Шапка от небето

Глава седма Това-онова за Браян

Нещо, наричащо себе си Тифани, летеше над върховете на дърветата.

То си мислеше, че е Тифани. Можеше да си спомни всичко (е, почти всичко) за това, какво е да си Тифани. Изглеждаше си като Тифани. Дори мислеше като Тифани, общо взето де. Имаше си всичко, което му трябваше, за да е Тифани…

… освен самата Тифани. Освен мъничката частица от нея, която беше… аз.

Гледаше през очите й, мъчеше се да чува през ушите й, да мисли с мозъка й.

Роилниците завземат жертвите си не точно насила, а като заемат всичкото налично пространство, също като слона — отшелник25. Той просто ей така те измества, докато не ти заеме всичкото място и за теб не остане нищо…

Само че…

… си имаше един проблем. Беше я залял като мрачен прилив, но все пак беше останало едно плътно запечатано място, където не можеше да проникне. Ако имаше ум колкото на дърво, роилникът щеше да се учуди. А ако имаше ум колкото на човек, щеше здравата да се изплаши…

Тифани сниши метлата между дърветата и я приземи акуратно в градината на г-жа Уховрътски. Наистина не било кой знае каква философия, реши тя. Трябва просто да поискаш метлата да лети и толкова.

Тогава пак й се повдигна, или поне се опита да й се повдигне, но понеже тя вече беше повърнала на два пъти във въздуха, не беше останало какво да й се повдига. Ама че шантава работа! Тя вече не се страхуваше от летенето, а глупавия й стомах още го беше страх!

Тя грижливо си избърса устата и се огледа.

Беше се приземила на английска морава. Беше чувала за тях, но досега не беше виждала такова нещо. То и покрай къщурката на г-ца Здравомислова имаше трева, но тя, ами, просто си беше пораснала там. Във всяка друга градина, която беше виждала, се отглеждаха зеленчуци, най-много да има по някоя лехичка цветя, ако стопанката държеше на такива неща. Да имаш английска морава обаче означаваше, че си достатъчно хайлайфна, че да си позволиш да се откажеш от ценно място за картофи.

Тази морава беше на равни ивици.

Тифани се обърна към метлата, заповяда й „Тук да стоиш!“ и закрачи през моравата към къщата. Която беше много по-внушителна от къщурката на г-ца Здравомислова, но, както беше чувала Тифани, г-жа Уховрътски била по-висшестояща вещица. Освен това тя се била оженила за магьосник, който обаче напоследък не правил много магьосничества. Кой знае защо, беше й споменала г-ца Здравомислова, рядко можело да се срещне беден магьосник.

Тя почука на вратата и зачака.

На портика беше окачена муска. Човек да си помисли, че една вещица не би имала нужда от такова нещо, но Тифани предположи, че тази ще да се използва за украшение. Освен това на стената беше облегната метла, а на вратата беше изрисувана петолъчна звезда. Г-жа Уховрътски си правеше реклама.

Тифани пак почука, този път доста по-силно.

Вратата беше моментално отворена от висока слаба жена, цялата в черно. Обаче това беше едно много пищно, наситено черно, цялото в дантели и волани, и изпъстрено с повече сребърни бижута, отколкото Тифани си беше мислела, че може да съществуват. На пръстите й имаше не само пръстени, а и нещо като сребърни напръстници изработени като нокти на някакъв хищник. Тя блещукаше като нощно небе. Освен това си носеше островърхата шапка, за разлика от г-ца Здравомислова, която винаги си я сваляше като е вкъщи. Тази шапка беше по-висока от всяка друга виждана някога от Тифани. По нея имаше звезди и искряха сребърни игли.

Всичко това събрано заедно би трябвало да образува нещо доста внушително. Да, но не образуваше. Донякъде, защото всичко беше малко в повече, но най-вече заради самата г-жа Уховрътски. Лицето й беше едно такова издължено и остроносо, и тя изглеждаше сякаш ей сега ще почне да се оплаква, как съседската котка й опикавала моравата. И постоянно си изглеждаше така. Преди да заговори тя подчертано огледа вратата да види, дали силното тропане не е оставило някаква щета.

— Е? — каза тя високомерно или може би си е мислела, че е високомерно, но прозвуча по-скоро леко задавено.

— Благословение на всички в този дом — поздрави Тифани.

— Какво? Ах, да. Благоприятни руни да осияят срещата ни — проговори набързо г-жа Уховрътски и пак се върна на. — Е?

— Дойдох да се видя с Аннаграма — каза Тифани.

Сиянието на руните и на всичко друго наистина идваше в повече.

— О, значи си едно от нейните момиченца? — попита г-жа Уховрътски.

— Не… точно — отговори Тифани. — Аз работя с г-ца Здравомислова.

— Ах, с нея значи? — г-жа Уховрътски я огледа от глава до пети. — Зеленото е много опасен цвят. Как се казваш, детенце?

— Тифани.

— Хмм — изобщо не одобри г-жа Уховрътски. — Е, тогава най-добре влез — тя погледна нагоре и зацъка. — Ох, погледни това тук. А я бях купила на празника на Занаята, горе на Резена. А беше толкова скъпа!

Муската беше станала на парчета.

— Ти ли си направила това, а? — запита настоятелно г-жа Уховрътски.

— Твърде ми е високо дотам, г-жо Уховрътски — обясни Тифани.

— Правилното произношение е Уухоуъртский — поправи я хладно г-жа Уховрътски.

— Извинявайте, г-жо Уховрътски.

— Е, влизай де.

