — Търся те от сутринта. Къде се губиш?

— Ходих да пия едно кафе — отговори стандартно Станимир. В този въпрос няма заплаха, по-скоро бе следствие от обичайната практика, при която едни карат други да работят, а те се противят, без да се съпротивляват явно.

— Така ме завъртя шайбата — заоплаква се шефът, — че дори не съм пил кафе днес. Слушай сега. Налага се да отидеш при Дончо Маринов. Познаваш ли го? Началник е на секция „Стандартни обекти“. В този плик е документът, който той трябва да прочете и да даде становище. Обеща ми да го направи за три дни. Помни, че след три дни ти трябва да го вземеш подписан и с готово становище. Друго — намери Кирил Георгиев, стая 513, и му предай, че съветът започва точно в петнадесет нула нула. Ти също трябва да присъстваш на този съвет. Ще се проведе в нашата стая.

— Добре. Така ще се запозная с тези хора.

Разделиха се. Станимир се запъти към Маринов, после се размисли, обърна се и се отправи към фоайето. Нареди се на опашката, изчака и успя да си купи купони в последния миг. Мъчеше го глад, а и желанието го тласкаше към стола.

Десетина души вече чакаха пред гишето…

Нахрани се, но Вики така и не се появи.

Тръгна да изпълнява задачите.

Застана пред вратата, бавно изчете номера и като се увери, че правилно е намерил необходимото му място, хвана дръжката и с нежелание влезе вътре…

3.

— Предполагам — разпери ръце Петър, — че ни канят. Нека се отзовем и в съответствие с добрия тон да преминем в следващия салон. Балът още не е започнал.

— Предпочитам да е без фойерверки. Панически се боя от силни и резки шумове, придружени от летящи и свистящи предмети, наричани простосмъртно куршуми.

Помещението приличаше на зала. Стените бяха облицовани с дървена ламперия, цвят абанос. Падащата върху тях светлина от кристалния полилей им придаваше благороден оттенък. Таванът бе по канцеларски бял и простоват, и никак не подхождоше на останалата разкошна обстановка. В средата кръглата маса подканяше за съвещание.

— Моля, господа — прозвуча плътен глас, — заемете местата си.

Срещулежащата врата се отвори и пропусна да влязат трима души.

— Най-после се срещнахме — изрече средният, по-висок от другите двама, плешив, пълен, с гладко лице и добродушна усмивка. — Аз съм представител на Външните. Казвам се Боян Младенов. Работя в Секретната секция. Колеги сме. Само особеностите на учреждението, което имаме щастието да обслужваме, възпрепятстват по-честите ни лични контакти. Благодарение на… нека го наречем засега… произшествието с намерената ръка — звучи добре, нали? — имаме повод да се съберем на едно място. Личният контакт ускорява служебното сближаване. Запознайте се със сътрудниците ми… Адриян Мудров надзирава компютърните движения на сведения. Мони Платонов анализира стабилността на Сградата като съвкупност от човешки същества.

Настаниха се на масата.

— Длъжен съм да ви уведомя — изправи се Боян Младенов, — че ние петимата сме назначени за членове на следствена група с условно име „Ръка“. Аз ще ви бъда началник. В тези брошури, които ще ви бъдат раздадени срещу подпис, са вписани вашите права и задължения, както и субординацията по отношение на останалата Администрация. Според правилника за вътрешния ред, моля, в срок от три дни, ако имате някакви въпроси, да ги зададете писмено… А сега на работа. Искам подробности за операция „Белязан атом“ и какви са вашите съображения за възможната връзка на това дело с отрязаната ръка.

— Каква е гаранцията — запита Петър, — че тук не ни подслушват?

— Този генератор — посочи г-н Мудров апарата, приличащ на прахосмукачка — създава звуков и светлинен екран около масата, през който навън не прониква ни звук, ни образ. Ако застанете в някой ъгъл на залата, няма да ни забележите. Така че бъдете напълно спокойни.

Димитър безстрастно отбеляза, че в доклада си Петър премълча доста подробности.

Един външен сътрудник влезе в салона, премина безпрепятствено защитното поле, поздрави почтително шефа си, наведе се леко напред и му подаде листче хартия. Младенов го прочете, протегна ръка, помаха с показалец: ела тук; и зашепна нещо в послушното ухо. Изслушаха го внимателно.

— Ще бъде изпълнено, господине — сътрудникът бързо си отиде.

— Господа — изправи се Младенов, когато Петър привърши разказа си, — приятно ми бе да се запозная с една професионално и прецизно извършена работа. Трябва да поздравим колегите си от „Вътрешния отдел“ за положения труд. От името на Главното управление ви награждавам с персонална награда. От фонд „Секретен“ ще ви бъдат отпуснати по хиляда лева. Моля да се впише в протокола… Извънредни обстоятелства ме принуждават да ви напусна. Следственната група сигурно вече завършва огледа на мястото. Господин Димитров, вие поемате случая „Ръка“. А пред вас, господин Антонов, се разкрива ново поприще. Прочетете съобщението. Незабавно вземете мерки. Необходимо е да държите в пълна тайна хода на следствието, дори от най-близките си сътрудници. Искам да ми докладвате на всеки час… Доволен съм от хода на операция „Белязан атом“. Продължавайте работата в същата насока. Старайте се да бъдете колкото се може по-дискретни. Мисля, че ме разбирате достатъчно добре.

Шефът стана и нахлупи шапката си.

— Довиждане, момчета.

Групата се изниза по най-бързия начин. Минута по-късно се изтегли и следствената команда.

— Дори не ни даде възможност да му зададем поне един въпрос.

— Яд ли те е, Митко?

— В никакъв случай. Какво говедо! Писнало ми е от такива…

— Хайде да си вървим. Наближава краят на работното време. Ти някога оставал ли си извън Системата? А за другото засега не мога да ти кажа нищо. Мисля, че сам ще разбереш защо… А, щях да забравя. Използвай врата 512. Нали си я спомняш? Намира се в края на коридора.

Работното време завършваше с интересен ритуал. Звънеше звънец. Хората в коридорите спираха мълчаливи за няколко мига — според инструкциите си припомняха извършените дейности. Втори звънец. Предстоящите задачи. Трети звънец. Време е да се излиза. Онези, които се забавяха, започваха да изпитват все по-непреодолимо желание да преминат през вратата, докато накрая се предаваха.

Станимир прекрачи прага и остана силно изненадан. Намираше се на спомагателните стълби, следователно бе прекарал остатъка от работния ден в стаята, без да изпълни останалите задачи, възложени му от шефа. Интересно какво ли му бе попречило? Подобна невероятна мисъл не би му хрумнала на никое друго място по света, но тук, в Сградата, изглежда щеше да го спохожда често и — улавяше се в категоричност — едва ли някога ще успее да си отговори. И защо да си блъска главата, щом това се приема за естествено.

Изглежда си беше отпочинал добре, сутрешната мъгла в главата, която така често го спохождаше напоследък, не затваряше насила очите му. Доброто настроение е по-често функция на здравата физиология, отколкото на здрава психика; лекотата в краката създава повече приятни мигове, отколкото точните съждения. Наистина го бяха лишили от цял следобед — три часа и половина живот си беше отлетял. Сега дори не бе в състояние да предполага — пълноценен ли ще бъде или чисто и просто загубено време. Представи си Вики, вълнуващия допир на нейната гръд, дочу плавния й алтов, малко провлачен глас и съвсем изненадващо за себе си помисли: „Сградата направлява живота ни и може би е постъпила правилно.“

Прие нещата нормално.

Извади цигара, тръсна по навик запалката и старателно поднесе огънчето под носа си. Изпусна облак сивкав дим. По този начин прикри напиращия навън смях. Беше забелязал, че в такива учреждения върви грубата шега, но оригиналната мисъл не се възприема и дори се наказва. Никак не му се искаше да стане поредното потвърждение на тази стара като света истина.

Изчака на площадката до последната секунда. Би се радвал да срещне плешивия. Беше подготвен да му поднесе с върховно удоволствие лека изненада за добро утро. Но изглежда онзи бе сънувал пророчески сън и бе избрал друга врата.

Станьо влезе през своята и се оказа в голямо помещение. За пръв път стъпваше в него, не бе предполагал, че подобен грамаден хамбар може да бъде вграден в която и да било сграда по света.

Но тук си го бяха позволили.

Стените бяха облицовани с бял мрамор. От тавана висяха безброй кристални полилеи, по-голямата част от които не светеха в икономия на електрическа енергия — и въпреки това в залата бе светло като в слънчев ден навън. Множеството, което прииждаше през безбройните широко отворени врати, се струпваше пред високите информационни табла. Хората мълчаливо четяха съобщенията и шумно ги обсъждаха. Във въздуха на ограниченото пространство се носеше глъч, подобна на непрекъснат буреносен тътен.

Станимир се запромъква към най-близкото табло. Забеляза, че хората се трупат около един от безбройните листа. Проби си не много учтиво път и застана на достатъчно разстояние, за да различава буквите. Зачете.

— Какво е станало в стола? — запита Станимир мъжа до себе си.

— Я не задавай глупави въпроси, бе идиот — отвърна му онзи и побърза да се скрие в тълпата.

— Нищо не разбирам — остана слисан Станьо.

Няколко души се разсмяха. Гледаха го с искрено любопитство.

Той предпочете да се изгуби в тълпата.

— Ти ще подпишеш ли протеста?

Говореха си две жени.

— А ти нима ще откажеш?

— Още не съм чак толкова откачила.

Вслушваше се в разпокъсаните разговори, стигащи до него, но така и не схвана същината на инцидента. Хората предпочитаха да се шегуват. Станалото не бе успяло да ги трогне особено.

Механизмът на подписването беше съвсем прост. Приближаваш се до някой от многобройните изходи. Влизаш в направляващите рамки. Щом стигнеш масичката и ти дойде редът, ти подават химикалка. Следва твоето действие. После те оставят да минеш през изхода.

