Шестоднев

Из Слово за третия ден

(…) И рече Бог: „Земята да покара зелена трева, що дава семе по свой род и подобие, и дървото да даде плод и той да му бъде по род и подобие“. Този, който нарече несъществуващото съществуващо, започна според реда на естествения порядък, като отне водната тежест и откри земята, и щом я освободи от потискащата и задушаващата я материя, пожела тя да обрасне с растителност и според силата, заложена в нея, й повели да се заеме с действие. Каза: „земята да покара зелена трева, що дава семе по свой род и подобие“, и тозчас словото се превърна в дела и навсякъде се виждаше как земята кълни и обраства — по долини, по равнини, по планини и по клисури. Като през хълбоци на майка земята раждаше от своята утроба безброй различни видове треви за храна на хората, и на животните, и на птиците, и на зверовете. А което не бе годно за храна, израсна просто така, за лечение на болестите — или на всички, или на отделни, или на по-особени. Защото нищо не е създадено за вреда, нито е излишно, нито пък, напразно, но което се смята за смъртоносно и пагубно, то по своя строеж и свойства може да се използува за храна и препитание на други животни. Знаем например за кукуряка и за бучинища, че с едното се хранят гугутките, а с другото скворците, а когато се смесят с други неща и се изпият, често помагат на болни хора. Кукурякът, за който се знае, че може да причини лют болестен недъг, е в състояние да унищожи причината за всяка (болест), ако се смеси с други растения.

И рече бог: „земята да покара зелена трева, що дава семе по свой род и подобие, и плодното дърво да дава плод и семето му да бъде по негов род и подобие“. Там, където се появи божествената всемогъща повеля, земята народи много и различни видове растения — цветя в ливадите, всяко със своя собствена красота, хубостта на различните жита и бобове в нивите, към тях се прибавиха и различните сортове и видове в овощните градини, а също и дърветата без плодове и безброй други видове дървета, всяко от които е възникнало за своя полза — всичко това се предоставя на човека за похвала и прослава на бога и всичко, което е създал, подканя да повтаряме след пророк Давид: „възвеличиха се делата ти, Господи, всичко сътвори с премъдрост“.

Как да не са велики и чудни и преславни тези дела, присъщи единствено на Божията премъдрост? Дивни са те и неразбираеми! Но дори и да смяташ някое творение за незначително, то възторгът ти няма да има граници, ако го разгледаш по-внимателно. Когато огледаш стеблото на пшеницата или на някое друго житно растение, поникнало от земята и израсло нагоре, защото височината му е необходима по много причини — ако е ниско на ръст, то ще бъде лесно наранимо, а от веещия вятър ще получи полза, — когато се изправи нависоко и зърната в класовете се налеят и докато е още младо, е нежно и сочно, но горено от жегата, то няма да издържи, а ще му бъде необходимо охлаждане от вятъра, за да не бъде увредено и да даде повече слама за храна на животните и за покрив на къщите. И като видиш, че творецът така го пази и изгражда във вродената му слабост, и как от горе до долу е обвито с тънки нишки, след това с люспи и осили, направени като къщи за зърното, и копия, поставени на стража, за да го охраняват от малките гадинки, как няма да се преклониш пред божията премъдрост и пред величеството, с които е сътворил всичко това изкусният творец на всемира, как няма да го възхвалиш и прославиш според силата си!

А ако искаш да разбереш и за друго растение, което приемаме за слабо, но което е много необходимо за човешкия живот и развеселява сърцата на земеделците и ратаите — имам предвид лозата, то в нея ще откриеш изключителната премъдрост на твореца и в безмерно удивление ще прославиш несравнимото величие на божия разум и сила, за които каза: „дървото плодно, що дава плод“. И незабавно заедно с всички поникна и пусна корени в земните дълбини и лозата; тя разпростря филизите си като стълба, за да се захваща с тях — по същия начин, както и с корените си. И когато лозата се показа над земята и достигна съответната си височина, тя разпредели по равно своето имане върху пръчките си, като на свои деца, и еднакво, и по равно се погрижи за своите клонки, като им раздели своята дебелина и им подаде мустачета, та изкачвайки се нагоре, да се захващат с тях като с ръце, за да не ги разнесе вятърът от майката лоза, а захванали се като с гривна, да могат да издържат тежестта на гроздовете.