Странна къща беше. Човек не можеше да се усъмни, че я обитава именно вещица и то не само защото над всяка врата беше изрязано по едно високо триъгълно парче, та да може да минава шапката на г-жа Уховрътски. По стените у г-ца Здравомислова нямаше нищо, освен циркови плакати, г-жа Уховрътски обаче беше окачила навсякъде истински големи картини и всичките бяха… вещерски. Беше пълно с полумесеци и подчертано недостатъчно облечени млади жени, и едри мъже с рога, и ау, не само рога. По плочките на пода имаше слънца и луни, а таванът на стаята, където въведоха Тифани, беше висок, тъмно син и изрисуван на звезди. Г-жа Уховрътски (с правилно произношение Уухоуъртский) й посочи едно кресло с грифонски крака и възглавнички във формата на полумесеци.

— Сядай тук. Ще кажа на Аннаграма, че си дошла. И, моля те, да не вземеш да риташ крачетата на стола.

И тя излезе през друга врата.

Тифани се огледа…

… роилникът се огледа…

… и си помисли: „Аз трябва да съм най-силната. Като стана най-силната, ще съм в безопасност. Тази тук е слаба. Тя си мисли, че магията можело да се купи“.

— Я, наистина си била ти — обади се зад нея един рязък глас. — Малката млекарка.

Тифани стана.

… Роилникът беше бил какво ли не, включително неколцина магьосници, защото магьосниците постоянно ламтят за могъщество и понякога го намират. И се случва да заварят в коварните си заклинателни кръгове не някой демон, толкова глупав, че да се остави да го надхитрят със заплахи и загадки, а роилника, който беше толкова глупав, че не можеше да бъде надхитрен по никакъв начин. И роилникат помнеше…

Аннаграма пиеше чаша мляко. Видиш ли веднъж г-жа Уховрътски, почваш да разбираш и туй-онуй за Аннаграма. В нея се усещаше нещо такова, сякаш си води бележки за вселената с цел съставяне на списък с предложения за подобрения.

— Здравей — каза Тифани.

— Значи в крайна сметка си дошла да ми се молиш да ти позволя да се присъединиш, нали? Ти май ще излезеш забавна.

— Едва ли. Обаче може и да се съглася, ти да се присъединиш към мен — отвърна Тифани. — Вкусно ли е това мляко?

Чашата мляко изведнъж се превърна в сноп магарешки бодили и бурени. Аннаграма го хвърли припряно. Когато падна на пода, обаче, то пак се превърна в чаша мляко и се строши, и разля.

Тифани посочи тавана. Нарисуваните звезди загоряха и изпълниха стаята със светлина. Аннаграма обаче беше зяпнала разлятото мляко.

— Нали знаеш, как казват, че силата те спохожда — продължи Тифани обикаляйки я. — Е, мен ме споходи. Искаш ли да си ми приятелка? Или предпочиташ да ми… стоиш на пътя? Аз на твое място бих почистила това мляко.

Тя се съсредоточи. Не знаеше, откъде й идваше това, но като че ли знаеше точно какво да направи.

Аннаграма се издигна на няколко пръста над земята. Тя се засъпротивлява и се опита да бяга, но от това само се преобърна. За злорадо удоволствие на Тифани, момичето се разплака.

— Ти каза, че трябва да използваме силата си — напомни й Тифани, разхождайки се наоколо, докато Аннаграма се мъчеше да се освободи. — Ти каза, че имаме ли дарбата, всички трябва да го разберат. Е, главата ти е на мястото си. — Тифани се наведе да я погледне в очите. — Не би ли било ужасно да не си е на мястото?

Тя махна с ръка и пленницата й се стовари на земята. Но колкото и противна да беше Аннаграма, тя не беше страхливка и се изправи с уста отворена да се разкрещи, и вдигната ръка…

— Внимавай — предупреди я Тифани. — Да не го направя пак.

Аннаграма не беше и глупава. Тя отпусна ръката си и сви рамене.

— Е, провървяло ти е — неохотно призна тя.

— Но все още ми трябва твоята помощ — каза й Тифани.

— И защо ще ти трябва помощта ми? — нацупи се Аннаграма.

Трябват ни съюзници — мислеше си роилникът с ума на Тифани. — Те може да помогнат за защитата ни. Ако е необходимо, може да ги пожертваме. Другите същества винаги искат да се сприятеляват с по-могъщите, а тази тук обича силата…

— Като за начало — каза Тифани — къде мога да си намеря рокля като твоята?

Очите на Аннаграма блеснаха:

— О, значи твоят човек е Закзак Силен-в-ръката, магазинчето му е горе, в Малко Излетово. Той продава всичко за модерната вещица.

— Тогава ще искам всичко — реши Тифани.

— Той обаче ще иска пари — продължи Аннаграма. — Той е джудже. Те знаят как да различат истинското злато от илюзорното. Всички се опитват да му пробутат илюзорно, разбира се. Той само се смее. Опиташ ли втори път, той се оплаква на наставницата ти.

— Г-ца Здравомислова казва, че една вещица няма защо да носи повече пари, отколкото й е необходимо — забеляза Тифани.

— Точно така, — отвърна Аннаграма — колкото е необходимо да си купи всичко, което иска! Г-жа Уховрътски казва, че само защото сме вещици не значи, че трябва да живеем като някакви селяндури. Г-ца Здравомислова обаче е старомодна, нали? Сигурно тя си няма никакви пари вкъщи.

И тогава Тифани рече:

— О, знам аз, откъде да си взема малко пари. Ще се срещнем, моля те помогни ми! пак тук този следобед и тогава ще може да ми покажеш, къде е това място.

