Шерлок Холмс (Том 2)

Първа глава Господин Шерлок Холмс

Господин Шерлок Холмс, който обикновено ставаше много късно (с изключение на нередките случаи, когато изобщо не лягаше), седеше пред масата за закуска. Аз вдигнах от килима пред камината бастуна, забравен предната вечер от един посетител. Беше прекрасен бастун от твърдо дърво, с топка в горния край, от онези, на които викат „пинангски законодател“5. Точно под топката се виждаше към два сантиметра широка сребърна пластинка с гравиран надпис „На Джеймс Мортимър — ЧКСХ, от приятелите му от ЧКБ“, както и дата — 1884 година. Такива бастуни, солидни и вдъхващи уважение, носеха някогашните високопочитани домашни лекари.

— Е, Уотсън, какво ще кажеш?

Холмс седеше гърбом към мен и аз с нищо не му бях дал да разбере с какво се занимавам.

— Откъде знаеш какво правя? Да не би да имаш очи на тила?

— Не, но точно пред мен има добре излъскан посребрен кафеник. Та кажи ми, моля те, какво мислиш за бастуна на нашия посетител? Тъй като имахме нещастието да се разминем с него и нямаме понятие, защо е идвал, този случаен сувенир става особено важен за нас. Хайде да чуя сега какъв портрет ще направиш на човека, изхождайки от бастуна му.

— Мисля — казах, опитвайки се да следвам методите на моя приятел, — че доктор Мортимър е възрастен преуспяващ медик, при това доста уважаван, щом тези, които го познават, са го удостоили с такъв знак на внимание.

— Добре — каза Холмс. — Превъзходно!

— Смятам също, че по всяка вероятност е провинциален лекар, който прави голяма част от визитациите си пеш.

— Защо мислиш така?

— Защото този бастун, който някога е бил твърде красив, сега целият е изподраскан и не мога да си представя, че го носи градски лекар. Очевидно притежателят му е извървял много път с него, защото дебелият железен шип е съвсем изхабен.

— Съвсем логично — каза Холмс.

— А тук имаме „… от приятелите му от ЧКБ“. Предполагам, че КБ означава „клуб“. Това сигурно е местният ловен клуб, на чиито членове е оказвал медицинска помощ, а в замяна те са му поднесли малък подарък.

— Уотсън, ти надмина себе си! — каза Холмс, като отмести стола назад и запали цигара. — Не мога да не отбележа, че ти, който винаги си проявявал добрината да изтъкваш моите успехи, обикновено си подценявал собствените си способности. Може сам да не излъчваш светлина, обаче си неин проводник. Някои хора, без да притежават талант, имат забележителната способност да вдъхновяват таланта у другите. Трябва да призная, драги ми приятелю, че съм ти много задължен.

Никога не беше изричал такова нещо и, да си призная, думите му ми доставиха голямо удоволствие, защото често съм се чувствал засегнат от безразличието му към моето възхищение от него и към опитите ми да разглася методите му на работа. Почувствах се горд от мисълта, че така съм усвоил неговата система, та мога да я прилагам по начин, който извиква одобрението му. Той взе бастуна от ръцете ми и го разглежда няколко минути с просто око. После със заинтригувано изражение остави цигарата си, отиде до прозореца и отново разгледа бастуна, този път с лупа.

— Проста работа, но все пак интересна — каза той, като се настани отново в любимия си ъгъл на дивана. — На бастуна действително има едно-две указания. Те дават основа за някои умозаключения.

— Убягнало ли ми е нещо? — попитах с известно самодоволство. — Надявам се, че не съм пропуснал нещо важно.

— Страхувам се, драги ми Уотсън, че повечето от заключенията ти са погрешни. Когато споменах, че ме вдъхновяваш, исках да кажа, нека бъда откровен, че нерядко стигам до истината, забелязвайки твоите грешки. Не че в случая изцяло се заблуждаваш: този човек наистина е провинциален лекар и доста ходи пеш.

— Значи съм бил прав?

— Само дотук.

— Но това беше всичко.

— Не, не, драги Уотсън, не всичко. Съвсем не всичко. Според мен например е по-вероятно един лекар да получи такъв подарък от болница, отколкото от ловен клуб, и когато пред тази болница стоят инициалите ЧК, названието „Чаринг крос“ се налага от само себе си.

— Може би си прав.

— Най-вероятно. И ако го приемем за работна хипотеза, вече имаме здрава основа, за да изградим личността на нашия неизвестен посетител.

— Добре, ако приемем, че ЧКБ означава Чарингкроска болница, какви други изводи можем да направим?

— Нищо ли не ти подсказва това? Нали познаваш моите методи. Приложи ги!

— Мога да направя само естествения извод, че този човек е практикувал в Лондон, преди да отиде в провинцията.

— Струва ми се, че бихме могли да отидем и малко по-нататък. Разгледай въпроса в тази светлина: по какъв случай най-вероятно е бил направен този подарък? Кога приятелите му са се обединили, за да дадат израз на уважението си към него? Очевидно в мига, когато е напуснал службата си в болницата, за да започне частна практика. Знаем, че е получил подарък. Убедени сме, че е напуснал болницата, за да практикува в провинцията. Сега ще отидем ли твърде далеч в изводите си, ако кажем, че подаръкът е направен именно по този случай?

— Твърде вероятно изглежда, разбира се.

— И забележи, че посетителят ни не е бил от ръководния персонал в болницата, защото подобен пост може да заеме само човек със солидна лондонска практика, а такъв лекар няма да се премести в провинцията. Тогава какъв е бил? След като е работел в болницата, без да е бил при това член на ръководния персонал, би могъл да бъде само обикновен хирург или интернист, тоест малко по-горе от стажант. Напуснал е града преди пет години — датата върху бастуна. И тъй, драги Уотсън, твоят възрастен и сериозен домашен лекар се изпарява и пред нас застава млад човек, ненавършил трийсет години, симпатичен, скромен и разсеян, притежател на куче, към което е привързан — най-общо, по-голямо от териер и по-малко от мастиф.

Разсмях се недоверчиво, а Шерлок Холмс се облегна на дивана и изпусна малки кръгчета дим, които се залюляха към тавана.

— Специално за последното няма как да проверя дали е вярно, но не е трудно да открием поне някои подробности около възрастта и професионалния път на този човек.

Снех от моята малка етажерка с медицински книги лекарския справочник и обърнах на съответното име. Имаше няколко Мортимъровци, но само един, който би могъл да бъде нашият посетител. Прочетох на глас данните:

— „Мортимър Джеймс, член на Кралския съюз на хирурзите от 1882 година, Гримпен, Дартмур, графство Девън. От 1882 до 1884 година лекар в Чарингкроската болница. Удостоен с Джексъновата награда за сравнителна патология за труда «Атавизъм ли е болезненото състояние на организма?». Член-кореспондент на Шведския съюз на патолозите. Автор на «Някои аномалии при атавизма» («Лансет», 1882 г.), «Прогресираме ли?» («Психология», март 1883 г.). Медицински инспектор на общините Гримпен, Торели и Хай Бероу.“

— Нито дума за местен ловджийски клуб, Уотсън — каза Холмс с лукава усмивка, — но все пак провинциален лекар, както остроумно забеляза. Струва ми се, че моите изводи се потвърдиха. А що се отнася до прилагателните, доколкото си спомням, казах „симпатичен, скромен и разсеян“. От опит зная, че само симпатичните хора на този свят получават прощални подаръци, само един скромен човек може да зареже кариерата си в Лондон, за да отиде в провинцията, и само разсеяният оставя бастуна си, а не визитната си картичка, след като е чакал един час в стаята ти.

— А кучето?

— Свикнало е да носи този бастун след стопанина си. Тъй като бастунът е тежък, кучето го захапва здраво по средата и следите от зъбите му се виждат съвършено ясно. Ако се съди по разстоянието между тези следи, челюстта на кучето според мен е твърде голяма за териер и недостатъчно голяма за мастиф. Възможно е… но, да, кълна се в Юпитер, кокершпаньол е!

Докато говореше, Холмс бе станал и се разхождаше из стаята. В момента се беше спрял при нишата на прозореца. Гласът му прозвуча така убедително, че го погледнах зачуден.

— Драги ми приятелю, как е възможно да си така убеден?

— По простата причина, че виждам пред вратата ни самото куче, а притежателят му в този момент звъни. Не си тръгвай, Уотсън, моля те. Той е твой събрат по професия и присъствието ти може да е от полза. Ето това е драматичен съдбовен момент, Уотсън: чуваш стъпки по стълбата, които ще навлязат в живота ти, но добро ли носят те или зло, не знаеш. Какво ли иска Джеймс Мортимър — човекът на науката, от Шерлок Холмс — криминалиста? Влезте!

Видът на нашия посетител ме изненада, защото очаквах да видя типичен провинциален лекар. Докторът беше висок слаб човек с дълъг като клюн нос, който стърчеше между близко разположените му проницателни сиви очи, силно блеснали иззад очилата със златни рамки. Облеклото му бе обичайно за хората от неговата професия, но малко небрежно, защото рединготът му бе замърсен, а панталоните — оръфани. Макар и млад, вече бе прегърбен, ходеше с източена напред шия и общото му излъчване бе доброжелателно. Още с влизането погледът му падна на бастуна в ръката на Холмс и той се хвърли към него с радостно възклицание:

— Чудесно! — възкликна той. — Не бях сигурен дали съм го оставил тук или в параходното дружество. Никак не ми се искаше да остана без този бастун.

— Разбирам, подарък — каза Холмс.

— Да, сър.

— От Чарингкроската болница ли?

— От един-двама тамошни приятели по случай сватбата ми.

— Ой, ой, лошо! — поклати глава Холмс.

Доктор Мортимър замига смаян иззад очилата.

— Защо да е лошо?

— О, просто разбъркахте малко нашите изводи. Сватбата ви ли казахте?

— Да, сър. Ожених се и оставих болницата, а с нея и всички надежди за консултантска практика. Трябваше да си изградя дом.

— Стига, стига! Значи в края на краищата не сме сбъркали много — каза Холмс. — А сега, доктор Джеймс Мортимър…

— Не ме наричайте „доктор“, сър, аз съм само скромен член на Кралския съюз на хирурзите.

— И очевидно човек с висок интелект.

— Дилетант в науката, господине, събирач на раковини по брега на необятния и непознат океан на знанието. Предполагам, че говоря с господин Шерлок Холмс, а не с…

— Да, това е приятелят ми доктор Уотсън.

— Приятно ми е да се запозная с вас, сър. Чувал съм името ви да се споменава редом с името на вашия приятел. Господин Холмс, много се интересувам от вас. Изобщо не съм очаквал, че имате такъв доликоцефален6 череп и така добре очертани надорбитни кости. Ще имате ли нещо против, ако прокарам пръст по черепните ви шевове? Докато оригиналът не е налице, сър, една отливка от черепа ви би била украшение за всеки антропологичен музей. Не искам да прозвучи невъзпитано, но ще призная, че завиждам на черепа ви.

Шерлок Холмс покани нашия странен посетител да се разположи на един стол.

— Разбирам, че сте ентусиаст във вашата област, както и аз в моята — каза той. — Ако съдя по показалеца ви, сам си свивате цигарите. Не се стеснявайте, запалете.

Докторът извади тютюн и с удивителна ловкост го сви в хартийката. Имаше дълги треперещи пръсти, гъвкави и неспокойни като пипала на насекомо. Холмс мълчеше, но кратките му мълниеносни погледи ми показваха, че се е заинтересувал от нашия чудноват събеседник.

— Предполагам, сър — каза той най-после, — че ми направихте чест с вчерашното и с днешното си посещение не с единствената цел да изследвате черепа ми.

— Не, сър, не. Все пак съм щастлив, че ми се предостави такава възможност. Дойдох при вас, господин Холмс, защото съзнавам, че съм неопитен човек, и защото неочаквано съм изправен пред доста сериозен и необикновен проблем. Понеже ви смятам за втория най-голям специалист в Европа…

— Наистина ли, сър? А мога ли да попитам кой има честта да бъде първият? — попита Холмс малко рязко.

— От строго научна гледна точка работата на мосю Бертийон определено внушава по-голямо уважение.

— Тогава не беше ли по-добре да се посъветвате с него?

— Казах, сър, „от строго научна гледна точка“. Но признато е, че като практик вие сте несравним. Надявам се, сър, че не се изразих прекалено…

— Е, донякъде, доктор Мортимър — отвърна Холмс. — Мисля, че ще бъде най-разумно, ако без повече заобикалки ми разкажете от какво естество е проблемът, за чието разрешение търсите моето съдействие.

Втора глава Проклятието над Баскервилите

— В джоба си имам един ръкопис — каза доктор Мортимър.

— Забелязах го още с влизането ви в стаята — отвърна Холмс.

— Старинен ръкопис.

— От началото на осемнайсети век, освен ако не е фалшификат.

— Но откъде знаете това, сър?

— Докато говорехте, ми дадохте възможност да проуча два-три сантиметра от документа. Лош експерт е онзи, който не е в състояние да установи датата на един документ с точност до едно-две десетилетия. Може би сте чели случайно моята малка монография по този въпрос. Вашият ръкопис е от 1730 година.

— Точната година е 1742-ра — доктор Мортимър го извади от джоба си. — Тази фамилна реликва ми бе предоставена за съхранение от сър Чарлс Баскервил, чиято внезапна и трагична смърт развълнува целия Девъншър преди три месеца. Мога да кажа, че бях не само негов лекар, но и личен приятел. Той беше здравомислещ човек, сър, умен и практичен и толкова несуеверен, колкото съм и аз. При все това се отнасяше към този документ съвсем сериозно и психологически беше подготвен точно за такава смърт, каквато в края на краищата го сполетя.

Холмс протегна ръка за документа и го приглади на коляното си.

— Уотсън, забележи, че единичното и двойното „с“ са писани различно. Това е един от признаците, които ми помогнаха да определя датата.

Погледнах през рамото му пожълтялата хартия и избледнелите редове. Отгоре бе написано „Баскервил хол“, а отдолу, с големи разкривени цифри — „1742“.

— Изглежда, това е някакво повествование.

— Да, разказана е една легенда, която се предава в рода Баскервил.

— Доколкото разбирам обаче, искате да се посъветвате с мен за нещо по-практично и по-съвременно.

— Задачата е най-практична и неотложна и трябва да бъде решена за двайсет и четири часа. Но ръкописът е тясно свързан с тази работа и не е дълъг. С ваше разрешение ще ви го прочета.

Холмс се отпусна в креслото, опря върховете на пръстите на двете си ръце едни о други и затвори очи с израз на пълно примирение. Доктор Мортимър обърна ръкописа към светлината и с висок хриплив глас зачете следната старовремска история:

Когато свърши четенето на този странен разказ, доктор Мортимър вдигна очилата си на челото и впи поглед в господин Шерлок Холмс, който се прозина и хвърли угарката от цигарата си в огъня.

— Е? — попита Холмс.

— Не намирате ли, че е интересно?

— Да, за някой любител на фантастични приказки.

Доктор Мортимър извади от джоба си един сгънат вестник.

— А сега, господин Холмс, ще ви покажа нещо по-съвременно. Това е „Девън каунти кроникъл“ от 14 юни тази година. Вестникът съдържа кратко изложение на фактите, установени при смъртта на сър Чарлс Баскервил, която го сполетя няколко дни преди тази дата.

Приятелят ми се наклони малко напред и изражението му стана напрегнато. Като нагласи отново очилата си, нашият посетител зачете отново:

Доктор Мортимър сгъна пак вестника и го прибра в джоба си.

— Това са общоизвестните факти във връзка със смъртта на сър Чарлс Баскервил, господин Холмс.

— Много съм ви благодарен — каза Шерлок Холмс, — че насочихте вниманието ми върху един случай, който действително представлява известен интерес. Зърнах някакви коментари във вестниците, но бях изцяло погълнат от дребното дело за ватиканските камеи и в старанието си да услужа на папата пропуснах няколко интересни случая в Англия. Тази статия, казахте, съдържа всички известни факти?

— Да.

— Тогава запознайте ме с неизвестните.

Холмс се облегна, опря върховете на пръстите си едни о други и лицето му прие най-равнодушния и безстрастен израз.

— За да направя това — каза доктор Мортимър, започвайки да проявява признаци на силно вълнение, — ще ви съобщя неща, които не съм казвал на никого. Съображението ми да ги скрия при следствието беше, че като човек на науката трябва да се пазя да не изпадна в положение да потвърждавам суеверията на народа. Имах и други съображения: Баскервил хол, както пише и във вестника, би останал без обитатели, ако се прибави още нещо към и без това донякъде мрачната му слава. По тези две причини сметнах, че ще бъде оправдано, ако кажа по-малко, отколкото зная, защото в противен случай не би имало никаква полза. Обаче няма причина да не бъда съвършено откровен с вас. Тресавището е много рядко населено и живеещите близо един до друг се стараят да се срещат по-често. И аз познавах сър Чарлс Баскервил много добре. С изключение на господин Франкланд от Лефтър хол и естественика господин Степълтън, на километри околовръст няма други образовани хора. Сър Чарлс беше самотен човек, но болестта му стана причина да се сближим, а общите ни интереси към науката укрепиха тази близост. Той бе донесъл от Южна Африка доста научни материали и двамата сме прекарвали много очарователни вечери, обсъждайки сравнителната анатомия на бушмените и хотентотите. През последните няколко месеца все по-ясно виждах, че нервите на сър Чарлс са опънати до скъсване. Той обръщаше прекалено сериозно внимание на легендата, която ви прочетох — толкова сериозно, че макар да се разхождаше вечер в собственото си имение, нищо не можеше да го накара да излезе нощем из тресавището. Колкото и невероятно да ви се вижда, господин Холмс, той беше искрено убеден, че над рода му тегне страшно проклятие, и, разбира се, сведенията, които баронетът имаше за миналото на дедите си, не бяха утешителни. Непрекъснато го преследваше идеята за някакво призрачно същество и неведнъж ме е питал дали при моите нощни посещения на болни не съм видял някакво странно създание, не съм ли чул кучешки лай. Сър Чарлс ми е задавал няколко пъти този въпрос, и то винаги с разтреперан от вълнение глас. Спомням си много добре как една вечер, около три седмици преди фаталната случка, пристигнах в Баскервил хол. Заварих го пред вратата на къщата. Слязох от кабриолета си, а когато тръгнах към него, забелязах, че очите му, широко отворени и пълни с неизразим ужас, бяха устремени някъде през рамото ми. Обърнах се мигновено, и то точно навреме, за да зърна как в началото на алеята преминава нещо, което взех за голямо черно теле. Сър Чарлс бе така възбуден и уплашен, че се принудих да отида до мястото, където видях животното, и да го потърся. То беше изчезнало, ала произшествието произведе крайно тягостно впечатление на сър Чарлс. Прекарах с баронета цялата вечер и този случай стана причина той да ми повери току-що прочетения ръкопис, с което ми обясни и проявеното от него безпокойство. Споменах този незначителен епизод, защото, като имаме предвид трагедията, която последва, той придобива известно значение, въпреки че навремето бях убеден, че е просто маловажна случка и че вълнението на баронета е неоправдано. Следвайки моя съвет, сър Чарлс се готвеше да отиде в Лондон. Знаех, че сърцето му не е добре и че постоянният страх, в който живееше, несъмнено сериозно се отразява на здравето му, колкото и нереална да бе причината за него. Смятах, че след като се развлече няколко месеца в града, ще се върне възроден. Нашият общ приятел господин Степълтън, който проявяваше голяма загриженост за здравето на сър Чарлс, беше на същото мнение. И в последния момент се разрази тази страшна катастрофа. Вечерта, когато сър Чарлс почина, открилият трупа му Баримор изпрати при мен коняря Пъркинс и понеже още не бях легнал, успях да пристигна в Баскервил хол само час след случилото се. Проверих и установих фактите, изнесени и при следствието. Проследих стъпките му по алеята с тисовете, видях мястото при вратата към тресавището, където, изглежда, е постоял, забелязах променените следи след онова място, убедих се, че няма други отпечатъци от стъпки на влажния пясък, като изключим следите на Баримор, и накрая изследвах внимателно тялото, което не беше докосвано до моето пристигане. Сър Чарлс лежеше ничком с разперени ръце и впити в земята пръсти, а чертите на лицето му бяха така разкривени поради някакво силно вълнение, че почти бях готов да се закълна, че не е той. Разбира се, нямаше никакви следи от физическо нараняване. При разпита обаче Баримор даде едно невярно показание. Лакеят каза, че на земята около тялото нямало следи. Може просто да не ги е видял. Аз обаче ги забелязах — малко настрани, но съвсем пресни и ясни.

— Следи ли?

— Да.

— Мъжки или женски?

Доктор Мортимър ни погледна особено за момент и когато отговори, гласът му се снижи почти до шепот:

— Господин Холмс, това бяха отпечатъци от лапите на гигантско куче!

Трета глава Загадката

Признавам, че при тези думи ме побиха тръпки. Гласът на доктора потрепери, което показваше, че и самият той е дълбоко развълнуван от това, което ни разправи. Във възбудата си Холмс се наведе напред, а в очите му пламна твърдият сух блясък, който искреше от тях, когато беше силно заинтригуван.

— Значи сте ги видели с очите си?

— Все едно виждам сега вас.

— И не сте казали нищо?

— Каква полза?

— Как може никой да не ги е видял?

— Следите бяха на петнайсетина метра от тялото и никой не им е обърнал внимание. Предполагам, че и аз щях да ги отмина, ако не знаех легендата.

— Из тресавището сигурно има много овчарски кучета.

— Несъмнено, но това не беше овчарско.

— Казахте, че трябва да е било много голямо.

— Чудовищно.

— Обаче не е приближавало тялото?

— Не.

— Какво беше времето тази нощ?

— Влажно и хладно.

— Но не валеше?

— Не.

— Какво представлява тази алея?

— От двете страни е оградена от стар и непроходим жив плет от тисове, три метра и половина висок. Пътеката по средата е широка два метра и половина.

— Има ли нещо между живия плет и пътеката?

— Да. От всяка страна има ивица трева, около метър и половина широка.

— Доколкото разбрах, в живия плет има врата.

— Да, вратата, която води към тресавището.

— Други изходи има ли?

— Не.

— Следователно, за да стигне до алеята с тисовете, човек трябва или да идва откъм къщата, или да влезе през вратата откъм тресавището?

— Има още един изход — през беседката в другия край на алеята.

— Стигнал ли беше сър Чарлс дотам?

— Не. Лежеше на петдесетина метра от беседката.

— Нещо много важно, доктор Мортимър — кажете ми, следите, които видяхте, бяха на пътеката, а не на тревата, така ли?

— В тревата следи обикновено не личат.

— Бяха от тази страна на пътеката, където е вратата, нали?

— Да. По края на пътеката откъм вратата.

— Извънредно много ме заинтригувахте. Още един въпрос: вратата беше ли затворена?

— Затворена и заключена с катинар.

— Колко е висока?

— Около метър и трийсет.

— Значи всеки би могъл да се прехвърли през нея.

— Да.

— А какво забелязахте около вратата?

— Нищо особено.

— Боже мой! Та никой ли не огледа това място?

— Огледах го самият аз.

— И не открихте нищо?

— Всичко бе много объркано. Очевидно сър Чарлс е стоял там пет-десет минути.

— Откъде знаете?

— Пепелта беше паднала на два пъти от пурата му.

— Превъзходно! Ето ни колега, Уотсън, по наш вкус! А следите?

— Навсякъде около това място той бе оставил следи в пясъка. Други не забелязах.

С нетърпелив жест Шерлок Холмс се плесна по коляното.

— Защо не съм бил там! — извика той. — Това очевидно е изключително интересен случай, който предлага богати възможности на специалиста. Но пясъчната страница, на която бих могъл да прочета толкова много, е вече отдавна зацапана от дъжда и изличена от кундурите на любопитните селяни. Ах, доктор Мортимър, доктор Мортимър! Като си помисля само, че не сте ме извикали веднага!… Имате голям грях наистина.

— Ако ви бях повикал, господин Холмс, трябваше да разкажа тези факти пред всички, а вече ви изтъкнах причините, поради които не исках да го сторя. Освен това…

— Защо се двоумите?

— Има една област, в която и най-проницателният и опитен детектив е безпомощен.

— Намеквате, че тук има нещо свръхестествено?

— Не съм казал такова нещо.

— Не, но явно го мислите.

— След като се случи това нещастие, господин Холмс, до ушите ми стигнаха някои работи, които едва ли са съвместими с естествения ред на нещата.

— Например?

— Научих, че преди да се случи това ужасно събитие, няколко души били видели из тресавището някакво същество, което точно съответствало на онзи Баскервилски демон и не приличало на никое друго животно, известно на науката. Всички твърдяха, че е някакво огромно създание — светещо, чудовищно и призрачно. Подложих на кръстосан разпит трима от тези хора: единият от тях умен, здравомислещ селянин, другият — подковач, третият — фермер. И тримата разказаха едно и също за ужасното видение и така както го описват, то отговаря точно на адовото изчадие от легендата. Уверявам ви, че в цялата област цари ужас и само отчаян смелчага би прекосил тресавището нощем.

— И вие, човек на науката, вярвате, че това създание е свръхестествено?

— И аз не знам какво да вярвам.

Холмс сви рамене:

— Досега съм провеждал разследванията си само в пределите на този свят. Борил съм се със злото според скромните си възможности, но да се заема с бащата на самия Сатана, ще бъде може би прекалено амбициозна задача. При все това трябва да се съгласите, че следите са нещо материално.

— Кучето от преданието е било достатъчно материално, за да разкъса гръкляна на човека, но едновременно с това е било и свръхестествено.

— Виждам, че окончателно преминахте на страната на мистиците. Но сега, доктор Мортимър, кажете ми: щом като поддържате тези възгледи, защо тогава сте дошли да се съветвате с мен? Казвате ми, че е безполезно да разследвам обстоятелствата около смъртта на сър Чарлс, и в същото време искате да се заема със случая.

— Не съм казал, че искам да се заемете със случая.

— Тогава как мога да ви помогна?

— Като ме посъветвате какво да правя със сър Хенри Баскервил, който пристига на гара Ватерло… — доктор Мортимър погледна часовника си — точно след час и петнайсет минути.

— Това да не е наследникът?

— Да. След смъртта на сър Чарлс се осведомихме за този млад джентълмен и открихме, че той се занимава със земеделие в Канада. Според отзивите, които получихме за него, той е прекрасен човек във всяко отношение. Сега говоря не като лекар, а като доверено лице и изпълнител на завещанието на сър Чарлс.

— Предполагам, че няма друг претендент за наследството?

— Не. Единственият друг сродник, за когото научихме нещо, е Роджър Баскервил — най-малкият от тримата братя. Сър Чарлс е най-големият, а средният брат, който е умрял млад, е баща на този младеж Хенри. Роджър е бил черната овца на семейството. Той имал деспотичната жилка на старите Баскервили и както ми казаха, бил точно копие на фамилния портрет на онзи Хуго. В Англия му станало твърде горещо, та избягал в Централна Америка, където умрял през 1876 година от жълтеница. Хенри е последният от Баскервилите. След един час и пет минути ще го посрещна на гара Ватерло. Получих телеграма, че тази сутрин пристига в Саутхемптън. Сега, господин Холмс, как бихте ме посъветвали да постъпя с него?

— А защо да не отиде в дома на дедите си?

— Това изглежда естествено, разбира се. И все пак зла участ е постигала всеки Баскервил, който е отивал там. Сигурен съм, че ако сър Чарлс е можел да поговори с мен преди смъртта си, би ми забранил да заведа на това ужасно място последния от стария род — наследника на голямото богатство. От друга страна, не може да се отрече, че благосъстоянието на цялата тази бедна и неприветлива околност зависи от неговото присъствие там. Ако Баскервил хол остане без стопанин, хубавите начинания на сър Чарлс ще станат на пух и прах. Страхувам се да не би да се ръководя твърде много от личната си заинтересованост в тази работа, затова ви изложих случая и ви моля за съвет.

Холмс се позамисли.

— Казано ясно и просто, работата стои така — каза той: — Според вас съществува някаква сатанинска сила, която прави Дартмур опасен за Баскервилите. Това е вашето мнение, нали?

— Ако трябва да отидем докрай, бих казал, че съществуват известни доказателства, че е така.

— Именно. Но ако вашата теория за свръхестествените сили е правилна, то положително те могат да донесат нещастие на младия човек както в Девъншър, така и в Лондон. Трудно е да си представим някой зъл дух с тясно ограничена власт, като тази на енорийското църковно настоятелство.

— Едва ли щяхте да се изказвате така насмешливо, господин Холмс, ако имахте личен допир с тези неща. Значи според вас, доколкото разбирам, младият човек ще бъде невредим както в Девъншър, така и в Лондон. Но той пристига след петдесет минути. Какво ще ми препоръчате?

— Съветвам ви, сър, да наемете файтон, да вземете кучето си, което дращи по входната ми врата, и да се отправите към Ватерло, за да посрещнете сър Хенри Баскервил.

— А после?

— После няма да му казвате нищо, докато не реша какво да правим.

— Колко време ще ви трябва, за да решите?

— Двайсет и четири часа. Ще ви бъда много задължен, доктор Мортимър, ако ме навестите утре в десет часа сутринта, а ако доведете със себе си и сър Хенри Баскервил, това определено ще улесни плановете ми за в бъдеще.

— Така и ще направя, господин Холмс.

Той записа датата и часа на срещата върху ръкавела си и хукна със свойствения си особен маниер, едновременно втренчен и разсеян. Холмс го спря на прага.

— Само още един въпрос, доктор Мортимър. Казахте, че преди смъртта на сър Чарлс Баскервил няколко души са видели това привидение из тресавището.

— Трима.

— А след това виждал ли го е някой?

— Не съм чул такова нещо.

— Благодаря ви. Довиждане.

Холмс се върна на мястото си с онова спокойно изражение на вътрешно задоволство, което показваше, че е изправен пред подходяща за него задача.

— Излизаш ли, Уотсън?

— Освен ако не съм ти необходим…

— Не, драги ми приятелю, ще се обърна за помощ към теб, когато настъпи часът за действие. Но случаят е великолепен, в известно отношение единствен по рода си! Като минеш край Брадли, би ли го помолил да ми изпрати един фунт от най-силния тютюн? Благодаря ти предварително. Би било добре също, ако можеш така да си наредиш работите, че да не се връщаш до довечера. А после с радост ще споделя с теб впечатленията си около тази интересна задача, която ни бе предоставена тази сутрин.

Знаех, че уединението и самотата са особено необходими за приятеля ми в часове на напрегната умствена съсредоточеност, когато претегля всяка частица от фактите, изгражда няколко теории, противопоставя ги една на друга и решава кои моменти са съществени и кои — маловажни. Затова прекарах деня в клуба и се върнах на улица „Бейкър“ чак вечерта. Към девет часа влязох в стаята.

Като отворих вратата, първото ми впечатление беше, че е избухнал пожар, защото стаята беше така задимена, че едва се виждаше светлината на лампата над масата. Когато влязох обаче, опасенията ми изчезнаха, тъй като беше лютивият дим от силен, серт тютюн, който раздразни гърлото ми и ме накара да се разкашлям. През мъглявината видях неясните очертания на Холмс, свит по халат в креслото, с черната глинена лула между зъбите. Около него лежаха няколко свитъка хартия.

— Да не си се простудил, Уотсън?

— Не, това е от този отровен пушек.

— Струва ми се, че си прав. Малко е запушено.