Лозата има и листа, които гъсто покриват пръчките при растежа й нагоре; тя ги произвежда, за да пази децата си от бурните дъждове. Листата й са пробити по такъв начин, сякаш имат прозорчета, през които да навлизат слънчевите лъчи, като така тя получава необходимата й топлина, но не повече, за да не се повредят гроздовете.

(…) „Земята да произведе злак“. Когато семето падне на земята и поеме необходимата му влага и топлина, то се размеква и пониква, захваща се в земята и извлича от нея сродната му влага. Когато влагата попадне в семето, тя внася тънки земни частици и разширява порите му. По този начин го принуждава да набъбне и то пуска корени надолу, а нагоре израства с толкова стебла, колкото са корените му отдолу. Кълнът се загрява непрекъснато, като извлича влагата от корените си и при извличането на топлината се вкарва земната храна. Тя се разпределя по стеблото и корена и по пшеничните люспи, както и по самите зърна и осилите. Така малко по малко растението се развива, като всяко расте според мярата си, без значение дали е житно, бобово или зеленчук. Едно растение или една тревица са ти достатъчни, за да вникнеш в този смисъл, ако изследваш добре съвършенството на това творение: как пшеничното стебло е препасано с пръстени, за да може като с някакви гривни да поддържа тежестта на класовете, когато, изпълнени с плод, се накланят към земята. По тази причина и голяма част от овеса е куха, защото главата му (класът) не е много тежка, а естеството на пшеницата я привързва с много пръстенчета и положи зърната й в люспи, за да не могат животните, които се хранят с тях, лесно да ги откъсват; освен това постави на зърната осили като копия за защита срещу малките гадини, които да не могат да ги увредят.

Какво да кажа, какво ли да премълча? Сред богатите съкровища на това творение има едно неописуемо изобилие от най-прекрасното, но е непоносима празнотата на пропуснатото.

„Земята да произведе злак трева“. И заедно с ядивното порасна и отровното, с пшеницата и бучинишът, с другите ядивни (растения) — и кукурякът, акониконът, мандрагората и макът. И какво прочее? Ще пренебрегнем ли това, което е създадено за наша полза, и ще престанем ли да славим и хвалим бога, а ще корим и осъждаме твореца заради тези неща, които ни погубват живота? А не помисли ли, че не всичко е създадено за нашия стомах? Нашата храна се различава от всичко и се знае от всички; всичко съществуващо има свой смисъл в творението. Или ако за тебе е вредна кръвта на юнеца, в такъв случай това животно не би трябвало да съществува или трябваше да бъде без кръв този, чиято кръв е необходима в нашия живот? Ти нали имаш достатъчно ум, за да се пазиш от всичко вредно. Нали овцете и козите знаят да отбягват тревата, която е вредна за тях, като я разпознават само с едно сетиво. А ти, комуто е даден и ум, и необходимото лечебно умение, а и опитът на твоите предшественици ти е даден, за да разбираш, то за тебе ли, кажи ми, ще бъде трудно да отбягваш вредното? Нищо от това, което съществува, не е създадено напразно — то или е предназначено за храна на животните, или е оставено за лечение, или за помощ при някоя болест за нас самите. Скворците кълват буч и ниша, но поради телесното си устройство те успяват да избягнат вредата от отровата, защото имат тънки канали, които водят към сърцето и изхвърлят погълнатото, за да не бъдат погубени от неговата студенина.

Кукурякът е храна на пъдпъдъците и тяхното устройство е такова, че не може да им навреди. Тези неща са полезни понякога и за нас. Лекарите ни приспиват с мандрагората, с опия успокояват и смекчават силните болки, други с бучиниша усмиряват и премахват лошите страсти и желания, а с кукуряка се отстраняват продължителни болести. Ехо защо това, за което смяташ, че творецът трябва да бъде упрекван, то най-вече е за негова прослава.

„Земята да произведе злак трева, която да дава семе по рода си“. Защо каза земята да носи семена по рода? Нима (понякога), когато сеем пшеницата здрава, не я жънем като чернило (главня). Но това не с вследствие преминаването й в друг вид, а от някаква болест или недъг по семето, защото то не се превръща в друго семе, а почернява при поникването и затова придобива друг външен вид и вкус. Някои смятат също, че когато се засее в добра земя и има проливни дъждове, то отново ще се превърне в здраво зърно. Така че не можеш да откриеш и сред растенията нещо, което не е възникнало по заповед на Твореца.

