Шерлок Холмс (Том 1)

Първа глава Господин Шерлок Холмс

През 1879 година получих степента „доктор по медицина на Лондонския университет“ и заминах за Нетли, за да премина съответния курс за военни лекари. След като завърших обучението си там, бях назначен, както си му е редът, за помощник военен лекар в Пети нортъмбърландски мускетарски полк. По онова време полкът се намираше в Индия и още преди да се присъединя към него, избухна Втората афганистанска война. Когато слязох от кораба в Бомбай, научих, че нашият полк настъпва през планинските проходи и че вече е навлязъл дълбоко в територията на врага. Заедно с група други офицери, намиращи се в същото положение, тръгнахме след войската и успяхме да се доберем благополучно до Кандахар, където открих моя полк, и встъпих незабавно в новата си длъжност.

Тази военна кампания донесе почести и повишения на мнозина, но за мен тя беше свързана само с беди и нещастия. Малко след пристигането ми в Индия бях преместен от нашата бригада в Бъркширската, където служих и по време на фаталната битка при Мейуонд. Тук бях улучен в рамото от вражески куршум, който раздроби костта и ожули субклавиалната ми артерия. Навярно щях да попадна в ръцете на кръвожадния Газис, ако моят ординарец Мъри не беше проявил такава смелост и преданост, като ме измъкнал от бойното поле и с един товарен кон успял да ме закара до британските позиции.

Измъчен от болки и изтощен от продължителните лишения и изпитания, които преживях тогава, бях евакуиран с един голям конвой ранени нещастници в болницата на военната база край Пешавар. Тук се съвзех и дотолкова се оправих, че бях в състояние да се разхождам из болничното помещение и дори да се пека по малко на слънце на верандата, когато ме повали коремен тиф — този бич на индийските ни владения. Месеци наред състоянието ми изглеждало безнадеждно и когато най-сетне дойдох на себе си и започнах да оздравявам, бях толкова слаб и измършавял, че медицинската комисия реши да ме върне обратно в Англия, без да се губи нито ден. Така се озовах на борда на военния кораб „Оронтес“, а един месец по-късно стъпих на кея на Портсмът с безвъзвратно разклатено здраве, но с разрешение да прекарам следващите девет месеца, опитвайки се да го подобря.

В Англия нямах никакви близки и роднини и следователно бях свободен да правя каквото си искам, или по-точно казано — свободен толкова, колкото свобода позволява доход от 11 шилинга и 6 пенса на ден. При тези обстоятелства аз, естествено, се устремих към Лондон — онази огромна клоака, в която неудържимо се оцеждат всички лентяи и безделници на Британската империя. Там прекарах известно време в един частен хотел на „Странд“, водейки печално и безсмислено съществуване и харчейки значително повече, отколкото би трябвало. Скоро финансовото ми състояние стана толкова тревожно, че трябваше или да напусна столицата и да се заселя в провинцията, или да променя напълно начина си на живот. Спирайки се на втората алтернатива, започнах да се подготвям да напусна хотела и да се настаня в някое по-непретенциозно и по-евтино жилище.

Същия ден, когато стигнах до това заключение, се намирах в бар „Крайтириън“. Някой ме побутна по рамото. Обърнах се и познах младия Станфорд, който някога ми беше асистент при операциите в Барт. Да види човек познато лице в огромната пустош, наречена Лондон, е нещо наистина много приятно за един самотник. По-рано, когато бяхме заедно, Станфорд никога не ми е бил много близък приятел, но сега го приветствах ентусиазирано и той на свой ред изглеждаше радостен, че ме вижда. В прилив на радост го поканих да обядва с мен в Холбърн и тръгнахме заедно натам с един наемен файтон.

— Какво си направил със себе си, Уотсън — попита ме той с непресторено учудване, докато файтонът трополеше по многолюдните лондонски улици. — Изсъхнал си като върлина, почернял си като къпина.

Разказах му накратко приключенията си и вече завършвах разказа си, когато стигнахме мястото, за което се бяхме запътили.

— Горкият Уотсън! — каза той съчувствено, след като изслуша моите несполуки. — И какво се каниш да правиш сега?

— Да си намеря квартира — отвърнах. — Да се опитам да открия отговор на въпроса, дали е възможно да се намери удобна квартира на умерена цена.

— Странно — забеляза моят събеседник, — ти си вторият човек, от когото чувам този израз днес.

— А кой беше първият? — попитах аз.

— Един колега, който работи в химическата лаборатория на нашата болница. Оплакваше се тази сутрин, че не може да намери човек, който да се съгласи да му стане съквартирант в някакво добро жилище, което открил, но пък наемът бил твърде висок за кесията му.

— Ей Богу! — извиках аз. — Ако наистина търси някой, с когото да дели квартирата и разходите, аз съм човекът. Предпочитам да живея с някого, отколкото да бъда сам.

Младият Станфорд ме погледна някак странно над чашата вино.

— Но ти все още не познаваш Шерлок Холмс — каза той. — Може би няма да ти допадне като постоянен съквартирант.

— Защо? Какви възражения имаш срещу него?

— О, не казвам, че имам нещо против него. Малко е особен в разбиранията си, ентусиаст в някои клонове на науката. Но доколкото зная, е напълно почтен човек.

— Студент по медицина, предполагам? — попитах.

— Не. Откровено казано, нямам представа, с какво възнамерява да се занимава. Убеден съм, че е запознат отлично с анатомията. Освен това е и първокласен химик, но доколкото ми е известно, никога не е минавал систематичен курс по медицина. Научните му занимания са доста безсистемни и ексцентрични, но е натрупал голямо количество необикновени знания, които биха изумили професорите му.

— Никога ли не си го питал с какво се занимава?

— Не. Не е човек, когото можеш лесно да разприказваш, макар че може да бъде доста общителен, стига сам да има желание.

— Искам да се запозная с него — казах. — Ако ще трябва да живея с някого, предпочитам да е подреден и скромен човек. Все още не съм достатъчно здрав, за да понасям много шум или вълнения. Доста се напатих и от двете неща в Афганистан, ще ми стигне до края на живота. Как мога да се видя с този твой приятел?

— Сигурно е в лабораторията. Или не се мярка там седмици наред, или пък работи от сутрин до вечер. Ако искаш, може да отидем, след като свършим обяда.

— Разбира се — отвърнах и разговорът се прехвърли на други теми.

Докато се придвижвахме към болницата, след като излязохме от Холбърн, Станфорд ми съобщи още някои подробности за човека, с когото щях да живея.

— Не ме упреквай, ако не се спогодите — каза той. — Не зная за него повече освен онова, което съм научил от случайните ни срещи в лабораторията. Ти сам предложи тази комбинация, така че не трябва да ме обвиняваш.

— Не се ли спогодим, можем лесно да се разделим — отвърнах. — Имам чувството, Станфорд — добавих, гледайки изпитателно своя събеседник, — че нещо те кара да си измиеш ръцете от тази работа. Характерът на този човек ли е труден или нещо друго? Моля те, не го усуквай толкова.

— Не е лесно да се изрази неизразимото — усмихна се той. — Холмс е твърде увлечен от своите науки, за да ми допадне. Увлечението му граничи с коравосърдечие. Като нищо си представям как дава на някой свой приятел малко от най-новата растителна отрова. Не от злоба, разбира се, а просто за да получи точна представа за нейния ефект. За да бъда справедлив към него обаче, трябва да добавя, че, струва ми се, самият той би я поел със същата готовност. Изглежда, го владее страстен стремеж към определени и точни знания.

— И много правилно.

— Да, но това може да стигне до крайност. Когато се стигне дотам да се удрят с пръчка труповете в дисекционната зала, този стремеж несъмнено придобива доста причудлива форма.

— Да се удрят труповете ли?

— Да, за да провери доколко е възможно да се получат контузии след смъртта. Самият аз със собствените си очи съм го виждал да върши това.

— И на всичко отгоре твърдиш, че не е студент по медицина.

— Не. Един Господ знае какви са целите на заниманията му. Но ето че вече пристигнахме и ти можеш да получиш лични впечатления от него.

Докато Станфорд говореше, свихме по тясна уличка и преминахме през малка странична врата, която водеше към едно от крилата на голямата болница. Познавах добре сградата и не се нуждаех от упътване, докато се спускахме по мрачното каменно стълбище и се упътвахме към дъното на дългия коридор с варосани стени и сиво-кафяви врати. Малко преди края на коридора от него се отклоняваше една ниска сводеста галерия, която водеше към лабораторията.

Това беше висока зала с безброй подредени или разхвърляни стъкленици. Върху широките ниски маси стърчаха колби, епруветки и малки спиртни лампи със синкави трептящи пламъчета. При една далечна маса имаше само един човек, погълнат от работата си. Когато чу стъпките ни, той се огледа и скочи на крака с радостен възглас.

— Открих го! Открих го! — извика на моя спътник, тичайки към нас с епруветка в ръка. — Открих реактив, който се утаява само от хемоглобин и от нищо друго.

Ако беше открил златна мина, по лицето му едва ли щеше да сияе по-голяма радост.

— Доктор Уотсън, господин Шерлок Холмс — представи ни Станфорд.

— Здравейте! — той сърдечно стисна ръката ми с неподозирана сила. — Виждам, че сте били в Афганистан.

— За Бога, как разбрахте? — попитах с удивление аз.

— Няма значение — каза той, смеейки се под мустак. — Сега става дума за хемоглобина. Без съмнение разбирате важността на това откритие.

— Несъмнено от научна гледна точка е много интересно — отвърнах, — но практически…

— Та това е най-практическото медико-юридическо откритие през последните години. Нима не разбирате, че то ни дава безпогрешно средство за определяне на петна от кръв. Елате! — той възбудено ме хвана за ръката и ме повлече към масата, на която беше работил дотогава. — Първо трябва да осигурим малко прясна кръв — каза той, заби веднага дълга игла в пръста си и изцеди появилата се там капка кръв в една химическа пипета. — Сега прибавям тази кръв към литър вода. Виждате, че сместа не се различава от нормална вода. Съотношението между кръвта и водата едва ли е по-голямо от едно към милион. Но не се съмнявам, че ще успеем да получим характерната реакция.

Докато говореше, той хвърли в съда няколко бели кристалчета, а после добави няколко капки прозрачна течност. След миг цялото съдържание придоби мътен махагонов цвят, а на дъното на стъкленицата се утаи кафеникав прах.

— Ха, ха! — извика той, пляскайки с ръце като дете, което се радва на новата си играчка. — Какво ще кажете?

— Изглежда, е доста чувствителен анализ — отбелязах.

— Прекрасен! Прекрасен! Химическият анализ, който се използва сега, е много неудобен и несигурен. Същото се отнася и за микроскопичния анализ за откриване на кръвни телца. Вярно, че е неоценим, когато петната са отпреди няколко часа. А тази реакция сякаш дава добър резултат и при пресни, и при стари петна. Ако този реактив го е имало по-рано, стотици хора, които сега се разхождат свободни по улиците, щяха да си получат заслуженото за своите престъпления.

— Нима! — промърморих аз.

— Много често делата по криминалните престъпления зависят единствено от решаването на този проблем. Човек е заподозрян в извършването на някакво престъпление месеци след като е станало. Изследват се дрехите и бельото му и по тях се откриват кафявите петна. Дали са от кръв, от кал, от ръжда, от плодове или от нещо друго? С този въпрос са си блъскали главата много експерти — и защо? Защото нямат на разположение сигурен метод за анализ. Ето че вече съществува анализът на Шерлок Холмс, което означава край на затрудненията.

Докато говореше, очите му сияеха и по някое време той се поклони с ръка на сърцето сякаш в отговор на въображаема аплодираща тълпа.

— Заслужавате поздравления — отбелязах аз, учуден от ентусиазма му.

— Такъв беше случаят с Фон Бишов във Франкфурт миналата година. Със сигурност щеше да увисне на бесилото, ако този анализ беше известен тогава. А и другите случаи — с Мейсън от Бредфорд, с печално известния Мълър, с Лефер от Монпелие и Самсон от Ню Орлийнс. Мога да изброя поне двайсетина случая, при които тази проверка би била решаваща.

— Ти като че ли си подвижен календар на престъпленията — засмя се Станфорд. — Можеш спокойно да започнеш да издаваш вестник с такава тематика. Наречи го „Полицейски новини от миналото“.

— От него наистина би излязло интересно четиво — отбеляза Холмс, поставяйки малка лепенка на пръста си. — Трябва да внимавам — продължи той, обръщайки се с усмивка към мен, — защото твърде често боравя с различни отрови.

Докато казваше това, протегна ръка и аз забелязах, че тя е изпъстрена с подобни лепенки, изгубили цвета си под влиянието на различни киселини.

— Дошли сме по работа — каза Станфорд, като седна на едно трикрако столче и побутна с крак друго към мен. — Моят приятел си търси квартира и тъй като ти се оплакваше, че не можеш да намериш съквартирант, помислих, че няма да е зле, ако ви събера.

Шерлок Холмс сякаш се възхити от възможността да станем съквартиранти.

— Хвърлил съм око на един апартамент на улица „Бейкър“ — каза той, — който ще ни устрои чудесно. Надявам се, че не възразявате срещу миризмата на силен тютюн.

— Самият аз пуша корабен — отвърнах.

— Това е добре. Обикновено нося химикали със себе си и понякога правя опити. Това ще ви дразни ли?

— В никакъв случай.

— Чакайте да помисля какви са останалите ми недостатъци? Понякога изпадам в мрачно настроение и не си отварям устата по цяла седмица. Когато се случи, не бива да смятате, че съм сърдит. Просто ме оставете на мира и скоро ще се оправя. А вие какво имате да признаете? Когато двама души се готвят да живеят заедно, най-добре е предварително да знаят какво лошо могат да очакват един от друг.

Засмях се от този кръстосан разпит.

— Имам куче — казах — и не обичам врявата, защото нервите ми са разклатени. Ставам доста късно сутрин и съм извънредно ленив. Когато съм здрав, имам и редица други пороци, но засега това са главните ми недостатъци.

— Включвате ли свиренето на цигулка в категорията врява? — попита загрижено той.

— Зависи от цигуларя — отвърнах. — Доброто свирене на цигулка е удоволствие и за боговете, а лошото свирене…

— О, тогава всичко е наред — извика той, весело засмян. — Мисля, че можем да смятаме въпроса за решен. Разбира се, ако стаите ви харесат.

— Кога ще ги разгледаме?

— Елате утре по обед и ще отидем заедно, за да уредим нещата.

— Добре, до утре на обед — казах и му стиснах ръката.

Оставихме го над неговите химикали, а ние се запътихме към моя хотел.

— Между другото — попитах Станфорд — откъде, по дяволите, този човек позна, че идвам от Афганистан?

На лицето на спътника ми се появи загадъчна усмивка.

— Това е просто една от малките му странности. Много хора са се опитвали да разберат по какъв начин успява да отгатне някои неща.

— О, значи става дума за някаква мистерия, така ли? — попитах, потривайки ръце. — Много пикантно. Ужасно съм ти задължен, че ме запозна с този човек. Нали знаеш, че „най-добрият начин да опознаеш човечеството е, като опознаеш човека“.

— Тогава трябва да опознаеш него — каза Станфорд, като се сбогуваше. — Обаче ще се увериш, че той е доста сложен проблем. Обзалагам се, че ще научи много повече за теб, отколкото ти за него.

— Довиждане — отвърнах аз и се упътих към хотела, силно заинтригуван от моя нов познайник.

Втора глава Науката дедукция

Срещнахме се на следващия ден съгласно уговорката и разгледахме споменатата квартира на улица „Бейкър“ 221-Б. Тя се състоеше от две удобни спални и голяма просторна всекидневна, приветливо мебелирана и осветена от два прозореца. Жилището толкова ни хареса, а и наемът изглеждаше толкова умерен, когато го разделихме на две, че уредихме въпроса на място и незабавно встъпихме във владение. Същата вечер преместих там нещата си от хотела, а на следващата сутрин Шерлок Холмс ме последва с няколко куфари и сандъци. Един-два дни бяхме заети с разопаковането на багажа си и с подреждането на своята собственост по най-приемливия начин. Когато привършихме, постепенно започнахме да се приспособяваме към новото жилище.

Холмс в никакъв случай не беше човек, с когото се живееше трудно. Действията му бяха безшумни, а навиците установени. Рядко си лягаше по-късно от десет часа вечер, а сутрин винаги беше вече закусил и излязъл, преди да стана. Понякога прекарваше дните си в химическата лаборатория, понякога — в дисекционната зала, от време на време — в дълги разходки, които, изглежда, го отвеждаха до най-окаяните квартали на града. Нищо не можеше да се сравни с енергичността му, когато го обземаше желание да работи, но понякога го обхващаше странна апатия и тогава се излежаваше по цял ден на канапето във всекидневната, като рядко произнасяше по някоя дума или не помръдваше и мускул от сутрин до вечер.

В такива случаи погледът му ставаше толкова унесен и безизразен, че с право можех да го заподозра в наркомания, ако трезвеността и чистотата му не изключваха категорично възможността за подобно заключение.

С течение на времето интересът ми към него и любопитството ми да узная целите му в живота се увеличиха и задълбочиха. Самата му фигура и външният му вид неизменно привличаха вниманието дори на най-случайния наблюдател. На ръст беше над метър и осемдесет, но бе толкова слаб, че изглеждаше значително по-висок. Очите му бяха остри и пронизващи, с изключение на онези периоди на неподвижност, за които вече споменах, а удълженият като клюн на сокол нос придаваше на цялото му изражение буден и решителен вид. Брадичката му бе изпъкнала и четвъртита като на решителните хора. По ръцете неизменно имаше петна от мастило и химикали, но пък пипаше всичко с изключителен финес, както често имах възможност да забележа, когато го наблюдавах да манипулира сръчно с чупливите си инструменти.

Вероятно читателят ще ме сметне за безнадежден лентяй и клюкар, когато призная колко силно разпалваше любопитството ми този човек и колко често се опитвах да пробия стената от въздържаност, с която се ограждаше винаги когато ставаше дума за самия него. Преди да произнесете такава присъда обаче, не забравяйте колко безцелен беше животът ми и колко малко неща ангажираха вниманието ми. Здравословното ми състояние не ми позволяваше да излизам навън освен при изключително добро време, а нямах и приятели, които да се отбиват и да разчупват монотонността на съществуването ми. При тези обстоятелства приех с искрено удоволствие онази малко загадъчна атмосфера около моя съквартирант и прекарвах значителна част от времето си в опити да я разбуля.

Шерлок Холмс не следваше медицина. В отговор на едно мое запитване потвърди мнението на Станфорд по този въпрос. А, от друга страна, нямаше вид на човек, който чете систематично, подготвяйки се за получаването на научна степен или за някакъв друг общоприет начин, който би му осигурил достъп в научния свят. При все това усърдието му в някои видове занимания беше забележително и в рамките на някакви ексцентрични граници познанията му бяха така необикновено обширни и подробни, че научните му наблюдения ме изумяваха. Едва ли някой би работил така настойчиво, за да придобие такава точна информация по определени въпроси, без да си е поставил някаква цел. Безсистемните читатели рядко се отличават с точност на получените знания. Никой не обременява паметта си с дреболии, освен ако няма сериозни основания за това.

Невежеството му беше толкова изумително, колкото и осведомеността му. За съвременната литература, философия и политика, изглежда, не знаеше почти нищо. Когато веднъж му цитирах Карлайл1, Холмс най-наивно ме попита кой е и какво е направил. Изненадата ми достигна връхната си точка, когато случайно разбрах, че изобщо не е чувал за теорията на Коперник и за състава на Слънчевата система. Самата мисъл, че в нашия XIX век може да се намери цивилизован човек, който да не знае, че Земята се върти около Слънцето, ми се стори толкова невероятна, че не можах да повярвам на ушите си.

— Ти сякаш се изненада — каза той усмихнат, забелязвайки изписаното на лицето ми изумление. — Сега, след като научих тази истина, ще направя всичко възможно, за да я забравя час по-скоро.

— Да я забравиш!

— Виж — обясни той, — смятам, че човешкият мозък в първоначалния си вид прилича на малко празно таванско помещение и човек трябва да го обзаведе, както реши. Глупакът го тъпче с всички вехтории, които му попаднат, така че дори знанието, което може да му бъде полезно, е така затрупано или поне така объркано с други неща, че с мъка може да се добере до него. А истинският майстор подбира много внимателно онова, което влага в мозъчния си таван. Той не слага там нищо друго освен инструментите, които му служат да си върши работата, но от тях пък притежава богат асортимент и всичко се намира в идеален ред. Погрешно е да се смята, че това малко помещение е с еластични стени, които могат да бъдат разтегляни до безкрайност. Бъди уверен, че настъпва момент, когато за сметка на всяко новодобито знание човек забравя нещо, което е знаел преди. Затова е извънредно важно да не трупа там безполезни факти, които да изблъскват необходимите.

— Но Слънчевата система! — възразих аз.

— Какво значение, по дяволите, може да има за мен тя? — прекъсна ме той нетърпеливо. — Ти твърдиш, че се въртим около Слънцето. И около Луната ако се въртяхме, това нямаше да повлияе по никакъв начин нито на мен, нито на работата ми.

Вече се готвех да го запитам каква всъщност е работата му, но нещо в държането му недвусмислено показваше, че това би бил нежелателен въпрос. Замислих се над краткия разговор и се опитах да си направя някои изводи. Той каза, че не го интересуват никакви знания, които не са непосредствено свързани с целите му. В такъв случай всички знания, които притежаваше, бяха такива, че да му бъдат практически полезни. Изброих наум всички области, за които ми бе показал, че е изключително добре информиран. Дори взех молив и ги нахвърлих на един лист. Не можах да сдържа смеха си, когато моят „документ“ беше завършен. Той изглеждаше така:

Изчетох още веднъж списъка и после го запратих в огъня.

„Щом не съм в състояние да разбера за каква цел могат да служат всички тези способности и от коя професия се изискват — помислих си, — най-добре да се откажа от намерението сам да открия с какво се занимава този човек.“

Вече споменах за умението му да свири на цигулка. То беше забележително, но също толкова ексцентрично, колкото и останалите му способности. Вече бях разбрал, че може да изпълнява отделни, и то доста трудни, откъси, защото по моя молба изсвири великолепно някои от любимите ми произведения. Но сам рядко изпълняваше музика и познати мелодии.

Обикновено, отпуснат вечер в креслото си, затваряше очи и започваше да стърже небрежно нещо на поставената на коленете му цигулка. Понякога излизаха спокойни и меланхолични звуци, друг път — бурни, омайващи и радостни. Очевидно те отразяваха настроението му в момента и мислите, които го вълнуваха, но дали музиката подпомагаше мисленето, или беше просто резултат на каприз или прищявка, не можех да разбера. Може би щях да реагирам срещу тези мъчителни солови партии, ако нямаше навика да ги завършва с изсвирването на някои от любимите ми мелодии — един вид компенсация за моето търпение.

През първите две-три седмици не ни посети никой и започнах да мисля, че и съквартирантът ми е като мен, човек без близки и приятели. Не след дълго обаче стана ясно, че Шерлок Холмс има доста познати. Това бяха хора от най-различни обществени среди. Сред тях имаше един дребен блед човек с миша физиономия, представен ми като „господин Лестрейд“, който само в продължение на една седмица ни посети три-четири пъти. Една сутрин дойде млада, модно облечена девойка и стоя повече от час. Същия следобед пристигна сивокос, небрежно облечен човек с вид на амбулантен търговец, който ми се стори много възбуден, а малко по-късно го последва една възрастна жена. Друг път един джентълмен с побелели коси стоя дълго при моя съквартирант, а по-късно се отби униформен носач от гарата. Щом някой от тези хора се появеше на прага, Шерлок Холмс обикновено искаше позволение да използва всекидневната, а аз се оттеглях в стаята си. Той винаги се извиняваше, че ми е причинил неудобство.

— Налага се да използвам стаята за делови цели — обясни ми веднъж той, — а тези хора са мои клиенти.

Отново имах възможност да му задам направо въпроса, който ме вълнуваше, но ми беше неудобно да карам друг човек да ми се доверява против волята си. Тогава си въобразявах, че Холмс има сериозни причини да не говори за тези неща, и тактично избягвах да го поставям пред необходимостта да ми отговаря. Скоро обаче той прогони тази мисъл от главата ми, като сам се върна на въпроса.

Това се случи на четвърти май. Добре си спомням, че нея сутрин бях станал малко по-рано от обикновено и заварих Холмс да довършва закуската си. Хазяйката дотолкова беше свикнала с късното ми ставане, че нито мястото, нито кафето ми бяха приготвени. Обхванат от едно с нищо непредизвикано раздразнение, позвъних и малко рязко обявих, че съм готов. После взех от масата едно списание, опитвайки се да убия времето, докато съквартирантът ми мълчаливо дъвчеше закуската си. Заглавието на една от статиите беше подчертано с молив и аз, естествено, я зачетох.

Статията носеше амбициозното заглавие „Книгата на живота“ и в нея се правеше опит да се докаже колко много би научил всеки наблюдателен човек, ако изследва внимателно и систематично всичко, с което се сблъсква. Според мен представляваше удивителна смесица от проницателност и нелепости. Разсъжденията бяха логични и последователни, но изводите ми се сториха отвлечени и пресилени. Авторът заявяваше, че било възможно дори само от мигновено изражение, потръпване на мускул или бегъл поглед да се разгадаят и най-скритите мисли на човека. Според него човек, приучен да наблюдава и да анализира внимателно, не можело да бъде излъган. Изводите на такъв човек били безпогрешни като теорема на Евклид. Постигнатите от него резултати щели да изумяват непосветените, докато оставали в неведение за процесите, с които стигал до тях, и той щял да минава в очите им за вълшебник.

„Дори от една капка вода — твърдеше авторът — специалистът в логиката би могъл да направи извода за съществуването на Атлантическия океан или на Ниагара, без да ги е виждал, без дори да е чувал за тях до този момент. Целият живот представлява една голяма верига, чието естество става ясно веднага щом ни покажат дори и една-единствена нейна брънка. Подобно на всички изкуства науката за дедукцията и анализа може да се овладее само с дълго и търпеливо изучаване, а животът не е достатъчно продължителен, за да позволи на някой смъртен да постигне пълно съвършенство в нея. Преди да се насочи към моралните и духовните аспекти на проблема, които съставляват най-трудната му част, интересуващият се трябва най-напред да овладее по-елементарните неща. Например опитайте се, когато се запознавате с някого, още от пръв поглед да разберете биографията, професията или занятието му. Колкото и безнадеждно да изглежда на пръв поглед това упражнение, то изостря способността за наблюдение и ни учи в какво да се взираме и какво да търсим в човека. По ноктите на пръстите, по ръкавите на палтото, по обувките, по крачолите на панталоните, по мазолите на палеца и показалеца, по израза на лицето, по маншетите на ризата — всяко от тези неща ясно говори за професията на всеки човек. А когато всички тези неща се синтезират, почти е невъзможно да не дадат необходимата информация на добре запознатия с тях човек.“

— Каква безсмислица — извиках, хвърляйки списанието на масата. — В живота си не съм чел по-голяма глупост.

— За какво става дума? — попита Шерлок Холмс.

— Ами за тази статия — казах, сочейки я с лъжичката за яйце, и седнах да закусвам. — Виждам, че си я чел, защото си я подчертал. Не отричам, че е написана остроумно, но ме дразни. Приумици на кабинетен плъх, който е измислил всички тези изкусни малки парадокси, уединен в своята стая. Лишена е от практически смисъл. Ще ми се да го видя притиснат в някой третокласен вагон на метрото и тогава да го накарам да познае професиите на спътниците си. Обзалагам се, че няма да спечели.

— Ще загубиш парите си — отбеляза спокойно Шерлок Холмс. — А колкото до статията, написах я аз.

— Ти?