— Малко! Та тук не се диша!

— Отвори прозореца тогава! Целия ден беше в клуба, нали?

— Но, драги Холмс…

— Прав ли съм?

— Разбира се, но как?…

Той се засмя на учудената ми физиономия.

— Твоята възхитителна неопитност, Уотсън, ме кара да изпитвам удоволствие, като упражнявам скромните си способности за твоя сметка. Излиза джентълменът в дъждовно и кално време. Вечерта се връща съвършено чистичък, а цилиндърът и обувките му все още лъщят. Значи се е заседял някъде целия ден. Той няма близки приятели. Тогава къде може да е бил? Не е ли очевидно?

— Да, съвършено очевидно.

— Светът е пълен с очевидни неща, които никой не забелязва. Къде мислиш, че съм бил аз?

— Не си мръднал от тук.

— Напротив, бях в Девъншър.

— Може би духът ти е бил там.

— Точно така. А тялото ми остана в това кресло и сега със съжаление забелязвам, че в мое отсъствие то е изконсумирало две големи кани кафе и невероятно количество тютюн. След като ти излезе, изпратих да ми вземат от магазина на Стамфърд карта на дартмурското тресавище и духът ми вита там целия ден. Смея да се похваля, че сега не бих се изгубил из онези места.

— Предполагам, картата е с голям мащаб.

— Много голям — той разгъна една част от нея на коляното си. — Ето участъка, който ни интересува. Това в средата е Баскервил хол.

— С гората наоколо?

— Именно. Представям си алеята с тисовете, въпреки че не е отбелязана тук с това име. Както се досещаш, тя сигурно върви по тази линия от лявата страна на мочурището. А тази малка група постройки тук е селцето Гримпен, седалището на нашия приятел доктор Мортимър. Както виждаш, наоколо в радиус от пет мили има само няколко пръснати тук-там жилища. Тук пък има отбелязана къща, която ще да е резиденцията на естественика Степълтън, ако правилно съм запомнил името му. А това са две ферми сред тресавището — Хай тор и Фаулмайър. На двайсет километра от тях е големият Принстаунски затвор. А навред край тези разпръснати обиталища се простира пустото, лишено от живот тресавище. Това значи е сцената, където се е разиграла трагедията и където с наша помощ може да се разиграе още веднъж.

— Сигурно е дива местност.

— Да, обстановката е подходяща. Ако Сатаната държи да има пръст в работите на хората…

— Значи и ти самият си склонен да обясниш станалото със свръхестествени сили?

— А нима представителите на дявола не могат да бъдат от плът и кръв? На първо време два въпроса очакват от нас разрешение. Единият е дали изобщо е извършено някакво престъпление, а вторият — какво е престъплението и как е било извършено? Разбира се, ако догадките на доктор Мортимър са верни и имаме работа със свръхестествени сили, край на нашите проучвания. Ала сме длъжни да изчерпим всички други хипотези, преди да се върнем на тази. Струва ми се, че вече трябва да затворим прозореца, ако нямаш нищо против. Интересно: открих, че концентрацията на тютюнев дим спомага за концентрацията на мислите. Още не съм стигнал дотам, че да се завирам в сандък, за да мога да мисля, но това би бил логическият извод от моето съждение. Е, успя ли да поразчепкаш нашата задача?

— Да, мислих за нея целия ден.

— И какво измисли?

— Доста заплетена работа.

— Случаят, разбира се, е своеобразен. Има някои характерни положения. Промяната на следите например. Как ще обясниш това?

— Мортимър каза, че сър Чарлс е ходил на пръсти в тази част на алеята.

— Той само повтори онова, което някой глупак е казал при следствието. Та кой ще ходи на пръсти по алеята?

— Тогава?

— Той е тичал, Уотсън; тичал е с всичка сила; тичал е, за да спаси живота си; тичал е, докато сърцето му се е пръснало и е паднал мъртъв по очи.

— Но от какво е бягал?

— Това именно е загадката. Има признаци, по които може да се съди, че се е побъркал от страх още преди да хукне да тича.

— Как можеш да бъдеш сигурен в това?

— Приемам, че причината за страха му е било нещо, което е било отвъд оградата, в тресавището. А ако е така, което изглежда най-вероятно, значи е изгубил ума и дума от страх, защото само обезумял човек може да тича не към дома си, а в обратната посока. Ако са верни показанията на циганина, сър Чарлс е викал за помощ, обаче е бягал в посока, където най-малко би могъл да я намери. И тук отново изниква въпросът: кого е чакал тази нощ и защо го е чакал на алеята, а не в къщата си.

— Смяташ, че е чакал някого?

— Сър Чарлс е бил стар човек с разклатено здраве. Разбирам да се разхожда вечерно време, но земята тогава е била влажна, а нощта — студена. Допустимо ли е да стои на едно място пет-десет минути, както заключава доктор Мортимър, съдейки по пепелта от пурата? Във всеки случай докторът е по-наблюдателен, отколкото предполагах.

— Но сър Чарлс е излизал всяка вечер.

— Обаче не вярвам да е чакал всяка вечер при вратата към тресавището. Напротив, имаме сведения, че е избягвал тресавището. А тази вечер е чакал именно там. И то в нощта преди деня, когато е трябвало да замине за Лондон. Работата се оформя, Уотсън. Става по-ясна. Бъди така добър да ми подадеш цигулката, а всички размисли около този случай ще отложим, докато не се срещнем утре с доктор Мортимър и сър Хенри Баскервил.

Четвърта глава Сър Хенри Баскервил

Със закуската приключихме рано и Холмс, облечен в халата си, очакваше обещаната среща. Гостите ни бяха точни, защото доктор Мортимър се появи непосредствено след като часовникът удари десет. Младият баронет, който пристигна с него, беше невисок, жив черноок мъж, около трийсетгодишен, много добре сложен, с гъсти черни вежди и енергично решително лице. Носеше ръждивокафяв спортен костюм и имаше загорялата кожа на човек, който прекарва по-голямата част от времето си на открито, но въпреки това в спокойните му очи и самоувереното му държане имаше нещо, което издаваше у него джентълмена.

— Сър Хенри Баскервил — представи го докторът.

— Самият той — каза баронетът. — И най-интересно е, господин Холмс, че ако моят приятел не бе предложил да ви посетим тази сутрин, щях да дойда сам. Научих, че разрешавате разни загадки, а тази сутрин бях изправен пред една, която изисква повече обмисляне, отколкото ми е по силите да й посветя.

— Моля седнете, сър Хенри. Да разбирам ли, че сте имали някаква особена преживелица, след като пристигнахте в Лондон?

— Не е кой знае какво, господин Холмс. Само малка шега или нещо подобно. Тази сутрин получих ей това писмо, ако изобщо може да се нарече писмо.

Той сложи на масата някакъв плик и всички се наведохме над него. Беше най-обикновен сивкав плик. Адресът — „Сър Хенри Баскервил, хотел «Нортъмбърланд»“, беше написан с груби печатни букви. Имаше щемпел от Чаринг крос с дата на пускането — предишната вечер.

— Кой знаеше, че ще отседнете в хотел „Нортъмбърланд“? — попита Холмс, гледайки изпитателно нашия посетител.

— Никой. Решихме го двамата с доктор Мортимър, и то след като се срещнахме.

— Но без съмнение доктор Мортимър вече се е бил настанил там.

— Не, аз бях у един приятел — каза докторът. — По нищо не би могло да се разбере, че възнамеряваме да отседнем в този хотел.

— Хм! Изглежда, някой е крайно заинтересован от вашите действия.

Холмс извади от плика половин лист, сгънат на четири. Разгъна го и го сложи на масата. По средата имаше едно-единствено изречение, изписано със залепени върху листа печатни думи. То гласеше: „Ако сте разумен и цените живота си, стойте настрана от тресавището.“ Само думата „тресавището“ беше написана с мастило с печатни букви.

— Сега — каза сър Хенри Баскервил — може би ще ми кажете, господин Холмс, какво, за Бога, значи това и кой проявява такъв интерес към моите работи.

— А вие какво мислите, доктор Мортимър? Във всеки случай трябва да се съгласите, че тук няма нищо свръхестествено.

— Да, сър, но пък би могло да изхожда от някой, който е убеден, че тази работа е свръхестествена.

— Коя работа? — рязко попита сър Хенри. — Струва ми се, господа, че всички вие знаете много повече за собствените ми дела, отколкото аз самият.

— Преди да напуснете тази стая, ще споделим с вас всичко, което знаем. Обещавам ви — каза Шерлок Холмс. — А с ваше позволение засега ще се ограничим само върху този много интересен документ, който навярно е съставен и изпратен по пощата снощи. Имаш ли вчерашния „Таймс“, Уотсън?

— Тук е в ъгъла.

— Извинявай, че те безпокоя, но подай ми, моля те, страницата с уводната статия — погледът му пробяга набързо нагоре-надолу по колоните на страницата. — Така, уводна статия „Свобода на търговията“. Разрешете да ви прочета един пасаж от нея: „Ако сте търговец и някои се опитват да ви подведат, за да ви накарат да мислите, че вашият бранш в търговията или промишлеността ще бъде насърчен чрез покровителствени мита, стойте настрана от такива хора. Близко до ума е, че такъв закон не може да бъде разумен, защото вносът ще изгуби предишното си значение, а цените ще се покачат, вследствие на което ще се понижи стандартът на живота в страната.“ Какво ще кажеш за това, Уотсън? — радостно възкликна Холмс, като със задоволство потриваше ръце. — Не смяташ ли, че това е възхитителна мисъл?

Доктор Мортимър гледаше Холмс, сякаш имаше пред себе си душевноболен пациент, а сър Хенри обърна към мен черните си зачудени очи.

— Не разбирам много от мита и подобни въпроси, но ми се струва, че, засягайки тази тема, се отдалечихме твърде много от следите, които търсим — каза доктор Мортимър.

— Напротив! Аз пък мисля, че надушваме прясна следа. Уотсън познава по-добре от вас моите методи, но боя се, че дори той не можа да схване съвсем правилно значението на това изречение.

— Да. Признавам, че не виждам никаква връзка между него и писмото.

— При все това, драги ми Уотсън, връзката е съвсем тясна, защото едното е съставено от другото. „Ако сте“, „и“, „стойте настрана от“, „разумен“, „си“, „цените“, „живота“. Не виждаш ли откъде са взети тези думи?

— Прав сте, дявол да го вземе! Е, и това ако не е наблюдателност!… — възкликна сър Хенри.

— Фактът, че „Ако сте“ и „стойте настрана от“ са изрязани нацяло, ще разпръсне и последните съмнения, ако ги има.

— Така е.

— Действително, господин Холмс, това надхвърля всичко, което бих могъл да си представя — каза доктор Мортимър, вторачен изумено в приятеля ми. — Да се досети човек, че думите са от вестник, това разбирам; но да назове вестника и да определи точно статията, това наистина е едно от най-забележителните неща, които съм виждал. Как го установихте?

— Предполагам, докторе, че можете да различите черепа на негър от черепа на ескимос.

— Повече от сигурно.

— Но как?

— Та това е любимото ми занимание. Разликата е очевидна. Надорбитните кости, лицевият ъгъл, челюстната извивка…

— А това е пък моето любимо занимание и разликата е също така очевидна. За мен между широкия дурхшус на „Таймс“ и нескопосания шрифт на някой евтин вечерен вестник има толкова голяма разлика, колкото за вас между ескимоса и негъра. Различаването на шрифтовете е най-елементарна част от познанията на един детектив, но трябва да призная, че веднъж, когато бях още съвсем млад, сбърках „Лийдс мъркюри“ с „Уестърн морнинг нюз“. Една редакционна статия на „Таймс“ обаче е съвсем характерна и тези думи не можеше да бъдат взети от другаде. А след като писмото е било съставено вчера, най-вероятно беше да намерим тези думи във вчерашния брой.

— Ако вървя по пътя на вашите разсъждения, господин Холмс — каза сър Хенри Баскервил, — значи някой е изрязал с ножица това съобщение…

— Ножичка за нокти — прекъсна го Холмс. — Можете да разберете, че ножичката е много къса, по това, че този, който е рязал, е трябвало да направи няколко клъцвания, за да изреже „стойте настрана от“.

— Така е. Значи някой е изрязал думите с много малка ножичка, намазал ги е с лепило…

— За пощенски марки — допълни Холмс.

— … с лепило за пощенски марки и ги е залепил на листа. Но искам да знам защо думата „тресавище“ е написана на ръка?

— Защото не е могъл да я намери напечатана. Останалите думи са обикновени и могат да се намерят в който и да е брой, но „тресавище“ се среща по-рядко.

— Да, разбира се, това обяснява всичко. А какво друго прочетохте в това съобщение, господин Холмс?

— Има още едно-две указания, но във всеки случай направено е всичко възможно, за да не останат улики. Както виждате, адресът е написан с разкривени печатни букви. Но „Таймс“ е вестник, който рядко попада в ръцете на необразовани хора. Ето защо можем да заключим, че писмото е съставено от интелигентен човек, който иска да се представи за необразован, а старанието му да скрие почерка си показва, че този почерк или ви е познат, или може да ви стане познат. Освен това забележете, че думите не са залепени на една и съща височина, а някои стърчат над другите. „Живота“ например е съвсем не на място. Това показва или небрежност, или вълнение и бързане от страна на изпращача. Аз обаче съм по-склонен да приема второто, защото работата, изглежда, е сериозна и е малко вероятно съставителят на такова писмо да бъде небрежен. А ако е бързал, това води до друг интересен въпрос: защо е трябвало да бърза? Дори писмо, пуснато днес сутринта, би стигнало до сър Хенри, преди да напусне хотела. Дали авторът се е страхувал, че някой ще му попречи, и кой именно?

— Май навлизаме в областта на догадките — каза доктор Мортимър.

— По-скоро в област, където преценяваме всички вероятности и избираме най-правдоподобната. Това е научно използване на въображението, но винаги трябва да имаме материална база, върху която да градим теориите си. Вие несъмнено ще наречете това догадка, но аз съм почти уверен, че адресът е написан в хотел.

— Но как можете да твърдите такова нещо?

— Ако се вгледате внимателно, ще видите, че и перото, и мастилото са създали неприятности на този, който е писал. При написването на една само дума перото се е запънало два пъти и е било потапяно три пъти за такъв кратък адрес. Значи в шишето е имало съвсем малко мастило. Човек рядко изоставя в такова състояние собствената си писалка или мастилница, а още по-малко допустимо е да занемари и двете едновременно. Но нали знаете, за един хотел това е нещо съвсем обикновено. Да, почти без колебание мога да кажа, че ако претърсим кошчетата за боклук в хотелите около Чаринг крос и намерим остатъците от изпорязаната статия на „Таймс“, веднага бихме заловили лицето, което е изпратило странното съобщение. Чакайте! Чакайте! Какво е това?

Той внимателно разглеждаше листа, върху който бяха залепени думите, като го държеше на един-два сантиметра от очите си.

— Е?

— Нищо — каза Холмс, като го хвърли. — Чиста бяла хартия дори без воден знак. Мисля, че извлякохме от това писмо всичко, което можеше да се извлече. А сега кажете, сър Хенри, случи ли ви се нещо друго интересно, откак сте в Лондон?

— О, не, господин Холмс, струва ми се, че не.

— Да сте забелязали някой да ви следи или да ви наблюдава?

— Сякаш съм се озовал посред детективски роман — каза нашият посетител. — Защо, по дяволите, трябва някой да ме следи и наблюдава?

— Ще стигнем и дотам. Няма ли да ни съобщите нещо друго, преди да ви въведем в нещата?

— Ами зависи кое смятате, че ще бъде ценно за вас.

— Мисля, че всичко, което е извън установения ред на нещата, си струва да ми бъде съобщено.

Сър Хенри се усмихна.

— Още не познавам добре живота в Англия, защото повечето време съм прекарал в Щатите и Канада. Струва ми се обаче, че и у вас изчезването на една обувка не влиза в установения ред на нещата.

— Загубили сте си едната обувка?

— Драги мой — възкликна доктор Мортимър, — захвърлили сте я някъде. Като се върнете в хотела, ще я намерите. Какъв смисъл има да безпокоите господин Холмс с дреболии от този род?

— Но нали той иска да му кажа нещо, което е извън реда на нещата!

— Точно така — каза Холмс, — независимо колко глупава може да изглежда случката. Загубили сте си обувката, така ли?

— Е, може и да съм я загубил. Снощи оставих и двете пред вратата, а сутринта заварих само едната. Момчето, което ги чисти, не можа да ми каже нищо смислено. Най-печалното е, че тъкмо ги бях купил предната вечер на „Странд“ и още не ги бях обувал.

— Ако не сте ги носили, защо тогава сте ги оставили навън да ги чистят?

— Обувките бяха малко матови, исках да се лъснат. Затова ги оставих отвън.

— Доколкото разбирам, вчера още с пристигането си в Лондон веднага сте излезли и сте си купили чифт обувки.

— Аз изобщо направих доста покупки. Доктор Мортимър обикаля заедно с мен. Виждате ли, щом ми предстои да встъпя във владение на такова имение, трябва да се облека подходящо за ролята, а пък по време на моите странствания на Запад вероятно съм станал малко небрежен. Между другото купих и тези кафяви обувки. Дадох шест долара за тях, а ето че едната изчезна, преди още да съм ги сложил на краката си.

— Съвършено безсмислено е да се открадне само една обувка — каза Шерлок Холмс. — Да ви кажа право, споделям мнението на доктор Мортимър: загубената обувка скоро ще се намери.

— А сега, господа, струва ми се, говорих достатъчно за малкото, което знам. Време е вие да изпълните обещанието си и да ми дадете изчерпателно обяснение за онова, около което се въртят всичките тези разговори.

— Искането ви е съвсем основателно — отговори Холмс. — Доктор Мортимър, смятам, че ще направите най-добре, ако разкажете на сър Хенри това, което разказахте и на нас.

Насърчен по този начин, нашият учен извади книжата от джоба си и представи целия случай така, както бе сторил и предната сутрин. Сър Хенри слушаше с най-голямо внимание, като от време на време учудено възклицаваше.

— Няма що, хубаво наследство съм получил! — рече той след края на дългия разказ. — Чувал съм, разбира се, за кучето още в ранното си детство. Това беше любима тема в нашето семейство, но никога не съм я приемал насериозно. А смъртта на чичо… главата ми така се е запалила, че още не мога да схвана ясно всичко. Изглежда, че и вие не сте решили още полицай ли трябва за този случай или само поп.

— Съвършено вярно.

— А ето сега и тази работа с писмото, което получих в хотела! Предполагам, че по някакъв начин е свързано с историята.

— То показва, че някой знае по-добре от нас какво става из тресавището — каза доктор Мортимър.

— А също — добави Холмс, — че някой е благоразположен към вас, щом ви предупреждава за опасността.

— Или пък може би има някакви намерения, на които аз преча, та иска да ме отдалечи.

— Да, разбира се, това също е възможно. Много съм ви благодарен, доктор Мортимър, че ме запознахте с проблем, който предлага няколко интересни алтернативи. А практическият въпрос, който сега трябва да решим, сър Хенри, е дали е целесъобразно или не да отидете в Баскервил хол.

— Защо да не отида?

— Изглежда, там се крие някаква опасност.

— Опасност от демона на нашия род или опасност от хора?

— Точно това трябва да разберем.

— Каквато и да е опасността, моят отговор е готов: няма Сатана на небето, нито човек на земята, който би могъл да ме спре да отида в дома на моя род, и можете да смятате това за мое окончателно решение.

Докато говореше, той свъси вежди, а лицето му стана тъмночервено. Ясно беше, че буйният нрав на Баскервилите не бе угаснал и у този последен техен представител.

— Междувременно — каза той — почти нямах време да обмисля всичко, което ми разправихте. Не е така лесно човек да научи изведнъж толкова неща и да реши всичко. Ще ми се да поседя сам един час на спокойствие и да помисля. Сега, господин Холмс, часът е единайсет и половина и аз се връщам право в хотела. Заповядайте в два с приятеля ви доктор Уотсън да обядваме заедно. Тогава ще мога да ви кажа по-ясно какви са впечатленията ми.

— На теб удобно ли ти е, Уотсън?

— Разбира се.

— В такъв случай чакайте ни. Да повикам ли файтон?

— Не, предпочитам да повървя пеш, защото от тази история умът ми като че ли се поразмъти.

— С удоволствие бих се поразходил с вас — каза приятелят му. — Довиждане засега и приятен предобед.

Чухме отдалечаващите се по стълбата стъпки на нашите посетители и хлопването на външната врата. Само за миг флегматичният Холмс се превърна в човек на действието.

— Обувките ти, Уотсън, и шапката! Бързо! Нямаме и секунда за губене.

Той се втурна по халат в стаята си и се върна почти веднага облечен в редингот. Полетяхме надолу по стълбата. Доктор Мортимър и Баскервил още се виждаха на около двеста метра пред нас по посока на улица „Оксфорд“.

— Да изтичам ли да ги спра?

— Не, Уотсън, за Бога! Твоята компания ми е предостатъчна, стига ти да понасяш моята. Нашите приятели постъпиха много умно, защото сутринта действително е прекрасна за разходка.

Той ускори крачка, докато намалихме почти наполовина разстоянието, които ни делеше. После, следвайки ги на стотина метра, свърнахме по „Оксфорд“, а после по „Риджънт“. Нашите приятели се спряха веднъж и позяпаха една витрина, а заедно с тях спря и Холмс. Миг след това той издаде тих вик на задоволство и като проследих бързия му поглед, видях една двуколка с човек в нея, спряла от другата страна на улицата. В следващата секунда тя отново потегли бавно напред.

— Ето го нашия човек, Уотсън! Хайде с мен! Ако не можем да направим друго, поне ще го поразгледаме хубавичко.

В този момент почувствах пронизващ поглед, отправен към нас, и през страничното прозорче на каретата ми се мярна гъста черна брада. После капакът на покрива се отвори, човекът викна нещо на кочияша и каретата полетя бясно по улица „Риджънт“. Холмс се огледа нетърпеливо за файтон, но наоколо не се виждаше нито един свободен. Тогава той се втурна лудешки сред потока от превозни средства, но каретата имаше голяма преднина и скоро се изгуби от погледа ни.

— Хубава работа! — каза Холмс горчиво, като се измъкваше от уличния поток, запъхтян и побелял от яд. — Какъв лош късмет и каква лоша организация! Уотсън, Уотсън! Ако си честен човек, ще запишеш и този случай редом с успехите ми.

— Кой беше този човек?

— Нямам представа.

— Да не би да следи някого?

— Да. От всичко, което чухме от Баскервил, е ясно, че откак е в града, някой неотлъчно го следи. Как иначе можеше така бързо да стане известно, че е избрал именно хотел „Нортъмбърланд“? Разсъдих, че ако са го следили първия ден, ще го следят и втория. Може би забеляза, че докато доктор Мортимър четеше легендата, на два пъти ходих до прозореца.

— Да, спомням си.

— Гледах дали някой не се навърта наоколо, но не видях никого. Имаме работа с хитър човек, Уотсън! Нагазваме дълбоко и макар че още не съм разбрал окончателно добри ли сили действат или зли, непрекъснато чувствам нечий замисъл и влияние. Когато нашите приятели излязоха, веднага ги последвах с надеждата, че ще забележа техния невидим спътник, но той е така хитър, че не се е доверил на краката си, а използва карета, за да може да се мъкне подир тях или дори да прелети край тях, без да го забележат. Неговият способ има и това допълнително предимство, че ако те вземат файтон, пак ще може да ги следи. Но този начин има и едно явно неудобство.

— Кочияшът би могъл да го издаде.

— Точно така.

— Колко жалко, че не взехме номера!

— Драги ми Уотсън, колкото и несъобразителен да се показах този път, сигурно не мислиш сериозно, че съм пропуснал да запомня номера. Той е две хиляди седемстотин и четири. Но за момента нямаме полза от това.

— Не виждам какво друго можеше да се направи.

— След като зърнах каретата, трябваше моментално да се обърна и да тръгна в обратна посока. После спокойно щях да наема друга карета, с която на почетно разстояние да следвам първата или още по-добре да подкарам към хотел „Нортъмбърланд“ и да чакам там. Когато нашият непознат дойдеше след Баскервил до хотела, щяхме да приложим спрямо него собствения му номер и да видим накъде ще се отправи. А сега изключителната бързина и енергичност на противника ни имаха преимущество пред нашата неблагоразумна прибързаност, тъй че се издадохме и го изпуснахме.

По време на този разговор се мъкнехме бавно по улица „Риджънт“, а доктор Мортимър и приятелят му отдавна се бяха изгубили пред нас.

— Няма смисъл да ги следваме — каза Холмс. — Преследвачът им изчезна и няма да се върне. Трябва да видим какви карти държим в ръцете си, и да ги изиграем решително. Можеш ли със сигурност да разпознаеш човека в каретата?

— Бих могъл да позная само брадата му.

— Също и аз, от което заключавам, че е изкуствена. Когато един умен човек изпълнява такава деликатна задача, брадата му е нужна само за да скрие чертите на лицето си. Насам, Уотсън!

Свърнахме към едно куриерско бюро в този район, където Холмс бе сърдечно посрещнат от управителя.

— А, Уилсън, виждам, че не сте забравили онзи дребен случай, при който имах щастието да ви помогна.

— О, сър, как бих могъл да забравя! Вие спасихте доброто ми име, а може би и живота ми.

— Преувеличавате, драги приятелю. Доколкото си спомням, между вашите момчета имаше един младеж на име Картрайт, който прояви известни способности по време на разследването.

— Да, сър, още е при нас.

— Бихте ли го повикали? Благодаря ви. И ще бъда много доволен, ако ми развалите тази банкнота от пет лири.

На повикването на управителя се отзова едно четиринайсетгодишно момче с живо умно лице. То застана пред нас, като гледаше с благоговение знаменития детектив.

— Бихте ли ми дали указателя на хотелите — каза Холмс. — Благодаря. Виж, Картрайт, тук са имената на двайсет и три хотела, всички в непосредствена близост до Чаринг крос. Разбираш ли?

— Да, сър.

— Ще обиколиш всичките поред.

— Да, сър.

— И като начало ще даваш на портиерите по един шилинг. Ето ти двайсет и три шилинга.

— Да, сър.

— Ще казваш, че искаш да видиш хвърлените вчера в кошчетата отпадъци. Ще им обясниш, че важна телеграма е доставена погрешно и трябва да я намериш. Разбираш, нали?

— Да, сър.

— Но в действителност ще търсиш една страница от „Таймс“ с дупки по нея, изрязани с ножици. Ето ти броя на „Таймс“. Това е страницата. Лесно ще я разпознаеш, нали?

— Да, сър.

— Във всеки хотел портиерът ще те праща при прислужника, на когото също ще даваш един шилинг. Ето ти още двайсет и три шилинга. В двайсет случая от всичките двайсет и три ще се окаже, че хартиите от предния ден са изгорени или изхвърлени. В останалите три случая ще ти покажат куп хартии и ти ще трябва да търсиш между тях тази страница на „Таймс“. Шансът да я намериш е много малък. Ето още десет шилинга за всеки случай. Изпрати ми до довечера на улица „Бейкър“ телеграма за резултата. А сега, Уотсън, остава да телеграфираме, за да установим самоличността на кочияша на номер две хиляди седемстотин и четири, а после ще влезем в някоя от художествените галерии на улица „Бонд“, за да убием времето, докато наближи часът за срещата.

Пета глава Три скъсани нишки

Шерлок Холмс притежаваше в забележителна степен способността да освобождава по желание мисълта си. Странната история, в която бяхме въвлечени, беше забравена за два часа, през които той изцяло потъна в картините на съвременни белгийски майстори. По пътя от галерията до хотел „Нортъмбърланд“ не говори за друго освен за живописта, за която имаше само най-повърхностна представа.

— Сър Хенри Баскервил ви очаква — каза служителят. — Помоли ме да ви изпратя при него веднага щом дойдете.

— Ще имате ли нещо против, ако погледна книгата за посетители?

— Ни най-малко.

В книгата след името на Баскервил бяха прибавени още две имена: едното на Теофилъс Джонсън и семейството му от Нюкасъл, а другото на госпожа Олдмор от Хай лодж в Алтън и прислужничката й.

— Това сигурно е оня Джонсън, когото познавам — каза Холмс на портиера. — Ако не се лъжа, адвокат, с посивели коси и понакуцва малко.

— Не, сър, този господин Джонсън е собственик на мини. Много енергичен джентълмен, не по-стар от вас.

— Сигурно грешите за професията му.

— Не, сър. Той отсяда в нашия хотел от години и ние много добре го познаваме.

— А, това разрешава спора. Госпожа Олдмор… Сякаш помня това име отнякъде. Извинете за любопитството, но често човек търси един познат, а намира друг.

— Тя е болна жена, сър. Мъжът й беше някога кмет на Глостър. Когато идва в града, винаги отсяда при нас.

— Благодаря ви. Май и нея не познавам. С тези въпроси установихме един много важен факт, Уотсън — продължи Холмс полугласно, докато се качвахме по стълбата. — Сега знаем, че хората, които така много се интересуват от нашия приятел, не са отседнали в същия хотел. А това значи, както вече видяхме, че много им се иска да го следят, но също така им се ще той да не ги види. Този факт подсказва много.

— Какво подсказва?

— Подсказва, че… Но виж, драги приятелю, какво става, за Бога!

Бяхме изкачили стълбата и налетяхме на самия сър Хенри Баскервил. Лицето му беше червено от гняв, а в едната си ръка държеше стара прашна обувка. Беше така вбесен, че не можеше дума да продума, а когато речта му се възвърна, заговори с груб американски акцент, какъвто не бяхме чули у него сутринта.

— Да не ме мислят за сукалче в този хотел — крещеше той. — Разиграват ме като маймуна, но ще видят, че са сбъркали адреса! По дяволите! Ако този хлапак не ми намери обувката, чудо ще направя! Аз разбирам от шеги, господин Холмс, но всичко си има граници!

— Още ли си търсите обувката?

— Да, сър. И смятам да я намеря.

— Но нали казахте, че била нова кафява обувка?

— Така беше, сър. А сега и старата черна.

— Как! Да не би да искате да кажете…

— Точно това искам да кажа. Имам всичко на всичко три чифта: едни нови — кафяви; едни стари — черни, и лачените, с които съм сега. Снощи ми взеха едната кафява, а днес отмъкнаха черната. Е, намери ли я? Отговаряй! Не ме зяпай такъв!

На сцената се беше появил един развълнуван прислужник, немец.

— Не, сър. Питах из целия хотел, но не научих нищо за нея.

— Добре. Или тази обувка ще се върне на мястото си преди залез-слънце, или ще кажа на управителя, че веднага напускам хотела!

— Ще се намери, сър, обещавам ви, че ако имате малко търпение, ще се намери.

— Внимавайте, защото това ще бъде последната ми вещ, която изчезва в това свърталище на крадци. Господин Холмс, извинете, че ви безпокоя с такива дреболии.

— Мисля, че си заслужава безпокойството.

— Нима гледате сериозно на това?

— А вие как си го обяснявате?

— Просто не се опитвам да си го обясня. Изглежда, това е най-глупавото и странно нещо, което някога ми се е случвало.

— Може би най-странното наистина — каза Холмс замислено.

— А вие какво мислите за това?

