Шестоднев

Из Слово за шестия ден

Когато някой простороден и беден, и чужденец, дошъл отдалече при портите на княжеския дворец и видял ги, изумява се. И стигнал до (вътрешните) врати, като пита, чуди се. И влязъл вътре, вижда от двете страни да се издигат къщи, украсени с камък, и дърво, и изписани, и прочее. Като влезе в двореца и види високите палати, и църквите, украсени невероятно с камък, и дърво, и боя, а отвътре — с мрамор и мед, сребро и злато, понеже не знае с какво да ги сравни, тъй като в своята земя не е виждал друго, освен сламени колиби, бедният, изгубвайки си ума, им се чуди. Ако ли пък му се случи да види и княза, седнал, в мантия, обшита с бисер, с огърлица от монети на шията и с пръстени на ръцете, препасан с пурпурен пояс, и с висящ на бедрото му златен меч, и от двете му страни седнали болярите със златни огърлици, с пояси и пръстени; и ако някой, когато се завърне в своята страна, го запита, казвайки: „Какво видя там?“, ще каже: „Не зная как да го разкажа, защото (само) със собствените си очи бихте могли както трябва да се възхитите на красотата“.

Така и аз не мога да опиша както трябва красотата и реда (на творението). Но всеки от вас, като гледа сам с плътските си очи и като размишлява с безплътния си ум, най-добре може да се възхити. Собствените очи, прочее, никого не мамят. Макар и понякога те да се лъжат, но са по-верни от (очите) на другите. Като виждам небето, звездите, със слънцето и луната, земята — с треви и дървета, морето, изпълнено с всякакви риби, с бисери, и със златното руно на пините (опашатите миди), и като стигнах до човека, от учудване сякаш си загубих ума, и не мога да разбера толкова малкото тяло с толкова голяма мисъл, обхващаща цялата земя и издигаща се над небесата. Къде ли е закрепен този ум? Как той излиза от тялото и преминава едно след друго през различните обвивки, преминава през въздуха и облаците, стига до слънцето и луната и всички (зодиакални) пояси и звезди, и ефира, и всички небеса, и в същото време се намира в собственото си тяло? С какви ли крила той излита? По какъв ли път лети? Аз не мога да разбера. Само това зная да кажа заедно с Давид: „Дивно е за мене твоето знание, то е високо, не мога да му се противопоставя“, „защото ти ме развесели, господи, с твоите творения; възхищавам се от делата на твоите ръце“. „Колко са велики делата ти, господи, всичко си направил премъдро“.

И рече бог: „да сътворим човека по наш образ и по наше подобие; и да господства над морските риби и над небесните птици, и над животните, и над цялата земя, и над всички гадини, които пълзят по земята“. Разбери ти, човече, и се възхити как той, когато стигна (до създаването) на творение по свой образ, тогава уместно разкри единството на божествената същност и неделимата природа на трите лица. Чрез малко думи дава на човешкия род да разбере правилно непознаваемата и непостижима божественост. Когато сътвори небето и земята, той не каза нищо подобно, макар че всичко това бе създадено преди човека. Но когато поиска да сътвори човека, той каза „да сътворим човека“ и така разкрива единството на божеството в неговите три лица.

При създадените по-рано творения не съществува такова ценно създание, каквото е човекът. Тук бе правилно и подходящо да се използва такава дума, чрез която да се провъзгласи високо защо той иска да го създаде по свой образ. Затова и след като го създаде и придаде завършеност на неговата природа, рече: „и сътвори бог човека, по божий образ го сътвори“. Същото той каза и на пророк Давид чрез светия дух и по име споменава трите боговластни лица, които са създали небесните висини и величие и цялото битие, както и ангелското (войнство), що е над тях. Защото е казано: „Чрез словото на господа са утвърдени небесата и чрез духа на устата му — цялото им войнство“.

Нека се заловим да съобщим в приличен размер и останалото за телесните части и членове.

Човекът има, както разказват, на главата си три шева, съединени под ъгъл; а женската глава има един шев, който я обикаля наоколо. По този белег и в гробовете могат да различат коя е мъжка глава и коя — женска, ако и понякога, но рядко, да се намира, както казват други, мъжка глава, която съвсем няма в себе си нито един шев. Главата, както споменах, е по-висока от всички членове, а последните заемат след нея своето място всеки според природата си. Главата се състои от три съединени помежду си части: на предната й страна лежи темето, за което мислят, че се заражда едва след другите части; а на задната страна — тъй наричаното иние, т.е. тил; между тила и темето пък е корифи или върхът — тази част наричат още череп или лоб. Но целият тил е съвсем празен, понеже няма нищо в себе си; а темето съдържа мозъчните полукълба, обвити в кожа. При крайната страна на мозъчните полукълба лежи онова, що наричат приглавница (малък мозък), за която мислят, че не се намира у никое друго животно освен у едничкий човек. Понеже мозъчните полукълба са без кръв, нямайки никак кръвоносни жили, то затова мозъкът е всякога студен и обича топлина, а не студ. За него някои мислят, че е място на ума. В мозъчните полукълба отиват от всяко око по три проходчета (нерви): едното е голямо, а другото — средно, краищата и на двете достигат до приглавницата (малкия мозък); третото пък, което е най-малко, влиза в мозъчното полукълбо; същото достига при ноздрите и отива до темето.