Отказали нямаше.

Станьо сложи подписа си и изпита облекчение. Блъсна вратата и се натика в прохода…

… Откраднали му бяха още един ден. И не само на него. Служителите бяха лишени поголовно за цял ден от живот. Наказание ли беше този ден? Или беше своеобразна награда за доброволно поставения подпис? Един ден е равен на един живот, когато ти го вземат, без да те питат. Всъщност крадяха или даваха? Съществуваше и такова мнение.

— Хей, приятел, дай една цигара!

Беше виждал някъде този мъж. Напразно се опитваше да си спомни. По-важното беше, че лицето му предразполагаше към доверие.

— Вземи — протегна кутията Станьо.

— Благодаря. Ако предложиш огънче, няма да се откажа.

Станьо разклати по навик запалката и след като създаде пламъчето, го поднесе на събеседника си.

— Слушай — реши се Станимир, — разкажи ми, какво е станало в стола.

— Нима наистина те интересуват подобни глупости?

— Когато определят духа на времето…

— Какво, какво… А, разбирам те — онзи засмука с наслада дима. — Ти си нов, нали? Познах! Личи си от сто крачки. Слушай тогава. Подобни инциденти се случват често. Има хора със слаби нерви, но това не е достатъчно, трябва и малко примес на идеализъм. Аз бях на две маси от бай Асен. Видях ясно как блъсна чинията и за удоволствие на присъстващите се качи на масата и почна… не бих казал да вика, нито пък да крещи; просто говореше високо и убедително: „Докога, колеги, ще търпим това издевателство. Крадат ни от живота, а ние се правим, че не забелязваме. Няма работни стаи, а душегубки…“ И продължи все в този дух. Прав си беше човека. Всички го знаем.

— Не те ли е страх от мен?

— Че защо? Та ние всички си го говорим един на друг. Това е публична тайна. Администрацията няма нищо против. Тя си има основен принцип: говори, прави, каквото желаеш, само не го демонстрирай официално! Хайде, да влизаме, че ще закъснеем.

Мъжът размаха цигарата. Тънката струйка дим описа летящо сърце. Затрополи надолу по стълбите. На вратата се спря, извърна глава и съвсем сериозно изрече:

— Бай Асен почти всеки божи ден играеше шах с Димитър Димитров.

— Кой е този?

— Работи в Секретната служба на Сградата.

Изстрелвайки тази последна стрела, той се стрелна във вратата. Разтвори я широко и прекрачи прага. Виждаше се коридорът, но човекът не го стигна, фигурата му се замъгли и изчезна, преди вратата да се хлопне.

Станимир веднага го последва, но се оказа в друг коридор. Онзи човек бе изчезнал някъде в Сградата и сигурно никога повече нямаше да го види.

Преди няколко дни би се възхитил, а сега се чувстваше унизен. Добре го бяха измислили, няма спор, набутват те в залата, а единственият изход е край масичките с листовете. Преди няколко дни би го приел съвсем спокойно, дори с презрение: някакви си там чертички върху бял лист, никого с нищо не задължават. Сега обаче в него се беше променило нещо в там, на онзи лист, ти оставяш частичка от душата си. Съмняваше го не толкова същността, колкото поставянето му в безизходно положение с единствено решение.

4.

В понеделник сутрин е съвсем различно от другите дни. Осъзна го, веднага щом се оказа в коридора. Хората се бяха подредили в две редици точно на пътеката с гръб към него. Потърси с поглед мястото си и веднага се постара да се намести незабелязано в строя. Секцията беше налице, начело с началника.

— Уважаеми дами и господа — прозвуча тържествено от високоговорителя, — днес поставяме начало на нова традиция, чиито корени се губят в древността, а в някои предприятия в Япония се спазва и до ден днешен. Комисията по ритуалите сметна за нужно да препоръча на ръководството на Сградата да изпълни желанието на колектива всеки понеделник всички сътрудници тържествено да изпълняват Химна на Сградата. Моля ви, колеги, пейте с нас.

Тържествената музика плени душите. Станимир се изпъна и запя заедно с другите. Думите не стигаха до съзнанието му, но пък и не беше нужно. Екстазът го издигна до небесата. Има само един свят в светът на Сградата, и той е негов служител, верен и неподкупен.

Музиката свърши, хората се разпръснаха.

Станьо се отправи към лавката. Нареди се на опашката и в него още дълго вилня възвишеното.

Ориентация:

етаж: 312

коридор: 47

стая: 517

означение: 312 047 517

посока: +

Последното означаваше, че асансьорите вървят в посочената посока, а стълбите — наобратно. Транслаторите си остават засега неизменни при всички преживени реорганизации.

— Разбра ли — дочу глас пред себе си, — днес закуските не са пристигнали. Пепи, лавкаджийката, обяви, че ще прави само три вида кафета и шест вида сандвичи.

— Казват, че дните щели да бъдат четни и нечетни.

— Доживяхме и това.

— Изгоряла била трансформаторната подстанция. Поради конструктивна недомислица при ремонта е необходимо да се изключат половината мощности на резервното захранване.

— Кога ще почне ремонтът?

— Знае ли някой. Пепи, три кафета с каймак, два сандвича с луканка и кайзер, сок от манго и три кутии цигари „Малборо“, но от онези с тигърчето в надписа. Два шоколада „Крава“, „Аерошоколад“ и три „Спътника“. Добави две пакетчета стафиди, ехо и три с бадеми „Юпитер“. На подноса да има четири салфетки-президентки.

— Много неща поръчваш, Жоро!

— Взимай, докато има. Като гледам как се опразват лавиците, скоро ще останем само на турско кафе и сандвичи със сирене и малко салам.

— Що пророкуваш като сляпа врачка.

— Не викай бедата, тя сама ще дойде.

Жоро тръгна и по пътя към изхода някой му подложи крак, нещата от подноса полетяха към пода, а мъжът скочи и се хвърли да бие шегаджията. В настъпилата суматоха удари съвсем друг човек. Развихри се буря. Разкрещяха се жени. Задрънчаха счупени стъкла. Трикрака масичка се намеси в схватката и незабавно пострада — строполи се на земята и жално заплака, докато я трошаха безмилостно. По-яките и по-спокойни мъже се опитваха да ги разтърват. Постепенно ги изтласкаха извън лавката, където стихията се разтече по коридорите и стълбите. Оформиха се три-четири двубоя, които, неподхранвани от живото любопитство на шумна тълпа, бързо затихнаха.

— Затварям — обяви Пепи. — Трябва да почистя.

— Аз ще ти помогна — появи се отнякъде Жоро.

— Я се махай, побойник такъв!

Той не отговори, а само се поухили, наведе се и започна да събира трошляците. Ушите му пламтяха, косите му бяха разрошени, а в очите се четеше наранено самодоволство и обидено достойнство.

— Видя ли кой те спъна? — запита любопитно Пепи.

— Дявол знае, има ли всъщност някакво значение, ударих първия попаднал пред очите ми.

— Беше великолепен, Жоро — приближи се до тях мъж с буйна коса, нисичък на ръст, спокоен по характер и съвсем не войнствен. По време на схватката се беше дръпнал в най-безопасния ъгъл, изгледал бе любопитно зрелището и дори сега продължаваше да се наслаждава на разигралия се скандал. — Направи само една грешка, всъщност те спъна адашът ти, Жоро Иглата…

— Като го хвана, ще му дам да се разбере.

— Ама той бил голям страхливец. Предизвика сбиването, а самият той веднага се измъкна.

Станимир побърза и той да се измъкне. Не беше последен. Двама мъже продължаваха необезпокоявани да си пият кафето, групичка жени оживено обсъждаха случката. На вратата се сблъска с елегантен мъж. Въпреки средния си ръст, новодошлият имаше внушителна фигура, и някак от самосебе си събуждаща респект. Дрехите подсказваха служител от по-висш ранг.

— Какво е станало — запита влезлият с остър глас и очите му веднага се насочиха към Жоро.

Онзи се сви, смали, на лицето му се появи смирено изражение и кротко отвърна:

— Имахме малък спор, господин Диборчев.

— И чашите са се пръснали на парчета от яд?

— Как познахте. Първо се изчервиха, после заплакаха и накрая се пръснаха.

— Добре. Изчистете помещението. Донеси ми едно кафе със сметана в стая 472. Отвори ми се прозорец в работата и бих желал да споделя с теб някои от малкото си знания по служебна етика.

Станьо побърза да се махне. Помоли се на Сградата да изпълни едно негово желание, само едно за днес. „Поискай и ще ти се даде“, е казано в Светото писание. Бе разгръщал на младини Библията и, воден от колекционерска страст, бе вадил и подреждал ярки слова. По-мъдър не стана, но поне ги сипеше на място и не на място.

Изглежда Върховния сравни желанието с нечие друго и като не регистрира допълнителни ограничения, реши да не пречи, а да помогне.

Вики излезе от най-близката врата в коридора и започна да се отдалечава. Не го видя. Станьо викна след нея, но още преди да дочака отговор, се затича, настигна я, застана от лявата й страна, пое няколко пъти дълбоко дъх за успокоение и се представи.

— Виктория Панайотова Михайлова — влезе тя в тона му. — Господине, принудена съм да ви предупредя, че наложителни обстоятелства ми налагат да бъда съвсем кратка. Изключителни събития ми попречиха да дойда на срещата в петък. Дълбоко съжалявам за случилото се и затова съвсем искрено ти предлагам да плюем на задълженията и да поживеем тази сутрин за себе си. Съгласен ли си?

— Разбира се! Госпожица или госпожа?

— Госпожица.

— Госпожице Михайлова, изказаните от вашата особа мисли искрено ме развълнуваха; те съвпадат напълно с моите собствени разбирания. За дълбоко свое съжаление, съзирам една съществена трудност. Къде ще отидем?