— Не претендирам още да съм го разбрал. Вашият случай е много сложен, сър Хенри. Ако всичко това има връзка със смъртта на чичо ви, то не съм сигурен дали измежду петстотинте по-значителни случая, с които съм се справил, е имало някой толкова сложен. Но имаме преимуществото, че в ръцете си държим няколко нишки, така че една или друга все ще ни доведе до истината. Може да изгубим време, в случай че проследим някоя погрешна нишка, но рано или късно непременно ще се доберем до истината.

Обядът мина много приятно. Докато се хранихме, не говорихме почти нищо за работата, която ни беше събрала. Едва след като се прибрахме в стаята на Баскервил, Холмс го попита какви са намеренията му.

— Да отида в Баскервил хол.

— А кога?

— В края на седмицата.

— Мисля, че, общо взето, решението ви е мъдро — каза Холмс. — Имам обилни доказателства, че в Лондон ви следят, а сред милионите жители на този голям град е трудно да открием кои са преследвачите и каква е целта им. Ако намеренията им са лоши, могат да ви причинят зло и ние ще бъдем безсилни да го предотвратим. Доктор Мортимър, знаете ли, че ви следяха, след като отзарана излязохте от къщата ми?

Доктор Мортимър подскочи.

— Следили са ни? Кой?

— Това за жалост не мога да ви кажа. Има ли сред съседите или познатите ви в Дартмур някой с черна брада?

— Не… или чакайте! О, да, Баримор, лакеят на сър Чарлс.

— Ха! Къде е Баримор сега?

— Грижи се за Баскервил хол.

— Най-добре ще е да установим дали действително е там, или не е случайно в Лондон.

— Как ще направим това?

— Подайте ми една бланка за телеграма. „Готово ли е всичко за пристигането на сър Хенри?“ Това е достатъчно. Адрес: „Господин Баримор — Баскервил хол.“ Коя е най-близката телеграфна станция? Гримпен. Много добре. Ще пратим и втора телеграма до началника на станцията в Гримпен. „Телеграмата до господин Баримор да му бъде връчена лично. Ако отсъства, моля, върнете я обратно на сър Хенри Баскервил — хотел «Нортъмбърланд».“ Така до довечера ще разберем дали Баримор е на поста си в Девъншър или не.

— Правилно — каза Баскервил. — Между другото, доктор Мортимър, кой е този Баримор?

— Син е на стария покоен пазач. Четири поколения Бариморови са се грижили за Баскервил хол. Доколкото знам, двамата с жена му са напълно порядъчна двойка.

— Същевременно — каза Баскервил — съвършено ясно е, че докато там няма никой от нашата фамилия, тези хора имат прекрасен обширен дом и нямат никаква работа.

— Това е вярно.

— В завещанието на сър Чарлс имаше ли нещо за Баримор? — попита Холмс.

— Той и жена му взеха по петстотин лири.

— А! Те знаеха ли, че ще получат тази сума?

— Да. Сър Чарлс много обичаше да говори за завещанието си.

— Много интересно.

— Надявам се — каза доктор Мортимър, — че не гледате с подозрение всеки, който е получил наследство от сър Чарлс, защото той остави и на мен хиляда лири.

— Така ли? И още на кого?

— Имаше голям брой незначителни суми за разни хора и много дарения с благотворителна цел. Остатъкът е на сър Хенри.

— И колко голям е този остатък?

— Седемстотин и четирийсет хиляди лири.

Холмс учудено вдигна вежди:

— Нямах представа, че сумата е така огромна.

— Сър Чарлс минаваше за богат човек, но и ние не знаехме колко богат е бил, докато не се запознахме с ценните му книжа. Общата стойност на състоянието му възлиза кръгло на един милион.

— Боже мой! Та това е капитал, за който човек наистина би се впуснал в рискована игра. И още един въпрос, доктор Мортимър: да кажем, че нещо се случи с този наш млад приятел (ще ми простите неприятното предположение), кой ще наследи състоянието?

— Тъй като малкият брат на сър Чарлс, Роджър Баскервил, е починал, наследството ще премине у Дезмъндови — далечни братовчеди на сър Чарлс. Джеймс Дезмънд е възрастен човек, свещеник в Уестмърланд.

— Благодаря ви. Тези подробности са много интересни. Срещали ли сте се с господин Джеймс Дезмънд?

— Да, веднъж дойде да посети сър Чарлс. Човек с достопочтена външност и непорочен живот. Спомням си, че отказа да му бъде приписано каквото и да било, въпреки че сър Чарлс настояваше много.

— И този човек със скромни изисквания ще бъде наследник на богатството на сър Чарлс?

— Той може да наследи само имота, защото той върви с титлата. Би наследил и парите, освен ако сегашният им притежател не изкаже друго желание, а той, разбира се, е свободен да прави с тях, каквото си иска.

— А вие направили ли сте си завещание, сър Хенри?

— Не, господин Холмс, не съм. Нямах време, защото едва вчера научих как стоят работите. Във всеки случай мисля, че парите трябва да вървят с титлата и имота. Такова е било намерението на моя нещастен чичо. Как собственикът ще възстанови славата на Баскервилите, ако няма достатъчно пари, за да поддържа имението? Домът, земята и парите трябва да вървят заедно.

— Точно така. Да, сър Хенри, що се отнася до целесъобразността на вашето незабавно отиване в Девъншър, аз съм на същото мнение. Трябва да направя само една уговорка: в никакъв случай не бива да отивате сам.

— Доктор Мортимър се връща с мен.

— Но доктор Мортимър трябва да упражнява професията си, пък и къщата му е доста далеч от вашата. При цялото му добро желание няма да може да ви помогне. Не, сър Хенри, трябва да вземете със себе си доверен човек, който ще бъде винаги до вас.

— Не е ли възможно да дойдете самият вие, господин Холмс?

— Ако положението стане критично, ще се постарая да дойда лично, но сам разбирате, че поради моята твърде богата консултантска практика и постоянните молби, които ми отправят от всички страни, не ми е възможно да отсъствам от Лондон за неопределено време. В този момент името на един от най-уважаваните хора в Англия е застрашено от шантажисти и само аз мога да предотвратя пагубния скандал. Както виждате, съвсем ми е невъзможно да дойда в Дартмур.

— Тогава кого бихте препоръчали?

Холмс сложи ръка на рамото ми.

— Ако моят приятел приеме, в такава трудна минута не бихте могли да имате при себе си по-ценен човек. Мога да заявя това с абсолютна сигурност.

Предложението ме свари съвсем неподготвен, но преди да имам време да отговоря, Баскервил ми сграбчи ръката и я стисна сърдечно.

— Доктор Уотсън, колко мило от ваша страна! — каза той. — Вие виждате в какво положение съм, и познавате случая не по-зле от мен. Ако дойдете в Баскервил хол и останете при мен, докато всичко свърши, никога няма да забравя това.

За мен рискованите приключения винаги са таили особена прелест, а и бях поласкан от думите на Холмс и от сърдечността, с която баронетът ме приветства като бъдещ негов компаньон.

— С удоволствие ще дойда — казах аз. — По-добре едва ли бих могъл да оползотворя времето си.

— Ще ми изпращаш много подробни отчети — каза Холмс. — Когато настъпи критичният момент, ще ви дам указания, как да действате. Предполагам, че към събота всичко ще бъде готово, за да заминете.

— Удобно ли ви е това, доктор Уотсън?

— Напълно.

— Значи в събота, ако междувременно не променим решението си, ще се срещнем в десет и половина за влака, тръгващ от Падингтън.

Вече си тръгвахме, когато Баскервил нададе радостно възклицание и като се хвърли към ъгъла на стаята, измъкна изпод един шкаф кафява обувка.

— Моята загубена обувка — извика той.

— Дано всички наши трудности се разрешат така лесно — каза Холмс.

— Все пак е доста необикновено — отбеляза доктор Мортимър. — Предобед внимателно претърсих стаята.

— И аз също — каза Баскервил. — Сантиметър по сантиметър.

— Тогава тук наистина нямаше никаква обувка.

— В такъв случай сигурно прислужникът я е сложил там, докато сме обядвали.

Повикахме германеца, но той заяви, че не знае нищо, и никакви разпити не можаха да изяснят тази работа. Към поредицата от непрекъснати и наглед безсмислени дребни загадки, които се редуваха с такава скорост една след друга, се бе прибавила още една. Като оставим настрана цялата мрачна история около смъртта на сър Чарлс, в продължение на два дни ни се случиха редица необясними неща: получаването на писмото с налепените думи, чернобрадият субект в каретата, изчезването на новата кафява обувка, изчезването на старата черна обувка и сега връщането на кафявата.

Докато пътувахме към улица „Бейкър“, Холмс седеше мълчалив във файтона и по сбърчените вежди и напрегнатото му лице разбрах, че умът му, както и моят, е зает с оформянето на някаква схема, в която да се поберат всичките тези странни и наглед несвързани епизоди.

Целия следобед чак до късно вечерта той седя, потънал в тютюнев дим и мисли. Точно преди вечеря ни връчиха две телеграми. Първата гласеше: „Току-що съобщиха, че Баримор е в Баскервил хол — Баскервил.“ Втората — „Обходих посочените двайсет и три хотела, не открих изрязаната страница на «Таймс».“

— Две от нишките отидоха по дяволите, Уотсън. Когато всичко върви против мен, се амбицирам още повече. Трябва да потърсим друга диря.

— Остава кочияшът, който караше непознатия!

— Точно така. Телеграфирах в регистрационното бюро да ми съобщят името и адреса му. Няма да се учудя, ако това е отговор на моето запитване.

Иззвъняването обаче ни донесе нещо по-задоволително от телеграфен отговор, защото, когато вратата се отвори, в стаята влезе грубоват на вид човек — очевидно самият кочияш.

— Получих съобщение от управлението, че някой си джентълмен на този адрес е искал справка за номер две хиляди седемстотин и четири — каза той. — От седем години карам тази карета и досега нямам оплакване. Идвам право от пиацата, за да ви попитам лично какво имате против мен.

— Нямам нищо против теб, уважаеми — каза Холмс. — Напротив, приготвил съм ти половин златна лира, ако дадеш ясен отговор на моите въпроси.

— Гледай ти, денят завършва щастливо за мен — каза усмихнат кочияшът. — Какво искате да ме попитате, сър?

— Преди всичко името и адреса ти в случай, че ми потрябваш пак.

— Джон Клейтън, улица „Търпи“ №3, Бъро. Каретата ми е от пиацата на Шипли до гара Ватерло.

Шерлок Холмс записа това.

— Сега, Клейтън, кажи ми всичко за твоя клиент, който дойде да наблюдава тази къща сутринта в десет часа, а после проследи двамата господа по улица „Риджънт“.

Човекът изглеждаше учуден и малко смутен.

— А! Та защо да ви казвам неща, които знаете така добре, както и аз? — каза той. — Да ви кажа право, господинът ми довери, че е детектив и че не бива да казвам за него нищо на никого.

— Уважаеми, работата е много сериозна и можеш да изпаднеш в много неприятно положение, ако се опиташ да скриеш нещо от мен. Каза, че твоят клиент се е представил за детектив?

— Да.

— Кога разбра това?

— Когато се разплащаше.

— А нещо друго?

— Каза си името.

Холмс ми хвърли тържествуващ поглед.

— О, каза ти името си? Доста неблагоразумно. И какво беше това име?

— Шерлок Холмс — отвърна кочияшът.

Никога не бях виждал приятеля си така поразен, както при този отговор. За момент той остана безмълвен и недоумяващ. После избухна в сърдечен смях.

— Ловък удар, Уотсън. Усещам шпага, бърза и гъвкава като моята. Този път ме улучи. И тъй, името му беше Шерлок Холмс, така ли?

— Да, сър, това беше името на господина.

— Чудесно! Кажи ми къде се качи той, и всичко, което се случи по-нататък.

— Спря ме в девет и половина на Трафалгарския площад. Каза, че е детектив, и ми предложи две гвинеи, ако през целия ден изпълнявам онова, което иска, без да задавам въпроси. Съгласих се с удоволствие. Най-напред подкарахме към хотел „Нортъмбърланд“ и чакахме там, докато излязоха двамата джентълмени и взеха файтон от улицата. После следвахме техния файтон, който спря някъде тук.

— За да наблюдавате тази врата — каза Холмс.

— Не съм сигурен в това, моят пътник знаеше. Спряхме малко по-нататък на улицата и чакахме час и половина. След това двамата джентълмени минаха край нас пеша и ние ги последвахме по улица „Бейкър“, после свърнахме…

— Това го зная — каза Холмс.

— Бяхме изминали три четвърти от „Риджънт“, когато моят пътник вдигна капака и изкрещя да карам колкото може по-бързо към гара Ватерло. Шибнах кобилата и стигнахме за по-малко от десет минути. Там ми плати добросъвестно двете гвинеи и се изгуби към гарата. Тъкмо преди да си тръгне, се обърна и каза: „Може би ще ти е интересно да знаеш, че си возил господин Шерлок Холмс.“

— Разбирам. И повече не го видя.

— След като влезе в гарата, не.

— А как ще ни опишеш този Шерлок Холмс?

Кочияшът се почеса по главата.

— Не е лесно да се опише. Бих му дал четирийсет години, среден на ръст, малко по-нисък от вас, сър. Облечен контешки, с черна брада, подстригана равно отдолу, и бледо лице. Май нищо повече не мога да ви кажа.

— Цвят на очите?

— Не си спомням.

— Нищо друго ли не можеш да си спомниш?

— Не, сър. Нищо.

— Добре, ето ти половин суверен. Още половин те очаква, ако донесеш повече сведения. Лека нощ.

— Лека нощ, сър, и благодаря.

Джон Клейтън си тръгна ухилен, а Холмс сви рамене и с печална усмивка се обърна към мен.

— И третата нишка не издържа и ето че свършихме там, откъдето започнахме — каза той. — Мошеникът му неден! Научил е адреса ни, разбрал е, че сър Хенри се е съветвал с мен, познал ме е на „Риджънт“, досетил се е, че съм взел номера на каретата и ще намеря кочияша, и ми отвръща с тази дръзка шега. Наистина, Уотсън, този път имаме достоен за нашата шпага противник. В Лондон ме матираха. Мога само да ти пожелая повече късмет в Девъншър. Но не съм спокоен.

— Защо?

— Защото те изпращам там. Отвратителна работа, Уотсън; отвратителна и опасна и колкото повече се убеждавам в това, толкова по-малко ми се нрави. Да, драги приятелю, може да ти е смешно, но ще бъда много радостен, когато се завърнеш на улица „Бейкър“ здрав и читав.

Шеста глава Баскервил хол

В уречения ден със сър Хенри Баскервил и доктор Мортимър тръгнахме за Девъншър. Шерлок Холмс ме изпрати до гарата и на изпроводяк ми даде последните си съвети и нареждания.

— Не искам да влияя на разсъжденията ти, като ти внуша моите теории и подозрения — каза той. — Желая само да ми съобщаваш всички факти по възможност най-изчерпателно, а теоретизирането можеш да оставиш на мен.

— Какви факти точно искаш? — попитах аз.

— Всичко, което изглежда по някакъв начин, дори най-далечен, свързано със случая, по-специално отношенията между младия Баскервил и съседите му, а също всички новоизникващи подробности около смъртта на сър Чарлс. Самият аз направих някои справки през последните няколко дни, но с отрицателен резултат. Само едно е сигурно: господин Джеймс Дезмънд, другият наследник, е възрастен господин с много благ характер, така че едва ли той е преследвачът. Всъщност мисля, че можем напълно да го изключим от сметките си. Остават хората от тресавището около Баскервил хол.

— Няма ли да е по-добре, ако най-напред се освободим от тази двойка Баримор?

— В никакъв случай. По-голяма грешка не би могъл да направиш. Ако са невинни, ще бъде жестока несправедливост, а ако са виновни, в такъв случай изпускаме възможността да стигнем до тях. Не, не, просто ще ги оставим в списъка на заподозрените. Ако добре съм запомнил, в Баскервил хол има един коняр. Има и двама фермери от тресавището. После идват нашият приятел доктор Мортимър, който, вярвам, е напълно почтен, и съпругата му, за която не знаем нищо. Имаме и естественика Степълтън със сестра му, за която казват, че е привлекателна млада дама. Имаме и господин Франкланд от Лефтър хол — също непозната за нас личност, и още един-двама съседи. Това са хората, които трябва да бъдат обект на специално проучване от твоя страна.

— Ще направя всичко възможно.

— Оръжие имаш, нали?

— Да. Реших, че няма да е зле да го взема.

— Безусловно. Дръж денонощно револвера в себе си и бъди винаги нащрек.

Приятелите ни бяха запазили първокласно купе и ни чакаха на перона.

— Не, нямаме никакви новини — каза доктор Мортимър в отговор на въпросите на моя приятел, — но мога да се закълна в едно: през последните два дни не са ни следили. Никъде не излизахме, без да си отваряме очите на четири, така че никой не би могъл да убегне от погледа ни.

— Надявам се, че сте били винаги заедно.

— С изключение на вчерашния следобед. Когато дойда в града, обикновено си оставям един ден за развлечение, така че вчера прекарах в музея на хирургическия колеж.

— А аз отидох в парка да погледам хората — каза Баскервил. — Но не сме имали никакви неприятности.

— Все пак е било неблагоразумно — каза Холмс, като поклати мрачно глава. — Сър Хенри, моля ви да не излизате сам. Иначе ще ви се случи някое голямо нещастие. Намерихте ли другата обувка?

— Не, потъна вдън земя.

— Наистина ли? Много интересно. Довиждане — добави той, когато влакът се плъзна покрай перона. — Сър Хенри, помнете фразата от чудноватата старинна легенда, която доктор Мортимър ни чете: „Предпазвайте се от ходене из тресавището в късна доба, когато силите на злото властват!“

Когато перонът остана далеч зад нас, се обърнах и видях неподвижно изправената висока и строга фигура на Холмс, който гледаше втренчено след нас.

Пътувахме бързо и приятно. През цялото време си играех с шпаньола на доктор Мортимър и се опитвах да се сближа с двамата си спътници. След няколко часа черната почва премина в червеникавокафява, тухлите отстъпиха място на гранита, в оградените с жив плет пасбища пасяха червеникави крави, а буйната трева и разкошната растителност говореха за по-благодатен и по-влажен климат. Младият Баскервил се взираше нетърпеливо през прозореца и когато различи познатите очертания на девъншърския пейзаж, възкликна радостно.

— Доста свят обиколих, откак заминах, доктор Уотсън — каза той, — но никъде не видях гледка, която да се сравни с тази.

— Не съм срещал досега девъншърец, който да не се възхищава от своето графство — отбелязах аз.

— Това зависи не само от графството, но и от хората, които го населяват — каза доктор Мортимър. — Един поглед към кръглия череп на нашия приятел е достатъчен, за да откриете в него така присъщата за този народ разпаленост и силна привързаност. Нещастният сър Чарлс имаше много рядък череп, характерен с полугалски, полуиберийски строеж. Но вие сте били много млад, когато за последен път сте видели Баскервил хол, нали?

— Когато баща ми умря, бях вече юноша, но никога не съм виждал Баскервил хол, защото живеехме в малка вила на южното крайбрежие. След това заминах при наш приятел в Америка. Да ви кажа, всичко е така ново за мен също както за доктор Уотсън и горя от нетърпение да видя тресавището.

— Така ли? Тогава желанието ви е лесноизпълнимо. Ето ви един изглед от тресавището — каза доктор Мортимър, като посочи навън през прозореца.

Отвъд зелените квадрати на пасбищата и вълнообразните очертания на гората в далечината се извисяваше сив печален хълм със странно назъбено било — смътен и замъглен в далечината като фантастичен пейзаж от съновидение. Дълго време Баскервил не свали поглед от хълма и по израза на лицето му разбрах колко много значи той за него като пръв изглед от мястото, където хората от неговата кръв са властвали толкова дълго и са го белязали така дълбоко с печата си. Ето този човек с американски акцент и спортен костюм седеше в ъгъла на обикновеното железопътно купе, но като гледах мургавото му изразително лице, съзирах в него истински потомък на дългата редица пламенни, неукротими и властни мъже. Гъстите вежди, чувствителните ноздри и големите светлокафяви очи излъчваха гордост, доблест и сила. Ако сред суровото тресавище се изправим пред трудно и опасно изпитание, поне имах другар, за когото човек може да се изложи на всякакъв риск с увереността, че сър Хенри ще сподели храбро всички опасности.

Влакът спря на малка гара и тримата слязохме. Зад ниската бяла ограда ни чакаше кабриолет с чифт дребни набити коне. Пристигането ни, изглежда, беше голямо събитие, защото носачите, а и самият началник на гарата се струпаха около нас, за да ни пренесат багажа.

Беше тихо и мирно провинциално кътче и с толкова по-голямо учудване забелязах при изхода двама войници с тъмни униформи, облегнати на късите си карабини. Когато минахме край тях, те ни огледаха изпитателно. Коларят, дребно недодялано човече с грубо лице, поздрави сър Хенри Баскервил и след няколко минути вече се носехме бързо по широкия бял път. От двете ни страни се извисяваха хълмисти пасбища, иззад гъстия шумак надничаха стари островърхи къщурки, а отвъд този тих слънчев край на фона на вечерното небе се издигаха дългите и мрачни вълнообразни очертания на тресавището, начупени от зъбатите зловещи хълмове.

Кабриолетът свърна в един страничен път и залъкатушихме нагоре по дълбокия коловоз, дълбан от колелата векове наред. Високите рътлини отстрани бяха гъсто обрасли със сочен волски език и мъх, от който се стичаше вода. Бронзовата папрат и прошарените трънки блестяха на светлината на захождащото слънце. Изкачвайки се все по-нагоре, минахме по тесен гранитен мост и тръгнахме край шумен поток, който се носеше бързо надолу, като се пенеше и бучеше между едри сиви валчести камъни. И пътят, и потокът се виеха през долина, гъсто обрасла с дъбови храсти и елак. На всеки завой Баскервил възкликваше възторжено, като се оглеждаше жадно и задаваше безброй въпроси. Всичко му изглеждаше хубаво, но на мен ми се струваше, че сянката на меланхолията е надвиснала над тази местност, която носеше отпечатъка на тъжната есен. Жълти листа застилаха пътеките и като минавахме, се сипеха върху нас, трептейки във въздуха. Тракането на колелата заглъхна, когато подкарахме по слой гниеща растителност — печален дар, както ми се стори, разстлан от природата пред колата на завръщащия се наследник на Баскервилите.

— Охо! — извика доктор Мортимър. — Какво е това?

Пред нас се издигаше стръмно възвишение, обрасло с изтравничета — явен признак за близостта на тресавището. На върха му, подобно статуя на пиедестал, ясно се очертаваше строг и мрачен въоръжен конник с готова за стрелба карабина. Той наблюдаваше пътя, по който се движехме.

— Какво значи това, Пъркинс? — попита доктор Мортимър.

Нашият колар се полуобърна на капрата.

— Един затворник е избягал от Принстаун, сър. Вече трети ден стражата варди всички пътища и всички гари, но няма и помен от него. На околните фермери тази работа никак не им харесва.

— Разбрах, че тези, които дадат някакви сведения за него, ще получат пет лири.

— Да, сър, но вероятността да получи човек пет лири е малка, а вероятността да ти прережат гърлото — голяма. Това не е обикновен затворник. Този не се спира пред нищо.

— Кой е той?

— Селдън, нотингхилският убиец.

Добре помнех делото, защото Холмс бе проявил към него интерес поради необикновената жестокост на престъплението и безпричинното зверство, характерно за всички действия на убиеца. Отменянето на смъртната му присъда се дължеше само на съмненията във вменяемостта му — толкова свирепи бяха постъпките му.

Кабриолетът изкачи едно възвишение и пред нас изникна огромното просторно тресавище, изпъстрено със стръмни каменни грамади и назъбени скалисти върхове. Студен вятър подухваше от там и ние потръпнахме. Някъде из това пусто поле се спотайваше този демоничен човек, криейки се в бърлогата си като див звяр, със сърце, изпълнено със злоба към обществото, което го бе отхвърлило. Само това липсваше, за да допълни мрачната картина на голата пустош с пронизващия вятър и тъмнеещото небе. Дори Баскервил се умълча и се загърна по-плътно в палтото си.

Плодородната област остана в ниското зад нас. Обърнахме се. Косите лъчи на залязващото слънце превръщаха потоците в златни ленти и пламтяха по червената, наскоро обърната от плуговете земя и разхвърляните в безпорядък гори. Пътят пред нас, прехвърлящ необятните маслиненокафяви склонове, стана още по-неприветлив и пуст. От време на време минавахме покрай някоя оградена с каменни зидове къща без никакви пълзящи растения, които да разнообразят грубите й очертания. По някое време пред очите ни се разкри подобна на чаша падина с пръснати недорасли дъбове и ели, превити и изпочупени през годините от свирепите бури. Над дърветата се извисяваха две тънки високи кули. Коларят посочи с камшика си:

— Баскервил хол.

Собственикът беше станал и гледаше натам със зачервени страни и искрящи очи. След няколко минути бяхме пред вратата на имението — чудновата плетеница от ковано желязо с проядени от времето и покрити с лишеи стълбове от двете страни, а на тях — глигански глави, гербът на Баскервилите. Къщурката от черен гранит до вратата беше вече развалина с големи покривни греди, но срещу нея се издигаше нова недовършена постройка — първият плод от южноафриканското злато на сър Чарлс. След входа поехме по широка алея и колелата отново заглъхнаха в шумата, а старите дървета сплетоха протегнатите си клони в мрачен свод над главите ни. Баскервил потрепери, като погледна дългата тъмна алея, в чийто край се замержеля като видение къщата.

— Тук ли се случи?

— Не, не. В алеята с тисовете, тя е от другата страна.

Младият наследник се огледа с мрачно лице.

— Не е чудно, че чичо ми е очаквал да го сполети някаква беда, щом е живял в такова място. Тук всеки ще се уплаши. След шест месеца тука ще има цял ред електрически лампи, а с хилядосвещните лампиони на Суон9 и Едисон пред входа на къщата няма да познаете това място.

Алеята излезе на широка поляна и пред нас се изпречи къщата. В гаснещата светлина на деня можах да видя, че централната част на сградата е масивен блок с издадена напред веранда. Цялата фасада бе обвита с бръшлян, тук-там подрязан, за да се оголи някой прозорец или герб. От тази централна част се издигаха нагоре две еднакви старинни кули, надупчени от множество амбразури. Отляво и отдясно на кулите имаше по едно ново крило от червен гранит. През многокатните муселинени пердета се процеждаше мътна светлина, а единият от високите комини, които стърчаха над стръмния висок покрив, изпущаше черен дим.

— Добре дошли, сър Хенри! Добре дошли в Баскервил хол!

Един висок човек излезе от сянката на верандата, за да отвори вратичката на кабриолета. В жълтата светлина, която идваше от хола, се очерта и силуетът на жена. Тя пристъпи напред и помогна на мъжа да свали куфарите ни.

— Нали не ще имате нищо против, сър Хенри, да се прибера направо у дома — каза доктор Мортимър. — Жена ми ме очаква.

— Няма ли да останете поне да вечеряме?

— Не, трябва да вървя. Може би ме чака и някаква работа. Бих останал, за да ви разведа из къщата, но Баримор ще бъде по-добър водач от мен. Довиждане и ако мога да ви бъда полезен с нещо, не се колебайте да ме повикате денем или нощем.

Шумът на колелата постепенно замря по алеята, а ние със сър Хенри влязохме във вестибюла и вратата се хлопна тежко след нас. Това бе прекрасно помещение, просторно и високо, на тавана с масивни дъбови греди, потъмнели от времето. В голямата старомодна камина зад желязната решетка припукваше един пън. Двамата със сър Хенри протегнахме към огъня вкочанясалите си ръце и заразглеждахме високия островръх прозорец със старинни цветни стъкла, дъбовата облицовка, еленовите глави и гербовете по стените, потъмнели и неясни на бледата светлина на лампата в средата.

— Всичко е точно както си го представях — каза сър Хенри. — Не е ли това истински образец на стар родов дом? Като си помисля само, че в продължение на петстотин години в този дом са живели моите деди, не мога да не се настроя приповдигнато.

Загорялото му лице бе озарено от момчешки възторг. Той стоеше така, че светлината падаше отгоре му, ала по стените пълзяха дълги сенки и се събираха като черен балдахин над мястото, където бе застанал. След като занесе багажа в стаите ни, Баримор се върна. Стоеше пред нас почтително, като добре обучен лакей. Имаше забележителна външност: висок, красив, с равно подрязана черна брада и бледо, излъчващо достойнство лице.

— Веднага ли желаете да бъде поднесена вечерята, сър?

— Готова ли е?

— След няколко минути, сър. В стаите си ще намерите топла вода. Двамата с жена ми, сър Хенри, ще бъдем щастливи да останем при вас, докато направите вашите преобразования. Ще се уверите, че при новите условия за къщата ще е нужен значителен персонал.

— При какви нови условия?

— Исках само да кажа, сър, че сър Чарлс водеше твърде уединен живот и ние двамата смогвахме да се грижим за неговите потребности. Вие, естествено, ще искате да имате повече приятели, така че ще са необходими промени в домакинството.

— Искате да кажете, че двамата с жена ви желаете да напуснете?

— Ще напуснем само тогава, когато това ще бъде удобно за вас, сър.

— Но няколко поколения от вашия род са служили при нас, нали? Само бих съжалявал, ако започна живота си тук, прекъсвайки стари семейни връзки.

Стори ми се, че забелязах следи от вълнение по бледото лице на лакея.

— Това не би било приятно и за мен, сър, а също и за жена ми. Но да ви кажа право, сър, ние и двамата бяхме така силно привързани към сър Чарлс, че неговата смърт ни потресе, и сега околната обстановка ни действа мъчително. Страхувам се, че никога вече няма да сме спокойни в Баскервил хол.

— Какво възнамерявате да правите?

— Не се съмнявам, че ще успеем да подхванем някаква работа. Щедростта на сър Чарлс ни дава възможност да го направим. А сега, сър, може би ще е най-добре да ви покажа стаите.

Горната част на старинния вестибюл бе заобиколена от галерия с перила, до която водеше двойна стълба. От този център на ляво и на дясно по цялата дължина на сградата се простираха два дълги коридора, по които се отиваше до всички спални. Моята и тази на Баскервил бяха в едно и също крило, почти непосредствено една до друга. Тези стаи се оказаха много по-модерни от централната част на къщата, а светлите книжни тапети и многобройните свещи донякъде премахваха мрачното впечатление, създало се у мен при пристигането.

Ала трапезарията, в която се влизаше откъм вестибюла, беше стая на мрака и меланхолията. Беше дълго помещение с подиум, където са сядали стопаните, отделен с едно стъпало от по-ниската част, отредена за техните подчинени. В единия край имаше балкон за менестрелите. Над главите ни се кръстосваха черни греди, а отвъд тях се виждаше потъмнелият от пушек таван. Може би многото пламтящи факли и живописните и буйни веселби на едновремешните пирове биха смекчили мрачността на тази стая, но сега, когато само двама облечени в черно господа стояха под малкия кръг светлина, която хвърляше лампата с абажур, човек неволно снижаваше глас, а въодушевлението спадаше. Тънеща в сумрака редица прадеди с разнообразни одежди — от елизабетински рицари до контета от времето на регентството — се блещеха в нас и ни обезсърчаваха с мълчанието си. През повечето време мълчахме и аз поне се зарадвах, когато приключихме с храненето и можехме да се оттеглим и да изпушим по една цигара в модерно обзаведената билярдна.