(…) „И плодното дърво, каза, което дава плод, и семето му в него по род и подобие“. След тези думи всички хълмове се покриха с растителност, всички дървета се устремиха нагоре и се извисиха нависоко — елите и смърчовете, и боровете, и кипарисите, и тисите, черните и обикновените тополи, и всяко дърво се зеленееше, обрасло с листа; розата и миртата, и лавърът, които до този момент не съществуваха, тутакси се появиха от земята и получиха своето битие. Всяко от тях имаше свои отличителни качества и се различаваше от другите, разпознавано по неговите характерни белези. Цветът на розата тогава беше без тръни и едва по-късно към красотата на цвета бяха прибавени и тръните — да помним греха, заради който земята бе осъдена да носи тръни и бодили.

Заповядано бе на плодното да създава на земята плод и семето му да бъде в него. Сред дърветата се срещат много, които нямат нито семе, нито плод. Какво да кажа за това? Нали това, което е най-почитано според природата си, то бива споменато най-напред? Но ако разгледаш добре, ще ти стане ясно, че има или семе, или вместо това някаква сила, която се равнява на семето. За черните тополи, върбите, брястовете, тополите и някои други от същия вид се смята, че всяко от тях има семе. Това зрънце, което се намира под листата, съдържа семенната сила. Онова, което засаждат от клонка и тя му служи за корен, съдържа в този корен семенната си сила. Затова градинарите ги отглеждат чрез откъсване.

Най-ценни са, както казахме, плодните дървета, които поддържат нашия живот, хранейки човешкия род с изобилието си. Лозите, от които се ражда виното, веселят сърцата на хората; маслината, която дава плод, с маслото си може да успокоява лицето. Колко много се събра сега, произведено от природата: коренът на лозата, големите пръчки, израсли около чукана и извисили се високо над земята, летораслите, филизите, мустачките, ягоридите, гроздовете. Дори само лозата е достатъчна — ако я разгледаш добре, тя ще извика в теб представата за естеството. Ще си припомниш образа на господ, когато сравнява себе си с думите: „Аз съм лоза“, а своя отец нарича градинар, а всеки един от нас, насадените в църквата чрез вярата си, нарече лозови пръчки, като ни уговори да принасяме много плод, за да не ни предаде на огъня, откривайки, че сме непотребни. Непрестанно и навсякъде сравнява човешката душа с лозата — за това говори и в Евангелието, и в пророците — който иска да прочете, като потърси, ще намери.

А ние да се върнем на темата: какви растителни видове са се появили тогава. Има едни, които дават плодове, и други, които са годни за работа; някои са подходящи за изработване на кораби и лодки, а други — за горене и отопление. Всяко от тези дървета има различно свойство и е трудно да се открие разликата между отделните видове. На някои от тях корените са дълбоко, а на други съвсем на повърхността, едни от тях растат право нагоре и имат само едно стебло, а други (растат) по земята и още от корена се разделят на много различни стебла. Това, чието стебло е високо и се е издигнало на голяма височина, има и дълбоки корени. А колко различни са и корите. Едни кори са гладки, а други са грапави, други пък са набраздени и напукани; едни от тях имат само по един пласт, а други са двойни и тройни. Чудното е, че и при растенията могат да се открият белези, които указват за младост и старост. Когато растението е младо и здраво, кората е гладко изпъната, а когато остарее, тя сякаш е набръчкана и стара. И ако първото бъде отсечено, то ще пусне филизи, а когато старото бъде отсечено, то няма да пусне филизи, защото за него отсичането означава смърт. Наблюдавали сме при някои растения как градинарите, като се потрудят, могат да ги излекуват. Тъй като нарът е кисел, а бадемът горчив, когато пробият стеблото при корена и вбият насмолен боров клин в сърцевината му, те превръщат киселината на единия и горчивината на другия в сладост. Затова нека не се отчайва някой, който чувствува себе си зъл, и да знае, че щом градинарите могат да подобряват растенията, променяйки качествата им, та нима стремежът на душата към доброто няма да може да преодолее душевния недъг и да я излекува?

Много разлики има между градинските дървета според раждането на плодовете им, затова няма да можем да ги обясним с една дума. Не само при дърветата от различен вид има разлика в плодовете, но и при дърветата от един и същи вид разликите са големи. Един образ има мъжкият плод, а друг — женският, както смятат градинарите. Те разделят и палмите на два вида — за единия приемат, че е от мъжки пол, а за другия — от женски. И може да се види как тези, които се отнасят към женския пол, са разтворили клоните си и жадуват за мъжкия пол. Градинарите, които се грижат за тях, поставят в клоните им нещо, наподобяващо семената на мъжкия пол, което наричат псинас (малки насекоми). Когато наситят желанието си, клоните отново се отпускат в предишния си вид. Същото говорят и за смокините. Други засаждат диви смокини до градинските и това, което се роди най-напред на мястото на питомните, те го вземат и го привързват към дивите, като ги карат да започнат да раждат плод, а не да го погубват или изхвърлят.

За какво е това сравнение с природата? Нали често получаваме твърдост от друговерците и кривоверците, за да показваме добрите дела. Когато видиш някой езичник или еретик, че живее в чистота и спазва установения ред, трябва да се утвърдиш и насърчиш, за да бъдеш подобен на плодородната и питомна смокиня; трябва да получиш сила, както и питомната смокиня получава от дивата, защото тя задържа плода — не изхвърля смокините, а им дава повече храна.

А кой може да изброи различията и формите им, как изглеждат и какъв вкус имат, какви са свойствата им и за какво служи всяко от тях? Как един плод узрява гол, а друг е покрит с люспи, трети пък е мек и сякаш има покрив от дебели листа, като например смокинята? Дървото, чийто плод е скрит под твърда обвивка, има леки и тънки листа, като например орехът. Друго е при смокинята, която има нужда от повече помощ, защото е слаба и мека; а дебелата обвивка на ореха би била увредена от дебелата сянка. Как е разцепен лозовият лист? Това е така, за да могат гроздовете да бъдат предпазени от уврежданията, които предизвиква дъждът, а и за да могат през процепите да приемат обилно слънчевите лъчи.

Нищо не е само по себе си, нищо не е без причина, във всичко се крие непознаваемата премъдрост. Чия мисъл може да обхване това? Как човешкият ум може наистина да изследва всичко това, както и да разбере свойствата на всяко нещо и по какво се различават едно от друго и ясно да раздели скритите причини и да ги обясни докрай? Една и съща вода, извличана от корена, храни по различен начин корена, по различен начин кората на стеблото, по различен — самото дърво, различно — сърцевината му. Тази водна влага отива и в листата, и във филизите, разпределя се по клоните, дава растеж на плодовете, превръща се в клей от същото дърво. Ничия мисъл не може да обхване това. По един начин се получава мастиковият клей, който наричат сълза, друга е сълзата на балсама, подобна на водата. И нартиките в Египет и Либия имат различни по вид сълзи. Смята се, че и кехлибарът е дървесна сълза, която се е сгъстила и се е превърнала на камък. За това свидетелствуват клечките и малките животни, които са седели върху още течната малка сълза и като са потънали в нея, са се втвърдили, та все още могат да се разпознаят. И въобще, който не познава добре качествата на тези сълзи, той по никакъв начин не може да си обясни как става това.

Как от една и съща влага в лозата се получава вино, а в маслината масло? Но не само това е чудно — как на едното място влагата става сладка и рядка, а на другото е мазна и гъста. Но и при следните плодове разликите в качествата им са многобройни: една е сладостта на гроздето, друга е на ябълките, друга е на смокините, друга на фурмите. И още, казвам ти, помисли внимателно върху това, как една и съща вода, добра на вкус, веднъж, когато влезе в едно растение, т.е. дърво, става сладка, а друг път, в друго дърво, става кисела или съвсем горчива, когато е в пелина или скамонията? Ако е в желъда или в дренката, става тръпчива и остра, а в теревинта и в ореха — мека, вкусна и маслена. Но защо трябва да говорим за други и далечни неща, когато и в самата смокиня водата преминава в противоположни качества. Сокът й е горчив, а в самите плодове е сладък. Така е и при лозовите пръчки — във филизите тя е кисела, а е сладка в самото грозде.

А колко различен е цветът на всеки плод. Може да се забележи по цветовете, че една и съща вода в някои е червена, в други пурпурна, в други синя, зелена, жълта или бяла. А освен разнообразието по цвят те притежават много и различни аромати.