— Да. Притежавам способността както да наблюдавам внимателно, така и да правя дедукции. Теориите, изложени в статията, които ти се струват толкова химерични, са в действителност съвсем практически. Дотолкова практически, че с тях си вадя хляба.

— Но как?

— Аз също си имам професия. Предполагам, че засега съм единственият специалист от този вид. Аз съм детектив за консултации, ако това название може да ти подскаже нещо. Тук, в Лондон, работят много държавни и частни детективи. Когато тези хора се сблъскат с някаква трудност, идват при мен и им помагам да намерят вярната следа. Обикновено излагат пред мен всички факти и благодарение на това, че познавам отлично историята на престъпленията, в повечето случаи успявам да им помогна. Между престъпленията обикновено съществува силна „фамилна прилика“ и ако човек познава в подробности хиляда от тях, ще бъде наистина странно, ако не успее да разкрие хиляда и първото. Лестрейд е добре известен детектив от Скотланд ярд. Неотдавна обаче беше стигнал до задънена улица в едно дело по фалшификация и побърза да дойде тук.

— А останалите посетители?

— Повечето от тях са изпратени при мен от частни детективски агенции. Това са хора, нуждаещи се от помощ. Изслушвам разказа им, те изслушват моя коментар и после слагам хонорара си в джоба.

— Да не би да искаш да кажеш — попитах аз, — че без да напускаш стаята си, можеш да разплетеш възел, с който други хора не са могли да направят нищо, макар да са се запознали внимателно с всяка подробност?

— Точно така. Имам някаква интуиция в това отношение. От време на време се явява и по-сложен случай, разбира се. Тогава се налага да се пораздвижа и да проверя всичко със собствените си очи. Виждаш ли, имам доста голям запас от специални познания, които обикновено прилагам към проблемите и които улесняват нещата по един чудесен начин. Изложените в статията правила на дедукцията, които толкова те дразнят, са ми неоценимо полезни в практическата работа. Наблюдението се е превърнало в моя втора природа. Ти изглеждаше изненадан, когато при първата ни среща ти казах, че си дошъл от Афганистан.

— Несъмнено са ти били казали за това.

— Нищо подобно. Просто познах, че идваш от Афганистан. По силата на навика потокът от мисли преминава толкова бързо през съзнанието ми, че стигнах до заключението, без да се замислям над отделните етапи. Но такива етапи наистина имаше. Моят процес на мислене протече приблизително така. „Ето един джентълмен, който явно е медик, но има вид на офицер. Тогава значи е военен лекар. Току-що се е завърнал от тропиците, защото лицето му е със загар, а това не е естественият цвят на кожата му, тъй като китките на ръцете му са бели. Преживял е тежки изпитания и боледуване, както недвусмислено личи от измъченото му лице. Лявата му ръка е пострадала, държи я неподвижно и малко неестествено. Къде на тропиците е възможно един английски военен лекар да прекара толкова премеждия и да бъде ранен в ръката. Безспорно в Афганистан.“ Цялата поредица от мисли премина през главата ми за не повече от секунда. След това казах, че идваш от Афганистан, и ти беше много изненадан.

— Така както го обясни, изглежда просто — казах аз, усмихвайки се. — Ти ми напомняш за детектив Дюпен на Едгар Алан По. Никога не съм смятал, че такива индивиди съществуват освен в романите.

Шерлок Холмс се изправи и запали лулата си.

— Сигурно смяташ, че ми правиш комплимент, сравнявайки ме с Дюпен — отбеляза той. — А по мое мнение Дюпен е много посредствен човек. Този негов трик с намесването в мислите на приятелите му с уместни забележки след половинчасово мълчание е наистина доста ефектен, но малко повърхностен. Несъмнено е имал някакъв аналитичен талант, но в никакъв случай не е бил феномен, за какъвто, изглежда, го е смятал самият По.

— Чел ли си произведенията на Габорио? — попитах. — Съвпада ли Льокок с твоята представа за детектив?

Шерлок Холмс изсумтя презрително.

— Льокок е жалък некадърник — каза той раздразнено. — В него има само едно положително качество, енергичността. Тази книга наистина ми беше противна. Въпросът е бил да се идентифицира неизвестен затворник. В състояние съм да го сторя за не повече от 24 часа. А на Льокок това е отнело около 6 месеца. Книгата би могла да се превърне в учебник за онова, което детективите трябва да избягват.

Бях малко възмутен от безцеремонното отношение на моя събеседник към двама литературни герои, от които винаги съм се възхищавал. Тръгнах към прозореца, застанах пред него и се загледах към шумната улица. „Този човек може да е много умен — помислих си, — но е прекалено самоуверен.“

— В наше време няма нито големи престъпления, нито големи престъпници — каза недоволно той. — Какъв е тогава смисълът да имаш мозък за нашата професия. Зная, че съм достатъчно способен, за да се прочуе името ми. Няма и не е имало човек, който да е съчетавал такъв природен талант за откриване на престъпленията с толкова задълбочени знания, като мен. И какъв е резултатът? Няма никакво престъпление за разкриване или в най-добрия случай се появява някакво некадърно злодеяние с толкова прозрачни мотиви, че дори и детективите от Скотланд ярд могат да ги разгадаят.

Раздразнен още повече от това самохвалство, реших, че ще бъде най-добре да променя темата на разговора.

— Интересно какво ли търси този човек? — попитах, сочейки един снажен, облечен цивилно мъж, който се движеше бавно по отсрещния тротоар, вглеждайки се загрижено в номерата на къщите.

В ръцете си минувачът държеше голям син плик и очевидно носеше някаква вест някому.

— Имаш предвид флотския сержант в оставка? — попита Шерлок Холмс.

„Безсрамен самохвалко — помислих си отново. — Знае, че нямам никаква възможност да проверя верността на предположението му.“

В същия миг обаче човекът, забелязвайки номера на нашата врата, бързо пресече улицата. Чу се отривисто почукване, после плътен мъжки глас, а след това тежки стъпки по стълбището.

— За мистър Шерлок Холмс — каза той, когато влезе в стаята и подаде писмото на съквартиранта ми.

Беше чудесна възможност да се уязви самомнителността на моя съквартирант. Когато изстреля своя халосен патрон, едва ли е предположил, че нещата ще се развият така.

— Би ли ми казал каква е професията ти, юнак? — попитах любезно.

— Униформен разсилен, сър — отвърна с дрезгав глас новодошлият. — Дал съм си униформата за поправка.

— А какво си работил преди това? — попитах лукаво, хвърляйки малко злорад поглед към съквартиранта си.

— Сержант, сър. Служех в Кралската морска пехота, сър… Няма ли да има отговор? Добре, сър.

Той чукна токове, вдигна ръка за поздрав и излезе.

Трета глава Загадката в „Лористън гардън“

Признавам, бях много изненадан от това ново доказателство за практическата стойност на теориите на моя съквартирант. Уважението ми към анализаторските му способности нарасна неимоверно. В мен все още се таеше смътно подозрение, че цялата работа е била нагласена предварително, за да бъда слисан, но пък не виждах какво целеше. Когато го погледнах, беше привършил с четенето на писмото, погледът му беше празен и безизразен.

— Как, по дяволите, успя да направиш такова умозаключение? — попитах.

— Какво умозаключение? — попита раздразнено той.

— Ами че е флотски сержант в оставка.

— Нямам време за дреболии — отвърна Шерлок Холмс, после добави с усмивка: — Извини ме за грубостта. Прекъсна нишката на мислите ми, но така може би е по-добре. Наистина ли не успя да забележиш, че този човек е бил флотски сержант?

— Не, наистина.

— По-лесно ми беше да разбера това, отколкото да обяснявам как съм го разбрал. Ако те накарат да докажеш, че две и две прави четири, може да ти се види малко трудно, въпреки че си напълно сигурен. Още докато беше на отсрещната страна на улицата, забелязах голяма синя котва, татуирана на обратната страна на ръката му. Това миришеше на море. От друга страна, имаше военна стойка и уставни бакенбарди. Значи ставаше дума за военния флот. Личеше, че притежава известно самомнение, и имаше вид на човек, свикнал да командва. Трябва да си забелязал начина, по който държеше изправена главата си и размахваше бастуна. Улегнал, почтен на вид човек на средна възраст — с една дума, всички факти водеха до заключението, че е бил флотски сержант.

— Великолепно! — възкликнах аз.

— Банално — каза Холмс, но на мен ми се стори, че беше доволен от изписаната на лицето ми изненада и възхищение. — Току-що казах, че в наше време няма престъпници. Оказа се, че съм грешал. Погледни — подхвърли ми той донесената от разсилния бележка.

— Как! — извиках, след като я погледнах бегло. — Но това е ужасно!

— Наистина изглежда малко по-различно от обикновено — отбеляза спокойно той. — Ще бъдеш ли така любезен да я прочетеш на глас.

Писмото гласеше:

— Грегсън е най-способният детектив в Скотланд ярд — обясни Холмс. — Двамата с Лестрейд са единствените достойни за уважение хора сред некадърниците там. И двамата са бързи и енергични, но много консервативни. Отчайващо консервативни. При това са на нож. Ревнуват се един друг като две професионални хубавици. Случаят ще стане наистина много забавен, ако им се наложи да работят заедно върху него.

Бях поразен от спокойствието, с което ми обясняваше.

— Сигурно не бива да се губи нито миг — извиках. — Да отида ли да потърся файтон?

— Не зная дали да ходя там. Доста съм ленив по природа, макар че, когато се наложи, мога да бъда и чевръст.

— Но как така? Нали това е случай, за какъвто копнееше.

— Скъпи приятелю, какво ме засяга всичко това? Да предположим, че успея да го разнищя. Можеш да бъдеш уверен, че Грегсън, Лестрейд и сие ще си присвоят цялата заслуга. Такова е положението, когато не си официален представител.

— Но той те моли да му помогнеш.

— Да. Знае, че съм по-способен от него, и сам го признава, но по-скоро би си отрязал езика, отколкото да го каже пред трето лице. Както и да е. Можем да идем да хвърлим един поглед. Ще разреша случая с моите средства. Ако нямам друга полза, поне ще се посмея за тяхна сметка. Да вървим!

Той започна бързо да облича палтото си и да се приготвя, показвайки, че състоянието на апатия е отстъпило на енергичност.

— Сложи си шапката — каза той.

— Искаш и аз да дойда?

— Да, ако нямаш по-интересно занимание.

След минута и двамата бяхме в един файтон, който ни понесе към „Брикстън роуд“.

Беше мъгливо облачно утро, над къщите висеше кафеникав воал, сякаш отражение на покритите с кал улици долу. Съквартирантът ми изглеждаше в отлично настроение и през цялото време говореше за цигулките „Кремона“ и за разликите между „Страдивариус“ и „Амати“. Аз мълчах, защото лошото време и мрачната работа, с която се бяхме заели, потискаха духа ми.

— Сякаш не се замисляш много над работата, която ти предстои — казах най-сетне, прекъсвайки музикалния трактат на Холмс.

— Все още не разполагам с никакви данни. Голяма грешка е да започнеш да теоретизираш, преди да си се запознал с всички подробности. Това създава предварителни предубеждения.

— Скоро ще имаш данните — посочих с пръст. — Ето го и „Брикстън роуд“, а онова, ако не се лъжа, е къщата.

— Точно така. Спрете! — нареди той на файтонджията. Бяхме на стотина метра от къщата, но той настоя да слезем и да стигнем дотам пеша.

Къщата на „Лористън гардън“ 3 изглеждаше неприветлива и малко зловеща. Беше в група от четири постройки, изградени малко навътре в улицата, две обитаеми и две празни. Последните две бяха особено мрачни с празните си мръсни прозорци, на някои от които се четеше „Дава се под наем“. Градинка с избуяли бурени отделяше четирите къщи от улицата и беше пресечена от тясна пътека с жълтеникав цвят, настлана очевидно със смес от глина и дребен чакъл. Навред се виждаха локви от падналия през нощта дъжд. Градината бе оградена с еднометров тухлен зид с тараба над него. На тарабата се бе облегнал снажен полицай, заобиколен от групичка зяпачи, които точеха шия и напрягаха очи с напразната надежда да зърнат нещо от ставащото вътре.

Мислех си, че Шерлок Холмс ще се втурне веднага в къщата и ще се впусне в разследването. Но той направи съвсем друго. С безгрижен вид, който при дадените обстоятелства ми заприлича на преструвка, се заразхожда напред-назад по паважа, поглеждайки разсеяно към земята, небето, съседните къщи и дървената тараба. След като завърши огледа, продължи бавно надолу по пътеката, или, по-точно казано, по ивицата трева, граничеща с пътеката, приковал очи в земята. На два пъти се поспря, а веднъж се усмихна и със задоволство промърмори нещо. По влажната глинеста почва имаше много следи, но как моят съквартирант ще успее да разбере нещо, след като полицаите бяха минали по няколко пъти, не можех да си представя. При все това бях получил такива необикновени доказателства за способността му да наблюдава и не се съмнявах, че различава много неща, които за мен остават незабелязани.

На вратата ни посрещна висок белолик рус мъж с бележник в ръка, който се затече към съквартиранта ми и му стисна здраво ръката.

— Наистина е много любезно от ваша страна, че дойдохте — каза той. — Оставил съм всичко непокътнато.

— С изключение на онова! — посочи с ръка към пътеката моят приятел. — И стадо биволи да бе минало оттам, едва ли кашата щеше да е по-голяма. Несъмнено вие вече сте си направили заключенията, Грегсън, преди да позволите това.

— Имах толкова много работа вътре в къщата — избягна прекия отговор детективът. — Колегата ми Лестрейд е тук. Разчитах, че той ще се заеме с това.

Холмс ме погледна и повдигна язвително вежди.

— При наличието на капацитети като вас и Лестрейд на това място едва ли за трети човек е останало кой знае колко за разкриване — каза той.

Грегсън потри самодоволно ръце.

— Мисля, че направихме всичко, което можеше да бъде направено — отвърна той. — Но случаят наистина е много особен, а аз зная вашата слабост към подобни неща.

— Не дойдохте с файтон, нали? — попита Шерлок Холмс.

— Не.

— Както и Лестрейд?

— И той не.

— Да отидем тогава да разгледаме стаята.

След този малко странен диалог той влезе в къщата, следван от Грегсън, на чието лице бе изписано учудване. Много прашно коридорче с под от дебели дъски водеше към кухнята и сервизните помещения. От лявата и от дясната му страна имаше по една врата. Едната очевидно не беше отваряна от дълго време. Другата бе на трапезарията — мястото на трагедията. Холмс влезе и аз го последвах с унилото усещане, което обикновено предизвиква присъствието на смъртта.

Стаята беше голяма и квадратна и изглеждаше още по-голяма, защото нямаше никакви мебели. По ярките безвкусни тапети тук-там бяха избили петна от плесен, на места хартията беше разлепена и висяха големи парчета, зад които се виждаше жълтата мазилка. Срещу вратата се мъдреше претенциозна камина с рамка, имитираща бял мрамор. В единия ъгъл на камината имаше остатък от червена восъчна свещ. Мътна светлина се процеждаше през единствения, изключително мръсен прозорец и придаваше на всичко пепелявосив цвят, подсилен от дебелия слой прах, покрил цялото помещение.

Всички тези подробности забелязах по-късно. В момента, когато влязохме в стаята, цялото ми внимание се насочи към самотната, мрачна и неподвижна фигура, просната върху дъсчения под, с празни невиждащи очи, втренчени в загубилия цвета си таван. Трупът беше на човек на около 43–44 години, с къдрава коса и къса четинеста брада. Беше облечен с жилетка и палто от тежко сукно, светли панталони и безукорна яка и ръкавели. На пода до него лежеше спретнат и добре изчеткан цилиндър. Пестниците му бяха стиснати, ръцете широко разперени, а краката сключени така, сякаш агонията му е била много мъчителна. На застиналото му лице бяха изписани ужас и омраза, каквито, струва ми се, дотогава не бях виждал.

Това злобно и ужасно изкривено изражение заедно с ниското чело, тънкия нос и издадените челюсти придаваше на мъртвеца особено отблъскващ маймуноподобен вид, подсилен от неестествената му сгърчена поза. Бях виждал смъртта в най-различни форми, но никога не ми се е струвала толкова страшна, както в онова мрачно и мръсно помещение, чиито прозорци гледаха към основната артерия на едно от лондонските предградия. Мършав и душещ като копой, на вратата се появи Лестрейд и ни поздрави.

— Този случай ще предизвика сензация, сър — отбеляза той. — Надминава всичко, което съм виждал досега, а аз не съм новак.

— Няма никаква нишка — каза Грегсън.

— Абсолютно никаква — обади се Лестрейд.

Шерлок Холмс пристъпи до трупа, като коленичи до него и го разгледа внимателно.

— Сигурно ли е, че няма никаква рана? — попита той, сочейки многобройните капки и съсиреци от кръв наоколо.

— Напълно сигурно! — извикаха и двамата детективи.

— В такъв случай, разбира се, кръвта принадлежи на някой друг, вероятно на убиеца, ако е било убийство. Това ми напомня за обстоятелствата, свързани със смъртта на Ван Янсен в Утрехт през 1834 година. Спомняте ли си този случай, Грегсън?

— Не, сър.

— Припомнете си го, необходимо е. Нищо ново няма под слънцето. Всичко вече е било правено.

Докато говореше, чевръстите му пръсти се движеха във всички посоки, опипваха, натискаха, откопчаваха и проверяваха, а в очите му личеше онзи блуждаещ израз, за който споменах вече. Проверката му приключи извънредно бързо, като ни най-малко не беше бегла или претупана. Накрая подуши устните на мъртвеца и след това погледна подметките на лачените му обувки.

— Не е бил преместван, нали?

— Само колкото бе необходимо за целите на нашия оглед.

— Можете да го отнесете в моргата — каза Холмс. — Повече нищо не може да се разбере.

Грегсън държеше в готовност четири души с носилка. По негов знак те влязоха в стаята, вдигнаха трупа и го изнесоха. Когато го вдигнаха, на пода се изтърколи един пръстен. Лестрейд го сграбчи и впи очи в него.

— Тук е имало жена — каза той, — това е женски венчален пръстен.

Той протегна ръката си, на чиято длан лежеше пръстенът. Всички го заобиколихме и вперихме очи в него. Не можеше да има съмнение, че тази халка от чисто злато някога е красяла пръста на младоженка.

— Това усложнява нещата — каза Грегсън, — а те и без това са си достатъчно сложни, дявол да ги вземе.

— Не мислите ли, че ги опростява? — отбеляза Холмс. — Колкото и да го гледаме, нищо няма да научим от него. Какво намерихте в джобовете му?

— Всичко е тук — каза Грегсън, като посочи с пръст купчина предмети, струпани върху едно от долните стъпала на стълбата. — Златен часовник с №97163 от „Баро“ в Лондон; златна верижка „Албърт“, много тежка и масивна, златен пръстен с масонски знак, златна игла във формата на глава на булдог с очи от рубини, калъф за визитни картички от руска кожа с визитки на името на Инок Дж. Дребър от Кливланд, отговарящо на инициалите И. Дж. Д. на бельото. Портфейл не намерихме, но в джобовете имаше дребни пари на обща сума седем лири и тринайсет шилинга; джобно издание на „Декамерон“ от Бокачо с надпис Джоузеф Стангърсън на форзаца, две писма — едното адресирано до И. Дж. Дребър, другото до Джоузеф Стангърсън.

— На какъв адрес?

— Американската борса на „Странд“, до поискване. И двете писма са от параходната компания „Гийон“ с разписание на заминаващите от Ливърпул кораби. Ясно е, че нещастникът се е готвел да се върне в Ню Йорк.

— Направихте ли опит да научите нещо за другия човек, за Стангърсън?

— Незабавно, сър — каза Грегсън. — Изпратих обявления до всички вестници, а един от моите хора отиде в Американската борса, но още не се е върнал.

— Изпратихте ли известие в Кливланд?

— Телеграфирахме тази сутрин.

— Как формулирахте запитването си?

— Просто съобщихме подробно всички обстоятелства и писахме, че ще бъдем благодарни, ако ни изпратят някаква информация, която би могла да ни помогне.

— И не поискахте подробности по някой въпрос, който ви се струва решаващ?

— Попитах за Стангърсън.

— И нищо повече? А няма ли някое обстоятелство, от чието разясняване да зависи целият случай? Бихте ли телеграфирали отново?

— Съобщих всичко, което имах да кажа — засегнато отвърна Грегсън.

Шерлок Холмс се усмихна под мустак и тъкмо се готвеше да каже нещо, когато Лестрейд, който бе излязъл, докато ние водехме този разговор в хола, се върна, потривайки самодоволно ръце.

— Мистър Грегсън — каза той, — току-що направих много важно откритие, което нямаше да бъде забелязано, ако не бях проверил внимателно стените.

Докато говореше, очите на дребния човечец блестяха от удоволствие. Очевидно едва сдържаше чувството на триумф от това, че е отбелязал точка срещу колегата си.

— Елате — каза той и тръгна към стаята, където въздухът сякаш бе станал по-чист след изнасянето на трупа. — Застанете тук!

Запали клечка кибрит и я вдигна високо до стената.

— Погледнете! — каза той победоносно.

Споменах, че на места тапетите бяха разлепени и изпокъсани. В този ъгъл на стаята липсваше голямо парче, виждаше се жълтеникав квадрат от груба мазилка. Там с кървавочервени букви бе изписана една-единствена дума:

— Какво ще кажете! — извика детективът с вид на панаирджия, който показва своето зрелище. — То остана незабелязано, защото се намира в най-тъмния ъгъл на стаята и никой не се сети да погледне натам. Убиецът го е написал със собствената си кръв. Вижте този съсирек, където кръвта е започнала да се стича надолу по стената. Това поне опровергава предположението за самоубийство. А защо е избран именно този ъгъл като място? Ще ви кажа. Виждате ли свещта на камината? Тогава тя е била запалена, значи този ъгъл е бил най-светлата част от стената, а не най-тъмната, както е сега.

— А какво значение има всичко това сега, след като го открихте? — попита пренебрежително Грегсън.

— Значение ли? Ами това означава, че пишещият се е готвел да напише женското име Рашел, но нещо му е попречило, преди той или тя да успее да го довърши. Запомнете ми думата, когато този случай се разкрие, ще стане ясно, че е замесена жена на име Рашел. Можете да се смеете колкото си искате, мистър Шерлок Холмс. Може да сте много умен и хитър, но старият копой върши най-добра работа, отидат ли нещата в задънена улица.

— Аз наистина ви моля да ме извините — каза моят съквартирант, който беше разсърдил дребния човечец, внезапно избухвайки в силен смях. — Няма съмнение, че заслугата за откриването на този надпис изцяло е ваша, и както казахте, по всичко изглежда, той е написан от другия участник в снощната загадка. Досега нямах време да огледам стаята, но с ваше разрешение ще направя това сега.

Докато говореше, той измъкна от джоба си рулетка и лупа. С тези два инструмента в ръка се понесе безшумно из стаята, като понякога спираше, понякога коленичеше, а веднъж дори легна по очи на пода. Беше толкова погълнат от заниманието си, че сякаш бе забравил за присъствието ни, мърмореше си през цялото време нещо под нос и непрекъснато издаваше възклицания, пъшкания, подсвирквания и кратки, насърчителни и обнадеждаващи призиви. Неволно го оприличих на чистокръвно, добре обучено ловно куче, което тича насам-натам из гората и скимти нетърпеливо, докато попадне на диря. Огледът му продължи двайсетина минути. Грижливо измерваше разстоянието между съвсем невидими за мен следи, понякога измерваше нещо и по стените по същия непонятен начин. На едно място събра внимателно купчина сив прах от пода и го прибра в плик. Най-накрая разгледа с лупата си думата върху стената, като се взираше най-внимателно във всяка буква. Накрая, докато прибираше обратно рулетката и лупата в джоба си, изглеждаше доволен.

— Казват, че гениалността е безкрайна способност да полагаш старание — отбеляза усмихнат той. — Лоша дефиниция, но добра за детективската работа.

Грегсън и Лестрейд наблюдаваха маневрите на своя колега аматьор с голям интерес и леко презрение. Очевидно още не бяха разбрали онова, което аз вече започвах да осъзнавам: и най-незначителните действия на Шерлок Холмс бяха насочени към определена и практическа крайна цел.

— Какво мислите, сър? — попитаха и двамата.

— Ако се опитам да ви помогна, ще бъде равносилно на това да ви лиша от почестите за разкриването на този случай — каза приятелят ми. — Дотук вие напредвахте така добре, че ще бъде жалко да се намеся — докато говореше, в гласа му се чувстваше явен сарказъм. — Ще се радвам, ако мога да ви помогна с нещо. Междувременно ми се иска да поприказвам с полицая, намерил трупа. Можете ли да ми дадете името и адреса му?

Лестрейд погледна в бележника си:

— Джон Ранс. В момента не е на служба. Ще го намерите на „Одли корт“ 46 в Кенингтън парк гейт.

Холмс си записа адреса, после се обърна към мен:

— Хайде, докторе, да отидем да го потърсим. А на вас ще кажа нещо, което може да ви помогне — добави той към двамата детективи. — Тук е било извършено убийство и убиецът е мъж. Висок е над 1,80 метра, в разцвета на силите си, стъпалата на краката му са малки за ръцете му, носил е груби тъпи обувки и е пушил пура „Тричинополи“. Пристигнал е тук заедно с жертвата си с файтон, теглен от кон с три стари подкови и една нова на левия преден крак. По всяка вероятност убиецът има червендалесто лице и ноктите на дясната му ръка са много дълги. Това са само няколко белега, но може би ще ви бъдат от полза.

Лестрейд и Грегсън се спогледаха, усмихвайки се недоверчиво.

— Ако е имало убийство, как е станало? — попита единият.

— Отрова — каза рязко Шерлок Холмс и тръгна. — Още нещо, Лестрейд — добави той, като се обърна на вратата. — Rache е немска дума и означава „отмъщение“. Така че не си губете времето да търсите госпожица Рашел.

И след като пусна тази последна стрела, той си тръгна, оставяйки съперниците си зяпнали от изумление.

Четвърта глава Разказът на Джон Ранс

Тръгнахме от „Лористън гардън“ към един часа. Шерлок Холмс се отби в най-близката пощенска станция и изпрати дълга телеграма. След това спря един файтон и каза на файтонджията да ни закара на адреса, даден ни от Лестрейд.

— Няма нищо по-хубаво от непосредствената информация — отбеляза той. — Всъщност вече съм си изработил мнение по този въпрос и все пак трябва да проверим какво още може да се научи.

— Ти ме смайваш, Холмс. Нима наистина си толкова уверен в заключенията си?

— Няма място за грешка — отвърна той. — Първото, което забелязах, когато пристигнах, бе, че до бордюра личаха следи от колелата на файтон. А през последната седмица до снощи дъжд не е валял, така че колелата, оставили толкова дълбоки дири, трябва да са минали оттам снощи. Освен това забелязах следи от конски копита, а очертанията на едно от тях бяха много по-ясни от очертанията на другите три — значи подковата е била нова. Щом файтонът е пристигнал след започването на дъжда, а на сутринта вече го е нямало, значи е бил там през нощта и по всяка вероятност е докарал и двамата в къщата.

— Така както го обясни, изглежда доста просто. Но как установи ръста на другия?

— В повечето случаи ръстът на един човек може да се разбере от дължината на стъпалото. Изчисляването му е много лесно, но няма смисъл да те занимавам с цифри. Стъпалото на този човек бе отпечатано както навън, върху глината, така и вътре, върху праха. Имах възможност да проверя изчисленията си. Когато някой пише на стена, най-често инстинктивно започва да пише на равнището на очите си. А този надпис се намираше на метър и осемдесет и два от пода. Останалото беше детска игра.

— А възрастта му? — попитах аз.

