Шапка от небето

Глава десета Късен цвят

Беше… интересен ден. Всеки в планините знаеше за Госпожа Вихронрав. Нямаш ли им уважението, както казваше тя, нищо нямаш. Е днес тя го имаше преизобилно. По малко от него намазваше даже и Тифани.

Държаха се с тях като с някакви кралски особи. Ама не от онези, които ги мъкнат към ешафода или се канят да им сторят нещо гадно с нажежен до червено ръжен, а от оня другия вид, когато хората си тръгват като замаяни и си казват неща от рода на: „Ама тя наистина ми каза здравей на мене, съвсем любезно! Никога повече няма да си мия тая ръка!“

Не че много от хората, с които те си имаха работа, изобщо си миеха ръцете, отбеляза си Тифани с гнусливостта на мандраджийка. Да, но хората се струпваха край посетените от тях къщурки, гледаха и слушаха, а някои се промъкваха до Тифани, за да я помолят за неща като: „Тя би ли склонила да дойде на чаша чай? Измила съм нашта чашка!“ А във всяка градина, покрай която минаваха, както забеляза Тифани, кошерите внезапно се пръсваха от дейност.

Тя отмяташе работа, мъчейки се да остане спокойна, мъчейки се да мисли само за работата си. Лечителството го правиш колкото се може по-чисто, а ако се случи да е нещо гнусно, само си мислиш, колко по-хубаво ще стане, като свършиш. Тя чувстваше, че Госпожа Вихронрав не би одобрила този подход. Но пък и на Тифани не й харесваше нейният. Тя постойнно лъ… тя постоянно не казваше истината.

Например нужникът на Радълови. Г-ца Здравомислова на няколко пъти най-подробно беше обяснявала на г-н и г-жа Радъл, че той е прекалено близо до кладенеца им, така че питейната им вода е пълна с мънички, ама много мънички същества, от които децата им се разболяват. Те я изслушваха най-внимателно, за който ще път вече да слушаха лекцията, но така и не си преместваха нужника. Госпожа Вихронрав обаче им каза, че белята била заради караконджули, които ги привличала вонята, и когато рекоха да си тръгват, г-н Радъл с трима приятели вече копаеха нов кладенец на другия край на двора.

— То, знаете ли, наистина се причинява от мънички същества — изтъкна и Тифани, която веднъж беше дала на един странстващ учител цяло яйце за правото да се нареди на опашката за неговия „Поразителен Микроскопичен Уред! Зоологическа Градина във Всяка Капка Вода от Локва!“

На следващия ден тя замалко не премаля от непиене на вода. Ами че някои от онея неща бяха космати.

— Тъй ли било? — подметна саркастично Госпожа Вихронрав.

— Да. Тъй е. А г-ца Здравомислова държи да им казва истината!

— Хубаво. Тя е прекрасна, честна жена — каза Госпожа Вихронрав. — Но ако питаш мен, най-добре разкажи на хората някоя приказка, която ще разберат. Точно сега, чини ми се, ще ти трябва доста да промениш света, а може би и няколко пъти да блъснеш глупавата корава глава на г-н Радъл в стената, преди той да повярва, че някой може да се поболее от пиенето на мънички невидими гадинки. А докато си заета с това, тея техни дечица ще си боледуват ли боледуват. Караконджулите обаче, виж, това той го разбира. От приказка на приказка нещата си потръгват. А като се видя утре с мис Тик, ще й кажа, че си е крайно време онея нейните скитащи даскали да почват да се вясват и тъдява.

— Добре де, — неохотно се съгласи Тифани — но вие казахте на г-н Ъмбрил обущаря, че болките в гърдите щели да му се оправят, ако един месец наред ходел всеки ден до водопада на Срутлива Урва и хвърля във вира по три лъскави камъчета за водните духове! И на това му се вика лечение!

— Не е лечение, но той си мисли, че е. Тоя човек твърде много седи прегърбен. По пет мили разходка на свеж въздух всеки ден за един месец ще го облекчат като стой, та гледай — отвърна Госпожа Вихронрав.

— О — възкликна Тифани. — Още една приказка ли?

— Щом казваш — проблеснаха очите на Госпожа Вихронрав. — А и знае ли човек, може пък водните духове да се отблагодарят за камъчетата.

Тя забеляза изражението на Тифани и я потупа по рамото:

— Хайде сега, госпожице. Речи го ако щеш така. Твоята работа в бъдеще ще е, да направиш света по-добър. А моята работа днес е, да се погрижа всички да го докарат до там.

— Добре, ама според мен… — започна Тифани, но застина.

Тя се взря в горите между нивичките из долините и стръмните склонове на планините.

— То е още тук някъде — каза тя.

— Знам — каза Госпожа Вихронрав.

— Дебне наоколо, но се пази от нас.

— Знам — каза Госпожа Вихронрав.

— Какво си мисли, че прави?

— В него има частица от теб. А ти какво мислиш, че прави?