— Какво беше това — сепна се Аннаграма.

— Казах само, че спри ме! ще се срещнем тук този… — започна Тифани.

— Ето го пак! В гласа ти имаше нещо като… някакво ехо — обясни Аннаграма. — Все едно двама души се опитват да говорят едновременно.

— А, това ли? — каза роилникът. — Нищо важно. То скоро ще спре.

Умът беше интересен и на роилника му харесваше да го използва… но все така си оставаше онова местенце, което беше заключено. Това беше досадно, като сърбеж, който не ще да спре… Той не мислеше. Умът на един роилник е само, каквото е останало от всичките останали умове, в които някога е живял. Те бяха като ехото, след като музиката е заглъхнала. Но дори и отгласите, отеквайки един от друг, могат да образуват нови съзвучия.

Сега те отекваха. И звучаха горе-долу така: „Приспособявай се. Не си още достатъчно силна, за да си правиш врагове. Търси си приятели…“

В тъмния, нисък магазин на Закзак имаше в изобилие, за какво да си похарчиш парите. Закзак действително беше джудже, а те обикновено не се интересуват много от магия. Той обаче определено разбираше, как да си изложи стоката, а в това джуджетата обикновено много ги биваше.

Имаше вълшебни пръчици, повечето метални, някои от рядка дървесина. На някои бяха закачени лъскави кристали, което, естествено, ги правеше по-скъпи. В отдел „Еликсири“ имаше шишенца от цветно стъкло и странна работа, колкото по-малко беше шишенцето, толкова по-скъпо беше.

— Това е, защото съдържат изключително редки съставки, като например сълзи от някоя рядка змия или подобно — обясни Аннаграма.

— Не знаех, че змиите могли да плачат — отбеляза Тифани.

— Така ли? Е, значи сигурно затова са толкова скъпи.

Имаше и всевъзможни други неща. От тавана висяха бъркотии, много по-хубави и по-засукани от работните, които Тифани беше виждала досега. Както бяха събрани наготово, те със сигурност не работеха, също като онези, които г-ца Здравомислова държеше за украса. Но пък изглеждаха добре, а добрият изглед си беше нещо важно.

Имаше даже камъни, във които да гледаш.

— Кристални кълба — поясни Аннаграма, когато Тифани взе едно. — Внимателно! Страшно са скъпи!

Тя посочи една табела, предвидливо разположена между сияещите топки. На нея пишеше:

Тифани взе най-голямото кълбо в ръка и видя как Закзак леко се отмести от тезгяха в готовност да се втурне към нея със сметката, ако тя вземе да го изпусне.

— Мис Тик използваше купа вода с малко мастило в нея — спомена тя. — А и водата обикновено я взима на заем, а мастилото го изврънква.

— Ох, тези фундаменталистки — изсумтя Аннаграма. — Летиция, това е г-жа Уховрътски, казва, че те ужасно ни излагат. Нима наистина искаме хората да си мислят, че сме някаква си сбирщина побъркани старици, опърпани като рошави гарги? Толкова е къщичкосладкишово това! Наистина трябва да се проявява повече професионализъм.

— Хмм — рече Тифани подхвърляйки си кристалната топка и ловейки я с една ръка. — Хората трябва да се научат да се страхуват от вещиците.

— Да де, ъ, няма спор, че трябва да ни уважават — заговори предпазливо Аннаграма. — Ами… аз на твое място щях да внимавам с това…

— Че защо? — попита Тифани и метна топката през рамо.

— Това беше от най-добрия ми планински кристал! — разкрещя се Закзак и се хвърли към тях от тезгяха.

— О, Тифани — възкликна Аннаграма, шокирана, но същевременно мъчеща се да не се разкиска.

Закзак бързо стигна до тях, където строшеното кълбо лежеше на стотици много скъпи парчета…

… където то не лежеше и изобщо не беше строшено на много скъпи парчета.

И той и Аннаграма зяпнаха Тифани, която завъртя кристалното кълбо на връхчето на пръста си и подметна:

— Ловкост на ръцете и зрителна измама.

— Но аз го чух как се строши! — смая се Закзак.

— Също и слухова измама. — Тифани остави кълбото на щанда му. — Не искам това, обаче — тя посочи с пръст. — Ще взема тази огърлица и тази, и онази с котките, и онзи пръстен, и комплект от тези, и… това какво е?

— Ами, това е Книгата на Нощта — обясни притеснено Аннаграма. — Нещо като магически дневник. Записваш си неща, над които работиш…

Тифани взе подвързаната с кожа книжка. На корицата, вложено в по-дебела кожа, имаше едно око. То се извърна да я изгледа. Е, това вече беше истински дневник на вещица, много по-впечатляващ от някаква си, срамно евтина, стара книжка купена от амбулантен търговец.

— Чие е било това око? — поинтересува се Тифани. — На някоя интересна личност ли?

— Ъ, набавям си книгите от магьосниците от Невиждания Университет — каза все още не освестил се от потреса Закзак. — Те очите не са истински, но са достатъчно умни да се завъртат като видят друго око.

— То току-що мигна — забеляза Тифани.

— Много умни са тези ми ти магьосници — веднага разпозна добрия пазарлък джуджето. — Да ви го увия ли?