— Мястото не е много весело, ей Богу — каза сър Хенри. — Сигурно може да се свикне, но засега не се чувствам в свои води. Не се учудвам, че чичо ми е станал малко нервен, щом е живял съвсем сам в такава къща. Но ако искате, тази вечер можем да си легнем рано, а утре може би всичко ще изглежда по-весело.

Преди да се пъхна под завивките, дръпнах завесите и надзърнах през прозореца. Той гледаше към поляната пред входа на къщата. Отвъд нея дърветата се люлееха и стенеха под напора на усилващия се вятър. Между бягащите облаци се подаваше полумесецът. В студената му светлина видях зад дърветата начупените очертания на скалите и дългата ниска крива на мрачното тресавище. Спуснах завесите, чувствайки, че последното ми впечатление е съвсем в хармония с останалите.

И все пак се оказа, че не е последно. Колкото и да бях уморен, не можех да заспя, въртях се неспокойно насам-натам и търсех съня, който не идваше. Някъде далеч стенен часовник биеше на всеки четвърт час, но иначе в къщата цареше мъртва тишина. И внезапно сред нощното безмълвия до ушите ми достигна ясен отекващ звук, в който не можех да се излъжа. Беше ридание на жена — сдържано, сподавено хлипане на същество, разкъсвано от неутешима скръб. Седнах в кревата и се вслушах напрегнато. Звукът не можеше да бъде далечен и идваше от къщата. В продължение на половин час чаках с напрегнати нерви, но повече не чух нищо друго освен биенето на часовника и шумоленето на бръшляна по стената отвън.

Седма глава Степълтънови от Мерипит хаус

Свежата прелест на утрото позаличи от паметта ни мрачното и потискащо впечатление, което остави у двама ни първият допир с Баскервил хол. Когато седнахме със сър Хенри да закусим, слънчевата светлина нахлу през високите прозорци, хвърляйки пъстри петна през стъклата с цветни гербове. Тъмната облицовка блесна като бронз под златните лъчи и трудно можехме да си представим, че това е същата стая, която снощи бе изпълнила с такова униние душите ни.

— Мисля, че можем да упрекваме себе си, не къщата — каза баронетът. — Бяхме уморени от пътуването, а и премръзнахме в кабриолета, та всичко ни се представи в мрачна светлина. Сега сме освежени и бодри, така че всичко отново е весело.

— И все пак не е изцяло въпрос на въображение — отвърнах. — Нощес например не чухте ли някой, жена, струва ми се, да ридае?

— Интересно, както бях полузаспал, и на мен ми се стори, че чух нещо такова. След това чаках доста, но повече нищо не се чу и заключих, че е било насън.

— Но аз го чух ясно и съм сигурен, че наистина беше женски плач.

— Трябва веднага да разберем какво е станало.

Той удари звънеца и попита появилия се Баримор дали може да ни обясни случилото се. Стори ми се, че докато лакеят слушаше въпроса на господаря си, бледото му лице стана още по-бледо.

— В къщата има само две жени, сър Хенри — отговори той. — Едната е миячката на съдовете. Тя спи в другото крило. Втората е жена ми и мога да ви уверя, че плачът не е идвал от нея.

Но той излъга, защото след закуска срещнах случайно госпожа Баримор в дългия коридор. Слънцето ярко осветяваше лицето й. Беше едра спокойна жена с малко груби черти и строго присвити устни. Но зачервените очи, които ме гледаха изпод подпухналите клепачи, я издадоха. Значи тя беше плакала през нощта и мъжът й не можеше да не го знае. И все пак бе заявил точно обратното, явно рискувайки да бъде уличен в лъжа. Защо бе излъгал? И защо тя бе плакала така горчиво? Около този бледолик и красив чернобрад мъж имаше нещо тайнствено и мрачно. Именно той пръв бе открил тялото на сър Чарлс и ние знаехме всички обстоятелства около смъртта на стария човек единствено от думите на Баримор. Възможно ли е в края на краищата в каретата на улица „Риджънт“ да сме видели тъкмо него? Брадата беше съвсем същата. Кочияшът описа човека като малко по-нисък, но впечатлението му би могло да бъде и погрешно. Как можех да разреша въпроса веднъж завинаги? Очевидно първото, което трябваше да направя, бе да се видя с началника на станцията в Гримпен и да разбера дали наистина телеграмата е била връчена лично на Баримор. Какъвто и да бе отговорът, поне щях да имам налице нещо, което да съобщя на Шерлок Холмс.

След закуска сър Хенри трябваше да прегледа безброй книжа, така че моментът бе благоприятен за моя излет. Хубав път, дълъг шест километра, ме отведе по края на тресавището до малко невзрачно селце, в което две постройки стърчаха високо над останалите. Оказаха се странноприемницата и къщата на доктор Мортимър. Началникът, който беше и бакалин на селото, си спомни добре за нашата телеграма.

— Разбира се, сър — каза той. — Аз предадох телеграмата точно както беше указано.

— А кой я връчи?

— Синът ми. Джеймс, ти миналата седмица нали предаде телеграмата на господин Баримор?

— Да, татко, предадох я.

— Лично на него ли? — попитах аз.

— Точно тогава той беше горе на тавана, така че не можах да му я връча лично, но я дадох на госпожа Баримор, която обеща да му я предаде веднага.

— Ти видя ли господин Баримор?

— Не, сър, нали ви казах, той беше на тавана.

— Щом не си го видял, откъде знаеш, че е бил там?

— Е, жена му сигурно е знаела къде е — тросна се началникът. — Нали е получил телеграмата! Ако имаше някаква грешка, самият Баримор щеше да се оплаче!

Изглеждаше безсмислено да разпитвам повече, но беше ясно, че въпреки хитрата уловка на Холмс нямахме доказателство, че точно тогава Баримор не е бил в Лондон. Да предположим обаче, че е бил там. Да предположим, че същият този човек последен е видял сър Чарлс жив и пръв е проследил неговия наследник при завръщането му в Англия. Какво следваше от това? Дали изпълняваше нечии поръчения, или имаше собствени коварни планове? Какъв интерес можеше да има да преследва Баскервилите? Спомних си странното предупреждение, изрязано от редакционната статия на „Таймс“. Негово дело ли беше или на някой друг, който се е опитал да осуети замислите му? Единственият приемлив мотив за тези действия бе изказан от сър Хенри: ако Баскервилите бъдат сплашени и прогонени, Бариморови ще си осигурят завинаги удобно жилище. И все пак подобно тълкуване бе съвсем неубедително, за да обясни коварния и тънко скроен заговор, който, изглежда, плетеше невидима мрежа около младия баронет. Самият Холмс каза, че сред множеството какви ли не разследвания, които е имал, още не се е бил натъквал на толкова заплетен случай. Докато крачех обратно по сивия пуст път, се молех приятелят ми да може по-скоро да се освободи и да пристигне тук, за да свали от плещите ми тежкото бреме на отговорността, която бях поел.

Шум от забързани стъпки зад мен и глас, който извика името ми, внезапно прекъснаха мислите ми. Обърнах се, очаквайки да видя доктор Мортимър, но за мое учудване подир мен тичаше непознат мъж. Беше нисък, възслаб, гладко обръснат и русокос, с малко постна физиономия и кокалеста долна челюст, на възраст между трийсет и четирийсет години. Носеше сив костюм и сламена шапка, през рамото му висеше тенекиена ботаническа кутия, а в едната си ръка държеше зелен сак за пеперуди.

— Много моля да ме извините за нахалството, доктор Уотсън — каза той, като се приближи запъхтян към мен. — Ние от тресавището сме непринудени хора и не чакаме официално запознанство. Може би сте чували името ми от нашия общ приятел доктор Мортимър. Аз съм Степълтън от Мерипит хаус.

— Вашата мрежа и кутията ми подсказаха това — казах, знаейки, че господин Степълтън е естественик. — Но вие как ме познахте?

— Бях се отбил при Мортимър и като минавахте, той ви посочи през прозореца на кабинета си. Понеже пътят ни е в една посока, реших да ви настигна и да ви се представя. Надявам се, че сър Хенри не се чувства зле от пътуването.

— Той е много добре, благодаря.

— Всички се опасявахме, че след печалната смърт на сър Чарлс новият баронет може би няма да иска да живее тук. Да се погребе един заможен човек в такова място, не е малко, но мисля, че не е необходимо да ви казвам какво голямо значение има това за цялата околия. Предполагам, че сър Хенри не е суеверен.

— Не, не вярвам.

— Вие, разбира се, знаете легендата за чудовищното куче, което преследва рода?

— Чувал съм я.

— Чудно колко лековерни са тукашните селяни. Всички са готови да се закълнат, че са виждали това същество из тресавището.

Той говореше с усмивка, но сякаш прочетох в очите му, че гледа по-сериозно на въпроса.

— Тази история беше завладяла напълно въображението на сър Чарлс и не се съмнявам, че тя го доведе до трагичния му край.

— Как именно?

— Нервите му бяха така опънати, че появяването на каквото и да е куче можеше да бъде фатално за болното му сърце. Предполагам, че през тази последна за него нощ наистина е видял нещо подобно в алеята с тисовете. Много обичах стария човек и се страхувах, че може да се случи някакво нещастие, защото знаех, че има слабо сърце.

— Откъде го знаехте?

— Моят приятел Мортимър ми беше казал.

— Значи мислите, че някакво куче е гонило сър Чарлс и вследствие на това той е умрял от страх?

— А вие намерихте ли някакво по-добро обяснение?

— Не съм дошъл още до никакво заключение.

— А господин Шерлок Холмс?

При тези думи дъхът ми спря за миг, но един поглед към безразличното лице и спокойните очи на моя събеседник ме убеди, че не е възнамерявал да ме изненада.

— Доктор Уотсън, няма смисъл да се правим, че не ви знаем — каза той. — Славата на вашия детектив стигна и до нас, а не може да го прославяте, без самият вие да станете известен. Когато доктор Мортимър ми каза името ви, не можа да отрече, че вие сте същият този Уотсън, приятелят на Холмс. Щом вие сте тук, значи и самият Шерлок Холмс се интересува от този въпрос и, естествено, аз съм любопитен да зная какво е неговото мнение.

— Опасявам се, че не мога да отговоря на този въпрос.

— А мога ли да ви попитам дали той възнамерява да ни удостои с посещение?

— Той не може да отсъства от града сега. Вниманието му е ангажирано от друга работа.

— Колко жалко! Той би могъл да хвърли някаква светлина върху това, което си остава загадка за нас. А ако мога да ви бъда полезен във вашите лични разследвания, разчитайте на мен. Ако имам някаква представа за естеството на вашите подозрения или за начина, по който бихте предложили да се разследва случаят, може би бих могъл още сега да ви окажа някаква помощ или да ви дам съвет.

— Уверявам ви, че просто гостувам на приятеля ми сър Хенри, така че не се нуждая от никаква помощ.

— Прекрасно! — каза Степълтън. — Имате пълно право да бъдете внимателен и предпазлив. Справедливо е да бъда укорен за това, което, както и сам чувствам, беше непозволено вмешателство от моя страна, и ви обещавам, че вече няма да спомена нищо по този въпрос.

Бяхме стигнали до място, където от пътя се отделяше тясна тревиста пътека, която се виеше надалеч през тресавището. Отдясно се извисяваше стръмен, осеян с валчести камъни хълм, който в миналото е бил разработен като гранитна кариера. Обърнатата към нас страна представляваше тъмна канара, в чиито пукнатини растяха папрати и трънки. Зад едно далечно възвишение плуваше перест облак дим.

— По тази пътека се стига много бързо до Мерипит хаус — каза Степълтън. — Може би ще пожертвате един час, за да ми доставите удоволствието да ви представя на сестра ми.

Първата ми мисъл беше, че трябва да бъда до сър Хенри, но после си спомних купа книжа и сметки, разхвърляни върху бюрото му. Положително не можех да му бъда от помощ в тази работа. А Холмс изрично каза, че трябва да опозная съседите. Приех поканата на Степълтън и двамата свърнахме по пътеката.

— Прекрасно място е това тресавище — каза той, като огледа вълнообразните голи възвишения и нагънатите зелени хълмове, по които като разпенени гребени на чудновати морски вълни стърчеше назъбеният гранит. — Никога не ви омръзва. Не можете да си представите какви чудни тайни крие тресавището. То е така необятно, така пустинно и така загадъчно…

— Вие сигурно го познавате добре?

— Тук съм само от две години. За тукашните хора съм новодошъл. Пристигнахме наскоро след като сър Чарлс се беше установил тук. Но моите наклонности ме накараха да изследвам всяко кътче от тази местност и мисля, че не са много хората, които я познават по-добре от мен.

— Толкова ли е трудно да се опознае?

— Много трудно. Виждате ли например тази голяма равнина там на север с чудноватите хълмове, изникнали над нея? Забелязвате ли нещо особено?

— Изглежда прекрасно място за препускане с кон.

— Естествено е да помислите така, но тази грешка е струвала досега живота на много хора. Виждате ли онези яркозелени, гъсто разхвърляни петна?

— Да. Изглежда, че там почвата е по-плодородна.

Степълтън се засмя.

— Това е Гримпенското мочурище — каза той. — Една грешна стъпка там означава смърт и за хората, и за животните. И вчера видях едно пони, залутано нататък. Не се върна вече. Дълго гледах главата му, протегната над тинята, докато най-после потъна и тя. Това място е опасно за преминаване дори в сушаво време, а след есенните дъждове е още по-опасно. Въпреки това аз мога да се добера до самото му сърце и да се върна. За Бога! Ето друго нещастно пони!

Нещо кафяво се мяташе в зеления папур. После един дълъг, мъчително гърчещ се врат се мярна отгоре и над тресавището прокънтя жален възглас. Замръзнах от ужас. Изглежда, нервите на моя спътник бяха по-здрави от моите.

— Свърши се с него — каза той. — Тинята го всмука. Две за два дни, а може би много повече. Свикват да ходят там, когато времето е сухо, и не могат да доловят разликата, докато тинята не ги сграбчи в лапите си. Лошо място е това Гримпенско мочурище.

— И вие казвате, че можете да влезете в него?

— Да. Има една-две пътечки, по които може да мине само много ловък човек. Аз съм ги открил.

— Но защо ви е трябвало да ходите из такова ужасно място?

— Виждате ли онези хълмове оттатък? Те са същински острови, отвсякъде заобиколени от непроходимото мочурище, което с течение на времето е стягало малко по малко обръча около тях. Там именно ще намерите редки растения и пеперуди, стига да имате ум, за да стигнете до тях.

— Ще си опитам щастието някой ден.

Степълтън ме погледна учудено.

— За Бога! Избийте тази мисъл от главата си — каза той. — Както е казано в Библията, кръвта ви ще падне върху мен. Уверявам ви, че няма и най-малка вероятност да се завърнете жив. Аз мога да ходя там, защото съм запомнил цяла сложна система от ориентири.

— Чакайте! — извиках аз. — Какво е това?

Продължителен нисък и неописуемо жаловит стон се извиси над тресавището. Изпълни целия простор и все пак беше невъзможно да се каже откъде идва. От глухо стенание премина в силен рев и после отново заглъхна в печална, трептяща жалба. Степълтън ме изгледа с особен израз на лицето.

— Странно място е това тресавище — каза той.

— Но какво е това?

— Селяните казват, че така вие Баскервилското куче, когато си иска жертвата. Чувал съм го един-два пъти, но не така ясно.

Със замръзнало от страх сърце огледах широкото хълмисто поле, изпъстрено тук-там със зелени тръстики. Нищо не трепваше над простора. Само два гарвана грачеха силно на една канара зад нас.

— Вие сте образован човек. Не вярвате на такива глупости, нали? — попитах. — Как мислите, какъв е този странен звук?

— Блатата издават понякога особени звуци. Или тинята се сляга, или водата се покачва, или нещо друго.

— Не, не. Това беше глас на живо същество.

— Възможно е. Чували ли сте някога какъв звук издава водният бик?

— Не. Никога.

— Много рядка птица, фактически вече изчезнала в Англия, но в тресавището всичко е възможно. Да, няма да се изненадам, ако разбера, че това, което чухме, е гласът на някой последен представител на този род.

— Това е най-непонятният и странен звук, който съм чувал през живота си.

— Да, общо взето, малко тайнствено място. Погледнете онзи хълм. Какво е това според вас?

По стръмния склон се виждаха двайсетина сиви каменни пръстена.

— Какво е това? Кошари ли?

— Не, жилища на почитаемите ни прадеди. Праисторическите хора са населявали гъсто тресавището и тъй като оттогава всъщност никой не е живял там, можете да намерите цялата домашна наредба така, както са я оставили. Ако сте любопитен да надзърнете вътре, ще видите дори огнището и леглото на праисторическия човек. Липсват само покривите.

— Но това е цяло градче. Кога е било населявано?

— В епохата на неолита. Точният период не се знае.

— С какво се е занимавал тогавашният човек?

— Пасял е добитъка си по тези склонове, а когато бронзовият меч е започнал да измества каменната брадва, се е научил да добива калай. Вижте големия ров на онзи хълм отсреща. Това е пак следа от неговата работа. Да, доктор Уотсън, около тресавището ще намерите много интересни неща. О, извинете ме за миг! Това е сигурно cyclopides.

Една малка мушица или молец прехвръкна над пътеката и Степълтън мигом се втурна да я гони с изключителна енергия и бързина. За мой ужас насекомото летеше право към мочурището, но моят нов познат не се спря и за миг и подскачаше след него от бабуна на бабуна, размахал във въздуха зеления си сак. Сивите му дрехи и зигзагообразните му отривисти подскоци уподобяваха и самия него на огромен молец. Стоях и наблюдавах тази гонитба със смесица от възхищение от неговата изключителна пъргавина и страх да не би да изгуби почвата под краката си в това вероломно мочурище, когато внезапно чух шум от стъпки и като се обърнах, видях на пътеката недалеч от мен една жена. Идваше откъм посоката, в която се виждаше облакът дим, подсказващ местонахождението на Мерипит хаус, но наклонът на местността я е бил скрил, докато не се е приближила съвсем.

Че това бе госпожица Степълтън, за която ми бяха говорили, не се съмнявах, защото около тресавището едва ли имаше много дами, а и помнех, че някой ми я беше описал като красавица. Жената, която приближаваше към мен, беше наистина красива, и то от най-необикновен тип. Едва ли би могло да има по-голям контраст между брат и сестра: Степълтън имаше светла коса и сиви очи, докато тя бе по-тъмна от всички брюнетки, които съм виждал в Англия. Стройна, висока и елегантна, с гордо и изящно оформено лице с толкова правилни черти, че би приличало на статуя, ако не бяха потрепващите устни и прекрасните тъмни жадни очи. Със съвършената фигура и елегантното си облекло, застанала на самотната пътека сред тресавището, тя наистина представляваше странно видение. Когато се обърнах, беше устремила поглед към брат си, а след това забърза към мен. Бях свалил шапка и тъкмо се канех да обясня присъствието си тук, когато думите й отправиха мислите ми в съвсем друга посока.

— Вървете си! — каза тя. — Вървете си веднага в Лондон!

Гледах я втренчено със зачудено и глупаво изражение. Очите й пламтяха и тя нервно потропваше с крак.

— Защо да си вървя? — попитах.

— Не мога да ви обясня. За Бога, направете каквото ви казвам! Вървете си и кракът ви да не е стъпил вече насам — говореше тихо и припряно с особено фъфлене на „с“ и „з“.

— Но аз току-що пристигам.

— Човече — извика тя, — не можете ли да разберете, че ви предупреждавам за ваше добро? Вървете си в Лондон. Тръгнете още довечера! Махнете се от това място на всяка цена! Шшшт, брат ми идва! Нито дума за това, което ви казах!… Ще бъдете ли така любезен да ми откъснете онази дива орхидея? Тресавището е много богато с орхидеи, но вие сте малко закъснели, за да видите красотите на това място.

Степълтън беше изоставил преследването и се върна при нас, запъхтян, зачервен от напрежение.

— Здравей, Берил! — каза той, но на мен ми се стори, че поздравът му не беше много сърдечен.

— О, Джак, много си се разгорещил.

— Да, преследвах един cyclopides. Много са редки, особено късно наесен. Колко жалко, че го изпуснах.

Говореше невъзмутимо, но малките му светли очи подскачаха непрекъснато от госпожицата към мен.

— Виждам, че вече сте се запознали.

— Да. Казах на сър Хенри, че е малко късно, за да може да види истинските хубости на тресавището.

— Какво? Кой, мислиш, е този господин?

— Сър Хенри Баскервил.

— Не, не — запротестирах аз. — Аз съм скромен гражданин, без титла, само приятел на сър Хенри. Името ми е доктор Уотсън.

Сянка на досада премина по изразителното й лице.

— Значи съм ви взела за друг.

— Защо, вие не сте имали много време за разговор — отбеляза брат й, като я гледаше със същия изпитателен поглед.

— Говорех с доктор Уотсън като с човек, който ще живее тук, а не като с гост — каза тя. — За него няма голямо значение, дали е рано или късно за орхидеите. Ще дойдете да видите Мерипит хаус, нали?

Пряката пътека ни изведе до неприветлива на вид постройка, която в цветущите си години е била ферма на скотовъдец, но сега беше ремонтирана и превърната в модерно жилище. Къщата бе заобиколена от овощна градина, но дърветата, както е обикновено за тресавището, бяха недорасли и попарени, така че цялото място създаваше лошо и потискащо впечатление. Отвори ни чудноват съсухрен стар слуга с извехтяла ливрея, който напълно подхождаше за тоя дом. Но стаите се оказаха просторни, мебелирани с изисканост, в която, струва ми се, познах вкуса на дамата. Като гледах през прозореца безбрежното, осеяно с гранит тресавище, което се разстилаше еднообразно до далечния хоризонт, не можех да не се запитам какво беше накарало този високообразован човек и тази красива жена да се заселят в такава местност.

— Необикновено място сме избрали, нали? — каза той като че в отговор на моята мисъл. — Все пак успяхме да си наредим живота тук много щастливо, нали, Берил?

— Много щастливо — отвърна тя, но думите й не прозвучаха убедително.

— Имах училище в Северна Англия — каза Степълтън. — За човек с моя темперамент работата беше механична и безинтересна, но ме блазнеше перспективата да живея сред младежта, да спомагам за оформянето на тези млади умове и да им дам нещо от моя характер, от моите идеали. Съдбата обаче беше против мен. В училището избухна силна епидемия и три от момчетата умряха. Не можах да се съвзема след този удар, а и голяма част от капитала ми беше безвъзвратно загубена. И все пак, ако не ми липсваше компанията на момчетата, щях да се радвам на собственото си нещастие, защото за човек с моята страст към ботаниката и зоологията тук има неограничено поле за работа, а пък и сестра ми обича природата не по-малко от мен. Казвам ви всичко това, доктор Уотсън, защото недоумението се четеше по лицето ви, докато гледахте през прозореца.

— Мина ми, разбира се, през ума, че тук е малко скучно — може би не толкова за вас, колкото за сестра ви.

— Не, не, аз никога не скучая — каза тя бързо.

— Имаме книги, научни занимания, имаме и интересни съседи. Доктор Мортимър е много начетен човек в своята област. Нещастният сър Чарлс също беше прекрасен събеседник. Познавахме го добре и не намирам думи, за да изразя колко остро чувстваме липсата му. Мислите ли, че ще ви обезпокоя, ако ви посетя следобед, за да се запозная със сър Хенри?

— Сигурен съм, че ще бъде много доволен.

— Тогава навярно ще го предизвестите за моето посещение. Може би според скромните си възможности ще можем да направим нещо, за да го улесним, докато свикне с новата среда. Ще се качите ли горе, доктор Уотсън, да прегледате моята колекция от lepidiptera10? Мисля, че е най-пълната в Югозападна Англия. Докато я разгледате, закуската ще бъде готова.

Аз обаче горях от нетърпение да се върна на поста си. Меланхолията на тресавището, смъртта на клетото пони, тайнственият вой, свързан със зловещата легенда за Баскервилите — всичко това ме настрои мрачно. И като връх на тези повече или по-малко смътни впечатления дойде ясното и категорично предупреждение на госпожица Степълтън, произнесено с такава убедителност, щото не се съмнявах, че зад него се крие някаква сериозна и основателна причина. Отхвърлих всички настоявания да остана за закуска и се отправих веднага към къщи, като хванах обраслата с трева пътека, по която бяхме дошли.

Но, изглежда, имаше някаква непозната за мен още по-пряка пътека, защото, преди да изляза на широкия път, с изненада видях госпожица Степълтън, седнала на една скала до пътечката. Красивото й лице бе поруменяло от умората. С едната ръка се държеше за кръста.

— Тичах дотук, за да ви пресрещна, доктор Уотсън — каза тя. — Нямах време дори да си сложа шапката. Не трябва да се бавя, защото брат ми ще забележи отсъствието ми. Исках да ви кажа, че много съжалявам за глупавата грешка, която направих, като ви взех за сър Хенри. Забравете, моля ви, думите ми, които нямат никакво значение за вас.

— Не мога да ги забравя, госпожице Степълтън — казах аз. — Приятел съм на сър Хенри и неговото благополучие живо ме интересува. Кажете ми защо настоявахте толкова сър Хенри да се върне в Лондон?

— Женски каприз, доктор Уотсън. Когато ме опознаете по-добре, ще видите, че невинаги думите и постъпките ми са мотивирани.

— Не, не. Помня трепета в гласа ви. Помня и погледа ви. Моля ви, госпожице Степълтън, бъдете откровена с мен, защото, откак съм тук, се чувствам заобиколен от призраци. Животът ми заприлича на Гримпенското мочурище: навсякъде малки зелени петна, в които човек може да потъне, и никъде знак, който да посочва пътя. Обяснете ми какво искахте да кажете, и аз обещавам да предам на сър Хенри вашето предупреждение.

За момент на лицето й се появи израз на колебание, но когато отговори, погледът й отново стана твърд.

— Направихте го голям въпрос, доктор Уотсън — каза тя. — Двамата с брат ми сме потресени от смъртта на сър Чарлс. Познавахме се много отблизо с него и той често ни гостуваше. Проклятието, което тежи над неговия род, не излизаше от ума му и когато се разигра трагедията, аз, естествено, си помислих, че страхът, който проявяваше, е бил може би не без основание. Затова, когато друг член на рода дойде да живее тук, сметнах за нужно да го предупредя за опасността, на която се излага. Това е всичко, което възнамерявах да му предам.

— Но каква е тази опасност?

— Знаете ли историята за кучето?

— Не вярвам в такива глупости.

— А аз вярвам. Ако имате някакво влияние над сър Хенри, отведете го от това място, което винаги е било съдбовно за неговия род. Светът е широк. Защо иска да живее там, където е пълно с опасности за него?

— Именно защото е място, пълно с опасности. Такава е природата на сър Хенри. Страхувам се, че ако не ми кажете нещо по-определено, ще бъде невъзможно да го накарам да се махне.

— Не мога да ви кажа нищо определено, защото не зная нищо.

— Иска ми се да ви задам още един въпрос, госпожице Степълтън: щом не сте имали предвид нищо повече от това, което ми казахте при първия ни разговор, защо не искахте вашият брат да чуе предупреждението ви? Не виждам в него нищо, което да не му се понрави, както и на който и да е друг.

— Моят брат гори от нетърпение собственикът на имението да се засели в Баскервил хол, защото смята, че от това зависи добруването на бедното население около тресавището. Той ще се разгневи много, ако разбере, че съм казала нещо, което би принудило сър Хенри да се махне. Но аз изпълних дълга си и няма да говоря повече. Трябва да се връщам, иначе ще забележи отсъствието ми и ще се досети, че съм ви пресрещнала. Довиждане.

Тя се обърна и след миг изчезна между разхвърляните камънаци, а аз продължих към Баскервил хол със сърце, изпълнено със смътни страхове.

Осма глава Първи отчет на доктор Уотсън

Оттук нататък ще следвам хода на събитията, предавайки ви моите писма до господин Шерлок Холмс, които лежат на масата пред мен. Един лист липсва, но иначе са изцяло запазени и ще ви разкрият мислите и подозренията ми по-точно, отколкото ако се осланям на паметта си, колкото и жив да е още в мен споменът за трагичните събития.

Девета глава Втори отчет на доктор Уотсън

Десета глава Из дневника на доктор Уотсън

Дотук имах възможност да цитирам отчетите, които изпращах на Холмс в първите дни. Сега обаче стигам до момент в разказа си, когато ще трябва да изоставя този метод и подпомогнат от дневника, който водех тогава, да се доверя отново на паметта си. Няколко откъса от този дневник ще пресъздадат сцените, които са се запечатали неизличимо в ума ми с най-малките подробности. Започвам от утрото след несполучливото преследване на каторжника и другите ни странни преживелици из тресавището.

Мрачен мъглив ден. Къщата е обвита в мъгла, която от време на време се разнася, за да се покажат унилите очертания на тресавището с тънките сребристи струйки по склоновете на хълмовете и далечните огромни камъни, които заблестяват, щом върху мократа им повърхност падне светлина. Тъжно е и вън, и вътре. След снощните вълнения баронетът е в мрачно настроение. Самият аз чувствам някаква тежест в гърдите и предусещам надвисналата опасност — опасност, която ни заплашва непрекъснато и е толкова по-страшна, поради това че не съм способен да я посоча.

А нима няма причини да се безпокоя? Само като си спомня дългата поредица от странни случки, които показват, че около нас действа някаква злокобна сила: смъртта на предишния владетел на Баскервил хол, която така точно съответства на легендата; разказите на селяните за появата на странното създание в тресавището… Два пъти вече чувам със собствените си уши звука, който наподобяваше далечен кучешки лай. Невероятно, невъзможно е всичко това да е извън нормалните закони на природата. Трудно е да си представи човек призрачно куче, което оставя дири на земята и разтърсва въздуха с воя си. Степълтън може да се е поддал на тези суеверия, а също и Мортимър, но ако аз имам някакво качество, то е здравият разум, тъй че нищо не може да ме накара да вярвам в такива неща. Да го направя, означава да сляза до умственото равнище на тукашните селяни, които не се задоволяват да говорят за някакво зло куче, ами разправят и за огън, който излизал от устата и очите му. Холмс не би надал ухо за подобни брътвежи, а нали съм негов помощник.

Но фактът си е факт — на два пъти чух този вой. Да предположим, че из тресавището наистина е пуснато някакво огромно куче. Това обяснява всичко. Но къде може да се крие това куче, къде си намира храна, откъде е дошло и как така никой досега не го е виждал през деня? Трябва да признаем, че най-приемливото обяснение поражда не по-малко трудности от другите. А и освен кучето остават мъжът с каретата в Лондон и предупредителното писмо до сър Хенри. То поне беше реално, все едно доброжелател или враг бе неговият автор. Но къде е сега този приятел или враг? Дали е останал в Лондон, или ни е последвал тук? Дали пък… дали не е онзи странник, когото видях на скалата? Вярно, едва успях да хвърля поглед към него и все пак забелязах някои неща, в които съм готов да се закълна. Той не беше от хората, които съм срещал тук, а аз вече познавам съседите. Фигурата му беше много по-висока от тази на Степълтън и много по-слаба от тази на Франкланд. Възможно е да е бил Баримор, но ние оставихме лакея вкъщи и съм сигурен, че не е могъл да ни проследи. Значи някакъв непознат ни следи, както ни следеше и в Лондон. И досега не можем да се отървем от него. Сложа ли ръка на този човек, може би ще преодолея и затрудненията ни. Ще трябва да хвърля всичките си сили за постигането на тази цел.