Към лицето спада, поставено между двете очи, челото, което, ако е голямо, показва, че онзи, на когото челото е такова, има мъдростен ум; а у които челото е малко, те са по-остроумни и бързо разбират думите и делата; за чело, което се простира нашироко, мислят, че е образ и знак за страхлив човек; което пък е кръгло — на досадлив, припрян и гневлив.

В края на челото, отпред, има две вежди. Ако те лежат право, показват добър, кротък и милостивосърдечен (човек); а ако са наведени и се наклоняват към носа, (показват) раздразнителен, опак и страхлив; ако пък са наклонени към слепите очи, (показват го) гълчалив, закачлив и пакостник. Такова обяснение е дал първият от физиците, т.е. естествениците, след като е наблюдавал много.

Под всяка вежда се намира на страната по едно око, което има за свои части отгоре и отдолу клепки, всяка от които отделя от себе си тъй наричаните ресници. Вътрешната част на окото, през която се вижда, е изцяло водна; наричат я зеница. Това, що допира непосредствено до нея, е черно наоколо; а онова, що е по-нататък — бяло. Има и сляпо око, както и горни и долни клепки. В очите има много различия: едни биват светлосини, други — шарени, трети — черни, а други — бляскави. А и по големина едни биват по-големи от други; някои не са нито големи, нито малки, а средни; за тях мислят, че са най-добри. Едни очи биват вдадени навътре повече от своята вдлъбнатина, други — изпъкнали навън, като че ли ще изскочат; други пък не приличат нито на едните, нито на другите, а са средни; за тях мислят, че са знак за добър нрав за ония, у които се намират; а които имат очи, вдадени много навътре, мислят ги, че виждат много по-остро; така е и за всяко животно. У които (хора) очите мигат често, мислят ги, че имат и ум, що не стои на едно място, а често се мени и се премята на друга страна; а у когото очите не мигат дълго време, мислят, че минава за безсрамен и безочлив; които очи пък са средни, не мигат нито много често, нито много рядко, знак са за добър нрав.

Но защо разпространихме речта си за това? Затуй, за да съобщим на читателите почетността на нашето създаване и отреждане, а също и имената на телесните членове и онова, как се съединяват един с друг, та да покажем и характерите, както сме чували от изкусни хора, според лицето си всеки какъв е — добър или лош, та да знаят и други как да се пазят. Чрез тези белези, мислят, бог като милостив е дал възможност на разбиращите да се отстраняват от злонравния човек, а да се приближават към добрия, както и за слънцето и месеца е дал поличби, по които се узнава тихо време и топлина, а също буря и зима, и бездъждие, и ветрове, и много други неща, та който ги види, да се приготви за работа, или които се уплашат, да ги избягнат и поради това да славят бога, който е устроил това така за своите слуги. Но нека се заловим за останалото, та да се чудим още повече на невидимата божия сила и да я славим.

Има и друг член на главата (ухо), чрез, който само слушаме, а не дишаме. Защото старовременният Алкмей се е излъгал, като е казал невярно, че козите дишали с уши, според както съобщава философът Аристотел. Нека се знае и това, че само човек не си движи ухото. Едната част от ухото се знае (по име), тя се нарича по гръцки ловоса, а по славянски — крайчец; в нея се окачват обици. Другата част оставихме като такава, която е без име. Извътре ухото е кръглесто, а най-подир има кост със същата форма като него; в нея като в празен съд всеки звуков глас хлопа и тупа. А понеже ухото няма тръбичка, нито проходче към мозъчните полукълба, то затова такава (тръбичка) излиза към устния мъжец и оттам се протяга жила (нерв) в полукълбата, та много удобно пренася до тях гласа и плющенето.