— Да, ако човек може да прескочи метър и четирийсет без усилие, едва ли е много стар. Точно толкова бе широка локвата, която очевидно е прескочил. Лачените обувки са я заобиколили, а грубите обувки са я прескочили. Няма нищо мистериозно. Само прилагам в живота някой от методите за наблюдение и дедукция, които съм изложил в онази статия. Друго нещо озадачава ли те?

— Ноктите на пръстите и пурата „Тричинополи“ — подхвърлих.

— Надписът на стената е направен от мъжка ръка. С лупата забелязах, че мазилката е била леко одраскана, когато е писал, което едва ли би станало, ако ноктите на пишещия са били добре изрязани. От пода събрах малко пепел от пура. Пепелта беше тъмна на цвят и на люспести пластове — такава пепел произвеждат само пурите „Тричинополи“. Правил съм проучване на пепелта на различни пури, дори съм писал монография по въпроса. Смея да твърдя, че от пръв поглед мога да различа пепелта на всички известни марки пури или тютюни. Именно по тези малки подробности опитният детектив се отличава от хора като Грегсън и Лестрейд.

— А червендалестото лице? — попитах аз.

— Един малко по-смел изстрел напосоки, макар да не се съмнявам, че съм прав. Но на този етап от разследването не бива да ме разпитваш повече.

Прокарах ръка по челото си и казах:

— Да си призная, в главата ми е същинска каша. Колкото повече си мисля за този случай, толкова по-неясно ми изглежда всичко. Как например двамата, ако са били двама, са попаднали в тази празна къща? Какво е станало с файтонджията, който ги е докарал? Как може един човек да принуди друг да вземе доброволно отрова? Откъде се е взела кръвта? Каква е била целта на убиеца, след като няма грабеж? Как е попаднал там женският пръстен? И най-важното, защо вторият човек е написал немската дума Rache, преди да избяга? Признавам, че не виждам как могат да бъдат съгласувани всичките тези толкова противоречиви факти.

Събеседникът ми се усмихна одобрително.

— Ти обобщи сбито и ясно всички трудности, свързани с разследването на този случай. Наистина все още има доста необясними неща, макар че главното вече е ясно. Що се отнася до откритието на горкия Лестрейд, това е било просто димна завеса за заблуждаване на полицията, насочвайки я погрешно към мисълта за социализъм и тайни сдружения. Този надпис не е оставен от немец. Ако си забелязал, буквата „А“ беше изписана малко по немски образец. А един истински немец би я написал по латински образец, така че можем спокойно да смятаме, че тази дума не е написана от немец, а от човек, направил несръчен опит да имитира немец, но престарал се в усилията си. Това е било само една хитра уловка за насочване на следствието в погрешна насока. Но, моля те, не ми искай повече обяснения, докторе. Както знаеш, илюзионистът губи много от обаянието си, ако обясни изцяло номера, и ако ти разкрия изцяло метода си на работа, може да стигнеш до извода, че в крайна сметка съм съвсем обикновен индивид.

— Никога не бих казал подобно нещо — отвърнах. — Ти в най-голяма степен си успял да приближиш детективската работа до точните науки.

При тези думи събеседникът ми пламна от удоволствие. Вече бях забелязал, че е много чувствителен към комплиментите за работата му.

— Ще ти кажа още нещо — добави той. — Лачените и грубите обувки са пристигнали с един и същ файтон и са вървели по пътеката като най-близки приятели, вероятно хванати под ръка. А когато са влезли вътре, са започнали да се разхождат нагоре-надолу из стаята — по-точно лачените обувки са стояли неподвижно, разхождали са се грубите обувки. Установих го по следите в праха и разбрах също, че докато се е разхождал, човекът с грубите обувки се е разгорещявал все повече и повече. Личи по увеличаващите се размери на крачките му. През цялото време е говорил и несъмнено постепенно се е възбудил до състояние на ярост. Тогава е настъпила трагедията. Сега знаеш всичко, което зная и аз, защото останалото е само въпрос на предположения и догадки. И така, вече имаме добра база да започнем. Но трябва да побързаме, защото днес искам да отида на концерта на Хале и да чуя Норман Неруда.

Докато говорехме, файтонът ни си пробиваше път през безкраен лабиринт от мръсни улички и мрачни пресечки. Когато навлязохме в най-мрачната и мръсна от тях, файтонджията внезапно спря.

— Ето това е „Одли корт“ — каза той, сочейки една тясна пролука в дългата стена от сиви тухли. — Ще ви чакам тук.

„Одли корт“ не се отличаваше с приветливост. Тесният проход ни изведе до правоъгълник, павиран с плочи и обграден с мрачни жилища. Промъкнахме се между няколко групи мръсни деца и промушвайки се между простряно избеляло бельо, се добрахме до номер 46. На вратата имаше табелка с името на Ранс. На нашето запитване отговориха, че полицаят спи, и ни поканиха да почакаме в гостната.

Скоро се появи и самият Ранс, малко ядосан, че са го събудили.

— Вече изпратих рапорта си в службата — каза той.

Холмс извади от джоба си половин златна лира и замислено започна да си играе с нея.

— Мислехме, че ще е най-добре да чуем всичко от собствените ви уста — каза той.

— С удоволствие ще ви разкажа всичко, което зная, сър — отвърна услужливо полицаят, приковал очи в златната монета.

— Искам само да ми разкажете с ваши думи всичко, както е станало.

Ранс седна на канапето и сви вежди, като че решен да не пропусне нищо в разказа си.

— Ще започна от самото начало — каза той. — Моето дежурство е от десет вечерта до шест сутринта. В единайсет стана сбиване в кръчмата „Белият елен“, но иначе в района беше спокойно. В един заваля и срещнах Хари Мърчър, който отговаря за Хоуланд гроув. Поприказвахме си малко на ъгъла на улица „Хенриета“. Към два часа или малко по-късно реших да пообиколя по „Брикстън роуд“. Беше доста пусто и кално. Докато слизах, не срещнах жива душа, макар че край мен минаха един-два файтона. Вървях и си мислех, между нас казано, че чаша горещ грог ще ми дойде добре, когато внезапно в един от прозорците на онази къща блесна светлина. Знаех, че и двете къщи на „Лористън гардън“ са празни, защото собственикът им не искаше да поправи канализацията, макар че последният наемател, който живя в едната от тях, умря от коремен тиф. Затова когато видях светлината, се сащисах и веднага си помислих, че се е случило нещо лошо. Когато стигнах до вратата…

— Вие се спряхте, а след това се върнахте при градинската врата — прекъсна го моят съквартирант. — Защо го направихте?

— Ха, точно така беше, сър, макар че един Господ знае как сте го научили. Вижте сега, когато стигнах до вратата, наоколо беше толкова тихо и пусто, та си помислих, че няма да бъде зле, ако с мен има още някой. Не може да ме уплаши нищо от тази страна на гроба, но ми дойде на ума, че може би онзи, дето умря от коремен тиф, е дошъл да провери канализацията, която го е погубила. При тази мисъл ме побиха тръпки и се върнах обратно, за да проверя не се ли вижда фенерът на Мърчър, но го нямаше, нямаше и никой друг. Дори куче не се виждаше. Тогава събрах кураж, върнах се и отворих вратата. Вътре беше тихо и влязох в стаята, от която идваше светлината. На камината мъждукаше свещ от червен восък и на нейната светлина видях…

— Да, зная какво сте видели. Прекосихте няколко пъти стаята, коленичихте до трупа, а после…

Джон Ранс скочи изплашено и впи подозрително очи в Холмс.

— Къде се бяхте скрили, че успяхте да видите всичко това? — попита той. — Изглежда, знаете много повече, отколкото би трябвало да знаете.

Холмс се засмя и постави на масата визитната си картичка.

— Само не ме арестувайте по подозрение в убийство — каза той. — Аз съм от копоите, не съм вълкът. Мистър Грегсън или мистър Лестрейд ще ви уверят в това. Но, моля ви, продължавайте. Какво направихте после?

Ранс седна отново на мястото си, но върху лицето му все още бяха изписани смущение и объркване.

— Върнах се при входната врата и изсвирих със свирката. На сигнала ми се отзоваха Мърчър и още двама.

— Пак ли нямаше никой на улицата?

— Никой, ако става дума за хора, на които може да се разчита.

— Какво искате да кажете?

Полицаят се ухили.

— Виждал съм много пияни през живота си, сър — каза той, — но не бях виждал толкова пиян човек като онази птица. Когато излязох навън, стоеше облегнат на оградата и ревеше с цяло гърло някаква песен. Едва се държеше на краката, а още по-малко можеше да ни помогне с нещо.

— Що за човек беше? — попита Холмс.

Джон Ранс като че ли се подразни от това отклонение.

— Беше страшно пиян — каза той, — толкова пиян, че сигурно щяхме да го приберем на топло, ако не бяхме толкова заети с другата работа.

— Лицето му, дрехите му… Не успяхте ли да ги разгледате? — намеси се нетърпеливо Холмс.

— Поразгледах ги, след като трябваше да му помогнем с Мърчър да се изправи на крака. Беше висок, с червендалесто лице, долната част на лицето му беше загърната…

— Достатъчно — каза Холмс. — Какво стана с него?

— Нямахме време да се занимаваме с него — докачи се полицаят. — Сигурно е успял да намери пътя до дома си.

— Как беше облечен?

— С кафяво палто.

— Имаше ли камшик в ръката?

— Камшик ли? Не.

— Трябва да го е оставил някъде — промърмори Холмс. — А не си ли спомняте да сте видели или чули файтон след това?

— Не.

— Ето ви половин лира — каза моят съквартирант, като се изправи и взе шапката си. — Опасявам се, Ранс, че никога няма да напреднете в службата. Главата трябва да ви служи не само за украшение, а и за нещо по-полезно. Снощи сте могли да спечелите сержантски нашивки. Този, когото сте държали в ръцете си, е човекът, в когото е нишката към това престъпление и когото търсим. Няма смисъл да спорим за това сега: казвам ви, че наистина е било така. Да тръгваме, докторе.

Тръгнахме към файтона, оставяйки нашия информатор с малко недоверчив, но очевидно и неспокоен вид.

— Глупакът му с глупак! — каза горчиво Холмс. — Да държи в ръцете си късмета и да го изпусне толкова безмозъчно.

— Все още не ми е ясно. Вярно, че описанието на този човек съвпада с твоето предположение за втория участник в загадката. Но защо е трябвало да се връща в къщата, след като е бил излязъл от нея? Това не е присъщо за престъпниците.

— Пръстенът, човече, пръстенът. Заради него се е върнал. И да не разполагаме с друг начин да го хванем, трябва да използваме пръстена като стръв. Аз ще го хвана, докторе. Обзалагам се на две към едно, че ще го хвана. Но трябва да ти благодаря — ако не беше ти, може би нямаше да отида и щях да изпусна най-хубавия етюд, на който съм попадал — етюд в червено, а? Защо да не се възползваме малко от жаргона на изкуството? Ето я червената нишка на убийството, преплетена с безцветната прежда на живота, и нашият дълг е да я разнищим, да я отделим и да извадим наяве всеки сантиметър от нея. А сега на обяд и после към Норман Неруда. Как беше онзи откъс от Шопен, който тя така възхитително изпълнява? Тра-ла-ла-ла-лира-лира-ле.

И като се отпусна на седалката във файтона, любителят детектив засвири като чучулига, докато аз размишлявах над многостранността на човешкия мозък.

Пета глава Нашето обявление привлича посетител

Сутрешните ни усилия се оказаха твърде много за моето неукрепнало здраве и следобед се почувствах съвсем уморен. След като Холмс отиде на концерта, легнах на дивана и се опитах да поспя. Опитът ми се оказа неуспешен. Съзнанието ми беше твърде възбудено от станалото, главата ми гъмжеше от най-странни приумици и предположения. Затворех ли очи, пред мен се изправяше изкривеното маймунско лице на убития. Беше ми направило толкова зловещо впечатление, че трудно можех да изпитам друго освен благодарност към оня, който бе премахнал това лице от света. Сякаш чертите на Инок Дж. Дребър от Кливланд са били създадени, за да изразят човешките пороци в тяхната крайност. И все пак осъзнавах, че справедливостта трябва да възтържествува и че в очите на закона поквареността на жертвата съвсем не изкупва вината на убиеца.

Колкото повече си мислех за това, толкова по-невероятна ми изглеждаше хипотезата на моя съквартирант, че човекът е бил отровен. Спомних си как бе подушил устните на убития, и не се съмнявах, че е открил нещо, което да го наведе на мисълта за отрова. А и после, ако не беше отрова, какво би могло да причини смъртта, след като нямаше рани или следи от опити за удушване. Но, от друга страна, чия беше кръвта, така обилно поръсена по пода? Следи от борба не се намериха, а и жертвата нямаше никакво оръжие, с което е могла да нарани противника си. Усещах, че докато тези въпроси остават без отговор, нито Холмс, нито аз нямаше да можем да мигнем. Спокойното му уверено държане ме убеждаваше, че вече си е изработил хипотеза, която обяснява всички факти, макар изобщо да не можех да си я представя.

Той се прибра много късно. Явно не само концертът го бе забавил толкова. Когато се появи, вечерята вече беше сервирана.

— Беше чудесно — каза той, когато седна на мястото си. — Спомняш ли си какво казва Дарвин за музиката? Той твърди, че способността да се създава и да се цени музиката се е появила у хората дълго преди да овладеят способността да говорят. Може би това е причината, поради която ни въздейства така дълбоко. Пробужда в душите ни бледи спомени за онази далечна мъглява епоха, когато човечеството е било в детската си възраст.

— Това е всеобхватна идея — отбелязах аз.

— Ако искаме идеите ни да обясняват природата, наистина трябва да бъдат всеобхватни — отвърна Холмс. — Но какво ти стана? Не приличаш на себе си. Случаят на „Брикстън роуд“, изглежда, съвсем те е разстроил.

— Да си призная, наистина е така — казах аз. — Би трябвало да съм по-закален след преживяното в Афганистан. Там край Мейуонд пред очите ми накълцаха другарите ми на парчета и все пак издържах.

— Струва ми се, разбирам причината. Около този случай цари загадъчна атмосфера, която подхранва въображението, докато, когато въображението не участва, не се изживява ужас. Чете ли вечерния вестник?

— Не.

— Описанието на случая е доста добро. При това не се споменава фактът, че когато трупът е бил вдигнат, на пода е паднал венчален пръстен на жена. И това е чудесно.

— Защо?

— Погледаш това обявление — отвърна той. — Изпратих го във всички вестници тази сутрин веднага след като се запознахме със случая.

Той ми подхвърли вестника и аз погледнах към мястото, което сочеше. Беше първото обявление под рубриката „Намерени“ и гласеше:

— Извинявай, че използвах твоето име — каза той. — Ако бях написал моето, някой от онези тъпаци можеше да го забележи и да обърка работата.

— Няма значение — отвърнах. — Но да предположим, че наистина дойде някой. Та нали у мен няма никакъв пръстен?

— Напротив, има — каза той, подавайки ми един пръстен. — Този може да свърши работа. Почти като другия е.

— А кой очакваш да се отзове на това обявление?

— Ами човекът с кафявото палто, нашият червендалест приятел с тъпите обувки или четвъртитите пръсти на краката. Ако не дойде сам, поне ще изпрати някой съучастник.

— А няма ли да му се стори опасно?

— Не. Ако предположенията ми за този случай се окажат верни, а имам всички основания да вярвам в това, този човек ще се реши на всякакъв риск, само и само да не загуби пръстена. По мое мнение го е изпуснал, когато се е навеждал над трупа на Дребър, но без да се усети в момента. Разбрал е, че го е изгубил, чак след като е напуснал къщата, и се е върнал бързо обратно, но е намерил полицията, защото от глупост е оставил свещта да гори. Наложило му се е да се преструва на пиян, за да приспи евентуалните подозрения на полицаите. Постави се на мястото на този човек. След като премисли всичко, може да му се стори, че е изпуснал пръстена навън, след като е излязъл от къщата. Какво ще направи в такъв случай? Ще започне да търси с настървение, с надеждата, че може да го открие в рубриката за намерени вещи. Няма начин да не попадне на нашето обявление. Много ще се зарадва. Защо да се страхува от капан? Според неговата логика няма причина намирането на пръстена да се свързва с убийството. Защо да не дойде? Наистина ще дойде. Най-късно след час ще пристигне.

— А после? — попитах аз.

— После ще ме оставиш да се разправям с него. Имаш ли оръжие?

— Моя стар служебен револвер и няколко патрона.

— Добре ще е да го почистиш и да го заредиш. Това ще бъде отчаян човек и макар че ще го изненадам, по-добре да сме готови за всичко.

Отидох в стаята си и последвах съвета му. Когато се върнах с револвера, масата беше почистена, а Холмс се бе заел с любимото си занимание — да стърже на цигулката си.

— Фабулата се заплита — каза той, когато влязох. — Току-що се получи отговор на моята телеграма до Америка. Гледището ми за случая наистина е вярно.

— И какво е то? — попитах нетърпеливо.

— Трябва да сменя струните — отклони въпроса ми той. — Прибери револвера в джоба си. Когато човекът дойде, говори с него, както си говориш обикновено. Останалото е моя работа. Не го гледай прекалено изпитателно, за да не го изплашиш.

— Вече е осем часа — погледнах неспокойно часовника си.

— Да. Вероятно ще пристигне след няколко минути. Открехни вратата. Добре. Сега постави ключа от вътрешната страна. Благодаря ти! Виж каква книга намерих в една антикварна книжарница вчера. De jure inter gentes, отпечатана на латински език в Лиеж, Белгия, през 1642 година. Когато е била публикувана, главата на Чарлс I още е стояла здраво на раменете му.

— Кой е печатарят?

— Някой си Филип дьо Кроа. На форзаца има избелял надпис с мастило Ex libris Guelielmi Whyte. Интересно кой ли е бил този Уилям Уайт. Сигурно някой пресметлив адвокат от XVII век. По почерка му личи, че е бил юрист. Струва ми се, че нашият човек пристига.

Още преди да довърши последното си изречение, се позвъни. Шерлок Холмс стана рязко и премести стола си по-близо до вратата. Чухме стъпките на прислужницата, докато прекосяваше хола, после рязкото щракане на резето, когато се отвори вратата.

— Тук ли живее доктор Уотсън? — попита ясен, леко дрезгав глас.

Не можахме да чуем отговора на прислужницата, вратата се затвори и някой тръгна нагоре по стълбите. Стъпките бяха несигурни и малко провлачени. Докато Холмс се вслушваше в тях, по лицето му се изписа изненада. Стъпките бавно приближиха към нашата стая и на вратата се чу леко почукване.

— Влезте! — извиках.

Вместо силен мъж, какъвто очаквахме, на вратата се показа престаряла сбръчкана бабичка. Изглежда, я заслепи внезапно блесналата пред нея светлина на стаята, защото, след като се поклони леко, се изправи пред нас с гуреливите си очи и неспокойно зарови в джобовете си с треперещи нервни пръсти. Погледнах към Холмс, на чието лице бе изписано такова разочарование, че се помъчих да изглеждам колкото може по-спокоен. Старицата извади един вечерен вестник и посочи нашето обявление.

— Това ме води при вас, господа! — каза тя, като отново се поклони леко, — златен венчален пръстен, намерен на „Брикстън роуд“. Той е на дъщеря ми Сали, тя е женена от една година, а пък мъжът й е стюард на един кораб и какво ще рече, когато се прибере и види, че пръстена го няма! И без това си е доста бесен, а като пийне, съвсем полудява. Ако искате да знаете, тя снощи отиде на цирк заедно с…

— Това ли е нейният пръстен? — попитах.

— Слава Богу! — извика старицата. — Сали много ще се зарадва тази вечер. Това е пръстенът.

— А какъв ви е адресът? — попитах я, вземайки един молив.

— Улица „Дънкан“ 13, Хаундсдич. Доста далеч е.

— Но „Брикстън роуд“ не е между цирка и Хаундсдич — каза остро Холмс.

Старицата се обърна и го изгледа изпитателно със зачервените си очички.

— Господинът ме попита за моя адрес — каза тя. — Сали живее на „Мейфийлд плейс“ 3.

— А вашето име е…

— Името ми е Сойър, нейното е Денис. Нали е женена за Том Денис. Хубавеляк, спретнато момче, докато е в морето. Няма по-добър стюард в цялата компания, но слезе ли на брега, заради жените ли, заради пиенето ли…

— Ето ви пръстена, мисис Сойър — прекъснах я аз, подчинявайки се на знака на моя съквартирант. — Очевидно е на дъщеря ви и аз се радвам, че мога да го върна на законния му собственик.

Мънкайки безброй благословии и благодарности, старицата пъхна пръстена в джоба си и тръгна надолу по стълбата. Щом тя излезе, Шерлок Холмс скочи и се втурна в стаята си. След малко се появи с вратовръзка и връхно палто.

— Ще я проследя — каза той забързано. — Сигурно е съучастник и ще ме отведе при него. Чакай ме.

Външната врата едва бе хлопнала, когато Холмс се спусна по стълбите. Поглеждайки през прозореца, видях старицата бавно да пристъпя по отсрещния тротоар, докато нейният преследвач я дебнеше от разстояние.

„Или цялата му теория е невярна — помислих си аз, — или сега вече ще разкрие загадката.“

Нямаше нужда да ми казва да го чакам, защото чувствах, че няма да мога да мигна, докато не чуя резултата от приключението му.

Холмс излезе към девет часа. Нямах представа, колко ще се забави, но се отпуснах в креслото с лупа в ръка, прелиствайки бавно страниците на „Животът на бохемата“ от Анри Мюрже. Мина десет часа и чух стъпките на прислужниците, които се готвеха да си лягат. Стана единайсет и покрай стаята ми премина с по-внушителната си походка хазяйката, запътена в същата посока. В дванайсет без нещо ключалката остро изщрака. Още щом Холмс влезе, по лицето му разбрах, че не е успял да направи нищо. Развеселеност и огорчение се бореха за надмощие в него, но първото надделя и той избухна в искрен смях.

— Не ми се иска хората от Скотланд ярд да научат — каза той, докато се отпускаше в креслото си. — Толкова често съм ги вземал на подбив, че не биха ме оставили на мира до края на живота ми. Но мога да си позволя да се смея сега, защото знам, че в края на краищата ще бъдем квит.

— Какво стана?

— О, нямам нищо против да разкажа нещо, което не е в моя полза. Това същество повървя малко и взе да накуцва, да проявява всички признаци на човек с болни крака. Изведнъж се спря и махна на един файтон. Успях да се доближа, за да мога да чуя адреса, който даде, но всъщност нямаше нужда да се престаравам толкова, защото го изпя толкова високо, че можеше да се чуе и от отсрещния тротоар: „Карай на улица «Дънкан» 13, в Хаундсдич“ — извика тя. Съвсем естествено прозвуча и след като се разположи благополучно вътре, аз се метнах отзад на файтона. Това е умение, което всеки детектив трябва да владее до съвършенство. Така се понесохме из града и не спряхме нито веднъж, докато не стигнахме до въпросната улица. Скочих, преди файтонът да спре, и спокойно се заразхождах. Файтонджията слезе, отвори вратата и застана очаквателно. Но отвътре не излезе никой. Когато пристъпих наблизо, той ядосано опипваше празното купе и лееше поток от най-цветистите ругатни, които съм чувал. От пасажерката нямаше и помен и май доста време ще трябва да мине, докато той си получи парите. Когато проверих номер 13, оказа се, че къщата е на един почтен търговец на книжни тапети на име Кезик и че никакъв Сойър или Денис никога не е живял там.

— Да не искаш да кажеш — извиках изумен, — че тази едва тътреща се немощна старица е успяла да скочи от файтона в движение, без файтонджията или ти да разберете?

— По дяволите бабата! — извика троснато Холмс. — Ние бяхме бабите, щом позволихме да ни изиграят така. Явно е бил някой млад човек, при това доста ловък, а и великолепен актьор. Качването му по стълбите бе несравнимо. Явно е усетил, че го следя, и е използвал този начин да ми се измъкне. Значи човекът, когото търсим, съвсем не е толкова самотен, колкото си представях, а и има приятели, готови да рискуват доста заради него. Изглеждаш съвсем уморен, докторе. Последвай съвета ми и си легни.

Наистина се чувствах доста изморен и се подчиних на препоръката му. Оставих Холмс седнал пред догарящия огън. На няколко пъти през нощта чувах в просъница тихото меланхолично стенание на цигулката му и знаех, че продължава да мисли над объркания проблем, който се бе заел да разреши.

Шеста глава Тобайъс Грегсън показва способностите си

На другия ден всички вестници пишеха за „Брикстънската мистерия“, както я нарекоха. Навсякъде подробно се описваше случаят, имаше дори уводни статии, посветени на него. Тук-там прочетох нови за мен подробности. И до днес пазя папката с изрезки и откъси, отнасящи се до този случай, затова ще спомена накратко някои:

„Дейли телеграф“ отбелязваше, че в историята на престъпленията рядко се е срещала трагедия с толкова странни белези. Немското име на жертвата, липсата на мотив и зловещият надпис на стената, всичко подсказвало, че убийството е извършено от политически бежанци и революционери. Социалистите имали много сдружения в Америка и покойният несъмнено бил нарушил някои от неписаните им закони, а после бил проследен и наказан. Пътьом се споменаваха Vehmgericht2, карбонарите, Дарвиновата теория, принципите на Малтус, анархизмът, социализмът, всичко това се свързваше с други неотдавнашни убийства, за да се свърши с предупреждение към правителството и с настояване да се установи по-строг контрол върху чужденците в Англия.

Вестник „Стандарт“ коментираше, че подобен вид престъпления се вършели обикновено, когато на власт били либералите. Били плод на неустановените възгледи на масите и произтичащото от това отслабване на всякаква власт. Покойният бил американски гражданин, пребиваващ в метрополията. В Лондон живеел в пансиона на мадам Шарпантие на „Торки теръс“, Камбъруел. По време на пътуването си бил придружаван от своя частен секретар Джоузеф Стангърсън. Двамата се били сбогували с хазяйката си във вторник, 4-ти този месец, и заминали за гара Юстън с намерението да вземат експреса за Ливърпул. По-късно били видени на перона на гарата. Нищо повече не било известно за тях, освен че, както вече знаели всички, Дребър бил открит в една празна къща на „Брикстън роуд“ на няколко мили от Юстън. Как се е озовал там и как е загинал покойникът — това били въпроси, все още обгърнати в тайнственост. Не се знаело нищо и за местонахождението на Стангърсън. „Научихме с радост, че със случая са се заели господата Лестрейд и Грегсън от Скотланд ярд, и може да се твърди с увереност, че тези добре известни детективи скоро ще хвърлят обилна светлина върху него.“

„Дейли нюз“ отбелязваше, че без съмнение престъплението било политическо. Деспотизмът и омразата към либерализма, присъщи на повечето континентални правителства, били причина на нашия бряг да пристигнат хора, които биха могли да бъдат чудесни граждани, ако не ги тровел горчивият спомен за преживяното в родните им страни. Тези хора живеели по строгите закони на честта и всяко отклонение от тях се наказвало със смърт. Трябвало да се положат всички усилия да бъде намерен Стангърсън и да се научат от него повече подробности за обичаите и привичките на покойника. С откриването на адреса, на който е живял, била направена голяма крачка напред. Откритието било резултат, постигнат само благодарение на проницателността и енергичността на мистър Грегсън от Скотланд ярд.

Двамата с Шерлок Холмс прочетохме писанията на закуска и, както изглежда, те много го забавляваха.

— Казах ти, че каквото и да се случи, Лестрейд и Грегсън ще оберат лаврите.

— Зависи как ще се развият нещата.

— Това няма никакво значение. Хванат ли убиеца, ще бъде благодарение на техните усилия, а ако избяга, ще стане въпреки техните усилия. Така или иначе, все аз ще съм губещият. Каквото и да направят те, ще ги похвалят. Всеки глупак винаги намира друг, по-голям глупак, който да го хвали.