— Да — отговори Тифани. — Всичко ми увийте. А сега някой може ли да ме чуе? ми покажете отдела за дрехи…

… където имаше шапки. Както и във всичко друго, и във вещерството има моди. Една година вървят шапки леко на хармоника, друг път ще видиш върха извит надолу, така че понякога почти да сочи към земята. Имаше специални модели даже за най-традиционния вид шапка (Прав конус, Черна), като например „Друмница“ (вътрешни джобове, водонепроницаема), „Вихрогон“ (отлична обтекаемост, за използване на метла) и, нещо доста важно, „Безопасност“ (80% гарантирана устойчивост против падащи селски къщи).

Тифани си избра най-високата права шапка. Беше висока почти метър и имаше големи златовезани звезди.

— О-о, Небостъргача. Точно за вашия Стил — похвали я Закзак суетейки се наоколо и отваряйки разни чекмеджета. — Тя е за вещица, целеща се право нагоре, знаеща какво иска и не притесняваща се от това, колко жаби ще й струва, кхъ-кхъ. В тази връзка, много дами желаят към нея и наметало. Имаме „Полунощ“, чиста вълна, фино изпредена, изключително топла, обаче… — той хвърли на Тифани поглед на познавач — точно в този момент имаме в много ограничена наличност „Полъх на Зефира“, последно постъпление, извънредна рядкост, въгленово черно и леко като сянка. Съвършено не пази топло, нито пък сухо, обаче изглежда просто завладяващо дори и на най-лекия ветрец. Наблюдавайте, моля…

Той вдигна наметалото и леко подухна. То се издигна почти хоризонтално, плющейки и извивайки се като пране на буря.

— Ооо, да — секна дъхът на Аннаграма.

— Взимам го — реши Тифани. — Ще го нося на Изпитанията за Вещици тази събота.

— Добре, а ако победите, нали ще кажете на всички, че сте го купили от тук? — подпита Закзак.

— Когато победя, ще им кажа, че съм го взела с много изгодна отстъпка — заяви Тифани.

— О, аз не давам отстъпки — възрази Закзак, толкова високомерно, колкото беше възможно за едно джудже.

Тифани се втренчи в него, после взе една от най-скъпите вълшебни пръчки от витрината. Тя заискри.

— Тази е Номер Шест — прошепна й Аннаграма. — Г-жа Уховрътски има такава!

— Виждам, че по нея има руни — подметна Тифани и от нещо в тона й Закзак пребледня.

— Ама че разбира се — обади се Аннаграма. — Къде без руни.

— Това са Огски писмена27. — Тифани се усмихна гадно на Закзак. — Много древен джуджешки език. Да кажа ли, какво пише? Ето какво: „О, каква гъска размахва това“.

— Я не ми дръжте този нахален лъжлив тон, девойче! — развика се джуджето. — Коя е вашата наставница? Знам ви аз вас! Научат някое заклинание и вече се мислят за Госпожа Вихронрав! Няма да търпя подобно поведение! Браян!

Иззад мънистената завеска, която водеше към задната стая на магазина, нещо зашумоля и излезе един магьосник.

Веднага се виждаше, че е магьосник. Магьосниците не обичат хората да се колебаят по този въпрос. Имаше си дълга до земята роба на звезди и магични символи. Имаше си даже и пайети. Брадата му щеше да е дълга и вълниста, стига той самият да беше от онзи вид младежи, които биха си поддържали брада. Неговата беше леко набола на кичури и не много чистоплътна. Общият ефект допълнително се разваляше от цигарата, която той пушеше, от канчето чай в ръката му и от лицето му, в което малко мязаше на нещо живеещо под влажни дънери. Канчето беше нащърбено и имаше жизнерадостния надпис: „Не е нужно да си вълшебен, за да работиш тук, но помага!!!!!“

— А? — провлачи той и добави укорително. — Не виждаш ли, че съм на почивка за чай?

— Тази млада… дама създава проблеми — оплака се Закзак. — Мята магии наляво-надясно. Държи ми тон и ми се прави на интересна. Обичайните работи.

Браян изгледа Тифани. Тя му се усмихна.

— Браян е от Невиждания Университет — подсмихна се Закзак сякаш добавяше „Сега ще видите вие“. — Степен е изкарал. Цяла книга може да се напише за това, което той не знае за магията! Тези дами имат нужда някой да им покаже изхода, Браян.

— Хайде, дами — подкани ги нервно той и си остави канчето. — Правете каквото ви казва г-н Силен-в-ръката и се пръждосвайте, окей? Не щем неприятности, нали? Хайде, вървете си като добри дечица.

— Защо трябва да ви защитава магьосник, след като си имате всичките тези вълшебни амулети, г-н Силен-в-ръката? — попита сладко-сладко Тифани.

Закзак се обърна към Браян:

— Айде де, какво чакаш? Виж, пак го направи! За какво ти плащам? Направи им там трансформация или каквото му се налага!

— Добре де, но, ъ… тази може и да излезе малко проблемна клиентка… — заувърта Браян кимайки към Тифани.

— Ако си следвал магьосничество Браян, трябва да си учил и за запазването на масата, нали така? — поде го тя. — Искам да кажа, нали знаеш какво в действителност става, когато се опиташ да превърнеш някого в жаба, а?

— Ами, ъ-ъ… — започна магьосникът.

— Да бе! Това са само приказки! — викна Закзак. — Ще ми се да видя как ще превърнеш някого в жаба!

— Желанието изпълнено — произнесе Тифани и махна с пръчката.

Браян започна да казва:

— Виж сега, като казах, че съм бил в Невиждания Университет, всъщност…

Но завърши с едно:

— Квак.

А сега да отместим поглед от Тифани, да го издигнем над магазина, високо, високо над селото, докато пейзажът не се разпростре пред нас като пъзел от нивя, гори и планини.