Тифани се опита да мисли. Защо ли не ще да я напада? Е, вярно, че тя този път ще е по-подготвена, но пък то е силно.

— Може би чака докато пак падна духом — предположи тя. — Но ми се върти една мисъл. Която обаче е безсмислена. Все си мисля за… трите желания.

— Желания за какво?

— Не знам. Май е глупаво.

Госпожа Вихронрав рязко спря:

— Не, не е. Някаква дълбоко заровена част от теб се опитва да ти каже нещо. Просто го запомни за после. Защото сега…

Тифани въздъхна:

— Да, знам. Г-н Щъкачев.

Никой не е пристъпвал към бърлога на дракон с повече трепет, отколкото тя сега към къщичката в буренясалата градина.

Тифани се спря на градинската порта и се озърна, но Госпожа Вихронрав беше дипломатично изчезнала. Може пък да си е намерила някой да я почерпи чаша чай с бисквитки. Та тя практически си живее за тях!

Тя отвори портата и пое по пътеката.

Не може да кажеш: „Вината не беше моя“. Не може да кажеш: „Това не ми влиза в отговорностите“.

Може да кажеш: „Сега ще се оправя с това“.

Няма нужда да го искаш. Но трябва да го свършиш.

Тифани си пое дълбоко въздух и прекрачи прага.

Г-н Щъкачев беше на стола си току до вратата, дълбоко заспал, демонстриращ на целия свят широко отворена уста с жълти зъби.

— Ъ-ъ… здравейте Г-н Щъкачев — изписука Тифани, но явно не беше достатъчно силно. — Аз само, ами, да ви видя, дали, такова, всичко е… ами наред…

Все пак се разнесе хрип и той се събуди, премлясквайки с устни колкото да отмие съня от устата си.

— Я, ти ли си? Добър ти ден — той се поизправи малко и се загледа някъде оттатък вратата, без да й обръща внимание.

Може пък да не се сети да попита, мислеше си тя, докато разтребваше, бършеше, изтупваше възглавниците и няма какво да се превземаме толкова, изпразваше гърнето. Но замалко не изпищя, когато ръката му се изстреля, сграбчи я за китката и старецът я погледна умолително.

— Само да фърлиш едно око на сандъчето, а Мери? Хайде де, преди да си идеш, а? Щото дочух аз тая нощ някакво подрънкване. Та да не би някой от пустите му крадци да се е намъкнал?

— Да, г-н Щъкачев — отговори Тифани докато си мислеше „Само данесъмтуксамоданесъмтук!“

Тя изтегли сандъка изпод леглото. Нямаше избор.

На усет беше тежък. Тя се изправи и повдигна капака.

Пантите проскърцаха и настъпи тишина.

— Добре ли си, бе мойто’миче? — обади се г-н Щъкачев.

— Ъ-ъ… — започна Тифани.

— Там ли си е всичко? — разтревожи се старецът.

Умът на Тифани беше станал на боза.

— Ъ-ъ… всичко си е тук — успя да каже тя. — Ъ-ъ… само, че сега всичкото е злато, г-н Щъкачев.

— Злато ли? Хайде де! Я не ме занасяй бе, ’миче. Че аз злато цял живот не съм видял бе!

Тифани остави сандъчето в скута на стареца, колкото може по-нежно и той зяпна.

Тя беше познала изтърканите монети. Пиктситата в могилата ги ползваха за чинии. По тях е било изписано нещо, но бяха твърде изхабени, за да се различи какво точно.

Златото обаче си беше злато, каквото и да пишеше или да не пишеше на него.

Тя обърна рязко глава и беше сигурна, че мярна нещо мъничко и рижичко да изчезва в сенките.

— Брей да му се не види — продума г-н Щъкачев. — Брей да му се не види.

Това за известно време май изчерпа разговора. После той пак проговори:

— Множко са си тея парички да ги похарчи човек за едно погребване. А и нещо не се сещам, да съм си ги спестил. То като гледам с тях може и цял крал да се погребе.

Тифани преглътна. Не можеше тя да я остави тази работа така. Просто не можеше.

— Г-н Щъкачев, има нещо, което трябва да ви кажа — проговори тя.

И му го каза. Всичкото, а не само по-прегледната част. Той си седеше и я слушаше внимателно.

— Брей, че работа — изкоментира той, когато тя свърши.

— Ами… съжалявам — не се сети какво друго да каже тя.

— Та значи ми казваш, тъй де, че щото оня дзвер те е накарал да ми задигнеш паричките за погребението, тъй де, ти си мислиш, че онея твоите приказните приятелчета са ми напълнили мойто сандъче със злато, така че ти да не загазиш, нал’ тъй?

— Ами май да — отговори Тифани.

— Е хубаво тогаз, то аз май трябва да ти благодаря — каза г-н Щъкачев.

— Какво?