— Какво, по дяволите, е това? — извиках аз, защото точно в този момент откъм стълбището се чу тропането на много крака, а заедно с това възмутените възклицания на нашата хазяйка.

— Това е подразделението „Бейкър“ на детективските полицейски сили — сериозно изрече моят съквартирант и още докато говореше, в стаята се втурнаха шест изключително мръсни и парцаливи гаменчета.

— Мирно! — извика остро Холмс и шестимата мърляви нехранимайковци застанаха в една редица. — Занапред ще изпращате само Уигинс да докладва, а останалите ще чакате долу на улицата. Открихте ли го, Уигинс?

— Не, сър — отвърна едно от момчетата.

— Не съм и очаквал да стане толкова скоро. Продължавайте. Ето ви надниците — той даде на всеки по един шилинг. — А сега вървете и искам следващия път, като дойдете, рапортът ви да е по-добър.

Той махна с ръка и те хукнаха надолу по стълбището като множество плъхове и само след миг чухме пронизителните им гласове откъм улицата.

— Едно от тези просячета може да свърши по-добра работа от десет полицаи — каза Холмс. — При появата на служебно лице устите на хората се запечатват. А тия хлапета ходят навсякъде и чуват всичко. Единственото, което им липсва, е организираност.

— Във връзка със случая „Брикстън“ ли си ги наел?

— Да, има едно нещо, което искам да проверя. Просто въпрос на време. Охо! Предстои ни да чуем някакви новини за отмъщение! Задава се сияещият Грегсън. Уверен съм, че идва при нас. Да, спира се. Ето го и него.

Звънецът се обади и след няколко секунди русокосият детектив, след като изкачи стълбата по три стъпала наведнъж, се втурна в стаята.

— Драги приятелю — извика той, стискайки отпуснатата ръка на Холмс, — трябва да ме поздравите. Изясних целия случай.

По изразителното лице на Холмс премина сянка на загриженост.

— Искате да кажете, че вече държите вярната следа? — попита той.

— Вярната следа! Държим самия човек под ключ, сър!

— И името му е?

— Артър Шарпантие, младши лейтенант от флота на Нейно величество — извика Грегсън, изпъчил гърди и потривайки важно ръце.

Шерлок Холмс въздъхна с облекчение и лицето му се отпусна в усмивка.

— Седнете и опитайте от тези пури — каза той. — Много бихме искали да ви чуем. Искате ли малко уиски със сода?

— Нямам нищо против — отвърна детективът. — Големите изпитания, на които бях подложен през последните два дни, напълно ме изтощиха. Не толкова физическите усилия, както сам разбирате, колкото умственото напрежение. Вие можете да прецените това, Холмс, защото и двамата сме хора на умствения труд.

— Оказвате ми голяма чест — каза Холмс със сериозен тон. — Нека чуем как стигнахте до този така благоприятен резултат.

Детективът се настани в креслото, подръпвайки самодоволно от пурата си. След това, внезапно развеселен от нещо, се плесна по бедрата.

— Най-смешното е, че оня глупак Лестрейд, който се смята за толкова умен, тръгна по съвсем погрешна диря. Той преследва секретаря Стангърсън, който е толкова свързан с това престъпление, колкото и едно неродено бебе. Но се съмнявам, че вече го е хванал.

Тази мисъл така го развесели, че чак се задави от смях.

— А как открихте вашата нишка?

— О, ще ви разкажа всичко. Разбира се, доктор Уотсън, всичко трябва да си остане между нас. Първата трудност, която се наложи да преодолеем, бе да разберем нещо за миналото на този американец. Някои хора биха чакали, докато отговорят на дадените от тях обявления или докато някой дойде лично да предложи доброволна информация. Но това не е начинът, по който Тобайъс Грегсън подхваща една работа. Спомняте ли си шапката до мъртвеца?

— Да — каза Холмс, — от фирмата „Джон Ъндъруд и син“, „Камбъруел роуд“ 229.

Грегсън сякаш се оклюма.

— Нямах представа, че сте забелязали и това — каза той. — Бяхте ли вече там?

— Не.

— Ха! — извика облекчено Грегсън. — Никога не трябва да пренебрегвате шансовете, колкото и малки да изглеждат.

— За големия ум няма нищо дребно — забеляза поучително Холмс.

— И така, отидох при Ъндъруд и го попитах на кого е продал такава шапка. Той провери в книгата си и веднага я откри. Изпратил такава шапка на мистър Дребър, пребиваващ в пансиона на мадам Шарпантие, „Торки теръс“. Така научих адреса.

— Умно, много умно — промърмори Шерлок Холмс.

— След това посетих мадам Шарпантие — продължи детективът. — Намерих я съвсем бледа и разтревожена. Дъщеря й също беше в стаята, необикновено красива девойка. Очите й бяха позачервени и устните й трепереха, когато я заговорих. Това не убягна от погледа ми. Започнах да подозирам нещо. Вие знаете, мистър Холмс, какво изпитва човек, когато попадне на вярната следа — една трепетна възбуда на нервите. „Чухте ли вече за смъртта на вашия бивш наемател мистър Инок Дребър от Кливланд?“ — попитах ги аз. Майката кимна. Тя, изглежда, не можеше да произнесе нито дума. Дъщерята се разплака. Бях вече сигурен, че тези хора знаят нещо за случая. „В колко часа излезе мистър Дребър от къщата ви, за да вземе влака?“ — попитах. „В осем — каза тя, преглъщайки, за да уталожи възбудата си. — Неговият секретар, мистър Стангърсън, каза, че имало два влака — един в 9 и 15 и друг в 11 часа. Той трябваше да хване първия.“ „Тогава ли го видяхте за последен път?“ Когато зададох този въпрос, лицето на жената се промени ужасно. Цялото посиня. Изминаха няколко минути преди да успее да произнесе едно просто „да“, а гласът й беше неестествен и дрезгав. За момент настъпи тишина, после дъщерята заговори спокойно и ясно. „Лъжата не води до нищо добро, мамо — каза тя. — Нека да бъдем откровени с този джентълмен. Ние видяхме мистър Дребър още веднъж.“ „Бог да ти прости! — извика мадам Шарпантие, като вдигна ръце и се отпусна на стола си. — Ти погуби брат си!“ „Артър би предпочел да кажем истината“ — отвърна твърдо момичето. „Най-добре ще бъде, ако ми разкажете всичко още сега — казах аз. — Половинчатите признания са по-лоши и от мълчанието. Освен това дори нямате представа, колко неща са ни известни.“ „Това ще тежи на твоята съвест, Алис! — извика майката и се обърна към мен: — Ще ви разкажа всичко, сър. Не смятайте, че моето вълнение заради сина ми се дължи на някакъв страх, че той може да е замесен в това ужасно деяние. Той е напълно невинен. Опасявам се обаче, че във вашите очи и в очите на други хора той може да изглежда напълно компрометиран. Но това е невъзможно. Почтеният му характер, професията му, миналото му изключват това.“ „Най-доброто, което можете да направите, е да разкажете чистосърдечно всичко, което знаете — казах аз. — Бъдете сигурни, че ако синът ви е невинен, това няма да му навреди.“ „Може би ще бъде по-добре да ни оставиш сами, Алис — каза тя и дъщеря й излезе от стаята. — Не възнамерявах да ви разказвам всичко това, сър, но щом дъщеря ми започна, нямам друг избор. След като вече съм решила да говоря, ще ви разкажа всичко, без да пропусна и най-малката подробност.“ „Това е най-разумното, което можете да направите“ — казах аз. „Мистър Дребър живя у нас около три седмици. Той и секретарят му Стангърсън пътуваха из Европа. На всичките им куфари имаше етикет от Копенхаген, значи от там пристигаха. Стангърсън беше кротък и затворен човек, но господарят му за съжаление напълно се различаваше от него. Навиците му бяха груби, а маниерите — брутални. Още вечерта, когато пристигна, се напи и оттогава много рядко беше трезвен след 12 часа на обед. Държането му към слугините бе отвратително, фамилиарно и разпуснато. Най-лошото е, че много скоро започна да се отнася така и към дъщеря ми Алис и неведнъж е разговарял с нея по начин, който за щастие тя е твърде невинна да разбере. Веднъж дори я сграбчи в ръцете си и я прегърна — нещо, което накара дори собствения му секретар да го упрекне за некоректното му държане.“ „Но защо сте понасяли всичко това? — попитах аз. — Предполагам, че сте могли да се освободите от наемателите си, когато поискате.“ Мисис Шарпантие се изчерви при този уместен въпрос. „Ох, Боже, защо не го предупредих да напусне още същия ден, когато дойде — каза тя. — Но това беше голямо изкушение. Те плащаха по една лира на ден — това са 14 лири седмично, а през този сезон клиентите са малко. Аз съм вдовица, а настаняването на сина ми във флота струваше доста скъпо. Не ми се искаше да изпусна тези пари. За добро го правех. Но последната му постъпка преля чашата и тогава вече го предупредих да напусне. Това стана и причина за заминаването му.“ „Е, и!“ „Щом си тръгна, ми олекна на сърцето. Синът ми тъкмо сега е в отпуск, но не му казах нищо, защото е доста буен и много обича сестра си. Когато затворих вратата след тях, като че ли камък ми падна от сърцето. Уви! След по-малко от час на вратата се позвъни и ми казаха, че мистър Дребър се е върнал. Беше доста възбуден и очевидно много пиян. Със сила си проби път до стаята, в която седяхме двете с дъщеря ми, и промърмори нещо — бил изпуснал влака. После се обърна към Алис и в мое присъствие й предложи да избяга с него. «Ти си пълнолетна — каза той, — няма закон, който да те спре. Имам достатъчно пари. Не обръщай внимание на твоята старица, ами тръгвай веднага с мен. Ще живееш като принцеса.» Клетата Алис така се бе уплашила от него, че се дръпна по-далеч, но той я хвана за китката и я затегли към вратата. Изпищях и в този момент влезе синът ми Артър. Какво е станало по-нататък, не зная. До ушите ми долитаха ругатни и неясен шум от сбиване. Бях твърде изплашена и не смеех да погледна. Когато най-после вдигнах очи, видях Артър застанал на вратата, усмихнат, с пръчка в ръка. «Не мисля, че този хубавец ще ни безпокои повече — каза той. — Ще изляза за малко след него да го видя какво ще направи.» С тези думи си взе шапката и изхвърча на улицата. На другата сутрин научихме за загадъчната смърт на мистър Дребър.“ Госпожа Шарпантие разказа всичко това с много паузи и хълцания. Понякога говореше толкова тихо, че едва долавях думите й. Стенографирах всичко, за да се изключи възможността от грешки.

— Много интересно — каза Шерлок Холмс, прозявайки се. — Какво стана по-нататък?

— Когато госпожа Шарпантие свърши — продължи детективът, — разбрах, че целият случай зависи от изясняването на един въпрос. Изгледах я право в очите, което винаги много помага при жените, и я попитах в колко часа се е върнал синът й. „Не зная“ — отвърна тя. „Не знаете?“ „Не. Той си има ключ, сам си е отворил.“ „След като сте си легнали?“ „Да.“ „А кога си легнахте?“ „Към 11 часа.“ „Значи вашият син е бил навън поне 2 часа?“ „Да.“ „А може би четири или пет?“ „Не е изключено.“ „А какво е правил през това време?“ „Не зная“ — отвърна тя, цялата пребледняла. Разбира се, след това не оставаше друго, освен да открия къде се намира лейтенант Шарпантие. Взех двама полицаи със себе си и го арестувах. Когато го докоснах по рамото и го предупредих да ни последва спокойно, той ни отвърна самонадеяно: „Предполагам, че ме арестувате по подозрение, че съм замесен в убийството на онзи мръсник Дребър.“ Ние не му бяхме споменали нищо по този въпрос и самият факт, че сам заговори за това, вече е доста подозрителен.

— Дори много — каза Холмс.

— Все още носеше със себе си пръчката, за която майка му спомена, че я държал, когато тръгнал след Дребър. Една яка дъбова тояга.

— В такъв случай каква е теорията ви?

— Ами моята теория е, че той е последвал Дребър и е вървял след него до „Брикстън роуд“. Когато са стигнали там, свадата между тях отново е избухнала и Дребър е получил удар с тоягата вероятно под лъжичката, който го е убил, без да останат следи. Нощта е била дъждовна, наоколо не е имало хора и Шарпантие е завлякъл трупа в празната къща, без да бъде забелязан. А свещта, кръвта, надписът на стената и пръстенът са може би само трикове, за да се отклони вниманието на полицията в погрешна посока.

— Браво, Грегсън! — каза окуражително Холмс — Наистина напредвате. От вас ще излезе нещо.

— Лаская се от мисълта, че успях да се справя доста добре — отвърна гордо детективът. — Младежът поиска да даде показания и каза, че след известно време Дребър го забелязал и взел файтон, за да избяга от него. После Шарпантие срещнал един стар приятел от флота и с него направили дълга разходка. На въпроса, къде живее този приятел, не даде задоволителен отговор. Мисля, че всичко в този случай съвпада много добре. И затова ми става много смешно, когато си помисля за Лестрейд, който тръгна по съвсем погрешен път. Боя се, че едва ли ще успее да разкрие много неща. Ха, по дяволите, но ето го и самия него!

Наистина беше Лестрейд — потънали в разговора, не бяхме го чули да се качва по стълбите. От обичайната му самоувереност и напереност нямаше и следа. Лицето му беше объркано и разтревожено, дрехите — измачкани и раздърпани. Очевидно бе дошъл да се посъветва с Шерлок Холмс и когато забеляза колегата си, явно се смути. Стоеше в средата на стаята, мачкаше нервно шапката си и се чудеше какво да прави.

— Изключително странен случай — промълви той най-сетне, — съвсем необясним случай.

— Така ли смятате, мистър Лестрейд! — каза тържествуващо Грегсън. — Мислех си, че ще стигнете до този извод. Успяхте ли да намерите секретаря Стангърсън?

— Секретарят, господин Джоузеф Стангърсън — каза мрачно Лестрейд, — е бил убит около шест часа тази сутрин в частния хотел „Холидей“.

Седма глава Светлина в мрака

Новината, която Лестрейд ни поднесе след поздрава, бе толкова смайваща и неочаквана, че и тримата останахме като поразени. Грегсън скочи от стола и разля остатъка от уиски и сода в чашата си. Погледнах мълчаливо към Шерлок Холмс, който бе присвил устни и притворил клепачи.

— Значи и Стангърсън? — прошепна той. — Сюжетът се заплита!

— И така си беше доста заплетен — изръмжа Лестрейд, докато се отпускаше на един стол. — Аз като че ли съм попаднал на нещо като военен съвет.

— Сигурен ли сте, че е истина? — попита заеквайки Грегсън.

— Току-що идвам от стаята му — отвърна Лестрейд. — Всъщност аз го открих.

— Тъкмо изслушахме мнението на Грегсън за случая — обади се Холмс. — Имате ли нещо против, ако ви помолим да ни разкажете какво сте видели и направили?

— Нямам нищо против — отвърна Лестрейд, докато се настаняваше по-удобно на стола. — Признавам откровено, че смятах Стангърсън за замесен в убийството на Дребър. Това ново развитие на нещата ме убеди, че съм бил на погрешен път. Но обзет единствено от тази мисъл, се заех да открия какво е станало със секретаря. Забелязали са ги заедно на гара Юстън към осем и половина часа на трети този месец. В два часа след полунощ Дребър е бил намерен на „Брикстън роуд“. Въпросът беше да открия какво е правил Стангърсън между осем и половина и времето на убийството и какво е станало с него след това. Телеграфирах в Ливърпул, като изпратих описание на външността му, и ги предупредих да наблюдават всички американски кораби. След това се заех да проверявам хотелите и даваните под наем квартири в района на Юстън. Разсъждавах така: ако Дребър и спътникът му са се разделили, най-естественото за Стангърсън е било да се настани някъде наблизо за през нощта и след това да го чака около гарата на следващата сутрин.

— По-вероятно е предварително да са се споразумели за място, където да се срещнат — отбеляза Холмс.

— Така се и оказа. Прекарах миналата вечер в издирвания, без никакъв резултат. Тази сутрин започнах рано и около осем часа стигнах до частния хотел „Холидей“ на „Литъл Джордж“. Когато попитах живее ли там някой си мистър Стангърсън, последва положителен отговор. „Без съмнение вие сте джентълменът, когото той очакваше — отвърнаха ми. — Вече два дни чака един джентълмен.“ „Къде е сега?“ — попитах. „Горе в леглото си. Поръча да го събудим в девет часа.“ Струваше ми се, че внезапното ми появяване може да разтърси нервите му и да го накара да каже нещо непредпазливо. Момчето от хотела изрази готовност да ми покаже стаята — намираше се на втория етаж в дъното на малък коридор. Момчето ми посочи вратата и вече се готвеше да слезе обратно по стълбището, когато забелязах нещо, от което ми прилоша въпреки двайсетгодишната ми практика. Изпод вратата се извиваше тънка червена струйка кръв, която лъкатушеше през коридора и образуваше локвичка до отсрещната стена. Извиках и това накара момчето да се върне обратно. Когато видя кръвта, то едва не припадна. Вратата беше заключена отвътре, но ние й ударихме по едно рамо и тя поддаде. Прозорецът беше отворен, недалеч от него лежеше скупчено тялото на мъж по пижама. Изглежда, беше починал преди доста време, защото крайниците му бяха втвърдени и студени. Когато го обърнахме възнак, момчето веднага го позна и каза, че е същият джентълмен, който бил наел стаята под името Джоузеф Стангърсън. Причината за смъртта му бе дълбока рана от лявата страна на гърдите, която сигурно е стигнала до сърцето. А сега идва най-странното в цялата работа. Какво, предполагате, имаше около убития?

Усетих, че по тялото ми полазват тръпки, и предчувствах, че следва нещо ужасно, преди още Шерлок Холмс да отвърне:

— Думата Rache, написана с кръв.

— Точно така — каза Лестрейд с глас, в който се чувстваше страх, и за известно време всички се умълчахме.

В деянията на този неизвестен убиец имаше нещо методично и непонятно и това придаваше още по-зловещ вид на престъпленията му. И макар на бойното поле нервите ми да се бяха оказали достатъчно здрави, когато мислех за тези убийства, усещах, че ми изневеряват.

— Убиецът е бил видян — продължи Лестрейд. — Едно момче на път за мандрата, в която работи, случайно минало по уличката с частните конюшни на гърба на хотела. Забелязало, че стълбата, която обикновено лежала там, била изправена срещу един от прозорците на втория етаж, а той бил широко отворен. Когато отминало, обърнало се и видяло някакъв човек да слиза по стълбата. Слизал толкова спокойно и невъзмутимо, че момчето го взело за дърводелец или мебелист, който работи в хотела. Не му обърнало повече внимание, а само си помислило, че е твърде рано за започване на работа. Останало с впечатление, че човекът бил висок, с червендалесто лице, облечен в дълго кафяво палто. Вероятно е постоял в стаята известно време след убийството, защото в един леген открихме окървавена вода, в която сигурно си е измил ръцете, а по чаршафите имаше петна, от които личеше, че преднамерено е избърсал в тях ножа си.

Когато чух описанието на убиеца, което съвпадаше така точно с даденото от Холмс, погледнах към него. Но по лицето му не се забелязваше никаква следа от ликуване или задоволство.

— Не открихте ли в стаята нещо, което би могло да послужи като улика срещу убиеца? — попита той.

— Нищо. В джоба на Стангърсън намерихме кесията на Дребър, но това, изглежда, е напълно естествено, тъй като винаги той е плащал всичко. Сумата беше осемдесет и няколко лири, нищо не е било взето. Каквито и да са мотивите за тези необикновени убийства, не са заради грабеж. В джоба на убития нямаше никакви документи или записки, с изключение на една телеграма, изпратена от Кливланд преди около месец: „Дж. Х. е в Европа.“ И никакво име.

— А нямаше ли нещо друго? — попита Холмс.

— Нищо интересно. Романът, с който Стангърсън се е приспивал, лежеше на леглото, а лулата му бе на един стол до него. На масата имаше чаша вода, а на дъската на прозореца — малка кутийка с две хапчета.

Шерлок Холмс скочи на крака и радостно възкликна.

— Последната брънка — извика ликуващо той. — Моят случай е приключен.

Двамата детективи впериха изненадано очи в него.

— Вече държа в ръцете си — каза уверено моят съквартирант — всички нишки на този заплетен възел. Разбира се, трябва да се изяснят още някои подробности, но вече съм толкова сигурен за главните факти от момента, в който Дребър се е разделил със Стангърсън на гарата, до откриването на трупа на Стангърсън, сякаш съм видял всичко със собствените си очи. Ще ви дам доказателство за това, което зная. Успяхте ли да вземете хапчетата?

— У мен са — каза Лестрейд и извади бяла кутийка. — Прибрах ги заедно с кесията и телеграмата с намерение да ги оставя на безопасно място в полицейския участък. Това, че взех тези хапчета, беше чиста случайност, защото, трябва да призная, не им придавам никакво значение.

— Дайте ги — каза Холмс. — Кажи, докторе — обърна се той към мен, — това обикновени хапчета ли са?

В никакъв случай не бяха обикновени хапчета. Имаха перленосив цвят и бяха малки, кръгли и почти прозрачни срещу светлината.

— От лекотата и прозрачността им бих могъл да заключа, че са разтворими във вода — отбелязах аз.

— Точно така — отвърна Холмс. — А сега би ли слязъл долу, за да доведеш онзи нещастен териер, който е толкова зле от доста време и хазяйката те бе помолила онзи ден да го отървеш от мъките му.

Слязох долу и внесох кучето на ръце в стаята. Тежкото му дишане и изцъклените очи показваха, че краят му наближава. Всъщност снежнобялата му муцуна говореше съвсем ясно, че вече е надхвърлило обичайния период на кучешкото съществуване. Поставих го на една възглавница върху килима.

— Сега ще разрежа на две едно от тези хапчета — каза Холмс и като извади джобното си ножче, изпълни намерението си. — Едната половинка връщаме обратно в кутията за по-нататъшни цели. Другата ще поставя в тази винена чаша, в която има приблизително една чаена лъжичка вода. Виждате, че нашият приятел докторът е прав и че тя се разтваря много лесно.

— Може би е много интересно — обади се Лестрейд с обидения тон на човек, който подозира, че му се подиграват. — Но не мога да разбера какво общо има това със смъртта на мистър Джоузеф Стангърсън.

— Търпение, приятелю, търпение! Когато му дойде времето, сам ще разберете какво е общото. Сега ще добавя и малко мляко, за да направя сместа по-вкусна, и като я дадем на кучето, ще видим, че то ще я излочи с удоволствие.

Докато говореше, той изсипа съдържанието на чашата в една чинийка и я постави пред кучето, което бързо я пресуши. Сериозното държане на Холмс ни беше повлияло така силно, че всички седяхме мълчаливо и напрегнато наблюдавахме животното в очакване на нещо необикновено. Не се случи нищо. Кучето продължаваше да лежи на възглавницата, дишайки тежко, но очевидно състоянието му не се беше нито влошило, нито подобрило от изпитата течност.

Холмс бе извадил джобния си часовник и когато минутите започнаха да текат една след друга, на лицето му се появи израз на огорчение и разочарование. Той хапеше устни, барабанеше с пръсти и проявяваше всички други признаци на разочарование. Вълнението му беше толкова силно, че започнах да изпитвам искрено съчувствие към него, докато двамата детективи се усмихваха подигравателно и в никакъв случай не можеше да се каже, че са недоволни от временния му неуспех.

— Това не може да бъде съвпадение — извика най-после той, като скочи от стола и закрачи нервно из стаята. — Невъзможно е да е просто съвпадение. Същите хапчета, за които си мислех още при убийството на Дребър, са намерени след смъртта на Стангърсън. И при все това те не действат. Какво може да означава това? Едва ли цялата верига на разсъжденията е невярна. Невъзможно! И въпреки всичко на това нещастно куче му няма нищо. А, сетих се! Сетих се — надавайки радостен вик, той се спусна към кутията, разряза другото хапче на две, разтвори го във вода, добави мляко и го постави пред териера. Нещастното животно едва бе потопило езика си втори път в течността, когато всичките му крайници потрепериха конвулсивно и то се изпъна вдървено и безжизнено като поразено от гръм.

Шерлок Холмс пое дълбоко дъх и избърса потта от челото си.

— Би трябвало да бъда по-уверен — каза той. — Отдавна трябва да съм разбрал, че когато един факт сякаш е в противоречие с дълга верига от дедукции, неизменно се оказва зависим от друга интерпретация. От двете хапчета в тази кутия едното беше най-смъртоносната отрова, а другото — съвсем безвредно. Трябваше да разбера това още преди да зърна кутията.

Последното му изявление прозвуча толкова неочаквано, че моят съквартирант ми се стори не на себе си. Но на пода лежеше умрялото куче и доказваше, че предположението му е било вярно. Сякаш и мъглите в собствената ми глава започваха да се вдигат и аз вече долавях някаква смътна и все още неясна картина за истината.

— Странно ви изглежда — продължи Холмс, — защото не успяхте още в самото начало на разследването да схванете важността на единствената истинска нишка, която стоеше пред вас. Аз имах късмета да се хвана за нея и всичко, което ставаше след това, потвърждаваше първоначалното ми предположение и всъщност беше съвсем логично следствие от него. Затова нещата, които ви объркаха и озадачиха и сякаш правеха случая още по-заплетен, за мен просто хвърляха по-обилна светлина върху него и подсилваха заключенията ми. Голяма грешка е да се бърка странното със загадъчното, защото в него не се проявяват никакви нови или по-специални черти, от които биха могли да се извлекат някакви дедукции. Това убийство щеше да е много по-трудно за разкриване, ако тялото на жертвата беше намерено на пътя без нито една от онези добавки, които го правеха толкова необикновено. Тези странни подробности обаче, вместо да направят случая по-труден, всъщност постигнаха обратния ефект.

Грегсън, който дотогава бе слушал тези обяснения с явно нетърпение, не можа да се сдържи повече.

— Мистър Шерлок Холмс — обади се той. — Всички сме готови да признаем, че сте много умен човек и че си имате свои собствени методи на работа. Но в този момент на нас ни трябва нещо повече от теория и проповеди. Въпросът е да се хване убиецът. Аз изложих моето мнение по случая, но, изглежда, не съм прав. Младият Шарпантие не би могъл да има пръст във второто убийство. Лестрейд тръгна по следите на този Стангърсън, но, изглежда, и той не е прав. Вие подхвърляте по някой намек от време на време и сигурно знаете повече от нас, но дойде времето, когато смятаме, че имаме право да ви попитаме какво знаете по този случай. Можете ли да назовете човека, който го е извършил?

— Не мога да не се съглася с Грегсън, сър — обади се Лестрейд. — И двамата опитахме, и двамата не успяхме. Откак съм в стаята, вече на няколко пъти подхвърляте, че разполагате с всички доказателства, които са ви нужни. Вярвам, че няма повече да се криете от нас.

— Всяко забавяне на ареста на убиеца — намесих се и аз — може да му даде време да извърши още жестокости.

Притиснат по този начин, Холмс започна да се колебае. Продължи да се разхожда из стаята с наведена глава като човек, потънал в дълбок размисъл.

— Повече убийства няма да има — каза най-сетне той, като се спря внезапно и се обърна с лице към нас. — Изключено е. Попитахте ме дали зная името на убиеца. Да, зная го. Но това е дреболия и сравнение с възможността да хванем този човек. Надявам се да го направя скоро. Имам пълната надежда, че ще успея по замисления от мен начин. Но това е работа, която изисква фино пипане, защото имаме работа с хитър и отчаян човек, подкрепян, както вече имах случай да се убедя, от един друг, не по-малко умен от него. Докато убиецът няма представа, че някой е по следите му, съществува известна възможност да бъде хванат. Но ако го осени и най-малкото подозрение, ще си смени името и мигновено ще се разтвори сред четирите милиона жители на този град. Без намерение да оскърбявам чувствата на когото и да е от вас двамата, съм длъжен да кажа, че смятам тези хора за повече от достойни съперници на официалната полиция и това е причината, поради която досега не съм прибягнал до вашата помощ. Не успея ли, естествено, ще поема цялата вина за неуспеха, подготвен съм за това. Засега съм готов да обещая, че в момента, когато съм в състояние да ви разкрия всичко, без да излагам на опасност собствените си комбинации, ще го направя незабавно.