Първата ми мисъл беше да споделя със сър Хенри тези планове, но после реших, че ще е по-разумно да си върша работата сам и да говоря възможно най-малко. Баронетът е мълчалив и разсеян. Откак чу воя в тресавището, нервите му са много разстроени. Няма да казвам нищо, което би могло да увеличи безпокойството му, а сам ще направя всичко възможно, за да постигна целта си.

Тази сутрин след закуска имахме малка сцена. Баримор поиска разрешение да говори със сър Хенри и двамата се затвориха в кабинета му за известно време. Бях в стаята за билярд, на няколко пъти ги чух да повишават глас и се досетих веднага за какво могат да говорят. След малко баронетът отвори вратата и ме повика.

— Баримор смята, че сме го оскърбили — каза сър Хенри. — Мисли, че е било нечестно да преследваме шурея му, чиято тайна ни бил издал по собствена воля.

Лакеят стоеше пред нас съвсем бледен, но се владееше.

— Може би говорих твърде разпалено, сър — каза той. — Надявам се, че ще ме извините. Но трябва да подчертая, че много се учудих, когато ви чух сутринта да се връщате, и научих, че вие, двама джентълмени, сте преследвали Селдън. Нещастникът има достатъчно неприятели, за да му пращам и аз преследвачи.

— Ако ни беше разказал всичко по собствено желание, работата щеше да е друга — каза баронетът. — Но ти, или по-точно — жена ти, ни казахте всичко едва след като ви насилихме, така че друго не ви оставаше.

— Но аз не мислех, че ще се възползвате от това, сър Хенри, наистина не мислех.

— Селдън е опасен за обществото. Из тресавището има самотни къщи, а той е човек, който не се спира пред нищо. Достатъчно е да зърнеш лицето му, за да разбереш това. Да вземем например Мерипит хаус: няма кой да защити къщата освен самия Степълтън. Никой не е в безопасност, докато Селдън не бъде прибран под ключ.

— Той няма да влезе в ничий дом, сър. Давам ви честната си дума за това! И никога вече няма да обезпокои когото и да било в тази страна. Уверявам ви, сър Хенри, само след няколко дни приготовленията ще приключат и той ще замине за Южна Америка. За Бога, сър! Моля ви! Не съобщавайте в полицията, че е все още из тресавището! Полицаите вече се отказаха от преследването из тоя край и Селдън ще кротува до отплаването на кораба. Не можете да го издадете, без да причините неприятности на мен и на жена ми. Моля ви, сър, не съобщавайте на полицията!

— Какво ще кажете, Уотсън?

Свих рамене:

— Ако благополучно напусне страната, английските граждани ще си отдъхнат.

— Ами ако създаде някаква неприятност, докато замине?

— Няма да направи такава глупост, сър. Ние сме го снабдили с всичко, което може да му е нужно. Да извърши престъпление, значи да издаде къде се крие.

— Вярно — каза сър Хенри. — Добре, Баримор…

— Бог да ви благослови, сър! Благодаря ви от сърце. Ако го приберат отново, това ще съсипе жена ми.

— Струва ми се, Уотсън, че помагаме и съдействаме на един криминален престъпник. Но след всичко, което чух, мисля, че не бих могъл да го издам. И тъй, край на тази работа. Всичко е наред, Баримор, можеш да си вървиш.

С треперещ глас лакеят изрече още няколко благодарствени думи и си тръгна, но на прага се подвоуми и се върна.

— Вие бяхте така добри с нас, сър, че ми се иска да направя всичко възможно, за да ви се отплатя. Аз зная нещо, сър Хенри, и може би трябваше да го кажа по-рано, но го открих доста време след следствието. Не съм споменавал досега на никого. Свързано е със смъртта на клетия сър Чарлс.

Двамата с баронета подскочихме.

— Знаеш причината за смъртта му?

— Не, сър, това не знам.

— Тогава какво?

— Зная защо е стоял при вратата толкова късно. Имал е среща с жена.

— Среща с жена! Той?

— Да, сър.

— А името на жената?

— Името не мога да ви кажа, сър, но зная инициалите. Началните букви са Л. Л.

— Откъде знаеш това, Баримор?

— Онази сутрин, сър Хенри, чичо ви получи писмо. Той обикновено получаваше много писма, защото се занимаваше с обществени дела и бе известен с доброто си сърце, та всеки, който имаше някаква болка, се обръщаше към него. Но нея сутрин се случи така, че получи само едно писмо, и затова го запомних добре. Беше от Кумб Трейси и адресът беше написан с женски почерк.

— После?

— После, сър, изобщо забравих за това и никога нямаше да се сетя, ако не беше жена ми. Преди няколко седмици тя се зае да почисти кабинета на сър Чарлс за пръв път след смъртта му и намери в камината изгорено писмо. По-голямата част от него беше станала на пепел, но една тясна ивичка от края на една страница се крепеше нацяло и писаното все още можеше да се прочете, въпреки че от огъня хартията бе почерняла, а буквите — посивели. Изглежда, това беше послепис в края на писмото, който гласеше: „Моля ви! Моля ви като джентълмен да изгорите това писмо и в десет часа да ме чакате при вратата.“ Отдолу стояха инициалите Л. Л.

— Взехте ли тази ивичка?

— Не, сър. Когато се опитахме, тя се разпадна.

— Получавал ли е сър Чарлс друго писмо със същия почерк?

— Не съм се взирал в писмата му, сър. И това нямаше да ми направи впечатление, ако не беше единственото него ден.

— И нямате представа, коя е тази Л. Л.?

— Не, сър. Но се надявам, че ако знаем коя е тази дама, ще разберем нещо повече за смъртта на сър Чарлс.

— Не мога да разбера, Баримор, как сте могли да криете досега такова важно сведение.

— Ех, сър, малко след това и нас самите ни сполетя беда. Освен това, сър, и двамата много обичахме сър Чарлс и много ценим онова, което направи за нас. Мислех си: ако разровя миналото, това няма да помогне на клетия ни господар, а никога не е зле да се внимава, щом е замесена жена. И най-почтените хора…

— Решил си, че името му може да пострада?

— Да, сър, мислех, че нищо хубаво няма да излезе от това. Но вие бяхте така добър към нас, та реших, че ще се отнеса несправедливо, ако не ви кажа всичко, което знам.

— Много добре, Баримор, можеш да си вървиш.

Когато лакеят излезе, сър Хенри се обърна към мен.

— Е, Уотсън, какво мислите за този нов лъч?

— Изглежда, от него мракът стана още по-непрогледен.

— И аз така смятам. Но ако можем да открием тази Л. Л., нещата ще се изяснят. Това беше добре дошло. Сега знаем, че има личност, която ще ни предостави факти, стига да успеем да я намерим. Какво смятате, че трябва да направим?

— Нека веднага уведомим Холмс за всичко. Това ще му даде ключа, който търсеше. Почти съм сигурен, че ще пристигне незабавно.

Отидох веднага в стаята си и описах на Холмс разговора с Баримор. Очевидно приятелят ми беше много зает напоследък, защото писмата, които получавах от улица „Бейкър“, бяха малобройни и кратки, без коментари върху сведенията, които му давах, и без намек за моята мисия тук. Несъмнено случаят с шантажа го поглъщаше изцяло. Но последните събития сигурно ще привлекат вниманието му и ще събудят отново интереса му. Как ми се иска да е тук!

Целия ден вали дъжд, капе от стрехите и шумоли в бръшляна. Мисля за каторжника, скитащ из неприветливото и студено тресавище без никакъв подслон. Горкият! Каквито и да са престъпленията му, вече е изстрадал достатъчно, за да ги изкупи. После си спомних за другия — лицето в каретата и фигурата, очертана на фона на месечината. Дали и той — невидимият наблюдател, синът на тъмнината — също е навън сред този потоп?

Надвечер облякох мушамата и тръгнах из подгизналото тресавище, рисувайки във въображението си страшни картини. Дъждът ме шибаше в лицето, вятърът свиреше в ушите ми. Господ да е на помощ на човека, който скита в такова време из Гримпенското мочурище! Сега дори и твърдите възвишения са се превърнали в блато. Изкачих се на Черната скала, върху която бях видял самотния съзерцател, и от стръмния й връх огледах унилото тресавище. Водният вихър бушуваше над червеникавокафявата му повърхност, а тежките оловносиви облаци виснеха над пейзажа, увивайки се като сиви гирлянди около склоновете на фантастичните хълмове. В далечната падина отляво, полускрити от мъглата, над дърветата се извисяваха двете тънки кули на Баскервил хол. Те бяха единственият признак за човешки живот тук, ако не смятаме праисторическите колиби, накацали нагъсто по склоновете. Нямаше и помен от самотната фигура, която бях зърнал на това място преди две нощи.

На връщане ме застигна доктор Мортимър, който караше двуколката си по един неравен път, идващ от отдалечената ферма на Фаулмайър. Докторът е много внимателен с нас и почти не минава ден, без да се отбие в Баскервил хол, за да види как я караме. Настоя да се кача в двуколката му, за да ме откара вкъщи. Беше много угрижен поради изчезването на малкия му кокершпаньол. Залутал се из тресавището и не се появил повече. Утеших го, доколкото можах, но си спомних понито в Гримпенското мочурище и си помислих, че едва ли вече ще види кучето си.

— Впрочем, Мортимър — казах аз, както се клатушкахме в кабриолета по неравния път, — предполагам, че познавате почти всички хора наоколо.

— Всички, струва ми се.

— Тогава можете ли да ми кажете името на жена, чиито инициали са Л. Л.?

Той помисли малко и каза:

— Не. Има няколко цигани и земеделски работници, за които не съм сигурен, но от фермерите и дребните земевладелци няма човек с такива инициали. Или… чакайте! — добави след малко. — Има една Лаура Лайънс. Ето ви Л. Л., но тя живее в Кумб Трейси.

— Коя е тя? — попитах аз.

— Дъщерята на Франкланд.

— Какво? На откачения Франкланд?

— Точно така. Омъжи се за един художник на име Лайънс, който беше дошъл да рисува блатото. Той обаче излезе мерзавец и я напусна. Впрочем, доколкото разбрах, вината не е само негова. Баща й се отказа от нея, защото се омъжи без негово съгласие, а може би имаше и някакви други причини. С една дума, и двамата грешници — и старият, и младият — й почерниха живота.

— И от какво живее сега?

— Струва ми се, че старият Франкланд й отпуска по нещичко, но едва ли е много, тъй като и самият той не е в цветущо състояние. Но каквото и да е заслужила, човек не би трябвало да я остави да пропадне безнадеждно. Нейната история се разчу и някои хора й помогнаха, за да й дадат възможност да изкарва почтено прехраната си. Единият беше Степълтън, а другият — сър Чарлс. И аз дадох малко пари. Искахме да й помогнем да изучи машинопис.

Той пожела да разбере целта на моите въпроси, но аз успях да задоволя любопитството му, без да му кажа повече, отколкото бе нужно, защото нямаше смисъл да се доверявам на никого. Утре сутринта ще отида в Кумб Трейси и ако успея да се срещна с тази Лаура Лайънс със съмнителна репутация, ще направим голяма крачка напред, защото ще изясним една брънка от веригата загадъчни случки. Постепенно съм се научил да се изплъзвам като змия и когато Мортимър ме хвана натясно с въпросите си, небрежно го попитах към кой тип се отнася черепът на Франкланд, така че през останалата част от пътя слушах лекция по краниология11. Ненапразно съм живял години наред с Шерлок Холмс.

Трябва да отбележа още една случка от този бурен и мрачен ден. Това е разговорът, който току-що имах с Баримор. Той ми даде в ръцете един силен коз и аз ще го изиграя, когато му дойде времето.

Мортимър остана за вечеря, а след това се заиграха с баронета на карти. Лакеят ми донесе кафето в библиотеката и аз използвах случая да му задам няколко въпроса.

— Е, Баримор — казах, — замина ли вашият мил родственик, или все още се спотайва наблизо?

— Не зная, сър. Дай Боже, да се е махнал, защото ни донесе само неприятности. Нищо не съм чул за него, откак му оставих храна последния път, а това беше преди три дни.

— Виждал ли си го оттогава?

— Не, сър, но когато същия ден по-късно минах оттам, храната я нямаше.

— Значи е идвал.

— Така би заключил всеки, сър, освен… ако не я е взел другият.

Както бях вдигнал чашата към устните си, така и останах, загледан втренчено в Баримор.

— Значи според теб в тресавището има още някой?

— Да, сър, има още един човек.

— Ти виждал ли си го?

— Не, сър.

— Тогава откъде знаеш за него?

— Селдън ми каза, сър, преди седмица или повече. Другият също се крие, но доколкото разбирам, не е каторжник. Не ми харесва това, доктор Уотсън. Казвам ви откровено, не ми харесва! — извика той в неудържим порив.

— Чуй ме, Баримор! Аз действам изключително в интерес на твоя господар. Дойдох тук с единствената цел да му помогна. Кажи ми откровено какво точно не ти харесва?

Баримор се подвоуми за момент, сякаш съжаляваше за избухването си или пък му беше трудно да изрази с думи чувствата си.

— Всичко, което става там, сър — извика той най-сетне, като махна с ръка към мокрия от дъжда прозорец, обърнат към тресавището. — Някаква мръсна игра се играе тук, крои се нещо тъмно и подло. Ей Богу, кълна се! Много ще се зарадвам, сър, когато видя сър Хенри на път за Лондон.

— Но какво те плаши толкова?

— Да вземем смъртта на сър Чарлс. Беше си страшно злокобна, каквото и да разправя следователят. Послушайте нощем какви звуци се носят над тресавището. Никой няма да мине там след залез-слънце, ако ще пари да му дават. Ами този непознат, който се крие там и дебне, и чака… Какво чака? Какво значи всичко това? Това значи нещастие за всеки, който носи името Баскервил, и аз ще бъда доволен, когато предам длъжността си на новите прислужници на сър Хенри и напусна Баскервил хол.

— Но за този непознат… — казах аз. — Можеш ли да ми кажеш нещо за него? Какво казва Селдън? Разбрал ли е къде се крие и какво прави?

— Виждал го е веднъж-дваж, но онзи е хитър и предпазлив. Отначало Селдън помислил, че е от полицията, но скоро разбрал, че преследва някаква собствена цел. Доколкото могъл да види, бил джентълмен, но какво прави там, не му било ясно.

— А къде живее?

— Според Селдън в някоя от каменните колиби на едновремешните хора по склона.

— Ами откъде взема храна?

— Селдън открил, че едно момче се грижи за него и му носи необходимото. Сигурно момчето ходи до Кумб Трейси, за да доставя припаси.

— Добре, Баримор. Друг път може да поговорим още за това.

Когато лакеят си отиде, се изправих пред тъмния прозорец и погледнах през замъгленото стъкло препускащите облаци и люлеещите се силуети на превитите от вятъра дървета. Нощта беше страшна дори в стаята, а как ли изглеждаше в каменната колиба сред тресавището? Каква ли страстна омраза трябва да гори в онзи човек, за да го накара да се спотайва в такова място и при такова време? И колко ли важна и сериозна цел преследва, за да се подложи на подобно изпитание?

Изглежда, че именно там, в онази хижа сред тресавището, се криеше ключът към проблема, който така мъчително ме терзаеше. Кълна се, че ще направя всичко, което е по силите на човек, и ще намеря този ключ.

Единайсета глава Човекът на скалата

Откъсът от моя дневник, от който бе съставена последната глава, ни доведе до 18 октомври, тоест до деня, когато невероятните събития започнаха бързо да се приближават към страшната си развръзка. Произшествията от следващите няколко дни са се врязали така дълбоко в паметта ми, че мога да ги разкажа, без да прибягвам до записките, които съм направил тогава.

И така, започвам от деня, в чието навечерие установих два факта от голяма важност: първия — че госпожа Лаура Лайънс от Кумб Трейси бе писала на сър Чарлс Баскервил и му бе определила среща на мястото, където го сполетя смъртта, при това в същия час, и втория — че скитащият из тресавището човек се криеше някъде из каменните колиби на хълма. След като имах на разположение тези два факта, чувствах, че само липсата на съобразителност или кураж би ми попречила да хвърля известна светлина върху двете загадки.

Предната вечер нямах възможност да разкажа на баронета какво научих за госпожа Лайънс, защото сър Хенри и докторът останаха да играят до късно на карти. На закуска обаче го уведомих за моето откритие и го попитах дали не би ме придружил до Кумб Трейси. Той веднага изрази желание да дойде, но като поразмислихме, видя ни се, че ако отида сам, е по-голяма вероятността да получим резултат. Колкото по-официална беше визитата, толкова по-малко данни щяхме да получим. Оставих сър Хенри в Баскервил хол не без угризение на съвестта и тръгнах за нови сведения.

Когато стигнах в Кумб Трейси, казах на Пъркинс да се погрижи за конете, а аз се осведомих за дамата, която бях дошъл да разпитам. Не ми беше трудно да открия дома й. Беше в хубава къща, почти в центъра. Една прислужничка ме въведе без много церемонии и когато влязох в гостната, дамата, седнала пред пишеща машина „Ремингтън“, скочи и ме посрещна с любезна усмивка. Щом видя обаче, че съм непознат, усмивката й се стопи, тя седна отново и ме попита за целта на посещението ми.

Първото ми впечатление от госпожа Лайънс беше, че е рядко красива. Косата и очите й имаха приятен светлокестеняв цвят, а румените й страни, макар и обсипани с лунички, притежаваха нежнорозовия оттенък, който може да бъде съзрян в сърцето на жълтата роза. Първото впечатление, повтарям, беше възхитително. Но после се настроих по-критично. Имаше някаква изтънчена лукавост в това лице, нещо вулгарно в изражението, може би нещо сурово в очите, нещо безволево в устните и всичко това разваляше съвършената му красота. Но тези мисли, разбира се, ми дойдоха по-късно. В първия миг съзнавах само, че се намирам в присъствието на много красива жена, която ме попита за целта на моето посещение. Дотогава още не бях осъзнал напълно колко деликатна е мисията ми.

— Имам удоволствието да познавам баща ви — започнах.

Този увод беше нетактичен и тя веднага ми даде да го разбера.

— Нямам нищо общо с баща ми — отвърна тя. — Не съм му задължена с нищо и неговите приятели не са мои приятели. Ако не бяха покойният сър Чарлс и някои други добри хора, щях да гладувам, без баща ми да си помръдне пръста.

— Дойдох да поговоря с вас тъкмо във връзка с покойния сър Чарлс Баскервил.

Луничките се очертаха ясно на лицето й.

— Какво мога аз да ви кажа за него? — попита и пръстите й заопипваха нервно клавишите на машината.

— Познавахте го, нали?

— Вече казах, че дължа много на добротата му. Това, че сега мога да се издържам сама, в немалка степен се дължи на интереса, който той прояви към нерадостната ми участ.

— Кореспондирахте ли с него?

Тя ме погледна бързо, с гневен пламък в светлокестенявите очи.

— Какво целите с тези въпроси? — запита остро.

— Опитвам се да избегна публичен скандал. По-добре е да ви ги задам тук, отколкото нещата да се разчуят.

Тя мълчеше, лицето й беше съвсем пребледняло. Когато накрая вдигна очи, в държането й се бе появило нещо дръзко и предизвикателно.

— Добре, ще отговарям. Какви въпроси имате?

— Кореспондирахте ли със сър Чарлс?

— Аз, разбира се, му писах един-два пъти, за да му благодаря за неговото великодушие и благородство.

— Помните ли датите на тези писма?

— Не.

— Срещали ли сте се някога с него?

— Да… веднъж или дваж, когато идваше в Кумб Трейси. Сър Чарлс беше много скромен човек и предпочиташе да върши добрините си тихомълком.

— Но щом сте го виждали толкова рядко и сте му писали също така рядко, откъде е бил така добре запознат с вашите работи, та да ви окаже помощ, както сама казахте?

Отговорът на този забъркващ въпрос дойде веднага:

— Имаше още няколко господа, които знаеха моята печална история и ми помагаха с общи сили. Един от тях беше господин Степълтън — съсед и близък приятел на сър Чарлс. Степълтън беше също изключително добър към мен и чрез него сър Чарлс бе научил за моите беди.

Вече знаех за няколко случая, когато сър Чарлс бе правил благодеянията си чрез Степълтън, и затова отговорът ми се видя правдоподобен.

— А писали ли сте на сър Чарлс, за да искате среща с него?

Госпожа Лайънс отново пламна от гняв.

— Въпросът ви е много неуместен, сър!

— Съжалявам, госпожо, но трябва да го повторя.

— Тогава моят отговор е „не“!

— Дори в деня на смъртта му?

Червенината й се стопи мигновено, лицето й се покри с мъртвешка бледност. Пресъхналите й устни не можеха да се отлепят и аз по-скоро видях, отколкото чух едно „не“.

— Явно паметта ви изневерява — казах. — Бих могъл дори да ви цитирам един пасаж от вашето писмо: „Моля ви! Моля ви като джентълмен да изгорите това писмо и в десет часа да ме чакате при вратата.“

Помислих, че припадна, но с върховно усилие на волята тя се съвзе.

— Значи джентълмени няма — въздъхна тя.

— Не сте справедлива към сър Чарлс. Той наистина е изгорил писмото, но понякога дори изгорено писмо може да се чете. Значи признавате, че сте го писали вие?

— Да, аз го писах — извика тя, изливайки цялата си душа в поток от думи. — Аз го писах! Защо да отричам? Нямам причини да се срамувам от това! Исках да ми помогне. Вярвах, че ако поговоря с него, ще мога да спечеля помощта му, и затова го помолих да се срещнем.

— Но защо в такъв час?

— Защото току-що бях научила, че на другия ден заминава за Лондон, и може би нямаше да го има с месеци. А по-рано не можех да отида, за което си имах причини.

— А защо искахте среща в градината вместо посещение в къщата?

— Нима смятате, че една жена може да отиде в такъв час в жилището на ерген?

— Е, и какво стана, когато отидохте там?

— Изобщо не отидох.

— Госпожо Лайънс!

— Заклевам ви се във всичко скъпо, което имам! Не отидох! Случи се нещо, което ми попречи да отида.

— Какво?

— Това е лична работа. Не мога да ви кажа.

— Значи признавате, че сте определили среща на сър Чарлс на същото място, където го сполетя смъртта, и в същия час, но твърдите, че не сте отишли на срещата.

— Да, това е самата истина.

Продължих да й задавам кръстосани въпроси, но не можах да изкопча нищо повече.

— Госпожо Лайънс — казах, ставайки в края на този дълъг и безрезултатен разговор, — поемате много голяма отговорност, след като не желаете да разкажете откровено всичко, което знаете. Ако се наложи да прибягна до помощта на полицията, сериозно ще се компрометирате. Ако сте невинна, защо първоначално отрекохте, че сте писали на сър Чарлс на тази дата?

— Защото се страхувах, че може да се извади погрешно заключение, което да ме въвлече в някакъв скандал.

— А защо толкова сте настоявали сър Чарлс да унищожи писмото?

— Щом сте го чели, би трябвало да ви е ясно.

— Не съм казал, че съм чел цялото писмо.

— Но нали цитирахте част от него?

— Цитирах края му. Писмото, както казах, е било изгорено и не можеше да се чете цялото. Питам ви още веднъж: защо толкова сте настоявали сър Чарлс да изгори писмото, което е получил в деня на смъртта си?

— Това е тайна, която засяга само мен.

— Тогава тя още повече трябва да ви накара да избегнете публичното разследване.

— Добре, ще ви кажа. Ако сте чували нещо за моята печална история, сигурно знаете, че се омъжих прибързано и имам пълно основание да съжалявам за това.

— Чувал съм нещо.

— Оттогава животът ми е мъчение. Съпругът ми, когото ненавиждам, непрекъснато ме преследва. Законът е на негова страна и всеки ден съм изправена пред възможността да ме принуди да живея с него. По времето, когато писах това писмо на сър Чарлс, бях научила, че има възможност да си върна свободата, стига да разполагам с известна сума. А това значеше всичко за мен: душевно спокойствие, щастие, самочувствие, всичко. Познавайки великодушието на сър Чарлс, мислех, че ако сама му разкажа как стои работата, би ми помогнал.

— И как стана така, че не отидохте?

— В същото време получих помощ от друго място.

— Тогава защо не писахте повторно на сър Чарлс, за да му обясните това?

— Така и щях да направя, ако не бях видяла на другата сутрин във вестника съобщението за смъртта му.

Цялото й обяснение излезе толкова солидно, че моите въпроси не можеха да го разбият. Можех да проверя истинността му само след като проверя дали действително е завеждала бракоразводно дело против мъжа си по време на смъртта на сър Чарлс или скоро след нея.

Ако наистина бе ходила до Баскервил хол, тя едва ли би се осмелила да твърди противното, защото, за да отиде дотам, беше необходим кабриолет, а и не би могла да се върне в Кумб Трейси преди разсъмване. Такава разходка не може да се запази в тайна. Следователно казваше истината или поне част от истината.

Тръгнах си объркан и обезсърчен. Още веднъж се бях изправил пред непреодолима стена. Изглежда, такава стена преграждаше всяка пътека, по която се опитвах да стигна до целта си. И все пак, колкото повече мислех за лицето на тази жена и за държането й, толкова повече чувствах, че скри нещо от мен. Защо така побледня? Защо трябваше да упорства и насила да изтръгвам всяко нейно признание? Какво я бе спряло да дойде на срещата, определена за часа, когато се е разиграла трагедията? Обяснението на всичко това явно не беше толкова невинно, колкото й се искаше да го представи. За момента бе невъзможно да продължа в тази посока и се принудих да се върна към ключа, който трябваше да търся сред каменните колиби в тресавището. Но и тук следите бяха крайно неясни. Разбрах това на връщане, когато открих, че следи от древните хора има на всеки хълм. Единственото указание на Баримор беше, че странникът живее в едно от тези запустели обиталища, а те бяха стотици, пръснати надлъж и нашир из тресавището. Но можех да разчитам и на собствените си наблюдения, защото видях човека да стои на върха на Черната скала. Значи тя трябва да бъде центърът на моите изследвания. От нея нататък ще огледам всяка колиба из тресавището, докато намеря нужната. И ако онзи човек е вътре, ще узная от собствената му уста, ако е необходимо и под дулото на револвера, кой е и защо ни дебне така упорито. Той успя да ни се изплъзне сред тълпата на „Риджънт“, но ще му бъде малко трудно да направи това тук, в безлюдното тресавище. Ако пък намеря колибата и обитателят й в момента го няма, ще остана там, колкото трябва, и ще бдя, докато се върне. Холмс го изпусна в Лондон. Какъв триумф ще бъде за мен, ако мога да му стъпя на врата — нещо, което не се удаде на Холмс.

От началото на тази история до сега късметът ми не работеше, но как ми се усмихна накрая! И вестителят на Фортуна не беше някой друг, а червендалестият господин Франкланд със сивите бакенбарди, застанал пред градинската си порта на пътя, по който минавах.

— Добър ден, доктор Уотсън — извика той с необичайно за него благоразположение. — Конете ви се нуждаят от отдих, а през това време вие заповядайте вътре да пийнем по чаша вино и да ме поздравите.

След онова, което бях чул за отношенията му с дъщеря му, чувствата ми към него съвсем не бяха приятелски, но бързах да изпратя вкъщи Пъркинс и кабриолета, така че случаят беше добре дошъл. Слязох, като казах да предадат на сър Хенри, че ще се върна за вечеря, и последвах Франкланд в столовата му.

— Това е велик ден за мен, сър, един от големите празници в моя живот — извести той, като се кикотеше. — Ликвидирах две дела. Ще разберат сега, че законът си е закон и че тук има човек, който не се страхува да призове правосъдието. Утвърдих правото на път през парка на стария Мидълтън! Точно през средата, сър, на сто метра от самата му врата! Какво ще кажете? Ще разберат тия богаташи, че не могат да потъпкват общинното право! Освен това забраних достъпа до гората, където хайманите от Фърнуърди си правят угощения. Тези дяволи, изглежда, смятат, че не съществува право на собственост и че могат да правят сборище, където си поискат, а после да оставят след себе си празните си бутилки и боклуците си. И двете дела са приключени, доктор Уотсън. И двете в моя полза. Не помня такъв щастлив ден, откак пипнах сър Джон Мърланд за бракониерство, въпреки че стреляше в собствения си развъдник.

— Но как го направихте?

— Проверете в съдебния архив, сър. Заслужава си да се прочете! „Франкланд против Мърланд“, Съдебната палата в Лондон. Струваше ми двеста лири, но спечелих!

— Имахте ли някаква полза от това?

— Никаква, сър, никаква! С гордост мога да заявя, че нямам никакъв личен интерес. Действам, воден единствено от чувството за обществен дълг. Не се съмнявам например, че хората от Фърнуърди ще изгорят тази нощ мое чучело. Последния път, когато направиха това, казах на полицията да прекрати тези срамни представления. Но полицейските органи в нашето графство, сър, се държат скандално и не ми осигуряват защитата, на която имам право. Делото „Франкланд против Кралицата“ ще привлече вниманието на публиката. Казах им, че ще съжаляват за отношението, което имат към мен, и ето че думите ми се сбъднаха.

— Как така? — попитах аз.

Лицето на стареца прие многозначително изражение.

— Мога да им кажа нещичко, което умират да узнаят. За нищо на света няма да помогна на тези негодници по какъвто и да е начин!

Вече търсех предлог, за да се отърва от този дърдорко, но сега ми се дощя да чуя нещо повече. Наясно бях с опърничавия характер на стария грешник и знаех, че ако проявя подчертан интерес, това начаса ще спре поверителните му словоизлияния.

— Сигурно пак за бракониерство… — казах с безразличен тон.

— Ха, ха, момчето ми, работата е къде-къде по-сериозна. А какво ще кажете, ако се отнася за каторжника в тресавището?

Подскочих:

— Да не искате да кажете, че знаете къде е?

— Може и да не зная точно къде е, но съм съвсем сигурен, че мога да помогна на полицията да го пипне. Никога ли не ви е хрумвало, че единственият начин да се залови този човек е да се разбере откъде получава храна, и да се проследи доставчикът?

Несъмнено думите му бяха съвсем основателни.

— Не ще и съмнение — казах аз. — Но откъде знаете, че се крие тъкмо в тресавището?

— Ами нали със собствените си очи видях този, който му носи храна.

Сърцето ми се обърна заради Баримор. Не беше шега да попаднеш в ръцете на този стар злобен клюкар. Но следващата му забележка смъкна цялата тежест от плещите ми.

— Може и да не ви се вярва, обаче едно дете му носи храна. Всеки ден го виждам през телескопа горе на покрива. Минава все по една и съща пътека, по едно и също време, а при кого може да ходи освен при каторжника?

Виж ти късмет! Ала успях да прикрия любопитството си. Дете! Баримор каза, че едно момче снабдява непознатия. Значи на неговите следи беше попаднал Франкланд, а не на следите на каторжника. Ако можех да се добера до сведенията, които имаше старецът, това би ми спестило дълго и уморително търсене. Скептицизмът и безразличието явно бяха най-силните ми карти.

— Не е ли много по-вероятно момчето да е син на някой от тукашните овчари и да носи храна на баща си?

От най-малкото възражение старият тиранин целият пламваше. Очите му ме изгледаха злобно, а сивите му бакенбарди щръкнаха като козината на наежен котарак.

— Така ли! — каза той и посочи ширналото се пред нас тресавище. — Виждате ли Черната скала? Така! А ниския хълм отвъд нея, онзи с тръните? Това е най-каменистото място сред цялото тресавище. На такова място ли ще изкара стадото си един овчар? Вашето предположение, сър, е просто глупаво!