Магията се разпространява на вълни, като тези от камък хвърлен във вир. На няколко мили от магазина тя кара бъркотиите да се завъртат като пумпали и къса нишките на муските. Колкото повече се разширяват тръпките, толкова повече избледнява магията, макар че не изчезва съвсем и все още може да бъде отчетена от неща, много по-чувствителни, от която и да е бъркотия…

А сега да насочим погледа си към ей тази гора, тази поляна, тази къщурка…

По стените й няма нищо, освен вар, по пода й няма нищо, освен хладния камък. В обширното огнище няма дори готварска печка. Черно котле виси от черна кука над нещо, което с мъка може да се нарече и огън, а е само няколко скупчени клечки.

Това е домът на живот, обелен до сърцевината му.

На горния етаж една възрастна жена, цялата в поизбеляло черно, е легнала на тесен креват. Но не бива да си мислим, че е умряла, защото на голямото парче картон, закачено с конец на врата й, пише:

… а като е написано така, как да не й повярваш.

Очите й са затворени, ръцете й са скръстени на гърдите, а устата й е отворена.

Пчели пъплят напред-назад в устата й, та чак и в ушите й, плъзнали са по цялата й възглавница. Изпълват стаята, влитат и излитат през отворения прозорец, на който някой е наредил по перваза купи с подсладена вода.

Никоя от купите не е в комплект с никоя друга, разбира се. Никоя вещица не държи сервизи. Пчелите обаче си щъкат, шетат натам-насам, работливи като… ами като пчели.

Когато вълната от магията стига до там, жуженето преминава в рев. Пчели се изсипват през прозореца като довети от буря и накацват по вкочанената старица, докато главата и раменете й не станат на вряща, и кипяща маса от ситни кафяви телца.

И тогава, като едно насекомо, те се издигат на облак и се изливат във въздуха отвън, пълен с бясно въртящи се хвърчилки от кленове.

Госпожа Вихронрав седна сковано и каза:

— Бззз!

Тя бръкна с пръст в устата си, побърника малко и извади една недоволна пчела, отърси я и я изпъди през прозореца.

За момент очите й изглеждаха сякаш са на много фасетки, като на пчела.

После тя каза:

— Така значи. Някой се е научил на Заемане, а? Или пък някой е Заел нея!

Аннаграма припадна. Закзак зяпна, твърде уплашен, за да припадне.

— Виждаш ли, — заразправя Тифани, докато нещо във въздуха над тях забълбука — една жаба тежи няма и сто грама, докато Браян тежи, ами, към седемдесет кила, нали така? Значи, за да превърнеш някой толкова голям в жаба, трябва да измислиш, какво да правиш с излишното тегло, което не се побира в жабата, нали така?

Тя се наведе и повдигна от пода островърхата магьосническа шапка.

— Какво ще кажеш, Браян? — попита тя.

Малка жабка, сгушена в купчина дрехи вдигна поглед към нея и каза:

— Квак!

Закзак изобщо не я погледна. Той се беше взрял в нещото, което казваше бълбук-бълбук. Беше нещо като грамаден розов балон, пълен с течност, всъщност доста хубав, клатушкащ се лекичко до тавана.

— Ама ти го уби! — измънка той.

— Какво? О, не. Това е просто излишното му тегло. Нещо като… части за Браян.

— Квак — обади се Браян.

— Бълбук — каза останалата част от него.

— Колкото за отстъпката… — заговори припряно Закзак. — Десет процента сигурно ще…

Тифани махна с пръчицата. Зад гърба й всичките изложени кристални топки се издигнаха във въздуха и закръжиха една около друга по един такъв бляскав и, преди всичко, чуплив начин.

— Тази пръчка не би трябвало да прави това! — оплака се той.

— Разбира се, че не може. Тя е пълен боклук. Аз обаче мога — обясни Тифани. — Чух ли ви да казвате деветдесет процента? Хайде по-бързо, че започвам да се уморявам. А и частите за Браян нещо взеха да ми… натежават.

— Всичко е от заведението! — изпищя Закзак. — Без пари! Само не го оставяйте да се разпльока! Моля ви!

— Не, не, аз бих искала вие да си останете в бизнеса — рече Тифани. — Деветдесет процента отстъпка ме удовлетворява. Бих искала да си мислите за мен като за… приятел…

— Да! Да! Приятел съм ви! Много съм приятелски настроен! А сега моля ви, върнете гоооо! Моля ви се! — Закзак се просна на колене, което не беше чак толкова далече. — Моля ви се! Та той не е истински магьосник! Карал е само вечерни уроци по резбарство там! Наемали са там класни стаи, нещо такова. Той си мисли, че не знам! Но е чел тихомълком някои книги по вълшебство и е свил робата, и може да ги приказва като магьосник, така че едва ли ще забележиш разликата! Моля ви! Никога нямаше да мога да наема истински магьосник за парите, които му плащам! Не го наранявайте, моля ви!

Тифани махна с ръка. Последва момент още по-неприятен от онзи, който беше завършил с частите за Браян блъскащи се в тавана, и ето го целия Браян стои и примигва.

— Благодаря! Благодаря! Благодаря! — задъха се Закзак.

Браян примигна и попита:

— Какво е станало?

Закзак, извън себе си от ужас и облекчение го затупа френетично по ръката и заговори:

— Цял ли си? Не си балон, нали?

— Ей, я се разкарай! — отблъсна го Браян.

Аннаграма простена, отвори очи, видя Тифани и се опита едновременно да се изправи на крака и да отстъпи назад, от което запълзя заднешком като паяк.