— За това ще се погрижа аз!

Тя го поведе по коридора, по възможност по-далеч от лавката. Срещаха все по-малко хора. Накрая пространството съвсем опустя и те застанаха пред вратата на асансьора. Изкачиха се осем етажа нагоре. Насочиха се към транслатора.

— Дано няма никой вътре — помоли се Вики.

— Ще се заключим ли?

— Не ставай глупав. Подобно нещо в Сградата е абсолютно недопустимо. Да си забелязал някъде ключ или ключалка? Тези отгоре те разпознават било по допуска, било по тебе самия, и определят — според тях правилно — дали да ти отворят или да оставят вратите плътно притиснати.

— По-добре затворени, отколкото изхвърлени навън като проскубани котета.

— Принудена съм да ти съобщя, че последните думи не успях да чуя. И те моля като добър приятел и разумен човек да не ги повтаряш. Поне не тук. Разбра ли ме?

— Пропуснах да схвана същността на мисълта ти, но като мъж се подчинявам на женските капризи. Често това е доста по-приятно, отколкото си го представяме.

— Мъжете винаги са с едномерно въображение — ухапа го Вики. — Стигнахме. Вляво — изкомандва тя.

Влязоха в транслатора.

Вики провери врата подир врата дали вътре няма друг човек — без значение от пол и възраст.

— Хващай — отново прозвучаха твърди нотки в гласа й. — Дърпай!

Кабина 5+ се измести, скърцайки, и разкри зад себе си неправилен отвор в стената. Двамата побързаха да влязат вътре и веднага придърпаха обратно кабината.

Стана тъмно. Светлината проникваше така оскъдно през недобре допряната кабина, че очите трябваше дълго да привикват. Вики се заслуша дали няма още някой в транслатора. Станьо усети засиленото й дишане, миризмата на лек парфюм и приятната топлина на тялото й. Ръцете му, без да го питат, здраво я прегърнаха. Тя потрепера, рязко се изви и устните им се намериха.

— Да вървим — прошепна тя, когато се освободи. — Внимавай, тук е пълно с най-разнообразни отпадъци: тухли, тръби, проводници и разни ръждясали железа. Ш-ш-шт!

В транслатора нахлуха няколко души. Високите им гласове се разбиваха в стената и достигаха до ушите на Станьо в някаква неясна гъгнеща форма. Затряскаха се врати. Стържене на търкащо се желязо подразни нервите. Глух тъп удар, втори, трети… Последва някаква ругатня и всичко затихна. Впрочем не. В помещението имаше човек. Стъпваше тихо и предпазливо като котка по време на лов. Присъствието му по-скоро се предполагаше, отколкото усещаше. Прекалено дълго се въртя около тяхната кабина, преди да напусне транслатора.

— Уф! — въздъхна облекчено Вики. — Отидоха си. — И се запромъква в тъмнината. — Ох, винаги се удрям в нещо — оплака се тя. — Казвам им аз на моите приятели да разчистим тази стая, а те все се съгласяват, но нищичко не правят. Няма светлина, оправдават се, сякаш това е по мъжки нормално. Едно фенерче не могат да намерят.

Тя напипа в тъмното дръжката на вратата пред себе си и съвсем леко я натисна. В пълната тишина скърцането им се стори като надуто до последен предел, гърмящо радио. Разкри се правоъгълен отвор, през който проникваше слаба светлина.

— Тук вече никой няма да ни чуе от транслатора — обяви високо Вики. — Можеш да бъдеш напълно спокоен. В безопасност сме. Ако срещнем някой, той ще бъде наш приятел. Те ни очакват.

Влязоха в невзрачно помещение с голи неуютни стени. Единствената мебелировка бяха пет разклатени стола, изпокъсан диван и разнебитена кухненска маса без половин крак, заместен успешно с избелели тухли. С тази мизерна обстановка контрастираше ярката светлина на разкошен еднолампов полилей.

— Това е нашето тайно гнезденце — с гордост обяви Вики.

— Скоро ще стане явно — иронично изрече някакъв мъж, който се надигна от дупката на дивана.

Изглеждаше млад и уморен. Косата му беше пораснала доста извън нормите на Сградата. Той протегна вяло ръка за поздрав. Усмихна се, но само с ъгълчетата на устата си.

— Приятно ми е да се запозная с вас — отвърна на поздрава Станьо и на свой ред протегна ръка. — Станимир.

— Иван. Аз нямам нищо против вас, Станимире. Разсъждавам от общи позиции. Не напразно древните са казвали — знае ли един човек, тайната си е тайна, знаят ли двама души, тайната се знае от цял свят. Сигурен съм, че ти няма да споделиш с никого, или ще го направиш с някой много близък приятел. Той — с друг, също така близък… или любима. В крайна сметка ще знае здравото общество на Сградата и покрай него безбройните нехранимайковци и подлизурковци, готови користно или безкористно, от любов към занаята, да изпратят съобщение, със или без подпис, до съответните органи.

— Престани, Джони — смъмри го една от двете жени. — Аз съм Ирен, това пък е Луси. Ради, Стефан, Мартин и Киро. Приемаме те с радост. Приятелят на наш приятел е наш приятел. Любимият на наша приятелка не е наш любим, но може да мине за приятел. Това, което е писано, ще стане, независимо дали желаем или не.

На масата се появиха две бутилки с ярки етикети и забранени питиета, които бяха незабавно разлети по пластмасовите чашки-еднодневки. За мезе — купчина фъстъци.

Разговорът течеше непринудено.

По едно време Станьо спомена за боя в лавката.

— Сигурно този Диборчев ще накара Жоро няколко пъти да мине през вратите.

— Че защо? — запита Ирен.

— За наказание. Какво по-страшно от това да ти вземат от живота?

— Така ли мислиш? — намеси се Иван.

— По себе си съдя.

— В това се състои грешката ти — категоричен бе Иван. — Важни са три неща: вина, наказание, изкупление. Вината на Жоро е ясна. Но съвсем не е ясно наказанието. Защо според вас толкова често се използват такива наказания като мъмрене, порицание, строго мъмрене и т.н.? В Системата всъщност няма истински наказания. За всяко провинение следва напомняне — ние бдим, не се разпускай. Виновният не бива наказван. А вината остава. Няма наказание, няма престъпление. Аз, ти, той, ние нищо не сме направили, а вътре в нас блика чувство за вина…

— Истинското наказание — продължи след малко Иван — всъщност е едно: изключване от Системата. И за нас е по-страшно от всичко друго, не толкова защото е ненадейно и извън регламента, а защото макар и безболезнено, ни изхвърля извън общността, чиито членове сме и от чиито блага така или иначе се ползваме. Готови сме да понесем всички унижения, но да останем вътре. Затова, когато грешим, се стараем да не грешим много. Сами себе си обуздаваме. Без вина си влязъл и се чувстваш виновен. Ето висшата философия на Администрацията. Пия за това невероятно достижение на Цивилизацията!

Пресуши на един дъх чашата си.

Станьо предпазливо навлажни устни.

— Време е — подсети Киро.

Хората един по един напуснаха гнезденцето си.

Хубаво е да се отпуснеш в приятна компания. След много дни безпросветно скитане из коридорите душата ти се освобождава от тревожния баласт на изтерзаните нерви. Но остава и някакво неудовлетворение. Искаш да научиш нещо повече за Сградата, а се сблъскваш с общи разсъждения и свободни разговори.

Измъкваха се по стълбата надолу, когато над тях или под тях се раздаде пронизителен шум. Приличаше на болезнен човешки вопъл. Но се долавяше определена метална нотка, подсказваща машинен произход. Стените се разтрепериха. Ситен прах се посипа от тавана. Симфонията завърши с тъп удар…

5.

… И да искаше, Димитър не би могъл да мине през друга врата. Началниците винаги намират подходяща възможност да внушат съответното си желание в съпротивляващ се мозък на подчинен. 512. Номер на врата в техният коридор. 400. Етажът, на който се намира техният коридор. По-нагоре е само таванът… Изпълни без служебно усърдие наставленията и се оказа на помощните стълби. В сектора нямаше хора — биоиндикаторът твърдо стоеше на нула.

Това го учуди и го накара да се замисли.

Остави се да го води интуицията. Вярваше не толкова в нейната сила, колкото на обстоятелството, че беше напълно неосведомен; следователно най-прогностичен. И, както обикновено постъпваше в подобни случаи, насочи се към най-близката врата. Влезе и веднага се озова пред кабинета си.

На масата намери едно донесение.

Вдигна листчето и го поднесе близо до очилата си. Така бе свикнал отдавна, така постъпваше и до ден-днешен. Уж вдълбочен в текста, а всъщност прикриваше лицето си, да не би случайно да издаде с някаква мимика чувствата си. „Примитивно“, обичаше да казва мислено, но често помагаше.

Извади книгата за входящи материали и старателно описа документа, даде му съответния номер, след което го постави в папката с надпис „Белязан атом“.

Според отдавна установения и канонизиран до последния детайл сутрешен ритуал, започна да си прави кафе. Погледнати отстрани, движенията му бяха най-обикновени, може би само овладени до автоматизъм, но ако някой би успял да проникне в душата му, с учудване би разбрал, че това е време на медитация, размисъл без мисли, само с емоции, подредени в умерена гама на доброволен песимизъм.

Горещата течност бе ливната в чашата.

Време бе за следващото удоволствие.

В предишните години, още в онези добри времена, когато не бе имал неблагоразумието да постъпи на работа в Сградата, седеше зад бюро и заедно със събуждането на мозъка си приемаше поредната порция писани на хартия новини.