Смирено се съгласих, че съм се изказал, без да познавам фактите. Моята покорност му се понрави и той се впусна в по-нататъшни обяснения.

— Бъдете сигурен, сър, че за да стигна до дадено заключение, винаги имам достатъчно основания. Много пъти съм виждал момчето с неговия вързоп. Всеки ден, понякога и по два пъти… момент, доктор Уотсън! Дали очите ме лъжат, или действително нещо се движи сега по склона на онзи хълм?

Хълмът беше поне на няколко мили, но ясно видях на сиво-зеления фон малко черно петно.

— Елате, сър, елате! — Франкланд се втурна нагоре по стълбата. — Ще видите със собствените си очи и ще прецените сам.

На плоския, покрит с оловна ламарина покрив стоеше телескопът му — огромен уред, качен на триножник. Франкланд долепи око до тръбата и издаде вик на задоволство.

— Бързо, доктор Уотсън! Бързо, докато не е превалило хълма!

Видях го наистина! Едно хлапе с малък вързоп на рамо с мъка пълзеше по хълма. Когато стигна до билото, видях грубата му недодялана фигурка, която се очерта за момент на фона на студеното синьо небе. То се огледа крадешком, като че се страхуваше да не го следи някой, и се изгуби зад хълма.

— Е, прав ли съм?

— Този хлапак, разбира се, изглеждаше така, сякаш изпълнява някаква тайна заръка.

— А каква е заръката, може да се досети дори някой от местните полицаи. Но няма да им кажа нито дума и ви заклевам, доктор Уотсън, да мълчите и вие! Нито дума! Разбирате ли?

— Както ви е угодно.

— Те се отнасят с мен безсрамно! Безсрамно! Когато фактите по делото „Франкланд против Кралицата“ станат известни, обзалагам се, че вълна от негодувание ще залее страната. Нищо не може да ме накара да помогна на полицията! Те ще се радват, ако онези негодници изгорят на кладата самия мен вместо моето чучело. Нима си отивате? Не! Ще ми помогнете да изпразним тази кана в чест на голямото събитие!

Но аз не се поддадох на молбите му и когато той изяви намерението си да ме изпрати до вкъщи, успях да го разубедя.

Докато бях в полезрението му, вървях по пътя, а после ударих напряко през тресавището към каменистия хълм, зад който бе изчезнало момчето. Всичко се развиваше в моя полза и ако пропуснех случая, който късметът ми подхвърляше на пътя, заклевам се, че нямаше да е поради липса на енергия или упоритост от моя страна. Когато стигнах билото, слънцето клонеше към залез и продълговатите склонове под мен бяха златнозелени от едната страна, а от другата тънеха в сива сянка. На далечния хоризонт се стелеше лека мъгла, от която изскачаха причудливите очертания на двете канари — Лисичата канара и Биливър. Необятното пространство беше безмълвно и застинало. Само една голяма сива птица — чайка или може би бекас, се виеше в синьото небе. Като че ли двамата бяхме единствените живи същества между огромния небесен свод и пустинята под него. Голият пейзаж, чувството за самотност и неизвестността, пред която бях изправен — всичко това прониза с хлад сърцето ми. Момчето не се виждаше. Но долу между хълмовете бяха струпани в кръг древните каменни обиталища, а в средата имаше едно с достатъчно запазен покрив, за да може да се използва за подслон при лошо време. Сърцето ми подскочи от радост, когато видях тази колиба. Сигурно това беше бърлогата, в която се криеше непознатият. Най-сетне кракът ми щеше да пристъпи прага на скривалището му! Тайната му щеше да бъде разкрита.

Тръгнах към колибата предпазливо, както навярно Степълтън приближаваше с вдигнат сак някоя кацнала пеперуда. С радост забелязах, че там наистина живее някой. Едва очертана пътечка между едрите валчести камъни водеше до разкривения отвор, който служеше за врата. Отвътре не се чуваше нито звук. Дали непознатият се спотайваше там, или бродеше някъде из тресавището? Нервите ми се изопнаха в очакване на предстоящата опасна среща. Хвърлих цигарата, стиснах здраво дръжката на револвера и като се промъкнах решително до вратата, надзърнах вътре. Колибата беше празна.

И все пак имаше достатъчно белези, че не съм на грешна следа. Нямаше съмнение, че човекът се криеше тук. Няколко одеяла с непромокаеми калъфки лежаха на каменната плоча, върху която някога е спал неолитният човек. В първобитното огнище се виждаше купчина пепел. Край него имаше кухненски съдове и кофа, наполовина пълна с вода. Разхвърляните празни консервни кутии показваха, че мястото е обитавано немалко време, а когато очите ми привикнаха с полумрака, зърнах в ъгъла канче и преполовена бутилка уиски. Един плосък камък в средата на колибата служеше за маса и на него бе оставен малък вързоп — несъмнено същият, който бях видял през телескопа на рамото на момчето. В него бяха завързани хляб, желиран език и два буркана с компот от праскови. Докато прибирах нещата, след като ги разгледах, сърцето ми изведнъж подскочи. На камъка лежеше лист хартия, на който пишеше нещо. Вдигнах го и прочетох грубо надрасканото с молив изречение: „Д-р Уотсън отиде в Кумб Трейси.“

За миг останах така, с листчето в ръце, като премислях значението на това кратко съобщение. Значи не сър Хенри, а мен е преследвал този неизвестен човек. И не самият той ме следи, а си има помагач (вероятно хлапакът), който ходи по дирите ми, и това тук бе отчетът му. Откак съм пристигнал, може би не съм направил и крачка, без да е била проследена. Постоянно имах усещането за някаква невидима сила, която с безкрайно умение и ловкост събираше около нас фината мрежа, чието докосване беше така леко, че само в изключителни моменти човек долавяше, че е впримчен.

„Щом има едно известие, сигурно има и друго“ — помислих си аз и заоглеждах колибата. Не открих и помен от хартия, както и никакви белези, по които да съдя за личността или намеренията на човека, който обитаваше това странно място. Явно беше само, че е със спартански навици и не държи много на удобствата в живота. Като погледнах зиналия покрив и си помислих за проливните дъждове, разбрах колко важна и повелителна трябва да е целта му, заради която стоеше в тази неприветлива дупка. Какъв беше той? Наш жесток враг или ангел пазител? Заклех се да не напусна колибата, докато не разбера това.

Най-сетне издалеч се зачу звънтеж на подковани туристически обувки по камъните. После още веднъж и още веднъж, все по-близо. Свих се в най-тъмния ъгъл, вдигнах ударника на револвера в джоба си и реших да не издавам присъствието си, докато не разгледам непознатия. Стъпките идваха все по-наблизо, нечия сянка затъмни отвора на колибата.

— Каква прекрасна вечер, драги Уотсън — изрече един много познат глас. — Навън е много по-приятно, отколкото вътре.

Дванайсета глава Смърт в тресавището

Останах няколко секунди седнал без дъх, не вярвайки на ушите си. После сетивата и гласът ми се възвърнаха и ми се стори, че в един миг огромна тежест се е смъкнала от плещите ми. Този хладен язвителен и ироничен глас можеше да принадлежи на един-единствен човек.

— Холмс! — извиках аз. — Холмс!

— Ела навън — каза той — и внимавай, моля те, с револвера.

Измъкнах се наведен през ниския отвор. Холмс седеше на един камък и когато видя изумената ми физиономия, в сивите му очи заигра насмешливо пламъче. Беше отслабнал, но имаше бодър жизнерадостен вид, а лицето му бе загоряло от слънцето и ожулено от вятъра. Със спортния си костюм и шапката не се различаваше от кой да е турист из тресавището, но беше останал верен на котешката си любов към чистотата. Беше така гладко обръснат, а ленената му риза — така идеално чиста, сякаш се намираше на улица „Бейкър“.

— Никога не съм се радвал толкова — казах, като стисках ръката му.

— И май не си се учудвал толкова?

— Да, признавам.

— Но не само ти си учуден, уверявам те. Докато не стигнах на двайсет крачки от вратата, нямах представа, че си открил временното ми убежище, а още по-малко, че дебнеш вътре.

— Познал си следите ми?

— Не, Уотсън. Опасявам се, че не бих се наел да разпозная следите ти сред всички други на света. Ако някога сериозно решиш да ме заблудиш, ще трябва да си смениш магазина за цигари, защото, щом видях фас с надпис „Брадли, улица «Оксфорд»“, разбрах, че моят приятел Уотсън е наблизо. Ей там до пътеката е. Хвърлил си го несъмнено в решителния миг, когато си се втурнал да щурмуваш празната хижа.

— Съвършено вярно.

— Така си и мислех и понеже познавам възхитителното ти упорство, бях убеден, че стоиш вътре в засада с оръжие в ръка и чакаш да се върне обитателят й. Наистина ли ме мислеше за престъпника?

— Не знаех кой се крие тук, но бях решил да го открия.

— Прекрасно, Уотсън! А как научи местонахождението ми? Сигурно си ме видял през онази нощ, когато преследвахте каторжника и бях така неблагоразумен да допусна луната да ме освети.

— Да, тогава те видях.

— И несъмнено си претърсил всички колиби, докато си дошъл до тази, нали?

— Не. Твоят хлапак е бил забелязан и това ми послужи за указание, къде да те търся.

— Аха, старият господин с телескопа! Отначало не проумях какво блести на слънцето.

Той стана и надникна в колибата.

— Както виждам, Картрайт е донесъл припаси. Какво е това листче? О, бил си в Кумб Трейси!

— Да.

— За да говориш с госпожа Лаура Лайънс?

— Точно така.

— Отлично! Проучванията ни очевидно напредват паралелно и като обединим резултатите, надявам се, че ще имаме достатъчно пълна картина за случая.

— Радвам се от сърце, че те виждам, защото неизвестността и отговорността, която поех, вече бяха голямо изпитание за нервите ми. Но как си дошъл и какво правиш тук? Мислех, че си на улица „Бейкър“ и разрешаваш случая с шантажа.

— Точно така исках да мислиш.

— Значи използваш ме, а ми нямаш вяра — възкликнах с горчивина. — Мисля, че заслужавам по-друго отношение, Холмс!

— Драги приятелю, при разрешаването на този случай, както и при много други, твоята помощ е неоценима за мен и ако ти се струва, че съм ти погодил номер, моля да ми простиш. Право да ти кажа, направих го отчасти заради теб самия, защото прецених опасността, на която си изложен, и пристигнах, за да се заема лично с нещата. Ако бях заедно със сър Хенри и с теб, ясно е, че щях да имам същата гледна точка, а присъствието ми щеше да накара нашите опасни противници да стоят нащрек. А така можех да действам свободно, което едва ли щеше да е възможно, ако живеех в Баскервил хол, и останах зад кулисите, готов да изляза на сцената в критичния момент.

— Но защо ме държеше в неведение?

— Ако ти знаеше всичко, това нямаше да ни помогне, а се увеличаваше опасността да бъда открит. Щеше да ти се прииска да ми съобщиш нещо или със свойствената ти добрина да ми създадеш някое удобство, така че щяхме да рискуваме, без да е необходимо. Доведох с мен Картрайт — нали си спомняш момчето от куриерското бюро — и той се грижеше за скромните ми нужди, къшей хляб и чиста яка. Какво повече е нужно на човек? Освен това зорките очи и бързите нозе на Картрайт бяха неоценими за мен.

— Значи съм писал отчетите си напразно? — гласът ми затрепери, като си спомних колко труд бях положил и каква гордост изпитвах, докато ги пишех.

Холмс извади от джоба си куп писма.

— Ето ги твоите отчети, драги приятелю, и мога да те уверя, че са проучени много старателно. Така добре организирах всичко, че пътят им се увеличаваше само с един ден. Поздравявам те горещо за трезвата мисъл и усърдието, което прояви при разследването на този изключително труден случай.

Все още ми беше болно, защото ми се струваше, че бях измамен, но топлотата, с която Холмс изрече тази похвала, пропъди яда ми. Освен това вътре в себе си чувствах, че е прав и че в интерес на целта, която преследвахме, бе по-добре да не зная, че той е в тресавището.

— Е, чудесно! — каза той, като видя, че лицето ми се проясни. — А сега кажи ми какво научи от госпожа Лаура Лайънс. Не е трудно да се досетя, че си ходил при нея, защото вече съм наясно, че тя е единственият човек в Кумб Трейси, който има някаква връзка с проучването ни. Всъщност ако ти не беше отишъл днес, сигурно аз щях да ида утре.

Слънцето беше залязло и над тресавището падна здрач. Захладня и двамата влязохме в колибата на топло. Свихме се в полумрака и аз докладвах на Холмс за разговора ми с дамата. Разказът го погълна изцяло, наложи се някои неща да повтарям по два пъти.

— Извънредно важен момент — каза той, когато свърших. — Така се запълва цяла една пропаст в този извънредно заплетен случай, която все не успявах да преодолея. Сигурно си разбрал, че между тази дама и Степълтън съществува интимна връзка.

— Не знаех за това.

— Не може да има никакво съмнение. Те се срещат, пишат си и между двамата цари пълно разбирателство. Сега в ръцете си имаме много силно оръжие. Само да мога да го използвам, за да въздействам на жена му…

— Жена му ли?

— Сега и аз ще ти дам някои сведения в замяна на тези, които ти ми даде. Дамата, която тук се представя като госпожица Степълтън, всъщност е негова съпруга.

— Боже мили, Холмс! Сигурен ли си? Как тогава той допусна сър Хенри да се влюби в нея?

— Това, че сър Хенри се е влюбил, не може да навреди на никого освен на самия сър Хенри. Както си забелязал, Степълтън направи всичко възможно, за да попречи на сър Хенри да я ухажва. Ще повторя: тази дама е жена, а не сестра на Степълтън.

— Но защо им е тази сложна измама?

— Защото е предвидил, че ще му бъде много по-полезна в ролята на свободна жена.

Всички мои неизказани предчувствия и смътни подозрения изведнъж добиха определена форма и се съсредоточиха върху естественика. Стори ми се, че в този спокоен безцветен човек със сламена шапка и мрежа за пеперуди съзирам нещо ужасяващо — същество, безкрайно търпеливо и лукаво, с усмихнато лице и кръвожадно сърце.

— Значи той е нашият неприятел, той ни следеше в Лондон?

— Да, това е решението на загадката.

— А предупреждението… сигурно тя го е пратила?

— Точно така.

Сред мрака, който така дълго ме обгръщаше, изплуваха полувидените, полупредугадени очертания на чудовищна мерзост.

— Сигурен ли си в това, Холмс? Откъде знаеш, че тази жена му е съпруга?

— При първата среща с теб той така се е забравил, че ти е разказал част от истинската си биография, и според мен после много пъти е съжалил за това. Степълтън наистина е бил училищен директор в Северна Англия. Няма нищо по-лесно от това да събереш сведения за един учител. Има училищни агенции, които могат да ти кажат всичко за всеки, упражнявал тази професия. След като направих малка справка, разбрах, че едно училище е било сполетяно от нещастие при ужасни обстоятелства и че собственикът, с друго име, е изчезнал с жена си. Дотук всичко съвпадаше, а когато научих, че изчезналият директор е имал слабост към ентомологията, идентификацията стана пълна.

Мракът се разпръскваше, но още много неща оставаха в сянка за мен.

— Но щом тази жена му е съпруга, на какво се надява госпожа Лаура Лайънс? — попитах аз.

— Това е въпрос, върху който твоите изследвания хвърлят известна светлина. Разговорът ти с тази дама изяснява в немалка степен положението. Не знаех за замисления развод между нея и съпруга й. Понеже смята Степълтън за неженен, тя явно си прави сметката да му стане жена.

— А когато разбере измамата?

— О, тогава тази дама ще се окаже много полезна за нас. Първата ни работа е да се срещнем с нея, и то още утре. Но не смяташ ли, Уотсън, че си се отлъчил от поста си, и то за доста дълго? Твоето място е в Баскервил хол.

Последните червени отблясъци на запад бяха угаснали и над тресавището бе съвсем тъмно. Няколко плахи звезди блещукаха на лилавото небе.

— Един последен въпрос, Холмс — казах, като ставах. — Няма защо да имаме тайни помежду си. Какво значи всичко това? Каква е целта?

Холмс отговори с глух глас:

— Убийство, Уотсън. Много добре обмислено и хладнокръвно убийство. Не ме питай за подробности. Моята примка се стяга около него така, както неговата около сър Хенри, и с твоя помощ той е вече почти в ръцете ми. Сега има само една опасност: да не би да нанесе удара си, преди ние да сме готови да нанесем нашия. Още един, най-много два дни и всичко ще свърши, а дотогава бди над сър Хенри така, както любяща майка бди над болното си дете. Днешната ти мисия излезе успешна и при все това щеше да направиш по-добре, ако не го беше оставял. Слушай!

Един страхотен писък, продължителен вик, пълен с ужас и болка, разкъса тишината на тресавището. Кръвта се смръзна в жилите ми.

— Боже мой! — прошепнах. — Какво е това? Какво може да означава?

Холмс беше вече на крака и видях в отвора на колибата тъмния контур на атлетичната му фигура. С приведени рамене и източен врат се взираше в тъмнината.

— Шшшт — изсъска той. — Тихо!

Викът се чу ясно, защото беше много силен, но идваше някъде издалеч от мрачната пустош. Но сега долетя отново, по-близък, по-силен и по-настойчив.

— Къде е? — прошепна Холмс и по трепета в гласа му разбрах, че и той, човекът от желязо, е потресен до дъното на душата си. — Къде е това, Уотсън?

— Мисля, че там — посочих в тъмнината.

— Не, нататък.

Агонизиращият вик проехтя още веднъж в тихата нощ, но сега бе още по-близък и по-силен. И един нов звук се примеси към него — ниско хриптене, едновременно звънко и застрашително, което ту се засилваше, ту отслабваше като глухия постоянен шепот на морето.

— Кучето! — изкрещя Холмс. — Бързо, Уотсън! Бързо! Боже мой! Дано не е късно!

Той вече тичаше презглава надолу, а аз го следвах по петите. Точно отпред, някъде измежду възвишенията, долетя един последен отчаян вик, последван от тъпо тежко строполяване. Спряхме и се ослушахме. Никакъв звук не наруши повече потискащата тишина на безветрената нощ.

Холмс се хвана за главата като обезумял и тупна с крак.

— Изпревари ни, Уотсън. Закъсняхме!

— Не, не! Не може да бъде!

— Какъв глупак съм, че не развързах ръцете си по-рано. А и ти, Уотсън! Виждаш ли какво стана, като напусна поста си! Но заклевам се, ако се е случило най-лошото, ще отмъстим!

Тичахме в мрака слепешката, препъвахме се в камъните, мушкахме се през бодливите храсти, запъхтявахме се по височините и политахме надолу, неизменно следвайки посоката, от която бе долетял страховитият вик. На всяка височина Холмс се спираше и се взираше напрегнато, но черен мрак покриваше тресавището и нищо не помръдваше върху лицето на потискащата шир.

— Виждаш ли нещо?

— Нищо.

— Чакай! Какво е това?

До ушите ни достигна глух стон. Там значи, вляво! Отгоре един скалист хребет свършваше с отвесна скала, стърчаща над осеян с камъни склон. И там, сред камъните, разперено като орел, лежеше нещо тъмно. Докато тичахме към него, неясните очертания добиха определена форма. Беше проснат по очи човек с превита под страхотен ъгъл глава, подвити рамене и изгърбено тяло — сякаш се готвеше да направи смъртен скок. Позата му беше толкова чудновата, че в първия момент не можах да осъзная, че стонът, който бяхме доловили, е означавал отлитането на душата му. Сведохме се над тъмната фигура, но не чухме вече ни стон, ни шепот. Холмс докосна човека, но веднага отдръпна ръка и извика ужасен. Пламъкът на кибритената клечка, която запали, освети окървавените му пръсти и страшната, бавно увеличаваща се локва под разбития череп на жертвата. Но пламъкът освети и нещо друго, от което сърцата ни замряха от болка — тялото на сър Хенри Баскервил.

Нима беше възможно да забравим този ръждивокафяв спортен костюм — същия, който носеше, когато за пръв път се видяхме на улица „Бейкър“? Макар и за миг, видяхме го съвсем ясно, после пламъкът затрептя и угасна, така както угасна и последната надежда в душите ни. Холмс изохка, а лицето му се белееше в тъмнината.

— Скот! Скот! — извиках аз, като свих юмруци. — О, Холмс! Никога няма да си простя, че го оставих на произвола на съдбата.

— Аз съм по-виновен от теб, Уотсън. За да завърша, да приключа този случай, пожертвах живота на клиента си. Това е най-големият удар, който съм получавал. Но как можех да зная, как можех да зная, че въпреки всичките ми предупреждения той ще рискува живота си и ще излезе сам в тресавището?

— И ние чухме виковете му. Боже мой, какви викове! И да не можем да му помогнем! Къде е това чудовищно куче, причинило смъртта му? Може би се спотайва някъде между скалите. А Степълтън къде е? Той ще отговаря за деянията си!

— Да, ще отговаря за всичко! Аз ще се погрижа за това! И чичото, и племенникът са убити: единият е умрял от страх само при вида на този звяр, който е смятал за свръхестествено същество, а другият издъхна, опитвайки се да се спаси с отчаяно бягство. Но сега ще трябва да докажем, че между този човек и звяра има връзка. Като не броим обаче онова, което чухме, изобщо не можем да твърдим, че кучето съществува, тъй като сър Хенри очевидно е умрял при падането. Но заклевам се, че колкото и хитър да е този приятел, ще го пипна, преди да е изминал и ден.

Стояхме с разбити сърца от двете страни на осакатеното тяло, съкрушени от внезапното и непоправимо нещастие, сложило печален край на целия ни дълъг и уморителен труд. После, когато луната се показа, се изкачихме на върха на скалата, от която беше паднал нещастният ни приятел, и огледахме посребреното зловещо тресавище. Далеч към Гримпен блещукаше една-единствена жълта светлина. Това можеше да бъде само самотният дом на Степълтънови. Вдигнах юмрук нататък със страшно проклятие.

— Защо не го заловим веднага?

— Не сме си свършили работата. Той е извънредно ловък и хитър. Не е важно какво знаем, а какво можем да докажем. Достатъчно е да направим една погрешна стъпка и мерзавецът въпреки всичко ще ни се изплъзне.

— Тогава какво да правим?

— Утре ще имаме доста работа. Тази нощ можем само да изпълним последния си дълг към нашия нещастен приятел.

Спуснахме се по стръмния склон към тялото, което чернееше сред посребрените камъни. При вида на тези мъчително сгърчени крайници сърцето ми се сви от болка, а очите ми се напълниха със сълзи.

— Трябва да извикаме помощ, Холмс! Двамата не можем да го пренесем през целия път до Баскервил хол. Боже мой, полудяваш ли!

Както се бе навел над тялото, Холмс изкрещя, после взе да подскача, да се смее и да стиска силно ръцете ми. Това моят сериозен и сдържан приятел ли беше? Сякаш дяволът се бе вселил в него.

— Брада! Брада! Има брада!

— Брада ли?

— Това не е баронетът… това… Боже, това е моят съсед, каторжникът!

Трескаво обърнахме тялото и окървавената брада щръкна нагоре към студената и ярка луна. Не можех да сбъркам това ниско чело, хлътналите животински очи. Наистина беше същото лице, което ме беше измерило със злия си поглед между скалите на светлината на свещта, лицето на престъпника Селдън.

Само за миг всичко ми стана ясно. Спомних си, че баронетът ми беше казал, че е подарил целия си стар гардероб на Баримор. Значи Баримор пък го е дал на Селдън, за да го улесни в бягството му за Америка. Обувките, ризата, шапката, всичко беше на сър Хенри. Трагедията все пак си беше трагедия, но този човек и без това бе заслужил смърт според законите на страната. Обясних на Холмс как стои работата, а сърцето ми преливаше от радост и щастие.

— Значи облеклото е причината за смъртта на този нещастник — каза Холмс. — Съвсем ясно е, че на кучето е било дадено да подуши някоя вещ на сър Хенри, най-вероятно откраднатата в хотела обувка, и то се е нахвърлило върху този нещастник. Тук обаче има едно странно обстоятелство: как е разбрал Селдън в тъмното, че звярът е по следите му?

— Чул го е.

— Едно куче едва ли ще хвърли този закоравял престъпник в такъв ужас, та да крещи така диво за помощ, рискувайки да бъде отново заловен. Това, че извика няколко пъти, показва, че е разбрал отдалеч. Как е разбрал, че го преследва кучето?

— За мен по-голяма загадка е защо това куче, ако допуснем, че всичките ни предположения са правилни…

— Нищо не предполагам.

— Добре… Но защо това куче е пуснато тази нощ? Не мисля, че през цялото време се разхожда свободно из тресавището. Степълтън не би го пуснал, ако не е имал основания да смята, че сър Хенри ще бъде навън.

— Моята загадка е по-трудна. Струва ми се, че много скоро ще имаме обяснението на твоята, докато моята ще остане може би завинаги неразбулена. Въпросът сега е какво ще правим с тялото на този клет негодник? Не можем да го оставим тук на лисиците и гарваните.

— Предлагам, докато влезем във връзка с полицията, да го оставим в една от колибите.

— Именно. Дотам ще можем да го отнесем. Хей, Уотсън, кой идва? Та това е самият той! Каква дързост! Не издавай с нищо подозренията ни! Нито дума, иначе плановете ни пропадат!

Някой идваше към нас през тресавището, забелязах огънче на пура. В този миг луната не бе забулена и разпознах подвижната фигура и подскачащата походка на естественика. Щом ни видя, той спря за миг, преди да продължи:

— А! Доктор Уотсън, вие ли сте! Най-малко вас очаквах да видя в тресавището посред нощ. Но… Боже мой! Какво е това? Някой е ранен? Не може да бъде! Нима това е нашият приятел сър Хенри!

Той се втурна покрай нас и се наведе над умрелия. Чух как тежко пое дъх, а пурата падна от ръката му.

— Кой… кой е този? — запъна се той.

— Това е Селдън, беглецът от Принстаун.

Степълтън обърна към нас мъртвешки бледото си лице, но с върховно усилие на волята успя да прикрие стъписването и разочарованието си. Острият му поглед се местеше от Холмс към мен и обратно.

— Боже мой, какъв ужас! Как е станало?

— Изглежда, е паднал от скалата и си е счупил врата. Двамата с моя приятел се разхождахме, когато чухме вик.

— И аз го чух, затова излязох. Разтревожих се за сър Хенри.

— Защо тъкмо за сър Хенри? — не се въздържах.

— Защото му бях предложил да намине към къщи. Понеже не дойде, се изненадах и, естествено, когато чух викове из тресавището, се обезпокоих за него. Между другото — очите му отново зашариха ту към Холмс, ту към мен — чухте ли нещо друго освен виковете?

— Не — отвърна Холмс, — а вие?

— Не.

— Тогава защо питате?

— О, нали знаете историите, които разправят селяните, за призрачното куче и други такива чудеса. Казват, че го чували нощем из тресавището. Чудех се дали не сте дочули някакъв вой тази нощ.

— Не чухме нищо подобно — казах аз.

— А каква е вашата теория за смъртта на този нещастник?

— Без съмнение тревогите и постоянният страх да не го заловят са помрачили разсъдъка му. В пристъп на безумие е хукнал да тича из тресавището, паднал е отгоре и си е счупил врата.

— Доста вероятно звучи — каза Степълтън сякаш с облекчение. — А вие, господин Шерлок Холмс, какво мислите за това?

Моят приятел се поклони.

— Бързо установявате самоличността на човек — каза той.

— Очаквахме ви още когато пристигна доктор Уотсън. Идвате тъкмо навреме, за да присъствате на една трагедия.

— Наистина. Струва ми се, че обяснението на моя приятел е правилно. Утре ще отнеса със себе си в Лондон само един неприятен спомен.

— Утре се връщате?

— Така възнамерявам.

— Надявам се, че вече сте хвърлили известна светлина върху всички тези събития, които така ни озадачиха?

Холмс сви рамене:

— Човек невинаги постига успеха, на който се надява. На детектива са нужни факти, а не легенди и слухове. Нищо не излезе от тази работа.

Моят приятел говореше с най-естествен и непринуден тон. Степълтън продължаваше да го гледа изпитателно. После се обърна към мен:

— Бих ви предложил да отнесем този нещастник до вкъщи, но сестра ми така ще се изплаши, че всъщност не настоявам. Мисля, че ако го покрием с нещо, можем да го оставим тук до утре.

Така и направихме. След като отклонихме гостоприемното предложение на Степълтън, се отправихме към Баскервил хол, като оставихме естественика да си иде сам. По някое време се обърнахме и видяхме бавно отдалечаващата му се в безкрая на тресавището фигура, а отзад — черното петно на посребрения склон, където лежеше човекът, приключил така ужасно живота си.

— Най-сетне се вчепкахме — каза Холмс, докато крачехме един до друг. — Какво самообладание само! Как се окопити мигновено, след като разбра, че жертва на замисъла му е станал съвсем друг човек. И в Лондон ти казах, Уотсън, и сега ще повторя: не сме кръстосвали шпага с по-корав противник.

— Съжалявам само, че те видя.

— И аз съжалих в първия момент, но нямаше как да го избегнем.

— А как мислиш: сега, когато знае, че си тук, ще измени ли плановете си?

— Може би ще действа по-предпазливо или, напротив, ще се реши изведнъж на някоя отчаяна постъпка. Както повечето ловки престъпници навярно се осланя твърде много на собствената си хитрина и си въобразява, че напълно ни е изиграл.

— Защо не го арестуваме веднага?

— Драги ми Уотсън, ти си човек на действието. Изглежда, само за това си роден. Каква полза от това? Нямаме никакви доказателства срещу него. Тъкмо в това е дяволската му хитрост! Ако действаше чрез друг човек, можеше да се доберем до някакви улики, но сега и да извадим кучето на бял свят, това няма да ни помогне, за да сложим въжето около врата на господаря му.

— Но материал за дело има.

— Дори помен няма, само предположения и догадки. В съда ще станем за смях, ако се явим с такава история и такива факти.

— Имаме смъртта на сър Чарлс.

— Намерен мъртъв без следа от насилие. Двамата с теб знаем, че е умрял от страх, знаем и какво го е изплашило, но как ще убедим в това дванайсетте дебелоглави съдебни заседатели? Къде е кучето? Къде са следите от зъбите му? Ние знаем, разбира се, че куче не хапе умрял човек и че сър Чарлс е издъхнал, преди звярът да се нахвърли отгоре му. Но това трябва да се докаже, а ние не сме в състояние да го сторим.

— Ами станалото тази вечер?

— Положението е почти същото. И сега няма пряка връзка между кучето и смъртта на този човек. Ние изобщо не видяхме кучето. Само го чухме, но не можем да докажем, че е гонило именно каторжника. Пълна липса на мотивировка! Не, драги, трябва да приемем, че досега нямаме никакви улики за престъпление, затова сме длъжни да ги намерим, ако ще да се наложи да рискуваме.

— Какво предлагаш?

— Надявам се много на онова, което госпожа Лаура Лайънс би могла да направи за нас, когато бъде наясно с положението. Имам и още нещо наум. Но да не мислим за утрешния ден, макар да се надявам, че преди той да измине, най-сетне ще сме взели надмощие.

Нищо повече не можах да изтръгна от него; вървя, потънал в мислите си, до самата врата на Баскервил хол.

— Ще влезеш ли?