Грегсън и Лестрейд не изглеждаха особено доволни от това уверение, а още по-малко — от унизителните намеци за полицията и детективите. Грегсън се бе изчервил до корена на светлата си като лен коса, докато малките очички на Лестрейд блестяха от любопитство и негодувание. Ала не успяха да кажат нищо, защото в този момент на вратата се почука и пред нас се яви дребната и мръсна фигурка на Уигинс, говорителя на гаменчетата.

— Моля, сър — каза той, допирайки почтително ръка до челото си, — файтонът е долу.

— Добре, моето момче — каза ласкаво Холмс. — Защо не въведете този модел в Скотланд ярд? — продължи той и извади чифт стоманени белезници от едно чекмедже. — Вижте колко хубаво работи пружината им. Заключват се мигновено.

— И старият модел си го бива — забеляза Лестрейд, — ако заловим обаче човек, на когото трябва да ги поставим.

— Добре, добре — усмихна се Холмс. — А файтонджията би могъл да ми помогне да сваля тези сандъци. Помоли го да дойде тук, Уигинс.

Много се изненадах, когато чух, че съквартирантът ми говори така, сякаш заминавахме на пътешествие, тъй като не ми беше споменал нито дума за това. В стаята имаше един куфар, който той измъкна и започна да стяга с ремък. Появи се файтонджията.

— Ела да ми помогнеш да стегна тази тока — каза му Холмс, коленичил над куфара, без да обръща глава.

Мъжът тръгна към него с намусен и предизвикателен вид и протегна ръце, за да му помогне. В този момент се чуха остро щракване и дрънчене на метал и Шерлок Холмс скочи отново на крака.

— Господа — извика той с блеснали очи, — позволете ми да ви представя господин Джеферсън Хоуп, убиеца на Инок Дребър и Джоузеф Стангърсън.

Всичко стана мигновено — толкова бързо, че нямах време дори да го осъзная. Но моментът се е запечатал здраво в паметта ми — триумфалното изражение на Холмс, звънкият му глас, слисаното, свирепо лице на файтонджията, гледащ кръвнишки лъскавите белезници, които като по магия бяха обвързали ръцете му. Една-две секунди всички приличахме на група статуи. После с нечленоразделни яростни викове затворникът се отскубна от ръцете на Холмс и се хвърли през прозореца. Дограмата и стъклата се разхвърчаха пред него, но преди да успее да се измъкне, Грегсън, Лестрейд и Холмс скочиха отгоре му като глутница хрътки. Смъкнахме го обратно вътре и тогава започна страшна схватка. Беше толкова силен и разярен, че успя много пъти подред да отхвърли и четирима ни. Изглеждаше като човек, който притежава конвулсивната сила на изпаднал в епилептичен припадък. Лицето и ръцете му бяха силно наранени след опита да мине през прозореца, но загубата на кръв изобщо не отслаби съпротивата му. Едва когато Лестрейд успя да вмъкне ръката си в омотаното около врата му шалче и почти го задуши, той разбра, че съпротивата е безполезна. Но дори и тогава не се почувствахме сигурни и трябваше да завържем и ръцете, и краката му. Когато свършихме, се изправихме запъхтени и останали без дъх.

— Имаме на разположение файтона му — каза Холмс. — С него ще го закараме до Скотланд ярд. А сега, господа — продължи той, любезно усмихнат, — стигнахме до края на нашата малка мистерия. Можете да ми задавате всякакви въпроси, без да се опасявате, че ще откажа да ви отговарям.

Осма глава Голямата солена равнина

В централната част на обширния Северноамерикански континент се простира безводна отблъскваща пустиня, която много години е издигала бариера срещу настъплението на цивилизацията. От Сиера Невада до Небраска и от река Йелоустоун на север до Колорадо на юг е разположена една необитаема, потънала в безмълвие област. Но природата на тази навъсена пустиня съвсем не е еднообразна. Тук има високи, покрити със сняг планини и тъмни мрачни долини. Има бързотечни реки, втурнали се всред озъбените канари на каньоните, и необятни равнини, заснежени през зимата и посивели от примесения с много соли прах през лятото. И навсякъде неизменните черти на тази земя остават безплодието, негостоприемността и мизерията.

Тази земя на отчаянието няма свои обитатели. Понякога я прекосяват групи индианци от племената паони или чернокраки в търсене на нови ловни полета, но и най-смелите са доволни, когато загубят от погледа си тези зловещи равнини и се озоват отново в родните си прерии. Койотът дебне сред шубрака, мишеловът кръжи тежко във въздуха, мечката се движи тромаво през тъмните долини, омитайки всичко годно за ядене сред скалите. Това са единствените обитатели на тази пустош.

В целия свят едва ли има по-отчайваща гледка от северните склонове на Сиера Бланка. Докъдето стига погледът, се шири огромната равна пустиня, покрита със солен прах и осеяна с кичури от най-ниските пустинни храсти. На хоризонта се издига дълга верига от планински върхове с назъбени скали и снежни шапки. В тази обширна област няма никакъв признак на живот, нито на нещо, напомнящо за живи същества. В стоманеносиньото небе не се виждат птици, а по мрачната сива земя не се забелязва движение. Цари пълна тишина. Колкото и да се вслушва човек в тази пустош, не се чува звук — само тишина, пълна и сломяваща сърцето.

Вече споменахме, че в тази обширна равнина няма нищо, напомнящо за живот. И все пак това не е съвсем вярно. Ако погледне надолу от Сиера Бланка, човек може да забележи една пътека, която пресича пустинята и с лъкатушене се губи в далечината. Тя е изровена от колела и отъпкана от краката на много авантюристи. Тук-там на фона на соления сив прах белеят и блестят на слънцето някакви предмети. Приближете се и ги разгледайте! Това са кости, някои по-големи и груби, други по-малки и фини. Първите са на говеда, а вторите на хора. В продължение на около 1500 мили човек може да проследи зловещия път на кервана по пръснатите останки на онези, които са паднали край него.

На 4 май 1847 година на тази сцена се появи един самотен пътник. Външността му беше такава, че би могъл да бъде взет за самия добър дух или пък за демона на този район. Трудно можеше да се каже до 40-те години ли е по-близо или до 60-те. Лицето му бе мършаво и изтерзано, кафявата му, суха като пергамент кожа — силно опъната над изпъкналите кости. А дългите му кестеняви коси и брада бяха изпъстрени с бели косми. Хлътналите дълбоко в черепа очи горяха с неестествен блясък, стискащата карабина ръка беше безплътна като на скелет. Когато спираше, той се подпираше на оръжието си, и все пак високата му фигура и масивното телосложение говореха за як и жилав организъм. Но пък мършавото лице и висящите като торби дрехи ясно подсказваха защо изглеждаше толкова грохнал и немощен. Човекът умираше — умираше от глад и жажда.

Беше се спускал с мъка надолу по долината, докато се добере до това възвишение, с празната надежда, че ще открие вода. Пред очите му се простираше само огромната солена пустиня с пояса от диви планини в далечината без следа от дърво или растение, което да подсказва наличието на влага. В целия ширнал се пред очите му пейзаж нямаше дори и лъч на надежда. Той се взираше изпитателно с обезумели от отчаяние очи на север, на запад и на изток, докато най-после разбра, че дългите му скитания са към своя край и че тук, на тази гола скала, го очаква смъртта.

— А не е ли все едно дали ще се мре сега тук или в пухено легло след 20 години? — промърмори той, докато се отпускаше в сянката на един голям камък.

Преди да седне, остави на земята безполезната си вече пушка и един голям вързоп, увит в сив шал, който до този момент бе носил на дясното си рамо. Изглежда, вързопът му тежеше доста, защото го пусна рязко на земята. Чу се тихо охкане и отвътре надникна дребно уплашено личице с бляскави кафяви очи, показаха се две малки луничави пестничета.

— Удари ме — обади се укорително детски глас.

— Така ли — отвърна с разкаяние мъжът. — Не съм искал.

Той размота сивия шал и освободи хубаво момиченце на около пет години, чиито фини обувки и елегантна розова рокличка с красива престилчица говореха за нежни майчини грижи. Детето бе бледо и изнурено, но заоблените му ръчички и нозе показваха, че не е страдало колкото спътникът му.

— Как е сега? — попита загрижено мъжът, защото детето продължаваше да разтрива с ръка разрошените златни къдрици, които покриваха главата му отзад.

— Целуни го, за да мине — каза сериозно детето и му посочи пострадалото място. — Така правеше мама. А къде е мама?

— Мама я няма. Скоро ще я видиш.

— Няма я, няма я, а? — каза малкото момиченце. — А защо не ми каза довиждане? Винаги ми казваше довиждане, когато отиваше да пие чай при леля. Няма я от три дни. О, ама тука е ужасно сухо, нали? Няма ли вода или нещо за ядене?

— Не, миличко. Няма нищо. Потърпи още малко и всичко ще се оправи. Облегни си главичката на мен. Ей така, ще ти бъде по-добре. Не е лесно да се говори, когато устните ти са изсъхнали като каиш, но май че ще е най-добре, ако ти обясня как стоят нещата. Какво държиш?

— Хубави неща! Красиви неща — извика радостно момиченцето и показа две бляскави парчета слюда. — Когато се върнем вкъщи, ще ги дам на моето братче Боб.

— Скоро ще видиш много по-хубави неща — каза уверено мъжът. — Само потърпи още малко. Канех се да ти кажа… помниш ли кога тръгнахме от реката.

— О, да!

— Тогава си мислехме, че скоро ще стигнем до някоя друга река, нали разбираш? Но нещо ни обърка — картата ли, компасът ли — не зная, но реката я няма. Водата свърши. Останаха само няколко глътки за такива като теб иии…

— И ти не си могъл да се измиеш — прекъсна го сериозно неговата спътничка, впила очи в мръсното му лице.

— Не, нито пък да пия. И господин Биндър — той си отиде пръв, после индианецът Пит, после госпожа Макгрегър, след това Джон Хоунс, а после, миличко, твоята майка.

— Значи мама също е умряла? — извика малкото момиченце и като скри лице в престилчицата, зарида горчиво.

— Да, всички си отидоха освен ние двамата. Помислих си, че може да открием вода, ако тръгнем насам, затова те метнах на рамо и потеглихме. Но, изглежда, не това е бил пътят. Сега шансът за нас е дяволски малък.

— Да не искаш да кажеш, че и ние ще умрем скоро? — попита детето, като спря да ридае и повдигна изцапаното си със сълзи личице.

— Май натам вървят работите.

— Ама защо не ми каза по-рано? — усмихна се тя щастливо. — Толкова ме изплаши. Ами, разбира се, ще умрем и отново ще бъдем с мама.

— Да, миличко, ще бъдеш.

— И ти, нали? Ще й разкажа колко добър беше към мен. Ще ни посрещне на райските врати с кана вода и много сладки от елда, горещи и препечени от двете страни, много ги обичаме с Боб. А кога ще стане това?

— Не знам, сигурно скоро.

Очите на мъжа се впиха в хоризонта на север. В синия свод на небето се появиха три малки точки, чиито размери се увеличаваха с всеки изминал момент, толкова бързо се приближаваха. Скоро се превърнаха в три огромни кафяви птици, които закръжиха над главите на двамата скитници, а после се настаниха на една скала над тях. Бяха мишелови, лешоядите на Дивия запад, чиято поява е предвестник на смъртта.

— Петли и кокошки — извика радостно малкото момиченце, сочейки зловещите им форми, и запляска с ръце, за да ги накара да литнат отново. — Господ ли е направил тази страна?

— Разбира се, че той — отвърна спътникът й, малко стреснат от неочаквания въпрос.

— Той е направил земята в Илиной, направил е и Мисури — продължи детето. — Но тук май земята е правена от друг, защото не е направена много добре. Забравили са водата и дърветата.

— А защо не се помолиш на Господ? — попита плахо мъжът.

— Вечерта още не е дошла — отвърна тя.

— Няма значение. Вярно, че това не е съвсем както си му е редът, но той няма да има нищо против. Кажи онези молитви, дето ги казваше всяка вечер във фургона, когато бяхме в равнината.

— А защо и ти не кажеш някоя молитва? — попита учудено детето.

— Не ги помня много добре — отвърна той. — Пък и не съм казвал молитва, откакто бях дете. Но никога не е късно. Ти ще ги изричаш на глас, а аз ще те подкрепям там, където трябва да пее хорът.

— Тогава трябва да коленичиш и аз също — каза тя и простря на земята шала си. — Вдигни сега нагоре ръце, ей така. Така човек се чувства по-добре.

Беше странна гледка, ако някой друг освен мишеловите можеше да я види. Един до друг на тесния шал бяха коленичили двамата скитници — непрекъснато бъбрещото дете и дръзкият закоравял авантюрист. Кръглата й главица и неговото изпито ъгловато лице бяха вдигнати към безоблачното небе, отправяйки молитва, в която двата гласа — единият тънък и ясен, другият дълбок и дрезгав — се сливаха в молба за милост и прошка. Когато молитвата свърши, двамата отново седнаха в сянката на скалата, докато най-после детето заспа, сгушено, до широката гръд на своя покровител. Известно време той наблюдава съня му, но природата се оказа по-силна от него. Три дни и нощи не си бе позволил нито сън, нито почивка. Уморените му клепачи скоро се склопиха, главата му клюмаше все по-ниско на гърдите, докато най-сетне прошарената му брада се сля със златните плитки на неговата спътничка и двамата заспаха дълбок непробуден сън.

Ако скитникът беше останал буден само още половин час, очите му щяха да видят неочаквана гледка. В най-отдалечения край на солената равнина се вдигна облаче прах, отначало съвсем леко и едва отличаващо се от маранята. Постепенно то ставаше по-високо и по-широко, докато най-после се превърна в гъст, добре очертан облак. Облакът продължи да расте и вече бе ясно, че само движещи се същества могат да го вдигнат. Ако бе станало в по-плодородни райони, човек би помислил, че се приближава едно от огромните стада бизони, които пасат из прерията. Но това очевидно бе невъзможно в тези безплодни пущинаци. Когато облакът прах наближи самотната скала, на която спяха двамата нещастни пътници, сред него започнаха да се очертават покрити с брезент фургони и фигурите на въоръжени конници. Привидението бе огромен керван, тръгнал на Запад. Но какъв керван! Когато челната му част стигна до подножието на планината, опашката му все още не се виждаше на хоризонта. По цялата огромна равнина се бе проточила разпокъсана колона от фургони и каруци, конници и пешаци. Безброй жени пъшкаха под тежкия товар на гърба си, деца подтичваха покрай полите им или надничаха изпод чергилата на каруците. Това очевидно не беше обикновена група емигранти, а по-скоро приличаше на керван от номади, принудени от обстоятелствата да си потърсят друго кътче на земята. Въздухът се огласи от гълчавата на това множество от хора, коли и животни. Но колкото и силен да беше, шумът не бе достатъчен да пробуди двамата пътници, заспали на скалата.

Начело на колоната яздеха група мъже с лица като от желязо, облечени в скромно облекло от домашно тъкано платно, с карабини на рамо. Когато стигнаха до подножието на скалата, спряха и започнаха да се съвещават.

— Кладенците са вдясно, братко — каза един от тях, човек със здраво стиснати устни, гладко избръснато лице и прошарена брада.

— Надясно от Сиера Бланка. Така ще стигнем до Рио Гранде — обади се друг.

— Не бойте се за вода — извика трети. — Онзи, който я вади от скалите, няма да изостави своите избраници.

— Амин! — отвърнаха в хор всички.

Те се готвеха да отминат, когато един от най-младите и с най-зорките очи извика и посочи към назъбената канара над тях. От върха се ветрееше нещо розово и ярко изпъкваше на фона отзад. При тази гледка всички задърпаха юздите на конете си и започнаха да смъкват пушките си, докато напред с галоп се втурнаха нови конници, за да подсилят авангарда. Думата „червенокожи“ беше на устните на всички.

— Тук не може да има много индианци — каза възрастен мъж, изглежда, бе главният. — Вече преминахме земите на паоните, а докато пресечем планината, други племена няма.

— Да отида ли да проверя, братко Стангърсън — предложи един от мъжете.

— Идвам и аз! И аз! — обадиха се още няколко гласа.

— Идете без коне, ще ви чакаме тук — каза възрастният.

Само след миг младежите започнаха да се изкачват по стръмния склон. Напредваха бързо и безшумно със самочувствието и пъргавината на опитни следотърсачи. Останалите долу наблюдатели виждаха как се прехвърлят от скала на скала, докато най-после фигурите им се очертаха съвсем ясно на фона на небето. Водеше ги младежът, който пръв бе вдигнал тревога. Изведнъж онези, които го следваха, видяха как той вдигна ръце нагоре, като че ли изумен от нещо неочаквано, а когато стигнаха до него, самите те реагираха по същия начин.

Сред малкото плато, увенчаващо големия хълм, стърчеше огромен кръгъл камък. Облегнат на този камък, лежеше висок човек с дълга брада и сурови черти на лицето, но крайно изтощен. Спокойното му лице и равномерното му дишане показваха, че спи дълбоко. До него лежеше малко дете, обвило с пухкавите си бели ръчички загорялата шия на мъжа и положило на гърдите му златокосата си главица. Розовите устнички бяха открехнати и показваха снежнобели правилни зъбки. На детското личице играеше закачлива усмивка. Пълните бели крачета, обути в бели чорапки и спретнати обувки с лъскави катарами, контрастираха с дългите набръчкани крайници на спътника на детето. На една скала над тази странна двойка стояха неподвижно три мишелова, които при вида на новодошлите нададоха хрипливи писъци на разочарование и отлетяха, шумно пляскайки с крила.

Писъците на зловещите птици събудиха спящите, които се огледаха объркано. Мъжът се изправи с мъка на краката си и погледна надолу към равнината, толкова пуста, когато сънят го бе повалил, а сега прекосявана от огромно множество хора и животни. В очите му се появи израз на недоверие и той прокара костеливите си ръце по лицето си.

— Сигурно ми се привижда — промърмори той.

Детето се държеше мълчаливо за полата на палтото му, но очите му се взираха внимателно във всичко наоколо с учудения въпросителен поглед, присъщ на децата.

Спасителната команда успя да убеди двамата изпаднали в беда пътници, че не са мираж. Един вдигна момиченцето и го качи на рамената си, докато други двама подхванаха мършавия мъж и го поведоха към фургона.

— Казвам се Джон Фериър — обясни мъжът. — Само ние двамата с това дете оживяхме. Двайсет и един човека бяхме. Другите измряха от глад и жажда някъде далеч на юг.

— Твоя дъщеря ли е? — попита някой.

— Мисля, че вече е моя — отвърна предизвикателно другият, — защото я спасих. От днес нататък тя е Люси Фериър. Но кои сте вие? — продължи той, гледайки с любопитство своите юначни, обгорели от слънцето спасители. — Толкова много…

— Почти десет хиляди — каза един от младежите. — Ние сме преследваните Божии чада, избраници на ангела Мерона.

— Не съм чувал за него — призна скитникът. — Май доста народ си е избрал.

— Не се шегувай със святи неща — отвърна другият сурово. — Ние сме от тези, които вярват в свещените книги, написани с египетски букви върху плочки от ковано злато, предадени на блажения Джоузеф Смит в Палмира. Идваме от Науву, в Илиной, където бяхме издигнали своя храм. Сега сме тръгнали да търсим убежище от жестоките и безбожните хора дори ако трябва да го намерим в сърцето на пустинята.

Името Науву очевидно напомни нещо на Джон Фериър.

— Аха, ясно — каза той, — вие сте мормони.

— Да, мормони сме — отвърнаха в един глас спътниците му.

— А къде отивате?

— Не знаем. Води ни Божията ръка в лицето на нашия пророк. Ти трябва да се явиш пред него. Той ще каже какво да правим с теб.

Вече бяха стигнали до подножието на хълма и около тях се скупчиха цяла тълпа поклонници — бледолики, кротки на вид жени, яки, смеещи се деца и угрижени мъже със сериозни очи. Когато забелязаха детето и изнурения странник, нададоха викове на изумление и съчувствие. Но двамата не спряха, а продължиха, следвани от огромна тълпа мормони, докато стигнаха до един фургон, който се отличаваше както с размерите, така и с пищността си. В него бяха впрегнати шест коня, докато всички останали бяха теглени от два, най-много от четири коня. До коларя седеше мъж на не повече от 30 години. Масивната му глава и решителният вид показваха, че това е водачът. Мъжът четеше книга с кафява подвързия, но когато тълпата се приближи, я остави до себе си и изслуша внимателно разказа за епизода. После се обърна към двамата пътници.

— Можем да ви вземем с нас — каза важно — само ако приемете нашата вяра. Не ни трябват вълци в кошарата. По-добре костите ви да изгният в този пущинак, отколкото да се окажете онова малко като точица развалено място, от което след време загнива целият плод. Ще тръгнете ли с нас при тези условия?

— Мисля, че ще тръгна с вас при каквито и да е условия — каза Фериър толкова натъртено, че дори сериозните старейшини не можаха да сдържат смеха си.

Само лицето на вожда остана все така безизразно и сурово.

— Заеми се с него, братко Стангърсън — каза той, — дай му храна и вода, на детето също. На теб се пада задължението да го посветиш в нашата свята вяра. Достатъчно се забавихме. Напред! Да вървим към Цион!

— Да вървим към Цион — извика тълпата мормони и възгласът премина като вълна през целия дълъг керван, предаван от уста на уста, докато най-после замря в приглушен шепот в далечината. С плющене на камшици и скрибуцане големият фургон потегли. Скоро целият керван продължи своя лъкатушещ път. Старейшината, на чиито грижи бяха поверени двамата нещастници, ги бе завел до своя фургон, където ги чакаше вече приготвеното за тях ядене.

— Засега ще останете тук — каза Стангърсън. — След няколко дни ще се съвземете от умората си. А през това време трябва да запомните веднъж завинаги, че вече принадлежите към нашата вяра. Брайъм Юнг каза така, а той говори с гласа на Джоузеф Смит, чийто глас пък е гласът на Бога.

Девета глава Цветето на Юта

Не му е тук мястото за описание на изпитанията и лишенията, понесени от бегълците мормони, преди да стигнат до последното си убежище. Те се движеха напред с безпримерна упоритост и постоянство от бреговете на Мисисипи до западните склонове на Скалистите планини. Диви хора и диви зверове, глад, жажда, умора и болести, всички препятствия, които природата можеше да изправи пред тях, бяха преодолени с англосаксонска упоритост. Дългото пътешествие и преживените ужаси поставяха сърцата и на най-смелите сред тях на изпитание. Затова всички до един коленичиха и отправиха прочувствена молитва, когато най-сетне пред очите им се разкри широката, окъпана от слънчева светлина долина на Юта и когато чуха от устата на водача си, че това е тяхната обетована земя и че тази девствена равнина ще е тяхна завинаги.

Юнг бързо се прояви като добър администратор и решителен предводител. Скоро бяха готови картите и чертежите с плана на бъдещия град. Цялата земя наоколо бе разпределена на парцели, всеки жител получи дял, съответстващ на положението му. Търговците завъртяха търговията, занаятчиите — своите занаяти. Като с магическа пръчка се появиха улиците и площадите на града. В полето започнаха пресушаване и ограждане, засаждане и разчистване и още на следващото лято цялата земя се покри със златна пшеница. В това странно селище всичко процъфтяваше. А в центъра на града започна строежът на огромен храм, който се извисяваше от ден на ден. От тъмно до тъмно не млъкваха тракането на чуковете и стърженето на трионите от строежа на паметника, който емигрантите издигаха в чест на онзи, който ги бе превел през толкова изпитания до това щастливо убежище.

Джон Фериър и момиченцето, което бе споделило съдбата му и което той осинови, придружиха мормоните до края на дългото им пътешествие. Малката Люси Фериър пътува сравнително добре във фургона на старейшината Стангърсън заедно с трите му жени и сина му, твърдоглав и нахален дванайсетгодишен хлапак. Съвзе се бързо, като всички деца, от смъртта на майка си, скоро стана любимка на жените и лесно свикна с новия живот под брезентовия покрив на този подвижен дом. Фериър пък се отличи като полезен водач и неуморим ловец. Толкова бързо спечели почитта на своите нови спътници, че когато стигнаха края на скитането, единодушно бе решено да получи толкова земя, колкото и останалите заселници, с изключение на самия Юнг и на Стангърсън, Кимбол, Джонсън и Дребър — четиримата старейшини на сектата.

Фериър си построи голяма къща от дървени греди, която толкова пъти през следващите години беше разширявана, че накрая се превърна в просторна вила. Беше човек с практичен ум, съобразителен в сделките и със сръчни ръце. Желязното здраве му позволяваше да работи от сутрин до вечер на земята си. И фермата му, и всичко, с което се захванеше, преуспяваше. След три години беше по-добре от съседите си, след шест стана заможен човек, след девет беше богат, а след дванайсет години не повече от десет души в целия Солт Лейк Сити можеха да се сравняват с него. Името му бе известно от брега на голямото езеро до далечната планина Уосач.

Само едно смущаваше събратята му по религия. Никакви аргументи и увещания не успяха да го убедят да си създаде харем подобно на другите. Никога не посочваше причина за неизменния си отказ, задоволяваше се твърдо да се придържа към отказа си. Някои го обвиняваха в равнодушие към приетата от него религия, други — в алчност за богатство и нежелание да прави големи разходи. Трети споменаваха за някаква предишна любов и за една руса жена, която се стопила от мъка по него някъде далеч, на атлантическия бряг. Каквато и да беше причината, Фериър не се ожени. Във всичко друго се придържаше към изискванията на новата си религия и с това си спечели името на благочестив и достоен човек.

Люси Фериър растеше в дървената къща и помагаше във всичко на приемния си баща. Чистият планински въздух и балсамовият аромат на боровете сякаш отхранваха девойчето. От година на година то израстваше и заякваше, имаше румени страни и гъвкава походка. Мнозина минувачи по пътя край фермата на Джон Фериър усещаха как в паметта им оживяват отдавна забравени мисли, докато гледаха пъргавата й моминска фигура да се носи из житните поля или когато я срещаха, яхнала бащиния мустанг, да препуска с лекотата и изяществото на истинска дъщеря на Дивия запад. Пъпката се превърна в цвете и в годината, когато баща й стана най-богатият фермер в околността, тя беше най-хубавото момиче в този край.

Но първият, който откри, че момичето е станало жена, не беше баща й. Това рядко се случва. Тайнствената промяна е твърде неуловима и постепенна, за да може да бъде измерена с дати. Самата девойка най-малко подозира какво става, докато звукът на нечий глас или докосването на нечия ръка не накара сърцето й да забие лудо, и тогава със смесено чувство на гордост и страх разбира, че в нея се е появило нещо ново и непознато. Малцина не могат да си спомнят деня или незначителната случка, възвестили зората на един живот. За Люси Фериър случаят беше доста сериозен сам по себе си дори без да се взема предвид ролята, която изигра в бъдещата й съдба, а и на още мнозина други.