Сега, лишен от щастието да разлиства шумолящите вестници, бе принуден и отдавна привикнал да ги замества със съзерцанието на почти непрестанно мълчащия телефон. След като изми чашката и прибра употребяваната апаратура за варене, се замисли какво да прави по-нататък. Размести няколко папки по бюрото, отвори вратичката вдясно и се зарови в хаоса, докато не измъкна от планината хартия лъскаво списание с блестяща външност. Заразглежда съсредоточено голите женски тела и вместо желание, потенциално лесно осъществимо, започна да разсъждава за служебни проблеми.

Всъщност обичаше този начин на живот. Сградата, с необичайната си организация и стриктното изтласкване на бита от съзнанието, му допадаше с простотата на взаимните отношения и подредеността на битието. Някога бе имал жена и деца — момче и момиче. Сещаше се за тях, изпращаше им полагащата се част от заплатата, по някой друг подарък и дори писма, но за него те бяха нещо далечно, неосезаемо и отдавна превърнало се в спомен. Външният свят не го привличаше с абсолютно нищо.

Последните събития подсказваха не много ясно, едва загатнато, че механизмът е започнал да скърца, поддържането на реда се удава все по-трудно и по-трудно, хората са изнервени и готови на всичко, а невъплътеното бъдеще се приближава с бързината на експресен влак, който наваксва допуснато закъснение.

Прецизният шахматен мозък бе разгледал разнообразни варианти и с безпощадна откровеност бе преценил вероятния им ход и завършек.

Само едно не можеше да прецени — какво всъщност желае той самият!

Реши, както винаги досега, събитията да го влачат. Няма да се противи, но няма и да помага.

Какво ли пък толкова го засягаше? Въпросът бе да се измъкне невредим, ако всичко започне окончателно да се руши.

Всъщност, даваше си сметка, че съвсем не е трудно да бъдеш отрицателен пророк. По-трудно е да убедиш околните в правотата си, особено когато нещата засега стоят солидно на местата си, но той дори не би се опитал да спори — знаеше за директивния оптимизъм, присъщ на Системата, и последиците за самия него, ако…

Съществуваха две опорни точки в приблизителното разположение на „Лимфатичната система“, в която вследствие на служебно усърдие или обикновено човешко любопитство би могъл да проникне…

Информационната система избълва новините.

Сега бе удобният момент. Прибра папките и по стар навик ги заключи, след което провери внимателно дали не е пропуснал някоя ключалка. Навлече сакото си, притисна до носа си силните очила и тръгна да излиза от стаята…

До вратата спря с ръка, почти поставена на дръжката. Постоя така миг-два, премигна няколко пъти с очилатите си очи, върна се и решително отвори желязната каса. На дъното в картонена кутия лежеше недокосван от години пистолет. Взе го, провери дали е зареден и след кратко колебание го пъхна във вътрешния джоб на сакото си. Прибави и две резервни пачки с патрони. Така бе по-сигурно.

Надяваше се, че няма да се стигне до стрелба. Съзнаваше, че без очила е направо безпомощен.

Тръгна из Сградата.

Порази го невероятната тишина. Никъде не се мяркаше жив човек. Празните коридори навяваха страх.

Бай Асен…

Тук трябва да е! Те бяха изчезнали в този коридор, на това място. Посока на движение 1499. Най-вероятно входът беше от дясната страна.

… Играеха заедно шах…

Долепи се до стената и бавно продължи напред. Слабото му зрение бе увеличило чувствителността на другите сетива. Долови нещо. Леко трепване. Някаква апаратура работеше на това място. Индикаторите за електрически и магнитни полета твърдо показваха нула. Оставаше му да проникне вътре. А за това се изискваше и силно желание.

… Последната среща бе испанска партия. На двадесет и осмия ход бай Асен се отклони от дебютния вариант…

— Искаш да влезеш ли? — дочу думи, произнесени съвсем тихо с машинен глас.

— Искам.

— Искаш… Искаш… Искаш…

Трептенето спря. Може би… Димитър заопипва трескаво стената. Ръката му пропадна в някаква дупка.

Веднага вкара в нея цялото си тяло.

За да искаш, трябва да знаеш.

Правоъгълната кутия с нищо не подсказваше, че има продължение.

… Ходът беше на пръв поглед доста нелеп. Само че беше трудно веднага да му измисли опровержение…

Стреснаха го груби стъпки.

— Тук някъде изчезна.

— Успял е да открие входа, говедото му гадно. Рекс, стой до стената! Излезе ли, веднага му тегли куршума!

— Разбрано, господине! — с угодлива готовност отвърна дрезгав баритон.

— Даниеле, върни се назад и през транслатора премини в съседния коридор. Трябва да застанеш до онази врата. Така ще го държите в клещи. А ти се връщаш в нашия коридор. Тръгвайте!

Тичащи стъпки.

Дълги минути мълчание.

— Ето го! Браво, Даниеле. Ние ще влезем през връхната точка. Ще го загащим този кретен. Мисля, че до пет минути ще си свършим работата.

Стъпките бяха спокойни и изпълнени с достойнство. Тишината се зареди със смърт.

… Десетина хода по-късно загуби. Бай Асен искрено се зарадва. В неговото държане нямаше нищо, което да подсказва душевен срив…

По дяволите, за какво мисли! След малко ще го убият. Да измъкне ръка и да стреля напосоки бе направо безсмислено. Онези сигурно бяха с бронежилетки, а може би и със шлемове. Трябваха му оръдия, а не това дребно пушкало. Би могъл да рискува — изскача и побягва през някоя отсрещна врата. Изненадата е на негова страна. Ако беше точно срещу него, би опитал. Десета-две от секундата допуска риска. Но крачките са под ъгъл и повече от десет. В никакъв случай няма да успее.

Единствения път за спасение е да открие врата към Лимфата и да изпревари убийците. Насили въображението си. Желанието му бе невероятно силно. Но изглежда и онези са желали, дори по-силно, и май затова не получи отговор във вид на отвор.

А времето течеше.

Сви се в един ъгъл, извади пистолета, решен да се бори докрай, зареди го и успокоен от неизбежното се постара да разтегли колкото се може повече минутите.

… Подготвен? Срещу мен? За никого не е тайна, че играят редовно шах. Следователно могат да си разменят мисли…

Минаха петнадесет минути. Според онези би трябвало вече да са го опушкали… Двадесет… Какво ли става?… Надеждата, плаха неукрепнала птичка, започна да кръжи около него.

Изведнъж стената срещу него се раздвижи и зейна правилен отвор. Очакваше да се разнесе огнен откос, но последвалата тишина го подкани да предприеме нещо. Скочи и бързо се втурна в разкрилото се помещение.

Качи се веднага в най-близкия асансьор и натисна напосоки етажа. Важното бе да се изгуби някъде из коридорите на Сградата.

Асансьорът спря, той изкочи от него и побърза да се отдалечи.

Коридорчето, някога грижливо измазано, сега прахолясало и с изпопадала от тавана боя, се разделяше на два тунела. Пое по левия — спря го желязна врата. Пое по десния — абсолютно същото. Надзърна в килиите — голи нарове, без никакви покривки.

Разгледа внимателно всички стени.

Никакъв изход.

Освен, разбира се, асансьорът. Застана пред него и установи, че се движи.

Приближи се до неговия етаж и припряно го отмина.

Пак беше принуден да чака.

Осветлението примигна и угасна. Тъмнината бе пълна. Изглежда някой изключи захранването на Лимфатичната система.

… Слаб полъх на въздуха показа, че някой беше влязъл в помещението, но се движеше така тихо и предпазливо, че не се чу дори поскърцване от иначе тъй шумния дъсчен под.

— Добре ли сте? — попита тих учтив глас.

— Никак — призна си чистосърдечно Димитър.

— Аз също — присъедини се към него непознатият. — Предупреждавам ви да не правите резки движения. Стрелям без грешка. Нося очила „Инфра-супер“ и ви виждам прекрасно.

— Какво искате от мен?

— Обърнете се наляво. Крачка напред. Опрете ръце в стената. Вдигнете ги по-нагоре. Стойте мирно. И отговаряйте на въпросите ми. Какво ви доведе тук, господин Димитров?

— В управлението подозират, че Лимфатичната система не е разрушена напълно. Наредено ми е да открия работещата част.

— Кой ви помага?

— Това не мога да ви кажа.

Последва тъп удар. Острата болка почти парализира Митко. Изненадата го накара да извика силно.

— Внимавайте как ще отговаряте. Моето търпение не е безгранично. Времето ми пък е още по-малко. Ще се наложи да бъда жесток, ако не ми помогнете.

— Човекът не е виновен. Той не подозира, че неволно донася в службата.

— Името.

— Вие ще го убиете.

— Името. Не ме подлагайте на изпитание. Името. Знайте, че когато заговоря на „ти“, ще ви застрелям като куче. Името!

— Гаранции.

— Какви гаранции?

— Че ще изляза жив оттук.

— Много са ти големи изискванията, идиот безподобен.

Воден от инстинкта си, Димитър се хвърли на пода. Прозвуча изстрел, втори, трети, автоматен откос и отчаян вик на отиващ си живот. Последният рикошет противно постави точка на погребалната песен.

Светлината трудно си проби път през барутния дим. Разкри се нелепа картина. Димитър, без нито една драскотина по тялото си, пълзеше по пода и търсеше очилата си. В едната си ръка държеше пистолет, на който не бе успял дори да свали предпазителя, с другата, дясната, опипваше прахоляка пред себе си. И сигурно нямаше скоро да намери очилата си, защото по незнайни пътища бяха попаднали в стиснатата длан на убития.

Надупченият от десетина куршума човек лежеше по очи и кръвта му спокойно изтичаше от многобройните дупки и освежаваше с яркия си цвят мизерната обстановка.

Картината се допълваше от четирима непознати, предвидливо скрили лица зад предпазни маски.

— Тоя не трябва да ни вижда — дочу Димитър познат глас.