— Моля те, не ми го прави това! Моля те, недей! — изврещя тя.

Тифани я настигна и я вдигна на крака.

— На теб нищо няма да ти направя Аннаграма — каза й весело тя. — Нали си ми приятелка! Всички сме приятели! Не е ли чудесно, моля ви, моля ви, спрете ме…

Човек не бива да забравя, че пиктситата не са браунита. Поне на теория, браунитата ще ти вършат домакинската работа, ако им оставяш паничка с мляко.

Нак Мак Фийгъл пък… няма.

Не че не биха се опитали, ако те харесват и ако не ги оскърбяваш с мляко в паничката. Много услужливи са. Само дето не ги биваше много в това. Примерно не е добър начин за отстраняване на упорити петна от чиния многократното й удряне с глава. И надали ще ти хареса да видиш мивката си пълна едновременно с тях и най-добрия ти порцелан. Или някоя скъпоценна съдина търкаляща се напред-назад по пода, докато Фийгълите в нея се борят едновременно с наслоилата се мръсотия и помежду си.

Обаче г-ца Здравомислова, веднъж като си прибра по-хубавия порцелан, установи че даже много си ги харесва. В тях имаше нещо несломимо. И изобщо не ги стряскаше това, че виждат жена с две тела.

— Ми, че оно това е нищо — беше я уверил Роб Секигоопрай. — Ми оно га йоще и одииме за Не’но Личество да й гепим, йеднъж намерииме един свет, дека ората бе’а секи с по четри тела. Секакви размери, вдеваш ли, за секаква работа по едно.

— Наистина ли? — смая се г-ца Здравомислова и двете в един глас.

— Епа да и най-големото тяло, оно си имаше грамадна лева ръка, само за отварание на буркани със зимнина.

— Вярно, понякога тези капачки така се затягат — беше се съгласила г-ца Здравомислова.

— Е-бре, виде’ме ние к’ви ли не дивни местенца, га йоще й оди’ме на Не’ено Личество по набези — разправяше Роб Секигоопрай. — Ма се мана’ме ние, оти она беше една лъжлива изедница и злобна бабушкера, ей затуй!

— Епа да, а ич не беше, оти ни е изритала она от Страната на Феите, задето сме били кьоркютук натрескани у два следобед, к’вото и да разпра’ят разни шашкъни мхфф… мхфф… — допълни Прост Уили.

— Натрескани? — не разбра г-ца Здравомислова.

— Епа… о, епа да, оно значи… уморени. Епа тъй си е. Баш туй си значи — поясни Роб Секигоопрай здраво стискайки в ръцете си устата на брат си. — Ти па какви ги зяеш у присъствието на дама, бе лъжливо шашкънче ниедно!

— Ъъ… благодаря ви, че помогнахте с измиването — каза г-ца Здравомислова. — Но всъщност наистина нямаше нужда…

— А, ми че оно беше нищо работа — прекъсна я весело Роб Секигоопрай и пусна брат си. — И нема да се плашиш, оти сите му чинии и таквоз баш убаво, че си се залепят само с мънечко лепилце.

Г-ца Здравомислова погледна часовника без стрелки и каза:

— Става късно. И какво точно предлагате да предприемем, г-н Секигоопрай?

— К’во?

— Имате ли някакъв план?

— Епа, че да!

Роб се порови в кесията си, която е кожена торбичка, каквато повечето Фийгъли си окачват на пояса. Съдържанието им обикновено е неизвестно какво, но понякога включва много интересни зъби.

Накрая той тържествено извади многократно сгъната хартишка. Г-ца Здравомислова предпазливо я разви.

— „ПЛН“? — попита тя.

— Епа да — потвърди гордо Роб. — Баш подготвени си додохме ние! Глей, оно си е писано. Пъ-Лъ-Нъ. План е туй.

— Ъ… как да ви го кажа…? — замисли се г-ца Здравомислова. — А, да. Та значи вие сте дотърчали от толкова далече да спасявате Тифани от същество, което нито може да се види, нито да се чуе, нито да се помирише, нито да се убие. И какво точно смятате да правите като го намерите?

Роб Секигоопрай се почеса по главата, от което се разхвърчаха какви ли не боклуци.

— Ми мислим си, дека мо’еби си го набарала баш слабото место, гос’жа, — призна той.

— И въпреки всичко смятате да атакувате?

— Епа да. Оно плано си е такъв, нема лабаво — грейна Роб Секигоопрай.

— И после какво?

— Ми оно после ората секи път праят и струват да ни разкарат, та ние просто си го нагласяме у движение.

— Да Робърт, но тази твар е в главата й!

Роб погледна въпросително Били, който преведе:

— Оно Робърт е един килиферчлия начин да се вика Роб, — след което, за да спести време обясни и на г-ца Здравомислова. — Това значи малко префинен начин.

— Епа, че ние си мо’ем да си влизаме у чутората й, щом требе — каза Роб. — Надевах се я да додем преди оно да я е гепило, ма к’во па, с’а че го гониме.

Лицето на г-ца Здравомислова беше образ на неверието. Даже два образа.

— Вътре в главата й ли? — извика тя.

— Епа да — сви рамене Роб, сякаш такива неща си се случваха всеки ден. — Нема проблема. Насекъде си влазяме и отсекъде си излазяме. Освен мо’еби от кръчми, оттам, кой го най оти, понекогиж видиме зор да излазяме. Чутура ли? Нищо работа.

— Извинявайте, но за истинска глава ли си говорим? — продума ужасено г-ца Здравомислова. — Какво, през ушите ли се намъквате?