Беше топло юнско утро и мормоните се трудеха като пчелите, чиито кошери бяха избрали за своя емблема. Навред из нивите и по улиците се чуваше гълчавата на трудещи се хора. По прашните пътища се точеха дълги кервани от тежко натоварени мулета, всички устремени на Запад, защото наскоро се бе разразила златната треска в Калифорния, пътят за там минаваше през града на Божиите избраници. По пътищата се движеха и стада овце и говеда, завръщащи се от отдалечените пасбища, както и върволици от уморени преселници, мъже и жени, изтерзани от безконечното си пътешествие. Сред цялото това пъстро сборище, пробивайки си умело път като опитен ездач, препускаше Люси Фериър със зачервено красиво лице и развята дълга кестенява коса. Тя отиваше да изпълни едно поръчение на баща си в града и бързаше, както много пъти преди това, с безстрашието на младостта, като си мислеше само за своята задача. Прашните преселници се взираха с почуда след нея, дори безстрастните индианци, които пътуваха, увити в своите кожи, се поразнежваха, удивени от красотата на бледоликата девойка.

Вече бе стигнала до покрайнините на града, когато видя, че пътят е задръстен от голямо стадо говеда, което караха шестима доста диви на вид каубои от равнината. В нетърпението си тя вмъкна коня си в открила се за миг пролука между животните. Но едва бе навлязла в това свободно пространство, когато говедата я обкръжиха отвред и тя изведнъж се озова сред поток от млади бичета с дълги рога и кървясали очи. Привикнала да се разправя с говеда, тя не се изплаши, а се помъчи да се промъкне напред с коня си през стадото. За зла участ рогата на едно от добичетата случайно или преднамерено удариха силно коня и той подлудя от болката. Изправи се на задните си крака с яростно пръхтене, замята се и зарита. Положението беше опасно. При всяко движение възбуденият кон се натъкваше на рога, а убожданията го подлудяваха още повече. Момичето правеше всичко възможно, за да се задържи на седлото, защото, ако паднеше, копитата на тромавите тежки животни щяха да я стъпчат. Главата й се замая, ръцете й отпуснаха юздите. Задушаваше се от гъстия облак прах, от парата, която се вдигаше от животните наоколо. Вече съвсем й прималяваше, когато прозвуча един спокоен глас. Загоряла мускулеста ръка стисна юздата на изплашения кон и го поведе заедно с ездачката извън стадото.

— Нали не сте ранена, госпожице? — попита почтително спасителят й.

Тя погледна почернялото свирепо лице и се засмя лукаво.

— Много се изплаших — простодушно си призна. — Не съм и допускала, че Пончо може така да се стресне от няколко крави!?

— Слава Богу, че се задържахте на седлото — каза сериозно мъжът. Беше висок, див наглед момък, облечен в груби ловджийски дрехи, яхнал силен дорест кон, с дълга карабина през рамо. — Вие май сте дъщерята на Джон Фериър — забеляза той. — Видях, че излязохте от неговата къща. Питайте го дали си спомня за семейството на Джеферсън Хоуп от Сейнт Луис. Ако е същият Фериър, познава добре баща ми.

— Защо не дойдете да го попитате сам? — попита сдържано тя.

Момъкът, изглежда, остана доволен от предложението, защото тъмните му очи заблестяха от доволство.

— Ще дойда — каза той. — От два месеца сме в планината и видът ни съвсем не е за гости. Но баща ви ще трябва да ни приеме такива, каквито сме.

— Той има да ви благодари за много неща, а и аз също — отвърна тя. — Страшно ме обича. Ако тези крави ме бяха прегазили, нямаше да го преживее.

— И аз нямаше да го преживея — каза спътникът й.

— Вие? Хм, не мисля, че за вас това би имало кой знае какво голямо значение. Вие не сте ни дори приятел.

При тези думи мургавото лице на младия ловец така посърна, че Люси Фериър не можа да сдържи смеха си.

— Ама аз съвсем не исках да кажа това — обясни тя. — Разбира се, че сега сте ни приятел. Елате ни на гости. Аз трябва да побързам, защото иначе татко няма да ми поверява вече своите работи. Довиждане.

— Довиждане — отвърна той, повдигна широкото си сомбреро и се наведе над малката й ръка.

Тя обърна мустанга си, перна го с камшика и препусна по широкия път, вдигайки облак прах.

Младият Джеферсън Хоуп продължи със своите другари, мрачен и мълчалив. Бяха обикаляли планините Невада, търсейки сребро, и сега се връщаха в Солт Лейк Сити с надеждата да се сдобият с достатъчно капитал, за да разработят някои от сребърните находища, които бяха открили. До този момент гореше от желание подобно на своите другари да се захване час по-скоро с тази работа, но дребната случка отклони мислите му в друга насока. Видът на хубавата девойка, открита и свежа като бриз от Сиера Невада, бе развълнувал до най-дълбоките кътчета вулканичното му необуздано сърце. И когато тя изчезна от погледа му, той разбра, че в живота му настъпва криза и че нито спекулациите със сребро, нито нещо друго може да има вече такова значение за него, както това ново всепоглъщащо чувство. Пламналата в сърцето му любов не беше като внезапното променливо увлечение на младо момче, а по-скоро дивата, бурна страст на мъж със силна воля и властен характер. Свикнал бе да успява във всичко, което предприемаше. Закле се в сърцето си, че и в този случай ще успее, ако човешките усилия и постоянството можеха да му осигурят успех.

Същата вечер отиде в дома на Джон Фериър. После започна да се отбива все по-често, докато свикнаха с присъствието му във фермата. Затворен в долината, погълнат от работата си, Джон малко се бе интересувал от външния свят през последните дванайсет години. Джеферсън Хоуп му разказваше много нови за него неща, и то по начин, който интригуваше не само него, но и дъщеря му. Беше ходил в Калифорния и можеше да разказва безброй чудновати истории за спечелени и изгубени богатства през онези безумни, щастливи дни. Беше сменил какви ли не професии: следотърсач, трапер, търсач на сребро, притежател на ранчо. Появеше ли се някъде възможност за приключения, Джеферсън Хоуп пристигаше там. Скоро стана любимец на фермера, който се изказваше ласкаво за добродетелите му. Люси мълчеше, но поруменелите й бузи и щастливо блесналите й очи ясно показваха, че младото й сърце не е само нейно. Почтеният й баща може би не забелязваше нищо, но не и човекът, спечелил сърцето й.

Една лятна вечер той пристигна в галон и спря до вратата. Тя беше на двора и тръгна да го посрещне. Той завърза коня си за оградата и закрачи по пътечката.

— Заминавам, Люси — каза Хоуп, стисна двете й ръце и я загледа нежно. — Не те моля да тръгнеш с мен сега, но ще бъдеш ли готова, когато дойда да те взема?

— Кога? — попита тя, усмихната и изчервена.

— След около два месеца. Ще дойда да те поискам, мила. И няма човек, който може да застане помежду ни.

— Ами татко? — попита тя.

— Той вече даде съгласието си, при условие че разработката на онези мини потръгне, както трябва. Не се страхувам.

— Е, щом сте се разбрали с татко, аз нямам какво да кажа — прошепна тя и се притисна до широката му гръд.

— Слава на Бога — изрече дрезгаво той, наведе се и я целуна. — Значи всичко е наред. Ако се забавя сега, ще ми е много трудно да се разделя с теб. Приятелите ми ме чакат в каньона. Довиждане, скъпа моя, довиждане. След два месеца ще се видим.

Докато говореше, Хоуп се отскубна от нея, метна се на коня и препусна в луд галоп, без нито веднъж да се обърне, сякаш се страхуваше, че решителността му може да го напусне, ако погледне дори само веднъж назад. Тя остана на вратата, докато той се загуби от погледа й. После се прибра у дома — най-щастливата девойка в Юта.

Десета глава Джон Фериър разговаря с пророка

Изминаха три седмици, откак Джеферсън Хоуп и другарите му напуснаха Солт Лейк Сити. Сърцето на Джон Фериър се свиваше от мъка, като си помислеше за завръщането на момъка и за предстоящата след това загуба на осиновената му дъщеря. Но нейното светнало от щастие лице му помагаше по-добре от всякакви други аргументи да се примири. Дълбоко в себе си беше решил много отдавна, че за нищо на света не би позволил дъщеря му да се омъжи за мормон. Такава женитба би била за него срам и позор. Каквото и да си мислеше за останалата част от учението на мормоните, по тази точка беше непреклонен. Но трябваше да си затваря здраво устата, защото изразяването на несъгласие беше опасно в Земята на светците по онова време.

Да, опасно беше — дотолкова, че дори най-праведните се осмеляваха само да прошепнат някое религиозно съждение, да не би нещо от казаното да бъде криво разбрано и да им донесе бърза и жестока разплата. Жертвите на преследванията на свой ред бяха станали преследвачи, и то безпощадни. Нито севилската инквизиция, нито немският фемгерихт, нито тайните общества в Италия са пускали в ход по-страшна машина от онази, която бе надвиснала като облак над територията Юта.

Невидимото й действие, както и атмосферата на тайнственост, в която бе обгърнато всичко, правеха организацията двойно по-опасна. Тя изглеждаше всезнаеща и вездесъща, но въпреки това нито се виждаше, нито се чуваше. Онзи, който се изправеше срещу църквата, изчезваше безследно и никой не знаеше къде е отишъл или какво го е сполетяло. Жена му и децата му го чакаха у дома, но бащата не се завръщаше никога вече, за да им каже какво е преживял в ръцете на тайнствените си съдии. Непредпазлива дума или прибързано действие водеха до унищожение, без някой да знае нещо за естеството на ужасяващата сила, властваща над тях. Не е за учудване, че хората живееха в страх и трепереха, че и в най-отдалечения пущинак не смееха да прошепнат на глас съмненията си.

В началото тази невидима и ужасяваща сила се стоварваше само върху главите на непокорните, които, след като вече бяха приели мормонската вяра, след време искаха да се отклонят или напълно да се откажат от нея. Скоро тя се разпростря по-нашироко. Броят на зрелите жени намаляваше, а полигамията без население от женски пол вече наистина се превръщаше в ялова доктрина. Започнаха да се носят странни слухове — за убити емигранти и нападнати лагери в райони, където никога не бе имало индианци. В харемите на старейшините се явяваха нови жени, които плачеха и вехнеха, с лица, посърнали от преживени ужаси. Закъснели пътници из планините разказваха за банди въоръжени мъже, маскирани, прокрадващи се безшумно в мрака. Слуховете и приказките скоро добиха по-ясни очертания и бяха многократно потвърдени, докато накрая получиха определено име. И днес в самотните ферми на Дивия запад името на бандата Данит или „ангелите отмъстители“ предизвиква боязлив трепет.

Никой не знаеше кой принадлежи към това безмилостно съзаклятие. Имената на участниците в кървавите злодеяния и насилия, извършени в името на религията, се пазеха в дълбока тайна. Дори най-близкият приятел, с когото си споделил съмненията си относно пророка и неговата мисия, можеше да се окаже един от ония, които щяха да дойдат през нощта да наказват с огън и меч. Всеки се страхуваше от съседа си и никой не говореше за нещата, които бяха най-близо до сърцето му.

Едно прекрасно утро Джон Фериър се готвеше да тръгне за нивите си, когато дворната врата се хлопна и той видя през прозореца пълен мъж на средна възраст, запътил се към къщата. Сърцето му подскочи от страх, тъй като това беше самият Брайъм Юнг. Разтреперан, защото знаеше, че подобна визита не вещае нищо добро, Фериър изтича към вратата, за да поздрави предводителя на мормоните. Юнг прие хладно поздрава му и го последва във всекидневната със сурово изражение.

— Братко Фериър — каза той, като седна и погледна изпод вежди фермера. — Истинските застъпници на вярата се отнесоха много приятелски към теб. Ние те взехме, когато те намерихме умиращ от глад в пустинята, деляхме с теб храната си и те доведохме благополучно до избраната долина, дадохме ти достатъчно земя и ти позволихме да забогатееш под наша закрила. Така ли е?

— Така е — отвърна Джон Фериър.

— В замяна поискахме да изпълниш само едно условие, да приемеш истинската вяра и да спазваш установените изисквания. Ти обеща, че ще направиш всичко, но ако е вярно това, което се говори, не си го изпълнил.

— Как да не съм го изпълнил — каза Фериър, вдигайки разпалено ръце нагоре. — Не давам ли дела си в общия фонд? Не посещавам ли храма? Не…

— А къде са ти жените? — попита Юнг и се огледа. — Повикай ги, за да ги поздравя.

— Вярно е, че не съм женен — отвърна Фериър. — Но жените бяха малко, а имаше много хора с по-основателни претенции от мен. Но не съм самотник, дъщеря ми се грижи за дома.

— Тъкмо за твоята дъщеря съм дошъл да говоря с теб — каза предводителят. — Вече е голяма. Сега тя е цветето на Юта и се харесва на много от първите хора в нашите земи.

В душата на Джон Фериър се отрони тежък стон.

— За нея се носят слухове, на които не искам да вярвам. Говори се, че е обещана на някакъв немормон. Това сигурно са празни клюки. Какво е тринайсетата заповед в завета на блажения Джоузеф Смит? „Всяка девойка от правата вяра да се омъжи за избраник, защото, ако се омъжи за немормон, тя ще извърши тежък грях!“ А щом е така, невъзможно е ти, като човек, който изповядва святата вяра, да позволиш дъщеря ти да я наруши.

Джон Фериър не отговори нищо, а продължи да си играе с камшика.

— По този единствен пункт ще поставим на изпитание цялата ти вяра. Така реши Светият съвет на четиримата. Момичето е младо и ние няма да позволим да се ожени за човек с посивели коси, нито пък ще я лишим напълно от правото й на избор. Ние, старейшините, си имаме достатъчно юници3, но трябва да помислим и за децата си. Стангърсън има син, Дребър — също, и всеки от тях с радост ще приеме в дома си твоята дъщеря. Тя да избере единия. Млади са, богати и отдадени на истинската вяра. Какво ще кажеш?

Фериър помълча известно време със свъсени вежди.

— Трябва да ни дадете време — каза най-после. — Дъщеря ми е много млада, едва-що навърши възрастта за женитба.

— Има един месец, за да реши кого ще избере — каза Юнг и се изправи. — В края на този срок ще трябва да даде отговор.

Той вече излизаше през вратата, когато изведнъж се обърна с пламнало лице и блеснали очи.

— И запомни, Джон Фериър — прогърмя гласът му, — ако сте решили да се опълчите против заповедите на Свещената четворка, двамата с дъщеря ти ще съжалявате, че костите ви не са изгнили в Сиера Бланка.

Ръкомахайки заплашително, той хлопна вратата зад себе си и Фериър чу как чакълената настилка на пътеката захрущя под тежките му стъпки.

Остана с отпуснати на коленете ръце, чудейки се как да разкаже за станалото на дъщеря си, когато една нежна ръка докосна неговата, и като вдигна очи, я видя изправена до него. Веднага разбра, че е чула всичко.

— Не съм подслушвала — каза тя. — Гласът му гърмеше из цялата къща. О, татко, татко! Какво ще правим сега?

— Не се страхувай — отвърна той, притегли я към себе си и поглади ласкаво с ръка кестенявата й коса. — Ще се оправим някак. Ти държиш за онова момче, нали?

В отговор тя само стисна ръката му още по-здраво и изхлипа.

— Да, разбира се. Нямаше да ми е приятно да чуя друго. Добър момък, при това повече християнин от всички тези хора въпреки непрекъснатите им молитви и проповеди. Утре една група заминава за Невада и аз ще успея да му известя в какъв капан се намираме. Ако съм опознал добре този младеж, той ще долети тук по-бързо от телеграма.

Люси се усмихна през сълзи.

— Когато дойде, ще ни посъветва най-добре какво можем да правим. Но аз се страхувам за теб, татко. Разправят, че страшни неща се случвали на онези, които посмеят да се опълчат на пророка.

— Но ние не сме се опълчили срещу него — отвърна баща й. — Когато това стане, ще му берем грижата. Имаме на разположение цял месец. Преди да е изтекъл, трябва да сме се измъкнали от Юта.

— Да напуснем Юта?

— Натам отиват работите.

— А фермата?

— Каквото можем, ще продадем, останалото ще зарежем. Честно казано, Люси, мислил съм го и друг път. Не съм свикнал да прекланям глава както тези хора пред проклетия си пророк. Аз съм свободен американец по рождение. Мисля, че съм твърде стар, за да се уча тепърва на друго. А ако той вземе да се мъкне много често в тази ферма, може да му се случи да налети на облак едри сачми, пътуващи в обратна посока.

— Но те няма да ни оставят да заминем — възрази дъщеря му.

— Да почакаме, докато дойде Джеферсън. А дотогава, моето момиче, не се притеснявай и не позволявай очите ти да се подуват от плач, защото иначе, когато те види, той от мен ще търси сметка. Няма от какво да се страхуваме, засега няма никаква опасност.

Джон Фериър произнесе тези думи много уверено, но вечерта Люси забеляза, че особено грижливо затвори всички прозорци и врати и внимателно почисти и зареди старата си пушка, която окачи на стената в спалнята си.

Единайсета глава Отчаяно бягство

На другата сутрин след разговора с мормонския пророк Джон Фериър отиде в Солт Лейк Сити и след като намери своя познат, който заминаваше за Невада, му повери писмото за Джеферсън Хоуп. В него съобщаваше за надвисналата над тях опасност и за необходимостта от незабавното му завръщане. Когато свърши, на сърцето му олекна и той се прибра поуспокоен у дома.

Когато стигна до фермата, се изненада, защото пред вратата стояха завързани два коня. Изненада се още повече, когато откри, че във всекидневната са се разположили двама младежи. Единият, с продълговато бледо лице, се бе изтегнал в стола люлка с вдигнати на печката крака. Другият, дебеловрат, с грубо подпухнало лице стоеше прав до прозореца с ръце в джобовете и си подсвиркваше. Когато Фериър влезе, и двамата му кимнаха, а седналият започна разговора.

— Може би не ни познавате — каза той. — Това е синът на старейшината Дребър, а аз съм Джоузеф Стангърсън, който пътуваше заедно с вас в пустинята, когато Господ протегна десница и ви приюти в кошарата на истинското си стадо.

— Както ще приюти и всички народи, когато му дойде времето — обади се гъгниво другият. — Той мели бавно, но брашното му е много ситно смляно.

Джон Фериър кимна студено. Веднага разбра кои са посетителите.

— Дойдохме — продължи Стангърсън — по съвета на бащите ни да поискаме ръката на дъщеря ви за онзи от нас, когото вие с нея харесате. Аз имам само четири жени, а брат Дребър — седем, затова, струва ми се, моите претенции са по-основателни.

— Не, не, братко Стангърсън — намеси се другият, — тук не става въпрос за това, по колко жени имаме, а колко можем да поддържаме. Баща ми вече ми прехвърли мелниците си и сега аз съм по-богатият от двама ни.

— Но изгледите за моето бъдеще са по-добри — разгорещи се Стангърсън. — Когато Бог прибере баща ми, ще наследя кожарската му фабрика. И после, аз съм по-голям от теб и положението ми в църквата е по-високо от твоето.

— Това ще реши самата девойка — отвърна Дребър, хилейки се самодоволно на отражението си в огледалото. — Ще оставим на нея окончателното решение.

Докато траеше този диалог, Джон Фериър стоеше вбесен до вратата, едва сдържайки се да не зашиба посетителите с камшика си за езда.

— Вижте какво — каза той най-после, като се упъти към тях, — когато дъщеря ми ви повика, може да дойдете, но дотогава да не съм ви видял да стъпите тук!

Двамата млади мормони зяпнаха от изненада. В очите им съперничеството за ръката на девойката помежду им беше най-високата дан на почит както към бащата, така и към дъщерята.

— От стаята има два изхода — извика Фериър. — Ето вратата, ето и прозореца. Откъде ще благоволите да излезете?

Загорялото му лице изглеждаше толкова свирепо, а мършавата му ръка така заплашителна, че двамата посетители веднага скочиха на крака и изхвърчаха навън. Старият фермер ги последва до вратата.

— И когато уредите спора си, елате да ми кажете какво сте решили — каза язвително той.

— Ще платиш за това — изкрещя Стангърсън, побледнял от яд. — Опълчваш се срещу пророка и Съвета на четиримата. Ще има да съжаляваш до края на живота си.

— Божията ръка ще се стовари жестоко върху теб! — извика младият Дребър.

— Тогава ще започна с наказанието — каза Фериър разярен и понечи да се втурне вкъщи за пушката си, но Люси го хвана за ръка и го спря. Преди да успее да се отскубне от нея, чаткането на конските копита се отдалечи по пътя.

— Лицемерни негодници! — извика той, докато бършеше потта от челото си. — По-добре да те видя в гроба, моето момиче, отколкото жена на някой от тях.

— И аз мисля същото, татко — отвърна смело тя. — Но Джеферсън скоро ще се върне.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре, защото не знам какво ще се наканят тия да правят.

Наистина беше крайно време някой да се притече на помощ на стария фермер и дъщеря му. В цялата история на селището нямаше такъв случай на открито неподчинение към властта на старейшините. Ако по-дребните прегрешения се наказваха толкова жестоко, каква ли щеше да е съдбата на този бунтовник над бунтовниците? Фериър знаеше — богатството и почитта нямаше да му помогнат. И други, не по-малко известни и богати от него бяха отвличани тайно, а собствеността им минаваше във владение на църквата. Беше смел човек, но сърцето му тръпнеше пред смътните представи на призрачните ужаси, надвиснали над главата му. Всяка открита опасност щеше да посрещне, стиснал здраво устни, но тази неизвестност беше непоносима. Пред Люси си даваше вид, че станалото е дребна работа, обаче тя виждаше, че той не е спокоен.

Очакваше, че Юнг ще изрази недоволството си от поведението му, и се оказа прав, макар че това стана по съвсем неочакван начин. Когато на следната сутрин се събуди, за своя най-голяма изненада намери една бележка, забодена на завивката точно на гърдите му. На нея бе написано с големи печатни разкривени букви:

Тирето накрая вдъхваше по-голям ужас от всякакви заплахи, изречени с думи. Джон Фериър бе много озадачен как предупреждението се бе озовало в стаята му, защото слугите спяха в друга постройка, а вратите и прозорците бяха здраво затворени. Смачка листчето и не каза нищо на дъщеря си, но случката смрази сърцето му. Очевидно двайсет и деветте дни бяха остатъкът от месеца, който Юнг му беше обещал. Но каква сила или смелост можеха да помогнат срещу враг, разполагащ с такава загадъчна сила? Ръката, забола тази топлийка, би могла спокойно да прободе сърцето му, без никой да разбере кой го е убил.

Още по-интересен беше случаят на другата сутрин. Закусваха и изведнъж Люси извика, сочейки тавана. Посред тавана бе надраскана, очевидно с обгоряла пръчка, цифрата 28. Фериър не каза нищо. През нощта стоя буден с пушка в ръка. Не видя и не чу нищо, а сутринта отвън на вратата имаше изписано едно огромно 27.

Нощ след нощ всяка сутрин виждаше как невидимите му врагове продължаваха счетоводството, изписали на някое видно място оставащите от обещания месец дни. Фаталните цифри се появяваха на стените, на подовете, понякога на листове, прикрепени за градинската врата или оградата. Колкото и да бдеше, Джон Фериър не можа да открие откъде се появяваха ежедневните предупреждения. Отслабна и се изнерви, очите му придобиха погледа на преследван човек. Оставаше му само една надежда — завръщането на младия ловец от Невада.

Двайсетте дни станаха петнайсет, петнайсетте — десет, а от него нямаше вест. Когато по пътя затропаше конник или пастир подвикваше на стадото си, старият фермер изтичваше до вратата с надеждата, че помощта най-после пристига. Най-сетне, когато цифрата 5 се смени с 4, тя пък — с 3, изгуби всякаква надежда. Сам, толкова слабо познаващ околните планини, беше безсилен. По-оживените пътища се наблюдаваха и охраняваха строго, никой не можеше да мине през тях без разрешение на съвета. Колкото и да мислеше, не виждаше изход от надвисналата над главата му заплаха. И въпреки всичко старецът нито веднъж не се поколеба в решението си по-скоро да се раздели с живота, отколкото да се съгласи с онова, което смяташе за позор за дъщеря си.

Една вечер седеше самичък, потънал в дълбок размисъл над бедите си. Сутринта на стената се бе появила цифрата 2, другият ден щеше да е последният. Във въображението му се мяркаха ужасяващи видения. Какво щеше да стане с дъщеря му, ако той си отидеше? Нямаше ли някакъв изход от невидимата мрежа, която го обгръщаше отвсякъде? Отпусна глава на масата и зарида при мисълта за собственото си безсилие.

Но какво става? В тишината се чу леко драскане — тихо, но ясно. Идваше откъм вратата. Фериър се промъкна в хола и се ослуша напрегнато. След няколко секунди звукът прозвуча отново. Очевидно някой чукаше съвсем леко на вратата. Дали не е среднощен убиец, дошъл да изпълни смъртната присъда, дадена от тайния трибунал? Или идваше спасението? Джон Фериър почувства, че моменталната смърт ще е по-добра от това очакване, което разбиваше нервите и вледеняваше сърцето му. Той пристъпи решително, вдигна куката и разтвори широко вратата.

Навън беше тихо и спокойно. На небето блестяха ярки звезди. Нямаше жива душа нито на двора, нито на пътя край оградата. Фериър въздъхна с облекчение, огледа се и вече се готвеше да се прибере, когато погледът му случайно се насочи надолу и той се сепна. На земята почти пред краката му лежеше ничком някакъв човек.

Фериър се облегна за миг на стената, стиснал гърло с ръка, за да не извика. Първата му мисъл беше, че проснатата пред него фигура е на ранен или умиращ, но когато се вгледа по-внимателно, забеляза как човекът пълзеше бързо и безшумно като змия и не след дълго беше вече в хола. Щом влезе вътре, мъжът скочи на крака, затвори вратата и пред изненадания фермер се показа суровото и решително лице на Джеферсън Хоуп.

— Боже Господи! — прошепна Джон Фериър. — Как ме изплаши! Защо влизаш по този начин?

— Дай ми да ям — отвърна дрезгаво младежът. — От два дни не съм слагал нищо в устата си — нахвърли се на хляба и студеното месо, които все още стояха на масата след вечерята на фермера, и заяде лакомо. Когато свърши с яденето, попита: — Добре ли е Люси?

— Да, тя не знае каква опасност е надвиснала над нас — отвърна баща й.

— Това е добре. Къщата се наблюдава отвсякъде. Затова се промъкнах по този начин. Колкото и да са бдителни, не са достатъчно хитри, за да хванат един прериен ловец.

Джон Фериър се почувства друг човек с предан съюзник до себе си. Сърдечно стисна жилавата десница на младежа.

— Гордеем се с теб — каза той. — Малцина биха дошли да споделят с нас грижите и опасностите ни.

— Виж, тук си напълно прав — отвърна младият ловец. — Много те уважавам, но ако ставаше дума само за теб, щях да си помисля малко повече, преди да навра главата си в това гнездо на оси. Тук съм заради Люси и преди да й се случи нещо лошо, семейство Хоуп от Юта трябва да е останало с един член по-малко.

— Какво ще правим?

— Утре е последният ви ден и ако не направим нещо тази нощ, сте загубени. В Долината на орлите ни чакат два коня и едно муле. Колко пари имаш?

— Две хиляди долара в злато и пет хиляди в банкноти.

— Това е добре. И аз имам горе-долу толкова. Ще трябва да стигнем до Карсън Сити през планините. Събуди Люси. Добре, че прислужниците не спят в къщата.

Докато Джон Фериър и дъщеря му се подготвяха за пътешествието, Джеферсън Хоуп събра в един вързоп цялата храна, която можа да намери, и напълни една стомна с вода, защото знаеше от опит, че кладенците в планината са малко и на голямо разстояние един от друг. Едва бе привършил с тези приготовления, когато фермерът и дъщеря му се появиха, готови за път. Поздравите на влюбените бяха сърдечни, но кратки, защото всяка минута беше ценна, а трябваше много неща да се свършат.