(…) Силите на разумната душа, смислени и силни, са двойни като двама равносилни и еднакво разумни братя, именно умът и разсъдъкът, които делят и разкриват мисловното изкуство като бащин имот. Защото ако и разпознаването и прославлението (именуването) на нещата да е сила на разумната душа, но то не изнамира напълно нищо в себе си и от себе си, а взима и се обогатява от външното и относно възприеманите неща дава онова, което е отбелязано от сетивата или паметта, че лежи пред очите, при което е начертано от слуховата сила (енергия) със слово — било човек, било кон, било вол или нещо неодушевено, например камък или огън, и само ще посочи открито, според както по природа приляга да се нарече с име, като каже: човек е или кон, или нещо друго, добито чрез сетивото или паметта, и така става съединение или сглобяване, та се извършва разпознаването и именуването. Това е за възприеманите чрез сетивата неща. А пък за понятията и построенията на разума паметта е последна, а въображението замества възприемането и именуването и му служи (на разума) като вторична придобивка. Защото, когато слушаме светите пророци — Йезекила, разбира се, и Исая — славословци на неща, по-високо и от херувимските, и от серафимските, да описват и начертават с думи шестокрилото и четирикрилото естество, ние тогава нямаме нужда от сетива, а само от помненото и въображаваното, което сме чули и което Платон добре нарече въображаемо описване, та чрез двете (спомена и въображението) да запазим и скътаме вярна представа. А ако едно от тях (двете) се е изличило поради изминаване на време или поради някакъв друг случай, тогава, и да бъде другото някак трайно, пак няма да оцелее и представата тутакси ще изгуби същината си, та не ще бъде нещо представяно и никак не ще може да носи името си, защото, като се изгуби производителната причина, неизбежно се губи и причиненото (следствието).

Така само две са трайните (постоянните) сили на душата — разсъдъкът и, разбира се, умът; но разсъдъкът е по-смислена деятелна сила, която чрез съответно и прилично издирване и разпитване изнамира търсените еднородни неща. Поради това философът Платон е казал: „Разсъдъкът е вътрешно размишление на самата душа, което изкарва наяве издирващата и мислеща душевна сила; а онова, що излиза от нея чрез гласа, промъквайки се през устата, е дума; умът пък е душевна дейност, която схваща бързо и независимо от разстоянието веществената природа на реално съществуващите неща“. Защото и други от първите философи са нарекли ума душевно око, тъй като той като него прониква в природата на нещата непосредствено и схваща много скоро истината, която е в тях. Но това е достатъчно.

Ушите се делят на големи, вдадени (притъпени) и средни. Които са средни, служат само за слушане и по тях не може да се познае някакъв характер, освен това, че не са нито големи, нито малки, нито много издигнати, нито притъпени; та ако бъдат такива, показват добър характер; големите пък, които са много издигнати, са несъмнен белег за глупост и празнодумство.

Друга част от лицето е носът, с който издишваме и вдишваме навътре; защото ноздрите приемат въздуха, изпущан от вътрешното скривалище в гърдите и гърлото чрез белите дробове, и така надуват и изпращат въздуха навън, а после пак го въвличат обратно там и го пропускат по-навътре в тялото чрез същите части. Но ноздрите имат и мирисна способност; те са устрем и някакво природно сетиво, което узнава и приятна миризма, и смрад. А носът се разделя на две и има по средата преграда от хрущял. В двете му половини, т.е. от двете страни (на преградата), е празно, та всяка половина е като тръбичка, чрез която той (носът) поема и издиша и така действува с помощта на природното (въздушно) съкровище.

На двете страни на лицето има две челюсти — горна и долна. Горната се нарича мустак, а долната — брада. Човек има общо с всички животни това, че може да движи накъде да е долната си челюст; само за речния крокодил мислят, че движи горната си челюст.

Под носа са двете устни, които имат меко месо, та затова лесно могат да се движат. Измежду всички животни човек има най-пълен усет да пипа и познава пипането, а след това и вкус. Относно другите сетива човек е по-зле от много животни. По-вътрешна част, отколкото устните и челюстите, са устата. Предните им части са: на горната страна — иперои (по елински), което ще рече горница (небце), а по средата — език, който усеща и разпознава с крайчеца си, и то главно с помощта на химоса, т.е. чрез соковете на всяко овощие; а, по-пълно казано, той усеща всички качества — разбирам: и топлина, и студенина, и мекост, и твърдост, и друго подобно. Ако (езикът) не е по-широк или по-тесен (от обикновеното), а следователно среден по големина, той поради това е по-добър. Езичната плът е рядка и шуплива като гъба, затова скоро познава чрез вкусване всички овощни сокове на нещо посеяно. Па и тъй наречената приезичница, т.е. лалог (мъжец), е част от него. И при нея е прибавен тъй нареченият исофаг (хранопровод). Пред него лежи артерията (трахеята), която като че захваща от мъжеца и се отклонява към ноздрените дупчици. Когато пием, много пъти издърпваме чрез тях водното вещество и скоро го изливаме там. Устата пък, бидейки двойна, изпълнена е отгоре, отдолу, отпред и отстрани със зъби. За редкозъбите естествениците мислят, че живеят малко. А по-навътре има една част, която лежи на кървавата жила, на горното малко небце; тя, като се напълни с мокрота, често се възбужда ненадейно и като че ще задави човека, защото затуля прохода на дишането. Наричат я чепчица или зърно (сливица). По природа артирията (трахеята) е твърда, обхваната от много кръвоносни жили и поради това от лига. Между нея и хранопровода лежи приезичницата (мъжецът), та когато раздъвкваме суха храна много на дребно и я пропускаме в стомаха, приезичницата затуля трахеята и я кара да действува. Чрез нея се случва, когато трахеята приеме въздух от вътрешно духане, да се възбудят тутакси и белите дробове, защото, като се надуе трахеята, въздухът преминава през дробовете в техните дупчести части. Дробовете имат пролуки и проходчета, които събират въздух; през тях въздухът влиза в дупчиците и в дирушките; дробовете пък го пропускат към сърцето.

Между лицето и трупа има една съединителна част, която наричат шия; предната й част се казва гръцмул, а задната — хранопровод. Хрущялната предна част, през която издаваме глас и дишаме, е трахея, а месната — хранопровод, всичките все вътре пред гръбнака. Задната пък част (на шията) се казва врат. Такива имена и форми имат частите и членовете между главата и трупа.

А трупът има предната си част, до шията първо гърди, а след това стомах. Основа на стомаха е пъпът. Под тях е тъй нареченият итрон (черен дроб). Сърцето пък е поставено и лежи на последно място в гърдите в празнина, обхванато и пазено наоколо от белите дробове, които със своите ушенца като че го обгръщат и обхващат с пръсти.

О, неизследима премъдрост на оногова, който ни е създал и така устроил! Как го пък пази като природен владетел в палати и покои, заобикаля го наоколо с други части и членове и не дава да се примесят близки повреди! Прилично е, прочее, да кажем наедно с пророка Давида: „прославиха се делата на ръцете ти, ще се възрадвам“. Защото кой ум, като чува това, не се радва и не ще похвали и прослави с висок глас създателя на такава и толкова заслужаваща похвала крепост, дело на ръцете му? Но хубаво е всеки от нас пак да рече към тогова, който едничък между всички е Бог и изкусен строител: „Зачуди ме твоето знание, наложи ми могъществото си, безсилен съм срещу него!“

Прочее, сърцето, както казахме по-горе, е поставено от създателя като княз и владетел на природата в най-скритите места. Има пък и по природа твърда плът и се свързва с разнообразни връзки; а тупането му явно показва, че е наведено повече на лява страна. По две причини е туренето на тази страна на животното: (едната е) споменатата въздушна или ветрена празнина и (втората) — това, гдето лявата страна като че има по-голяма нужда от него, защото е по-слаба; според както казват и други за дясната страна, тя приема немалка помощ и от черния дроб. Наведено е, прочее, както казахме, повече към лявата страна. Но върхът му не държи в гръдния кош, както основата, напълно и истински средно място, що му е определено между лявата и дясната страна: той не свършва досущ в право положение отгоре надолу, но се наклонява малко към ляво място и на свършек по форма е повече окръглен, отколкото продълговат, а само последният му край се свива и свършва остро. Сърцето има три стомахчета — на дясна страна по-голямо, на лява — по-малко, а помежду им — средно; и две по-малки свършват при белите дробове. По-долу, до голямото стомахче, е закачена голямата кървава жила, а от нея захваща тъй нареченото средно стомахче.

А и към белите дробове отиват от сърцето някакви проходчета и се разклоняват по всичките им части, като продължават от трахеята; те приемат въздух, т.е. вятър, и го препращат към сърцето. За белите дробове пък мислят, че имат кръв повече от другите части; но тя лежи не в самите тях, а в кръвните жили. А и сърцето има кръв, но само за себе си, както имат другите две вътрешности. Кръвта, която е в голямото стомахче, е тънка и чиста.

Тъй нареченият пояс, т.е. трупната преграда (диафрагмата), лежи под белите дробове; той се нарича френес, т.е. мисли. Под пояса на дясна страна лежи черният дроб, който като че има околчеста форма, а на лява — далакът, който е дълъг и тесен. Черният дроб лежи при голямата и кървава жила (вена), а към нея е прикачен и далакът. И черният дроб, и далакът си имат всеки своя кървава жила (вена), която се отделя от главната жила и препраща кръв. След тях при самия гръбнак лежат бъбреците, които имат проходчета (каналчета) от голямата и кървава жила, разположена в самите тях (бъбреците); през тия проходчета бъбреците приемат кръв на дажба.

Но този, който „изпитва сърца и утроби“, едничкият истински велик Творец и с велико име наш Господ Бог, отсъди да направим до тия части разделение между вътрешното (духовното) и външното (материалното) и да свършим частите и членовете, доколкото са достъпни за човешката природа да ги разбере. А остава да ги разберат по-вярно и по-надълго ония, които са навикнали на лекарското изкуство. Ние пък ще се върнем към реда на библейските думи.