Роб отново погледна Били, който изглеждаше озадачен.

— А, не, гос’жа, през оних, че е баш тесничко — заобяснява търпеливо той. — Ма ние го мо’ем да го одим между световете. Нали сме приказен народ и ний.

Г-ца Здравомислова кимна и с двете си глави. Вярно си беше, макар че не беше лесно да виждаш пред очите си насъбралите се Нак Мак Фийгъли и да си спомниш, че строго погледнато и те са един вид феи. Беше все едно да гледаш пингвините как плуват под водата и да си спомняш, че и те са птици.

— Та значи? — подкани ги да продължат тя.

— Ми мо’ем да й влеземе, видите ли, у сънищата… Че що е акъло ако не един вид сън?

— А, без такива, това нещо ви го забранявам — възмути се г-ца Здравомислова. — Откъде накъде ще ми се развявате в главата на младо момиче! Имам предвид, ами я се вижте само. Големи, пораснали… добре де, мъже сте все пак! То ще е все едно, ами… ще е все едно да й гледате дневника!

Роб пак я погледна озадачено.

— Епа що? — попита той. — Мильон пъти сме й гледали у дневнико. Нема лошо от туй.

— Гледали сте й значи дневника? — ужаси се г-ца Здравомислова. — Защо?

Ама наистина, мислеше си тя по-късно, какъв отговор ще да съм очаквала?

— Ми оти беше заключен — обясни Прост Уили. — Като е сакала никой да не й го гледа, оти й беше да го завира най отзаде у чекмеджето зад сите чорапи? Ма и без друго оно вътре нема нищо, освен сумалъка ти думи, дето не мо’ем да ги разберем и мънечко рисунки на сърчица, и цвекенца, и туй то.

— Сърчица ли? Това Тифани? Ама наистина ли? — порази се г-ца Здравомислова, но бързо се освести. — Но изобщо не е бивало да го правите! А да се влиза в ума на някого, е още по-лошо!

— Роилнико е там, бе гос’жа — напомни й кротичко Ужасно Дребен Били.

— Но вие нали казахте, че нищо не можете да сторите!

— Ма она мо’е. Само да я фанем дека е — каза гонагълът. — Само да го намерим онуй ми ти мънечко парченце от нея, дето си е йоще баш она. Че за чудо и приказ се бие она, дигне ли се веднъж. Ми сещащ ли се, бе гос’жа, он акъло си е като свет. Она, че се спотайва нейде там увътре, че гледа през нейните си зъркели, че слуша през нейните си ушенца, че се пъне да я чуят ората, че се мъчи да не я фане дзверо… а че я тражи и гони оно безспир, че тражи да я пречупи оно…

Самата г-ца Здравомислова започна да се чувства като подгонена. Петдесет мънички личица, изпълнени с грижа и надежда, и счупени носове вдигнаха погледи към нея. А тя знаеше, че си няма по-добър план. Нито дори ПЛН.

— Е добре — склони тя. — Но ще трябва поне да се изкъпете. Знам, че е глупаво, но така ще се почувствам по-добре.

Разнесе се всеобщ стон.

— Къпане ли? Ми, че оно ние я зехме банята преди нема и година — изрази възмущението си Роб Секигоопрай. — Горе у големио росен гьол за водопой на ягнищата!

— Ей, кривънци! — поде Голем Йън. — Не мо’е да сакаш от чиляко да ми се баня пак толкоз скоро, бе гос’жа! Ми, че оно така от нас нищо нема да остане!

— С гореща вода и сапун! — настоя г-ца Здравомислова. — Сериозно ви говоря! Аз ще наточа водата и ще… ще ви преметна едно въже през ръба, та да можете да влизате вътре, и да излизате, но всичките ще се измиете до чисто! Аз съм ве… бабаяга съм и най-добре да ме слушате!

— Уубаво бре! — каза Роб. — Че го сторим ние зарад големата мънечка бабаяга. А па ти да не си глеждала през ключалката, разбрааме ли се?

— През ключалката, а? — разгневи се г-ца Здравомислова и посочи с треперещ пръст. — Веднага да ми влизате в банята!

Г-ца Здравомислова обаче все пак подслушваше през вратата. Това една вещица просто си го прави и толкова.

Отначало нямаше много какво да се чуе, освен плискане на вода, но после се започна:

— Е бре, ми че оно не било толкоз зле, както си го мислих!

— Епа да, баш си е убаво.

— Хей, ма тука има една голема жълта патка. Абе ти у кого си насочил тоя клюн, бе шашкънин…

Чу се печално изкрякване и малко бълбукане от потъващо гумено пате.

— Абре Роб, че ние оти не си турим едно таквоз горе у могилата, а? Баш си те стопля у зимно време.

— Епа да, че оно не е убаво за ягнищата, да требе да пият от оня гьол след нашто баняне. Сърце ти се къса да ги чуеш ягнищата, как се мъчат да плюят.

— Мале, ма че оно, че земе да ни размекне! Ма к’во е туй баняне, ич да не ти се заледи чутурата!

— Ей, ти на кого викаш, дека се е размекнал, бе?

Последва значително повече плискане и вода започна да се процежда изпод вратата.

Г-ца Здравомислова почука по нея и се разпореди:

— Веднага да излизате и да се подсушите! Че тя всеки момент ще се върне!

Фактически обаче я чакаха още два часа, за което време г-ца Здравомислова така се изнерви, че огърлиците й не преставаха да дрънчат.