— Да, не виждам смисъл да се крия повече. Но… една последна дума, Уотсън: не казвай нищо на сър Хенри за кучето. Нека си мисли, че причината за смъртта на Селдън е такава, каквато на Степълтън му се иска да вярваме, че е. Така ще има повече мъжество за изпитанието, което ще трябва да изживее утре, след като, доколкото си спомням от твоя отчет, е поел ангажимент да вечеря у Степълтънови.

— Но и аз съм поканен.

— Тогава ще им се извиниш, а той ще отиде сам. Това лесно ще се нареди. Струва ми се, че не сме закъснели прекалено много за вечеря.

Тринайсета глава Залагане на мрежите

Сър Хенри се зарадва, когато видя Шерлок Холмс, защото от няколко дни се надяваше, че последните събития ще накарат Холмс да пристигне от Лондон. Все пак той вдигна учудено вежди, като видя, че приятелят ми пристига без багаж и изобщо не се опитва да обясни липсата му. Дадохме му всичко, от което се нуждаеше, и бързо седнахме на масата, където разказахме на баронета онази част от преживелиците ни, която би следвало да знае. На мен се падна неприятното задължение да съобщя на Баримор и на жена му за смъртта на Селдън. За лакея това беше явно облекчение, но тя плака горчиво, закрила лице с престилката си. В очите на целия свят Селдън беше убиец — полузвяр, полудемон, но за нея завинаги щеше да си остане малкото своенравно момченце от времето на нейното моминство — детето, което не се е откъсвало от ръцете й. Наистина за окайване е онзи мъж, когото поне една жена няма да оплаче след смъртта му.

— Откак Уотсън излезе сутринта, цял ден седя у дома в лошо настроение — каза баронетът. — Смятам, че заслужавам похвала за спазеното обещание. Ако не бях дал дума, че няма да излизам сам, сигурно щях да прекарам по-весело вечерта, защото Степълтън ме беше поканил да им погостувам.

— Да, много по-весело щяхте да прекарате, не се съмнявам — сухо каза Холмс. — Между другото едва ли ще ви се понрави това, че ние всъщност вас оплакахме.

Сър Хенри отвори широко очи:

— Как така?

— Онзи нещастник беше облечен във ваши дрехи. Опасявам се, че лакеят ви, който му ги е дал, ще си има неприятности с полицията.

— Едва ли. Доколкото си спомням, нямаха монограм!

— Това е истинско щастие за него, а всъщност и за всички нас, защото в случая деянията ви са противозаконни. Струва ми се, че като добросъвестен детектив мой пръв дълг ще е да арестувам цялата къща. Отчетите на Уотсън са силно уличаващи документи.

— Но какво става всъщност? — попита баронетът. — Нещо изяснихте ли? Ние двамата с Уотсън едва ли сме проумели нещо, откак сме пристигнали.

— Мисля, че не след дълго ще бъда в състояние да ви изясня положението. Случаят е извънредно труден и забъркан. Няколко обстоятелства още се нуждаят от изясняване, но и те скоро ще бъдат осветлени.

— Ние имахме едно преживяване, за което Уотсън без съмнение ви е разказал. Чухме кучето в тресавището и мога да се закълна, че не всичко около него е суеверие. В Америка съм имал работа с кучета и ги разпознавам само като ги чуя. Ако можете да сложите намордник и синджир на това куче, готов съм да се закълна, че сте най-великият детектив на всички времена.

— Мисля, че с ваша помощ ще успея да му сложа намордник и да го завържа здраво.

— Готов съм да направя каквото ми кажете.

— Чудесно! Но ще настоявам да го изпълнявате, без да искате непрекъснато обяснения.

— Както ви е угодно.

— Ако изпълнявате всичко, мисля, че има вероятност нашият малък проблем скоро да бъде разрешен. Не се съмнявам…

Той млъкна внезапно и се загледа втренчено някъде над главата ми. Светлината падаше върху лицето му, което беше така напрегнато и неподвижно, че приличаше на тънко изваяна класическа статуя, олицетворение на будност и съсредоточеност.

— Какво има? — извикахме двамата със сър Хенри.

Когато отново ни погледна, разбрахме, че потиска някакво вътрешно вълнение. Лицето му бе все така неподвижно, но в очите му светеше ликуващ блясък.

— Извинете ме за прехласването ми като любител на изкуството — каза той и посочи към редицата портрети, окачени на отсрещната стена. — Уотсън не смята, че разбирам нещо от живопис, но то е от завист, защото схващанията ни се различават. Но това наистина е прекрасна галерия от портрети.

— Щастлив съм да го чуя от вас — каза сър Хенри, гледайки с известна изненада приятеля ми. — Нямам претенции да разбирам от тези неща, по-добре мога да оценя кон или бик, отколкото една картина. Не знаех, че намирате време да се занимавате с изкуство.

— Познавам хубавото веднага щом го видя, а сега наистина виждам нещо хубаво. Мога да се закълна, че онази дама със синята копринена рокля е работа на Кнелер12, а дебелият джентълмен с перуката — на Рейнолдс13. Това са ваши предци, нали?

— Да, до един.

— Знаете ли имената им?

— Баримор през цялото време ми ги набива в главата и мисля, че мога безгрешно да си кажа урока.

— Кой е онзи джентълмен с далекогледа?

— Контраадмирал Баскервил, служил под заповедите на Родни в Западна Индия. Човекът със синята куртка и свитъка в ръка е сър Уилям Баскервил, председател на комисия в Камарата на общините по времето на Пит.

— А горделивецът срещу мен? Онзи с черното кадифе и дантелата?

— О, с него си заслужава да се запознаете. Той е причината за всичките ни нещастия — злодеят Хуго, от когото води началото си легендата за Баскервилското куче. Едва ли ще бъде забравен някога.

Гледах портрета с интерес и известна почуда.

— Боже мой! — извика Холмс. — Изглежда спокоен и кротък човек, но в погледа му наистина има нещо демонично. Представях си го по-едър и с разбойническа физиономия.

— Портретът е автентичен, в това няма съмнение. На гърба са написани името и датата — 1647 година.

До края на вечерта Холмс не говори почти нищо, но портретът на стария гуляйджия, изглежда, го беше обаял и той не откъсна очи от него. Едва по-късно, когато сър Хенри се прибра в стаята си, можах да разбера какво го бе погълнало до такава степен. Със свещ в ръка Холмс ме заведе обратно в трапезарията и вдигна светлината към потъмнелия от времето портрет на стената.

— Забелязваш ли нещо?

Вгледах се в широкополата шапка, украсена с пера, и прямото сурово лице, оградено с дълги къдрици и бяла дантелена яка. Лицето не беше жестоко, а само студено, строго и малко високомерно, със стиснати тънки устни и хладен, нетърпящ възражения поглед.

— Не ти ли напомня за някой твой познат?

— В челюстта има нещо общо със сър Хенри.

— Това е може би внушение. Почакай за миг.

Той се качи на един стол и стиснал свещта в лявата си ръка, сгъна дясната и закри широкополата шапка и дългите къдрици.

— Сили небесни! — извиках изумен.

От платното ме гледаше лицето на Степълтън.

— Видя ли го най-сетне? Очите ми са привикнали да отделят лицата от допълненията около тях. Най-важното качество на един криминалист е да може да вижда всичко въпреки дегизировката.

— Но това е поразително! Сякаш е негов портрет!

— Ето ти интересен пример за превъплъщение — и физическо, и духовно. Започне ли човек да изучава фамилни портрети, голяма е вероятността да приеме доктрината за прераждането. Степълтън също е Баскервил, това е очевидно.

— С претенции за наследство?

— Точно така. Този портрет постави в ръцете ни най-важната от липсващите нишки. Пипнахме го, Уотсън, пипнахме го и мога да се закълна, че до утре вечер той ще пърха в мрежата ни безпомощен както пеперудите в неговата. Карфица, парче корк и картонче и ще го прибавим към нашата колекция на улица „Бейкър“.

Отстъпвайки от портрета, Холмс избухна в смях — нещо необичайно за него. В редките случаи, когато го чувах да се смее, знаех, че някому се пише лошо.

Събудих се рано сутринта, но Холмс явно бе станал още по-рано, защото, докато се обличах, го видях да се връща отнякъде по алеята.

— Днес ще имаме богат лов — отбеляза той, потривайки радостно ръце. — Всички мрежи са заложени, не след дълго започваме да ги изтегляме. Преди да се стъмни, ще разберем дали сме хванали голямата зъбата щука, или се е измъкнала през някоя дупка.

— В тресавището ли си бил?

— Изпратих от Гримпен в Принстаун съобщение за смъртта на Селдън. Мога да обещая, че никой няма да бъде безпокоен за тази работа. Свързах се и с моя верен Картрайт, защото, ако не бях го успокоил, че съм жив и здрав, сигурно щеше да издъхне пред вратата на колибата ми като куче на гроба на господаря си.

— Какъв е следващият ход?

— Да се видим със сър Хенри. А, ето го и него!

— Добро утро, Холмс — каза баронетът. — Приличате на генерал, който изготвя плана за сражението с началник-щаба си.

— Точно така. Уотсън чакаше заповеди.

— Аз също.

— Много добре. Доколкото разбрах, довечера сте поканени на вечеря у нашите приятели Степълтънови.

— Надявам се, че вие също ще дойдете. Те са много гостоприемни хора и съм уверен, че много ще ви се зарадват.

— За съжаление на нас с Уотсън ни се налага да заминем за Лондон.

— За Лондон?

— Да. Смятам, че в настоящия момент ще бъдем по-полезни там.

Лицето на баронета се издължи.

— Надявах се, че ще останете при мен, докато не приключи всичко. Когато човек е сам, Баскервил хол и тресавището не са особено приятно място.

— Драги приятелю, трябва да ми вярвате безусловно и точно да изпълнявате онова, което ви казвам. Кажете на вашите приятели, че с удоволствие бихме дошли с вас, но неотложна работа ни е принудила да отпътуваме за града. Надяваме се съвсем скоро да се върнем в Девъншър. Ще им предадете това, нали няма да забравите?

— Щом настоявате.

— Друг избор нямаме, уверявам ви.

По свъсените вежди на баронета разбрах, че е дълбоко засегнат от нашето заминаване и го приема за дезертьорство.

— Кога желаете да потеглите? — попита той студено.

— Веднага след закуска. Ще отидем с кола до Кумб Трейси, а Уотсън ще остави нещата си като гаранция, за да сте сигурен, че ще се върне. Уотсън, ти ще изпратиш бележка на Степълтън с извинение, че не можеш да отидеш.

— Защо да не дойда и аз с вас в Лондон? — каза баронетът. — Защо да седя тук сам?

— Защото ваш дълг е да стоите на поста си! Защото ми дадохте дума да вършите онова, което ви кажа, и аз ви казвам да останете.

— Добре, оставам!

— Още нещо: искам да отидете в Мерипит хаус с кола. Когато пристигнете, изпратете кабриолета обратно, а на Степълтън кажете, че възнамерявате да се приберете пеш.

— Пеш през тресавището?

— Да.

— Но нали тъкмо това толкова пъти ме предупреждавахте да не правя!

— Този път спокойно можете да го направите. Ако нямах пълно доверие във вашите нерви и кураж, нямаше да ви карам да го правите, а се налага.

— Тогава ще го направя.

— Но ако ви е мил животът, не минавайте през тресавището отникъде другаде освен по пряката пътека от Мерипит хаус до Гримпенския път.

— Ще изпълня точно каквото ми наредите.

— Отлично! А аз ще се радвам, ако след закуска потеглим възможно най-бързо, за да сме в Лондон следобед.

Бях много зачуден от тази програма, при все че си спомних как снощи Холмс каза на Степълтън, че си заминава на другия ден. Но и през ум не ми мина, че ще пожелае и аз да тръгна с него, нито пък разбирах как може и двамата да отсъстваме в миг, който и самият той смяташе за критичен. Не оставаше друго обаче, освен да се подчинявам безпрекословно. И тъй, сбогувахме се с нашия опечален приятел и след два часа слязохме на гарата в Кумб Трейси, откъдето изпратихме кабриолета обратно. На перона ни чакаше едно малко момче.

— Какво ще заповядате, сър?

— Вземи този влак до града, Картрайт. Щом пристигнеш, прати от мое име телеграма на сър Хенри Баскервил с молба, ако е намерил моя забравен бележник, да ми го изпрати с препоръчана поща.

— Да, сър.

— Сега попитай в пощенската станция дали има някакво известие за мен.

Момчето се върна с телеграма, която Холмс ми подаде. Тя гласеше: „Идвам със заповед за арест. Пристигам пет и четирийсет, Лестрейд.“

— Това е в отговор на моята телеграма от тази сутрин. Смятам, че той е най-добрият от професионалните детективи и неговата помощ може да се окаже нужна. Сега, Уотсън, най-добрият начин да си прекараме времето, струва ми се, е като навестим твоята познайница госпожа Лаура Лайънс.

Планът му започваше да ми се поизяснява. Той желаеше чрез баронета да убеди Степълтън, че наистина сме заминали, а ние всъщност щяхме да се върнем, когато сме най-нужни. Ако сър Хенри споменеше пред Степълтънови за телеграмата му от Лондон, това щеше да разсее и последните им съмнения. Струваше ми се, че усещах как мрежите ни все по-плътно обкръжаваха зъбатата щука.

Госпожа Лаура Лайънс беше в работната си стая и Шерлок Холмс започна разговора с такава откровеност и непосредственост, че тя се смути.

— Разследвам обстоятелствата, при които е настъпила смъртта на покойния сър Чарлс Баскервил — каза той. — Приятелят ми доктор Уотсън ме осведоми какво сте казали по този повод, а също и какво сте премълчали.

— Какво съм премълчала? — попита тя предизвикателно.

— Признали сте, че сте помолили сър Чарлс да бъде при вратата в десет часа, а ние знаем, че това са мястото и часът на неговата смърт. Премълчали сте връзката между тези два факта.

— Връзка няма.

— Значи трябва да е станало поразително съвпадение. Но аз мисля, че в крайна сметка ще установим връзката. Ще бъда съвсем откровен с вас, госпожо Лайънс. Ние смятаме, че е извършено убийство, а уликите са такива, че под отговорност може да бъде привлечен не само вашият приятел Степълтън, но и неговата съпруга.

Дамата скочи от стола.

— Неговата съпруга! — изкрещя тя.

— Това вече не е тайна. Особата, представяна тук за сестра на Степълтън, е в действителност негова жена.

Госпожа Лайънс седна отново. Ръцете й стискаха конвулсивно дръжката на стола и аз видях как розовите й нокти побеляха.

— Съпруга! — повтори тя. — Съпруга! Та нали не беше женен?

Шерлок Холмс сви рамене.

— Докажете ми! Докажете ми! И ако докажете това!…

Свирепият блясък в очите й говореше по-добре от думите.

— Ето, момент — каза Холмс и извади от джоба си някакви книжа. — Ето ви една снимка на тази двойка, направена в Йорк преди четири години. На гърба има надпис „Господин и госпожа Ванделър“, но няма да е трудно да познаете и него, и нея, ако сте я виждали. А тук имам три документа, подписани от хора, заслужаващи пълно доверие. В тях са описани господин и госпожа Ванделър, които по това време са държали частното училище „Сейнт Оливър“. Прочетете ги и ще престанете да се съмнявате в самоличността на тези хора.

Тя прехвърли книжата, а след това ни погледна с неподвижното застинало лице на отчаяна жена.

— Господин Холмс — каза тя, — този човек ми предложи да се ожени за мен, ако получа развод от мъжа си. Този мерзавец ме е лъгал по всевъзможни начини! И една думица от онова, което ми е казвал, не е вярна. Но защо? Защо? Въобразявах си, че прави всичко заради мен. Сега разбирам, че съм била само оръдие в ръцете му. Защо да бъда вярна на човек, който никога не ми е бил верен? Защо да се мъча да го предпазя от това, което неговите злодеяния водят след себе си? Питайте ме каквото искате, нищо няма да скрия. Заклевам ви се само в едно: когато писах писмото, изобщо не съм подозирала, че с това мога да навлека беда на стария джентълмен, който беше най-добрият ми благожелател.

— Вярвам ви напълно, госпожо — каза Шерлок Холмс. — От завръщането към тези събития сигурно ще ви заболи и може би ще е по-леко за вас, ако аз разказвам, а вие ме поправяте, в случай че направя някоя съществена грешка. Степълтън ви внуши да напишете това писмо, нали?

— Дори ми го продиктува.

— Предполагам, внушил ви е, че е нужно, за да получите помощ от сър Чарлс за съдебните разноски, свързани с вашия развод.

— Именно.

— И после, след като сте изпратили писмото, ви е убедил да не отивате на срещата?

— Каза ми, че честолюбието му щяло да се накърни, ако някой друг даде пари за това, и макар че самият той бил беден човек, щял да пожертва и последното си пени, за да паднат препятствията, които ни разделят.

— Той, изглежда, умее да бъде много убедителен. После не чухте нищо повече, докато не прочетохте във вестника съобщението за смъртта, така ли?

— Да.

— А той ви накара да се закълнете, че няма да казвате нищо за уговорката със сър Чарлс?

— Да. Каза, че смъртта на сър Чарлс била много загадъчна и сигурно щели да ме заподозрат, ако уговорената среща излезе наяве. Изплаших се и реших да мълча.

— Но имахте известни подозрения, нали?

Тя сведе очи в двоумение.

— Знаех що за човек е — каза тя, — но ако беше честен към мен, винаги щях да му бъда предана.

— Мисля, че, общо взето, сте се отървали щастливо. Държали сте го в ръцете си, той е знаел това и все пак сте жива. През последните месеци сте вървели по ръба на пропастта. Сега можем да ви кажем довиждане, госпожо Лайънс, а вероятно скоро ще се видим пак.

Случаят вече се оформя, трудностите една след друга отпадат — каза Холмс, докато чакахме да пристигне лондонският експрес. — Скоро ще съм в състояние да обобщя в единен разказ това най-сензационно и уникално модерно престъпление. Изучаващите криминология ще си спомнят подобните случаи в Гродно, Малорусия, през 1866 година и, разбира се, убийствата, извършени от Андерсън в Северна Каролина, но нашият случай има някои съвсем своеобразни особености. Дори в този миг още нямаме ярки улики против този толкова хитър човек. Но ще бъда много изненадан, ако тази нощ всичко не се изясни окончателно.

Експресът навлезе с грохот в гарата и от един от първокласните вагони скочи нисък набит човек, приличен на булдог. Ръкувахме се и по благоговейния поглед, с който детективът гледаше моя другар, разбрах веднага, че Лестрейд е разбрал много неща след ония дни, когато двамата за пръв път работиха съвместно. Отлично помнех презрението, което предизвикваха у този човек на действието логическите изводи на теоретика.

— Дебела работа, а? — попита Лестрейд.

— Най-големият случай от години насам. Имаме на разположение два часа. Смятам, че можем да ги оползотворим, като се нахраним, а после, Лестрейд, ще ти поднеса порция чист нощен дартмурски въздух, за да ти се изчистят дробовете от лондонската мъгла. Не си идвал тук, нали? Предполагам, че никога няма да забравиш първото си посещение.

Четиринайсета глава Баскервилското куче

Един от недостатъците на Шерлок Холмс, ако изобщо може да се нарече недостатък, беше, че страшно мразеше да говори пред когото и да е за плановете си, преди да е настъпил моментът за изпълнението им. Това несъмнено донякъде се дължеше на властната натура на този човек, който обичаше да влияе върху околните и да ги изненадва, а донякъде и на професионалната му предпазливост, която го караше да не поема излишни рискове. Това обаче беше доста неприятно за онези, които работеха като негови сътрудници и помощници. Често съм патил от тази негова черта, но никога така мъчително, както през това дълго пътешествие в тъмнината. Предстоеше ни голямо изпитание. Щяхме най-сетне да нанесем решителния удар, Холмс продължаваше да не казва нищо и аз можех само да гадая за хода на действията ни. Вече тръпнех от нервно напрежение, когато най-сетне хладният вятър в лицето и тъмните голи простори от двете страни на тесния път ми подсказаха, че сме отново в тресавището. Всяка крачка на конете и всяко завъртане на колелата ни приближаваха към кулминационната точка на това приключение.

Заради кочияша на кабриолета, когото бяхме наели, не приказвахме по нашата работа, така че водехме някакъв банален разговор и нервите ни бяха опънати от възбуда и напрежение. След тази принудена сдържаност почувствах истинско облекчение, когато най-после минахме край къщата на Франкланд и разбрах, че наближаваме Баскервил хол и мястото на бъдещото действие. Не спряхме пред входа, а чак при страничната врата на алеята с тисовете. Платихме на кочияша и го отпратихме незабавно обратно за Кумб Трейси, а ние поехме към Мерипит хаус.

— Въоръжен ли сте, Лестрейд?

Дребничкият детектив се усмихна:

— Щом имам панталони, значи имам и заден джоб, а щом имам заден джоб, значи в него има нещо.

— Отлично! Ние с моя приятел също сме готови за всякакви изненади.

— Не казвате почти нищо, господин Холмс. В какво се състои играта?

— В чакане.

— Ей Богу, мястото не изглежда много весело — каза детективът и потръпна, като огледа мрачните склонове на хълмовете и мъглата, потопила като огромно езеро Гримпенското мочурище. — Виждам отпред светлините на някаква къща.

— Това е Мерипит хаус, крайната цел на пътешествието ни. Моля ви да ходите на пръсти и да говорите само шепнешком.

Движехме се предпазливо по пътеката, но на сто и петдесет метра от къщата Холмс ни спря.

— Достатъчно — каза той. — Онези скали отдясно са чудесно прикритие.

— Тук ли ще чакаме?

— Да. Ще устроим малка засада. Слезте в тази падинка, Лестрейд. Ти си влизал в къщата, нали, Уотсън? Можеш ли да ми кажеш разположението на стаите? Какви са тези прозорци с решетките в края?

— Мисля, че са на кухнята.

— А другият, който свети така ярко?

— Там със сигурност е трапезарията.

— Капаците са вдигнати. Ти познаваш най-добре терена. Иди внимателно дотам и виж какво правят. Но, за Бога, не бива да разберат, че ги наблюдаваш!

Изминах на пръсти пътечката, сниших се зад ниския зид около младата овощна градина и примъквайки се в сянката му, стигнах до място, откъдето можех да надникна през прозореца.

В стаята имаше само двама души — сър Хенри и Степълтън. Седяха край кръглата маса един срещу друг, обърнати с профил към мен. И двамата пушеха пури, пред тях имаше кафе и вино. Степълтън говореше оживено, но баронетът изглеждаше блед и разсеян. Нищо чудно да бе потиснат от мисълта, че ще трябва да се връща сам през зловещото тресавище.

Докато ги наблюдавах, Степълтън стана и излезе от стаята, а сър Хенри си напълни чашата и се облегна на стола, смучейки пурата си. Чух изскърцване на врата и хрускането на подметки по чакъла. Стъпките минаха по пътеката от вътрешната страна на зида, недалеч от мястото, където се бях притаил. Надничайки отгоре, видях, че естественикът е изправен пред вратата на една барака в ъгъла на градината. Ключът щракна в ключалката и когато Степълтън влезе, отвътре се чу някакъв особен шум от боричкане. Той остана не повече от минута-две, след това ключът отново изщрака и естественикът мина край мен и влезе в къщата. Когато видях, че се върна при госта си, изпълзях безшумно назад до мястото, където ме чакаха двамата, за да им кажа какво съм видял.

— Значи, Уотсън, дамата я няма там? — попита Холмс, когато свърших доклада си.

— Да.

— Къде може да е? Никоя от стаите не свети освен кухнята.

— И аз не мога да си представя къде е.

Вече казах, че над Гримпенското мочурище беше паднала гъста бяла мъгла. Тя пълзеше бавно към нас в ниска, плътна и рязко очертана маса, ограждайки ни постепенно като стена. Под лунната светлина напомняше голям блестящ ледник, а стърчащите върхове на раздалечените канари бяха като носени от него морени.

Холмс, който беше обърнал глава нататък и наблюдаваше тази лениво пълзяща стена, промърмори нетърпеливо:

— Тя идва насам, Уотсън!

— Има ли значение?

— Много голямо. Само това може да обърка плановете ми. Той едва ли ще се бави още дълго. Часът е вече десет. Нашият успех, а дори и животът на сър Хенри зависят в известна степен от това, дали той ще си тръгне, преди мъглата да стигне до пътеката.

Над нас нощта беше ясна и чудно красива. Звездите блестяха студено, целият пейзаж се къпеше в меката и сякаш плаха светлина на полумесеца. Пред нас се чернееше къщата, а начупеният покрив и настръхналите й комини се открояваха рязко на фона на обсипаното със сребърен прах небе. Широките златни ивици светлина от долните прозорци пресичаха градината и изчезваха в тресавището. Една от тези ивици внезапно изчезна. Слугите бяха излезли от кухнята. Остана само лампата в трапезарията, където двамата — жадният за кръв домакин и нищо неподозиращият гост, все още бъбреха, пушейки пурите си.

С всяка изминала минута бялата пухеста маса, която покриваше вече половината от тресавището, идваше по-близо до къщата. Първите прозрачни валма вече се виеха в златния квадрат на осветения прозорец. Зидът в другия край на градината вече не се виждаше и само дърветата стърчаха над въртопа от бяла пара. Видяхме как облаците мъгла изпълзяха от двете страни на къщата и се сляха бавно отпред в плътна стена, над която само горният етаж и покривът останаха да плуват като чудноват кораб в някакво фантастично море.

Холмс гневно удари с ръка по скалата пред нас и тупна с крак от нетърпение.

— Ако до петнайсет минути не си тръгне, пътеката ще е покрита с мъгла. А след половин час няма да можем да различим и собствените си ръце.

— Да отстъпим малко назад, на по-високо?

— Да, май ще е по-добре.

Мъглата прииждаше, а ние отстъпвахме пред нея, докато се отдалечихме на близо километър от къщата, но гъстото бяло море с посребрена от луната повърхност продължаваше да се разлива бавно и неумолимо към нас.

— Отдалечихме се много — каза Холмс. — Рисковано е, защото може да бъде настигнат, преди да стигне до нас. Каквото и да става, трябва да стоим тук — той коленичи и долепи ухо до земята: — Слава Богу! Струва ми се, че идва.

Звук от бързи стъпки наруши безмълвието на тресавището. Криейки се зад скалите, се взирахме напрегнато в посребрената отгоре стена пред нас. Стъпките закънтяха все по-ясно и изведнъж от мъглата като иззад завеса се яви човекът, когото чакахме. Щом видя над главата си ясното звездно небе, той се огледа изненадано. После забърза по пътеката, мина недалеч от нас и продължи нагоре по дългия склон. Докато вървеше, час по час се озърташе назад, поглеждайки ту през едното, ту през другото си рамо, очевидно неспокоен.

— Шшшт — изсъска Холмс и чух остро изщракване от зареждане на пистолет. — Внимавайте! Идва!

Откъм пълзящата към нас маса долетя слаб, но отчетлив ситен тропот. Мъглата беше на петдесетина метра от нас и ние и тримата се бяхме втренчили в нея, недоумявайки какво ли чудовище ще изхвръкне. Както стоях до Холмс, погледнах за миг лицето му. Беше бледо, но тържествуващо, очите блестяха силно на лунната светлина. Но внезапно те почти изскочиха от орбитите си и се вторачиха неподвижно, а устата му се разтвори от изумление. В същия момент Лестрейд изкрещя от ужас и се хвърли на земята. Аз скочих на крака и безжизнената ми ръка сграбчи инстинктивно револвера, но умът ми се парализира при вида на чудовището, което изскочи от прикритието на мъглата. Беше куче. Огромно, черно като катран, но куче, каквото никой смъртен не бе виждал. От зиналата му паст излизаше огън, очите му пламтяха и изпущаха искри, а по муцуната и по козината около главата и врата му играеха пламъци. В налудничавите съновидения на някой болен мозък никога не би могло да се роди видение, по-чудовищно, по-страховито и по-сатанинско от това изчадие адово със свирепа муцуна, което изскочи срещу нас от мъглата.

С дълги скокове огромното черно създание се носеше по пътеката, неотклонно следвайки нашия приятел. Този призрак така ни парализира, че възвърнахме самообладанието си едва когато ни отмина. Тогава двамата с Холмс стреляхме едновременно и чудовищният рев, който нададе животното, ни показа, че поне единият го е улучил. Звярът обаче не спря, а продължи да се носи напред. Далеч надолу по пътеката видяхме и сър Хенри. Обърнал глава назад, с осветено от луната мъртвобледо лице и ръце, вдигнати нагоре от ужас, той гледаше безпомощно страшилището, което го настигаше.

Но ревът, който кучето нададе от болка, разпръсна всичките ни страхове. След като е уязвимо, значи е смъртно, щом можахме да го раним, ще можем и да го убием.

Не бях виждал човек да тича така, както Холмс тази нощ. Винаги съм минавал за много бързоног, но той ме изпревари с толкова, с колкото аз изпреварих дребничкия детектив. Докато хвърчахме по пътеката, пред нас отекваха крясъците на сър Хенри и глухото ръмжене на кучето. Пристигнах тъкмо навреме, за да видя как звярът връхлетя върху жертвата си и като я повали на земята, се хвърли към гърлото й. Но в същия миг Холмс изстреля пет куршума в хълбока на животното. То нададе рев на агония, изщрака злобно с челюсти и се търкулна по гръб, махайки яростно с черните си лапи, преди да се отпусне на една страна. Запъхтян, се надвесих над него и опрях револвера в страшната му светеща глава, но не стана нужда да натискам спусъка. Гигантското куче беше мъртво.

Сър Хенри лежеше без свяст на пътеката. Разкъсахме яката му и като видя, че няма никаква рана, и се убеди, че бяхме пристигнали тъкмо навреме, Холмс изрече някаква благодарствена молитва. Клепачите на нашия приятел потрепнаха и той направи едва забележимо усилие да се помръдне. Лестрейд пъхна между зъбите му шишенцето си с бренди и след миг ни погледнаха две уплашени очи.

— Боже мой! — прошепна баронетът. — Какво беше това? О, небеса, какво беше това?

— Каквото и да е било, вече не диша — каза Холмс. — С привидението, което преследваше вашия род, е свършено веднъж завинаги.

Дори мъртво, чудовището, което лежеше пред нас, внушаваше страх с големината и силата си. Не беше чист кръвоследник, нито чист мастиф, а вероятно мелез от двете породи — страшен свиреп пес с големината на млада лъвица. Макар и умряло, от огромните му челюсти все още излизаше синкав пламък, а малките хлътнали зли очи бяха заобиколени с огнени кръгове. Докоснах с ръка светещата му муцуна и когато я отдръпнах, видях, че пръстите ми също светят в тъмнината.

— Фосфор — казах аз.

— Да. Някакъв хитро измислен препарат — потвърди Холмс и подуши умрялото животно. — Без никаква миризма, която да попречи на обонянието му. Дължим ви голямо извинение, сър Хенри, задето ви изложихме на такъв ужас. Бях се приготвил за борба с куче, но не с такова чудовище. А и мъглата беше близо, та нямахме време да го посрещнем, както трябва.

— Вие ми спасихте живота.

— Но преди това станахме причина той да бъде застрашен. Имате ли достатъчно сили да станете?

— Дайте ми още една глътка бренди и ще съм готов на всичко. Така! Сега с ваша помощ мога да стана. Какво възнамерявате да правите?

— Да ви оставим тук. Не сте във форма за повече приключения тази нощ. Изчакайте ни, после някой от нас ще ви придружи до Баскервил хол.

Баронетът се опита да стъпи на крака, но все още беше много блед и ръцете и краката му трепереха. Отведохме го до една скала и той седна на нея треперещ, закрил лицето си с длани.

— Сега ще ви оставим — каза Холмс. — Трябва да свършим останалата част от работата, а всяка минута е ценна. Престъплението е налице, липсва само престъпникът. Вероятността да го намерим в къщата е едно на хиляда — продължи Холмс, когато забързахме обратно по пътеката. — Изстрелите трябва да са му подсказали, че играта е свършена.

— Бяхме доста далеч от къщата, а и мъглата заглушава звука.

— Той е последвал кучето, за да го прибере след това, бъди сигурен. Да! Избягал е, но ние ще претърсим къщата, за да се уверим.

Входната врата беше отворена и тримата влетяхме вътре, тичайки от стая в стая, за учудване на стария разтреперан слуга, който ни пресрещна в коридора. Светлина нямаше никъде освен в трапезарията, откъдето Холмс взе лампата, и не оставихме нито едно ъгълче на къщата непретърсено. От човека, когото търсехме, нямаше и помен. На горния етаж обаче вратата на една от спалните беше заключена.

— Вътре има някой — извика Лестрейд. — Чувам шум. Отворете!

Отвътре долетяха слаб стон и шумолене. Холмс ритна с крак бравата и вратата отхвръкна. С револвери в ръце и тримата нахълтахме в стаята. Но и тук нямаше никаква следа от дръзкия отчаян злодей, когото се надявахме да намерим. Вместо него видяхме нещо така странно и неочаквано, че за момент зяпнахме от изумление.

Стаята представляваше малък музей. По стените висяха кутии със стъклени похлупаци, побрали колекция от пеперуди и мушици — любимото развлечение на тази сложна и престъпна натура. В средата на стаята стърчеше подпора, поставена някога, за да поддържа проядената от червеи греда, простираща се от единия край на покрива до другия. За тази подпора беше вързано човешко същество, така пристегнато и омотано с чаршафи, че в първия момент не можехме да кажем мъж ли е или жена. Един пешкир беше прехвърлен през шията и вързан отзад за гредата. Друг закриваше долната част на лицето, като оставяше открити само двете тъмни очи, които ни гледаха безмълвни, изпълнени с тъга, срам и ужас. В миг разкъсахме пешкира, за да освободим устата, размотахме чаршафите и пред нас на пода се строполи госпожа Степълтън. Красивата й глава се отпусна на гърдите и зърнах на шията й ясна червена следа от милувка с камшик.

— Животно! — извика Холмс. — Лестрейд! Шишето с бренди! Сложете я на стола! Припадна от мъченията и от изтощение.

Тя отвори очи.

— Спаси ли се? — попита тя. — Избяга ли?

— Той не може да ни избяга, госпожо.

— Не, не питам за мъжа ми. Сър Хенри… спасен ли е?

— Да.

— А кучето?

— Застреляно е.

От гърдите й се изтръгна дълга въздишка на облекчение:

— Слава Богу! Слава Богу! О, този негодник! Вижте как се отнасяше с мен!

Тя дръпна ръкавите си и ние с ужас видяхме, че целите й ръце се покрити със синини.

— Но това е нищо! Той омърси и измъчи душата и сърцето ми. Докато все още таях надежда, че ме обича, понасях всичко — и грубостите, и самотата, и живота, пълен с лъжи, всичко, всичко! Но сега разбирам, че дори в любовта съм била наивница и сляпо оръдие в ръцете му.

Докато говореше, тя избухна в сподавено ридание.

— Няма никаква причина да храните добри чувства към него, госпожо — каза Холмс. — Затова кажете ни къде можем да го намерим. Ако някога сте му помогнали в злодеянията, сега помогнете и на нас, за да изкупите вината си.

— Може да се е скрил само на едно място — отговори тя. — На острова, в самото сърце на мочурището, има стар калаен рудник. Там държеше кучето и беше направил някои приготовления, за да има убежище при нужда. Само там може да е избягал.

Мъглата се беше лепнала о стъклото като памук. Холмс поднесе лампата към прозореца.

— Вижте — каза той. — Тази вечер никой не би могъл да се промъкне през Гримпенското мочурище.

Тя се засмя и плесна с ръце. В усмивката и в очите й се четеше злорадство.

— Нататък той може би ще намери пътя, но никога няма да може да се върне — възкликна тя. — В такава нощ как може да види колчетата, които показват пътя? Заедно ги поставихме, за да отбележим пътя през мочурището. Ах, ако ги бях извадила днес! Тогава щеше да падне в ръцете ви.

Явно беше, че докато не се вдигне мъглата, преследването щеше да е безсмислено. Оставихме Лестрейд като пълновластен господар на къщата, а двамата с Холмс отведохме баронета в Баскервил хол. Не можеше вече да крием от него историята на Степълтънови и когато научи истината за жената, която обичаше, сър Хенри посрещна удара мъжествено. Но поради сътресението от нощното преживяване нервите му бяха разстроени и до сутринта вдигна висока температура. Повикахме доктор Мортимър да се грижи за него. Едва след околосветското пътуване, което двамата направиха впоследствие, сър Хенри възвърна бодростта и жизнерадостността си и стана отново човекът, какъвто беше, преди да наследи прокълнатия имот.

Приближавам се към края на този необикновен разказ, в който се опитах да въвлека читателя във всички смътни догадки и неопределени страхове, които тъй дълго помрачаваха живота ни и приключиха трагично. На сутринта след смъртта на кучето мъглата се вдигна и госпожа Степълтън ни поведе към пътеката през мочурището. Тази жена с такова нетърпение и готовност ни водеше по следите на мъжа си, че едва сега ни стана напълно ясно колко ужасен е бил животът й с него. Оставихме я на едно тясно полуостровче от твърда торфеста почва, което се вдаваше в ширналата се отпред тиня. Нататък ниски, забити тук-там колчета очертаваха пътеката, която вървеше зигзагообразно през обраслите с тръстика бабуни, измежду покритите със зелен накип бездни и отвратителните локви тиня, които препречваха пътя на незапознатия с тези места. Разлагащият се камъш и буйните, покрити с кал водорасли изпущаха миризма на гнило и тежки зловонни пари, които ни удряха в носа. Неведнъж след някоя погрешна стъпка затъвахме до коляно в тъмната, едва потрепваща тиня и повърхността й се надипляше от леки концентрични вълни, които се разнасяха надалеч. Тя ни дебнеше с лепкавата си прегръдка на всяка крачка и когато потъвахме в нея, ни се струваше, че някаква злостна ръка ни тегли надолу към злокобните й дълбини — толкова жестока и силна беше тази прегръдка. Намерихме и едно доказателство, че и някой друг е минавал преди нас по този опасен път. Нещо черно стърчеше сред кичур блатна трева, който го задържаше да не потъне в тинята. Когато Холмс стъпи встрани от пътеката, за да го вземе, потъна до кръста и ако не бяхме там да го изтеглим, кракът му едва ли щеше да намери отново твърда почва. Той размаха във въздуха стара черна обувка с надпис отвътре „Мейърс, Торонто“.

— Струваше си калната баня — каза той. — Това е изчезналата обувка на сър Хенри.

— Захвърлена от Степълтън, докато е бягал.

— Точно така. Останала е у него, след като е насочил с нея кучето по следите на сър Хенри. После, когато е разбрал, че играта е свършена, е побягнал, продължавайки да я стиска в ръка, и едва тук я е захвърлил. Сега поне знаем, че дотук е стигнал благополучно.

Повече от това обаче не ни бе съдено да узнаем, въпреки че за много неща можехме да се досетим. В мочурището бе невъзможно да се открият стъпки, защото тинята веднага ги покрива, но когато най-после стигнахме по-твърда почва, нетърпеливо заоглеждахме земята. Не намерихме нищо. Ако земята казваше истината, Степълтън не бе успял да стигне до убежището си на острова, към което се бе стремил през мъглата в последната за него нощ. Някъде в самото сърце на тресавището, сред коварната тиня на Гримпенското мочурище, което го беше погълнало, завинаги бе погребан този студен жестокосърдечен човек.

Намерихме немалко следи от неговото присъствие на острова сред тинята, където е криел свирепия си съюзник. Огромен скрипец и запълнена до половината с боклуци шахта показваха, че тук някога е имало рудник. Наоколо се виждаха разпаднали се останки от бараките на миньорите, без съмнение прокудени някога от вонящите изпарения на блатистата местност. В една от тези бараки скоба, синджир и куп оглозгани кости показваха, че тук е било затваряно кучето. Сред боклука се валяше скелет със залепнал за него кичур кафява козина.

— Куче! — каза Холмс. — Боже мой! Кокершпаньолът! Горкият Мортимър никога вече няма да види любимеца си. Струва ми се, че тук вече няма никаква тайна, в която да не сме вникнали. Степълтън е криел кучето, но не е могъл да заглуши гласа му. Оттук е кънтял онзи вой, който не беше приятен за слушане дори денем. При непредвидени случаи е можел да го държи и в бараката в Мерипит хаус, но е било рисковано и естественикът се е решил да го направи само в деня, когато е сметнал, че предстои успешният завършек на всичките му усилия. Тази паста в консервната кутия е без съмнение светещата смес, с която бе намазано кучето. На тази мисъл са го навели, разбира се, легендата за чудовищното куче и желанието му да умъртви стария сър Чарлс чрез уплаха. Никак не е чудно, че злощастният каторжник бягаше и крещеше, когато е видял в тъмнината, че такова чудовище го преследва по петите. Същото направи и нашият приятел, а и ние не се държахме кой знае колко по-различно. Много хитро измислено. Да оставим настрана, че е можел да убива жертвите си посредством кучето, но кой селянин би дръзнал да се запознае по-отблизо с такова създание, след като веднъж го е зърнал в тресавището? А това се е случвало на мнозина. Казах го в Лондон, Уотсън, и пак ще повторя: не ни се е случвало да преследваме по-опасен човек от онзи, който сега лежи там — и той протегна дългата си ръка към огромната, изпъстрена със зелени петна тинеста шир, която се простираше в далечината, за да се слее накрая с червеникавокафявите торфени склонове.

Петнайсета глава Поглед назад

Беше краят на ноември. Една хладна и мъглива вечер двамата с Холмс седяхме край веселия огън в нашата приемна на улица „Бейкър“. След трагичната развръзка, с която завърши посещението ни в Девъншър, той бе разрешил две дела от особена важност. В първото Холмс разобличи ужасното поведение на полковник Ъпуд, замесен в известния скандал, станал при игра на карти в клуба „Нонпарей“, а във второто сне от нещастната мадам Монпансие обвинението в убийство, което й беше предявено заради „смъртта“ на заварената й дъщеря мадмоазел Карер — младата дама, която, както е известно, беше открита шест месеца по-късно в Ню Йорк жива и омъжена.

След успеха, който моят приятел пожъна при разследването на тези два така трудни и сериозни случая, той бе в прекрасно разположение на духа, така че сега можех да го накарам да разясни някои подробности от Баскервилската мистерия. Търпеливо изчаквах този момент, защото знаех, че той никога не допуска да се смесят в главата му различните случаи и че човек трудно би могъл да отвлече бистрия му логичен ум от текущата работа, за да го върне към възпоминания. По това време сър Хенри и доктор Мортимър бяха в Лондон преди дългото пътешествие, препоръчано на баронета за укрепване на разстроените му нерви. Същия ден следобед ни гостуваха, така че беше естествено да насоча разговора към тази тема.

— Целият ход на събитията от гледна точка на човека, който наричаше себе си Степълтън — започна Холмс, — е прост и праволинеен, но в началото ние нямахме начин да разберем мотивите за действията му, а познавахме само отделни факти, поради което всичко изглеждаше изключително сложно. Имах възможност на два пъти да разговарям с госпожа Степълтън и сега този случай е така добре изяснен, че според мен не е останало нищо скрито за нас. Някои бележки по случая можеш да намериш в картотеката ми под буква „Б“.

— Ще бъдеш ли така добър да ми изложиш в общи линии хода на събитията по памет?

— Не мога да ти гарантирам, разбира се, че съхранявам всички факти в ума си. Човек, който непрекъснато се съсредоточава напрегнато върху нещо, притежава чудната способност да заличава от паметта си онова, което е минало. Адвокатът, който знае на пръсти делото си и е готов да спори по него с всеки експерт, след седмица-две установява, че това дело съвсем се е изпарило от главата му. Така всеки от моите случаи измества предния. Мадмоазел Карер засенчи в паметта ми спомена за Баскервил хол. Утре някой друг проблем ще всмуче цялото ми внимание и на свой ред ще изтласка очарователната французойка и мошеника Ъпуд. Що се отнася до случая с кучето, ще изложа събитията колкото е възможно по-точно, а ако пропусна нещо, ти ще ме подсещаш. Справките, които направих, потвърдиха без всякакво съмнение, че фамилният портрет не ни е излъгал и че този приятел е бил наистина от рода на Баскервилите. Син е на по-младия брат на сър Чарлс — Роджър Баскервил, онзи с лошата репутация, който избягал в Южна Америка, където, както разправяха, умрял неженен. Всъщност се е оженил и е имал едно дете — Степълтън, чието истинско фамилно име е Баскервил. Той пък се жени за Берил Гарсия — красавица от Коста Рика, и след като открадва значителна сума обществени пари, променя името си на Ванделър и избягва в Англия, където открива училище в Източен Йоркшър. Избира си това занятие, защото на път за Англия се запознал с един туберкулозен учител, чиито способности използвал, за да си осигури успех в предприетото дело. Обаче Фрейзър, учителят, умира и училището, което отначало потегля добре, бързо тръгва към провал. Ванделър променя от благоразумие името си на Степълтън и с остатъците от откраднатото, с планове за бъдещето и страстта си към ентомологията пристига със съпругата си в Южна Англия. В Британския музей научих, че е бил признат авторитет в тази специалност и че името Ванделър е дадено на някакъв вид молец, който пръв изследвал, докато бил в Йоркшър. Стигаме до онзи период от живота му, който се оказа крайно интересен за нас. Той очевидно е направил справка и е установил, че между него и ценния имот стоят само два човешки живота. Вярвам, че когато е пристигнал в Девъншър, плановете му са били още съвсем смътни, от самото начало е имал престъпен умисъл, което личи от факта, че е накарал жена си да играе ролята на негова сестра. Идеята да я използва като примамка е била вече изкристализирала, макар още да не е бил разработил с подробности плана си. Крайната му цел е била да получи имението и е бил готов да употреби всякакви средства и да се изложи на всякакъв риск, за да я постигне.

Първата му работа е била да се настани колкото е възможно по-близо до къщата на дедите си, а после да завърже приятелство със сър Чарлс и съседите. Старият баронет му е разказал преданието за кучето и така сам е утъпкал пътеката към гроба си. Степълтън, както ще продължа да го наричам, е знаел, че старецът има слабо сърце и че силен уплах може да го убие. Това е научил от доктор Мортимър. Разбрал е също, че сър Чарлс е суеверен и гледа съвсем сериозно на мрачната семейна легенда. Изобретателният му ум моментално му подсказва начина, по който баронетът може да бъде умъртвен без почти никаква възможност да се открие истинският убиец. След като изработва плана, пристъпва към осъществяването му с голяма изобретателност. Някой обикновен негодник просто би се задоволил със зло куче. Но употребата на изкуствени средства, за да направи кучето свръхестествено, е гениална измислица на Степълтън. Кучето, най-якото и най-свирепо в магазина, купува в Лондон от „Рос Менгълс“ на „Фулъм роуд“. Откарва го до Девъншър по северната линия, изминавайки голямо разстояние през тресавището пеш, за да го доведе незабелязано до къщата си. Още преди това, когато е излизал на лов за пеперуди, е бил успял да проникне в Гримпенското мочурище, така че вече е имал безопасно скривалище за животното. Връзва го там в бараката и зачаква удобен случай. Минава известно време. Невъзможно е било да се подмами старият джентълмен нощно време извън имението му. Няколко пъти Степълтън се е навъртал наоколо с кучето, но напразно. Тъкмо по време на тези безплодни скитания той, или по-право — неговият помощник, е бил забелязан от селяните и легендата за кучето демон получава ново потвърждение. Той се е надявал, че жена му би могла да примами сър Чарлс, но тук тя неочаквано е проявила твърдост. Отказала е да оплете стария джентълмен в някаква любовна игра, която би могла да го предаде в ръцете на неприятеля му. Никакви заплахи и побои не са подействали. Госпожа Степълтън не е искала да има нищо общо с тази работа, така че естественикът попада за известно време в задънена улица. Случайно намира изход и от тази трудност. Сър Чарлс, който е изпитвал дружески чувства към него, го прави посредник за отпускане на помощта, която е възнамерявал да окаже на нещастната госпожа Лаура Лайънс. Представяйки се за ерген, Степълтън добива пълно влияние върху нея и я кара да повярва, че, получи ли развод, той ще се ожени за нея. Но се е наложило изпълнението на плана му да бъде ускорено, защото научава, че сър Чарлс се готви да напусне Баскервил хол по съвет на доктор Мортимър, с когото Степълтън дава вид, че е съгласен. Наложило се е да действа незабавно, защото в противен случай жертвата е щяла да се изплъзне от ръцете му. Той упражнява влиянието си върху госпожа Лаура Лайънс, за да я накара да напише писмото, с което тя моли стареца да се срещне с нея в навечерието на заминаването му за Лондон. След това под благовиден предлог Степълтън я възпира да отиде на срещата и ето го дългоочаквания случай. Като се е върнал вечерта от Кумб Трейси, той е имал достатъчно време да вземе кучето, да го намаже с дяволската смес и да отведе звяра до вратата, където е имал всички основания да предполага, че ще намери стария джентълмен. Кучето, насъскано от господаря си, скача през вратата и подгонва клетия баронет, който хуква с викове по алеята с тисовете. В мрачния тунел гледката наистина трябва да е била страшна: огромното черно чудовище с пламнали челюсти и светещи очи се носи след жертвата си. Сър Чарлс издъхва в края на алеята — сърцето му не е могло да издържи този ужас. Кучето го е преследвало по тревата отстрани, а баронетът е бягал по самата пътека и затова не са били намерени други следи освен човешки. Когато животното е видяло, че човекът лежи неподвижно, вероятно се е приближило, за да го подуши, но щом е установило, че е мъртъв, се е върнало обратно. Тогава именно е оставило отпечатъците, забелязани от доктор Мортимър. Степълтън вика след това кучето и го подгонва към бърлогата му сред Гримпенското мочурище, оставяйки след себе си загадката, която озадачи полицията, хвърли в тревога съседите и накрая ни беше предоставена за разследване. Толкова за смъртта на сър Чарлс Баскервил. Нали разбираш каква дяволска хитрост е това? Почти невъзможно е човек да заведе дело против истинския убиец. Единственият му съучастник просто не може да го издаде, а фантасмагоричният и невероятен характер на този план го правят само още по-ефикасен. И у двете жени, замесени в случая — госпожа Степълтън и госпожа Лайънс, е останало силно подозрение към Степълтън. Жена му е знаела, че мъжът й крои нещо против стареца, знаела е и за съществуването на кучето. Госпожа Лайънс пък не е знаела нито едното, нито другото, но й е направило впечатление, че смъртта на сър Чарлс съвпада по време с несъстоялата се среща, за която единствен Степълтън е знаел. И двете обаче са били под негово влияние и той е нямало защо да се страхува от тях. Така първата половина на задачата му е била изпълнена успешно, но е оставала втората, далеч по-трудната. Възможно е Степълтън да не е знаел за съществуването на наследник в Канада. При всички случаи много скоро научава за него от приятеля си доктор Мортимър, който го е държал в течение на всички подробности около пристигането на сър Хенри Баскервил. Първата му мисъл е била дали не би могъл да свърши с този млад непознат канадец още в Лондон, преди изобщо да е стигнал до Девъншър. След като жена му отказва да омотае стареца в мрежите си, Степълтън престава да й се доверява, но и не смее да я изпуска задълго от погледа си, страхувайки се да не загуби влиянието си над нея. Затова я взема със себе си в Лондон. Отсядат, както открих по-късно, в хотел „Мескбъро“ на улица „Крейвън“ — един от онези, в които Картрайт ходи, за да търси страницата от „Таймс“. Там затваря жена си в стаята, а самият той се докарва с брада и проследява доктор Мортимър до улица „Бейкър“, после до гарата и след това до хотел „Нортъмбърланд“. Жена му е подозирала до известна степен какви са плановете му, но се е страхувала от съпруга си поради зверските му обноски с нея и не е посмяла да пише, за да предупреди човека, за когото е знаела, че е в опасност. Ако писмото е попаднело в ръцете на Степълтън, собственият й живот е щял да бъде в опасност. В края на краищата, както вече знаем, намира начин. Изрязва думите, за да състави съобщението, и пише адреса с преправен почерк. Писмото, което стигна до баронета, послужи като първо предупреждение за опасността. За Степълтън е било особено важно да се снабди с някоя вещ от гардероба на сър Хенри, та в случай че се наложи да използва кучето, да има с какво да го насочи по следите на баронета. Със свойствената му бързина и дързост естественикът веднага се заема с това и не ще съмнение, че някой от прислужниците или камериерките е бил подкупен, за да му помогне в осъществяването на този замисъл. По случайност първата доставена обувка се оказва необувана и следователно негодна за целта. Той я връща и се сдобива с друга. Това беше много характерен факт, защото ми показа, че имаме работа с действително куче, тъй като никаква друга хипотеза не би могла да обясни старанието на Степълтън да се снабди със стара обувка и пренебрежението му към новата. Колкото по-нелепа и глупава изглежда една случка, толкова по-внимателно заслужава да бъде проучена и когато ти се струва, че някое обстоятелство усложнява даден случай, нерядко се оказва, че всъщност го осветява, стига да бъде преценено, както трябва, и да се подходи към него с вещина. На следващата сутрин ни посетиха нашите приятели, следени непрекъснато от Степълтън в каретата. Съдейки по някои особености в поведението му и по това, че е знаел нашата квартира и ме е познавал по лице, съм склонен да мисля, че престъпната му кариера не се ограничава с баскервилския случай. Показателен е фактът, че през последните три години в западните графства са извършени четири крупни обира чрез взлом, а никакъв престъпник не е арестуван досега във връзка с тях. Последният от тези обири, през май на „Фокстоун корт“, е забележителен с хладнокръвното убийство на малкия прислужник, който е изненадал маскирания престъпник. Сега не се съмнявам, че именно по този начин Степълтън е поддържал разстроените си финанси и че години наред е бил опасен и отчаян престъпник. Пример за невероятната му находчивост и дързост получихме онази сутрин, когато така ловко ни се изплъзна, а после по файтонджията ми изпрати много здраве от мое име. Тогава разбира, че в Лондон с този случай съм се заел аз и следователно тук няма никакви изгледи за успех. Завръща се в Дартмур и очаква там пристигането на баронета.

— Един момент — прекъснах го аз. — Без съмнение ти описа събитията правилно, но нещо остава неизяснено. Какво е ставало с кучето, докато господарят му е бил в Лондон?

— Този въпрос е доста съществен, обърнах известно внимание и на него. Степълтън несъмнено е имал довереник, но е малко вероятно да е споделял всичките си планове с него, защото това би означавало да попадне в негова власт. Ако си спомняш, в Мерипит хаус имаше един стар слуга на име Антъни. Неговата връзка със Степълтънови може да се проследи в течение на няколко години, още по времето, когато Степълтън е бил директор на училището, така че този слуга сигурно е знаел, че господарят и господарката му са всъщност мъж и жена. После този човек изчезна, изгуби се от Англия. Обърни внимание, че Антъни не е обикновено име у нас, докато Антонио се среща на всяка крачка в Испания и Латинска Америка. Говореше английски не по-зле от госпожа Степълтън, но със същото особено произношение на „с“ и „з“. Самият аз съм виждал този човек да прекосява Гримпенското мочурище по маркираната от Степълтън пътека. Много вероятно е при отсъствие на господаря именно този слуга да се е грижел за кучето, при все че може изобщо да не е знаел за каква цел е било използвано. И така, Степълтънови се връщат в Девъншър, където скоро след това пристигнахте и вие със сър Хенри. Сега няколко думи за моите подозрения до този момент. Може би си спомняш, че докато държах в ръка хартията, върху която бяха залепени изрязаните думи, я разгледах отблизо за водни знаци. Листът беше само на няколко сантиметра от очите ми и усетих лек мирис на парфюм, известен по името „Бял жасмин“. Има седемдесет и пет вида парфюми, които един експерт криминалист трябва да разпознава на всяка цена, и в моя собствен опит съм имал не един случай, когато от бързото определяне на парфюма е зависело разкриването на някое престъпление. Парфюмът ми подсказа, че писмото е изпратено от жена, и още тогава се заинтересувах от Степълтънови. И така, бях сигурен в съществуването на кучето и се досетих кой е престъпникът, преди още да бяхме отишли в Девъншър. Планът ми беше да наблюдавам Степълтън. Очевидно не можех да направя това, ако дойдех с вас, защото той веднага би изострил вниманието си. Затова заблудих всички, включително и теб, и пристигнах тайно, когато всички предполагаха, че съм в Лондон. Лишенията, които търпях, не бяха толкова големи, колкото може би си представяш. Впрочем такива дреболии не би трябвало никога да ни спират при разследването на даден случай. През повечето време стоях в Кумб Трейси, а колибата сред тресавището използвах само когато се налагаше да бъда по-близо до сцената на действието. Картрайт тръгна с мен и преоблечен като селянче, ми оказа голяма помощ. За храната и облеклото бях зависим от него. Освен това, когато следях Степълтън, Картрайт често следваше вас, така че можех да държа в ръцете си едновременно всички конци. Вече ти казах, че отчетите ти стигаха до мен бързо, защото от улица „Бейкър“ незабавно ги препращаха към Кумб Трейси. Помогнаха ми много, особено онзи, който съдържаше случайно изпуснатия истински епизод от биографията на Степълтън. Така можах да установя самоличността и на двамата и разбрах най-сетне кой е насреща ми. Избягалият затворник и отношенията му с Бариморови доста усложниха разследването. Ти изясни и това положение по много ефикасен начин, при все че и аз бях дошъл вече до същото заключение въз основа на собствените си наблюдения. По времето, когато ти ме откри в колибата, вече познавах основно случая, но нямах нито една улика, която би могла да се използва пред съда. Дори покушението на Степълтън срещу сър Хенри през онази нощ, което завърши със смъртта на нещастния каторжник, не можеше да ни помогне много, за да докажем, че Степълтън е извършил убийство. Нямаше друг изход, освен да го хванем на местопрестъплението, а за тази цел трябваше да използваме сър Хенри като примамка и да дадем вид, че е сам и незащитен. Така направихме и с цената на силното сътресение, което получи нашият клиент, не само приключихме случая, но и причинихме гибелта на Степълтън. Трябва да призная, че сър Хенри бе изложен на такава опасност поради моето лошо ръководство, за което заслужавам упрек, но пък и не можехме да знаем предварително, че този звяр представлява такава ужасна и парализираща гледка, нито пък да предвидим мъглата, която му помогна да изскочи изневиделица пред нас. Платихме скъпо за нашия успех, но специалистът по нервни болести и доктор Мортимър ме увериха, че сър Хенри ще се оправи скоро. Дългото пътешествие ще помогне на нашия приятел да излекува не само разстроените си нерви, а и нараненото си сърце. Любовта му към тази дама беше силна и искрена и от цялата тази мрачна история най-печалното нещо за него е фактът, че чувствата му бяха измамени. Остава да спомена ролята, която тя играеше. Не ще и съмнение, че Степълтън е имал влияние върху нея, което може би се е дължало на това, че тя го е обичала, или на страха, който е изпитвала от него, а най-вероятно и на двете, тъй като тези чувства са напълно съвместими. Във всеки случай влиянието му е било много силно. По негова заповед тя се е съгласила да се представя за негова сестра, но когато се е опитал да я накара да стане пряка съучастничка в убийство, Степълтън е разбрал, че властта му над нея има граници. Била е готова да предупреди сър Хенри и много пъти се е мъчела да го стори, но така, че да не издаде съпруга си. Самият Степълтън, изглежда, е бил способен на ревност и когато вижда, че баронетът я ухажва, макар това да е част от собствения му план, не успява да се въздържи и избухва така гневно, че разкрива цялата страст и плам на натурата си, прикривани така изкусно от сдържаните му маниери. Насърчавайки тяхната близост, той си осигурява честите посещения на сър Хенри в Мерипит хаус, убеден, че рано или късно очакваният случай ще му се предостави. Тя подочува за смъртта на каторжника и разбира, че кучето е доведено в Мерипит хаус следобеда, когато сър Хенри трябва да дойде у тях на гости. Госпожа Степълтън нарича мъжа си убиец. При последвалата бурна сцена той за пръв път й дава да разбере, че тя има съперница. Тогава нейната преданост за миг се превръща в жестока омраза и той разбира, че тя ще го предаде. Затова Степълтън я е вързал, та да не може да предупреди сър Хенри, като без съмнение се е надявал, че когато цялото графство научи за смъртта на баронета, всички ще отдадат това на проклятието, което преследва рода на Баскервилите, както и сигурно щяха да направят, а тогава той ще може отново да спечели жена си, да я накара да приеме свършения факт и да мълчи за станалото. Но струва ми се, че при всяко положение сметката му щеше да излезе крива, защото дори да не бяхме ние, съдбата му не би била много различна. Тази жена с испанска кръв едва ли би му простила изневярата така лесно. Това е всичко, драги Уотсън, и без помощта на моите бележки не мога да направя по-подробен анализ на този интересен случай. Не вярвам да съм оставил неизяснено нещо съществено.

— Но той едва ли се е надавал, че сър Хенри ще умре от страх като сър Чарлс само от вида на ужасното куче.

— Кучето е било много свирепо, а той го е държал полугладно. Ако с вида си то не би могло да изплаши жертвата до смърт, щеше поне да парализира евентуалната й съпротива.

— Несъмнено. Остава неразрешен един въпрос. Ако Степълтън наследеше имота, как би обяснил факта, че той, наследникът, се е спотайвал и е живял под чуждо име така близо до имението? Как би могъл да предяви претенциите си, без това да предизвика подозрения и разследвания?

— Това е труден проблем и се страхувам, че искаш твърде много от мен, ако очакваш да го разреша. Моята сфера на действие е в границите на настоящето и миналото и не мога да отговоря на въпроса, какво е възнамерявал да прави в бъдеще. Госпожа Степълтън на няколко пъти е изслушвала от мъжа си обяснение по този проблем. Според нея е имало три възможности: той да замине за Южна Америка и оттам да предяви правата си на наследник, като установи самоличността си пред британските власти на място и така получи имота, без изобщо да идва в Англия. Би могъл да свърши това и в Лондон, като за целта се дегизира до неузнаваемост. Накрая, би могъл да снабди с документи друго лице и да го представи за наследник, като си запази правото на част от доходите. Като изхождаме от всичко, което знаем за него, можем да не се съмняваме, че щеше да намери изход и от това затруднение. А сега, драги Уотсън, след като няколко седмици бяхме претрупани с тежка работа, мисля, че можем да отделим една вечер за развлечение. Запазил съм ложа за „Хугеноти“. Слушал ли си Де Рецке? Гледай, моля те, след половин час да си готов, а на път за операта ще хапнем набързо в „Марцини“.