— Тръгваме веднага — каза тихо, но решително Хоуп, като човек, който разбира, че се излага на голяма опасност, но е подготвен душевно за нея. — Предната и задната врата се наблюдават, но ако сме внимателни, можем да се измъкнем през страничния прозорец и от там през нивята. Излезем ли на пътя, до клисурата, където са конете, са само две мили. До разсъмване ще сме изминали половината път през планината.

— А ако ни спрат?

Хоуп потупа дръжката на пистолета, издула ризата му отпред.

— Ако са много повече от нас, ще отведем двама-трима с нас — каза той със зловеща усмивка.

Всички светлини в къщата бяха изгасени и Фериър се взираше през тъмния прозорец към нивите, които изоставяше завинаги. Но той отдавна се бе подготвил за такава жертва, а мисълта за честта и щастието на дъщеря му надделяваше над всяко съжаление за изгубеното състояние. Всичко бе толкова мирно и спокойно: и шумоленето на дърветата, и ширналото се поле, и му беше трудно да повярва, че смъртта дебне наоколо. И все пак пребледнялото лице и напрегнатият израз на младия ловец показваха ясно, че докато стигне до къщата, той бе видял достатъчно, за да е сигурен в това.

Фериър носеше торбата със златото и банкнотите, Джеферсън Хоуп — малкото провизии и водата, а Люси стискаше вързоп с някои от нещата, на които особено държеше. Отвориха бавно и много внимателно прозореца, изчакаха, докато един тъмен облак затули небето, и един по един се изнизаха навън. С притаен дъх и приведени тела стигнаха най-после до прикритието на живия плет и повървяха известно време покрай него, до една пролука към нивите. Тъкмо бяха стигнали до нея, когато младежът сграбчи двамата си спътници и ги издърпа към сянката, където всички се притаиха на земята.

Животът в прерията бе изострил слуха на Джеферсън Хоуп като на рис. Едва той и приятелите му бяха залегнали, когато на няколко крачки от тях се разнесе тъжният вой на планинска кукумявка. Отблизо му отговори друг подобен вик. В същия момент една неясна призрачна фигура се провря през пролуката, към която те се бяха упътили, и нададе отново жалния крясък. От тъмнината изплува фигурата на един човек.

— Утре в полунощ — каза първият, водач, както изглежда, — когато козодоят извика три пъти.

— Добре — отвърна другият, — да кажа ли на брат Дребър?

— Да, да предаде и на останалите. Седем без девет!

— Пет без седем! — отвърна другият и двете фигури изчезнаха в различни посоки.

Последните им думи явно бяха нещо като парола. Щом шумът от стъпките им заглъхна в далечината, Джеферсън Хоуп скочи на крака и помагайки на своите спътници да се промъкнат през пролуката в живия плет, ги поведе с бърз ход през нивята, като почти носеше момичето, когато изглеждаше, че силите я напускат.

— По-бързо, по-бързо! — изпъшкваше той от време на време. — Вече преминахме кордона на стражите. Сега всичко зависи от скоростта. Побързайте!

Щом стигнаха пътя, ускориха още повече крачка. Само веднъж налетяха на хора, но и тогава успяха да свият встрани и избегнаха разпознаването. Преди да стигнат до града, ловецът ги поведе по една стръмна тясна пътека, която водеше към планините. От двете им страни се издигаха назъбени върхове, които едва се забелязваха в мрака, а между тях се простираше клисурата, известна като Долината на орлите, където ги чакаха конете. С непогрешим инстинкт Джеферсън Хоуп налучкваше пътя покрай големите обли камъни и пресъхналото корито на малък поток, докато стигна до едно усамотено кътче, където бяха вързани верните животни. Качиха момичето на мулето, старият Фериър с торбата пари възседна единия кон, а Джеферсън Хоуп поведе другия по стръмните опасни пътеки.

На човек, непривикнал да вижда природата в най-дивия й вид, гледката наоколо би се сторила отчайваща. От едната страна на петстотин метра височина се извисяваше черна, мрачна и зловеща скала, по чиято назъбена повърхност се виждаха базалтови колони, подобни на ребра на вкаменено чудовище. От другата страна див хаос от морени и сипеи осуетяваше всеки опит за придвижване. Между тях лъкатушеше неравната пътека, на места толкова тясна, че се налагаше да се движат в индийска нишка, и толкова стръмна, че само опитни ездачи биха могли да се движат по нея. Но въпреки всички трудности и опасности на сърцата на пътниците беше леко, защото всяка стъпка увеличаваше разстоянието между тях и страшния деспотизъм, от който бягаха.

Скоро имаха възможност да се уверят отново, че все още се намират във владенията на „светците“. Бяха стигнали до най-дивата и пуста част на прохода, когато момичето нададе вик на изненада и посочи нагоре. На една скала, надвиснала над пътеката, се очертаваше фигурата на самотен часовой. Той ги видя почти веднага след като го бяха видели те, и военната му команда „Кой е там?“ прогърмя над смълчаната клисура.

— Пътници за Невада — отвърна Джеферсън Хоуп с ръка на пушката, която висеше до седлото му.

Часовоят бе поставил пръста си на спусъка и се взираше в тях, като че ли недоволен от отговора им.

— С чие разрешение? — попита той.

— На Свещената четворка — отвърна Фериър. Животът му сред мормоните го бе научил, че това е най-авторитетната инстанция, на която можеше да се позове.

— Седем без девет — извика часовоят.

— Пет без седем — отвърна отчетливо Джеферсън Хоуп, спомняйки си за паролата и за отговора, които бе чул в градината.

— Минавайте и Бог да ви закриля — обади се гласът отгоре.

След този пост пътеката се разширяваше и конете можеха вече да поемат в тръс. Обръщайки се назад, те видяха фигурата на самотния часовой, облегнат на пушката си, и разбраха, че са подминали и последния пост на Божиите избраници. Пред тях беше пътят към свободата.

Дванайсета глава Ангелите отмъстители

През цялата нощ пътят им минаваше през труднопроходими дефилета и по неравни, покрити с камъни пътеки. На няколко пъти се изгубваха, но Джеферсън Хоуп отлично познаваше планините и скоро отново намираха пътеката. От всички страни ги обграждаха високи, покрити със сняг върхове. Скалите от двете страни изглеждаха толкова стръмни, че бориките и елите сякаш висяха над главите им и трябваше да духне само малко по-силен вятър, за да се стоварят върху тях. И това съвсем не беше въображаема опасност, защото голата долина бе гъсто осеяна с дървета и канари, паднали по този начин. Дори като минаваха през долината, една скала се сгромоляса шумно зад тях и подплашените коне хукнаха в галоп.

Когато слънцето се показа на изток, снежните шапки на върховете заблестяха една по една като празнични лампи, докато най-после засияха, румени и искрящи. Великолепната гледка оживи сърцата на тримата бегълци и им вдъхна нови сили. Спряха край един буен поток да напоят конете и да хапнат набързо. Люси и баща й с удоволствие биха продължили почивката си, но Джеферсън Хоуп беше неумолим.

— Сигурно вече са по следите ни — каза той. — Сега всичко зависи от бързината. Стигнем ли до Карсън, можем да почиваме до края на живота си.

Цял ден се промъкваха през дефилетата и надвечер пресметнаха, че са на близо 40 километра от враговете си. През нощта избраха подножието на една надвиснала канара за убежище от студените ветрове и там, притиснати плътно един до друг, за да се топлят, поспаха няколко часа. Но преди да се съмне, отново бяха на път. Все още не бяха забелязали никаква следа от своите преследвачи и Джеферсън Хоуп започна да вярва, че вече са успели да се измъкнат от обсега на страшната организация, чиято враждебност бяха предизвикали. Но той и не подозираше колко далеч се простира силата на тази желязна десница и колко скоро тя щеше да се стовари върху тях и да ги смаже.

Към средата на втория ден провизиите им бяха на привършване. Това не тревожеше особено ловеца — наоколо имаше доста дивеч, пък и неведнъж беше разчитал единствено на пушката си. Избра едно закътано място, струпа няколко съчки и запали огън, за да се постоплят спътниците му, тъй като вече се намираха на около 2000 метра над морското равнище и въздухът беше остър и студен. Завърза конете, метна пушката на рамо и се отправи на лов. Обръщайки се назад, Хоуп видя стареца и дъщеря му приклекнали край огъня, а недалеч от тях — трите животни. После скалите скриха всичко от погледа му.

Той вървя около два километра, пресичайки дол след дол без успех, макар по огризаните кори на дърветата и по други белези да разбираше, че наоколо има доста мечки. Най-после, след 2–3 часа безполезно скитане, когато вече се готвеше да се връща, видя нещо, от което сърцето му изтръпна от удоволствие. На края на една издадена канара беше застанало някакво животно, което много приличаше на овца, но беше въоръжено с чифт грамадни рога. Този див северноамерикански овен (защото наистина се нарича така) очевидно бе нещо като пазач на някое невидимо за ловеца стадо. За щастие се движеше в обратната посока и не забеляза Хоуп. Той легна по корем, подпря пушката си на една скала и дълго и внимателно се прицелва, преди да натисне спусъка. Животното подскочи във въздуха, направи няколко крачки към ръба на скалата, а след това рухна долу.

Овенът беше твърде тежък за носене, затова ловецът отряза единия бут и част от филето. С този трофей на рамо побърза да намери обратния път, защото вечерта вече се спускаше. Но още не беше тръгнал, когато осъзна затруднението, в което беше изпаднал. В увлечението си се бе отклонил от местата, които познаваше, и сега не беше лесно да открие пътеката. Долината, в която се намираше, бе прорязана от много теснини, които толкова си приличаха, че трудно можеха да бъдат отличени една от друга. Повървя по една от тях, докато стигна до съвсем непознат планински поток. Уверил се, че е сбъркал, опита друга пътека, но резултатът беше същият. Нощта настъпваше бързо и вече почти се беше стъмнило, когато се озова в познат дол. Но дори и тогава съвсем не му беше лесно да се придържа към истинската пътека, защото луната още не бе изгряла, а между високите скали от двете страни беше съвсем тъмно. Уморен от скитането и от товара на гърба си, продължаваше да върви, окуражаван само от мисълта, че с всяка крачка се приближава до Люси и че е осигурил храна за останалата част от пътя.

Вече бе стигнал до началото на дола, където ги беше оставил. Дори в тъмнината разпозна очертанията на скалите наоколо. Помисли, че сигурно го очакват с нетърпение, защото се беше забавил около пет часа. Развеселен от тази мисъл, постави ръце на устата си и скоро в долината проехтя викът, с който искаше да ги успокои. Поспря, очаквайки отговор. Но не се чу нищо освен собствения му вик, повтарян и преповтарян от ехото. Извика пак, още по-силно, но приятелите, с които се бе разделил само преди няколко часа, отново не отговориха. Обзе го смътен страх и той се втурна лудешки напред, захвърляйки дори скъпоценната плячка.

Скоро съзря мястото, където бе запалил огъня. Все още тлееха няколко въглена, но очевидно, след като бе тръгнал, никой не го беше поддържал. Наоколо цареше мъртва тишина. Опасенията му се превърнаха в убеждение и той забърза напред. Около огъня нямаше жива душа. Конете и мулето, старецът, девойката — всички бяха изчезнали. Беше пределно ясно, че в негово отсъствие бе връхлетяла някаква внезапна, ужасна беда, която бе поразила всички, без обаче да бе оставила следи. Объркан и зашеметен от удара, Джеферсън Хоуп почувства, че му се завива свят, и се облегна на пушката, за да не падне. Но той беше човек на действието и бързо се отърси от моментната слабост. Взе едно полуобгоряло дърво от огъня и го раздуха, докато се появи пламък. Помъчи се да разгледа малкия лагер. Земята беше отъпкана от копитата на много коне, което показваше, че бегълците са били настигнати от голяма група преследвачи. Посоката на следите им показваше пътя за Солт Лейк Сити. Дали бяха взели със себе си и двамата му спътници? Джеферсън Хоуп беше почти сигурен в това, когато съзря нещо, което го накара да изтръпне. Недалеч от лагера се издигаше купчинка червеникава пръст. Не можеше да бъде друго освен прясно изкопан гроб. Младият ловец се доближи до купчинката и забеляза забита в нея пръчка с парче хартия, мушнато в една цепнатина. Надписът на хартията беше кратък, но точен:

Значи якият старец, с когото се бе разделил само преди няколко часа, не беше жив и това бе целият му епитаф. Джеферсън Хоуп започна трескаво да се оглежда за втори гроб, но не откри нищо. Люси беше отвлечена обратно от страшните преследвачи, за да започне отредената й участ на жена в харема на сина на старейшината. Когато разбра каква щеше да бъде съдбата й, младежът пожела да лежи като стария фермер в този прясно изкопан гроб.

Но енергичната му натура отново се отърси бързо от летаргията, която носи отчаянието. Щом не му оставаше друго, можеше да посвети живота си на отмъщението. Заедно с непоколебимото си търпение и старателност Джеферсън Хоуп притежаваше и силно чувство за мъст, може би засилено и от честото му общуване с индианците. Край изоставения огън той почувства, че единственото, което би могло да разпръсне мъката му, беше пълното и безпощадно възмездие, което враговете трябваше да получат от собствената му ръка. И той реши да посвети цялата си силна воля и неукротима енергия на тази единствена цел. Със сурово пребледняло лице се върна до мястото, където беше изпуснал храната, и като разпали огъня, опече от месото достатъчно, за да му стигне за няколко дни. Постави го в едно вързопче и въпреки умората тръгна бавно обратно през планините по следите на „ангелите отмъстители“.

Пет дни се промъкваше с изранени нозе и отслабнал от умора по пътя, който преди бе изминал на кон. Нощем се хвърляше на мъха между скалите и открадваше по няколко часа сън, но още преди да съмне, отново бе на път. На шестия ден се добра до Долината на орлите, откъдето беше започнало злополучното им бягство. Показаха се и къщите на „светците“. Изтощен и измъчен, Хоуп се облегна на пушката и размаха заплашително мършавата си ръка към притихналия, ширнал се под нозете му град. Вглеждайки се, забеляза по някои от главните улици знамена и други празнични приготовления. Чудеше се какво ли може да означава това, когато чу тропот на копита и видя конник. Когато пътникът се приближи, той разпозна един мормон на име Каупър, на когото бе правил немалко услуги.

— Аз съм Джеферсън Хоуп — каза той, щом се изравниха. — Помниш ли ме?

Мормонът го гледаше с нескрито удивление. И наистина беше трудно да се познае в този дрипав нечист скитник с призрачнобледо лице и див свиреп поглед някогашният спретнат млад ловец. Когато най-после се убеди, че наистина е Джеферсън Хоуп, изненадата му се превърна в ужас.

— Ти да не си луд да идваш тука — извика мормонът. — Ако някой ме види, че разговаряме, с мен е свършено. Има заповед на Свещената четворка да те арестуват, задето си помогнал на бегълците.

— Не се страхувам нито от тях, нито от заповедите им — каза твърдо Хоуп. — Изглежда, знаеш нещо по този въпрос, Каупър. Заклевам те в името на всичко, което ти е скъпо, да ми отговориш на няколко въпроса. За Бога, не ми отказвай!

— Какво искаш? — попита неспокойно мормонът. — Питай по-бързо: тук и скалите имат уши, а дърветата — очи!

— Какво е станало с Люси Фериър?

— Вчера се омъжи за младия Дребър. Съвземи се, човече! Съвземи се! Какво ти стана?

— Няма значение — каза тихо Хоуп, целият пребледнял, отпуснат на камъка, на който се опираше преди това. — Омъжи се, казваш?

— Омъжи се вчера — затова има знамена. Младият Дребър и младият Стангърсън се поскараха кой да я вземе. И двамата били сред преследвачите, а Стангърсън застрелял баща й и това му даваше по-голямо право да я иска. Но когато обсъждали въпроса в съвета, привържениците на Дребър се оказали по-силни и пророкът я дал на него. Едва ли обаче ще я има дълго, защото с очите си видях смъртта, изписана на лицето й. Приличаше по-скоро на призрак, отколкото на жена. Тръгваш ли си вече?

— Да, тръгвам — каза Джеферсън Хоуп, който се бе изправил, а в очите му проблясваше зловещо пламъче.

— Къде отиваш?

— Няма значение — отвърна и като метна пушката си на рамо, се заспуска надолу по клисурата, към сърцето на планината, към леговищата на дивите зверове. Но сред тях нямаше по-жесток и по-опасен от него.

Стана точно така, както бе предрекъл мормонът. Дали заради ужасната смърт на баща й или заради омразния брак, който й бе натрапен, Люси не вдигна повече глава, започна да вехне и само след месец угасна. Нейният съпруг пияница се бе оженил за нея главно за да заграби всичко, което бе притежавал Джон Фериър, и дори не си даде вид, че скърби много за загубата, но останалите му жени я оплакаха. Те прекараха цялата нощ преди погребението край тялото й, както е мормонският обичай. Бяха се скупчили около нея в ранните утринни часове, когато — за техен най-голям ужас и изненада — вратата се отвори широко и в стаята влезе свиреп на вид човек със загрубяло лице и дрипави дрехи. Без да отправи нито поглед, нито дума към треперещите от страх жени, той тръгна право към безмълвната, восъчнобледа фигура, в която някога се намираше чистата душа на Люси Фериър. Наведе се над нея, докосна благоговейно с устни студеното й чело, а после, сграбчвайки ръката й, взе венчалния й пръстен.

— Не бива да бъде погребана с него — изръмжа свирепо и преди да успеят да вдигнат тревога, се спусна по стълбите и изчезна.

Епизодът беше толкова странен и кратък, че присъстващите трудно можеха сами да повярват или да убедят други хора в истинността му, ако не беше неопровержимото изчезване на златната халка, която сочеше, че покойната е била омъжена.

В продължение на няколко месеца Джеферсън Хоуп се скиташе из планините, водейки странен, полудив живот и поддържайки духа си само с постоянните планове за отмъщение. Из града плъзнаха слухове за тайнствената фигура из покрайнините и усамотените планински клисури. Веднъж през прозореца на Стангърсън профуча куршум и се сплеска на стената само на крачка от него. При друг случай — Дребър минаваше под една скала — към него се търкулна огромен камък и той успя да избегне ужасна смърт само като се хвърли по очи на земята. Не след дълго двамата млади мормони се досетиха за причината за тези опити за покушение и неведнъж тръгваха с хайки към планините, надявайки се да заловят или да убият своя враг, но все безуспешно. После възприеха тактиката никога да не излизат сами навън след здрачаване, а къщите им се охраняваха. По-късно се отказаха от тези мерки, защото противникът им вече нито се чуваше, нито се виждаше и се надяваха, че времето е уталожило желанието му за мъст.

Но вместо да отслаби ожесточението му, времето го изостряше все повече. По характер младият ловец беше твърд и упорит, а мисълта за отмъщение не оставяше в сърцето му място за никакви други чувства. Но преди всичко той беше практичен човек. Скоро разбра, че дори неговото желязно здраве няма да издържи на постоянното напрежение. Животът на открито и липсата на пълноценна храна започваха да подкопават организма му. А ако умреше като куче в планината, какво щеше да стане с неговото отмъщение? Защото, ако продължаваше да води същия начин на живот, смъртта бе неизбежна. Той чувстваше, че от това печелят само враговете му, затова, макар и неохотно, се върна при старите мини в Невада, където искаше да възстанови здравето си и да посъбере достатъчно пари, за да може да преследва враговете си, без да търпи лишения.

Първоначално възнамеряваше да не отсъства повече от една година, но поради стечение на различни непредвидени обстоятелства успя да напусне мините едва след близо пет години. Споменът за стореното зло и желанието му за отмъщение бяха се запазили толкова силни, колкото през онази паметна нощ, когато се бе изправил до гроба на Джон Фериър. Преоблечен и под чуждо име се завърна в Солт Лейк Сити, безразличен към всичко, което можеше да го сполети, стига само да успееше да получи онова, което за него беше справедливост. Там го очакваха лоши новини. Няколко месеца преди това сред Божиите избраници бе настъпил разкол, тъй като някои млади членове на църквата се бяха обявили срещу властта на старейшините и част от недоволните се бяха отцепили от сектата и бяха напуснали Юта, отказвайки се от мормонството. Сред тях бяха Дребър и Стангърсън и никой не знаеше къде са отишли. Носеше се слух, че Дребър успял да обърне голяма част от състоянието си в пари и заминал като богат човек, докато спътникът му Стангърсън бил сравнително беден. Никой не знаеше къде са.

Всеки човек, колкото и отмъстителен да е, изправен пред такава трудност, би се отказал от мисълта за отмъщение, но Джеферсън Хоуп не се поколеба нито за миг. С малкото пари, които печелеше, хващайки се за каквато и да е работа, пътуваше от град на град из Съединените щати, търсейки враговете си. Минаха години, черната му коса се прошари, а той продължаваше да скита и да търси, погълнат от целта, на която бе посветил целия си живот. Най-после търпението му бе възнаградено. Само един бегъл поглед към мярналото се зад стъклото на един прозорец лице бе достатъчен, за да разбере, че хората, които търсеше, са в Кливланд, щата Охайо. Когато се върна в мизерната си квартира, планът за отмъщение бе вече готов. Но по една случайност и Дребър, който бе надникнал през прозореца, също разпозна Джеферсън Хоуп и прочитайки на лицето му смъртната си присъда, побърза да отиде при мировия съдия, придружен от Стангърсън, който бе станал негов частен секретар, и да изложи оплакването, че и двамата се страхуват за живота си поради ревността и омразата на техен стар съперник.

Същата вечер Джеферсън Хоуп бе арестуван и тъй като нямаше пари за гаранция, бе задържан за няколко седмици. Когато най-после го освободиха, откри, че Дребър е напуснал къщата. Двамата със Стангърсън бяха заминали за Европа.

Отмъстителят отново остана излъган и отново насъбраната омраза го тласкаше да продължи преследването. Но му трябваха пари и за известно време се хвана на работа, отделяйки настрани всеки долар, без който можеше да мине, за предстоящото пътешествие. Най-после, като посъбра малко пари, замина за Европа, следвайки своите врагове от град на град, без да може да ги настигне. Когато пристигна в Петербург, те бяха в Париж, когато ги последва там, вече се намираха в Копенхаген. В датската столица отново закъсня с няколко дни, защото те бяха продължили за Лондон, където най-после успя да ги настигне. За онова, което се бе случило там, най-добре ще бъде да предадем разказа на самия ловец, така както той е записан в дневника на доктор Уотсън, комуто вече сме доста задължени.

Тринайсета глава Продължение на спомените на Джон Уотсън, доктор по медицина

Яростната съпротива на нашия пленник не се дължеше на някаква омраза към нас, защото, когато разбра, че е безсилен, той се усмихна добродушно и изрази надеждата, че не е наранил някого по време на спречкването.

— Предполагам, че ще ме закарате в полицейския участък — обърна се той към Шерлок Холмс. — Файтонът ми е долу пред вратата и ако развържете краката ми, сам ще сляза до него. Защото вече не съм толкова лек за носене както някога.

Грегсън и Лестрейд размениха погледи, които недвусмислено показваха, че смятат това предложение за доста дръзко, но Холмс послуша затворника и махна пешкира, с който беше вързал глезените му. Той стана и протегна крака, сякаш за да се убеди, че отново са свободни. Спомням си, че докато го гледах, си мислех, че рядко съм виждал толкова снажен и силен човек и че изписаната на лицето му решителност и енергичност са не по-малко забележителни от физическата му сила.

— Ако има вакантно място за шеф на полицията, мисля, че точно вие сте човекът за тази работа — каза той, гледайки с нескрито възхищение моя съквартирант. — Как само ме проследихте и пипнахте!

— Най-добре ще е да ме придружите — обърна се Холмс към двамата детективи.

— Аз ще карам файтона — каза Лестрейд.

— Отлично! А пък Грегсън ще влезе вътре при мен. Ти също, докторе. Ти прояви такъв интерес към случая, че най-добре ще е да дойдеш с нас.

Съгласих се с удоволствие и всички слязохме. Пленникът ни не направи никакъв опит за бягство, а спокойно влезе във файтона, който всъщност беше негов, и ние го последвахме. Лестрейд се качи на капрата, удари коня с камшика и скоро ни закара до мястото, за което се бяхме запътили. Въведоха ни в малка зала, където полицейски инспектор записа името на нашия затворник и имената на хората, в чието убийство бе обвинен. Служителят беше белолик апатичен човек и извърши всички формалности бавно и механично.

— Затворникът ще бъде изправен пред съда още тази седмица — каза той. — Междувременно, Джеферсън Хоуп, искате ли да кажете нещо? Длъжен съм да ви предупредя, че думите ви ще бъдат записани и могат да бъдат използвани срещу вас.

— Имам да кажа доста неща — рече бавно нашият затворник. — Искам да ви разкажа всичко, господа.

— Няма ли да бъде по-добре да оставите всичко това за делото в съда? — попита инспекторът.

— Може да не се стигне до съда — отвърна той. — Не се бойте. Нямам предвид самоубийство. Вие доктор ли сте?

Докато задаваше този въпрос, той обърна свирепите си очи към мен.

— Да, лекар съм — отвърнах.

— Тогава сложете ръката си тук — усмихна се той и посочи към гърдите си.

Поставих ръката си там и веднага усетих някакво неестествено туптене. Цялата му гръд се тресеше и люлееше като сграда, в която работи мощна машина. В тишината на стаята можах да чуя някакво глухо хриптене и бучене, които идваха от един източник.

— Ха — извиках аз, — та вие имате аневризма на аортата.

— Така я наричат — отвърна той. — Заради нея ходих на лекар миналата седмица и той ми каза, че не след дълго ме очаква спукване на кръвоносен съд. Тази аневризма с течение на годините се влошаваше все повече. Сигурно съм я получил от продължителното гладуване и живота на открито в планините край Солт Лейк Сити. Но аз вече свърших делото си и ми е все едно кога ще си замина. Само че много ми се иска да обясня онова, което оставям след себе си. Не бих желал да ме запомнят просто като обикновен главорез.

Инспекторът и двамата детективи се консултираха набързо, доколко щеше да бъде целесъобразно да му позволят да разкаже историята си.

— Вярвате ли, докторе, че има някаква непосредствена опасност? — попита ме първият.

— Напълно съм убеден — отвърнах.

— В такъв случай наш дълг е очевидно в интерес на справедливостта да вземем показанията му — каза инспекторът. — Свободен сте, сър, да дадете своите показания, които, предупреждавам ви отново, ще бъдат записани.

— С ваше позволение, ще седна — каза затворникът и се отпусна на един стол. — Тази моя аневризма лесно ме уморява, а стълкновението, което имахме преди половин час, усложнява нещата. Намирам се пред прага на смъртта и няма да започна да ви лъжа. Всяка дума, която изричам, е абсолютна истина и как ще я използвате, изобщо не ме интересува.

С тези думи Джеферсън Хоуп се облегна на стола и започна необикновения си разказ. Говореше бавно и методично, сякаш събитията, за които разказваше, бяха съвсем банални. Мога да гарантирам за точността на приложения разказ, защото имах възможност да сверя записките си с бележника на Лестрейд, където думите на затворника бяха записани така, както са били произнесени.