Тя беше навлязла във вещерството по-късно отколкото повечето останали, квалифицирала се по естествените си дадености, а именно двойното си тяло, но никога не я беше привличала магията. В действителност повечето вещици можеха да прекарат целия си живот, без да направят нито една сериозна, неоспорима магия (правенето на бъркотии, муски и съноловки не се брои, защото те са по-скоро нещо като самодейност, а повечето от дейността им се свеждаше до природно лечителство, здрав разсъдък и умение да гледат строго изпод островърха шапка). Но да си вещица и да носиш голямата черна шапка беше горе-долу като да си полицай. Хората виждат не тебе, а униформата. И когато маниакът излезе на улицата с брадвата, не ти е разрешено да се измъкнеш оправдавайки се „Ама не може ли някой друг да се заеме? То аз, разбирате ли, съм най-вече по изгубените кучета и пътното движение…“. Щом като си тук и носиш шапката, значи вършиш, и каквото има да се свърши. Това е то, основното правило на вещерството: Твоя работа е.

Когато Тифани се прибра, тя, бе станала на две торби нерви, беше застанала рамо до рамо, държейки се за ръце, за да си придаде увереност.

— Къде беше, миличка?

— Навън — отговори Тифани.

— И какво си правила?

— Нищо.

— Виждам, че си пазарувала.

— Да.

— И с кого беше?

— С никого.

— Да де — напълно се шашардиса г-ца Здравомислова. — И аз помня, какво е да излизаш натам-насам и да не правиш нищо. Понякога можеш и сама да си си най-лошата си компания. Повярвай ми, знам го…

Тифани обаче вече се качваше по стълбите.

Без никакво видимо движение навсякъде в стаята заизникваха Фийгъли.

— Епа и по-добре мо’еше да мине — изкоментира Роб Секигоопрай.

— Но тя изглеждаше толкова различна! — възкликна г-ца Здравомислова. — И се движеше различно! Просто не знаех какво да направя! А и тези дрехи!

— Епа да. Да ми блеска като некое младо гардже — съгласи се Роб.

— А видяхте ли всичките тези торби? Откъде ли е взела пари? Аз определено нямам…

Тя спря и после двете и тела заговориха наведнъж:

— О, не…

— … не и това! Тя не би…

— … сторила това, нали?

— Не ная, какви ги говориш, — намеси се Ужасно Дребен Били, — ма що она не би сторила, онуй нема значение. Оно е роилнико, дето го мисли!

Г-ца Здравомислова плесна в отчаяние и двата си чифта ръце.

— Майчице… Ще трябва да ида до селото и да проверя!

Една от тях хукна към вратата.

— Е поне е върнала метлата — измърмори останалата в къщата г-ца Здравомислова и придоби леко обърканото изражение, което винаги получаваше, когато телата й се разлъчваха.

Отгоре се чу някакъв шум.

— Я най-викам да земем само да я тупнем полекичка по чутурата — предложи Голем Йън. — Оно нал’ нема да ни прави ядове, га си нанка, нал’тъй?

Г-ца Здравомислова заусуква нервно ръце.

— Не — заяви тя. — Ще се кача аз и ще си поговоря сериозно с нея!

— Ма рекох ти бе, гос’жа, оно не е она — повтори морно Ужасно Дребен Били.

— Добре де, ще изчакам само, докато посетя г-н Щъкачев — склони г-ца Здравомислова, изправила се в кухнята си. — Ето, почти стигнах… аха… заспал е. Значи просто ще надникна полекичка в кутията… само да е взела парите, така ще се разсърдя…

„Бива си я шапката“, мислеше си Тифани. Най-малкото също толкова висока, колкото тази на г-жа Уховрътски и тъмнееше злокобно. Звездите й проблясваха.

Останалите вързопи покриваха леглото и пода. Тя извади още една от черните рокли, онази с дантелите, както и наметалото, което се развя във въздуха. Наметалото наистина й харесваше. Освен ако нямаше пълно мъртво безветрие, то се развяваше и плющеше, все едно размятано от буря. Щом като ще ставаш вещица, ще трябва да заприличаш на такава.

Тя го развъртя натам-насам и тогава каза нещо, без да мисли, така че роилникът в нея беше заварен неподготвен:

— Виждай ме.

Роилникът изведнъж изхвърча от нея. Тифани пак беше свободна. Не беше очаквала това…

Тя се усети чак до върховете на пръстите. Хвърли се към леглото, грабна една от най-добрите вълшебни пръчици на Закзак и отчаяно я заразмахва пред себе си като оръжие.

— Махай се! — викна тя. — Не се връщай! Това тяло е мое, не твое! Ти го накара да прави толкова ужасни неща! Ти открадна парите на г-н Щъкачев! А и тия парцалки! И изобщо не помисли, че трябва да се яде и пие! Няма да се връщаш пак! Да не си посмял! Аз, знаеш ли, имам сила!

— Ние също — отвърна собственият й глас в собствената й глава. — Твоята.

И започна битка. Някой наблюдател би видял само момиче в черна рокля въртящо се из стаята и пляскащо се с ръце, сякаш я жили нещо, но Тифани се бореше за всеки пръст, всяка става. Блъсна се в една стена, удари се в дрешника, цапардоса се в друга стена…

… и вратата рязко се отвори.

Беше една от г-ца Здравомислова, вече не нервна, а трепереща от ярост. Тя вдигна тресящ се пръст.

— Чуй ме сега, която и да си! На г-н Щъкачев парите ти ли си ги… — започна тя.

Роилникът се обърна.

Роилникът удари.

Роилникът… уби.