— О’кей, шефе — отвърнаха му бодро.

„Сега ще стрелят“ — помисли Димитър.

Крак в грубо подкована обувка се вдигна и заедно с мъртвата ръка премаза крехките стъкла на очилата.

— Довиждане, Димитре!

Идеше му да заплаче. Сълзите се смесиха с едрите капки пот и си проправиха път през посипаното с прах лице. Унизен бе от страха, унизен бе от сляпата си безпомощност. Отърва се без драскотина, а това бе най-унизителното. Книжен плъх си беше, книжен си остана. Изхлипа нещо неясно — плач ли бе или стон? — и започна да овладява чувствата си.

Асансьорът отново спря на етажа. Изщракването на вратата и резките стъпки на един мъж, който изобщо не се криеше, го накараха да извърне глава. Видя една размазана фигура.

— Как успя да го направиш, Митко? — прозвуча познат до болка глас.

— Пешо! — зарадва се искрено Димитър. — Ти ли си това?

— Няма кой друг да говори с моя глас. Виждаш ли ме?

— Като неясно продълговато тяло.

— Ти ли го уби?

— Много лошо мислиш за мен. — И храбро излъга. — Исках да го пленя, но приятелите му го убиха, за да не ги издаде.

— Щом се шегуваш, значи вече си добре.

— Бих се радвал, ако бях на твоето място.

— Колко зъл си станал.

— По-лошо — отчаян. Ти как се озова тук?

Високият елегантен мъж не смяташе да отговори на този толкова естествен въпрос. Разглеждаше безизразно, с познатия си маниер на духовно превъзходство, картината на полесражението и с математическа точност запечатваше в паметта си всяка подробност. Особено внимателно се спря на лицето на Димитър.

— Добре ли си?

— Добре съм, но скоро ще се оправя.

— Малко ми е трудно да започна, сигурно ще го възприемеш неправилно, но за съжаление съм принуден да го направя. В разследването, което водя, се появи обстоятелство, налагащо известно изясняване. Трябва да ти задам няколко въпроса. Потърсих те по Системата и тя отговори, че си тук. Нямаше друг начин да те повикам, освен лично да дойда. Ще те помоля да бъдеш искрен… Разкажи ми за последната си среща с бай Асен.

— Ти?!?

— Необходимо е, Митко.

— Аз… Ами седнахме да играем шах. И нищо повече.

— Нещо особено в неговото поведение?

— Държеше се съвсем нормално, като всеки друг път. Защо ти е това? Ти също беше в стаята и много добре го знаеш.

— Въздействието върху душата на другия не става само с думи, може да се извърши и с поглед, движение, дори — мисъл. В твоя случай — чрез шахматни ходове… Не бързай да възразяваш! Постави се на мое място. Много е подозрително следното обстоятелство. Бай Асен е напълно нормален до… срещата с теб. Когато излиза от кабинета, се отправя към стола, взима си храната, поставя я на масата, качва се на същата тази маса и започва да държи разобличителна реч.

— Махай се! Махай се!

Изведнъж се усети, че държи револвер в ръката си. Махна предпазителя. Дръпна затвора. И започна да натиска спусъка.

Изстрелите изпълниха пространството и закънтяха болезнено в ушите. Миризмата на пистолетния барут бе по-особена и по-остра.

— Свърши ли с отговора си — запита незасегнатият Петър.

— Имам още един — отвърна ядно Димитър и старателно се прицели с полуслепите си очи.

Рикошетът го удари в рамото.

Захвърли ненужния вече пистолет и с разперени пръсти затисна кървящата рана.

Болката дойде по-късно и парализира съзнанието му.

— Сега ти трябва лекар — установи Петър. — Отивам да го извикам заедно със следствената група.

Излезе.

Димитър зарида.

6.

— Какво беше това? — изплаши се Вики.

— Не знам — отговори Станьо. — Друг път чувала ли си подобни шумове?

— Никога.

— Защо не спират?

— Можем само да гадаем.

— Да излезем ли?

— Трябва. Наближава обед.

— Гладна ли си?

— Много.

Избутаха кабината на мястото й.

— Ела — предложи Вики, — да опитаме още нещо.

Хванати за ръка, двамата влязоха в същата тази кабина и после се отправиха към изхода.

Някакъв солиден господин ги изгледа неодобрително, след което се насочи към избраната кабина.

Двамата влюбени минаха заедно през вратата.

— Успяхме! — зарадва се Вики, — пренася и по двама души.

— Така не претоварваме ли механизма?

— Абе, карай да върви.

— Госпожице Виктория, възползвам се от обстоятелството, че сме заедно и си позволявам удоволствието да ви поканя на обяд.

— Господине, трогната съм от вашата покана.

Столът ги посрещна с обичайната глъчка. Наредиха се на опашката и там веднага научиха за новото събитие — нямаше хляб. Според едни всеки момент щели да го донесат, според други — песимистите, не бивало да се надяват, защото май имало повреда в хлебозавода.

Без да се колебаят, Вики и Станимир взеха ястията и се настаниха на една маса, доста отдалечена от гишетата.

— Знаеш ли — започна Вики, — носи се слух, че някъде в Сградата има голямо езеро.

— Истинско езеро?

— Изкуствено, но изглеждало като истинско. Толкова било голямо, че можело лодка да се кара. По бреговете му растели палми. За плажа били докарали пясък от Приморско, като предварително го пресяли. В него пуснали различни вкусни риби — така Върховния си разнообразявал трапезата. Било красиво като рай. Но много трудно се стигало до него. Запазено само за големи началници.

— Защо разправяш приказки?

— По-старите служители споменават, че имало един начин да се достигне — през Блуждаещата врата. Рядко, много рядко тя се появявала в транслаторите и който имал щастието да влезе в нея, се окъпвал в езерото, след което му заплащали за прослуженото време и му разрешавали да напусне Сградата…

— Чакай, чакай, сега си спомням. Когато се оказах за пръв път в транслатора, забелязах една врата между двете редици от кабини.

— Тя е била. Блуждаещата врата. И не си влязъл в нея?

— Че откъде да знам?

— Все пак си щастливец.

— Може отново да ни се усмихне щастието.

— Заедно?

— Как иначе!

Започнаха да мечтаят…

Заговориха за живота в Сградата, за хората, за живота извън Сградата…

— Знаеш ли за какво мечтая през последните дни? Изглежда скоро няма да изляза извън Сградата. Невъзможно е. Не е разрешено. И съществуват куп други административни забрани. Желая да погледна извън Сградата. Все някъде трябва да има прозорец към света.

— Казват, че в края на коридорите наистина има прозорци, но…

— Какво, но?

— Никога не съм била там и да си призная искрено, дори не съм имала такова желание. Нито пък съм чувала някой да го е изказвал… Странно… Секциите са разположени по средата… Тук съм от година и половина, а не съм влизала в стая с голям номер…

— Какво ще кажеш, ако опитаме?

— Съгласна съм. Веднага ли?

— Веднага. Гълтай десерта и да вървим.

И двамата излапаха тортата си.

Отправиха се към края на коридора. Когато отминаха средата му, хората рязко намаляха и скоро престанаха да ги срещат.

Обгръщаше ги гнетяща тишина.

Понякога се отваряше някоя врата, от нея излизаше човек и веднага се отправяше към средата на Сградата, а минавайки край тях, им хвърляше поглед, в който можеше да се прочете само гневно осъждане.

— Станьо — спря се Вики. — Да се върнем, а? Хвана ме страх. — Тя го хвана за ръката. — Моля те. Недей настоява повече.

— Трябва да отида.

— Защо?

— Не знам, но трябва да отида и да видя какво има там.

Тя го задърпа.

— Да се махаме.

— Хайде, стигнахме толкова далеч, нека направим още пет крачки…

Спряха. Той я уговаряше, тя отказваше. Спориха повече от десетина минути. Тръгнаха, направиха няколко крачки, а тя заплака.

— Не мога — сълзи потекоха от очите й. — Повярвай ми и не ме мъчи повече.

— Разбирам — той я пусна. — У теб има, у мен няма.

— Какво?

— Хипнотична забрана, поне така предполагам… или нещо подобно.

— Значи са ни манипулирали? И защо?

— Може би отговорът се намира в края на коридора. Разбирам, че ти няма да преодолееш забраната, а аз не съм в състояние да я премахна. Върни се в лавката и ме чакай.

Момичето сякаш само това чакаше. Извърна се и побягна. Полите на роклята й се мятаха като побеснели… И някак много бързо фигурата й се стопи в далечината.

Интересно защо бяха пропуснали да го хипнотизират? Направи няколко крачки напред и си зададе нов въпрос: какво всъщност го привлича там?

Хипноза! Но с обратен знак.

Опита да се върне и не успя.

Този, който е тръгнал по свой път, трябва да го измине докрай.

Някой го направляваше и, за да открие кой, се налагаше да извърши онова, с което в друго време не би се захванал или би поискал много по-високо заплащане. При такива мисли започваше да се срамува от себе си. Защо толкова често се съгласява да върши неща, които най-малкото са неразбираеми? А ако са незаконни или неморални? Пак ли би ги вършил?

Сега е друго, успокояваше се, докато краката му сами го носеха към края на коридора. А какво му е другото? Непонятното? Неизвестното? Или всичко е някаква игра, зад която се крие…

По дяволите!

Дневна светлина!!!

Прозорците заемаха цялата стена. Слънцето бодро влизаше вътре. Очите го заболяха от толкова много светлина. Затвори ги, задържа така няколко секунди и отново ги отвори. Приближи се. Крачките му се ускориха.

И тогава стана нещо странно.

Прозорците се уголемиха. Таванът политна нагоре, подът се изкриви надолу. Както се беше засилил, поиска да спре и не успя — инерцията не му позволи. Започна да пада. Всичко стана толкова бързо, че дори не изпита страх. Удари се в рамките. Лежеше по очи и виждаше приближаващата се с бясна скорост улица. Той пада!

Стисна очи и уплашен изкрещя.

Зачака със свито сърце, но нищо не се случи.

Предпазливо повдигна клепачи. Улицата беше далеч-далеч долу, толкова далеч, че зрението долавяше само намек за съществуването й. Размърда се. Улицата политна към него. Май беше относително. Или той падаше към нея, или тя се издигаше…

Гледай ти каква била работата.

Очите му управляваха гледката.

Отваряше ги, затваряше ги.

Време е да се измъква.

Странно бе това положение. Гравитацията го притискаше с лице към стъклото. Все едно се намираше в дъното на огромен кладенец — и то с прозрачно дъно.

Вляво видя врата. Вдясно — също. Запълзя на четири крака. Предвидливо гледаше да стъпва само по рамките. Добра се до вратата, отвори я, влезе вътре и преди да потъне в небитието, извади от джоба си табакерата и със злост я хвърли.

Разнесе се звън на счупени стъкла!

В кабинета на Петър Иванов цареше познатата делова атмосфера. Стопанинът се беше вдълбочил в получените рапорти и сведения. Димитър разгръщаше етюдите и от време навреме опипваше нараненото си рамо.

— Може би трябва да се отбиеш при лекаря — предложи отново, за кой ли път вече, Иванов. — Една сериозна инфекция ще те откъсне за дълго от работата. Трябваш ми след ден-два, а не след месец.

— Предпочитам да почакам — опъна се както досега Димитър и леко се намръщи от вътрешна болка. — Дните, които ще ми откраднат, са нищо в сравнение с това, което ще пропусна.

— Всичко ще се оправи.

— Прехвърлили сме лимита за разход на електрическа енергия. От утре се въвежда режим.

— И какво от това?

— Тези, които са проектирали Сградата, не са предполагали, че ще има енергийна криза. Машините, поддържащи съществуването ни, са изчислени за непрекъсната работа.

— Предвидени са резервни източници.

— Ще помогнат за известно време, но после…

— Ще поживеем, ще видим.

— Предпочитам да го изживея, отколкото да ми го разправят.

Съществуваше и друга причина, за която двамата знаеха, но предпочитаха да не споменават. Предизвикваше неприятни мисли у събеседниците.

— Способен ли си да разговаряме по служебни дела?

Димитър затвори книгата и я прибра на мястото й в библиотеката.

— Слушам те! — гласът му както винаги бе равномерен и спокоен, само този, който добре го познаваше, би се досетил, че кипи от възмущение.

— Операция „Белязан атом“ върви добре…

— Нали аз се занимавам с нея?

— Нещата се промениха. Сега аз съм шеф на операцията. Запознай се с последния телекс на Външните… Съжалявам, но си поставен под мое ръководство.

— Подчинавям се на заповедите.

— Както и аз. Та… Основните цели са осъществени. Обектът проникна в неформалната група, с кодово обозначение „А“. С негова помощ установихме достъп до Лимфата или поне до онази нейна част, която все още работи… Справихме се пътьом с един нелегален терорист.

— Установихте ли кой е той?

— Не. Кадрите, предадени ни от обекта, показват, че тази личност е взимала участие в събиранията на неформалите. Наричали са го Сашо. Не е включен в списъка на служителите. Изпратихме данните за външна идентификация. Отговор още нямаме.

— Какъв ужас само! Неизвестен в Сградата!

Не можеше да се разбере сериозно ли го казваше или иронично. Петър предпочете да не размишлява над това и продължи:

— Докладвах на шефа за резултатите. Той ни поздравява за постигнатите успехи и препоръчва да минем на Вариант-Б.

— Този обект е най-щастливият човек в Сградата. Влюбен е, отговарят му с взаимност, движи се по места, недостъпни за други… Защо не ми позволиш да си сменим местата?

— Възприемам напълно сериозно предложението ти и отговарям с твърдо „не“. Причини: външният ти вид не е много подходящ за предизвикване на спонтанни чувства, дори те да са инициирани хипнотично. Освен това ти си достатъчно добре познат сред служителите.

— Стига, де. Лесно ти е да ме обиждаш.

— Изобщо не съм искал това.

— Защо тогава го каза?

— Продължавам. Заемаш се с обекта и подготвяш акцията. Сега той се намира в нервна депресия и е близо до морален срив.

— Добре. А ти?

— Изяснявам случая „Асен“. Директорът го смята за потенциално особено опасен. „Неправилното мислене, цитирам го по памет, е донесло на човечеството повече беди, отколкото болестите и земетресенията взети заедно.“

— Дори когато са прави?

— Истината няма нищо общо с ползата и когато са несъвместими, толкова по-зле за истината!

— И твоето мнение ли е същото?

— Аз съм прагматичен човек. Имам свои стремежи и идеи, но когато няма друг начин да ги осъществя, се съгласявам с властващото мнение. Наричай го безскрупулност, наричай го цинизъм, така си е, прав си, но бих искал ти да ми покажеш друг, различен начин, за нормален живот в това общество. Защо трябва да се караме? Ти нима си по-различен?

Димитър нямаше какво да отговори.

Стана и се приготви да отиде в кабинета си, спря се и каза:

— Когато настанат тежки времена, прелетните птици политат на юг. Такива като нас, гарвани, остават…

7.

… Трошенето продължи да отеква дори след затваряне на вратата. Това бе вик по-скоро на изплашената душа, отколкото физически шум. Представи си как излита, разперил ръце след безброй блестящи на слънцето скъпоценни брилянти от просто стъкло и се устремява надолу. Земята лети срещу него. А ударът се бави, бави.

Можеше ли да се случи?

Отговаряше си с „не“, а телом потръпваше, като си представяше кървавата маса, в която би се превърнал след падане от сто или повече етажи. Прималяването не беше само в краката. Общата слабост го насочи към най-близката пейка — стигна я и се строполи като отсечен дъб: клоните се разпериха, листата полегнаха по земята и немилостиви подметки яростно ги стъпкаха.

Овладяното въображение — начин за душевно равновесие. Тази мисъл изплува сред морето образи-отломъци. Така го учеха в един курс по самоизграждане. Не бягай от това, което те гнети, можеш да не успееш да се откъснеш, променяй детайлите и се наслаждавай на новите картини. Стъпка по стъпка ще се откъснеш от гнета на собствената си душа.

… Зашумоляха листа…

Стресна го втренчен поглед.

Невзрачен мъж с още по-невзрачна физиономия и мрачно лице се приближи до него и, без да пита за позволение, седна на пейката.

— Позна ли ме?

— Да.

— Имам един въпрос към теб. Какво търсеше в края на коридора?

— Забранено ли е?

— Подсказва най-малкото лош тон.

— Извинявайте, не знаех.

— Животът в Сградата е подчинен на няколко неписани правила, необходими за безконфликтното съществуване на обществото. Без дрязги и обиди към прецизно изпълнение на служебните задължения.

— Аз не съм забелязал… — започна Станьо и млъкна.

— Какво не си забелязал?

Невзрачният го визираше с полуотворени сивкави очи.

Напрежението не спомага за лекотата на мисловния процес. Станьо искаше да каже „Аз не съм забелязал някой да работи“. Сети се, че това не е прието да се изразява гласно и доста се затрудни, преди да каже очевидното:

— Как какво? Скандали! Засега по време на кратката ми служба тук, намирам че отношенията са напълно колегиални.

— О! Ако знаеш колко анонимни писма се получават… колко истина и колко скрита злоба има в тях, не би се осмелил да твърдиш гореказаното.

— Всеки гледа от мястото си — дръзко заяви Станьо, — а вижда това, което вълнува съвестта, променя възгледите или ги поддържа, проправя път в живота.

— Кариерата не ме вълнува, достигнал съм онзи таван, който не бих могъл да прекрача, дори да искам. Вълнува ме едно: какво ви отведе в края на коридора?

— Защо се месите в живота на хората?

— Предполагам, че над вас е извършена психоманипулация.

— Да прекратим този разговор.

— Бихме го направили с чиста съвест, но тогава ще се наложи да го продължим на друго място и ти ще бъдеш принуден да отговаряш в не особено приятна обстановка…

Каза го с тон, в който не личеше и капка заплаха, а бе изпълнен със съчувствие.

Горещината, която Станьо изпита, едва ли бе предизвикана от страх. Поразтегна малко яката на ризата, но облекчение изпита, едва след като каза:

— Може да разменим още няколко думи.

— Обичам да работя с отзивчиви хора, особено когото са искрени. Кой беше с теб?

— Сам бях, никой не ме придружаваше.

— Имам сведения, че си се движел с една хубавица на име Виктория.

— Някой ви е заблудил.

„Само не си признавай, спомни си старото правило Станимир, лъжи, извъртай, бяло ли, черно ли, съвсем не е от значение. Важното е да отхвърляш обвиненията. Истината носи само неприятности. Тези хора предпочитат да ги лъжат. Ставайки грешен, ти слизаш под тяхното непорочно равнище и с нищо не смущаваш нравствения им хоризонт. Те обичат хората да са виновни и с присъщата си доброта са склонни да им прощават.“

— Аз имам доверие на собствените си очи.

— Следели сте ме, а?

— О! Просто пътищата ни за известно време съвпаднаха… Виктория ми харесва и неволно вървях след нея и се любувах на изящната й походка.

— И какво от това?

— Срещнахме се, поговорихме, после тя си отиде. Останах сам. Хрумна ми, че мога да се поразходя, и продължих…

— Нещо да си усетил?

— Какво да съм усетил?

— Възпиращо чувство например.

— Не.

— Привличащо чувство?

— Не — предпочете отново да излъже Станьо.

— Значи, отиването ти в края на коридора при прозорците е съвсем, ама съвсем случайно.

Станьо сви безпомощно рамена.

— Аз никога не бих отишъл в края на коридора — обясни невзрачният. — Не че не искам — мен също ме гони любопитството, а по съвсем други причини. Сградата е направена така, че близо до външните стени съществуват гранични гравитационни изкривявания. Сигурно си успял да забележиш това. Те са опасни за хората. Знам за няколко души, които са били изхвърлени извън Сградата. Всички те са намерили смъртта си. Затова бе въведен хипнотичен регулатор. Минавайки средата на коридора човек изпитва желание да се върне. Това чувство става болезнено след определена граница. При теб го няма. Ти не си защитен. Когато те видях да пресичаш границата, исках да ти помогна и да те спра… Съжалявам, не успях да превъзмогна себе си.

— Каква грижа за човека! — хапливо се изпусна Станимир.

— Трябва да си помагаме — сякаш не разбра иронията невзрачният. — Нали сме колеги?

— Благодаря.

— Няма защо, такава ми е службата. Странното при теб е липсата на хипнотичната забрана. Препоръчвам ти да минеш през лекарския кабинет и да поискаш да ти вградят защитата. Така ще се предпазиш от излишни съблазни.

— Ще се постарая да изпълня препоръката.

Невзрачният се усмихна и тази усмивка, за пръв път откакто се познаваха, изведнъж го разкраси. Оказа се, че този човек не е чак толкова безизразен. Вътре в него се усещаше някакъв живец.

— Какво ще кажеш да ти покажа едно място?

Звучеше като покана, на която можеше да има само един отговор. Станьо се съгласи. Мястото се оказа доста близо. Преминаха през стената и се озоваха в малък уютен бюфет.

На двете масички, покрити със снежнно бели покривки, нечия грижовна и опитна ръка бе поставила ваза с цветя, подредени по най-строгите закони на икебаната. Станимир гледаше като замаян привлекателните етикети на различните продукти, наредени по лавиците.

— Мишо, както се уговорихме!

Невзрачният се отпусна привично на стола и започна да обяснява:

— Тук има всичко. За това място знаят много малко хора и още по-малко имат достъп. Изключително е удобно за поверителни разговори. Само различните видове уиски, при това поднасяни незабавно, са тридесет и седем, и то от най-реномираните марки, а още толкова могат да се изпишат допълнително. Погледни шоколадите. Безброй са. Сега Мишо ще поднесе специалитета на заведението, най-безхитростния на света: чиния с по едно парченце от всеки вид салам. И с пухкавите хлебчета — едва ли си ял нещо по-вкусно досега. Салатата е с домати от Австралия, без никакви следи от нитрати и радиация. Залята е с чист зехтин от Испания.

Той вдигна чашата и дълго се любува на прозрачната течност.

— Наздраве!

Двамата се чукнаха. Звънна чист кристал. Топлината забушува в гърлото му, потече към крайниците и се спря в главата.

— Как го намираш?

— Прекрасно!

— Още една чашка?

— С удоволствие.

Разговорът беше приятен и непринуден, докато онзи не попита:

— Случайно ли беше там?

— Съвсем — искрено отговори Станьо. — Прииска ми се, тръгнах. Бях изпднал в някакво неопределено състояние…

— Сам?

— Съвсем сам. Кълна ти се!

— Аха — каза невзрачният, който знаеше истината.

— Така беше — потвърди Станьо, комуто бе известно, че събеседникът му също знае, но отговаряше пред него, както трябва.

— Сигурно е било, както ти казваш — съгласи се невзрачният. — Още една чашка?

— Стига толкова — реши се да откаже Станимир. Вече усещаше слабост в краката си. — Обичам да има по малко, колкото да си усладя душата.

— Какъв си мъж, ако не умееш да пиеш?

— Умерен. Пий, но знай кога да спреш. Така съм се научил.

— Правилно. Ето човек, който ми харесва. Сигурен съм, че ще станем приятели. Ще се радваш ли по-често да използваш този бюфет?

— Иска ли питане!

— Но сигурно си се досетил, че преди да ти дадат, трябва нещичко и ти да дадеш.

— Съгласен съм с това, но какво мога да дам?

— Искреността си. Споделяй с мен чутото и видяното, без да се притесняваш.

— Трябва да си помисля.

— Нима ми нямаш доверие?

— Аз съм стеснителен човек. Предпочитам да си мълча. Не съм свикнал да си разкривам душата. Изобщо не съм приказлив.

— Добре, помисли си.

Невзрачният взе да се нервира.

Той не разбираше, че събеседникът му е от онази порода хора, които външно се съгласяват лесно, покорни са на вид, възползват се с лекота от предоставените им възможности и същевременно са пълни с вътрешни терзания, самолюбие и внезапни пристъпи на упорство…

— Ако се съгласиш, ще ти издействам възможността един път месечно да посещаваш спецбюфета за десетина минути, с добавка… право на гос… тенка. Подаваш си заявката предварително и ще бъдеш обслужен качествено и в срок.

— Много е съблазнително. Нека си помисля.

Другият престана да го убеждава.

— Съгласен съм. Кога ще получа отговор?

— Може би още утре.

Излязоха от бюфета. Станимир благодари за почерпката — била чудесна, и понечи да се сбогува — имал много работа. Тръгна си, когато невзрачният го спря.

— Щях да забравя — започна той и искрено се усмихна, — беше ми поръчано да ти обявя, че имаш вече право на Допуск–2. Сигурно знаеш какви са правата, давани от него. Въпреки това ще ти ги обясня с няколко думи: получаваш свобода и бързина при придвижване из Сградата. Напускайки стаята, ако това не влиза в разрез с по-висша необходимост, можеш да попаднеш в непосредствена близост до желаното място. Настоящият документ означава, че си направил стъпка нагоре в йерархията. Поздравявам те за примерната служба. А сега трябва да влезеш в онази стая и да подпишеш съответните документи.

Станьо изтръпна целият — сега би предпочел да не влиза в никакви врати.

Невзрачният търпеливо чакаше.

— Довиждане — каза Станимир и се реши.

Хвана дръжката и отвори посочената му врата. Прекрачи прага…

Кабинетът на Димитър е изпълнен с тишина. Самият той е възстановил душевното си равновесие, минал е през лекарския кабинет, където мигновено са го освободили от получената рана и сега седи на бюрото си, чете току-що постъпилото донесение и често примигва с късогледите си очи.

„… е създадено чувство за съпротива. На обекта бе намекнато за споразумение и лични изгоди. Същият не отказа и не прие. Запази си правото да помисли. Нивото на нервна възбуда е повдигнато. Вербуването засегна нравствените устои на личността. Резултат: неприязън към официалния ред. Насока: стремеж към активен контакт с неформални организации (засега само предполагаем). Полза: информация от независим и следователно обективен източник…“

Изглежда му бяха дали някакво успокоително. Срещна Петър и той му се стори най-милият човек на света. Не биваше да продължава повече така. Опита се да възбуди вътрешната злост, но не успя. Липсваше подходящ обект. Защо да не бъде „Белязания атом“. Представи си го: добре сложен, привлекателен мъж. Придаде му иронична усмивка, преминаваща в арогантност, и солидна доза наглост. Така, сега бе възможно да възбуди у себе си негодуване от израза му, после от предполагаемите постъпки, които този тип би извършил, докато накрая го намрази, само защото той съществува.

Познаеше добре механизма на омразотворчеството. Задейства го и постигна желаното: онова трескаво състояние на мозъка, което го кара да прескача от събитие на събитие и с лекота да ги комбинира. После далеч по-трудно щеше да се отърси от ненавистта — кой знае защо не бе разработен подобен механизъм, но в крайна сметка лесно можеше да го разреши като не си позволи скорошна среща с обекта на „обичта“.

Защо не избра убийците?

Можеш ли да намразиш някого, чието лице не си виждал?

Спомни си разговора с Петър.

— Кои бяха тези хора?

— Забрави ги.

— Как така да ги забравя. Та те щяха да ме убият!

— Те са професионалисти. Ако имаха наистина такова намерение, нищо не би ги спряло. Престани да си блъскаш главата.

Сигурно „те“ бяха от специалния отряд.

— Не мога да забравя лицето на убития.

— Нима е имало такъв?

Звучеше като подигравка, но бе произнесено напълно сериозно.

— Трудно ми е да забравя това, което съм видял със собствените си очи.

— Запомни неписаното правило: в Сградата никога не стават такива събития. За тях няма почва и място. Те не са присъщи за нашето общество.

— Благодаря, че ми отвори очите.

— Пази се някой да не ги затвори завинаги.

— Това предупреждение ли е?

— Смятай го за съвет.

Беше се надигнал, готов да избухне и да се бие. Тогава Петър се ухили, стана и тръгна към вратата, но преди това му подаде малко листче.

Подпис нямаше…

… Появи се образът на Външния шеф. Изглеждаше невероятно уморен.

— Възникнаха известни затруднения с енергията — обяви той. — Налага се от утре да бъдат затворени нечетните стаи. Организирайте уведомяването на колектива. Нека стане негласно. Обяснете им, че това няма нищо общо с организацията на Сградата и е временно и случайно явление. Взимат се незабавни мерки за бързото преодоляване на недостига. Съвпадението с Празника на Сградата е чиста случайност. Постарайте се тържеството да протече така, че хората по-малко да се въртят из стаите.

„Притрябвало им е“ в помисли си нервно Митко.

— Разбрано — отвърна бодро на глас той. — Нарежданията ви ще бъдат изпълнени.

— Отлично, Димитров. Предай на Иванов да закрие случая „Бай Асен“. Оказа се чиста невроза. Дадохме на човека отпуска по болест и го изпратихме на почивка. След санаториума ще се върне обратно на работа свеж и пречистен от неприятни мисли.

— Радвам се за него.

— Понякога подобни проблеми се решават съвсем безболезнено.

Той се изключи.

Последното съобщение възвърна до известна степен самочувствието на Димитър. Примигна няколко пъти, задъвка въображаема дъвка, млясна два-три пъти с устни и накрая взе, че се включи към изчислителния център.

— Мими — заговори на миловидната програмистка, — приключи ли с „Психо–312“?

— Сега вкарвам данните в паметта. Днес обектът ще бъде подложен на инициирана привлекателност при сутрешното идване на работа. Предполага се, че при среща с обект М–6327 ще възникне взаимно влечение с вероятност 85.36%. Предварителна прогноза: симпатията ще прерасне в любов за около двадесет часа. А десет часа по-късно ще бъде осъществен и телесен контакт…

— Ама че термин. Телесен контакт. Няма ли по-красив израз?

— Така е заложено в паметта. Какво съм виновна, че с терминологията се е занимавал някой нравствен идиот. Въпреки че по въпроса може и да се спори. Науката борави със сухи думи, зад които крие собствената си импотентност. Ще имаш ли нещо против утре по време на празника да се срещнем и да поспорим за очевидни неща?

— Дадено — въодушеви се Димитър и започна да съставя планове с не толкова сух характер. Запали се от примамливите перспективи и тогава му хрумна интересна мисъл. Да!? Защо да не постъпи наистина така? Време е най-сетне да стане примерен Служител!

А какво всъщност правят примерните Служители?

Оставят нещата да се движат сами. Нищо не правят, без да са принудени. Досега се беше старал достатъчно. Време е да си вземе почивка. Но трябва да го направи достатъчно ловко, за да изглежда естествено.

КРАЙ!

Нека другите да работят. Той само ще заема длъжността. И животът ще бъде пред него.

Изчака нетърпеливо да наближи краят на работния ден.

Удари звънецът.

Направи си малко удоволствие. Възпротиви се на желанието. Възбудата приличаше на наркотично опиянение. Каква наслада е да се бунтуваш!

Трети звънец.

Време е. Приближи се до вратата и хвана дръжката. Отвори я широко и с доволен вид влезе в нея…

— Откога те чакам — гласът на Петър звучеше ядосано. — Още малко и ще закъснеем.

Здрава ръка го хвана под мишницата и докато се усети, го насочиха към стената.

Двамата влетяха в гнездото.

— Успяхме. — Петър истерично се засмя. — Избягахме от Системата. Сега тя ни брои като излезли на помощните стълби. Там ще прекараме настъпващия ден.

— Развали ми празника!

— Среща ли имаше?

— И още каква, говедо. Мръсник.

— Съжалявам. Удоволствието не беше мое.

— Какво ще правим сега?

Петър се усмихна доволно.

— Забелязах нещо странно. Асансьорът тръгва от този етаж. Сега етажът носи номер двеста и петнадесети. Изкачва се до триста и петнадесетия. Разликата е точно сто етажа. Броячът му започва от едно и… забелязал ли си докъде стига? Не?! Колко странно за теб. Ти си от хората, които не пропускат нищо… На последния етаж, който за Сградата е триста и петнадесети, броячът показва сто и десет. Следователно или има някаква грешка, или в Сградата между тези етажи има още пет, недостъпни с обикновени средства!

— Разбирам те. Смяташ, че те са достъпни през Лимфатичната система, нали? Как ще ги открием?

— Елементарно, Митко. Изкачваме се етаж по етаж.

— Много трудоемко.

— Но сигурно.

— Какво смяташ, че ще открием?

— Езерото на влюбените!

— Ти нима вярваш на тази легенда?

— Името е романтично, останалото е груба проза. Резиденция на висшето началство. Познавам един човек, който е бил допуснат до езерото. Каза ми, че било прекрасно.

— Това ли те привлече?

Петър премълча.

— Питам те не от желание да разбера вътрешните ти подбуди — те могат да бъдатблагородни и не чак толкова благородни, а за да разбера кой всъщност обезпечава акцията?

— Чудиш се как успях да те насоча? Днес ме повишиха. Получих Допуск–6, с една степен над твоя. Сега ми е разрешено да викам нужните ми хора по всяко време на денонощието.

— Каква радостна вест!

— Удобствата са за предпочитане.

— Кой номер допуск има Върховния?

— Разправят, че е номер двадесет и едно.

— Гледай ти колко високо!

— Е, ние сме и ще си останем дребни пешки, винтчета в многообразието на Системата. Но винтчета със специална резба.

— Предпочитам да се откажа. Помощните стълби ми изглеждат по-привлекателни.

— Ще стигнем и до тях. Нека първо се опитаме да проникнем в езерото през лимфата и ако не успеем, тогава ще излезем на стълбите.

— За какво ти е всичко това?

— Искам да знам — ядно процеди Петър — какво се прави в тази сграда. Искам да знам защо ми прахосват живота. Искам да знам кой си играе с нас. Искам да знам…

— Достатъчно.

— Ще дойдеш ли с мен?

— Какво друго ми остава. Искам да знам само едно: какво ще ни правят, след като ни убият?

— Песимизмът не е чак толкова хубаво качество, въпреки че понякога помага.

— Разправят за Блуждаещата врата.

— Да я е виждал някой?

— Вторник е!

… Станимир не се учуди, когато се озова на помощните стълби. Учуди го нещо друго — бе изминал само един ден, а мазилката бе започнала да пада. Влажни петна бяха избили по тавана и стените. Миришеше на мухъл и запустяло.

Побърза да се махне.

Някоя не много грижлива ръка бе написала на вратата:

„Не се отваря!

Мини на долния етаж!“

По стълбите го настигнаха мъж и жена.

— … Кафето ще бъде само един вид. В лавката ще дават сандвичи със салам и кашкавал. Сирене няма да има. В стола месото е свършило и още не са докарали. Постният боб няма да стигне за всички. Трябва да бъдем между първите на опашката.

— Ама че работа! Точно за празника ли трябваше…

— Намери ли шоколадови бонбони?

— Не успях. А ти?

Те влетяха във вратата и Станьо не чу отговора. Всъщност какво от това? Би ли могъл с нещо да им помогне? А на себе си? Къде би държал запасите си? Та той си няма свое гнезденце, освен в…

Стройните редици на Служителите изумяваха с правилността си. Станьо изтича на мястото си и застана в строя. Прозвучаха резки команди. Хората застанаха мирно. Началниците се отправиха на тържествен рапорт. Под звуците на химна се вдигна знамето на Сградата. След мощното „ура“ започна трудовият ден.

Точно в девет се откри Тържеството.

— Пир по време на чума — измърмори Стоян.

— Стига си черногледствал! — прекъсна го Киро. — Иди в зала А–11 и си пийни от запасите. Като те удари в главата и светът се завърти, тогава искам да те чуя.

— Станьо, доведи Вики.

Беше Виктор.

— Отговаря ти на името, нали?

— Нали сме адаши.

— Ще я потърся, но не храни надежди, че ще ти обърне някакво внимание.

— Достатъчно е да я гледам. Ако не стане нищо повече, няма да се ядосвам, я.

Станимир тръгна да я търси.

Направлението, носещо сега името „Свръхинтелектуални административни системи“, празнуваше в лавката на тридесет и петия етаж, непосредствено до вътрешните стълбища. Общата маса завиваше край басейна. Натрупаните лакомства подсказваха за минали богатства. Вики бе заобиколена от трима мъже, които й обясняваха нещо важно.

Видяха го, познаха го и го поканиха. Свой човек. Нали е приятел на Вики. Заговори с един посетител на тайната стаичка. Онзи се възхищаваше на висок глас на сутрешната проверка. Особено му бе харесал рапортът на Бориков, шефа на секция „Стабилност и Катастрофи при внезапни Реорганизации“. Човекът притежаваше глас на оперен бас и само прекаленото му самочувствие бе провалило артистичната му кариера. Разправяха, че се обяснил в любов на първата примадона, и то точно пред официалния й любовник, оказал се по нещастно стечение на обстоятелствата и съвместителствата директор на операта.

— Забавляваш ли се? — прекъсна разговора им Вики.

— Теб чакам. Свободна ли си?

— Обещах на приятелите си да бъда тук. Ще останеш ли с нас?

— Щом ти желаеш, оставам.

Подаде чашка, наляха му водка и се чукна с приятелите.

— Къде е Карен? Този с малките мустачки.

— Той не е от нашите. Доколкото знам, работи някъде на тавана. Защо ти е?

— Така. Да си поприказваме.

— Знаеш ли какво се сещам? — сепна се Вики. — Виждала съм го само в тайната стаичка.

— Има ли някакво значение?

— Знам ли?

— Какво ще кажеш, ако те открадна от твоите приятели и отидем да проверим в тайната стаичка. Може още да е там.

— Добре. Почакай ме малко.

Тя се завъртя около приятелите си. Потанцува малко с всеки от тях. Разприказва се шумно. Пийна от чашата си. Станьо излезе от лавката и се отдалечи навътре в коридора. Видя я как напуска забавлението и се насочи към нея.

— Накъде беше? — запита той.

— Направо — замисли се Вики. — Изкачваме се три етажа нагоре и се транслираме през пет коридора.

Там беше пусто и тихо.

Дръпнаха кабината и се запътиха нагоре по стъпалата. В стената нямаше никой. Станимир я хвана за ръцете. Тя се прилепи до него. Дълго не се откъснаха един от друг.

— Умори ли се? — запита го накрая Вики.

— Това е тежка работа.

— Кажи какво искаш и аз ще го направя.

— Трябва да свършваме. Обичам те.

— И аз теб.

Някъде в далечината удари нещо тежко. Стените потрепераха. Чуха се приглушени гласове. Виковете се скупчиха в общ рев.

— Какво ли става? — разтрепера се Вики.

— Да отидем да видим.

Те се облякоха и през транслатора излязоха в коридора…