— Тъй де, чини ми се на мене, че да не беше извадила среброто и медта, то вътре нямаше да се събере сичкото туй ми ти златце, нал’ тъй? — обясни г-н Щъкачев. — А като гледам, то на оня твоя мъртвия крал там горе на твойте ридове, тея жълтички надали ще му потрябват.

— Да, обаче…

Г-н Щъкачев се разрови в сандъчето и извади жълтица, с която можеше да се купи цялата му къща.

— Ей на малко нещичко и за теб, мойто ’миче, — каза той. — Да си имаш за панделки и таквиз работи…

— Не! Не мога! Няма да е честно! — запротестира отчаяна Тифани.

Всичко беше тръгнало съвсем накриво!

— Брей, хубава работа — светлите очи на г-н Щъкачев я изгледаха проницателно. — Е тогава да го кажем, че е за отплата за ей тая задачка, дето ще отърчиш да ми я свършиш, а? Ще изприпкаш горе по тея ми ти стълби, дето мен вече хич ме няма да ги катеря, та да ми донесеш черния ми костюм, дето е закачен зад вратата, а в долапа от оня край на леглото има чиста риза. Освен туй ще ми лъснеш обувките и ще ми помогнеш да стана, а после май и сам ще си вървя по селото. Щото, видиш ли, множко са си тея парички да ги изхарчи човек за едно погребение, ама като гледам са си баш добре, като да се дигне сватба, та ще взема аз да предложа предложение на вдовичката Тъси, да вземе, че да се съпрегне в съпружество с мен!

За това последното изречение трябваше известно обмисляне, след което Тифани попита:

— Наистина ли?

— Наистина я — г-н Щъкачев с мъка се изправи на крака. — Чудна жена си е тя, мераклийски го прави пая с говеждо и лук, и пълен набор свои си зъби си има. Туй го знам, щото тя ми ги показа. Най-малкото й момче, й е намерило чудни купешки зъби чак от големия град, а колко хубаво й стоят само. А е толкова добра, че един ден ми ги зае, като ми се опъна едно парче свинско, а как да забрави човек такава добрина.

— Ъ-ъ… и не мислите ли, че първо би трябвало да си помислите за това? — каза Тифани.

Г-н Щъкачев се изсмя.

— Да мисля ли? Няма какво да му се мисли, бре девойче! И коя си ти да разправяш на стар и патил човек като мен, какво трябва да мисли? Че аз деветдесет и един лазарника съм изкарал, не е шега работа туй! А още мърдам! Да не говорим, че като я гледам, как й бляскат на вдовицата Тъси очичките, май няма да си прави оглушки, като й кажа, каквото има да се каже. Много бляскане на очички съм видял аз през годинките ми, та знам кое как е. А и комай и това, че проимах изневиделица цял сандък злато, ще да позаглади нещата, както би казал татко ми, мир на праха му.

За да се облече на г-н Щъкачев му потрябваха десет минути, много мъки и попържни, и изобщо никаква помощ от страна на Тифани, на която беше казано да се обърне с гръб към него и да си запуши ушите с ръце. След това тя трябваше да му помогне да излезе в градината, където той захвърли единия бастун и размаха пръст към бурените.

— А утре като ви подкарам аз вас с косата! — закани се тържествуващо той.

На градинската порта той се хвана за един от стълбовете и задъхан се изтегли до почти вертикално положение.

— Е значи, — поде той леко нервно. — Ако не сега, то кога. Като ме гледаш, добре ли изглеждам?

— Добре изглеждате, г-н Щъкачев.

— Нищо изцапано? Нищо откопчало се?

— Ъ… нищо такова — успокои го Тифани.

— А косата ми как е?

— Ами… вие нямате коса, г-н Щъкачев — напомни му тя.

— Да бе. Вярно. Ще трябва да си купя значи една, как му се викаше де, от онези, като калпаци от коса? Ще ми стигнат ли за това парите, как мислиш?

— Перука ли? Ще можете да ги си купите с хиляди, г-н Щъкачев!

— Ха! А така — блесналите му очи обходиха градината. — Някакво цвете ще се намери ли? Че не виждам добре… А да… очило ми трябва на мене, виждах го веднъж аз, такова едно стъклено, като погледнеш, виждаш все едно очите са ти новички. Само като за мене… дали ще ми стигне като за очило?

— Г-н Щъкачев — увери го Тифани — ще ви стигне, за каквото си поискате.

— Ей, златна ти уста! — възкликна г-н Щъкачев. — Точно сега обаче, ще ми трябва на мене една букет — китка цветя, момичето ми. Че как без цветя жена да ухажвам, а цветя хич не виждам. Да е останало нещо?

Сред бурените и трънаците в двора имаше тук-таме и по някоя роза. Тифани изтича да вземе нож от кухнята и направи от тях букет.

— Ей, хубаво — одобри той. — Късен цвят, тамън като мене!

Той ги стисна здраво в свободната си ръка и после изведнъж се намръщи, замлъкна и застина като истукан…

— Щеше ми се моят Тоби и мойта Мери да можеха да дойдат на сватбата ми — проговори тихо той. — Да, но те, знаеш ли, умряха.