— Едва ли ви интересува особено защо мразех тези хора — започна той. — Достатъчно е да знаете, че те бяха виновни за смъртта на две скъпи за мен същества — баща и дъщеря — и трябваше да заплатят с живота си за това. Тъй като от извършването на престъплението бе изминало доста време, нямах възможност да осигуря необходимите доказателства срещу тях, за да бъдат изправени пред съда. Но знаех за вината им и реших да бъда и съдия, и съдебен заседател, и изпълнител на присъдата едновременно. Вие бихте направили същото, ако у вас има капчица мъжество и ако бяхте на мое място. Девойката, за която говоря, трябваше да се омъжи за мен преди двайсет години. Принудена е била да се омъжи за същия този Дребър и това разби сърцето й. Взех венчалната халка от пръста на покойната и се заклех, че последното, което ще видят умиращите му очи, ще е същият този пръстен и че последната му мисъл ще бъде за престъплението, за което е наказан. Носех пръстена непрекъснато в мен и преследвах Дребър и съучастника му през два континента, преди да ги хвана. Искаха да ме уморят, да ме накарат да се откажа от преследването, но не успяха. Сега, дори да умра утре, което е напълно възможно, ще умра със съзнанието, че делото ми е завършено. Те загинаха от ръката ми! Няма какво да желая и на какво повече да се надявам. Те бяха богати, а аз — беден, затова не беше никак лесно да ги следвам по петите. Когато пристигнах в Лондон, джобовете ми бяха почти празни. Разбрах, че трябва да започна някаква работа, за да преживея. Карането и язденето на коне са ми като втора природа, затова станах файтонджия. Всяка седмица трябваше да предавам на собственика определена сума, останалото беше за мен. С парите над определената сума успявах някак да свържа двата края. Най-трудно ми беше да се науча да се оправям из града, защото, струва ми се, това е най-обърканият лабиринт, създаден от хора. Винаги носех картата на града със себе си и след като понаучих главните хотели и гари, започнах да се оправям сравнително добре. Мина време преди да открия къде живеят моите двама джентълмени, но аз питах и разпитвах и накрая попаднах на тях. Живееха в един пансион в Камбъруел, на другия бряг на реката. Щом ги открих, разбрах, че са вече в ръцете ми и че няма къде да избягат. Бях пуснал брада и нямаше опасност да ме познаят. Щях да ги преследвам и да ги гоня, докато ми паднеше удобен случай. Бях решил твърдо, че този път няма да ми се изплъзнат. И все пак те насмалко щяха да ми избягат. Където и да отидеха в Лондон, следвах ги по петите. Понякога с файтона, друг път пеша. Но с файтона беше по-сигурно, защото не можеха да се измъкнат. Припечелвах по нещо само рано сутрин или късно вечер и почнах да задлъжнявам на моя господар. Но това нямаше значение за мен, стига да можех да ги пипна. Бяха много хитри и предпазливи. Изглежда, са допускали, че може да ги преследват, и никога не излизаха сами, както и след залез-слънце. През двете седмици нито веднъж не ги видях разделени. Дребър почти винаги беше пиян, но Стангърсън сякаш изобщо не мигваше. Наблюдавах го непрекъснато, но нито веднъж не ми се удаде удобен случай. Не се отчайвах обаче, защото нещо ми подсказваше, че часът на разплатата наближава. Страх ме беше само, че това тук в гърдите ми може да се пръсне по-рано, отколкото трябва, и че делото ми ще остане незавършено. Най-сетне една вечер, докато карах напред-назад по „Торки теръс“ (улицата, на която живееха), видях как пред вратата им спря файтон. След малко изнесоха някакъв багаж, после излязоха Дребър и Стангърсън и файтонът замина. Тръгнах след тях и не ги изпусках от поглед — предположих, че се готвят да сменят квартирата. На гара Юстън слязоха, а аз оставих едно момче да пази коня и ги последвах до перона. Чух да питат за влака за Ливърпул. Кондукторът им каза, че един току-що бил заминал, а другият е след няколко часа. Стангърсън сякаш се посмути, когато чу това, но Дребър, обратно, като че се зарадва. В тълпата се приближих съвсем близо до тях и можех да чуя всяка дума. Дребър спомена за някаква работа и каза, че ако го почака, ще се върне след малко. Стангърсън не беше съгласен и му напомни, че са решили да не се разделят и да бъдат винаги заедно. Дребър рече, че работата е деликатна и че трябва да отиде сам. Не успях да чуя какво каза Стангърсън след това, но другият започна да ругае и му напомни, че е само един платен слуга и не бива да си въобразява, че диктува какво да правят. Тук секретарят отстъпи и без да спори повече, започна да се уговаря с него, че ако Дребър случайно изпусне последния влак, ще го чака в частния хотел „Холидей“. Дребър отговори, че ще се върне на перона преди единайсет, и се отправи към изхода на гарата.

Моментът, който очаквах толкова отдавна, най-после бе дошъл. Моите враговете бяха в ръцете ми. Заедно можеха да се защитят, но поотделно бяха безпомощни пред мен. Не исках да действам прибързано. Планът ми беше вече готов. В отмъщението няма никакво удоволствие, ако виновният не получи достатъчно време, за да разбере кой го поразява и защо се стоварва отгоре му възмездието. Предварително бях изработил план, за да накарам този човек да разбере, че най-сетне е дошло време да плати за стария си грях. Няколко дни преди това един джентълмен, тръгнал да разглежда едни къщи на „Брикстън роуд“, бе изпуснал ключа за една от тях във файтона ми. Същата вечер го потърсих и му го върнах, но междувременно бях извадил един и за мен. Така имах достъп поне до едно място в този огромен град, където можех да разчитам на свобода на действие. Но проблемът беше как да заведа Дребър в тази къща. Той тръгна и по пътя се отби в две пивници. В последната се забави около половин час. Когато излезе, леко се олюляваше, явно доста пийнал. Точно пред мен се движеше друг файтон и той се качи в него. Следвах го толкова отблизо, че муцуната на моя кон беше само на метър през цялото време. Минахме по моста Ватерло и дълго обикаляхме по улиците, докато най-сетне спряхме отново пред старата му квартира. Нямах представа, защо се връщаше там, но продължих напред и спрях файтона си на стотина метра. Той влезе вътре, а файтонът му си тръгна. Моля ви, дайте ми чаша вода. Устата ми пресъхна от говорене.

Подадох му чашата и той я изпи цялата.

— Така е по-добре — каза той. — Значи почаках петнайсетина минути или може би малко повече, когато изведнъж откъм къщата се чу шум от сбиване. След малко вратата се отвори широко и излязоха двама души. Единият беше Дребър, другият — някакъв непознат младеж. Той беше хванал Дребър за яката и когато стигнаха до площадката на стълбата, го блъсна с ръка и с един ритник го изпрати чак на средата на улицата. „Куче такова! — извика младежът, размахвайки тоягата си към него. — Ще те науча как се оскърбява едно честно момиче!“ Беше толкова ядосан, че сигурно щеше да наложи здраво Дребър с тоягата си, но той хукна с все сила по улицата. Стигна до ъгъла, видя файтона ми, махна с ръка и скочи в него. „Карай в частния хотел «Холидей»“ — каза той. Когато го видях седнал в моя файтон, сърцето ми заби толкова силно от радост, че се уплаших да не би в последния момент моята аневризма да ми изиграе номер. Карах бавно, претегляйки наум как да постъпя. Можех да го закарам направо извън града и там, на някое скрито място, да проведа последния си разговор с него. Почти бях решил да постъпя точно така, но той сам ме улесни. Пиеше му се още и ми заповяда да спра пред една кръчма. Каза ми да го чакам и се намъкна вътре. Стоя там, докато затворят, и като излезе, беше вече съвсем пиян. Разбрах, че е изцяло в ръцете ми. Не мислете, че смятах да го убия ей така, без да ми мигне окото. Макар че това щеше да бъде съвсем справедливо, не можех да го направя. Отдавна бях решил да му дам някаква възможност да си спаси живота, ако рече да се възползва от нея. Сред многото служби, които бях изпълнявал в Америка през дългия си скитнически живот, беше и метач в лабораторията на Йоркския колеж. Веднъж професорът изнасяше лекции за отровите пред студентите и им показа един алкалоид, както му каза, който бил извлякъл от някаква южноамериканска отрова за намазване на стрели. Толкова силна била, че и най-малкото парченце от нея причинявало моментална смърт. Запомних стъкленицата, в която се пазеше препаратът, и взех малко. Разбирах това-онова и лесно направих малки разтворими хапчета от отровата, а всяко хапче поставих в кутийка с друго подобно на него, но напълно безвредно. Още тогава бях решил, че когато дойде този момент, всеки от моите джентълмени ще има възможност да избере едно от тези хапчета, а аз ще глътна онова, което остане. Това щеше да бъде не по-малко смъртоносно, но за сметка на това много по-безшумно, отколкото изстрел през кърпа. От този ден нататък винаги носех със себе си кутийките с моите хапчета и сега бе дошъл моментът да ги използвам. Наближаваше един часа, нощта беше бурна, духаше много силен вятър и валеше като из ведро. Но колкото и мрачно да беше, аз ликувах, бях толкова радостен, че можех да запея от радост. Ако някой от вас, господа, някога е жадувал и копнял за нещо в продължение на двайсет дълги години и изведнъж се е озовал съвсем близо до него, ще може да разбере чувствата ми. Запалих пура и засмуках жадно, за да успокоя нервите си, но ръцете ми трепереха, а слепоочията ми пулсираха лудо от вълнение. Докато карах, виждах стария Джон Фериър и малката Люси, които ме гледаха и ми се усмихваха в мрака, виждах ги така ясно, както ви виждам вас сега в тази стая. През цялото време бяха заедно с мен, по един от всяка страна на коня, докато най-после спрях пред къщата на „Брикстън роуд“. Не се виждаше жива душа и не се чуваше нищо освен плющенето на дъжда. Когато надникнах в купето, видях, че Дребър се е свил в пиянски сън. Дръпнах го за ръката. „Време е да слизате“ — казах. „Добре де“ — изръмжа той. Сигурно мислеше, че сме стигнали до хотела, защото стана, без да каже думица, и ме последва в градината. Трябваше да вървя до него и да го подкрепям, защото се олюляваше. Отворих вратата и го вкарах в предната стая. Давам ви честната си дума, през цялото време бащата и дъщерята вървяха пред нас. „Тук е тъмно като в ада“ — каза той, докато се препъваше в тъмното. „Скоро ще стане светло — отвърнах, драснах клечка кибрит и запалих свещта, която носех. — А сега, Инок Дребър — продължих, като се обърнах към него и вдигнах светлината до лицето му, — кой съм аз?“ В първия момент ме погледна тъпо, с невиждащи пиянски очи, а след това в тях се появи ужас и всичките черти на лицето му се изкривиха от страх. Позна ме. Отстъпи назад с посивяло лице, по челото му изби пот, зъбите му затракаха. При тази гледка се облегнах на вратата и дълго и силно се смях. Винаги съм знаел, че отмъщението е сладко нещо, но никога не съм се надявал да получа онова душевно задоволство, което изпитах тогава. „Ти, мръсно куче! — извиках. — Гоня те от Солт Лейк Сити до Петербург и досега винаги ми се изплъзваше. Най-сетне твоите скитания са към края си, защото единият от нас няма вече да види слънцето.“ Той се сви още по-далеч, докато казвах това, а по израза на лицето му личеше, че ме смята за луд. И аз наистина бях луд. Кръвта биеше лудешки в слепоочията ми и сигурно щях да получа припадък, ако не бе рукнала през носа ми. Поолекна ми. „Какво мислиш за Люси Фериър сега? — извиках, като заключих вратата и размахах ключа пред лицето му. — Възмездието се забави много, но все пак те настигна!“ Докато говорех, видях как устните на този страхливец се разтрепераха. Готов беше на колене да моли за пощада, но знаеше, че е безполезно. „Ще ме убиеш ли?“ — попита, заеквайки. „Какво ти убийство — отвърнах аз. — Кой говори за убийство, когато става дума за бясно куче? Каква милост прояви към моята мила Люси, когато я откъсна от трупа на убития й баща и я заведе в своя проклет и позорен харем?“ „Не съм убил аз баща й!“ — извика той. „Но ти разби невинното й сърце! — креснах аз, завирайки кутийката пред лицето му. — Нека Господ отсъди. Избирай и гълтай! Едното хапче е смърт, другото живот! Аз ще глътна онова, което оставиш. Нека да видим дали на земята има справедливост, или сме подвластни на случайността!“ Той се сви, отстъпи още по-назад и отчаяно замоли за пощада, но аз измъкнах ножа си и го опрях на гърлото му, докато изпълни нареждането ми. Тогава глътнах другото хапче и ние стояхме мълчаливо един срещу друг около минута, очаквайки да видим кой от нас щеше да живее и кой — да умре. Мога ли някога да забравя дивия израз, който се появи на лицето му, когато усети отровата в тялото си? Засмях се, когато видях това, и му показах венчалния пръстен на Люси. Продължи един миг, отровата действаше бързо. Лицето му се сгърчи от болка, той протегна ръце, олюля се и рухна на пода с дрезгав вик. С крак го обърнах по гръб и сложих ръка на сърцето му. Не се долавяше никакво туптене. Беше умрял!

Кръвта от носа ми все така шуртеше, без да й обръщам внимание. Не зная какво ме накара да започна да пиша с нея на стената. Може би ей така, на шега ми се прииска да насоча полицията по погрешна следа, а и ми беше леко и радостно на сърцето. Спомних си, че в Ню Йорк бяха намерили трупа на някакъв германец с думата Rache, изписана над него. Тогава вестниците съобщиха, че било дело на тайни дружества. Смятах, че онова, което толкова бе затруднило и объркало нюйоркската полиция, щеше да затрудни и да обърка не по-малко и лондонската, затова потопих пръст в собствената си кръв и написах същото на подходящо място на стената. След това отидох до файтона и видях, че наоколо няма никой и че нощната буря продължава все така. Бях изминал известно разстояние, когато пъхнах ръка в джоба си, където обикновено държах пръстена на Люси, и открих, че го няма. Все едно гръм ме удари, защото това бе единственото нещо, което ми бе останало от нея. Реших, че може би съм го изтървал, докато съм стоял наведен над тялото на Дребър. Върнах се, спрях файтона в една странична уличка и се запътих смело към къщата, защото бях готов на всякакъв риск, само и само да не загубя пръстена. Когато стигнах, там налетях право в прегръдките на един полицай, който тъкмо излизаше, и успях да разсея подозренията му, като започнах да се преструвам на мъртвопиян. Така намери смъртта си Инок Дребър. Оставаше Стангърсън. Възнамерявах да постъпя и с него по същия начин и така да изплатя дълга си към Джон Фериър. Вече знаех, че се е настанил в частния хотел „Холидей“. През целия ден обикалях край него, но той не се показа. Предполагам, че е започнал да подозира нещо, след като Дребър не се бе върнал. Стангърсън беше много хитър, винаги нащрек. Но ако е смятал, че може да се отърве от мен, като се вре в този хотел, много се е заблуждавал. Бързо разбрах кой е прозорецът на стаята му, и рано на следващата сутрин се възползвах от една от стълбите, оставени в уличката зад хотела. Така се промъкнах в стаята му още в тъмни зори. Събудих го и му казах, че е настъпил часът, в който трябва да заплати за отнетия от него живот преди много години. Описах му смъртта на Дребър и отново му дадох възможност да избере едното от двете хапчета. Вместо да се възползва от предоставената му възможност, той се хвърли върху мен и ме хвана за гърлото. За да се защитя, забих ножа си в сърцето му. Резултатът във всеки случай щеше да бъде същият, защото провидението никога не би позволило престъпната му ръка да избере друго освен отровата. Остава ми малко за разказване, а пък и съвсем се уморих. Продължих да работя с файтона още няколко дни, като възнамерявах да карам така, докато събера достатъчно пари, за да се върна в Америка. Днес, както си стоях до файтона, се приближи един малчуган и ме попита дали има файтонджия на име Джеферсън Хоуп и че един джентълмен го чака на улица „Бейкър“ 221-Б. Тръгнах, без да подозирам каквото и да било, и следващото нещо, което разбрах, бе, че този млад човек е поставил белезници на ръцете ми и че съм извънредно ловко окован. Това е цялата ми история, господа. Може би ме мислите за убиец, но аз се смятам за служител на правосъдието, като вас.

Разказът беше толкова вълнуващ, поднесен по толкова смайващ начин, че всички останахме смълчани. Дори и професионалните детективи, колкото и привикнали да бяха с всякакви подробности на престъпленията, изглеждаха развълнувани. Продължихме да стоим още няколко минути в тишина, нарушавана само от дращенето на молива на Лестрейд, който довършваше стенографския си запис.

— Има само един въпрос, по който бих желал да получа малко повече информация — каза най-сетне Шерлок Холмс. — Кой беше съучастникът ви, който дойде за пръстена, когато дадох обявата?

Затворникът намигна дяволито на приятеля ми.

— Мога да разкажа собствените си тайни — каза той, — но не искам да вкарвам други хора в беда. Видях вашето обявление и си помислих, че може да е капан, но че може и наистина да си получа пръстена. Приятелят ми предложи сам да дойде и да разбере. Сигурно ще признаете, че го направи много фино.

— Несъмнено — усмихна се сърдечно Холмс.

— А сега, господа — каза важно инспекторът, — трябва да спазим предвидените от закона формалности. В четвъртък затворникът ще бъде изправен пред съда и тогава вашето присъствие ще бъде необходимо. Дотогава за него отговарям аз.

Той натисна звънеца и двама пазачи отведоха Джеферсън Хоуп, а ние двамата с приятеля ми излязохме от участъка и тръгнахме към улица „Бейкър“.

Четиринайсета глава Заключение

Когато дойде четвъртък, от нашите показания вече нямаше нужда. Делото бе поето от един по-висш съдия и Джеферсън Хоуп бе призован пред трибунал, където щеше да има пълна справедливост. През нощта след залавянето му аневризмата му не издържала и на следващата сутрин той бил намерен проснат на пода на килията, с доволна усмивка на лице, сякаш в предсмъртния си час бе отправил погледа си назад, към един полезно прекаран живот и увенчано с успех дело.

— Грегсън и Лестрейд побеснели, когато научили за смъртта му — съобщи ми Холмс на следващата вечер, когато заговорихме за това. — Какво ще стане сега с шумната им реклама?

— Не мисля, че имат кой знае каква заслуга за залавянето му — отвърнах аз.

— Онова, което си направил, има твърде малко значение на този свят — каза горчиво Холмс. — Въпросът е да можеш да убедиш хората да повярват, че си го направил. Но както и да е — продължи по-спокойно той след кратка пауза. — Не ми се искаше да пропусна това разследване. В моята практика не е имало друг по-добър случай. Колкото и елементарен да е всъщност, в него все пак имаше няколко поучителни момента.

— Елементарен! — възкликнах аз.

— Ами, разбира се, как другояче да бъде наречен? — каза Холмс, усмихвайки се на моята изненада. — Доказателство за безспорната му елементарност е самият факт, че без никаква странична помощ, само с няколко обикновени дедукции, успях за три дни да хвана престъпника.

— Така е наистина — съгласих се аз.

— Както вече ти обясних, всяко нещо, което излиза извън рамките на обикновеното, по-скоро улеснява, а не е пречка. За да се разреши подобен проблем, най-важното е да умееш да разсъждаваш в обратен ред. Много полезно умение и се придобива лесно, но хората не го използват охотно. Във всекидневието е много по-полезно да се разсъждава последователно и затова обикновено другият начин се пренебрегва. На петдесет души само един може да разсъждава аналитично, останалите разсъждават синтетично.

— Признавам — казах, — че не разбирам много добре какво искаш да кажеш.

— И не съм очаквал друго. Да видим сега дали ще успея да се изразя по-ясно. Повечето хора, ако им опишеш верига от определени събития, ще ти кажат какъв ще е резултатът. Те свързват мислено отделните събития и стигат до определени изводи за онова, което ще последва. Ала съвсем малко са хората, които, ако им дадеш някакъв резултат, са в състояние да проследят мислено стъпките или фазите, през които се е минало, докато се стигне до този резултат. Именно тази способност е качеството, което аз наричам разсъждаване в обратен ред или аналитично мислене.

— Вече разбирам — казах аз.

— Това беше един случай, в който имахме резултата, а всичко останало трябваше да разкрием сами. Приближих се до къщата, както си спомняш, пеша, без никакви предварителни заключения или предубеждения. Естествено, започнах с огледа на улицата и както вече ти казах, ясно забелязах там следи от колелата на файтон, които, както се уверих след едно запитване, са били оставени там през нощта. Разбрах, че файтонът е бил наемен, а не частна карета. Личеше от тесните следи. Обикновеният лондонски файтон е много по-тесен от частните коли. Ето първата спечелена точка. После тръгнах бавно по градинската пътека, за щастие покрита с глина. Без съмнение за теб тя е била само една изпотъпкана ивица, но за опитните ми очи всяка диря по нея имаше определено значение. В детективската наука няма друга толкова важна и същевременно толкова пренебрегвана област, като изкуството да се проследяват отпечатъците от стъпки. За щастие винаги съм му отдавал голямо значение, а и практиката ми го е направила моя втора природа. Видях тромавите стъпки на полицаите, но забелязах и следите на двамата, минали преди тях по пътеката. Не беше трудно да се разбере, че точно те са минали първи, защото тук-там следите им бяха почти заличени от други, оставени върху тях. Така стигнах до втората брънка на веригата, от което разбрах, че нощните посетители са били двама и че единият от тях е имал забележително висок ръст (както личеше от дължината на ходилото му), а другият е бил модно облечен, ако се съдеше по малките и елегантни отпечатъци от неговите обувки. Когато влязохме в стаята, последното ми предположение се потвърди напълно. Човекът с модните обувки лежеше пред мен. Значи убиецът бе високият. По тялото на мъртвеца нямаше никакви рани, но ужасното изражение на лицето му показваше, че е разбрал каква ще е съдбата му още преди да го сполети смъртта. Хората, умиращи от сърдечни заболявания или от друга естествена смърт, никога не променят така израза на лицето си. Когато подуших устните на мъртвеца, усетих слаб кисел мирис и стигнах до извода, че е бил принуден да погълне отрова. Това се потвърждаваше и от страха и омразата, изписани на лицето му. Стигнах до този резултат по метода на изключването, защото никоя друга хипотеза не отговаряше на фактите. Не си мисли, че е нещо съвсем необичайно. Принудителното поемане на отрова съвсем не е нещо ново в криминалните анали. Всеки запознат с тези неща ще си спомни случая с Долски в Одеса и с Льотюрие в Монпелие. Остана за разрешаване най-важният въпрос — защо? Явно целта на убийството не е била грабеж — нали не липсваше нищо. Тогава причината дали не е политическа, или пък е замесена жена? Ето проблема, пред който бях изправен. Още от самото начало бях склонен да приема второто предположение. Политическите убийци гледат да свършат по-бързо работата и да избягат. А убийството, напротив, бе извършено съвсем преднамерено и бавно, убиецът бе оставил следи навсякъде из стаята — следователно през цялото време е бил там. Подобно методично отмъщение е могло да бъде предизвикано само от лична, а не от политическа несправедливост. Когато бе открит надписът на стената, бях особено склонен да поддържам мнението си. Надписът явно бе нещо като димна завеса. А когато открихме пръстена, за мен въпросът беше решен. Очевидно убиецът го е използвал, за да напомни на жертвата за някоя умряла или просто отсъстваща жена. Точно тогава попитах Грегсън дали в телеграмата до Кливланд е поискал сведения за предишния живот на Дребър. Отговорът му, както си спомняш, беше отрицателен. Тогава пристъпих към внимателен оглед на стаята, при който се уверих в правотата на мнението си за ръста на убиеца и се сдобих с допълнителни подробности — за пурата „Тричинополи“ и за дължината на ноктите му. Вече бях стигнал до извода, че щом наоколо няма следи от борба, значи кръвта по пода е от носа на възбудения убиец. Виждах ясно, че кървавите петна съвпадат със следите от стъпките му. Много рядко се случва кръвта на човек да потече от вълнение, освен ако няма много кръв или високо кръвно налягане. Затова изказах и предположението, че вероятно е червендалест. По-нататъшните събития потвърдиха правотата ми. След като си тръгнахме от къщата, се заех с това, което Грегсън бе пропуснал да стори. Телеграфирах до шефа на полицията в Кливланд, като ограничих запитванията си до обстоятелствата около женитбата на Инок Дребър. Отговорът беше решаващ. В него се казваше, че Дребър вече е търсил юридическа закрила от посегателствата на стар съперник в любовта на име Джеферсън Хоуп и че този Хоуп се намира сега в Европа. Вече държах в ръцете си всички нишки за разкриването на това престъпление. Оставаше ми само да заловя убиеца. Вече бях дълбоко убеден, че в къщата заедно с Дребър е влязъл човекът, който е карал файтона. От следите на копитата разбрах, че конят е мърдал на място, което не би било възможно, ако някой му е държал юздите. Къде тогава може да е бил файтонджията освен вътре в къщата? А и нелепо би било да се допусне, че разумен човек ще извърши умишлено престъпление пред очите, така да се каже, на трети човек, който сигурно ще го предаде. Най-после, ако някой иска да проследи някого в Лондон, какъв по-добър начин би намерил, освен да стане файтонджия. Всички тези съображения ме водеха до едно безспорно заключение: Джеферсън Хоуп трябваше да се търси между лондонските файтонджии. Ако наистина е бил файтонджия, нямах причини да смятам, че ще се откаже веднага от професията си. Напротив, от негова гледна точка всяка внезапна промяна би привлякла вниманието върху него. По всяка вероятност поне за известно време щеше да продължи да изпълнява службата си. Едва ли имаше причина да се смята, че живее под чуждо име. Защо трябваше да сменя името си в страна, където никой не знае истинското му име? Ето защо организирах моя корпус от гаменчетата детективи и ги пращах системно при всеки собственик на пиаца за наемни файтони в Лондон, докато най-накрая те ми доведоха човека, когото търсех. Как се появи той и как аз се възползвах от това, са неща, които сигурно са все още пресни в паметта ти. Смъртта на Стангърсън беше неочакван инцидент, но едва ли би могло да се направи нещо за предотвратяването й. Благодарение на това, както знаеш, получих хапчетата, за чието съществуване предварително подозирах. Както виждаш, това е една верига от логични следствия без никакво прекъсване или липсващо звено.

— Чудесно — извиках. — Твоите достойнства трябва да станат обществено достояние. Трябва да публикуваш описание на случая. А ако не го направиш ти, ще го сторя вместо теб.

— Можеш да постъпиш, както намериш за добре, докторе — отвърна Холмс. — Погледни тук — продължи той и ми подаде един вестник. — Прочети това!

Беше днешният брой на вестник „Ехо“, а абзацът, който ми бе посочил, се отнасяше до нашия случай.

„Читателите — пишеше в него — изгубиха възможността да се наслаждават докрай на една сензация поради внезапната смърт на задържания Хоуп, заподозрян в убийството на господин Инок Дребър и на господин Джоузеф Стангърсън. Подробностите, свързани с този случай, вероятно няма да станат известни, макар да научихме от авторитетен източник, че престъплението е било извършено в резултат на стара и романтична семейна вражда, в която важна роля са играли любовта и мормонството. Изглежда, че и двете жертви на младини са били членове на сектата на Божиите избраници и че Хоуп, покойният затворник, е дошъл също от Солт Лейк Сити. Ако този случай не доведе до друго, то поне изтъква по един безспорен и изумителен начин ефикасността на нашите полицейски и детективски сили и ще служи за урок на всички чужденци, за които ще е по-разумно да уреждат своите вражди в родината си и да не ги пренасят на британска земя. Публична тайна е, че заслугата за залавянето на този убиец принадлежи изцяло на добре известните служители от Скотланд ярд Лестрейд и Грегсън. Престъпникът е бил заловен, както изглежда, в квартирата на някой си господин Шерлок Холмс, който като любител е проявил известен детективски талант и с помощта на такива учители, като Лестрейд и Грегсън, може да се надява, че някога ще успее да овладее до някаква степен уменията им. Очаква се двамата детективи да получат награда за заслугите си в разкриването на този случай.“

— Не ти ли казах още от самото начало, че ще стане така — усмихна се Шерлок Холмс. — Това е резултатът от нашия етюд в червено — награда за детективите.

— Няма значение — отвърнах аз. — Всички факти са записани в моя дневник и читателите скоро ще се запознаят с тях. А дотогава ще трябва да се задоволиш с мисълта, че можеш скришом да се радваш на успеха си подобно на римския скъперник: