Шест листа от сминдух

Сенките се множаха със скоростта на закриването на светлината

За щастие зимата беше мека. Строителният материал пристигаше. Чужденецът носеше тухла след тухла, керемида след керемида, греда след греда… В чантата си отнасяше шарка по шарка от нашите вещи. Когато се запролети, започнахме градежа на новата, голяма къща. Изобщо тази пролет никой не се занимаваше със събиране на разпръснати слънчеви лъчи. Рядката светлина крееше напразно. Личеше си, че реколтата от зеленчуковите градини ще бъде слаба. Сенките се множаха със скоростта на скриването на светлината, със страшната скорост, с която всички издигаха грамадните къщи.

Баба и дядо се опитаха да спасят положението. Обикаляха околността, качваха се по стръмнини и хълмове, откриваха и събираха разпилените стръкове слънце, пренасяха светлината на наръчи до нашата градина.

— Никой поне за малко не слиза от скелето. Колкото по̀ се извисява строежът, толкова повече разумът е изложен на течението. Без шарки всичко е еднообразно. В еднообразните къщи — еднообразен живот… Еднообразен живот — еднообразни души… — отчайваха се те.

Въпреки това не можеха да не обичат мама и татко.

За новия строеж дадоха дори зюмбюлите и тревичките от дядовите чорапи. Когато след първата нощ се оказа, че там се спи зле, със студено и празно безсъние, донесоха от тавана за възглавници оплетените с топлата месечина сънища.