— Да — продума Тифани. — Знам, г-н Щъкачев.

— А ми се ще също и мойта Нанси да беше жива, макар че както се каня да се женя за друга жена, това май не е много разумен мерак. Ха! Че то, кажи го, всички, които познавам, са все мъртви — г-н Щъкачев известно време се вглеждаше в букета и после пак изправи рамене. — Да, ама нищо не може да се стори за това, нали тъй? Дори и с пълен сандък злато!

— Тъй е, г-н Щъкачев — гласът на Тифани издрезгавя.

— Ей, ама недей плака, бре момиче! Слънчице грее, птички пеят, а каквото е минало, не можеш го върна, нали? — тръгна да я ободрява г-н Щъкачев. — А и вдовичката Тъси чака!

За миг на лицето му се мярна паника и той прочисти гърло:

— Ама аз нали не мириша на лошо, а?

— Ами… само на нафталин, г-н Щъкачев.

— Нафталин? Че какво му е на нафталина? Хубаво значи! Хайде, че нямам време за губене!

И само с един бастун, размахвайки ръката си с цветята за равновесие, г-н Щъкачев потегли с изненадваща бързина.

— Е — проговори Госпожа Вихронрав, когато той с развяващи се пешове на сетрето си сви зад ъгъла. — Добре мина, нали?

Тифани се огледа. Госпожа Вихронрав все така никаква не се виждаше, но все някъде тук трябваше да не се вижда. Тифани присви очи към нещо, което несъмнено си беше стара стена с леко попълзял я бръшлян и едва когато вещицата се размърда, тя я видя. Нито беше направила нещо с дрехите си, нито някаква магия, доколкото можеше да каже Тифани, тя просто се беше… сляла.

— Ами да — каза Тифани, извади кърпичка и си изсекна носа.

— Но нещо те гложди — подкара я вещицата. — Мислиш си, че не биваше да свърши така, нали?

— Не! — отрече разгорещено Тифани.

— Да не мислиш, че щеше да е по-добре той да бъде погребан в някой евтин ковчег платен от селото?

— Не!. — Тифани закърши ръце. Госпожа Вихронрав беше язвителна като цяло поле карфици. — Но… добре де, някак си не изглежда… честно. Искам да кажа, щеше ми се Фийгълите да не бяха направили това. Сигурна съм, че можех… да се оправя все някак си, да спестявам…

— Живеем в нечестен свят, детето ми. Радвай се, че имаш приятели.

Тифани погледна нагоре, там, където свършваше гората.

— Да — каза Госпожа Вихронрав. — Но не е там.

— Тръгвам си — обяви Тифани. — Мислих си за това и сега ще си тръгна.

— С метла ли? — подпита Госпожа Вихронрав. — Няма да е достатъчно бъ…

— Не! Че накъде да отлетя? За вкъщи ли? Не искам да го карам там! Освен това не мога просто да отхвърча нанякъде и да го оставя да вилнее наоколо! Когато то… когато аз го срещна, не искам наблизо да има хора, разбирате ли? Знам какво мога… какво то може да направи като се ядоса! Че аз наполовина убих г-ца Здравомислова!

— А ако то те последва?

— Много хубаво! Ще го взема с мен там горе! — Тифани махна към планините.

— Сам-сама?

— Нямам избор, нали?

Госпожа Вихронрав и хвърли един поглед, който продължи твърде дълго.

— Не — рече тя. — Нямаш. Нито пък аз. Ето защо аз ще дойда с теб. Без спорове, госпожице. Че как ще ме спреш, а? А, това ми напомня за… онея тайнствените синини на г-жа Тауни, та те са от това, че г-н Тауни я бие, а бащата на бебето на г-ца Бързакова е младият Фред Търви. Може да споменеш това на г-ца Здравомислова.

Докато говореше една пчела й излетя от ухото.

Стръв, мислеше си Тифани няколко часа по-късно, докато се качваха от къщичката на г-ца Здравомислова накъм високопланинските ливади. Дали не съм стръв, също както в старо време, когато ловците ще вържат някъде агне или яре, за да примамят вълците?

Тя има план как да убие роилника. Знам си, че има. Измислила е нещо. То ще дойде за мен, а тя само ще махне с ръка и готово.

Сигурно си мисли, че съм глупава.

Спориха, разбира се. Но Госпожа Вихронрав беше прибягнала до лична обида. Която беше: „Ти си на единайсет години“. Ей така на. Ти си на единайсет и какво ще каже г-ца Здравомислова на родителите ти? Извинявайте много за Тифани, но ние я оставихме да иде сам-самичка да се бие с едно прадревно чудовище, което не може да се убие и каквото остана от нея, е в този буркан?

В този момент към нея се беше присъединила и г-ца Здравомислова, почти разплакана.

Ако Тифани не беше вещица, щеше да се разплаче, че всички са толкова несправедливи!

Всъщност обаче бяха справедливи. Тя знаеше, че са справедливи. Те мислеха не само за нея, а и за другите хора, а Тифани се намрази (добре де, мъничко), че самата тя не беше помислила за това. Но беше толкова подло от тяхна страна да изберат точно този момент да са справедливи. Ей това беше несправедливо.

Никой не й беше казал, че е само на девет, когато потегли за страната на Феите въоръжена само с тиган. Вярно, то никой друг не знаеше, че тя отива там, освен Нак Мак Фийгъл, а тя беше много по-висока от всеки от тях. Щеше ли да отиде там, ако знаеше, какво я чака? — замисли се тя.

„Да. Щях.“

„И ще се изправиш срещу роилника, нищо че не знаеш как да го победиш?“

„Да. Ще се изправя. В него има частица от мен. Може и да мога да сторя нещичко…“

„Да, но не си ли поне ей толкова доволна, че Госпожа Вихронрав и г-ца Здравомислова спечелиха спора, така че сега потегляш на бой много безстрашно, но случайно те съпровожда, напълно пряко волята ти, най-могъщата жива вещица?“

Тифани въздъхна. Ужасно е, когато собствените ти мисли се съюзят срещу теб.

Фийгълите нямаха нищо против тя да излезе срещу роилника. А имаха против това, да не ги пуснат да дойдат с нея. Тя си знаеше, че много ги обиди. Обаче, както беше заявила Госпожа Вихронрав, това си бяха баш потайнювки и в тях нямаше място за Фийгъли. Ако роилникът дойдеше, не на сън, а наяве, той нямаше да има нищо, което да можеше да се ритне или джасне с глава.

Тифани се беше опитала да им държи една кратка благодарствена реч, но Роб Секигоопрай й беше обърнал гръб със скръстени ръце. Изобщо не беше минало добре. Но старата вещица си беше права. Те можеше да пострадат. Бедата беше, че ако обясняваш на някой Фийгъл, колко опасно може да стане, това само още повече го ентусиазира.

Тя ги остави да се карат помежду си. Хич не беше минало добре.

Сега обаче всичко това вече беше зад гърба й, в повече от един смисъл. Дърветата покрай пътеката бяха не толкова бухнали, а по-заострени, или, както щеше да каже Тифани, ако беше чела повече за дървета, широколистните видове бяха отстъпили пред иглолистните.

Можеше да усети роилника. Той вървеше след тях, но далече отзад.

Ако човек трябва да си представи главна вещица, нямаше да си представи точно Госпожа Вихронрав. Щеше да си представи г-жа Уховрътски, която се плъзгаше по пода все едно е на колелца и носеше рокля черна като тъмнината в дълбоко подземие, докато Госпожа Вихронрав беше просто старица с набръчкано лице и мазолести ръце, и роклята й беше черна като нощта, която никога не е толкова черна, колкото си мислят хората. А и полите й бяха изцапани и поразнищени.

„От друга страна, — обади се Вторият й Акъл — ти веднъж нали купи на Баба Болежкова порцеланова пастирка? Цялата синьо-бяла и лъскава?“

Първият й Акъл помисли: „Е, да, но тогава бях много по-малка.“

А Вторият й Акъл продължи: „Да, но коя беше истинската пастирка? Лъскавата госпожичка с хубавата чистичка рокля и панделките по обувките или старицата, която газеше през снега с ботуши с полепнало по тях сено и наметнала стар чувал?“

И тогава Госпожа Вихронрав се препъна. И много бързо си възстанови равновесието.

— Много са нестабилни тея камъни по пътеката, — каза тя — внимавай с тях.

Тифани погледна. Нямаше чак толкова много камъни, а и те не изглеждаха кой знае колко разклатени.

Колко ли стара беше Госпожа Вихронрав? Това беше още един въпрос, който никак не й се искаше да си беше задавала. Тя беше слаба и жилава, също като Баба Болежкова, като онзи вид хора, които просто не спират. Да, но един ден Баба Болежкова си беше легнала и повече не стана, просто ей така…

Слънцето залязваше. Тифани усещаше роилника също както се усеща, че някой те наблюдава. Горите загърнали планината като с шал се бяха смълчали.

Накрая вещицата спря на едно място, където скалите се изправяха като колони сред почвата. Седна, облегна се на един голям камък и каза:

— И това ще свърши работа. Скоро ще се мръкне, а с всичките тези нестабилни камъни, може и глезен да си навехнеш.

Наоколо се въргаляха огромни балвани, големи като къщи, срутили се някога от планината. Чукарите започваха съвсем наблизо и каменната урва като, че надвисваше над Тифани като вълна. Мястото беше пустинно. Всеки звук отекваше.

Тя седна до Госпожа Вихронрав и отвърза торбата, която г-ца Здравомислова им беше приготвила за из път.

Тифани нямаше много опит в тези неща, но според книгата с приказките типичната храна за вземане на приключение беше хляб и сирене. И то твърдо сирене. Г-ца Здравомислова обаче им беше направила сандвичи с шунка, беше добавила туршия, а също и салфетки. Странна мисъл й се завъртя в главата: Може и да се мъчим да намерим начин да убием ужасяващо чудовище, но поне няма да сме целите в трохи.

Имаше и шише студен чай и торбичка с бисквити. Г-ца Здравомислова си познаваше Госпожа Вихронрав.

— Защо да не си запалим огън? — предложи Тифани.

— Как защо? Гората е доста надолу от тук, за да се мъкнат чак от там съчки, а след още двайсет минути ще изгрее чудна месечина. Твоят приятел си се държи надалеч, а тук няма нищо друго, което да ни нападне.

— Сигурна ли сте?

— В моите планини нищо не може да ми се случи — отвърна Госпожа Вихронрав.

— Ама няма ли тролове и вълци, и такива неща?

— О да. Колкото щеш.

— А те няма ли да се опитат да ни нападнат?

— Вече не — отвърна й с удовлетворение глас от тъмното. — Ще ми подадеш ли бисквитките, моля.

— Ето. А туршия ще обичате ли?

— От туршията получавам страшни газове.

— Е, в такъв случай…

— Ей, не съм казала не. — Госпожа Вихронрав се протегна и си взе две мариновани краставички.

„Е, добре“, помисли си Тифани.

Тя беше взела три сурови яйца. Схващането на цаката на бъркотията нещо беше продължило твърде дълго. Което беше просто глупаво. Всички останали момичета можеха да ги използват. А тя беше сигурна, че прави всичко правилно.

Тя си беше напълнила джобовете със случайни неща. Сега ги наизвади, без да гледа, уви конеца около яйцето, както беше правила стотици пъти досега, хвана клечките и ги намести така, че да…

Пльок!

Яйцето се строши и се разтече.

— Нали ти казах — отвори едно око Госпожа Вихронрав. — Играчки са това. Клечки и камъни.

— Някога използвала ли си бъркотия? — попита Тифани.

— Не. Не можах да им схвана цаката. Те само ми се пречкаха. — Госпожа Вихронрав се прозя, загърна се в одеялото, похъмка докато се опитваше да се намести по-удобно до скалата и след малко дишането й стана по-дълбоко.

Тифани зачака смълчана и увила се в одеялото докато не изгря луната. Беше очаквала, че така ще стане по-добре, но не стана. Преди имаше просто мрак. А сега се появиха и сенки.

До нея се разнесе хъркане. От ония сериозните, като от раздиране на платно.

Долетя тишина. Плъзна се през нощта на сребристи криле, безшумна като падащо перце, тишина въплътена в птица и кацна на един камък наблизо. Извъртя си главата и погледна Тифани.

В този поглед имаше нещо повече от птиче любопитство.

Старицата пак изхърка. Тифани се протегна, без да изпуска от очи бухала и леко я разтърси. Когато това не свърши работа, тя я разтърси по-силно.

Чу се шум като, че се сблъскаха три прасета, Госпожа Вихронрав отвори очи и проговори:

— Буу-ху?

— Един бухал ни гледа! Съвсем до нас!

Изведнъж бухалът примигна, погледна Тифани като, че недоумяващ какво прави тук, разпери криле и се изгуби в нощта.

Госпожа Вихронрав си разтърка гърлото, прокашля се и каза прегракнало:

— Разбира се, че беше бухал, бе дете! Десет минути ми трябваха да го примамя толкова наблизо! А сега просто млъкни, та аз да почна отначало, иначе ще трябва да се оправям с прилеп, а като излезеш с прилеп, дори и за малко, накрая почваш да мислиш, че можеш да виждаш с ушите си, което не е работа за една прилична жена!

— Но вие хъркахте!

— Не хърках! Само малко си отпочивах, докато си примамя бухал! Да не ме беше тръскала, та да подплашиш птицата, вече щях да съм там горе, с цялата околност пред очите ми.

— Вие… обземахте ума й? — ахна смутено Тифани.

— Не! Аз да не съм някой от твойте роилници, я! Аз само… да го позаема… малко на стоп… само да го подтикна лекичко, така че той изобщо да не ме забележи. А сега опитай да поспиш!

— Ами ако роилникът…?

— Ако наближи, аз ще съм тая, която ще ти каже! — изсъска Госпожа Вихронрав и пак легна, след което пак рязко вдигна глава и добави. — И не хъркам!

След половин минута тя пак захърка.

А след още няколко минути се върна бухалът, или пък може да беше друг бухал. Кацна безшумно на същия камък, постоя малко и отлитна. А вещицата спря да хърка. Нещо повече, спря и да диша.

Тифани се наведе над нея и след малко наканване допря ухо до костеливите й гърди, да види дали има пулс.

Собственото й сърце се сви, като че в юмрук…

… заради онзи ден, когато намери Баба Болежкова в колибката й. Тя си лежеше мирно на тесния железен креват, но още като стъпи там, Тифани веднага беше разбрала, че нещо не е наред…

Туп.

Тифани преброи до три.

Туп.

Е добре, все някакъв пулс имаше.

Много бавно, така както расте клон, се занадига една вкочанена ръка. Плъзна се като ледник в един джоб и се върна държаща голямо парче картон, на който беше написано:

Тифани реши, че няма да спори. Но все пак зави по-плътно старицата, а и себе си уви с одеялото.

И на лунна светлина реши пак да опита с бъркотията.

Все ще може да я накара да свърши все нещо. Може би ако…

На лунна светлина, тя много, ама много внимателно…

Пльок!

Яйцето се строши. Яйцата всеки път й се трошаха и й беше останало само едно. Тифани не смееше да опита с бръмбар, дори и ако можеше да намери такъв. Щеше да е твърде жестоко.

Тя се облегна и се загледа в сребристо черния пейзаж, а Третият и Акъл помисли: „Няма да дойде“.

„Защо?“

И тя си помисли: „Не знам, откъде знам. Но знам. То се пази. Знае, че Госпожа Вихронрав е с мен“.

И тя си помисли: „Че откъде ще знае това? То си няма ум. Не знае, какво е това Госпожа Вихронрав“!

„Трябва още да си помисля!“ — помисли Третият Акъл.

Тифани се сгуши до скалата.

Понякога в главата й беше твърде… гъчкано…

И изведнъж стана сутрин, грейна слънце, по косата й имаше роса, мъгла се надигаше от земята като пушек… а един орел седеше на камъка, където снощи беше бухалът и ядеше нещо космато. Виждаше ясно всяко перце по крилете му. Той преглътна, изгледа Тифани с бясното си птиче око и отхвръкна нанякъде развихряйки мъглата.

Госпожа Вихронрав до нея пак захърка, което Тифани реши, че значи, че е пак в тялото си. Тя смуши старицата и звукът от постоянно хрррр-фиу стана на хълцук.

Старицата седна кашляйки и махна раздразнено ръка към Тифани да й подаде шишето с чая. Не проговори докато не гаврътна половината.

— Кой каквото ще да казва, ама заекът сготвен повече го бива — забеляза задъхано тя връщайки тапата на шишето. — А и да е одран!

— Вие сте обзела… заела орела? — ахна Тифани.

— Ами, че как. Да не искаш да карам горкото бухалче да хвърчи след съмване, само за да поогледам. Той цяла нощ ловуваше съсели, а, повярвай ми, и суров заек е по-добре от съсел. Не си го и помисляй това, да ядеш съсели.

— Няма — обеща Тифани с твърдото намерение да го спазва. — Госпожо Вихронрав, мисля, че се сещам, какво прави роилникът. Той мисли.

— Аз пък си мислих, че той няма мозък!

Тифани остави мислите си да говорят сами за себе си.

— Но в него нали има ехо от мен, нали така? Не може да няма. Той нали си има ехо от всеки, когото е… бил. Все нещо трябва да има и от мен. Аз знам, че той е там някъде, а той знае, че аз съм тук с вас. И затова той се пази.

— Я? И защо така?

— Защото го е страх от вас, така ми се струва.

— Ха! Това пък защо?

— Това е, защото и мен ме е страх — каза простичко Тифани. — Малко.

— Леле мале. Наистина ли?

— Да — рече Тифани. — Той е като бито куче, което не ще да избяга. Не разбира, какво лошо е направило. Но… има още едно нещо… още малко и ще ми дойде тази мисъл…

Госпожа Вихронрав не каза нито дума. Лицето й стана безизразно.

— Добре ли ви е? — обезпокои се Тифани.

— Просто ти оставях време да ти дойде оная мисъл — отговори Госпожа Вихронрав.

— Извинявайте. Вече я загубих. Но пък… не подхождаме към роилника правилно.

— О, нима? И защо така?

— Защото… — бореше се със собствената си мисъл Тифани. — Мисля, че е защото не искаме да подходим към него правилно. Става дума за… третото желание. А не знам, какво ли значи това.

— Продължавай да я ръчкаш тази мисъл — посъветва я вещицата, след което погледна нагоре и добави. — Имаме си компания.

На Тифани й трябваха няколко секунди докато засече каквото беше видяла Госпожа Вихронрав — петънце на границата на горите, малко и тъмно. После то се оформи в образа на Петулия, летяща бавно и боязливо на няколко стъпки над пиреновия пущинак. От време на време тя скачаше от метлата и я наместваше в малко по-различна посока.

Като стигна до Тифани и Госпожа Вихронрав тя пак скочи, припряно сграбчи метлата и я насочи към една голяма канара. Метлата опря в нея и зависна там мъчейки се да прелети право през скалата.

— Ъ-ъ, извинявайте — проговори задъхано Петулия. — Но невинаги успявам да я спра, а така е по-добре, отколкото да си мъкна котва… Ъ-ъ.

Тя започна да прави реверанс на Госпожа Вихронрав, някъде накъм половината път се сети, че е вещица и се опита да го превърне в поклон, което е гледка, за която хората и пари можеше да плащат. Накрая тя се оказа сгъната на две, а отнякъде долетя жалното й гласче:

— Ъ-ъ, ще ми помогнете ли, моля ви? Май че Тримонтанската ми Октограма ми се е закачила за Кесията с Деветте Билки…

Последва минута и нещо решаване на главоблъсканици, като Госпожа Вихронрав не спираше да мърмори „Играчки, нищо повече от играчки“, докато разплитаха разните му огърлици и гривни.

Накрая Петулия се изправи, цялата изчервена. Видя изражението на Госпожа Вихронрав и побърза да си свали шапката и я хвана с две ръце пред гърдите си. Което беше знак на уважение, но също така значеше, че две стъпки дълго остро нещо е насочено срещу тях.

— Ъ-ъ… минах да видя г-ца Здравомислова и тя ми каза, че сте излезли да се биете срещу някаква ужасия — заобяснява тя. — Ъ-ъ… така че аз си помислих, най-добре да ида да ви видя как сте.

— Ъ-ъ… това е много мило от твоя страна — каза Тифани.

Предателският й Втори Акъл обаче си помисли: „А какво щеше да правиш, ако то ни беше нападнало, а?“ За момент тя си представи как Петулия е застанала пред някаква развилняла се ужасия, но не беше толкова смешно, колкото й се стори отначало. Петулия щеше да се изправи пред ужасията, трепереща от страх, дрънчаща с безполезните си амулети, почти загубила ума и дума от ужас… но все пак неотстъпваща. Та тя си беше помислила, че тук някой точно сега може да се е изправил срещу ужасия, и все пак беше дошла.

— Как се казваш, момичето ми? — попита я Госпожа Вихронрав.

— Ъ-ъ, Петулия Хрущялкова, госпожо. Уча се с Гунифър Чернокачулкова.

— А, Старата Майчица Чернокачулкова значи? — одобри Госпожа Вихронрав. — Много е свястна. Бива я с прасетата. Добре стори, че дойде.

Петулия погледна разтревожено Тифани:

— Ъ-ъ, ти добре ли си? Г-ца Здравомислова каза, че си била… болна.

— Сега съм много по-добре, но много ти благодаря, че ме попита, все пак — зазапъва се окаяно Тифани. — Виж, страшно съжалявам, че…

— Е, нали беше болна — успокои я Петулия.

И ето още нещо относно Петулия. Тя винаги ще мисли най-доброто за всекиго. Което беше малко стряскащо, когато, тази, за която тя се старае, колкото може да мисли най-доброто, си тъкмо ти.

— Ще се връщаш ли в къщурката преди Изпитанията? — попита Петулия.

— Изпитанията ли? — съвсем се обърка Тифани.

— Изпитанията за Вещици — поясни Госпожа Вихронрав.

— Днес — уточни Петулия.

— Съвсем бях забравила за тях! — оплака се Тифани.

— Аз обаче не бях — вметна спокойно старата вещица. — Никога не пропускам Изпитанията. Нито веднъж вече от шестдесет години насам. Ще сториш ли едно добро на горката стара жена, госпожице Хрущялкова, да отпрашиш с тая твойта метла до у г-ца Здравомислова да й предадеш много здраве от Госпожа Вихронрав, която, тъй да й кажеш, ще поеме направо за Изпитанията. Тя добре ли беше?

— Ъ-ъ, тя жонглираше с топки, без да си използва ръцете! — сподели възхитено Петулия. — И знаете ли какво? В градината й видях феичка! Синичка!

— Така ли? — трепна гласът на Тифани.

— Да! Макар че беше доста мърляво. И като го попитах, наистина ли е феичка, то ми каза, че било… Ъ-ъ… „фея на големите гадни ужасно парливи, железно жилави копривища от Страната Дрън-дрън“ и ме нарече „шашкънка“. Случайно да знаеш какво значи това?

Тифани я погледна в кръглото й, изпълнено с надежда личице. И й беше на устата да каже: „Значи някой, който обича феи“, но навреме се спря. Така просто нямаше да е честно. Тя въздъхна:

— Петулия, ти си видяла Нак Мак Фийгъл. То си е нещо като фея, вярно, но не от добрия вид. Тоест те по сърце са си добри… добре де, донякъде… но не са съвсем мили. А „шашкънка“ е един вид ругатня. Макар, че не мисля, че е особено лоша.

Изражението на Петулия за известно време не се промени. След което тя проговори:

— Значи все пак си беше фея, нали?

— Да де, технически погледнато.

На кръглото лице грейна усмивка.

— Е, добре тогава, сигурно и големите гадни ужасно парливи, железно жилави копривища си имат нужда от феи, също като всяко друго растение, — заключи Петулия.